Нарцис и Голдмунд

12

На следния ден Голдмунд не можа да се реши да иде в работилницата. И както бе правил през някои други невесели дни, той се залута из града. Гледаше жените и слугините — те отиваха на пазар. Доста дълго стоя при чешмата на Рибния пазар и наблюдаваше продавачите на риба и техните груби жени как предлагат и хвалят стоката си, как измъкват от качетата хладните сребристи риби и ги поднасят и как рибите с болезнено отворени муцуни и страхливо втренчени златисти очи тихо се покоряват на смъртта или как бясно и отчаяно се бранят срещу нея. И както и друг път се беше случвало, бе обзет от състрадание към тези животни и от тъжно възмущение срещу хората; защо бяха толкова тъпи, сурови и немислимо наивни и глупави, защо всички те не виждаха нищо, нито рибарите и рибарките, нито купувачите, които се пазаряха, защо не виждаха тези муцуни и до смърт изплашените очи, и диво мятащите се опашки, тази страхотна, безполезна отчаяна борба и непоносимото преобразяване на тайнствените чудно красиви животни и как от лекото последно тръпнене настръхва умиращата кожа, а после те лежат мъртви и угаснали, прострени, жалки парчета месо за трапезата на доволни лакомници. Тези хора не виждат нищо, те не знаят и не забелязват нищо, нищо не им говори! Все едно им е дали пред техните очи загива бедно чудесно животно, или някой майстор прави зрими, осезаеми до ужас в нечие лице на светец всичката надежда, всичкото благородство, всичкото страдание и всичкия тайнствен, задушаващ страх на човешкия живот — те не виждат нищо, нищо не ги трогва! Всички те са доволни или заети, отдават по-голямо значение на дребни работи, вечно бързат, викат, смеят се, оригват се един срещу друг, вдигат врява, правят шеги, крещят за два пфенига — и на всички им е добре, те всички са в ред и крайно доволни от себе си и от света. Свини бяха те, ах, много по-лоши и по-диви от свини! Е, да, обаче и той самият доста често бе седял сред тях и се бе чувствал радостен сред тям подобните, бе тичал подир момичета, бе се усмихвал пред чинията и без ужас бе ял печена риба. Но често съвсем неочаквано, отново като чрез магия, го бяха напускали радостта и спокойствието, отново се бе откъсвал от тази дебела тлъста заблуда, бе се отърсвал от самодоволство, важност и лениво душевно спокойствие, потапяйки се в самота, в тежък размисъл, в странстване, в наблюдаване на страданието, на смъртта, в съмнение към всички начинания и сковано вглеждане в бездната. Понякога от безнадеждното потъване в съзерцание на безсмисленото и страховитото изведнъж за него разцъфтяваше някаква радост, някаква буйна влюбеност, удоволствието да запее хубава песен или да рисува, или да вдъхне аромата на цвете, да поиграе с котка и отново се връщаше усещането за разбирателство с живота от детството. То и сега би се върнало, утре или вдругиден, и светът отново би бил добър и отличен, докато пак се появи другото — тъгата, дълбаенето на мисълта, безнадеждната, притесняваща любов към умиращите риби, вехнещите цветя, ужасът пред тъпото свинско живуркане и зяпане и пред заслепеността на хората. В такива времена на Голдмунд винаги се налагаше с мъчително любопитство, с дълбоко притеснение да си спомня за пътуващия ученик Виктор, когото промуши с нож в междуребрието, а след това, облян в кръв, го остави да лежи върху елховите клони; трябваше да размишлява и премисля в какво ли всъщност се бе превърнал Виктор, дали животните напълно го бяха изяли, или бе останало нещо от него. Да, вероятно бяха останали костите, а може би и една-две шепи коси. А с костите какво става? Колко дълго могат да траят, десетилетия или само години, докато загубят формата си и се превърнат на пръст?

