Нарцис и Голдмунд

10

И отново надолу по реката се носеха отломки лед, отново под гнилата шума замириса на теменужки, отново Голдмунд вървеше през пъстрите годишни времена и пиеше с ненаситни очи горите, планините, облаците, странстваше от стопанство до стопанство, от село на село, от жена към жена, понякога в студена вечер седеше смутен й унил и с болка в сърцето под някой прозорец, зад който гореше светлина, чието червено сияние озаряваше за него всичко прелестно и недостигаемо, каквото можеше да съществува като щастие и роден дом, като мир на земята. И се повтаряше и преповтаряше всичко, което той вече смяташе, че познава толкова добре, всичко се връщаше и все пак бе по-различно: дългото странстване през полета и безлесни равнини или по каменни пътища, летният сън в гората, броденето по селата, сподирянето на редиците млади момичета, които, уловени за ръка, се връщат в домовете си след обръщане на сено или бране на хмел, първата тръпка на есента, първите зли мразове: всичко се връщаше, веднъж, два пъти, пъстрата лента се въртеше пред очите му безкрайно.

Над главата на Голдмунд се бе изливал не един дъжд, бе превалявал не един сняг, когато веднъж се изкачваше през негъста, но вече със светлозелени пъпки букова гора и горе, от гребена на планината, видя да се разкрива пред него нова околност, която зарадва очите и развълнува сърцето му с прилив на предчувствия, жажди, надежди. От дни наред той знаеше, че е близо до тази местност, и я очакваше, сега, в следобедния час тя го изненада и това, което при първата среща видя с очите си, потвърди и подсили очакванията му. Между сивите стволове на дърветата с леко полюшващи се клони Голдмунд видя кафяво-зелена долина, в чиято среда синкаво стъклена се мержелееше широка река. Сега той знаеше, че за дълго време ще се сложи край на пътешествията, на вървенето без път през местности, пълни с поля, гори и самота, където много рядко се среща някое изолирано стопанство или бедно селце. Там, долу, течеше реката, а покрай нея водеше един от най-красивите и най-прочутите пътища на държавата, там се простираше богата плодоносна земя, по реката плаваха салове и лодки, а пътят водеше към хубави села, замъци, манастири и богати градчета и който поискаше, можеше много дни и седмици да странства по този път, без да го е грижа, че както се случва с жалките междуселски друмища, някъде изведнъж пътят ще се загуби, ще потъне в някоя гора или влажно мочурище. Идваше нещо ново и той се радваше на това.

Още вечерта на същия ден Голдмунд стигна до хубаво село, разположено между реката и червеникавите, покрити с лозя хълмове. Край голямото шосе къщите с островърхи покриви бяха с красиво боядисани в червено греди, имаше сводести входни врати, каменни улички, стълбища, една ковачница хвърляше към улицата огненочервено сияние и я огласяше с ясен звън от наковалнята. Любопитен, пришълецът мина по всички улици и кътчета наоколо, вдъхна миризмата на вино и на бъчви, която се излъчваше от винарските изби, а до брега на реката долови във въздуха влага и мирис на риба, наблюдаваше божия храм, разгледа и гробището и не пропусна да потърси някой подходящ плевник, където навярно можеше да прекара нощта. Преди това обаче искаше да се отбие в дома на пастора, за да се опита да измоли храна. Посрещна го дебел, със зачервено лице пастор, който го разпита и комуто той с някои заобикалки и измислици разказа житието си… После; приет радушно, трябваше да прекара вечерта с добро ядене и вино в дълги разговори с домакина. На другия ден Голдмунд продължи да върви по шосето, което следваше реката. Видя да пътуват салове и големи лодки, изпреварваше коли, някои колари го качваха за известна част от пътя; тогава пролетните дни, препълнени с картини, отминаваха бързо. Села и малки градчета го приютяваха, зад градински огради се усмихваха жени или коленичили в кафявата пръст, засаждаха растения; на здрачаване по селските улици пееха момичета.

