Наклонената свещ

VIII

Хотел Корниш бе един от малко претенциозните, затикан в покрайнините на деловите райони. Дежурният чиновник, човек някъде в края на шестдесетте, с високо чело и оредял пухкав мъх шесто коса, щръкнал само около ушите му, изгледа двамата късни посетители над очилата си и отсече:

— Препълнено е. Няма никакво място.

— Има ли записан при вас някой Хари Ван Нийз? — запита Мейсън.

— Има. Ван Нийз, Лас Вегас, Невада, стая 618. Искате да у оставите някаква бележка ли?

— Бих искал да му телефонирате и му известите, че съм тук.

— Той очаква ли ви?

— Не, казано откровено.

— Доста късно е.

— Известно ми е колко е часът.

Чиновникът се поколеба, а после някак неохотно взе телефона.

— Лейди и джентълмен са долу и искат да ви видят, сър. Старият човек почака малко, а след това изви глава през рамо.

— Как беше името?

— Мейсън — отвърна адвокатът.

— Мистър Мейсън — предаде старецът по телефона — …Много добре. Не бях сигурен, дали не сте си легнал.

Чиновникът изключи връзката и измърмори неприветливо:

— Можете да се качите.

Мейсън кимна на Дела. Асансьорът бе автоматичен и времето до шестия етаж им се стори безкрайно, докато кабината се люшкаше и тракаше нагоре.

Хари Ван Нийз ги очакваше на вратата на стаята си. Мейсън има възможност да го измери, докато дълги пръсти се обвиваха около неговите. — Мистър Мейсън, предполагам? — възкликна сърдечно Ван Нийз. — И мисис Мейсън?

— Мис Стрийт.

— О, простете! Моля ви, заповядайте! Ще ме извините за състоянието на стаята. Никак не съм очаквал посетители и е разхвърляно. Моля, този стол, мис Стрийт, ще видите, че е удобен. Сега ще прибера списанията и вестниците от него.

Тонът му беше любезен, учтив, добре модулиран и изразителен. Неспокойните му очи бяха толкова черни, че трудно би се открило изражение в тях, но гласът бе явно нагласен да допълва тази липса. Пред тях стоеше човек, у когото всяка дума прелива от изразителност. Движенията му, докато привеждаше в ред стаята, бяха грациозни, добре разчетени и ефикасни.

— Винаги ли сте така гостоприемен към всички посетители? — запита шеговито Мейсън. — Ние може да сме от тези, които предлагат книги и молят за благодеяния.

— Какво от това, ако сте такива, мистър Мейсън? — засмя се сърдечно Ван Нийз. — Направили сте си труд да ме посетите в необичаен час. Считам че каквато и да е целта на посещението ви, е достатъчно значима, за да ви накара да принесете в жертва времето си и заслужава моето най-дълбоко внимание. Самият аз се занимавам с покупки и продажби и винаги съм държал на това, че е задължение на всеки един да изслуша другия.

— Добре — съгласи се Мейсън, — това са вашите разбирания, но вие не знаете кой съм аз и с какво се занимавам, така ли е?

— Не зная.

— Аз съм адвокат.

— Мейсън… Мейсън… Да не би Пери Мейсън?

— Прав сте.

— Наистина чувал съм за вас, мистър Мейсън! Дафни ми каза, че сте я посетил.

— Дафни? — учуди се Мейсън.

— Мисис Милфийлд.

— О, да. Тъкмо тя е причината за тази моя визита.

— Наистина!

— Познавате я добре.

— О, да!

— Познавахте и нейния съпруг?

— Разбира се, много добре, мистър Мейсън.

— Тогава защо — постави внезапен въпрос адвокатът — тя промени решението си да отлети за Сан Франциско в петък следобед?

Ван Нийз не бе в състояние да овладее гласа си, въпреки че очите и лицето му си останаха маска.