Ето днес, когато гледаше рибите със съчувствие, а хората по пазара с отвращение, сърцето му се бе изпълнило от страхливо униние и горчива враждебност срещу света и срещу него самия, трябваше да мисли и за Виктор. Може би той е бил намерен и погребан? И ако е било така, дали сега вече всичко по костите му се беше стопило, всичко бе изтляло и всичко изядено от червеите? Дали бяха останали коси по черепа му и вежди над очните глобове? А от живота на Виктор, който бе пълен с приключения и истории, и от фантастичната игра на неговите чудни шеги и забавни приумици какви ли останки имаше? Дали освен няколкото откъслечни спомена, които бе запазил неговият убиец, съществува още нещо друго от това човешко създание, което все пак не бе от съвсем обикновените? Дали понякога Виктор се появява в сънищата на жените, които бе обичал? Ах, всичко отдавна беше изчезнало и изтекло. Така се случва с всичко и всички, цъфти бързо и увяхва бързо, след това го покрива сняг. Какво ли не бе цъфтяло и в него самия, когато дойде в този град преди няколко години, обзет от жажда за изкуство, обзет от плахо дълбоко почитание към майстор Никлаус! Останало ли беше нещо живо? Нищо, нищо повече от дългата фигура на бедния Виктор, фигурата на разбойник по пътищата. Ако тогава някой бе казал на Голдмунд, че ще дойде ден, когато Никлаус ще го признае за себеравен и ще настоява сдружението да му даде майсторско свидетелство, той би вярвал, че тогава ще държи в ръцете си цялото щастие на света. А сега то не беше нищо освен едно прецъфтяло цвете, нещо сухо и безрадостно.

И докато размишляваше над това, едно видение неочаквано споходи Голдмунд. Беше само мигновено, потръпващо проблясване: съзря лицето на прамайката, склонена над бездната на живота, с тъжна усмивка да гледа красиво и страховито, видя я да гледа с усмивка към раждането, към смъртта, към цветята и шумящите есенни листа, да се усмихва над изкуството, да се усмихва над изтляването.

Тя, прамайката, беше равнодушна към всичко и над всичко като луна светеше нейната злокобна усмивка, на нея тъжно размишляващият Голдмунд й беше толкова мил, колкото и умиращите шарани на плочника сред Рибния пазар, гордата хладна девица Лизбет — толкова мила, колкото и разпръснатите в гората кости на оня Виктор, който някога с удоволствие би му откраднал дуката.

Светкавицата отново вече бе угаснала и тайнственото майчино лице изчезнало. Но дълбоко в душата на Голдмунд продължаваше да потрепва неговото бледо сияние, една вълна от живот, от болка, от задушаващ копнеж прониза и разтърси сърцето му. Не, не, той не желаеше щастието и ситостта на другите, на купувачите на риба, на бюргерите, на заетите със сделки хора. Да вървят по дяволите! Но това потръпващо бледо лице, тази уста, пълна със зрелостта на късно лято, върху чиито тежки устни безименната смъртна усмивка се бе появила като вятър и лунна светлина!

Голдмунд тръгна към къщата на майстора; наближаваше обяд. Той изчака, докато Никлаус привърши работата си и си измие ръцете. Тогава влезе вътре.

— Позволете ми да ви кажа няколко думи, майсторе. Това може да стане и докато миете ръцете си и обличате дрехите си. Умирам от жажда за глътка истина, искам да ви кажа нещо, което навярно мога да изрека само сега и никога вече. Чувствам се така, че трябва да говоря с някой човек, а вие сте единственият, който може би ще ме разбере. Не ще говоря на мъжа, който притежава прочута работилница и получава от градове и манастири всички почетни поръчки, има двама калфи и хубава богата къща. Ще говоря на майстора, направил Божията майка за манастира, най-красивото изображение, което познавам. Обичах и уважавах този човек и да бъда равен нему ми се струваше най-високата цел на земята. Сега създадох една фигура на Йоан и не можах да я направя толкова съвършена, колкото е вашата Божия майка; но тя е такава, каквато е. А друга фигура не мога да направя, не съществува нищо, което да изисква и да ме накара да я създам. Нещо повече, макар да има един далечен свят образ, който някога ще трябва да направя, днес още не мога, а за да бъда в състояние да го създам, трябва още много да преживея и още много да позная. Навярно ще успея, ще ми се удаде след три-четири години или след десет, дори по-късно или никога. Дотогава обаче, майсторе, не искам да се занимавам със занаятчийство, да лакирам фигури, да изрязвам амвони и да водя живот на занаятчия в работилницата, да печеля пари както всички занаятчии, не, не желая това, искам да живея и да странствам, да усещам лятото и зимата, да наблюдавам света и да изпитвам неговата красота и ужас. Искам да изстрадам глад и жажда, отново да забравя и да се откъсна от всичко, което тук, при вас, изживях и научих. Наистина бих желал някога да направя нещо толкова красиво, което дълбоко да вълнува сърцата, както вашата Божия майка, но да бъда като вас и да живея така, както вие живеете, не искам.

