Наивникът (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА XIIКАКВО МИСЛИ НАИВНИКЪТ ЗА ТЕАТРАЛНИТЕ ПИЕСИ

Младият Наивник приличаше на онези яки дървета, които, поникнали в неплодородна почва, за кратко време впиват дълбоко корени и разстилат клони, щом бъдат присадени в добра земя; и най-странното беше, че тъкмо затворът се оказа такава плодородна почва за него.

Между книгите, с които двамата затворници запълваха времето си, имаше стихове, преводи на гръцки трагедии, няколко френски театрални пиеси. Стиховете, в които се говореше за любов, вливаха в душата на Наивника едновременно и наслада, и мъка. Те му говореха за скъпата му Сент Ив. Баснята за двата гълъба му разкъса сърцето, защото той не можеше да се върне в гълъбарника си.

Молиер го възхити. Той го запознаваше с нравите на Париж и на целия човешки род.

— Коя от неговите комедии предпочитате? — запита Гордън.

— „Тартюф“, без никакво колебание.

— И аз мисля като вас — съгласи се Гордън, — един Тартюф ме хвърли в тази дупка и може би също някои тартюфи са причина за вашето нещастие.

— А как намирате гръцките трагедии?

— Добри за гърците — отвърна Наивникът.

Но когато той прочете новата „Ифигения“, „Федра“, „Андромаха“, „Аталия“21, той изпадна във възторг; въздишаше, проливаше сълзи и ги научи наизуст, без да е имал намерение да ги изучава.

— Прочетете „Родогуна“22 — каза му Гордън. — Казват, че това е най-великото драматично произведение, другите пиеси, които ви доставиха такова удоволствие, са дребно нещо в сравнение с нея.

Още при първата страница младежът му каза:

— Това не е от същия автор.

— По какво забелязахте?

— Не знам още, но тези стихове не допадат нито на ухото, нито на сърцето ми.

— О, стиховете нямат значение — възрази Гордън.

Наивникът отговори:

— Защо тогава трябва да се пише в стихове?

След като прочете твърде внимателно пиесата, воден единствено от желание да изпита удоволствие, той загледа приятеля си с учудени и сухи очи и не знаеше какво да каже. Най-после, когато Гордън настоя да чуе впечатленията му, той отговори следното:

— Почти не разбрах началото, към средата бях възмутен, последната сцена ме трогна дълбоко, макар че ми изглежда неправдоподобна: у мен не се събуди интерес към никое от действащите лица и не запомних и двадесет стиха, при все че запомням всичко, което ми харесва.

— И все пак тази пиеса минава за най-добрата, която е писана на френски.

— Ако това е така — възрази младежът, — тя е може би като онези хора, които не заслужават мястото си. В края на краищата това е въпрос на вкус. Моят вкус не е още оформен или може би се мамя, но вие знаете, че съм свикнал да казвам това, което мисля, или, по-точно казано, това, което чувствам. Предполагам, че в преценката на хората често има и самоизмама, и мода, и прищявка. Аз говорих така, както ми диктува собствената ми природа; възможно е в мен природата да е доста несъвършена, но възможно е също така и повечето хора рядко да се вслушват в гласа на природата си.

След това той започна да рецитира стихове от „Ифигения“, която знаеше наизуст; и макар да не декламираше добре, той вложи толкова естественост и умиление в думите си, че старият янсенист се разплака. След това прочете „Сина“, възхити се от пиесата, но не се просълзи.