Наследството на Арн

I

Великата победа при Гестилрен през лето Господне 1210-о имаше висока цена. След нея останаха много вдовици, а още повече сираци. Годината на траур скоро измина, но мъката се задържа дълго.

Тя глождеше младия Биргер Магнусон много по-дълбоко и жестоко отколкото братята му, въпреки че те също бяха останали сираци, както и самият той, а и също като него бяха загубили високо почитания си и обичан дядо Арн.

Само че Биргер се беше бил при Гестилрен, тъй като независимо от крехката му възраст, му беше оказано доверието да язди с герба на кралството между крал Ерик Кнутсон и военачалника Арн Магнусон. И така Биргер видя как собственият му баща Магнус Монешьолд язди право към смъртта заедно с множество от по-възрастните Фолкунги. Случилото се злощастие трябва да е станало доста бързо, но в спомените му беше като насън, сякаш тежките, облечени в желязо коне на всичките му по-стари роднини се движеха със забавен ход.

Кралят и военачалникът, най-изтъкнатите им хора и вестоносците, както и един ескадрон леки конници от Форшвик стояха на върха на един хълм с добра видимост над цялото сражение. Всички те едновременно видяха какво неминуемо бе на път да се случи и нищичко не можеха да направят, освен безмълвно да се прекръстят.

По-възрастните Фолкунги, които не бяха обучени във Форшвик като синовете си, бяха преминали в атака, без да изчакат червения флаг на военачалника на хълма. Може би нямаха търпение да влязат в бой и съвсем сигурно беше, че никой от тях не беше прозрял колко опасно бе да нападнат рано.

Тези, които яздеха долу самонадеяно и решително към идващите насреща им датски конници, така и не видяха как един огромен черен облак се надигна зад тях като предвестник на смъртта. Две хиляди от датските стрелци с дълги лъкове в уреченото време бяха изпратили първия си залп, бързо последван от втори и трети. Повече от половината ездачи на Фолкунгите се намираха твърде напред и бяха повалени сякаш от косата на ангела на смъртта, точно когато се канеха да нахлуят сред датските врагове. Те умряха от високомерие и безразсъдство.

Това никак не намаляваше мъката. В този миг горе на хълма с военачалника младият Биргер далеч не беше единственият младеж от Форшвик, който остана без баща.

Плакаха чак след победата.

Годината на траур свърши точно преди жътва, която този път обещаваше да бъде необичайно богата. Тогава младият Биргер замина обратно за Форшвик, въпреки че майка му Ингрид Улва, на която малцина млади или стари дръзваха да противоречат, се опитваше ту да го придума, ту да му заповяда да остане с братята си в Улвоса. Тя смяташе, че духовните знания, които той най-добре можеше да усвои у дома (понеже наскоро бе наела още един учител от Шенинге), бяха много по-достойни за синовете й и за бъдещите им деяния, отколкото изкуството на войната и парите, което се преподаваше във Форшвик.

Биргер отказа да се прегъне пред тези думи. Защитаваше се с това, че му беше втръснало от духовници още от петгодишен и че вече умееше да говори и пише добре както на езика на църквата, така и на франкски, и знаеше повече от достатъчно за Светото писание. Но още не беше посветен в рицарство, а с по-малко не искаше да се задоволи в живота. Уверенията на майка си, че вече му е писано един ден да стане много по-високопоставен от рицар, той отхвърли с думите, че никой не е способен да види бъдещето, каквото и да си говорят и шушукат хората за собствената му майка. А дори и да беше така, върховната власт в кралството изискваше да владее военното изкуство също толкова добре, колкото и духовното познание.

По-късно, когато от кея на Улвоса се беше качил на един от товарните кораби, който редовно кръстосваше между Линшьопинг и Льодьосе, и бе започнал пътешествието към Форшвик, той се позамисли, че майка му беше отстъпила по-лесно, отколкото се бе опасявал. Но във Форшвик така или иначе щеше да отиде, сега копнееше за него повече от което и да е друго място след тази траурна година, преминала главно в помени у роднини.

Топлата лятна вечер беше напреднала, когато корабчето наближи Форшвик с помощта само на един лек западен ветрец, който едва набръчкваше водната повърхност на път към по-вътрешните ниски кейове. Дълго преди да пуснат котва вятърът донесе специфичните миризми на Форшвик, които не биха могли да дойдат от друго място, нито от Западна, нито от Източна Готаланд. Ароматите приличаха на приказки, които разказваха за далечни страни с дървените въглища на ковачници и стъкларски работилници, току-що изпечен хляб от глинени пещи, които изглеждаха като кошери в земята, примамливи миризми от решетки върху жарава, където се печеше агнешка кайма, подправена с онези кимион и пипер, които се намираха само във Форшвик, и още по-силния аромат от розовите градини на баба му Сесилия Роса. Към тях се присъединиха и всичките звуци, собствената песен на Форшвик от звъна в ковачниците, задъханите духала и пронизителните писъци на въртящи се триони. Това можеше да бъде само Форшвик. Тук беше дошъл едва на пет годинки, за да се учи, тук беше прекарал и по-голямата част от живота си. По този начин Форшвик му беше много повече дом от Улвоса на отсрещния бряг на Ветерн.

Той скочи чевръсто на брега, още преди корабът да е успял да пусне котва както трябва, дръпна плаща си над меча и хукна нагоре по дългата широка стълба, повече от половината вече изваяна от камък.

Беше като да пристигнеш в нов град, където никой не обръща внимание на новодошлия, дори да носи синьото наметало на Фолкунгите, защото почти всички млади мъже във Форшвик бяха облечени така. И точно както в градовете всички бяха заети с нещо. Внасяха въглища в ковачниците на кобилици през рамо, возеха пясък към стъкларските работилници или пък нареждаха медни паници и глинени кани при горните кейове, за да подготвят място за товарите, докарани с последния кораб през Ветерн. Слугини тичаха с големи дървени подноси прясно изпечен хляб, месари се превиваха под тежестта на месото по пътя от кланицата към готварниците и посред цялата суетня жужаха чуждите езици, които се говореха само във Форшвик. Той постоя опрян на един ъгъл, който едва доловимо се тресеше от големите мелнични колела, скърцащи и виещи вътре в сградата. Поемаше въздуха и звуците на Форшвик и сякаш изобщо не беше отсъствал особено дълго. Откъм другия край на селото, далеч при местата за бойни упражнения, се чуваше грохотът на конски копита.

Пръв го откри Йоханес Яковиан, негов връстник, който веднага дотича при него и дълго го прегръща. А скоро, когато в оживен разговор се отправиха към стаята на госпожа Сесилия Роса, вече му беше ясно, че нищо лошо не бе сполетяло Форшвик през изминалата година. Там сякаш времето беше спряло и не бяха усетили никаква война.

Йоханес, синът на началника на работилниците Яков Вахтиян, имаше навика да говори смесица от много езици като се развълнуваше — език, възникнал сред децата във Форшвик, неудобен за непривикналия и неразбираем за пришълеца. По краткия път към канцеларията на госпожа Сесилия Роса Биргер се принуди да пита по три-четири пъти, докато получи в отговор една франкска или латинска дума. Беше им трудно да се разделят пред вратата, понеже на Йоханес тъкмо му хрумна да разкаже нещо, което може би бе важно, но все пак трудно за разбиране — как са подобрили дъскорезниците във Форшвик, та сега свършваха двойна работа за един ден. Когато обаче Биргер най-сетне заоправя наметалото си и извади напред меча пред свитата си лява ръка, Йоханес бързо разбра намека и се сбогува срещу обещание на следния ден да му покаже новите дъскорезници.

Останал сам, Биргер постоя известно време с наведена глава, като че ли се молеше. После си пое дълбоко въздух, отвори рязко ниската дървена врата и прекрачи прага на бабината писарска стая.

Тя седеше с гръб към него, наведена над счетоводните си книги с перо в ръка. Косата й, сплетена на дебела плитка, сега бе цялата сребристосива, не беше останал и едничък червен косъм. Тя не бързаше, спокойно остави перото пред себе си, а с другата ръка се протегна да вземе черния си воал на вдовица, преди да се обърне с въздишка. Изражението й не беше неприветливо, нито пък дружелюбно, тъй като й беше неприятно да я смущават докато смята.

Лицето й обаче бързо се промени при вида на внука й. Изправи се, пребледня и сложи ръка на устата си, сякаш да сподави писък. Той се втурна да я прегърне. Обхвана я с две ръце и я залюля утешително напред-назад, без да каже нищо.

— Трябваше да ме известиш предварително, скъпо дете — каза му тя накрая, като го отблъсна нежно и му посочи едно тапицирано с кожа столче за посетители и някак несигурно седна отново на писалището си.

— Нямах намерение да преча или да изненадам неприятно милата си баба — смути се Биргер, седна и простря наметалото си в полукръг около себе си.

— Биргер, Биргер… не си мисля, че си имал лоши намерения — почти прошепна тя. — Но когато се обърнах с очи, замъглени от сметки, и те видях в сянката на светлината отзад, не видях теб, а моя любим Арн. Видях наметалото и меча, позлатеният кръст лъщеше на светлината и тогава за миг видях него, чийто меч носиш.

— Нося го с голяма гордост — смънка Биргер с наведена глава. — Няма вещ на тази земя, който да ми е по-скъпа от този меч, разбирате това, бабо.

— В сърцето ми няма и сянка на съмнение — отвърна тя с най-обичайния си тон, примесил поравно насмешка и искреност. — Въпреки това смятам, че трябва да пазиш този меч, да го носиш на празници, щом така трябва, и все пак не на всяко дребно пътуване. Ако го изгубиш, никога няма да можем да направим нов.

— По-скоро ще умра, отколкото да изгубя този меч — разпали се той.

— Да, да — веднага се усмихна тя подигравателно, — този меч е размер септум, а ако си спомням и виждам правилно, ти имаш нужда от размер квинтум. Ще се погрижим за това преди да измине утрешният ден, обещавам ти. И все пак трябваше да ме известиш предварително, сега къде ще намеря бира, за да посрещна обичния си внук?

— Изобщо не е необходимо да си правите труда, скъпа бабо. Не съм дошъл във Форшвик, за да пия особени количества бира, а за да постъпя на служба при вас незабавно — обясни Биргер с вдигната глава и възобновена увереност.

— На служба при мен? Не звучи зле — засмя се Сесилия Роса, но погледът й бе изпълнен повече с любов, отколкото с насмешка. — А каква служба си избрал? Мелничар, тъкач, дърводелец или стъклар? Може би медникар или пък ловец? Вероятно рибар? Разбира се, за ратай в обора или налбант си идеален, но някак си не ставаш толкова за готвач. Е, кажи ми, преди да умра от любопитство, каква служба?

— Мислех си да започна в рицарската зала във Форшвик — смотолеви Биргер с пламнали бузи.

— Ах! В рицарската зала, как не се сетих! Да, там наистина има много място, сега само рицарят Сигурд и рицарят Одвар живеят постоянно там. Разбира се, че можеш да живееш в къщата, дядо ти Арн ти даде достъп до рицарската зала, знам. Но какво смяташ да правиш, освен да живееш там?