Майсторът беше измил ръцете си, бе ги изсушил и сега се обърна с лице към Голдмунд. То беше строго, но не зло.

— Ти говореше, а аз те слушах — каза той. — Нека бъде така. Не те очаквам за работа, макар да има много да се върши. Не гледам на тебе като на помощник, ти имаш нужда от свобода. Бих искал да обсъдя едно или друго с тебе, драги Голдмунд; не сега, а след няколко дни, междувременно можеш да прекараш свободните дни както желаеш. Видиш ли, аз съм много по-стар от тебе и съм изпитал какво ли не. Разсъждавам различно от тебе, но те разбирам, разбирам и какво мислиш. След няколко дни ще те извикам. Ще поговорим за бъдещето ти, имам различни планове, а дотогава имай търпение! Знам достатъчно добре какво изпитва човек, когато е завършил едно произведение, което му е било на сърцето, познавам тази празнота. Но тя отминава, повярвай ми.

Недоволен, Голдмунд си тръгна. Майсторът му мислеше доброто, ала с какво можеше да му помогне? Той знаеше едно място край реката, където водата не бе дълбока и течеше над дъно, пълно с отпадъци и разни вехтории, там изхвърляха смет от къщите на рибарското предградие. И той отиде нататък, седна на крайбрежната стена и се загледа във водата. Много обичаше вода, всички води го привличаха. И когато оттук гледаше надолу по течащата, кристална струя на водата, по тъмното неясно дъно от време на време просветваше приглушен златист блясък и се мержелееха примамващо неща, които оставаха неразличими, може би старо парче от счупена чиния или изхвърлен извит косер, или някакъв светъл гладък камък, или глазирана тухла, а понякога навярно и риба, която живееше в тинята, някоя тлъста риба михалца или червено око — долу тя се обръща и за миг слънчев лъч попада на светла риба с нисколежащи перки или на люспите й. Никога не можеше да се открие какво точно беше, винаги обаче бе примамливо и вълшебно красиво краткото, приглушено проблясване на потънали златни съкровища в черната влажна почва. Струваше му се, че като тази малка водна тайна бяха всички истински тайни на душата: нямаха очертания, нямаха форма, те можеха само да се почувстват като далечна, прекрасна възможност, бяха забулени и многозначни. Как тогава в здрача на зелената речна дълбочина за тръпнещи мигове проблясваше нещо неизразимо златно или сребърно, едно нищо, но все пак пълно с най-блажени обещания; също така и безпомощният профил на човек, видян наполовина отзад, понякога можеше да възвести нещо безкрайно красиво или нечувано тъжно или още: както фенерът, окачен под товарна кола в нощта, рисува по стените огромната въртяща се сянка на спиците на колелата, така в течение на минута тази игра на сенките може да бъде пълна със зрелища, събития и истории, както е пълен целият Вергилий. От същата недействителна магическа, материя се изтъкаваха нощем сънищата, едно нищо можеше да съдържа всички образи на света, една вода, в чийто кристал живеят формите на всички човеци, на всички животни, ангели и демони като всевечно будни възможности.

Отново Голдмунд се задълбочи в тази игра, тъжен, неотклонно гледаше водните струи, виждаше по дъното да потрепва безформен зрак, подозираше кралски корони и блестящи женски рамене. Някога в „Мариаброн“, така си спомни той, съзираше в латинските и гръцките букви подобни игри на формите и вълшебно преобразяване. Не бе ли говорил веднъж за това с Нарцис? Ах, кога беше то, преди колко столетия? Ех, Нарцис! Да можеше да го види, да говори с него един час, да държи ръката му, да слуша спокойния му мъдър глас, той на драго сърце би дал своите два златни дуката.

