Наследството на Арн

I

В черната, злокобна септемврийска нощ на лето господне 1246-о дъждът така жестоко шибаше уличките на Висбю, че не се показваха дори тлъстите, черни плъхове от пристанището. Беше трудно време за града, където благосъстоянието зависеше от търговията, защото новият датски крал Ерик Плуг-Пфениг бе обсадил Любек и никакви кораби не можеха да преминат нито навън, нито навътре. А отрежеха ли търговията с Любек, последствията бяха тежки за всички във Висбю.

Самотен странник в сиво кожено наметало с качулка, свел глава заради вятъра и дъжда, вървеше бавно и сякаш несигурно търсеше нещо по пътя в една от уличките, която водеше на север от големия площад. Това би могло да се сметне за непредпазливост в тъмната нощ, защото наоколо нямаше никакви свидетели, ако дойдеше злото. На Висбю му бе еднакво непосилно да се отърве от плъховете си и да излезе на глава с човешката измет, каквато пристанищните градове май неизменно привличат. За нещастие, оставени на брега моряци и избягали престъпници от близо и далеч бяха неразделна част от късната нощ наравно с черните плъхове.

Трима такива мъже се бяха свили в един вход и наблюдаваха жадно бавния пътник, който ги наближаваше навън в дъжда. Изглеждаше едър, но може би го уголемяваше широкият плащ с качулка. Когато вдигна глава до един прозорец, светлината падна върху мокра, сива коса, която разкриваше, че това не беше някакъв младеж. Тримата обирджии си кимнаха окуражени. Под това наметало сигурно се криеше тежка кесия сребро или поне някаква ценност. А в тази сатанинска буря нямаше да има свидетели и когато намереха студеното и сковано тяло на сутринта, те самите отдавна щяха да спят сити и доволни.

Първият от тримата, който се приплъзна по гладките павета и се втурна към чужденеца, получи ритник в гърдите. Вторият загуби ръката си, отсечена от проблеснал меч, а третият побягна в див ужас, убеден, че е видял дявола.

Щом изританият на земята мъж се поизправи с усилие, посрещна го мечът, насочен към гърлото му, а той се прекръсти и се приготви да умре.

— Имам нужда от водач до Таверната на майка Ема и искам да ми покажеш пътя — заповяда чужденецът на любекското наречие, сякаш питаше за пътя в един напълно обикновен ден сред хората.

Злочестият крадец Ангус направи опит да изпелтечи нещо в отговор, но другарят му с отсечената ръка, който отначало седеше тих и съвсем неподвижен, притиснал кървящата рана, сега нададе пронизителен писък от болка и страх. Чужденецът се извърна мигновено и го посече с меча си. Чу се как острието срещна плътта, но като цяло в дъжда настана рязка тишина, а върхът на кървавия меч отново се насочи към обирджията Ангус.

— Е, смяташ ли да ми покажеш пътя или не? — попита чужденецът с учудващо спокойния си глас от преди. По същия начин можеше да говори и за времето.

Скоро по улицата вървеше странна двойка — единият, мокър като куче, лазеше, препъваше се и молеше за живота си, а с тежки, уморени стъпки го следваше мъж с дебел кожен плащ с качулка. Бе подържал меча си на проливния дъжд, обръщайки го няколко пъти, сякаш за да го изплакне, беше го изсушил върху Ангус и го бе прибрал в ножницата под наметалото си. Ангус имаше нож в колана си, но и през ум не му минаваше да се опита да го използва, макар да се предполагаше, че един нож се вади по-бързо от меч. Причината беше, че вече и Ангус, подобно на избягалия си съучастник, смяташе, че е срещнал дявола.

Малко след това някой заблъска по залостената врата на прочутото с лоша слава място, което самият собственик предпочиташе да нарича Таверната на майка Ема, но хората му казваха бардака на Северната уличка. Вътре имаше печено месо за онзи, който можеше да си позволи нещо такова, но най-вече бира от Любек. И жени според волята, а това обикновено ставаше желателно след определено количество от силната бира.

Съдържателят Дийтер Страндфенгер отиде до вратата, като мърмореше от неохота, защото късните гости най-често бяха еднакво пияни и разорени, значи не носеха голяма радост или доходи.

— Хубав вечер — поздрави мокрият до кости чужденец на любекски. — Аз търси хер Елоф търговец.

— Тук няма кого да търси онзи, който най-напред не си казва името — нахока го Дийтер Страндфенгер. — Нито пък ще влезе някой, който не може да си плати.

— Аз съм кралският военачалник с кралска задача и това трябва да те притеснява повече от заплащането — отвърна чужденецът, без да повишава глас, и мина покрай кръчмаря, сякаш изобщо не стоеше на пътя му.

В тъмната стая, осветявана само от гаснещия огън и единични факли, имаше десетина човека. В един ъгъл седяха петима гости, които все още не бяха нито пияни до смърт, нито достатъчно разгонени и хвърляха зарове, обкръжени от две-три курви, които се смееха на играта им високо и окуражително. Тук-там някой лежеше с ръце на масата, сякаш бе заспал, докато други се караха за какво ли не. Един мъж седеше над бирата си с наведена глава, беше по-добре облечен от останалите вътре, но съвсем сам. Чужденецът отиде право при него, свали мокрия си плащ и така го изтръска, че водните капки се разхвърчаха както по самотника, така и по онзи, който седеше съвсем близо до него.

В друг случай чужденец, който се е държал така, скоро щеше да изяде боя и да се насочи към улицата с главата напред. Само че напръсканите с вода, които мислеха да скочат от местата си, за да накажат нахалника, веднага се отказаха. Чужденецът носеше броня, а на ризницата му блестяха трите корони на краля и златния лъв. Но и само огромният му меч щеше да окаже силно успокоително въздействие на всеки пияница, решил малко да се посбие.

Най-изумен от всички обаче остана търговецът Елоф, когато в същия момент вдигна поглед от мрачните си, самотни бирени размишления и откри пред себе си брат си Биргер.

— Исусе, Мария и вси светии, най-накрая дойде! — извика той, скочи и без най-малкото колебание или срам прегърна мощния гост от полуострова.

— Най-накрая? — засмя се Биргер и прегърна брат си, — нали само преди три дни кралят получи смирената молба за помощ от гражданите на Висбю. Да не си мислеше, че ще долетя като гълъб в такова време?

— Нямах това предвид, Биргер — отвърна Елоф със завалян глас. — Мислех си, че са изминали цели десет години от последната ни среща.

Държаха се за раменете и се гледаха в очите в кратко мълчание, преди Елоф да се дръпне и да хвърли една сребърна монета на масата до полуизпитата си бирена чаша със сини, извити орнаменти.

— Имаме да поговорим и предполагам, че е най-добре това да стане в моята къща — каза той и грабна мократа си филцова шапка и наметалото си.

Дъждът продължаваше да шиба уличката, когато излязоха навън, и тъй като Елоф бе по-зле облечен за такова време, те забързаха през града, като се хлъзгаха и навеждаха, и най-сетне стигнаха на топло в търговския дом. Тогава на Елоф му се наложи да се извини и да отиде да се преоблече, но събуди прислугата, за да се погрижи за брат му, докато чака. Дотичаха слугини с восъчни свещи, раздухаха огъня в камината и му поднесоха две големи кани тъмна бира, след което бързо се оттеглиха, кланяйки се важно.

Биргер огледа стаята. Налегна го внезапна тъга. Добре познаваше тази стая, тук беше седял като млад мъж с перо на шапката и се бе възхищавал на търговеца Ескил, мислейки си, че собственият му живот е бил предначертан. Той именно трябваше да поеме тази къща, да стане търговец, а не кралски воин. Беше ли честен, така както всеки мъж би трябвало да изисква от себе си, той не можеше да твърди, че е станал нещо повече от воин. Сега господарят Ескил почиваше за вечни времена, както и вдовицата му Бенгта. Цяло чудо бе, че Елоф изобщо беше съумял да задържи търговския дом, като се има предвид колко злато и сребро трябва да е струвало наследството първо след господаря Ескил, а после и след госпожа Бенгта. А и в тази стая вече не ухаеше на богатство, въпреки че му беше трудно да каже какво се е променило. Столовете, масата и гоблените си бяха същите, ако не го лъжеше паметта, това се отнасяше и за възглавниците и кожите, красивите любекски чаши и покорните прислужници. И все пак нещо ясно говореше, че богатството и щастието бяха напуснали тази къща заедно с господаря Ескил и госпожа Бенгта.

Или пък беше само лицето на Елоф. Беше доста затлъстял, носът му светеше червен и син, подобен на червено цвекло посред лицето му, а очите му се бяха смалили като свински, сбутани между подутите му бузи. Така изглеждаха тези мъже, които търсят щастието повече в запоя, отколкото в честния труд.

Обилните количества бира и вино са способни да пречупят и най-силния мъж. А Елоф не беше от най-силните. Биргер немалко се разочарова, когато след кошмарно плаване от Сьодершопинг се добра на залитащите си крака до къщата на Елоф, само за да узнае, че трябваше да търси стопанина в града по разни домове с лоша слава.

Падението на Елоф и светлите спомени от стаята го натъжиха и го накараха да се замисли, че животът можеше да стане много по-добър, ако си беше останал във Висбю онзи път преди много години, когато господарят Ескил го изкушаваше. Да, все пак бе забогатял от всичките войни след това и от цялата земя, придобита благодарение на лекотата да убеждава, с която разполагаше победителят. Златото му обаче бе покрито с много кръв, а животът на търговец със сигурност би бил и по-светъл, и по-праведен.

Разумът му казваше, че както обикновено изпадаше твърде лесно в самосъжаление и че имаше много повече причини да се радва, отколкото да скърби. Имаше си кралска съпруга в Биелбо, а от нея — трима сина и дъщеря, и всичките растяха добре. Крал Ерик му бе подарил сестра си Ингеборг за награда след победата при Еншопинг, а такава чест не отказва никой разумен мъж.

Кралят обаче бе определил Улф Фаси да задържи короната на кралски ярл, въпреки че Биргер бе най-заслужил и него предпочитаха Фолкунгите. Вместо това трябваше да се задоволи с позицията на кралски военачалник и понеже Улф Фаси не разбираше нищичко от война, както си бе възпитан от непоправимия Карл Глухия, на Биргер се наложи да тича ту на една, ту на друга дребна битка, за да оправя хаоса, който създаваха духовници и злонамерени местни управители. Само че го държаха далеч от същинската власт, понеже ярл Улф му бе смъртен враг. С това бяха осуетени всички ревностни планове на Биргер и брат му, лагман Ескил, да изградят едно кралство върху твърдата основа на законите. Ярлът се беше противопоставил на всичко, което Биргер и Ескил искаха да променят. Единственото нещо, за което ги бе подкрепил самият крал, бе забраната срещу носенето на желязо — малък напредък след големи надежди.

Дочу кикот и шепот откъм вратата и забеляза две деца по нощни ризки, които го наблюдаваха любопитно. Опита се да ги повика, но тогава само поклатиха глави срамежливо. Изглеждаха да са на шест и седем години, понеже на едното му липсваха предните два зъба, а другото си имаше нови. Бяха момиче и момче.

На Биргер веднага му стана драго и извади две сребърни монети, които вдигна в ръката си, за да примами децата, и им намигна. Тогава дойдоха, а той ги хвана разсмян, сложи ги на коленете си и им даде монетите.

— Какви сте вие, нощни духове, че не спите по това време? — попита ги дружелюбно на народния език, но му отвърнаха само с неразбиращи погледи. Тогава попита същото на любекското наречие и на мига го заля поток от бурни въпроси. Искаха да знаят дали той е кралският воин, дали е дошъл да освободи Любек и дали могат да видят големия му меч. Биргер не се поколеба, а се остави да го убедят, извади меча си предпазливо и го сложи на масата между каните с бира, като предупреди децата да не се порежат на острието. Откри, че горе при дръжката бе останала малко прясна кръв и я изтри с едната ръка, а с другата взе една детска ръчичка и внимателно застърга нокътя на палчето по острието, така че той се нащърби. Момиченцето веднага поиска да направи същото като брат си.

Елоф, който тъкмо влезе вътре в сухи дрехи, едновременно се ядоса и учуди, като видя децата да седят на коленете на Биргер, сякаш всяко яздеше своя кон, но веднага го умилостиви щастливата усмивка по белязаното лице на коравия му брат. Не му се наложи и да се намеси строго — щом децата го забелязаха, скочиха пъргаво от коленете на Биргер и побягнаха на босите си крачета, които пляскаха по варовиковия под и изчезнаха през вратата с кикот.

— Мисля, че успях да се срещна с първите малки Фолкунги, родени като граждани на Висбю — радваше се Биргер. — Как се казват мъниците?

— Герхард и Хилда — въздъхна Елоф и иначе така мрачното му лице внезапно попросветна. — Те са ми голяма радост, така е с децата, когато се родят, макар че причиняват също толкова грижи преди това.

Не бе лесно да проумее какво искаше да каже Елов с това двусмислено изказване, освен че може би го канеше да си поговорят за дребни неща, преди да зачекнат важните. Докато Елоф наливаше в чашите им бира от каните, Биргер се чудеше дали да се въздържи да подхване висящата нишка на Елоф и направо да премине към голямото и важно дело, довело го във Висбю. Той реши, че Любек може да почака половин час, защото казаното с известна горчивина от брат му беше вярно — не се бяха виждали десет години.

— Защо смяташ, че невинните малчугани могат да донесат неприятности, преди да са родени? — попита той, докато поемаше чашата с бира.

— За съжаление много зависи коя е майка им — смънка Елоф и вдигна чашата си към Биргер. Пиха мълчаливо. Биргер не зададе повече въпроси, просто изчакваше Елоф да продължи обяснението си.

— Герхард и Хилда са от съпругата ми Ханелоре Копф, дъщеря на един от най-заможните търговци във Висбю — разказа Елоф. — Баща й е недоволен и се чувства измамен, понеже смяташе, че омъжва дъщеря си не само в рода на могъщите Фолкунги от полуострова, а и за големи богатства. Сигурно така е изглеждало, докато господарят Ескил и жена му Бенгта притежаваха тази къща. Само че почти всичко под формата на сребро и кораби сега е в ръцете на наследниците им.

— Значи търговецът Копф е недоволен — отбеляза Биргер. — Успял е да омъжи дъщеря си в рода на Фолкунгите, което в бъдеще може да се окаже доста важно, но не и при богатството, на което се е надявал?

— Точно така — потвърди Елоф. — Обаче го има и това, че Ханелоре в много отношения е блага жена, добра и любяща майка, в домакинството също цари ред, но тя не умее да пише и съвсем нищо не разбира от търговия.

— Както и моята съпруга не може да тръгне на война — отвърна Биргер гневно. — И какво от това? По-скоро е твоя работа да вършиш мъжките дела, не на съпругата ти? Едва ли е възможно да прекарваш цялото си време по таверните сред изметта.

— Не, не, не исках да кажа това — ужаси се Елоф. — Изслушай ме до края и ще разбереш. Преди някоя и друга година назначих единствената дъщеря на един друг търговец от Висбю — беше го сполетяло голямо нещастие. След две последователни корабокрушения той загуби всичко, което притежаваше, и лихварите го прогониха от къщата му. Помоли ме да се смиля над дъщеря му Хелга, която бе възпитавал като син и по думите му беше много умела в писането и счетоводството. Аз я взех на работа и всичко, за което баща й я беше похвалил, се оказа вярно. С Хелга влезе светлина в канцеларията и всичко, което тънеше в безпорядък, скоро си дойде на мястото. Тя пристигна като благословия за къщата.

— Е? — почуди се Биргер, понеже Елоф се колебаеше да продължи. — И така, ако си получил благословия за най-важното в този дом — канцеларията — какво има да хленчиш и да се оплакваш?

— Ако я обичам твърде много, а и тя мен, и очаква детето ми? — каза Елоф с извърнат поглед, мигновено се нахвърли на бирата си и пи жадно, заливайки вече окапалата си кадифена риза.

— В такъв случай двамата с теб доста си приличаме — промълви Биргер съвсем дружелюбно, когато Елоф плахо остави чашата си. — Обичам една жена, която се нарича Сигни и беше първата жена в живота ми. От нея имам син на име Грегерс и две дъщери — Сигрид и Улва. Значи държанка и три извънбрачни деца. В Биелбо е съпругата ми Ингеборг, сестрата на крал Ерик, а от нея имам трима малки сина — Валдемар, Магнус и Ерик, и дъщеря Рикиса. Това води до раздор и кавги. Не е никак радостно, но може да се преживее. И на теб ти се налага. Аз и ти не сме нито първите, нито последните мъже с подобни грижи.

— Грижи? Наричаш това нещастие грижи, сякаш лесно могат да бъдат премахнати, не разбираш ли в каква опасност съм? — избухна Елоф отчаяно.

— Не — отговори Биргер студено. — Разкажи ми за бедата и скоро ще я преодолеем.

— Търговецът Копф може да ме завлече пред градския тинг, да поиска обезщетение и невалиден брак, да му върна зестрата, а освен това и наказание за разврат, което не е леко! Бащата на Хелга може по същия начин да ме завлече пред градския тинг и да поиска остатъка от къщата ми и тъй като положението му е окаяно, няма да се поколебае. Светлите мигове с невинни деца не могат да се мерят с цялото това нещастие, нито пък кратките моменти на радост с Хелга! Това не са грижи, това е голямото нещастие на живота ми, което се натрупва като черни буреносни облаци над морето.

— Значи само пари ти липсват — отвърна Биргер сухо. — Законите за разврат и други неща не важат за богатите мъже, само за бедняци. Това се отнася и за исковете за обезщетение на гневните бащи, заплашват само бедния. При това положение можеш само да печелиш, няма какво да губиш, ето защо двамата с теб сме на един хал. Поне що се отнася до въпроса за увеличеното богатство.

— Не разбирам и дума от това, което ми говориш в момента, скъпи братко — прошепна Елоф примирено със сълзи в очите. — Търговията с Любек е затворена, губя сребро всеки ден. Скоро плъховете ще изядат и последното вкъщи, а ти ми казваш, че само ми липсват пари? И какво беше това за хала? Доколкото разбирам, ти си богат на имоти, а и какво ли те е грижа за мен? Не дойде дори на сватбата ми и ме направи да изглеждам като надут глупак пред търговеца Копф и всичките му роднини, горящи от нетърпение да видят кралски военачалник на сватбеното шествие. А сега имаш наглостта да говориш за дребните ми грижи!

— Укроти се и ми се довери, братко — отвърна Биргер благо и наля бира и за двама им, за да си помисли на спокойствие, преди да започне с обясненията.

— Искаше ми се да дойда на сватбата ти, при това с голяма свита — продължи той. — Не съм толкова глупав да не разбирам каква услуга щях да направя на брат си, а какво би могло да бъде по-важно? За съжаление само едно. Преди десет години имаше бунт в Тавастия, подкрепен от Новгород, а аз останах там две години, за да възстановя суверенитета и реда в кралството ни и да превозя до там безимотни свеи като заселници. Срещу сватбата ти стоеше това да сляза от мястото си на кралски военачалник и да загубим новите си земи от другата страна на Балтийско море. Ето защо те оставих в тази конфузна ситуация и далеч не изпитвах радост.

— Ти си воин, добре го разбирам. Не те коря за това и те моля да ми простиш за отчаяните думи — отвърна Елоф мрачно. — Но те моля също така да разбереш отчаянието ми, точно сега животът ми не струва много.

— Тъкмо това ще променим — окуражи го Биргер и му се усмихна с вдигната чаша. — Сега ще освободим Любек от ноктите на крал Ерик Плуг-Пфениг, а сполучим ли в това, едва ли ще останем без печалба, нито ти, нито аз.

— Водиш ли и войска със себе си! — изуми се Елоф.

— Не. Имам десет ковачи от Форшвик, страдащи от морска болест, и малко желязо и злато — това е всичко — отговори Биргер тайнствено.

— Тогава ни очаква голямо разочарование, когато утре дойдеш на среща в градския съвет — въздъхна Елоф. — Надявахме се на пълната подкрепа на крал Ерик, надявахме се, че вие в кралския съвет разбирате колко е важно Любек да не попада в датски ръце. А ти идваш сам!

— Молбата за помощ от Висбю дойде при крал Ерик преди десет дни — отговори Биргер бавно и изпухтя, сякаш трябваше да обяснява съвсем прости неща отначало. — Поискахте да спасим Любек, който е обсаден от два месеца, нали?

— Да, тази смирена надежда изпратихме на краля — съгласи се Елоф.