— Много съжалявам — каза той и гласът му показваше, че се намира наистина в затруднено положение, — но не ми бе известно, че някой знае за това.

— Мога ли да ви помоля за обяснение?

— Боя се, че то няма нищо общо с интересуващите ви въпроси, мистър Мейсън.

— С други думи, не е моя работа?

— Не, не, моля ви, не ме разбирайте криво, мистър Мейсън. Аз… аз не се чувствувам свободен да излагам подробности.

— Защо не?

— Преди всичко тук има личен елемент. Аз бях този, който отиде до летището и я накара да се върне. По-нататък в известен смисъл то има връзка с моя приятел, който, може би, би дал, а може би не, разрешение да ви говоря, ако беше жив, но при това положение… сега вече изобщо не мога да получа това позволение.

— Имате предвид Фред Милфийлд?

— Да.

— Защо? Нима това има връзка с него?

— Ох, това са семейни проблеми.

— Вижте какво, Ван Нийз — тонът на Мейсън бе твърд — нямам намерение да бия напразно по храстите. Полицията разследва убийството. Те не ще оставят непреобърнато ни едно камъче. Аз разследвам същото убийство и възнамерявам също да не оставя нито едно непреобърнато камъче.

— Мога ли да попитам как разбрахте какво стана на летището? — запита внезапно Ван Нийз.

— Тъй като проучвам убийството на Милфийлд, сметнах, че отказването на жена му от това пътуване има отношение към убийството.

— Тези два момента нямат никаква връзка.

— Предпочитам сам да преценявам това.

— И все пак не ми казахте как узнахте за това?

— Е добре, нямам намерение да ви давам обяснения как съм го разбрал и как се е случило да узная, че сте свързан с това. Не е и наложително да го правя.

— Съжалявам, но моето мнение не е същото.

— По дяволите! Аз се мъча да ви обясня по най-деликатен начин, а вие ме карате да ви го набивам в главата с ковашки чук. Ето какво искам да разберете. Ако не ми разкажете всичко, и то като ми дадете задоволяващо обяснение, не ми остава нищо друго, освен да уведомя полицията и тя да получи обясненията.

— Защо?

— Защото представлявам някого, който е заинтересуван мистерията с убийството на Фред Милфийлд да бъде напълно изяснена.

— Аз също съм заинтересуван в това дело и съм готов да ви разкажа всичко, ако то има отношение към него.

— Вие ми разкажете, а аз ще, решавам дали има отношение.

Ван Нийз хвърли поглед към Дела Стрийт, сне крака си, който бе преметнал върху коляното на другия, след миг отново кръстоса краката си, само че обратно, после бръкна в джоба си, извади табакера от ковано сребро и я предложи на Дела.

— Пушите ли?

— Благодаря — отказа му тя.

Мейсън взе цигара, запалиха и после подметна:

— Този номер с цигарите ви обезпечи достатъчно време, за да измислите задоволително обяснение.

— Време ми даде — прие мрачно Ван Нийз, — но не ми подсказа какво да правя.

— Тогава помислете още малко — посъветва го адвокатът, като се нагласяваше удобно на стола си.

— Добре — изтърси изведнъж Ван Нийз — знаете ли нещо за Дафни, за миналото й?

— Абсолютно нищо.

— Тя е странна, в смисъл емоционално нестабилна.

— Какво означава това?

— Склонна към всякакъв вид емоционални волности.

— Опитвате се с по-подбрани думи да кажете, че е непочтен човек?

— Не, не! Съвсем определено не! Тя е… тя е нещо повече от емотивна циганка.

— А какво означава емотивна циганка?

— Тя е лека плячка на опустошителни чувствени бури. Обикновено се възстановява бързо от тях. Те биват кратки, силни и отчаяни.

— И е споходена сега от подобна криза?

— Беше споходена.

— Някакво приключение с вас?

