Наследството на Арн

Началото на края

Не друго, а именно смъртта блещукаше на вечерното слънце отвъд река Севео. Докато се качваше запъхтян по разклатената дървена стълба към най-високата крепостна стена, епископ Кол видя точно това — ясно, както в многото сънища, вдъхнати му от Светия дух. От другата страна на рекичката чакаше множеството на врага, вдигаше страшна врява с оръжията си и крещеше най-ужасяващи сквернословия.

Ярлът обаче презрително беше обърнал гръб на вражеския цирк, замислено наведен над сандък с пясък, който винаги носеше със себе си на бойното поле. До него стояха най-приближените му мъже, Стюре Бенгтсон и Кнут Торгилсон. В пясъка пред тях цареше бъркотия от черти и шишарки, която никой духовник не би могъл да разгадае. Навсякъде наоколо кънтяха удари с брадви и чукове. Хората до последно подготвяха защитата за утрешния ден.

Ярлът не позволи пристигането на епископа да го прекъсне, но поне вдигна очи за миг, кимна — нито дружелюбно, нито враждебно, и посочи една маса, където придворните му готвачи от Нес тъкмо редяха вечерята. Епископ Кол се настани точно до преградата от трупи, така че имаше добра видимост към потока и разрушения мост при Хервад.

Не можеше да се сдържи да не погледне отново към вдигащите врява врагове от другата страна. Въпреки че беше Божи слуга, а не воин, епископът бе чел достатъчно за войната, за да му се струва, че врагът се намира в обсега на дълъг лък. А долу в лагера, зад най-предните отбранителни насипи при потока, имаше над хиляда стрелци с такива лъкове, строго инструктирани, че ще загубят главите си, ако се приближат до насипите достатъчно, за да ги забележи врагът. На епископ Кол му хрумна, че ако сега всички те застанеха в лагера, откъдето не можеха да ги видят, и им разрешаха да изпратят по една-две стрели, от другата страна мнозина щяха да загинат. Небето се помрачава, когато такъв брой дълги лъкове стреля наведнъж.

Изглежда обаче ярлът изобщо не мислеше за подобна изненадваща атака, а и би било неразумно един епископ да се меси в заповедите му. Ярлът не беше новак в битките. Откак бе поел главното командване на военните сили, не беше загубил нито едно сражение.

И все пак този път изгледите не бяха добри, дори един епископ го разбираше. Непонятно защо, но ярлът не разполагаше с кавалерия, която винаги се бе оказвала най-силното оръжие за него и Фолкунгите. Сега ескадроните се намираха във вражеската половина и сякаш парадираха на последната, коса светлина в красивата вечер, за да покажат непреодолимата си многочисленост. По цветовете на доспехите им се виждаше, че значителна част от тях бяха Фолкунги — най-добрите конници в Скандинавия. С настъпването на зората ярлът или щеше да бъде победен от своите, или самият той щеше да надвие хората си, което беше също толкова лошо. Войната между роднини е най-ужасната от всички.

Ярлът и двамата му приближени изглежда вече бяха готови, кимнаха си със свъсена решителност и вдигнаха свитите си юмруци, за да ги ударят леко един в друг. Ярлът нещо се пошегува и другите двама се засмяха. Отидоха до трапезата, като все още дори с един поглед през рамо не показваха какъвто и да било интерес към номерата на врага отвъд рекичката.

— И така, добри ми епископе! — поде ярлът, когато тримата седнаха на масата, а той потриваше ръцете си, сякаш бяха измръзнали. — Значи си произнесъл вечерната молитва. Надявам се усърдно да си се помолил за нас, за да победим утре!

— Да, помолих се — отвърна спокойно епископът. — Помолих за Божие чудо, защото ми се струва, че нищо друго не може да ни донесе победа утре.

— Така ли? — възкликна ярлът и по строгото му лице проблесна насмешка, колкото внезапна, толкова и неочаквана. — Не смяташ, че сме достатъчно силни тук горе на стръмния бряг? Видял си много конници в далечината и си мислиш, че е лошо да ги нямаме на наша страна? Решил си, че реката е твърде плитка и проклетите наемници от другата страна ще успеят да прегазят през нея за миг?