В някаква мелница една млада слугиня толкова му хареса, че той остана два дни в околността и бродеше из нея, момичето се усмихваше и на драго сърце бъбреше с него. На Голдмунд му се стори, че най-хубаво би било да потърси работа при мелничаря и да остане завинаги тук. Седеше при рибарите, помагаше на коларите при храненето и чесането на конете, в замяна му даваха хляб и месо и позволението да пътува заедно с тях. След дългата самота един раздвижен дружелюбен свят, след дългото размишление ведростта сред разговорливите доволни хора, след дългите страдания и глад, всекидневно да има изобилна храна и да бъде сит — това му се отразяваше благотворно и той с удоволствие се оставяше да го носи тази радостна вълна. Хората го взеха със себе си и колкото по се приближаваха до града, седалище на епископа, толкова по-весело и по-оживено ставаше шосето.

В едно село, тъкмо когато се свечеряваше, Голдмунд тръгна да се разходи под разлистените дървета край водата. Спокойна и широка течеше реката, изпод корените на дърветата шумеше и въздишаше бързей, а над хълма се издигна луната, разпиля светлини по водите и сенки в клоните. Тогава той видя едно момиче да седи и да плаче, току-що се било скарало с любимия си, който си отишъл и го оставил там. Голдмунд седна до него, изслуша моминската жалба, поглади ръката на непознатата и й разказа за гората и за сърните, поутеши я малко, дори я накара да се засмее и тя му позволи да я целуне. Но тогава любимият й се върна отново да я търси: беше се успокоил и съжаляваше за караницата. Щом намери Голдмунд да седи до девойката, веднага се нахвърли върху му и взе да го удря с юмруци. Голдмунд с мъка се отбраняваше, накрая успя да се справи и момчето, като проклинаше, си тръгна към селото, а момичето отдавна бе избягало. Голдмунд обаче не се доверяваше на настъпилия мир, изостави нощния си лагер и до полунощ продължи да върви на лунната светлина през един сребърен смълчан свят, много доволен, радващ се на силните си крака. Вървя, докато росата изми белия прах от обувките му, а сам изведнъж се почувства уморен, легна под най-близкото дърво и заспа. Отдавна бе настанал ден, когато нещо го разбуди с гъделичкане по лицето; още пиян от съня, с опипваща ръка той го отмахна и пак заспа, но наскоро отново бе събуден от същото гъделичкане; пред него стоеше селско момиче, гледаше го и го гъделичкаше с върха на върбова вейка. Той се поразсъни усмихнат, те си кимнаха и тя го отведе в една плевня, където по-добре щял да се наспи. Там двамата спаха известно време един до друг. После тя изчезна и се върна с малко ведро краве мляко, още топло, току-що издоено. Той й подари синята панделка за коса, която наскоро бе намерил на улицата и я бе прибрал. Целунаха се още веднъж, преди Голдмунд да продължи пътя си. Тя се казваше Франциска, беше му мъчно да я изостави.

Вечерта на същия ден странникът намери подслон в един манастир, на сутринта присъства на литургията; в сърцето му чудно придойдоха хиляди спомени, трепетен полъх на нещо родно имаше в каменнохладния въздух под сводовете, в шума от сандалите по настланите с плочи коридори. Когато литургията свърши и в манастирската църква настана тишина, Голдмунд продължаваше да коленичи, сърцето му бе необикновено развълнувано, през нощта бе сънувал много. Изпита желание по някакъв начин да се освободи от своето минало, някак да промени живота си, не знаеше защо, може би го бълнуваше само споменът за „Мариаброн“ и за неговата благочестива младост. Чувстваше се подтикнат да се изповяда и да се очисти, да признае много малки грехове, много малки пороци; по-тежка от всичко над него тегнеше смъртта на Виктор, умрял от ръката му. И той намери един отец, комуто се изповяда за едно и друго, особено за ударите с нож по шията и гърба на бедния Виктор. Колко отдавна не се бе изповядвал! Броят и тежестта на неговите грехове му изглеждаха значителни, беше готов да ги изкупва с тежко наказание. Но изповедникът, изглежда, познаваше живота на скиталците, той не се ужаси, спокойно го изслуша, сериозно и приветливо го укори и предупреди, без да помисли за някакво проклятие.