— Сега е краят на септември — продължи Биргер. — Ще можем да изпратим военна флота в Любек чак на пролет, а тогава би било твърде късно. Веднъж в Тавастия, беше по Коледа, превзехме малка крепост чрез гладна смърт и обсада. Не искахме да я опожарим, защото щяхме да изгубим подслон за през зимата. Освен това положението й беше неудобно — на едно възвишение, така че превземането й с щурм би коствало живота на много воини. И така, уморихме от глад защитниците с двумесечна обсада.

— Това какво общо има с Любек? — прекъсна го Елоф скептично.

— Доста — кимна Биргер бавно и мрачно. — Когато превзехме крепостта, не открихме живо куче или котка, а по многото трупове, които намерихме, липсваше месо на отделни места по телата им. Оцелелите бяха толкова немощни и объркани, че нямаше много смисъл да им дадем свободен пропуск. Може би в Любек вече имат същите неприятности или със сигурност ще стане така. Трябва или да им се притечем на помощ до две седмици, или ще загинат.

— И как ще го направим без войска? — чудеше се Елоф.

— С пари, те са най-важни — отвърна Биргер и направи дразнещо дълга пауза, преди да разясни плана си. — Стените на Любек са твърде силни за датчаните, ето защо е обсадата. Запречили са входа на пристанището с желязна верига по река Траве. Това е положението. Успеем ли да изпратим флота с храна през желязната верига до Любек, обсадителите ще са загубили, защото не биха издържали цяла зима. Сега започваш ли да разбираш?

— Предполагам нещо, но ми се струва, че малко търговци от Висбю ще пожелаят да изпратят корабите си без бойци срещу датската армия — смути се Елоф.

— И аз мисля така — отвърна Биргер. — Ето защо се нуждая от помощта ти да купя всеки кораб, до който можеш да се докопаш, и да го натоваря с месо, сушена риба и пшеница. Донесъл съм достатъчно злато — от краля и свое, и на драго сърце ще ти заема половината от моето.

— Тогава рискуваме да загубим всичко — възрази Елоф ужасен.

— Напълно вярно — потвърди Биргер. — Така е на война. Винаги рискуваш да загубиш както живота, така и собствеността си. Но който не рискува, не печели. Помисли си обаче за обратното! Притичваме се на помощ на Любек с десет ханзейски кораба, пълни с храна. В такъв случай си мисля, че ще получиш добра цена за стоките си там, тъй като предполагам, че последните котки и кучета още сега започват да поскъпват доста.

— Парите ще ни се възвърнат десетократно — кимна Елоф с внезапен блясък на надежда в очите. — Но какво ще правиш с твоите ковачи?

— Ще обковат носовете на всички кораби в желязо — усмихна се Биргер. — С теглото им ще строшим желязната верига. Това означава, че колкото повече кораби успееш да купиш и да заредиш тежко, толкова по-голям става шансът за победа. Опасността в случая не е да не заложим твърде много, а твърде малко.

— Предложи една много необичайна сделка, братко — замисли се Елоф. — Тук става дума за всичко или нищо. Смърт или богатство и никакви грижи повече, както ти нарече безрадостното ми положение.

— Да, всичко или нищо и за двама ни — съгласи се Биргер. — У дома, на полуострова, ярл Улф чака и се моли на Бог и Вси светии да се проваля и най-добре да умра бавно в датски плен. Успеем ли в това, ти и аз печелим повече от собственото си богатство, защото Любек няма да прояви неблагодарност. Помисли си какво би означавало за търговията ни едно освобождаване от мито между Любек, Висбю и Сьодершопинг за десет години. Да не говорим пък колко изгодна би била за теб самия една особена митническа привилегия…

Когато на следващата пролет мразът необичайно късно отпусна земята, Ингрид Улва най-сетне можеше да погребе мъдрата и веща в билките Юрда в осветената пръст на Биелбо. Изпитваше повече облекчение, отколкото мъка. В продължение на години, още от онази вечер, когато Юрда и Ватна дойдоха при нея в Улвоса като скитници, тя беше тяхна закрилница на евтината и за трите им цена, малко да си шушукат и клюкарят.

Всичко можеше да свърши много по-зле, понеже знанията на жените за Божията природа бяха добре дошли при трудно раждане или ако се налагаше да свалят температура, само че спомените и благодарността на хората бяха краткотрайни. Разболееха ли се кравите и се принудеха да ги заколят, започваха да си шушукат за вещерски стрели и магии. Умреше ли някой от силна болка в корема, за която не знаеха лек нито Юрда, нито Ватна клеветяха ги, че са убили с билките си, вместо да помогнат. С по-слаба защита от тази, която им бе предложила в Биелбо майката на родовия ярл, Ватна и Юрда бързо щяха да бъдат принудени да избягат в друга местност, за да не ги убият като вещици, а недълго след това отново да хукнат към още някое чуждо място. В Биелбо бяха прекарали последните си двайсет години в безопасност, а сега почиваха една до друга в осветена земя. Нищо повече не можеше да ги застраши.

Наследството им беше голямо заради всичките знания, които бяха предали на Ингрид Улва, а не бяха незначителни и множеството запечатани форшвикски стъкленици с церове и смърт, наредени на дълги дървени полици в една от стаите на църковната кула.

Духовниците в Биелбо слушаха заповедите на Ингрид Улва и заупокойната литургия стана дълга, както и списъкът с молитви, които трябваше да се прочетат и за Ватна, и за Юрда.

В нощта след литургията за Юрда Дева Мария се яви в спалнята на Ингрид Улва в червен плащ и с кралска корона на главата. Остана неподвижна в долния край на леглото, усмихна се с благата си усмивка и бавно допря белите си ръчички със сключени шепи. Тогава между дланите й изникна силна светлина, която озари цялата стая — най-напред в искрящо бяло, после в по-меко златисто. Когато златистото сияние задълбочи цвета си, то се превърна в кралска корона, която светата Дева първо протегна към Ингрид Улва, а след това нагоре и я пусна да се рее съвсем свободно над леглото.

Светата Дева отметна червеното си наметало и там стояха внуците на Ингрид Улва: светлокосият Валдемар и чернокосият Магнус. Тогава тя бавно се издигна към тавана, обхванала с ръце двете момченца, и изчезна през него, като продължаваше да закриля малките с ръцете си.

Златната кралска корона остана за миг неподвижна над леглото на Ингрид Улва, осветявайки цялата стая, така че беше ясно като в летен ден, преди внезапно да угасне и всичко да стане черно.

Ингрид Улва скочи като ужилена в мрака, напълно разбудена. Тогава чу благия глас на светата Дева едновременно в цялата стая, вътре в себе си и отгоре:

— Преди да те повикам при мен, Ингрид Улва, трябва да запомниш едно нещо. Докато държиш главата си изправена, никакво зло няма да сполети Фолкунгите.

Тази нощ Ингрид Улва не успя да спи много. Отчасти това, което светата Дева й бе съобщила и показала, беше лесно за разбиране, отчасти обаче трудноразгадаемо. Ингрид Улва смяташе, че вече знае как кралската корона ще премине във Валдемар след Ерик Ериксон и не можеше да стане друго при висшето покровителство, на което сега се радваха Валдемар и малкият му брат Магнус — това светата Дева бе показала ясно.

Ериковият род вече не съществуваше. Беше погълнат от многото сватби с Фолкунги, точно както бе наредил Биргер преди повече от двайсет години. След крал Ерик в рода му нямаше никакъв претендент за престола, който по един или друг начин да не е Фолкунг, и тогава въпросът бе кой от племенниците му е най-пръв сред тях. Синовете на Биргер, Валдемар и Магнус, не разполагаха само с предимството, че майка им е кралска сестра, баба им, Ингрид Улва, също произхождаше от кралски род.

Че самият Ерик Ериксон Куция щеше да създаде син, Ингрид Улва не вярваше, както и всички останали в кралството. Преди четири години съветниците му бяха намерили подходяща булка, ако човек мислеше само за размножаване, както правеха във Форшвик с жребците и кобилите си. Крал Ерик бе сключил брак с Катарина Сюнесдотер и идеята съвсем не бе лоша.

Чрез баща си, рицаря Сюне от Елярос, Катарина спадаше към най-знатните Фолкунги — дъщеря на един от героите при Гестилрен. Само че след тамошната победа рицарят Сюне, който тогава бе от най-дръзките Фолкунги и много приближен на Арн Магнусон, отпрашил с един ескадрон от Форшвик право в манастира Врета, макар все още да кървял от рана, получена на бойното поле.

Там държали любимата му Хелена, дъщеря на онзи крал Сверкер, на чието убийство той току-що присъствал в битката. Той я освободил, когато тя дотичала при него, въпреки че зли езици настояваха, че това е било отвличане от манастир. И така те потеглили за Елярос и оттогава си живееха там като съпруг и съпруга, а госпожа Хелена беше родила четири дъщери.

Това бе красива приказка за любов, при това подходяща любов, защото никога не е било неразумно от страна на Фолкунг да вземе за жена кралска дъщеря. Но това, за което не се разказваше в приказката, а Ингрид Улва никога не бе попитала от тактичност, когато срещаше Сюне Фолкесон или Хелена Сверкершон на кралска гощавка или коледно празненство в Биелбо, бе дали той някога й бе разказал, че при Гестилрен тъкмо той заедно с Арн Магнусон бе убил баща й, крал Сверкер.

Това нямаше значение. Богоугодната дъщеря на Хелена и Сюне, Катарина, не изглеждаше способна да роди син. Вероятно я бяха държали в манастир твърде дълго, при това във Врета, където майка й Хелена така се бе измъчвала от любовен копнеж, преди един ден просто да я изведат и откарат в кралския замък при Фюрисвален, за да сподели брачното ложе с краля.

За една девойка манастирът можеше да бъде еднакво вреден и полезен. И колкото повече Ингрид Улва премисляше това сега, толкова повече се убеждаваше, че девойката Катарина е от онези, които са пострадали.

Със сигурност майка й никога не би я принудила да постъпи във Врета, където са държали нея самата на младини и е копняла за любовта. Имаше само едно обяснение. Катарина беше девойка, каквито имаше твърде много — бе полудяла от страх от Бога още в най-крехките си години, бе редила молитви безспир и се бе самоизмъчвала с бичуване и власеница, твърдейки, че получава постоянни нощни посещения от Светия жених. Подобни девойки лесно си внушаваха, че са били неверни, ако са спали голи дори с благословения си пред Бога съпруг, понеже принадлежаха единствено на Христос. Тъжна беше подобна лудост сред младите жени, но за съжаление обичайна.

Ако Катарина бе родила син, той щеше да стане следващият крал на страната, защото щеше да принадлежи към Ериковия род по бащина линия, а по майчина — и към Фолкунгите, и към Сверкерите. Не можеше да се намери по-ясен претендент за короната.

Това обаче нямаше да стане. След четири години тя не бе родила поне веднъж. Крал Ерик щеше да умре бездетен. Момчето Валдемар щеше да наследи кралската корона.

Ето защо светата Дева не бе показала на Ингрид Улва нещо, което тя да не е предчувствала. Откровението обаче бе толкова по-трудно за разбиране, що се отнася до думите на Божията майка: докато държиш главата си изправена, никакво зло няма да сполети Фолкунгите.

Едно беше да ходиш с вдигната глава. Това Ингрид Улва го умееше без свян и смееше да твърди, че винаги го е правила, без на някого да му хрумне да й противоречи. Но изправена?

Най-вероятно светата Дева й бе напомнила, че животът й още не е приключил, че трябва да продължи още малко и да не оставя главата си да клюмне на гърдите й за последен път.

Това беше! Кой по-добре от Божията майка можеше да надникне в най-дълбоките кътчета на човешкото сърце и да предугади най-съкровените мисли там вътре? Тя бе прозряла в своята покорна робиня. Тя знаеше всичко.

Със сигурност от известно време насам Ингрид Улва си мислеше, че животът й е приключил, че не е останало много за постигане по земния й път и че спасението на душата й вече се е забавило.

Само тя бе останала от четирите вдовици, които някога бяха управлявали кралството. Косата й беше започнала да побелява, подобно на посивяващата коса на Биргер.

Според вижданията на Ингрид Улва борбата за властта в кралството бе приключила и точно внуците й щяха да бъдат онези, които накрая щяха да я държат изцяло в ръцете си.

Очите й бяха така отслабнали, че й стана трудно да се занимава с хурката си в мигове на самота. Бе започнала да върви прегърбена, а ръцете й бяха несръчни. Това, за което беше живяла, бе извършено. Ето защо не оставаше нищо значимо в земния живот. Така си бе мислила.

Светата Дева обаче съвсем ясно й бе наредила да мисли другояче. Трябваше да държи главата си изправена още известно време.

Когато Биргер се прибра от Сьодершопинг с една от първите речни лодки тази пролет, той слезе на сушата в Улвоса с три тежки сандъка, за всеки от които бяха нужни по четирима мъже, за да го носят. Прекара една-единствена радостна вечер при брат си лагман Бенгт и жена му Сигрид Прекрасната, която все още оправдаваше името си, макар и отзад да бе широка като кобила.

По този начин Бенгт и Сигрид бяха първите близки роднини в кралството, чули невероятната приказка как Биргер тръгнал на война само с няколко ковачи и два сандъка злато, за да надвие Дания и да спаси Любек, а се завърнал като победител не с два, а с три сандъка злато. Сега бързаше за кралския Нес. Изпратиха конници в Биелбо да докарат кола за златото и Фолкунги на коне за охрана.

По пътя той мина през Биелбо, но остана само ден, за да види синовете си, да преспи при съпругата си Ингеборг и да се срещне с майка си Ингрид Улва, която за негово учудване се бе преместила от къщата, наричана Градината, горе в уединените стаи на кулата в старата каменна църква на Биелбо. Да, бяха измазали в бяло и старателно бяха изчистили стаите там горе, използвани по времето на Биргер Бруса, за да се събира там родовият тинг. И все пак това беше чудновато жилище, помисли си Биргер.

Не прие много на сериозно обяснението на майка си, че й се налагало да поживее още няколко години и било добре да бъде възможно най-близо до свещената сила на църквата. Думите й, че трябвало да държи главата си изправена заради Фолкунгите, понеже това послание я достигнало при откровение на самата света Дева, той прие със смях и я утеши, че в най-лошия случай ще нареди да я погребат права.

Тогава тя се разгневи и го сгълча, както вече само тя можеше от всички хора на земята. Той веднага я прегърна, извини се и й обеща голяма гощавка, веднага щом се върне от кралския Нес, където имаше да докладва много за освобождението на Любек.

Ингрид Улва не искаше да слуша за тази победа, колкото и неуморно той да се опитваше да й разкаже. Повтаряше как през цялото време е знаела, че той ще спечели, понеже винаги го правеше, а този път беше взел свещения меч на Арн Магнусон — за особен късмет. Той млъкна и известно време я държа в прегръдките си, без да продума. Вече я усещаше лека като перце. Макар да беше жена от стомана.

И ако Ингрид Улва нямаше търпението да слуша как са успели да извоюват невероятната победа при Любек без дори един конник или стрелец, то хората на краля в голямата зала за съвети на източната кула в Нес се отнесоха с повече благоговение, докато Биргер разказваше.

Изглеждаше цяло чудо, че можеха да внесат два сандъка злато — точно толкова, колкото съветът и кралят му бяха предоставили за този отчаян и едва ли не невъзможен опит да спаси обсадения град. Осем мъже с мъка довлякоха сандъците и ги вдигнаха върху голямата дъбова маса в средата на залата. Биргер отиде до тях и отвори двата капака, поклони се на крал Ерик и каза, че е върнал целия дял на негово величество обратно. Освен това носеше със себе си търговски договори — беше посветил цялата зима в Любек на преговори за тях. Всички най-важни пристанища в кралството бяха свободни от мито от и към Любек за десет години напред. За онзи, който умееше да смята, добави той, подобни споразумения обещаваха значително повече богатство от това, което сега беше на масата.

Кралят първи зададе въпросите, чиито отговори много съветници очакваха с още по-голямо нетърпение — как всъщност е била извоювана победата, която изглеждаше като Божие чудо.

Биргер се усмихна, бавно се върна на мястото за военачалника под издигнатия стол на ярла и веднага започна разказа за освобождаването на Любек, без да чака да го молят или да се прави на скромен.

Тръгнал бе от Висбю с петдесет кораба, но без нито един воин. В замяна на това носовете на корабите били обковани в желязо и доста тежки, и тъкмо това било единственото необходимо оръжие този път. Датските обсадители около Любек можели само да гледат как флотата от Готаланд излиза в открито море, но били безсилни — оставало им само да се молят на Бог за южен вятър. Само че било октомври, месецът на северните бури. Скоро вятърът станал благоприятен и тогава всичките обковани в желязо носове наведнъж потеглили към веригите, които запречвали входа към обсадения град, разкъсвайки ги като тънки ленени конци.

Там, пред градските стени, датчаните киснели в есенната киша с изчерпващи се запаси. Студената и влажна зима наближавала и щели да ги принудят да усетят миризмите от града, където жителите се наяждали до насита всяка нощ. И ако обсадителите тънели в студената киша, то обсадените спели на сухо и топло. Не беше трудно да се разбере защо датчаните бързо се отказали и хванали пътя за дома.

Това, което Биргер не разказа, а и никой не се сети да го пита, бе какви добри сделки той самият е успял да сключи със сушена риба и осолено месо в един еднакво богат и изгладнял град. Никой не попита и каква полза от пътешествието е имал брат му Елоф, станал сега един от най-богатите мъже във Висбю. Дори за намръщения и недоверчив ярл Улф Фаси бе немислимо да задава нахални въпроси на мъжа, който бе донесъл на краля всичкото злато за война, при това и благословен търговски договор. На ярла оставаше само да се примири, да кашля и скърца на стола си, докато Биргер разказваше за чудната си победа, при която единственото решаващо оръжие бе храната.

Само че тази среща, на която присъстваха едва половината кралски съветници, понеже ги бяха свикали набързо, криеше и една лоша изненада за Биргер. Когато радостта се поуталожи, след всичко, което имаше да каже, крал Ерик, заекващ и несигурен, призова за ред и каза, че след всички хубави новини, които са чули, за съжаление идваше редът и на лошите. С тези думи посочи ярла си Улф Фаси, който се покашля, изправи се с посивяло лице и заговори потиснато.

Упландците се бяха вдигнали на бунт, привличайки хора и от Даларна и Вестманланд. С голяма мъка можеше да каже, че ги водеше Холмгейр Кнутсон, синът на позорно убития от Биргер Магнусон Кнут Холмгейрсон.

Юнкер Холмгейр беше близък с ярла, макар да не бе нужно да го признава, понеже всички в тази зала знаеха как стоят нещата. Ето защо не му оставаше друго, освен с мъка да препоръча жестоко и решително потушаване на бунта на север от горите. Друг изход не виждаше на този кралски съвет. Колкото и неприятно да звучеше, юнкер Холмгейр бе казал, че няма да спре преди кралската корона на баща му, Кнут Холмгейрсон, да стане негова и отново да изгони от кралството сакатия Ерик Ериксон.

Болнавият ярл кашляше и от време на време хвърляше лукави погледи към Биргер сякаш той е виновен за бунта, докато в един момент започна да повтаря разказаното с многобройни думи и се оплете в собствените си мисли, а настроението сред всички съветници спадна до ледена студенина. Това, което досега бе летен вятър, изпълнен с обещания, вече заприличваше на зима.

Първата мисъл на Биргер бе отчаяна — най-сетне се бе върнал вкъщи след война без кръвопролитие и веднага трябваше да потегли на нова, която щеше да излезе още по-кървава. Щом първоначалното му разочарование се уталожи и вече не слушаше кашлящия и изпълнен с ненавист ярл, понеже отдавна бе казал основното, той усети, че го изпълва ведрост.

На упландците им бе отнело десет години да забравят поуките от последната среща при Еншопинг, където измряха до последния човек, като се изключат благородниците и някои бегълци с божи късмет. През първата година след битката Упланд бе провинция с много вдовици и малко желание за борба. Сега онези, които са били твърде млади, за да последват Кнут Холмгейрсон към полето на смъртта извън града, бяха пораснали с натякваните все по-глупави легенди за смелост и чест. И ето, отново беше време.

Това бе лошата страна на нещата.

Добрата беше, че в момента в кралството имаше близо петдесет ескадрона на Фолкунгите. Това означаваше осемстотин конници. И половината от тази войска с лекота щеше да помете всяка друга в Скандинавия, дори Братството на меча би се замислило, преди да тръгне срещу подобна сила. За това младият Холмгейр не знаеше нищо, еднакво непросветен бе и наивният Улф Фаси.

