Наследството на Арн

I

През лето господне 1216-о в горещините на лятото крал Ерик Кнутсон внезапно почина от силна треска, след като пика кръв през последните дни. По това време неговата кралица Рикиса му беше родила три дъщери и носеше четвърто дете. На смъртния си одър той бълнуваше, отслабен от треската, че трябва да се погрижат кралицата да бъде отведена на сигурно място при крал Валдемар в Дания, тъй като животът й и този на нероденото дете са в голяма опасност. С усилването на треската той каза с още по-неясни и несвързани думи, че подозренията му са толкова ужасни, та би могъл да ги изкаже само под печата на изповедта. Когато секретарят му, който беше и епископ, му даде последното причастие и изслуша кралската изповед, излезе от спалнята му в западната кула с пребледняло лице. Само че нямаше право да издаде ужасяващите неща, които може би бе научил.

Ярл Фолке и вдовстващата кралица Сесилия Бланка се погрижиха бързо да подготвят всичко за последното пътуване на краля до манастира Варнхем и за погребението. Летните горещини налагаха дори кралските останки да бъдат заровени по-скоро.

Във Варнхем Сесилия Роса посрещна кралското погребално шествие с четири ескадрона фолкунгски конници, което беше много повече, отколкото дори епископ би могъл да поведе със себе си в мирно време. Тази сила обаче не бе и предназначена за защита на Сесилия Роса, а на кралица Рикиса, която след погребението хвана най-прекия път към Льодьосе с трите си дъщери. Първият срещнат кораб получи златни монети от двете Сесилии, за да отплава веднага към Дания с въоръжени Фолкунги за охрана на кралицата и дъщерите й.

Малко след това четирите вдовици се срещнаха в кралския замък Нес, където засега се разпореждаше вдовстващата кралица Сесилия Бланка поради липсата на крал, както сама горчиво се изрази. Улвхилде Емундсдотер бе единствената от четирите, която не бе присъствала на погребението във Варнхем, понеже бе пътувала в Упланд, когато кралят бе починал. Макар на никоя от тези жени да не й бе присъщо вайкането по време на смърт и печал, защото всички те познаваха много добре тези нещастия, сега им беше непосилно да намерят утешителни думи за Сесилия Бланка. Нейният покоен съпруг, крал Кнут, беше единственият от близките й, когото Бог бе повикал мирно при себе си. Тримата й най-малки синове бяха убити в Елярос от сподвижниците на крал Сверкер, а сега и най-големият й син бе убит. В това беше твърдо убедена, въпреки че не можеше да каже как и от кого.

Не й оставаше нищо друго освен едно последно пътуване до манастира Рисеберя. Там щеше да даде обетите и да потърси изкупление в молитви и спокоен живот в очакване на смъртта, която сега искаше да посрещне като спасителка. Беше написала последната страница в приказката на живота си и нямаше какво повече да добави.

Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва опитаха да я призоват да остане и да се бори — ако кралят бе убит, кралството стоеше на ръба на пропастта и можеше всеки момент да пропадне в черната бездна на войната.

Принудиха се обаче рано да се откажат от опитите си да я убедят, тъй като Сесилия Бланка смяташе, че е посветила достатъчно дълго време от живота си на своя дял от борбата за власт и е платила твърде висока цена. Освен това твърдеше, че земята все пак в по-голямата си част бе в ръцете на Фолкунгите, не на Сверкерите, макар сега да бе лесно да се предвиди как коварният архиепископ Валерий щеше да изнамери Юхан, сина на предишния крал, Сверкер, на някое забутано място в Дания и да се опита да го короняса.

Ако обаче се докажеше, че архиепископ Валерий предателски е отровил краля си, цялата картина се променяше, възрази Улвхилде Емундсдотер тихо и накара всички останали мигновено да се изправят на дюшеците и възглавниците, където си лежаха по обичай с чаши бяло вино под ръка. Заразпитваха я една през друга какво има предвид.

Отначало Улвхилде се смути от принудата да защитава думите си, понеже тя беше онази от четирите вдовици, която обикновено се изказваше най-лаконично, докато Сесилия Бланка винаги имаше най-много за споделяне. Тя обясни, че когато пътувала на север, първия ден останала в Линшьопинг по разни дела, а тогава и кралят бил там. Разпитвал на тинга, променял присъди, заповядал да обезглавят няколко разбойници и прибирал кралски глоби. Улвхилде го срещнала в града и поговорила с него съвсем накратко, когато той бил на път за вечеря в замъка на епископа. Нямали време да си кажат много, но тя се пошегувала, че негово величество може би трябва да внимава на трапезата, тъй като архиепископ Валерий също бил в града и със сигурност щял да седи на същата маса вечерта. На това той просто отвърнал весело, че нямал намерение да яде от нещо, което Валерий не е пожелал на трапезата, но се бил презастраховал — един от пажовете му щял пръв да опитва от всичко, което поднесат на краля.

Сесилия Роса тихо възрази, че това така или иначе трябва да се е случило една седмица преди смъртта му. Когато бил прикован на смъртния одър тук в Нес, не бил посещаван от никого в продължение на дни. А каквото и да си мисли човек за Валерий, едва ли е способен да убива от далечно разстояние, нито пък да отрови краля седмица преди да умре?

Все пак не беше изключено дори мъже, заемащи най-високите постове в църквата, да бъдат отровители, добави Сесилия Роса внезапно, но замислено. Скъпият й Арн й бе разказал за някакъв мъж, който бил сто пъти по-зъл, отколкото Валерий някога е бил, и все пак по-високопоставен от епископ, титулували го патриарх на Йерусалим — вторият най-височайш пост за християните след този на светия отец в Рим. Наложи й се малко да си поблъска главата, докато си припомни, че този потомък на пепелянки се наричал Хераклий. Покойният й съпруг бе разказал, че патриарх Хераклий отровил двама други епископи по пътя към високия си пост, а след това и неговите грехове, и тези на съзаклятниците му били наказани от самия Господ Бог, когато християните загубили светия град Йерусалим.

Въпреки това тези лоши предчувствия щяха да бъдат по-правдоподобни, ако кралят беше починал същата нощ, когато бе седял на една маса с Валерий, а не повече от седмица по-късно.

И така, сега им оставаше само да седят със скръстени ръце и спокойно да чакат Божието наказание, изсумтя Сесилия Бланка, но веднага се спря и потъна в мисли. Изведнъж си спомни, че един от пажовете бе умрял по същия начин като краля. Дори известно време се носеха слухове за някаква нова епидемия. Смъртта на пажа обаче така бе засенчена от тази на краля, че не знаеше подробности за случая. Ето защо веднага извика при себе си няколко слуги и им заповяда да изтичат и да се осведомят, така че не отне много време да получи отговори на най-важните въпроси.

Покойният паж бил заедно с краля на тинга в Линшьопинг, а също и на епископската трапеза по-късно вечерта. Починал по същия мъчителен начин като краля — пикаейки кръв.

Чепкаха проблема известно време, но вдовстващата кралица отново стигна до извода, че тези лоши предчувствия пак не променяха самата действителност. Синът й, крал Ерик, бе невъзвратимо мъртъв. Невъзможно беше да обвиняват един архиепископ, че е убил с магия. Всички знаеха, че бе изминала повече от седмица между гощавката у епископа в Линшьопинг и смъртта в Нес. А онзи, който погълнеше отрова, обикновено се сгърчваше на земята с писъци на ужас и посиняло лице веднага след храненето. Нямаха друг избор освен да оставят последствията на Бог. И без това нямаше начин този Валерий да разпали война в кралството, което би било най-лошото — за това Фолкунгите бяха твърде силни.

Така и стана. Сякаш нищо не можеше да накара Сесилия Бланка да промени решението си за оставащото време от живота й. Заминаваше за Рисеберя.

Тогава Сесилия Роса я придума да обещае, че ще остане известно време поне във Форшвик, така или иначе й бе по път и щяха да се сбогуват хубаво.

Този път Ингрид Улва беше мълчаливата от четирите. Противоположни чувства бушуваха в нея. Ако собственият й род, Сверкеровият, противно на разума отново се докопаше до кралската власт, това нямаше да навреди на нея и синовете й. Дори Сверкерите не бяха способни да задържат короната без подкрепата на Фолкунгите. Това тежеше в едното блюдо на везната.

В другото бе твърдата й воля да узнае със сигурност дали архиепископът на кралството бе отровител. Ако беше така, щеше да й бъде трудно да го спечели и като начало той да даде на сина й Карл първия му епископски сан.

Последната вечер на вдовиците заедно бе по-кратка от когато и да било преди.

У дома в Улвоса Ингрид Улва бе обсебена от размишленията за архиепископа като възможен, едва ли не сигурен отровител. Отне й два дни, докато осъзнае, че не можеше просто да седи сама и да стигне до истината с разсъждения. Знанието, с което човек не разполага, нямаше как нито да измисли, нито пък да постигне със запои и хвалби до късно през нощта, както някои мъже изглежда смятаха. Налагаше се да посети единствените в Улвоса, които биха могли наистина да познават и злото, и доброто в Божията природа. Това бяха Юрда и Ватна долу в колибата на брега.

Работата обаче не беше лесна за обяснение. Ингрид Улва бе господарка на всички и тя се разпореждаше в Улвоса. Отидеше ли да пита как би могло да се извърши коварно отравяне, слуховете можеха да се разпространят и скоро да станат причина за много беди. Нямаше да поправи нещата и ако първо разкажеше защо иска да знае — кралят бе умрял по такъв начин, че Ингрид Улва наистина не беше единствена в подозренията си за зли интриги.

Все пак трябваше да избере една от двете неприятни алтернативи и имаше много за премисляне, преди най-накрая да слезе при Юрда и Ватна. Свари ги улисани в чистенето на голяма купчина гъби на средата на глинения под.

На Ингрид Улва малко й се догади, като видя хора с добър нрав да се занимават с тази отвратителна храна за животни. Никое човешко същество сега не ядеше гъби освен в далечното минало, когато след няколко години оскъдна жътва гладът бе върлувал в страната. При все това повечето знаеха най-малкото, че гъбите не бяха надежден начин да помогнат дори и на най-изгладнелия. В най-лошия случай можеха да доведат до смърт, а в най-добрия, човек се отърваваше с няколко дни треска и диария.

Любопитството обаче накара Ингрид Улва да заразпитва за гъбите веднага щом получи едно столче, за да седне. Юрда и Ватна на драго сърце разказаха как единствено познанието различава вкусната и питателна храна от мизерната и смъртоносна, що се отнася до гъбите. Онази, която се нарича жълта фунийка и изглежда като обърната шапка за дъжд на колар, е една от най-вкусните и лесни за разпознаване, разказа Юрда и вдигна двете си пълни с гъби шепи, за да може Ингрид Улва да усети аромата, въпреки че тя се дръпна ужасена. Жълтата фунийка можеше да се изпържи и да се сложи върху хляб или в супи, а и лесно се сушеше за зимата. Доказателство за думите на Юрда бяха дългите редици от тези гъби, нанизани на ленен конец и окачени под тавана. Човек може да събира хубави запаси за през зимата както катерицата, ако се научи да се ориентира сред цялото Божие богатство, предлагано от гората сега в летните жеги.

В друг случай Ингрид Улва щеше да бъде много по-търпелива в разговора, понеже обичаше да се снабдява с познания от богатия склад на Юрда и Ватна. Сега обаче бе толкова заета с мислите си за един архиепископ отровител, че рязко смени темата и разказа всичко както си беше.

Кралят бе починал и някои от приближените му смятаха, че е бил отровен. Трудно можеше да се намери друга причина за внезапната му смърт. Беше силен и здрав воин само малко над трийсетте и никога не бе боледувал. Намираха се зли мъже, които наистина му желаеха смъртта и що се отнасяше до тях, не бе твърде смело да се предположи, че могат да си набавят отрова и тук, и от чужди страни.

Юрда и Ватна сбърчиха чела, но не толкова ужасени, колкото Ингрид Улва беше очаквала, и заразпитваха как е изглеждал кралят, когато е умрял, дали е имал треска и водниста диария, дали бялото на очите му е пожълтяло към края и дали е повръщал в началото. Доколкото знаеше Ингрид Улва, той повръщал малко през първите дни. Накрая имал треска, а и пикаел кръв. Когато един монах опитал да спре кръвта, тя продължавала, ако това имаше нещо общо. Тези сведения накараха двете сестри добре да се замислят и си зашушукаха нещо помежду си, преди Юрда да заговори.

— Лошото е, Ингрид Улва, че идвате при нас с тези въпроси точно когато чистим гъби и на всичкото отгоре се опитахме да ви разкажем какво благо са. Онзи, който умира в треска, пикаещ кръв в проточена борба, като нищо може да има в себе си отровна гъба — каза тя бавно и сериозно.

— Кои видове убиват и къде могат да се намерят? — попита Ингрид Улва с напрегнато любопитство.

— Лесно се намират — дори сега да излезем заедно, преди падането на мрака ще сме открили поне две смъртоносно отровни гъби, за да ви покажем, Ингрид Улва — отвърна Ватна.

— Тук, в собствената ми гора! Смъртта расте до стряхата ми? — възмути се Ингрид Улва.

— Да, господарке — продължи Юрда. — Тук, в Западна Готаланд, можем да отидем в боровинковите храсти и да открием бялата смърт. През пролетта тя расте на речния бряг, тази гъба се нарича пролетни къдри. Но навътре в горския мъх расте най-коварната от всички — на нея й викаме кафявата смърт. Онзи, който е ял някоя от тези трите, не може да бъде спасен.

— Как умира човек, ако е хапнал от някоя от тях? — попита Ингрид Улва напрегнато.

— И при трите е различно — отвърна Юрда спокойно. — Ако е ял пролетни къдри, започва да повръща след няколко часа, страда от треска и замайване, говори несвързано и се влошава все повече в продължение на два дни, докато дойде смъртта. Онзи, който е хапнал от бялата смърт, се разболява чак на следващия ден, хваща го водниста диария. После оздравява сякаш опасността е преминала и не мисли повече за това. След една седмица започват болки в тялото, пикае кръв и трябва да си легне, след няколко дни умира в треска и бълнуване. Кафявата смърт обаче е най-коварна. Онзи, който е ял от нея, не усеща нищо и се разболява чак след седмица. Тогава е почти както с бялата смърт, разликата е тази, че към края спира да пикае, урината отива в тялото и мирише лошо, когато умре.

— Тази гъба намира ли се тук, в Западна Готаланд? — попита Ингрид Улва с вълнение, което не можеше да прикрие.

— Да, както казахме в началото — започна Юрда със същото непоклатимо спокойствие. — Обичайна е за този район, както и бялата. В Сконе и Дания има една гъба, от която човек умира по същия начин както от бялата смърт — за нея нямаме име. Можем да се разходим малко в гората и да ги открием веднага, толкова са обичайни, кафявата и бялата.

Внезапно Ингрид Улва реши да не продължава този разговор, защото вече ставаше опасен. Обясни, че има върху какво да се замисли, и може би ще се върне с нови въпроси. Всичко казано дотук обаче трябваше да си остане между тях, понеже слуховете за подобен разговор носеха опасност за всички тях. На Юрда и Ватна не им беше трудно да се съгласят. Та те знаеха най-добре какви беди можеше да причини хорският страх от лечителските умения, примесен с твърде разпалено дърдорещите им езици. Краят можеше да се окаже бягство през глава или дори по-лошо — горящата клада.

Когато Биргер получи известието за смъртта на крал Ерик, той беше във Висбю, където бе прекарал повечето си време през последните две години. Майка му Ингрид Улва беше изпратила красиво изписано съобщение, запечатано със собствения й печат. Новината пристигна с товар сушена риба от Норвегия, минал по пътя през Форшвик и Улвоса. Господарят Ескил прие писмото заедно със сметките, които вървяха с всеки кораб със стоки, и веднага изпрати да повикат Биргер, който беше слязъл по работа до пристанището. Той хукна по гладките, покрити с камъни улици и влезе при Ескил в счетоводната му канцелария. Господарят Ескил бе възрастен мъж, макар да изглеждаше по-млад, отколкото обикновено се описваше жаловито — както на вид, така и по дух. Погледът му беше ясен и ведър и винаги бе готов за шеги.

Въпреки това обичайната му бодрост го бе напуснала, когато Биргер влезе при него в търговската къща, и той посочи безмълвно пергаментовото руло. Ако нещо бе толкова значимо, че изискваше специално изписано известие, по-вероятно беше дошлите новини да са лоши. Биргер пристъпи напред, взе свитъка от едно писалище и започна да разучава печата.

— Това е от майка ми, Ингрид Улва — каза той, счупи печата и зачете.

— Да, видях — въздъхна господарят Ескил. — Кой е умрял?

— Кралят — прошепна Биргер внезапно пребледнял, докато погледът му шареше по редовете. — Кралят е мъртъв, може би зли мъже стоят зад… трябва веднага да замина за вкъщи.

— В такъв случай Фолкунгите скоро ще се съберат в Биелбо и Арнес. И всички мъже като теб трябва да отидат — каза господарят Ескил мрачно. — Това е естествено и не можем да го променим. Но не тръгвай тази вечер, а утре. Така ще имаме една последна нощ, за да си поговорим.

— Да, най-малкото трябва да изпълня волята ви, господарю Ескил — отвърна Биргер замислено, отиде до огнището и старателно изгори писмото от майка си.

Чувстваше се така сякаш предишният му живот го бе нападнал сурово и неочаквано като обирджия в тъмна градска уличка. Стоеше там в бюргерските си дрехи от Любек, млад търговец в града, дори не носеше истински меч, а тънка рапира — повече от суета, отколкото за бой. И перо имаше на шапката. На зазоряване, когато тръгващият на север кораб напуснеше пристанището на Висбю, той отново щеше да бъде облечен в бойни доспехи с фолкунгско наметало. Призивът на миналото бе толкова повелителен, сякаш идваше от самата Дева Мария.

Помоли Ескил да го извини — искаше да остане сам и да се поразходи из града за последно, но щеше да се прибере рано, за вечеря. Той кимна с печално разбиране.

Беше малко след Рождество Богородично. Този празник хората по обичай наричаха Малка Богородица и обикновено идваше с първия дъх на есен, поне в по-отдалечените северни райони. В мекия морски въздух на Висбю обаче нямаше и помен от есента и още не бе дошло времето за кожена подплата на дрехите.

Първо отиде до църквата "Дева Мария" в центъра на града и запали няколко свещи, молейки се войната бързо да ги отмине, ако се налага да дойде, и животът скоро да се върне към предишното спокойствие. Тогава щеше да има причина да не изпада в отчаяние, утешаваше сам себе си. А и след войната можеше да се върне във Висбю и да съгради мечтата си наново.

Беше на двайсет и две години и се чувстваше пораснал и възмъжал, далеч от детинските игри, в които двамата с Кнут бяха пропилели повече от две години от младостта си. Бяха обикаляли богатите стопанства едно след друго, твърде прилични на жонгльорите и странстващите музиканти. Бяха спечелили злато, а и сребро, тъй като рядко се случваше да срещнат равностойни съперници сред останалите младежи. Доста бурета бира бяха изтекли през гърлата им и нерядко грешната плът бе получила удоволствие, поне преди повечето вдовици от войната да са успели да си намерят нови съпрузи.

Най-накрая такъв бе станал и самият Кнут Холмгейрсон, когато баща му го бе заставил да сподели брачното ложе с онази от любовниците му, която му бе родила син. С това настъпи краят на младостта му, а също и на обикалянето с игри и лудории. За Биргер това прекъсване бе дошло като спасение, макар да не го осъзна веднага. Онзи, който най-много обичаше да обикаля по чуждите сватби, беше лентяй, доста безполезен за света, а и за себе си. В настоящето Биргер си спомняше с отвращение времето на гощавки и на път с Кнут. Нищо добро не можеше да излезе от такъв начин на живот и впоследствие му се налагаше да се оправдава, че е бил само на осемнайсет и лесно се е поддавал на изкушенията.

Нямаше начин да се върне във Форшвик, понеже се бе посрамил завинаги сред своите най-близки и обичани роднини. Ако беше останал у дома в Улвоса, майка му с желязна ръка щеше да го натика в стаята за уроци заедно с братята му, чиято жажда за знания сякаш никога не се изчерпваше. Когато каза, че иска да пътува, да види Висбю и да се срещне с брата на дядо си, Ескил, отначало предложението изглеждаше толкова благородно, че Ингрид Улва нямаше как да откаже, макар добре да разбираше, че това беше поредният опит да избяга от учението и отговорността. Тя обаче не очакваше с Ескил да се разбират толкова добре, че Биргер май беше способен да остане във Висбю завинаги.

Както вървеше надолу по улицата откъм църквата "Дева Мария" по посока на пристанището в дрехи, които не показваха нищо друго, освен че той би бил който и да е от младите търговци и жители на града, Биргер не можеше да не се засмее на начина, по който изглеждаше при пристигането си, а утре щеше отново да добие този вид. Рицар със златни шпори и фолкунгско наметало определено будеше респект във Висбю, но съвсем различно беше, когато влезеше на кон в някое голямо стопанство горе на север. Тук, във Висбю, гражданите сочеха с пръст и се присмиваха на подобно снаряжение, което далеч не ги навеждаше на мисли за благородство и смелост, а по-скоро за неумение да чете, да смята или да разбира и най-простите неща. Във Висбю един рицар беше на почит почти колкото селянина, дошъл да продава яйца или гъски на пазара.

Първите дни Ескил намираше неволите на Биргер за много забавни, но после веднага се погрижи да му намери нови дрехи. И започна приключението — беше си такова и далеч превъзхождаше пътешествията през горите с фалшиви тролове.

През последните години Биргер бе пътувал до Любек и Хамбург осем пъти — или с кораби на господаря Ескил, или с такива, които превозваха стоките му. Пред очите му се беше отворил свят на богатства и изведнъж в него се разпали интерес към всичко, свързано с търговията.

Ескил беше всеотдаен учител поради убеждението си, че в човешкия живот много повече неща се решаваха с търговия и произтичащите от нея богатства, отколкото с война и конници на бойното поле. Както обичаше да казва, кой е най-страховитият враг: онзи, който е голям воин като Биргер, или онзи, който може да купи хиляда воини като Ескил?

Съществуваше тайна, силна връзка между Биргер и господаря Ескил в общата им любов към покойния Арн Магнусон. Наистина не бе грешно да се предположи, че Ескил и брат му Арн бяха възможно най-различни един от друг — единият беше аскетичен рицар с гореща вяра в Бога, а другият — твърде добре охранен търговец, чиято вяра по-скоро се променяше в такт с измененията в сделките му, а не зависеше от молитви и висше призвание. Единият беше ненадминат рицар на бойното поле, другият не се отдалечаваше на драго сърце от сандъците си със злато и сметките, ако не ставаше дума за бира и печено.

Но както господарят Ескил имаше случай да разкаже на Биргер още в началото на престоя му във Висбю, той и брат му Арн си приличаха повече, отколкото можеше да се предположи само по външния вид, е, и онова с вярата в Бога. Арн също беше съобразителен и умел търговец. Не беше толкова чудно, колкото може би изглеждаше на пръв поглед, въпреки че самият Ескил бе останал удивен след пристигането на Арн. Между другото, работата беше такава, че рицарите тамплиери представляваха могъща сила в търговията из целия свят — търговски съюз, който в много отношения наподобяваше зараждащия се сега в Балтийско море между Любек, Хамбург и Висбю, а и други градове. Ескил бе разпитал подробно брат си за търговията на тамплиерите още щом стана ясно, че разбираше от водене на сметки и прехвърляне на стоки в сребро, което малко хора умееха. Арн обаче беше въртял търговия между арабските пустини и Рим, Египет и Венеция, а като управител на крепост на едно място в Светите земи, наречено Газа, беше отговарял за собствена търговска флота. Ето защо във важен момент братята успяха да се разберат много бързо. Властта над търговията и богатствата беше по-голяма от силата в ръцете на облечените в железни доспехи конници.

Тези съвсем нови разкази за Арн Магнусон имаха удивително въздействие върху Биргер. Не само очите му се отвориха към една съвсем нова представа за дядото, когото боготвореше. Имаше и друго. Той откри един богат и достоен живот в присъствието на Ескил, до какъвто не се бе докосвал дори в мислите си. Затова много бързо се превърна в най-ученолюбивия от всички млади мъже в търговската къща във Висбю.

Ето защо беше ясно какво господарят Ескил щеше да поиска да обсъди с Биргер, когато двамата бяха принудени така набързо и неочаквано да споделят прощалната си вечеря. Не го беше казал направо досега, но може би вече беше време, предполагаше Биргер.

Вечерята у господаря Ескил и съпругата му Бенгта Сигурдсдотер от Сигтуна не бе съвсем същата като в Улвоса или Биелбо. Тук поднасяха храната нарязана върху блюда и се хранеха прилежно с нож и пръстите на едната ръка, слугите сервираха месото в калаени чинии, а бирените бокали нямаха място на масата — всичко пиеха в стъклени чаши, и виното, и бирата. Къщата беше от камък, висока три етажа, хранеха се на втория, за да избегнат миризмите и търчащите слуги на приземния етаж.

Сега на масата седяха само Биргер и господарят Ескил; започнаха яденето мълчаливо. Още след втората чаша бира обаче Ескил избърса устата си с парче плат и остави ножа.

