Нарцис и Голдмунд

14

Още преди лятото да прецъфти съвсем, на живота в къщичката се сложи край, но по-различен, отколкото те бяха мислили. Дойде един ден, в който Голдмунд дълго обикаля наоколо с прашка за птици с надеждата да улучи някоя яребица или друг дивеч. Храната им беше станала твърде оскъдна. Лене беше наблизо и събираше боровинки. Понякога той минаваше покрай мястото, където бе тя; или виждаше над храстите главата й и мургавата й шия да се подава от ленената риза, или я чуваше да пее. Веднъж Голдмунд опита няколко боровинки при нея, после продължи да броди наоколо, за известно време тя се скри от погледа му. Мислеше за Лене наполовина с нежност, наполовина с раздразнение. Тя отново бе заговорила за есента и за бъдещето и че мисли, че е бременна и няма да го пусне да си тръгне. „Е, скоро всичко ще свърши — мислеше той, — скоро ще приключи. — Ще почне да странства самичък, ще изостави и Роберт. — Ще видя как, докато наближи зимата, отново да си проправя път до големия град и да стигна до майстор Никлаус, ще остана там за зимата, а на следващата пролет ще си купя нови добри обувки и пак ще тръгна, ще се добера до нашия манастир, до «Мариаброн», ще отида да поздравя Нарцис, вече ще станат десет години, откакто не съм го виждал. Трябва да го видя отново, било то само за един или за два дни.“

Един необичаен далечен звук го събуди от мислите му и изведнъж Голдмунд съзна колко далеч, а не тук бе с всичките си помисли и желания. Вслуша се напрегнато, викът на уплаха се повтори; сметна, че познава гласа на Лене, и го последва, макар да не му хареса, че тя го вика. Скоро вече беше достатъчно близо — да, това беше гласът на Лене и тя крещеше името му, като да бе в голяма опасност. Затича по-бързо, все още някак раздразнен от многократните й викове. Но у него вече вземаха превес състраданието и загрижеността. Когато най-после успя да я види, тя седеше или коленичеше сред безлесната равнина със съвсем разкъсана риза и крещейки, се бореше с някакъв мъж, който искаше да я изнасили. С големи скокове Голдмунд се приближи и всичко, което се бе натрупало у него като раздразнение, безпокойство и тъга, сега се разрази в бясна ярост срещу чуждия нападател. Той го изненада, когато искаше да притисне Лене напълно до земята. Чужденецът жадно се бе вкопчил в нея, голата й гръд кървеше. Голдмунд се хвърли върху него и с бесни ръце стисна шията му, която усети като мършава и жилеста и обрасла с вълниста брада. Той едва ли не с наслада го стискаше, докато другият пусна момичето и омаломощен увисна в ръцете му, но продължаваше да го души. Голдмунд завлачи обезсиления, почти останал без душа, по земята чак до няколкото сиви скали, които стърчаха голи от земята. Тук той вдигна победения, колкото и тежък да беше, два-три пъти блъсна главата му в ръбестите скали. Хвърли тялото с пречупен врат; гневът му още не се бе уталожил, би могъл още да го блъска.

Сияещ гледаше Лене. Гърдите й кървяха и тя цялата още трепереше, едва поемаше дъх, но веднага се бе съвзела и гледаше с унесен поглед, пълен с наслада и удивление как силният й любим влачеше нахалника, как го душеше, как му счупи врата и отхвърли от себе си трупа му. Мъртвият лежеше там като някаква убита змия, отпуснат и прострян, лицето му — сиво, със сплъстена брада и тънки редки коси, изглеждаше жалко. С някакво вътрешно ликуване Лене се изправи и облегна на гърдите на Голдмунд, но изведнъж побледня, страхът още бе вселен в нея, стана й лошо и изтощена, падна върху боровинковия храст. Но скоро беше в състояние да тръгне с Голдмунд към къщичката. Той изми гръдта й, тя беше издраскана; на едната й гърда имаше рана от ухапване, следа от зъбите на чудовището.

Роберт много се развълнува от това приключение, разгорещен, разпитваше за подробностите на борбата.

— Счупил си му врата, казваш ти? Забележително! Голдмунд, човек трябва да се страхува от тебе.

