Нарцис и Голдмунд

9

От някои излети на кон Голдмунд познаваше местността; знаеше, че отвъд замръзналото тресавище има един плевник на рицаря, а по-нататък — усамотено селско стопанство, където го познаваха; на едно от двете места той можеше да си почине и да пренощува. А другото щеше да реши утре. Постепенно у него се възвърна чувството за свобода и за далечина, от което от известно време бе отвикнал. В този леден навъсен зимен ден чужбината нямаше приятен вкус; носеше силния дъх на мъка, на глад, на притесненост, но въпреки това нейната широта, големината и суровата й неумолимост звучаха успокояващо и почти утешително на неговото разглезено и объркано сърце. Голдмунд вървя, докато капна от умора. С язденето бе свършено, мислеше си той. Ето го широкия свят. Валеше слаб сняг, в далечината линиите на гората и на облаците се сливаха в сивота, безкрайна беше тишината чак до края на света. Какво ли бе станало с Лидия, бедното, наплашено сърце? Много му беше жал за нея; с нежност мислеше за рицарската дъщеря, докато седеше и си почиваше посред пустото тресавище под един самотен ясен с голи клони. Най-после студът го подгони. Със сковани крака Голдмунд се изправи, бавно пристъпи няколко колебливи крачки, изглежда, здрачната светлина на мрачния ден намаляваше. По време на дългото ходене през пустото поле неговите мисли замряха. Може би сега не биваше да мисли или да храни чувства, макар да бяха още толкова нежни, още толкова хубави; трябваше да си запази топлина, важно бе навреме да стигне до място за нощуване, важно бе да се промъкне през студения негостоприемен свят като златка или лисица и по възможност да не загине още сега сред голото поле; всичко друго не беше важно.

Когато сметна, че чува далечен тропот на копита, Голдмунд се огледа учудено. Възможно ли бе да го преследват? Той посегна към малкия ловджийски нож в джоба си и го извади от дървената му калъфка. Сега вече видя конника и отдалеч позна един от конете от обора на рицаря, който уверено се приближаваше към него. Бягството би било безполезно, спря и зачака без същински страх, но все пак много напрегнат и любопитен, с разтуптяно сърце. В един миг светкавично му мина през ума: „Ако би ми се удало да убия този конник, колко добре ще ми тръгне. Ще имам кон и светът ще ми принадлежи.“ Но когато позна и конника — беше младият коняр Ханс със светлосините воднисти очи и смутеното лице на добър момък, — трябваше да се засмее; да убие това мило, добродушно момче би могъл само човек със сърце от камък. Поздрави приятелски Ханс, нежно поздрави и коня Анибал, който веднага го позна, а Голдмунд го потупа по влажната топла шия.

— Накъде си тръгнал, Ханс? — попита той.

— При тебе — усмихна се момчето с блестящи зъби. — Ама доста път си извървял! Аз не трябваше да се спирам, само да те поздравя и да ти предам нещо.

— От кого да ме поздравиш?

— От госпожица Лидия, Е, ама ти там ни остави страшно черен ден, магистър Голдмунд. Радвам се, че мога поне малко да се поразвлека, макар господарят да не бива да забележи, че съм излязъл и имам поръчка за тебе. Иначе животът ми е на косъм. Е, хайде, вземи. — Ханс му протегна малък пакет, който Голдмунд пое.

— Кажи, Ханс, нямаш ли някое парче хляб в джоба. Ако е така, дай ми го.

— Хляб! Сигурно ще се намери някоя коричка. — Той зарови в джобовете си и извади парче черен хляб. Веднага след това искаше да си тръгне.

— Какво прави госпожицата? — попита Голдмунд. — Нищо ли не ти поръча? Нямаш ли някакво писъмце?

— Нищо. Видях я само за момент. В къщата бушува буря, знаеш ли; господарят снове наоколо като цар Саул. И тъй следваше да ти дам пакета, нищо повече. Трябва да се връщам.