Защо тия неща бяха толкова красиви, златистото проблясване под водата, тези сенки и предусещания, всички тези недействителни и призрачни явления, защо бяха толкова неизказано красиви и ощастливяващи, когато те бяха точно противното на това, което художникът може да направи и нарече красиво? Защо ако красотата на ония неназовими неща беше без форма и се състоеше изцяло от тайни, то при произведенията на изкуството беше тъкмо обратното — те целите бяха съвършенство на формата и говореха съвършено разбираемо. Нямаше нищо по-неумолимо ясно и по-определено от линията на нарисуваната или изрязаната от дърво глава или уста. Точно, до косъм точно той би могъл да прерисува долната устна или клепката на Никлаусовата фигура на Мария, тогава нямаше да има нищо неопределено и измамно, нищо, което се разсейва.

Увлечен, Голдмунд премисляше това. Не му се изясняваше как бе възможно най-оформеното, най-определеното, което човек би си въобразил, да въздейства върху душата по напълно сходен начин, както въздейства и най-непонятното, и най-безформеното. Но при тези размишления все пак несъмнено бе едно, а именно защо толкова много безупречно и добре направени произведения на изкуството никак не му харесваха, въпреки известната си красота му бяха скучни и почти омразни. Работилници, църкви и дворци бяха пълни с такива фатални произведения на изкуството, той самият бе участвал в създаването на някои от тях. Те разочароваха толкова тежко, защото събуждаха изискване за възвишеност, но не го задоволяваха, тъй като им липсваше главното — тайната. Това беше общото между мечтата, съня и високата творба на изкуството — тайнствеността.

По-нататък Голдмунд мислеше: „Тайна е, че обичам това, по чиято диря вървя, което много пъти виждам да проблясва сякаш мълния и което като художник, ако някога ми бъде възможно, бих искал да представя и да съумея да изразя. Това е фигурата на великата родителка, на прамайката, и тайната й не се състои, както е с някоя друга фигура, в една или друга подробност, в особената пълнота или сухота, грубост или нежност, сила или прелест, а в това, че големите противоречия на света, които иначе са несъединими, в тази фигура са сключили мир и живеят заедно — раждане и смърт, доброта и жестокост, живот и гибел. Ако сам си бях измислил този образ, той би бил просто игра на моите идеи или честолюбиво желание на художник, тогава не би било жалко за него, бих могъл да видя грешното, което носи, и да го забравя. Но прамайката не е идея, не съм я измислил, а съм я видял! Тя живее в мен, винаги я срещам. Отначало беше само предчувствие, когато в едно село през една зимна нощ трябваше да държа светлина над леглото на раждаща селянка. Оттогава този образ заживя в мене. Вече е далечен и забравен, за дълго време; но внезапно отново трепва, и днес също. Ликът на собствената ми майка, някога най-милият за мен, се всели напълно в този образ, той е вътре в него както костилката в черешата.“

Сега Голдмунд ясно чувстваше положението си в момента — страха, плахостта пред едно решение. Днес не по-малко, отколкото навремето при сбогуването си е Нарцис и с манастира, той беше пред важен път — пътя към майката. Може би някога от майката ще пресъздаде видим за всички, оформен образ, дело на неговите ръце. Може би там лежеше целта и може би там бе скрит смисълът на живота му. Може би Голдмунд не знаеше. Но едно знаеше: да следва майката, да бъде на път към нея. Да бъде привличан и призоваван от нея — беше добре, значеше живот. Навярно никога нямаше да успее да претвори този образ, навярно той щеше да остане завинаги мечта, предчувствие, примамка, златно проблясване на свята тайна. Но във всеки случай той трябваше да го следва и да предостави решението на своята съдба. Тя беше неговата звезда.

И ето че вече бе близо до решението и всичко му беше ясно. Изкуството беше красиво, но то не беше богиня, не бе и цел за него; не изкуството трябваше да следва той, а само зова на майката. Каква полза бе имал постоянно да развива сръчността на пръстите си? По майстор Никлаус можеше да се види накъде води това. То водеше към слава и име, към пари и уседнал живот и към едно изсъхване и изкривяване на ония вътрешни сетива, на които единствено е достъпна тайната. То водеше към създаването на хубави богати играчки, на различни пищни олтари, амвони, на изображения на свети Себастиан и на чудесни и къдрави ангелски главички по четири талера парчето. Но не, златото в окото на един шаран или приятният тънък сребрист мъх по края на пеперудено крило са безкрайно по-красиви, по-живи, по-скъпи, отколкото цяла зала, пълна с художествени творби.

