Наивникът (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА XXКРАСИВАТА СЕНТ ИВ УМИРА И КАКВО СТАВА СЛЕД ТОВА

Повикаха друг лекар. Вместо да подпомогне природата и да й даде възможност да действа върху болестта на младата жена, чиито жизнени сили я връщаха към живота, той беше зает единствено с амбицията да осуети усилията на своя събрат. За два дни болестта стана смъртоносна. Мозъкът, който се счита за седалище на разума, бе засегнат така силно, както и сърцето, което е, както казват, седалище на чувствата. Какъв непонятен механизъм е подчинил органите на чувствата и на мисълта? Защо една-единствена мъчителна мисъл да може да смути кръвообращението и как на свой ред кръвта разстройва човешкия разум? Какъв е този непознат флуид, в чието съществование не можем да се съмняваме и който, по-действен и по-бърз от светлината, преминава мигновено през всички нишки на живота, създава усещания, памет, тъга или радост, разум или безумие, припомня с ужас това, което човек би искал да забрави, и превръща едно мислещо животно в предмет на възхищение или предмет на съжаление и сълзи?

Така говореше добрият Гордън и това тъй естествено разсъждение, което хората рядко правят, не намаляваше неговото нежно чувство. Защото той не беше от онези нещастни философи, които правят усилия да бъдат нечувствителни. Беше трогнат от съдбата на това младо момиче като баща, който вижда скъпото си дете да умира бавно пред очите му. Абатът дьо Сент Ив беше отчаян, игуменът и сестра му проливаха потоци сълзи. Но кой би могъл да обрисува състоянието на влюбения младеж? Никой език няма думи, които да изразят тази най-жестока мъка, езиците са твърде несъвършени.

Останала почти без сили, лелята държеше главата на умиращата в слабите си ръце. Брат й беше на колене до леглото, младежът й стискаше ръката, обливаше я със сълзи и ридаеше. Наричаше я своя благодетелка и надежда, свой живот, половината от самия него, своя любов, своя съпруга. При думата „съпруга“ тя въздъхна тежко, загледа го с неизразима нежност и внезапно извика, сякаш обхваната от ужас. По-късно през един от промеждутъците, когато отпадналостта и страданията й намаляха, когато сетивата й не бяха така притъпени и душата и придоби наново свободата и силата си, тя заговори:

— Аз, ваша съпруга! О, скъпи любими, това име, това щастие, тази награда не са създадени за мен. Аз умирам и заслужавам съдбата си. О, божество на моето сърце, пожертвах ви на адски демони. С мен е свършено, аз съм наказана, бъдете щастлив!

Тези нежни и страшни думи не можеха да бъдат разбрани, но те внесоха ужас и умиление в сърцата на всички, тя има смелостта да каже истината. Всяка дума караше присъстващите да тръпнат от учудване, мъка и жал. Всички бяха изпълнени с едно общо чувство — омраза към всесилния човек, който бе поправил една ужасна несправедливост чрез едно престъпление и бе принудил най-достойната за уважение невинност да бъде негова съучастница.

— Кой, вие ли сте виновна! — каза й нейният любим. — Не, вие не сте виновна. Престъплението може да бъде само в сърцето, а вашето сърце принадлежи на добродетелта и на мен.

Той потвърждаваше това чувство с думи, които сякаш възвръщаха красивата Сент Ив към живота. Тя се почувства утешена и се учудваше, че може да бъде още обичана. По времето, когато беше още янсенист, старият Гордън би я осъдил, но станал мъдър сега, той я уважаваше и плачеше.

Всред толкова сълзи и страхове, докато опасенията за това скъпо на всички момиче изпълваха сърцата и всички бяха дълбоко потресени, ето че пристига пратеник от двореца. Пратеник! И от кого? И защо? Той идваше от страна на кралския изповедник и носеше писмо за игумена на „Света Богородица от планината“. Пишеше не отец дьо Ла Шез, а брат Вадблед, неговият камериер, много важен човек по онова време, който съобщаваше на владиците волята на преподобния отец, даваше аудиенции, обещаваше доход и църковни служби, а понякога изпращаше и „подпечатани писма“. На игумена на „Света Богородица от планината“ той пишеше, че „негово преподобие бил осведомен за приключенията на племенника му, че неговото задържане е било грешка, че често има такива дребни случаи на немилост, че не трябва да им се обръща внимание и че би било уместно, игуменът да дойде да му представи племенника си на следния ден, като доведе със себе си и някой си Гордън, и че той, брат Вадблед, ще ги въведе при негово преподобие и при господин дьо Лувоа, който ще им каже няколко думи в салона“