Щеше да отнеме два-три месеца, преди да съберат на едно място Холмгейр и хората му, после главите им щяха да паднат лесно. Определено се налагаше да се бъхти на бойното поле още веднъж, точно когато Биргер смяташе спокойно да се заеме със задачите си на родов ярл, много от които бяха останали несвършени през последните години. Като се замислеше обаче, добрата страна бе още по-ясна. Сега, когато кралството беше пълно с претенденти за короната и всички бяха повече или по-малко Фолкунги по кръв, наистина не би навредило да оплеви тази градина веднъж завинаги. Щяха да потушат бунта жестоко, а и лесно. След това най-сетне щеше да настъпи мир.

Когато Улф Фаси приключи с кашлянето на накъсания си разказ, като за трети път завърши песента, че си имаха работа с бунт, който трябва да бъде потушен, той седна и се втренчи враждебно в Биргер, сякаш искаше със силата на мисълта си да го накара да загуби почва под краката си.

Настана дълга и мъчителна тишина. Чуваше се само как архиепископ Ярлерус редеше молитви на латински.

Кралят се огледа несигурно и осъзна, че никой няма да вземе думата преди него.

— З… за н… начало чухме те… зи добри новини от в… военачалника ни — заекваше той с блуждаещ поглед. — С… след това чухме л… лоши новини. К… какво ще каже в… военачалникът ни?

— Имаме си работа с бунт — каза Биргер, след като хладнокръвно бе изчакал краля да се изкаже. — Съгласен съм с нашия ярл, че имаме само един избор. Ако ваше величество благоволи да ми прехвърли цялата отговорност, този метеж ще бъде потушен до есента. След това не мисля, че кралството ще види и най-малкия опит за нов бунт през остатъка, с Божията благословия, на управлението на ваше величество.

— Ярлът на с… същото мнение ли е? — бързо попита кралят.

— Не, ваше величество! — отвърна Улф Фаси с лице, пребледняло от гняв или от усилията да задържи кашлицата. — Вярно и правилно е, че трябва да озаптим този бунт на неразумни младежи и непросветени селяни. Но трябва да проявим милост към глупавите, ваше величество. Твърде дълго живяхме в кралството на кървавото отмъщение, а то води след себе си ново. Ето защо мнението ми на ярл е, че наказването на непокорните от северните земи не бива да се води от военачалника ни Биргер Магнусон. Срещу чужденци бих изпратил Биргер на драго сърце и на първо място, но не и срещу нашите. Да отиде в Упланд който и да е, но не и военачалникът, това е последната ми дума по този въпрос!

В залата настъпи тишина и повечето гледаха встрани или надолу, към ръцете си. Биргер се учуди на своето спокойствие. Имаше време, когато би избухнал, би вдигнал голяма разправия заради коварните думи на Улф Фаси, че позорно е екзекутирал Кнут Холмгейрсон, когато истината беше, че го бе повалил в битка, мъж срещу мъж. И не би спрял с това, а щеше да налее още масло в словесната борба, така че срещата да приключи с безредие и неясни решения. Може би това беше знак, че остарява — дори не усещаше сърцето си да бие по-учестено заради хитрините на Улф Фаси. Може би просто богатият му опит в преговорите както с врагове, така и с приятели, му казваше, че най-краткият път към победата сега бе въздържането от всякакви силни и гневни думи. Кралят така или иначе не можеше да вземе друго решение, освен да потуши бунта в северните земи, каквито и добри думи да имаше Улф Фаси за своя подопечен Холмгейр.

— Т… тъй като така или иначе т… трябва да вземем р… решение, ще се обърна към в… военачалника — промълви кралят с твърдата воля да накара думите си да излизат от устата му ясно.

— Няма да се отнесем към този бунт по начин, различен от всички останали досега, и в това сме единодушни — отвърна Биргер тихо. — За нашата страна това няма да бъде трудно и, както казах, ще приключим до есента. Размирниците са млади и неразумни, разпалени от собствените си наивни думи, и не разбират каква превъзхождаща ги войска ще се изправи срещу тях. Ето защо мнозина в нашето кралство могат да поемат командването на конницата и ако нещо толкова дребно би зарадвало нашия ярл, аз самият с удоволствие ще се отдам на други дела, които съм занемарил през шестте месеца, когато ледът ме държа в плен в Любек. Ето защо ще предоставя командването на Нилс Сигстенсон от Тофта и Грегерс Биргерсон — и двамата са от Форшвик и разполагат с добри познания за войната, освен това са приятели и ще поделят отговорностите помежду си без разпри.

Кралят не отговори, може би защото му се искаше да избегне заекването, но кимна с явно съгласие, така че всеки в залата разбра какво мисли.

Сега вече ярл Улф не можеше да възрази, щом Биргер така набързо се бе съгласил да отстъпи командването, а военачалникът нямаше никакво желание да продължава разговора. Колкото по-дълго продължеше спорът с ярл Улф, толкова повече ограничения щеше да добави той и не след дълго щяха да решат по-скоро да поканят размирниците на гощавка за помирение, отколкото да им дадат урок.

Тогава кралят се произнесе накратко — заповедта и висшето му желание бяха да потушат бунта по най-безболезнения начин и да отведат водача му Холмгейр жив в строящата се крепост в Нишопинг, където да го държат затворен.

С това срещата на съвета бе закрита и на излизане от залата Биргер отиде при брат си, лагман Ескил, сръчка го закачливо с лакът и се почуди защо си е вързал езика иначе така сладкодумният му брат. Ескил само измърмори, че имаше много по-важни неща от наказването на размирници, но би искал да посвети няколко дни на Биргер, за да си поговорят тъкмо за тези по-важни неща. Решиха да тръгнат към лагманския дом на Ескил, щом посетяха почерпката за съвета в Нес.

У дома, в залата на лагмана, Ескил отново беше приказлив, почти както обикновено. Той обаче изглеждаше внезапно състарен и отслабнал, кашляше, докато се клатушкаше напред-назад по пода, и жестикулираше разпалено, а от време на време отиваше да извади някой свитък, който да покаже на Биргер. Смяташе, че вече се е сдобил с нещо повече от началото на онзи законник, който двамата с Биргер бяха чепкали дълги години, и бе накарал своя писар от Норвегия да запише по-голямата част. Той обаче не можеше да чете, докато върви, затова отиде до прозореца и разгъна пергамента, смигвайки доволно на Биргер, който седеше неподвижно, облегнат на пейката, с развеселена и предана усмивка на устните.

— Чуй сега новия закон, който ще положи основите на кралството ни! — започна Ескил, разтреперан от вълнение. — Това е кралски закон и закон за кралската клетва. Онзи, който убие или рани някого в дома му, отвлече жена против волята й или я насили, който убие или рани някого на тинг или на път от или за църквата, или в църквата, или изисква отмъщение или помирение, или си отмъсти на роднина, който не е страна по делото…

— Чувам, че си тръгнал да преследваш собствения си брат с нашите закони! — прекъсна го Биргер разсмян. — Но така да бъде! Точно за това говорихме и постигнахме съгласие след многогодишни разпри. Е, какво ще правим сега с мен или с друг злосторник, провинил се в някое от тези престъпления?

— Глобата за такъв мъж е всичко, което притежава, да бъде разделено на три — продължи Ескил, без да се трогне от шегата на Биргер. — И тази подялба ще бъде между краля, околията и страните по делото. Докато стане това, извършителят е извън закона и изгнаник, или докато ищецът не поиска милост за него и той не изплати на краля четиридесет марки. Е, скъпи мой Велизарий, какво е мнението ти?

— Ако можехме да накараме всички свободни мъже да следват тези закони, край с кръвното отмъщение, а в кралството ни ще се възцари християнски ред — отвърна Биргер замислено. — Дотук всичко е ясно и лесно за разбиране. Също така е мъдро тези високи глоби да бъдат поделяни между околията, краля и обидения. Тогава мнозина ще се застъпят за новите закони, поне докато не ги застигнат самите тях. Но да преминем към големия и решаващ въпрос. Кой ще приеме сега този закон?

— Кралят при следващата коронация — отговори Ескил късо. — С това законът ще бъде утвърден в Божието име и с кралската клетва. Това е единствената възможност.

— Тогава е наложително да се сдобием с крал, който ще върши каквото му кажем — промърмори Биргер, смръщил чело. — Ерик Ериксон е повече в ръцете на Улф Фаси, отколкото в нашите. А е само на трийсет и няколко години — с голям успех може да надживее и теб, и мен.

— Това наистина е вярно — съгласи се Ескил, отиде при Биргер и седна тежко, сякаш цялата му жар изведнъж се бе изпарила. — Когато това стане, ние с теб ще почиваме под каменната плоча, най-малкото аз. И все пак си мисля, че трябва да изпратиш синовете си Валдемар и Магнус при мен на обучение, когато се осъзнаят още малко. Така някой от тях рано или късно ще се закълне в тези закони на коронацията си.

— И ти си като майка ни — измърмори Биргер. — Вие двамата май сте приели за дадено, че Ерик Ериксон няма да се сдобие с наследник и тъкмо Валдемар ще наследи короната. Струва ми се, че и двамата с теб най-малкото сме научили едно — нищо не е сигурно. Освен това точно сега имаме да се справим с един бунт и поредния претендент за престола в Упланд.

— Да, но ако съм те разбрал правилно, този проблем скоро ще бъде решен — възрази Ескил.

— Така е — призна Биргер. — Между другото, изпратих известие на Грегерс и Нилс Сигстенсон, докато бяхме в Нес. Ще дойдат тук да получат заповедите ми. Надявам се, нямаш нищо против нареждането ми. По този начин ще спечеля малко време.

— Съвсем не, съвсем не, аз самият мога да направя някои предложения как да подходят. Знаеш, има нови начини да се предпазват конете със стоманени плочки по гърдите и главата, също и по кръста, както посече коня на Кнут Холмгейрсон и той рухна.

— Да, по някаква случайност знам това — отговори Биргер с изкривена усмивка. — Благодаря ти за приятелската информация, но бих искал, разбира се, с най-голямо смирение, скъпи братко, да ти предложа да се посветиш на законите. А аз ще се погрижа за войната. Струва ми се, че това е по-добре от обратното!

Ескил прие смъмрянето със смях, сви рамене и се извини, че той все пак бе мъж, който от рождението си, а след това по неконтролируема привичка се интересува от всичко под Божието слънце.

Биргер не възрази, но намери повода за уместен да смени темата, за да говорят за нещо, което, според него, бе свързано с кралството на добрите закони, макар на първо време да изглеждаше пресилено.

Налагаше се само малко да помисли за задаващата се дребна война срещу размирниците в Упланд, за да му стане ясно. Конниците на Фолкунгите щяха да се съберат през май, защото този път щяха да разбият врага бързо, без големи битки с пехотинци. Според кралската заповед щяха да си осигурят победата с възможно най-малко убити. Ето защо конницата щеше да се придвижва бързо от място на място, за да потуши бойния хъс на врага чрез многобройни малки поражения.

И така тя щеше да потегли към Йоребру, по-нататък към Западен Арос, а после да навлезе в Упланд при Еншопинг, без някой да може да я спре. Нали бе разрешено войска от конници да се движи свободно из цялото кралство, но за съжаление това важеше и за външните врагове, както и за настоящите бунтовници.

Трябваше да се сложи край на немощта на това кралство, затова щяха да заставят кралската власт да вложи повече злато и труд в укрепването на крепостите. Йоребру не биваше да остава град, където можеха да се разхождат войски от близо и далеч както им се прииска. Нито пък Нишопинг. Същото бе положението по крайбрежието. Налагаше се Калмар и новият град на входа към Меларен да се сдобият със силни кралски крепости. Причината беше проста. Зад кралския закон трябваше да стои кралска мощ, иначе законът си оставаше само на думи, а властта продължаваше да принадлежи на най-силното копие.

Ескил се бе клатушкал напред-назад по пода с ръце на кръста и за първи път го беше изслушал с голямо внимание. Когато отново дойде да седне до Биргер, той призна, че съществува здрава връзка между кралската власт и закона. Ето защо бе още по-важно Фолкунгите скоро да завземат властта в цялото кралство. Това означаваше, че се налага да завоюват короната.

Едва тогава кралството можеше да бъде като други нови държави по света с кралски ред и закони със или без Бог, макар че винаги се налагаше да казват така. Кралската власт идваше от Бога, а също и законът. Единствено по този начин се обединява ново кралство.

II

В Льодьосе Биргер получи по-сериозен пристъп на самосъжаление и потиснатост от обикновено. След две седмици на бездействие той се опасяваше, че ще загине от досада. Единственото нещо, което леко го ободряваше, беше звукът на една тежка и мъчителна кашлица.

Крал Ерик Ериксон бе отпътувал за Льодьосе с голяма свита заедно с ярла и военачалника си, за да посрещне норвежкия крал Хокон. Хокон бе поискал срещата, уверявайки ги, че ще пристигне преди Еньовден. Сега бяха изминали десет дни след уговореното време, десет необичайно студени дни с непрестанен дъжд, а никакъв норвежки кораб не се виждаше по реката.

Ако ярл Улф бе успял да наложи волята си, Биргер нямаше да присъства на това официално посещение, но крал Хокон изрично бе изискал това, понеже с Биргер се познаваха и си имаха доверие. Нали бяха преговаряли и преди. Ярл Улф вдигна голяма врява заради тези на пръв поглед невинни и приятелски думи в писмото от крал Хокон и застави Биргер да се отбранява срещу обвинения в предателство пред него и краля.

Биргер се справи с това без никакви затруднения. Преговорите, които преди беше водил с норвежкия крал, той бе предприел като родов ярл на Фолкунгите и тогава се бе налагало да оправи бъркотията след своя на моменти неразумен брат, покойния лагман Ескил. Ескил бе подкрепил норвежкия размирник Рибунг срещу крал Хокон и дори бе изпратил доведения си син Кнут на страната на бунтовниците. Това не бе най-добрият начин да се въдвори мир и да се сдобрят след набезите на крал Хокон във Вермланд. Но това, за което кралят и Биргер се бяха разбрали впоследствие, бе Кнут да встъпи в брак със сестрата на норвежката кралица и тогава положението веднага се бе просветлило. Сега вместо провалил се бунтовник, младият Кнут беше станал кралски ярл и дължеше благодарност на Биргер и Фолкунгите. Следователно имаха приятел в лицето на ярл Кнут до крал Хокон. Това не беше незначителна победа.

Ето защо и не беше толкова чудно, че норвежкият крал искаше Биргер отново да присъства на преговорите.

Крал Ерик Ериксон и секретарят му, епископ Кол, веднага приеха тези обяснения и опитите на Улф Фаси да създава проблеми с коварни и оплитащи въпроси към Биргер останаха безплодни. Затова сега и тримата стояха на дъжда в Льодьосе с твърде много хора и твърде малко провизии, и чакаха един норвежки крал, който не идваше.

Биргер най-често седеше сам в палатката си. В началото на чакането им така и не му се удаваше да се добере до краля за разговор, защото ярл Улф се въртеше около своя крал като ревнив елен. А легнеше ли ярлът с кашлица в палатката си, на Биргер не му се искаше да ходи при краля — само щеше да изглежда все едно използваше болестта му, за да се възползва от повода да спечели кралското благоразположение.

Кашлицата откъм палатката на ярла обаче малко по малко оправи настроението му и той си мислеше, че смъртта е сляпа и може да бъде както добра, така и зла, може да покоси онзи, който заслужава — справедливо, както и несправедливо.

Че брат му Ескил бе паднал мъртъв с лице в свинската мас на гощавката предишната Коледа, Биргер намираше за несправедливост и злина. Идеите на Ескил за едно по-добро кралство, основано на законите, не заслужаваха такава ранна смърт. Дори не помагаше, че смъртта бе имала добрината да дойде по време на коледен пир, както при толкова много от предците им, затова и без болка или страх за онзи, когото бе покосила.

Биргер се бе заклел на гроба на Ескил да поеме наследството от закони на брат си и никога да не изминава и ден, без да е посветил мислите си на това дело поне за миг. Той нямаше намерение да престъпи тази клетва и досега я бе удържал.

Този път обаче смъртта се беше насочила към правилния човек. Биргер бе чувал ярл Улф да кашля много пъти по време на похода. Когато идваха проточените свирукащи звуци и кашлицата не даваше признаци някога да спре, само топлината и сухото време можеха да я предотвратят. А както валеше и духаше сега от близо две седмици насам, ярл Улф трябваше да прояви благоразумието да се откаже и по най-бързия начин да го занесат на топло и закрито. Вместо това той се бе вкопчил в леглото си, за да не остави краля сам с Биргер, а в най-лошия случай и с него, и с норвежкия крал. По тази причина завистта на ярл Улф го измъчваше до смърт и тази мисъл значително просветляваше настроението на Биргер.

Крал Хокон така и не дойде. Когато времето над Льодьосе най-сетне се пооправи и прекъснатото лято се завърна с пълна мощ, запасите от провизии на лагера бяха изчерпани, а ярл Улф така се бе влошил, че се налагаше да развалят лагера и да потеглят на север.

Ярл Улф изкашля за последно преди да стигнат Скара — на половината път до гроба си. Изпратиха конници във всички посоки, за да се съберат Фолкунгите в Биелбо и да го изпратят. Повечето гости пристигнаха там преди погребалната процесия и краля.

Когато погребваха ярл Улф Карлсон Фаси при църквата на Биелбо до костите на баща му, Карл Глухия, Биргер говори така, че нито едно фолкунгско око освен неговото не остана сухо.

Три дни пиха бира за помен в голямата зала на Биелбо. На почетните места съпругата на Биргер, Ингеборг Ериксдотер, седеше до епископ Кол, а Биргер — на известно разстояние от тях заедно с крал Ерик Ериксон. Имаше си основателни причини за три дни да си издейства самостоятелно право на кралското ухо по този начин. Сред двеста Фолкунги в рода, всички от които му се подчиняваха, той бе толкова силен, че нямаше нужда да го показва и по най-беглия начин. Трябваше само да се прави на благ и скърбящ и да не обелва и дума, свързана с властта в кралството, и щеше да накара краля рано или късно сам да засегне наболялата тема. Биргер сметна за най-добре да го изчака с ангелско търпение.

Въпросът, който засенчваше всичко, беше кой Фолкунг да стане ярл след Улф Фаси. Можеха да избират само между двама — Биргер, когото искаха всички по-възрастни в рода, и юнкер Карл, сина на Улф Фаси, когото предпочитаха много от младите. Поне сред тези, които не идваха от Форшвик.

И така, кралят като единствен потомък на Ерик седеше между сестра си и ярла на Фолкунгите — през цялото време любезен и услужлив, в центъра на собственото му гнездо, сред море от синьо и сребристо, и това на три вечери гощавки за помен.

До последно се бе надявал и вярвал, че Биргер сам ще зачекне темата. Но и най-малката гримаса не бе издала подобни намерения и вместо това родовият ярл говореше за неуспешното пътешествие до Льодьосе, победоносния военен поход на Фолкунгите срещу разбунтувалите се упландци, разгромени веднъж завинаги при Спарсетра, за майка си Ингрид Улва, преместила се в кулата на църквата, за да се приближи до Бог в края на дните си, за децата си — още твърде малки, за да ги насилва с пиршества за помен, за лов със соколи, в който е участвал из околностите на Любек, за търговските договори, които трябваше да подновят именно с Любек, за Братството на меча и как датският крал справедливо е получил името Плуг-Пфениг сред клеветниците си, понеже му дошла нелепата идея да обложи с данъци плуговете на селяните. Биргер говореше за какво ли не, важно и дребно, но нито думичка за титлата ярл.

Накрая търпението на крал Ерик се срина през втората половина на последната вечер и той попита Биргер направо и изненадващо внезапно какво би се случило, ако сега дадеше позицията ярл на сина на Улф Фаси, юнкер Карл.

— Вероятно това знае единствено самият Бог — отговори Биргер с неподвижно лице. — Много от роднините ми тук биха се учудили и със сигурност малко ще се разочароват, ако ваше величество благоволи да предпочете този наперен хлапак. Макар че юнкер Карл е находчив и благовъзпитан млад мъж, който със сигурност може да се научи да бъде добър ярл. Ако оживее.

— Ами ако в… все пак го обявя з… за мой ярл, а… аз ще ж… живея ли тогава? — попита кралят с гневно пламъче в очите, след като дълго бе мислил и напразно беше търсил някаква открита заплаха по лицето на Биргер.

— Искрено се надявам, понеже съм зет на ваше величество — отвърна той с лек поклон и усмивка, която се стори на краля пресилено широка.