— Нека се помолим войната да бъде кратка, ако изобщо се наложи да има такава — започна той, без по никакъв начин да показва, че се готви за молитва. — Някой е убил крал Ерик. Не знаем кой, освен че е някой, който иска да има друг крал, за да служи по-добре на целите му. Нали?

— Да, това е най-вероятно — отвърна Биргер предпазливо и също остави ножа си.

— Е, тогава — продължи Ескил, — този някой, за когото говорим, не е Фолкунг, тъй като ние нямаме претенденти за престола. Иначе щеше да си ти. Ти поне имаш майка от кралско потекло, но много други също имат. А и Ериковите потомци едва ли са убили собствения си крал, само за да опитат да се сдобият с короната за някой нов техен роднина. Това би им създало много излишни грижи. В такъв случай Кнут Холмгейрсон трябва да е кандидат за престола, ако съм добре осведомен?

— Той и баща му стоят най-близо до короната от страна на Ерик, но не те са убили краля си! — разпали се Биргер.

— Така значи — подсмихна се Ескил. — Този някой, за когото говорим, иска да сложи короната на главата на един от Сверкерите, но пък не може да има толкова много, за да избира измежду тях. Ти какво знаеш по въпроса?

— Не много, наистина — призна Биргер. — И през ум не ми е минавало, че крал Ерик ще умре толкова млад, още по-малко, че сред Сверкерите може да е останал някой претендент за короната след голямото им поражение. Тези сметки никак не се връзват.

— Напротив — възрази Ескил. — Онзи последен Сверкер, когото обезглавихте при Лена, има син на име Юхан. Той живее в Дания. Ето ти го бъдещият крал, поне ако получи това, което иска.

— Как успявате да следите всичко това? — учуди се Биргер. — Седите си тук далеч във Висбю и знаете повече от самия мен за всичко, свързано с борбата за власт у дома, в собствената ми страна.

— Висбю не е толкова далеч — усмихна се господарят Ескил. — Напротив, бих твърдял, без изобщо да те обиждам, млади родственико, че Улвоса се намира на значително разстояние. Търговецът живее от своите знания. Корабите не товарят само стоки, а също толкова слухове и сведения. Ако крал Валдемар реши да наложи данък на Хамбург и Любек, ще науча бързо, защото благополучието ми зависи от осведомеността. Ако там горе се сдобиете с крал, който е настроен приятелски или враждебно към крал Валдемар, трябва да науча и това навреме. Без знания никой търговец не забогатява.

— А кого вие самият бихте искал за крал след Ерик Кнутсон? — попита Биргер замислено.

— Нямам предпочитания — що се отнася до мен, можете да направите крал и някой кон, само да не настъпи дълга война — отвърна господарят Ескил сурово с широка усмивка. — Продължителната война означава опожарени стопанства, плячкосани кораби и разрушение на всичко, което съм построил от Висбю чак до Льодьосе. Както казах, трябва да се молим за една малка, кратка война или никаква. Не мисли обаче, че те коря, задето тръгваш към тази глупост, вместо да останеш при мен. Знам, че си длъжен, знам всичко за честта, предаността към рода и това, което произтича от тях. Помни, че и аз съм Фолкунг!

— Дааа — започна Биргер колебливо, — честта ми повелява да се върна в кралството в трудните за него мигове, защото съм този, който съм. Не мога инак.

— Да, знам, знам — отвърна господарят Ескил бързо. — Нека си представим, че войната е свършила или че онова хлапе Юхан Сверкершон стане крал, заобиколен от много алчни съветници. Или пък че го убиете и направите крал Кнут Холмгейрсон и нещата се успокоят. Тогава ще се върнеш ли при мен?

— Искам това, но може би самият аз изобщо нямам думата — отговори Биргер.

— Сигурно разбираш защо те питам? — продължи господарят Ескил с известно нетърпение, сякаш говореше за сделки.

— Не, мога да предположа, но не знам — отвърна Биргер предпазливо.

— Ето какво! — каза Ескил и протегна голямата си бирена чаша зад гърба си, за да му я допълни един прислужник. — Познаваш сина ми Торгилс от Арнес, той е някъде десетина години по-голям от теб, но се познавате добре?

— Да, и той като мен е от Форшвик — отвърна Биргер с извърнат поглед.

— Точно така. От Форшвик! Това означава, че е воин, че той е господарят в крепостта Арнес, от когото се нуждаем всички. Забележи, че не се подигравам с това и по никакъв начин не съм огорчен! Арнес е необходим за всеобщата ни сигурност и мира. И точно някой с правилните умения, някой от Форшвик ако щеш, трябва да управлява там. Е! Внукът ми Кнут пък е само на десет годинки. Аз самият съм на седемдесет и съм започнал да слабея обезпокоително през последните години. Постоянно се налага да ми прекрояват дрехите. Нужни са ми десет години, за да направя човек от малкия Кнут, и все пак е вероятно той да стане крепостен господар като баща си. Сега вече трябва да си разбрал накъде отива този разговор?

— Да — отвърна Биргер. — Би било малодушно да отрека, макар да изпитвам свян. Твоето наследство обаче принадлежи на Торгилс и не бива да се пилее.

— Наследството е нищо, наследството е мъртво, наследството е ковчези сребро и малко злато, както и няколко кораба — изсумтя Ескил. — Търговската къща е много повече, това е едно живо тяло, което всеки ден се нуждае от нова храна, за да живее. Бенгта, скъпата ми съпруга, умее да се грижи за делата ми не по-зле от мен самия. Но двамата с нея нямаме деца и част от къщата ще се пръсне сред моите наследници, когато умра. След това ще умре Бенгта и тогава остатъците ще отидат на север от горите, а после няма да остане нищо. Аз обаче не искам къщата да умре, не го иска и Бенгта. Ето защо сега те моля: бъди този, който ще продължи живота в моята къща, защото имаш голям талант, а и интересът ти не е малък.

— Това, което искате да ми подарите, е твърде много, не мога да го приема — отвърна Биргер тихо.

— Аз не ти подарявам нищо, моля те да спасиш търговския ни дом.

— Не мога да го направя, ако всичко бъде разпродадено, за да получат наследниците дела си.

— Още докато съм жив ще получиш достатъчно голям дял от къщата, за да можеш да я управляваш, още утре можем да отидем до градската управа и да го напишем!

— И все пак първо се налага да замина на север и да преживея една война — дърпаше се Биргер.

Известно време господарят Ескил упорстваше да получи по-определен отговор от Биргер, но скоро се принуди да се откаже. Пред война всички планове за бъдещето ставаха едва ли не безсмислени, както и всички обещания и споразумения.

Когато Биргер застана на кърмата на тумбестия товарен кораб, загърнат в подплатеното с кожа фолкунгско наметало и с разрошена от вятъра тъмночервена коса, когато видя как крепостните стени на Висбю и кулата на църквата изчезваха на юг, той сякаш се събуди от хубав сън. Висбю бе мечтата за един друг живот, далеч от младежките игри, кръвното отмъщение и необузданото пиянство. Висбю беше бъдещето на човека в мир и богатство, където всички можеха да се нахранят до насита и вече големите запаси на познанието нарастваха с всеки нов кораб, който разтоварваха. Това, което идваше от южните страни, беше повече добро, отколкото лошо. Всъщност Биргер през цялото време знаеше това, понеже бе пораснал във Форшвик, а там се смесваха толкова много неща от севера и юга, че се беше превърнал в един оазис на знанието и труда в една оскъдна страна. Той не знаеше съвсем точно какво е оазис, но всички във Форшвик използваха тази дума.

Във Висбю всичко беше по същия начин, но много по-голямо. Това беше град, който караше Скара и Линшьопинг да изглеждат като малки, мръсни села. Висбю беше като Хамбург и Любек, а на тези места идваха пътници и хора от цял свят.

Във Висбю му се наложи доста да упражнява църковния език, защото повече от половината хора там не разбираха скандинавския народен говор. По време на пътешествията си до Хамбург и Любек бе започнал да борави и със саксонския език толкова добре, че можеше поне да урежда по-лесни дела на пристанището, без да прибягва и до една латинска дума. Това бе необходимо умение за един търговец във Висбю, защото и там саксонският беше по-разпространен от всички останали езици. Случваше се да изминат няколко дни без да е обелил и дума на скандинавския народен говор, освен на вечеря с господаря Ескил и жена му Бенгта, но все по-често си продължаваха на саксонски по инерция, щом се върнеха вкъщи след дневната работа в канцеларията или пристанищния склад.

Търговията бе като кръв, която тече в тялото, а Висбю — като сърце за двете страни на готите и Свеаланд, мислеше си Биргер. Ето защо случващото се във Висбю винаги щеше да бъде много по-голямо от това, което ставаше в Биелбо или Скара, въпреки че никой от роднините му не би могъл да разбере подобно нещо.

И все пак сега стоеше на един кораб, който напредваше бавно заради тежкия си товар от стоманени елементи за мечове, които в по-голямата си част бяха предназначени за Форшвик, за да бъдат изваяни в готови оръжия и да ги продадат с добра печалба както на господари, така и на богати селяни. Самият той беше също толкова равнодушна част от товара, както и тази стомана. Изобщо не притежаваше свободна воля. Ако Фолкунгите тръгнеха на война, положението му в рода изискваше самият той да язди в челната редица. Той беше син на Магнус Монешьолд и внук на Арн Магнусон, така че ако не застанеше рамо до рамо с роднините си в труден момент, това щеше да изглежда като разединение или смут в рода. А ако някой тръгнеше на война срещу Фолкунгите, за да се бие за кралската корона, Биргер щеше да бъде един от първите, към чиято смърт да се стремят.

Войната бе глупаво нещо. Но бе невъзможно да се избегне.

Отиде към средата на кораба и слезе в тумбестия трюм, за да посвети малко време на Ибрахим, който се бе превърнал в напълно пораснал и силен жребец, скоро щеше да бъде в разцвета на силите си. Във всеки случай имаше нещо, което отличаваше Биргер и от младите, и от старите търговци във Висбю, нещо, от което така и не се отказа, независимо колко южняшки дрехи му навличаха. Конник си оставаше завинаги. Всяка сутрин двамата с Ибрахим се отправяха на дълга разходка извън защитните стени и профучаваха покрай селските каруци, които кретаха към града. Селяните също си живееха добре в Готаланд, понеже продаваха всичките си стоки за сребърни монети — тънки като яйчени черупки за дребните неща и дебели като волска кожа, дрънчащи тежко в ръката, за един красив кон или силен вол.

Шепнеше на Ибрахим, че им престоеше да се отправят на езда, която може би нямаше да бъде мирна както в страната на готите, и животът и на двамата щеше да зависи от това колко добре се разбират и си помагат по време на предстоящите събития. Ибрахим изпръхтя дружелюбно и го побутна с муцуна сякаш за утеха и обещание.

Пътуването до Сьодершопинг и оттам до Улвоса премина спокойно и еднообразно. Времето беше хубаво, понеже оставаше още много до ранната есен.

Архиепископ Валерий гостуваше на Улвхилде Емундсдотер в стопанството й Улвсхейм, където беше повикал и Ингрид Улва. Имаше си сериозни причини за тази среща. Двете не само бяха известни като вдовишкия режим в Нес по времето на покойния крал Ерик. Те бяха и едни от най-благородните потомки на Сверкер в страната, Ингрид Улва дори носеше кралска кръв, а и двете бяха вдовици на Фолкунги и майки на фолкунгски синове. Ако архиепископ Валерий търсеше подкрепа за плановете си за нов Сверкер на трона, не би могъл да открие много мъже в кралството, които да бъдат по-важни за спечелване на своя страна. Но ако очакваше тези преговори да са лесни, както беше свикнал всички да пълзят пред него от почит към архиепископския кръст на врата му, жестоко се лъжеше.

Ингрид Улва пристигна с непреклонно изражение на лицето, яздеше начело на ескорт от Фолкунги, по-голям от този на самия архиепископ. Това противоречеше на добрите маниери, освен това и на кралския закон. Знаменосецът на архиепископа протестираше и задето пристигналите конници не бяха какви да е стражи от някое стопанство — това бяха непобедимите воини от Форшвик. Онзи, който идваше с такава свита, едва ли имаше добри намерения.

Валерий обаче беше хитър и осъзна, че се налагаше да подходи с любезно увещаване, а не със строги думи за дребни неща. Когато поздрави Ингрид Улва на двора, остана потресен не само от красотата й, но в същата степен и от силата в блясъка на черните й очи. Ако започнеше още тогава да й създава неприятности за твърде многобройните й стражи, със сигурност нямаше да постигне напредък. По-скоро тя щеше да вирне нос, да се сбогува лаконично и да си тръгне с всичките си мъже. Тъй като това би провалило плановете му, той избра дори да не се мръщи на неприличието й, когато я посрещна и благослови — нещо, на което тя насмалко да се изсмее подигравателно.

С това обаче неприятните изненади за архиепископ Валерий далеч не се изчерпваха. Когато Улвхилде Емундсдотер покани него и Ингрид Улва в стаята за гощавки, на масата нямаше нито храна, нито напитки. Дотъркаляха една бъчва бира и я оставиха до Улвхилде и Ингрид Улва, които седнаха от едната страна на дългата маса, а не горе на почетните места. Указаха на архиепископа и мъжете му да се настанят срещу тях на същата маса, за да седят всички очи в очи. Макар да не можеше да се каже, че този начин на подреждане беше обиден, все пак бе невиждан досега. Освен това двете жени го гледаха с твърдост в очите, без капка страх.

— Сега ти си наш гост, архиепископе — започна Улвхилде Емундсдотер. — Намираш се в моята къща, където се разпореждам както намеря за добре. Поиска да говориш и с двете ни и изпълняваме тази твоя воля. Никоя от нас обаче не желае да се храни на една маса с теб, защото това може да се окаже опасно за здравето.

Оскърблението в приветствените думи на Улвхилде Емундсдотер към архиепископа на кралството беше нечувано. Архиепископът, секретарят му и младият епископ Брюн от Векшо задишаха тежко със зяпнала уста като риби на сухо, преди някой от тях да се опомни и да отговори:

— Думите ти не бяха дружелюбни — изсъска най-сетне Валерий с помрачено лице. — И за по-малка обида наказанието може да бъде отлъчване от църквата.

— В такъв случай думите й са и мои — побърза да каже Ингрид Улва, преди архиепископът да е успял да довърши заплахата си. — Отлъчи ни и двете, стани от масата ни и си тръгни, щом искаш. Но се запитай и какво би спечелил с това. Запитай се и кой в кралството ще зачита подобно отлъчване. Най-малкото това няма да е онзи наш роднина, когото сега искаш да направиш крал.

Тези думи накараха архиепископа дълго да се замисли преди да отговори. Ингрид Улва го съзерцаваше втренчено, без да отмести поглед и за миг. Що се отнасяше до нея, тя виждаше пред себе си просто един нечист и вонящ дядка в лилаво-бели дрехи, везани със златен конец, чиято висока стойност обаче не можеше да прикрие неговата низост. Все пак отдавна бе прозряла, че се налагаше да се помири с този мъж, а това нямаше да бъде лесно.

— Може би благородните ни дами биха ни поднесли поне малко бира? — заподмазва се архиепископът, щом приключи размисъла, решен да се въздържа от повече заплахи. Превърнеше ли тези две вдовици в свои врагове, почти всичко, което бе намислил, ставаше неосъществимо.

— На драго сърце ще поднесем бира, но ще го направим сами, с моята ръка от бурето тук до мен — отвърна Улвхилде мило и направи знак на няколко прислужника, които донесоха каче и чаши. Мълчаливо наля бира първо на архиепископа, сетне поред на спътниците му. Накрая от една кана наля вино в две чаши със син кант, които постави пред себе си и Ингрид Улва.

Вдигнаха безмълвен тост. След това Ингрид Улва махна с ръце и помоли архиепископа да си каже направо това, за което беше дошъл.

Сега Валерий изпадна в ново неочаквано затруднение. До този момент си мислеше, че всичко щеше да бъде както обикновено при гостуване: първата вечер нямаше да говорят за нищо съществено, а щяха да се посветят на благата на трапезата, на втората вечер щеше да зачекне въпроса, който бе дошъл да уреди, и най-накрая щяха да постигнат съгласие на третия ден преди трапезата, така че да напишат и подпечатат всичко преди бирата, ако това се налагаше. Подходеше ли човек така спокойно и внимателно, имаше възможност да изпита нагласата на другия, да увърта, без да говори ясно по въпроса, за да разбере какво цели опонентът. Чак тогава настъпваше време да изложи собствените си условия.

Сега обаче тези нагли жени седяха в трезвия следобед и искаха всичко да им се каже незабавно. Така не беше удобно. Вече бе разбрал, че нямаше да се разпорежда в къщата на Улвхилде Емундсдотер както у който и да е мъж в кралството.

— Ако нямаш какво да кажеш, архиепископе, значи съм пътувала напразно — отбеляза Ингрид Улва с твърд глас, точно когато Валерий се канеше да отвори уста. — Сподели какво си намислил, иначе веднага ще се върна в Улвоса!

— Става дума за бъдещия крал в страната ни — започна измъчено архиепископът. — На този етап няма син в Ериковия род…

— Кой знае дали кралица Рикиса няма да роди син сега, когато е на сигурно място в Дания? — прекъсна го Ингрид Улва с блага уста и строг поглед.

— Е, дааа… във всеки случай в деня, когато крал Ерик почина, нямаше син — отвърна Валерий сериозно и замислено, сякаш думите му бяха от изключително значение. — А тогава все пак го имаше Юхан Сверкершон, момчето, което следва сега да има най-голямо наследствено право върху короната. Ето защо църквата смята, че желае да коронова именно младия Юхан за следващ крал.

И така, всичко бе казано направо, при това още на първия следобед. Двете вдовици от другата страна на масата сега приличаха на Валерий повече на змии, отколкото на човешки същества, понеже не отвръщаха нищо, само го гледаха втренчено с каменни лица, сякаш смятаха, че не се е доизказал.

Което си и беше така. Вече бяха стигнали до цената на споразумението. Двете могъщи жени от рода на Сверкер трябваше да подкрепят църквата, а с властта, добита след женитбата им за Фолкунги, тази подкрепа бе решаваща за пътя на младия Юхан към короната. Ако Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва не желаеха да видят собствения си родственик Юхан на престола, може би каузата бе загубена.

Мнението на Ериковците не беше трудно за отгатване. Те искаха човек от техния род за крал — или нероденото дете в Дания, ако се случеше син, или Холмгейр, или пък синът му Кнут.

Освен това, ако Фолкунгите държаха на съюза си с Ериковия род, цялата светска власт се оказваше от една и съща страна в кралството. С това надеждата на Юхан умираше, а покрай нея и тази на архиепископ Валерий.

— Та цената — изхленчи накрая Валерий. — Искате откуп за благосклонността си? Е, нека първо кажа, че сговорът в кралството и изборът на крал без война са най-доброто за всички ни. Единството може да се постигне, ако вие двете подкрепите църквата в стремежа ни да раздадем правосъдие и Юхан да стане следващият ни крал. Така няма да загубите нито един син във война, пожарите няма да очернят с пушеци страната ни. Ако тази цена не е достатъчна, кажете? За добри християнки мирът би трябвало да стои над всичко, не е ли така?

— Явно не сме чак толкова добри жени — сряза го Ингрид Улва, — щом ни заплаши с отлъчване едва седнал при нас.

— А мирът така или иначе си има цена и за теб, архиепископе, и ние искаме да я чуем сега, не утре — продължи Улвхилде със същия разпален тон като Ингрид Улва.

Валерий реши, че тези властни жени трябва да са в съюз с дявола, а такава гадост най-добре да бъде погълната от огъня — колкото по-скоро, толкова по-добре за кралството. За това обаче и дума не можеше да става, много добре го осъзнаваше. Отскубнеше ли и косъмче от главите на тези жени, дори самият той нямаше да отърве кожата, макар да беше архиепископ. А че двете змии знаеха собствената си стойност, вече беше ужасяващо ясно. Сега някак си му беше по-лесно да разбере целия брътвеж за вдовишкия режим, властвал в Нес, тъй като двете Сесилии също не бяха вчерашни в преговорите за властта.

— Започваме оттам, докъдето бяхме стигнали — измърмори архиепископът поразколебан. — Говорех за мира в кралството като най-големия дар, който можем да си пожелаем всички. Държа на това. Трябва да постигнем единство между Сверкеровия род, вашия рожден, и Фолкунгите и Ериковците. Със сигурност потомците на Ерик са най-малко склонни да ни подкрепят в това начинание, очевидно е. Следователно онези, които ще подпечатат мира, са Фолкунгите и Сверкерите. Тук вие двете стоите в средата. Родени в Сверкеровия род, но с фолкунгски синове. Кажете ми тогава как ще се разберем, за да постигнем това добро.

— Мечът на ярла трябва да бъде носен от Фолкунг, защото така е било още от времето на Биргер Бруса — започна Улвхилде тихо и бавно, сякаш тези думи изобщо не бяха необичайни.

— Тук съм на същото мнение като вас — кимна архиепископът с известна бодрост. — Само дето си имаме неприятности с ярл Фолке — той е мой враг, а също и на църквата. Въпросът е дали можем да спечелим за ярл Карл Биргерсон Глухия?

— Със сигурност — почти изсумтя Ингрид Улва. — Малко старци ще откажат подобна чест. Освен това Карл Глухия е най-високопоставен в рода на Фолкунгите и господар в Биелбо. Но това би станало със, и без нашата подкрепа. Така че сега наистина искаме да знаем какво ни предлагаш, архиепископе?

Валерий се обърна обезпокоен към спътниците си, които не смееха да срещнат погледа му и не му оказваха особена подкрепа точно в този момент.

— Може би ще бъде най-добре ние тримата да продължим този разговор съвсем сами — отбеляза тогава Улвхилде с най-дружелюбния си глас, сякаш едва ли не утешаваше дете. И двете с Ингрид Улва бяха забелязали беглите погледи на архиепископа към уплашените му спътници.

— Тук може би си права — смотолеви архиепископът, забил поглед в масата пред себе си. Той си помисли за миг и без много да се церемони, заповяда на приближените си да излязат, те се изправиха колебливо, вторачени един в друг, но си тръгнаха, както и се налагаше. Тогава Улвхилде направи знак на всичките си прислужници в залата да се оттеглят, след като първо бяха донесли още вино и бира.

— Е, сега сигурно можем да говорим без заобикалки — отбеляза Ингрид Улва, щом останаха съвсем сами. — Синът на скъпата ми Улвхилде е един от малкото посветени рицари в кралството, казва се Емунд Юнсон.

— Да, знам името му — кимна архиепископът. — И какво за него?

— Място сред кралските съветници — отговори Улвхилде мило, сякаш не искаше нищо особено.

— Той е млад, може би твърде млад? — възрази архиепископът колебливо.

— Той е над тридесетгодишен, в най-силната възраст за рицар, освен това мястото му в съвета е моята цена! — за първи път повиши глас Улвхилде.

— Е, добре, тогава това е уговорено — кимна архиепископът. — А ти, Ингрид Улва, какви са твоите изисквания?

— Епископското място в Линшьопинг е свободно. Синът ми Карл е духовник, при това високо образован. Първото, което искам, е мястото в Линшьопинг. Второто е той, който и чете, и пише добре, да бъде кралски секретар.

— Това желание съвсем не е скромно! — избухна Валерий потресен.

— Аз и нямах намерение да предявявам скромни претенции, когато искаш да купиш подкрепата ни — бързо отвърна Ингрид Улва. — Но с това още не си чул всичко. Вторият ми син, Ескил, ще получи лагманското стопанство при Скара и също позиция в кралския съвет.

Валерий се обърка и дълго седя мълчалив, а двете вдовици от другата страна на масата го наблюдаваха, без по някакъв начин да издадат какво мислят. Той осъзна, че се налагаше да запази самообладание, въпреки че първата му мисъл бе да порицае вдовиците със строги думи заради безсрамната им жажда за власт. Както обаче бяха показали, никак не се поддаваха на порицания, а завършеше ли тази среща с груби думи и раздор, щеше да стане много трудно да направи младия Юхан Сверкершон крал. Вдовиците си знаеха цената в тази сделка и съобразителността им бе безпогрешна. Само че той изпитваше неописуемо раздразнение, задето тези две дяволски усойници го държаха в ръцете си и нагло показваха, че знаеха това.

— Лагманското място извън Скара спада към кралските земи, а те не трябва да се пилеят — поде най-накрая, сякаш повече съжаляваше за това препятствие, отколкото му се искаше да откаже на Ингрид Улва.

— Лагман Ейвинд лежи на смъртния си одър и скоро ще се изнесе от стопанството с краката напред — отвърна Ингрид Улва без миг колебание. — А що се отнася до кралските имоти, мисля че не бива да се вайкаш чак толкова, архиепископе. Ако успееш в намерението си да направиш от момчето крал, подобава той да плати и на теб, и на църквата. Никой от нас няма да остане без дял, но твоят ще бъде по-голям от моя.

Отново ухапа като усойница, помисли си Валерий, също толкова бързо и отровно. Всъщност можеше да си извади само едно разумно заключение от тези прояви. Точно сега не можеше да си позволи да я спечели за враг.