— Много добре знам това, скъпа бабо — смънка Биргер. — Повече от десет години съм се учил във Форшвик, още откак бях на пет. Далеч не съм силен като рицаря Бенгт, но и в цялата страна вече няма такъв. Не съм силен и като рицаря Сигурд или Одвар, но мога да обучавам най-младите и сам да се уча от Сигурд и Одвар. С това намерение умолявах майка ми Ингрид Улва да се върна във Форшвик.

— Хубаво говориш, скъпи Биргер — отвърна Сесилия Роса замислено. — Напомняш ми на някои други от твоя род, не се прегъваш пред присмех и това е хубаво. Сега обаче ще ти кажа, че доста неща са се променили тук. В годините преди войната тук имахме почти по сто деца наведнъж, е, от хлапаци до млади мъже. Сега обаче са значително по-малко от половината, а нови крехки мъници на около пет годинки имаме само шест-седем. Трябва също да знаеш, че много от тези най-малките дори не са Фолкунги.

— Какви са тогава? — вдигна вежди Биргер.

— Синове на освободени от Форшвик или чужденци — отсече Сесилия Роса. — Искаш ли да обучаваш и такива?

— Със сигурност — отвърна Биргер. — Много освободени или чужденци не отстъпват на Фолкунгите, освен това скъпият ми дядо правеше Фолкунги от освободени, като ги приемаше в съвета. И аз бих постъпил така.

— В такъв случай се гордея с теб, Биргер — изведнъж се умисли Сесилия Роса. — Сега вече зная на кого си се метнал. Започваш служба утре и ще живееш в рицарската зала. Утре ще те снабдим с всичко, което може да ти потрябва, включително нов меч за упражнение и един за бой, за да закачиш този сред извоюваните вражески гербове и щитове на стената вътре. Тази вечер обаче ще набавим бира за добре дошъл. Веднага ела да те прегърна отново!

Първата седмица на Биргер като учител във Форшвик се оказа толкова по-трудна от очакваното, че се зачуди да не би да е сбъркал. Негова бе отговорността за упражненията на най-малките, които започваха след молитвата при изгрев-слънце и продължаваха чак до обед. Следобед крехките мъници се учеха при монаха в ризницата на малката дървена църква, но тогава Биргер трябваше да продължи с много по-тежките упражнения, водени от рицаря Одвар и младежите на неговата възраст, за които това беше последната година във Форшвик.

Когато беше с най-малките, му се наложи бързо да се научи да подхожда внимателно, защото всичко онова, което причиняваше болка, предизвикваше доста плач и писъци. След това, в най-лошия случай леко подут от обилния обяд, какъвто винаги поднасяха във Форшвик, а той хапваше с твърде добър апетит, следобед Биргер попадаше сред своите връстници и от всяко упражнение се научаваше още повече. Никой не подхождаше внимателно към него, защото произхождаше от най-благороден род, син на майка с кралско потекло и внук на Арн Магнусон, а също и близък роднина на ярловете от Биелбо. Напротив, сякаш за другите беше въпрос на чест да посрещнат с меч или копие тъкмо Биргер, с най-голямо удоволствие го поваляха от седлото на полето за езда и на това бяха равносилни пакостите, когато успяваха да ударят брадичката му с ръба на собствения му щит.

Получи добро жилище в рицарската къща във Форшвик, но нямаше сили да прочете и ред от която и да е от двете римски книги за военното изкуство, останали от дядо му Арн, защото всяка вечер рухваше в леглото и заспиваше с болки в крайниците. По същия начин не успяваше и да поговори за всичко, свързано с войната, с рицарите Одвар и Сигурд, които се разпореждаха във Форшвик. Биргер подозираше, че тъкмо майка му Ингрид Улва стоеше зад тази непоносима строгост, че беше говорила със своята свекърва и приятелка Сесилия Роса и че скъпата му баба на свой ред се бе обърнала към двамата рицари. Това подозрение обаче по-скоро подклаждаше решителността му, без да го кара да превие врат. Той стискаше зъби и всяка ранна утрин правеше нови опити.

Все пак Биргер отправи към Бог една кратка благодарствена молитва, когато на втората седмица му се удаде възможност за промяна. Един ден пристигна рицарят Бенгт Елинсон от Имсеборг, придружаван от десет от собствените му воини. Той не само бе учил във Форшвик, изминавайки целия дълъг път от хилаво и самотно дете до посветен рицар, но беше и един от най-твърдите и силни бойци в цялото кралство. Той имаше дело за тинга[3] в Аскеберя и за тази цел искаше най-напред да подобри оръжията и сбруите на хората си, както и да назначи още шестима от Форшвик, по възможност от по-знатни родове, а това означаваше на първо място Биргер. Рицарят Бенгт имаше нужда от пълен ескадрон, който според форшвикските правила се състоеше от шестнайсет мъже — точно толкова, колкото бяха нужни за полагането на пълна клетва на тинга. Делото касаеше спор за земя между рицаря Бенгт и един негов съсед и той предпочиташе да уреди подобен въпрос в тинга, а не с меч в ръка. Това го казваше не от страх пред меча, тъй като никой в страната не беше по-силен от рицаря с оръжие в ръка. Всички знаеха, че самият Арн Магнусон смяташе Бенгт Елинсон за един от най-личните си бойци.

Когато на следния ден ескадронът от Форшвик наближи тинга на Аскеберя с гръм на копита и с плясък прекоси брода на река Тида, всички насъбрали се там онемяха и за миг съвсем забравиха крадците, които тъкмо смятаха да обесят. Ескадрон от Форшвик представляваше могъща гледка. Всички бяха облечени еднакво, всички носеха синьото наметало на Фолкунгите и ризници в синьо и сребристо. Черните им сбруи лъщяха, а конете им бяха жизнени и буйни, каквито само коне от Форшвик могат да бъдат. И въпреки че в миналото се намираха мъже, които сумтяха и оплюваха тези чужди коне, вече на никого не му минаваше през ума подобно нещо. Един млад жребец от Форшвик предполагаше цена, колкото за средно голямо стопанство, и дори да имаше мнозина желаещи, единици можеха да си го позволят.

Биргер яздеше начело до рицаря Бенгт — двамата бяха единствените в ескадрона, които имаха право да носят лъва на Фолкунгите на гърба на плащовете си. Момчето се терзаеше, задето се беше изчервило и не умееше да се държи хладнокръвно спокойно като рицаря Бенгт пред всички зяпнали ги погледи. Не беше трудно да се прозре, че такова пристигане на тинга имаше за цел да направи голямо впечатление. В този момент обаче Биргер не разбираше с какво намерение рицарят демонстрираше сила.

Докато мъжете от Форшвик слизаха от конете си, разхлабваха коланите им и обикаляха хората, за да поздравят роднини и познати, делата на тинга малко по малко бяха възобновени. Обесиха двама крадци, които се дърпаха и кълняха. Единият особено развесели множеството, защото се посра точно преди да умре, въпреки че това не беше необичайно.

Биргер не познаваше никого на този тинг, затова през цялото време не се отделяше от рицаря Бенгт и поздравяваше вежливо, но някак отсечено и студено всички онези, които идваха да се поклонят на воина и да изразят покорството си. Самият лагман[4], Рюдрик от Аскеберя, също дойде да говори с него и се извини, че не можеха веднага да се заемат с неговото дело, защото щеше да им е трудно да започнат наново нажежаването на желязото. А рицарят Бенгт само се подсмихна и махна с ръка: делата на тинга можеха да си продължат по план, не му пречеше. Лагманът се поклони угоднически и бързо се върна при камъка на върховния съдия, откъдето продължи работата си, отпреди рицарите от Форшвик да смутят мира, без това да изглежда преднамерено. Но че беше така, Биргер не се и съмняваше.

Други неща обаче го правеха несигурен — защо нажежаваха желязо и защо лагманът се подмазваше и се държеше като подчинен на друг мъж на мястото, където той самият винаги е най-високопоставен. Погледна предпазливо рицаря Бенгт, но не успя да разчете някакъв отговор на въпросите си по суровото му лице.

Мълчаха известно време, а Биргер опита да скръсти ръце на гърдите си както рицаря Бенгт и най-вече да изглежда също толкова непроницаемо строг, но така и не успя да сдържи любопитството си и накрая попита.

— Прости ми, рицарю Бенгт, ако в този момент изглеждам като глупак — подхвана той предпазливо, — но въпреки че съм от Форшвик и съм научил много неща, които тези мъже на тинга не умеят, все пак съвсем не всичко ми е ясно.

— Ако Форшвик е царството небесно, ти си долу на земята — отвърна рицарят Бенгт свъсено. — Намираме се сред нищожества и несправедливости, а ти не си възпитан в такива условия от скъпия ти дядо и мой учител. Е, питай, все ще мога да ти обясня!

— Как може един лагман да се унижава така, както онзи Рюдрик, докато беше при нас? — разпали се Биргер.

— Защото е нищожество — отвърна рицарят Бенгт с презрителна усмивка. — Той почита шестнайсет форшвикски меча и шестнайсет от копията ни повече, отколкото закона.

— А нажеженото желязо?

— Ще унижат някого двойно, ще го измъчват и след това ще го обесят. Това е една от най-големите несправедливости тук на тинга — процеди рицарят Бенгт през зъби. — Гледката не е толкова весела като обесването на няколко крадци и няма да си помисля нищо лошо за теб, ако се отдалечиш, сякаш ще пикаеш дълго време, когато това започне.

— Аз съм Фолкунг, нямам право да показвам страх — отвърна Биргер тихо.

— И двамата сме Фолкунги и не ни е страх от нищо човешко, не това е въпросът! — избухна рицарят Бенгт и се обърна към Биргер, сграбчи раменете му и го погледна право в очите. — Обаче можем да покажем презрението си, като и двамата си тръгнем оттук, когато издевателстват над закона. Или пък можем да останем и да научиш нещо, което никога няма да забравиш — какво е закон и какво — беззаконие.

На Биргер му беше трудно да реши. Внушаваше си, че това, което предстоеше да се случи, бе важно за научаване, и затова трябваше да остане. Но ако самият рицар Бенгт възнамеряваше да обърне гръб с пренебрежение, то той щеше да има добра компания, ако направи същото.

През това време изведоха отпред младата Иша само по риза, с голи ръце, вързани на гърба й. Косата й щеше да бъде светла като коприна, ако не бе сплъстена от бой, съсирена кръв и пръст, както и лицето й явно бе сред най-красивите, но не и сега — омазано с кравешки тор.

Лагман Рюдрик обяви делото на висок глас и народът зажужа във въодушевено очакване. Лагманът заломоти монотонно за какво се касаеше и как тингът щеше да вземе решение според законите на предците и на Западна Готаланд, и с Божията присъда.

Иша бе подарена робиня, тъй като баща й сам се бе предал в робство заради дълг, който не бе способен да изплати. В стопанството, където я бяха държали, дошли гости, а с тях и младият господин Сванте — ищецът по това дело. Три златни монети били откраднати в Йевстагорд, сред чиито гости бил и юнкер Сванте. Подарената робиня Иша го обвинила в престъплението и открили трите златни монети в раницата му. Сванте се защитил с оправданието, че в качеството си на юнкер от знатно потекло не може да бъде заподозрян в такова позорно деяние като кражба, затова пък робинята, която го е наклеветила, се опитвала да му навреди чрез тази коварна клопка. Думи на роб обаче не можели да се вземат за чиста монета, ако са насочени към свободен. Тъй като това така или иначе било опетнило честта му, Сванте изискваше божия присъда и предложи сам да бъде обесен на тинга като крадец, ако присъдата излезе срещу него. Невъзможно бе да се откаже на такова благородно предложение.

