Насила оженена

10

Едва след седем дни „Наветрен“ мина през Юкатанския канал и навлезе във водите на Карибско море. След още седем дни корабът наближи един забулен в облаци остров и това събуди вълнение у Филип.

— Това е Саба — посочи той. — Първият от веригата острови, които ще видиш, докато наближаваме Мартиника.

— Изглежда величествен — възкликна Габи.

— Той е вулканичен остров. Както всички останали наоколо. Някои са пусти, други са покрити с гъсти джунгли.

— Мартиника един от островите с джунгли ли е?

— Да, толкова гъсти, че ти трябва мачете дори само за да вървиш из нея. Първите френски заселници са накарали джунглата да отстъпи, за да засеят захарна тръстика.

— Значи наистина е пустош — каза Габи плахо.

— Едва ли — засмя се Филип. — Сен Пиер е любимо пристанище за всички моряци по света. Ако вятърът се задържи така, ще стигнем там след два дни.

От пръв поглед всеки обвит в облаци остров, който изплуваше на хоризонта, изглеждаше като неясен силует. Но когато стигнеха по-близо, палмите и селцата, построени на брега, както и угасналите вулкани събуждаха възторг у Габи.

Тя никога не бе виждала такова невероятно яркосиньо море, в което водата и хоризонтът се сливаха с небесния лазур. Разкошните зелени острови, обградени от пръстени бял пясък, като че ли се носеха над водата. Топлото карибско слънце я приветстваше с „добре дошла“ в рая. Ръката на Филип обгърна по-плътно талията й и за миг тя се почувства наистина щастлива. Не мислеше за това, което я очаква в Мартиника. Сега не съществуваше нищо освен мъжът до нея и новият живот в Белфонтен. Само времето щеше да покаже дали е дете, което живее с детински мечти, защото в края на пътешествието ги очакваше… Амали.

Точно както бе казал Филип, след два дни Мартиника се показа на утринния хоризонт като мъглива сива сянка. Габи загледа омаяна как сивата маса расте и променя цвета си в син, а после в изумруден сред тюркоазеното море. Не след дълго съзря планините и дългите зелени ивици суша, които се вдаваха като пръсти в морето, стари лавови потоци, вече обраснали с тропическа растителност. Филип й обясни, че обширните златисти пространства сред джунглата са захарни плантации. Но над целия пейзаж доминираше Мон Пеле, извисил се на четири хиляди фута над океана, опасен мрачен гигант, който бе дал началото на Мартиника. Габи изгледа масивното чудовище донякъде скептично, докато Филип я успокояваше, че вулканът е угаснал и кратерът му спи в легло от пухкави бели облаци.

Сен Пиер се намираше на подветрената страна на острова, в сянката на Мон Пеле. Градът като че ли обгръщаше белия полумесец на плажа, пищно обраснал с буйна растителност и високи гъвкави дървета. Бледожълти къщи с червени керемидени покриви притискаха тесните криви улички, засенчени от извишаващи се палми, които се купчеха по терасовидно оформените хълмове. Висок хребет, гъсто засаден с дървета, буйни лози и яркоцветни растения, обгръщаше града. Филип й посочи двете реки, които течаха през града и се вливаха в залива. Пейзажът беше като нарисуван.

— Виж! — възкликна развълнувано Габи. — Канутата идват да ни посрещнат.

Филип се усмихна, когато видя флотилията от канута, натъпкани с голи кафяви момчета. Бяха на възраст между десет и четиринадесет години и гребяха с парчета дъски. Отмерените им движения бяха като поезия в ритми.

Габи ахна, когато разбра, че момчетата са голи, но не можеше да отвърне поглед от стройните им красиви тела. Преди да разбере какво става, Филип бръкна в джоба си и хвърли в морето шепа монети. Момчетата, които допреди миг викаха нещо на креолски, се гмурнаха във водата, за да хванат монетите, и морето около кораба закипя от малки тела, стрелкащи се насам-натам в сините дълбини.

Корабът продължаваше пътя си към кея и екипажът започна да се приготвя. Когато хвърлиха подвижното мостче, Габи отправи последен поглед към мястото, където почти насила бе стана жена.

Пътят на Габи през Сен Пиер беше истинско приключение — нови гледки и звуци, калейдоскоп от цветове и усмихнати хора, чиято кожа варираше от светложълта до абаносово черна. Смехът се примесваше с виковете на жените, продаващи зеленчуци и плодове или пък хляб, който носеха на плоски дъски, закрепени на главите им. Бяха облечени в прости рокли с ярки цветове, прилепнали до телата им и оставящи тъмните стройни крака голи и свободни. Всеки живописен костюм се допълваше от яркоцветен тюрбан.

Някои от жените с по-светла кожа носеха богати дрехи, много по-разкошни от тези в който и да било френски благороднически двор. Деколтетата на свободните блузи се спускаха ниско и разкриваха гладки златисти бюстове, а полите, леко повдигнати отпред, обгръщаха стройните бедра, които се поклащаха предизвикателно при всяка стъпка. Огромни висящи обици проблясваха на слънцето под ярките жълти или раирани тюрбани. Някои носеха по четири-пет реда златни мъниста на гъвкавите си шии и нанизите съперничеха по блясък на обиците. Филип обясни, че колоритните тюрбани са отличителен знак на всички цветнокожи момичета.

Блестящата кожа на мъжете излъчваше здраве, по гъвкавите им фигури нямаше издутини, ако не се смятат твърдите мускули, оформящи ръцете и краката. Бяха облечени само колкото го налагаше скромността, целият им костюм се състоеше от панталони, отрязани до коленете и стегнати на кръста с колан от лико.

Главата на Габи се бе замаяла, когато стигнаха градската къща на Филип, бледожълта постройка с дебели стени и червен керемиден покрив. Къщата се намираше в тих квартал, построена около градина с тамаринди. Габи я намери чудесно обзаведена и много по-удобна, отколкото си бе представяла.

Посрещнаха ги трима слуги, готвачка, камериерка и икономка; възторгът им от Габи беше почти детински. Матилд обясни на своя заваден френски, че готвачката настоява да приготви истински креолски обяд, докато Жанет, красивата млада мулатка, изпърха към спалнята, цъкайки с език заради това, което нарече печалната липса на подходящ гардероб за новата й господарка.

Габи почти не разбираше диалекта на слугите и чакаше на Филип да й превежда.