— Така да бъде — каза той замислено и кимна бавно, сякаш дори не беше забелязал дръзките намеци на Ингрид Улва какво той самият щеше да спечели, като сложи короната на главата на сверкерско момченце. — В такъв случай имаме уговорка с вас двете, благородни дами от Сверкеровия род. Ако младият Юхан стане крал с божията помощ и вие ме подкрепите в това дело, синът на Улвхилде, Емунд Юнсон, ще стане един от мъжете в кралския съвет. А твоите синове, Ингрид Улва, ще получат епископското място в Линшьопинг и лагманското стопанство до Скара.

— И Карл ще бъде секретар на краля, и двамата ще участват в кралския съвет! — добави Ингрид Улва гневно.

— Точно така. Значи се договорихме. Имаме споразумение и се заклеваме да го съблюдаваме и всички да го пазим в тайна?

— А сега и ще го запишем и скрепим с печатите си — отвърна Улвхилде, без да й мигне окото.

Епископът онемя за пореден път и то тъкмо когато смяташе, че тези мъчително тежки преговори са свършили. Ясно бе, че двете бяха подготвили старателно този разговор, може би дори се бяха наговорили коя какво да каже. На всичкото отгоре имаха непонятната дързост да не смятат думите на един архиепископ за благонадеждни.

— Подобен пергамент би бил опасен и за трима ни, ако попадне в неподходящи ръце — отговори той накрая. — Тайната клетва ни обвързва по същия начин в договорката ни, но никога няма да попадне в неподходящи ръце.

— Нито пък в подходящите! — отвърна Ингрид Улва. — Нямам високо мнение за думата ти, архиепископе. Това обаче го казвам само защото тримата сме сами. Ако твоите хора седяха тук, подобна прямота нямаше да бъде прилична. Все пак и аз, и Улвхилде изискваме това споразумение между нас да бъде записано и скрепено с печат.

— И каква полза може да имате от такова записано споразумение? Не мога да разбера — разколеба се архиепископът. — Вие предавате роднините си Фолкунги, действате зад гърба на собствените си синове и роднините им от Ериковия род. Написани, такива думи могат да се окажат за вас също толкова опасни, колкото за мен, защо тогава изобщо да се излагаме на риск?

— Защото никоя от нас не вярва на думата ти, нито даже на клетвата ти — отговори Улвхилде. — Но все пак сме съгласни с теб, че най-добре би било тези писани слова никога да не попадат пред чужди очи, освен нашите и на секретаря ти, който трябва да пише, защото сме чували, че теб самият не те бива в това изкуство. Помисли си обаче, че става както ти искаш. Юхан Сверкершон ще бъде крал, но слаб, във властта на много хора, не по-малко и твоята. Ти ще удържиш на думата си, а синовете ни ще получат това, което сме договорили. Този от нас, който има споразумението написано, може да го изгори и няма да навреди на никого.

— Ами ако по причини, които зависят само от Бог, нещата не се наредят така, както тъкмо се разбрахме? — попита Валерий с лукава физиономия.

— Тогава не само ще си измамил и двете ни — продължи Улвхилде. — Тогава ще имаме кралски съвет без фолкунгска сила, може би само духовници и Сверкери с нищожна власт, които също ще играят по свирката ти. Нашите роднини Фолкунги ще изпитат остра нужда от причина да те погнат с копие и меч. Ние ще им покажем собствените ти обещания и печата ти. Според теб към кого ще насочат гнева и остриетата си тогава — към две вдовици, които в глупостта си са опитали да се погрижат за благото на синовете си? Или към един архиепископ, който без съмнение е изменил на думата си? Сега сигурно ти е по-ясно защо се налага да пишем.

Думите й бяха груби, но гласът й — ведър и мек. За голямо свое учудване Валерий усети как се въодушеви и ободри вместо да се опъне и в най-лошия случай да се разгневи неконтролируемо. Никога не бе зачитал жените, още по-малко си беше представял, че ще му се наложи да преговаря с такива, като че ли това, което имаха да кажат, наистина тежеше. В този момент ставаше Божие чудо.

Бог бе вселил Духа си в тези кокоши глави и те двете говореха с такъв ясен разум, че малко мъже бяха способни да подбират думите си толкова умело. С това Бог искаше да покаже, че бе простил на един затънал в грехове, нищожен слуга, че бе надникнал в сърцето му и разбрал какви благородни и добри мотиви стояха зад определени дела, които в очите на невежи биха изглеждали трудно простими. Бог бе показал на нищожния си архиепископ Валерий своето усмихнато лице и с това му бе дал да разбере, че опрощението на греховете вече беше близо и Валерий можеше да разчита скоро след земната си смърт да седи от дясната Му страна. Това божествено послание нямаше как да остане криворазбрано и той трябваше да се подчини безусловно.

— Благославям ви и двете за мъдростта и съобразителността ви — започна той, трогнат почти до сълзи. — Благославям ви и ви прощавам греховете. Веднага ще разпоредим всичко както го искате! И все пак сигурно след това можем да хапнем задружно, както при едно съвсем обикновено посещение на архиепископ?

За първи път двете вдовици изглеждаха малко объркани и си размениха бързи въпросителни погледи, преди Ингрид Улва да отговори:

— За мен благословията ти не струва много, както знаеш — започна тя с тон, който звучеше като еднородна смесица от насмешка и несигурност. — Сега обаче ще запишем уговорката ни, както вече казахме. След това няколко от конниците ми ще си тръгнат с нея, за да не може да изгори или да изчезне. Когато всичко това е свършено, ще ядем и пием с теб точно както пожела.

Тогава Валерий избухна в тържествени възхвали на Бога, който бе насочвал този разговор толкова мъдро, и в този момент сълзите му наистина бликнаха.

Улвхилде погледна Ингрид Улва в недоумение, но и тя изглежда не разбираше какви ли трикове бе подхванал лицемерният отровител. За малко да избухнат в неучтив смях при вида на все по-разпалено молещия се архиепископ, който вече бе паднал на колене, протегнал към небето подобните си на орлови нокти сключени ръце. Те поклатиха глави, свиха рамене и вдигнаха чаши с усмивка.

Биргер не успя да свърши друго, освен да слезе на кея в Улвоса и да остави Ибрахим в обора, преди да го повикат в голямата зала за разговор с майка му и братята му. Посрещането не беше кой знае какво, макар да не си беше идвал у дома от две години. Важните неща трябва да се казват бързо, твърдеше Ингрид Улва. След два дни щеше да се състои родов тинг в Биелбо, където предстоеше да се съберат всички могъщи семейства на Фолкунгите, и се налагаше да изяснят какво ще каже мъжът от Улвоса.

Ингрид Улва беше решила тъкмо Биргер да говори от името на стопанството. С това той щеше да представлява и всичките си братя. Подобно решение не бе по вкуса на брат му Ескил, всички виждаха и разбираха това. Той вече се виждаше като лагман, имаше брада и се разхождаше с широка крачка по дървения под, докато говореше, което пък се стараеше да прави с по-дълбок глас от обикновено. Но макар и да се смяташе за този от братята, който най-добре умееше да подбира думите си, това за Ингрид Улва нямаше значение — тя непреклонно повтаряше, че може и по-добре.

Говореше на синовете си строго и много ясно и без смущение им показа договора, който тя и Улвхилде Емундсдотер бяха подписали с архиепископа. Тъй като всички братя бяха умели четци и добре запознати с църковния език, скоро се развеселиха от някои дребни грешки, направени от секретаря на архиепископа. Въпреки това смятаха, че грешките не вредяха на самата уговорка.

След това ги налегнаха несигурни мисли. Ескил стана сериозен и се заразхожда по пода, докато споделяше колко обезпокоително бе споразумението да бъдеш помощник на архиепископа в стремежа му да сложи Сверкеров потомък на трона. Фолкунгите бяха съюзници на Ериковия род. Сверкерите им бяха врагове и по тази причина много от Фолкунгите бяха загинали или ранени и при Гестилрен, и при Лена.

Ингрид Улва студено го остави да продължи известно време, докато накрая й омръзна и грубо го помоли да си затвори устата, като вместо това седне и слуша. После обясни на все по-смаяните си синове какво бе намислила.

В този момент Биргер изпита към майка си по-топла и всепроникваща обич от когато и да било, защото това, което казваше, за него бе ясно като бял ден, при все че на братята му им беше трудно да схванат. Прозрението му дойде на мига, малко след като бе започнала да говори. Той действително бе неин син и явно в начина си на разсъждаване до голяма степен приличаше на нея, а не на баща си Магнус.

Ингрид Улва беше лаконична в онова, което имаше да обясни. Разбира се, че дружно щяха да се стремят да запазят Ериковите потомци на престола още известно време. Рано беше да определят претендент за короната от Фолкунгите. Важно бе обаче да задържат истинската власт, независимо дали крал щеше да стане някой от рода на Ерик, което бе най-вероятно, или се случеше по-лошото, което архиепископът отровител искаше и към което се стремеше с молитви и интриги едновременно — едва дванадесетгодишният Юхан Сверкершон да седне на трона.

Родеше ли кралица Рикиса син по време на заточението си в Дания, ако изобщо това можеше да се нарече заточение в страната на брат й, момченцето щеше да бъде претендент за короната с наследствено право. Всеки би разбрал това.

Родеше ли Рикиса четвърта дъщеря, Ериковците щяха да подкрепят Холмгейр, бащата на Кнут. Тогава щеше да стане сложно, понеже сганта епископи щяха да твърдят, че Юхан е син на крал, което не можеше да се каже за Холмгейр, въпреки че дядо му бе крал свети Ерик.

Сганта епископи не разполагаше с никакви конници и бойци с меч. Имаше обаче правото да короняса краля в името Божие, а такава сила не биваше да се подценява.

Решаващото за Ингрид Улва беше синовете й да получат онази власт, която им принадлежеше, независимо кой мъж или пък дете спечелеше короната накрая.

Най-вероятно никога нямаше да се наложи да използват писмената уговорка с коварния архиепископ Валерий, защото изглеждаше, че следващият крал щеше да бъде от рода на Ерик. Успееше ли обаче Валерий за втори път да коронова някой от Сверкерите, договорът в никакъв случай нямаше да навреди. Дори да се случеше най-лошото, синовете на Ингрид Улва щяха да достигнат властта, за която бяха подготвени — а именно към тази цел тя се бе стремила с твърда воля откакто бе овдовяла. Така го беше намислила.

Биргер мълчеше и се усмихваше на майка си, изпълнен с възхищение. Братята му имаха много дребнави възражения, но с високопарни думи като чест, клетвена чест, предци, родова чест и тем подобни.

Въпреки това пълният размах на плановете й се изясни и на самия Биргер едва на следващия следобед. В миг той видя как целият му жизнен път поемаше в съвсем нова посока, както когато някой тежко натоварен любекски кораб бе подхванат от вятъра и тръгваше по съвсем нов курс.

Ингрид Улва го дръпна настрана в стаята за тъкане и седна да преде на хурка, докато говореше. Твърдеше, че мисли по-добре, когато в ръцете си има такава работа от времето в манастира.

На Карл предстоеше да стане епископ, Ескил пък скоро щеше да стане лагман, за което определено не му липсваше умение, но Биргер и за миг не биваше да се съмнява в собственото си бъдеще. За него Ингрид Улва кроеше още по-грандиозни планове, обясни му тя, сякаш това беше най-ясното нещо на света. Началото на новия му път, както когато нова звезда изгрява на небосклона, щеше да настъпи на родовия тинг на Фолкунгите, който започваше на следващия ден в Биелбо.

На тинга двама старци щяха да спорят за властта: Карл Глухия, който завиждаше, че е само родов ярл, но не и кралски, и ярл Фолке, който толкова често бе изливал омразата си към архиепископ Валерий, че трудно щеше да запази короната си на ярл.

Карл Глухия щеше да се застъпи за Юхан Сверкершон в борбата за престола. Нямаше да обясни това с факта, че в такъв случай самият той щеше да стане кралски ярл, а че просто мислеше за доброто на Фолкунгите. Щеше да каже, че едно момченце става слаб крал, а около такъв Фолкунгите щяха да държат истинската власт.

Насреща му ярл Фолке щеше да твърди, че съществува съюз между Фолкунгите и Ериковия род и от него зависи единството в кралството, а честта изисква Фолкунгите да удържат думата си.

Така тингът щеше да се раздели на две равносилни групи.

Точно тогава настъпваше важният момент за Биргер, защото именно той скоро щеше да наследи тяхното място. Трябваше да помни само да не застава напълно на страната на никого от двамата спорещи старци, а да печели време. Ако успееха по този начин да удължат раздора, без хората да се хвърлят към прибързани решения във фалшиво съгласие, и преди всичко ако избегнеше да превърне когото и да било от старците в свой враг, щеше да положи основите на бъдещата си мощ.

Ингрид Улва дълго седя с него като монах на instructionis и му казваше кои думи трябва да използва срещу техните. Накрая малко се поупражняваха, а тя с удивително майсторство умееше да имитира както говора на стария Карл, така и този на неговия полубрат Фолке. Биргер сякаш ги виждаше пред себе си, докато майка му правеше тези дяволии.

Когато в стаята взе да се смрачава, тя го отведе със себе си в собствените си покои в една от постройките на двора. Там му връчи наследството му — меча на Арн Магнусон, който четирима мъже от Форшвик бяха пренесли с лодка по нейно поръчение. Беше важно да го носи на родовия тинг, каза тя кратко, сякаш нищо особено не тежеше на мислите й. Макар Биргер да беше един от най-младите, които щяха да говорят там, всички познаваха меча на Арн Магнусон и тази гледка щеше да има много добро въздействие върху всеки, ако случайно се изкуши да говори за крехка възраст или друга мъжка липса.

Биргер омота ремъците на меча около себе си с едно опитно и бързо движение, и закопча катарамата. След това излезе навън в здрача, за да се усамоти за малко. Вечерницата грееше ясно и силно, все още сама горе на небосклона.

Само преди миг беше търговец в дрехи от Любек, а косата му все още беше къса, което може би щеше да предизвика нечии подигравки на родовия тинг на следващия ден. Сега обаче знаеше, че никога нямаше да стане търговец.

Той погледна вечерницата, сключи ръце и се помоли на Дева Мария, висшата покровителка на дядо му Арн, за отговор на големия въпрос за смисъла, който бе вложила в живота му. Отговор не получи, а като че ли не беше и очаквал.

Тази нощ Биргер спа лошо, а когато настъпи сивото утро и вече се бе събудил, започна да премисля как щеше да се държи и какво щеше да каже на родовия тинг и по никакъв начин не можеше да заспи отново. Облече си обикновени дрехи и първо отиде в обора, за да сподели грижите си с Ибрахим. След жребеца се отби на едно място, което рядко бе посещавал — малкия параклис на Улвоса, не по-голям от една стаичка за молитви с малък каменен олтар и прост дървен кръст.

Там се моли дълго на Божията майка, молеше я за прошка заради слабата си вяра, задето не се бе изповядвал отдавна и му липсваше упованието в Нея. Молеше я да му даде цялата си подкрепа и да подреди думите правилно, когато настъпеше мигът на изпитанието. Скоро обаче молитвата му се превърна в някакъв вид кавга, в която се опитваше да убеди светата Дева с думи, сякаш вече седеше на родовия тинг, че мирът беше най-голямото и желано благо за всички, че войната можеше да доведе до всеобща загуба и затова Тя трябваше да го подкрепя и да помага тъкмо на него, когато в Биелбо настъпи моментът за решение.

Постепенно осъзна колко суетни бяха опитите му да убеди Божията майка, вместо да моли за милостта й. Тогава се постара да изложи делото си по-смирено.

Когато стопанството извън параклиса започна да се оживява, той се изправи на схванатите си крака и отиде да се облече в дрехи на воин, както всички Фолкунги се представяха на тингове откак се помнеха. Стопли вода и се избръсна със сапун с наскоро наточената си кама, понеже подозираше, че никой в Биелбо не би сметнал рядката му, мъхеста червена брада за белег на мъжественост и дееспособност, нито за преувеличена далновидност. Златните шпори претегли замислено в ръката си преди да ги завърже. Тъй като дълго бяха стояли скрити, изсъхналата кожа поскърцваше над глезена. Отиде да потърси волска мас.

Ако зависеше от него, щеше да язди сам до Биелбо, само със знаменосеца пред себе си. Местността беше равнинна и имаше добра видимост по целия път надолу към стопанството, в страната цареше мир и не го грозеше опасност. Освен това никакви злодеи не бяха способни да го догонят, ако яздеше Ибрахим, който също бе облечен във фолкунгските цветове.

Ингрид Улва обаче бе твърда в решението си всичките дванайсет стражи на Улвоса да съпроводят Биргер — далеч не заради сигурността му, а защото беше негово право и щеше да изглежда и да бъде забелязан добре, когато новият говорител на Улвоса пристигнеше на тинга. Щом беше готов да се качи на коня, майка му го разгледа строго от глава до пети и изглеждаше доволна от видяното. Усмихна му се изпълнена с вяра, прегърна го и го целуна по челото.

— Ти си Зорницата, която всеки момент ще изгрее на небосклона, хубаво си помисли над това, Биргер. Но не се страхувай от нищо и никого — прошепна на ухото му, за да не чуе никой от братята му. Те бяха наизлезли, за да се сбогуват начумерено. Най-много се цупеше Ескил, който със сигурност още бе убеден, че именно той трябваше да говори от името на Улвоса, понеже сред братята си бе най-вещ в законите, а и най-добре познаваше законите на църквата.

Биргер потегли от Улвоса, изпълнен с немалка гордост — пред него яздеше знаменосецът, а зад него — стражите в две редици. Гербът на Улвоса имаше четири полета с две черни и червени сверкерски глави на грифон — родовия знак на Ингрид Улва, и два фолкунгски лъва с полумесец — герба на Магнус Монешьолд. От лявата си страна Биргер носеше излъскания си фолкунгски щит със златния лъв, но без знак, което показваше, че това бе именно Биргер Магнусон и никой друг Фолкунг.

Пътят беше кратък, а времето — ясно и слънчево, така че Биргер пристигна рано в Биелбо. Посрещна го един ревящ Карл Глухия, който оглавяваше рода на Фолкунгите и щеше да води тинга им.

След като всички надойдоха, отбиха се най-напред в църквата за молитва, богослужение и благословия за щастлив завършек на тинга. След това цялата процесия се отправи към двора на дървеното укрепление заедно със знаменосците си. Преди провеждаха родовия тинг горе в кулата на църквата, където ярл Биргер Бруса управляваше всички с желязна ръка. Но през всичките изминали години Фолкунгите бяха станали толкова много, че нямаше начин да се съберат в тесните и мрачни стаички на църковната кула. Дворът беше обграден със стени от дъбови стволове и именно на това място неведнъж бяха защитавали Биелбо при нападение. Според Биргер тези отбранителни дървени укрепления бяха същата отживелица като родовия тинг в църковната кула.

В крепостта имаше голяма зала и всички знаменосци влязоха вътре и поставиха гербовете на различните стопанства според указанията на господаря в Биелбо — Карл Глухия. Беше предвидил подредбата хитро, за да не се чувства никой пренебрегнат пред останалите. В миналото редът бе такъв, че мъжете от Биелбо седяха начело, а след това другите се разполагаха надолу в залата според могъществото и престижа на стопанството си, което винаги ставаше деликатна задача, щом стигнеха до тези, които трябваше да седнат най-накрая. Сегашният порядък бе такъв, че всички седяха на дълги маси покрай собствените си стени с Карл Глухия по средата на едната стена и кралския ярл Фолке точно срещу него. Гербът на Улвоса висеше на едната стена до този на Биелбо отдясно, а от другата му страна бе знакът на Сюне Фолкесон от Елярос, който много наподобяваше този на Улвоса, тъй като и жената на Сюне Фолкесон, Хелена, бе от Сверкеровия род.

Рицарят Сигурд и рицарят Одвар седяха от двете страни на ярл Фолке точно срещу Биргер. Те само си кимнаха студено, без да кажат нищо. След кратка молитва за сговор и мъдрост Карл Глухия се изправи и заговори в подкрепа на младия Юхан Сверкершон, точно както Ингрид Улва бе предсказала.

Ярл Фолке веднага възрази на това предложение и не му беше трудно да намери сериозни думи, за да опише как всички бяха проливали кръвта си и колко много от близките им роднини бяха загинали, за да прогонят окончателно сверкерската пасмина от кралството. Да поканят този род отново на престола означаваше да се подиграят с мъртвите.

Холмгейр бе човекът на ярл Фолке, Холмгейр беше внук на крал свети Ерик, а Фолкунгите бяха съюзници на Ериковия род след Гестилрен и Лена. Ето защо бе предателство да съдействат на архиепископ Валерий в интригите му, за да коронова отново потомък на Сверкер.

Отначало изглеждаше, че повечето мъже в залата бяха съгласни с ярл Фолке — съюзът с Ериковците трябваше да бъде запазен. Торгилс Ескилсон от Арнес бе първият, който се осмели открито да се противопостави на ярл Фолке и да застане на страната на Карл Глухия.

Тогава в залата настъпи пълно мълчание и всички заслушаха напрегнати, което може би малко обезкуражи Торгилс. Мисълта, която изложи, обаче беше съвсем ясна. Той каза, че тук, на тази среща най-важно бе единствено благополучието на Фолкунгите, никакви стари съюзи, никакви клетви към мъртвия крал, нищо друго освен това, което беше най-доброто за рода. А най-изгодно за Фолкунгите бе да не превръщат църквата в свой враг. Какво щяха да правят, ако коварният Валерий откажеше да короняса друг освен Юхан Младия? Да тръгнат на война срещу един архиепископ?

Ярл Фолке веднага взе думата и обясни, че с пълно право можеха да изгонят духовник, ако ясно и неоспоримо е предал страната, защото така повеляваше висшият закон, този на Рим. Валерий бе изменил на кралството два пъти и се бе завърнал начело на датски войски. Ако Фолкунгите решаха да изхвърлят този мъж от епископския му дом и кралския съвет, кой тогава би могъл да ги спре?

Двамата рицари Одвар и Сигурд смятаха, че трябва да се придържат към съюза с кралския род, на когото се бяха заклели във вярност, когато крал Ерик ги бе издигнал в рицари.

Сюне Фолкесон от Елярос изчака дълго със смръщено чело, но накрая се изказа и заяви, че както всички в залата знаеха, той бе мъж, който не се поколебаваше, ако се налагаше да се хвърли в боя за рода си. И двата пъти беше сред победителите при Гестилрен и Лена, като на втория бе убил крал Сверкер Карлсон заедно с Арн Магнусон, с което войната бе приключила. На него обаче му бе трудно да си представи как ще вдигне копието си срещу архиепископ, колкото и черен да беше този в душата си. Фолкунгите нямаше да постъпят особено разумно, ако превърнеха църквата в свой враг. Беше работа на Бог да съди такъв човек, не на воините Фолкунги.

Така се заредиха изказвания напред-назад из залата, докато всички бяха изложили мнението си, освен Бенгт Елинсон от Имсеборг и Биргер Магнусон от Улвоса. Изглеждаше, че доводите и на двете страни тежаха по равно и никоя не можеше да надвие.

Накрая, помолен от ярл Фолке да каже нещо, рицарят Бенгт сподели, че не одобрява насилието срещу един архиепископ, но и не иска да види короната върху главата на Сверкер. По този начин беше съгласен и с двете страни и може би щяха да го осмеят заради колебанието му, ако не беше най-бележитият рицар в страната.

На първия ден не стигнаха доникъде. Фолкунгският тинг бе заседнал между две еднакво силни групи, толкова отдалечени една от друга, че изглеждаше невъзможно да се посредничи между тях. Биргер беше единственият говорител, който не се беше изказал, но сякаш никой не обръщаше внимание на това, понеже той беше най-младият и за първи път присъстваше на родов тинг.

На вечеря Биргер потърси компанията на Торгилс Ескилсон, за да му разкаже за времето си при баща му долу във Висбю и за грижите, които произтичаха от това, че господарят Ескил нямаше син или роднина, който би могъл да поеме търговската къща, когато той самият си отиде. Торгилс тъжно се съгласи, че това действително беше голяма беда, но той лично носеше отговорност за крепостта Арнес — най-силната опора на Фолкунгите и по тази причина по-важна за всеобщата сигурност от търговията. Крепостта не носеше особена печалба, но Торгилс разбираше огромното й значение. Арнес имаше такова разположение, че всичките товари от Норвегия или Льодьосе и Дания минаваха оттам и много кораби оставаха за през нощта на кейовете му. Освен това всичко, което се произвеждаше във Форшвик и не се транспортираше към Сьодершопинг, минаваше покрай Арнес на път за Льодьосе. Всички, които поне малко разбираха от търговия, знаеха, че Висбю беше голямата възлова точка в мрежата, която баща му бе изплел. Но какво можеше да направи той? Беше роден и обучен за господар на крепост и синът му Кнут щеше да стане като него. Ако бъдещето донесеше вечен мир, една силна крепост като Арнес не би била толкова важна. Но както първият ден на преговори на родовия тинг бе показал с ужасяваща яснота, войната може би бе на път дори сега, както си седяха заедно, ядяха и пиеха. Вероятно точно по тази причина най-лесният изход би бил да оставят онзи Юхан да стане крал, точно както бе предложил Карл Глухия. Развържеха ли възела, избягваха войната, защото в такъв случай Ериковците нямаше да има на кого да си отмъщават. Нямаше да им е лесно да се нахвърлят върху Фолкунгите — за това не бяха достатъчно силни, никой не беше. Не можеха и да хукнат да свалят архиепископа. Ето защо търсеха ли мир в кралството, младият Юхан беше най-добрият избор.