По крайбрежната улица се задаваше момче, което пееше, от време на време песента му секваше — то отхапваше от голямото парче бял хляб, което държеше в ръка. Голдмунд го видя и го помоли да му даде малко от хляба. Измъкна с нокти късче от средата и с два пръста оформи малки топчици. Надвесен от крайбрежната стена, той пусна едно след друго хлебните топчета, които бавно потъваха във водата, и в тъмното дъно видя тези светли топчета заобиколени от бързи напиращи рибешки глави, докато те изчезваха в някоя от муцуните. Голдмунд ги гледаше да падат и изчезват едно след друго неизразимо доволен. После изпита глад и отиде при една от любимите си, която беше слугиня в къщата на някакъв месар и която наричаше „повелителка на саламите и шунките“. С обичайното изсвирване я повика до кухненския прозорец и беше готов да приеме тя да му даде нещичко за ядене, той да го скрие и там, отвъд реката, да го изяде на един от хълмовете, покрити с лозя, чиято червеникава тлъста почва така светеше под сочните лозови листа и където през пролетта цъфтяха дребни сини зюмбюли, а те толкова нежно миришеха като плодовете с костилка.

Но днешният ден, изглежда, бе ден на решения и прозрения. Когато Катрин се появи на прозореца и му се усмихна със здраво, малко грубовато лице, когато той вече протегна ръка, за да й даде обичайния знак, изведнъж си спомни други случаи, спомни си как друг път бе стоял да чака тук. И с все по-досадна яснота пред очите му премина всичко, което щеше да стане през следващите минути: как Катрин, усетила знака му, ще се оттегли и как забързана ще се появи на задната врата на къщата с някакво парче пушено месо в ръка, как той ще го вземе и леко ще погали момичето, ще го притисне до себе си, както то очаква. Но внезапно на Голдмунд всичко му се видя безкрайно глупаво и грозно отново да предизвиква цялото механично протичане на всички тези често преживявани неща и да играе още веднъж ролята си в тях — да вземе салама, да усети здравите напиращи гърди до себе си и като ответен благодарствен подарък малко да ги притисне. Изведнъж сметна, че в доброто грубовато лице на Катрин открива следи на лишена от дух привичка, в приветливата й усмивка — нещо, виждано твърде често, нещо механично, в което няма тайнственост, нещо недостойно за него, Голдмунд не доочерта с ръка привичния знак и усмивката замръзна на лицето му. Все още ли я обичаше, сериозно ли я желаеше? Твърде често бе идвал тук, твърде често бе виждал тази винаги неизменна еднаква усмивка и бе отвръщал на нея без трепет в сърцето. Онова, което до вчера бе могъл да върши, без да се замисля, днес изведнъж му изглеждаше невъзможно. Момичето още стоеше и гледаше втренчено, а той вече се бе обърнал и се отдалечаваше в уличката, решен никога да не стъпи тук. Нека някой друг гали тези гърди, нека друг да яде от тези вкусни колбаси. Изобщо тук, в този тлъст, доволен град какво ли не се излапва и не се сдъвква ден след ден! Колко мързеливи и колко разглезени, колко придирчиви бяха тези тлъсти бюргери, заради които всеки божи ден отиваха под нож толкова много свини и телета и толкова много красиви клети риби биваха измъквани от реката! И той самият, как той самият се бе разглезил и развалил, колко отвратително бе заприличал на дебелите бюргери! Когато вървеше през заснеженото поле, някоя суха слива или кора стар хляб му бяха по-вкусни, отколкото тук, в заможния живот, цяло едно занаятчийско меню. О, странстване, о, свобода и осветена от луната безлесна равнина, и внимателно вглеждане в животинска следа по сивкаво влажната утринна трева! Тук, в града, при ония, които водеха уседнал живот, всичко протичаше толкова лесно и струваше толкова малко, дори любовта. Неочаквано се бе наситил на това, плюеше на него. Животът тук бе загубил смисъла си, беше кост без мозък. А бе хубав и имаше смисъл, докато майсторът беше негов пример, докато Лизбет бе принцеса; беше поносим, докато сам работеше над своя Йоан. Сега това бе свършило, уханието бе разсеяно, цветенцето увехнало. Заля го буйна вълна на чувството за преходност. Често то можеше много дълбоко да го измъчва и много дълбоко да го опиянява. Всичко прецъфтява бързо, всяка наслада се изчерпва бързо и не остава нищо друго освен кости и прах. И все пак остава едно — вечната майка, прастара и вечно млада, с тъжната и неуморима усмивка на любовта. Той отново я видя за миг: с великански ръст, със звезди в косите, мечтателно да седи на края на света, с обиграна ръка да къса цвят след цвят, живот след живот и бавно да ги пуска в бездната.