Облекчен, Голдмунд стана, по наставление на отеца се помоли пред олтара и вече щеше да напусне църквата, когато през един от прозорците проникна слънчев лъч, проследи го с поглед и тогава в страничен параклис видя фигура, която толкова много му говореше и така го привличаше, че той се обърна към нея с очи, пълни с обич, съзерцаваше я, обзет от смирение и дълбоко развълнуван. Там стоеше изображение от дърво на Божията майка, синята наметка падаше от тесните й рамене, ръката й, нежна като на момиче, бе протегната, в устата и очите личеше болка, прелестното й чело бе заоблено, а всичко бе така живо и красиво, съкровено и одухотворено, както никога не бе виждал, смяташе той. Не можеше да се насити да наблюдава устата на тази фигура, това приятно, вътрешно искрено движение на шията. Струваше му се, че в параклиса стои нещо, което много, много пъти вече бе виждал в сънища и предчувствия, за което често бе копнял. На няколко пъти Голдмунд се обръщаше, за да си тръгне, и отново изображението го теглеше назад.

Когато най-после все пак реши да тръгне, зад него стоеше отецът, на когото преди това се бе изповядал.

— Намираш ли я хубава? — попита той приятелски.

— Неизразимо красива! — призна Голдмунд.

— Мнозина казват така — добави духовникът, — а други говорят, че това не била истинска Богородица, била твърде новомодна и светска, всичко било пресилено и невярно. Много спорове се чуват за нея. А на теб значи ти харесва, това ме радва. Тя е едва от година в нашата църква. Подари я един благодетел на нашата обител. Направена е от майстор Никлаус.

— Майстор Никлаус? Кой е той? Къде е? Познавате ли го? Моля ви, кажете ми нещо за него. Трябва да е чудесен, даровит човек, щом е в състояние да създаде нещо такова.

— Не зная много за него. Той е дърворезбар в града, където е седалището на нашия епископ, на един ден път оттук, като художник има голяма слава. Художниците нямат желание да бъдат светци и той, разбира се, не е такъв, но положително е надарен и много мъдър човек. Виждал съм го понякога…

— Виждали сте го! А как изглежда?

— Сине мой, ти явно си съвсем омагьосан от майстора. Е, тогава го потърси и му предай много поздрави от отец Бонифаций.

Голдмунд благодари многословно. Отецът се оттегли с усмивка, а той още дълго стоя пред тази тайнствена фигура, чиято гръд като че ли дишаше и в чието лице едновременно бяха събрани толкова много болка и толкова много сладост, че чак му се свиваше сърцето.

Преобразен, той излезе от църквата, стъпките му вече водеха през един напълно променен свят. От мига, в който се бе изправил пред чудесната свята фигура от дърво, Голдмунд преживяваше нещо, каквото никога не бе преживявал, което много често бе осмивал у другите или им бе завиждал. Той имаше цел и може би щеше да я постигне, може би тогава целият му пропилян в скитничество живот щеше да добие висок смисъл и стойност. С радост и страх у него нахлуваше това ново чувство и окриляше крачките му. Този хубав, весел, светъл път, по който той вървеше, вече не беше такъв, какъвто бе вчера, място за празнично сборище и приятен за отдих, а само шосе, път към града, път към майстора. Нетърпелив, Голдмунд вървеше. Стигна още преди да настане вечер, видя зад градските стени да стърчат кули, видя издялани от камък гербове, боядисани хералдики над портата, с разтуптяно сърце мина през нея и почти не обърна внимание на шума и бодрата навалица по улиците, където се виждаха рицари на коне, коли и каляски. За него не бяха важни нито рицарите, нито колите, нито градът, нито епископът. Веднага след като влезе в града, Голдмунд попита първия срещнат човек къде живее майстор Никлаус и беше дълбоко разочарован, че той не знаеше нищо за него.

Стигна до площад, обкръжен от представителни домове, повечето бяха боядисани или украсени с пластични изображения. Над една от вратите на къщите имаше голяма релефна фигура на конник, със силни крещящи цветове. Тя не бе така хубава, както фигурата в онази манастирска църква, но конникът стоеше по особен начин и притискаше прасци към коня, така бе вдигнал брада нагоре към света, че Голдмунд помисли: „Тази фигура може да е направена от същия майстор.“ Той влезе в къщата, чука по вратите, изкачи се по стълбището и най-после се натъкна на един господин с кадифена дреха, обшита с кожа, когото попита къде би могъл да намери майстор Никлаус. Какво щял да иска от него, попита в отговор господинът, и Голдмунд с усилие трябваше да се овладее, за да каже само, че имал за него поръчка.