Ако Иша беше невинна, а юнкер Сванте — виновният, Господ Бог със сигурност щеше да я подкрепи в трудното изпитание, което предстоеше. Успееше ли тя да извърви десет крачки с четири нажежени железни пръта в голите си ръце, без след това да личи някакво изгаряне, Бог щеше да покаже, че е невинна. В такъв случай веднага щяха да отнемат живота на юнкер Сванте и да го обесят като крадец.

Ако пък Бог покажеше, че Иша бе виновната, щеше да загуби живота си като крадла, а баща й и брат й се полагаха на юнкера като нищожно обезщетение за създадените му неприятности и той завинаги щеше да бъде оправдан след неверните обвинения.

Биргер не можеше да се помръдне. Стоеше като вкаменен и слушаше изложението на лагмана. Здравият разум му подсказваше, че делото имаше само един възможен изход.

— Казват — прошепна рицарят Бенгт, — че в миналото някои обвиняеми са се справили с това изпитание, а тук така или иначе имаме невинен човек, защото на всички е ясно как стоят нещата. Само погледни този Сванте — разтреперан и пребледнял. Във всеки случай изглежда, че изпитва силен страх пред добрата воля на Бог.

— Той е виновникът, сега се и вижда това — отвърна му Биргер шепнешком. — Ако Господ Бог или Божията майка, или архангелите, или пък светците изобщо се смиляват над невинни, моментът е настъпил! Нека се помолим за нея!

Биргер затвори очи и се помоли на Божията майка веднага да се смили и да раздаде правосъдие с едно от своите чудеса, защото земният закон не бе способен. Когато вдигна очи след молитвата си, рицарят Бенгт стоеше неподвижно както преди и изглежда изобщо не бе последвал призива на Биргер да се помоли за невинната.

Самата тя сега редеше пламенни молитви, бяха развързали голите й ръце и я водеха към нажеженото желязо. Всички погледи я следваха по пътя, освен този на Биргер. Той внимателно наблюдаваше крадеца Сванте, който, оставен сам, бе паднал на колене и се молеше също толкова настойчиво и горещо като Иша. Биргер си мислеше, че никога няма да забрави тази гледка — един крадец се молеше Бог да го спаси, като накаже един невинен с двойна несправедливост.

Заведоха я при духалата и енорийския свещеник, който мрънкаше молитви. Там бяха и двамата ковачи, нажежили тежките железни пръти почти до бяло. Иша първо се строполи на колене и отново се помоли, докато върху нея се сипеха подигравки, а откъм задните редици на присъстващите се чуваха шеги и кикот.

И ето, тя се изправи с пламнал поглед и силна решителност, с почти уверена усмивка на лицето, и без страх протегна голите си ръце, за да поеме Божието бреме.

Ковачите хванаха два големи щипци и се засуетиха да поставят всичките четири нажежени пръта в обятията й наведнъж. Тогава тя се усмихна и вдигна очи към небето, а желязото отначало сякаш не я нараняваше.

Иша тръгна, първо направо, но скоро се олюля и се чу съскащ звук от месото по ръцете й, което се опичаше. След миг се препъна и падна с крясъци, после запищя още повече и прокле онзи Бог, който я беше оставил да умре на мястото на един долен престъпник, останалото не се чуваше. Четирима мъже се втурнаха към нея и с подигравателни усмивки вдигнаха тънък ремък от волска кожа, напоен в саламура. Завързаха го около врата й и я повлякоха към дървото за бесене, разплакана и виеща от болка, а там двамата крадци се полюшваха на вятъра. Преметнаха ремъка през един клон и бавно започнаха да я издигат. Тя риташе и крещеше, което още повече веселеше присъстващите. Отчаяно се опитваше да вмъкне пръсти между кожения ремък и врата си и сама се дращеше до кръв, докато въжето се опъваше все повече, а тя скоро балансираше на върха на пръстите си. Краката й бяха боси и мръсни. Оставиха я за малко така, после я издигнаха.

Умря бавно, и когато най-сетне увисна съвсем неподвижна с едната изпечена ръка отстрани, а другата — заклещена с един пръст в кожената примка, насъбралите се тръгнаха да се връщат по местата си. Роднините на Сванте отидоха да го прегърнат, а той се напери и на свой ред се посмя на веселото представление, предложено от крадливата робиня.

Но тъкмо когато лагманът щеше да започне следващото дело, някой изписка пронизително и посочи дървото. Обесената Иша бе започнала да се движи сякаш възвърнала живота си. Спазми тресяха тялото й и тя се заизвива като змия, преди отново да увисне неподвижно. Някои пребледняха, но други обясниха, че понякога с обесените става така и няма нищо странно. След това се върнаха към задачите на тинга.

Биргер стоеше просълзен до рицаря Бенгт, който и с най-слаба мимика не показваше мнението си. Сълзите на Биргер нямаха нищо общо с обесената робиня. Това, за което скърбеше и не можеше да проумее, беше, че Бог можеше да седи и да наблюдава тази неправда. Поне невинната Иша със сигурност вече се намираше в рая и се радваше на най-голямата и висша справедливост, каквато далеч не очакваше крадеца на име Сванте. Лесно беше да се задоволиш с подобна мисъл. Но защо Бог не бе по-милостив към хората? Защо ги оставяше да продължават да живеят в мрак и заблуда?

— Говори се, че сега ние, Фолкунгите, разполагаме с властта в кралството — внезапно прошепна рицарят Бенгт и веднага изтръгна Биргер от размишленията върху нежеланието на Бог да накаже злото. — Но ако това е властта, тя не ми е по вкуса.

Без повече обяснения, рицарят се отправи с дълги крачки към центъра на тинга, за да чува по-добре. Може би вярваше, че е дошъл редът на неговото дело. Биргер го последва колебливо и отново застана до него с ръце, скръстени на гърдите по същия начин.

Лагман Рюдрик сега изглеждаше така развеселен и ободрен от енергичното представление на крадлата Иша, че може би затова продължи с едно дело, което съвсем не се отнасяше до скромния спор за земята на рицаря Бенгт, а вероятно щеше да се окаже също толкова забавно. Така поне каза той.

Сега ставаше дума за караница между двама свободни селяни, никой от които не превъзхождаше другия. Единият се казваше Гутурм от стопанството Хьогеста, а другият беше Херйе Въшльото от Елваданс. Двамата спореха за парче земя на границата между двата чифлика и не бяха успели да се спогодят доброволно, та сега се изискваше роднини да положат клетва.

Докато селяни и свободни мъже с мъка си пробиваха път в тълпата, рицарят Бенгт забеляза един човек в най-крайния кръг зрители и изведнъж гневно го посочи на Биргер.

— Онзи — започна той тихо, но с доловимо негодувание, — мъжът, когото виждаш ей там в износеното синьо наметало, на което едва му личи цветът, го познаваме, поне аз. Казва се Ерик Стенсон и е Фолкунг като нас, само че е беден и без земя. А най-лошото е, че е от Форшвик!

— Защо тогава не потърси подслон при нас, родините и братята му? — удиви се Биргер.

— Защото не е дошъл тук с честта си — промърмори рицарят Бенгт. — Добре си го спомням, именно аз го научих на повечето неща, които умее. Той е малко по-голям от теб, може би не се помните. А сега смята да опозори меча си!

— Ние във всеки случай не можем да допуснем това! — изведнъж се разпали Биргер и разсмя рицаря Бенгт — нещо, което не се случваше често.

— Ще видим какво можем да допуснем — каза той през смях и покровителствено обгърна с ръка младия си благороден роднина.

Делото на двамата селяни продължаваше и след като двете страни положиха клетва, започна да става ясно, че Херйе Въшльото бе този, който щеше да спечели. Тогава обаче противникът му Гутурм от Хьогеста вдигна ръка и всички веднага замлъкнаха в очакване. Той заговори, отбелязвайки, че мъжа, когото наричаха Въшльото, не притежава достатъчно мъжество, за да заслужи благосклонността на тинга. Въшка беше той, дори по-долен — пале, без грам кураж в гърдите, нищожество, което не заслужаваше да спечели дело на тинга срещу един по-добър мъж.

Сега вече се разнесе бодър смях и оживен шепот, защото на този етап случаят нямаше да се реши с тълкуването на закона от страна на лагмана, а с кръв. Онзи, който не защити честта си след подобно изказване, няма право на тинга. Той не е компетентен да свидетелства, нито пък е добре дошъл гост в хорските къщи, а всяко дело, което впоследствие би опитал да заведе, със сигурност е загубено, преди дори да започне да го излага.

Херйе, когото наричаха Въшльото от чифлика Елваданс, съвсем пребледня от гняв и се наложи първо да се посъвземе малко с мелещи челюсти, преди да даде подобаващия отговор: сега вече щеше да се лее кръв. Дошло беше време за меча.

Всички гледаха Гутурм от Хьогеста в напрегнато очакване, а той се изсмя с престорена подигравка, преди да обясни, че също иска спорът да се реши веднага. Гутурм обаче имаше боец на свое място, законът разрешаваше това. Въпросният човек бе Ерик Стенсон, честен и свободен мъж.

Тълпата зашумя очаквателно и погледите се залутаха наоколо, преди Ерик Стенсон да се покаже. Той пристъпи във вътрешния кръг на тинга, очертан с бели камъни, и отметна плаща си, готов да извади меча. Тогава лагманът го попита как се казва, въпреки че всички вече знаеха това, и дали е съгласен да поеме боя с мечове заради Гутурм. Ерик Стенсон съобщи името си, както и че е човек на честта, готов да се нагърби с делото на Гутурм от Хьогеста. Тогава лагманът веднага го обяви за заместник на Гутурм.

Сред разнеслата се на тинга глъчка рицарят Бенгт се наведе към Биргер и му обясни, че законът е такъв. Вече всеки може да заеме мястото на друг при дуел. Преди се беше изисквало този, който приема такъв двубой, да е близък роднина, баща или син.

— Пак не разбирам нищо — прошепна Биргер. — Защо нашият родственик би се нагърбил с делото на този страхливец? Между другото, едва ли селянин е способен да се отбранява срещу боец от Форшвик?

— Не, това е сигурно като изгрева на слънцето — отговори рицарят Бенгт. — Ако селянинът Херйе извади меч срещу когото и да е от нас, ще падне мъртъв на мига.

— В такъв случай нашият роднина Ерик Стенсон ще накърни честта си — каза Биргер. — Защо пада толкова ниско?

— За половината от стойността на оспорваната земя в сребро, ако питаш мен — отговори рицарят Бенгт. — Брат му наследи всичко, а той самият обедня. Сега се прехранва с меча си.

— Не затова се е учил при нас във Форшвик толкова години — на Биргер очевидно му костваше усилия да говори тихо и неангажирано. — Той опетнява честта ни като коли селяни по тинговете.

— Напълно вярно го каза, млади родственико — измърмори рицарят Бенгт. — А се подиграва и със закона, както онзи Гутурм от Хьогеста. Точно в този момент обаче страхът в гърдите на нашия безчестен роднина е също толкова силен, колкото и у онзи селяк, който скоро ще умре.