— Да, но само един момент. Драги Ханс, не можеш ли да ми отстъпиш ловджийския си нож?

Имам един, но е малък. Ако дойдат вълци, би било по-добре да държа в ръцете си нещо истинско.

Но Ханс не искаше да чуе за това. Много щял да съжалява, каза той, ако на магистър Голдмунд му се случи нещо. Но своята кама, не, никога не би я дал, не и за пари, не и при размяна, о, не, дори самата света Геновева да го молела за това. А сега трябвало да бърза, съжалява, но пожела добро време.

Двамата разтърсиха ръцете си, момчето препусна коня; със странна болка в сърцето Голдмунд гледаше подире му. После разтвори пакета; зарадва се на добрите ремъчета от телешка кожа, с които бе обвързан. Вътре намери плетена вълнена дреха от дебела сива прежда, явно ръчна работа, която Лидия бе изработила с мисълта за него; той видя, че във вълнената дрехи е добре завито още нещо твърдо. Това беше парче шунка, а в шунката бе направен малък прорез, в който бе пъхнат блестящ златен дукат. Нямаше обаче никаква записка. С подаръците на Лидия в ръце Голдмунд стоеше нерешително сред снега. После свали горната си дреха и навлече вълнената, топлеше приятно. Бързо се облече отново, скри златната монета в най-сигурния джоб, препаса се с ремъците и продължи да крачи направо през полето. Беше време да стигне до място, където ще може да отдъхне, много се бе изморил. Но не искаше да отиде при селяните, макар там да би било по-топло и положително да имаше мляко; не му се искаше да бъбри и да бъде разпитван. Пренощува в плевнята, рано сутринта тръгна в мраз и силен вятър, гонен от студа да прави големи преходи. Много нощи той сънуваше рицаря и неговия меч, сънуваше и двете сестри; много дни го потискаха самотата и тъгата в сърцето.

В едно село, където при бедни селяни не получи хляб, а просена супа, намери подслон за една от следващите вечери. Тук го чакаха нови преживявания. Селянката, в чийто дом беше гост, през нощта раждаше дете. И Голдмунд присъства; измъкнаха го от сламата да помага, макар че в края на краищата не намери какво друго да прави, освен да държи свещта, докато акушерката бе заета. За първи път виждаше раждане и не откъсваше учудени, пламнали очи от лицето на родилката, неочаквано обогатен с ново преживяване. Най-малкото това, което долови тук по лицето на родилката, му изглеждаше забележително. В светлината на борината, докато той с голямо любопитство се взираше в лицето на крещящата жена, която се мяташе от болки, му направи впечатление нещо неподозирано, а именно: чертите на изкривеното лице на крещящата жена малко се различаваха от ония, които бе забелязал по други женски лица в миговете на любовно опиянение. Наистина изразът на голяма болка в едно лице беше по-силен, преобразяваше го повече, отколкото изразът на голяма наслада, но в основата си не беше нещо различно от него, а все същото, някакво усилващо се потръпване, същото пламване и угасване. Чудно, без да схване защо, той се изненада от това откритие, от този възглед, че болката и насладата могат да си приличат като брат и сестра. В същото село Голдмунд преживя и нещо друго. Заради съседката, която забеляза на другата сутрин след нощта на раждането и която веднага отговори на въпроса на неговите влюбени очи, той остана втора нощ в селото и направи жената много щастлива, защото подир доста дълго време и подир всички кипващи вълнения и отново измамвана влюбеност от последните седмици неговата страст за първи път намери утоление. А оставането тук по-дълго доведе до ново преживяване. Жената беше виновна, че на втория ден в онова селско стопанство Голдмунд срещна другар, един висок, безогледно дързък човек на име Виктор — изглеждаше наполовина чернокапец и наполовина разбойник, който броди по пътищата. Той го поздрави с откъслечни латински думи и се представи като пътуващ ученик, макар отдавна да бе преминал ученическата възраст.