Господинът назова улицата, където майсторът живеел, но докато Голдмунд, питайки, я намери, вече се бе стъмнило. Притеснен и все пак много щастлив, той застана пред къщата на майстора, гледаше нагоре към прозорците и беше почти готов да влезе. Но се сети, че вече е късно и че той е изпотен и прашен от вървенето през деня, и си наложи да чака. Но още дълго време стоя пред къщата. Видя един прозорец да се осветява и тъкмо когато се обръщаше да си тръгне, забеляза, че там се появява силует — едно много красиво русо момиче, над чиито коси трептеше кроткото сияние на лампа.

На другата сутрин, когато градът отново беше буден и шумен, в манастира, където бе пренощувал, Голдмунд изми лицето и ръцете си, изтупа праха от дрехите и обувките си, намери отново онази улица и похлопа на външната врата. Появи се една слугиня, която не искаше веднага да го пусне при майстора, ала му се удаде да спечели старата жена и тя все пак го въведе. В малка зала, която му беше работилница, майсторът стоеше в работна престилка — едър, брадат мъж, на четиридесет или петдесет години, както се стори на Голдмунд. Той изгледа непознатия със светлосини остри очи и го попита кратко какво желае. Голдмунд предаде поздрава на отец Бонифаций.

— И повече нищо ли?

— Майсторе — каза Голдмунд със свито гърло, — там, в манастира, видях изображението на Божията майка, направено от вас. Ах, не ме гледайте така неприветливо. Тук ме доведоха само любов и уважение. Не съм страхлив. Дълго живях като странник, познах гората и снега, и глада; няма човек, от когото бих се уплашил. Но от вас се боя. И единственото голямо желание, което препълва сърцето ми и същевременно го кара да усети болка, е това.

— Кое, какво желание?

— Бих искал да ви стана чирак и да се уча при вас.

— Ти не си единственият, млади човече, който изпитва такова желание. Но аз не искам чираци, а двама помощници вече имам. И все пак откъде идваш, кои са твоите родители?

— Нямам родители и не идвам отникъде. Бях ученик в един манастир, там учих латински и гръцки, след това избягах и от години странствам, до днес.

— А защо смяташ, че трябва да станеш дърворезбар? Опитвал ли си вече нещо подобно? Имаш ли рисунки?

— Доста рисунки съм направил, но вече ги няма. Мога обаче добре да ви обясня защо искам да изуча това изкуство. Много съм размишлявал, много лица и фигури съм видял и съм размислял върху тях, някои отдавна ме мъчат и все не ми дават покой. Направи ми впечатление как в някоя фигура навсякъде се появява известна форма, дадена линия се връща, как едно чело съответства на коляното, а рамото — на бедрото, и как всичко е най-интимно свързано и отговаря на същността и душата на човека, който има точно такова коляно, такива рамене и чело. Направи ми впечатление още — видях това в една нощ, когато трябваше да помагам при раждане, — че най-голямата болка и най-виещата наслада имат съвсем сходен израз.

Погледът на майстора прониза чужденеца.

— Разбираш ли какво говориш?

— Да, майсторе, така е. Тъкмо това беше, което за мое най-голямо удоволствие и смут намерих отразено във вашата Богородица, и тъкмо заради нея дойдох. Да, в красивото прелестно лице има толкова много страдание и същевременно цялата мъка е превърната в чисто щастие и усмивка. Когато видях това, то ме обжари като огън, всички, мои дългогодишни мисли и сънища ми се видяха като потвърдени и изведнъж те вече не бяха безполезни и аз незабавно знаех какво трябва да направя и къде трябва да отида. Мили майстор Никлаус, от сърце ви моля, оставете ме да се уча при вас.

Никлаус го бе слушал внимателно, без изразът на лицето му да се разведри.