Ярлът намигна на Стюре Бенгтсон и Кнут Торгилсон, и двамата се разсмяха самоуверено. Епископ Кол се смути, не беше сигурен в отговора си. Все пак именно казаното от ярла изглеждаше най-вероятно. Толкова силна войска като тази от другата страна наистина щеше да прегази плитката рекичка за миг.

— Мисля, че трябва да отделиш доста време за молитва тази нощ, Биргер, и ти знаеш, че това е мнението ми — отвърна той предпазливо.

— А ти знаеш какво мисля аз за такива неща! — скастри го ярлът. — Онези от другата страна не са ли довели своите духовници? Нима Кнут Магнусон, самозваният крал, Кнут Фолкесон, също толкова самозваният ярл, Филип Ларшон и това изчадие, неговият природен брат Филип Кнутсон, както и останалите размирници нямат поне един епископ в свитата си? И нима техните духовници там няма да се молят за победа до среднощ, за което са взети? И срещу тях трябва да изправя теб, сякаш това е дуел с молитви! Сериозно си мисля, че в такъв случай Бог в погнуса би извърнал лице от всички нас. Е, ясни са ти тези неща, епископе.

— Това си наследил от дядо си, Арн — промълви епископ Кол, отчупи парче хляб и се помоли над него, а на масата се възцари мълчание и останалите трима поне привидно за момент сведоха глави в молитва.

— Да, така е — продължи ярлът, когато вече можеха да започнат да се хранят. — И да не си казал друго, освен това, че Арн Магнусон беше Божи воин, при това светец. Именно той единствен смяташе за нагло преди битка да се моли на Бог за победа. Знаеш ли за какво се молеше в такива моменти? Да не се възгордее, и когато извади меча си, същият този меч, който сега нося аз, да не мисли кого да убие, а кого да пощади! Това е достойно за размисъл. И все пак той беше много повече светец от онзи там Ерик Йедвардсон.

— В този момент може би не е особено подходящо да се богохулства — отговори епископ Кол отстъпчиво.

— Да богохулствам! — изсумтя ярлът. — Богохулствам, само защото открито твърдя, че онзи Ерик Йедвардсон, мили Боже, свети Ерик, не е бил кой знае какъв светец. Окъсял с една глава, защото се оставил да го изненадат, и умрял веднага, защото махмурлукът не му позволил да се защити. Между другото, никой от последните трима папи не се е съгласил да обяви пияндурника за светец. Така че ако богохулствам, имам трима папи на моя страна и съм в добра компания.

— Не разбирам как може да си позволиш такава надменност вечерта, която може да се окаже последна в земния ти живот — ядоса се епископ Кол.

— Не е чак толкова лошо — отвърна тихо ярлът и изведнъж се замисли. — Точно това е по-фаталното. Тази нощ може да е последна за повечето от нас тук в лагера. Вярно е. Никога не се знае със сигурност какво ще стане по време на война. Колкото и прецизно да планира човек, винаги може да се случи нещо непредвидено. Така си е. Аз обаче не се страхувам от смъртта, ако щеш вярвай. За мен по-пагубно би било поражението, защото ако ни надвият, повечето от нас тук в лагера ще са мъртви утре преди вечеря. Но не и ти, нито пък аз в най-лошия случай. Ти ще живееш, защото си епископ, а аз — защото ще бъда пленник, ще ме откарат на север вързан и ще ме разменят за короната на сина ми Валдемар. Това вече би било по-лошо от смъртта.

Ярлът протегна ръка към едно парче месо и го поднесе към устата си разгневен. Известно време и четиримата се храниха тихо, мракът се спускаше. Няколко кралски слуги от Нес донесоха насмолени факли и ги закрепиха в железни поставки около тях, а те извадиха наметалата си и се загърнаха с тях. Сега беше времето след Архангеловден, усилната земеделска работа беше свършена. Есента бе необичайно студена и първите скрежни нощи — вече преминали.

Вечеряха набързо, защото и на Кнут Торгилсон, който отговаряше за източните защитни насипи, и на Стюре Бенгтсон, който щеше да държи западния фронт, им предстоеше дълга нощ, ангажирана с работа. Извиниха се вежливо и епископ Кол ги благослови, преди всеки да закрачи в своята посока.

Ярлът седеше, потънал в мисли, и попипваше недопитата си чаша бира.