Този мъж с островърха брада поздрави Голдмунд е известна сърдечност и с хумора на странник, което бързо спечели младия си другар. На въпроса му къде е бил ученик и коя е целта на пътуването му странният брат задекламира:

— Висше училище, аз, кълна се в бедната си душа, посещавах достатъчно, бях в Кьолн и Париж, а върху метафизиката на Лебервурст рядко е било казвано нещо по-съдържателно, отколкото в моята дисертация за Лайден. Оттогава, приятелю, аз, бедният клетник, бродя из немската държава, измъчвам милата си душа с неизмерими глад и жажда; наричат ме страшилище за селяните и професията ми е да обучавам млади жени на латински и да омагьосвам саламите, които висят за опушване, да влязат в стомаха ми. Целта ми е леглото на кметицата и ако преди туй не ме изкълват враните, едва ли ще ми бъде спестено посвещаването на досадната длъжност архиепископ. По-добре е, малки колега, да живееш така, че каквото изчукаш, да изпукаш, отколкото обратното. В края на краищата един печен заек никога не се е чувствал по-добре другаде, освен в моя беден стомах. Кралят на Бохемия ми е брат, а бащата на всички ни изхранва и него, както и мене, но най-доброто от това той оставя да свърша аз сам. А завчера, коравосърдечен, каквито са бащите, искаше да ме насили да спася живота на един полугладен вълк. Ако не бях убил животното, драги колега, ти никога не би имал честта да бъдеш удостоен с приятното познанство с мене. In saecula saeculorum, amen!4

Голдмунд, още почти незапознат с черния хумор и латинския на странник от този род, малко се страхуваше от дългия чорлав грубиян и от почти неприятния смях, с който придружаваше собствените си шеги, но нещо в закоравелия бездомен скитник все пак му допадаше и той лесно бе уговорен да продължат пътя си заедно, защото каквато и да беше историята с убития вълк — истина или лъжа, — във всеки случай двама ще са по-силни и човек ще се страхува по-малко. Но преди да продължат пътя си, братът Виктор искаше да говори на латински със селяните, както той наричаше това, и се настани у един селяк. Той обаче не постъпваше така, както Голдмунд се бе държал досега при всичките си странствания, когато гостуваше в някое стопанство или село, а се местеше от къщурка на къщурка, с всяка жена почваше да бъбри, пъхаше си носа във всеки обор и във всяка кухня и изглеждаше, че няма намерение да напусне селцето, докато от всяка къща не измъкне мито и данък. На селяните той разказваше за войната в Италия и край огнището пееше песента за битката при Навия, на бабичките препоръчваше средства срещу ревматизъм и разклащане на зъбите, даваше си вид, че знае всичко и че е бил навсякъде, тъпчеше до спукване ризата си над колана с подарени парчета хляб, орехи, сушени круши. Голдмунд го гледаше учуден как той неуморим осъществява своя поход, как ту сплашва хората, ту ги печели с ласкателство, как се преструва и ги кара да му се удивят, като ту бъбри завалено латински и играе ролята на учен, ту прави впечатление чрез пъстър дързък тарикатски език, как по средата на разказа или учената реч с остри зорки очи измерва всяко лице, всяко отворено чекмедже, всяка паница, всеки хляб. Той разбра, че има пред себе си нахакан, врял и кипял бездомник, човек много видял и преживял, много гладувал и мръзнал, но в ожесточената борба за своя застрашен оскъден живот станал умен и дързък. Следователно такива биваха хората, които дълго време са живели като странници. Нима някога и той самият ще бъде такъв?

На другия ден заедно продължиха пътя си и за първи път Голдмунд изпита какво значи да вървиш с другар. От три дни двамата бяха на път и Голдмунд намери едно или друго, което да научи от Виктор.

