Нарцис и Голдмунд

20

Лятото си отиваше, мак и метличини, къклица и астри увяхваха и изчезваха, жабите утихваха и щъркелите летяха високо, готвеха се за сбогуване. Тогава се завърна Голдмунд!

Яви се един следобед при тих дъжд и не влезе в манастира, а от портата веднага отиде в работилницата си. Бе дошъл пеша, без кон.

Когато го видя да влиза, Ерих се сепна. Наистина го позна от пръв поглед и сърцето му заби развълнувано, но все пак му се струваше, че се е завърнал съвсем друг човек, някакъв лъже-Голдмунд, много по-стар, с хлътнало, полуугаснало прашно сиво лице, с болезнено страдащи черти, в които обаче не бе изписана болка, а по-скоро усмивка — добродушна, старческа търпелива усмивка. Той вървеше мъчително, влачеше се, имаше вид на болен и безкрайно уморен. Този променен чужд Голдмунд гледаше странно своя млад помощник в очите. Той не вдигна никакъв шум около завръщането си, държеше се така, сякаш просто идваше от съседната стая и бе стоял все тук.

Подаде му ръка и не изрече нищо, никакъв поздрав, никакъв въпрос, никакъв разказ. Изговори само „трябва да спя“, изглеждаше страшно уморен. Отпрати Ерих и отиде в своята стая, която се намираше редом с работилницата. Тогава сне шапката си и я пусна на пода, събу обувките и пристъпи към леглото. В дъното на помещението съгледа своята Мадона, закрита с платна. Кимна й, но не отиде до нея да свали платната и да я поздрави. Вместо това се завлече до прозореца, видя объркания Ерих да чака и му извика:

— Ерих, няма нужда да казваш на никого, че съм дошъл. Много съм уморен. Има време до утре.

После легна с дрехите върху леглото. Подир известно време, тъй като сънят му още не идваше, Голдмунд стана, тромаво отиде до стената, на която висеше малко огледало, и се взря в него. Внимателно се вглеждаше в образа, който се появи отсреща в огледалото — един уморен Голдмунд, уморен, стар и посърнал мъж, със силно посивяла брада. От малката мътна огледална равнина го гледаше стар, някак запуснат мъж, едно добре познато лице вече бе станало чуждо, то като че ли не беше истински живо и като че ли малко го интересуваше. Напомняше му за едно или друго от лицата, които бе познавал, донякъде за майстор Никлаус, донякъде за стария рицар, който някога му бе поръчал облекло на паж, донякъде за свети Яков от църквата, за стария брадат свети Яков, който в своята поклонническа шапка изглеждаше прастар и сив, но въпреки всичко в действителност бодър и добре.

Старателно Голдмунд четеше по лицето в огледалото, сякаш беше важно, бе му присърце да се осведоми за този чужд човек. Той му кимна и го позна отново; да, беше той самият, лицето отговаряше на усещането, което имаше за себе си. От пътуването тук се бе завърнал един много уморен и някак вече притъпен стар човек, невзрачен мъж с лице, което не можеше да събуди възхищение, и все пак той нямаше нищо против него, то дори му харесваше; в лицето съществуваше нещо, което липсваше на предишния хубав Голдмунд, при цялата умора и съсипаност оставаше един оттенък на доволство или дори на равнодушие. Усмихна се безмълвно на себе си и видя своето отражение също да се смее — от пътуването бе довел в манастира един хубав човек. От своя малък ездачески излет Голдмунд се бе прибрал здравата изтощен и отънял, бе загубил не само коня, пътната чанта и талерите си, бе загубил и друго — бяха изчезнали младостта, здравето, самоувереността, руменината по бузите, остротата на погледа. Въпреки това образът му харесваше, този стар слаб човек в огледалото му бе по-мил от оня Голдмунд, какъвто бе толкова дълго. Сегашният беше по-стар, по-сух, по-жалък, но беше и по-безобиден, по-доволен, по-примирен, с него можеше да се разбира по-добре. Той се усмихна и смигна с един от вече сбръчканите си клепачи. После отново легна в леглото и сега вече се унесе в сън.

