Наклонената свещ

III

Сградата на Уест Нерлайн Авеню беше блок от наемни апартаменти, но от малко по-висока класа. Явно бе направен опит за внушаване на известен респект. Портиерът в хола се стараеше всячески да създаде впечатление, че обслужването от самия него и на телефонната връзка между входа и апартаментите се дължи само на недостига на работна ръка.

— Мистър Фред Милфийлд? — повтори той след Мейсън. — А вашето име, моля?

— Мейсън.

— Очаква ли ви той, мистър Мейсън?

— Не.

— Един момент, моля! Толкова много грижи имаме да намерим момиче за телефона и сега се мъчим сами. Минутка само, моля!

Той отиде до телефонния разпределител, установи връзка с посочения апартамент и заговори в звукоизолирания бокс, така че Мейсън не чуваше нищо. След малко се обърна към адвоката.

— Мистър Милфийлд отсъствува. Не ще бъде у дома си по-рано от късно тази вечер?

— Мисис Милфийлд не е ли в къщи?

Човекът още веднъж се обърна към телефона, а след малко и към Мейсън.

— Тя не може да се досети кой сте вие.

— Кажете й, че искам да разговаряме по работата с каракулските овце.

Човекът се колебаеше, озадачен, но предаде съобщението и после отговори:

— Ще ви приеме. Апартамент 14-В. Вървете право горе. Негърът в синя ливрея, обшита с галони, се справяше с асансьора доста несигурно, което показваше, че е новак. Отначало асансьорът спря повече от три инча под пода, а после, в стремежа си да го коригира, момчето го изпрати пет инча по-нагоре, след това отново надолу, но в положение, още по-неудобно от първоначалното, и накрая, когато го нагласи два инча под пода, отвори вратата и се ухили.

— Внимавайте с прага, господине!

— На теб сигурно ти липсва нещо — измърмори Мейсън и се запъти по коридора, докато обърканият младеж разсъждаваше върху забележката.

Адвокатът натисна звънеца на апартамент 14-В и след няколко секунди вратата отвори жена на възраст около тридесет години. Личеше, че е била грижлива по отношение на фигурата си, имаше привлекателна външност и лицето й изразяваше значителен житейски опит, но очите й бяха издайнически подпухнали.

— Искал сте да ме видите във връзка с каракулските кожи? — попита тя, като не се поместваше от входа.

— Да.

— Можете ли да ми кажете за какво се касае? В момента мъжът ми не е тук…

Мейсън заоглежда коридора в двете посоки.

— Ще сляза с вас до хола — продължи с хладен тон тя, а после се поколеба, видимо обмисляща нещо, което я накара да промени решението си. — О, може би ще е по-добре да влезете.

Мейсън я последва в добре уредения апартамент. За миг тя се обърна, така че слънчевите лъчи от южния прозорец паднаха върху лицето й, и Мейсън разбра, че особената подпухналост на очите й се дължеше на факта, че бе плакала. Отокът на клепачите й говореше безпогрешно за това. То не бе внезапен кратък изблик на сълзи по повод на нещо дребно, както често се случва при жените, но продължителен, изтощителен пристъп на плач. Схванала изведнъж изучаващия поглед на адвоката, тя мигновено се обърна с гръб към светлината и посочи на посетителя креслото пред себе си.

— Не бихте ли седнал, моля!

Мейсън седна с лице срещу светлината, извади визитна картичка и я подаде.

— Аз съм адвокат.

— О, чувала съм за вас — възкликна тя, като погледна картичката. — Мислех, че се занимавате само с наказателни дела, по-специално с убийства.

— Всякакъв вид дела. На обща практика съм.

— И мога ли да попитам, какъв е интересът ви към каракулските овце?

— Имам клиент, който предявява искания за парите си.

— Нима, всички клиенти не предявяват искания за пари? — усмихна се тя.

— Да, повечето от тях. Тази моя клиентка действително се нуждае страшно много от парите си и аз възнамерявам да й ги доставя.

— Това е много мило от ваша страна, но засяга ли то моя съпруг?

— Да. Засяга дейността му в компанията за каракулски овце.

— Не можете ли да се изразите малко по-точно?

— Името на моята клиентка е Кингман, Адълейд Кингман.

— Боя се, че това име не ми говори нищо. Не познавам в подробности делата на мъжа си.