Вярна на думата си, Матилд приготви истинско пиршество за младоженците. Имаше супа от бамя, наречена „калалу“, риба, задушена с люти чушки и лук, пудинг от меласа и брашно от маниока, наречен „матете“. Докато Габи се възхищаваше на простото, но вкусно ядене, Филип й разказа, че това е съвсем обикновено меню и в Белфонтен ще има по-сложни ястия, приготвени предимно по европейски. Но въпреки това Габи се нахрани със завиден апетит, всяка хапка й се струваше истински деликатес след еднообразната храна на борда на „Наветрен“.

— Има ли много слуги в Белфонтен? — запита тя, след като се нахраниха и седнаха един до друг на дивана в салона.

Преди да отговори, Филип разклати кехлибарената течност в чашата си. Мислите му като че ли бяха насочени единствено към превъзходното бренди, от което се канеше да отпие.

— В Белфонтен има общо петстотин роби — изрече той бавно. — Дванайсетина са къщните роби, останалите работят в захарните полета и на банановите плантации.

— Филип! — ахна Габи. — Ти каза роби. Притежаваш ли тези хора? Купил ли си ги? Нима са твои и можеш да правиш с тях каквото искаш до края на живота им?

— Точно както те купих и тебе, малката ми, за да правя с тебе каквото си искам — изтърси Филип, без да мисли.

Лицето на Габи пламна, тя се дръпна като ударена и рязко се пое дъх така, че се чу ясно в тихата стая. Той отново я изненадваше с жестокостта си.

— Аз съм твоя съпруга, Филип — извика тя. — Със сигурност представлявам за тебе нещо повече от черните ти роби!

Още я болеше от мисълта, че той е платил на баща й за нея, а и изобщо от мисълта, че е собственик на човешки същества.

Осъзнал обидата в очите на Габи, Филип веднага се разкая. Какво го бе накарало да изрече такива жестоки думи, запита се той, докато мислеше как да успокои наранените й чувства.

— Прости ми, любов моя, не знам какво ме накара да кажа това — извини се той и я прегърна. — Не ми харесва да съм собственик на някое човешко същество, но тук е така. Без роби няма да можем да обработваме плантациите. Тук на Мартиника сме изцяло зависими от робския труд. Все пак предчувствам, че ще дойде време, когато всички роби ще бъдат свободни, но поне за тези в моята плантация знам, че са щастливи, добре нахранени и за тях се полагат грижи. Ще видиш, че е така, когато отидем в Белфонтен.

Габи, донякъде умилостивена, се отпусна в сигурните ръце на Филип, пренебрегвайки лекото свиване на сърцето. Трудно й беше да повярва, че Филип може да й говори така сурово след всичко, което бяха преживели, след като бе изповядал, че я обича. Или още я наказва заради Роб? Но устните му нежно и властно разпръснаха неспокойните й мисли и я поведоха към един свят на чиста наслада. Филип започна да се люби с нея бавно и страстно, ръцете и устните му разпалваха жаравата на чувствата й в искрящи пламъци, които постепенно погълнаха мисълта й.

Последвалите дни бяха щастливи за Габи. Когато Филип не беше зает в кантората си на пристанището, я извеждаше с карета, за да й покаже Сен Пиер. Градът я очарова, макар че понякога се налагаше да слизат от каретата и да вървят пеша из тесните улички, насечени от стъпала, които се изкачваха по хребета от застинала лава, вече гъсто обрасъл с пищна растителност. Бистрата вода, която бълбукаше в канавките и охлаждаше града, подхранваше и сипещите искри фонтани.

Габи отново се възхити на красотата на цветнокожите. Особено й харесваха квартероните, които имаха една четвърт негърска кръв, с най-богатите и най-украсени дрехи. Филип й обясни, че дори френски момичета от добри семейства могат да вървят в пълна безопасност по улиците, стига да имат придружителка.

Пазарът беше разположен на площада, павиран четириъгълник около голям фонтан; там се продаваха всякакви риби, зеленчуци и екзотични плодове, повечето от които Габи никога не беше виждала. Имената им също бяха странни — гуава, манго, авокадо, индийско орехче.

Двамата често се отбиваха в някое кафене на тротоара, за да пийнат нещо разхладително, преди да се приберат в къщата. Отначало Габи не хареса вкуса на коктейла, поръчван от Филип — „бавароа“, смес от мляко с малко ром и захар, всичкото разбито на пяна, но след известно време питието започна да й се струва доста освежително. Винаги се връщаха у дома след пладне, за да се спасят от горещината зад хладината на дебелите варосани стени. На Габи започнаха да й харесват дългите следобедни дремки; тя се събуждаше освежена, когато слънцето се спуснеше ниско на западния хоризонт.

Прекарваха много часове и при шивачката на улица „Юрселин“, защото Габи нямаше никакви дрехи, подхождащи на съпругата на собственика на големи захарни плантации. Дрехите, които Филип й поръчваше при госпожа Корде, бяха прохладни, леки като перце и от най-скъпи платове. Бяха извънредно женствени, украсени с редове дантели и ширити. Чадърче, което да я пази от горещото слънце, придружаваше всеки костюм. Бельото беше невероятно нежно, екстравагантно и според Габи доста нескромно. Но тя не протестира и с момичешки възторг се наслаждаваше на изящните дрехи, които Филип й избираше. Цената им й се струваше цяло състояние, което си беше точно така. Когато се осмелеше да спомене, че са много екстравагантни, той й казваше, че ако иска да заеме полагащото й се място в обществото, трябва да съобразява облеклото си с този факт. Един ден ще има задълженията на домакиня, ще посреща други плантатори и съпругите им.

Почти нищо не помрачи щастието на Габи в седмиците, прекарани в Сен Пиер, с изключение на едно малко физическо оплакване, което тя усилено се мъчеше да скрие от Филип. Отначало идваха леки пристъпи на гадене, точно след като той тръгнеше за кантората си; не й беше трудно да ги скрива, но постепенно те започваха да се явяват учудващо редовно и ставаха все по-силни. Тя все още не бе казала на Филип за странната си болест. Той я откри случайно. Една сутрин вече беше излязъл от къщата, когато разбра, че е забравил един важен документ. Върна се в спалнята и завари Габи, отпаднала и бледа, да повръща в легена; треперещото й тяло бе плувнало в пот, разтърсвано от пристъпите.

— Господи, Габи — извика той разтревожен и побърза към нея. — Ти си болна, малката ми. Защо не си ми казала? — Нежно отмахна влажните кичури коса от побелялото й лице. — Откога си така? — запита, махвайки към легена.

— Близо две седмици — направи гримаса Габи, притиснала ръка до разбунтувания си стомах.

