Тънка ниска мъгла бе увиснала над среднощните води.
Мейсън помогна на Дела да излезе от колата. Стъпките им затракаха по дъските на пътеката, водеща до къщичката на пазача от яхт-клуба. Силуетите на малките яхти за развлечение, привързани о пристана, приличаха на приказни нереални духове във влажния хлад на нощта.
В малката къщичка на края на кея блестеше светлина и човекът, който стоеше вътре на топло, щом чу тежките стъпки на Мейсън и бързото стакато от токчетата на Дела, отвори вратата и им се ухили приветливо за поздрав.
— Здравейте, Кемрън! — обади се Мейсън.
— ’бър вечер! — посрещна ги той.
— Всичко наред ли е?
Очите на Кемрън се присвиха в тиха, блага усмивка. Пожълтелите му зъби стискаха здраво къса, с изгризан мундщук луличка. Той я извади от устата си.
— По-добре влезте за няколко минути да се позатоплите. Там върху водата ще бъде яко студено. В кабината на яхтата има печка, но докато стигнете там, ще премръзнете. Върху моята печка пее чайник с гореща вода и ром. Ако ви се харесва горещ ром с масло, аз…
Мейсън не го дочака даже да завърши.
— Какво още ви задържа тогава?
Кемрън погледна усмихнат към Дела и отправи някак неуверено въпрос към Мейсън.
— Две чашки или три?
— Три — бе отговорът на младото момиче.
— И можете да го приготвите толкова силен, колкото ви харесва — допълни Мейсън.
Кемрън постави по една солидна бучка масло в три чаени чашки, наля кипяща вода, захар и подправки, а след това и ром.
— Брат ми се занимава с добив на масло — обясни той. — Праща ми достатъчно, за да облажвам рома си. Вие, хора, няма ли да се съблечете?
— Не — отвърна Мейсън, — тръгваме веднага, щом приключим с рома. Не ще ни навреди да наберем малко топлина, реди да тръгнем.
Дела и Мейсън мълчаливо кимнаха един другиму наздравица над ръба на дебелите порцеланови чаши и засърбаха горещото питие.
— Това е животоспасяващ елексир — възхити се Мейсън.
— Ъхъ. Тази нощ доста затегна. Около полунощ винаги застудява над водата. Налага ми се често да обикалям нощем и ви казвам, че е много приятно да се прибереш в тази малка уютна колибка.
— Не се ли чувствувате самотен тук? — попита Дела?
— Не — запуфка доволно с лулата си Кемрън. — Имам си книги и… е, не зная, човек може да се почувствува самотен в голяма къща, но не и в малка колибка като тази, където всяко нещо е на мястото си. След всичко привиквате така със самотата си, че поминавате сам много по-добре, отколкото с когото и да било.
— За колко време ще достигнем яхтата? — запита Мейсън.
— О, не повече от десет минути. Доколкото разбрах, искате да ви отведа до там с моята малка моторница и да ви оставя. После да ви прибера около 2:00, нали?
— Точно така.
— Разбрано — съгласи се Кемрън, — ще пристигна навреме за вас. Исках само да разбера точно часа, понеже не обичам да напускам за дълго време къщичката. В действителност и не бива, но предполагам, че такова кратко отсъствие не ще навреди никому. Бих искал само да разчетете времето си така, че да сте готови за връщане веднага, щом пристигна. Открихте ли някакви улики?
— Улики не — засмя се Мейсън, — искаме да поогледаме.
— Хм.
— Разбира се, можем и да открием нещичко.
— Прав сте. Как ви се сторих днес на свидетелската скамейка? Не увредих ли с нещо вашата теза?
— Ни най-малко.
— Това ми харесва. Надявам се, че ще отървете и двамата. Чудесни хора са. Мистър Бърбанк ми е добър приятел. И дъщеричката му, така привързана към него. Такова скромно и възпитано момиче! Е, ако сте готови, да тръгваме!
Мейсън и Дела Стрийт оставиха празните чаши на мивката.
— Да вървим! — подкани адвокатът.
Скоро моторчето разбуди нощта. Моторницата се понесе напред, като носът й надипли водната повърхност от двете й страни. Студената нощ поглади лицата им с влажни, ледени пръсти. Лодката забръмча в канала, след минута-две заобиколи издадения в морето нос и се заблъска в черните води на речното устие.
— Изглежда, трудно е да се управлява тук? — попита Мейсън.
