Нарцис и Голдмунд

4

Обсадните опити на Нарцис дълго оставиха тайната на Голдмунд неразкрита. Привидно напразно дълго се бе старал да го разбуди, да го научи на езика, с който би направил тайната споделима.

От това, което приятелят му бе разказал за своя произход и роден край, не бе възникнала представа. Имаше мъгляв, неочертан образ, но на дълбоко почитан баща и още сказание за преди дълго време изчезнала или починала майка, която беше вече само бледо име. Постепенно Нарцис, опитен в изкуството на душеведството, бе открил, че приятелят му принадлежи към хората, които са загубили нещо от живота си и под тежестта на някаква беда или магия е трябвало да приемат да забравят част от миналото си. Той виждаше, че обикновеното разпитване и поучаване тук ще са безполезни; виждаше също, че прекалено бе вярвал в силата на разума и напразно бе говорил много.

Ненапразна обаче бе останала любовта, която го свързваше с приятеля, и привичката дълго да бъдат заедно. Въпреки всички дълбоки различия в тяхната същност двамата бяха научили много един от друг: помежду им редом с разумния говор постепенно бе възникнал един език на душите и на знаците, така, както между две селища може да води един път, по който минават коли и ездачи, ала заедно с него се появяват още много други малки пътища за игра, странични и тайнствени друмища: пътеки за деца, алеи за влюбени, едва забележими пътечки за кучета и котки. Постепенно въображението на Голдмунд въодушевено се бе плъзнало по някои магически пътища към мислите и езика на приятеля, а той отново бе почнал да разбира без думи и да му съчувства при някои от умонастроенията и нравите на Голдмунд. В светлината на любовта бавно съзряваха нови връзки от душа към душа и едва след това идваха словата. Така настъпи ден, неочакван от никого, когато между двамата приятели в свободен от учебни занятия ден в библиотеката се поде разговор — разговор, който ги отведе до същината и смисъла на тяхното приятелство и хвърли надалеч нови светлини.

Те бяха заговорили за астрологията, с която в манастира не се занимаваха и беше забранена, а Нарцис бе казал, че астрологията била един опит да се постигне ред и система за многото различни по нрав хора. За съдбите и предопределенията. Тогава Голдмунд вметна:

— Ти винаги говориш за различия. Постепенно открих, че това е най-особеното ти качество. Когато говориш например за голямата разлика между теб и мен, тогава ми се струва, че разликата не съществува в нищо, а само в твоята забележителна страст да търсиш и намираш разлики.

Нарцис: „Разбира се, с тези думи ти улучваш най-главното. Всъщност за теб разликите не са толкова важни, на мен обаче те ми изглеждат единствено важните. По своята същност аз съм учен, моето предопределение е науката. А науката, за да цитирам твоите думи, не е нищо друго освен тъкмо тази «страст да търсиш и намираш разлики.» Едва ли би могло по-добре да се характеризира същината й. За нас, хората на науката, няма нищо по-важно от установяването на различия, изкуството да се откриват различия се нарича наука. Например у всеки човек да се намерят белезите, по които се различава от другите, означава той да бъде опознат.“

Голдмунд: „Е, да. Един носи селски обуща и е селянин, а друг има корона и е цар. Това във всеки случай са разлики. Но те могат да бъдат видени и от децата без всякаква наука.“

Нарцис: „Когато селянинът и царят обаче се облекат в еднакви дрехи, тогава детето вече не може да ги различи.“

Голдмунд: „Науката също не.“

Нарцис: „Може би все пак да. Тя, разбира се, не е по-умна от детето, трябва да й се признае това, но е по-търпелива, просто не си отбелязва най-грубите разлики.“

Голдмунд: „Така постъпва и всяко умно дете. То ще познае царя по погледа или по държането. И накратко казано: вие, учените, сте високомерни, всякога смятате нас, другите, за по-глупави. И без каквато и да била наука човек може да бъде много мъдър.“

Нарцис: „Радвам се, че започваш да прозираш това. Сега вече скоро ще разбереш, че нямам предвид мъдростта, когато говоря за различие между теб и мен. Не казвам ти си по-умен или по-глупав, по-добър или по-лош. Казвам само: ти си друг, различен.“