— Две седмици! — повтори Филип сърдито. — И не си ми казала? Не разбираш ли, че може да си хванала някоя смъртоносна тропическа треска или болест? Връщай се в леглото — нареди той с по-мек глас, когато забеляза изплашеното й лице. — Веднага ще пратя за лекар.

Доктор Рено, вежлив белокос мъж с увиснали мустаци, погледна Габи с веселите си сини очи и внезапно нареди на Филип да излезе от стаята. После се обърна към нея с бащински тон, успокои я и й зададе някои доста конкретни въпроси, които накараха бледите й бузи да се оцветят в пурпурно. Прегледът свърши и той изсумтя доволно, когато въпросите му като че ли потвърдиха началната диагноза. Габи бе толкова невинна, че зяпна учудено, когато лекарят разкри причината на неразположението и. Бебе! Тя прегърна тази мисъл, представи си една миниатюрно копие на Филип, едно същество, което да обича и да е нейно без резерви или упреци. Двамата с лекаря обсъдиха някои неща, като датата на предстоящото раждане и предпазните мерки, които тя трябваше да вземе, за да има здраво дете и да роди нормално. После той я остави на щастливите й мисли.

Доктор Рено намери Филип в салона да се разхожда нервно с чаша ром в ръка, убеден, че Габи е хванала някаква фатална, рядка болест. Той едва не подскочи, когато чу диагнозата на лекаря.

— Сигурен ли сте, докторе? — запита тревожно Филип. — Та съпругата ми е все още дете. Това ще бъде ли опасно за нея?

— Повярвайте ми, господин Сен Сир, всичко ще бъде наред. Вярно, че е млада и не е толкова яка, колкото са момичетата, израснали на острова, но ви съветвам да я отведете в Белфонтен, където леля Луиз ще се грижи за нея и ще я налива със своите прочути билкови чайове. Съпругата ви е здрава и като се има предвид младостта й, не предвиждам сериозни проблеми. Гаденето ще изчезне след няколко седмици. Когато родилните болки започнат, пратете да ме повикат, ако леля Луиз не може да се справи или се очакват някакви затруднения.

— А кога да очакваме раждането? — запита Филип, все още под въздействието на шока.

— Мисля, след около шест месеца.

— Бебе — повтори Филип. — Трябва да ме извините, докторе, но макар че се надявах на наследник, не го очаквах толкова скоро.

Гърдите му се издуваха от гордост.

— Ами! Винаги е така с вас, младите съпрузи — заяви доктор Рено и театрално сви рамене. — Всяка нощ обяздвате съпругите си като мощни жребци, а после се правите на изненадани, когато дойде естественият резултат на съвкуплението. Но ако умея да преценявам хората, идеята за наследник никак няма да ви е неприятна.

— Наследникът ще бъде добре дошъл — увери го искрено Филип. — Но съпругата ми все пак е толкова млада…

— Е, и? Да не би случайно да сте възнамерявали да й спестите загубата на девичеството? — изсмя се докторът, намигайки многозначително.

Зачервеното лице на Филип накара възрастния мъж да се развесели, преди да продължи по-сериозно.

— Не, не мисля. Но вие, приятелю, не се притеснявайте, съпругата ви ще преживее няколко майчинства, не се съмнявайте; такъв страстен мъж като вас със сигурност ще създаде много деца.

Филип зададе само още един въпрос:

— Ще й навреди ли, ако аз… тоест, ако ние…

— Не се тревожете, приятелю — засмя се докторът, — двамата с прелестната ви съпруга можете да се забавлявате колкото искате, стига игрите ви да бъдат в разумни граници. Но само до шест седмици преди евентуалната дата на раждането — предупреди го той, ставайки изведнъж сериозен, — защото след това опасността и за майката, и за детето става голяма.

След като доктор Рено си тръгна, Филип нерешително влезе в спалнята, несигурен как ще реагира Габи на бременността, последвала толкова скоро омъжването й. Но страховете му се оказаха безпочвени. Замечтаната усмивка на лицето й ясно красноречиво говореше какви мисли я вълнуват.

— Филип! — извика тя, когато го видя да пристъпва колебливо на вратата. Протегна ръце и обърна сияещото си лице към него. — Говори ли с доктор Рено? — запита тя плахо.

— Да, моя любов, говорих — отвърна нежно Филип, приближавайки се към леглото.

— Щастлив ли си?

Той я изгледа пронизително, преди да отговори на въпроса й с въпрос:

— А тебе това прави ли те щастлива, Габи? Ти си толкова млада.

— Щом съм достатъчно възрастна, за да се държа с тебе като жена, със сигурност съм достатъчно възрастна и за да ти родя дете — отговори Габи учудващо зряло. — Колкото до въпроса ти, ще бъда безкрайно щастлива да имам деца.

— И аз, малката ми, и аз — прошепна Филип, странно развълнуван.

На другия ден започнаха приготовленията за заминаване. Макар че Габи бе заобичала Сен Пиер и градската къща, тя копнееше да види така възхваляваното имение Белфонтен и скъпата леля Луиз заедно с нейния съпруг Жерар, за които Филип говореше така топло.

— Мислех, че леля Луиз е робиня — каза Габи, смутена от това, че робиня може да бъде роднина на господаря.

— Тя е робиня, но и не е. Как да ти го обясня? Живее в семейството още откакто съм се родил и ме е кърмила заедно със собствените си деца. Възпитавала ме е наравно с майка ми. Управлява домакинството с желязна ръка и мене също — обясни Филип с добродушен хумор. — Виждам, че може би ти е трудно да разбереш това, защото не си родена на острова като мене.

Габи попиваше жадно всяка информация за новия си дом, слушаше внимателно Филип и осъзнаваше, че той никога досега не е споменавал за родителите си. Струваше й се, че с голяма неохота разкрива детайли от детството си. Беше й казал веднъж, че дядо му е построил Белфонтен за баба му, преди да се оженят. Бе споменал и че няма живи роднини. Нищо повече.

След по-малко от седмица една карета ги отвеждаше към Белфонтен. Всичкият им багаж, включително сандъците, пълни с красиви нови дрехи, беше изпратен преди два дни заедно със съобщение до леля Луиз, че скоро ще пристигнат.

Пътят за Белфонтен в по-голямата си част беше тесен и криволичеше сред стръмни планински хребети. От време на време минаваше по ръба на такива дълбоки пропасти, че на Габи и се завиваше свят и тя се държеше за Филип с всички сили. Снегът бе изгонил гъсталаците и палмите от планинските върхове. Някои извънредно остри серпентини няколко пъти променяха посоката си и на Габи й се струваше, че ще изминат два пъти разстоянието до Белфонтен, преди най-накрая да пристигнат. Пейзажът край пътя беше изумителен, с разнообразни и разноцветни растения. Долините и поляните изобилстваха от папрати, бамбукови дървета и диви банани, по хлебните дървета се катереха диви лози.