— А ако направя теб свой ярл, Биргер, тогава по-сигурно ли ще живея? — попита кралят строго и без най-слабото заекване.

— Да, напълно сигурно е — отговори Биргер невъзмутимо. — Ако ваше величество обяви мен за свой ярл, веднага ще ви се закълна във вярност. Имам и осемстотин конници под командването си.

— Р… разбирам — отвърна кралят. — Т… така да бъде. Но искам у… утре да д… дойдеш с м… мен в Нес за д… дълъг разговор.

— Ще дойда където ме повика ваше величество като ваш заклет ярл — отговори Биргер и отново се поклони.

Тогава крал Ерик се наведе към епископ Кол от другата страна на сестра си и му зашепна нещо, което изглеждаше значимо. Епископът кимна, излезе и след кратък миг се върна с короната и меча на ярл, принадлежали на Улф Фаси.

Когато слухът за това, което беше на път да се случи се разпространи, в залата бързо се спусна тишина. Никой не знаеше със сигурност кого кралят смяташе да направи свой ярл.

Епископ Кол благослови меча и короната, а след това внимателно ги положи пред краля, който се изправи и вдигна дясната си ръка, за да въдвори пълна тишина. Последвалата му реч беше много кратка.

— Ние, к… крал Ерик Ериксон, обявяваме Биргер М… магнусон за с… свой ярл! — оповести той с голямо усилие. След това взе меча на ярла пред себе си и без да се суети, го опаса около Биргер, вдигна короната, протегна я веднъж във всяка посока и я положи на главата му.

Тогава откъм повечето присъстващи се надигнаха бурни аплодисменти. Но откъм младежите, които седяха сами най-далеч в залата, се чуваше само мърморене и недоволството им бе видимо.

Тези млади мъже бяха първото нещо, в което се вгледа Биргер, щом вдигна главата си с короната. Добре запечата лицата им в паметта си. След това произнесе клетвата за вярност.

Придвижването от Биелбо до кралския Нес беше кратко и не си казаха много по пътя. Още първата вечер новият ярл бе повикан при краля в собствените му покой горе в западната кула и Биргер отиде, изпълнен с лоши предчувствия.

Това, че крал Ерик бе принуден да го избере за ярл, въпреки че самият той би предпочел по-младия юнкер Карл, беше достатъчен повод за огорчение и раздор. Но дори и най-глупавият крал би трябвало да осъзнава, че всъщност е получил предложение, което е трудно да отхвърли — закрила за живота си. В това Биргер се бе заклел пред роднини с клетвата си на ярл и гледаше сериозно на нея.

Дълбоко в себе си той нямаше много високо мнение за крал Ерик, но знаеше твърде малко за него, за да може да предугади намеренията му по какъвто и да било начин. Дали кралят бе толкова наивен, че да поръча убийството на ярла, когото е бил принуден да избере? А след това да провъзгласи юнкер Карл за свой ярл и да раздели Фолкунгите на два военни лагера? Без дори да разбира какво върши?

Нямаше какво да се вайка за подобни нещастия точно сега. Сам си беше постлал, при това с чиста съвест, защото той щеше да служи на кралството много по-добре от напереното хлапе, юнкер Карл.

Прекръсти се, преди да влезе в стаята на краля, а там побърза да опре лявото си коляно на пода.

— Виждам, че си непривикнал ярл, Биргер — изхили се кралят. — Седни при мен и отсега нататък помни, че ярлът и архиепископът са единствените в кралството, които не падат на колене пред краля.

— Виж ти. Онзи, който се стреми към знание, може всеки ден да научи нови неща, дори незначителни — отвърна Биргер и седна на посоченото от краля място сред чуждоземни възглавници и ниски масички с кана вино и чаши от рейнско стъкло. Виното беше червено — нещо необичайно.

— Ти си мой ярл, положи клетвата си. Не те познавам достатъчно добре, нито ти мен, макар да подозирам, че не храниш голяма почит към мен. Чувал съм да се говори, че ти и Кнут Холмгейрсон някога сте прекарали дълга нощ с баща ми в тази стая. Нека двамата с теб направим същото. Моля те да започнеш, като разкажеш за онази нощ — говори кралят дълго и гладко, без най-малката несигурност или запънка.

— Това… това беше дълга нощ — отвърна Биргер малко смутено, изумен от красивия и безупречен говор на краля.

— Разбирам, точно затова попитах теб, единствения жив свидетел от тогава — засмя се кралят, докуцука до виното и поднесе на Биргер една чаша, след като най-напред бе налял на себе си. — И нека първо се разберем за нещо дребно. Чудиш се на говора ми?

— Истината е, че… да, така е, ваше величество — отговори Биргер.

— Аз не съм като теб, ярле мой. Куцам напред със скован гръб и никога не бих могъл да яздя на турнир — това, към което вие, Фолкунгите, се отнасяте с такава голяма почит. А що се отнася до речта ми, тя не се накъсва, когато съм много гневен, изпитвам страх за живота си или се чувствам напълно доволен. Кое, мислиш, е в този момент?

— Ваше величество нямаше да ми сервира вино, стига да не е отровено, ако бяхте много гневен или изпитвахте страх за живота си — отговори Биргер с лек поклон, взе чашата с вино и вдигна тост на инат.

— Куражът ти е голям, Биргер, точно както винаги са ми казвали, и с удоволствие ще пия с теб — усмихна се кралят, вдигна чашата и я поднесе към устата си. Биргер направи същото, без да показва силното си колебание. Виното накиселяваше, но същевременно имаше вкус на мед и чуждестранни подправки.

— Сега най-сетне искам да чуя за нощта между баща ми, теб и Кнут Холмгейрсон — каза кралят, след като остави чашата си.

Биргер се опита да разкаже възможно най-достоверно и без особено да изтъква своето собствено предимство с оръжията в сравнение с родственика на краля. Опита се бързо да стигне до идеята на крал Ерик Кнутсон — че мирът между Ериковия род и Фолкунгите винаги трябва да бъде крепен, и че най-голяма опасност заплашваше страната тогава, ако юнкерите Биргер и Кнут бяха станали врагове, защото кралят се бе опасявал, че някой ден ще се изправят един срещу друг на бойното поле. Биргер призна, че крал Ерик Кнутсон ще да е бил съвсем прав, когато с кралска заповед бе заставил двамата млади мъже да станат приятели. Ако трябва двама младежи толкова дълго да работят заедно, това най-вероятно би ги обединило. И наистина бяха станали приятели. Само че Бог с неведомата Си воля ги бе принудил да се срещнат на бойното поле.

— Баща ми е бил добър и мъдър човек — заключи кралят замислено, когато Биргер свърши разказа си. — Ако му беше дадено да живее, сигурно скоро щеше да те направи свой ярл. Тогава може би се питаш защо чаках толкова дълго? Какво мислиш ти самият?

— Вярвам, че ваше величество е имал основателни причини за действията си — отвърна Биргер, без дори да се замисли, понеже този бе начинът да се говори с кралски особи.

— Спомни си, че ти си мой ярл — разгневи се кралят. — Спомни си, че си положил клетва пред мен — не само fortitudo, а и sapientia, спомни си, че никой не може да ни чуе сега, и че си длъжен винаги да ми казваш истината! Бях дете, когато дойдох в кралството. Вярно е. Имах учители, които знаеха повече за философията и църковния език, отколкото за войната, кръвното отмъщение и Фолкунгите. Това също е вярно. Но бях прилежен. Учих се и не съм глупак, макар да изглеждам и да звуча като такъв. Оттук нататък предстои ти и аз да работим заедно дълги години, защото още съм млад. Сега ще задам въпроса си отново. Защо мислиш, че направих Улф Фаси ярл, а не победителят от Еншопинг, който спаси короната ми, уби Кнут Холмгейрсон и потуши всички бунтове? Защо?

— Защото ваше величество е смятал единството в кралството за по-важно от това да ме награди според заслугите ми, защото именно Улф Фаси можеше да държи някой юнкери от Фолкунгите под контрол с по-малко сила от мен, защото ваше величество не е искал да гледа как в кралството отново пламват вътрешни войни — отговори Биргер непоколебимо.

— Добре казано, ярле — отбеляза кралят. — И какво ще правим с тези млади господа сега? Не са ли тихи и покорни след поражението и затварянето на Холмгейр?

— Някои от тези юнкери скърцат със зъби. В глупостта си стискат юмруци зад гърбовете ни. Само че не са толкова неразумни, че да не си спомнят разгрома при Спарсетра. Няма нужда ваше величество да се бои от бунт идните години — обясни Биргер бавно, като наблягаше ясно на всяко изречение.

— Ти, Биргер, щеше ли да вдигнеш бунт, ако бях определил юнкер Карл за свой ярл? — попита кралят с мек тон, въпреки строгия въпрос.

— Не, ваше величество — отговори Биргер без колебание. — Може би щеше да бъде различно, ако Карл и приятелите му юнкери бяха поръчали убийството ви и той си бе присвоил кралската титла.

— Какво щеше да се случи тогава?

— Юнкер Карл веднага щеше да се изправи пред труден избор. Би могъл да ме назначи за свой ярл. Тогава братът на Холмгейр, Филип, и приятелите му Фолкунги щяха да се разбунтуват. От друга страна, би могъл да определи Филип или Холмгейр за свой ярл. Тогава Фолкунгите щяха да се вдигнат на бунт под мое командване.

— Ето, виждаш ли, Биргер — усмихна се кралят доволно. — Един крал не може да не бъде достатъчно внимателен, когато избира ярла си. Наистина си имах основателни причини за несправедливостта спрямо теб и назначаването на Улф Фаси. От думите ти обаче разбирам, че храниш недоверие към някои от по-младите мъже в кралството?

— Вярно е, ваше величество.

— И причината не е, че им завиждаш за младежкия им плам и ведрото им, безгрижно неблагоразумие?

— Не, ваше величество, аз идвам оттам. Две години от младостта си прекарах в яздене от гощавка на гощавка заедно с Кнут Холмгейрсон и това бе празен живот без много смисъл. Вярвайте ми, ваше величество, тези млади търтеи търсят властта заради самата нея, без разумни намерения. Опитат ли се да я вземат от нас, ще създадат много неприятности. Ако наистина я спечелят, това няма да донесе нищо добро за кралството.

Кралят мълчеше и наблюдаваше Биргер замислено и изпитателно. Ярлът вече знаеше, че бе подценявал този мъж и това не му правеше чест, понеже от суета бе прибързал да се хване за грешните неща. Дълбоко в себе си той бе боец от Форшвик, научен от рицаря Арн на война, а от духовници — на познание. Едното се демонстрираше на кон с копие в ръка, другото — със собствената реч. Ето защо окото и ухото му така се бяха вкопчили в краля, получил недъзите си за прякор, че бе затворил разума си за възможността Ерик Ериксон да бъде достоен за короната си. Сега вече знаеше, че е грешил, при това от глупост, присъща повече на младите, отколкото на един посивял воин и ярл. Трябваше да възмезди тази голяма неправда.

— Сега двамата с теб стигаме до труден въпрос — отбеляза кралят спокойно след дългия си размисъл. — Първо ще бъдеш ли така добър да ни налееш още вино, тъй като виждам, че отровата още не е подействала?

Биргер веднага стана, клатеше глава и се усмихваше на грубата шега, но направи това, което му бе заповядано. След това кралят вдигна чашата си към него и пиха мълчаливо.

— Трудният въпрос е, без заобикалки и пощада, как мислиш да подходиш към онези в кралството, които са настроени за бунт — попита кралят решително след нов дълъг размисъл.

— Онзи, който присвои кралската титла на мястото на коронования, няма да живее. Никой юнкер не бива да си въобразява, че бунтовете са лесна работа, или пък че синьото му наметало го защитава от наказание, било то украсено с три корони или лъв — отговори Биргер бързо, твърдо решен да бъде прям колкото своя крал.

— Значи затворникът ни в Нишопинг, синът на Кнут, Холмгейр — въздъхна кралят, — той е предател според римския закон, познаваш законите?

— Да, ваше величество, покойният ми брат Ескил бе много вещ в законите, техния дух и произход. И аз съм се докоснал до малка част от тази мъдрост.

— Досетих се за това, когато ви слушах с лагман Ескил да спорите с ярл Улф за законите, които трябва да променим — кимна кралят с неочаквано ведър поглед по напрегнатото си и замислено лице. — Но да се върнем на задържания бунтовник. Ярл Улф го закриляше, защото се бе заклел пред приятеля си Кнут Холмгейрсон да бди над сина му, така си мисля. Ти уби Кнут на бойното поле и щеше да направиш същото и със сина му при Спарсетра, ако беше там?

— Да, ваше величество.

— Макар че най-напред би го пленил жив?

— Да, ваше величество.

— Е, ярл Улф също бе разбрал това. Ето защо толкова много напираше други да потушат бунта в Упланд, не ти. Трябва да знаеш, че аз самият не бях сигурен по този въпрос, защото смятах, че победата е по-важна от грижата за главите на размирниците. Но когато тъкмо ти обясни пред съвета, че победата е лесна за извоюване и със същия успех бихме могли да я поверим на сина ти Грегерс и Нилс Сигстенсон, аз отстъпих облекчен. Сега обаче се връщаме там, където бяхме на тази среща на съвета. Какво искаш да правиш с пленника Холмгейр?

— Трябва да загуби главата си незабавно, ваше величество.

— Тогава ще си навлечеш кървава вина — не е трупно да се разбере, че смъртта на Холмгейр се дължи на новия ярл в кралството.

— Напълно вярно, ваше величество. Това ще бъде ясното ми послание към размирниците. Те вече пеят песни за Холмгейр, перчат се, че ще го освободят. Значи се налага незабавно да ги научим що за ред цари в кралството понастоящем.

— Не ние, ярле мой, ти — усмихна се кралят. — Аз съм нерешителният крал Ерик Куция, който не умее да говори чисто. Няма да имам никаква вина за това, тя ще падне изцяло върху теб.

— Разбирам — отвърна Биргер. — Ваше височество е много мъдър.

— Тогава няма повече да говорим за Холмгейр, само ме уведоми, когато вече е мъртъв — каза кралят скръбно. — Да оставим това зад гърба си. Нека сега да гледаме към бъдещето. Обвини определени младежи, че имат неразумни намерения спрямо властта?

— Да, ваше величество. Бях откровен.

— В такъв случай стигаме до нещо, което ме интересува повече от отделни бунтовници — започна кралят с топлота и плам в гласа, допи виното си и наля ново, преди да продължи. — На шестгодишна възраст ме отведоха в чужда страна и ми казаха, че съм кралят й, но други вземаха всички решения от мое име. Не успях да порасна и да се осъзная особено, преди неразумни съветници да се погрижат за разгрома ми на бойното поле и позорно да ме изгонят от кралството ми. Няколко години по-късно дойде ти и отново ми предложи короната с обещанието за сигурна победа. Навярно си спомняш.

— Да, ваше величество. На практика не ставаше дума само за победата — тя беше безспорна, както и обещах. Важно бе в чие име я извоювахме, за да сложим край на вътрешните войни. Ето защо потеглих за Дания, за да върна коронования ни крал в кралството.

— Спомням си как през цялото време говореше над главата ми, сякаш нямах ум да мисля сам, нито пък да отговарям. Убеди наивните ми учители, но на мен гледаше като на дете. Нали?

— Тогава ваше величество все още бе твърде млад — оправда се Биргер засрамено, понеже не му беше трудно да си представи как трябва да са изглеждали тези преговори в очите на краля.

— Така е, бях твърде млад — съгласи се той. — Но това беше отдавна и през тези години не е изминал и ден, без да се опитам да науча нещо ново за задълженията на краля. Защо Бог ми е отредил това място на земята? Защо да изпраща едно момченце за крал на някакъв кръвожаден скандинавски народ от воини, които скоро щяха да ми дадат обиден прякор? Какъв е смисълът на властта ми? Определено си мисля, че знам това, но преди да кажа мнението си, искам да чуя твоето. Ако няколко наперени хлапета се стремят към властта заради самата нея, без разумни намерения, както ти каза, каква тогава е твоята цел?

— Да затвърдя кралския мир в страната ни — отговори Биргер, без да се поколебае. — В нашето кралство всеки ще бъде господар в собствения си дом, ще може да язди до църквата, без да подозира засада, а също и да излага делото си пред тинга, без да се страхува, че ще бъде насечен на парчета от нает воин с меч или по-силен противник. А онзи, който насили жена или я похити, ще бъде низвергнат от всички. Едва с този нов ред ще се превърнем в силна страна като тези на юг от нас. И тъй като кралската власт е дадена от Бог, тези нови закони ще бъдат утвърдени от краля. Ще градим бъдещето на кралството ни върху законите, търговия с чужбина и работа на полето и в гората, а за това се иска силен кралски мир. И…

— Стой! Чакай! Не смогвам — засмя се кралят. — Аз и ти можем да си блъскаме главите над това дълги години. Нека само да кажа, че моите мисли много приличат на тези, които тъкмо изреди. Имам обаче въпрос от друго естество. Какво е мнението ти за властта на църквата? Кой държи властта в крайна сметка — църквата или кралят?

— Най-добре да я поделят — отбеляза Биргер, сърдит, че са го прекъснали така рязко в разгара на пламенния му разказ за техните големи мечти с покойния му брат Ескил. — Но въпросът е труден. Когато се опитваме да поделим властта с църквата, както правим сега, това води най-вече до безредие. Можем да подберем нови епископи и да очакваме, че ще бъдат предани на нас самите от благодарност за пръстена и жезъла. Само че никога няма да бъдат такива, понеже скоро ще превият врат пред някой архиепископ, чието назначаване не е в нашата власт. Ето защо в съвета седи група епископи и се меси във всичко, което не разбира. Срещат се тайно и се наговарят помежду си как да се опитат да ни контролират. Освен това през последните години архиепископите никога не са били мъже с чест, никога не са заслужавали доверие. Да не говорим пък, че Валерий бе отровител, да, той отрови бащата на ваше величество, това е моето убеждение. Улоф Басатьомер пък беше като фурнаджийска лопата — първо коронова ваше величество, а после и Кнут Холмгейрсон — без да му мигне окото, след това без капка срам дойде да се умилква на съвета тук, в Нес. Ярлерус, настоящият, организира тайни срещи с някои от младите мъже и след победата им охотно би побързал да коронова когото и да е от тях. Всеки може да види, че това не е от особена полза за кралството.

— Да, това всеки може да го види — отбеляза кралят пребледнял, с пресъхнала уста, и бързо отпи от виното. — Не знаех, че баща ми е бил убит, още по-малко от архиепископ. Наистина ли си сигурен в това неприятно обвинение?

— Да, ваше величество.

— Е, ще искам да чуя повече за това друг път. Но си имам причини да се върна на големия въпрос. Какво трябва да направим с църквата?

— Ако се сдобием със свободата да решаваме сами, което не е толкова лесно, бихме разделили меча и кръста — отговори Биргер замислено. — Тогава архиепископът ще седи в кралския съвет само за да се изказва по църковни въпроси, не за война или бунтове, търговия и данъци. Ние, светските мъже, ще поемем светската власт. Но за да накараме духовниците да се съгласят на това, трябва да разполагаме с нещо, което да им предложим, а именно: църквата да отговаря за всичките си дела, дори за избирането на епископи.

— Знаеш ли, че Светият престол има приблизително същите възгледи като теб по тези въпроси? — удиви се кралят.

— Може би е вярно от гледна точка на това, че Рим винаги е проповядвал свобода за църквата, макар в нашата страна тази идея да не е добила особено развитие — измърмори Биргер.

— И все пак сега си се доближил до една промяна, по-голяма, отколкото може би предполагаш — загатна му кралят. — Точно в този момент в страната ни гостува кардинал, изпратен от самия свети отец. Той ще свика на събор всички църковни служители в късната зима или през пролетта, или в Линшьопинг, или в Шенинге. Името му е Вилхелм от Сабина, по-голяма власт от неговата има единствено светият отец. Изпратил ни е писмо и доколкото разбираме, иска да очисти духовния ни живот от това-онова. Не знаеше, нали?

— Не, ваше величество. Нищичко не знаех за това — призна Биргер замислено. — В такъв случай ваше величество смята ли да води преговори със самия Рим?

— Отново не аз. Ти! — отсече кралят. — Казаха ми, че владееш езика на църквата като духовник. Вярно ли е?

— По-добре от повечето духовници, които съм срещал, ваше величество.