Но Голдмунд не искаше повече да говори за това. Сега бе станал хладен и докато се отдалечаваше от мъртвия, мисълта му се бе върнала към клетия разбойник по пътищата Виктор и към това, че сега втори човек бе намерил смъртта си от неговите ръце. А за да се избави от Роберт, той каза:

— Сега и ти би могъл да свършиш нещо. Иди там и виж как ще махнеш трупа. Ако е много трудно да се изкопае яма, тогава трябва да се завлече в езерото с тръстиката или добре да се покрие с камъни и пръст.

Но това предложение веднага беше отхвърлено, Роберт не искал да има нищо общо с трупове, тъй като за никого не се знаело дали не носи в себе си чумна зараза.

Лене бе легнала в къщичката, от ухапването гърдата я болеше, но тя скоро се почувства по-добре, стана, раздуха огъня и свари млякото за вечеря; беше в добро настроение, ала я пратиха рано да си легне. Тя бе послушна като агне, което толкова много учуди Голдмунд. А той беше мълчалив и мрачен; Роберт познаваше това му настроение и го остави на спокойствие. Когато Голдмунд късно тръгна към сламения си одър, заслушан, той се наведе над Лене. Тя спеше. Сам се чувстваше неспокоен, мислеше за Виктор, изпитваше страх и желание да странства; долавяше, че играта на домашно огнище ще приключи. Едно обаче го правеше особено замислен. Той бе уловил погледа, с който Лене го наблюдаваше, когато бе разтърсил мъртвия човек и го бе отхвърлил от себе си. Това бе странен, забележителен поглед и Голдмунд съзнаваше, че никога няма да го забрави: от широко отворените й ужасени и очаровани очи струеше някаква гордост, един триумф, дълбоко страстно съучастие в насладата от отмъщението и убиването, каквато никога не бе видял в никое женско лице и никога не бе подозирал. Ако не беше този поглед, мислеше си той, навярно по-късно, с годините, би забравил лицето на Лене. Но този поглед бе направил лицето й на селско момиче голямо, красиво и страшно. От месеци неговите очи не бяха преживявали заедно с някой образ да трепне желанието: „Би трябвало да нарисуваш това.“ При погледа на Лене с един вид страх отново бе усетил трепването на това желание.

И тъй като не можеше да заспи, накрая Голдмунд стана и излезе от къщичката. Беше хладно и лек ветрец играеше с листата на брезите. В тъмнината той ходеше насам и натам, после седна на един камък и потъна в мисли и дълбока тъга. Жал му беше за Виктор, жал му беше и за този, когото уби днес, жал му бе за загубената невинност и чистота на душата му. Затова ли си бе тръгнал от манастира, изоставил Нарцис, обидил майстор Никлаус и се бе отказал от красивата Лизбет, та сега да станува сред пуста равнина, да дебне и лови избягали животни и там, сред камъните, да убие този клет човек? Нима всичко това имаше смисъл, имаше стойност, заслужаваше да се изживее? Сърцето му изтръпна от безсмислие и самопрезрение. И той се отпусна назад, легна по гръб, изтегнат се загледа втренчено в бледите нощни облаци и от дългото взиране мислите му се разпиляха; вече не знаеше дали гледа в облаците на небето или в мрачния свят на собствената си душа. Изведнъж в мига, в който заспиваше върху камъка, потрепвайки като далечна беззвучна светкавица в гонещите се облаци, бледо се появи голямото лице, лицето на Ева, и то го гледаше тежко и забулено, но неочаквано бе с широко отворени очи, пълни с наслада, пълни с жажда за убийство. И Голдмунд спа, докато росата не го намокри.

На другия ден Лене беше болна. Оставиха я да лежи, имаше много работа: сутринта Роберт видял в горичката две овце, които веднага избягали от него. Повика Голдмунд и денят почти превали, докато след дълга гонитба уловиха едната; когато надвечер се върнаха заедно с животното, бяха много уморени. Лене се чувстваше твърде зле. Голдмунд я прегледа и опипа, намери чумни подутини. Скри това, но Роберт стана подозрителен, след като чу, че Лене била още болна, и не остана в къщичката. Щял навън да си потърси място за спане, каза той, щял да вземе и козата със себе си, тъй като и тя би могла да се зарази.