Постепенно кокосовите палми, бананите и бамбукът отстъпиха пред полетата със захарна тръстика, обградени от вездесъщата джунгла, чиито високи дървета като че ли бяха застанали на стража. Странно чувство обхвана Габи, защото сега разбра колко изолиран може да бъде животът в една плантация.

Белфонтен бе разположен на един хълм над морето; прибоят се разбиваше в сивкавата пясъчна ивица, която се виждаше от дългата алея, водеща към къщата. Когато влязоха през портата, Габи видя една широка алея, обградена от палми и ниски храсти, обсипани с ярки цветове. Тя пое дълбоко дъх, когато зърна къщата — огромна постройка в западноиндийски стил, величествено извисяваща се на двата си етажа. Имаше дебели каменни стени, с редици прозорци, чиито капаци бяха отворени, за да уловят и най-лекия повей на ветреца. Веранда, подпряна на стълбове, обикаляше цялата сграда, закривайки долните стаи от преките слънчеви лъчи.

— Толкова е… величествено — заекна Габи, намирайки най-накрая правилната дума, с която да опише внушителната къща.

— Вероятно е внушителна — съгласи се Филип, — но също е прохладна и удобна.

Когато спряха пред къщата, Габи възкликна възхитена от вида на широката затревена поляна и градината, в която имаше всевъзможни растения с всякакви цветове. Храстите бяха подкастрени в геометрични фигури и това сигурно изискваше труда най-малко на петима души, за да се поддържа както трябва. Ниска каменна стена възпираше джунглата. В далечината тя зърна конюшни и пристройки.

Филип тъкмо я бе свалил от каретата, когато изведнъж една стройна фигура със златиста кожа изхвръкна от къщата и се хвърли в ръцете му, нарочно пренебрегвайки Габи, която се бореше с пристъпите на световъртеж, започнали още от мига, когато краката й докоснаха земята. Момичето сякаш беше много далече, а нейният глас и този на Филип отекваха на все по-голямо разстояние от нея; красивите боси крака на момичето проблеснаха предизвикателно в лъчите на залязващото слънце, когато Филип я хвана през кръста и я завъртя, явно зарадван, че я вижда, а полите й се развяха и стегнатите пълни гърди се разлюляха.

Момичето извика възторжено, показвайки дребни бели зъби насред съблазнителните червени устни.

— Защо стоя толкова дълго далеч от Амали, любов моя? — запита тя задъхано.

— Само ако знаех какво посрещане ме очаква, щях по-рано да се върна — пошегува се Филип и нежно щипна вирнатото й носле.

После, сякаш внезапно припомнил си, че има съпруга, нерешително се откъсна от стройното тяло, прилепено до силната му фигура, и се обърна към Габи, която вече отчаяно стискаше вратата на каретата, интуитивно усещайки, че щастието и благополучието на нероденото й дете зависят от капризите на един мъж, който явно очаква тя да го поделя с любовницата му!

— Малката ми — каза Филип, отделяйки се от златокожата девойка, — това е Амали, дъщерята на леля Луиз и Жерар.

Името на Амали се изтръгна от устните й, всичко около нея се обви в мъгла и тя политна напред, а Филип успя да я подхване миг преди да се строполи на земята.

Габи бавно изплува в съзнание, осъзнавайки, че нещо бръмчи в ушите й. След няколко секунди разбра, че бръмченето всъщност са тихи гласове. Веднага разпозна този на Филип, но не и на жената, с която той говореше. Понеже очите й бяха затворени, двамата говореха спокойно, мислейки, че тя спи.

— Пътуването е било дълго и горещо, уморило е малкото момиче, особено като се знае в какво състояние е. Но тя ще се оправи, господин Филип, веднага щом леля Луиз я напои с малко от своите чайчета.

Габи едва разбираше диалекта.

— Надявам се да си права, лельо — изрече загрижено Филип. — Доктор Рено ме увери, че здравето й е отлично и няма да има проблеми с бременността.

— Толкова е млада — добави замислено леля Луиз.

Филип й отправи остър поглед.

— Признавам, Габи е млада и има много да учи — отсече той. — Не мислех, че толкова скоро ще зачене, но и двамата се радваме на това дете.

Мъдрите очи на леля Луиз загледаха внимателно Филип и той се размърда притеснен. Тя го познаваше по-добре, отколкото той себе си.

— Мога ли да говоря свободно, господин Филип? — запита тя, възнамерявайки да се изкаже независимо от всичко.

— Че кога е било другояче? — отвърна кисело Филип.

— Със сигурност разбираш, че Амали няма да се отнесе любезно към съпругата ти. По-добре щеше да е за всички, ако беше останала в Сен Пиер. Или да изпратиш Амали другаде. Тя ми е дъщеря и добре я познавам — измърмори многозначително жената.

— Амали като че ли прие добре женитбата ми — отговори Филип с типичното мъжко самочувствие.

— Не познаваш дъщеря ми, ако мислиш, че е приела съпругата ти — предупреди го леля Луиз.

— Ненужно се притесняваш — възрази Филип, по-разтревожен от думите на икономката, отколкото би искал да си признае.

— Трябва да мислиш за малката си жена и за детето си.

— Какво те кара да смяташ, че не се грижа? — навъси се Филип, недоволен от насоката, която вземаше разговорът.

Леля Луиз поклати украсената си с тюрбан глава, явно възмутена.

— Не се поддавай на капризите на Амали. Тя никога няма да се примири с мисълта, че имаш съпруга. Как ще реагира госпожа Габи спрямо Амали? Как това ще се отрази на детето ти?

— Госпожа Габи е моя грижа, както и детето ми — отсече Филип с глас, в който се долавяше надигащ се гняв.

— Извинете дързостта ми, господин Филип, но сега мисля за съпругата ви, а не за дъщеря си. — Жената с изразителното черно лице изгледа господаря си с дръзки очи, без нито капка почтителност. Следващите й думи смаяха Филип. — Какво място ще заема Амали сега във вашето домакинство, когато вече имате съпруга? Ще продължи ли да топли леглото ви?

— Твърде далеч отиваш! — избухна Филип сърдито, без да знае, че Габи напрегнато се вслушва в разговора им.