Голдмунд: „Това е лесно да се разбере. Ти обаче не говориш само за разлика в белезите, често говориш и за разлика в съдбата, предопределенията. Защо примерно ти трябва да имаш друго предопределение, различно от моето? И ти като мен си християнин, и ти като мен си решил да водиш живот в манастир, и ти като мен си рожба на добрия отец в небето. И на двама ни целта е еднаква — вечно блаженство. Нашата участ е една и съща — завръщане към Бога.“

Нарцис: „Много добре. В учебника по догматика естествено всеки човек е точно като другите, в живота обаче не. На мен ми се струва: любимият ученик на Спасителя, който е облягал глава на неговата гръд, и оня, другият ученик, който го е предал, двамата явно не са имали еднакво предопределение.“

Голдмунд: „Ти си софист, Нарцис! По този път никога няма да се приближим един към друг.“

Нарцис: „Не говори така.“

Голдмунд: „Казвам го сериозно. Задачата ни не е да се приближим един до друг, толкова малко, колкото слънцето и луната могат да се приближат или морето и сушата. Ние двамата, мили приятелю, сме слънце и луна, море и суша. Нашата цел не е духовно преливане на единия в другия, а взаимно опознаване, всеки да види у другия и да се научи да почита това, което е той — негова противоположност и допълнение.“

Смутен, Голдмунд наведе глава, лицето му беше помрачено от тъга.

Най-после той отвърна:

— На това ли се дължи, че толкова често ти не вземаш сериозно моите думи?

Нарцис се позабави с отговора. Сетне с ясен, твърд глас каза:

— Затова е. Трябва да привикнеш, мили Голдмунд, че аз вземам сериозно единствен теб самия. Повярвай ми, вземам сериозно всеки тон от твоя глас, всеки твой жест, всяка усмивка. Но мислите ти не вземам толкова сериозно. Вземам сериозно онова, което намирам у теб за съществено и необходимо. Защо искаш да бъде отдадено особено внимание тъкмо на твоите мисли, след като имаш толкова много други дарби?

Голдмунд се усмихна с горчивина.

— Нали все казвам, ти винаги си ме смятал просто едно дете.

Нарцис остана непоколебим.

— Част от твоите мисли смятам за детински. Спомни си, преди говорихме, че умното дете няма защо да бъде по-глупаво от някой учен. Но когато детето поиска да участва в разговор за науката, тъкмо това ученият няма да приеме сериозно. Голдмунд извика буйно:

— И когато не говорим за наука, ти ми се присмиваш. Например ти винаги се държиш така, сякаш цялата ми благочестивост, моите старания за напредване в учението, моето желание за монашество са просто детинщина.

Нарцис го погледна сериозно.

— Възприемам те сериозно. И не желая за себе си нищо друго, освен ти да бъдеш това, което си напълно. Не си учен, не си и монах — един учен или монах може да се издяла и от по-незначително дърво. Ти смяташ, че ми изглеждаш твърде малко учен, твърде малко логик или твърде малко благочестив. О, не, но за мен си твърде малко верен на себе си самия.

И макар след този разговор, смутен или дори оскърбен, Голдмунд да се оттегли, още подир няколко дни той сам прояви желанието да го продължат. Този път Нарцис успя да му създаде представа за различията в техните натури, която той можеше да възприеме по-добре.

Нарцис се бе разгорещил в приказките, чувстваше, че днес Голдмунд е по-открит за думите му и по-податлив на тях, че има власт над него. Не искаше обаче да бъде подведен от успеха и да каже повече, отколкото възнамеряваше, и все пак допусна да се увлече от собствените си слова.