В тези дни, докато Голдмунд виждаше след себе си да избледнява една прецъфтяла част от живота му и в тъжно опиянение, преди да се сбогува, обикаляше местността, която му бе станала близка, майстор Никлаус полагаше големи усилия и грижи за неговото бъдеще, за да накара неспокойния гост да остане завинаги тук. Той подтикна сдружението да предостави на Голдмунд майсторско свидетелство и нахвърли план за дълго да го остави при себе си не като подчинен, а като сътрудник, да обсъжда и осъществява всички големи поръчки заедно с него и да дели доходите. Това навярно бе дръзко и спрямо Лизбет, защото естествено младият човек наскоро след това можеше да му стане зет. Но фигура като тази на Йоан не би могъл да направи и най-добрият от всичките помощници, които някога Никлаус бе имал; и той самият старееше, обедняваше на хрумвания и творческа сила и не искаше да види прочутото си ателие принизено до обикновена занаятчийска работилница. Би му било трудно с този Голдмунд, но трябва да се осмели.

Така много угрижен разсъждаваше майсторът. Той ще поръча да преустроят и разширят задното работно помещение за Голдмунд, ще му уреди и стаичката на таванския етаж, а за неговото приемане в сдружението ще го дари с нови, хубави дрехи. Предпазливо Никлаус взе и мнението на дъщеря си, която след оня обяд очакваше нещо подобно. И виж ти, Лизбет нямаше нищо против. Щом момъкът се установи на постоянно местожителство и бъде наречен майстор, вече ще е подходящ за нея. В това отношение нямаше пречки. А ако на майстор Никлаус и на занаята не би се удало особено да обуздаят този циганин, то Лизбет щеше да успее напълно.

И така всичко беше хитро скроено и стръвта за пилето добре закачена зад примката. Един ден пратиха да повикат Голдмунд, който не беше се вестявал скоро, и отново го поканиха на обяд. Той отново се яви изчеткан и сресан, седна в хубавата, някак тържествена стая, отново се чукаше с майстора и с неговата дъщеря, а когато тя се отдалечи, Никлаус изложи големия си план и своето предложение.

— Ти ме разбра — добави той към изненадващото си въведение — и не е необходимо да ти казвам, че никога един млад мъж не е бил толкова бързо издиган за майстор и поставен в топло гнездо, преди да е минало времето, предписано за учение. Твоето щастие, Голдмунд, е подготвено.

Учуден и объркан, Голдмунд гледаше своя майстор, отмести чашата, която стоеше пред него, макар да не бе доизпита, и стана. Всъщност той очакваше, че Никлаус ще го смъмри за няколкото пропилени дни, а после ще му предложи да остане при него като помощник. И сега нещата не стояха по-различно. Натъжаваше се, че се налага да седи така срещу този човек. Не намираше веднага отговор.

Майсторът, вече с малко напрегнато и разочаровано лице, тъй като не видя своето почтено предложение незабавно прието с радост и смирение, стана и каза:

— Е, предложението ми идва за теб неочаквано, може би ти искаш първо да поразмислиш над него. Малко ме засегна дори, тъй като мислех, че съм ти приготвил голяма радост. Но от мен да мине, нека имаш време за размисъл.

— Майсторе — каза Голдмунд, като мъчително търсеше думите, — не ми се сърди! От все сърце благодаря за благоразположението и още повече за търпението, с което се отнасяхте към мене като ученик. Никога няма да забравя какво ви дължа, но нямам нужда от време за размисъл, отдавна съм се решил.

— На какво си се решил?

— Решил бях дълго преди да последвам вашата покана, преди да имам дори предчувствие за почтителното ви предложение. Няма да остана повече тук, а ще странствам.