— Я се махай по дяволите! — изкрещя му Голдмунд гневно. — Нямам желание да те виждам вече. — Той взе козата със себе си и я въведе зад плетената стена. Роберт изчезна безшумно без козата, зле му беше от страх, от страх от чумата, страх от Голдмунд, страх от самотата и нощта. И той легна наблизо до къщичката.

Голдмунд каза на Лене:

— Аз оставам при тебе, не се тревожи. Ти ще бъдеш отново здрава.

Тя поклати глава.

— Внимавай, мили, болестта да не хване и тебе, вече не бива да се приближаваш до мене. Не се мъчи да ме утешаваш. Ще умра и предпочитам да умра, отколкото един ден да видя, че твоето легло е празно и ти си ме изоставил. Всяка сутрин мислех за това и се страхувах. Не, предпочитам да умра.

На другата сутрин Лене беше вече зле. От време на време Голдмунд й бе давал по глътка вода. Междувременно бе спал един час. Сега, на разсъмване, в лицето й той вече ясно видя близостта на смъртта, то вече беше толкова отпуснато и повехнало. За един миг излезе от къщичката да вдъхне въздух и да види небето. Няколко криви червени борови ствола в края на гората вече отразяваха слънцето, въздухът беше свеж и приятен, далечните хълмове — още невидими в утринните облаци. Голдмунд повървя малко, протегна уморените си ръце и крака и пое дълбоко дъх. Светът беше хубав и в тази тъжна утрин. Сега вече отново щеше да започне странстването. Следваше да си вземе сбогом.

Откъм гората му извика Роберт. Дали била по-добре? Ако не било чума, щял да остане тук, нека Голдмунд не му се сърдел, междувременно той се бил погрижил за овцата.

— Върви в ада заедно с твоята овца! — извика му Голдмунд, — Лене е в агония, а и аз самият съм заразен.

Последното беше лъжа; той го каза, за да се отърве от младежа. Може Роберт да беше добросърдечно момче, но на Голдмунд му бе дотегнал, за него той бе твърде страхлив, твърде дребнав и много зле му подхождаше в това време, пълно с такава съдбовност и потрес. Роберт изчезна и не се появи. Слънцето изгряваше светло.

Когато Голдмунд отново се върна при Лене, тя беше унесена в сън. И той заспа още веднъж. Насън видя някогашния си кон Блес и хубавия кестен край манастира; струваше му се, че от някаква безкрайна далечина и пустиня гледа назад към прелестна загубена родина и когато се събуди, по обраслите му с руса брада бузи се стичаха сълзи. Той чу Лене да говори със слаб глас; помисли, че го вика, вдигна се от своето ложе, но тя не говореше на никого, само си мънкаше полуразбрано откъслечни думи, гальовни думи, ругателства, позасмя се малко, веднага след това взе да въздиша тежко и да хълца. Постепенно отново притихна. Голдмунд стана, приведе се над нейното вече изменено лице и с горчиво любопитство очите му следяха линиите, които се очертаваха под покосяващия полъх на смъртта и толкова жалко го изменяха и объркваха. „Мила Лене — викаше сърцето му, — мило добро дете, и ти ли вече ще ме оставиш? Дотегнах ли ти?“

На драго сърце Голдмунд би се махнал оттук. Да върви, да върви, да крачи. Да поема дъх, да се умори, да види нови картини, това би му се отразило добре, навярно би смекчило дълбоката му притесненост. Но той не можеше, беше му невъзможно да остави детето само тук да лежи и да умира. Едва си позволяваше на всеки няколко часа да излиза за малко навън, за да вдъхне свеж въздух. И тъй като Лене вече не можеше да приема мляко, той пи до насита, иначе нямаше нищо за ядене. На няколко пъти Голдмунд извежда и козата, за да попасе, да пие вода и да се раздвижи. После отново стоеше край леглото на Лене, шепнеше й нежно и неотклонно гледаше нейното лице, неутешимо, но внимателно следеше агонията й. Тя беше в съзнание, от време на време заспиваше и когато се събуждаше, само полуотваряше очите си, клепките й бяха уморени и натежали. Тук, около очите и носа, малкото момиче, от час на час изглеждаше вече състарено и свежата младежка шия носеше едно бързо увяхващо бабешко лице. Лене рядко произнасяше някоя дума, казваше „Голдмунд“ или „мили“ и се опитваше да навлажни с език подпухналите си синкави устни. Тогава той й даваше няколко капки вода.