— О, навиквате така, че и с вързани очи откривате пътя си. Трябва да се придържате към някой ориентир на брега и всичко е благополучно. Вижте върха на този нос, очертан върху ей това насрещно сияние. Дръжте ги точно на една линия. Виждате ли, сега ги оставих зад себе си.
— Още малко и ще ме направите правоспособен навигатор — засмя се Мейсън.
— Има нещо пред нас — отбеляза Дела.
Лодката веднага намали скоростта си.
— Ето и яхтата — извести водачът им. Обиколиха яхтата в кръг и се доближиха до парапета.
— Сега вие се покачете на борда — подкани лодкарят Мейсън.
Мейсън кимна, протегна ръце, улови студения, лепкав железен парапет и се покатери на борда. Кемрън му хвърли въже и се обърна към Дела.
— А сега, мис, аз ще ви помогна.
Двамата я подкрепиха да се прехвърли на палубата. Кемрън придвижи лодката така, че да удари леко яхтата, и след това съобщи:
— Вече е заседнала о дъното.
— Чудесно!
— Е, внимавайте, когато започне да уляга. Ще продължи да затъва още, после сякаш ще се вцепени права и внезапно ще се наклони. Сега, искате ме обратно тук в 2:00, така ли?
— Точно така — потвърди Мейсън.
— Добре, ще съм тук. Внимавайте за всяка ваша стъпка, та да не се нараните.
— Ще бъдем внимателни — обеща Мейсън.
Кемрън, изглежда, все още се колебаеше да тръгне. Продължаваше да се държи за парапета, докато моторът работеше на празен ход и облак изгорели газове се стелеше над водата.
— Добре, ще тръгна обратно около 2:00, нали?
— Да.
— Мислите ли, че ще сте готови за тръгване по това време?
— Надявам се.
— Е, хайде довиждане!
Кемрън отблъсна лодката и седна на кърмата. Моторът загърмя енергично и за няколко секунди моторницата изчезна от погледа им, въпреки че трясъкът на мотора продължаваше да раздира влажната от мъгла тъма.
— Е, хайде да се спускаме долу — и Мейсън извади джобно фенерче. — Бъди предпазлива, Дела, палубата е хлъзгава.
Мейсън извади ключ, отключи кофара на люка, плъзна го настрана и помогна на Дела да се спусне по стълбата към кабината.
— Колко е уютно! — възкликна Дела.
— Всичко е както трябва — и Мейсън запали свещ.
— По какъв начин се отопляват?
— Ей там има печка, която гори с дърва и въглища. Употребяват я и за готвене, и за отопление. Наредих на Кемрън да я зареди с топливо. Да, готова е, само да я запалим.
Той драсна клечка кибрит и я пъхна в огнището. Хартията и подпалките запращяха с весел пламък.
— Е, сега вече няма какво да правим, а само да чакаме отлива — въздъхна Мейсън.
— Яхтата вече засяда — погледна Дела часовника си.
— Да, килът постепенно се врязва в тинята.
В този миг яхтата едва доловимо се люшна надясно.
— Не само затъва — отбеляза Мейсън, — но след няколко минути ще започне да се наклонява. Не ще ни отнеме много време. Искам да разбера точно колко време преди най-ниската точка на отлива едно тяло може да се претърколи и как се накланя яхтата по време на отлива.
Дела потрепери леко.
— Започваш да ставаш нервна?
— Малко. Някак ми е страшно. Нека угасим свещта и чакаме на тъмно. Печката дава достатъчно светлина… усещам, че сме някак открити, лесно забележими… всеки може… е, разбирате, през илюминатора… — тя спря и се засмя спазмодично.
Мейсън духна незабавно свещта.
— Е, така е по-добре — поуспокои се Дела. — Имах усещането, че нечии очи ни дебнат през илюминатора.
Мейсън я обгърна с ръка.
— Забрави всичко това. И жива душа не знае, че сме тук.
Тя се усмихна в знак на извинение и се притисна до неговото закрилящо я рамо. Огънят пращеше весело. Малки румени пламъчета играеха през отвора на печката. Тишина легна над тях, тишина, нарушавана само от лекото плискане на водата около корпуса на яхтата. Корабчето се навеждаше бавно надясно, като това ставаше едва доловимо.
Мейсън погледна светещия циферблат на часовника си и реши:
— Сега е времето да легна на пода в позата на трупа.
Дела погледна към тъмночервеното петно върху килима.
— Не ми харесва да ви гледам легнал там.
— Защо?
— Картината е много зловеща. Може да ни донесе… Не можете ли да легнете на друго място но същия начин?