— Виж — каза той, — има само една-единствена точка, по която те превъзхождам: аз съм буден, докато ти си само в просъница, а понякога и съвсем заспал. Буден наричам човека, който с разум и съзнание познава себе си самия, своите най-интимни, безсъзнателни сили, подтици, слабости и умее да се съобразява с тях. Смисълът на срещата ти с мене е, че ти се учиш тъкмо на това. У тебе, Голдмунд, дух и природа, съзнание и свят на фантазията са много далеч едно от друго. Ти си забравил своето детство, от недрата на душата ти то иска да те спечели. И ще ти причинява страдания дотогава, докато го чуеш. Достатъчно по това! В будността, както казах, аз съм по-силен от теб, с нея те превъзхождам и мога да ти бъда полезен. Във всичко друго, драги, ти ме превъзхождаш и още повече ще бъде така, когато сам намериш себе си.

Голдмунд се бе вслушал с изненада, но при думите „ти си забравил своето детство“ той трепна, сякаш улучен от стрела, без Нарцис да забележи, тъй като — по маниера си — по време на разговора твърде често и за дълго затваряше очи или се взираше пред себе си, като че така намираше думите по-добре. Той не видя как лицето на Голдмунд изведнъж трепна и почна да помръква.

— Да те превъзхождам… аз тебе! — заекна Голдмунд само за да каже нещо, той сякаш се бе вкаменил.

— Разбира се — продължи да говори Нарцис, — натури като твоята със силни и деликатни сетива, одухотворените, мечтателите, поетите, обичащите са различни от нас, от хората на духа, и почти винаги сме превъзхождани от тях. Вашият произход е майчиният. Вие живеете пълнокръвно, на вас са дадени силата на любовта и умението да се преживява. Ние, духовниците, макар често да изглежда, че ръководим и удивляваме вас, другите, не живеем пълнокръвно, живеем в сухота. На вас принадлежи богатството на живота, ваш е сокът на плодовете, ваша — градината на любовта, красивата страна на изкуството. Ваша родина е земята, а наша — идеята. Вие сте застрашени от удавяне в света на чувствата, ние — от задушаване в безвъздушното пространство. Ти си човек на изкуството, аз съм мислител. Ти спиш на гръдта на майката, аз будувам в пустинята. На мен ми свети слънцето, на теб ти светят луната и звездите, твоите сънища са за момичета, моите за момчета…

Голдмунд бе слушал е широко отворени очи как Нарцис говори с известно ораторско самоопиянение. Повечето от неговите думи го пробождаха като мечове; при последните му слова той пребледня и затвори очи. Когато Нарцис забеляза това и изплашен го попита, съвсем пребледнелият с угаснал глас каза:

— Веднъж ми се случи да рухна пред теб и да се разплача, ши си спомняш. Това не бива да се повтори, никога няма да си го простя, а и на тебе не! Сега бързо излез и ме остави сам, ти ми наговори страховити неща.

Нарцис беше много смутен. Словата го бяха увлекли, той бе имал чувството, че говори по-добре от обикновено. Но сега с изумление видя, че някоя от изречените думи дълбоко бе разтърсила приятеля му, че бе улучил нещо много живо у него. Беше му трудно в този момент да го остави сам. За секунда се поколеба, но набръчканото чело на Голдмунд го предупреди и смутен той излезе, за да позволи на приятеля си да намери самотата, която му бе потребна.

Този път напрежението в душата на Голдмунд не доведе до изблик на сълзи. С чувството, че е най-дълбоко и безнадеждно наранен, сякаш Нарцис изведнъж бе забил нож в гърдите му, той остана прав, стоеше с мъка поемайки си дъх, със смъртно свито сърце, с бяло като платно лице, с отпуснати ръце. Отново го обзе някогашната притесненост, само с няколко степени по-силна, отново вътрешно се задушаваше, че трябва да се вгледа в нещо страшно, нещо съвсем непоносимо. Но този път никакво избавително хълцане не му помагаше да устои на бедата. Света майко божия, какво бе това? Случило ли се бе нещо? Убили ли го бяха? Той ли беше убил? Какво толкова страховито бе казано?