Побледнял, Никлаус го погледна с мрачни очи.

— Майсторе — помоли Голдмунд, — повярвайте ми, не исках да ви обидя! Казах ви защо съм се решил. Вече нищо не може да се промени. Трябва да се махна, да пътувам, да бъда на свобода. Нека още веднъж сърдечно ви благодаря и нека се сбогуваме приятелски.

Той протегна ръка, очите му едва не се наляха със сълзи. Никлаус не пое ръката му, неговото лице бе побеляло и сега той бързо и все по-бързо заснова из стаята с крачки, които кънтяха от гняв. Голдмунд никога не го бе виждал такъв.

После майсторът спря изведнъж, овладя се и със страхотно напрежение, без да поглежда към Голдмунд, каза, като процеди през зъби:

— Добре, тогава си върви! Но тръгвай веднага! Да не те виждам повече! Да не направя или кажа нещо, за което някога ще съжалявам. Върви!

Голдмунд още веднъж протегна ръката си към него. Майсторът направи гримаса, сякаш че ще плюе към протегнатата ръка. Тогава Голдмунд, който сега също бе побледнял, се обърна, излезе тихо от стаята, отвън си сложи шапката и заслиза по стълбите, като плъзгаше ръката си по резбованите глави на парапета. Долу влезе в малката работилница на двора, за сбогом постоя известно време пред своя Йоан и напусна къщата с болка в сърцето, която беше по-дълбока, отколкото някогашната болка, когато напускаше рицарския замък и бедната Лидия.

Добре е, че поне всичко мина бързо! Добре поне, че не се каза нищо излишно! Това му беше единствената утешителна мисъл, когато той прекрачи прага, и изведнъж и уличката, и градът го гледаха в очите с онова преобразено чуждо лице, което приемат привичните неща, щом сърцето ни се е простило с тях. Голдмунд хвърли поглед назад към външната врата — сега тя бе врата на чужда, заключена за него къща.

Завърнал се в своята стаичка. Голдмунд постоя прав и почна приготовления за отпътуване. Естествено нямаше какво толкова да се приготвя; не оставаше нищо друго, освен да си вземе сбогом. Там, на стената, висеше една картина, която сам бе нарисувал, една кротка Мадона, наоколо висяха или бяха пръснати и някои други неща, които му принадлежаха: една празнична шапка, чифт обувки за танц, руло с рисунки, малка лютня и известно количество глинени фигури, няколко подаръка от любими: букет от изкуствени цветя, рубиновочервена чаша, стар, втвърдил се сладкиш във форма на сърце и дреболии от този род, всяка от които имаше своето значение и история и му бе станала свидна, но сега всичко това бяха досадни вехтории, защото нищо не можеше да вземе със себе си. Само рубиновата чаша той размени със собственика на дома срещу един здрав, хубав ловджийски нож и го наостри на точилото в двора, разчупи сладкиша и нахрани с него кокошките в съседния двор, картината с Мадоната подари на господарката на дома и срещу това получи полезен подарък — стара кожена раница, щедро бе снабден и с храна за из път. В раницата сдипли няколкото ризи, които притежаваше, няколко по-малки рисунки, навити на парче от дръжка на метла, а отгоре постави храната. Другите дреболии оставаха тук.

В града имаше няколко жени, с които би следвало да се сбогува; при една от тях беше спал до вчера, без да й каже за плановете си. Да, защото иначе едно или друго щеше да му се закачи на крака като тежест, когато поиска да пътува. Не биваше да бъде вземан сериозно. Не се сбогува с никого освен с хазяите. Направи го вечерта, за да може да тръгне в ранни зори.

Въпреки това на сутринта някой бе станал и го покани, тъкмо когато той искаше тихо да напусне къщата, на една млечна супа в кухнята. Това беше дъщерята на хазяите, дете на петнадесет години, кротко болнаво същество, с красиви очи, но с някакво увреждане на бедрената става, поради което куцаше. Казваше се Мария. Съвсем бледа, с лице на недоспала, но облечена грижливо и сресана, тя го обслужи в кухнята, поднесе му горещо мляко и хляб и изглеждаше много тъжна, загдето той си отива. Голдмунд й благодари и за сбогом я целуна съчувствено по тясната уста. Смирена, със затворени очи, тя прие тази целувка.