— Не. Експериментът трябва да се проведе точно при същите условия.
Мейсън се обтегна на пода, като главата му се отпусна на няколко сантиметра от прага на кабината.
— Добре ли е, Дела?
— Всичко изглежда толкова тайнствено. Кара те да мислиш за духове.
— Ех, да можеше някак си духът на Милфийлд да дойде и ни разкаже точно как е станало всичко това, то би било отдих за нас.
Дела се приближи и седна на пода до него. Дланта й се плъзна надолу по ръката му, пръстите й напипаха неговата длан и се обвиха около нея.
— Не забравяй, че трябва да ме считаш за труп — потупа я той по рамото.
— Но не се чувствувате като труп? — засмя се тя.
— Не.
Яхтата изскърца леко, накланяйки се още малко.
— Все още няма достатъчно наклон, та да ме прати до отсрещната стена. Когато стане тона, да не забравим да засечем точно времето. Къде е електрическото фенерче, Дела?
— На масата.
— Ама какъв ден бе днес в съда, а? Корав като този под, но все пак се усещам добре.
— Не бива да вземате всичко толкова дълбоко — погали тя челото му.
— Ъхъ — съгласи се Мейсън сънливо, а минутка по-късно провлече — колко е часът?
— Наближава 1:30 — погледна тя часовника му.
— След десетина-петнадесет минути ще разберем всичко. Изведнъж Дела промени положението си.
— Не е необходимо да лежите така неудобно. Я си повдигнете главата — и тя я положи на скута си. — Така можете да разкажете за всичко, което има да се случи, както ако главата ви се търкаля по пода.
— Не бива — протестираше сънливо Мейсън. — Главата ми трябва да с там долу… на йода… Искам точно да узная времето… О, добре… може би всичко ще е по-добре, ако се отпусна напълно.
Пръстите й докосваха леко челото му, галеха веждите му и затворените очи, приглаждаха назад косата му.
— Лежете си само и се отпуснете — шепнеше тя.
Мейсън повдигна ръка, намери нейната, доближи я до устните си, задържа я за миг така и после я отпусна. Спокойното му и равномерно дишане показваше, че е заспал, и в съня си още веднаж той посегна за ръката й и я задържа на гърдите си.
Минутите течаха без промяна в обстановката. Дела Стрийт седеше неподвижна. Яхтата, заседнала вече здраво в тинята, изглежда бе престанала да се накланя повече. Дрямката обхвана постепенно и Дела. Топлината на кабината, обгърналата ги дълбока тишина, отпускането на нервите след тежкия ден в съда и късния час, прибавен към всичко това, оброни главата й в приятно сънно замайване.
Внезапно подът се раздруса и след миг се наклони стръмно надясно. Изведена рязко от сладката дрямка, Дела отначало не успя да издаде никакъв звук, а се улови инстинктивно за дръжката на вратата. Отпуснатото тяло на Пери Мейсън се търкаляше надолу. Пробуден от дълбок сън, той рефлекторно се мъчеше да впие пръсти в килима, а след миг Дела чу тъп удар, когато тялото на адвоката срещна дясната ниска стена на кабината. Веднага след това прозвуча смехът му в тъмнината.
— Е, Дела, предполагам, че заспах хубавичко и всичко това се свърши. Сега е точно 1:43. Съгласно моите пресмятания това прави четири часа и една минута след кулминацията на прилива. Естествено в последователните кулминации съществува незначителна разлика, която трябва де се има предвид, но това е почти нищо и…
— Какво има? — сподави уплашен вик Дела, когато той спря рязко да говори.
— Слушай! — предупреди тихо той.
От непрогледния мрак навън долитаха ритмични глухи удари, които с всяка измината минута ставаха все по-отчетливи. Това бе шум, който предизвикват весла, когато при всяко гребване се трият в ръба на лодката.
— Какво е това? — прошепна Дела.
— Гребна лодка — отговори с приглушен глас Мейсън.
— Идва към нас?
— Да.
— Допускате ли, че това е човекът, който идва да ни прибере с гребна лодка? Моторът може да се е повредил нещо и…
— Твърде рано. Бъди спокойна, Дела! Къде си?
— Ей тук, до печката. Търся ръжена. Ако това е убиецът…
— Ш-ш-ш-т! — предупреди Мейсън. Той се отправи в тъмното към нея.
— Нека се опитаме да намерим джобното фенерче.