Превърналата се вече в инстинкт привичка всичко да се свързва с трите основни потребности на бездомния: сигурност срещу опасност за живота, намиране на място за нощуване и снабдяване с храна, бе научила скитника от толкова години на много неща. По невидими за другите белези умееше да открива близостта на човешки жилища и през зимата, и през нощта или най-точно да преценява всеки кът в гората и полето дали е пригоден като място за почивка или сън, или с влизането в някаква стая моментално да отмери степента на благосъстояние или бедност, в която живее собственикът, както и степента на неговото добросърдечие или любопитство, или на страха му. Това бяха изкуства, които Виктор бе овладял до майсторство. Той разказа доста поучителни неща на младия си другар. Веднъж, когато Голдмунд му отвърна, че не би трябвало да се приближава към хората с толкова преднамерено превъзходство, защото на него самия, макар да не знаел всички тези изкуства, все пак, когато се обърнел с приветлива молба, много рядко му отказвали гостоприемство. Тогава дългият Виктор се засмя и каза добродушно:

— Е, да, малки Голдмунд, ти може да имаш още щастие, толкова си млад и хубав и изглеждаш така невинен, а това е добра препоръка за получаване на квартира. На жените се харесваш, а мъжете си мислят: „Ех, Господи, този е безобиден, никога никого няма да обиди.“ Но виждаш ли, братче, човек старее. На детското лице се появява брада, появяват се бръчки, а по панталоните зейват дупки. И неочаквано ставаш грозен, неприятен и нежелан гост, а вместо младостта и невинността в очите ти вече се вижда само гладът; тогава трябва да си станал твърд и да си понаучил нещо от света. Иначе скоро ще легнеш на бунището и кучетата ще те оправят. Но на мен ми се струва, че ти няма дълго така да обикаляш наоколо, имаш твърде фини ръце, твърде хубави къдри. Скоро отново ще пропълзиш там, където се живее по-добре, в някое хубаво топло брачно легло, в хубаво богато манастирче или в някоя приятно затоплена стая с писалище. При това ти имаш и толкова хубави дрехи, биха могли да те вземат дори за юнкер.

И той, като не преставаше да се смее, прокара ръка по дрехите на Голдмунд, но ги опипваше, проверяваше ги дали някъде ръката му — в джоб или шев — няма да се натъкне на нещо. Голдмунд се отдръпна и помисли за своя дукат. Той разказа за престоя си при рицаря и как бе заслужил хубавите дрехи чрез писане на латински. Но Виктор искаше да узнае защо все пак посред сурова зима е напуснал толкова топлото гнездо, а Голдмунд, несвикнал на лъжа, му поразкри малко за двете дъщери на рицаря. Тогава възникна първият спор между двамата. Виктор намери, че Голдмунд бил магаре, каквото нямало никъде по света, че така просто е избягал и е изоставил на добрия Бог крепостта и госпожиците. Това би трябвало да се поправи, той щял да види как. Стигало да се приближат до замъка — естествено, Голдмунд не бивало да се мярка там, но сам той щял да се погрижи. Искало се да напише едно писъмце до Лидия, така и така, и тогава той, Виктор, щял да отиде там и нека Спасителят с раните му е свидетел, нямало да се върне, без да е измъкнал от госпожицата пари и някои други блага. И така нататък. Голдмунд отхвърли това и накрая се разгневи; той не искаше да чуе нито дума за това, нито пък да издаде името на рицаря или пътя към имението.

Виктор, като го видя толкова гневен, отново взе да се смее ида играе ролята на добродушен.

— Е — каза той, — недей да ми скърцаш със зъби! Аз просто ти казвам. Там ти си оставил да ни се изплъзне една добра находка, моето момче, и всъщност това не е много колегиално и мило от твоя страна. Но ти значи не щеш, ти си благороден господин и някога ще се върнеш в твоята крепост на кон и ще се ожениш за госпожицата! Момче, с какви благородни глупости ти е натъпкана главата! Е, от мен да мине, и така, ще продължаваме да вървим и пръстите на краката ни ще премръзнат.