— И двамата са добри мъже — отбеляза след малко. — Бащите им ми бяха приятели от детството, заедно се учехме във Форшвик. И за разлика от много други роднини, нито те, нито бащите им някога са извършвали предателство. Стюре и Кнут бяха с мен в Тавастия през цялото време. Много от победите ни принадлежат на тях двамата.

— Ако се чувстваш предаден от рода си, това е още по-добра причина да се уповаваш на Бог — заяви епископ Кол с такова изражение, сякаш току-що бе произнесъл нещо много мъдро. Ярлът се засили да му отвърне гневно, но се спря, и вместо това известно време пи от бирата си на бавни глътки.

— Веднъж, още бях много млад — продължи той внезапно, — ние, младежите от Форшвик, се заклехме никога да не вдигаме оръжие един срещу друг. Ние от Форшвик винаги щяхме да бъдем на една и съща страна. Така го беше измислил някога скъпият ми дядо. Ние, конниците от Форшвик, щяхме да бъдем толкова силни заедно, че в кралството не би могло да царува друго освен мир, тъй като никой не би бил способен да ни победи. Щеше да бъде мир изцяло според нашите условия, но все пак мир.

— Изглеждаш разочарован, скъпи ярле — отбеляза предпазливо епископът. — И все пак това намерение навярно е било добро.

— Да, добро беше. Всички мисли на дядо ми Арн бяха добри, като светлина в нощта. Дълго време изглеждаше, че е бил прав. Яздих до него при Гестилрен, тогава още хлапак, но въпреки това ми оказа честта да бъда до него с нашия герб, същия, който вероятно си видял на покрива над нас, докато се тътреше нагоре. Там, при Гестилрен, той надви датчаните за втори път, а тогава, знай, все пак беше времето на Валдемар Победителя, когато Дания беше непобедима. Дядо Арн обаче ги разби в две битки, като и двата пъти нашата форшвикска конница имаше решаващо значение. Той даде живота си за тази победа и за продължителния мир, който щеше да настъпи. И все пак утре ще се изправим срещу форшвикска кавалерия. Дядо Арн сигурно се обръща в гроба си.

— Тъкмо това не разбирам — каза епископ Кол. — По-точно, много неща не разбирам, но най-вече това, че има фолкунгски конници на вражеска страна, но не и на наша.

— Именно — въздъхна ярлът. — Бунтовниците са наши роднини, те са Фолкунги, а на онези конници, които са с размирниците, им е лесно, тъй като нямаме форшвикски кавалеристи на наша страна. Това врагът го знае добре, личи си ако не по друго, то по начина, по който сме се укрепили тук. Аз съм свикнал да побеждавам с конници. Сега, напротив, трябва да спечеля срещу конници, защото моите скъпи родственици са си наумили да престъпят клетвата си, според която няма да вдигнат оръжие срещу хора от Форшвик. По този начин там, в своите стопанства, в Хьонсетер и Йерв, Юнглингастад, Граноса и Форшвик, но най-вече в Лена, както и във всички останали имения и замъци сега повече от двеста конници от Фолкунгите седят със скръстени ръце, оставили ни да се бием за живота си на крака. И ти ме питаш дали съм огорчен?

— Имаш петхилядна войска тук в Норунга, щеше ли да е чак толкова различно с двеста конника повече? — не вярваше епископът.

— Да — усмихна се ярлът, съчувствайки на духовника за невежеството му. — Ако разполагах с конницата от Форшвик, мъжете, които разчистиха цяла Тавастия, нямаше да се налага да се окопаваме като лисици в бърлога. Тогава победата нямаше да струва толкова много кръв, колкото ще се пролее сега, ако изобщо победим. С форшвикската кавалерия щяхме да изметем тези немски наемници от земята ни за седмица. А имахме ли я при нас сега, утре щяхме да победим за няколко часа. Ето колко голяма е разликата.

— Защо тогава сме се окопали като лисици, защо приемаш битката толкова рано, почти веднага след като вражеската войска е проникнала в страната? — попита епископът с тон, който издаваше някакво неверие, че нещата се развиват по най-благоразумния начин. Ярлът обаче ни най-малко не се разгневи, задето така открито поставяха разума му под съмнение.