— Търсих го вече — прошепна тя. — Когато яхтата се наклони рязко, трябва да е паднало от масата. Ето, шефе, по-добре вземете ръжена. Той е тежък и…
Лек внезапен удар поклати яхтата, когато идващата лодка се удари о нея. По палубата над главите им закънтяха тежки стъпки. Люкът изтрака и се плъзна по шините.
Мейсън бързо придърпа Дела към вратата.
— По-скоро тук, в ъгъла! — пошепна той.
В следния миг сноп от силна светлина освети кабината, след което мигновено угасна. Кракът, поставен на горното стъпало, се извъртя изведнъж и спря. За секунда натрапникът остана неподвижен, после кракът бързо изчезна. Люкът изтрещя обратно на мястото си. Стъпки прекосиха наклонената палуба, а след това се чуха и в лодката. Греблата заудряха яростно по водната повърхност.
— Бързо! — и Мейсън се насочи към стълбата. — Намери фенерчето, Дела! Пипай по ниската част на стаята, там ще се е спряло, подай го!
Мейсън се покатери по стъпалата, отмести люка и главата и раменете му бяха обгърнати от студения въздух. Тънката мъгла се бе превърнала във влажен дебел пласт, увиснал на вълма над водата, поглъщащ звуците и объркващ посоките. Ударите на веслата звучаха панически откъм млечния мрак.
— Хей, ти, върни се обратно! — закрещя Мейсън.
Бесният плясък на веслата се ускори още повече и друг никакъв отговор не дойде от обвитата в мъгла тъма.
— Ето фенерчето, шефе — и Дела Стрийт тикна металическия цилиндър в ръката му. Той натисна бутончето и сноп светлина се удари в стената от мъгла. Ефектът бе същият, както ако би се опитал да прекара лъч през шише с мляко.
Шумът от греблата чезнеше в далечината. Мейсън ругаеше тихо.
— Какво го изплаши? — питаше Дела. — Не предизвикахме никакъв шум.
— Печката — обясни Мейсън. — Когато е отворил люка, топлината го е ударила в лицето. Веднага е разбрал, че някой е на яхтата.
— Господи, шефе! Така се изплаших, че усетих как ставите ми се размекнаха — по-специално коленете.
Той я притегли до себе си, угаси светлината и така притиснати, двамата се заслушаха. Чуваха се единствено леките капки, ронещи се от кондензираната по яхтата мъгла.
— Той може да е преустановил гребането и да се е оставил на течението да го носи — разсъждаваше гласно Мейсън с горчив тон. — Боже, дано Кемрън се появи по-скоро със своята моторница.
Стояха известно време така, като напрягаха слух. Изведнъж Дела трепна.
— Шефе, струва ми се, че я чувам!
Още веднъж застанаха в напрегнато безмълвие. Чу се едва доловимо бръмчене, което постепенно нарасна и накрая се превърна в непогрешимото стакато на работещ мотор.
— Чува се тъкмо от посоката, в която изчезна лодката — зарадва се Мейсън. — Може да се натъкне право на нея. Да го накараме да побърза.
Той запали фенерчето, издигна го иго завъртя в кръгове, като по този начин го подканяше да бърза.
След минута-две моторницата изпълзя от мъглата и шумът на мотора секна, когато опитна ръка долепи лодката до ниската част на яхтата.
— Хайде, Дела — подкани Мейсън, — да вървим!
Закрепвайки се здраво на ръба на палубата, той грабна момичето под мишниците и тя премина парапета, оказвайки се в лодката. След миг и той бе до нея.
— Бързайте! — подкани той Кемрън. — В морето има лодка, която трябва да настигнем. Изчезна по посока, от която дойдохте вие. Дайте на моторницата най-голямата възможна скорост, после угасете мотора за малко и да се ослушаме.
— Гребна лодка? — учуди се старият човек. — Никой не е наемал лодка от мен. Аз…
— Няма значение — прекъсна го Мейсън. — Палете мотора!
Моторницата се понесе. Водата закипя под задната й част и когато набра скорост, влажният въздух забрули лицата на пасажерите.
— Достатъчно! — нареди Мейсън след две-три минути. — Изключете и да се ослушаме за малко.
Кемрън угаси мотора. Лодката продължи да се плъзга по повърхността. Бълбукането на водата, което придружаваше движението й, не позволи за кратко време да се чуе нищо. Когато постепенно лодката загуби инерция, обгърна ги гробна тишина, тишина, наситена с мъгла, която се нарушаваше само от съвсем слабото плискане на водните маси около лодката. Не се чуваше никакъв шум от гребла. След две-триминутно напразно напрягане на слуха Кемрън обясни:
— По този начин не можете да сторите нищо, освен да налетите право отгоре му. Той ви чува, когато го наближавате, и се отклонява от пътя ви, спира да гребе, когато угасите мотора, и започва отново, щом го чуе да работи.