Тя издъхна през следващата нощ. Умря, без да се оплаква. Това беше само едно кратко трепване. После дишането й секна и по кожата й премина тръпка, при вида на която сърцето му се ужаси и той си спомни за умиращите риби, които често бе виждал на Рибния пазар и бе съжалявал — тъкмо така угасваха и те с една тръпка, с едно леко болезнено потрепване, което пробягваше по кожата им и им отнемаше блясъка и живота. Голдмунд коленичи още известно време до Лене, после излезе навън и седна сред храстите пирен. Сети се за козата, влезе още веднъж вътре и изкара животното навън — като пообикаля малко, то легна на земята. Той легна до козата, положи глава на бедрото й и заспа, докато стана съвсем светло. Тогава за последен път се върна в къщичката и зад стената от плет за последен път видя клетото мъртво лице. Нещо в него се противеше да остави мъртвата да лежи тук. Отиде и събра наръч сухи дърва, увехнали клони от храсти, хвърли ги в къщичката, улови искра с огнивото и я запали. От къщата не взе нищо освен огнивото. В миг сухата стена от жълтуга гореше цялата. Голдмунд остана вън, стоя и гледа, лицето му почервеня от огъня, докато целият покрив бе обхванат от пламъци и първите покривни греди паднаха. Козата отскочи изплашена, блееше жално. Би било правилно да убие животното, да опече парче месо и да го изяде, за да има сила да върви. Но му беше невъзможно; той прогони козата към безлесната равнина и тръгна. Чак до гората го следваше димът от пожара. Никога не беше тръгвал на път толкова безутешен. И все пак това, което сега го очакваше, беше по-лошо, отколкото си бе мислил. Започна още при първите изолирани селски стопанства и села и продължаваше да става все по-зле колкото по-далеч стигаше. Цялата област, целият просторен край беше под облака на смъртта, под булото на ужас, страх и мрак в душите. А най-лошото не бе мъртвината на къщите, не бяха дворните кучета, които гладуваха и умираха на веригите, не и непогребаните мъртъвци, просещите деца, общите гробове пред градските стени. Най-лошото бяха живите под тежестта на ужаса и смъртния страх, изглежда, загубили очите и душите си. Навред странникът можеше да чуе и види чудни и страхотни неща. Родители бяха изоставяли децата си, съпрузи жените си, когато те се разболявали. Хората, които обслужваха чумавите, и слугите в болниците властваха като палачи, грабеха из запустелите къщи на покойните, своеволно ту оставяха мъртвите непогребани, ту измъкваха от леглата умиращите, преди да са издъхнали, и ги хвърляха в колите с трупове. Наплашени преселници блуждаеха самотни наоколо, подивели, гонени от смъртен страх, избягваха всеки досег с хора. Други с развихрена, страшна жажда за живот се събираха, устройваха пиршества, веселяха се по празници на танца и любовта, при които свиреше цигулката на смъртта. Някои занемарени, потънали в тъга или порок, с блуждаещи очи седяха край гробищата или пред обезлюдените си къщи. И по-лошо от всичко: всеки търсеше изкупителна жертва за непоносимата беда, всеки твърдеше, че знае нечестивците, виновни за заразата, и нейни злонамерени причинители. Разправяше се: дяволски хора злорадо се грижели за разпространяването на този мор, като от труповете на умрелите от чума извличали заразна отрова, мажели я по стените и по дръжките на вратите, отравяли с нея извори и добитък. Върху когото паднеше подозрение за такова чудовищно дело, ако не бе предупреден и не успееше да избяга, бе загубен; наказваха го със смърт или съдът, или тълпата. Освен това богатите стоварваха вината на бедните и обратно — или тя падаше върху евреите, върху чужденците, или върху лекарите. С гняв в сърцето Голдмунд видя как в един град гореше цялата еврейска улица, къща подир къща, наоколо стоеше шумна навалица и крещящите бегълци биваха изтласквани назад към огъня със силата на оръжие. В безумието на страха и ожесточението навред биваха убивани, изгаряни, измъчвани невинни. Голдмунд гледаше с гняв и отвращение, светът изглеждаше разрушен и отровен, сякаш на земята вече нямаше да има радост, невинност, любов. Често той отиваше на буйни празници на жизнерадостните, навсякъде звучеше цигулката на смъртта, скоро се научи да познава нейния глас, често вземаше участие в отчаяни гуляи, често при тях свиреше на лютня или танцуваше през целите трескави нощи, при светлината на насмолени факли.

