Наследството на Арн

Краят на началото

В черната нощ ярл Биргер отиде при новодошлите фолкунгски конници заедно с епископ Кол, поздрави ги всичките един по един и прегърна някои от онези, които познаваше най-добре. Не можеше да скрие сълзите си.

Наоколо във военния лагер усилено работеха на светлината на факли. Одираха и последните кравешки кожи и ги носеха горе по покривите на укрепленията. Закарваха колички и каруци с месо и припаси навътре в полето. С настъпването на зората повече от хиляда мъже щяха да са напуснали лагера. Това бяха всички дърводелци, дървосекачи и касапи, чиято работа във войната беше приключила, а присъствието им по време на сражението нямаше да донесе нито полза, нито радост. Следваха старателно плана, изготвен от Биргер, докато утрешната победа все още не беше сигурна.

След като ярлът поздрави всички конници, а епископ Кол ги благослови, което си искаше времето, тъй като бяха близо двеста мъже, Биргер отведе рицаря Сигурд и тримата му най-главни командири в укреплението при реката. Там нареди да запалят още факли, изглади пясъка в сандъка и отново подреди всички шишарки и клечки, чертаеше линии с показалец, докато обясняваше как щяха да водят битката на следващия ден. Конницата щеше да заобиколи в широка дъга и да нападне врага в гръб по сигнал на Биргер. Знакът щеше да бъде стрела със син огън, изпратена право нагоре в небето.

Трудно беше да се каже кога щеше да дойде синият знак, защото потръгнеше ли всичко според очакванията и надеждите на Биргер, вражеските редици сериозно щяха да се разпокъсат от нападението си през реката и последвалото бягство обратно. В такъв случай конницата щеше да се изправи срещу враг, разбягал се в голям безпорядък, и лесно можеше да го надвие след кратка борба. Наемните войници бяха известни с това, че веднага се отказваха, ако преценяха победата в дадено сражение за непостижима, тъй като ни най-малко не им харесваше да рискуват живота си. Тръгнеха ли си чуждестранните наемни войници, на фолкунгските бунтовници не им оставаше друг избор, освен веднага да се предадат в плен.

Конницата щеше да се раздели на две групи — една по-голяма, с тежката задача да надвие чуждите конници, и една по-малка, която щеше да обкръжи и подсигури лагера на врага, за да не може никой да избяга оттам. Биргер заповяда на сина на рицаря Сигурд, Роланд Алдесон, да командва по-големия отряд конници, който щеше да получи най-мъчната и опасна работа. Самият рицар Сигурд щеше да предвожда по-малката група, която да превземе вражеския лагер. Нито рицарят Сигурд, нито синът му се противопоставиха на това нареждане, въпреки че размениха кратки, учудени погледи.

Зададоха няколко въпроса и преговориха целия план, а след това Биргер заповяда на юнкер Роланд и другите двама командири да си потърсят места за нощуване и да го оставят насаме с рицаря Сигурд.

— Не исках да кажа нищо пред младежите, но сега навярно трябва да те попитам защо възложи на сина ми най-трудната и опасна задача — запита рицарят Сигурд спокойно, когато другите вече бяха твърде далеч, за да ги чуят. В гласа му имаше повече учудване, отколкото безпокойство или гняв.

— Да не би ти да предпочиташе да предвождаш тази атака? — отвърна на въпроса му Биргер със закачливо пламъче в очите. — Спомни си, че ние с теб вече остаряваме, реакциите ни се позабавят. Дадох тази заповед вместо теб, Сигурд, и намерението ми беше да ти направя услуга.

— Тази услуга ще ми струва скъпо, ако Роланд попадне сред убитите, когато разчистваме бойното поле утре вечер — измърмори Сигурд.

— Не целях това, а напротив, да дам на Роланд част от честта след победата утре — отвърна Биргер. — В добро настроение съм. След пристигането ти разчитам на сигурна победа. Ти пък се отърва от избора дали да възложиш на сина си безобидната задача да бъде твой знаменосец или трудната, която аз му дадох, а и двамата знаем, че той би предпочел именно нея.

