Нарцис и Голдмунд

18

Първите дни в манастира Голдмунд живееше сам в една от килиите за гости. После по негова молба му бе уредена квартира в една от стопанските постройки, които обкръжаваха големия двор като пазарен площад, и то точно срещу ковачницата.

Новата среща го завладя с толкова силно вълшебство, че той самият понякога се удивляваше. Тук вече никой освен абата не го познаваше и не знаеше кой е той; хората в манастира, братя, както и послушници, живееха при установен здрав ред и бяха заети, те го оставяха на спокойствие. Но го познаваха дърветата от двора, познаваха го порталите и прозорците, воденицата и водното колело, плочите по коридорите, увехналите розови храсти край аркадата, която ограждаше двора, щъркеловите гнезда върху хамбара и покрива на трапезарията. От всеки ъгъл приятно и вълнуващо го облъхваше неговото минало, първата му младост, любовта го тласкаше да огледа отново всичко, пак да чуе всички звуци, камбаната за вечерня и неделния тържествен звън, шуменето на тъмния воденичен поток в неговите тесни, покрити с мъх стени, шума от сандалите по каменните плочи, вечерното протракване на връзката с ключове, когато братът вратар отива да заключва. До каменното корито, което събираше дъждовната вода от покрива на трапезарията на послушниците, все още живееха, растяха същите дребни треви, здравец и живовляк и старата ябълка в градината на ковачницата още простираше широко разперените си все така попукани клони. Всеки път по-силно от всичко друго го вълнуваше звукът на малката училищна камбана и особено когато в часа за почивка виждаше всички ученици да трополят надолу по стълбите към двора. Колко млади, глупави и хубави бяха детинските им лица! Дали наистина самият някога е бил толкова млад, толкова тромав, хубав и наивен?

Но още през първите дни освен добре познатия манастир той намери и още един почти непознат, който се наби в очите му и ставаше все по-важен за него, но твърде бавно се свързваше с някогашното. Защото тук, макар да не бе добавено нищо ново и всичко да бе останало каквото е било през ученическите му години и преди столетие или повече, той не го гледаше с очите на ученик. Голдмунд виждаше и чувстваше мащаба на тези постройки, сводовете на църквата, старите картини, каменните и дървените фигури по олтарите, в порталите — и макар да не откриваше нищо, което и тогава да не е било на мястото си, все пак едва сега схващаше красотата на тези предмети и на духа, който ги бе създал. Виждаше старото каменно изваяние на Божията майка в горния параклис, обичаше го толкова много още като момче и бе го рисувал, но едва сега го съзерцаваше с будни очи и прозря, че то беше чудно произведение и че никога и с най-добрата, и с най-успешната си работа няма да го надмине. А такива удивителни неща имаше много и всяко съществуваше не само за себе си, не беше случайно, а всичко произлизаше от един и същ дух, стоеше между старите стени, колони и сводове като в своя естествена родина. Това, което тук през няколко столетия е било градено, ваяно, рисувано, оживено, замислено и заучено, беше от един ствол, един дух и взаимно си подхождаше, както си подхождат клоните на някое дърво.

Сега сред този свят, сред това тихо властно единство Голдмунд се чувстваше много малък и никога не се бе чувствал по-малък, освен когато видя абат Йоан, неговия приятел Нарцис, да управлява и властва сред този могъщ, но и спокойно приветлив ред. Вероятно е между учения абат Йоан с тесните устни и простия, добър, скромен абат Даниел да съществуваше по-голяма личностна разлика, но всеки от тях служеше на същото единство, на същите идеи, на същия ред и чрез тях добиваше достойнството си и им принасяше в жертва своята индивидуалност. Това ги правеше толкова сходни, колкото и монашеските одежди. Посред своя манастир в очите на Голдмунд Нарцис стана безкрайно голям, без той да се отнасяше към него другояче освен като към приветлив другар и стопанин. Той едва се осмеляваше да му говори на „ти“ и да го назове Нарцис.