— Простете ми, господине, но мисля единствено за жена ви. Амали може да се грижи за себе си, но вашето малко момиче не изглежда подготвено да се сблъска със суровата действителност. Може би за всички ще е най-добре Амали да иде другаде.

— Това е домът на Амали! Мястото й е тук! — възрази раздразнено Филип. — Няма да я отпращам, но бъди сигурна, че не възнамерявам отново да я взема в леглото си. Вече не се нуждая от любовница, дори от такава изкусителка като твоята Амали.

Леля Луиз прие доста скептично изявлението на Филип.

Габи ахна, издавайки изненадата си от думите на Филип, и това стресна и двамата. Филип веднага се озова при нея, последван от високата красива чернокожа жена, чието властно присъствие като че ли изпълваше стаята. Беше едра, но не и дебела, лицето й, по което нямаше никакви бръчки, блестеше като намазан с масло абанос. Габи трудно можеше да повярва, че дребната златокожа Амали е дъщеря на тази жена. Величественият й шест футов ръст завършваше с цветния тюрбан на главата, който й придаваше най-малкото още шест инча височина. Тежките й гърди приличаха на узрели дини, ръцете й бяха не по-малки от тези на Филип. Тя избута Филип без никакво усилие и се надвеси над Габи, изучавайки я с големите си кадифени очи, черни като бездна.

— Ах, малката ми, вече си се събудила — заромони тя с напевния си глас на своя диалект, който Габи вече беше започнала да разбира. — Ти си у дома, където ти е мястото, и леля Луиз ще се погрижи за тебе и за бебето ти.

Габи поиска да стане, но ръката на едрата жена я задържа.

— Не, не, ти трябва да си почиваш — настоя тя. Обърна се към Филип и рязко заповяда: — Вие, господин Филип, ще се погрижите вашето малко момиче да остане в леглото.

Габи загледа със страхопочитание как жената излиза величествено от стаята.

Тя се огледа наоколо си и това, което можа да види в слабата светлина, й хареса, макар че стаята изглеждаше някак мъжка с масивната си мебелировка. Лекият ветрец, навлизащ от прозорците в двата края на стаята, охлаждаше пламналата й в треска кожа. Накрая очите й се спряха на Филип, надвесен над нея.

— Как се чувстваш, скъпа? — запита той с лека тревога. — Изплаши всички ни.

— Добре съм, Филип — отвърна тя със слаб глас. — Но леля Луиз е права, най-добре ще е да остана на легло един-два дни. Не знаех, че пътуването до плантацията ще е толкова изтощително. Не искам да направя нещо, което да навреди на бебето.

— Разбира се, трябва да си почиваш, малката ми — съгласи се с готовност Филип, облекчен, че приема да остане на легло, както се канеше да настоява и той.

Положи нежна целувка на челото на Габи и излезе тихо от стаята, за да потърси надзирателя, защото още не беше говорил с него. Прибирането на захарната тръстика вървеше с пълна сила, работниците бяха заети от сутрин до вечер. Скоро щяха да започнат да дестилират рома в големите казани в дестилатора, построен точно до захарните полета, и той знаеше, че всичките мудни, а нерядко и нощите, ще бъдат запълнени със задължения.

Унесена от успокоителния чай на леля Луиз, Габи не усети кога Филип се е върнал късно през нощта и е заел мястото си до нея в голямото легло, за да я държи в прегръдките си през дългата нощ. Когато се събуди на следващата сутрин, него вече го нямаше и единственият видим признак, че е бил в леглото, беше вдлъбнатината, която главата му бе оставила на възглавницата. Тъй като Габи още се чувстваше слаба, леля Луиз настоя тя да остане на легло няколко дни и Филип я подкрепи.

Понеже прибирането на захарната тръстика продължаваше, Габи оставаше повече или по-малко изолирана. Дори къщните слуги имаха много работа и тя виждаше почти само леля Луиз. Когато видя Филип вечерта, той й се стори рязък и угрижен. Не бе правил опити да се люби с нея от пристигането в Белфонтен, лягаше си прекалено уморен дори за да говори. Понякога го нямаше цяла нощ и Габи си го представяше в обятията на страстната Амали. Думите, които бе казал на леля Луиз, че няма нужда от любовница, не я успокояваха. Скоро щеше да надебелее заради детето и се питаше дали Филип няма отново да се обърне към любовницата си, когато обезобразеното й тяло ще започне да го отблъсква.

Когато здравето на Габи се възстанови, тя започна да опознава къщата — от избата до огромната бална зала на втория етаж. Леля Луиз й обясни, че стаите са подредени на една линия, с веранда от всяка страна, за да се улови дори най-слабият повей на вятъра. Всички стаи бяха светли и просторни, боядисани в пастелни тонове. По-голямата част от мебелите бяха по френски образец, но изработени от местна дървесина. Габи бе очарована от къщата и изненадана от големия брой слуги, които я обслужваха.

Габи бе потресена, когато се запозна със съпруга на леля Луиз — Жерар. Мъжът стърчеше над високата си шест фута съпруга. Ниско подстриганата му коса и късата му брада бяха посивели. Мускулите, които се очертаваха на мощния му гръден кош и силните му бедра, бяха забележителни, но не те представляваха най-удивителното нещо в този силен роб. Най-невероятното, най-шокиращото беше неговата кожа. Той беше бял! Толкова бял или почти толкова, колкото Филип или самата тя. Сега разбра откъде идва златистата кожа на Амали.

Когато Габи се научи да се ориентира из къщата, разбра, че почти няма да има с какво да си запълва времето. Нямаше намерение да узурпира положението на леля Луиз или да налага волята си в това толкова добре управлявано домакинство. Тя лесно се приспособи към безгрижния живот на плантаторска съпруга, очакваща първото си дете. За нея се грижеха от сутрин до вечер, тя се научи да понася силната горещина и дори много хареса дългите следобедни дремки, когато Филип обикновено идваше при нея в голямото легло.

Дори след като Габи се възстанови от неразположението си, Филип не се решаваше да поиска да се любят, страхуваше се да не предизвика нов пристъп на слабост и да застраши детето. Накрая Габи сама пое инициативата да възобновят интимните си отношения, намеквайки, че любенето няма да нарани детето, нито пък самата нея. Първия път, когато се любиха, Филип я държеше като крехка кукла, страх го беше да не я счупи. Но скоро нейното желание разпали страстта му и я превърна в огнедишащ ад. Много нощи той бе лежал до нея, бе я прегръщал, бе чувствал топлото й тяло сгушено до своето, но не се решаваше да се люби с нея. Опита се да бъде нежен, но скоро двамата се сляха в едно разгорещено цяло. Когато проникна в нея, тя изпъшка от удоволствие и той бързо я доведе до екстаз, миг преди сам да изкрещи от върховната наслада. След това те вече започнаха редовно да се любят и умората на Филип изчезваше в мига, когато вземеше Габи в обятията си.