На другия ден Голдмунд седеше в стаичката си и приведен над масата се опитваше малко да порисува; тогава Нарцис дойде да го навести. Спря се на вратата и каза:

— Разбрах, че си се върнал, слава богу, радостта ми е голяма. И тъй като ти не ме посети, аз идвам при теб. Преча ли на работата ти?

Нарцис се приближи. Голдмунд се изправи над своите хартии и му протегна ръка. Макар Ерих да го бе подготвил, Нарцис усети тръпка чак до сърцето от вида на своя приятел, който му се усмихваше приветливо.

— Да, ето ме отново тук. Здравей, Нарцис.

Отдавна не сме се виждали. Извинявай, че не те посетих.

Нарцис се вгледа в очите му. И той видя не само угасването и жалкото мъчително увяхване на това лице. Видя също и другото, тази чудно приятна черта на овладяност, дори на безразличие, на примирение и добра старческа настроеност. С опит да чете по човешките лица, абатът забеляза още, че този, станал толкова чужд и променен Голдмунд, вече не е съвсем от нашия свят, че или душата му се е отдалечила много от действителността и върви по пътищата на съновидението, или че тя вече стои до дверите, които водят в отвъдното.

— Болен ли си? — попита той внимателно.

— Да, аз съм и болен. Разболях се в самото начало на моето пътуване, още в първите дни. Но ти ще разбереш, че не исках веднага да се връщам обратно. Вие добре бихте ме осмели, ако толкова бързо се завърнех и събуех ездаческите си ботуши. Не, не бях в състояние да го направя. Продължих да пътувам и още малко да обикалям наоколо, срамувах се, защото пътуването ми се проваляше. Предприех го прекалено самонадеяно. Добре, следователно се срамувах. И така вече ме разбираш, ти си толкова умен човек. Прощавай, попита ли нещо? Като че не съм омагьосан, все забравям за какво всъщност ставаше дума. Но това с моята майка ти го направи добре. То наистина ми причини болка, обаче…

Неговият полушепот угасна в лека усмивка.

— Ние ще те излекуваме отново, Голдмунд, няма да ти има нищо. Но това, че не си поел обратния път, щом си се почувствал зле, е лошо. Ти действително не биваше да се стесняваш от нас. Трябваше веднага да обърнеш коня назад. Голдмунд се усмихна.

— Да, сега зная това. Но просто нямах сила да го сторя. Дори би било позор за мене. Но ето че вече съм тук. Сега ми е отново добре.

— Имаше ли много болки?

— Болки ли? Да, имах достатъчно болки. Но видиш ли, болките са съвсем добри, те ме вразумиха. Сега вече не се срамувам, не и от тебе. Навремето, когато ти ме посети в затвора, за да ми спасиш живота, тогава трябваше много силно да стискам зъби, защото се срамувах от теб. Сега това е отминало напълно.

Нарцис положи ръка на рамото му и Голдмунд веднага замълча и с усмивка затвори очи. Кротко се унесе в сън. Смутен, абатът отиде да доведе лекаря на обителта отец Антон, за да прегледа болния. Когато се върнаха, Голдмунд спеше седешком до масата за рисуване. Настаниха го в леглото, лекарят остана при него.

Той намери, че е безнадеждно болен. Пренесоха го в една от стаите за болни и възложиха на Ерих да му бъде постоянен болногледач.

Никога не се изясни цялата история на последното му пътуване. Отделни неща разказа самият Голдмунд, някои други можеха да се отгатнат. Често той лежеше безучастен, понякога изгаряше в треска, говореше объркано, понякога беше с бистър ум и тогава всеки път повикваха Нарцис, за когото тези последни разговори с Голдмунд бяха много важни.

Някои откъслеци от признанията на Голдмунд бе записал Нарцис, други — помощникът.