— Слушай, абат Йоан — каза му веднъж Голдмунд, — постепенно явно почвам да привиквам с твоето ново име. Трябва да ти кажа, че при вас много ми харесва. Едва ли не имам желание да направя пред теб цялостна изповед и след като мина през наложеното ми изкупление, да помоля да бъда приет за послушник. Но, видиш ли, тогава ще се сложи край на приятелството ни; ти ще си абатът, а аз — послушникът. Но така да живея редом с теб, да наблюдавам твоята работа, а сам да не бъда нещо и да не допринасям нищо, не мога да издържам повече. И аз на драго сърце бих искал да работя и да ти покажа какво съм и какво мога, та с това да разбереш дали е заслужавало да измолиш спасението ми от бесилката.

— Радвам се за това — каза Нарцис и изговори думите си по-прецизно и ги формулира по-тънко от обикновено. Във всеки час ти можеш да почнеш да уреждаш своята работилница, веднага ще наредя на ковача и на дърводелеца да ти бъдат на разположение. Каквото тук, на място, може да се набави като материал за работа — заповядай. За онова, което трябва да се поръча надалеч и докара от колари — направи списък. А сега слушай какво мисля за тебе и за твоите намерения! Трябва да ми оставиш известно време, за да го разкрия. Аз съм учен и бих искал да се опитам да ти представя работата, като изхождам от моя мисловен свят, нямам друг език освен този. И тъй, следвай мисълта ми още веднъж, както в ранните години често толкова търпеливо си го правил.

— Ще се опитам да го сторя. Само говори.

— Спомни си как още по време на ученическите ни години понякога ти казвах, че те смятам за художник. Тогава ми се струваше, че от теб ще излезе поет. При четене и писане ти имаше известна склонност не към понятийното и абстрактното, а в езика обичаше думите и звуците, особено ония, на които бяха присъщи сетивно-поетични качества, следователно словата, при които човек можеше да си представи нещо.

Голдмунд го прекъсна:

— Извинявай, но понятията и абстракциите, които ти предпочиташ, не са ли също представи, образи? Или ти наистина в мисловен процес си служиш и обичаш само думи, при които човек нищо не може да си представи? Че може ли да се мисли, без човек да си представя нещо?

— Добре е, че питаш! Но, разбира се, може да се мисли без представи! Мисленето няма ни най-малко общо с представата. То не протича в образи, а в понятия и формули, философията започва точно там, където образите престават. Нали тъкмо върху това толкова често спорехме като младежи: за теб светът се състоеше от картини, за мен — от понятия. Винаги ти казвах, че си непригоден за мислител, казвах ти •също, че това не е недостатък, тъй като в замяна ти си владетел, господар в областта на образното. Внимавай, ще ти го изясня. Ако тогава, вместо да тръгнеш по света, бе станал мислител, то можеше да предизвикаш беда. Би могъл да се превърнеш в мистик. Именно мистиците са, казано накратко и малко грубо, мислителите, които не могат да се откъснат от представите, следователно изобщо не са никакви мислители. Те са скрити хора на изкуството — поети без стихове, художници без четка, музиканти без тонове. Сред тях има високо надарени и благородни по дух, но всички те без изключение са нещастни хора. Такъв един би могъл да бъдеш и ти. Вместо това обаче, слава богу, си станал човек на изкуството и си овладял образния свят, където можеш да бъдеш творец и господар, вместо като мислител да затънеш в неудовлетвореност.

— Страхувам се — каза Голдмунд, — че никога няма да ми удаде да навляза в твоя мисловен свят, където се мисли без представи.

— О, не, веднага ще ти се удаде, слушай: мислителят се опитва да открие и изобрази същината на света чрез логиката. Той знае, че нашият разум и неговият инструмент — логиката, са несъвършени уреди и също както някой мъдър художник добре разбира, че четката или длетото му никога не могат да изразят съвършено сияйната същност на един ангел или светец. Въпреки това и двамата, както мислителят, така и художникът, се опитват да го постигнат по свой начин. Те не биха могли и да желаят друго, защото, когато един човек се опитва да се осъществи с дадените му от природата дарби, той прави най-възвишеното и единствено смисленото, на което е способен. Затова по-рано толкова често ти казвах: не се опитвай да подражаваш на мислителя или на аскета, а сам бъди това, което си, опитвай се да осъществиш себе си.