Въздъхна мъчително, сякаш отровен, беше пълен до пръсване от усещането, че трябва да се освободи от нещо смъртоносно, заседнало дълбоко в него. С движение на плувец изскочи от стаята, без да съзнава, бягаше през най-тихите и напълно безлюдни кътчета на манастира, през коридори и стълбища, на открито, на въздух. Бе се озовал в най-вътрешното убежище на манастира, под аркадата около манастирския двор. Над няколкото зелени лехи ясно и слънчево се издигаше небето, в хладния с каменен полъх въздух откъм подземието се усещаше приятна струя с аромат на рози.

В този час, без да подозира, Нарцис бе направил това, което отдавна беше негова копнежна цел: бе назовал по име демона, от когото бе обладан неговият приятел, бе му го представил. С някои от думите си бе докоснал тайната в сърцето на Голдмунд, тя се бе разразила в неудържима болка. Нарцис дълго броди из манастира и търси приятеля си, но не го намери никъде.

А Голдмунд стоеше под една от тежките извити каменни арки, които водеха от коридора към вътрешната градинка, от колоните на арката с широко отворени очи го гледаха три животински глави на кучета или вълци. Раната го дълбаеше ужасно, без път към светлина, без път към разум. Смъртен страх стягаше гърлото и стомаха му. Неволно, вдигайки глава, той забеляза на един от капителите на колоната три животински глави и мигом му се стори, че трите свирепи глави седят, блещят се и лаят вътре в самия него. — Мигом трябва да умра — усети той с ужас. И веднага след това, треперещ от страх, помисли: „Вече губя разсъдъка си, животинските муцуни ще ме разкъсат.“

Целият в тръпки, Голдмунд се свлече до основата на колоната, болката бе твърде голяма, бе стигнала до краен предел, обгърна го безсилие; с хлътнало лице той потъна в едно копнежно небитие.

Игуменът Даниел бе имал твърде нерадостен ден, днес двама от най-старите монаси бяха дошли при него възбудени, задъхани, обвиняваха се, отново скарани заради прастари дрязги от ревност. Той ги бе слушал прекалено дълго и ги беше предупредил, но безуспешно, а накрая ги бе отпратил с наложено доста сурово наказание, но в сърцето му бе останало чувството, че действието му е напусто. Уморен се беше оттеглил в параклиса на долната църква, бе се молил и неободрен, отново се бе вдигнал. Сега пристъпи в аркадата на манастирския двор, привлечен от лекия повей на розов аромат, за един миг да поеме малко въздух. Там намери да лежи безчувствен на плочите ученика Голдмунд. Огледа го тъжен, изплашен от бледността и угасналостта на иначе толкова хубавото лице на младежа. Не беше добър днешният ден, а сега и това! Опита се да вдигне момчето, но тежестта не му бе по силите. Старият човек въздъхна дълбоко, отиде да повика двама по-млади братя, те да пренесат младежа, изпрати да доведат и отец Анселм, който беше умел лечител. Едновременно нареди да повикат и Нарцис, когото намериха, и той скоро се яви пред игумена.

— Знаеш ли вече? — попита го той.

— За Голдмунд?

— Да, уважаеми отче, току-що чух, че бил болен или претърпял злополука, пренесли го на ръце.

— Да, намерих го в двора при аркадата да лежи, където той всъщност нямаше какво да търси. Не е пострадал, но е в безсъзнание. Това не ми харесва. Струва ми се, че трябва да имаш нещо общо с тази работа или поне да знаеш нещо, нали той ти е най-близък приятел, ето затуй те извиках. Говори.

Нарцис, както винаги с овладяно държане и език, докладва накратко за днешния си разговор с Голдмунд и как той изненадващо бурно въздействал върху него. Игуменът поклати глава не без недоволство.

— Забележителни разговори — каза той и си наложи да бъде спокоен. — Това, което ми описваш, е разговор, който може да се нарече нахлуване в чужда душа. Бих искал да напомня, че това е беседа на пастир, който се грижи за душите, но не си изповедник на Голдмунд, изобщо не си изповедник, още не си посветен. Как е станало, че си говорил на един ученик с наставнически тон и за неща, които спадат към грижата на изповедника? Последиците както виждаш, са лоши.