Биргер не издаде нито с думи, нито с изражението си дали беше за или против гледището на Торгилс по въпроса. Вместо това се извини, че не му се искаше на следващия ден главата да му тежи от бирата и тръгна да си намери постеля.

Един обичай бяха запазили в Биелбо от времето на Биргер Бруса — да не се изпива и капка бира или вино, докато взимаха решения. Макар бирата в умерени количества да развързваше срамежливите езици, в големи дози тя имаше лош ефект, защото тогава раздорът зачакваше своя ред. А поднесеше ли се веднъж вино на Фолкунги, никога не го пиеха в скромни и немъжествени количества.

И така, всички дойдоха жадни на вечеря и не един порядъчно навакса пропуснатото. По тази причина подновиха заседанието едва по обед на следващия ден, а дори и тогава някои бяха кисели, все още със зачервени очи.

Разправията в залата на дървеното укрепление скоро продължи пътя си в същите бразди от предишния ден. Ярл Фолке, все още не надвил махмурлука, беше във видимо лошо настроение и скоро се нахвърли грубо върху онези, които с намеци или ентусиазъм се изказваха в полза на младия Юхан Сверкершон.

Тъй като онези, които нападаше, изглежда нямаха желание да отвърнат, той се изкуши да си поиграе с огъня. Вероятно можеше да се разбере обяснението за измяната на някои роднини, каза той високо, ако човек обърнеше внимание на някои гербове с черния сверкерски грифон. Ако отново потомък на Сверкер получеше короната, някои родственици щяха да спечелят от това повече, отколкото други.

Смяташе, че напереното хлапе Биргер най-трудно щеше да парира тази обида, и го предизвика най-сетне да се изкаже за себе си и Улвоса, но в такъв случай най-добре да го направи като лъв, не като грифон.

Тези груби думи предизвикаха няколко злобни подигравателни усмивки в залата и всички погледи се извърнаха към Биргер, който се изчерви, прекръсти се и се изправи. Настъпи неговият час и не си струваше нито да изчаква повече, нито да прави крачка назад.

— Вярно е, че майка ми Ингрид Улва е от рода на Сверкер и всички вие я познавате — започна той твърде тихо, така че Карл Глухия му кресна да говори като мъж. — Вярно е, че майка ми е от рода на Сверкер — повтори той с пресилено силен глас. — Вярно е също и че майката на Емунд Юнсон, Улвхилде, е от Сверкеровия род. Вярно е, че съпругата на Сюне Фолкесон, Хелена, е от Сверкеровия род. Едно време Фолкунгите са сключвали тези връзки, за да укрепят силата си. Затова сега стоя тук. Затова обаче не бива да ме обиждаш, ярле. Вместо това трябва да обърнеш внимание, че Емунд, както и Сюне, както и аз самият, всички ние сме положили рицарската клетва пред крал Ерик и не ни беше лесно след това. Моята клетва обаче не е валидна спрямо мъртвец. Предаността ми е към този родов тинг, същото важи и за Емунд, и за Сюне. В това не бива да се съмнява никой. Ето защо сега искам от теб извинение, Фолке.

Беше доста дръзко като начало да поиска самия кралски ярл да се поправи и в залата настъпи напрегнато мълчание, а погледите се извърнаха от Биргер към ярл Фолке.

— Ще ти угодя по този незначителен въпрос, Биргер — измърмори ярлът. — Ние Фолкунгите сме едни и същи, друго и аз не съм искал да кажа. Имаш извинението ми за многото зле обмислени думи относно твоята майка и тези на другите. И все пак няма да се измъкнеш толкова леко, защото сега искам да чуя мнението ти високо и ясно, не за дребни неща и златни шпори, а по големия въпрос!

— Веднага ще го чуеш! — провикна се Биргер през масата, за да покаже, че не се е оставил силният глас на ярла да го уплаши. — Затова ще ти кажа точно високо и ясно защо грешиш, ярл Фолке. Ако съумееш да ме изслушаш, без да ме прекъсваш и без да ми крещиш — продължи с по-нисък глас.

Не се беше случвало наперено хлапе да говори така на някого от фолкунгските ярлове. В залата отново се спусна смутена тишина. Биргер бе отправил много дръзко предизвикателство — наел се беше да докаже, че ярлът греши, затова трябваше да го слушат. Това повеляваха и честта, и любопитството, понеже или младият, или старият сега щеше да падне отвисоко. Ярл Фолке бързо надви изумлението си и показа с помитащ жест на ръката, че Биргер има думата. После седна бавно и спокойно се облегна назад в големия си стол с образ на дракон.

— Грешиш в три неща, скъпи родственико — започна Биргер с по-нисък и дружелюбен тон, тъй като гневът би развалил почти всичко. — Не е правилно да говориш за честта ни спрямо Ериковия род. Имаше я, когато крал Ерик все още се радваше на клетвата ни във вярност. Сега сме свободни от нея. Остана само верността на Фолкунги към Фолкунги. Не си прав и като казваш, че Холмгейр ще получи короната. Първо не е работа на Фолкунгите да избират, а на Ериковците. А роди ли кралица Рикиса син, те най-вероятно ще заявят, че този син е техният крал с наследствено право. Законът за обикновеното наследство гласи, че ако дадена жена е бременна, когато съпругът й почине, и след това роди син, то наследството му е същото, все едно е бил роден преди смъртта на бащата. Кралското наследство е същото като обикновеното. Но третата ти и най-сериозна грешка е, че искаш да използваме силата на Фолкунгите, която е наша чест и сигурност, за да свалим един архиепископ. Тук няма значение, че Валерий е достоен за презрение, той е архиепископ. Ако нападнем къщата му, свалим го от поста му или още по-лошо — ако го убием, ще наложат анатема върху всичките земи на Фолкунгите в Източна и Западна Готаланд. С това няма да спечелим нищо — напротив, ще загубим всичко.

Тук Биргер спря, защото долови обезпокоено шушукане сред присъстващите и видя в очите на ярл Фолке, че нещо не беше ясно. Малко по-далеч в залата някой се провикна да попита какво искаше да каже с анатема.

— Анатема — продължи Биргер, — означава, че светият отец в Рим ще отлъчи от църквата цялата ни страна. Вече няма да се извършват никакви църковни служби при нас, никой няма да има право да отиде на литургия или да се изповяда, никой няма да получи последно причастие и няма да бъде положен в осветена земя. Ако ни сполети подобно наказание, цялата ни фолкунгска сила ще бъде маловажна.

Тогава в залата се разнесе одобрително жужене и Карл Глухия се възползва от случая, за да подкрепи горещо думите на Биргер Магнусон, като отново заговори, че най-разумно би било да оставят коварния архиепископ да короняса Юхан Сверкершон, понеже с такъв слаб крал Фолкунгите ще засилят властта си. Изглежда успя да накара повечето да закимат в съгласие или размисъл.

Тогава Биргер се изправи отново и му се наложи да почака малко, преди да стихне цялото шушукане, за да се чува какво казва.

— Родовият ни ярл Карл греши също колкото и кралският ярл Фолке — започна без заобикалки и веднага бе посрещнат с мълчание. — Сега кралица Рикиса ще роди син. Въпреки това ще изберем за крал Юхан Сверкершон. Тогава кой ще остане най-засегнат, задето правото на кралския Ериков потомък е пренебрегнато? Холмгейр и Кнут може би, но те не могат да навредят на нас, Фолкунгите, а само да скърцат със зъби. По-лошо ще бъде с крал Валдемар Победителя в Дания, понеже в такъв случай ще сме накърнили правото на племенника му. А гневът на крал Валдемар не е нещо, към което трябва да се стремим. Нищо не застрашава властта на Фолкунгите в страната ни, никой друг род не може да ни надвие с меч и копие. Това ни дава голяма сигурност. Ето защо е толкова по-тъжно да слушаме как двама от най-мъдрите ни и възрастни родственици искат да си навлечем единствените нещастия, които действително могат да ни заплашат. Последваме ли съвета на ярл Фолке, светият отец ще отлъчи всички ни. Ако послушаме ярл Карл, още една датска войска ще нахлуе в страната ни, за да сложи на трона ни едно момченце и да ни остави датски управници. Не трябва да слушаме никой от тези съвети.

Биргер седна спокойно, сякаш бе казал всичко, което имаше да каже, а това не беше съвсем вярно. Все пак по-добре щеше да бъде, представи си той, ако сега двамата ярла се спогодяха за единственото възможно нещо в този момент.

Не можеха да го направят. И двамата оживено се съгласиха с думите на Биргер за недообмисления съвет на другия, но никой от тях не искаше да признае, че тъкмо той е сгрешил, макар вече всички в залата да смятаха, че Биргер Магнусон е бил еднакво прав за съветите и на двамата старци.

Разпрата между ярловете се засилваше и не стигаха доникъде. Първи се отегчи рицарят Бенгт Елинсон, който удари юмрук в масата, за да млъкнат.

— Аз съм Фолкунг по майчина линия, приет в рода по кръвна връзка, и служих на каузата ни и при Гестилрен, и при Лена — започна той с мощен глас. — Никой не бива да се съмнява в предаността ми към този родов тинг, още по-малко пък в честта и разума ми. Онези, които в живота и спомените си са стояли до Биелбо по-близо от мен, със сигурност по-добре знаят за мъже, говорили много разумно сред нас, Фолкунгите, мъже като Биргер Бруса. Тук сред нас, пред очите и ушите ни, застана още един такъв Фолкунг. Това за всички нас е чест, и също толкова в наша полза. Ето защо почтително те моля, юнкер Биргер — нещо, което не съм правил през многобройните години, когато набивах разум у теб на полето за упражнения във Форшвик — да ни кажеш ясно и спокойно какво да правим. Имаш поддръжник в мое лице!

Рицарят Бенгт седна тежко, погледна Биргер дружелюбно и окуражително и му махна едва ли не иронично, за да се изправи отново. Никой от Фолкунгите не желаеше друго.

Биргер стана на крака поруменял, защото този ден най-малко бе очаквал подобно ласкателство от най-личния рицар на кралството.

— Точно сега няма да правим нищо — обясни той, но твърде тихо и Карл Глухия му извика да повиши глас. — Точно сега няма да правим абсолютно нищо! — повтори по-силно. — Ако Рикиса роди син, Ериковите потомци ще определят дали той или някой друг ще бъде техният претендент за престола. Най-вероятно това ще е синът. Ако Рикиса роди момиче, въпросът е Холмгейр или Юхан Сверкершон. Сега не е никой. Като разберем кой ще бъде, трябва да се срещнем отново, защото едва тогава ще можем да преценим цялата ситуация пред нас.

Бързо определиха да постъпят точно както Биргер Магнусон бе предложил, затова всички отидоха по-рано при бирата и печеното месо.

Късно вечерта ярл Фолке дойде до мястото на Биргер и седна до него с такова залитане, че успя да разплиска четвърт бокал върху младия си роднина. Той обаче съвсем нямаше лоши намерения — точно обратното. Наведе се над Биргер, потупа го приятелски по гърба и потвърди с леко завалян глас, че той наистина не бе изроден в рода от Биелбо. Фолке беше стар човек и държеше да се знае, че след него навярно ще дойде още един Биргер Бруса.

Чак сега, в късната нощ, Биргер започна да разбира какво се бе случило и какви непознати сили имаше в себе си. Също като Зорницата Биргер Магнусон се бе изкачил на фолкунгското небе, точно както беше убедена Ингрид Улва.

II

Един-единствен мъж в кралството желаеше война, затова пък по-горещо от всичко останало в земния живот. Това беше архиепископ Валерий. И тъй като другите му дела вървяха особено успешно, той бе убеден, че Бог ще му съдейства и в това начинание. Сякаш вече нищо, предприето от него, не можеше да се провали.

Когато в Дания кралица Рикиса наистина роди син, когото нарече Ерик, на покойния му баща, отначало това изглеждаше на Валерий като трудна пречка. Ако Фолкунгите и Ериковите потомци успееха да се спогодят, че това момченце и никой друг ще наследи короната, нямаше да бъде лесно за църквата да предяви други претенции. Ериковците обаче се сдърпаха помежду си и изведнъж се оказа, че имат трима претенденти за престола, понеже и Холмгейр, и синът му Кнут смятаха, че са с предимство пред детето в Дания.

Препирнята им досади на Фолкунгите и родовият им тинг определи, че със същия успех короната можеше да вземе и младия Юхан Сверкершон, само и само те да си получат полагаемия дял от властта.

В този момент с право можеха да се опасяват, че крал Валдемар Победителя, могъщият вуйчо на роденото в Дания момченце, щеше да се намеси с всички сили, за да изиска правото на племенника си Ерик за короната, а тогава на църквата и Фолкунгите щеше да им бъде еднакво трудно да му се опрат.

Бог обаче подкрепи предания си Валерий и в това начинание, и то по най-прекрасния начин. Крал Валдемар се въоръжаваше за кръстоносен поход в Естония и нямаше възможност по същото време да изпрати войски горе в Западна Готаланд, особено като знаеше колко скъпо щеше да му струва, ако се опита да удари фолкунгската конница. Вместо това направи опит да намеси в спора за наследството Светия престол в Рим и скоро при архиепископ Валерий заваляха папски були със строги въпроси, а накрая и призовка от новия свети отец Хонорий III, който заповяда на архиепископа и епископ Бенгт от Скара да се явят пред Светия престол и да обяснят какви ги вършат.

Тогава обаче Валерий направи нещо нечувано. Той изгори папската була и забрани на онези свои приближени, които я бяха чели, да споменават и думичка за станалото. В същото време ги увери, че той самият поема пълната отговорност за този грях.

Юхан Младия бе коронован в Линшьопинг през 1219 г.

Църковните служители не излязоха с празни ръце от това неподчинение спрямо Рим. С първия кралски закон в името на Юхан Младия бе постановено църквата от този момент да бъде освободена от данъци. Освен това, и най-вече за благото на самите епископи, всеки престъпник, осъден на църковна земя, трябваше да изплати глобите си на епископа в съответната епархия. Кралската щедрост щеше да обогати всички тях повече, отколкото можеха да се надяват, ако някой зрял мъж, а не един зле възпитан петнадесетгодишен хлапак бе получил кралската корона. Валерий и епископите му наистина си имаха повод за радост.

Когато свикаха новия кралски съвет, Карл Глухия пое службата на кралски ярл от своя полубрат Фолке, който бе враждебно настроен към църквата. Бенгт Елинсон стана военачалник на кралството, новият епископ Карл Магнусон от Линшьопинг стана кралски секретар, новият лагман Ескил Магнусон получи място в съвета, както и синът на Улвхилде — Емунд Юнсон.

С това Ингрид Улва и Улвхилде бяха постигнали място в кралския съвет точно според договорката с архиепископ Валерий. Ингрид Улва най-сетне можеше да извади писмения договор между нея, Улвхилде и архиепископа и хубаво да го изгори с печата и всичко останало.

Властта в кралството бе поделена между Фолкунгите и църквата, а този, който изобщо нямаше право на глас, беше крал Юхан Младия — той само изпълняваше желанията на Валерий, понеже му бе задължен за кралската си корона повече отколкото на когото и да било друг.

Валерий заговори за войната малко след коронацията в Линшьопинг. Той представи пред съвета няколко папски були, в които и Хонорий III, и покойният му предшественик Инокентий III препоръчваха кръстоносен поход към страните отвъд Балтийско море, където народите още не бяха покръстени. По-рано всички подобни папски желания бяха отхвърляни както от крал Кнут Ериксон, така и от Ерик Кнутсон, по решителното настояване на Арн Магнусон, който беше техен военачалник и освен това знаеше за кръстоносните походи повече от всеки друг в Скандинавия.

Валерий обаче така неуморно натякваше за кръстоносен поход на изток, че дори имаше наглостта да представи крал Валдемар Победителя като висш божествен пример, понеже в момента се бе запътил към Естония. А на юг, в Курландия, един нов рицарски орден на име Братството на меча, получил от папата същите права като рицарите тамплиери, бе извоювал бляскави победи и завзел големи територии.

Точно затова, смяташе новият главнокомандващ в кралския съвет, Бенгт Елинсон, не беше особено наложително да се месят в блъсканицата там. Валерий обаче не се остави да бъде спрян, говореше надълго и нашироко как кръстоносците се освобождаваха от всички земни грехове — нещо, което вероятно беше по-належащо за него, отколкото за други. Освен това не му бе особено трудно да обрисува на наивния крал едно голямо приключение от другата страна на морето. Епископите в кралския съвет бяха принудени да подкрепят своя архиепископ с решението си и Валерий избра новия епископ на Линшьопинг — Карл, да го последва на благословеното пътешествие.

Новината, че още пъпчивият й син ще се отправи на война при първата си голяма задача след повишението в епископ, събуди в Ингрид Улва колкото подозрение, толкова и раздразнение. Тя вече виждаше младия Карл като новия архиепископ в страната веднага след прибирането на коварния Валерий в ада, където му беше мястото. Приказките на архиепископа, че епископ Карл от Линшьопинг е най-млад и в най-добро здраве от всички епископи в кралството и затова ще издържи на пътя по море и други изпитания, далеч не можеха да послужат за оправдание пред Ингрид Улва. Как в такъв случай щеше да обясни, че най-възрастният — пухтящата планина от сланина Бенгт от Скара, и най-немощният от всички тях — самият Валерий, незабавно щяха да потеглят на пътешествието? Ингрид Улва предчувстваше неприятности и назначи Биргер да следи брат му, епископът, да получи цялата необходима за опазването на живота му охрана — поне един ескадрон от Форшвик.

С това Биргер попадна в голямо затруднение. Отначало възнамеряваше изобщо да не участва в тази война, както и военачалникът Бенгт Елинсон. И двамата считаха, че си имат основателни причини.

Именно Карл Глухия, вече ярл, бе онзи, който се разпореждаше по всички въпроси на войната извън кралството. Всяко негово решение пък неизменно получаваше подкрепата на архиепископа и краля, защото и двамата разбираха от войната в новото време по-малко и от самия него. Щом Карл Глухия представи плановете си за благословения военен поход на изток, Биргер и Бенгт единодушно казаха, че намират участието си за безсмислено, още по-лошо — за налудничаво. Ярл Карл си бе решил да водят тази война по добрия стар обичай като истински бойци, без коне. Изпълнен с детинска жар, той разказа как щял свика цялата свеаландска военна флота както в славното минало, когато тези дръзки мореплаватели бяха всявали страх у езичниците на изток. С подобни воини можело да се организира свинска фаланга при срещата с врага.

Бенгт Елинсон и Биргер едва повярваха на ушите си, когато предпазливо попитаха какво се имаше предвид със свинска фаланга. Това беше формация, позната от битката при Бровала в езическо време — най-голямото сражение в Скандинавия за всички времена. Победилата тогава страна се събрала като клин с най-смелия воин начело, двамата втори по сила след него, а после следващите четирима и осмина настъпили в бойна формация, наподобяваща формата на заострена свинска глава. Като топла кама в масло тази свинска фаланга се врязала във вражеската тълпа, обясни Карл разпалено и потърка доволно замръзналите си старчески ръце. Работата наистина не изглеждаше по-малко налудничава от това, че Карл Глухия разказваше за плановете си ревейки.

Ако Биргер и Бенгт Елинсон трябваше да вземат отношение по този въпрос на фолкунгския родов тинг, щяха без особени усилия да счупят ръцете на Карл, колкото и разгорещено да ги размахваше. Пред всички рицари на родовия тинг старческите му идеи щяха да изглеждат точно толкова наивни, колкото и бяха. Повече от половината говорители на тинга лично бяха взели участие в последните две войни срещу датчаните, където конницата бе решила изхода от боя.

Карл Глухия обаче беше прокарал всички тези решения в кралския съвет, а там дори военачалникът Бенгт Елинсон и рицарят Емунд не можеха да се съпротивляват много. Архиепископът и кралят вярваха сляпо на ярла си.

С голяма мъка Биргер стигна до извода, че ако така или иначе му се налагаше да участва във войната, нямаше много смисъл да се опитва да противоречи на глухия старец относно свинската фаланга и други измишльотини. Войната щеше да се води без конници, с дръзки пеши свеи и това беше. Все пак успя да накара ярла да даде съгласието си за прехвърлянето на поне един ескадрон от Форшвик за защита на епископите, а и за да могат да разузнават за врагове на разстояние. Тогава старият ярл се принуди да признае неохотно, че, налагаше ли се да се обикаля и да се набират сведения за позицията на врага и намеренията му, младите бързи конници бяха добре дошли, но трябваше да стоят настрана, щом настанеше време за битка.

Щом чу последната заповед, на Биргер му се наложи здраво да прехапе устна и твърдо да сведе поглед в земята, сякаш се покланяше. Значи кралският ярл беше глупак, при това опасен, тъй като държеше в ръцете си живота на толкова много хора. Нямаше полза нито да се смее, нито да плаче, камо ли да разпалва конфликта наново. Тогава нямаше да пуснат и шестнайсет конника от Форшвик на пътешествието през морето.

И така, Биргер стоеше на носа на един тежко натоварен ханзейски кораб, който мудно се поклащаше напред през Балтийско море на слабия западен вятър. Приготовленията бяха отнели близо година и във всички посоки около кораба, на който се намираше Биргер, се виждаха свеаландски викингски кораби от грабителските походи в стари времена, понесли на борда си четири хиляди мъже. А на тежкия ханзейски кораб в центъра на военната флота пътуваха кралят, архиепископът и епископ Карл от Линшьопинг, шестнайсет бойци от Форшвик и трийсет коня. Ярлът беше на един от викингските кораби пред тях.

Биргер стоеше мрачен и замислен. Оказа се трудно да съберат дори един ескадрон от Форшвик, понеже Бенгт Елинсон чистосърдечно бе разгласил надлъж и нашир какво мислеше за Карл Глухия като главнокомандващ и за войната без кавалерия, свинската фаланга и други щуротии. За тези думи Биргер не можеше да кори рицаря Бенгт, защото самият той споделяше всичките му схващания.

Все пак беше по-лесно да набави кораб, понеже на тръгване за Висбю бе получил щедро количество златни монети от фондовете за война на краля. Не беше открил причини да бъде твърде пазарящ се търговец при покупката на кораба от Ескил Магнусон и наемането на екипажа — приел беше, че повечето злато, вложено в тази война, бе хвърлено на вятъра от самото начало.

Хубавото на пътуването до Висбю обаче бе, че го придружаваше най-малкият му брат Елоф, който според тежката присъда на Ингрид Улва не ставаше за нищо смислено, за разлика от по-големите му братя. Елоф се беше преборил с латинския и философията като всички останали и едва ли беше по-зле с ума от братята си. Само дето не искаше нищо в живота си, не копнееше нито за къща на лагман, нито за владишки жезъл, нито дори за рицарски шпори. Просто се рееше, може би и се окайваше, защото се напиваше до безсъзнание по-често от другите мъже.

Светлият спомен на Биргер от деня, когато заведе брат си Елоф във Висбю, беше как той направо опули очи при вида на улиците, чистите улици с канавки, каменните къщи, църквите и крепостните стени, както и търговския дом на родственика им Ескил. Както Биргер се беше надявал, този нов свят отвори очите на Елоф.

По-мрачният спомен бе как Елоф се напи до припадък в градските таверни още на третата вечер и за малко не го убиха и ограбиха. Биргер се оправдаваше, че все пак бе направил всичко по силите си и за Елоф, и за господаря Ескил. Ако брат му се вземеше в ръце, очакваше го величав живот, изпълнен със значими дела, а това строгата им майка дори не можеше да си представи. Сега вече беше във Висбю и ако предпочетеше бирата и каните с вино, щеше да пропилее голямата възможност, която го чакаше на една ръка разстояние. Такава обаче беше свободната му воля, Биргер не можеше да направи повече, освен да му покаже Висбю и да го накара да остане там колкото му се искаше.

Никъде не се виждаше земя и вълнението на морето беше нежно и приятно на слабия вятър. От време на време обаче някой младеж от Форшвик се качваше на носа и повръщаше, понеже това бе първото пътешествие по море за повечето от тях, ако не се броят кратките преходи по Ветерн и Венерн. Биргер не укоряваше никого — същото се бе случило и с него първите пъти, когато пътува до Любек с търговските кораби на господаря Ескил.

Ако някой видеше Биргер застанал сам горе на носа, загледан неизменно в посоката, където щеше да се покаже страната на езичниците, без съмнение би си помислил, че тук стои нетърпелив воин, очакващ с плам предстоящите събития. Някой благочестив и скромен мъж вероятно би решил, че това е юнкер, изпълнен с желание скоро да изкупи всичките си грехове в живота.

Никое от тези предположения обаче не се и доближаваше до истината. Разбира се, Биргер имаше да размишлява много, но сякаш през цялото време отблъскваше всякакви мисли за войната, която се приближаваше неумолимо с всяко поклащане на вълните. Приятни или неприятни мисли и спомени се смесваха в главата му, всичко друго, но не и задаващата се война.

На борда беше Матеус Маркусян, приятелят му от детството във Форшвик. За разлика от родственика си Йоханес, Матеус бе завършил училището за воини вместо да се обучи за медникар, строител на дъскорезници, ковач на оръжия или пък нещо друго, което можеше да осигури прехраната на онзи, който не притежава земя. Матеус обаче бе воин без имот, при това и без война. Не беше трудно да се разбере защо бе последвал призива на Биргер, въпреки всичките предупреждения на по-възрастните във Форшвик. В този момент той висеше на перилата, сглупил да застане на кърмата, така че вятърът разнасяше повръщаното по кораба.