Той добавяше, че историята на Наивника и неговата битка срещу англичаните били разказани на краля, че сигурно кралят ще благоволи да го забележи, когато минава през галерията, и може би дори ще му кимне с глава. В края на писмото брат Вадблед казваше, че се ласкаел от надеждата, че всички дами в двореца ще побързат да поканят племенника му да присъства когато им правят тоалета, и че много измежду тях ще му кажат:. „Добър ден, господин Наивник“; и че сигурно ще стане дума за него на кралската вечеря. Писмото беше подписано: „Ваш предан Вадблед, брат-йезуит“.

След като игуменът прочете на глас писмото, неговият племенник побесня. Сдържайки за миг гнева си той не каза нищо на приносителя, но се обърна към своя другар по нещастие и го запита, какво мисли за този стил. Гордън: му отговори:.

— Значи, към хората се отнасят като към маймуни! Бият ги и след това ги карат да танцуват.

Наивникът, чийто буен нрав се проявяваше винаги при големи душевни вълнения, накъса писмото и хвърли късовете в лицето на пратеника.

— Ето моя отговор!

Ужасеният му чичо се вцепени като поразен от гръм, стори му се, че вижда двадесет „подпечатани писма“ да падат върху му. Той отиде бързо да напише писмо и да извини, доколкото може, постъпката на племенника си, която считаше за младежка буйност, но която всъщност бе изблик на една горда душа.

Но по-мъчителни тревоги завладяваха сърцата на всички. Красивата и нещастна Сент Ив чувстваше, че краят й наближава, лежеше спокойна, но това беше страшното спокойствие на изтощения организъм, който вече нямаше сили да се бори.

— О скъпи, любими — каза тя с отпаднал глас, — смъртта ме наказва за моята слабост, но умирам с утехата, че вие сте свободен. Обожавах ви и когато ни бях невярна, обожавам ви и сега, когато ви казвам сбогом завинаги.

Тя не се кичеше с някаква суетна твърдост, не разбираше тази жалка слава да накараш съседите да кажат: „Тя умря храбро.“ Кой може да загуби на двадесет години любовта си, живота си, това, което се нарича „чест“, без съжаления и без разбито сърце? Тя чувствуваше целия ужас на своето състояние и го изказваше с онези замиращи думи и гаснещи погледи, които говорят с такава сила. Най-после и тя плачеше като другите през онези мигове, когато имаше силата да плаче.

Нека други се опитват да възхваляват онези, които умират тържествено, онези, които влизат безчувствени в небитието! Това е съдбата на всички животни. Ние умираме като тях с безразличие само когато възрастта или болестта са ни направили подобни на тях, затъпявайки разума и сетивата ни. Който губи много, жали много. Ако подтиска жалбите си, значи, че не се отказва от суетността си дори в прегръдките на смъртта.

Когато настъпи съдбоносният миг, всички присъстващи се разплакаха и нададоха викове. Наивникът не бе вече господар на сетивата си. Когато са чувствителни, силните души изпитват много по-бурни чувства от обикновените хора. Добрият Гордън го познаваше достатъчно добре и се страхуваше, че когато дойде на себе си, може да се самоубие. Скриха всички оръжия, нещастният младеж забеляза това и без да плаче, без да стене, без да се вълнува, каза на Гордън и на роднините си:

— Мислите ли, че има човек на земята, който има правото и силата да ми попречи да туря край на живота си?

Гордън внимаваше да не му каже някоя от онези скучни и изтъркани фрази, с които хората се опитват да докажат, че не е позволено да използваме свободата си, за да престанем да съществуваме, когато сме безкрайно нещастни, че не трябва да излизаме от къщата, когато не можем вече да живеем там, че човек е на земята като войник на поста си — като че ли има някакво значение за Съществото, което е над всички същества, дали сборът от няколко частици материя се намира на това или онова място, неубедителни доводи, които едно твърдо и обмислено отчаяние презира и отказва да слуша, доводи, на които Катон отговорил само с един удар на ножа.

Мрачното и страшно мълчание на Наивника, потъмнелите му очи, треперещите му устни, тръпките, които разтърсваха тялото му, внасяха в душата на всички, които го гледаха, онази смесица от състрадание и ужас, която сковава всичките душевни сили, изключва всякакви слова и се проявява само чрез откъслечни думи. Хазайката и семейството й също дойдоха. Всички трепереха от страх, виждайки го така отчаян, не го изпущаха ни за миг из очи, следяха всяко негово движение. Вкочаненото тяло на красивата Сент Ив беше пренесено в трапезарията на долния етаж, далеч от очите на любимия й, който сякаш продължаваше да я търси, макар че вече не беше в състояние да вижда нищо.

