Наивникът (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА IXНАИВНИКЪТ ПРИСТИГА ВЪВ ВЕРСАЙ И Е ПРИЕТ В ДВОРЕЦА

Наивникът слезе от „нощното гърне“7 в задния двор при кухните. Той запита носачите на купета-кресла в колко часа човек може да види краля. Носачите му се изсмяха в лицето, също както бе постъпил и английският адмирал. И той се отнесе към тях по същият начин — нахвърли се върху им с юмруци. Те искаха да му го върнат и сигурно щеше да се пролее кръв, ако през двора не беше минал един гвардеец, млад бретонски благородник, който разпръсна негодниците.

— Господине — каза му пътникът, — вие ми изглеждате почтен човек. Аз съм племенник на господин игумена на „Света Богородица на планината“, убих много англичани и съм дошъл да говоря с краля. За това ви моля да ме заведете в стаята му.

Гвардеецът беше възхитен, че среща един храбрец от своята провинция, който явно не знае дворцовите обичаи, и затова му обясни, че човек не може току-така да се яви пред краля, а трябва да му бъде представен от негова светлост господин дьо Лувоа.

— Е, какво, тогава заведете ме при този господин дьо Лувоа, който сигурно пък ще ме заведе при негово величество.

— Да бъдеш приет от негова светлост маркиз дьо Лувоа, е още по-трудно, отколкото да се явиш пред краля — възрази гвардеецът. — Но аз ще ви заведа при господин Александър, който е главен секретар на войната; все едно, че говорите с министъра.

И така те отидоха при този господин Александър, първи секретар на войната, но не можаха да бъдат приети, той беше зает с една дворцова дама и бе заповядал да не пускат никого.

— Добре — рече гвардеецът, — нищо не губим. Да ядем при първия секретар на господин Александър.

Съвършено смаян, хуронът го последва. Те постояха заедно около половин час в една малка чакалня.

— Какво значи всичко това? — запита Наивника. — Нима в тази страна всички са невидими. Много по-лесно е да се биеш в Долен Бретан с англичаните, отколкото да се срещнеш с някого във Версай по работа.

За да убие времето, той започна да разказва за любовта си на своя земляк. Но звънът на часовника напомни на гвардееца, че идва неговата смяна. Двамата си обещаха да се срещнат на следния ден и Наивникът остана още половин час в чакалнята да мечтае за хубавата госпожица дьо Сент Ив и да мисли колко е трудно да бъдеш приет от царе или главни секретари.

Най-после секретарят се яви.

— Господине — каза му Наивникът, — ако за да прогоня англичаните бях чакал толкова, колкото вие ме накарахте да чакам, досега те спокойно щяха да опустошават цял Долен Бретан.

Тези думи поразиха секретаря и той запита бретонеца:

— Какво желаете?

— Награда — отвърна другият. — Ето моите документи. — И той разгъна пред него свидетелствата си.

Секретарят ги прочете и му каза, че вероятно ще му дадат разрешение да си купи лейтенантска служба.

— Аз да дам пари, загдето съм прогонил англичаните? Да платя за правото да се излагам на смърт заради вас, докато вие тук спокойно си давате аудиенция? Сигурно се шегувате. Аз искам един кавалерийски ескадрон, без да платя нищо. Искам кралят да заповяда да освободят госпожица дьо Сент Ив от манастира и да ми я даде за жена. Искам да говоря на краля в защита на петдесет хиляди семейства, които желая да му върна. С една дума, искам да бъда полезен, нека ме използват и ми дадат възможност да напредна.

— Как се казвате вие, господине, който говорите толкова гръмко?

— О — извика Наивника, — значи, не сте прочел моите удостоверения? Значи, така се гледа тук на тях? Наричам се Херкулес дьо Керкабон, кръстен съм отседнал съм в хана „Синият часовник“ и ще се оплача на краля от вас…

Секретарят заключи, че посетителят не е с всичкия си ум и не обърна повече внимание на думите му.

Същия ден преподобният отец дьо Ла Шез, изповедник на Луй XIV, получи писмото на своя шпионин, който обвиняваше бретонеца дьо Керкабон, че тайно съчувства на хугенотите и осъжда поведението на йезуитите. От своя страна господин дьо Лувоа беше получил писмо от вечно разпитващия съдия, в което Наивникът се описваше като нехранимайко, който иска да изгори манастирите и да отвлече момичетата.

След като се разходи из градините на Версай, където му доскуча, след като вечеря по хуронски и долнобретонски, Наивникът си легна, унесен в сладки мечти. „Утре ще говоря с краля, той ще ми даде госпожица дьо Сент Ив за жена, ще получа най-малко един ескадрон кавалерия и ще спра преследването на хугенотите.“ Така се залъгваше той с измамни блянове, когато жандармите нахлуха в стаята му. Най-напред грабнаха пушката и дългия му нож. После преброиха парите, които носеше със себе си, и ги записаха, след това го отведоха в замъка, построен по заповед на крал Шарл V, син на Жан II, близо до улица „Сент-Антоан“, при Турнелската врата. Оставям ви сами да си представите в какво недоумение се намираше Наивника, докато го водеха натам. Най-напред мислеше, че сънува. Отначало бе като вцепенен, после изведнъж го обхвана такава ярост, че силите му се удвоиха и той сграбчи за гърлото двама от жандармите, които бяха с него в колата, изхвърли ги през вратичката, изскочи след тях, като повлече след себе си третия, който искаше да го задържи. Но при това усилие той падна и жандармите успяха да го вържат и да го върнат в колата. „Ето какво печели човек — казваше си той, — когато прогони англичаните от Долен Бретан! Какво ще кажеш ти, прекрасна Сент Ив, ако ме видиш в това състояние?“

Най-после пристигнаха в жилището, което му бе отредено. Отнесоха го мълчаливо в стаята, където трябваше да бъде затворен, както се носи мъртвец на гробищата. Тази стая беше вече заета от един стар самотник от Порт Роял на име Гордън, който гаснеше сам от две години.

— Вижте — каза му началникът на жандармите, — водя ви компания.

И веднага дръпна огромните резета на дебелата врата, подсилена с широки железа. Двамата затворници останаха откъснати от външния свят.