— Много е важно да се видя с него веднага.

— Страхувам се, че не бихте го намерил по-рано от началото на следващата седмица, мистър Мейсън.

— Не можете ли да ми кажете как да вляза в контакт с него?

— Не. Боя се, че не мога.

— А не можете ли вие да се свържете веднага с него? Тя помисли върху това, а после отговори.

— Не веднага.

— Веднага, щом го откриете, му кажете, че имам много чувствителен нос и че съм душил в района на Скийнър ХИЙЛЗ, че каквото съм подушил там, не мирише на каракулски кожи. Можете ли да запомните това?

— Ще му кажа — усмихна се тя.

— От голямо значение е да разбере позицията ми и да получи това мое известие час по-скоро.

— Много добре.

— Ще се погрижите да бъде известен навреме, нали?

— Мистър Мейсън, не допускам, че искате да се възползувате от способността си да разчетете израза на лицето ми, нали? Разкъсвана съм между желанието да бъда учтива и да поддържам безпристрастен израз.

Тя му се усмихна отново и Мейсън забеляза в кратък миг, че бе загубила контрол и лицето и бе изразило опустошението, дължащо се на отчаян, продължителен плач.

— Съвсем положително, мисис Милфийлд, дори не бих се опитал да ви накарам да издадете тайните на вашия съпруг — увери я Мейсън, — но искам да ви внуша необходимостта от незабавно предаване на моето съобщение.

— Мистър Мейсън! — произнесе с порив тя. — Най-добре е да ви се доверя. Вие сте ми необходим. Аз… аз трябва да ви кажа нещо. — Тя се спря, опита се да дойде на себе си и пое дълбоко въздух като човек, готов да се впусне в дълга изповед.

Звънът на телефона накара да замръзнат готовите върху устните й думи. Тя изгледа апарата с явна досада. Нейната обърканост бе така видима, че Мейсън не можа да се въздържи да я подкани.

— Може би се обажда вашият съпруг.

Тя прехапа устни и се размърда неловко в креслото. Телефонът иззвъня пак. Мейсън седеше спокойно, в очакване, без да отрони ни дума, предоставил на нея възможността за следващи действия. Колебанието й стана съвсем подчертано, сякаш не можеше да реши кое ще я постави в по-неудобно положение: да приеме един явно нежелан разговор в негово присъствие или да издаде себе си чрез отказа да говори.

— Извинете ме! — взе внезапно решение тя и вдигна слушалката.

Лицето й, обърнато сега така, че светлината очертаваше профила й, бе истинска маска.

— Да? — произнесе тя с грижливо подбран тон на човек, който се стреми да не издаде какво е в душата му чрез трепета на гласа си.

Втренчен в лицето й, Мейсън видя как то бе обхванато от почуда и обърканост.

— Как?… Не, не познавам мистър Траг… лейтенант Траг? Не, аз не… А, така ли… Кажете му, че мъжът ми не ще е у дома до късно тази нощ. Не разбирам… О!

Тя захвърли гневно слушалката върху вилката.

— Ах, нервите ми! Той е на път нагоре. Просто не ще му отворя!

— Чакайте малко! — реагира веднага Мейсън. — Знаете ли кой е лейтенант Траг?

— Предполагам, че е някой самотен войник, който…

— Лейтенант Траг не е войник. Той е от полицията — от управлението. Работи в отдела за убийства. Не зная, мисис Милфийлд, защо бяхте плакала, но зная, че лейтенант Траг не е по дребните престъпления. Ако сте замесена в някакво убийство, по-добре ще е да започнете да мислите, и то мислете бързо!

Тя се извърна към него и той видя истинското изумление, изписано върху лицето й.

— За кого знаете, че е бил убит? — Мейсън бе впил поглед в очите й.

— Смилете се, небеса! Никой, с изключение, може би, на моя…

— Продължавайте! — подкани я адвокатът, когато тя се овладя по средата на фразата.

— Не! Не! Никой!

— Вие споменахте „моя“ и спряхте. Това притежателно местоимение ви издаде. Не бяхте ли готова да кажете „моя съпруг“?

— Господи! Не! Как ви дойде тази мисъл? Какво, опитвате се да вложите ваши думи в моята уста?

— Защо плачехте?