— Кога започнаха болките? Беше още в началото на пътуването ми. Яздех в гората и заедно с коня рухнах по урва в някакъв поток и цяла нощ лежах в студената вода. Там, където бях, си счупил ребрата, оттогава са болките. По това време не бях много далеч оттук, но не можех да се върна назад, беше детинско, ала мислех, че ще изглеждам смешен. И тъй продължих да яздя, а когато не можех повече да стоя на коня, защото изпитвах болка, продадох кончето и дълго лежах в болница. Аз оставам тук, Нарцис, свършено е вече с ездата. Свършено е вече със странстването, свършено е с танците и с жените. Иначе още дълго щях да прекарам на път, още години наред. Но като видях, че там, навън, за мен вече няма никаква радост, си помислих: преди да свърша, да загина, нека да порисувам още малко и да направя няколко фигури, човек все пак иска да изпита някаква радост. Нарцис му каза:

— Радвам се, че ти се завърна. Толкова много ми липсваше, всеки ден мислех за теб и често изпитвах страх, че никога вече няма да се върнеш.

Голдмунд поклати глава.

— Ех, загубата нямаше да е много голяма. Нарцис със сърце, в което горяха болка и любов, бавно се приведе над него и сега направи това, което в многото години на приятелството им никога не беше правил — докосна с устни косите и челото на Голдмунд. Отначало учуден, после трогнат, Голдмунд забеляза какво се беше случило.

— Голдмунд — прошепна приятелят в ухото му, — извинявай, че не успях да ти го кажа по-рано. А трябваше да го направя тогава, когато дойдох при теб в затвора в резиденцията на епископа или когато видях първите твои фигури, или някой друг път. Нека ти кажа колко много те обичам, колко много си означавал за мен винаги и колко си обогатил моя живот. Това вече няма да има особено значение за теб. Ти си свикнал на любов, за теб тя не е нещо рядко, бил си обичан и глезен от толкова много жени. С мен е другояче. Животът ми бе беден на любов, на мен ми е липсвало най-доброто. Някога нашият абат Даниел ми каза, че ме смята за високомерен, вероятно е имал право. Не съм несправедлив спрямо хората, старая се да бъда справедлив и търпелив с тях, но никога не съм ги обичал. В манастира от двама учени ми е по-мил по-ученият; никога не съм обичал един слаб учен въпреки слабостите му. Ако все пак зная какво е любов, то е чрез тебе. Теб можех да обичам, единствено теб измежду хората. Ти не си в състояние да прецениш какво означава това. То е сравнимо с извора в пустиня, с цъфтящото дърво сред пущинак. Само на теб дължа благодарност за това, че сърцето ми не е изсъхнало, че у мен е останало едно кътче, докъдето може да стигне милостта.

Голдмунд се усмихна радостно и някак смутено. С тих, спокоен глас, какъвто имаше в своите ведри часове, той каза:

— Тогава, когато ме освободи от бесилото и ние яздехме към манастира, аз те попитах за моя кон Блес, ти ме осведоми. Тогава разбрах, че ти, който обикновено не можеш да отличиш конете един от друг, бе полагал грижи за жребчето Блес. Разбрах, че си го направил заради мен, и бях много зарадван от това. Сега виждам, че действително е така и че ти наистина ме обичаш. И аз винаги съм те обичал, Нарцис, половината от моя живот бе старание да те спечеля. Знаех, че и ти ме обичаш, но никога не съм се надявал, че ще дойде ден да ми го кажеш, а сега ти, гордият човек, ми го каза в мига, когато нямам нищо друго, когато ме изоставиха странстването и свободата, светът и жените. Приемам го и ти благодаря.

Мадоната — Лидия, стоеше в стаичката и гледаше. — Ти все мислиш за смъртта? — попита Нарцис. — Да, мисля за това и за всичко, в което се превърна моят живот. Като младеж, когато още бях твой ученик, имах желанието да бъда човек на духа също като теб. Ти ми показа, че не съм призван за това. Тогава се хвърлих на другата страна на живота — към чувствата, и жените ме улесниха да намирам удоволствие там, те са толкова податливи и жадни! Но аз, разбира се, не бих искал да говоря с презрение за тях, също така не и за чувствените наслади, често бивах много щастлив. Имах и щастието да преживея как и сетивността може да бъде одухотворена. От това възникна изкуството. Сега обаче и двата пламъка угаснаха. Вече нямам животинското щастие на насладата, не бих го имал и ако жените до днес тичаха след мен. Вече нямам желание да създавам и художествени произведения, направих достатъчно фигури, работата не е в количеството. Затова за мен е време да умра. Аз съм любопитен и съгласен със смъртта.