Голдмунд не изпитваше страх. Някога бе усетил смъртен страх в онази зимна нощ под елите, когато пръстите на Виктор стягаха шията му, а също и при сняг и глад в някои сурови дни на скиталчество. Но това беше смърт, срещу която човек можеше да се бори, да се защитава. И той се бранеше с треперещи ръце и крака, с виещ стомах, със съсипано тяло, беше се отбранявал, победил и измъкнал. Със сегашната смърт от чума обаче хората не можеха да се преборят. Трябваше да я оставят да се навилнее и да й се подчинят, а Голдмунд отдавна се бе покорил. Не изпитваше страх, сякаш вече в живота нищо не му се свидеше, откакто бе оставил Лене в горящата къщурка, откакто ден след ден вървеше през опустошената от смъртта земя. Но едно огромно любопитство го тласкаше и го държеше буден; беше неуморим да наблюдава онази с косата, да слуша песента на тленността и никъде той не се отклони, навред го обземаше една и съща тайна страст да присъства, да бъде там и с будни очи да извърви пътя през ада. В къщи, обезлюдени от чумата, той ядеше плесенясал хляб, пееше и пируваше с вино при безумни гуляи, късаше бързо вехнещите цветя на насладата, гледаше във втренчените опиянени очи на жените, гледаше във втренчените очи на пияните, гледаше в угасващите очи на умиращите, любеше отчаяни трескави жени, за чиния супа помагаше при изнасянето на мъртви, за два гроша помагаше да хвърля пръст върху голи трупове. В света бе станало тъмно и диво, смъртта ревеше своята песен, Голдмунд я слушаше с отворени уши, с опалваща страст.

Неговата цел бе градът на майстор Никлаус, натам го водеше гласът на сърцето. Дълъг беше пътят и осеян със смърт, пълен с вехнене и агонии. Тъжен, Голдмунд вървеше натам, замаян от песента на смъртта, отдаден на високо крещящата мъка на света, тъжен, но при това и разпален, с широко открити сетива.

В един манастир той видя рисувана наскоро картина, която не можеше да не наблюдава дълго. Това беше мъртвешки танц, изобразен на една стена, там бледата костелива смърт с танц измъкваше хората от живота — царя, епископа, абата, графа, рицаря, лекаря, селянина, наемния войник; тя вземаше със себе си всички и едновременно музиканти скелети свиреха на кухи кости. Любопитните очи на Голдмунд дълбоко поглъщаха изображението. Тук един непознат колега бе извлякъл поука от това, което той бе видял от черната смърт, и горчивата проповед, че хората са обречени да умрат, пронизително нахлуваше в ушите. Картината беше хубава, представляваше една добра проповед, непознатият колега съвсем нелошо бе наблюдавал и нарисувал видяното, от неговата стихийна картина то звучеше като потракване на кости, костеливо и ужасно при този страшен образ. Въпреки всичко картината не изобразяваше това, което той самият, Голдмунд, бе видял и преживял. Тук беше представена обречеността на смърт, строгата и неумолимата. Голдмунд обаче би желал друг образ, за него дивата песен на смъртта звучеше съвсем различно, не костеливо и строго, а сладостно и изкусително, примамващо към роден дом, майчински. Там, където смъртта посягаше с ръка към живота, не звучеше само така остро и войнствено, звучеше още дълбоко и любвеобилно, есенно и сито и в близост с гибелта пламъчето на живота светеше по-ярко и по-интимно. Нека за други смъртта да е воин, съдия или палач, да е строг баща, за него смъртта бе майка и любима, нейният повик бе любовен зов, докосването й — любовен трепет. След като дълго бе съзерцавал нарисувания мъртвешки танц, а после продължи да върви, Голдмунд с нова сила се почувства привлечен от своя майстор и от творчеството. Но навред имаше престои, нови картини и преживявания, с потръпващи ноздри той вдишваше с въздуха лъха на смъртта, навред съчувствие или любопитство изискваше от него един час, един ден. В течение на три дни той бе с едно малко хленчещо селско момче и часове наред го носеше на гърба си, примряло от глад дребосъче на пет или шест години, което му струваше много грижи и от което само с мъка би могъл да се откъсне. Най-после една въглищарка, чийто мъж бе починал, му взе момчето — искаше да има жива душа край себе си. Дни наред го придружаваше някакво бездомно псе, ядеше от ръката му, топлеше го по време на сън, но една сутрин и то отново бе изчезнало. Стана му мъчно, беше свикнал да говори с кучето. Голдмунд отправяше към животното половинчасови дълбокомислени речи за лошотата на хората, за съществуването на Бога, за изкуството, за гърдите и бедрата на невръстната рицарска дъщеря на име Юлия, която нявга в младостта си бе познавал. Защото естествено и Голдмунд в пътешествието си по време на този мор се беше мъничко побъркал; всички хора в края, където вилнееше чумата, бяха леко умопомрачени, а мнозина и съвсем. Навярно почти обезумяла беше и младата еврейка Ребека — красива, мургава девойка с горящи очи, с която той се забави два дни.