— Разбирам те едва наполовина, но какво собствено значи да се осъществиш?

— Това е философско понятие, не мога да го изразя другояче. За нас, учениците на Аристотел и свети Тома, то е най-високото от всички понятия — съвършеното битие. Съвършеното битие е Бог. Всичко друго, което съществува, е само половина, то е част и е в процес на формиране, смесено е, състои се от възможности. Бог обаче не е смесица, той е едно, няма възможности, а е съвършена действителност. Ние обаче сме тленни, ние сме формиращи се, ние сме възможности, за нас няма съвършенство, няма пълно битие. Там обаче, където крачим от потенциалното към делото, от възможност към осъществяване, имаме част от пълното, истинското битие, с една степен се приближаваме до съвършеното и божественото. Това ще рече да се осъществиш. Ти естествено познаваш този процес от собствен опит. Нали си художник и си създал няколко творби. Ако на теб наистина ти се е удала такава една фигура, ако си освободил образа на един човек от случайното, ти си постигнал чиста форма — тогава като художник си осъществил този човешки образ.

— Разбрах.

— Ти ме виждаш, приятелю Голдмунд, на място и длъжност, където собствената ми природа е улеснена да се осъществи. Виждаш ме да живея сред общност и със стари традиции, които ми отговарят и ме подпомагат. Манастирът не е небе, той е пълен с несъвършенства, но все пак за хората от моя тип порядъчно воденият отшелнически живот е безкрайно по-насърчителен от светския. Не искам да говоря за нравственото, но дори само практически чистото мислене, чието упражняване и преподаване е моята задача, изисква известна защита пред света. Следователно в нашата обител на мен ми е много по-лесно да се осъществявам, отколкото е било за теб. Това, че въпреки всичко ти си намерил път и си станал художник, ме изпълва с голямо възхищение. Защото на теб ти е било много по-тежко.

Голдмунд се изчерви от смущение заради похвалата, но и от радост. Прекъсна приятеля си, за да го отклони.

— Мога да разбера повечето от това, което искаш да ми кажеш. Едно обаче все още не се побира в главата ми. Онова, което наричаш „чисто мислене“, значи твоето така наречено мислене е без образи, оперира с думи, при които не можеш да си представиш нищо.

— Е, с един пример би си го изяснил. Помисли за математиката! Какви представи съдържат числата? Или знаците плюс и минус? Какви образи съдържа едно уравнение? Никакви. Ако ти решаваш някоя аритметична или алгебрична задача, при това не ти помага никаква представа, вътре в заучената мисловна форма ти осъществяваш една формална задача.

— Така е. Нарцис, ако ми напишеш поредица от числа и знаци, то аз мога без всякакви представи да ги обработя, ръководен от плюс и минус или от квадрати, скоби и тъй нататък, и да постигна решаването на задачата. Това ще рече — можех някога, днес вече не бих могъл, отдавна не. Но не съм в състояние да помисля, че решаването на подобна формална задача има някаква друга стойност освен на гимнастика за ума на учениците. Да учиш смятане е много добре, но го намирам безсмислено и детинско, ако човек през целия си живот стои над подобни аритметични задачи и вечно трябва да изпълва хартията с редици от числа.

— Лъжеш се, Голдмунд. Ти приемаш, че с това прилежно смятане човек решава все нови задачи, давани му от учител, ала той и сам може да си поставя въпроси, те могат да възникват у него като неопровержими сили. Трябва да си пресметнал и измерил математически някое действително и някое фиктивно пространство, преди да се осмелиш и се заемеш като мислител с проблема на пространството.