— Защо любопитен? — попита Нарцис.

— Е, да, явно е някак глупаво от моя страна. Но аз действително съм любопитен. И не за отвъдния свят, Нарцис, за него почти не мисля, а ако трябва да кажа откровено — вече не вярвам в това. Няма отвъден свят. Изсъхналото дърво е мъртво завинаги, замръзналата птичка никога не може да се върне към живот, също толкова малко и човекът, след като е умрял. И когато си е отишъл, хората може още известно време да мислят за него, но и това, разбира се, не трае дълго. Не, аз съм любопитен за смъртта само затова, защото все още е моя вяра или мое съновидение, че съм на път към майка ми. Надявам се смъртта да бъде едно голямо щастие, щастие толкова голямо, колкото е първото любовно осъществяване. Не мога да се разделя с мисълта, че вместо смъртта с косата майка ми ще бъде тази, която отново ще ме вземе при себе си и ще ме върне в небитието и невинността.

При едно от последните си посещения, след като няколко дни Голдмунд не бе изрекъл нито дума, Нарцис го намери отново буден и разговорлив.

— Отец Антон смята, че ти често трябва да имаш големи болки. Как така успяваш, Голдмунд, да ги понасяш толкова спокойно? Струва ми се, че сега ти си намерил мир.

— Мира с Бога ли имаш предвид? Не, този мир не съм намерил. Не желая мир с него. Той е устроил света зле, не бива да го възхваляваме. Пък и едва ли има значение за него дали аз ще го прославям или не. Направил е лош света. Но с болките в гърдите ми сключих мир, това е така. По-рано не можех търпеливо да понасям болки, макар понякога да бях на мнение, че лесно ще посрещна смъртта, но въпреки всичко това беше заблуда. Когато стана сериозно, през онази нощ в затвора на граф Хайнрих, бе проличало: просто не можех да умра, бях още много силен и твърде буен, те би трябвало по два пъти да нанасят смъртоносен удар на всеки мой крак и ръка. Сега обаче е друго. Говоренето изморяваше Голдмунд, гласът му ставаше по-слаб. Нарцис го помоли да се щади.

— Не — отвърна той, — искам да ти кажа всичко. По-рано бих се срамувал да го разкрия. Ти щеше да се смееш. Именно тогава, когато се качих на моя кон и тръгнах оттук, това не беше потегляне към неизвестността. До мен бе стигнал слух, че граф Хайнрих отново е в този край и отново с него е любовницата му Агнес. Е, добре, на теб не ти се струва важно, днес и на мен не ми изглежда важно. Но тогава вестта така властно ме покори, че не мислех за нищо друго освен за Агнес; тя беше най-красивата жена, която бях познавал и обичал, исках да я видя отново, исках още веднъж да бъда щастлив с нея. Яздех и след една седмица я намерих. Там, в оня час, се извърши промяната с мене. И тъй намерих Агнес, тя беше все така красива, намерих я и открих възможност да се появя пред нея и да си поговорим. И представи си, Нарцис, тя вече не искаше да знае за мен! Бях твърде стар за нея, вече не бях хубав и достатъчно забавен. Агнес вече нищо не очакваше от мене. Всъщност с това моето пътуване завърши. Но продължих да яздя по-нататък, не исках така разочарован и жалък да се завръщам при вас, а така, както яздех — съвсем изоставен вече от силата и младостта, от мъдростта, — паднах заедно с коня в някаква бездна и в един поток, счупих си ребрата и останах да лежа във водата. Тогава за първи път познах истинските болки. Още със самото падане усетих, че вътре в гърдите ми нещо се счупи, а счупването ме зарадва, чух звука му с удоволствие, бях примирен с това. Лежах във водата и разбрах, че трябва да умра, но всичко беше съвсем различно от случилото се някога в ареста. Нямах нищо против, умирането вече не ми изглеждаше лошо. Усещах същите силни болки, които оттогава се повтарят често, при това имах един сън или видение, наречи го както искаш. Лежах, а в гърдите ми гореше болка, бранех се и крещях, но чувах и един глас да се смее, който не бях долавял от дните на детството си. Беше гласът на майка ми, дълбок женски глас, пълен с наслада и любов. И тогава видях, че беше тя, че бе при мен и ме държеше на скута си, че майка бе отворила гръдта ми и пръстите й бяха дълбоко в гърдите ми между ребрата, за да изтръгнат моето сърце. Когато видях и разбрах това, то вече не ми причиняваше болка. И сега, щом тези болки се върнат, те вече не са мъчителни, не са врагове, те са майчините пръсти, които измъкват сърцето ми. Правят го прилежно. Понякога притиска и стене, като че ли изпитва наслада; понякога се смее и тананика нежни тонове. Понякога тя не е при мене, а горе на небето, виждам лицето й сред облаците, голямо колкото облак, там тя се носи, усмихва се тъжно, а тъжната й усмивка се впива в мен и изтегля сърцето ми от гърдите.