Намери я в полето край някакъв малък град, ревеше, приклекнала край купчина черни овъглени развалини, тя се удряше по лицето и скубеше черните си коси. Той се смили над косите, те бяха толкова красиви, затова улови побеснелите й ръце, задържа ги здраво, заговори на момичето, при което забеляза, че и лицето, и фигурата му бяха много красиви. Ребека оплакваше баща си, който заедно с други четиринадесет евреи по заповед на властите бил изгорен, тя самата обаче могла да избяга, а сега отчаяна се върнала и се обвиняваше, че не е останала, за да бъде изгорена с тях. Търпелив, Голдмунд здраво държеше тръпнещите й ръце, говореше й кротко, тананикаше й състрадателно и закрилящо, предлагаше й помощ. Тя искаше той да й помогне да погребе баща си и от още горещата пепел те събраха всички кости, изнесоха ги към полето, на скрито, и ги засипаха с пръст. Вече бе настъпила вечерта и Голдмунд потърси място за спане. В една дъбова горичка направи леговище за девойката, обеща й да будува, слушаше как тя и легнала продължи да плаче и хълца и най-после заспа. Тогава поспа и той, а на сутринта почна да я ухажва. Каза й, че не бива да остане сама, ще познаят, че е еврейка, и ще я убият или диви скитници ще я изнасилят, а из гората бродят вълци и цигани. Той обаче ще я вземе със себе си и ще я пази от вълци и хора, тъй като изпитва жал; за нея било много добре, че имал очи и знаел какво е красота и никога нямало да понесе тези хубави, умни очи и тези прелестни рамене да бъдат изядени от зверове или да отидат на клада. Тя го изслуша мрачна, скочи и побягна. Той трябваше да я догони и улови, преди да продължи. — Ребека — каза й Голдмунд, — все пак виждаш, че не ти желая лошото. Ти си наскърбена, мислиш за баща си, сега не искаш нищо да знаеш за любов. Но утре или вдругиден, или по-късно ще те попитам отново, а дотогава ще те пазя, ще ти нося за ядене и няма да те докосвам. Бъди тъжна, докогато е потребно. При мен можеш да бъдеш тъжна или весела и следва да правиш само това, което ти носи радост.

Но всички приказки отиваха на вятъра. Тя не искала да прави нищо, което носи радост, изрече Ребека отчаяно и гневно, искала да върши единствено това, което причинява болка, никога вече нямало да помисли за нещо като радост и колкото по-бързо вълкът я изядял, толкова по-добре щяло да е за нея. А сега да си вървял, никакъв смисъл нямало, достатъчно дълго говорил.