Не беше трудно за проумяване и това, че Ерик Стенсон, най-възрастният боец от Форшвик на борда, се бе озовал на призива на Биргер. Ерик служеше като учител по боравене с оръжия при Бенгт Елинсон в Имсеборг още от деня, в който се срещнаха на тинга в Аскеберя и Биргер бе помолил за милост и опрощение за Ерик, въпреки че беше опозорил меча си. С това той бе длъжник на Биргер до края на живота си — дълг, който можеше да бъде прибран от кредитора когато му бе угодно. Това стана с военна служба.

Мислите на Биргер пърхаха още по-далеч в бягството си от войната. Откак бе говорил на родовия тинг за първи път, думите му идваха все по-уверено. Беше носил през годините един дар от Бога, без да го открие преди онзи първи път в разпрата между глухия старец Карл, който не беше помислил за опасността от война срещу крал Валдемар, и стареца Фолке, който, слабо просветен в църковните работи, не бе прозрял опасността от анатема. Оттогава обаче тъкмо Биргер се изказваше последен на родовите тингове и обясняваше какво решение трябваше да вземат. И почти винаги ставаше както той кажеше. Всички по-възрастни го сравняваха с Биргер Бруса и това го удовлетворяваше, но и го караше да потръпне. Най-много се радваше обаче, когато говореше пред тихите, заслушани с внимание роднини, а думите му долитаха като лястовици от всички посоки, но все пак кацаха в прави редици на капчука. Това беше животът му, Бог го бе дарил с умението да води роднините си и всичко останало изгуби значение. Освен може би да се върне жив от тази глупава война.

Ето, мисълта му за миг докосна войната, но веднага се хвърли към нещо голямо, красиво и едновременно мъчително. Той бе станал баща на момченце, наречено Грегерс.

Изглеждаше му като чудо, защото бе живял няколко години без да знае и никога нямаше да научи за него, ако Божията майка не бе насочвала стъпките му. Когато обаче замина на север към долината на Меларен на трудната си мисия да намери шестнайсет благосклонни мъже от Форшвик, той пристигна в едно стопанство на име Сунд, собственост на рода на Улв. Както беше свикнал само от далеч да показва фолкунгския си щит, за да го посрещнат и нагостят веднага, този път му се стори чудно колко несигурно му говореха стопаните — не тегнеше вражда между Фолкунгите и рода Улв. Някой от синовете в къщата бе изсъскал към него думи, които той не дочу, а и никога не се повториха, понеже стопанинът с бой бе изгонил собствения си син на двора, като го гълчеше и кореше.

Всички тайни погледи към него и дългите мигове неловко мълчание скоро го накараха да съжали, задето не бе останал да спи в гората, както си беше свикнал. Вече беше твърде късно, щеше да опозори къщата, ако си тръгнеше посред нощ. Затова помоли за разрешение да се оттегли в постелята с кожени завивки, тъй като го чакаше дълъг път на следващия ден. Тогава никой не го насили с още бира.

През нощта при него се промъкна млада робиня от къщата. Първо той я отблъсна грубо, понеже не бе в подходящото настроение за подобни забавления. Скоро съжали и като се замисли, осъзна, че младото женско тяло щеше да бъде значително по-добра компания от мрачните размишления. И така, когато тя се промъкна обратно при него, той веднага я грабна и рязко свали ризата й. Тя обаче зарита и се задърпа най-упорито. Щом Биргер я остави, тя побърза да му прошепне, че ако я желае, може би ще се разберат, но е там, за да му разкаже нещо, което той вероятно не знае. Тогава Биргер, без да се бави, й върна дрехата и я покани да каже това, за което бе дошла. Тя надяна ризата си през главата без свян, докато разказваше, че в една колиба извън стопанството живееше най-голямата дъщеря Сигни, опозорила рода Улв, понеже бе родила копеле. Сега живееше там, отхвърлена с детето си, и хората си шушукаха, че баща й я бил с камшика, докато признала кой е виновникът — името му било Биргер Магнусон от Улвоса. Тогава отчаянието на стопанина се удвоило, тъй като не можел да си отмъсти на Фолкунг и оставал без възмездие. А да убие дъщеря си и по този начин да възвърне честта си, нямал сили. Затова и Сигни, и копелето получили правото да живеят, без обаче да се показват в стопанството. Детето се казвало Грегерс, но не било кръщавано в църква.

Щом чу този разказ, Биргер се почувства като жегнат с огън и залят с кофа леденостудена вода. Облече се бързо, изрови няколко сребърни монети за младата робиня, която първо го разбра погрешно и отново свали ризата си. Той й заповяда веднага да се облече и вместо това да му покаже пътя до къщата, където бяха Сигни и синът й Грегерс. Тогава тя се разкая и каза, че не смее, понеже това би означавало да издаде срама на дома. Да, бащата на Сигни не я бе убил, но той със сигурност ще обезглави онзи роб, който посмее да се противопостави на думите му и да разголи позора му пред чужди мъже.

Биргер овладя нетърпението си и благо попита за името й. Тя обясни, че я зовяха с различни обидни думи, но най-често Сала. Той я погали по главата, за да я успокои, и обеща на следващия ден да я откупи, за да не я сполети никакво зло. Това обаче не облекчи страха й и тя отново се завайка, че стопанинът може би няма да се съгласи да я продаде, понеже си има причина да я задържи, но тя изобщо не иска да я сподели. Биргер й отговори кратко, че не може по-подробно да обясни на една робиня как и защо, но въпреки това е способен да й обещае, че ще направи на стопанина предложение, което трудно би отхвърлил.

Ето как Биргер срещна Сигни за първи път след нощта на младежите в Агнесхюс. Косата й бе сплъстена, дрехите й — като на робиня, а очите й изпълваше силен страх. Вътре в тясната колиба беше тъмно, в огнището тлееше съвсем слаба жарава и отне време да запали светлина, докато Сигни се луташе като сплашен плъх и говореше за грях и наказание сякаш бълнуваше. Когато Биргер разпали огнището и освен това намери няколко клечки със смола, той я хвана и обгърна лицето й с ръце, нежно и все пак строго, застави я да седне до него на светлината от огъня и смолените пръчки.

— Аз съм Биргер Магнусон — обясни той. — Навън чака робинята Сала, тъкмо тя ми показа къде си. Тя твърди, че си родила мой син, вярно ли е?

Нямаше нужда Сигни да отговаря на въпроса му, защото нещо се размърда в леглото зад нея и едно сънено момченце вдигна любопитни очи, забеляза Биргер и веднага скочи в обятията му. Биргер никога не бе изненадван така от неочаквана атака.

— Той дойде! Той дойде! — смееше се момченцето. — Мама винаги е казвала, че ще дойде, могъщият ми баща от чужда страна!

Тогава Биргер прегърна детето с двете си ръце и дълго го притиска, преди да съумее да каже нещо. После взе една смолена пръчка и освети лицето на момченцето, приближи и своето, за да могат да се видят ясно. А и за да се познаят. Детето имаше черна коса с червеникав блясък, точно както можеше да си помисли човек — наполовина от Биргер и наполовина от Сигни с нейната черна коса, имаше и кафявите очи на Биргер, не сини като на майка си.

— Казаха ми, че те наричат Грегерс? — прошепна Биргер на момченцето. — Това ли е името ти?

— Да, а твоето е Биргер — отвърна детето безстрашно.

— Не се казва твоето име, а вашето, когато човек говори на баща си — поправи го Биргер шеговито и в същия миг се усмихна на Сигни, която седеше до тях и хапеше устни, все още с подивял поглед.

Отне му време, преди да се осъзнае и да каже нещо повече, поразен от усещането да държи в ръцете си това живо създание, което наполовина бе самият той. След малко обаче нареди на Грегерс да се върне в леглото, понеже искаше да си поговори с мама Сигни, момчето първо не се подчини, но той веднага му се скара, че трябва да слуша баща си.

Отначало се наложи да вади думите от устата на Сигни, изглежда й беше трудно да говори свързано. Скоро обаче се съвзе, погледът й изгуби от дивотата си и тя потвърди това, което Биргер вече знаеше или бе отгатнал.

Тя никога не се беше отдавала на мъж преди онази нощ в Агнесхюс на сватбата на Йон Агнесон. Мъдри старици й казвали, че не може да зачене първия път, но това не беше вярно. След това баща й, заподозрял, че не всичко е било както трябва в нощта на младежите в Агнесхюс, я пазел като гъска, която носи златни яйца. Скоро проличало, че очаква дете, значи нямаше кой освен Биргер да е бащата. Баща й изтръгнал истината от нея с камшик. Опитала се да гледа Грегерс сама според силите си и може би в последните години, щом навлязъл в онази възраст, когато децата питат за всичко възможно и невъзможно, тя му бе разказала приказката как баща му ще дойде на кон в една късна вечер, когато най-малко очакват, и как щитът му ще блести в синьо и златисто, и как гордият му бял жребец ще се вижда от далеч.

— Защо си казала, че конят ми е бял, след като знаеше, че е черен? — запита Биргер.

— Защото това беше приказка, а в приказките белият кон се вижда по-добре по мръкване от черния — отговори тя, но в същия миг избухна в смях, който зарази и Биргер.

— Трябваше да ми изпратиш известие, трябваше да знам — каза Биргер, като се съвзеха от освобождаващия смях. — Както е станало, можеше никога да не дойда и изобщо да не науча, а ти щеше да живееш в тази миша дупка до смъртта си и кой знае какво щеше да се случи с малкия Грегерс.

— Изпратих да те повикат, молех се — отвърна тя със сведени очи. — Молех се на Божията майка да се смили, да възнагради любовта и да прати утеха на онази, която толкова много я обича. И Тя чу молитвата ми, Тя най-накрая те доведе.

При тези думи Биргер замлъкна. Вярно си беше, че бе яздил наслуки из долината на Меларен, за да намери някого от Форшвик, взел жена от рода на Ерик или Улв, понеже през последните години много Фолкунги без особено големи имоти си бяха потърсили съпруги по тези места. Можеше да сполучи в стопанството, което посети последно, и да свърне в съвсем друга посока. И все пак беше пристигнал в този отдалечен чифлик, чието име научи чак сега. При това точно по здрач, а не посред бял ден, когато не би намерил причина да остане дълго, особено както не беше добре дошъл. Навържеше ли човек всичко това, намираше само един отговор — Божията майка беше чула молитвите на Сигни и с благата си ръка бе водила стъпките му към нея и Грегерс.

— Тази нощ за теб е последна в колибата — заяви той. — Искам да я споделя с теб и нашия син, само ми позволи да изляза и да кажа на Сала, че това и за нея е последната нощ като робиня.

Беше тясно в постелята на Сигни, а малкият Грегерс спеше неспокойно и буташе майка си, понеже не смееше да докосне баща си. Биргер през повечето време лежеше по гръб буден и се взираше нагоре в мрака, обгърнал с ръка и двамата.

На следващата сутрин обаче се събуди късно, изненадан, че накрая все пак е потънал в дълбок сън. На ясната дневна светлина видя, че Сигни бе красива, точно както си я спомняше от Агнесхюс, но добре щяха да й дойдат нови дрехи и женска грижа, понеже повече приличаше на робиня, отколкото на свободна млада жена.

Той се сбогува с тях кратко и малко свенливо, вдигна засмения Грегерс високо към небето и обеща скоро да се видят пак, но беше на път в служба на краля и точно сега не можеше да се бави. Грегерс и майка му обаче щяха да се преместят в по-добро жилище още преди вечерта.

Целуна и двамата по челата и си тръгна бързо, без да се обръща. По пътя през гората обратно към стопанството премисли хубаво какво щеше да каже на бащата на Сигни.

Щом домашните го видяха да идва откъм гората, настана голямо лутане и шепот. Скоро седна в залата насаме с бащата на Сигни, който се наричаше Улаф Гудмурсон.

— Пристигнах в стопанството ви като гост, господарю Улаф, без да знам, но сега трябва незабавно да уредя с вас две дела — започна Биргер без заобикалки, веднага щом им поднесоха първата бира за сутринта. Макар да седяха на масата сами, в залата доста се шушукаше и много наостриха уши.

— Не сте онзи гост, който с радост бих приел в дома си, юнкер Биргер, какво тогава ви кара да мислите, че желая да си имам работа с вас? — отговори Улаф едновременно уплашен и ядосан.

— Щом е така, добре е да започнем с по-маловажния въпрос — продължи Биргер. — Имате една робиня, господарю Улаф, която ми направи голяма услуга, макар да се опасявам, че ще си помислите как с това не е зарадвала особено собственика си. Както и да е, искам да я откупя за една марка сребро.

— Никой роб не заслужава такава висока цена — намръщи се Улаф.

— Знам това, но и никой роб не ми е правил такава услуга както онази, която наричат Сала. Споразумяхме ли се за това?

— Споразумяхме се.

— Добре. Тогава стигаме до големия въпрос. Срещнах сина си Грегерс, който е будно и пъргаво дете и говори много добре за крехката си възраст. Наричали са го копеле. От този ден вече не е такъв. Той е мой извънбрачен син и името му е Грегерс Биргерсон.

— Въпреки това дъщеря ми е развратница, а такъв позор не се измива толкова лесно дори от юнкер, който идва и казва, че му е извънбрачен син — промърмори Улаф, несигурен дали да изпитва гняв, задето честта не можеше да се възстанови напълно, или радост, понеже вече имаше внук, приет в могъщия фолкунгски род.

— Аз също съм извършил прелюбодеяние — отвърна Биргер студено. — Това се случва и със знатни, и с хора без благороден произход. Станало е и няма какво да се караме. Чуйте вместо това моето предложение. Днес Сигни и Грегерс Биргерсон ще се преместят във вашата къща, ще се помирите с дъщеря си, ще се погрижите синът ми незабавно да бъде кръстен и ще се отнасяте с него с онази любов, на която има право внукът ви. Когато дойде време за коледната бира, вие, господарю Улаф, Сигни с Грегерс Биргерсон и тези, които благоволите да ви правят компания, ще дойдете в Улвоса. Тогава трябва да вземете и печат, ако имате такъв. Там ще направим договор. Грегерс ще бъде възпитаван във Форшвик, а Сигни ще получи собствено стопанство от моите владения. Така ще бъде.

— Какво ви кара да си мислите, юнкер Биргер, че можете да идвате в собствената ни къща, да се разпореждате както ви е угодно и да заповядвате като стопанин? В собствения ми дом! — избухна Улаф и отначало изглеждаше сякаш се канеше да удари юмрук по масата, но се отказа. — Аз все пак съм мъж от рода на Улв — добави той по-колебливо, когато Биргер не даде вид, че смята да отговори.

— Аз пък съм Биргер Магнусон от Улвоса, от рода на Фолкунгите — отвърна Биргер много бавно. — От този ден насетне и Грегерс е Фолкунг. Вие, господарю Улаф, носите отговорност за живота и благото на един млад Фолкунг. Ние, Фолкунгите, ще бъдем много благосклонни към вас, ако приемете простото желание, което изложих. А ако се замислите, струва ми се, че е по-добре да имате приятели, а не врагове в лицето на Фолкунгите.

Нямаше нужда Улаф Гудмурсон да мисли дълго. Макар този юнкер да бе изказал цялата си заповед без изобщо да звучи заплашително, без дори да повиши глас, в думите му имаше ледена студенина. Смисълът да има приятели в лицето на Фолкунгите беше по-скоро неясен, въпреки че, без съмнение, това беше добре. Да му бъдат врагове обаче, означаваше опожарени стопанства, изклани роби и добитък, а и загуба на собствения живот.

Господарят Улаф веднага реши, че предложението на Биргер бе добро, и с голяма радост и чест прие поканата да прекара времето за коледна бира в Улвоса.

Така и стана. Господарят Улаф Гудмурсон пристигна в Улвоса с четири шейни веднага след ранната литургия на Коледа, понеже снегът беше добър за път по-късно от обичайното тази година. Сигни отново изглеждаше като млада жена с ясни очи и весела душа, а малкият Грегерс скоро бе обикнат от всички заради лудориите и любопитството си към нещата в стопанството, безпределно по-могъщо от онова, което досега бе виждал в живота си.

За голямо облекчение на Биргер Ингрид Улва беше учтива с Улаф Гудмурсон и мила със Сигни далеч повече от очакваното, освен това изглежда й беше особено приятно да хване Грегерс и да го държи на бабиното си коляно — нещо, което обаче не беше толкова лесно, защото той веднага бързаше да хукне нанякъде.

Написаха каквото се налагаше да напишат, а Улаф Гудмурсон наистина носеше и печат, макар да не умееше нито да чете, нито да пише. Споразумяха се Грегерс да бъде научен във Форшвик на всичко, което момчетата трябваше да знаят, въпреки че дядо му беше подозрителен към приказките за четене и духовници и мърмореше, че той самият би предпочел по-мъжествено възпитание от това. Тогава Ингрид Улва му обясни благо и без подигравки, че нямаше за какво да се безпокои, що се отнася до мъжественото възпитание във Форшвик.

Сигни щеше да получи собствено стопанство при първия удобен повод, ако такава беше волята й, в Западна или Източна Готаланд, което щеше да бъде най-лесно, но пък можеше и горе на север от горите, ако предпочиташе така. Дотук всичко беше наред.

Когато обаче една вечер след много бира само Биргер и Ингрид Улва бяха останали в залата и той предпазливо отвори дума, че вероятно би трябвало да направи Сигни своя жена, майка му изведнъж и също толкова изненадващо се разгневи страшно. Едно беше да попадне на извънбрачен син, всеки мъж трябваше да се погрижи за това заради честта си, и той го бе направил. Но след това задължение, което все пак бе доста приятно, понеже малкият Грегерс изглеждаше будно и добро дете, нямаше причина да мисли дори за една стъпка по-нататък. Никаква Сигни от северните земи и никакъв род на Улв — и дума не можеше да става. Подобни думи вбесяваха Ингрид Улва, защото през цялото време си мислеше, че Биргер бе разбрал всичките тези очевидни неща. Какви държанки си имаше, на нея й беше едва ли не все едно, макар че тази Сигни беше и умна, и очарователна, което правеше всичко по-лесно от обикновено.

Друго беше обаче, когато настъпеше време за брачното ложе. По този път скоро щеше да мине братът на Биргер, Ескил. Негова съпруга нямаше да стане някоя мила, малка Сигни, а госпожа Кристин, вдовицата на норвежкия ярл Хокан Галин, която имаше седемнайсетгодишен син на име Кнут. Ескил наистина се бе подчинил на майчината си воля, без изобщо да протестира, тъй като осъзнаваше колко важно бе да се свърже подобна връзка не само с могъщи норвежци, но още повече с Ериковия род. Кристин беше внучка на крал свети Ерик. В деня, когато Биргер тръгнеше към брачното ложе, щеше да стане същото. Тогава значение щеше да има само едно нещо и това бе властта.

Свеаландската военна флота стигна естонския бряг при големите острови Дагьо и Йосел далеч преди кралския ханзейски кораб с Юхан Младия, архиепископ Валерий, епископ Карл от Линшьопинг и конниците от Форшвик. Свеите обаче нямаха нито търпение, нито причини да чакат дълго някакви си високопоставени господа, преди да влязат в бой.

Водачът им ги бе отвел в една земя на име Роталия и на брега, където слязоха, имаше старо дървено укрепление, наречено Леал. Защитниците му не бяха силни и скоро свеите бяха нароили стените от всички страни.

Когато кралският кораб пристигна на следващия ден, битката вече беше свършила, земята — осеяна с трупове, които още не бяха отнесени, а крепостта — плячкосана до последния сребърник.

При тази гледка архиепископ Валерий отначало съвсем се отчая, понеже се уплаши, че всички езичници вече са избити. Настроението му обаче веднага се промени, когато научи от победителя в сражението, ярл Карл Глухия, че имаше множество вързани пленници, взети, понеже ако съдеха по дрехите им, това вероятно бяха хора, способни да се откупят. Довлякоха на брега купел от кораба и го оставиха пред крепостта. Доведоха един завързан роталианец, който риташе и ругаеше бясно.

Биргер беше тръгнал да води форшвикските коне в обора на укреплението, но се спря при архиепископа и купела му, понеже му се стори, че се канеха да изнесат някакво особено представление.

Езичникът, когото заведоха при Валерий, очевидно не се боеше нито от смъртта, нито от кръщенето, и изглеждаше значително по-разгневен, отколкото уплашен. Ясно бе, че не искаше да го покръстват, и че думите, които струяха от устата му на неговия неразбираем език, без съмнение нямаха място на християнска церемония. Той се мяташе диво и въртеше глава, за да избегне покръстването. Двама силни свеи обаче го държаха здраво и натискаха главата му в купела. Валерий изля малко вода върху дърпащия се езичник, когото после отведоха, а той ревеше и буйстваше, докато архиепископът с протегнати към небето ръце сякаш изпадна в екстаз и задърдори несвързано как Бог най-сетне бе изпълнил голямото си обещание да опрости всички грехове в този живот, независимо дали включваха неподчинение на Светия престол или дори убийство на крал. Скоро Валерий се свлече в немощ и се наложи да го отнесат в крепостта с щастлива усмивка на устните, поради което този ден нямаше повече кръщавки.

Тази врява обаче дотегна бързо на двамата воини от Упланд, които отведоха крещящия и буйстващ новопокръстен. Единият извади меча си и му отсече главата, избърса оръжието и заключи, че езикът на човек наистина може да му коства главата.

Тъй като някои от естонските водачи изглеждаха по-ужасени от нормалното, Биргер отиде при тях и ги попита дали знаеха за какво покръстеният и обезглавен бе говорил така безстрашно и яростно. Отговорът, който получи, беше и ясен, и мрачен. Неохотата на покръстения произтичаше от това, че той вече беше християнин и смяташе, че е греховно да бъде покръстван втори път. Всички мъже, които лежаха мъртви около крепостта, и които сега събличаха и ограбваха, преди да ги отнесат на кладата за трупове, също бяха християни. Затова не бяха очаквали зло при вида на поредната чуждестранна войска, слязла на брега с Христовия знак, и бяха осъзнали твърде късно, че се налага да се отбраняват на живот и смърт срещу братята си по вяра.

И така, началото на този кръстоносен поход излезе по-малко благословено от това, което бяха очаквали и Валерий, и Карл Глухия. На първото военно събрание същата вечер в крепостта ярлът обаче обясни, че беше добре, дето са си устроили опорна позиция в укрепление още в деня на пристигането си в страната на езичниците. В сравнение с това бе дребно нещастие, че тъкмо първите езичници, на които бяха попаднали, се бяха оказали християни. С крепостта Леал като главна опора вече можеха да се захванат с подвига да покръстят околните провинции. Не казаха кой знае колко повече тази първа вечер, понеже опиянените от победата воини от Свеаланд бяха твърде непокорни, за да могат да участват в организирано разискване.

Междувременно Биргер си мислеше, че дори най-страшните му опасения за тази война на глупостта вече бяха безмерно надминати.

И нищо, донесено от следващите дни, не говореше за обратното. Биргер и воините му от Форшвик яздеха из околните местности във все по-обширни кръгове около крепостта Леал, за да разузнаят дали там нямаше въоръжена заплаха или знаци, че се приближава враг. Откриха единствено малки селца с християнски църкви и селяни, които боязливо ги благославяха, като минаваха покрай тях. Провинция Роталия вече бе покръстена.

Конницата на Биргер затърси все по-далеч от Леал, без да получи по-различна информация от тази, с която вече разполагаха. На третия ден обаче, тръгнали на юг, те прекосиха пуста равнина с две големи долини. Никой от воините на Форшвик не беше нащрек, защото вече не очакваха да открият врагове. Въпреки това беше по-важно да проучат двете долини, отколкото откритите равнини с просторен изглед, затова прекосиха първо едната от изток на запад, без да намерят друго освен някое избягало говедо, а след това се върнаха през другата долина в обратна посока. Беше ранна вечер и слънцето стоеше ниско на юг. Затова осемте непознати ездачи високо горе на южния склон на долината изглеждаха така, сякаш носеха черни дрехи.

Биргер вдигна дясната си ръка, за да спрат и останаха за малко на мястото си, присвили очи срещу слънцето в опит да разгадаят какви ездачи имаха пред себе си. Видяха копия и лъскави щитове, както и че конниците там горе нахлупиха шлемовете си, разделиха се на две групи по четирима и се приготвиха за атака.

Биргер веднага заповяда на своите воини бързо да се оттеглят нагоре по долината, за да излязат на равнината. Така изглеждаха все едно бягат и враговете пришпориха конете си, за да ги настигнат. Конниците от Форшвик обаче се изплъзнаха с лекота, горе на равната земя сложиха шлемовете си, разделиха се на четири групи и се подредиха в полукръг, за да може светлината да пада върху враговете им отстрани. Застанаха така и зачакаха.

Осемте ездачи, които не се бяха побояли да нападнат два пъти повече противници, за учудване както на Биргер, така и на останалите, скоро се показаха над стръмния склон и се огледаха. Като откриха, че ги очакват, те се скупчиха и се подредиха в права линия за нападение.

Тогава Биргер даде команда ескадронът да наобиколи врага в четири плътни групи като чувал.