Отново и отново той говореше за нея, за майката.

— Знаеш ли какво? — попита Голдмунд в един от последните си дни. — Някога бях забравил моята майка, но ти със заклинание мия върна. И тогава това ми причиняваше голяма болка, сякаш животински муцуни ръфаха вътрешностите ми. Тогава бяхме още младежи, хубави млади момчета бяхме ние. Но още тогава майка ми ме зовеше и аз трябваше да я следвам. Тя бе навред. Тя беше циганката Лизе, тя беше красивата Мадона на майстор Никлаус, тя беше животът, любовта, насладата, но тя беше още и страхът, гладът, нагонът. Сега тя е смъртта, пръстите й са в гърдите ми.

— Не говори толкова много, мили. Почакай до утре. Голдмунд го погледна в очите със своята усмивка, с онази нова усмивка, която бе донесъл от пътуването, а тя бе толкова старческа и толкова крехка, че понякога изглеждаше и малко слабоумна, понякога светваше като чиста доброта и мъдрост.

— Мили мой — прошепна той, — не мога да чакам до утре. Трябва да се сбогувам с теб и на прощаване да ти кажа всичко. Изслушай ме още един миг. Искам да ти разкажа за майка си и че тя е сключила пръстите си около моето сърце. От няколко години най-скъпата, най-тайнствената ми мечта беше да изработя фигура на майката, за мен тя беше и най-светият от всички образи; където и да бях, винаги го носех в сърцето си — една фигура, преизпълнена от любов, преизпълнена от тайнственост. До неотдавна би ми било непосилно да помисля, че ще умра, без да съм направил оная фигура, да съм претворил оня образ, моят живот би ми се струвал безполезен. А сега виж колко чудно се разбива отношението между нея и мен! Вместо да бъде оформена и изваяна от ръцете ми, тя ме оформя и извайва. Ръцете й са около сърцето ми, ще го откъснат и у мен ще остане пустота. Тя ме изкушава със смъртта, а с мен ще умре и моята мечта — красивата фигура, образът на великата Ева-Майка. Още го виждам и ако ръцете ми биха имали сила, можех да го създам. Но тя не желае това, не желае да направя видима тайната й. Предпочита да умра. Умирам на драго сърце, тя улеснява угасването ми.

Поразен, Нарцис изслуша тези думи, трябваше да се приведе съвсем ниско над лицето на приятеля си, за да може да ги разбере. Някои чуваше само неясно, други добре, но въпреки това смисълът им оставаше скрит.

Ето че болният още веднъж отвори очи и дълго се взира в лицето на своя приятел. Той се сбогува с него с поглед. И с някакво движение, сякаш се опита да поклати глава, прошепна:

— Но как някога ще умреш ти, Нарцис, след като нямаш майка? Без майка човек не може да обича, без майка не може и да умре.

Това, което по-късно Голдмунд още мълвеше, вече бе неразбираемо. Последните два дни Нарцис прекара, като неизменно седеше край леглото му ден и нощ и виждаше как той угасва. Последните думи на Голдмунд горяха в сърцето му като огън.