— Ех, ти! — каза той, — Нима не виждаш, че смъртта е навред, че във всички къщи и градове хората умират и всичко тъне в мъка? И гневът на глупавите хора, изгорили баща ти, не е нищо друго освен беда и неволя, той идва само от преголямото страдание. Виж, скоро и нас ще ни прибере смъртта и ще гнием в полето, а с нашите кости къртицата ще играе на зарове. Нека преди това да поживеем и да бъдем мили един към друг. Ех, ти, би било жалко за бялата ти шия и за твоя малък крак! Мило, хубаво момиче, ела с мен, няма да те докосна, искам само да те гледам и да се грижа за теб.

Голдмунд се моли още дълго и изведнъж сам почувства колко е безполезно да иска да я спечели с думи и доводи. Замълча и я изгледа тъжен. Отказът бе сковал гордото й царствено лице.

— Такива сте вие — каза Ребека най-после с глас, пълен с омраза и презрение, — такива сте вие, християните! Първо ти помагаш на една дъщеря да погребе баща си, когото са погубили твоите хора и чийто последен нокът струва повече от тебе, и едва си свършил това, а момичето вече трябва да ти принадлежи и да тръгне да блудства с теб. Такива сте вие! Отначало си помислих, че навярно си добър човек! Но как би могъл да бъдеш добър! Ах, та вие сте свине!

Докато говореше, зад омразата в очите й Голдмунд видя да грее нещо, което го развълнува, засрами и проникна дълбоко в сърцето му. В очите на Ребека той видя смъртта, но не смъртта като орис, а пожеланата смърт като потребност, безмълвното следване и отдаване по призива на земната майка.

— Ребека — каза той тихо, — ти навярно имаш право. Аз не съм добър човек, макар че на теб ти мисля само доброто. Прости ми. Едва сега те разбрах.

Със свалена шапка той й се поклони ниско като на княгиня и си тръгна с натежало сърце; трябваше да я остави да загине. Дълго време беше все мрачен и не желаеше да говори с никого. Колкото и малко да си приличаха, все пак гордото клето еврейско чедо по някакъв начин му напомняше за Лидия, дъщерята на рицаря. Обичта към такива жени носеше страдание. Но известно време му се струваше, че никога не е обичал никоя, както тези двете — бедната боязлива Лидия и плахата ожесточена еврейка.

Още някой и друг ден Голдмунд мисли за мургавото и пламенно момиче, още някоя и друга нощ сънува стройната обгаряща красота на нейното тяло, което изглеждаше отредено за щастие и цъфтеж, а въпреки всичко вече бе отдадено на прощаването с живота. Жалко, че тези устни и гърди ще станат плячка на „свинете“ и ще трябва да изтлеят в гората! Нямаше ли някаква власт, някакво вълшебство, което да спаси тези скъпи цветове? Да, имаше, това бе вълшебството, че продължаваха да живеят в душата му и че ще бъдат оформени и съхранени от него. Със страх и очарование Голдмунд чувстваше как душата му бе пълна с образи, как дългото пътуване през страната на смъртта бе вписало в нея много фигури. А как тази пълнота разпъваше сърцето му, с какъв копнеж се стремеше мълком да си ги спомня, да ги остави да се оттекат и да ги превърне в трайни картини! По-горещо и по-жадно той продължаваше да върви устремен, все още с отворени очи и любопитно отзивчиви сетива, но обзет от буен копнеж по хартия и молив, по глина и дърво, по работилници и труд.

Лятото бе отминало. Мнозина уверяваха, че през есента или най-късно в началото на зимата ще се сложи край на епидемията. Това беше невесела есен, Голдмунд вървеше през области, в които вече нямаше кой да обере плодовете, те падаха от дърветата и гниеха в тревата; на други места подивели орди идваха от градовете и ги ограбваха и прахосваха в сурови разбойнически набези.

Голдмунд бавно се приближаваше към своята цел и в последно време много пъти го връхлиташе страхът, че преди да стигне, може да заболее от чума и да умре някъде в някой плевник. Сега вече не искаше да умира, не преди да се е насладил на щастието още веднъж да влезе в работилница и да се отдаде на творчеството. За първи път в живота му светът сега беше за него твърде широк и немската земя твърде голяма. Никое хубаво градче не можеше да го примами да спре да отдъхне, никое хубаво селско момиче не можеше да го задържи повече от една нощ.