— Е, камък ми падна от сърцето. Не очаквах с радост и нетърпение да седна и да подхвана насечената си, осакатена реч пред духовници от близо и далеч. Още повече пък на латински. Ето че Бог свали това бреме от плещите ми и съм Му безкрайно благодарен за това. Ти, Биргер, ще бъдеш наш говорител пред онзи високопоставен кардинал от Рим. Ще се изказваш от наше име без ограничения, изцяло според собствените ти разбирания, които още сега оценявам значително по-високо, отколкото по времето, когато те познавах най-вече от уверенията на Улф Фаси в ниския ти морал.

— В такъв случай, ваше величество, и двамата с вас имаме повод да променим възгледите си за другия — отвърна Биргер с лек поклон.

— И за това трябва да благодарим на Бога, който очевидно те доведе при мен в най-подходящия момент — заключи кралят с огромно облекчение по иначе така скованото си лице.

— С радост ще благодаря на Бог — отвърна Биргер. — Но ще си позволя също и да припомня на ваше величество думите ви, че един крал не може да не бъде достатъчно внимателен в избора на своя ярл. Обратното също е вярно. Един ярл на Фолкунгите не може да не бъде достатъчно внимателен в избора си на крал.

— Струва ми се, че и за нас двамата се очертава дълга нощ в тази кула — засмя се кралят. — Ще наредя да ни донесат още червено вино. Допадна ли ти вкусът?

— Пия това, което е угодно на краля ми — отклони въпроса Биргер.

— И все пак това вино би трябвало да се понрави на повечето — отбеляза кралят, сякаш не бе забелязал колебанието на Биргер. — То е бургундско вино за причастие, поръчах да го донесат от Варнхем. Но ти може би не си свикнал да се причестяваш?

Това лято и през есента Биргер беше в по-добро настроение, отколкото жена му Ингеборг някога го бе виждала. Отначало най-много я радваше как хубаво той говореше за брат й краля, понеже никога преди не го бе правил. Познавайки брат си Ерик, тя знаеше много добре, че той беше и умен, и добър, но насеченият му говор пред много хора и недъгът му бяха причината само онзи, който се сближи с него, да разбере какво голямо сърце се крие в слабото тяло. През изминалите години всички груби шеги по адрес на брат й на гощавките в Биелбо еднакво я нараняваха и я караха да се засрами, че така и не бе посмяла да възрази. Сега, откакто Биргер бе станал ярл и опознал краля си, всички подобни подигравки бяха забранени в Биелбо под заплаха от строго наказание, както и беше забранено да наричат норвежците норковци.

След всичките тези години, когато вече му бе родила трима сина и дъщеря, той и с нея беше различен, сякаш съвместният им живот започваше сериозно едва сега. Както обикновено Биргер пътуваше надлъж и нашир из кралството, но всеки път, когато се завърнеше, веднага я търсеше, вземаше я в обятията си и казваше какво иска за вечерта и през нощта, преди да хукне към крепостта и групата чакащи, които винаги седяха там с всевъзможни оплаквания за излагане пред родовия ярл на Фолкунгите. През изминалите години той винаги правеше обратното — нахвърляше се на работата си веднага, щом се прибереше, и не се виждаше с жена си или синовете си преди вечерята и молитвата.

Сякаш въздухът в Биелбо бе станал по-лек за дишане, а животът — по-светъл. Ингеборг започна да се смее високо, а никой не я бе чувал така преди. В края на работните дни тя и ярлът вече не седяха мълчаливи един до друг на почетните места, а често разговаряха весело и се шегуваха, което учудваше и радваше и роднини, и слуги.

В неделните дни той не седеше на срещи с непознати, мънкащи конници както през изминалите години, а яздеше със синовете си или ги учеше да ловят патици на вировете, или пък дори поръчваше да впрегнат конете и водеше Ингеборг и всичките им деца на малък излет с колата, с храна за из път и вино. Вече не говореше толкова високо и предизвикателно за любовницата и извънбрачните си деца.

Беше така преобразен, че изглеждаше като щастлив мъж, а Ингеборг никога не си го бе представяла такъв. Строгото му лице с грубата, ръбата брадичка и пламтящите черни очи много добре подхождаше на предишния му образ. Колко чудновато беше само да гледа същото лице със същите белези от битки и същата груба брадичка да се усмихва, изпълнено с доброта, а същите черни очи да блестят от топлина.

Целият страх, който Ингеборг бе изпитвала от деня, в който съпругът й неизбежно щеше да стане кралски ярл, си беше отишъл с летния вятър.

За самия Биргер това кратко лято и есента бяха най-щастливото време в спомените му след детството във Форшвик. Вярно, имаше много задължения, които отнемаха голяма част от времето му. Понякога очевидно ненужно, както когато той и крал Ерик отново не сполучиха да се срещнат с норвежкия крал Хокон при Льодьосе. Това обаче се уреди много лесно, щом Биргер за трети път се върна там и най-сетне можеше да започне с проточилото се помирение за Вермланд. Всичко свърши много добре, тъй като двамата с Хокон се уговориха да сгодят децата си — Хокон Младши, вече избран за следващия крал на Норвегия, и дъщерята на Биргер, Рикиса. Биргер обаче смяташе, че тя все още бе твърде малка, затова щяха да поизчакат със сватбата.

Освен това се бяха споразумели никога да не съдействат на врагове срещу другото кралство или да оставят подобни врагове да получат защита. Най-сетне бяха решили този безкраен въпрос с лекота и в съзвучие с настроението на Биргер по това време, когато чувстваше, че няма да се провали, каквото и да предприеме.

В това добро настроение бе уредил и някои неща с държанката си Сигни и незаконните си деца, така че дъщерите му да получат голяма зестра вместо наследство, на каквото нямаха право, а синът му Грегерс — две големи стопанства в Сьормланд сред всичките нови имоти на Биргер там на север. Със Сигни се бе сдобрил дотолкова, че тя поне се съгласи да прости престъпените му обещания през годините. Странно как, но изглежда всички доброжелателни думи на Биргер за краля и за щастието да изпълнява службата на ярл при такъв крал, имаха същото благоприятно въздействие върху Сигни, както и върху Ингеборг. Той не разбираше съвсем на какво се дължеше това, но предполагаше, че Сигни може би най-накрая бе разбрала как за стремежа му към власт имаше и причини, достойни за уважение. В такъв случай вече не изглеждаше толкова просто, сякаш само бе избрал властта пред любовта.

Всеки път, когато му останеше време извън грижите му при краля или в Биелбо, той потегляше за Сьормланд, посещаваше и граждани, и стопанства, в които някой от домакините или роднина бе освободен с войната, наричана от хората кръстоносния поход на господаря Биргер в Йосел. Приятелите му в Сьормланд се множаха и скоро той бе добре дошъл и при големците от Упланд и Вестманланд, а не просто почитан и всяващ страх ярл. Тези пътувания може би изглеждаха като обикаляне на лентяй от гощавка на гощавка, но той си имаше основателни причини. Струваше му се, че знае — ключът към бъдещия мир в кралството се криеше там, на север от горите. Бунтовете не биваше да се потушават само с конници в железни доспехи, а най-добре с нови приятелски връзки.

Онзи, който се случи най-много да се сближи с него от всичките тези нови приятели, беше един навъсен упландски големец с крепост на Меларен. Наричаше се Ивар Бло от Грьонеборг.

Кардинал Вилхелм от Сабина благоволи да повика при себе си пратеника на светската власт едва на третия ден от църковния събор в Шенинге. Биргер преживя това унижение без затруднения — беше свикнал духовниците да се суетят точно по този начин в опит да покажат колко високо над светската власт стоят. Не се учуди и когато при влизането му в главната зала в манастира на доминиканците кардиналът се престори, че е неотлъчно зает да разговаря с архиепископ Ярлерус и един от неговите служители, та привидно не забелязваше пристигналия нов посетител. Докато чакаше, Биргер строго се убеждаваше, че няма да позволи това отношение да го разпали до гняв и необмислени думи. Все пак търпението му бе подложено на изпитание, когато кардиналът изведнъж вдигна очи, изгледа го преценяващо от глава до пети с уморен поглед, без да поздрави, и поръча на архиепископа веднага да се погрижи гнусотата на посетителя да бъде изнесена от свещеното помещение. Архиепископът се поклони угоднически и на мига предаде заповедта на своя подчинен, който тогава с еднаква уплаха и смут замести поглед от кардинала към Биргер, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Вероятно, гадаеше Биргер, наивникът си мислеше, че думата гнусота се отнася за самия него. В такъв случай не беше чудно, че глупакът се колебаеше, поставен пред заповедта да изнесе кралския ярл. Биргер се принуди да положи усилия, за да не се разсмее на невежеството.

Щом кардиналът и наперения му подчинен поправиха недоразумението, като през цялото време наричаха Биргер него, сякаш бе непросветен, на Биргер му се наложи да задуши едно разпалващо се желание внезапно да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума. Насили се да стисне гнева си за гърлото, и когато сплашеният служител заситни към него, за да се посвети на правилната гнусота и протегна ръце към меча му с молбата да го получи, Биргер махна с ръка, сякаш гонеше муха, без дори да го погледне.

— Той не разбира ли, че оръжията са гнусота и е забранено да се носят между осветени стени? — удиви се кардиналът, но все още не говореше директно на Биргер.

— Ваше високопреосвещенство трябва да им прости колебанието — каза Биргер с мек глас на църковния език. — В страната ни не е обичайно един духовник да докосва оръжието на благородник. Освен това бих искал почтително да помоля ваше високопреосвещенство да не подценява толкова уважението ми към църквата и да не мисли, че осквернявам това помещение. Ето защо ще ви кажа, че мечът, който нося, е осветен за църковните помещения, защото е принадлежал на рицар тамплиер.

По цялото лице на кардинала бе изписано изумление, което трая дълго. Той помисли внимателно как да се справи с неловкото положение, в което сам се бе поставил. Накрая изглежда реши, че е по-добре да не обръща внимание на случилото се, отколкото да го приема с пресилен гняв или прекомерни извинения.

— Приветствам ви с Божия мир, херцог Биргерус, и както сигурно сте разбрал, църковните служители тук до мен не са имали добрината да ми кажат, че говорите езика ни толкова добре. Като се замисли човек, по-скоро би изглеждало смешно някой от господата до мен да служи като преводач. А ако мечът ви е тамплиерски, то той е благословен, точно както отбелязахте. Значи вие сте говорителят на крал Ерикус с всички пълномощни?

— Така е, ваше високопреосвещенство — отговори Биргер и хвърли суров поглед към двамата раболепни духовници до могъщия кардинал. Щеше да им се наложи да се обясняват на църковния глава след като си тръгне.

— Упълномощен съм от краля да отговарям на всички въпроси от негово име и от името на кралството — продължи той. — Негово величество моли да предам, че редица причини го възпрепятстват да присъства лично, но изпраща най-сърдечните си благопожелания и надежди, че църковните служители ще отбележат голям напредък на този събор. И ако при това положение светската власт може да послужи на една добра кауза, ние ще дадем всичко от себе си, за да подкрепим стремежа ви към тази висша цел.

— Тогава ние от страна на Светия престол можем само да отговорим, че с изключително задоволство приемаме тази силна подкрепа, добре дошла за нашите надежди — отвърна кардиналът, като безуспешно полагаше усилия да остане сериозен, така че му се наложи да се приведе леко напред и да прикрие лицето си с едната длан.

Биргер не разбра какво кардиналът намираше за толкова смешно, но все пак реши бързо да приключи с тази среща, за да може скоро да я забрави и да започне по-добре следващия път, когато се видеха.

— Сега ме зоват важни за кралството дела — обясни той сякаш с известно нетърпение. — Ваше високопреосвещенство е добре дошъл на кралската аудиенция утре по същото време, за да обсъди самия проблем. Нека само най-смирено напомня, че тази покана важи лично за вас и няма нужда никой от сънародниците ми да присъства, за да кълчи езика си с по-неуспешен превод.

Кардиналът веднага се изправи и благослови Биргер, поклати глава и побърза да излезе, като напразно полагаше усилия да сподави смеха си, докато вече никой не го чува. Биргер си тръгна озадачен и засегнат.

Ако на тази първа среща се бе провалил толкова жестоко, че човекът на папата му се присмиваше гръмогласно, то началото на преговорите за подялбата на властта между меча и кръста беше неуспешно. Макар че не бе сигурен какво точно е развеселило висшия църковен служител, затова беше твърде рано да започва с окайването на несполуката.

Биргер прекара безсънна нощ, блъскаше си главата с пратеника на Светия престол. Кардиналът бе облечен просто в черно, с малка червена шапчица на главата и широк, червен копринен колан, който висеше надолу от едната страна. Биргер предполагаше, че значението му е свързано с кръв, както и тръпчивото вино за причастия. За разлика от обикновените епископи обаче, кардиналът не носеше нито злато, нито сребро, нито пък лъскави дрехи със скъпоценни камъни. И все пак излъчваше достойнство по начин, какъвто Биргер никога дотогава не бе успял да открие у друг духовник. Или пък това впечатление се дължеше на латинския, който капеше като мед от устата му и наистина звучеше като божествен език — по-красив и ясен дори и от този на отец Гийом във Варнхем? И насред цялото това църковно величие той беше мъж, който очевидно не сдържаше смеха си. Не беше лесно да навърже всичко.

Освен това приличаше на еленче, може би повече на жена, отколкото на мъж. Тялото му беше слабо и имаше странни мустачки над горната устна, а под долната — брадичка, оформена като тънко острие на меч, наистина странна птица в тази северна страна.

На Биргер обаче не му се наложи да размишлява дълго над смеха на кардинала. Когато духовникът на следващия ден сам пристъпи прага на търговския дом, нает от Биргер в Шенинге, докато собственикът с цялото си семейство по това време си живееше добре на кралски разноски в Линшьопинг, той изглеждаше още по-весел и от предишния ден, като на Биргер му се стори едва ли не, че му се искаше да го прегърне.

— За Бога, високопочитаеми херцоже — изпъшка кардиналът все още с широката си усмивка, щом седна в най-голямата стая, поднесоха му вино и отпрати с жест всяко по-нататъшно присъствие на прислугата там, — казаха ми, че сте прост воин, който не разбира много от политика и църковни дела. И за съжаление, както погрешно си мислех, че сте такъв, така ви и приех вчера. Разбирате, висшето ми поръчение в никакъв случай не включва задължението аз самият да се правя на магаре. Надявам се, че вие, както и аз, можем да приемем случката с усмивка, защото още дълго време ще се смея на себе си заради нея.

— С абсолютна сигурност — отговори Биргер с вкаменено лице, което отначало изплаши госта му, преди да се пропука в широка усмивка. — Аз съм човек на краля, говоря от неговото име. Вие, ваше високопреосвещенство, сте човек на Светия отец и говорите от негово. В такъв случай, вярвам, че формалностите при първата ни среща са слабо значими, тъй като имаме да обсъждаме важни въпроси или още по-добре — да се споразумеем.

— Вие не сте обикновен човек, какъвто може да се срещне в най-далечния Север — отбеляза кардиналът облекчен, задето толкова бързо бяха надмогнали дребните дрязги. — Прекарах година в Норвегия с мисия на Светия отец и не мога да кажа, че беше леко. Църковният живот тук в Скандинавия в много отношения е чужд на самата църква. Сега висшето ми поръчение включва друга страна. И ето че срещам светски управник, с когото е толкова лесно да се разговаря, все едно си седя в Рим. Къде сте се научил на латински, херцоже?

— Покойният ми дядо беше рицар тамплиер, името му бе Арн Готски и съм израснал в сянката му — бавно отговори Биргер. — Той беше най-великият воин, когото сме виждали, но вярвам, също и светец. Той не само основа училище за воини, където съм възпитан аз, а и много млади роднини — това беше в същата степен и училище за просвета, наистина школа за живота. По тази причина, ваше високопреосвещенство, в страната ни можете да срещнете повече белязани бойци, които владеят църковния език като мен, отколкото епископи със същите умения. Между другото, особено епископи, защото имаме и такива, които дори не могат да четат и пишат на народния език.

— Забелязах тази нелепост — отвърна кардиналът, повдигайки вежди развеселено. — Е, високо почитаеми херцоже, кажете ми сега какво би искал кралят или пък направо вие самият от тази първа среща в страната ви.

— Аз подкрепям догмата за свободата на църквата — разпали се Биргер. — Това означава, че аз, ако най-напред се застъпя за егоистичните си интереси, които ваше високопреосвещенство така или иначе щеше да прозре рано или късно, бих искал да изхвърля всички епископи от светските решения, които вземаме на съвещанията с краля. Ще извините прямотата ми. Разбира се, негово величество осъзнава, че това наше желание си има цена. Тя е следната: църквата да управлява собствените си дела, да определя своите епископи и свещеници, да се подчинява на Рим, не на краля. Ние обаче си имаме цена и за това, и тя е кралят да не бъде отговорен пред Рим освен по църковни въпроси.

— Вие сте дързък и начетен мъж, херцог Биргерус — сподели кардиналът замислено. — За една част от мислите, които току-що изложихте, църквата би ви изгорила на клада в страните, откъдето идвам. За част от останалите споделени от вас мисли светската власт би ви отсякла главата. И все пак ви казвам напълно сериозно, че споделям тези идеи. Налага се обаче да ви задам един въпрос. Предполагам, не смятате, че църквата трябва да загуби правото си да отлъчва кралски особи?

— Не — побърза да отговори Биргер. — Ако кралете получават властта си от Бога, трябва да бъдат и наказвани от него. Иначе се страхувам, че на земята бързо би настъпил ад.

— Нека сега заедно се помолим за успех в общата ни работа, херцог Биргерус, и нека също така благодарим на Бог, че е събрал пътищата ни, защото се очертават леки преговори по време на нашите срещи — каза кардиналът и падна на колене, канейки с ръка Биргер да направи същото.

Биргер го последва смутено след кратко колебание, понеже предпочиташе да продължи разговора, не да се моли на Бог за нещо, чието постигане бе негова отговорност. С този кардинал щеше да разговаря лесно, стига само да останеха без глупави духовници за свидетели. Ако църковните дейци бяха проницателни като Вилхелмус Сабиненсис, светът просто щеше да бъде коренно различен, помисли си Биргер, преди с известно лицемерие да сключи ръце и да затвори очи.

Всички добри надежди на Биргер за хода на преговорите с кардинала се оправдаха изцяло още през първата седмица. Ярлът можеше само да предполага как той говореше на дългите ежедневни срещи с духовниците в църквата на манастира, но със сигурност езикът бе коренно различен от този при дискусиите с него.

Всеки ден се срещаха за summarum на свършеното — веднъж в главната зала на манастира, където внимаваха и най-често разменяха официални фрази, веднъж при Биргер в търговския дом на другия край на града. Тогава си говореха направо, по начин, по какъвто Биргер никога не си бе представял разговор с църковен служител.

Кардинал Вилхелм имаше списък с цели за постигане, но с малко и дребни изключения срещаше съпротива от духовниците в страната. Той искаше следните промени по ред на важността: да въведе целибат[9] за всеки мъж, обрекъл се на олтара, вместо царящия ред с рояците дечурлига във всеки дом на свещеник; от сега нататък епископите да бъдат назначавани единствено от църквата, което налагаше учредяването на управително тяло в катедралата на всяка епархия; собствеността на свещеника да се полага на църквата, а не на наследници и всеки епископат в рамките на година да се сдобие с книга с декрети — събраните закони на църквата.

Кардиналът бе срещнал отклик само по последната точка, по всички други — намръщена и непреклонна съпротива. В мигове на примирение се изкушаваше да отлъчи цялата загубена шведска църква, да напусне страната и никога повече да не се върне.

Смяташе за напълно разбираемо, че свещениците гледаха с нежелание на новия ред с целибата, защото щеше да им се наложи да се разделят със семействата си. Това би било голяма жертва за много от тях. Затова пък му се струваше непонятно, че те със същото упорство се противопоставяха на идеята епископите да бъдат определяни от църквата, а не от краля. Биргер обаче с лекота можеше да обясни последното. Той помоли кардинала престорено любезно, едва ли не с насмешка, да вземе предвид, че всичките достопочтени епископи, които негово високопреосвещенство е имал съмнителното удоволствие да срещне, са определени от кралската власт. В такъв случай не биха ли сметнали, че това е най-добрият мислим ред? Особено когато толкова много от тях никога не биха се издигнали до тази позиция, ако някой зачита закона на църквата?

Значи бе толкова просто. Грижеха се само за собствения си интерес и това съвпадаше твърде добре с мрачното отношение на Биргер към духовниците, а на кардинал Вилхелм изглеждаше съвършено чуждо.