Първите гости на Габи в Белфонтен бяха сестрите на Марсел Дювал — Онор и Линет. Габи беше очарована от духовитите момичета, които с радост констатираха, че съпругата на Филип е почти на тяхна възраст. Онор, по-младата, беше на седемнадесет години. Откритото й лице и веселият й характер скоро накараха Габи да се разсмее. Русочервеникавите къдрици падаха от двете страни на луничавото й лице, тя гледаше света с живи сини очи. Линет, на деветнадесет години, изглеждаше доста по-зряла, но не по-малко красива. Чупливата й черна коса, спускаща се по гърба й, бе превързана с панделка. Зелените й очи стряскаха с живия си поглед, а разкошната й чувствена уста напомняше на Габи за Марсел. Линет щеше скоро да се омъжи, след Нова година. Макар че още не се бе срещнала с бъдещия си съпруг, тя безусловно вярваше на избора на брат си, който бе уредил брака й. След сватбата Линет щеше да живее със съпруга си във Франция, оставяйки Онор сама в Льо Шато, докато и за нея бъде уреден подходящ брак.

Габи научи от сестрите, че когато е на Мартиника, Марсел живее предимно в Сен Пиер, защото предпочита градската къща и светския живот в града пред еднообразното селско съществувание на плантатора благородник. Момичетата отиваха при брат си няколко пъти в годината, по цели дни прекарваха в гостуване у приятелки, покупки и ходене на театър. По време на карнавала винаги бяха в Сен Пиер, защото Марсел не беше строг пазач на сестрите си. От тях Габи научи и че Марсел се е върнал в Мартиника малко след нея и Филип.

Сестрите Дювал бяха чести гостенки в Белфонтен и тъй като Марсел беше в Сен Пиер, Габи можеше спокойно да им връща гостуванията. Льо Шато беше също толкова добре управлявано и поддържано имение, колкото и Белфонтен, въпреки че Марсел го бе оставил на грижите на надзирателя и на сестрите си.

Захарната тръстика беше прибрана тъкмо навреме. Започна дъждовният сезон. Всяка сутрин се изливаше порой, но към обед времето се проясняваше и слънцето се показваше високо в небето. Габи осъзна, че успява да понася влагата и мрачното време само благодарение на паузите между дъждовните дни, траещи средно тридесет и шест до четиридесет и осем часа, когато можеше да посещава сестрите Дювал.

Габи повече не чу и не видя Амали от деня, когато бе пристигнала в Белфонтен. Ако беше още в плантацията, това по нищо не можеше да се разбере. Филип може би беше последвал съвета на леля Луиз и я беше отпратил. Той все още отсъстваше през по-голямата част на деня и тъй като жътвеният сезон беше свършил, често пътуваше до Сен Пиер и оставаше в градската къща по няколко дни. Корабите му сновяха, пълни с товари, из всички части на света и Габи започна да осъзнава истинския размер на богатството и имотите му. При това забележително състояние всяко момиче от острова с две ръце би се хванало за възможността да стане негова съпруга, но той бе изминал целия този път до Франция, за да си доведе жена оттам. Струваше й се доста непоследователно, че един мъж може да плати за това, което всяка здравомислеща жена съвсем свободно би му дала.

Макар че Габи малко се боеше отделя Луиз, жената всеки ден показваше предаността си към нея и към нероденото й дете. Наглеждаше своето „малко момиче“, все едно беше нейна собствена дъщеря, и всеки ден готвеше вкусни неща, за да възбужда апетита на Габи, тъй като горещината често й отнемаше охотата за ядене.

Първия път, когато почувства движение в утробата си, сепнатият й вик събуди Филип, който спеше дълбоко до нея. Той я загледа учудено, полагайки ръка върху меката издутина на корема й, и сам почувства пърхането на малкия живот, който бяха създали.

— Момче е, Габи — гордо заяви Филип. — И след него ще има още едно, после още едно…

— Филип — пошегува се Габи, — не съм сигурна, че искам всяка година да раждам по едно дете.

Макар че го бе казала на шега, тази мисъл я отрезви. Щеше ли да стане кобила за разплод и да я изхвърлят, когато се изхаби, заради Амали или друга като нея?

— Да имаме деца е естествената кулминация на нашите страстни натури — изрече сухо Филип. — Ще трябва ли да си взема любовница, за да ти бъдат спестени неудобствата на майчинството? Тогава за какво ще си ми? — завърши той с невероятно надменен тон.

Габи замълча стресната. Как бе могла да помисли, че се е освободила от неговата жестокост, когато чуваше да я заплашва, че ще си вземе любовница, и я обявяваше за безполезна, щом като не служи на целта, за която я е предназначил животът?…

Филип видя как се промени лицето й и веднага изпита угризения. Какво го накара да я нарани така, когато тя заслужаваше много по-добро отношение? Прекрасно се бе приспособила към усамотения живот в плантацията и бе приела предстоящото майчинство въпреки крехката си възраст. Дори се бе научила да реагира на любовните му ласки с плам, който надминаваше неговия. Откъде тогава идваше тази непреодолима нужда да я наказва? Според първоначалния си план той бе отредил на Габи незначителна роля в своя живот. Но тя се бе превърнала в нещо извънредно важно. А може би го беше страх да покаже любовта си? Да не би мисълта за Сесили още да го преследва?

— Прости ми, скъпа — промърмори разкаяно Филип. — Не знам какво ме прихваща от време на време. Никога не бих те наранил съзнателно. Моля те, повярвай ми.

Тя му прости тази случка, но не я забрави.

Тази нощ Габи за първи път чу барабаните. Бе слушала за магията вуду или обиа — обожествяването на змии, широко разпространено тук, на Мартиника. Бе предположила, че местните жители са католици като французите, но Филип й бе разказал, че силно се увличат и по вуду, особено когато може да им послужи. Свещениците, както обясни той, се мъчеха да накарат робите да изоставят вярата си във вуду, но неуспешно. Тя бе научила и че островитяните твърдо вярват в проклятието на вуду.