— Да, съгласен съм. Но проблемът за пространството като чисто мисловен всъщност не ми изглежда обект, за който един мъж може да пилее труда и годините си. Думата „пространство“ за мен не означава нищо и не заслужава да се мисли върху нея, докато при това не бих могъл да си представя едно действително пространство, примерно звездното пространство; да наблюдаваш и измерваш него във всеки случай не ми изглежда недостойна задача. Усмихнат, Нарцис го прекъсна:

— Следователно искаш да кажеш, че не държиш на мисленето, а по-скоро на практическото му прилагане във видимия свят. Мога да ти отговоря. В никакъв случай не ни липсват възможности за прилагане на нашето мислене и воля. Мислителят Нарцис например стотици пъти е прилагал изводите от разсъжденията си както спрямо своя приятел Голдмунд, така и спрямо всеки от монасите тук и го прави във всеки час. Но как би „приложил“ нещо, ако преди това не го е учил и упражнявал? Нали и художникът непрестанно упражнява окото и фантазията си, а ние откриваме упражненията му дори когато те са отразени само в малко действителни творби. Ти не можеш да отхвърляш мисленето като такова, а да приемаш приложението му! Противоречието е ясно. Следователно остави ме спокойно да мисля и съди за моето мислене според влиянието му, също както аз ще съдя за умението ти на художник според твоите произведения. Сега си неспокоен и възбуден, защото между теб и творбите ти има още пречки. Отмахни ги, търси или построй една работилница и се насочи към творбите. При това много въпроси ще се решат от само себе си. Голдмунд не можеше да си пожелае нищо по-добро.

Редом с портата към двора той откри едно помещение, което засега стоеше празно и бе пригодно за работилница. Поръча на дърводелеца чертожна маса и други уреди, които точно му начерта. Състави и един списък, дълъг списък на предмети, които постепенно трябваше да бъдат доставени от манастирските хора, които пътуваха до близките градове. Оглеждаше при майстора и в гората всички запаси от отсечени дървета, избра много парчета и нареди да ги струпат на поляната зад работилницата му, където ги остави да съхнат и със собствени ръце измайстори над тях навес. Голдмунд имаше много работа и при ковача, чийто син, млад мечтателен човек, бе просто омагьосал и спечелил за себе си. С него той прекарваше половината от деня край желязото, наковалнята и коритата, където охлаждаха изделията, и край камъка за шлифоване, тъй като сами направиха всичките извити и прави ножове за резба, длета, свредели, необходими му за обработка на дърво. Синът на ковача Ерих, младеж на около двадесет години, стана приятел на Голдмунд, помагаше му навред и беше обзет от пламенно съучастие и любопитство. Голдмунд му обеща да го учи да свири на лютня, което той горещо желаеше, а също и да се опита в дърворезбарството при него. Макар понякога Голдмунд да се чувстваше в манастира и при Нарцис направо ненужен и потиснат, с Ерих, който го обичаше плахо и уважаваше безмерно, можеше да се ободри. Често той го молеше да му разказва за майстор Никлаус и за епископския град; понякога Голдмунд го правеше на драго сърце, а сетне изведнъж биваше учуден от това, че седи тук и като някакъв стар човек разказва за пътувания и дела от миналото, тъй като животът му едва сега трябваше да започне истински.

Че напоследък се бе променил много и изглеждаше далеч по-стар от годините си, никой не можеше да забележи, тъй като те не го познаваха от по-рано. Трудностите, лишенията на скитничеството и нередовният живот отрано го бяха съсипали, а после времето на чумата с многото страхотии и накрая затворничеството при графа и оная ужасна нощ в подземието на замъка бе разтърсила Голдмунд най-дълбоко, от всичко бе останала една или друга последица: сиви нишки в русата брада, тънки бръчки по лицето, времена на безсъница, а понякога и известна умора в сърцето, притъпяване на удоволствието и любопитството и някакво пепеляво, хладно чувство на досада и омръзване. При подготовката за работата му обаче в разговорите с Ерих, в заниманията с ковача и дърводелеца той се оживяваше и подмладяваше, всички му се удивляваха и го обичаха, но междувременно и се заседяваше за половин или цял час уморен, усмихнат и унесен, отдаден на апатия и равнодушие.