— Имаш право и съм ти благодарен — съгласи се рицарят Сигурд замислено. — Може би точно както ти каза, щях да дам на Роланд някое безопасно място сред задните резерви или като мой знаменосец. Той щеше да се окаже принуден да се подчини на тази заповед, но впоследствие щеше да ме кори горчиво. Та така, значи моята задача ще бъде да събера фолкунгските пленници, след като завземем лагера им?

— Да, понеже си мъж на честта и всички те познават — потвърди Биргер. — Ще бъде по-спокойно и прилежно ти да се погрижиш за това, отколкото аз.

— След това обаче ще предам всички пленници на теб?

— Да, всички те са пленници на краля, а аз съм негов главнокомандващ — отвърна Биргер кратко и неохотно. Рицарят Сигурд го наблюдава дълго и замислено, но без омраза в погледа.

— Виждам, че нещо те мъчи, Сигурд — отбеляза Биргер, когато мълчанието им започна да натежава. — По-добре да го кажеш сега!

— Плаши ме жестокостта, която ще проявиш към пленниците, а много от тях са наши роднини. Умолявам те да си припомниш многократно повтаряните от Арн Магнусон думи за милост, думите, които е запечатал във всички ни — отговори Сигурд бавно, с намръщено чело.

— Струва ми се, че разбирам за кои думи говориш — въздъхна Биргер уморено. — Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш. Те изникнаха в паметта ти, нали?

— Да — отвърна Сигурд. — Точно тях исках да ти припомня.

— Аз не съм светец като него, това не влизаше в наследството ми — сви рамене Биргер. — Освен това Арн Магнусон бъркаше по един важен въпрос, защото дори той не беше безгрешен. Сигурно си спомняш как говореше, че властта се крепи на три еднакво силни основи?

— Да, златото, меча и кръста — отговори Сигурд. — Казваше, че когато ние, Фолкунгите, ги притежаваме и трите, мирът ще трае вечно, а страната ще процъфтява. И сега твърдиш, че вече не вярваш на тази мъдрост?

— Не, само отчасти — отговори Биргер. — Скоро ще се откъснем от църквата и ще оставим на духовниците властта, която принадлежи на кръста. Няма да се месим в делата им, както и те повече няма да се намесват в това, което върши светската власт. Тогава ще стъпим на две основи — златото и меча. Има обаче и трета, която май е също толкова важна — законът. Арн Магнусон не осъзнаваше важността на законите, тъй като беше толкова добър християнин, че намираше законите на църквата и съвестта за повече от достатъчни за всички ни. И тъкмо там грешеше, може би точно защото беше много по-добър човек от теб и мен. След победата, която ще извоюваме утре, в цялото кралство ще бъде въведен кралски закон за домашния мир. Всеки ще бъде господар в собствената си къща, никой като нас с теб няма да може повече да се натрапва в чужд дом, да позори жената в него или да опразва килерите. Такава ще остане утрешната победа в бъдната памет.

Сигурд го слуша мълчалив и замислен, от време на време кимаше, сякаш беше съгласен с повечето неща и също намираше за мъдро и справедливо да се опазят запасите на селяните. И все пак не беше съвсем доволен.

— Опасявам се, че утрешната победа ще се запечата в паметта по-скоро с нещо съвсем различно — каза той накрая. — Струва ми се, че знаеш за какво говоря.

— Не, не знам — излъга Биргер и направи въпросителен жест с ръце.

— Начинът, по който ще се отнесеш с пленниците — отговори Сигурд. — Познавам те, Биргер, няма да проявиш милост към победените.

— Сега бих могъл да те излъжа, Сигурд, от страх, че отново ще промениш намерението си, ще вземеш конниците си и ще ме оставиш тук в гнездото на оси. Лъжата по такъв въпрос обаче би обидила тежко както теб, така и мен след всичките ми благодарствени молитви при пристигането ти със спасението. Да, опасенията ти ще бъдат оправдани и ще ти кажа защо. Това няма нищо общо с омраза, грубост или гняв — не съм такъв елементарен човек. Това обаче ще бъде последният бунт. Оставя ли размирниците да се измъкнат с всевъзможни уверения и фалшиви клетви в покорство до края на живота си, няма да мине дълго, преди да се върнем тук притеснени от нов бунт. Ако им взема главите, най-накрая в кралството ще настъпи мир.