Голдмунд остана зле настроен и мълчалив чак до вечерта. Но тъй като този ден не попаднаха на обитаемо място и не откриха никакви човешки следи, трябваше да бъде благодарен, че Виктор намери кът за нощуване, че в края на гората между два дънера той издигна заслон, а за леговище струпа много елхови клони. Двамата ядоха хляб и сирене от пълните джобове на Виктор.

Голдмунд се срамуваше от своя гняв и сега се показа послушен и готов да помогне. Предложи на другаря си своята вълнена дреха за нощта и се споразумяха на смени да будуват — заради дивите животни. Голдмунд пое първата смяна, докато другият легна на елховите клони. Дълго време стоя облегнат на един боров ствол и се държеше спокойно, за да не пречи на Виктор да заспи. После почна да обикаля, да се отдалечава и приближава, тъй като мръзнеше. Обикаляше във все по-голям кръг, гледаше изострените върхове на боровете да пробождат бледото небе, тържествено и някак боязливо възприемаше дълбоката тишина на зимната нощ, чувстваше своето топло, живо сърце да бие самотно в студена безответна тишина, а като се приближеше, долавяше дишането на своя заспал другар. По-силно откогато и да било го прониза чувството, че е безродник, който не е издигнал между себе си и големия страх стена на дом, замък или манастир, който броди сам-самичък през непонятния враждебен свят, самотен под хладните присмехулни звезди, между дебнещите зверове, между търпеливите и имащи своя корен дървета.

Не, мислеше той, никога няма да бъде такъв, какъвто е Виктор, дори целия си живот да прекара в странстване. Не би могъл да научи начина му да се защитава срещу ужаса, нито пък хитрото промъкване крадешком, а също не и този гръмък нахален начин да се прави на глупак и целия многословен черен хумор на надутия самохвалко. Може би този умен, дързък мъж да имаше право, но Голдмунд никога не би могъл да бъде еднакъв с него, никога напълно странник, и някой ден щеше да пропълзи назад сред някакви стени. Но пак щеше да остане без дом и без цел, той никъде нямаше да се чувства действително закрилян и сигурен, светът винаги щеше да го обгръща загадъчно красив и загадъчно злокобен, винаги отново ще трябва да се вслушва в тази тишина, сред която туптящото сърце е толкова плахо и тленно! Виждаха се малко звезди — пълно безветрие, високо в небето обаче, изглежда, облаците се движеха.

След дълго време Виктор се събуди — Голдмунд не бе искал да го събужда — и го повика.

— Ела — извика той. — Сега ти трябва да поспиш, иначе утре няма да ставаш за нищо.

Голдмунд го послуша, отпусна се на леговището и затвори очи. Беше достатъчно уморен, но не заспиваше. Мислите му го държаха буден и освен мислите — едно чувство, което и на себе си не искаше да признае, чувство за плахост и недоверие — то се отнасяше до приятеля му. Сега му беше необяснимо как си беше позволил да разкаже за Лидия на този груб, смеещ се гръмко човек, на този шегаджия и нахален просяк. Гневеше се на Виктор и на себе си самия. И угрижен се замисли за най-добрия начин и възможност отново да се раздели с него.

Но след около половин час, трябва да бе в просъница, защото се сепна и беше изненадан, когато усети върху себе си ръцете на Виктор, които внимателно опипваха дрехите му. В единия си джоб държеше ножа, а в другия — дуката. И двете неща Виктор би откраднал безпогрешно, ако ги намереше. Голдмунд се престори на заспал, обърна се, сякаш опиянен от съня, насам и натам, докосна ръцете на Виктор и той се отдръпна. Голдмунд беше много ядосан и реши утре да се раздели с негодника.