Барабаните разтревожиха Габи и тя се примъкна по-близо до Филип. Струваше и се, че предвещават някакво зло. Не знаеше дали робите в Белфонтен практикуват вуду, но трябваше да се досети, че няма причина да са по-различни от останалите. По-късно заспа и сънува стройни черни тела да танцуват около олтар, на който една гола златокожа жена държеше във въздуха змия, приканвайки я да се слее с тялото на Габи. Събуди се цялата обляна в пот и се притисна до Филип, който прекара остатъка от нощта да я успокоява с нежни думи и с правене на любов.

Слънчевата светлина на другата сутрин бе толкова силна, че страховете на Габи напълно се разсеяха. Тя приветства с радост топлите лъчи, дошли след дъждовните и мрачни дни. Доволна, облече най-хубавата си рокля — беше я отпуснала малко, но тя все още й прилягаше добре въпреки забележимата издутина на талията. Затананика си весело с мисълта да иде на гости при Онор и Линет в Льо Шато. Не ги беше виждала, откакто започнала вали непрекъснато, и тяхната веселост ужасно й липсваше. Толкова бързаше да тръгне, че не спря да се върти неспокойно, докато Франсин, красивата мулатка камериерка, нагласяше сребристите й къдрици. След закуска Габи остави съобщение за Филип, че няма да си бъде у дома за обяд, а после тръгна към Льо Шато в карета, карана от Жерар.

Когато стигна в имението, никой не изтича да я посрещне с весело бърборене, както обикновено правеха сестрите Дювал. Тя се приближи нерешително към вратата и не можа да продума, когато на прага се появи Марсел. Той изглеждаше ужасно доволен, че я вижда, и я привлече в хладното фоайе.

— Габи! — възкликна Марсел с нескрита радост. — Колко хубаво е, че пак ви виждам. — Тя остана все така безмълвна, докато той я настаняваше на едно издуто тапицирано кресло в салона. — Не очаквах да ви видя в Льо Шато, защото сестрите ми са в Сен Пиер.

— Аз… не знаех, че са заминали — заекна Габи, все още смутена.

— Искат да изкупят целия Сен Пиер — засмя се снизходително Марсел. — Ще ида при тях след един-два дни, веднага щом свърша работата си тук. — Зелените му очи блестяха като изумруди и Габи се изчерви, когато погледът му се плъзна по закръглената й фигура. — Ами вие? Щастлива ли сте? Липсвахте ми, когато се върнах в дома на сестра си в Ню Орлиънс. Как ви откри Филип?

В този момент се появи една прислужничка с освежителни напитки. Габи отпи с наслада от своя коктейл, обмисляйки отговора си. Накрая каза:

— Доволна съм и съм щастлива. Мисля, че Филип се е променил. Той… той… толкова нетърпеливо очаква раждането на детето ни.

Наведе плахо глава, споменавайки за бебето. Марсел я погледна скептично.

— Искате да кажете, че Филип е съвършеният съпруг? Не мислех, че е способен на това.

Габи не пропусна да забележи саркастичната нотка в гласа му.

— Ако мислите за старата връзка на Филип с Амали, Марсел, няма защо да се тревожите. Той вече няма нужда от любовница — изрече многозначително Габи. — Филип няма време за нищо друго освен за съпругата си и за детето, което скоро трябва да се роди.

— О, само да беше мое това дете — пророни едва чуто Марсел, плъзгайки поглед по талията на Габи, преди отново да се взре във виолетовите й очи.

Габи се стресна от дълбочината на чувството, което долови в гласа на Марсел, и сведе очи, за да прикрие смущението си. Сякаш усещайки притеснението й, той взе ръцете й в своите и започна да говори за неща, които нямаше да й дадат повод да се смущава. Стоплена от неговия чар, Габи се отпусна и скоро двамата започнаха непринудено да разговарят, без да обръщат внимание на отминаващото време.

Междувременно Филип, сгорещен и покрит с прах от посещението в дестилатора, се върна в къщата по-рано от обикновено, защото една машина се бе повредила. Мечтаеше за хладна вана и ленив следобед в спокойствието на спалнята заедно с Габи, искаше му се или да се галят бавно и лениво, или просто да лежат един до друг, ако не й се иска да се любят. Усмихна се, предвкусвайки насладата, защото Габи рядко му отказваше, макар че доста се бе закръглила. Почти се ядоса, когато разбра, че тя е отишла на гости в Льо Шато и ще се върне в късния следобед. С намръщено чело поръча да му приготвят гореща вана, за да отмие от себе си потта от усилията, които бе положил, за да поправи машината. Съблече се и си наля солидна доза ром, за да се отпусне. Огнената течност го успокои, затова си наля още една чаша, после още една и накрая започна да забравя за Габи и хубавото й телце.

Обвит в парата, издигаща се от ваната, Филип отново се замисли за Габи и за провалените си планове за този следобед. Надявал се бе да прегърне сладкото й заоблено тяло, да й позволи бавно да го възбуди, предусещайки момента, когато ще я вземе. Намръщи се, защото разбра, че мислите му го бяха накарали да се възбуди, и изруга тихо. Защо съпругата му я няма точно когато му трябва? Тогава чу лек шум, стана от ваната и погледна с надежда към вратата с доволна усмивка на устните, сигурен, че Габи се е върнала по-рано и следобедът му в крайна сметка няма да бъде провален.

Усмивката на Филип замръзна, когато видя Амали да се приближава към него, облякла съблазнителното си тяло в блуза с широко деколте, откриващо връхчетата на заострените й гърди, които опъваха материята до краен предел. Дръзката раирана пола обгръщаше стройния й ханш и отпред беше вдигната почти до коленете. Тя отправи развеселена усмивка към Филип, наслаждавайки се на явната му възбуда, и тръгна напред с полюшваща се походка, спирайки на инчове от него. Той бе твърде смаян, за да реагира, когато Амали взе една кърпа и започна мъчително бавно да изсушава тялото му.

— Какво правиш тук, Амали? — изрече едва чуто Филип, думите засядаха в гърлото му, докато ръцете й не преставаха да се движат по него.

— Домъчня ми за тебе, господин Филип — измърка тя с кадифен глас.

— Обясних ти, че вече не ми трябва любовница — изрече Филип с ясна заплаха в гласа. — Беше ти заповядано да не се доближаваш до голямата къща и да не тревожиш съпругата ми.

Искаше да я накара да се вслуша в думите му, но му беше извънредно трудно, защото ръцете й се движеха по тялото му с учудваща сръчност.

— Фу! — намръщи се Амали. — Как може съпругата ти да се надява да ти се хареса сега, когато коремът й расте. Скоро няма да може да те задоволява. Освен това — изрече тя с дрезгав глас, размеквайки го с котешки мекото си докосване повече, отколкото би искал да признае, — госпожа Габи сега я няма, а аз съм тук, любов моя.