— Разбирам как разсъждаваш и все пак се опасявам, че грешиш — отвърна рицарят Сигурд. — Ще им отсечеш главите и така ще им запушиш устата. Синовете и роднините им обаче ще те мразят вечно и от тази омраза скоро ще покълне нов бунт. Сееш драконови семена, Биргер, макар да разбирам добрите ти намерения.

— Отчасти имаш право — съгласи се Биргер. — Ще настанат много вопли и омраза. Това обаче означава и дълъг период на приличие, най-малко десет години. През това време ние ще бъдем прилежни и ще завършим кралските крепости — Калмар, Стокхолм, Йоребру, Нишопинг и останалите. От тях ще владеем страната. Междувременно законите за неприкосновеност на жените, домовете и църквите ще преобразят кралството ни. Мина времето на кървавото отмъщение. Тогава и времето на бунтовете ще бъде забравено.

— И за това си готов да си навлечеш цялата омраза, която ще последва от утрешната ти жестокост? — попита Сигурд, без да издаде с интонацията си дали се е оставил да го убеди.

— Да, точно така мисля — отвърна Биргер. — Всеки мъж на честта трябва да се грижи за следата, която оставя след себе си, бъди сигурен. Но ако си мисли човек така, може да се подмами от собствената си суета, защото по-важни от паметта за теб са делата ти и за какво са послужили. След победата утре ще наречем кралството ни Швеция от латинското Suecia — една дума и за Готаланд, и за Свеаланд. Ще сплотим кралството в сговор и сила и вече няма да питаме кой идва от Свеаланд и кой от земите на готите. Това ще бъде мое дело и може би много по-голямо и красиво от спомена за мен.

— Всъщност ти вярвам, Биргер — замисли се рицарят Сигурд и приглади настрана дългата си сива коса. — Вярвам, че делото ти ще се окаже много по-голямо и добро от славата ти. И все пак искам да те помоля за една услуга.

— Знаеш, че точно в този момент не мога да ти откажа нищо — бързо отвърна Биргер. — Ще се опитам да изпълня молбата ти, каквато и да е.

— В такъв случай те моля за разрешение утре след победата да си взема конниците и да се махна оттук, защото не искам да виждам какво мислиш да правиш тогава, дори и при условие, че вярвам в правотата на думите ти.

— Смяташ ли, че имам право?

— Да, макар да е тежко да се признае, Биргер. Мисля, че имаш право, но въпреки това предпочитам да не виждам как роднините ми умират утре.

Час преди разсъмване лагерът бе събуден от пробуждащите воини, които обикаляха и удряха железни триъгълници. Запалиха огън във всички поставки за факли и лагерът се раздвижи като огромен мравуняк.

Ярлът стоеше на върха на задния хълм при катапултите, които щяха да удавят врага в огнено море, ако всичко вървеше по план. Освен мъжете, които щяха да работят на машините, там горе бяха и епископ Кол, десет стрелци с арбалет за защита и двама стрелци с дълги лъкове и готови огнени стрели, както и няколко купички сяра и медни стърготини. В лагера задачите се вършеха спокойно и уверено, поредните каруци с работници без оръжия заскърцаха навън в нощта и скоро над четирите хиляди мъже, останали да победят или да загинат, започна да се спуска студена тишина.

Показа се първата светлинка на зората и звездите угаснаха една по една. Сега оставаше само да чакат и да се молят.

Ескадроните от Форшвик бяха потеглили в мрака още два часа преди разсъмване, тъй като в началото на дългия си заобиколен път трябваше предпазливо да вървят пеша. Отсъствието им правеше тишината още по-злокобна, понеже не се чуваше ни един пръхтящ кон от собствената страна, но пък много повече от другия бряг на реката, където врагът започваше да се строява за атака.