Конниците обаче веднага прозряха клопката и се прегрупираха пак по четирима, като тръгнаха в различни посоки, за да се заемат с двете най-близки групи бойци от Форшвик. В отговор Биргер премести напред двете си най-задни групи, за да излязат начело.

Така всяка тръгнала в атака вражеска четворка щеше да се сблъска с осем конника отпред и отстрани.

Враговете лесно предугадиха и този капан и избягаха в полукръг, за да се качат малко по-нависоко, където в същия миг се обърнаха и отново се събраха в права линия за нападение.

Биргер веднага даде знак на хората си да се подредят по същия начин и щом застанаха в редица, тръгнаха ходом напред, за да видят какво смяташе да прави врагът и дали имаше достатъчно смелост. Това беше чудноват съперник — знаеше всички правила за водене на битка срещу конници и преди всичко за избягването й. Ако това бяха езичниците, в никакъв случай не биваше да ги подценяват.

Осемте конника не отстъпиха, въпреки че срещу тях бавно напредваха два пъти повече мъже. Скоро щеше да бъде твърде късно да се измъкнат и все пак враговете не помръдваха. Не им липсваше кураж.

Точно преди решаващия момент, когато Биргер щеше да вдигне ръка в знак за атака, осемте чужди конници се разпръснаха и се изкачиха на един по-висок хълм, който нямаше да им даде особено предимство, защото сега слънцето грееше в лицата им. Тогава Биргер ги последва бавно с ескадрона си, защото имаше възможност отново да се приближи за атака.

Щом форшвикските конници се доближиха до непознатите ездачи достатъчно и вече ги държаха в капан, тъй като знаеха, че те самите имаха по-бързи коне, те за първи път видяха ясно противниците си. Гледката беше чудна. Всичките осем ездачи бяха облечени в бели плащове и ризници. На гърдите си всеки имаше червен тамплиерски кръст, пронизан от черен меч. Техният confanonier[6] носеше бяло знаме с червен кръст и образа на Божията майка.

Биргер незабавно даде знак да спрат и всеки да свали копието си към земята. След това повика собствения си знаменосец, Матеус Маркусян, който държеше знамето на Форшвик, и му заповяда да го вдигне и спусне три пъти.

Тогава конниците горе на хълма пред тях вдигнаха и смъкнаха копията си три пъти, но знамето с Божията майка не желаеха да спуснат в отговор. Биргер си помисли, че вероятно искаха да кажат същото с копията, каквото и той с герба си, но по лесно предвидими причини отказваха за светски поздрав да свалят знаме, носещо образа на Божията майка.

Той бавно свали шлема си, откачи предпазната плочка на бронята си и оголи цялото си лице, подаде копието си на най-близкия мъж от дясната си страна и сам излезе на няколко конски дължини пред хората си. После повика при себе си Матеус със знамето на Форшвик и му заповяда той също да свали меча си и веригата на рамото си. Не им се наложи да чакат дълго преди един от облечените в бяло ездачи горе на хълма да повтори това, което бе направил Биргер — застана пред хората си заедно със своя знаменосец и бавно закрачи напред. Биргер и Матеус тръгнаха да ги посрещнат.

Мъжът в белите рицарски одежди, които толкова приличаха на тамплиерските, че човек можеше да ги сбърка от далеч, имаше дълга черна брада и късо подстригана коса, което изглеждаше много необичайно.

Четиримата конници спряха едни срещу други на по-малко от една конска дължина разстояние и непознатият рицар заговори пръв, на църковен език.

— В името на Бога и на светата Дева, аз съм брат Арминус от светия орден Братството на меча от Рига. А кои сте вие, светски рицари? — попита той сурово.

— Аз съм рицар Биргерус Готски, от армията на свеоните, тук съм на свещен кръстоносен поход — отговори Биргер със същия висок глас, без да се поколебае.

— Защо тогава посрещате рицарите на меча сякаш сме врагове? — запита другият с по-скоро весел, отколкото строг блясък в очите.

— Защото дойдохте като врагове, със слънцето зад гърба си. Чак като се приближихме успяхме да видим Светия кръст. Освен това тръгнахте към нас, сякаш за да ни нападнете, при това много хитро и изкусно — отвърна Биргер, който също беше по-скоро развеселен и облекчен, отколкото уплашен.

— Вие също водихте воините си много хитро и изкусно, рицар Биргерус — отвърна рицарят на меча и поклати глава с усмивка. — Ако наистина се бяхме сблъскали, оцелелите вероятно щяха да се затруднят да обяснят победата си след това. Нямаше да е красиво ние, рицарите на меча, да поразим християнски кръстоносци.

— Нито пък щеше да бъде красиво, дори би било по-лошо за нас, ако се наложеше да обясним, че сме убили осем глупави рицари на меча, нападнали два пъти по-силна група — разпали се Биргер.

Тогава брат Арминус прихна в смях и дълго клати глава преди да разкаже дружелюбно, че задачата му бе да намери готския крал, който тъкмо бе пристигнал в Леал, поради което смирено и по братски помоли рицар Биргерус Готски да ескортира него и братята му.

Тази молба не можеше да получи друг отговор, освен положителен, и скоро шестнадесетте облечени в синьо светски рицари яздеха рамо до рамо с белите рицари на меча обратно към Леал. Водеше знаменосецът с образа на Божията майка, след него яздеше Матеус Маркусян с герба на Форшвик, следваха ги Биргер и брат Арминус.

Всеки от двамата изпитваше еднакво любопитство към другия. Последното, което брат Арминус бе очаквал, беше да срещне добре въоръжен рицарски ескадрон, способен да се прегрупира по време на битка по всички правила на това изкуство. Сподели, че по-скоро си беше представял непохватни пеши диваци с брадви. Биргер въздъхна и обясни, че ако брат Арминус копнее да види подобна паплач, то скоро ще пресити очите си.

Последното, което Биргер на свой ред бе очаквал да срещне в езическа, вража страна, бяха рицари, същите като рицарите тамплиери на дядо му Арн. Затова не след дълго заразпитва за връзката между двата ордена, ако имаше такава.

Брат Арминус веднага потвърди, че рицарите от Братството на меча бяха орден от същия вид като този на тамплиерите, затова и дрехите много си приличаха. Освен това светият отец Инокентий III им бе дал същото Правило като на тамплиерите.

— "Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш" — веднага изрецитира Биргер, щом разбра това и успя да смае брат Арминус, както се и надяваше.

Така дойде ред на Биргер да отговаря на въпроси, да разкаже за дядо си Арн Готски и как уменията на рицарите тамплиери бяха наследени у дома в Готия, затова не беше толкова учудващо, че неговите конници и тези на брат Арминус току-що се бяха опитали да ударят другия със собственото му оръжие. Той посочи към знамето, което носеше Матеус Маркусян пред тях, където трите тамплиерски кръста се виждаха до фолкунгския лъв, тъкмо това беше гербът на дядо му Арн.

Брат Арминус остана поразен, после много се оживи, като чу как един брат от рицарите тамплиери беше успял да донесе толкова важни познания на роднините си у дома. Разбира се, при условие, че тези умения не се използват за зли цели. Биргер веднага го увери, че съвсем не беше така, конници като него самия по принцип влизаха в бой само за да защитават родината срещу чуждестранни врагове, но този път — на кръстоносен поход в езическа страна.

Думите езическа страна накараха брат Арминус да се усмихне кисело. Отбеляза, че има с какво да му възрази по въпроса и веднага щеше да го направи. Той обаче бе съзерцавал известно време бойните ръкавици на Биргер и стоманените шини по прасците и коленете му над бронята, както и други неща, с които разполагаха Биргер и хората му, но не и рицарите на меча. Биргер му даде да пробва една от бойните ръкавици и охотно му разказа малко за защитните елементи по коленете и раменете, които при всички от Форшвик бяха много по-добри, отколкото при християнските им събратя. Не им отне много време да завъртят търговия и Биргер обясни как лесно щяха да изпратят известие от Рига за Висбю, където един търговец на име Ескил Магнусон би могъл да продаде възможно най-голямото количество от това снаряжение. Все пак щеше да измине половин година или цяла, преди да успеят да вземат стоките във Висбю.

Брат Арминус нямаше търпение да запишат всичката тази информация, защото му се стори, че дори бойната ръкавица, която бе пробвал, далеч превъзхождаше собствената му ръкавица с един пръст, предпазвана от метални брънки. Ръцете и коленете бяха онези части от тялото, които рицарят най-често нараняваше, затова тези нови елементи за бронята щяха да донесат благословено улеснение на Божите воини.

Щом наближиха крепостта Леал, брат Арминус набързо разказа на Биргер каква беше задачата му. Земята на север от крепостта на новодошлите свеони беше във владение на датския крал Валдемар, чийто лагер се намираше в Ревал. В момента той строеше могъща каменна крепост там. На юг от Леал бе територията на Братството на меча, която управляваха от своята крепост в Рига. Местността между тези две покръстени и вече завладени територии се наричаше Роталия, точно там се намираха те сега. Роталия приличаше на парче нива между рицарите на меча и датчаните — ничия земя, така че нямаше да влязат в излишни спорове едни с други. Тук, в Роталия, обаче нямаше никакви живи езичници и за новодошлите щеше да стане много трудно да спасят каквито и да било души.

Затова пък дебнеше коварен враг, който не биваше да бъде подценяван. По големите острови Дагьо и Йосел властваше езическа варварщина, там се подвизаваха голямо количество грабители, трудни за надвиване. Не беше лесно да ги нападнат по море, а през последните години зимите били толкова меки, че ледът не би издържал цяла армия рицари дотам. Рано или късно Братството на меча щеше да разчисти тези змийски гнезда, но дотогава беше добре свеоните да се пазят от атаки откъм тези острови.

Брат Арминус напразно беше избързал да обясни всичко това на Биргер. Когато рицарите на меча се срещнаха с крал Юхан Младия, ярл Карл Глухия и архиепископа, се оказа, че никой от тях не разбира и дума нито на църковния език, нито на саксонски — езика на брат Арминус. Ето защо скоро се наложи да повикат на срещата Биргер, за да превежда всичко, което си казваха. На брат Арминус му се стори, че вижда един епископ, който много добре разбира казаното, поне на църковния език. На този епископ обаче му бе забранено да се изказва в присъствието на своя архиепископ, а той пък очевидно беше луд — седеше и си бръщолевеше. Брат Арминус обаче успя да предаде ясно и точно съобщението си на младия крал с помощта на Биргер.

Но това, което рицарите на меча имаха да кажат, не внесе радост сред новопристигналите кръстоносци. Накратко, той твърдеше, че тъй като не бяха останали живи езичници за спасение, нито пък земя за завоюване без датският крал на север и Братството на меча на юг да се противопоставят, със сигурно смелите братя от запад щяха да постъпят най-добре и най-разумно, ако незабавно си съберяха багажа и се върнеха у дома. Освен това силните разбойнически банди, които се подвизаваха на Йосел, представляваха голяма заплаха, още повече, че християнските приятели от запад разполагаха само с шестнайсет конника за защита.

Тук Биргер се въздържа да преведе дума по дума възраженията на Карл Глухия за свинската фаланга и бойния устрем на скандинавците. Не само защото думата свинска фаланга му се стори невъзможна на латински. Имаше начин да я каже, но тогава слушателят щеше да прихне в неудържим смях.

Брат Арминус и рицарите му не останаха за през нощта, тъй като бързаха да се върнат в Рига. Преди обаче да остави чудноватата армия кръстоносци в Леал, той старателно си записа указанията на Биргер как рицарите на меча биха могли да си купят по-добри бойни ръкавици и други предпазни елементи. Тръгна си от лагера на свеоните с много смесени чувства, понеже всеки можеше да види, че тези мъже бяха загубени в битка. Все пак му се струваше, че е било съзнателна стратегия да поведат само един ескадрон конници — така бе разбрал от младия Биргерус Готски. Затрудняваше се да проумее как беше възможно такъв умен млад рицар като този Биргерус да принадлежи към подобен варварски народ. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.

Карл Юхан Младия скоро се отегчи от кръстоносния си поход. И не беше сам. Викингските кораби от Свеаланд тръгнаха да се връщат още на втората седмица. От гледна точка на свеите най-големият недостатък на този кръстоносен поход беше липсата на врагове, а оттам и никакво плячкосване. Епископ Карл също гледаше с критично око на това, че нямаше никакви езичници за покръстване, изглежда всички бяха или избити, или християни.

При това командващите войската не се зарадваха особено да посрещнат датските пратеници от Ревал, които скоро се явиха и съобщиха най-безцеремонно, че щяха строго да следят всяко навлизане в земите на половин ден път на север, защото всички те принадлежаха на Дания и крал Валдемар. Освен това крал Валдемар бе поръчал да им предадат, че изобщо не смяташе Юхан Сверкершон за законен крал, а просто за един подлец и интригант, подтикнат от грешни духовници да заеме мястото на Ерик Ериксон — племенника на крал Валдемар.

Датските пратеници показаха всячески, че говорят от името на една велика сила и никак не се свеняха и от най-грозните обиди, които предаваха. Крал Юхан Младия обаче се разяри, като чу тези датчани да го хулят на собствения му език, а може би и това беше целта. Той заповяда незабавно да им отсекат главите и да ги изпратят в чувал на наглия Валдемар. Карл Глухия и Валерий, който вече се бе посъвзел и не изглеждаше чак толкова луд, много се изплашиха от това, разубеждаваха го най-решително, молеха датските вестители за извинение и се надяваха да се помирят на една приятна вечеря. Датските рицари не дадоха и дума да се каже за такова нещо, а пожелаха веднага да се върнат в Ревал, за предпочитане с главите на раменете си.

Вече не остана почти нищо от кръстоносния поход на крал Юхан. На него самия му се налагаше незабавно да побегне към къщи. Съобщяха ли на крал Валдемар, че врагът му се намира толкова близо, а освен това е заплашил и да обезглави пратениците му, това ставаше повече от достатъчен повод за онзи, който иска война.

Ето защо още на следващия ден натовариха крал Юхан и бълнуващия му архиепископ на един от първите отиващи си викингски кораби. Последната заповед на краля обаче изразяваше желанието му да види Леал укрепен, за да го запазят като опорна точка и завоевание.

Ако сега ярлът имаше благоразумието да запази приличие, а след това да не го е грижа за фантазиите на момченцето крал, всичко щеше да завърши добре, поне в такъв смисъл, че кръстоносният поход бе приключил с малко човешки загуби. Само че Карл Глухия незабавно и самоуверено се нае да прекара зимата тук с петстотин мъже. Тогава архиепископ Валерий заповяда епископ Карл от Линшьопинг да остане, за да може да покръсти някой залутан насам езичник, какъвто може би щеше да се появи. Самият архиепископ пък бе убеден, че е покръстил единствения намерен езичник, а с това беше и единственият мъж на този кръстоносен поход, който засега бе изпълнил божествената си задача, следователно и единственият освободен от всичките си грехове.

На самия Биргер никак не му се оставаше и през зимата на този безсмислен кръстоносен поход срещу християни. Но както Карл Глухия, най-сетне започнал да осъзнава колко опасно се беше стопила военната му сила, по всяка вероятност с множеството измъкващи се викингски кораби, така и братът на Биргер, епископ Карл, успяха да склонят Биргер да остане заедно с конниците от Форшвик. По този начин най-малкото щяха да бъдат предупредени, ако разбойници наближаха крепостта.

Целият месец юли беше монотонен, изпълнен с усилен труд. Петстотинте останали мъже трябваше да работят здраво и да пролеят много пот, за да подсилят старото дървено укрепление, което според Биргер не би удържало и няколко часа, ако го нападнеше чужда войска. Освен това лятната жега изсушаваше всичкия дървен материал и имаше опасност да се запали, а и двата кладенеца в двора на крепостта пресъхваха.

Враговете на остров Йосел сякаш бяха очаквали всичко това и благодаряха на идолите си за всеки нов ден с изгарящо слънце, докато сметнаха момента за назрял. Неочаквано в нощта на 18 август пристигнаха в големи количества по море и скоро обградиха крепостта като една-единствена голяма, ревяща и рояща се пасмина. Изглежда бяха няколко хиляди мъже.

Сега първата мисъл на Карл Глухия беше да наизлязат и веднага да направят свинска фаланга. За съжаление, най-умелите свеаландски воини, които разбираха от това изкуство, отдавна се бяха върнали у дома с малкото придобита плячка. Докато ярлът седеше с голяма чаша бира и мислеше, Биргер заведе брат си, епископ Карл, горе на защитната стена и посочи към ужасяващата тълпа, изричайки горчивите думи, че ако епископът беше търсил само езичници в името Божие, очевидно ги има в изобилие. Макар че изглеждаха склонни да бъдат покръстени точно колкото онзи първи християнин, върху когото се беше нахвърлил Валерий, а после му бе отсякъл главата. Карл отвърна, че двама братя не бива да се шегуват така грубо, изправени пред смъртна заплаха, а по-скоро трябва да се молят в опит да приемат утехата, че онзи, който загине за Христовото дело на кръстоносен поход, все пак печели блаженство. Биргер остана засрамено безмълвен пред тази наивна набожност, понеже той самият далеч не изгаряше от желание да пропилява живота си в битка с тези твърде многобройни разбойници. Проклинаше благородството си, задето е останал и пожертвал не само собствения си живот, а и цял ескадрон бойци от Форшвик и трийсет коня. И за миг не се съмняваше как щеше да завърши това сражение. Навън езичниците се бяха хванали да строят катапулти и балисти, и както носеха дърва и смола, не беше никак чудно какво бяха намислили. Скоро над крепостта щеше да завали огън. За това обаче той не спомена нищо на своя смирено молещ се брат.

Когато Карл Глухия се намисли долу в залата на дървеното укрепление, взе единственото си разумно решение през целия този кръстоносен поход. Той повика при себе си Биргер и го попита колко време щеше да отнеме да доведат помощ от датчаните в Ревал или Братството на меча в Рига, и дали бе възможно за конниците да си проправят път навън през тази ревяща езическа стена от плът.

Последният въпрос беше най-лесният. Биргер обясни, че ескадрон тежковъоръжени конници от Форшвик щеше да загуби най-много един или двама при опит за излизане.

След това оставаше по-трудното. Датчаните в Ревал бяха по-близо, щеше да отнеме по-малко от ден да стигнат дотам. Щяха да достигнат рицарите на меча след един ден и половин нощ езда. Следователно всичките шестнайсет бойци от Форшвик трябваше да се измъкнат заедно с излишните коне, след това да се разделят и да се отправят за помощ и в двете посоки. Що се отнасяше до готовността за подкрепа на християнските им събратя, Биргер предполагаше, че рицарите на меча не биха желали да пропуснат възможността за решаваща схватка с разбойническата пасмина от Йосел. Опреше ли до състраданието на крал Валдемар към воини, които служеха на мразен от него крал — Юхан, получил короната вместо Ерик Ериксон — то Биргер бе по-склонен да си мисли, че отговорът горе в Ревал щеше да бъде едно студено "не". Разбира се, не можеше да бъде сигурен. Все пак съществуваше вероятност крал Валдемар да се възползва по-скоро от възможността да извоюва победа над езичници, отколкото от изгодата да паднат воини, които служат на неговия враг.

Добре е все пак да се опита и на двете места, отбеляза Карл Глухия сурово и попита още колко дълго ще му се наложи да държи крепостта, преди да се надява на подкрепление. Биргер отговори, че ако водата стигне да гасят дъските три дни, ще има шанс за спасение. Още сега трябваше да направят всичко, за да са подготвени за пожар — да мокрят сухото дърво и да разчистят всичкия дървен материал, който би могъл да се подпали. Карл Глухия кимна мрачно и се прекръсти.

Направиха пробива само след час, понеже нямаше време за губене. Когато тежките порти се разтвориха със скърцане, откъм голямата тълпа езичници навън се разнесоха ликуващи викове и те се втурнаха от всички посоки с брадви и копия, вдигнати над главите си. Най-напред ги посрещна дъжд от стрели откъм бойниците на крепостта зад дървените ограждения, но след това ги изплаши повече тропотът на конски копита, който ги принуди да се обърнат и разбягат във всички посоки.

Биргер, воините му и всичките им не впрегнати коне профучаха в бесен галоп през вражеската войска, изчезнаха в облак прах и оставиха след себе си широка пътека от кръв и смърт.

Карл Глухия стоеше горе на бойницата, ужасен от гледката. Не защото изпитваше и най-малкото съчувствие към множеството крещящи, умиращи и кървящи езичници пред стените. Причината беше това, което тъкмо сега, може би в последния ден от живота си, но във всеки случай твърде, твърде късно, той видя ясно като бял ден. Беше сгрешил. Сто воини от Форшвик щяха да изколят цялата вражеска войска точно толкова лесно, колкото сега Биргер и шестнайсетте му конника се бяха врязали в нея, без да оставят след себе си и един ранен или мъртъв роднина.

Четири дни по-късно Биргер и осем конници от Форшвик се върнаха заедно с брат Арминус начело на сто от рицарите на меча. Още от далеч осъзнаха, че са закъснели. Крепостта бе опожарена, жива душа не се виждаше наоколо.

Биргер откри брат си Карл гол, обезглавен и позорно осакатен. Поне предполагаше, че това е брат му, понеже голите трупове би трябвало да са на онези, които носеха скъпи дрехи.

Братството на меча първо прочете молитва. След това половината свалиха доспехите си и се заловиха с християнското задължение да погребат убитите, докато другата половина тръгна да претърси околностите, за да не станат жертва на още една изненадваща атака. Не беше лесно да обгрижат мъртвите, понеже в руините на крепостта бяха останали малко сечива, а петстотин трупа не можеха да получат отделни гробове. Започнаха да събират полуизгорели останки от укреплението за една огромна клада.

Няколко от патрулиращите рицари откриха стотина глави, набучени на колове в една дъбрава близо до крепостта. Бяха наредени в кръг, а в средата беше горял жертвен огън. Сред поруганите Биргер намери главите на Карл Глухия и на брат си.

Беше времето на летните жеги, не можеха и да си помислят за опит да върнат мъртвите у дома в осветена земя и гробовете на предците им. Все пак помогнаха на Биргер да издращи един гроб с наострени колове като единствено сечиво за копаене, там положи тленните останки на брат си и Карл Глухия, и старателно отбеляза мястото.

Работата, свързана с мъртвите, отне два дни, а пепелта и побелелите кости след голямата погребална клада спуснаха от една издадена скала в морето под съпровода на молитви и благословии. Осемте конника от Форшвик, тръгнали към крал Валдемар в Ревал след пробива, когато се бяха разделили на две групи, така и не се върнаха — нито със, нито без датски воини и щеше да измине много време, преди Биргер да узнае какво им се е случило.

На път обратно за Рига и крепостта на Братството на меча, конниците от Форшвик и водачът им Биргер яздеха настрана, с наведени глави, тъй като не само бяха преживели загубата на роднини, което най-страшно бе засегнало Биргер, а и защото поражението им беше толкова унизително, глупаво и излишно. Ако бяха пристигнали с пълна рицарска армия, ако бяха сто конника, втурнали се от портите на Леал, победата щеше да бъде еднакво сигурна и дарена от Бог, а плячкосващите езичници от Йосел — избити. След това биха могли да завземат острова им, да освободят свеаландските мъже и жени, държани в робство там, и да си вземат обратно плячката, заграбена из Меларен. Всичко това би било постижимо.

Волята на старците обаче беше друга. Ярлът им мечтаеше за войните от минали времена и подвизите от сагите, а архиепископът им искаше само да полее с вода един-единствен езичник, с което целта за него бе постигната. Всички те бяха подмамени в смъртоносен капан от глупостта на тези старци. Кралят беше просто един сополанко, който не разбираше нищо, така че нямаше причина да насочва точно към него нито гнева, нито мъката си.

Рига беше град, който много напомняше на Биргер за Висбю. И тук имаше голямо пристанище и защитни стени, но се строеше и могъща крепост, където беше главната квартира на Братството. Вътре в Рига пък гражданите сякаш гледаха на преминаващите рицари със значително по-голяма почит, отколкото тези във Висбю.

Всички получиха подслон и места за конете вътре в крепостта, а горещо вярващите им братя рицари се отнасяха към тях много гостоприемно. Когато на първия ден се разходиха из крепостта и наблюдаваха бойните упражнения, които съставяха ежедневната работа на рицарите, ако не бяха на бойното поле, те с въодушевление откриха, че това бяха същите упражнения, с каквито те самите бяха израснали във Форшвик.

Ерик Стенсон, най-възрастният в ескадрона, и Скуле Йермундсон — най-младият, така се увлякоха от видяното, че скоро попитаха брат Арминус дали биха им оказали милостта да ги приемат в светото братство и да дадат обетите. Ерик Стенсон разказа, че е извършил много грехове в живота си и искаше да ги изкупи, а ако бе възможно да го стори с единственото умение, което притежаваше и освен това беше причина за греховете му, така би било най-добре. Казваше, че за спасението на душата си е готов без колебание да се обрече на бедност, послушание и целомъдрие и да стане един от братята при рицарите на меча. Какво бе хрумнало на младия Скуле, не бе съвсем ясно.