— Задаваш много умен въпрос, епископе — отговори му той. — Не съм сигурен дали наистина осъзнаваш как той се забива като кама право в множеството проблеми, които аз, Кнут и Стюре обсъждахме през последните седмици. Но положението е такова. Кнут Магнусон и хората му там отвъд са наели войска в Шлезвиг, затова пристигнаха в Халанд с кораби от Ютландия. Техните немски и датски наемници и конници струват много сребро, така че сега имаме избор. Можем да избягваме сблъсък дълго време и да оставим наемниците да опожарят и плячкосат цяла Западна Готаланд, защото накрая няма да има друг начин да им се плати. Може би това би накарало благородните ми другари от Форшвик в лагера на роднините ми скоро да решат, че това е прекалено, да оседлаят конете си и да преминат на наша страна. Може би. Едно обаче е сигурно, и то е, че Кнут Магнусон е твърде силно изкушен да се опита да спечели бързо. Така ще се плати много по-малко сребро на наемниците си. И тъкмо това изкушение сега развявам като примамка пред него, разбираш ли?

— По-скоро не — отвърна епископът замислен. — Да, изкушението да спечели веднага, докато наемниците не са изтощени, и то на възможно най-ниска цена в сребро, това го разбирам. Но ти какво ще спечелиш от една бърза развръзка?

— Ще мога да избера мястото на сражението — доволно обясни ярлът. — Кнут Магнусон иска да ме разбие на мига, затова на драго сърце ще отиде на избраното от мен място. Сега разбра ли?

— Не — въздъхна епископът. — Е, само това, че е по-добре да имаш възможност да избереш мястото, отколкото да не можеш. Но все пак наемниците ще са най-силни в началото на войната.

— Ела! — Ярлът стана и отиде при сандъка с пясък, взе една от факлите и с една бухалка за пране помете цялата бъркотия от линии и шишарки, та всички нападаха шумно на земята. Пясъчната повърхност стана напълно гладка и чиста като празен лист.

— Тук тече Севео, тук е Норунга, а тук е Хервадсбру, където сме ние в момента — учеше го ярлът, като със скован, кокалест показалец чертаеше в пясъка местата, които назоваваше. — Тук горе стоим ние с теб, а тук, от другата страна, се намират враговете. Ако се обърнеш, ще видиш огньовете им. Ако пък насочиш поглед нататък по укрепленията и насипите на изток от моста… тук, има едно голямо тресавище. От него няма измъкване. Далеч на запад пък се издигат скалисти хълмове, които се защитават толкова лесно, че това дори не се налага. Нашите защитни насипи и огради следват цялото протежение на реката, ето така! Е, кажи ми сега, къде ще нападне врагът? Къде ни е слабото място?

Военната игра веднага завладя епископ Кол. Той се наведе над чертите с голям интерес и напрегна мислите си, а след малко взе решение.

— Тук! — възкликна той и зарови показалеца си в пясъка чак до епископския си пръстен. — Тук ще прекосят реката, както казах още като дойдох. Тук ще ни нароят като пчели, а там долу, вляво от нас пясъчният бряг е нисък, дървените ни стени — най-слаби. Не съм ли прав?

— Точно така, напълно прав си, епископе — засмя се ярлът. — За духовник не си чак толкова невеж, колкото би си помислил човек. Първото нещо, което ще направят, е да пробият там долу, където в момента поставяме препятствия за конниците зад дървените стени. Ще им позволим това, няколко хиляди от тях ще се заблъскат един друг. И така, какво ще стане после?

— Няколко хиляди? В такъв случай май все пак сме загубени? — ужаси се епископът.

— Тук! — посочи ярлът в пясъка. — Два изстрела назад, твърде тъмно е вече, за да видиш, има хълм. Там сме скрили три големи катапулта, които успях да взема от Форшвик след дълги преговори. Знаеш ли какво е гръцки огън?

— Тацит го споменава — смънка епископът. — Но аз не съм чел точно тези римски автори със същия интерес като теб, между другото, твоят латински е най-добрият, който съм чувал от устата на светски мъж. Е, кажи ми!

— Катапултите мятат големи глинени делви, пълни с масло от бор, смърч и смола. Тази смес гори като огньовете в ада, а в глинените делви има запалени фитили. И точно адските огньове ще се изсипят върху врага, щом си въобразява, че ще грабне победата. Разбира се, всичко е според Божията воля.

— Пак богохулстваш!