Епископ Кол трепереше, облян в студена пот. Никога не беше виждал голяма битка отблизо и вече се разкайваше, задето не бе приел предложението на ярла да се оттегли с някоя от последните каруци. Сега беше твърде късно и макар да не се боеше за живота си, той изпитваше още по-голямо безпокойство при мисълта за жестоките сцени, които предстояха. На този етап той разбираше много добре, че ярлът е заложил неприятен капан.

Щом стана достатъчно светло за стрелба, от другата страна на Севео прозвуча внезапен, пронизителен сигнал с рог и дълга огнена змия пропълзя по цялото продължение на отсрещния бряг. На светлината на огъня видяха как запалиха огромно количество стрели и ги насочиха нагоре. Със следващия сигнал небето пред тях се превърна в пламтяща светлина и първата вълна огнени стрели се изсипа над най-предните укрепления по речния бряг. Епископ Кол усети как сърцето му бие като ковашки чук в гърдите му, а слепоочията му пулсират. Напрежението заплашваше да го обори до припадък. Когато обаче погледна към ярла, доволната му, изкривена усмивка го поуспокои.

Изглежда засега всичко се развиваше точно според предвижданията на ярла. Вълна след вълна огнени стрели се изсипваше над предните редици в лагера, но никъде не се разпалваше пожар. Повечето стрели се забиваха в мокри кравешки кожи и угасваха със свистене. Някой и друг изстрел попадаше по-навътре в лагера, но бързи момчета с ведра вода и метли от елови клони ги угасяха. Огънят не се захвана никъде.

След като в продължение на половин час врагът напразно се бе опитвал да подпали лагера, той премина към следващата стъпка в плана си за нападение. На другия бряг настана страшно дрънчене — конницата и пехотинците се подреждаха на фаланги, същевременно стрелците се оттегляха, за да им направят място. При нов сигнал с рог се чу мощна врява, която епископ Кол не можа да разгадае и се принуди да се наведе към все още доволно усмихнатия ярл, за да попита.

Това беше звукът от хиляда или повече мъже, които едновременно навлизаха в реката, за да щурмуват укрепленията от другата страна.

Едва сега собствените стрелци с лъкове и арбалети започнаха да отвръщат и от писъците и воплите долу в реката епископ Кол разбра, че много врагове падаха още по пътя към брега. Нови пехотинци обаче се блъскаха изотзад през цялото време и така на нещастниците им оставаше само един път — напред към дървените стени, редути и палисади от другата страна.

Тогава Биргер заповяда да опънат и заредят трите катапулта с първите бъчви от това, което той наричаше гръцки огън. Отпред се чуваше мощен тътен от стенобойните машини на врага по дървените стени и Биргер заповяда на единия стрелец да изпрати стрела със сяра право напред през лагера, за да се забие от вътрешната страна на защитната стена. Силният, ярък пламък означаваше, че всички зад стените, където врагът се мъчеше да си проправи път, щяха да се отдръпнат. Никой от своите не биваше да остава там, понеже противниците скоро щяха да щурмуват.

Трясъкът от стенобойни машини, скърцащо и пръскащо се дърво ставаше все по-силен, скоро част от стената се огъна, а след нея и участък, дълъг близо трийсет стъпки. Откъм враговете се чуха гръмки, триумфиращи викове, те се изсипаха вътре и след два пронизителни сигнала с рог от другата страна долетя тътенът от конски копита, после от вода, прекосявана от стотици конници.

Ярлът беше заповядал на хората си да запалят фитилите на гръцкия огън и епископ Кол се страхуваше, че някоя от бъчвите можеше да избухне, преди да са успели да ги изстрелят. Ярлът обаче изчака хладнокръвно, почти докато първите вражески воини дойдоха в обсега на собствените му стражи стрелци, и чак тогава заповяда да стрелят и с трите катапулта, а после да ги заредят наново с най-голяма бързина. Тежките бъчви полетяха в миг — носеха се през въздуха едва ли не бавно и безобидно. Когато обаче се удариха в земята, те се пръснаха и разсипаха пламъци във всички посоки наоколо на височина колкото дърветата в местността. Вълна горещина удари в лицето епископ Кол и той се принуди да вдигне ръце, за да се защити.