Веднъж Голдмунд мина покрай една църква, при чийто портал в дълбоки, украсени с колони ниши имаше много каменни фигури от твърде далечно време, фигури на ангели, апостоли и мъченици — подобни на тях бе виждал често; и в своя манастир, в „Мариаброн“, също имаше няколко изваяния от този вид. По-рано като младеж той ги обичаше, ала ги съзерцаваше без страст; изглеждаха му хубави и достолепни, но някак прекалено тържествени, сковани и старомодни. По-късно, след като в края на първото си голямо странстване бе толкова силно развълнуван и очарован от благата тъжна Божия майка на майстор Никлаус, намери тези старофранкски тържествен каменни фигури твърде тежки, сковани и чужди и ги бе наблюдавал с известно високомерие, а после в новия маниер на своя майстор бе открил много по-оживено, по-сърдечно и одухотворено изкуство. Днес, когато сам бе богат на впечатления, а душата му носеше белезите и следите на бурни приключения и преживявания, се връщаше от света пълен с болезнен копнеж по спомени и ново творчество; прастарите, строги фигури изведнъж овладяха сърцето му с преголяма сила. Смирен, благоговейно стоеше пред тях, пред достопочтените образи, в които продължаваше да живее духът на отдавна отминало време и страховете, и очарованието на отдавна изчезнали поколения, а те, превърнати в камък, и след столетия още да се противопоставят на тленността. В подивялото му сърце се надигна страховито и благочестиво чувство на уважение и един ужас заради собствения пропилян и изгорял живот. Голдмунд направи нещо, което безкрайно дълго не бе правил — потърси изповедалня, за да признае греховете си и да поеме наказание.

В църквата имаше няколко изповедални, ала в никоя от тях нямаше духовник; те бяха измрели, лежаха в болница или бяха избягали, страхувайки се от зараза. Църквата беше празна, стъпките на Голдмунд отекваха под каменните сводове като в пустота. Той коленичи пред една от празните изповедални, затвори очи и зашепна към решетката, която отделяше от изповедника:

— Боже мили, виж какво е станало с мен. Връщам се от света и съм станал лош, ненужен човек, пропилях младите си години като прахосник, малко са останали. Аз убивах, крадох, блудствах, шляех се, обикалях безцелно и безсмислено, изяждах хляба на другите. Мили Боже, защо си ни създал такива, защо ни водиш по такива пътища? Не сме ли твои чеда? Нима твоят син не умря за нас? Няма ли светии и ангели, които да ни водят? Или всичко това са хубаво измислени истории, които се разказват на децата и над които самите попове се смеят. Загубвам доверие в тебе, Господи, зле си устроил света, лошо го държиш в ред. Видях къщи и улици, пълни с мъртъвци, видях как богатите са се окопали в своите къщи или са избягали и как бедните бяха оставили техни братя да лежат непогребани, и как всички са подозрителни един към друг и убиват евреи като добитък! Видях толкова много невинни да страдат и да загиват и толкова много зли, лоши да плуват в благоденствие! Съвсем ли си ни забравил и изоставил, съвсем ли ти е отмиляло твоето създание, Господи? Всички ни ли искаш да погубиш?

С въздишка Голдмунд излезе през високия портал и видя мълчаливите каменни изображения, ангели и светци, слаби и високи в неподвижно надиплените им облекла, да стоят непоколебими, недостигаеми, свръхчовешки и все пак сътворени от човешка ръка и човешки дух. Те стояха строги и неми — там, горе, в своите тесни пространства, недостъпни за молба и въпрос, и все пак бяха една безкрайна утеха, една тържествена победа над смъртта и отчаянието, така както възправени в достолепието и красотата си, надживяваха умиращите едно след друго човешки поколения. Ех, да биха били тук и бедната красива еврейка Ребека, и клетата, изгоряла заедно с къщурката Лене, и прелестната Лидия, и майстор Никлаус! Но някога те ще стоят и ще бъдат неподвластни на времето, той ще изобрази и техните фигури, които днес означават за него любов и мъка, страх и страст, ще стоят и пред ония, които по-късно дойдат в живота, ще стоят без имена и история, тихи, мълчаливи, символи на човешкия живот.