Всред тази зловеща сцена, докато тялото беше изложено в обширната стая до самия вход на къщата, където двама свещеници, застанали пред съд със светена вода, мърмореха молитви с разсеян вид, докато безделни минувачи се спираха да поръсват ковчега с няколко капки светена вода, а други равнодушно продължаваха пътя си, докато роднините плачеха и един влюбен младеж беше готов да посегне на собствения си живот, пристигна Сен Пуанж, придружен от версайската приятелка.

Неговата мимолетна прищявка, задоволена само веднъж, се бе превърнала в любов. При това той бе засегнат, защото Сент Ив бе отхвърлила неговите благодеяния. Отец дьо Ла Шез никога не би и помислил да дойде в този дом, но Сен Пуанж, пред чиито очи образът на красивата Сент Ив стоеше непрекъснато, гореше от желание да утоли страстта си. Обладанието бе забило в сърцето му жилото на сладострастието и затова не се поколеба да дойде сам да потърси тази, която той може би нямаше да пожелае да види и три пъти, ако беше дошла по своя воля.

Той слиза от каляската; първото нещо, което вижда, е един ковчег; извръща глава с обикновеното отвращение на човек, преситен от удоволствия, който смята, че трябва да избягва всяка гледка, която би му напомнила тленността на човешките радости. Той отминава, за да се изкачи по стълбите. Жената от Версай попитва от любопитство кого ще погребват и чува името на госпожица дьо Сент Ив. При това име тя побледнява и надава страшен писък, Сен Пуанж се обръща, скръб и изненада изпълват душата му. Добрият Гордън, който стои там с насълзени очи, прекъсва тъжните си молитви, за да разкаже на царедвореца цялото това ужасно нещастие. Скръбта и достойнството на стареца придават на думите му още по-голяма внушителност. Сен Пуанж не беше лош по природа, потокът на държавните работи и развлеченията бе погълнал душата му, която още не бе осъзнала себе си. Беше далеч от старостта, която обикновено прави безчувствени сърцата на министрите. Той слушаше Гордън със сведени очи и бършеше сълзите си, на които се учудваше: той позна разкаянието.

— Непременно искам да видя този изключителен човек, за когото ми говорите — каза той. — Неговата съдба ме разчувства почти толкова, колкото и съдбата на тази невинна жертва, чиято смърт причиних.

Гордън го последва до стаята, където игуменът, госпожица дьо Керкабон, абат Сент Ив и няколко съседи се мъчеха да свестят припадналия младеж.

— Аз причиних вашето нещастие — каза му помощник-министърът. — През целия си живот ще се мъча да поправя грешката си.

Първата мисъл, която мина през ума на Наивника, бе да го убие и след това да се самоубие. Нищо не би било по-уместно, но той беше невъоръжен и следен отблизо. Сен Пуанж не се смути от отказа, придружен от напълно заслужени упреци, от думи на презрение и ужас, с които бе обсипан. Но времето лекува всичко. Господин дьо Лувоа успя накрая да направи от Наивника отличен офицер, който стана известен в Париж и във войската под друго име, за задоволство на всички почтени хора. Той стана едновременно и смел воин, и смел философ.

Всякога, когато говореше за тези събития, той стенеше, и все пак за него бе утеха да говори за тях. Той тачеше паметта на нежната Сент Ив до последния миг на живота си. Абат дьо Сент Ив и игуменът получиха по една доста доходна църковна служба, добрата дьо Керкабон бе по-доволна да види племенника си обсипан с военни почести, отколкото в черква като поддякон. Набожната жена от Версай запази диамантените обици и получи още един хубав подарък. Отец Тут-а-тус получи кутии с шоколадени бонбони, кафе, небетшекер и захаросани лимони, както и „Размишленията на преподобния отец Кроазе“ и „Жития на най-големите светци“, подвързани с марокенова кожа. Добрият Гордън остана най-задушевният приятел на Наивника и живя при него до края на живота си. Той също получи църковен доход и забрави завинаги „Небесното благоволение“ и „съпътствуващото Божие съдействие“. Той взе за девиз пословицата „Всяко зло за добро“. Колко добри хорица на този свят биха могли да кажат „Никое зло не е за добро“?