— С мен!? — изсмя се младият човек. Аз съм приятел на семейството. Познавам я твърде добре, а и тя мен. Аз съм само рамото, на което тя изплаква болките си, и не искам да бъда нищо повече. Не, въпросният човек е от Сан Франциско. Бе решила да изгори кораба, с който може да се върне назад. Беше оставила на Фред обичайната бележка, която в такива случаи получава съпругът, и бе готова да отлети за Сан Франциско, да се свърже с любовника си и да остави Фред да се занимава с развода или да прави, каквото му се харесва. Това е Дафни. Тя пада здраво, когато започне да пада. Трябва да сте сигурен в това.

— Говорите така, сякаш това й е привичка.

— Не привичка, мистър Мейсън. Трудно е да бъде обяснено.

— Изглежда, така е.

— Дафни е жена, която изпитва нужда да бъде отчаяно, лудо влюбена в някого през всяка минута от живота си.

— Та тя си има съпруг!

— Почакайте, мистър Мейсън. Вие сте реалист или поне трябва да бъдете такъв. Бракът е делови договор. В него изобилствуват моменти на истинска скука. Там е и бедата с Дафни, не може да понася да й е скучно. Тя изпитва истинска нужда да е влюбена, да е лудо влюбена. А съгласете се, че е трудно да бъде лудо влюбена в съпруга си триста шестдесет и пет дни в годината.

— По всичко личи, че държите здраво нейната страна.

— Искам само да я разберете.

— Добре, приемам думите ви. Приемам, че е чувствена циганка. И така, тя бе готова да отлети за Сан Франциско. Какво сторихте вие?

— Спрях я.

— Защо?

— Знаех, че ще бъде много по-нещастна, ако замине, отколкото, ако остане.

— Настигнахте я на летището и й казахте да се върне?

— Точно така.

— Прибра се с вас в Лос Анжелос и какво направихте после?

— Поговорих с нея. Изтъкнах й каква глупост щеше да направи.

— А тя?

— Отначало се разплака, но накрая се съгласи с мен и ми каза, че аз съм най-добрият приятел, който някога е имала.

— Кога бе това?

— Веднага след като напуснахме летището.

— Откарахте я с колата си у дома й?

— Да.

— Колко време ви отне това?

— Между двадесет и двадесет и пет минути.

— Колко време останахте там, след като я отведохте?

— Около половин час или четиридесет и пет минути.

— Как разбрахте, че ще я намерите на летището?

— Това бе странно съвпадение.

— Не ми ги разправяйте па мен тези странни съвпадения.

— Фред и аз имаме… т.е. бяхме в известни делови връзки. Споделяхме работата си.

— Искате да кажете, че работехте с Милфийлд в Скийнър Хийлз Каракул Къмпани?

— В известен смисъл, да. Моето отношение бе някак си индиректно.

— Как да се разбира това индиректно?

— Ами аз… аз работех по друга линия… е, нека оставим това. Съществуват известни делови въпроси, които не бива да се разискват.

— Искате да кажете, че работехте по линията на петрола и…

— Но моля ви, мистър Мейсън, не влагайте свои думи в устата ми. Всичко, което мога да си позволя да кажа, е, че бях свързан служебно с Фред. Той ме замоли да прескоча до дома му и да взема една чанта с книжа. Обясни ми къде точно да я открия. Даде ми и ключ, за да мога да вляза, в случай че Дафин не е в къщи. Допускаше да е излязла по пазар или нещо друго.

— По кое време се случи това?

— Около обяд.

— Защо Милфийлд не отиде сам да вземе книжата?

— Имаше много важна служебна среща и обяд.

— И трябваше да се срещнете след обяда?

— Не. Около 16:00.

— Знаете ли къде възнамеряваше да ходи и какво щеше да прави с тези книжа Милфийлд?

— Това бяха документи, които трябваше да покаже на мистър Бърбанк. Той го очакваше на яхтата си.