Въпросът пред Вилхелм от Сабина сега бе до каква степен да използва власт. Твърде много би довело до бунт, в резултат на което Рим щеше да загуби цялата шведска църква. Твърде малко нямаше да изкорени скандинавската варварщина. А какво можеше да направи светската власт, за да помогне на църквата в излизането от това затруднение?

На Биргер този въпрос му беше много удобен за чепкане. Най-напред помоли кардинала да сподели кое бе sine non qua, задължителното условие, онова, което трябваше да постигне, дори и всичко останало да се провали.

Оказа се, че това е целибатът, което разочарова Биргер, понеже самият той се бе надявал по-скоро да бъде правото на църквата сама да назначава епископи. Обясни, че би могъл да разбере аргументи, като например, че онзи, обрекъл се на олтара, не може да бъде венчан и с жена. Но това да е толкова отчаяно важна промяна в далечния Север, бе по-трудно за проумяване.

Тогава кардиналът откровено обясни, че въпросът не бе просто догматичен, а се отнасяше и до владенията на църквата. Ако свещениците си имаха наследници, собствеността на църквата щеше да се стопи бавно и сигурно. Най-вече някои епископи имаха странната способност да окупират големи имоти.

Тогава Биргер се предаде, но предложи кардиналът да не прибягва само до камшика, а и до моркова. Без съмнение, за много от църковните служители щеше да бъде голямо страдание, ако ги принудеха да се разделят с близките си. Тогава трябваше да им дадат нещо в замяна.

Биргер имаше хитро предложение. Като компенсация за жертвата им щяха да защитят духовниците срещу насилие и нападение със закон. Такава промяна те самите щяха да посрещнат с радост. Кралят и неговият съвет пък веднага щяха да одобрят закона и да го разпространят за всеобща неприкосновеност на църквата. По този начин и кръстът, и мечът щяха да наложат волята си, при това с общи усилия.

Що се отнасяше пък до въпроса за определянето на епископи, можеха да си съдействат с подобна хитрина, смяташе Биргер. Ако кардинал Вилхелм изпитваше трудности с прокарването на целибата, въпреки камшика и моркова, може би щеше да бъде неразумно да притискат неподатливите духовници към още жертви.

Имаше обаче лек за тази дилема, обясни той бодро. А предложението му беше просто. Кардинал Вилхелм от Сабина щеше да си тръгне след събора в Шенинге без да вземат решение относно учредяването на управително тяло и суверенното му право да избира епископи.

След пристигането си в Рим обаче кардиналът щеше да изложи въпроса пред негово светейшество папа Инокентий IV и да предложи изпращането на були както до шведския архиепископ, така и до краля. Ако Светият престол препоръча новия ред за управителното тяло и правото му да назначава епископи, то промяната скоро ще бъде прокарана, без да вдигат много шум. Без съмнение, кралският съвет незабавно щеше да се подчини и да я издигне в закон.

След това пък самият Биргер с удоволствие щеше да разчисти кралския съвет от редица епископи, които в момента седяха там по силата на избора им точно от светската власт. По този начин лесно, без безкрайни дискусии и шумотевици, щяха да направят голяма крачка към разделянето на кръста и меча, точно както искаха и двамата.

След няколко седмици кардиналът и ярлът бяха изгладили този план, и на двамата се случи да си помислят, че на другия много биха му прилегнали собствените одежди. Също така и двамата осъзнаха, че макар и по всяка вероятност никога повече да не се срещнат, те се бяха сдобили с приятел до живот в другата власт.

Тъй като все още бяха пости, те хапнаха скромно за сбогом в търговския дом, без да присъстват други хора нито от църковната, нито от светската страна, тъй като чувстваха, че могат да разговарят свободно само когато са сами. Светските мъже биха се ужасили от благото отношение на Биргер към един духовник, а църковните служители още повече щяха да се втрещят, слушайки как един кардинал така непосредствено и неподправено обсъжда властта с обикновен войник.

Въпреки че бяха победили, понеже и двамата усещаха, че всичко щеше да мине както са го планирали, те все пак бяха някак унили на тази последна среща. Всяка подробност в плановете им бе обсъдена, бяха ги чепкали многократно. Скоро разговорът потръгна мудно, тъй като мислите на всеки от тях се отправиха в противоположна посока. Изведнъж обаче кардиналът грейна, сякаш му бе дошла нова идея.

— Ако съм разбрал добре онова, което се изплъзна от устата ви преди няколко дни, херцог Биргерус, вие имате ниско мнение за духовниците изобщо и затова не сте се изповядвал дълги години?

— Вярно е — съгласи се Биргер. — Не съм имал доверие в никого от църковните служители, които съм срещал, с изключение на отделни цистериански монаси и брат ми, покойния епископ Карл от Линшьопинг. Никога не съм вярвал, че някой друг епископ би пазил в тайна това, което му кажа под печата на изповедта. И ви уверявам, ваше високопреосвещенство, че си имам основателни причини за тази подозрителност.

— Към мен обаче не изпитвате недоверие, херцог Биргерус? — попита кардиналът невинно.

— Не, съвсем искрено, не! Не изпитвам недоверие към вас, защото никога не съм срещал духовник, чиито вяра и висше призвание мога да приема еднакво сериозно! — отговори Биргер, без да осъзнава в какъв капан се бе хванал с думите си, преди да стане твърде късно.

— Така значи! — усмихна се кардиналът, извади една копринена лента, целуна я, сложи я на раменете му и благослови Биргер и изповедта.

— Синко, готов съм да изслушам изповедта ти — каза той и го прикани с ръце.

— Минаха много години… — измънка Биргер с неохота.

— Толкова по-добра причина — убеждаваше го кардиналът меко. — Така или иначе няма да ти навреди, синко.

— Не, едва ли — въздъхна Биргер и се размърда апатично. — Е, добре. Прости ми, отче, защото съгреших!

— Тогава съм готов да изслушам литанията ти, синко.

— Да си кажа честно, не съм се изповядвал няколко десетилетия, какво да призная най-напред? Наредих да екзекутират млад мъж и това бе едно от първите неща, които направих, след като се сдобих с властта на херцог. Предшественикът ми на тази позиция бе пощадил живота на младежа, но не и аз.

— Направи ли го от омраза или завист към този мъж? — попита кардиналът, смръщил чело.

— Не, определено не. Не го познавах и никога не го бях срещал. Той се бунтуваше срещу краля, беше си присвоил кралско име и действията му струваха живота на мнозина.

— Разбирам — отвърна кардиналът облекчен. — Но нали според закона държавният изменник се наказва със смърт?

— Със сигурност, според римското право, но не и според нашите закони. Освен това се страхувам, че не за последен път взимам подобно решение. Възнамерявам да потушавам бунтовете с жестокост, много млади мъже в кралството ни се чувстват предизвикани да поемат ръкавицата на падналия и стане ли така, както искам, те също ще умрат. Ако това е тежък грях, какво тогава трябва да направя според църквата?

— Стремиш ли се към властта за собствена изгода, синко?

— Не. Кралят ми е добър човек, макар много да го подценяват заради слабата му реч. Държа на клетвата си във вярност към него. Той ще превърне страната ни в по-добро и щастливо кралство — както и аз самият, той също иска да въведе повече от римското право. За това искам да използвам властта.

— Само за това? Не за да се облагодетелстваш?

— Не, разбира се. Това вече съм го правил и ако е тежък грях, мога да го призная, но ми е трудно да се разкайвам. Бранил съм живота на наследниците си в благосъстояние и без страх.

— Участвал ли си в кръстоносен поход на изток, какъвто Светия престол неколкократно е изисквал от краля на тази страна?

— Разбира се. Три пъти съм пътувал на подобна военна мисия.

— Но в такъв случай по-голямата част от греховете в твоя живот са простени, синко.

— Не ми се вярва. Видял съм неща, които са ме убедили, че наричаната от нас свещена война не изкупва грехове.

— Богохулстваш като оспорваш твърденията на Светия отец, синко. Кажи ми все пак какво си видял, та те е вкарало в подобна заблуда.

— Видях архиепископ да покръства насила един християнин, когото след това обезглавиха, понеже е вдигал твърде много шум по време на кръщенето. А въпросният архиепископ падна на колене, благодареше на Бог, задето вече му е простил отравянето на нашия крал. След злодеянието си архиепископът веднага отпътува за вкъщи и умря с щастлива усмивка на уста, убеден, че раят го очаква.

— Това, което казваш под печата на изповедта, трябва да бъде вярно, понеже Бог ни е свидетел — отбеляза кардиналът с бръчки на безпокойство по челото.

— Знам. Думите ми са верни, сякаш съм се заклел пред Божията майка на смъртния си одър.

— В такъв случай онзи архиепископ е отишъл в ада — констатира кардиналът сухо.

— Как можете да кажете това, което аз не можах, Отче? Нали Светият отец бе обещал опрощение на греховете за всеки, грабнал кръста.

— Защото архиепископът, за когото говориш, в заблудата си е смятал, че може да измами Бог, сякаш той няма да види право в черното му сърце, че е използвал благословията на кръстоносния поход само за да прикрие най-тежкото престъпление. Но кажи ми, какво правиш ти самият, за да изкупиш греховете си!

— Само това, което ми предлага инструментът на властта. Вложил съм много злато във възстановяването на един опожарен манастир, по същия начин съм съградил две църкви, след като ги подпалиха злодеи в Сьормланд. Помощта, която ви оказах, отче, за да върнем заблудените овце в кошарата тук, в Шенинге, също съм склонен да смятам за богоугодно дело. То обаче служи и на личните ми интереси, както и на кралските.

— А какви други грехове тежат на съвестта ти, синко?

— Дребни неща, с които не смятам да ангажирам времето ни — ловил съм риба и съм стрелял по патици със синовете си, макар да бе денят за божия почивка. Със сигурност по-лошо е, че имам три извънбрачни деца и държанка, но съм се грижил за тях все едно са благословеното ми от Бог семейство и не се разкайвам за това.

— По-големият грях е, че не се разкайваш.

— Знам, отче. И въпреки това не мога да се разкайвам.

— Тогава не мога да ти простя, синко.

— И аз знам това. Но какъв смисъл би имало, ако излъжа, че се разкайвам? Подобно признание на устните не би подвело Господ Бог?

— Не, вярно е — усмихна се кардиналът. — Би могло да се желае повече хора да стигнат до същото прозрение. Значи не се разкайваш и не си се разколебал за убийствата на млади мъже, които възнамеряваш да извършиш в бъдеще?

— Не и ако го сметна за необходимо заради кралството. Неговото благо е по-значимо от душевния ми мир.

— Така може да говори само един много благороден мъж или много суетен.

— Аз не съм благороден, отче. Искам да установя мир и щастие, но това се дължи на моята практичност и не мога да се крия зад тази корист от вас, отче, още по-малко от Бог.

— Нравът ти е твърд колкото е голяма честността ти, Биргерус. Да ти простя не мога, понеже си закоравял в някои от греховете си. Мога обаче да ти наложа покаяние.

— Сто години на хляб и вода? Каква полза от това?

— Не особена, признавам — засмя се кардиналът. — А и за мъж като теб, нека използвам собствения ти израз, подобно покаяние би било доста непрактично, защото така или иначе няма да го зачетеш, съмнявайки се в ползата от него. Съществува обаче нещо по-голямо, което би ти подхождало по-добре и тъкмо най-изявената ти силна страна би могла да послужи на Бог.

— Нов кръстоносен поход?

— Съвсем вярно. Езичниците от Новгород настъпват на Запад, заплашват християните във Фения, която е провинция на твоя крал. Ако не отвърнете на удара им бързо и решително, големи безредици застрашават Скандинавия.

— Вярно е. Освен това значително ще навреди на търговията ни. Там има повод за война. В такъв случай обаче това е мой повод, не твой, отче. Ако дори един архиепископ не е успял да подведе Бог, едва ли аз бих могъл?

— Не, но Бог ни вижда в този момент, чува ни и е при нас, когато казвам, че ти прощавам всичките грехове, Биргерус Готски, при едно условие.

— Кръстоносен поход, който ще изпълня съвсем не заради вярата си, а за да спася нашата търговия във финските провинции? Отново намекваш, отче, че Бог би се оставил да го залъжат, макар да вижда право в сърцата ни.

— Съвсем не твърдя това, синко. Никой не може да измами Бог. Само че когато надзърта в сърцето ти, той също като теб вижда двете страни на това дело, а това, което ти не разбираш, е милостта. Освободи ни от езичниците в Тавастия и ще получиш божието опрощение за всичките ти грехове чрез Неговата милост.

III

През втората година на кръстоносния поход Биргер избегна на косъм големия сняг и успя да се придвижи от строящата се крепост далеч навътре в земите на Тавастия до епископския град Турку долу на брега на морето. Ни най-малко не го учуди посрещането на групата епископи в града, които, веднага и с по-нагли думи от обикновено, изложиха наивните си оплаквания за начина, по който се водеше тази война.

Недоволството им засягаше на първо място броя покръстени езичници, освен това обаче бяха и кръвожадни, и изискаха значително повече езически трупове занапред. Не разбираха нищо от воденето на война, но това и не можеше да се очаква от такива мъже. Както търговеца със своя сандък сребро, те зачитаха като печалба единствено броя избити или покръстени насила.

На всичкото отгоре се оплакваха и от огромното количество сган и престъпници, освободени и бедняци, обявени извън закона и прогонени от имотите си, които Биргер едва бе насъбрал в Свеаланд, жестоко опустошена от безсмислени бунтове.

Точно там беше започнал кръстоносния си поход. Вестоносците му, а и той самият, яздеха от град в град, от край в край, и където намереха слушатели, обявяваха, че онези, които се присъединят към новия кръстоносен поход, ще спечелят спасение за душите си. Първо това трябваше да се каже. Но всички го бяха чували и преди.

По-добро въздействие имаше обещанието, че всеки, независимо колко е беден, ще получи собствено стопанство в новите земи на кралството от другата страна на морето, само да се бие за краля и ярла в рамките на година. Освен чифлик и собствена земя, ще получи и половин марка сребро и крава. След войните, които свеите бяха загубили при последния бунт, много мъже водеха окаян живот, като и пътищата бяха пълни с просяци и скитници, сеещи несигурност и раздор в страната, понеже вършеха какви ли не злодеяния, за да могат от време на време да заспят сити с падането на нощта. Ето защо обещанието да ги възнаградят хилядократно за богоугодно дело им изглеждаше като чудо.

През първите две лета на войната повече от четири хиляди мъже и жени се бяха отзовали на този призив за нов живот в страна, която си беше тяхна собствена, а в пристанището на Турку се рояха лодки и кораби от бреговете на Свеаланд в големи количества. Тъй като повечето от тях не ги биваше особено за воини, Биргер заповяда да се погрижат по-голямата част да започне с разчистването на собствените си земи и построяването на стопанства колкото е възможно по-скоро, за да не тежат на войската. Щяха да се заселят около Турку по протежение на брега — и на север, и на юг, сякаш за да обхванат Тавастия с две дълги ръце от новозаселници. По този начин новата земя скоро щеше да стане трайна част от кралството.

Биргер водеше самата война срещу тавастките племена единствено чрез отбрана и почти изцяло с конницата, избягваше големи битки. Половината конници на Фолкунгите бяха под негово командване, всеки месец няколко ескадрона се връщаха у дома и ги заменяха същия брой новодошли. Задачата на конницата бе постоянно да показва присъствието си, да патрулира из всички райони, където преселниците строяха стопанствата си, и да напада безкомпромисно всички групи въоръжени врагове, на които се натъкнеше. На конниците обаче беше строго забранено да нападат хора, които не идваха насреща им с оръжие в ръка и не трябваше да залавят никого, за да го завлекат на кръщене против волята му. Така щяха да втълпят на езичниците едно пределно ясно послание. Онзи, който посегне с оръжие на хората на крал Ерик, ще умре.

Едно от първите неща, които Биргер направи след слизането си на брега и събирането на достатъчно сведения, бе да промени причината и повода за последния бунт. По неведоми причини духовниците си бяха наумили да забранят търговията на езичниците с кожи, масло и оръжие. Не позволяваха на християните да ги купуват и преди всичко да ги препродават отвъд морето. Веднага щом неволята стана голяма в богатите на гори земи на тавастките племена, бунтът дойде неизбежно, също както изгревът на слънцето.

Тази забрана за търговия беше едната причина местните почти успешно да прогонят от страната всички християнски поданици на крал Ерик. Другата се дължеше на непонятната жестокост на духовниците. В Турку имало някакъв епископ Томас и доколкото разбираше Биргер, след като чу за постъпките му, той трябва да е бил луд. Епископът именно бе имал необичайната за смирен Божи слуга привичка собственоръчно да бие с камшик езичниците, докато костите по гръбнака им се видят бели и ясни изпод разкъсаната плът и смъртта ги спаси от страданието. Никога не бяха чували за по-странен начин да се разпространява Евангелието.

У дома на кралския съвет в Нес жалейните песни на епископите захващаха съвсем друг тон. Привеждаха какви ли не свидетелства за жестокостта на езичниците, която пък се налагаше да наказват още по-свирепо в името Божие. Разказваха как езичниците избождали очите на християни, залавяли свещеници, търкаляли ги в слама и смола и ги подпалвали, отсичали ръцете и краката им и ги подгонвали да бягат, избивали всички деца, които намирали, като изтръгвали вътрешностите им още живи, или пък принуждавали християни да тичат около някое дърво, докато умрат.

От всичките тези лъжливи истории най-голямо удоволствие доставяше на Биргер твърдението, че човек би могъл да застави някого да тича около дърво до смърт, понеже му бе трудно да си представи огромното търпение на жестоките езичници, което трябваше да се изисква, за да могат действително да усмъртят врага си по този начин. Да не говорим пък колко трудно би било да накараш някого послушно да тича около това дърво, докато наистина умре, а не просто да се свлече на земята от изтощение.

Още по-лоша, но не чак толкова весела, разбира се, бе лъжата как режели нечии ръце и крака, за да накарат след това жертвата да бяга. Това бягане не можеше да бъде дълго.

Крал Ерик и Биргер изслушаха най-търпеливо всичките тези измишльотини на съвета, бяха се разбрали да не възразяват на епископите, колкото и нелепи да бяха тези причини за война. На четири очи те се бяха спогодили, че съществуваха разумни доводи да присъединят Тавастия към кралството веднъж завинаги. Ако целият източен залив отвъд морето попаднеше в ръцете на Новгород, търговията на изток щеше да загуби много от стойността си за кралството на Ерик. Успееха ли обаче да подсигурят северния бряг на залива, тази опасност щеше да бъде премахната. Това си беше повод за война.

Само че не беше маловажно да имат групата епископи на своя страна. Техните притворни уверения в спасение за всеки, който участва в свещена война, имаха голямо въздействие сред народа, тъй като всички бяха грешници и твърде много от тях вярваха на какво ли не, стига да го твърди духовник. Биргер никога не би успял да събере толкова много хиляди, колкото накрая го последваха за завоюването на новата земя, ако не бяха тези разгорещени, благословени свещеници, пръскащи със светена вода.

Затова и нетърпението им бе нараствало още повече с всеки изминал месец в новата страна, когато им се налагаше да се мотаят в бездействие дни наред, без да разполагат с някой пребит и завързан езичник, когото да полеят с вода. Биргер бе забранил принудителните кръщенета.

В Турку сега беше кучешки студ, снегът пращеше под дебелите, подплатени с филц форшвикски ботуши на Биргер, докато вървеше тежко към крепостта на епископа, а дъхът му излизаше като дим от устата му. Отиваше сам, макар много да го бяха разубеждавали — кой езичник, каквито в града имаше много, не би се зарадвал, ако му се удаде да убие самия ярл? Биргер упорито твърдеше обратното. Кой езичник не би се зарадвал на това доказателство, че думите на ярла са били верни — в Турку цареше мир и за местните, и за новодошлите? И всеки път, когато тръгнеше така сам, посрещан единствено от учтиви поклони по улиците, той доказваше на инат, че е имал право.

Сега обаче беше важно да вразуми кръвожадните духовници. В епархията Турку бяха изпратили нов свещеник след като лудият Томас с камшика, в объркването си се бе преместил във Висбю и умрял в бордей. Освен това в града беше епископ Сигмунд от Сигтуна и около тези двамата се роеше ескадрон от духовници, чийто дух гореше за изпълнение на светото Божие дело.

На влизане в епископската крепост някакъв глупак сред стражите не го разпозна под всичките дебели дрехи и се опита да му откаже достъп. Тъй като Биргер вече бе в лошо настроение, мъжът за малко да свърши в тумрук, което бе тежък начин да изгубиш живота си в суровия зимен мраз.