— Кой казва, че съм плакала?

— Вижте какво. Нямаме на разположение цял ден за залъгване. Ако наистина се е случило нещо с вашия съпруг и Траг ме намери тук, това ще ви постави под подозрение. Никога не ще бъдете в състояние да го убедите, че не съм ви посетил по ваше искане. Има ли тук някое задно стълбище?

— Не.

— Имате ли лук в къщи?

— Лук!? — очите й бяха разширени от учудване. — Какво общо има лукът?

— Ето какво. Аз ще се мушна в килера. Не казвайте на Траг, че съм тук. Дори не споменавайте, че ме познавате. Сложете малко лук в умивалника и си поставете престилка. Когато той позвъни, отворете му вратата с нож в ръка и му обяснете, че тъкмо сте чистила лук. Това е то, ако искате да си спестите цял куп неприятности. Това е безвъзмезден съвет от случаен познат. Вие…

На вратата се позвъни поривисто. Мейсън наложи шапката си, грабна мисис Милфийлд през кръста и я набута в кухнята.

— Къде има престилка?

— Виси ей там.

Мейсън я нахлузи през главата й и я завърза отзад.

— Къде е лукът? Това е единственият начин да обясните отеклите си клепачи.

Тя отвори едно чекмедже и Мейсън прехвърли от него лук в умивалника.

Звънецът прозвуча повторно — продължителен, остър, настойчив звън. Мейсън изтегли друго чекмедже, намери кухненските ножове, грабна един, разряза една глава лук, взе дясната ръка на домакинята и я натри о лука.

— Чудесно! Сега вървете да отворите. Внимавайте какво ще говорите. Запомнете, че току-що сте се занимавала с лука и най-вече не споменавайте, че съм бил тук. Желая ви успех.

Като я потупа по рамото, адвокатът я поизбута лекичко към вратата, точно в момента, когато лейтенант Траг натискаше нетърпеливо звънеца за трети път. След това Мейсън прекоси безшумно кухнята, отвори вратата на килера и като видя стол насреща си, се настани на него. В същото време чу отварянето на външната врата, гласът на хората по време на общоприетите поздрави, затварянето на вратата и усилването звука на думите, докато потокът им стана по-бърз. Той не можеше да долови значението им, но ясно отделяше бученето на мъжкия глас от високите тонове на жената. Изведнъж Мейсън чу, как мисис Милфийлд издаде потиснат писък, след което последва тишина, нарушена по-късно от мърморенето на лейтенант Траг. После звуците от гласовете постепенно се снижиха и накрая почти замряха. Мейсън погледна часовника си неспокойно, открехна вратата на килера с около два сантиметра и се ослуша. Можеше да се долови движението на хора из стаята. Чу се отваряне и затваряне на врата, след това отново гласът на Траг. Питаше за някакви обувки. Мейсън затвори вратата тихо, седна на стола и зарея поглед из лавиците. Видя кутия със солени бисквити и не можа да устои на изкушението да ги опита. Повдигна капака, мушна ръката си и като извади няколко, започна да ги гризе. След малко забеляза буркан с масло, грабна от него с джобното си ножче и когато вратата на килера се отвори, тъкмо покриваше една от бисквитите със златист пласт. Докато не размаза добре маслото, той не повдигна поглед.

— Достатъчно, Мейсън — каза лейтенант Траг. — Можете да излизате вече.

— Благодаря! — отвърна безгрижно Мейсън. — Бях помолил за чаша мляко.

— В хладилника е — насочи го мисис Милфийлд. — Сега ще ви налея. — Гласът й бе сладникаво любезен.

Траг се бе втренчил в адвоката и внезапно прихна да се смее.

— Каква е идеята, Мейсън?

— Исках само да ви попреча да не изпаднете в заблуждение, Траг.

— Да предпазите от заблуждение мен?!

— Точно така.

— Не ви разбирам.

— На посещение съм тук по делови въпроси. Не знаех по каква работа я търсите вие, но съобразих, че ако ме сварите тук, ще я поставя в неудобно положение, а същевременно ще отклоня и вас по невярна диря. И така реших да не излизам наяве, докато не си отидете.

— Ето ви млякото, мистър Мейсън — покани го домакинята.

Адвокатът пое бутилката, наля си една чаша, а после я вдигна и се усмихна на Траг.