Тя обви ръце около врата му и захапа меката долна част на ухото му с острите си зъбки; разсмя се, когато мъжествеността му подскочи от дръзката й постъпка.

— Знаех, че тялото ти не е забравило толкова скоро как изглежда моето.

Гласът й бе като горещ мед.

Амали отстъпи няколко крачки, свали блузата от раменете си и откри златистите кълба на гърдите си. Зърната й бяха като настръхнали узрели череши. Врътна леко ханш и полата се свлече в краката й. Не носеше бельо и Филип впи очи в къдравия черен триъгълник, овлажнял от нейното желание.

— Ти жадуваш за мене, любов моя, също както аз жадувам за тебе — изрече едва чуто Амали, сигурна в чара си. — Ела, нека да вкусим отново телата си и да потърсим насладата, която изпитвахме заедно.

Филип остро си пое дъх, докато Амали се приближаваше към него и острите й зърна се забиха в гърдите му като жив пламък, стопявайки остатъците от съпротивата му. С последни сили той отстъпи назад.

— Облечи се, Амали — каза пресипнало Филип. И макар че говореше напълно сериозно, копнежът по Амали го измъчваше. — Имам съпруга, която носи моето дете. Няма да направя нищо, с което да я разстроя и да застраша живота на детето си.

Самоуверените думи на Филип изобщо не засегнаха Амали.

— Ти ме искаш, любов моя. Дори тялото ти казва, че ме желаеш. Нека остана, Филип — замоли го тя. — Позволи ми да те задоволя, както само аз мога.

Преди Филип да успее да я спре, тя коленичи пред него, обхвана го с устни и в стаята отекна агонизиращата му въздишка. Той грубо я изправи.

— Проклета изкусителка — изрева Филип, — как мога да забравя златистото ти омайващо тяло или тези устни, готови да ме погълнат? Да, искам те, по дяволите! Искам те с всяка фибра от своето същество!

Той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото си, а стаята се изпълни с триумфалния й смях.

— Филип, Филип — изстена тя, когато ръцете му обхванаха гърдите й. — Как копнеех за тебе през тези дълги месеци. Как исках да дойда при тебе, като знаех, че твоята бледа съпруга не е достатъчно жена за тебе, но се боях, че ти ще се разсърдиш на твоята Амали. Сега виждам колко съм грешала. Ти си ме чакал.

Едва сдържайки страстта си, Филип прокара език по ръба на устните й, после го пъхна в устата й. Знаеше, че вината ще дойде по-късно. Но сега му бе необходимо само да се съсредоточи върху страстното, извиващо се тяло под него, което го възбуждаше отвъд границите на поносимото. Търсещите му пръсти я намериха готова за него, тя го обхвана и го въведе в тялото си. Той нямаше нужда да бъде направляван, мъжествеността му веднага намери своята цел.

С вик на наслада Амали притисна хълбоците си към него, за да посрещне тласъка му, и Филип потъна в дълбините й, изпълвайки я така плътно, че тя изстена. С изпълнени с блясък очи той отметна глава, лицето му се изкриви в експлозията на насладата и викът му отекна в следобедната тишина.

В този съдбовен момент Габи тихо отвори вратата на спалнята, очаквайки да намери Филип заспал. Не бе останала дълго в Льо Шато, щом разбра, че сестрите Дювал ги няма и тя е сама с Марсел. Спомни си как се бе разгневил Филип последния път, когато ги бе заварил сами. Беше в добро настроение, докато бързаше към спалнята, предвкусвайки топло, може би дори страстно посрещане. Шокиращата гледка я хвърли в самите дълбини на ада. С широко отворени очи тя потисна един стон на ужас и обида, притискайки юмрук към устата си. Блаженото изражение на Филип и виковете на любовницата му раздраха зрението и слуха й. Очите й бяха приковани към златистото голо тяло, което бе причина за екстаза на съпруга й. Извиващото се тяло на Амали бе обсипано с капчици пот, тя блестеше с езическата си красота. Габи стоеше прикована към пода, замаяна от гледката на двамата любовници, хванати в момента на удовлетворението. Почувства се като натрапница. Трепна вътрешно, виждайки как красивите черти на Амали се напрягат, почти усети нуждата й да се излее. Но преди Амали да се потопи във вълните на собствената си кулминация, тя обърна глава към Габи и в котешките й очи блеснаха триумфални искрици.

Това беше повече, отколкото Габи би могла да понесе. Мислеше, че да бъде продадена от баща си е било върховното унижение в живота й; но грешеше… колко ужасно грешеше! Собственият й съпруг току-що бе надминал баща й по безсрамие. Габи притисна ръка към корема си, усещайки как детето помръдва в утробата й. Като насън тя избяга от гледката на собственото си падение, запрепъва се надолу по стълбите и затича през къщата, без да срещне никого. В ума й имаше само една мисъл — да избяга. Да избяга от звуците и гледките, отпечатали се завинаги в мозъка й. Без Да се замисли, тя се отправи към конюшнята, натовари натежалото си тяло на гърба на коня на Филип, оседлан и готов да го отнесе обратно към захарните полета. Габи не беше добра ездачка, а и бременността ужасно й пречеше да се задържи както трябва на седлото, но тя решително пое поводите и пришпори коня към банановите гъсталаци, към Льо Шато… и към Марсел, приятел, от когото неимоверно се нуждаеше в този момент.

Габи трепереше неудържимо, изпитваше усещането, че в корема й е забит нож — забит от ръката на Филип и завъртян от тази на Амали. Конят под нея трепна и подскочи, сякаш усетил неопитния ездач на гърба си. Изведнъж той рязко спря и не пожела да помръдне, колкото и да го пришпорваше Габи. Отчаяна, тя не се довери на инстинкта на животното и заби пети в хълбоците му, което накара коня да се изправи на задните си крака, размахвайки неистово предните високо във въздуха. Една пъстра копиеноска, която Габи не бе видяла, скрита в листата на банановите дървета, се плъзна надолу по ствола на едно дърво и падна точно пред краката на ужасения кон. Габи отчаяно се вкопчи в шията на животното, не можейки дори да извика. И усети как бавно се свлича назад; изпусна юздата и се стовари на земята, блъскайки гърба си в дънера на едно дърво, без да види отровната змия, вече мъртва на пътеката, стъпкана от мощните копита на коня. Усещаше само пробождащата, разкъсваща болка, която раздираше тялото й.