— Млади човече — поде той, — ти умееш удивително добре да говориш за изкуство и ми е чудно, че на твоите години можеш да кажеш толкова много за насладата и болката. За мен би било удоволствие в някоя вечер на чаша вино да поприказвам с теб за тези неща. Но виждаш ли: да седиш с някого и приятно и умно да беседваш не е все едно и също като това в течение на няколко години да живееш и да работиш заедно с него. Тук е работилница, където се работи, не се бъбри и тук няма значение това, какво някой е измислил и знае да каже, а единствено какво е в състояние да създаде с ръцете си. Изглежда, че желанието ти е сериозно и затова не искам просто да те отпратя. Нека видим какво умееш. Оформял ли си някога нещо от глина или восък?

Голдмунд веднага се сети за един свой сън, бе му се присънил много отдавна. Тогава той бе изваял малки фигурки от глина, които се изправиха и извисиха до великани. Но премълча за съня и отговори, че никога не се е опитвал в такава работа.

— Добре, следователно ще нарисуваш нещо. Тук има маса, виждаш ли, и хартия, и въглен. Седни и рисувай, не бързай, можеш да останеш до обяд или до довечера. Навярно тогава ще разбера за какво си годен. И така достатъчно сме говорили, аз се залавям за моята работа, залови се и ти за твоята.

Голдмунд седна в креслото, което Никлаус му бе посочил край масата за рисуване. Не бързаше с тази работа. Отначало поседя, изчакващ и притихнал като наплашен ученик, и любопитно се взря към майстора отсреща, който, полуобърнат с гръб към него, продължи да работи върху малка фигура от глина. Голдмунд внимателно огледа този човек, в чиято строга, вече леко посивяла глава и в чиито упорити, но благородно одухотворени занаятчийски ръце имаше такива прелестни вълшебни сили. Изглеждаше по-различен, отколкото той си го бе представял: по-стар, по-скромен, по-трезв, много по-малко сияещ и спечелващ сърцето и съвсем не щастлив. Неумолимата острота на изпитателния му поглед сега бе насочена към работата; освободен от този поглед, Голдмунд грижливо запамети цялата фигура на майстора, „Този човек — мислеше той — би могъл да бъде учен, мълчалив строг изследовател, отдаден на дело, започнато от много негови предшественици и което някога ще трябва да остави на последователите си, едно жилаво, дълголетно и никога неизведимо докрай дело, което събира труда и всеотдайността на редица човешки поколения.“ Така поне той, наблюдателят, разгадаваше лицето на майстора; на него бяха изписани много търпение, много научено и премислено, много скромност и знание за съмнителната стойност на всяка човешка работа, но и вяра в собствената задача. Съвсем различен беше и езикът на неговите ръце, между тях и главата съществуваше противоречие. Тези ръце уловиха със здрави, но много чувствителни пръсти глината, която оформяха, те се отнасяха към нея както ръцете на обичащ към предана любима: влюбени, нежни, леки бегли докосвания, жадни, но без при това да различават отдаване и вземане, едновременно славолюбиви и благочестиви, и сигурни, и майсторски, сякаш от някакъв прастар дълбок опит. Очарован и удивен, Голдмунд гледаше тези благословени ръце. С голямо удоволствие той би нарисувал майстора, ако не беше това противоречие между лице и ръце — то го сковаваше.

След като цял час бе наблюдавал увлечено работещия художник, обзет от търсещи мисли за тайната на този майстор, в душата му започна да се оформя друг образ и да става зрим, образът на човека, когото най-добре от всички познаваше, когото много бе обичал и искрено му се бе удивлявал; този образ беше без пукнатина и противоречие, макар цялата фигура да носеше разнообразни черти и да напомняше за много борби. Това беше образът на приятеля му Нарцис. Този образ все по-плътно се сливаше в единство и цялост, все по-ясно проличаваше съкровеното начало на милия човек, оформената от духа благородна глава, очертаната и облагородена от служене на духа красива овладяна уста и леко тъжните очи, оживени от борба за одухотвореност, слабите рамене, дългата шия, нежните изтънчени ръце. Оттогава, от сбогуването си в манастира, Голдмунд никога не бе виждал толкова ясно своя приятел и никога не бе носил в себе си така съвършен неговия образ.