— Знаеш мнението ми за това. Иска ли Бог да опече две хиляди наемници или не? По-скоро такъв въпрос намирам за скверен, както и мисълта, с която ти, епископе, трябва да се примириш — че тази нощ ще се молиш на колене врагът наистина да падне в капана ни под огъня. По-злочеста смърт няма, ще загинат в ужасни страдания и вопли, а после ще се разнася воня на изгорено месо из цялата местност. Вярвам, че оказвам на Бог най-голяма почит, като не го моля за подобно нещо. Но ти се моли!

— Но… всичките дълги лъкове? — попита епископ Кол с усилие да прекъсне нишката на сквернословна насмешка, захваната току-що от ярла. — Всичките хиляда стрелци, както и ние останалите, ще се надяваме на огнената клопка? Не си ли понесъл всички яйца в една кошница?

— Със сигурност не съм — усмихна се ярлът. — Наистина е удоволствие да те гледам толкова по-просветен във военните въпроси, отколкото очаквах, епископе. Така, тук отзад, на запад от хълма, сме изсекли всички върхове на дърветата и сме разчистили една голяма просека. Там стоят дългите лъкове. Когато огънят вече е хвърлен и враговете се разбягат, а блъсканицата при реката е най-голяма, тогава е моментът. Ела да седнем пак!

Доставиха си удоволствието да пийнат още топла бира заради студа и известно време и двамата седяха в мрака, потънали в мислите си. Около тях горяха огньове и ечаха удари на брадви. Дърводелци бяха започнали да редят над главите им като покрив тънки, разцепени дънери и сега същото се случваше по целия дълъг защитен насип към реката, където щяха да заемат местата си стрелци с лъкове и арбалети и където няколко мъже се приготвяха за нощта.

Небето беше ясно, което предвещаваше студена нощ и ранно нападение, понеже утринната светлина щеше да настъпи бързо.

— Виждаш ли този покрив, епископе? — попита ярлът след дълго мълчание. — Враговете не го забелязаха, когато вдигаха врява и се перчеха там долу. Те ще разположат стрелците си от другата страна, смятайки, че могат да ни засилят със стрели преди да тръгнат през реката. Само че те ще стоят твърде високо, а нашият покрив е леко наклонен надолу. Беше ли светло, веднага щеше да разбереш това, ако се качиш горе, тогава нямаше да виждаш скалите от другата страна. Това означава, че никой не би могъл да те простреля оттам. Не вижда ли човек стрелеца, не може и да бъде улучен от близко разстояние. Много стрели ще се пропилеят преди да схванат това. За да ни достигнат, трябва да влязат в реката, а тогава ще можем да ги уцелим с нашите стрели.

— А огън? Нямат ли и те огнени стрели? — възрази епископът вяло.

— Имат, със сигурност. Но ние скоро ще сложим кравешките кожи на покрива ни, никакъв пожар няма да ни застигне. Долу от задната страна има големи бъчви с вода, ако все пак някъде се разпали огън.

— Високомерието ти ме плаши, ярле. Сигурен ли си, че си помислил за всичко?

— Не съм помислил за всичко, никой не е способен на това. Както вече казах, във войната се случват много неща, които никой не е успял да предвиди. Просто мислих толкова добре, колкото аз и няколко от най-прозорливите ми роднини можем. А високомерен не съм — само глупаците са високомерни по време на война, а и те не живеят толкова дълго, колкото мен.

— И не искаш да се помолим заедно?

— Не, а ти знаеш защо.

— Тогава защо беше толкова важно за теб да имаш със себе си епископ?

— Не беше. За мен беше важно ти да си тук, понеже си ми секретар. Можеш да водиш преговори, да пишеш грамоти и споразумения, а тези умения може би ще ни потрябват утре, когато ще скрепим победата с печат. Или поражението.

— Ако Бог е с теб утре и победиш, каква милост си намислил за разгромените си родственици?

Въпросът на епископа не беше толкова невинен, колкото звучеше. Странно беше дори това, че изобщо попита — явно имаше лошо предчувствие. Ако се случеше мъже, особено родственици, да се надвият в битка, обикновено накрая сядаха да пият военна бира, а след това всеки поемаше по пътя си, след като се е заклел в това и онова, което невинаги имаше намерение да спази. С въпроса си епископ Кол бе показал, че се съмнява в подобна кротост след победата. Не го успокои и продължителното мрачно мълчание на ярла.

— Рибата още е в реката — смънка накрая рязко.