Но когато, навярно след около час, Виктор отново трябва да се бе навел над него и започна да го пребърква, Голдмунд изстина от гняв. Без да помръдва, отвори очи и каза презрително: „Махай се, тук няма нищо за крадене!“

Уплашен от този вик, крадецът го хвана и стисна шията му с две ръце. А когато Голдмунд взе да се избива, другият вкопчи ръцете си по-здраво, същевременно натискаше с коляно и гърдите му. Голдмунд, който не можеше вече да поеме дъх, се мяташе и разярен, тръпнеше с цяло тяло. Не смогваше да се избави. Внезапно го прониза смъртен страх — това просветли съзнанието й ума му. Той мушна ръка в джоба си и докато другият продължаваше да го души, измъкна малкия ловджийски нож, внезапно и слепешком промуши няколко пъти коленичилия върху него. След миг ръцете на Виктор се поразпуснаха, отново имаше въздух. Голдмунд вдъхна дълбоко и поривисто с наслада за спасения си живот. Опита се да се вдигне, но ето че върху него, като издаде страшен стон, се стовари отпуснат и мек дългият му другар, чиято кръв потече по лицето на Голдмунд. Едва сега той можа да се изправи. Тогава на сивата нощна светлина видя Дългия да се свлича. Когато посегна към него, той лежеше целият само в кръв. Повдигна главата му, тя падна тежка и мека като торба. От шията и гърдите му още се стичаха капки кръв, а от устата му с откъслечни, все по-слаби въздишки си отиваше животът.

„Ето че погубих човек — мислеше Голдмунд и отново, и отново тази мисъл се връщаше, докато коленичи над мъртвия и видя как бледостта се разливаше по лицето му. — Мила майко Божия, убих човек“ — чу се той да си говори сам.

Изведнъж усети, че му е непоносимо да остане тук. Вдигна ножа си, обърса го в облечената от другия вълнена дреха, която ръцете на Лидия бяха изплели за нейния любим; вмъкна ножа в дървената калъфка и в джоба си, скочи и затича с всичка сила.

Смъртта на веселия скитник тежеше на душата му. Когато настана ден, Голдмунд с ужас избърса със сняг всичката кръв по себе си, която беше пролял, и безцелно, и наплашен блужда още един ден и една нощ наоколо. Лишенията на тялото бяха тези, които най-сетне го разтърсиха и сложиха край на страха и разкаянието му.

Залутан из пустата, потънала в сняг местност, без покрив, без път, без храна и почти без сън, той изпадна в голяма беда. Като див звяр у него виеше гладът, много пъти, изнурен, той ляга посред полето, затваря очи и се смяташе загубен, не желаеше нищо друго, освен да заспи и да умре в снега. Но винаги отново нещо го тласкаше, отчаян и жаден, той вървеше, за да спаси живота си, и сред най-жестоката, най-голямата неволя го освежаваше и осеняваше неосъзната сила на първичния отпор на смъртта, огромната мощ на голия инстинкт за живот. От един отрупан със сняг хвойнов храст с посинели от студ ръце той събра малките замръзнали ягодки и дъвка трошливите горчиви плодове, смесени с борови иглички — те имаха дразнещ остър вкус, а срещу жаждата ядеше пълни шепи сняг. Задъхан, дишаше във вкочанените си ръце, поседя на един хълм малко да почине, жадно се оглеждаше на всички страни — нищо освен голо поле и гора и никъде никаква човешка следа. Над него прелетяха няколко врани, зло той гледаше след тях. Не, няма да им се удаде да го изядат, не, докато още има капка сила в краката му, искра топлина в кръвта му. Голдмунд се изправи и отново поде неумолимата надпревара със смъртта. Той вървеше, вървеше и в треската на изтощението и крайното напрежение го овладяха странни мисли; водеше лудешки разговори със себе си — ту нечути, ту гласни. Говореше с Виктор, с промушения, дръзко и присмехулно му казваше: „Ей, хитри братко, как си? Свети ли луната през червата ти, момче, дърпат ли те лисици за ушите? Бил си убил вълк. Гърлото ли си му прегризал, или опашката си му откъснал, а? Искаше да ми откраднеш моя дукат, стар пияницо! Но нали малкият Голдмунд те изненада, нали, старче, погъделичка те между ребрата! А при това ти имаше торби, пълни с хляб и салам, а и сирене, ти, свиньо, ти, лакомнико!“ С подобни шеговити речи Голдмунд кашляше и лаеше на себе си, обругаваше мъртвия, чувстваше се победител над него, осмиваше го за това, че се бе оставил да го убие, да убие дебелака, глупавия самохвалко.