Като в сън, без воля и все пак изпълнен от готовност и вътрешна потребност, Голдмунд внимателно почна да рисува, с обичащи пръсти благоговейно се докосваше до фигурата, която живееше в сърцето му, забрави майстора, себе си и мястото, където се намираше. Той не виждаше, че светлината в залата бавно се изменя, не виждаше, че майсторът много пъти поглежда към него. Изпълняваше задачата си, сякаш вършеше жертвоприношение, което бе отредено, бе поставено от сърцето му: да издигне образа на приятеля си и да го съхрани такъв, какъвто живееше в душата му днес. Без да се замисля, той възприе своите действия като изкупление на вина, като благодарност. Никлаус се приближи до масата за рисуване и каза:

— Време е за обяд. Аз отивам да обядвам, можеш да дойдеш с мене. Я да видя какво си нарисувал.

Той пристъпи зад Голдмунд и погледна към големия лист. После го побутна встрани и грижливо взе листа в сръчните си ръце. Голдмунд бе събуден от своя унес и сега погледна с плахо очакване към майстора. Той стоеше, като държеше рисунката с две ръце и я гледаше много внимателно с някак острия поглед на строгите си светлосини очи.

— Кой е този, когото си нарисувал? — попита Никлаус след известно време.

— Това е моят приятел, млад монах и учен.

— Добре, измий си ръцете, там, на двора, има чешма. После ще отидем да ядем. Моите помощници не са тук, те работят извън дома.

Голдмунд излезе послушно, намери двора и чешмата и изми ръцете си; той би дал много да узнае мислите на майстора. Когато се завърна, той беше излязъл, но го чу да прави нещо в съседното помещение; тогава се появи отново — и майсторът се бе измил, вместо престилката носеше хубава памучна дреха, в нея изглеждаше строен и празничен. Тръгна напред, нагоре по стълба, на чийто парапет от орехово дърво имаше малки резбовани ангелски глави; минаха през коридор, пълен със стари и нови фигури, и се озоваха в хубава стая, чийто под, стени и таван бяха от дърво, в еркера имаше сложена маса. Една девойка влезе, Голдмунд я позна, тя беше хубавото момиче от миналата вечер.

— Лизбет — каза майсторът, — трябва да донесеш още един прибор, доведох гост. Той е, да, действително аз дори името му не знам. — Голдмунд му го каза. — Значи Голдмунд. Можем ли да се храним?

— Веднага, татко.

Девойката донесе една чиния, излезе навън и скоро се върна отново със слугинята, която носеше яденето. Свинско месо, леща и бял хляб. По време на яденето бащата говори с момичето за незначителни неща. Голдмунд седеше мълчалив, похапна малко и се почувства твърде несигурен и потиснат. Момичето му се харесваше необикновено, стройно, с красива фигура и почти толкова едро, колкото и бащата, но то седеше сдържано и съвсем недосегаемо като зад стъкло и не отправи към чужденеца нито дума, нито поглед. Когато се нахраниха, майсторът каза:

— Аз ще си почина още половин час. Ти иди в работилницата или се поразходи навън, после ще говорим за работата.

Голдмунд поздрави и излезе. Цял час, може би и повече, бе изминал, откакто майсторът видя рисунката му, а не отрони нито дума за нея. Сега трябваше да чака още половин час. Е, нищо не можеше да се промени, чакаше. Не влезе в работилницата, вече не искаше отново да вижда рисунката си. Отиде в двора, седна на коритото до чешмата и се загледа във водната нишка, която непрестанно се стичаше от тръбите в дълбока каменна раковина и при падането си образуваше лекички вълни, а тъй като бе увлякла от дълбочината и малко въздух със себе си, от нея отскачаха устремени нагоре и надолу бели перли. В тъмното огледало на раковината той видя своя образ и помисли, че този Голдмунд, който го гледаше от водата, отдавна вече не е Голдмунд от манастира или Голдмунд на Лидия, вече не е и Голдмунд от горите. Мислеше, че и той, и всеки човек се изменя, понесен от течение, се преобразява, а накрая се разтваря, докато неговият, създаденият от художника образ остава непроменим, винаги един и същ.