— Последиците — каза Нарцис кротко, но определено — ние още не знаем, уважаеми отче. Бях малко уплашен от бурното въздействие, ала не се съмнявам, че последиците от нашия разговор ще бъдат добри за Голдмунд.

— Ще видим последиците. Сега не говоря за тях, а за твоето действие. Какво ти даде повод за подобна беседа с Голдмунд?

— Както знаете, той ми е приятел. Имам особена склонност към него и вярвам, че го разбирам твърде добре. Вие наричате моето отношение към него поведение на изповедник. В никакъв случай не съм си присвоил духовнически авторитет. Смятах само, че го познавам малко по-добре, отколкото той самият се познава.

Игуменът вдигна рамене.

— Зная, това е твоята специалност. Да се надяваме, че по този начин не си предизвикал нещо лошо. Болен ли е Голдмунд? Имам предвид, страда ли от нещо? Изтощен ли е? Лошо ли спи? Не се ли храни? Има ли някакви болки?

— Не, до днес беше здрав. Телесно здрав.

— А иначе?

— Душата му във всеки случай боледува. Вие знаете, че той е на възраст, когато борбите с половия нагон започват.

— Зная. Той е на седемнадесет.

— На осемнадесет е.

— Осемнадесет. Е, добре. Достатъчно късно. Но тези борби са нещо естествено, което всеки трябва да преодолее. И само заради тях никой не може да бъде наречен душевно нездрав.

— Не, уважаеми отче, не само заради това. Но Голдмунд още преди страдаше душевно, отдавна, поради което тези борби за него са по-опасни, отколкото за другите. Той страда, както смятам, защото е трябвало да забрави една част от миналото си.

— Така ли? Каква част от миналото?

— Отнася се за неговата майка и всичко свързано с нея. И аз не зная нищо за това, зная само, че там трябва да е изворът на болката му. Именно защото привидно Голдмунд не знае нищо за майка си, освен че рано я е загубил. Но се създава впечатление, сякаш той се срамува от нея, и все пак тя трябва да е тази, от която е наследил повечето свои заложби; защото онова, което може да каже за баща си, не го представя като родител на един толкова хубав, високонадарен и своеобразен син. Зная всичко това не от признания, заключавам по отделни белези.

Игуменът, който отначало леко бе осмивал в себе си тези приказки като многознайнически и надменни и за когото цялата работа беше усилна и досадна, се размисли. Той си спомни бащата на Голдмунд, оня малко неестествен човек, с когото не можеше да си позволи близост. Сега изведнъж си спомни още, тъй като търсеше в паметта си няколкото думи, които тогава мъжът бе казал за майката на Голдмунд. Тя го била опозорила и избягала от него, бе споделил той, и затова се постарал да потисне у синчето си спомена за майката и евентуално унаследения от нея порок. Това му се удало напълно и момчето по своя воля било готово като възмездие за всичко, което липсвало на майката, да посвети живота си на Бога.

Нарцис никога не бе харесвал на игумена толкова малко, колкото сега. И все пак как добре този склонен към размисъл човек се бе справил, всъщност колко добре, изглежда, познаваше Голдмунд!

Накрая, разпитан още веднъж за днешните събития, Нарцис каза:

— За силното сътресение, в което днес Голдмунд изпадна, не съм действал преднамерено. Напомних му, че сам не познава себе си, че е забравил детството си и своята майка. Някоя от моите думи трябва да го е засегнала и да е проникнала дълбоко в душата му до тъмнината, до неопределеността, срещу която толкова отдавна се боря. Той беше като изумен, гледаше ме така, сякаш вече не познаваше себе си, ни мене. Често му бях казвал, че спи, че не е истински буден. Сега той е разбуден, не се съмнявам в това.

Игуменът му разреши да се оттегли без укор, но сега-засега му забрани да посещава болния.