После обаче мислите и приказките му вече нямаха нищо общо с бедния дълъг Виктор. Сега Голдмунд виждаше пред себе си Юлия, красивата малка Юлия така, както го бе оставила в онази нощ; той отправяше към нея безброй нежни ласкави думи, мъчеше се да я прелъсти с объркани безсрамни нежности, та да дойде при него, да пусне ризата си на земята и да отлети с него на небето, поне час преди смъртта, мигновение преди клетото му пукване… Умоляващ и предизвикателен, Голдмунд говореше с нейните високи малки гърди, с краката, с русия къдрав мъх под мишниците й.

И отново, докато със сковани, препъващи се крака се влачеше през заснежения сух пирен, пиян от болка, чувстващ се победител от припламващата жажда за живот, той започна да шепне; а сега вече Нарцис беше този, с когото споделяше новите си хрумвания, мъдрости и шеги.

— Страхуваш ли се, Нарцис — питаше го той, — ужасяваш ли се, забеляза ли нещо? Да, многоуважаеми, светът е пълен със смърт, на всяка ограда седи тя, зад всяко дърво се крие тя. И нищо не ви помага, че градите стени, спални и параклиси, и църкви, тя гледа през прозорците, смее се, познава всеки от вас толкова точно! Посред нощ я чувате да се киска под прозорците ви и да изрича вашите имена. Пейте си своите псалми и палете хубави свещи пред олтара, четете вечерните си и утринни молитви, събирайте билки в лабораторията, събирайте и книги в библиотеката! Постиш ли, приятелю? Губиш ли съня си? Тя ще ти помогне, приятелката смърт. С нея ще загубиш всичко освен костите си. Тичай, скъпи мой, тичай вихром, там, из полето, се носи хоровод с „Иха-ха!“. Бягай и внимавай добре да не се разпаднат костите ти, те искат да се откъснат една от друга, няма да останат с нас. Ех, бедните наши кости и нашите бедни паст и стомах, ех, и малкото ум, дето го имаме в главите си! Всичко иска да изчезне, да отиде по дяволите, а на дървото са накацали гарваните, черните попове!

Отдавна вече блуждаещият не знаеше накъде отива, къде е, какво говори, дали лежи, или стои. Той се свличаше върху храсти, затичваше се срещу дървета, политаше да падне и посягаше към сняг или тръни. Но инстинктът у него беше силен, той винаги отново го повличаше напред, винаги отново продължаваше да гони сляпо бягащия. Когато Голдмунд рухна за последен път и остана да лежи, беше в същото малко село, където преди няколко дни се бяха срещнали с пътуващия ученик и където през нощта бе държал светещата борина над родилката. Там той остана да лежи; стекоха се хора, стояха около него и бъбреха, вече нищо не чуваше. Жената, на чиято любов се бе насладил тогава, го позна и се уплаши от вида му. Тя се смили, остави мъжа си да ругае и завлече полумъртвия в обора.