— Тогава остава само едно — предложи Мейсън. — Да се движим в зиг-заг напред и назад. Той трябва да е някъде тук.
Кемрън включи незабавно мотора. Лодката зашари из мъглата в зиг-заг. Мейсън бе застанал на носа с протегната шия и вкаменено лице, взиращ се напрегнато в млекоподобния мрак пред себе си, като се надяваше всеки момент да види неясните очертания на лодката във водата или тя да лъсне изведнъж пред моторницата.
Не видя нищо подобно.
Още веднъж моторницата замря. Кемрън се провикна:
— Не смея повече, мистър Мейсън. Ще се загубим в мъглата. От тук не мога вече да виждам ориентирите върху сушата и сега дори не съм сигурен къде точно се намираме.
— Добре — съгласи се Мейсън. — Струва ми се, че това прилича на търсене игла в купа сено. В коя посока остана яхтата? Бих искал да се върнем за малко там.
— Ами, не съм много сигурен точно къде сме, но ще се постарая да я открия. Ще да е тук някъде наоколо.
Той изви носа на моторницата и го държа известно време направо.
— Не биваше да напускам мястото си за толкова продължително време — укоряваше се той. — Не ми е позволено изобщо да го напускам. Какво ли би търсил някой посред нощ на тази яхта?
— И аз се чудя на това — отговори Мейсън. — Едва ли би искал да задигне нещо. Възможно е да е знаел, че сме там. Чакайте, чакайте! Може би не бива да се връщаме на яхтата. Той може да е…
Малко в дясно от тях и вероятно на четвърт миля пред лодката сноп от пламъци избухна във вид на гъба и експлозия заглуши ушите им. Високо съскаха пламъците на пожара, чуваше се все по-усилващо се пращене, последвано от падане на нещо тежко на стотина метра вляво от тях. След миг водата наоколо им закипя от шрапнелен дъжд.
— Отломки падат — заключи Мейсън.
Кемрън премести луничката си от единия ъгъл на устата в другия умислено.
— Тази експлозия трябва да е това, за което мислехте, мистър Мейсън, когато променихте решението си да не се връщаме на яхтата.
— И това е така — засмя се Мейсън. — Хайде да се връщаме!
Моторът зарева до крайна степен. Лодката едва докосваше повърхността, когато се понесе устремно напред, после описа голям полукръг. Парцали мокра мъгла полепяха по лицата им, сякаш се бяха превърнали във валеж на едър сняг. Влажният студ сякаш пронизваше костите им.
— Не ще трае още много време — извести Кемрън. — Да се надяваме, че не съм се изгубил.
В следващите няколко минути тримата бяха така замръзнали, че не бяха в състояние да отронят нито дума. Изведнъж от тъмнината пред тях изскочи шамандура. Кемрън изви умело и я избягна на сантиметри, а след малко се насочи към сушата. Смътните контури на крайбрежните височини се очертаваха върху обсипаното с едва мъждукащи звезди небе. Пред тях блесна светлина, обкръжена със светъл ореол от влага. Мъглата се бе разредила значително. Лодката описа крива и пред тях се очертаха силуетите на привързаните о кея яхти.
Въпреки че пътуването трая много кратко, студът бе сковал така краката на Пери Мейсън, че той скочи с големи усилия на дървеното мостче, хванал в ръка въжето за прикрепване на моторницата. Кемрън угаси мотора, взе въжето от адвоката и завърза лодката за пилона.
— Как се чувствувате? — обърна се той към Дела Стрийт.
— Б-р-р-р! — потрепери момичето и се засмя.
Тримата се запътиха и след малко Кемрън отвори вратата на своята малка, приветлива къщичка. Мамещата топлина на печката ги обгърна гостоприемно. Тихата песен на чайника наподобяваше мъркането на галеща се котка. Без да промълви и дума, Кемрън наля гореща вода в три чаши с подправки, масло и захар, като добави и добри порции ром.
— Това — зарадва се Мейсън — е тъкмо, което ни трябва.
— Това — допълни Дела — ще спаси живота ми. Мислех, че не ще си го възвърна вече. Изглежда, дрехите не помагат никак срещу такъв студ.
— Пронизва цялото ти тяло — съгласи се старецът, палейки лулата.