Гледката пред него беше ужасяваща. От гърлата на стотици, може би хиляда мъже се надигаха сърцераздирателни писъци на болка и страх. Хора търчаха като горящи факли във всички посоки, преди да се свлекат на земята ревящи от болка, и пламъците да ги погълнат. Тогава вече и следващите три огнени бъчви бяха във въздуха и този път ги изпратиха по-далеч, така че огненото море се разля около конниците, които тъкмо напираха от другата страна. Гледката наистина би трябвало да съвпада с представите на човека за ада, мислеше си епископ Кол, а очите му се насълзиха от неизразимото страдание на мъже и коне, които лежаха, ритаха и пищяха в пламъците.

Тогава ярлът заповяда да изстрелят още една сярна стрела по посока на собствените стрелци с лъкове. Тя едва успя да се приземи с яркия си пламък, когато зашумяха хиляда опънати лъка, и скоро черен облак описа широка дъга нагоре и се спусна в ревящия хаос от разбягали се врагове в тотална, безнадеждна блъсканица долу при реката.

Откъм стрелците пристигна още един облак, а след това вече не се виждаха толкова много бегълци на път нагоре по другия бряг, само че отвсякъде долиташе най-ужасен вой от онези, които горяха, но смъртта още не ги бе спасила.

Сега ярлът спокойно нареди на един от стрелците да оваля насмолената си стрела в медни стърготини, да я запали и да я изпрати право нагоре в облаците.

Скоро към небето се издигна святкащ и съскащ син пламък, спря се като малка, грейнала звездичка и се обърна надолу.

Писъците на горящите и умиращите бяха стихнали, само неколцина изостанали врагове тичаха, подгонени от пеши стрелци или под обстрела на арбалети откъм бойниците по брега на реката. Отделни коне без ездачи търчаха напред-назад с подпалени опашки и гриви, с побелели от страх очи. Мощният огън насред лагера зад разрушените стени вече догаряше и щом изчезна, оголи плътен килим от черни човешки останки, където някои все още се гърчеха и се движеха сякаш бяха живи.

Тогава се чу далечен тътен, който епископ Кол първо сметна за буря. Когато обаче шумът прерасна в мощен грохот на другия бряг, той осъзна, че това беше фолкунгската конница, която нападаше вече жестоко измъчения враг.

В този миг ярлът го погледна и се усмихна, кимна и посочи към отсрещната страна.

— Онова — обясни той, — е музика за моите уши. Това са нашите, това са братята и роднините ми. Това е фолкунгската конница. Сега, скъпи епископе, можеш да благодариш на Бог за победата, ако искаш, защото всичко свърши.

Ярлът и знаменосецът му прекосиха Севео чак по обед и отидоха в лагера на врага, където работата по разчистването вече бе доста напреднала и от погребалните клади се издигаше гъст черен пушек.

Победата обаче не беше толкова лесна и очевидна, колкото изглеждаше, когато конните отряди от Форшвик пристигнаха с гръм. Срещнаха много по-свирепа съпротива от очакваната. Отчасти доста от наемните чуждестранни конници бяха успели да се върнат, преди да навлязат в огненото море и да ги посрещнат бегълци и подпалени. Отчасти бяха и два пъти повече, отколкото Биргер бе предполагал.

Впоследствие главнокомандващият им се беше оплакал, че ненужно са протакали битката толкова много, но обяснението му беше, че чисто и просто бе подценил облечените в синьо конници, които бяха нападнали, понеже размирниците бяха разполагали със значително повече хора, следователно трябваше да спечелят с лекота.

Биргер също се бе провинил в подценяване, не беше сполучил да се сдобие с ясни сведения за точния брой на конниците от другата страна. Беше измамен от същата хитрост, която той самият многократно бе прилагал — да остави една малка група от собствената конница на показ, а по-голямата част да скрие от очите на врага.

И така, той не беше изпратил младия Роланд Алдесон към една елементарна победа, каквото бе намерението му. Роланд бе попаднал насред превъзхождащо ги множество силезийски конници, доста здраво защитени с немски брони от вида, който едва през последните години бяха започнали да употребяват на юг.