— Но нали Бърбанк държеше на строгото си усамотение, когато е на яхтата, нали отказваше на когото и да било да го безпокои там със служебни въпроси?

— Като правило, да. Това обаче бе изключителен случай. Мистър Бърбанк настояваше да се види с Фред я всъщност той го покани.

— Сигурен ли сте в това?

— Да.

— Да допуснем, че Бърбанк не е бил на яхтата си през този петък следобед и изобщо не е имал намерение да отиде там?

Ван Нийз се усмихна и поклати глава отрицателно. И усмивката, и жестът преливаха от увереност.

— Струва ми се, мистър Мейсън, ще се убедите, че това не е така.

Мейсън понечи да каже нещо, но промени решението си. Известно време той обсъжда отговора на Ван Нийз, а след това запита.

— Е, след като отидохте за документите, какво се случи?

— Намерих адресираната до съпруга й бележка, забодена с игла върху възглавницата на кушетката.

— Какво направихте с нея? Прочетохте я и я оставихте пак там?

— Не. Боях се да не би Фред изведнъж да се втурне отнякъде. Откачих я и я прибрах в джоба си.

— Бележката бе предназначена за Фред Милфийлд?

— Да.

— Сега у вас ли е?

— Наистина, мистър Мейсън, не ви ли се струва, че отивате твърде далеч с този разпит?

— Не.

— Тази бележка, мистър Мейсън, засяга съдбата на…

— Тази бележка — прекъсна го адвокатът — е доказателство най-малко но известна страна от случая, който проучвам. Ако сте заинтересуван в избягване на публичност, ще се убедите, че най-разумното, което можете да сторите, е да предоставите на мое разположение информацията, от която се интересувам.

Ван Нийз се поколеба за мити хвърли въпросителен поглед към Дела Стрийт. Тя му кимна насърчително.

— Нима не сте в състояние да видите, че това е най-уместното?

— Е, добре, мистър Мейсън — предаде се Ван Нийз, — възможно е да е най-добре истинските факти да бъдат във вашите ръце. — После отвори чантата си, извади един лист и му го подаде.

Мейсън забеляза, че е бил прикачван с игла. Двете пробождания в горния край на листа и леко поизмачканият му вид бяха последица от това. Бележката бе написана с мастило — почеркът гладък и равен.

— Прекрасно писъмце — заключи Мейсън.

— Тя говори истината! Всяка нейна дума е самата истина — побърза да я защити Ван Нийз.

— И аз бих казал същото. Кой е Дъг?

— Човекът, с когото щеше да се срещне в Сан Франциско.

— Колко очарователно решено! Как е цялото му име?

Ван Нийз се усмихна и поклати глава.

— Наистина, мистър Мейсън, все пак всяко нещо си има граница.

— Граница за какво?

— Граница за това, колко далеч можем да стигнем в ровенето из интимния живот на хората.

— Глупости! Та тук става дума за разследване на убийство. Кой е Дъг?

— Страхувам се, че не мога да си позволя да ви дам тази информация — сега Ван Нийз бе официален и някак възмутен.

Мейсън блъсна внезапно стола си назад и в следния миг бе прав.

— Чудесно, Ван Нийз! Благодаря ви за това, което ми съобщихте.

— Мога ли да разчитам на вашата дискретност, че ще запазите всичко, което ви казах, в тайна?

— Ни най-малко!

— А аз разбрах тъкмо обратното.

— Погрешно сте ме разбрал.

— Доколкото си спомням, казахте, че алтернативата е да се достави тази информация на полицията.

— Това е точно така.

— Значи, не ще дадете тези сведения на полицията?

— Напротив, ще ги дам точно там. Единственото нещо, което би ме въздържало, би било твърде определеното усещане, защо не бих го сторил.

— Заявявам ви, че всичко това няма нищо общо със смъртта на Фред. Разказаното от мен е нещо, засягащо само него и другия.

— Твърдите, че този човек е в Сан Франциско?

— Да.