За Голдмунд бе много важен въпросът с какво трябва да започне работата си. Първото произведение, което искаше да създаде и с което да се отплати за гостоприемството на манастира, не биваше да бъде случайно, не такова, че когато го изложат някъде, да буди само любопитство, а трябваше също както старите художествени творби в обителта и напълно да съответства на сградата, да принадлежи на манастирския живот и да стане част от него. С най-голямо желание би изработил олтар или амвон, но сега и за двете нямаше потребност, нито място. Затова замисли нещо друго. В трапезарията на отците имаше висока ниша, където по време на хранене някой от младите братя винаги четеше на глас легенди. Нишата беше без всякаква украса. Стълбата към нея и самия пулт за четене Голдмунд реши да облицова с дърворезба, подобна на украсата на амвон, с полуповдигнати и няколко почти свободни фигури. Сподели плана си с абата, който го похвали и прие с добро чувство.

Когато най-после можеше да започне работа — бе навалял сняг и Рождество Христово вече бе отминало, — животът на Голдмунд придоби нов облик. За манастира той беше като изчезнал, вече никой не го виждаше, а и сам не чакаше края на учебните часове и появата на ятото ученици, не бродеше из околните гори, не се разхождаше под аркадите на двора. Сега се хранеше при мелничаря, който не бе някогашният, когото като ученик често бе посещавал. И в работилницата си не пускаше да влезе друг човек освен помощника му Ерих, а и нему се случваше в някои дни да не чуе нито дума от Голдмунд.

Подир дълго обмисляне за първото си произведение — украсен пулт за четене, бе съставил следния план: едната от двете части, от които щеше да се състои, трябваше да изобразява света, а другата — божественото слово. Долната част, стълбата, започваща от дебел дъбов дънер и извита около него, трябваше да представлява сътворението, картини от природата и простия живот на патриарсите. Горната част, парапетът, щеше да носи изображенията на четиримата евангелисти. На един от евангелистите искаше да придаде чертите на покойния абат Даниел, на другия — тези на покойния отец Мартин, неговия приемник, а чрез фигурата на Лука да увековечи своя майстор Никлаус.

Голдмунд се натъкна на големи трудности — по-големи, отколкото бе предполагал. Това му създаваше грижи, но те бяха приятни грижи. Той се мъчеше да овладее художествената творба, очарован и отчаян, сякаш тя бе крехка жена, бореше се с нея ожесточено и нежно, както въдичар се бори с огромна щука, всяка съпротива бе поука за него и му придаваше тънка чувствителност. Забрави всичко друго, забрави манастира, почти забрави и Нарцис. Той се появи няколко пъти, но не успя да види нищо друго освен рисунки. Затова пък един ден Голдмунд го изненада с молбата да изслуша изповедта му.

— Досега не можах да се реша на това — призна той. — В собствените си очи бях твърде незначителен. Вече се чувствам достатъчно примирен. Сега е по-добре, имам моята работа и вече не съм нищо. А след като понастоящем живея в манастир, бих желал да се подчиня на реда.

В този час той се чувстваше дорасъл и не искаше да отлага повече. И в бездейното съзерцание от първите седмици на живота тук, в пълното отдаване на всичко, видяно отново, и на младежките спомени, а и в разказите, за които го молеше Ерих, погледът към неговите отминали години се бе придвижил до известна прегледност и яснота.

Нарцис го прие за изповед без тържественост. Тя продължи около два часа. С неподвижно лице абатът слушаше за приключенията, страданията и греховете на своя приятел, постави няколко въпроса, никога не го прекъсна и изслуша равнодушно дори онази част от изповедта, в която Голдмунд призна стопяването на вярата му в божията справедливост и доброта. Абатът беше развълнуван от някои признания на изповядващия се, виждаше колко разтърсен и изплашен е той и колко близо е бил до падението понякога. Но после отново трябваше да се усмихва и се трогваше от съхранената невинна детинност на приятеля си, като откриваше, че го бяха изпълвали със загриженост и разкаяние неблагочестиви мисли, които бяха безобидни в сравнение със собствените му съмнения и бездни на размисъл.