— Искрено ли нямате намерение да ме подхлъзнете? — запита Траг.

С уста, пълна с бисквити, Мейсън успя да произнесе.

— Съвсем искрено, не. Всъщност даже се стараех да ви предпазя от подхлъзване. Кой е жертвата този път, лейтенант?

— Какво ви кара да мислите, че има жертва?

— Нима това ваше посещение не е по служба?

— Да поприказваме по-напред за вашето посещение.

— Няма какво да укривам. Отбих се просто за обяд — ухили се Мейсън.

— Това не ни довежда до никъде, Мейсън — каза раздразнено Траг.

— Мен ме е отвело до чудно хубав обяд. Чудесна сметана, мисис Милфийлд. Позволете да ви поздравя с избора.

— Благодаря ви!

— Е добре, умни човече, съпругът на мисис Милфийлд е бил убит.

— Много лошо — смутолеви адвокатът през пълни уста.

— Не предполагам да знаете нещо по този въпрос?

— Само, това което ми казахте. Траг погледна лука в мивката.

— Това ли е лукът, който белехте? — обърна се той към жената.

— Да.

— Къде е обеленият?

— Аз… аз току започвах, когато позвъняхте.

— Хм! — изсумтя полицаят и стрелна подозрителен поглед към адвоката.

— Къде е бил убит съпругът й — попита съвсем незаинтересовано Мейсън, докато поемаше на големи глътки мляко.

— Казано на наш език, Мейсън, в чертите на града — ухили се Траг.

— Чудесно! Това ви отваря работа, лейтенант. Кой го е убил?

— Не знаем още.

— Звучи интересно — подметна Мейсън. Полицаят не отвърна нищо.

— Как разбрахте, че съм тук? — запита внезапно Мейсън.

— Аз му казах — отговори Дафни Милфийлд.

— Защо? — попита той, като си наливаше втора чаша мляко.

— Като ви гледам, Мейсън, започвам и аз да усещам глад — подметна лейтенантът.

— Заповядайте, моля! — покани го сърдечно Мейсън. — Нали знаете, това влиза в правата на полицията. Та защо му казахте Милфийлд?

— Допуснах, че ще е по-правилно, след като разбрах в какво се състои работата. Не исках да сметнат, че укривам нещо.

— Естествено, не — заключи Мейсън, като се измиваше.

— Обясних на лейтенант Траг — продължи тя, — че сте дошъл по друг въпрос, отнасящ се до работата на мъжа ми и че щом разбрахте кой пристига, решихте за по-целесъобразно да не ви намерят тук.

— Не е необходимо да го напътствувате, мисис Милфийлд — подсмихна се Траг. — Той знае всичко, дори и вашите помисли.

— Наистина така ви казах, мисис Милфийлд — поклати горчиво глава Мейсън. — Той не ми вярва. Е, трябва да вървя. Много жалко за вашия съпруг. Не допускам, че лейтенантът ви е съобщил мъчителни подробности.

— Напротив. Разказа ми всичко в детайли. Изглежда, че…

— Стойте! — прекъсна я рязко Траг. — Не е необходимо да разтръбявате това, което ви казах.

Тя се сепна и потъна в мълчание.

Траг се доближи до мивката и се загледа в лука, потънал в мисли.

— Добре, аз тръгвам — каза Мейсън. — Моите искрени съболезнования за вашия съпруг, мисис Милфийлд!

— Благодаря ви! — и тя се обърна към Траг. — Това е всичко, което ми е известно. Изложих ви откровено цялото положение.

— Доволен съм, че постъпихте така — одобри полицаят все още втренчен в мивката. — Много е полезно винаги да бъдете абсолютно откровена с полицията.

Сега тя заговори припряно, видимо стараеща се да спечели доверието на лейтенанта.

— Идеята да не узнаете, че е тук, бе на мистър Мейсън. Естествено нямах никаква представа защо идвате. Ужасно съм потресена да чуя всичко това за Фред, но счетох за свой дълг, че трябва да ви известя стриктно…

— Струва ми се, от тук влязох — каза Мейсън.

— Искате да кажете, това е мястото, през което ще се измъкнете — изгледа го замислено Траг.

Вече на прага, Мейсън се обърна усмихнат.

— Що се отнася до мен, лейтенант, то значи едно и също.