Цялото стадо го очакваше в централната зала на епископската крепост, а той, без да поздрави, отиде с тежки стъпки до стола в средата на дългата страна на стаята, където висеше кралски герб, и седна на него. И така, всички заеха местата си шумно, а той им даде знак с ръка да започват с жалбите.

Първи се изказаха двамата епископи, без Биргер да си направи труда да им отговори. След тях двама свещеници описаха с по-начетени думи каква според тях бе волята Божия. Всичко, което имаха да изложат обаче, не беше чак толкова важно, че да не може да се каже и с малко думи. Според тях този кръстоносен поход не беше истински. Иначе щяха да са покръстили насилствено повече езичници и повече щяха да са изгубили главите си заради непокорство. Така си беше на един истински кръстоносен поход, със или без вещи изказвания.

Това бе всичко, макар че отне два часа да го изложат.

Когато Биргер най-накрая се принуди да вземе думата, за да не настъпи мълчание, той отдавна бе взел решение да избегне дългите препирни с помощта на малко твърдост и лъжи. Та те не можеха да навредят, стига само да внесяха спокойствие сред тези глупаци.

— Изслушах оплакванията ви — започна тихо, за да предизвика пълна тишина в залата. — Това не е първият път. И все пак ще ви помоля да съобразите някои неща, които изглежда забравяте. Не някой духовник, а аз раздавам заповеди на този кръстоносен поход и има основателни причини за това. Без победа вашата усърдна спасителна работа няма да приключи с поклонническа песен на душите. Без победа ще настане само плач и скърцане на зъби, напразни молитви към Господ, хули и въпроси към Него, защо ни е оставил да се провалим, въпреки най-добрите намерения. Също трябва да се замислите и какво означава това, че ние наистина не сме първите мъже от кралството ни, дошли по тези земи с това висше призвание. Преди сто години тук е бил свети Ерик, преди петнайсет години аз бях тук, а също така и преди дванайсет. И други от страната ни са направили същия опит, и тъй като бунтът започва наново, то всичко преди нас е било неуспешно. Това сега е краят. Това е последното ни пътешествие. Сега Тавастия ще стане част от кралството ни завинаги. Затова заселвам земите с наши хора, затова водим войната с голяма милост, затова строим мощна крепост в сърцето на тази страна, затова съм позволил на местните отново да подхванат търговията си. През тези две години не ви давам хиляда ритащи и дърпащи се от неохота езичници, които да покръстите. Давам ви Тавастия завинаги. Това са десет хиляди нови християни, ако само имате малко търпение и сдържате наивната си кръвожадност. Попитайте съвестта си — кое ще донесе повече радост на небето: един покръстен езичник или един мъртъв?

Говори бавно и категорично, а мъртвешката тишина в залата го убеди, че думите му са имали желаното въздействие. И все пак това нямаше да бъде достатъчно, защото малко след като напусна епископската крепост, тези непоправими мъже щяха да се запрепират отново. Сега идваше ред на лъжите, за да запуши устите им окончателно.

Докато още цареше пълна тишина, Биргер се надигна да си ходи, но се престори, че си спомня нещо незначително, което е забравил, и отново втренчи очи в насъбралите се.

— Освен това трябва да се замислите над две други неща, ваши високи и не толкова високи преосвещенства — заяви той с доста по-силен глас от преди. — За този мой начин на водене на войната съм получил благословията на кардинал Вилхелм от Сабина. Онзи, който ме ядоса, ще разсърди също и кардинала, и Светия престол. Това означава, че ще гледам на един бунт от страна на духовниците, както ако е бунт сред воините. Размирниците губят главите си.

С тези думи той излезе бавно от напълно утихналата зала, със строго изражение, което обаче му бе трудно да запази чак докато се скрие от очите им.

— Ах, простете ми това леко разкрасяване на истината, ваше високопреосвещенство кардинале, но нали е за добра кауза — изкикоти се на себе си, сключи ръце и завъртя набожно очи, докато се загръщаше с подплатеното си с кожи зимно наметало.

Завърна се в светската крепост много доволен в суровия студ. Сега улиците бяха пусти, не се вясваше нито котка, нито куче. По пътя се присети, че не е ял порядъчно от няколко седмици, и реши старателно да поправи грешката и да заспи сит и пиян.

Най-накрая бе затворил устата на бандата епископи. Победата във войната пък беше сигурна, защото в страната вече имаха повече строителна работа, отколкото битки, а двете крепости Тавастехюс и Обухюс скоро щяха да се издигат завършени. От тях скромен брой конници можеха да контролират цялата околия. Именно победата засенчваше всичко останало и чрез нея му бе простена дори лъжата от името на кардинала. Разбира се, всичко в името на християнската кауза.

Когато пролетта дойде в Турку и морето се отпусна, нетърпението засърбя като краста в очакване първите платна да се покажат в открито море. Както винаги, това бе голямо събитие и на пристанището се стълпи много народ, за да посрещне новопристигащите воини и заселници и да чуе новини от родината. Обикновено този ден беше оживен, изпълнен с радост.

Първият влязъл в пристанището кораб обаче донесе вести от вид, който отначало смрази Биргер, а после за няколко мига го накара да си помисли, че сънува.

Корабът бе закачил кралското знаме с черни ленти, на което никой не обърна внимание, преди напред да излезе вестоносец с двама барабанисти и да въдвори тишина, след което изчете съобщението от родината с висок, пронизителен глас.

Обичаният крал на готи и свеи Ерик Ериксон бе повикан при Бог по Сретение господне в настоящото лето 1250-о, а десет дни по-късно, на панаира в Източен Арос, Валдемар Биргерсон бе избран за нов крал и положил клетвата при камъните Мура извън града.

Негово величество, кралят на свеи и готи, Валдемар Биргерсон, заповядваше кралският ярл да се върне вкъщи по най-бързия начин. За жителите на Турку, както и за всички воини и духовници в служба на краля сега бе обявен едномесечен траур.

Биргер стоеше като вкаменен. Двете едновременни съобщения го бяха поразили като гръмотевици от различни посоки. Очите му се насълзиха при мисълта, че добрият крал Ерик, когото така злонамерено осмиваха с кралското име Фъфлещия и Куция, бе починал само на трийсет и няколко години. В качеството си на негов ярл, той бе имал възможността да извърши много добрини, а самият крал Ерик бе ръководил кралството с мъдрост и съвест към щастливо бъдеще. Каква несправедливост да почине толкова рано!

Избирането на собствения му дванайсетгодишен син Валдемар за крал го изпълваше с такива смесени чувства, че ги усещаше като водовъртеж в главата си.

Първата му мисъл бе, че сега се задаваше гражданска война, юнкерите щяха да се опитат да убият сина му. Но пък ако собственото му дете е станало крал, цялата власт принадлежеше на бащата — това бе следващата му мисъл. След това вече не можеше да разсъждава, понеже осъзна, че всички го гледаха втренчено и уплашено. Той събра смелост и заповяда с твърд глас да свалят всички украси за пролетния празник в града и да пият бира за помен с достойнство и уважение, с тежки наказания за онези, които не зачитат траура.

След това отиде при коня си с дълги крачки и се върна в крепостта, където се заключи в канцеларията си, за да остане на спокойствие в опит да мисли трезво.

Не беше лесно, защото вихърът на мислите се завърна със сила, трудна за възпиране. Как би могъл един толкова млад крал като Ерик Ериксон да умре и дали майка му, Ингрид Улва, имаше нещо общо с това? Където и да се намираше синът му в кралството, грозеше го смъртна опасност, сигурно не един юнкер смяташе, че стои по-близо до короната от младия Валдемар. Преди много години собственият му старателно обмислен план целеше създаването на толкова много Фолкунги с кралска кръв, та властта да попадне в ръцете на рода като узрял плод. Това се оказа драконова сеитба, защото някъде из кралството юнкерите сега се събираха, за да нападнат новия крал възможно най-скоро и да го заловят, докато е слаб без своя ярл.

Не можеше да въдвори ред в мислите си. Твърде много въпроси напираха едновременно, но никой от новопристигналите не би могъл да им отговори. Колко бързо щяха да уредят коронацията и къде ли се намираше архиепископът? Колко конници да вземе със себе си у дома и струваше ли си изобщо да си губи времето, когато бързината бе по-важна от силата? Това Божие наказание ли беше или награда? Отговорът на този въпрос зависеше от това дали момчето щеше да оцелее.

След три дни непоносимо очакване на подходящ вятър — забавяне, което по това време на годината все пак бе благословено кратко, Биргер ярл потегли към родината със същия кораб, който пръв бе пристигнал в Турку с пролетната флота. На път за дома срещнаха много кораби с обикновени хора и воини. Твърде късно и доста навътре в морето Биргер осъзна, че е трябвало да вземе със себе си един ескадрон от Форшвик, защото окажеха ли се мъжете на борда хора на младите юнкери, животът му нямаше да струва много. А и тогава щеше да му се наложи да загине от глупост.

Скоро това опасение се оказа неоснователно, въпреки че почти всички мъже на борда идваха от Свеаланд. Сега те имаха роднини, получили възможност да започнат нов живот в новата страна, и много от тях възнамеряваха да постъпят по същия начин. Сякаш все пак го закриляше някаква висша сила — първо не беше лесно да си помисли, че би бил на сигурно място тъкмо сред свеи, понеже никой не бе покосил Свеаланд с пожари и разплакани вдовици по-жестоко от него. За кратко го налегна съмнение, сякаш с някакво просветление бе осъзнал, че Бог по този начин му показваше как доброто дело да подсигури разпространението на християнското учение в Тавастия наистина заслужаваше възнаграждение. Ако това беше вярно, то вярно бе и че той вече беше освободен от греховете, както беше обещал кардиналът.

Най-напред благодари на колене за себе си горе на носа с гръб, безстрашно обърнат към всички моряци от Свеаланд на борда. Скоро след това обаче мисълта да бъде мъж без грехове му се стори твърде невероятна. В такъв случай би трябвало да усети някаква промяна в себе си, мислеше си той. Само дето, без съмнение, си бе същият като преди и вече размишляваше как щеше да нареди да заловят, екзекутират или прогонят от кралството онези юнкери, които смяташе за най-опасни. Един освободен от греховете мъж не разсъждаваше така.

След като баща му Улф Фаси умря от силна кашлица, а неговият враг, Биргер Магнусон, стана ярл, юнкер Карл заживя в постоянен страх. Сега, когато крал Ерик бе починал бързо и неочаквано, сякаш от отрова, а страната се беше сдобила с поредното дете крал, цялата власт в кралството беше в ръцете на ярл Биргер.

Юнкер Карл си знаеше, че незабавно трябва да избяга в чужбина. По-скоро не беше сигурен дали да се присъедини към Кнут Магнусон, Кнут Фолкесон, Филип Кнутсон и останалите юнкери, които говореха за бунт. Едно обаче беше сигурно. Точно сега не му оставаше много живот, ако Биргер ярл го докопаше. И въпреки това имаше неблагоразумието да посети Биелбо, за да се сбогува с възрастната си майка, така че на следващия ден приятелите му дотичаха да го предупредят, че някакъв конник с фолкунгско наметало се приближавал с бясна скорост откъм Улвоса. Това можеше да бъде самият ярл, който в такъв случай се бе върнал у дома по море до Сьодершопинг, а оттам се беше качил на някое речно корабче към Улвоса.

Веднага побягна. Скоро обаче откри, че го преследваха шестнайсет конника от Форшвик и се приближаваха с всеки изминал миг. Много добре знаеше, че никой обикновен човек като него самия не би могъл да им се изплъзне, и че онзи, който видеше подобни ездачи по петите си, вече е загубен.

Той спря и занарежда молитви, като внимаваше с тези си последни думи в земния живот да не се гневи на Божията майка, а да моли за изкупление, опрощение на греховете и по възможност да се извини, че от небрежност сега щеше да умре като отдавна не изповядвал се грешник. След това извади меча си, за да посрещне смъртта като мъж, не като нещастник.

Фолкунгският ескадрон наближи и го обгради на разстояние почти един изстрел, след което спря. Никой не извади меч, а онзи, който носеше синята лента на командир на ръката си, отиде към него бавно и с много учтиви думи му обясни, че не искали да отнемат живота му, но ярлът желаел да говори с него по сериозен въпрос и им било строго наредено да го отведат здрав и читав обратно в Биелбо.

Юнкер Карл отначало се поколеба, мислейки си, че ярлът просто искаше да изпита удоволствието сам да види как пада главата му. Когато обаче в отчаянието си дръзна да сподели злокобното си подозрение, фолкунгският конник само се изсмя и му обясни, че ако ярлът е имал подобни намерения, е щял да дойде сам. Освен това поръчал да му предадат, че дава думата си. А никой в кралството не би могъл да оспори, че той винаги държеше на нея — за добро и зло.

Вярно, осъзна юнкер Карл. Много лоши неща можеха да се кажат за Биргер Магнусон, но не и че изменя на думата си.

Час по-късно той стоеше пред ярла като свободен мъж с меча на колана си.

— Времето ни притиска с всичко, млади родственико — поздрави го Биргер. — Трябва веднага да продължа към Нес, където разбрах, че се намира синът ми, кралят. Въпреки това се радвам да те намеря тук, защото си струваше закъснението. Защо побягна, като ме видя?

— Защото усетих, че в момента, в който ти стана кралски ярл, главата ми увисна също както и тази на Холмгейр Кнутсон — отговори юнкер Карл предизвикателно.

— Не е така, понеже те намерих навреме. Имам предложение за теб и по-добре да го направя сега, когато стоиш пред мен свободен, отколкото по-късно, когато ще бъдеш вързан заедно с победените. С Божията помощ те спасих от голямо нещастие.

— Ако Бог беше с мен, баща ми щеше да живее още две години, а тогава аз щях да стана крал, не синът ти Валдемар — отвърна юнкер Карл с гордо вдигната глава.

— Грешиш — отбеляза Биргер тихо. — Никога няма да научим как Бог е наредил всичко това. Но не беше решаваща смъртта на баща ти като стар човек една или две години по-рано, важното бе, че нашият крал Ерик почина млад и без син. Никога нямаше да станеш ярл след баща си, ако крал Ерик и аз имахме възможността да се трудим двайсет години един до друг за всичко, което бяхме намислили. Щеше да се окажеш далеч от кралската корона — жив или мъртъв. Така че не се окайвай, а изслушай предложението ми — както казах, нямам време.

— Какво е предложението ти, ярл Биргер?

— Помири се с мен, тук и сега. Предлагам ти място в кралския съвет. Не се сдружавай с младите мъже, знаеш за кои говоря. Ако се надигнат срещу мен, скоро всички ще загубят главите си, защото и сега се държат глупаво, като заговорничат за бунта си. Двамата с теб сме от рода Биелбо. Теб искам до себе си.

— С баща ми бяхте врагове до последно — възрази юнкер Карл колебливо.

— Вярно е — отвърна ярлът. — Искаш да кажеш, че си наследил тази вражда? Или си мъж със собствена воля и разум?

— Откъде да знам, че си честен в намерението си, а не искаш само да спечелиш време, за да отнемеш главата ми после, когато ти е угодно? — попита юнкер Карл горчиво.

— Прямотата ти е голяма, Карл — кимна ярлът дружелюбно и замислено. — Най-напред си спомни, че си жив. Второ: нали ти казах, че имам предложение за теб и това трябва да те накара да разбереш, че ти имам доверие, че наистина искам да бъдеш до мен, което означава повече от място в кралския съвет.

— Ако ми предлагаш злато и гори, можеш да си ги вземеш обратно след смъртта ми — отново възрази юнкер Карл.

— Така е — кимна Биргер. — Сега обаче ме слушай внимателно. Скоро дъщеря ми Рикиса ще бъде отведена като булка при крал Хокон в Норвегия. Надявам се да е много скоро, защото тази сватба е решаваща за доста неща. Аз самият обаче ще бъда зает с други, спешни дела, които ще ме възпрепятстват да поведа сватбеното шествие. Ето защо смирено моля теб да съпроводиш дъщеря ми в безопасност до норвежкия крал.

Колкото своенравно и гордо да се опитваше да се държи юнкер Карл пред този мъж, който в момента държеше цялата власт в кралството в ръцете си, той загуби ума и дума при това най-невероятно предложение. Ярлът оставяше в ръцете му живота на дъщеря си. Никой не би могъл да засвидетелства на друг по-голямо доверие.

Той успя само да се поклони в знак, че е приел тази почетна задача. Тогава ярлът се изправи, втурна се навън при очакващия го кон и на път към вратата извика на Карл да се грижи за майка си и да чака на сигурно място в Биелбо. След това изчезна, а навън, на двора, вече се чуваше как бе пришпорил коня си в бесен галоп.

В Нес Биргер намери сина си Валдемар, както и останалите си синове, дъщеря си Рикиса и съпругата си Ингеборг в добро здраве и под защитата на три фолкунгски ескадрона освен кралските подчинени, които спадаха към крепостта. Това бе голямо облекчение и новата среща им беше скъпа, защото никой не можеше да се лута в съмнения каква опасност е надвиснала сега над всички им.

В Нес беше също и упландският големец Ивар Бло от Грьонеборг, благодарение на който младият Валдемар бе избран за крал. Освен това беше успял и да го отведе от камъните Мура толкова бързо, колкото го и бе завел там, без някой от юнкерите дори да има време да си помисли за допитване и убийство на избрания крал.

Биргер се дивеше на този мъж, който със сигурност можеше да счита за свой приятел, и все пак беше просто упландец от род, който почти не беше чувал да се споменава. Защо беше това добро дело? Лесно можеше да предвиди, че го очакваше кралско възнаграждение, и все пак защо?

Ивар Бло нямаше какво толкова да каже по въпроса. Той самият нямаше нищо общо с всичките претенденти за короната от Фолкунгите, просто бе опитал да избере най-малката вреда за кралството. Бунт щеше да се вдигне срещу когото и да било от всичките юнкери и момченца с майка от кралския Ериков род и баща Фолкунг — такива ги имаше колкото искаш. Тогава важно бе да избере онзи от тях, чието въздигане щеше да доведе до най-кратка война и най-малко поражения.

Това вече беше лесно, смяташе Ивар Бло. Кралският ярл командваше цялата конница и войската отвъд морето. Ако се завърнеше като отмъстител, страната скоро щеше да пламне в пожари. Ако обаче му се наложеше да защитава сина си като крал, всичко щеше да излезе много по-евтино. Толкова беше просто.

Биргер се замисли и малко се удиви, като чу как този упландски големец обясняваше трудно дело с толкова прости думи. На него му се струваше, че единствен в кралството имаше тази способност.

Със сигурност изборът на младия Валдемар при камъните Мура беше първата и най-важна стъпка към властта. Следващата обаче бе коронацията, което означаваше църквата също да благослови новия крал и да затрудни размирниците да се сдобият с последователи. Биргер организира бърза коронация в катедралата на Линшьопинг. До известна степен беше добре, че централната катедрала в Упсала бе изгоряла — така не се налагаше да яздят целия дълъг и опасен път на север от горите с шествието.

Коронацията на дванайсетгодишния крал Валдемар обаче не беше кой знае какво, тъй като по-важно беше да я извършат, отколкото да я направят грандиозна. Архиепископ Ярлерус бе избягал според очакванията, най-вероятно сред бунтовниците, така че един сплашен епископ от Векшо, който дори не умееше да чете, трябваше да короняса Валдемар.

След това бунтът от северните местности изглежда бързо отшумя. Ако младите господа бяха по-решителни от самото начало, може би с хитрост и смелост щяха да успеят да заловят Валдемар още при пристигането му на панаира в Източен Арос или поне по-късно, на избирането му за крал при камъните Мура. Ивар Бло и по-възрастните Фолкунги обаче не се помайваха, освен това бяха извадили малко късмет с момента на неочакваната смърт на крал Ерик, тъй като известието дойде на Сретение господне. Тогава оставаха само десет дни до панаира, когато близо цяла Упланд прииждаше в Източен Арос за най-важните дни за търговия, така че изборът на крал стана просто едно неочаквано удоволствие за вече насъбралите се селяни и техните господари. Ако Ивар Бло и по-възрастните Фолкунги, които му помагаха, се бяха принудили да свикат специално събрание за коронацията, враговете щяха да пристигнат многочислени. Както се бяха стекли обстоятелствата тогава, всички останали претенденти за престола бяха изпреварени от щастливата случайност на Валдемар.