Не трая дълго — докато Голдмунд отново беше на крака и можеше да странства. От топлината на обора, от съня и от козето мляко, което селянката му даваше да пие, той дойде на себе си, възвърнаха се и силите му. Само преживяното съвсем наскоро бе отстъпило назад, като че ли бе изтекло много време. Броденето с Виктор, студената страшна зимна нощ под боровете, страшната борба до мястото за нощуване, ужасната смърт на другаря, дните и нощите на мраз, на глад, на блуждаене — всичко това бе станало минало, почти го бе забравил; но все пак не бе забравено, а само отминато, само преодоляно. Нещо оставаше, нещо неизповедимо, нещо ужасно, а и скъпо, нещо, потънало и въпреки това завинаги незабравимо, един опит, някакъв привкус на езика, някакъв пръстен около сърцето. За близо две години той с наслада и болка бе познал чак до дъно живота на бездомник, самотата, свободата, вслушването със затаен дъх в гората за животни, странническото любене, в което няма вярност, и горчивата, жестока смъртна злочестина. Дни наред той бе като гост сред огрени от слънцето полета, дни и седмици в гората, дни в сняг, дни в смъртен страх и близост до смъртта. И най-силното, най-странното от всичко беше да се брани срещу смъртта, да знае, че е малък, жалък и заплашен, и въпреки това в последната, в отчайващата борба срещу смъртта да чувства в себе си красивата страшна сила и жилавост на живота. Това оставаше да ехти записано в сърцето така, както жестовете и мимиката на удоволствието приличат на тези при раждане и умиране. Как неотдавна родилката крещеше и лицето й бе разкривено, как неотдавна другарят му Виктор се бе свлякъл, а кръвта му тихо и бързо бе изтекла. И той самият как в дните на глада бе усещал наоколо си да го дебне смъртта, колко болезнен беше гладът и как бе мръзнал, мръзнал! А после как се бе борил, как бе надвил смъртта, с какъв смъртен страх и с какво яростно удоволствие се бе защитавал. Всъщност нещо по-голямо, така му се струваше, едва ли можеше да се изживее. Навярно и за него би могъл да говори с Нарцис, е никого другиго.

В плевника, когато Голдмунд за първи път отново истински бе дошъл на себе си на своето сламено ложе, усети, че дукатът липсва от джоба му. Дали не го бе загубил в ужасното полусъзнателно лутане през последните гладни дни? Той дълго размишлява над това. Дукатът му бе станал скъп, не би искал да го е изгубил. Наистина парите за него означаваха малко, едва знаеше тяхната стойност. Но тази златна монета бе добила ценност по две причини. Тя беше единственият подарък от Лидия, който му бе останал, тъй като вълнената дреха лежеше с Виктор в гората и бе пропита от неговата кръв. И после нали тъкмо златната монета бе това, заради което той се бе борил с Виктор и заради която, защитавайки се, по принуда го бе погубил. И ако сега дукатът беше изчезнал, то в известна степен и цялото преживяване от онази страхотна ужасна нощ бе лишено от смисъл и стойност. След като дълго бе размишлявал, Голдмунд сподели със селянката.

— Кристине — прошепна й той, — имах в джоба си една златна монета, а сега вече я няма.

— Така ли, забеляза ли? — попита тя със странно мила и същевременно дяволита хитра усмивка, която толкова го очарова, че въпреки своята слабост той я прегърна.

— Какво странно момче си ти — каза тя нежно, — толкова умно и изискано, а при това и толкова глупаво! Че обикаля ли се по света със свободно пуснат в отворен джоб дукат? Ама си детиняк, сладък малък глупчо! Намерих златната пара веднага щом те сложих да лежиш в сламата.

— Ти ли? И къде е сега?

— Търси я — усмихна се тя и действително го остави доста време да я търси, преди да му покаже едно място в неговата дреха, където здраво я бе зашила. Тя прибави и цял куп добри майчински съвети, които Голдмунд бързо забрави, но нейната приятелска, мила услуга и хитровато добродушната й усмивка на селското лице не забрави никога. Даде си труд да й покаже благодарността си и когато не след дълго отново бе готов да тръгне на път и искаше да продължи, тя го задържа, тъй като точно тези дни луната щеше да се сменя и естествено времето да бъде по-меко. Така и стана. Когато Голдмунд отново пое на път, снегът беше сив и болен, въздухът натежал от влага, а високо в небето се чуваха стоновете на топлия вятър.