За удивление, дори за разочарование на Голдмунд изповедникът не сметна за твърде тежки дори най-съществените му грехове. Но го предупреди и наказа без пощада заради това, че е изоставил молитвите, изповедта и причастието. Наложи му покаяние: преди приемането на причастие четири седмици да живее във въздържание и целомъдрие, всяка сутрин да изслушва ранната литургия и всяка вечер да произнася три пъти „Отче наш“ и един химн на Дева Мария. След това му каза:

— Предупреждавам те и те моля да не гледаш с лекота на това покаяние, не зная дали още помниш точно текста на литургията. Трябва да я следиш дума по дума и да вникваш в нейния смисъл. „Отче наш“ и няколко химна още днес сам ще произнеса заедно с тебе и ще ти дам указания към кои думи и значение да насочиш всецяло вниманието си. Не бива да изговаряш и да слушаш светите слова, както се слушат и говорят човешките думи. И колкото пъти се уловиш, че изричаш думите бездушно, а това ще се случва по-често, отколкото предполагаш, ще трябва да си спомниш този час и моето предупреждение, да започваш отначало и да ги произнасяш така, както ще ти покажа, да им откриваш път до сърцето си.

Дали беше само хубава случайност, или психологическите познания на абата стигаха толкова далеч, но с тази изповед и с покаянието за Голдмунд настъпи време на осъществяване и мир, което дълбоко го ощастливяваше. И посред своята богата на напрежения, грижи и удовлетвореност работа всяка сутрин и вечер чрез леките, ала изпълнявани добросъвестно духовни упражнения той се чувстваше избавен и облекчен от вълненията на деня и с цялата си същност отново привлечен към един по-висш ред, който го изтръгваше от опасната самота на твореца и го привличаше като дете в царството на Бога. Ако трябваше да издържи борбата за своето дело като самотник, да й отдаде цялата пламенност на своите чувства и душа, то часът на молитвената вглъбеност винаги го връщаше назад към невинността. По време на работа често, кипящ от страст и нетърпение или прехласнат, унесен до сладострастие, той се потопяваше в молитвените упражнения като в дълбоки хладни води, които отмиваха от него както високомерието на въодушевлението, така и високомерието на отчаянието.

Но не винаги му се удаваше. Понякога вечер, след часове на ревностен труд, той не намираше спокойствие, съсредоточеност, неведнъж забравяше упражненията, а много пъти, когато се стремеше към вдълбоченост, му пречеше и го измъчваше мисълта, че в края на краищата четенето на молитва е детинско старание за един бог, който изобщо не съществува или не би могъл да му помогне. Голдмунд се оплака на приятеля си за този смут.

— Продължавай — каза Нарцис, — ти обеща и трябва да издържиш. Не следва да размишляваш над това, дали Бог чува твоята молитва и дали Бога, когото би искал да си представиш, изобщо го има. Не бива да разсъждаваш и дали старанията ти са детински в сравнение с това, към което се обръщат молитвите ни, всяко наше действие е детинско. По време на упражненията, е потребно напълно да си забраниш тези глупави детински мисли. Трябва да изричаш своя „Отче наш“ и химна на Дева Мария и да се отдаваш на думите, да се изпълваш от тях приблизително, както при пеене или свирене на лютня не следваш никакви мъдри мисли и разсъждения, а се стремиш всяко докосване до струните и вземането на тон подир тон да е възможно най-чисто и съвършено. Когато човек запява, не размисля дали пеенето му е полезно или не, а просто пее. Така трябва и да се молиш.

И отново успя. Отново неговото напрегнато и жадно „аз“ угасна под широкия свод на манастирския ред, отново почтителните думи се редяха и се издигаха като звезди.

С голямо задоволство абатът виждаше, че след изтичането на времето за покаяние и вземането на причастие Голдмунд продължава да извършва всекидневните упражнения седмици и месеци наред.