„Може би — мислеше той — коренът на всички изкуства, а може би и на целия човешки дух е в страха пред смъртта. Ние се страхуваме от нея, изтръпваме пред тленността, с тъга гледаме как непрестанно цветята увяхват и листата падат и в собственото си сърце усещаме увереността, че също сме тленни и скоро ще увехнем. Ако ние като художници създаваме картини или като мислители откриваме закони и формулираме идеи, то го правим, за да спасим нещичко от големия мъртвешки танц, да сътворим нещо, което да бъде по-дълголетно от нас самите. Жената, по чийто образ майсторът е изваял своята прекрасна Мадона, може би вече е увехнала или мъртва, а скоро и той ще бъде мъртъв. Други ще живеят в дома, други ще се хранят на масата му, но неговото творение ще продължава да стои и да светлее в тихата манастирска църква още сто години, а и много по-дълго, и Мадоната ще остане винаги красива и усмихната, със същата уста, която е колкото цъфтяща, толкова и тъжна.“

Голдмунд чу, че майсторът слиза по стълбите и се устремява към работилницата. Той ходеше нагоре и надолу из нея, отново и отново гледаше рисунката му, най-после се спря до прозореца и каза по своя малко бавен и сух начин:

— При нас обичаят е такъв, че един чирак трябва да учи най-малко четири години и баща му да плаща на майстора за учението. — И тъй като той направи пауза, Голдмунд помисли, че майсторът се страхува, дето няма да получи от него никакви пари за учението му. Светкавично изтегли ножа от джоба си, разпра шева около скрития дукат и го измъкна с пръсти. Никлаус го погледна учуден и взе да се смее, когато Голдмунд му подаде златната монета.

— Ах, така ли си помисли? — засмя се той. — Не, млади човече, златната си пара трябва да запазиш. Слушай ме внимателно сега. Казах ти как стоят нещата с чираците в нашето сдружение. Но нито аз съм обикновен майстор, нито ти си обикновен чирак. Един чирак би трябвало да започне своето учение на тринадесет, четиринадесет или най-много на петнадесет години и през половината време на учението да изпълнява второстепенни работи и да бъде пращан насам и натам като слуга. Ти обаче вече си пораснал момък и според възрастта си би могъл отдавна да бъдеш калфа или дори майстор. В нашето сдружение хората никога не са видели чирак с брада. Казах ти вече и че не искам да държа чирак в къщата си. Пък и ти съвсем не изглеждаш човек, на когото може да се заповядва и да бъде пращан тук и там.

Нетърпението на Голдмунд се бе засилило до краен предел. Всяка от отмерените думи на майстора го разпъваше на кръст и му изглеждаше отвратително скучна и даскалска. Той буйно извика:

— Защо ми казвате всичко това, след като изобщо не мислите да ме вземете на учение?

Непоколебим, майсторът продължи по стария начин:

— Върху твоята молба аз размишлявах два часа, сега трябва да имаш търпението да ме изслушаш. Видях рисунката ти, тя има грешки, но въпреки това е хубава. Ако не беше такава, то бих ти подарил половин гулден и бих те отпратил и забравил. Не мисля да говоря повече за рисунката. Бих искал да ти помогна да станеш художник, може би за това си предопределен. Но чирак ти вече не можеш да бъдеш. А който не е бил чирак и не е отслужил времето на учението си, няма право да стане калфа и майстор в нашето сдружение. Това трябваше да ти бъде казано предварително. Но следва да направиш опит. Ако ти е възможно да останеш известно време тук, в града, то можеш да идваш при мене и да понаучиш някои неща. Ще го вършиш без задължения и договор, можеш да си отидеш по всяко време. Позволено ти е в работилницата ми да счупиш няколко резеца и да развалиш няколко парчета дърво. А ако проличи, че не си дърворезбар, ще трябва да се обърнеш към нещо друго. Съгласен ли си с това?

Със срам и смут Голдмунд го изслуша.

— Благодаря ви от сърце! — извика той. — Нямам роден дом и ще съумея да преживея тук, в града, както и отвъд в горите. Разбирам, че вие не бива да поемате грижи и отговорност за мене като за чирак. Намирам обаче за голямо щастие разрешението да се уча при вас. От сърце ви благодаря, че ми позволявате това.