— Той писал ли й е някога?

Ван Нийз отбягна погледа на Мейсън.

— Пфу! — нервира се Мейсън. — Полицията ще изясни всичко. Не ще има място за никакви мистерии. Те ще я накарат да даде отчет за всяко свое най-незначително действие в петък следобед. Ако реши да лъже, сама ще постави себе си в голяма каша.

— Няма никакви писма, които полицията да може да намери — обади се най-после Ван Нийз.

— Искате да кажете, че са били унищожени?

— Искам да кажа, че полицията не ще бъде в състояние да ги открие.

Внезапно Мейсън протегна ръка и взе чантата, лежаща до Ван Нийз.

— Това означава, че вие ги съхранявате.

— Мистър Мейсън, моля, това е моя чанта.

— Повикай лейтенант Траг! — обърна се Мейсън към секретарката си.

Настъпи миг на напрегнато мълчание. Дела стана и доближи телефона. Ван Нийз изчака, докато тя вдигна слушалката, а после изведнъж наруши тягостната тишина.

— Поставете слушалката на място, мис Стрийт! Писмата са в дясната половина на чантата, мистър Мейсън.

Секретарката остави телефона. Адвокатът отвори чантата, взе писмата, хвърли им бегъл поглед и ги спусна в джоба си.

— Какво правите, мистър Мейсън? — уплаха звучеше в гласа па младия човек.

— Имам намерение да ги проуча и ако вашето твърдение, че писмата нямат нищо общо със случая, се окаже вярно, ще ви ги предам незабавно.

— А ако излезе обратното?

— В такъв случай ще ги задържа.

Мейсън се насочи към вратата, но се спря и се обърна.

— И така, щом намерихте тази бележка, избързахте до летището?

— Да.

— И забравихте за срещата с Милфийлд?

— Не. Занесох му искалите книжа и тогава се отправих за летището.

— Къде се срещнахте с Фред?

— Навън, пред хотела. Той бързаше за яхт-клуба. Беше закъснял с половин час Намираше се в много възбудено състояние.

— Поради какво?

— Нещо Около работата. Каза ми, че някой е лъгал по отношение на него пред Бърбанк.

— Клевети, донесени направо на Бърбанк?

— Така разбрах. В този момент умът ми бе зает с други грижи, за да го разпитвам за подробности. От друга страна, Фред бързаше страшно много и се страхуваше да не пропусне срещата с Бърбанк. Това е пунктът, където изглежда грешите, мистър Мейсън. Бърбанк и Милфийлд имаха среща в 17:00 в яхт-клуба. Бърбанк щеше да бъде с бордовата си лодка, снабдена с прикачваем мотор, точно в 17:00 на малкия пристан на клуба.

— Разбирам. И вие трябваше да чакате тук в хотела половин час, преди Милфийлд да дойде?

— Да. Тридесет и пет минути, ако искате да бъда прецизен.

Стоях отвън пред хотела и чаках.

— Поради какво бе закъснял?

— Не зная. Беше страшно нервиран.

— И мисис Милфийлд беше все още на летището, когато пристигнахте там?

— За щастие, да. Не бе успяла да си осигури билет. Чакаше, тъй като й бяха обещали първото място, което няма да се заеме.

— И я върнахте обратно?

— Да.

— Показахте ли й бележката, която бяхте намерил?

— Разбира се.

— Не ще е зле да обмисля подробно всички тези неща — заключи адвокатът.

— Жалко, мистър Мейсън, че не можете да видите Дафни такава, каквато я виждам аз — произнесе с тон на огорчено достойнство Ван Нийз.

— Възнамерявам да помисля повечко за нея.

— И струва ми се, едва ли досега сте се опитвал истински да го сторите.

— Може би не съм — съгласи се Мейсън, — но не желая да виждам хората така, както ги виждат другите. Искам да ги виждам такива, каквито аз ги виждам. Лека нощ!