Все пак обаче Роланд и командирите му скоро бяха преодолели трудностите си, бяха извели наемните конници на откритото поле, като се бяха престорили, че бягат от тях, а после ги бяха надвили, съумявайки по-добре и преди всичко много по-бързо да се преподредят в линии за атака и по-малки групи, между бягство и нападение.

Биргер се позасрами, когато се натъкна на рицаря Сигурд вътре в лагера, където държаха пленниците Фолкунги, и узна какво се бе случило. Сигурд обаче набързо сложи край на извиненията му — в крайна сметка с Божия помощ именно синът му Роланд се бе превърнал в онзи възпитаник на Форшвик, който бе осигурил победата. Няколкото кървящи драскотини и рани бяха евтина цена за такава чест.

Сега обаче наближаваше мигът на раздялата им, твърдеше Сигурд. В една от по-големите палатки седяха пленници с вързани ръце и изискваха да започнат преговори с победителите си. Тъй като очевидно не схващаха какво ги очаква, те бяха силно възмутени и обидени, задето са ги завързали като обикновени пленници. Най-гласовити бяха Кнут Магнусон, който се наричаше крал, и Кнут Фолкесон, който се представяше за негов ярл. Другите, Филип Ларшон и още четирима мъже от заговорническия съюз на юнкерите, изглеждаха по-тихи и предпазливи.

Всички наемни войници седяха и чакаха в една от по-големите кошари, много от тях си говореха и се смееха безгрижно. Наглед бяха между седемстотин и осемстотин оцелели или леко ранени.

Биргер не бе споменал пред рицаря Сигурд какви намерения имаше спрямо заловените наемни войници, а те самите изглежда смятаха за дадено, че, както обикновено, просто щеше да им се наложи да преминат на страната на победителите или да предадат половината от заплатите си според обичая, а след това да потеглят за вкъщи. По този начин се отнасяха с мъжете, които воюват за хляба си, понеже никога нямаха зъб на никого, следователно и не можеха да бъдат врагове на победителите си.

Биргер беше решил да подари живота на един от всеки десет. По този начин жалката група оцелели щеше да отнесе у дома едно много ясно послание. Тук на север никаква милост не очакваше наемниците. Никой следващ бунтовник нямаше да може да си купи нова войска от южните земи вместо онази, която не успява да събере в собствената си страна.

От размирниците пък никой нямаше да оживее. Пред палатката на заловените роднини сложиха каменен блок за палача.

Като видя това, Сигурд стана още по-нетърпелив да се махне със своите конници от Форшвик. Биргер заяви, че няма възражения, но все пак помоли рицаря преди това да строи всички ескадрони по ливадите, където най-вече младият Роланд бе извоювал победата.

Там пред всички роднини той заповяда на юнкер Роланд да слезе от коня си, да пристъпи напред и да падне на колене пред своя ярл. След това извади тамплиерския меч на Арн Магнусон, вдигна го на слънчевата светлина, а златото по рицарския кръст и тайнствения надпис проблесна и залъщя.

— Роланд, мой скъпи и смели родственико! — извика той. — Победата днес дължим най-вече на теб. Ти донесе чест на рода си и на другарите си от Форшвик. Сега те правя първия рицар на Швеция — името на нашето кралство от този ден и тази победа. А твоето име, рицарю Роланд, ще бъде Роланд Сигурдсон и никое друго!

Докосна леко двете рамена на младия Роланд с меча си, заповяда му да се изправи и го прегърна.

Тогава всички от Форшвик извадиха мечовете си едновременно, вдигнаха ги към небето и нададоха мощния боен рев, който използваха при големи нападения.

Очите на рицаря Сигурд бяха просълзени, когато излезе напред и прегърна Биргер с уверението, че цялата им стара вражда е приключила завинаги и Биргер може да разчита на приятелството му и това на сина му, докато са живи.

И все пак не искаше да остане, за да наблюдава онова, което предстоеше да се случи, макар да бе повярвал на уверенията на Биргер, че това е последната жестокост, която се налага да извърши, за да осигури мира в новороденото кралство Швеция. Веднъж завинаги.