— Защо? От какво може да се бои той?

— Видял ни е. Повече няма да ти кажа сега. Помисли сам, гледай и се учи от това, което ще се случи след малко, млади ми родственико.

През това време стопанинът Херйе обикаляше и питаше всеки един дали не би поел делото му. На драго сърце би извадил меч срещу съседа си, намираше го за съвсем правилно и справедливо. Кой обаче можеше да го защити сега? Предлагаше половината си чифлик. Скоро обеща и целия, понеже никой не искаше да го чуе. Никой от присъстващите обаче не беше толкова наивен да приеме дуел с меч срещу воин от Форшвик, дори и за цената на десет стопанства. Парите бяха нищо пред смъртта.

Херйе Въшльото беше мъж в разцвета на силите си, прилично угоен и също толкова силен. И меч носеше отстрани на широките си селски панталони от червен шаяк. Сега обаче изпитваше смъртен страх, както се луташе от един обърнат гръб към друг на тинга. Изведнъж се оказа очи в очи с двама от новодошлите конници от Форшвик, единият от които не беше кой да е, а самият рицар Бенгт — най-големият воин в кралството.

Отчаяният селянин падна на колене пред Бенгт и Биргер и горещо замоли да се смилят над него — не можел да предложи нищо повече от мизерния си чифлик, но заслужавал да живее, защото той бил прав в спора, Бог му бил свидетел.

— Да призоваваш Бог за свидетел в дело на тинга обикновено не е добра идея, както току-що видяхме — отвърна рицарят Бенгт на висок глас, но без насмешка.

Той сякаш мислеше да каже още нещо, но младият Биргер го изпревари.

— Аз ще поема делото ти! Аз ще заема мястото ти в двубоя! — извика той, извади меча си и с плоската страна на острието му докосна раменете на отчаяния селянин, като че ли го посвещаваше в по-висок ранг.

Преди рицарят Бенгт да успее да каже нещо или да спре Биргер, той вече беше стъпил в кръга от бели камъни, където чакаше Ерик Стенсон.

Лагман Рюдрик нямаше какво друго да направи, освен да попита за името на боеца, и когато той отговори: Биргер Магнусон от Улвоса, син на Магнус Монешьолд и Ингрид Улва, и мъж на честта, сред насъбралите се, се разнесе удивен шепот. В този момент се случваше нещо голямо и неочаквано. Да, те се надяваха на един кратък, но забавен танц, в който един отчаян чифликчия набързо щеше да загуби главата си срещу воин от Форшвик. Какво обаче щеше да се случи, ако се изправят двама от Форшвик един срещу друг, никой не можеше и да предположи. Към това се прибавяше и фактът, че този от тях, който определено изглеждаше по-слаб, носеше наметало с лъва на Фолкунгите, извезан в злато на гърба. Не беше препоръчително да се убива точно такъв Фолкунг. Никой, отнел живота на Фолкунг от най-знатно потекло, не доживяваше и третия залез след това.

Може би по тази причина Ерик Стенсон, боецът от Форшвик, който заемаше меча си на предлагащия най-добро заплащане, сега видимо пребледня.

Биргер Магнусон обаче далеч не беше блед. Напротив — бузите му пламтяха, както стоеше с изваден меч в средата на най-вътрешния кръг, опразнен от всички освен него и наемника Ерик Стенсон.

— Ерик Стенсон, в този момент ти заповядвам незабавно да оттеглиш делото си срещу мен, Биргер Магнусон — извика той и изчака немалко, докато настане пълна тишина. Тогава продължи: — Ти си от Форшвик. Такъв съм и аз. Положил си клетва да не вадиш меч срещу друг възпитаник на Форшвик. Ако престъпиш клетвата си, няма да доживееш и третия залез след това, знаеш го!

Ерик Стенсон, силният воин, дълго стоя неподвижен със сведен поглед, без да отговори. После вдигна глава и отвърна с висок и твърд глас:

— Аз, Ерик Стенсон, няма да приема този двубой. Не ми прави чест, че се отдръпвам, и все пак няма да го приема. Делото се връща при теб, Гутурм от Хьогеста, ти, който искаше да ме наемеш!

С тези думи Ерик Стенсон се извърна рязко, загърна меча с изтърканото си синьо наметало, което закопча на врата си, и с дълги крачки, без да се оглежда, отиде при коня си, завързан настрана.

Биргер още стоеше с изваден меч.

Гутурм от Хьогеста в момента се измъчваше неописуемо. Ако сам не прекрачеше в кръга от бели камъни, губеше и делото, и честта си. Никога нямаше да се върне на тинга като почтен мъж. Всеки придобиваше правото безнаказано да му вика въшка и кучи син — думите, които сам бе използвал срещу другия. Съседите му нямаше да му продумат повече. Нямаше да омъжи дъщерите си. Никога повече нямаше да гостува на годеж, нито дори на помен. Дори на неговия нямаше да дойде никой. Това беше единият вариант.

Вторият беше да влезе в бой, както повеляваше честта, и да падне в гроба, който бе изкопал за друг — да се изправи на дуел срещу воин от Форшвик. Да, един доста хилав младеж, но явно съвсем не хващаше меч за първи път. Най-вероятният изход беше смъртта. Дори и да спечелеше двубоя, пак това го чакаше, в рамките на три дни.

Той се помоли, влезе в белия кръг и извади меча си. Биргер Магнусон подаде скъпото си наметало на рицаря Бенгт със студена усмивка, а после веднага уби селянина с лекотата, с която се коли овца.

Изчисти меча си от кръвта в дрехите на падналия, това беше негово право, обърна се рязко и си взе наметалото от рицаря Бенгт. След това се отдалечи от тинга с дълги крачки, за да остане сам.

Едва след като заклелите се роднини на Гутурм се бяха погрижили за трупа и отсечената глава, започнаха делото на Бенгт Елинсон. Скоро шестнайсет воини от Форшвик стояха рамо до рамо и полагаха клетвата с мъжествени гласове, без да се поколебаят. Вече никой не очакваше опонентът да се опита да изкриви закона с дуел — нещо подобно беше равносилно на най-пагубната наивност пред рицаря Бенгт, подкрепен и от шестнайсет мъже от Форшвик. Лагманът и двамата му съветници веднага дадоха абсолютното право на Бенгт Елинсон и без повече да се бавят, Фолкунгите се качиха на конете си и набързо напуснаха тинга, без да се обръщат.

Разгорещената решителност, която пламтеше в Биргер при пристъпването му с изваден меч в най-вътрешния кръг на съда сега беше преминала в застинала бледност. Той яздеше сам с едната ръка на бедрото, а другата — на поводите, но гледаше в земята с празен поглед и ръката му потреперваше.

Рицарят Бенгт знаеше по-добре от останалите какво изпитва сега юнкер Биргер. Той се изравни с него и с нисък глас, без следа от строгост, му заговори за това, което рано или късно сполетяваше всеки от Форшвик. Лесно се убива човек, когато си се упражнявал. Това се правеше стотици хиляди пъти в школата — от най-малките дървени мечове до тежките стоманени мечове години по-късно. Един ден обаче Смъртта пристигаше на първото си посещение при този, който се е обучавал за воин, и въпросният ден не беше лек за никого. Мъж, потресен от случилото се, ставаше и по-добър, и по-разумен от онзи, който се перчи и твърди, че станалото изобщо не му е повлияло.

Биргер почти не отговаряше, повече кимаше нямо с упорито прикован към земята поглед, точно както беше очаквал рицарят Бенгт.

Той обаче се изненада, когато малко по-късно Биргер сам го настигна и помоли за милост и опрощение за Ерик Стенсон, който се прехранваше като позореше меча си. Според младежа трябваше да изпратят конници да доведат Ерик във Форшвик, а след това да му предложат почтена служба или в училището, или при стражите на рицаря в Имсеборг.

Бенгт известно време язди без да отвърне. И с най-малката мимика не издаваше какво мисли. След това извика двама от хората си с най-бързите коне и им заповяда да хукнат обратно, да открият следите на Ерик Стенсон и да го доведат в ескадрона. Когато двамата попитаха какво да правят, ако той изрази нежелание или прибегне до самоотбрана, рицарят Бенгт отговори, че без много суетня трябва да му обяснят да не се бои от смърт или наказание, очаква го предложение, което трудно може да отхвърли.

Двамата стражи от Имсеборг пришпориха конете си и потеглиха с подобаваща скорост, за да върнат своя брат, който повече приличаше на блуден син.

Ингрид Улва от Улвоса беше най-младата и красива сред четирите вдовици, които по това време управляваха кралството, така поне обичаха да говорят злите езици. Не един богаташ от знатно потекло желаеше да се омъжи за нея.

Вдовстващата кралица Сесилия Бланка беше най-умната от тях, що се отнасяше до всички въпроси на борбата за власт, а най-скъпата й приятелка, Сесилия Роса от Форшвик, разбираше най-добре силата на среброто и сделките. Улвхилде Емундсдотер беше добра в мисленето и в изкуството да се излагат дела пред мъжете така, че да наложи волята си.

Заедно те бяха по-силни от петстотин конници в железни доспехи и когато от време на време се срещаха и четирите в кралския замък Нес, в оборите и кухните си шушукаха, че се е събрал най-висшият съвет на кралството. Скоро крал Ерик щеше да играе по свирката им.

Сесилия Бланка овдовя и я изпратиха в манастира Рисеберя, след като съпругът й Кнут Ериксон почина от туберкулоза и започнаха лошите години, довели до война. Останалите три до една бяха загубили мъжете си при Гестилрен. Веднага след победата вдовстващата кралица Сесилия Бланка се премести при сина си крал Ерик в Нес. Тя носеше кралската си корона в красива кожена кутия от Любек. Докато синът й Ерик още не беше женен, тя сама щеше да има властта на кралица.

Поради тези обстоятелства мнозина биха могли да си въобразят, че вдовиците искаха да опазят краля неженен възможно най-дълго, за да могат чрез майка му да се разпореждат, както им е угодно. Всъщност беше точно обратното.

През първата лятна нощ, когато се събраха при Сесилия Бланка в Нес, останаха дълго време съвсем сами в западната кула. Наложи се да им занесат доста бяло вино и дълго след зазоряване откъм стаята им долитаха развълнувани гласове и смях, което беше еднакво неочаквано и непочтително толкова скоро в годината на траур.

Никой не можеше да знае нещо особено за това, което вдовиците обмисляха и обсъждаха нея нощ. Толкова по-разбираема пък се оказа тяхната хитрост при следващия съвет, свикан от краля в Нес скоро след това. Именно на този съвет присъстваше вдовстващата кралица Сесилия Бланка, а короната й стоеше върху черния воал. Скоро на съветниците им се наложи да осъзнаят, че тази жена рядко се задържа на наложеното й място.

На съвета не присъстваха много мъже, понеже голям брой воини липсваха след Гестилрен, а архиепископ Валерий и някои от най-приближените му довереници, като например епископът на Линшьопинг, не намираха за твърде разумно да яздят до кралския Нес толкова скоро след войната. Валерий с право смяташе, че Ерик не гледа благосклонно на начина, по който архиепископът се бе държал на страната на врага до последно, беше го благословил преди сражението и се беше молил за победата му.