Брат Арминус говори дълго и сериозно с кандидатите, преди да се увери, че и двамата наистина носеха призванието и не бяха прости авантюристи. След това потърси Биргер и се допита за родовата им принадлежност. За да бъдат повишени в братя сред рицарите на меча, и двамата трябваше да бъдат мъже на честта и да произхождат от род със собствен герб. Иначе нямаше как да ги приемат като пълноправни братя рицари, а имаха право само да потърсят служба като сержанти. Биргер неохотно го увери, че и Ерик, и Скуле, би трябвало да се смятат за достатъчно благородни по произход, за да могат да станат рицари според Правилото. Добави с изкривена усмивка, че брат Арминус може би не трябваше да издребнява твърде много с родовата принадлежност, ако считаше, че фолкунгският лъв не е достоен за герб, понеже двамата мъже вече бяха обучени воини на кон, освен това имаха по-добри доспехи и оръжия от изтъкнатите братя в бели плащове. Биргер не одобряваше идеята двама бойци от Форшвик да тръгнат на свещена война срещу езичници в чужда земя, вместо да се върнат и да защитават родината, което все пак беше мисията, станала причина да им разрешат да се обучават във Форшвик десет години. Но ако сега твърдяха искрено, че усещат божествено призвание, собственото съмнение на Биргер не струваше много като възражение.

Може би брат Арминус улови колебанието в очите му и обясни, че двамата кандидати щяха да прекарат няколко дни в молитви и уединение, за да изпитат съвестно призванието си. След това обаче той нямаше да се подвоуми да ги издигне в братя рицари, най-малкото защото вече бяха добри воини, способни веднага да влязат в бой без повече упражнения.

След три дни, когато един достатъчно голям кораб пристигна в пристанището на Рига, брат Арминус реши не само да уреди превоза на Биргер, конете и хората му до Висбю, а и самият той да ги придружи. Намерението зад това негово решение не бе трудно за разгадаване.

Когато се разтовариха във Висбю няколко дни по-късно, Биргер незабавно заведе брат Арминус в търговската къща на господаря Ескил, където ги посрещнаха сърдечно, преди още Ескил да си е изяснил каква голяма сделка предстоеше. Тримата мъже с лекота се спогодиха, когато вече седяха на масата при господаря Ескил и въртяха сделки за бойни ръкавици и предпазни шини за колене и пищяли, както и за врата и главата при конете. Като търговия, споразуменията им бяха грандиозни и за двете страни, понеже братята изглежда имаха безгранични възможности за плащане, дори в злато ако се наложеше, за всичко, което смятаха за полезно в свещената си война. А за рицарите на меча по-добрата защита на ръцете и коленете, както и за конете, струваше почти неограничено количество от светските богатства.

За облекчение на Биргер брат му Елоф се бе грижил за себе си по-добре, отколкото би могъл да се надява. Както си беше свикнал да чете и да мисли на друг език, не на народния, той вече се беше научил да пише и да говори прилично саксонски. Само дето по-голямата част от уроците му бяха преминали в баните на Висбю и из градските таверни, не в канцеларията на господаря Ескил. Биргер се опита да си поговори с него разумно, за да разбере дали наистина се беше отдал сериозно на голямата възможност в живота си, но Елоф имаше странната способност да избягва твърде ясни въпроси, като отговаряше с шеги. Все пак му беше харесало да пътува до Хамбург и Любек, увери го той. С удоволствие щеше да продължи. Биргер обаче подозираше, че това, което го привличаше в тези градове, по-скоро бяха определени греховни занимания, а не сериозните и дребнави служебни разговори със стиснати търговци от Любек. Но не спомена нищо по въпроса, все пак прецени, че Елоф бе на прав път.

Въпреки това го обезпокои небрежният начин, по който той прие вестта за смъртта на брат си Карл. Елоф просто вдигна рамене, въздъхна и заяви, че онзи, който е искал да даде живота си за обещаното блаженство, сигурно не беше за оплакване, когато молитвите му наистина се изпълнеха. Биргер помръкна от този начин да приеме известие за смърт, но и се усъмни, понеже изведнъж осъзна, че на Елоф едва ли му е било лесно да бъде най-малкият в рояк по-големи, по-силни и преди всичко много амбициозни братя. Особено пък щом надарената им със силна воля майка, Ингрид Улва, толкова отрано и толкова ясно бе показала, че не хранеше особено големи надежди точно за Елоф. Тайните рани, които той носеше в себе си, далеч не бяха излекувани, тогава би било още по-добре да получи по-голяма отговорност, за да има причини да бъде далеч от таверни и самосъжаление. Ето защо Биргер убеди господаря Ескил Елоф да бъде този, който щеше да носи цялата отговорност за търговията със стоките от Форшвик към Висбю и Рига. Господарят Ескил се поколеба, преди да се съгласи с предложението, понеже една толкова голяма сделка с оръжия би трябвало да стане най-печелившата, ако се извършеше правилно.

Когато дойде време Биргер и брат Арминус да се разделят и да отпътуват, всеки в своята посока, Биргер помоли за услуга и за първи път не беше сигурен как да подбере думите си. Помоли приятеля си да разбере, че като мъж от Западна Готаланд той може би имаше чувства и представи, които на един истински духовник като брат Арминус биха се сторили малко низки и просташки. И все пак искаше да си отмъсти на грабителите и убийците от Йосел. Също така беше разбрал, че рицарите на меча възнамеряваха да нападнат острова, по-добре рано, отколкото по-късно. Ако не за друго, то най-малкото беше неприятно да си имат такива ближни посред завладяна и християнизирана страна.

И така услугата, за която молеше, беше проста и лесна за обясняване. Той желаеше да го известят предварително кога възнамеряваха да извършат това наказание. Искаше да дойде с не по-малко от сто конника, каквито брат Арминус вече беше видял и дори бе приел двама в свещения си орден.

Брат Арминус спокойно гладеше черната си брада в очакване Биргер да се измъкне от малко лъкатушния си път към тази проста молба. След това го увери, че отмъщението може да бъде и добро нещо, а в случая и християнско, след станалото в Леал.

Той обеща навреме да изпрати известие до господаря Ескил във Висбю преди еднакво християнското и необходимо отмъщение срещу Йосел. Добави и че за него беше особена радост да получи възможността да се бие рамо до рамо с добрия Биргерус Готски, а не срещу него, както за малко щеше да стане при първата им среща.

III

Много се говори през последвалите години за начина, по който Ингрид Улва прие вестта, че синът й, епископ Карл от Линшьопинг, бе убит от езичници при Леал в Роталия. Клюки и клевети, при това опасни за клеветника, щеше да си каже човек, ако нямаше толкова много свидетели сред хората от Улвоса и онези бойци от Форшвик, които тъкмо бяха слезли на кея, когато тя произнесе думите си.

Закле се във всичко свято, че мерзавците, отнели й сина, щяха да умрат. Най-долният, Валерий, в течение на година, а другият — наивният крал Юхан — преди да изминат две години.

Може би такива отчаяни думи от една майка, която току-що бе получила известието, че един от скъпите й синове е бил убит, не бяха нещо достойно за особено внимание. Не една жена бе изричала това в миг на мъка.

С Ингрид Улва обаче бе различно, понеже беше права. Вероятно не беше трудно да предскаже смъртта на архиепископ Валерий — по това време той лежеше и бълнуваше в треска в епископския си дом в Упсала и това беше откакто се бе върнал от Естония два месеца по-рано. Всеки би могъл да каже, че не му оставаше много.

Но млад, здрав крал да умре внезапно на 22 години беше друго, при това по-трудно за приемане, понеже почина в остра треска по същия начин, както крал Ерик Кнутсон преди него. Разбира се, носеха се слухове, че Ингрид Улва го е отровила, но всеки разумен човек отхвърляше подобни приказки. Да, Ингрид Улва беше в кралския Нес на една голяма гощавка, където присъстваха повечето значими мъже и жени в кралството. Това обаче бе повече от три седмици преди смъртта на краля, следователно острата му треска нямаше нищо общо с присъствието на Ингрид Улва, още по-малко пък с някой друг от многобройните кралски гости.

Слуховете обаче се лепяха по жените като бодливия репей, ако някой започнеше да ги нарича вещици, така стана и с Ингрид Улва. Разликата все пак беше, че този път подобни мълви сякаш се оказваха по-опасни за тези, които ги разпространяваха, отколкото за взетата на прицел. Ингрид Улва не беше коя да е жена, а и я защитаваха най-могъщите мъже в кралството.

И въпреки че упорито се злословеше как първото нещо, което е направила при известието за смъртта на сина си епископа, беше да падне на колене, да заскубе коси и да избълва проклятието срещу виновните според нея, последвалите й действия бяха много по-разумни и пъргави. Само след няколко часа се намери при Фолке Бенгтсон в Биелбо, където той беше новият родов ярл на Фолкунгите, след като доведеният му брат Карл Глухия беше заел мястото му на кралски ярл.

Скоро Фолке и Ингрид Улва се бяха наговорили какво да се случи. Първо титлата ярл на кралството трябваше и занапред да принадлежи на Фолкунг и след като Карл Глухия бе паднал в боя, се налагаше Фолке да си върне короната. Най-злият му враг определено беше архиепископът, но той вече не се броеше, понеже лежеше на смъртния си одър в Упсала. Кралските съветници не биха могли да възразят, още по-малко пък самият наивен крал.

Вследствие на това, че Фолке отново щеше да се облече в дрехите на кралски ярл, трябваше вече да е време за нов родов ярл на Фолкунгите, смяташе Ингрид Улва. А мъжът, за когото си мислеше, беше синът й Биргер.

Нямаше нужда Фолке да размишлява дълго, преди да намери предложението на Ингрид Улва за най-мъдро. Биргер вече се държеше като родов ярл на събранията на Фолкунгите, него всички го слушаха. Вярно, беше млад. Но такъв бе и Биргер Бруса, когато го бяха избрали за водач на рода.

Малко мъже можеха да си съперничат с Биргер при избора на родов ярл, а сред младите само един. Това беше синът на Карл Глухия, Улф Фаси, който май смяташе, че е по-близък с рода от Биелбо, понеже бе живял там през целия си живот и затова имаше по-силни кръвни връзки от Биргер, чийто баща Магнус Монешьолд бил просто млечен брат на Биргер Бруса. С правото на кръвта можеше да се твърди, че сега той беше онзи, който щеше да наследи баща си, Карл Глухия, като господар на Биелбо и глава на Фолкунгите.

Старият Фолке обаче смяташе, че лесно щеше да предотврати това. Неговият полубрат Карл Глухия все пак се отнасяше с такова безмерно подозрение към всичко, което спадаше към новите методи за война, че синовете му така и не получиха образование във Форшвик. Може би Улф Фаси повече от много други се чувстваше като у дома си в Биелбо. Но родов ярл, който не умееше да язди с копие и щит като воин от Форшвик, така или иначе никога нямаше да бъде избран на родовия тинг, където вече повече от половината говорители на фолкунгски стопанства също бяха възпитавани там. Всички на родовия тинг щяха да подкрепят Биргер, освен самия Улф Фаси.

Не бе изминала и седмица след този разговор с господаря Фолке и Ингрид Улва се премести в Биелбо заедно с Биргер. Третият й син Бенгт тогава стана господар на Улвоса, а след по-малко от година — лагман в Източна Готаланд.

Биргер посвети първата година като ръководител на рода най-вече учейки се да се грижи за всичките дребни, но важни дела, които всеки ден излагаха пред родовия ярл. Най-често ставаше дума за разрешение да бъдат отмъстени различни неправди или за парични притеснения на вдовици и младежи, които не желаеха да споделят избраното от родителите им брачно ложе, както и някое и друго отвличане на булка. Последното беше най-важно, защото отдавна никой не бе дръзвал да смущава мира пред сватба, в която бяха намесени Фолкунги. Може би някой беше решил, че Фолкунгите няма да хапят толкова силно, докато родовият им ярл още е с мъх по бузите. Онези, които си мислеха така, бяха принудени скъпо да платят за грешката си, тъй като Биргер изгори стопанствата им, изби ги всичките и прибави владенията им към своите. Неговите стражи бяха най-многобройни от всички в стопанствата на Фолкунгите и до един идваха от Форшвик.

На следващата година на празника на Свети Петър, считан за първата пролетна литургия в Западна Готаланд, Ингрид Улва дойде със сериозен вид при Биргер и му каза да свика голям родов тинг при следващото пълнолуние, докато снегът още е удобен за шейни и роднините от по-далечни места също могат да дойдат. Отначало не искаше да обяснява защо беше убедена, че се налагаше той да се заеме с такава голяма задача, като нямаше толкова много за обсъждане на цял родов тинг. Тя настоя, твърдейки, че той като добър син трябва да върши това, което му заповяда. Тогава Биргер се ядоса и каза, че вече се беше наслушал на шушукания кой от сина и майката всъщност беше господар в Биелбо и нямаше никакво намерение да свиква всички мъже, само за да облекчи бъчвите с бира на стопанството. Тогава Ингрид Улва обясни спокойно, сякаш това не бе нищо особено, че крал Юхан ще умре тъкмо навреме за деня, който бе предложила. Ето защо тингът трябваше да определи позицията си по въпроса кой да наследи короната в страната и колкото по-рано Фолкунгите вземеха решение, толкова по-добре.

При тези думи Биргер дълго гледа изпитателно тъмните очи на майка си, без да открие друго, освен убеждението й, че казаното от нея е вярно. Не я разпитва повече, а свика тинг, както беше предложила.

Така Биргер разполагаше с предостатъчно време да премисли какво би трябвало да решат, а и как да обясни, че е съумял да свика родов тинг с такава необичайна предвидливост. За да представи достоверно, че това просто е било съвпадение, той намери за най-добре да обясни, че е смятал да обсъдят друго важно дело — относно грабителите от Йосел, които и миналото лято бяха върлували жестоко сред слабите свеи покрай Меларен. Ако майка му имаше право в предсказанието си за смъртта на краля, нямаше да си кажат много за Йосел. Ако не, това все пак щеше да изглежда достатъчно важен проблем, за да го изложи за решение пред целия род.

Що се отнасяше до спора за кралската корона, съществуваха само две възможности. Или Фолкунгите щяха да поемат властта и да удържат предстоящата война с Кнут Холмгейрсон, роднините му, потомци на Ерик, и някои от свеите, заели страната им. Или пък щяха да се споразумеят, че единственият с наследствено право беше синът на крал Ерик Кнутсон, едно детенце в Дания.

Ако Фолкунгите изобщо разполагаха с човек, който би могъл да претендира за короната и да спечели рода на своя страна, то това бе самият Биргер. Разбира се, че беше честолюбив, не му беше трудно да го признае мълчаливо пред себе си. Само че не беше безразсъдно честолюбив и като се замисли, осъзна, че Фолкунгите щяха да се разделят, ако повдигнеше въпроса в крайна сметка да завземат кралската власт. Улф Фаси никога не би го подкрепил, още по-малко рицарят Сигурд и брат му Одвар. А при все че Кнут Холмгейрсон и роднините му не бяха способни да устоят и на половината от фолкунгските воини, войната можеше да продължи дълго и да нанесе големи рани на цялото кралство.

Тези причини бяха достатъчни, за да се застъпи за детето Ерик Ериксон в Дания. Така Фолкунгите щяха да възобновят силните си връзки с рода на Ерик, а хванеха ли се да поделят властта в кралския съвет, спокойно можеха да получат половината от светските столове. Важното бе мечът на ярл да принадлежи на Фолкунг и цялото управление на войските да е в техни ръце. Така щяха да спасят мира за дълго време. А тъй като Фолкунгите бяха повече, по-могъщи и по-богати от Ериковците, скоро бавното завладяване с всичките бракове между двата рода щеше да изкорени Ериковия. Мирно, но сигурно щяха да завладеят цялата власт в кралството. Само че не сега и не с насилие.

Когато към Биелбо затанцуваха шейните с всички говорители на рода от далечните Имсеборг, Форшвик, Лена и Хьонсетер в Западна Готаланд и от стопанствата в Източна Готаланд, чийто път беше по-кратък, смъртната вест от Нес още не беше пристигнала. Затова Биргер се принуди да посвети целия първи ден на обяснения как щяха да отплават на изток с поне сто фолкунгски конника, да се присъединят към Братството на меча в Рига, за което имаше много да им разказва, а след това да изпълнят отмъщението срещу Йосел. Щяха да освободят всички мъже и жени от Свеаланд, държани там в робство, да върнат всички откраднати и плячкосани вещи на собствениците им из Меларен и с това да създадат толкова много връзки чрез зависимостта на благодарността, че властта над Ериковия род да нарасне още повече. Накрая щяха да пренесат останките на брат му и покойния ярл Карл Глухия за християнско погребение в Биелбо и катедралата в Линшьопинг.

Той изложи с такава силна убедителност всичко това, което всъщност не беше планирал като основен проблем, че роднините му скоро изявиха готовността си като един да го подкрепят в тази еднакво добра и изгодна война. Насмалко да привършат тинга още след първия ден, а говорителите да се отправят към къщи, за да започнат приготовленията за войната.

На втория ден обаче откъм бързеите Му в бесен галоп дотърча конник с вестта, че кралят бе починал от треска в Нес.

Целият дневен ред за родовия тинг привидно се обърна наопаки, но Биргер се организира толкова бързо при това смъртно известие, че събуди възхищение у роднините си. При тези обстоятелства, обясни той, трябваше да отложат проблема с Йосел за в бъдеще. Най-напред важно бе едно дребно нещо — достойно много Фолкунги да изпратят крал Юхан до родовия му гроб в манастира Алвастра. Това не беше трудно за уреждане, понеже по случайност най-знатните представители на рода в момента бяха събрани на едно място.

След това обаче дойде ред на големия въпрос. Каква позиция щяха да заемат относно избора на нов крал? Тук, на този тинг, присъстваше реалната власт в кралството. Тук, в тази зала на Биелбо, щеше да се реши бъдещото щастие и благоденствие. Затова никой нямаше да напусне Биелбо, преди Фолкунгите да са взели решението си. С тези думи той седна и остави роднините си да говорят.

Както и бе предполагал, скоро стана така, че родовият тинг се раздели на две групи, едната половина смяташе, че вече е дошло време Фолкунгите да заграбят цялата власт в кралството, за да не може никой да им се опре. Другата половина говорители бяха на мнение, че би трябвало да направят това, което вероятно беше правилно още предишния път — да застанат до роднините си от рода на Ерик.

Разпрата стана голяма, особено когато онези, които предлагаха да доведат Ерик Ериксон от Дания, поискаха отговор от другите, които пък настояваха Фолкунгите да вземат цялата власт веднъж завинаги. Че кой Фолкунг беше техният претендент за престола?

На това място скоро споменаха името на Биргер, но той остана безучастен. Както и очакваше, Улф Фаси се разяри и заговори с грандиозни думи за измяна и чест, и за стари връзки между Фолкунги и Ерикови потомци, като получи подкрепа от рицаря Сигурд, който с просълзени очи разказа как той и брат му Одвар били посветени в рицарството от Ерик Кнутсон в най-черния и труден момент за кралството.

Биргер остави кавгата между двете страни да се уталожи, преди той самият да вземе думата. Първо разказа накратко и благородно колко недостоен беше за кралската корона. С това беше показал и колко трудно бе в този момент за Фолкунгите да изберат кандидат, с когото всички да са съгласни. А за него единството на Фолкунгите беше по-важно от кралската корона.

Те обаче можеха отново да заздравят връзките си с Ериковците, продължи той. Но съвсем не от благородство, или защото някои, както и той самият, бяха получили златните си шпори от потомък на Ерик, а понеже така бе най-добре за цялото кралство. Ако някой от рода на Ерик носи кралската корона, независимо кой точно, той ще е гол и беззащитен без подкрепата на Фолкунгите, все едно дали е едно дете или Кнут Холмгейрсон. Ето защо да изберат детето Ерик Ериксон за нов крал и за още един дълъг период да спасят кралството от най-голямото зло — война между родственици.

И все пак всички, които имат синове или дъщери в зряла възраст трябва да се стараят да ги оженят за Ерикови потомци. Ако постъпят така, скоро властта и кралската корона ще бъдат окупирани единствено от Фолкунги, просто трябва да се обмисли и предвиди всичко.

Така накрая ще имат възможност да завземат цялата власт в кралството, без да пролеят и капка кръв. Това беше последната дума на родовия ярл и цялото му мнение.

Фолкунгите дълго мислиха мълчаливо. Старецът Фолке, който сега отново беше кралски ярл, пръв от всички извади меча си и удари плоската му страна в дебелата дъбова маса. Скоро настана голяма врява — според добрия стар обичай роднините показаха съгласието си по същия начин. Накрая Биргер откачи от стената над стола си меча на Арн Магнусон, извади го бавно, за да могат всички с благоговение да разгледат свещения рунически надпис в злато, и тежко го удари в масата.

Фолкунгите бяха постигнали съгласие. Бяха направили и още една крачка към властта. Без да пролеят и капчица кръв.

Ерик Ериксон беше хилаво шестгодишно дете, когато пристигна в кралството си. Говореше се, че някоя слугиня в датския кралски двор го бе изтървала на каменния под, понеже беше съвсем крехък и след случилото се бе останал малко крив и куц. Придружаваше го неговият учител и възпитател Еренгисле Виг, защото при цялото нещастие, сполетяло малкия, наскоро той беше загубил и майка си, също както и баща си. Защо и как бе починала кралица Рикиса, и тя на младини, не знаеше никой.

Сега всичко премина както Фолкунгите отдавна бяха определили на собствения си родов тинг. Старият Фолке стана кралски ярл, Бенгт Елинсон — военачалник, а синът на Улвхилде, Емунд Юнсон, запази мястото си в кралския съвет. Не беше учудващо и че Кнут Холмгейрсон, старият другар на Биргер, също получи място в съвета, както и че той избра един свой роднина на име Кнут Кристинсон за същата чест. Единствената неприятност беше, че епископите под ръководството на новия архиепископ Улоф Басатьомер определиха за кралски секретар пухтящата планина от сланина — епископ Бенгт от Скара. С това Фолкунгите загубиха източника си на информация, с когото разполагаха за кратко, докато братът на Биргер, Карл от Линшьопинг, имаше задачата да изготвя всички писания на краля и да отговаря на чуждите.

Биргер благородно отклони предложението той също да получи място в кралския съвет. Имаше си няколко причини. Едната беше, че не му се искаше да рискува приятелството си с Кнут Холмгейрсон. Макар да не се бяха виждали от години, те все още бяха сърдечни приятели. Биргер обаче имаше силното чувство, че беше най-добре, а и най-сигурно да не подлага старата дружба на изпитание. Основателно предполагаше, че той и Кнут трудно биха се спогодили по въпрос за търговия, власт или война. Наистина не беше забравил думите на покойния крал Ерик, че вражда между него и Кнут би могла да срине благоденствието на цялото кралство.

Освен това той беше родов ярл на Фолкунгите. Така разполагаше с повече власт от кралския ярл и военачалника взети заедно, защото и двамата трябваше да се подчиняват на онова, което им заповяда на родов тинг. Биргер беше убеден, че същинската власт, властта на Фолкунгите, изисква повече внимание и работа, отколкото лустросаното влияние в съвета на детето крал. А и си имаше една неоскубана гъска, с която сега смяташе да се заеме с цялото си усърдие. Фолкунгите още не бяха отмъстили за смъртта на брат му и чичо му при Леал.

Работата стана още по-неотложна през това лято на коронацията — 1224 г. — защото разбойническа флота от изток за пореден път вилня жестоко из Меларен и уби не само свеи, но също така и трима Фолкунги в собствените им стопанства. Вече беше време за мъст. А Фолкунгите стояха зад Биргер като един, лесно щеше да събере повече от сто конника, които да го последват. Моментът сега беше още по-подходящ, защото в кралството цареше единство и една голяма войска Фолкунги можеше да отпътува за чужда страна, без да се страхува, че ще се завърне при опожарени стопанства.

Същото това лято бавно, но сигурно пренесоха десет ескадрона конници на Форшвик от Сьодершопинг до Висбю и оттам с по-голям кораб — до Рига. Сред по-възрастните бяха както Бенгт Елинсон с трийсет и двама мъже от Имсеборг и Емунд Юнсон с ескадрон от Улвсхейм, така и Матеус Маркусян от Форшвик. На Биргер му беше мъчно, че рицарят Сигурд и брат му Одвар бяха отказали да се присъединят с думите, че далеч не изгарят от желание да се поставят под командването на Биргер. Все пак бяха допринесли с четири ескадрона от Лена и Форшвик.

Парите за война Фолкунгите взеха от Арнес и Форшвик, а сред най-младите конници беше Кнут Торгилсон от Арнес, внукът на господаря Ескил, който не смяташе да става търговец. Биргер го направи свой собствен confanonier, което не само бе чест, но и най-защитената позиция в конната войска. Твърдеше се, че знаменосецът умира последен.

Господарят в крепостта на Братството на меча в Рига, брат Арминус, отначало показа известна неохота, когато започнаха да разтоварват на пристанището първите групи конници от варварските земи на запад. Скоро обаче се оказа, че тези мъже пристигаха със същите доспехи, каквито рицарите на меча бяха получили с цената на значително количество злато, а и младият му приятел Биргерус Готски дойде още в началото.

Първия път, когато се събраха на вечеря Биргер, брат Арминус и Бенгт Елинсон, който владееше църковния език що-годе добре, разговорът потръгна някак мудно. Братството на меча имаше доста премеждия на юг с дивите литовци и не беше успяло да посвети много време на онова, което в сравнение с тях бе просто едно малко, дразнещо камъче в обувката на войната — разбойническата банда на Йосел.