Междувременно отец Анселм бе настанил изпадналия в безсъзнание в едно легло и седеше при него. Видимо не му се бе удало да го върне в съзнание с насилствени средства. Младежът изглеждаше твърде зле. Старият човек със сбръчканото добродушно лице наблюдаваше благожелателно момчето. На първо време провери пулса и преслуша сърцето му. „Положително — мислеше той — момчето е яло нещо невъзможно, шепа киселец или нещо друго глупаво, случва се.“ Нямаше как да види езика му. Отец Анселм обичаше Голдмунд, а не можеше да понася неговия приятел, този ранозрял, прекалено млад учител! Ето в какво беше работата. Сигурно Нарцис бе съвиновник в тази тъпа, глупава история. За какво би било потребно на едно толкова свежо светлооко момче, толкова мило дете на природата, да влиза в близки отношения тъкмо с тъй високомерния учен, със суетния граматик, за когото неговият гръцки е по-важен от всичко живо на света!

Когато след дълго време вратата се отвори и влезе игуменът, отецът все още седеше втренчен в лицето на изпадналия в несвяст. Какво мило, младежко, незлобливо лице, а ето че човек седеше редом, трябваше да помогне, но вероятно нямаше да успее. Разбира се, причината можеше да бъде колики, ще нареди да донесат греяно вино, навярно и ревен. Но колкото по-дълго наблюдаваше синкаво-бледото разкривено лице, толкова повече подозрението му се накланяше на друга страна, която внушаваше опасение. Отец Анселм имаше опит. В течение на своя дълъг живот много пъти бе виждал обсебени. Той се колебаеше дори само пред себе си да произнесе подозрението. Щеше да чака и да наблюдава. Но мрачен мислеше: „Ако това клето момче действително е било омагьосано, то виновникът не бива да се търси далеч, нему също няма да му тръгне на добро.“

Игуменът се приближи, огледа болния, внимателно повдигна леко клепача на едното му око.

— Може ли да бъде събуден? — попита той.

— Бих искал още да почакам. Сърцето е здраво. Не бива да пускаме никого при него.

— Има ли опасност?

— Смятам, не. Няма никъде наранявания, никакви следи от удар или падане. Той е в безсъзнание, може би предизвикано от колики. При много силни болки човек губи съзнание. Ако е отравяне, би се появила температура. Не, той ще се свести и ще остане жив.

— Възможно ли е да се дължи на душевното му състояние?

— Не мога да го отрека. Знае ли се нещо? Дали е преживял някакъв ужасен страх? Вест за смърт? Някакъв бурен спор, обида? Тогава всичко би било обяснимо.

— Не знаем това. Погрижете се никой да не бъде допуснат до него. Моля ви, поседете тук, докато се събуди. Ако стане по-зле, извикайте ме, дори и да е през нощта.

Преди да си тръгне, старецът се наведе още веднъж над болния; мислеше за неговия баща, мислеше и за деня, в който това хубаво, ведро, русо момче му бе доведено и как всички изведнъж го обикнаха. И той го наблюдаваше с удоволствие. Но в едно Нарцис действително имаше право: това момче по нищо не приличаше на баща си! Ах, колко много грижи навред, колко непостоянно, недълготрайно е всичко, което вършим! Дали не беше пропуснал нещо относно клетото момче? Дали то бе имало най-подходящият изповедник? Редно ли беше, че тук никой не познава този ученик така добре, както Нарцис? А би ли могъл да му помогне той, който, още послушник, нито беше брат, нито имаше посвещение и чиито мисли и възгледи носеха нещо толкова неприятно надменно, дори враждебно? Бог знае дали и Нарцис отдавна не бе третиран погрешно? Бог знае дали зад маската на послушание не се крие нещо лошо, може би един езичник? А за всичко, което някога би станало от тези двама млади хора, щеше да е съотговорен и той самият.

Когато Голдмунд дойде на себе си, беше тъмно. Почувства главата си празна и замаяна. Усети, че лежи в легло, но не знаеше къде, не размишляваше над това, беше му безразлично. Но къде беше преди? Откъде идваше, от коя чужбина на преживявания? Той бе някъде, много далеч оттук, бе видял нещо, нещо необикновено, нещо прелестно, нещо страховито, а и незабравимо — въпреки това го бе забравил. Къде беше то? Какво се бе появило пред него толкова голямо, толкова болезнено, толкова блажено и отново потънало?