Крал Ерик беше избрал за свой ярл Фолке Биргерсон от рода Биелбо, а най-могъщ от църковните представители на съвета в отсъствието на архиепископа беше епископ Бенгт II от Скара, който с годините бе станал еднакво тлъст и богат. Съветът се състоя в източната заседателна зала на върха на кръглата кула. Кралят беше заел креслото си с трите корони на Ерик над главата. До него седеше ярл Фолке под фолкунгския лъв, а съседният стол на архиепископа зееше празен под кръста. Епископ Бенгт беше направил опит да седне на него, но кралят го смъмри и му се наложи да седи заедно с епископите на Стренгнес и Векшо и светските господа на по-ниски тапицирани столове, което скоро се оказа доста неудобно за тлъст човек.

В същото време за вдовстващата кралица Сесилия бяха внесли удобен стол от същия любекски тип като тези на краля и ярла. Тя седеше от дясната страна на краля, на което най-вече епископ Бенгт гледаше с явно неодобрение.

Крал Ерик обяви началото на срещата, след като епископ Бенгт мудно беше изпелтечил молитвата. Направи това по-рязко и по скандинавски лаконично, отколкото който и да било от възрастните мъже беше очаквал.

— В името Божие ви приветстваме с добре дошли на това събрание — поде той повелително, сякаш наистина заповядваше. — Два от въпросите са по-важни от всичко останало, затова ще ги изложим най-напред. На първо място желаем да изпратим известие на крал Валдемар Победителя, както го наричат, въпреки че ние и войската ни на два пъти разбихме армията му при нашествията й в кралството. Смятаме да предложим на крал Валдемар Датски да вземем за законна съпруга сестра му Рикиса. Това е единият въпрос. Другият е, че намираме коронацията ни за спешна и бихме предпочели да се състои възможно най-скоро. С това трябва да се съобразявате, мои почитаеми господа, а имате ли възражения, търпението ни скоро ще се изчерпи, ако говорите врели-некипели.

Отначало настъпи пълно мълчание в студената варосана стая, по чиито стени нямаше на какво друго да спреш погледа си освен кръста, короните на Ерик и лъва на Фолкунгите. Епископите се спогледаха учудено, а епископ Бенгт изпухтя звучно, когато му се наложи с огромно неудобство да смени позата си върху ниското столче.

— И така, ако нямате какво да кажете по тези въпроси, приемаме ги за приключени, както и възнамерявахме да предложим — започна кралят и се опря на страничните облегалки на стола си, сякаш смяташе да стане и да си тръгне.

— Ваше величество! Въпросът все пак изисква малко да се обсъди — изпъшка епископ Бенгт.

— Добре! — отсече кралят и се престори, че отново потъва в креслото си, за да слуша с голям интерес. — Но си спомнете думите ми за излишното дърдорене!

Епископ Бенгт преглътна обидата, макар и с огромно усилие, и си даде вид, че наистина добре обмисля думите си, преди да заговори.

— Все пак изглежда малко вероятно крал Валдемар да е толкова благоразположен към двукратния победител, че да го награди със сестра си — подхвана епископът бавно и решително, преди да продължи. — Освен това подобно предложение би могло да остави впечатлението, че сме слаби, и да ни навлече нова война. Ето защо го намирам по-скоро за вредно, отколкото разумно. Що се отнася до коронацията, в момента архиепископът на кралството отсъства, което налага да отложим въпроса за в бъдеще. Това е мнението ми и дори то да е противно на ваше величество, все пак не беше твърде отегчително, нали?

— Не, но беше наивно — отвърна вдовстващата кралица Сесилия Бланка и на мига смая присъстващите в залата мъже. Никога преди това жена, била тя и кралица, не бе дръзвала да се меси в решенията на съвета толкова грубо.

— И тъй като не благоволи да ми отговориш, на драго сърце ще обясня по-добре защо си толкова наивен — продължи Сесилия Бланка невъзмутимо, без синът й Ерик да я прекъсне и с най-леката мимика. — Обмисли положението на крал Валдемар. Завоюва Саксония и Шлезвиг, владее Хамбург, а скоро и Любек. Победи в Полша, Ливония и Курландия. На два пъти обаче претърпя скъпо струващи поражения, и двата пъти в Западна Готаланд — какво ли се върти в ума на такъв могъщ мъж? Е, не стой със зяпнала уста, а по-добре ми отговори, епископе, ако имаш какво да кажеш!

— Вероятно мисли, че трябва да заличи позора си, че трябва да се върне за трети път и най-сетне да ни разгроми на бойното поле — обясни епископът, като хвърляше колебливи погледи към останалите мъже в залата, сякаш не беше сигурен дали изобщо е правилно да отговаря на жена.

— Със сигурност обмисля това — продължи Сесилия Бланка невъзмутимо както преди. — И след двете разоряващи поражения победата трябва да струва още по-скъпо. Просто в името на честта, когато наместо това спокойно би могъл да продължи богоугодните си кръстоносни походи на изток. А колкото и сребро да вложи във въоръжаването на нова войска срещу нас, победата в никакъв случай не е гарантирана, тъй като две от най-силните му войски бяха унищожени от нашите. Е, наистина ли иска да започне нова война срещу християнската страна на север, вместо да се насочи към езичниците на изток? А ако може да се отърве от този проблем, като възстанови мира, един почтен мир, който му струва само сестра му Рикиса? Ти не би ли приел, ако беше на неговото място?

Епископ Бенгт хубаво трябваше да се замисли, преди да отговори, защото като се огледа, забеляза, че всички мъже в залата разсъждаваха мълчаливо, както се прави, когато се каже нещо достойно за обмисляне. Никой не се хилеше подигравателно, никой не си и помисляше да погледне друг многозначително. Кралят и неговият ярл седяха неподвижно, без да помръднат и мускулче по лицата си. Очевидно възнамеряваха да оставят вдовстващата кралица да ръководи обсъждането.

— Два пъти направихме войските му на пух и прах — започна епископ Бенгт, обезкуражен от липсата на подкрепа от страна на останалите мъже. — Ако крал Валдемар дойде трети път, отново ще го победим с Божията помощ!

— Сега не само си наивен, но и глупаво жесток спрямо живота на другите! — скастри го Сесилия Бланка. — Присъствал си на толкова помени след Лена, но най-вече след Гестилрен, че би трябвало да се замислиш по-добре, преди да призоваваш за още вдовици и сираци в страната ни. Освен това победата при Гестилрен пречупи и нашия гръбнак. Изгубихме най-добрите си мъже и преди всичко главнокомандващия, Бог да те прости, Арн Магнусон. Ако нямаш доверие на думите ми, питай ярла до мен!

Епископ Бенгт сякаш попадна в кошмар. Не се беше случвало да го нахока жена откак беше млад викарий, а това тук дори бе станало на кралския съвет. Освен всичко останало седеше толкова неудобно, че коремът му тежеше над жалкото столче и му беше все по-трудно да диша.

— Кралицата говори вярно — промълви ярлът накрая, иначе в залата щеше да настъпи твърде дълга и неловка тишина. — В момента изобщо не разполагаме със силата, която имахме при Гестилрен. Там изгубихме много добри мъже, а най-тежка е загубата на онзи, който има най-голяма заслуга за победата ни. Ето защо една нова война срещу крал Валдемар е най-голямото нещастие, което може да сполети страната ни. Всяко нещо, което може да предотврати подобна беда, трябва да бъде изпробвано с най-голяма сериозност. Затова е разумно и трогателно от страна на нашия крал да реши проблема, като вземе за съпруга сестра му Рикиса. Ако Валдемар е толкова жаден за отмъщение, че иска войната повече от всичко друго, няма да успеем в начинанието си. Тогава войната ще ни сполети. Ако обаче изпитва и най-малкото колебание, а представете си, че не знае колко тежко пострадахме от победата си и си мисли, че продължаваме да сме толкова силни, то трябва като разумен владетел да предпочете протегнатата ръка. Това е мнението ми, както и на кралицата.

— Такова е и нашето мнение! — допълни крал Ерик, преди някой епископ или друг в залата да е успял да удължи спора.

— Все пак има известни трудности с коронацията… — изсъска епископ Бенгт с почервеняло лице.

— Съвсем не! — прекъсна го кралят. — На масата зад вас, до печата ни и пособията за писане, стои кралската корона, която справедливо извоювахме от Сверкер Карлсон при Лена. Даде ни я доброволно, в замяна на пощадения си живот и обещание никога повече да не стъпва в кралството. Той измени на думата си. Ето защо сега е мъртъв. Короната обаче е наша, така казва и светият отец в Рим, ако са ни осведомили правилно. Ти на друго мнение ли си, епископе?

— Не и ако положението е такова — изстена епископ Бенгт. — Възможно е обаче да възникнат проблеми с архиепископ Валерий…

— Трудно ни е да повярваме това! — отново го прекъсна кралят. — Валерий може да избира между задължението си на архиепископ или бягство от страната. Коронацията ни ще се състои, когато научим отговора на крал Валдемар. А сега повече нямаме желание да продължаваме съвета и предпочитаме да поднесем на гостите храна и напитки.

При тези думи кралят стана, хвана майка си под ръка и излезе от заседателната зала без повече любезности и суетня. Епископ Бенгт се изправи тежко и задъхано. Така се чувстваше, че не би могъл да остане повече на посочения му уред за мъчения дори да ставаше дума и за най-важния проблем.

Така вдовиците наложиха волята си в първата от стъпките, които бяха договорили в една дълга нощ с много бяло вино горе, в западната кула на кралския замък Нес.

Настъпи време на бездействие и мъчително очакване след като изпратиха послание до датския крал Валдемар Победителя с покорна молба от краля на готи и свеи да бъде сложен край на цялата вражда и мирът да бъде скрепен с брак между Рикиса и Ерик Кнутсон. Нямаше какво да направят в кралския Нес — нито на думи, нито на дело — преди да пристигне отговорът от Дания.

Във време на непоносимо очакване обаче слуховете се разнасят с лекота. Така в Нес се шушукаше за режима на вдовиците, което не допринасяше особено за честта на крал Ерик. Ето защо Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва се бяха разотишли от приличие. Определиха, че е най-разумно да се срещат по-далеч от любопитни уши и зли езици и следващият път мястото щеше да бъде Улвоса.

Необичайна гледка посрещна вдовстващата кралица Сесилия Бланка и Улвхилде Емундсдотер, срещнали се по пътя според уговорката им, когато седмица по-късно пристигнаха в Улвоса със скромните си свити. Както яздеха през двора, между постройките изникнаха четирима от стражите на Улвоса, понесли мъж в копринени дрехи, който им се съпротивляваше. Без колебание или пазарлъци го замъкнаха до най-близката купчина тор и хвърлиха там псуващия и ритащ посетител в празнични одежди. Приятелките едва успяха да се съвземат от тази странна гледка, когато откриха Ингрид Улва пред вратата на главната къща. С груби и непристойни думи тя мяташе вещи една след друга по двора, между тях и нещо, наподобяващо тежка златна огърлица със скъпоценни камъни. Около нея прехвърчаха яростни искри.