— Има ли нещо, което би ни осигурило победата, и друго, което би направило сигурно поражението ни? — попита епископът, след като и той беше мълчал известно време.

— Да — отвърна ярлът. — Със сигурност щяхме да победим, независимо от условията, ако имах най-скъпите си другари от Форшвик на моя страна тази нощ. А поражението ни е неизбежно, ако врагът не падне в клопката ни, а ни щурмува на съвсем различно място от това, което изглежда примамливо. Самият аз на тяхно място бих се усъмнил, ако застана пред укрепление с полуотворена врата. Щях да предугадя капана.

— Нека тогава се молим високомерието на врага да е по-голямо от хитростта му — въздъхна епископът.

— Да, май все пак трябва тихо да се помолим за милост, една молитва без много да се перчим — усмихна се ярлът закачливо.

Епископ Кол стисна зъби и реши да не повдига наново въпроса за молитви преди война. Що се отнасяше до това, ярлът беше своенравен по начин, който противоречеше на всякакъв разум. На никой друг мъж в Скандинавия нямаше да му хрумне нелепата мисъл да не се помоли вечерта преди важна битка. Но веднага след като си помисли това, епископът се сети за онзи, който може би беше същият.

— Така и не успях да се срещна с дядо ти Арн — започна той тихо, сякаш за да покаже, че сега не му се хабяха думи нито за война, нито за молитва. — Че Арн Магнусон е бил велик човек, ми е известно; че е бил най-големият воин сред всички вас, също ми е ясно. Но какъв беше като човек, когато не носеше броня?

— Като никой друг, а наследството му е тежко — отговори ярлът замислено. — Сега ти го казвам съвсем сериозно, без насмешка или шега: той наистина беше светец. Никой мъж не иска да го сравняват със светец, но въпреки това мен са ме наричали така през целия ми живот. А както сам знаеш, далеч съм от това да бъда светец.

— Да — съгласи се спокойно епископът, — далеч си от това да бъдеш светец. Ти си корав мъж, Биргер, и по никакъв начин не можеш да се чувстваш сигурен, че ще ти бъде дадено да срещнеш скъпия си дядо в следващия живот.

— Ето, виждаш ли! Отново ме сравняваш с него! На смъртния му одър се заклех в две неща и досега съм успял да ги спазя. Едното беше да крепя кралството единно и да го нарека Швеция, така и ще направя, ако спечелим утре. Другото беше да построя град на мястото, където Меларен се слива със Северно море при Агнефит. Вече съм започнал и съм решил да нарека този град Стокхолм. Е, утре може вече да съм се провалил с първото си обещание, ако размирниците ни победят. Погледни, това е мечът на Арн Магнусон! Нося го, когато не съм сигурен в победата, но досега не съм губил като се бия с него.

Епископ Кол не откриваше особена разлика между меча на ярла и други, които беше виждал. Само това, че ножницата му беше доста по-обикновена от тези на големците, от черна кожа, без украса, със семпъл червен рицарски кръст най-горе до дръжката на меча. А и чудноватите златни знаци по острието, които не се четяха. Ярлът внимателно беше поставил меча на масата пред епископа между пушената шунка и хляба. Духовникът прокара пръсти по златния надпис и се наведе напред, за да се опита да ги прочете на светлината от огъня, без да разбира и една сричка.

— На какъв език е това и какво е написано? — попита той, след като се отказа от опитите си да го разчете.

— Ако ти кажа какво е, само ще се възгордееш и ще завъртиш очи съвсем лицемерно — отвърна ярлът със сподавен смях. — Подарък е от един крал, чието име ти знаеш, на Арн Магнусон, през лето Господне 1191-о. Повече няма да ти кажа.

— Бил е рицар от Братството на меча?

— Не, беше тамплиер. Духовник и берсерк[2] в една кожа, може да се каже. Самият той създаде цялата ни конница от Форшвик, всички ние сме негови чеда, също и няколко от разбойниците, намиращи се от другата страна на реката. Ние, които никога нямаше да се предадем един друг, ние, които сега сме си изменили. Много щеше да страда, ако знаеше това.

— А как щеше да постъпи с победата утре?

— Със сигурност не като мен. Той беше светец, а сега ти казвам за последен път — аз не съм такъв. Искаш ли да нагласят постелята ти тук горе? Не, всъщност, не е уместно. Насам ще са насочени повечето стрели утре. Врагът е видял герба ми, а несъмнено и моя плащ. Ела, ще отидем на по-сигурно място!