Макар и опасността да изглеждаше преминала за най-близкото бъдеще, Биргер внимателно следеше събитията на север. Всички известия, които пристигаха в Нес от пратениците му разузнавачи, говореха на един език. Колкото и някои вече познати младежи да обикаляха и да разгласяваха несправедливости и как Бог иска бунт, за да може някой от тях самите да бъде избран за крал на мястото на Валдемар, това все пак си оставаха просто думи, които падаха като семена върху голи скали. Бедните свеи по-скоро си мислеха за преселване на изток, следвайки добрата милост на ярла, отколкото да тръгват на война срещу него. Господарите пък като цяло бяха на мнението, че всеки опит за бунт срещу ярл Биргер и конниците му щеше да свърши единствено с нови пожари из цяла Упланд.

Освен това кралски воини успяха да заловят един от най-пламенните размирници, Филип Ларшон, когато той дойде в Нишопинг да вербува хора. Филип Ларшон бе близък приятел на обезглавения Холмгейр Кнутсон и говореше надлъж и нашир за него като за мъченик и светец.

Първата мисъл на Биргер, когато доведоха Филип Ларшон в Нес със завързани ръце и крака, оковани под коня, беше незабавно да го остави на палачите. Съпругата му Ингеборг обаче го склони да прояви милост, затова се задоволи от името на краля да осъди бунтовника в рамките на две седмици да напусне страната завинаги. Ако след предписаното време, макар и след много години, някой го срещнеше в кралството, щеше да загуби живота си на мига.

Над страната се спусна измамно спокойствие, а работата в кралския двор потръгна постарому, важните и незначителните дела се смесваха. Към по-маловажните спадаше поръчването на нова корона за младия Валдемар. На коронацията в Линшьопинг бяха използвали короната на крал Ерик, която беше твърде голяма и дори леко щръкналите уши на Валдемар не успяха да й попречат да падне над очите му, тъкмо когато се канеше да произнесе кралската клетва.

Сред по-важните задачи беше да дадат отговор на булите от Светия отец, а най-значима сред тях бе жадуваната от Биргер препоръка за учредяването на управително тяло в катедралата на всяка епархия, което в бъдеще да определя всички мъже на църковна служба — от свещеника до епископа. Биргер с огромно задоволство поръча на новия си секретар, епископ Кол от Стренгнес, да състави отговор до Светия престол с посланието, че кралят на свеите и готите, Валдемар, се подчинява на Рим за всичко свързано с това изискване и никой епископ отсега нататък няма да бъде избран от светската власт в кралството.

След това Биргер веднага изчисти кралския съвет от двамата епископи, които не умееха да четат и пишат, и ги замени със светски мъже, единият от които бе юнкер Карл. Също така даде да се разбере, че за в бъдеще духовниците нямаше толкова да имат думата на събранията, тъй като там се обсъждаха най-вече светски въпроси.

Този бич предложи на епископите в съвета.

Морковът целеше да ги спечели за подписването на закона за всеобщия църковен мир и да го разгласят във всяка епархия, всеки град и най-сетне — всяка църква. Епископите изявиха желание да съдействат на Биргер за това дело.

Така Биргер сметна, че най-накрая бе положил първия стабилен основен камък в строежа, който щяха да оформят кралските закони за неприкосновеност на църквите, домовете и жените.

Тъй като свещениците се бяха сдобили с неприкосновеност за домовете си, следващата стъпка щеше да бъде даването на същото право на всички мъже в кралството. Затова врявата и възмущенията, че повече никой няма право да се натрапва на духовник, дойдоха като по поръчка. Така щяха лесно да спечелят селяните за въдворяването на справедливост, като разширят домашния мир и той да важи за дома на всеки светски човек.

По-трудното бе да накарат и собствените, и чуждите благородни роднини да открият нещо добро в това дело. Размирниците вече се възползваха от тази заплаха срещу положението на по-знатните и представяха ярла като безхарактерен мъж, когото духовниците водеха за носа по всички въпроси. Подобни приказки накараха Биргер да стане по-внимателен, защото зачитаха ли селяните домашния мир, положението далеч не беше същото сред господарите, които с подобен закон щяха да загубят правото си да ядат и пият у когото им е угодно в страната. А ако настанеше бунт, по-добре беше да имат конниците на своя страна, а не селяните, на които със сигурност им бе дотегнало постоянно да живеят в страх, че някоя голяма и шумна компания изневиделица щеше да се изтърси в стопанството, за да изяде и изпие всичко налично в килери и изби. Биргер прозря, че се налагаше да изчака със закона за домашния мир, докато отмине опасността от размирици.

Пошведчването и войната в Тавастия течаха спокойно и що-годе гладко. Тавастките племена бяха направили последен по-сериозен опит за общ ответен удар с помощта на Новгород, но цялата фолкунгска конница бе нападнала настъпващата вражеска войска още при навлизането й, като я бе разпердушинила с постоянни атаки в продължение на седмица, така че в крайна сметка успя да си осигури победата без нито една голяма и решителна битка.

През това време на измамно спокойствие Биргер отпътува за Форшвик, за да търси помирение със съпруга на Алде, рицаря Сигурд. Ако юнкер Карл бе предпоследният, то рицарят Сигурд сега беше последният неприятел в страната, с когото той предпочиташе да се сдружи, вместо да му отсече главата. За свое разочарование, когато слезе от лодката при долните кейове на Форшвик, Биргер разбра, че рицарят Сигурд изведнъж си бе намерил работа в крепостта си Лена. Все пак той беше достатъчно разумен да потисне първата си гневна мисъл веднага да слезе обратно в лодката и да отплава за дома. Вместо това остана два дни, за да опита още по-настойчиво да възстанови старото приятелство с Алде Арнсдотер.

Сега тя се грижеше за Форшвик със същата сръчност, както някога майка й Сесилия Роса и бе обучила дъщеря си Сесилия да последва стъпките на майка си и баба си. Тук обаче имаше една малка, наболяла грижа, призна Алде, както си седяха на втората вечер в голямата зала на новата централна къща.

За Биргер това затруднение на Алде дойде изненадващо, защото той беше изпълнен със светли спомени от детството си във Форшвик и също толкова радост, задето почти всичко изглеждаше добре възстановено, точно както преди упландските вандали да го нападнат и осквернят.

Ставаше дума за наследството на Алде. Тя вече започваше да побелява, както и Биргер, а на тази възраст, ако не и по-рано, мислите лесно се запътваха към смъртта и това, което щеше да се случи с наследниците. Тя и рицарят Сигурд имаха две дъщери. По-голямата, Сесилия Алдесдотер, водеше благословено от Бога съжителство с Ардус Ибенсон. Грижеше се за сметките и книжата, а той бе главен ковач на Форшвик. Имаха син на име Ариф, и дъщеря — Мона, и двамата с важни задължения във Форшвик.

Другата им дъщеря, Улрика, бе съпруга на Ерленд Бенгтсон, от рода Спаре на север в Сьормланд, а затова и добре устроена.

Единственият син на Алде и Сигурд, Роланд, бе преминал през цялото тежко военно обучение във Форшвик, от пет до седемнайсетгодишна възраст, и прекарваше повечето си време в крепостта Лена. Както можеше и да се очаква, той най-много искаше да стане рицар като баща си.

Биргер изслуша търпеливо всичко това, което звучеше най-вече като светъл и хубав разказ как всичко е вървяло добре във Форшвик и не разбираше особено кога скъпата му приятелка от детството щеше да стигне до затруднението.

Когато обаче накрая тя сподели проблема, той му се стори толкова очевиден, че се засрами, задето не му е дошла и една-единствена мисъл в тази посока. Според закона целият Форшвик щеше да остане наследство на Роланд Алдесон — онова дете на Алде и Сигурд, което имаше най-малко разум и воля за това. При наличието на син, дъщерите не наследяваха нищо. Именно Сесилия Алдесдотер, съпругът и децата й можеха да продължат живота във Форшвик, младият Роланд би могъл да се отдаде на самото обучение, но нищо повече.

Като чу това, Биргер потъна в размисъл и малко разсеяно разказа, че някога се е заклел да не мине и ден, без да се сети за всички разсъждения на покойния си брат лагман Ескил как нови и силни кралски закони ще станат основата на едно по-добро и щастливо кралство. Беше спазил своята клетва. И въпреки това никога не бе забелязал тази грешка в закона, за която Алде така спокойно бе разказала. Законът обаче беше пределно ясен, не можеше да се заобиколи. Просто синът имаше наследствено право пред дъщерята.

Най-вероятно, разсъждаваше той, този закон беше свързан с по-старо време, когато наследството е можело да се състои само от земя и оръжието на бащата. Земята се обработваше от сина, също толкова естествено бе и той да поеме меча и шлема му. Сега обаче времената бяха съвсем други. Форшвик не можеше да се сравни с някакво шлемче и парче нива.

Пределно ясно бе, че това старо наследствено право трябваше да се промени. Ядосваше се, задето той и Ескил, който бе посветил толкова много нощи на законите, тяхната природа и извори, никога не бяха забелязали този пропуск. И все пак подобен закон не се променяше току-така, колкото и несправедлив и остарял да беше. Всеки тинг в страната се състоеше от мъже и можеше да се очаква те да бъдат единодушни, че е справедливо братът да наследява всичко, а сестрата — нищо.

Що се отнасяше обаче до Форшвик, имаше възможност да заобиколят закона, продължаваше да размишлява той. В кулата на крепостта Арнес си стоеше цялото богатство от злато, останало от многобройните добри години във Форшвик на търговия с близо и далеч. Оттам Роланд Алдесон би могъл да получи солиден дял, който да не го обиди по никакъв начин. В такъв случай Алде можеше, и наистина би трябвало, да прояви съобразителност и със завещанието си да подари самия Форшвик на Сесилия и мъжа й, Ардус Ибенсон. Само така можеха да бъдат сигурни, че мястото ще продължи да съществува за благото на рода.

Алде направи няколко безсилни възражения, не вярваше това да е възможно, понеже беше просто един хитър начин да заобиколят закона, Биргер обаче прогони това безпокойство — той със сигурност знаеше за по-груби извъртания на закона. Отдавна съществуваше неписаното правило, че всеки може да дарява от наследството си на църкви и манастири чрез завещание. Значи бе възможно да го правят и за собствения род. Биргер щеше да нареди на секретаря си да напише това завещание веднага, щом се върне в Нес, а след това щеше да го изпрати на Алде, за да го скрепи с печата си. Така делото щеше да бъде отметнато.

Отново се сближиха, и двамата съжаляваха, че не са имали благоразумието да го свършат много по-рано. Със задълбочаването на помирението им както с вино, така и със сантименталност, Биргер се заоплаква от грубостта на Сигурд, че не е пожелал да остане във Форшвик, понеже той идва. Все пак враждата им едва ли бе чак толкова голяма, запита той скръбно. Глупави думи под влиянието на алкохола бяха изречени преди много години. Но нали след това под моста беше изтекла много вода.

С просълзени очи я уверяваше, че иска да направи Сигурд кралски военачалник, тъй като той беше последният велик воин от времето на Арн Магнусон. Не би ли трябвало подобна чест да смекчи твърдоглавието му?

Алде не беше сигурна в това. Сигурд беше горд мъж и му беше трудно да се примири, че просто е син на освободен роб, когато всички в обкръжението му още от детството си във Форшвик не спираха да се хвалят със знатната си родова принадлежност. Трудно му беше да преглътне и факта, че всичките му деца бяха предпочели да вземат името на майка си вместо неговото и в момент на гняв и мъка бе признал колко го болеше, че синът му не е могъл да получи името Арн, на което се бе противопоставила Сесилия, нито пък Сигурдсон.

Когато възникна враждата им на младини, Биргер го бе пронизал най-жестоко точно в тази така чувствителна рана. Тя така и не беше заздравяла.

Биргер потегли към Биелбо замислен, в компанията на двамата наети младежи от Форшвик, които от този ден имаха честта да обучават младия крал в неща, които можеха да се научат само във Форшвик. Немислимо беше да изпратят краля на тежко десетгодишно обучение в самата школа. Вероятно би могло да става въпрос за такова строго възпитание на Магнус, който приличаше на баща си по характер и коса, както Валдемар приличаше на майка си. Но не и кралят.

Като напусна Форшвик след приятната среща с Алде, той първо мислеше да язди до Лена — най-добре да се сдобри с рицаря Сигурд по-рано, отколкото твърде късно. Може би щеше да опита да вразуми сина им Роланд, за да го накара да разбере, че е по-голяма чест да се нарича Сигурдсон по името на един от най-великите воини и рицари на кралството, отколкото да носи името на майка си.

Той обаче сметна, че се налага да побърза обратно към делата на кралството, сякаш за да отложи едно твърде трудно дело, и за момента се отказа от това тежко посещение в Лена.

Щеше горчиво да съжалява за това.

На следващата година на Биргер бавно започна да му се изяснява, че е подценявал както омразата на младите господа към него, така и стремежа им към кралската власт. Като начало нищо не бе намеквало, че биха постигнали и най-малкия успех в опитите си да вдигнат хората от северните провинции на бунт. От приятеля си, крал Хокон от Норвегия, Биргер бе получил известия с подробни обяснения как размирниците един след друг, на първо място с прогонения от кралството Филип Кнутсон, бяха потърсили помощта му и получили отказ. Крал Хокон далеч не беше онзи, който би изменил на думата си да не съдейства на чуждия враг. И все пак той смяташе, че е крайно време да скрепят приятелството си като свържат в брак дъщерята на Биргер, Рикиса, и сина му, Хокон Младши.

Рикиса бе само на четиринайсет години и Биргер все още смяташе, че това е твърде крехка възраст за брачното ложе. Сега обаче сватбата се превръщаше в дело, което засягаше защитата на кралството повече, отколкото загрижеността за една твърде млада булка през първата брачна нощ.

Освен това времето вече ги притискаше, защото бе научил и от крал Хокон, и от собствените си разузнавачи не само кои са бунтовниците — всички повече или по-малко Фолкунги по майчина или по бащина линия. Биргер също разбра, че един от тях, с когото той самият бе най-близък роднина, Кнут Магнусон, бе започнал да се нарича крал Кнут.

Дори това вече бе повод за притеснение. Още по-лошо стана обаче, когато заваляха сведения как фалангата на размирниците възнамерявала да си осигури победата. Яздили като банда разбойници из обширни територии на север и плячкосвали всяка църква по пътя си, обирайки всичкото злато и сребро. Не беше трудно да предположи какво мислеха да правят с такова богатство и това се потвърди също така чрез съобщение от крал Хокон.

Тъй като не можеха да съберат силна войска в границите на кралството, където имаха твърде слаба подкрепа, сега те се бяха насочили към Силезия на юг от Дания, за да купят наемна войска с конници, с откраднатото злато и сребро, а и с всичкото останало богатство, което бяха успели да съберат.

Биргер разбра, че с това войната ставаше неизбежна и в качеството си на кралски ярл скоро можа да започне събирането на войска от пехотинци и стрелци с лъкове и да ги изпрати на юг, към старата дървена крепост Квинеста в южната част на Западна Готаланд, както и да натрупа припаси овреме. Всичко това той свърши в добро настроение — изобщо не се съмняваше в победата над наемни конници от чужбина. Макар и половината от ескадроните на кралството още да се намираха в провинциите отвъд Балтийско море, другата половина от конницата на Фолкунгите щеше да бъде предостатъчна.

Той отдаде значително повече внимание на изпращането на разузнавачи след размирниците, за да научи плановете им предварително, а не помисли за най-лесното — да събере бързоподвижната конница.

Наемната войска щеше да пристигне от датска Ютландия, а кораби щяха да я пренесат през морето до Халанд — скоро това беше ясно и точно затова Биргер бе изпратил войската си на юг — искаше да удари врага бързо, преди да е успял да върлува и опожарява твърде много.

Като последно приготовление за това лято той изпрати юнкер Карл начело на сватбарите с Рикиса към крал Хокон, както и бе обещал. Придружаваха ги също и епископите Ларш от Скара и Магнус от Западен Арос. Тъй като той самият не можеше да отиде до Осло точно когато войната чукаше на вратата, Биргер все пак изпрати почетно количество конници заедно с Рикиса от стопанствата на Фолкунги в Източна Готаланд и Биелбо.

След това оставаше само да събере конницата в Западна Готаланд и да потегли на юг в очакване на единствената и решителна битка, която предстоеше. Следователно най-сетне се налагаше да отиде до Лена, за да се помири с рицаря Сигурд, който сред Фолкунгите бе най-висш главнокомандващ на всички конници в Западна Готаланд.

Тази среща се превърна в най-студеното разочарование в живота му. Рицарят Сигурд смяташе, че този път враговете бяха Фолкунги, при това не какви да е, тъй като много от тях идваха от Форшвик. А всеки от тази школа се бе заклел да не вади меч срещу друг като него. Следователно никой конник от Западна Готаланд не би могъл да последва Биргер в тази гражданска война между роднини и възпитаници на Форшвик.

Както и да се опитваше Биргер да го убеди, че това на практика не беше гражданска война, понеже врагът разполагаше най-вече с чуждестранни наемни войници във войската си, Сигурд остана неумолим.

Биргер се отчая до сълзи, опита да умилостиви рицаря Сигурд и да се помирят, но скоро осъзна, че е трябвало да помисли за това по-рано, тъй като приказките му за приятелство и много вода под моста, и други подобни заклинания сега не идваха в подходящия момент. Струваше му се, че в очите на рицаря Сигурд вижда как упоритата му съпротива срещу изправянето на възпитаници на Форшвик срещу други такива не се дължеше само на старата им взаимна клетва във вярност. Той си мислеше, че точно толкова ставаше дума и за ненужната и детинска вражда помежду им, която така и не бе успяла да бъде излекувана.

Тъй като нямаше време за губене, скоро му се наложи да се предаде и да настигне войската си в Квинеста. Пътуването се оказа мрачно. Много пъти беше побеждавал, понякога с оръжия, каквито никой не бе очаквал. Веднъж храната беше единственото му оръжие при освобождаването на Любек. Сега при последната битка в Тавастия най-важните му средства бяха рояци бедни заселници и милост. Само че както беше свикнал да побеждава с конница, никога дори и през ум не му беше минавало, че ще му се наложи да надвие армия от конници единствено с пехотинци. На пръв поглед това бе невъзможно.

По време на двудневното самотно пътешествие на юг той отново и отново чувстваше как всичко, към което се бе стремил в живота си, беше на път да му се изплъзне от ръцете. Най-накрая в кралството се бе възцарил мир, най-накрая имаше крал от Фолкунгите, най-накрая можеше да се заеме с големите закони за неприкосновеност. И въпреки това сега можеше да загуби всичко.

Може би нямаше да очаква и милост от победителите. Що се отнасяше до него, смъртта не му вдъхваше такъв голям ужас, само че го наскърбяваше мисълта какво победителите щяха да направят със синовете му, когато стигнеха северните провинции, радостно опиянени от победата, с главата на ярла, забучена на копие начело сред знаменосците.

Порази го и това, че една също толкова важна причина за бунтовниците да обърнат наопаки реда в кралството, колкото жаждата им за власт, беше и нежеланието им да се подчинят на новите мирни закони. Та нали те премахваха правото на младите воини да обикалят страната като грабители с подкрепата на закона. Може би бесният им гняв срещу него се коренеше по-скоро в това, отколкото в неколкократните му победи над техни роднини.

В миг на отчаяние, което го потопи дълбоко в черен мрак, той спря и слезе от коня си. Стоеше сам в една дъбрава сред равнинната местност на юг от Скара. Наблизо нямаше никого. Никой не виждаше отчаянието, страха или съмнението му във всичко, за което бе живял чак до тази последна езда към смъртта.

"Какво би ме посъветвал сега, ти, който имаш отговор за всичко, мой високопоставен приятелю кардинал Вилхелмус" — промърмори на себе си.

Около него беше съвсем тихо, само слабият вятър шумолеше леко в короните на дъбовете.

Силата вътре в него изведнъж го обля отново като ярост или както шлюзовете се пръскат напролет. Дори не можеше да си представи дали в него бе заговорил гласът на Бог или на свети Арн, или пък на кардинала, но си бе възвърнал цялата сила и решителност.

Прекръсти се и падна на колене. Кратката молитва, която изрече, го изпълни още повече с убеждението, че Бог не искаше да види как доброто губи пред самодоволството и егоизма в желанието на врага. Когато отново се прекръсти, посланието го изпълни като силен глас на Божия език: In hoc signo vinces!

Тези думи принадлежаха на свети Арн, много добре знаеше това. На народния език означаваха: Ще победиш в името на този знак, на кръстния знак.

Възседна нетърпеливия си черен жребец и се втурна на юг.