Доброто й настроение обаче се върна бързо при вида на слисаните й приятелки съвсем близо до нея. Тя веднага направи знак на ратаите да поемат конете им и когато след малко се настаниха сред меките възглавници вътре в главната къща и им поднесоха вино, Ингрид Улва разказа през смях, че това вече бе третият кандидат за женитба, когото беше изпратила в купчината тор, и се надяваше вестта за този обичай в Улвоса бързо да се разнесе от ветровете на клюката. Улвхилде веднага възрази, че едва ли беше вероятно този слух да получи криле — по-скоро неохотни охлювски крачета, защото малко мъже, хвърлени в торта, биха изпитвали непреодолима необходимост да се хвалят. Тази мъжка истина доста ги развесели и малко по-късно следобед, когато Сесилия Роса пристигна с лодка от Форшвик и Ингрид Улва се принуди да разкаже всичко наново, те се смяха дори по-неудържимо.

Измежду четирите вдовици Ингрид Улва единствена все още бе на възраст да ражда нови синове. Само по тази причина сега именно на нея предстоеше да се сблъска с най-много неприятности покрай зажаднелите за ръката й кандидати. Това, че още не беше навършила тридесет зими, при все че имаше четирима синове и изглеждаше сякаш не бе родила нито един, със сигурност не намаляваше грижите й. За красотата на Ингрид Улва се говореше надлъж и нашир.

Останалите три вдовици можеха да се чувстват по-сигурни по този въпрос. Те не можеха да предложат нови синове, само богатство. От това обаче следваше и че никога нямаше да изпитат нуждата да придобият богатство чрез женитба, затова твърде много мъже в копринени дрехи никога нямаше да красят техните купчини тор.

За мъжете в кралството, поне от тяхна гледна точка, беше много по-лесно да си вземат за жена вдовица. Тогава не се налагаха точещите се преговори с алчни роднини, които размишляват над зестрата и подаръка на сутринта след първата брачна нощ, а мъжът и жената вземаха решение сами. Никак не изненадваше фактът, че мъжете повече налитаха на богати вдовици. По-трудно за проумяване беше какво ли твърдяха, че са способни да предложат в замяна на богатството, което възнамеряваха да пожънат. Тъкмо по този така неразбираем поне за двете Сесилии въпрос Ингрид Улва разказа духовито и не без неблагочестиви думи как мъжете първо бяха убедени, че никоя жена не е способна да живее без мъжки член, и второ — че непорасналите синове нямаше как да се възпитават без мъж в къщата.

Насмешката в очите й обаче угасна, когато изрече последното, и тя отново заискря от гняв, докато споделяше мислите си за тези рицари от купчината тор, които си въобразяваха, че могат да заемат мястото на Магнус Монешьолд, смятаха се за достойни да поемат внуците на Арн Магнусон и да ги обърнат всичките в търтеи и лентяи, които пият по сватбите и играят хора. Тя самата имаше съвсем различни планове и твърдеше, че вече вижда в бъдещето какво ще стане, ако се грижи за възпитанието на момчетата си без някой разгонен ленивец до себе си. Тези деца, твърдеше тя, ще станат мъже, чиито имена ще се помнят дълго като това на Арн Магнусон!

Мислейки какво ще излезе от синовете й, тя сама се разпали толкова много, че заговори с жар и гняв, съвсем не като мила майка. Веселата бъбривост изчезна и бе заменена от мимолетно мрачно настроение. Ингрид Улва обаче се опомни навреме, прочела грешката си в погледите на останалите, извини се с няколко думи, задето тези глупави ухажори толкова размътваха ума й, и побърза да се реваншира с още една история за предишния кандидат годеник, който бе отнесен в нежеланата баня. Приятелките й се засмяха някак колебливо, но скоро доброто настроение отново се настани сред съзаклятничките — така гледаха на себе си без най-малкото съмнение. Те бяха съзаклятнички и щяха да водят страната към мир и просперитет, както беше през многото години управление на Сесилия Бланка до съпруга й Кнут Ериксон.

Това ги върна обратно към сериозните въпроси, които обаче не им попречиха дълго време да се наслаждават на изобилното вино. Сега вече не им се налагаше да седят на безкрайни пиршества в шумни зали сред повръщано и разплискана бира, а им носеха леки ястия когато пожелаеха, малко печена риба, някой кокал от новородено агне и други дребни неща.

Чувстваха се сигурни, че крал Валдемар ще приеме предложението да изпрати към Швеция сестра си Рикиса, а не нова войска. Малко я съжаляваха, защото бяха дочули, че още не бе навършила двайсет години, а добре знаеха колко е трудно за млада жена изведнъж да я отведат от манастира в брачното ложе на чужд мъж, в най-лошия случай стар. Нищо повече не им беше известно за Рикиса, освен че майка й София беше известна в цяла Скандинавия с красотата си. От това заключиха, че освен млада, Рикиса трябваше да бъде и достатъчно красива за кралица.

Синът на Сесилия Бланка, Ерик, също не й отстъпваше. Още нямаше трийсет години и определено бе наследил рядката коса на баща си. Той обаче беше силен, строен и висок. Добър воин беше и нямаше как младата Рикиса да не сметне това за чест, понеже този крал Ерик беше победил цели два пъти брат й, който иначе никога не губеше в сражение.

Младата Рикиса вероятно си представяше един жесток владетел, стар мъж, който върви с разкрачена походка, скован в доспехите си и с лице, набраздено от белези, с тяло, осеяно с военни циреи от дългите години на бойното поле, мъж, който вони през нощта.

Тъй като Ерик далеч не беше такъв, Рикиса щеше да се изненада приятно, като види за първи път бъдещия си законен съпруг. Това беше добре, смятаха и четирите.

Тя щеше да пристигне уплашена и свенлива, само с няколко от най-добрите си прислужници, защото по-знатните от замъка трудно можеха да бъдат изпратени далеч, в чужд кралски двор, където ги грозяха нежелани ситуации. И така бъдещата кралица никак не беше за завиждане в момента. Намръщена и срамежлива, скоро щеше да се изолира в Нес. Това вече съвсем не беше добре.

Сесилия Роса първа се досети как да предотвратят грижите на младата Рикиса. Както тя изтъкна, до Льодьосе беше само няколко дни езда, а със сигурност точно там щеше да пристигне датският кораб с нея.

Със сигурност и всички освен Ингрид Улва вече бяха посивели възрастни жени. Да яздят обаче умееха, а една седмица на кон дотам и обратно никак не представляваше трудност лятно време. Значи всички щяха да посрещнат младата датчанка, за да бъдат първите, които ще я приемат на брега и след това по пътя към Нес ще я утешават и ще й говорят хубави неща за Ерик и кралството.

— И ще я спечелим на наша страна от самото начало — добави вдовстващата кралица Сесилия Бланка.

— Точно това си мислех и аз — потвърди Сесилия Роса въодушевено. — Сега нека само се молим датският крал да е по-благоразумен, отколкото жаден за война, и Рикиса наистина да пристигне, както се надяваме.

— За това изобщо няма нужда да се молим — каза Ингрид Улва. — Ще дойде, вече я виждам пред очите си как слиза на брега. Носи червено наметало и бяла рокля, везана със златни конци, а на главата си има корона с тънка лента на челото. Косата й е дълга и разпусната, а очите й са сини. Ясно виждам как слиза по едно тясно, разклатено мостче. Всичко ще се нареди добре за нас.

Никоя не се противопостави на Ингрид Улва, за която се говореше, че умее да вижда бъдещето.

Вестоносците на датския крал Валдемар най-сетне откриха Ерик Кнутсон в крепостта Лена след доста лутане из Западна Готаланд и след като на три пъти ги бяха упътили към погрешен замък или тинг. Те поднесоха скъпи подаръци: два златни скиптъра, които според посланието на краля им щели да бъдат от голяма полза за коронацията. Единият имаше на върха си кръст, а другият — орел с разперени криле, и двата спадаха към най-изящната плячка, взимана от победоносните датски войски.

Ето с тези дарове дойде известието от крал Валдемар, че на драго сърце ще изпрати сестра си Рикиса за съпруга на Ерик Кнутсон. Тя щеше да пристигне в Льодьосе два дни след литургията за Петровден, ако Бог и времето позволят, но той самият нямаше възможност да придружи сестра си, тъй като спешни военни задачи го задържаха в чужди страни. Предаденото от вестоносците послание съществуваше и в писмен вид с печатите както на датския крал, така и на архиепископа.

Нито крал Ерик, нито ярл Фолке бяха посмели да се надяват на толкова добри новини, и въпреки че сега трябваше да побързат с всички приготовления, те поръчаха приветствена бира за шестимата датски господа, които останаха три дни и изпразниха до дъно запасите бира на Лена.

Фактът, че не просто самият Валдемар, а и неговият архиепископ бяха подпечатали донесеното от вестоносците писмо, радваше краля и свитата му почти до степен на младенческо блаженство. Това означаваше, че собственият им коварен архиепископ Валерий сега търпеше поражение — той, който винаги се стараеше с датска помощ да сложи короната на сверкерска глава, по възможност като я свали от някой, принадлежащ на рода на Ерик. Съобщението от крал Валдемар не би могло да се тълкува по друг начин. Войната беше приключила, а Ерик Кнутсон и хората му щяха да разчитат на подкрепа от страна на датския крал, веднага щом Рикиса споделеше брачното ложе на Ерик и двамата крале се свържеха в кръвен съюз. Независимо дали наистина бе възпрепятстван, или си намираше претекст, далеч не бе учудващо, че крал Валдемар предпазливо странеше далеч от неприятелската държава, докато планираното действително се случи и то с християнска благословия. Така поне би постъпил самият Ерик на негово място.

Всичко това радваше най-вече ярл Фолке. Той презираше раболепния архиепископ Валерий, когото най-често наричаше просто копелето, понеже го бе родила жена без съпруг. Също толкова ярлът мразеше и духовниците, симпатизиращи на архиепископа, като например извънредно тлъстият и алчен епископ Бенгт от Скара. Сега всички тези духовници бяха принудени да се подчинят и може би сам Бог им показваше, че църковните служители трябва да странят от светската власт. Поне крал Валдемар им бе показал това.

Скоро и Ерик Кнутсон, и ярлът му стигнаха до убеждението, че най-напред се налагаше да бъде извършена коронацията. Да, Ерик Кнутсон отдавна бе взел кралската титла и никой не му оспорваше това право, но все пак имаше разлика между крал само по име и крал, който е коронован и благословен. Тази разлика беше голяма най-вече за духовниците.

Ето защо се налагаше да изненадат Валерий и сподвижниците му и веднага да им поставят това изискване, преди да са успели да се измъкнат, че пътуват, или да пишат до Рим, за да се оплачат, или каквото там обичайно предприемаха подобни хитреци.

Освен това Ерик Кнутсон предпочиташе да посрещне бъдещата си кралица като коронован крал. Той подозираше, че сестрата на един от най-могъщите крале на света иначе би сметнала годеника си за твърде незначителен.

На Ерик Кнутсон най-много му се искаше да проведат коронацията в собствената катедрала на архиепископа в Упсала. Само че тайните му шпиони, които неотлъчно следваха коварния архиепископ по петите, го осведомиха, че той скоро възнамерява да пътува за Линшьопинг. И така Ерик реши коронацията да се състои там, нищо че катедралата в града съвсем не бе завършена. Все пак църквата беше осветена от Бог, трябваше да свърши работа.

Разпратиха известие с кралски печат до всички кътчета на кралството.