Той повдигна капака на печката, постави две големи дъбови цепеници, напълни отново чайника и внезапно се ослуша, взирайки се през прозореца.
— Приближава кола.
— Колко е часът? — запита Мейсън.
— 2:15.
— Струва ми се, че са минали векове — засмя се Дела.
— Искам да надникна във вашата таблица за приливите и отливите — и Мейсън извади молив и лист от джоба си. — Ще ми се да открия каква е разликата в движението на водите тази нощ и през нощта, когато бе извършено убийството. Аз…
— Идват насам — докладва Кемрън. — Двама са. Приличат на полицаи.
Твърди стъпки отекнаха по дървения мостик.
— Звучи като барабан — занервничи Дела, — злокобен барабан.
Вратата се блъсна, без да се почука. Двамата мъже, застанали на прага, опипваха с очи Кемрън.
— Каква беше тази експлозия?
— Яхтата на Бърбанк излетя във въздуха.
— Така си и помислих. Водихте ли там някого тази вечер? Кемрън посочи Пери Мейсън и Дела Стрийт.
— Можете ли да се закълнете, че двамата са били на яхтата?
— Да.
— Колко време след като напуснаха яхтата стана експлозията?
— Между пет и десет минути. Не повече от десет.
Полицаите наблюдаваха Мейсън с войнствено стиснати челюсти.
— Прибирай си багажа, мой човек. Ще те водим в главната квартира.
— Не ставайте глупаци — отреагира Мейсън. — Тази сутрин трябва да съм в съда. Аз съм Пери Мейсън.
— Пет пари не давам, ако ще да си и Пилат Понтийски, тръгвай за главната квартира!
— Гребна лодка дойде до яхтата — започна търпеливо да обяснява адвокатът. — Тогава си мислех, че е някой, който иска да задигне нещо от яхтата, но пришелецът се изплаши, когато отвори люка и разбра, че печката в кабината гори. Сега разбирам, че е искал да постави бомба със закъснител. Нямал е представа кога ще напуснем яхтата и е видял чудесна възможност да унищожи и нас, и яхтата. Тази работа с отварянето на люка, понечването му да се спусне в кабината, а после побягването му, като се отдалечаваше с бясно гребане в тъмнината, е била част от намерението му да ни заблуди по отношение на това, което е смятал да извърши. Навярно е поставил бомбата веднага, щом като е стъпил на яхтата.
— Как изглеждаше този човек?
— Не го видяхме дори.
— Каква беше лодката?
— Не я видяхме.
Полицаят се ухили — високомерно, дразнещо хилене.
— Трябва да умееш да ги скрояваш по-добре, — а после добави — и на всичко отгоре си адвокат, а?
— По дяволите! — ядоса се Мейсън. — Свържете се с главната квартира по радиото. Нека блокират целия бряг. Да се постараят да пипнат всеки, който се прокрадва наоколо. Вижте не ще ли можете да хванете тази лодка, когато се измъква от водата, ако вече не е дошла.
— И да направя маймуна за смях от себе си, като се уловя на тази въдица, и да обърна всичко с главата надолу. Не, Мейсън, съжалявам, а що се отнася до пас, ти си избраникът. Ти и тази дамичка сте ходили до яхтата. Какво сте търсили там?
— Изучавахме действието на отлива.
— Хубав боклук! — отзова се саркастично полицаят. — Вие сте занесли бомбата. Разчели сте си времето, та да се измъкнете, докато гръмне.
— Не ставай глупак! — нервираше се Мейсън. — За какво ми е притрябвало на мен да унищожавам яхтата?
— Защо някой друг ще иска да я унищожава? Ти имаш много повече основалия от всеки друг — и полицаят се обърна към Кемрън. — Пожела ли той да се върне направо тук или представи някакви доводи да се върти близо до яхтата? Да се бави, докато цялата работа се ликвидира?
Кемрън се колебаеше.
— Говорете! — подкани го полицаят.
— Не беше точно така — изсумтя накрая морякът. — Търсихме из мъглата тая лодка, като кръстосвахме в зиг-заг напред и назад.
— Някъде близо до яхтата ли?
— Около четвърт миля от нея.
Двамата полицаи размениха погледи, след което задушиха във въздуха и надникнаха в празните чаши.
— Какво сте пили тук? Ром, а?
— Пийнахме — отговори сухо Кемрън, като тъпчеше лулата си, без даже да посегне към бутилката с ром.
— Добре — кимна полицаят към Пери Мейсън. — Хайде, ти и тази дама!