Вслуша се дълбоко в себе си, там, където днес нещо бе закипяло, нещо се бе случило. Но какво бе станало? У него се въртяха и издигаха кълба от хаотични картини, виждаше кучешки глави и долавяше аромат на рози. Колко мъчително му беше! Затвори очи. Колко страшно мъчително! И отново заспа.

Събуди се пак и още в чезненето на бързо изплъзващия се свят на сънищата той видя, намери образа отново и трепна като в болезнена наслада. Видя, бе станал зрящ. Видя нея. Видя едрата, лъчезарната, с пълни цъфтящи устни, с блестящи коси. Видя майка си. Едновременно мислеше, че чува глас: „Ти си забравил своето детство.“ Чий беше този глас? Заслуша се, размисли и откри. Беше на Нарцис. Нарцис ли? В един миг, в някакъв стремителен тласък всичко се появи отново: спомни си. Той вече знаеше. О, майко, майко! Планини от развалини, морета от забрава отстъпиха назад, изчезнаха, с царствени, светлосини очи. Изгубената го гледаше отново, неизказано обичаната.

Отец Анселм, който бе задрямал във високото кресло до леглото, се събуди. Чу, че болният се обръща, вслуша се в неговото дишане. Предпазливо се изправи.

— Има ли някой тук? — попита Голдмунд.

— Аз съм, не се тревожи, ще запаля лампата.

И той запали висящата лампа. Светлината падна върху сбръчканото му добродушно лице.

— Болен ли съм? — попита младежът.

— Беше загубил съзнание, синчето ми. Дай ми ръката си, нека видим пулса. Как се чувстваш?

— Добре. Благодаря ви, отче Анселм. Вие сте много добричък. Нищо ми няма, само съм много уморен.

— Естествено уморен си. Скоро ще заспиш отново. Преди това пийни глътка топло вино, готово е. Хайде заедно да изпразним по чаша, момчето ми, за добро другарство.

Той грижливо беше държал каничката с греяно вино в съд с гореща вода.

— Ето, че и двамата доста сме поспали — усмихна се лекарят. — Ще си помислиш, бива си го този болногледач, който не може да будува. Е, да, хора сме. А сега хайде да пийнем по малко от това вълшебно питие, малкият ми, няма нищо по-хубаво от едно малко тайно пиршество в нощта. И тъй, наздраве!

Голдмунд се усмихна, чукна се с него и опита. Топлото вино беше подправено с канела и карамфил, подсладено със захар, никога не бе пил такова. Спомни си, че и по-рано веднъж беше болен, тогава Нарцис се бе погрижил. Този път отец Анселм бе мил с него. Много му харесваше, беше крайно приятно и чудно при осветлението на лампичката да лежиш тук и посред нощ да изпиеш със стария отец чаша сладко топло вино.

— Боли ли те стомахът? — попита старецът.

— Не.

— Е, добре, мислех, че може би имаш колики, Голдмунд. Значи причината не е в това. Покажи си езика. Е, и той е добре. Вашият стар Анселм отново нищо не знае. Ти и утре спокойно ще останеш да си лежиш, тогава ще дойда да те прегледам. А свърши ли си виното? Е, хубаво. Дано да ти се отрази добре. Чакай да погледна дали няма още малко. По за половин чаша на всеки от нас ще стигне, ако си го разделим честно. Ама ти хубавичко ни изплаши, Голдмунд. Лежиш там при аркадата като бездиханно дете. Наистина ли не те боли стомахът?

Двамата се засмяха и честно си разделиха остатъка от виното, отецът се шегуваше, а Голдмунд, ободрен, гледаше към него с благодарност и очите му отново бяха посветлели. После старецът отиде да си легне.

Голдмунд лежа още известно време буден; бавно в душата му се завръщаха образите, отново припламваха думи на неговия приятел и още веднъж пред духовния му взор се яви лъчезарна жена, майката; като топъл вятър нейният образ мина през него, като облак от живот, от топлота, от нежност и съкровено предупреждение. О, майко! Как бе станало възможно той да я забрави?