Биргер обясни, че той също е имал много дела за уреждане през последните години, но разбойниците от Йосел отново бяха върлували из Меларен на няколко пъти и вече не можеше да става дума за друго, освен да ги накажат — със или без Братството на меча. Ако ледът през зимата не станеше достатъчно здрав, за да издържи войска конници чак до Йосел, той щеше да изчака до пролетта, да въоръжи голямо количество по-малки кораби и да откара с тях Фолкунгите си при първа възможност. Стъпеха ли на сушата десет ескадрона, останалото не беше кой знае какво. Трудното беше, разбира се, пренасянето.

Брат Арминус отговори, че най-добре беше да прекарат есента в молитви и размисъл, за да видят как ледът се сковава и става достатъчно здрав, за да успеят рицарите на меча да го прекосят направо, заедно с християнските си братя. Това означаваше мигновена победа. Не беше особено сигурно ако слезеха на сушата с по-малки кораби.

Тази есен в крепостта на Братството в Рига стана тясно. Затова пък воините от Форшвик имаха възможност да участват в ежедневната тежка работа на братята си рицари на полето за упражнения, при това с огромно желание, тъй като повечето от тях бяха тренирали много по-дълго от домакините си и се представяха добре. Рицарят Бенгт се оказа непобедим на турнир, макар побелял и дори в тази свята компания.

Молитвите им бяха чути. Тази зима започна меко, с малко сняг, но след Коледа задуха вледеняващ вятър от север, който изглежда никога нямаше да отслабне и скоро морето замръзна като гладък щит. На рицарската армия не се наложи дори да заобикаля целия залив на Рига, за да прекоси леда от изток, където протокът до Йосел бе най-тесен, и където със сигурност щяха да ги очакват. Успяха да преминат по безкрайния гладък лед право от юг, като копитата на петстотин коня пристигнаха с чудовищен тътен.

На брега се натъкнаха на слаба и объркана съпротива и избиха всички. После побързаха на север и нападнаха изотзад защитните валове на островните обитатели по източния бряг. Не пощадиха никой мъж, който носеше оръжие или броня. Скоро черните пушеци на погребалните клади се наиздигаха из целия остров.

В близост до южния бряг имаше старинна крепост, не по-различна от онази, която някога наричаха Леал. Там рицарската армия си устрои лагер, след като старателно я бе разчистила от цялата мръсотия, а облечените в зелено монаси на Братството обиколиха и напръскаха с розова вода всички стени и подове.

Победата бе ясна като утринна светлина. Целият остров им принадлежеше безусловно, затова беше важно да подходят към победата прецизно, с необходимото внимание.

За никъде не бързаха, ледовете нямаше да се разтопят скоро. През това време товарни коли спокойно вървяха напред-назад между Рига и Йосел, а конни патрули имаха възможност да държат бреговете на острова под постоянно наблюдение, за да заловят всеки, намислил да избяга със злато и стоки. А когато ледовете все пак се разтопиха, пак не им беше тясно, тъй като петстотин конника лесно властваха на един остров, въпреки че там имаше около десет хиляди човека. Така или иначе гръбнакът на островната защита вече бе пречупен.

И как щяха да започнат работата сега? Брат Арминус разговаря трезво с Биргер още след благодарствената служба и вечернята на първия ден, в която участваха той и всичките му висши братя. Без съмнение рицарите на меча и Фолкунгите имаха различни цели. Лесно можеше да се обясни какво искаше да постигне Братството. Щяха да изградят укрепление на това място, но щяха да построят и църкви и да покръстят езичниците, които се явяха доброволно. Опитът им говореше, че след подобна голяма и цялостна победа, охотата да бъдат покръстени нарастваше значително сред претърпелите поражение. Освен това впоследствие се радваха на защита за живота и имуществото си.

Но какво искаше Биргер?

Първото беше отмъщение, обясни той спокойно. Второто бе да освободи всички мъже и жени от земите си, които държаха в робство. Третото бе да открие плячкосаните вещи, които принадлежаха на роднините или съседите му и да ги върне на пълноправните им собственици. Следваха по-незначителни неща като пренасянето на хората и вещите обратно през морето, но тъй като войнството му бе добро, би трябвало да успеят с лекота.

Брат Арминус кимна замислено при тези, както той се изрази, евтини и разбираеми изисквания. Сега обаче бе важно да не си пречат. Духовниците му нямаха търпение да започнат със спасителната работа. Още сега можеше да се види как първите езичници се тълпяха около крепостта, за да получат белия кръст върху дрехите си, който даваха на всеки след кръщенето, за да не го убият по погрешка.

Биргер помисли малко и предложи да извършат всичко по-бавно и старателно, понеже имаха предостатъчно време. Само да можеше всеки да бъде покръстен в собственото си стопанство, всичко щеше да мине по-лесно.

Тъй като брат Арминус не разбра предимството на този начин, който изискваше повече време, наложи се Биргер да обясни по-добре. Отне му половината нощ да го придума за това, което желаеше. И все пак наложи волята си — много неща показваха, че ако постъпеха според предложението на Биргер, нямаше да се налага да покръстват много от онези, които не търсеха искрено Бог, а просто искаха да се измъкнат от справедливо наказание.

Още от следващия ден рицарите на меча и Фолкунгите тръгнаха от двор на двор. Със себе си теглеха шейни, за да товарят освободени и вещи, както и облечени в зелено монаси, на които все пак не бе разрешено да започват покръстването си, преди да изпълнят другите задачи.

Никоя войска, тръгнала на подобна мисия, не бе по-малка от четири ескадрона, а това означаваше, че всякаква съпротива се оказваше безсмислена.

Първо обграждаха стопанството, в което пристигнеха, а конници търсеха в снега следи от бегълци, за да могат да ги върнат заедно с вещите, с които бяха опитали да се измъкнат. После рицарите на меча стояха настрана и оставяха Фолкунгите първи да свършат задълженията си.

Тогава Фолкунгите събираха всички на двора — и роби, и стопани. След това питаха на висок глас дали сред робите имаше свеи, готи или норвежци, или пък други мъже и жени от Скандинавия. Почти винаги се намираха такива.

Освободените пристъпваха напред, като разплакани редяха хвалебствия както към Бог, така и към Фолкунгите, но първо си взимаха от по-топлите дрехи на предишните си собственици. Тогава ги питаха кой се е отнасял жестоко с тях. Посочените биваха обезглавявани — и мъже, и жени, но първо изтръгваха от тях каква плячка от чужди страни са скрили. Освободените много помагаха за това и често успяваха да изнесат какви ли не вещи, които след това трупаха в шейните на Фолкунгите.

Само че и те, и рицарите на меча бяха внимателни с тази задача. Щяха да върнат онези вещи, които имаха собственици в родните земи, но единствено тях, защото не идваха като грабители, а целта на мъжете бе спасението на души и освобождаването на роби. След като сортираха и опаковаха вещите, положеха обезглавените на погребална клада, а спасените натовареха на шейните, Фолкунгите бяха готови със своята част от работата. Тогава духовниците пристъпваха напред и започваха да кръщават в повечето случаи доста покорните оцелели, които твърдяха, че горещо копнеят за Белия Христос. Някои отделни индивиди, нежелаещи да се покръстят, скоро се озоваваха на погребалната клада.

Този начин да яздят от двор на двор със спасителната задача отне времето чак до пролетта. Когато ледовете се стопиха и бягството по море отново стана възможно, всички живи на Йосел вече бяха покръстени. Освободиха повече от хиляда свеаландски роби, а също и много хора от Източна Готаланд, които живееха по брега. Вещите, които успяха да върнат в родината, изпълниха десет ханзейски кораба. От всичко намерено отново Биргер най-много се радваше на ярловия меч на Карл Глухия. Не беше показал особена милост към хората в стопанството, където го откриха.

Стараеше се да се срещне с всеки мъж и всяка жена от Свеаланд, които освобождаваха. Записваше имената им и названията на стопанствата, от които идваха, като изрично подчертаваше, че възвръщането на свободата им е заслуга на него и на Фолкунгите. Както и че може би щеше да настъпи ден, когато той ще ги потърси, вероятно тогава самият той ще бъде в беда и ще има нужда да ги помоли за една малка услуга в отплата. Само това искаше.

Тогава всеки освободен мъж и всяка жена се кълняха, че настъпеше ли този ден, те нямаше да са забравили дълга си към онзи, който ги бе измъкнал от черната бездна на безнадеждността, където бяха живели, докато бяха чули тътена на фолкунгските конници подобно на божествена музика.

Никога повече разбойници от Йосел няма да угнетяват хората от долината на Меларен, съобщи Биргер, когато се върна у дома на очаквания родов тинг в Биелбо. Все пак смяташе, че трябваше да се погрижат през идните години да заключат входа към Меларен понеже на изток живееха непознати народи, които може би искаха да се отправят по същия път, както тези веднъж завинаги сломени грабители от Йосел.

Както и бе обещал, отнесе вкъщи пречистените от огъня кости на брат си и Карл Глухия в две златни сандъчета. Много смятаха, че Улф Карлсон Фаси трябваше да покаже по-голяма благодарност, когато най-сетне успя да види баща си погребан по християнски в благословената земя на Биелбо и получи меча му на ярл от ръката на Биргер. Изглежда обаче той още не бе преодолял това, че Биргер бе станал господар в Биелбо и родов водач вместо самия него.

Архиепископ Улоф Басатьомер, който се стори на Биргер замислен и скромен човек, сам отслужи заупокойната литургия за епископ Карл Магнусон в катедралата на Линшьопинг.

Над страната се спусна време на дълъг мир. Никой не плетеше интриги в кралския Нес, а детето крал бе възпитавано от датските си учители в пълно спокойствие. Новият архиепископ Улоф беше повече от сплашен и никак не мислеше за нови кръстоносни походи на изток. Биргер пък бе спечелил колкото чест, толкова и злато, тъй като за отмъщението срещу Йосел сега говореха много, особено на север в Свеаланд, откъдето бяха повечето освободени.

Никой разбойник, а от тях имаше малко в мирни времена, не смееше и да си помисли да открадне булка на път за сватба на Фолкунги. Всяко сватбено шествие бе обграждано от фолкунгски конници с всяващи страх лица и бляскави брони. Биргер беше дал строгата заповед всяка младоженка от рода им да бъде съпътствана от поне два ескадрона. Заредиха се много сватби между родовете на Фолкунгите и на Ерик през тези мирни години — точно както беше определил родовият водач.

В тези светли времена Биргер най-сетне намери повече време да посещава Сигни. Тя беше получила красиво новопостроено стопанство на брега на езерото Унден, където течеше широк поток. Около двора бяха разчистили парцели ниви, а крайбрежните ливади даваха изобилна паша. Не можеше да се оплаче от богатството в стопанството, но то беше отдалечено, от всички страни го заобикаляха големи гори. Прокараха път от Елярос нататък към западния бряг на Ветерн, така че покрай стопанството минаваха пътници почти всеки ден. Сигни не разполагаше с много мъже за защита, но знамето на Фолкунгите се вееше високо и ясно над стопанството, за да предупреждава всички. Биргер беше казал, че гербът му вероятно ще й носи повече сигурност, отколкото жадни за бира стражи, които само създаваха проблеми.

Той не обичаше да пътува с охрана към Сигни, най-добре беше да бъде сам, понеже животът му с нея не засягаше другиго. При нея беше скромен като всеки друг мъж със съпруга и дете у дома, защото там, навътре в гората, не му се налагаше във всеки един момент да помни, че е ярл на Фолкунгите. Ето защо го обземаше чудно спокойствие всеки път, когато я посещаваше и спеше при нея.

Трудно му беше да се раздели със Сигни и винаги потегляше по-късно от предвиденото, та му се налагаше да язди дълго на лунна светлина или да пренощува в гората. Не се боеше от хора в мрака, понеже никой не беше толкова глупав да доближи мъж с фолкунгския герб — Биргер се бе погрижил да научат надлъж и нашир какво се случваше с всеки, извадил меч срещу Фолкунг. А силите на мрака, които може би съществуваха в дълбоката гора, не бе срещал никога освен с жалка маскировка, всички горски звуци пък му бяха добре познати. Писък на сова бе просто сова, както и любовният рев на елена в септемврийската нощ си беше елен и нищо повече.

Онзи единствен път, когато не всичко щеше да бъде както обикновено на връщане от Сигни, той по навик беше тръгнал твърде късно и по обичай му се наложи да спи една нощ в гората, Биргер лежеше доволен в самотата си до гаснещия огън и в полусън се опитваше възможно най-дълго да задържи спомена за нейните ръце, лице и пъргаво тяло. Беше й обещал да нарисува едно или няколко червени сърца до фолкунгския лъв като свой собствен знак и това щеше да бъде тяхната тайна, техният герб. Невъзможно бе да му стане съпруга, не само заради неодобрението на Ингрид Улва, а защото самият той заповядваше всеки младеж от рода им да сключва брак в името на властта, а не на любовта, тъй като властта и любовта рядко следваха един и същи път. Може би милата Сигни бе разбрала това, а може би не спираше да се надява на чудо.

Преди да заспи, мислите му пърхаха още известно време около сина му Грегерс — вече бе прекарал три години във Форшвик и се беше научил на всичко, което можеше да се очаква за това време. Виждаха се само на големите коледни угощения в Биелбо, където водеха и Сигни, и около светлия Великден, когато всякаква работа спираше във Форшвик. Той самият никога не стъпваше там. Да, беше срещал рицарите Сигурд и Одвар на всяко събрание на Фолкунгите, тъй като се изказваха от името на Лена и Форшвик, но те никога не проявяваха към него друго освен студенина и той се отнасяше с тях по същия начин. Алде не бе виждал от много години, знаеше само, че е родила две дъщери, чиито имена бе забравил.

Зави се по-хубаво с мечата си кожа и дебелото наметало и в топлината скоро засънува неща, които нямаха нищо общо с конници и власт.

Шестима мъже го нападнаха в ранните часове на зората, когато спеше най-дълбоко. Както си лежеше плътно загърнат в първата нощ на мраз тази есен, нямаше много възможност да се отбранява, преди да го завържат за един боров ствол, да разпалят огъня и да започнат да разучават плячката си. Тъй като не го бяха убили веднага, Биргер предположи, че някой враг им бе възложил да го заловят жив и не намери за нужно да си прави труда да спори с тях. Още повече се учуди, когато отвориха багажа му и отначало останаха много доволни от намерените скъпоценности, но скоро се усъмниха, когато обърнаха щита му към огъня и видяха герба на Фолкунгите. От последвалата разпалена свада сред разбойниците, понеже си бяха такива, Биргер разбра, че далеч не преследваха него, а просто плячка. Златният лъв обаче ги бе поставил пред труден избор: бързо да се предадат и да помолят за милост, или да убият Фолкунга и старателно да го заровят или пък да го потопят в най-близкото езеро. Изглежда двама от шестимата мъже имаха повече власт над останалите, които се свиваха като роби щом им заговореха.

На Биргер му беше трудно да се бои за живота си, понеже случката му се струваше твърде неестествена и достойна по-скоро за смях, отколкото за страх. От всички мъже в кралството, които разбойници можеха да открият в гората, тези нещастници се бяха натъкнали на най-неподходящия. Въпреки че Биргер беше завързан и понабит, той изведнъж намери положението си толкова нелепо, че избухна в смях. Кавгата между шестимата разбойници секна на мига и всички се втренчиха в него онемели, а бялото на очите им лъщеше от уплаха в сивата зора.

— Какво може да намира за смешно един вързан мъж на меч разстояние от смъртта? — попита един от мъжете и пристъпи към Биргер, наведе се и го погледна строго в очите, сякаш за да провери дали там не откриваше лудост.

— В такъв случай сме седмина на крачка от смъртта — отговори Биргер бавно. — Затова трябва да подбираме внимателно думите в нашите преговори и да не прибързваме.

— Може би смятаме да те пощадим срещу откуп от роднините ти, затова не те убихме веднага — отвърна гневно другият, а хората му се скупчиха около него и се наведоха, за да чуват по-добре.

— Ние, Фолкунгите, никога не плащаме откуп за своите близки. Затова пък убиваме всеки, вдигнал ръка срещу нас. Ето защо си се поставил в безизходица, разбойнико. Както разбираш, май си единственият, заловил и завързал Фолкунг — отговори Биргер с повече дружелюбен, отколкото заплашителен тон, като че ли обясняваше нещо на дете.

— Какво тогава ще ни предложиш срещу живота си? Какво ще ни дадеш в замяна, ако те пуснем на свобода? — попита разбойникът.

— Единственото, което мога да ви обещая точно в този момент, е бърза и безболезнена смърт — отговори Биргер с широка усмивка, но веднага продължи мисълта си, понеже забеляза физиономиите на останалите, примесили страх и гняв. — Но тъй като разбирам, че не бихте сметнали подобно предложение за щедро, може би се налага да измислим нещо по-добро. Кажи ми името си и ми обясни защо си оставил стопанството и земите си, за да хукнеш по горите, говориш като мъж, роден свободен, не като роб.

— Първо ти ми кажи името си, Фолкунг! — заповяда сприхаво водачът на разбойниците.

— Аз съм Биргер Магнусон от Биелбо, родовият ярл на Фолкунгите. Сега незабавно ме освободете от тези въжета, за да продължим преговорите си по-спокойно — отговори Биргер с усмивка и с ясното съзнание как споменаването на името му щеше да се отрази на злочестите разбойници.

Те се прекръстиха, погледнаха към сивото небе и не мислиха дълго, преди да отрежат ремъците, които пристягаха Биргер. Той се изправи бавно и разтърка китките си, взе безусловно меча си от единия от идиотски зяпащите го мъже и го затъкна на колана си, преди да им направи знак да седнат около огъня. Не каза нищо, а ги изчака да донесат още дърва и да пораздухат въглените.

— Както казах, сега трябва да подбираме внимателно и думите, и мислите си — започна Биргер предпазливо, след като вече бяха седнали в кръг около огъня, който се бе разгорял и пращеше. — Много добре разбирам, че не сте имали намерение да заловите Фолкунг, още по-малко водача на рода. Мога да ви простя тази грешка и да ви обещая снизходителна смърт. Нека обаче видим дали има друг начин да изкупите дълга си към мен. Като начало искам да знам как се казвате, откъде идвате и защо сте избягали в гората.

Двамата водачи бяха братя и се казваха Торгейр и Аунунд. Бяха живели в мир и благоденствие на собствена земя като свободни чифликчии, стопанството им се наричаше Бекафален и се намираше в съседство с чифлика Йевста. Злодей на име Сванте първо бе отвлякъл най-малката дъщеря от Йевста, насилил я да му стане жена, а после се върнал с въоръжени мъже и завзел цялото стопанство. По изключение затворил майката и бащата на булката в една горска колиба. След това апетитът му пораснал и завладял с насилие и заплахи всички чифлици около неговия — накрая дошъл ред и на двамата братя и баща им. Юнкер Сванте бе мъж с родов герб и дълъг саксонски меч, трудно беше за селяните да му се противопоставят. Убил баща им, като го обидил пред свидетели в собствения му двор, и то на такъв висок глас, че бащата се принудил да извади меч заради честта си. След това Сванте взел цялото стопанство като цена за помиряването, понеже твърдял, че е получил драскотина на едната ръка, когато е убил баща им. Веднага прогонил братята от собствената им наследствена земя с бой и срамни обиди, със себе си взели и четирима от робите си, които вече били свободни. На каква стойност можеха сега да оценят свободата на онзи, който е извън закона? В гората се бяха посветили на залавянето на пътници, които принуждаваха да откупват свободата си и така си живееха, макар това да бе жалко съществувание.

Биргер слушаше с нарастващ интерес, понеже му се стори, че разпознава името Йевста. Името Сванте също го накара да разтършува из паметта си. Известно време мълча и мисли, докато му се стори, че си спомня правилно.

— Разкажете ми нещо повече за този Сванте — каза той замислено. — Как изглежда родовият му герб? Някога бил ли е на тинг заради една Божия присъда, която да реши дали той или един подарен роб е откраднал три златни монети?

— Точно така! — потвърди Торгейр удивен. — Това стана преди да завземе цялото стопанство, беше гостувал там, откраднал и обвинил една подарена робиня на име Иша, която принудил да носи желязо, преди да я обесят. Бог да се смили над душата й!

— Да, Бог да се смили над душата й — съгласи се Биргер. — Аз знам, защото присъствах на тинга в Аскеберя преди много години, когато това се случи. От онзи ден не съм забравил крадеца Сванте. Ето защо сега можем да уредим работата така, че всички да запазим честта си. След три дни ще се срещнем на кея при Ветерн, който се намира в края на тази пътека. Оттам ще яздим до Йевста и ще възстановим справедливостта.

Като каза това, Биргер се изправи, взе седлото и отиде при жребеца си. Когато се върна при лагерния огън, за да прибере кожите за спане и щита си, шестимата мъже седяха оплетени в разпра, която Биргер трудно можеше да проумее, тъй като току-що бяха получили предложение, каквото едва ли биха могли да отхвърлят.

— Откъде да знаем, че няма да ни измамиш? — избухна онзи от братята, който се наричаше Аунунд. — Откъде да сме сигурни, че не казваш това, само за да откупиш живота си, а после да се върнеш с много мъже и да ни убиеш?

— Защото още си жив, и защото разполагаш с език, който се движи опасно пъргаво — отговори Биргер. — Бяхте мъртви в момента, в който ми върнахте меча, стига да пожелаех. Но нали намерихме по-добър път.

— Та ние сме шестима! — възрази Аунунд разпалено.

— Вярно е — отвърна Биргер, бавно извади меча си и го насочи към него. — Вие сте шестима разбойници, а аз съм Фолкунг. Ако наистина искаш да провериш думите ми, направи го сега. Но си спомни, че отначало можех да ви предложа само милостива смърт, а стигнахме до нещо, което е по-изгодно и за мен.

Тогава брат му Торгейр се изправи и застана с разперени ръце пред сприхавия Аунунд, казвайки, че що се отнася до него, смяташе думата на един фолкунгски ярл за сигурна, както бе сигурно и че слънцето ще изгрее, всички те щяха да дойдат на срещата след три дни според уговорката.

Така и стана. Биргер пристигна с два ескадрона от Биелбо и няколко допълнителни коня, за да могат Торгейр, Аунунд и четиримата им освободени роби да попълнят крайните редици на мощната войска конници в синьо и сребристо, която скоро пристигна с гръм и трясък в стопанството Йевста.

Господарят Сванте не очакваше подобно посещение, и когато изтича на двора във владението си, първо реши, че са настъпили злощастни времена и идваха да вземат всеки мъж от стопанствата на Йевста, който бе способен да носи копие или лък.

Вместо това след малко се намери срещу самия ярл на Фолкунгите, за да изяснят едно дело, което в никакъв случай не бе в негова полза. Най-напред го принудиха да припише чифлика Бекафален на бедните братя Торгейр и Аунунд, след това получи предложение за Йевста и принадлежащите му стопанства, което бе смехотворно ниско, но се оказа трудно за отхвърляне, понеже дворът гъмжеше от конници в железни доспехи. Ярлът на Фолкунгите носеше пособия за писане и печат, самият той умееше да пише и всичко бе извършено справедливо и законно чак до мизерното заплащане.

Когато мастилото и печатът изсъхнаха, фолкунгският ярл изведе господаря Сванте на двора, който до преди малко му принадлежеше, подаде му меча му и заразказва на висок глас пред всички домашни как този мерзавец на име Сванте, когото имаха за стопанин, беше долен крадец, присвоил си някога три златни монети тук, в стопанството Йевста. Беше се измъкнал от това престъпление подобно на виеща се змия, като обвинил в кражбата една беззащитна подарена робиня на име Иша, поради което я убили. Никой не би могъл да намери по-голям страхливец от този Сванте и сега той щеше да си тръгне от имотите и стопанството си обезчестен.

Колкото повече говореше ярлът, откъм домашните и робите се разнасяше все по-силен кикот, после смях, а най-голямо бе щастието на братята Торгейр и Аунунд. Накрая Сванте се пречупи, сякаш му причерня пред очите. Извади меча си и се втурна разярен към мъжа, който за няколко мига го бе опозорил повече, отколкото беше изтърпял през целия си живот.

Щом отнесоха трупа на Сванте, Биргер отиде при Торгейр и Аунунд, докато избърсваше меча си от кръвта, и заяви, че сега между тях цари мир и всичко е простено. И все пак те трябваше да се погрижат да върнат каквото дължаха и да се помирят с всички, които бяха ограбили. Ако някой заговореше за разследване и тинг щяха да казват, че са под защитата на Фолкунгите, а нуждаеха ли се да вземат на заем сребро, за да изплатят дълговете си, можеха да дойдат в Биелбо.

Едно нещо обаче щяха да помнят от днес нататък. Благосклонността си имаше цена. В момента бяха длъжници и вероятно един ден щеше да се случи така, че Биргер да ги помоли за услуга в отплата, може би малка, може би голяма. Братята се заклеха във всичко свято, че ще да изпълнят каквото и да ги помоли господарят Биргер.

Тъй като Торгейр беше по-възрастният от двамата, той стана стопанин на Бекафален, макар да бяха равноправни собственици. Биргер назначи Аунунд за управител на собствения си нов чифлик Йевста.

Така сприхавият Аунунд се оказа онзи от двамата братя, който получи по-силната защита от гневни техни жертви, защото над стопанството Йевста скоро се развя знамето на Фолкунгите.