По това време и работата му много напредна. От дебелата основна подпора на стълбището израсна малък, бликащ свят от изображения на растения, животни и хора, а сред тях — образът на библейския патриарх Ной между лозови листа и гроздове, една картинна книга и възхвала на творението и на неговата красота в свободна игра, но водена от таен ред и овладяност. През всичките месеци никой не видя създаденото освен Ерих, който при това можеше да извършва само груба работа и нямаше никаква друга мисъл, освен някога да стане художник. В някои дни и той не биваше да влиза в работилницата, в други Голдмунд го взимаше със себе си, даваше му указания, оставяше го да се опитва да работи и бе радостен, че има последовател и ученик. Ако това произведение бъдеше завършено, и то сполучливо, мислеше да измоли от баща му разрешение да възпитава Ерих като свой постоянен помощник.

В най-добрите си дни, когато всичко в него беше съзвучие и незасенчено от никакво съмнение, Голдмунд работеше над фигурите на евангелистите. Най-добре, така му се струваше, бе сполучил с фигурата, в която вложи чертите на абат Даниел. Обичаше я много, лицето й излъчваше невинност и доброта. От фигурата на майстор Никлаус не бе толкова доволен, макар Ерих тъкмо на нея да се удивляваше най-много. Тя издаваше раздвоеност и тъга, изглеждаше пълна с високи творчески замисли и едновременно с отчайващо познание за нищожността на творчеството, изпълнена с мъка по изгубеното единство и невинност.

Когато фигурата на абат Даниел бе завършена, той поръча на Ерих да почисти работилницата. Всички други творби покри с платна и остави да се вижда на светло само тази фигура. Тогава отиде при Нарцис и изчака, тъй като той беше зает, търпеливо чак до другия ден. После в часовете за обяд заведе приятеля си в своята работилница пред фигурата.

Нарцис стоеше и гледаше. Стоеше и не бързаше, не се помръдваше. Наблюдаваше фигурата с вниманието и загрижеността на учен. Изправен зад него, Голдмунд, мълчалив, се мъчеше да обуздае бурята в сърцето си. „Ох — мислеше той, — ако сега един от двама ни не издържи, ще бъде лошо. Ако моето произведение не е достатъчно добро или ако той не може да го разбере, тогава цялата ми работа тук загубва стойността си. Би трябвало още да почакам.“

Минутите му се струваха часове, спомни си часа, когато майстор Никлаус държеше в ръка първата му рисунка. И от напрежение сключи горещо блажните си ръце.

Нарцис се обърна към него и той веднага почувства облекчение. В тясното лице на приятеля си видя да разцъфва нещо, което не бе цъфтяло от годините на юношеството им — една усмивка, почти плаха усмивка в това лице, владяно от дух и воля, усмивка на любов и преданост, един зрак, сякаш самотата и гордостта в този лик за миг бяха прокъсани и по него не се провиждаше нищо освен сърдечност и любов.

— Голдмунд — каза Нарцис съвсем тихо, като и сега претегляше думите си. — Ти не очакваш от мене изведнъж да стана познавач на изкуството. Не съм такъв, знаеш. За твоето изкуство не мога да произнеса нищо, което да не ти се види жалко. Но позволи ми да кажа едно — още от пръв поглед в този евангелист аз открих нашия абат Даниел и не само него, а и всичко, което той тогава бе означавал за нас: достойнството, добротата и чистосърдечието. Така както блаженият покоен отец Даниел стоеше в светлината на нашето младежко почитание, така той стои сега и тук пред мен — е всичко, което тогава бе свято за нас и което направи онова време незабравимо. С тази гледка ти ме възнагради богато, приятелю мой, не само ми върна нашия абат Даниел, за първи път напълно разкри за мене и себе си. Сега зная кой си ти. Нека не говорим повече за това, аз и не смея. Голдмунд, слава богу, че този час дойде за нас!

В голямото помещение беше тихо. Голдмунд видя, че неговият приятел е искрено развълнуван. Някакъв смут притискаше гърдите и затрудняваше дишането му.

— Да — каза той едносрично, — аз се радвам на това. Но вече е време да отидеш да обядваш.