Въпреки възрастта си ярлът припна надолу по стълбата от задната страна на крепостната стена със значително по-голяма лекота от доста по-младия епископ. Обиколиха лагера, където още кипеше усилена работа — цепеха нови дънери и ги завързваха заедно или ги заостряха за препятствия срещу конниците. Откъдето минеха, епископът благославяше воини и работници, и където забележеха да се приближава обшитият с хермелинова кожа плащ на ярла, всякаква работа спираше. Отне им време да изминат двестате крачки до хълма с катапултите. Там смяташе да нощува ярлът. Така или иначе призори, преди началото на битката, отново щяха да направят една обиколка заедно, увери той епископ Кол, а духовникът сякаш никога не смяташе да спре с благославянето на мъже, които вероятно щяха да са мъртви към края на следващия ден.

Като изкачиха хълма с катапултите и ярлът тъкмо разказваше на епископа как са построени и как щяха да ги използват, в лагера биха тревога — чужди конници се приближаваха и много мъже идваха пеша с оръжия.

Тъй като никакви ездачи не можеха да нападнат по тъмно, обзе ги зловещо предчувствие, сякаш нечовешка опасност ги приближаваше отвън, въпреки че пръхтенето на конете и дрънченето на стремената се долавяха ясно. Скоро прозвучаха и гневни гласове, а след това и викове, че идваха рицарят Сигурд и хората от Форшвик.

Ярлът се вкамени, като чу това, и рязко сграбчи ръката на епископ Кол, чак го заболя. След това направи нещо, което епископът никога не би могъл да си помисли. Падна на колене и зареди на латински дълги благодарствени слова към Бог и Божията майка. Очите на духовника се насълзиха при тази гледка и той си представи, че в небесното царство радостта от един поправил се грешник е много по-голяма, отколкото от сто праведни мъже.

Ярлът действително се молеше на Бог, а на епископа дори му се стори, че вижда някоя и друга сълза по грубото, белязано от сражения лице с буцестата квадратна брадичка, заради която видът на Биргер всяваше такъв ужас както у духовници, така и у светски мъже.

Ездачите спряха от външната страна на лагера и двама от тях слязоха от конете, а от всички посоки с готовност се протегнаха ръце, за да задържат животните.

Рицарят Сигурд беше стар човек, по-възрастен от ярла, но вървеше през тълпата стрелци и копиеносци с високо вдигната глава като велик воин, какъвто винаги е бил. Косата му падаше по раменете дълга и посивяла, шлемът висеше на синджир на рамото му, както при всички от Форшвик.

Когато ярлът бавно тръгна да го посрещне заедно с епископ Кол, никой не би повярвал, че той току-що се бе изправил след молитва, защото никой изобщо не би могъл да си представи ярла на колене. Спря при един огън, където беше светло, и спокойно изчака рицаря Сигурд. Застанаха един срещу друг, сякаш никой от тях не искаше да заговори пръв, а просто се измерваха с поглед с неподвижни лица.

— Ако си дошъл на бира, Сигурд, избрал си особено време — поздрави го най-сетне ярлът на висок глас, така че да чуят всички наоколо. — Не по-малко си и добре дошъл — добави след кратко мълчание.

— С удоволствие ще изпия приветствената ти бира, ярл Биргер — отговори Сигурд по същия скован начин. — Но в такъв случаи се надявам да имаш достатъчно в лагера, защото сме много и сме яздили здраво, за да не закъснеем.

— Откъде идвате и колко сте? — попита ярлът, без да му мигне окото.

— Дванайсет ескадрона, ако смятаме по форшвикския начин, 192 мъже. Събрахме се в Лена и оттам идваме, както ни повелява честта — отвърна рицарят Сигурд и в същия момент каменното му лице започна да се разчупва в усмивка.

Тя веднага зарази ярла, който захвърли цялата си гордост и с три големи крачки се втурна да прегърне силно своя роднина.

"Ти и нашите приятели дойдохте с победата, Сигурд», подшушна му ярлът, така че никой друг да не чуе. "Имаме си бира за добре дошъл в лагера, но толкова повече ще имаме нужда да се разхладим утре на вечеря, когато всичко приключи".