Когато вестта пристигна във Форшвик, отначало бе на път да предизвика голямо объркване. Преди това Сесилия Роса на свой ред бе изпратила съобщение до най-приближените си мъже в кралството, за да събере свита за посрещането на Рикиса на пристанището в Льодьосе. Във Форшвик вече бяха дошли рицарят Бенгт Елинсон от Имсеборг и рицарят Емунд Юнсон, най-младият син на Улвхилде Емундсдотер, с по над двадесет воини всеки. Със също толкова конници очакваха скоро и Торгилс Ескилсон от Арнес, племенника на Арн Магнусон. Сега с писмото от кралския секретар викаха всички тях заедно с юнкер Биргер на коронацията, а Ерик искаше и четиридесет Фолкунги на кон за чест и слава на фолкунгските цветове.

Все пак проблемът, който отначало заплашваше да провали всички планове за посрещането на булката в Льодьосе, скоро бе решен. Във Форшвик от десет дни насам почистваха гербовете и подменяха или пребоядисваха чуловете на конете, украсяваха поводите, стремената и металните им начелници със злато и сребро. Дори и сега Форшвик можеше да изпрати четиридесетте форшвикски конници на коронацията.

Сесилия Роса влезе за момент в стаята си и започна да разучава календара — нещо непознато за повечето хора дори във Форшвик. Малко след това бе готова да покани в рицарската зала другарите на покойния си мъж, които бяха и нейни приятели, за да разчепкат всички на пръв поглед непреодолимите проблеми. Според нейните сметки спокойно можеха да изпълнят и двете спешни задължения, едното от които сега заплашваше да попречи на другото.

Корабът на Ескил Магнусон по няколко пъти на ден кръстосваше Ветерн между Форшвик и бързеите Му, а лодките му винаги бяха в движение между Форшвик и Венерн на запад и между бързеите Му и Линшьопинг на изток. Във Форшвик непрекъснато произвеждаха желязо и кожи, варовик, тухли и сушена риба, семена за посев и брашно и какво ли не още. Ако част от търговците се забавеха и запасите в градеца се натрупаха известно време, това нямаше да предизвика чак такъв безпорядък, че да не успеят да се справят отново.

Четиридесетте конници можеха да заминат за Линшьопинг предварително, защото без проблем щяха да потеглят сами, веднага щом слязат от другата страна на Ветерн. След това щяха да пренесат хората и дрехите за коронацията с каруци и лодки до Улвоса, а тези, които имаха сили — направо до Линшьопинг.

Когато Торгилс Ескилсон и хората му пристигнаха във Форшвик, той самият продължи с лодка, докато мъжете и конете му останаха да се подготвят в очакване останалите да се завърнат от коронацията, за да потеглят към Льодьосе и да посрещнат булката. Достатъчно време оставаше за пътя дотам, така че да пристигнат два дни след Петровден. Това, което отначало изглеждаше като огромно бреме, ръцете на Сесилия Роса превърнаха в лека задача.

Биргер пристигна в Линшьопинг с първите конници от Форшвик и като намери пътя до кралския замък на другия бряг на река Стонго, му съобщиха, че беше определено той да спи в самия замък, докато воините в компанията му щяха да нощуват в един палатков лагер извън града. Той остави коня си в обора и изпита немалка гордост, когато кралските ратаи веднага забелязаха, че това е млад жребец от най-благородната раса на Форшвик — със сребриста грива и високо вдигната опашка, и лъскаво черно-кафяво тяло.

Когато стигна в указаното му таванско помещение, откри десет празни постели покрай стените в мухлясалата, усойна стая и осъзна, че е изпреварил останалите гости, които щяха да нощуват там.

Той имаше богат опит с миризмите и звуците, които се появяваха в една зала, ако там спят много мъже, затова избра мястото най-близо до отвореното прозорче. Разопакова дисагите си и простря дрехите си и наметалото на Арн Магнусон върху постелята. До тях постави новоизлъсканата си броня и меча на дядо си.

Беше ходил в града твърде рядко, мислеше първо да остави всичките си принадлежности в стаята и да излезе да види какво става из Линшьопинг. Изведнъж обаче забеляза как слабата светлина от прозорчето осветяваше меча и наметалото и се разколеба. Виждаше се блестящ син цвят, какъвто дори небето не може да наподоби, а лъвът на гърба на плаща беше извезан със златни конци и черна коприна, изглеждаше като жив, сякаш се движеше на светлината. Ноктите му бяха извезани със сребърен конец, както и трите линии косо през герба. Езикът на лъва бе кървавочервен, а също и трите тамплиерски кръста — знакът на Арн Магнусон, по който всички от далеч познаваха, че се приближава именно той, а не друг Фолкунг. Това наметало беше най-умелото и красиво дело на Сесилия Роса, коствало й дълги години на старание и молитви.

Самият Биргер щеше да го носи само на коронации или сватби, но с право и чест, защото го беше наследил. На всяко друго място би станал за смях, би се изложил на подигравки и враждебни шеги, защото това би означавало високомерно да се появи с чужд символ.

Той се позамисли какъв собствен знак би прибавил към лъва един ден — нещо, което показваше, че това е не друг, а Биргер Магнусон. Дядо му имаше трите червени тамплиерски кръста, напомнящи полски цветя, на които някой е оскубал всички венчелистчета освен четири. Баща му беше избрал сребърен полумесец, Биргер Бруса — франкска лилия. Какъв обаче щеше да бъде знакът за Биргер Магнусон?

Той замечта за дракони и мечове или пък кръстосани златни стрели, без обаче да бъде убеден, че трябва да е точно такъв.

Изведнъж се засрами от детинщините и честолюбието си и реши да излезе навън. Погледът му обаче отново попадна върху меча, защото докато си фантазираше, слънцето беше успяло леко да се поизмести и сега блестеше в златния кръст. Отначало мисълта му съвсем се парализира от златната светлина, после решително стисна зъби, свали форшвикския меч, който беше носил по време на пътуването, и набързо си сложи колана с тамплиерския меч. В същия момент прозря, че баба му беше напълно права, когато отбеляза колко голям и тежък е все още за него. Въпреки това той никога нямаше да посмее да остави този меч в чужд дом. Не можеше и да седи тук в тъмната стая и да чака коронацията на следващия ден. Искаше ли да види града, трябваше да вземе меча със себе си.

Навалицата се сгъсти веднага след като премина моста и застана на другия бряг на реката. Много хора бяха пристигнали за коронацията, не всички с почтени намерения. Улиците между дървените къщи бяха тесни и мръсни. Навсякъде говореха на висок глас, пияници вдигаха шум, налагаше му се да внимава къде стъпва с тънките си кожени обувки, защото земята беше осеяна с купчини изпражнения — дори не знаеше дали от кучета, свине или хора. Под наметалото си носеше обикновени дрехи за път: светлочервена риза от еленова кожа и панталони от телешка. Ако бяха само тези дрехи, никой не би му обърнал внимание, но разхождайки се насред града с гол меч и фолкунгския лъв, извезан в злато на гърба му, той привличаше погледите повече, отколкото му се искаше или дори осъзнаваше. Млади жени отправяха към него думи, които му беше трудно да разбере, но усещаше, че са непристойни. Откъм многобройните палатки за бира и сергиите му махаха мъже и искаха да го почерпят. Тръгна да върви с очи, неотлъчно втренчени напред, но скоро градът му се стори непоносим, заби поглед в земята, за да избягва нечистотиите, и забърза обратно по посока на замъка и рекичката. Отначало това съвсем не беше лесно през тълпата и струпаните къщи, но той помнеше къде беше слънцето, когато беше излязъл, и така успяваше да се придвижи напред, дори и с неотклонно насочен към земята поглед. Случи се обаче така, че без да иска, блъсна някакъв сивокос мъж с черно-жълто наметало. Той се извърна разгневен, стисна го здраво около брадичката и поиска извинение за несръчността му. Биргер плахо помоли за прошка, но веднага получи плесница и подигравателен смях от наобиколилите го, които сега го наричаха нахалник и недорасъл юнкер, а също и други неща, които не разбираше. Изчервен, той сведе глава още по-ниско, обърна се и си тръгна. Не беше стигнал далеч, когато същият мъж го настигна с бърза крачка, хвана ръката му, падна на колене и отчаяно замоли за прошка. Объркан, той прие извинението му и се запрепъва напред.

Не му беше по вкуса това, което успя да види от града, а и никой преди не му беше удрял плесница. Мислеше си, че гражданите са луди.

Като прекоси моста и се върна в замъка, откри, че вече много гости бяха пристигнали и на двора издигаха палатки за бира. Не разпознаваше никого и отначало се опита да си внуши, че е изморен от пътуването и би било добре да се качи за малко в спалното помещение. Слънцето обаче все още грееше нависоко и той с неохота прозря, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи толкова рано. Вместо това влезе в една от палатките за бира, където един кралски готвач го измери с поглед кратко, но строго, преди да му поднесе голяма чаша на една от дългите маси. Известно време пи внимателно и бавно, докато дойдоха трима млади мъже в ризи с цветовете на Ерик и любезно го помолиха за разрешение да седнат на свободните места около него. Той не отговори, понеже тъкмо отпиваше, но им направи знак с ръка, че са добре дошли. Веднага щом тримата получиха бирите си, заговориха за лов и повече не обръщаха внимание на Биргер. Пиеха бързо и докато той успее да привърши чашата си, те вече бяха на по трета. Когато единият забеляза колко слаб пияч е, дойде и първата подигравка. Той се ядоса, но се овладя и реши, че е получил достатъчно плесници за един ден, дори за цял живот. След една подигравка обаче лесно идва друга, и когато тримата младежи от рода на Ерик заговориха многозначително за мъжеството, което се изразява в дръзкото и обилно пиене, той остави почти празната си чаша, стана и им обърна гръб. Очакваше нови подигравки, но за негово облекчение в палатката отзад настана пълно мълчание докато излизаше.

Повървя из двора, погледа пристигащите коне, отби се при собствения си кон в обора, поговори му, и опита по всички възможни начини да изглежда все едно не беше сам и несигурен как трябва да се държи.

Един от облечените в черно кралски слуги, които помагаха на трапезата, го спаси от бездействието, като учтиво го хвана за ръката и попита дали той е Биргер Магнусон от Улвоса. Младежът потвърди обезпокоено и получи съобщението, че кралят го вика и трябва да отиде в стаята преди голямата рицарска зала, да седне там и да чака сред други призовани. Той веднага се поклони и се отзова, както го бяха учили във Форшвик.

В преддверието на рицарската зала седяха главно възрастни мъже, повечето от тях воини, което лесно се забелязваше по отсечените кокалчета, липсващите пръсти и бледите белези по лицата. Биргер влезе предпазливо и се опита бързо да седне близо до вратата, надявайки се да остане незабелязан. Напразно. Един от посивелите воини, седнал в другия край на стаята току до вратата на рицарската зала, му извика, че едва ли има работа там — това е преддверието на краля, а по каквото и дело да е дошъл, първо трябва да се представи, като влиза сред мъже. Биргер поруменя и се извини, произнесе името си високо и ясно, поне така си мислеше той, и вероятно повечето в стаята го чуха. Старият сивокос воин в далечния край на продълговатата пейка сложи ръка зад ухото си и му изрева да говори високо като мъж, не да шепне като девойка, освен това да стои прав, когато говори с мъже.

Биргер се изправи бавно и несигурно, пое си дълбоко дъх и опита да събере смелост. После каза името си с прекомерно силен глас.

— Аз съм Биргер Магнусон от Улвоса, син на Магнус Монешьолд! — извика той.

Отначало в стаята настана пълно мълчание, но изведнъж възрастният мъж с ръката зад ухото грейна и прихна в сърдечен смях, после стана и отиде да прегърне Биргер.

— Ти язди при Гестилрен с герба на военачалника, негов внук си, а се промъкваш сред роднини като монахиня! — засмя се старият воин. — Е, значи сме близки роднини — аз съм Карл Биргерсон от Биелбо, но ми викат Карл Глухия. Както и да е. Веднага ела и седни до мен, юнкер Биргер!

С тези думи Карл обгърна с ръка младия си родственик и бавно го поведе през стаята, а всеки ставаше на крака да поздрави младежа, който беше внук на Арн Магнусон.

Положението му обаче не се подобри особено, като седна близо до вратата на краля, мислеше си Биргер. Старият му роднина имаше навика да разговаря по начин, който никак не подхождаше на млад и стеснителен човек, тъй като изреваваше всеки въпрос и всеки отговор.

— А как вървят делата на скъпата Сесилия Роса във Форшвик! Говори се, че Ескил Магнусон печели по златна монета на всяка лодка, но поне една сребърна остава във Форшвик!

— Добре ли е със здравето рицарят Бенгт? Още ли е същият здрав боец?

— Жътвата в Улвоса беше ли добра както при всички нас тази година и смята ли Ингрид Улва да си вземе нов съпруг!

Биргер се потеше и гърчеше като червей на кука при тези въпроси, които според него не засягаха нито роднини, нито потомците на Ерик в стаята. Освен това в някои случаи той изобщо нямаше разумен отговор — например за плановете на майка му за нов съпруг. А отвърнеше ли твърде тихо, мощният, но глух Фолкунг от Биелбо изреваваше въпроса си отново.

Страданието му приключи по неочакван начин. За всеобщо удивление той се оказа първият, когото повикаха да влезе при краля, щом си тръгна някакъв посетител.

Двама от облечените в черно пажове го преведоха през дългата зала, където на почетните места седяха кралят, ярлът му Фолке и един епископ, чието име Биргер не знаеше. Всички маси бяха отместени до стените, а пред владетеля и хората му нямаше място за сядане. На голямата маса пред тях бяха наредени епископският кръст, мечът на ярла и кралската корона, обградена от два златни скиптъра.

В този момент, за първи път откакто беше пристигнал в града Линшьопинг, Биргер се почувства уверен как трябва да се държи. Познаваше краля. И двамата присъстваха на победата при Гестилрен, въпреки че не бяха се срещали след това, освен на помени. Биргер извървя непоколебимо целия дълъг път до тях, поклони се, опря лявото си коляно на пода и в тази позиция зачака кралят да му разреши да се изправи.

Нищо такова не се случи. Наместо това Ерик се втурна и заобиколи масата, издърпа Биргер и го прегърна.

— Юнкер Биргер, радваме се да ви видим здрав и читав след цялата изживяна мъка — поздрави го кралят и направи няколко крачки назад, за да се престори, че разглежда строго младия си посетител. — Приличаш на дядо си, Биргер, макар очите ти да са кафяви като на майка ти, и да имаш много от нейния цвят в косата. Е, не се обиждай, че тази среща ще бъде кратка. Навън ни чака цяла пейка мъже и всеки се надява на различни неща. Този път ще ти кажем набързо това, което имаме да съобщим, ако не го намираш за неучтиво от наша страна. Кажи?

— Ваше величество ме е повикал. Аз съм Фолкунг. Ние, Фолкунгите, сме се били и сме проливали кръв до вас, заклели сме ви се във вярност. Каквото реши кралят ми, подчинявам се — отвърна Биргер с уверена лекота.

Кралят го изучаваше замислено и сякаш изпитателно. Направи няколко крачки около него, като че да го изкуши да каже нещо, преди да му заговори, установи, че подобна хитрост не върши работа при юнкер Биргер, и с усмивка на уста се върна на мястото си зад короната и двата скиптъра.

— Когато това представление приключи, желаем да видим юнкер Биргер като наш гост в Нес. Дядо ти ни беше по-приближен от който и да е друг мъж. Искрено се надяваме да приемеш поканата. Е?

— С най-голяма чест ще дойда като Фолкунг при краля и роднините ми, потомци на Ерик — отвърна Биргер ясно и непоколебимо.

— Ти язди с кралския герб при Гестилрен, юнкер Биргер — продължи кралят с леко смръщено чело. — Това не може да се повтори утре, няма ти да си този, който ще носи фолкунгския лъв, нито трите корони, нито пък кралския герб с двата символа. Преди да се разочароваш твърде много, ще ти обясним защо. В страната ни има обичай кралските атрибути да бъдат носени от един от най-знатните и най-старите. Такава е традицията и във всеки род — при Фолкунгите също, както при останалите. Твоят дядо военачалникът следваше чуждестранни обичаи, той превръщаше младежи в знаменосци. Ние не намирахме повод да протестираме, защото никога не възразявахме на решенията му за войската или по време на война. Сега е друго. Карл Глухия ще носи лъва ви, а родственикът ми Холмгейр — нашия герб. Така благоволихме да решим, но има и още нещо: датският крал Валдемар ни е подарил два златни скиптъра за коронацията. Единият ще носиш ти, а другия — Кнут Холмгейрсон, който е от най-благородно потекло сред младежите в Ериковия род, както ти си сред Фолкунгите. Приемаш ли това наше предложение?

— Прекланям се пред волята на моя крал, каквото и да реши, дори да не е прав — отговори Биргер с безсрамна усмивка.

— Значи юнкер Биргер си позволява да ни противоречи! — изрева кралят със злоба, която бе толкова очевидно изкуствена, че не уплаши никого в залата.

— Да, ваше величество, защото се налага — отвърна Биргер. — Неоспоримо вярно е, че Кнут Холмгейрсон, син на Холмгейр Филипсон, син на Филип, син на светия крал Ерик е най-пръв сред Ериковите младежи. Що се отнася до мен и Фолкунгите, не е толкова сигурно.

— Познаваш ли Кнут Холмгейрсон? — вдигна вежди кралят.

— Не, ваше величество, него никога не съм го срещал.

— Откъде тогава си така добре осведомен кой е баща му и кой — дядо му?

— Майка ми, Ингрид Улва, познава всички могъщи мъже в кралството и знае точно кои са синовете и бащите им, а това, което знае тя, казва на мен и братята ми — отговори Биргер, за първи път някак смутено. Такива сведения бяха само за онзи, който се нуждаеше от тях, за да знае с кого ще си оспорва властта.

— Разбираме… — замисли се кралят. — Но кажи ни тогава защо ти, Биргер, да не си най-пръв сред фолкунгските младежи? Ти, който носи кралския герб при Гестилрен.

— Не е толкова лесно да се каже кой е пръв сред младите Фолкунги — отвърна Биргер бързо, но със сведен поглед. — Нашият род никога не е притежавал кралската корона, значи по този признак не можем да съдим. Сигурно мнозина биха сметнали синовете от Биелбо за по-благородни от мен, произхождащия от Улвоса.

— Във всеки случай за нас си най-пръв! — засмя се кралят. — А ние имаме кралското право да се разпореждаме, както ни е угодно. Фолкунгът, който прилича на Арн Магнусон, в нашите очи винаги ще е най-личен. Сега приемаш ли решението ни?

— Голяма чест е за мен да се подчиня на кралската воля — отговори Биргер с възобновено самообладание.

— Чудесно, юнкер Биргер! Ти ще носиш скиптъра с орела и разперените криле, а нашият млад родственик ще носи този с кръста. Пажовете ни ще ви покажат местата ви в шествието утре, когато слънцето стои два часа преди обед. Един малък последен съвет от този, който не само е твой крал, но и твой приятел: утре недей да пиеш от виното ни повече, отколкото повелява честта ти!

Биргер се поклони и отново опря лявото си коляно в пода, а като се изправяше, се обърна и заметна плаща си над меча — всичко с едно движение, и излезе от кралската зала с уверена крачка и високо вдигната глава.

Домашният уют, който изпитваше в залата при краля, бързо го напусна, щом се оказа на големия двор пред замъка, където бяха придошли толкова много нови пътници, че започваха да се блъскат. Всички лица, които видя отначало, му бяха непознати, но изведнъж двама мъже го прихванаха под мишниците изотзад. Като извърна глава, осъзна, че това са Торгилс Ескилсон от Арнес и Емунд Юнсон от Улвсхейм, които бяха решили да се пошегуват с него. Вярно, бяха с десетина години по-големи, но също като него от Форшвик. С двамата си роднини той бе в сигурна компания.

Сесилия Роса и останалите вдовици бяха сред първите, които се върнаха във Форшвик след коронацията. Като използваха за претекст напредналата си възраст или женски причини, те успяха да напуснат Линшьопинг само след два дни бирени тържества. Добре стана така, защото най-вече Сесилия Роса сега трябваше да се погрижи за много неща, за да може всичко да премине по план. Тя зареди две волски каруци с месо, хляб, бира и вино, както и палатки с флагчета и пръти, така че навреме да разпънат лагери на две места по пътя между Льодьосе и брега на Ветерн, където бе удачно посрещачите на булката да си починат. Легла за пренощуване бяха поръчали най-напред в Йелаквист — кралския замък, и в Лена, която принадлежеше на Фолкунгите. На брега на Ветерн щеше да чака кралският кораб "Късата змия», за да пропътуват с него последната част до Нес на остров Висинг. Сесилия Роса разпрати многобройни известия, за да уреди прехвърлянето на товари от корабите по Ветерн и лодките в Улвоса, и при бързеите Му на отсрещния бряг на езерото, тъй като всички пътници предизвикаха голямо объркване в търговията между Льодьосе и Линшьопинг. Големи товари останаха на кея, за да отстъпят място на коне и гости, но се погрижиха никоя от стоките, неиздръжливи на дъжд, да не остане без покривало. Търговската бъркотия предстоеше да продължи цяла седмица, след като във Форшвик пристигнеха всички, които имаха благородна задача там. На горните кейове пък се трупаха празни чакащи корабчета, останали без обичайния си товар.

Сесилия Роса контролираше всичко това с желязна ръка. И най-дребната подробност не й убягна, не се сблъска и с най-малкото възражение.

Положението се поуспокои, когато стражи и господари с побледнели от бира лица и кървясали очи запристигаха с неспокойни коне и груби езици. Тогава Сесилия Роса смогна да си позволи две-три дълги нощи в собствената си къща заедно с вдовстващата кралица Сесилия Бланка, Ингрид Улва и Улвхилде Емундсдотер.

Вдовстващата кралица имаше да им разкаже, че на сина й му беше хрумнало да не посреща годеницата си на пристанището, тъй като и кралят на Дания не бе благоволил да я придружи. Гонеха го представи за нещо, което наричаше справедлива прилика между крале. Все едно колко разум имаше в тази идея — на вдовиците така или иначе им допадаше да попътуват няколко дни насаме с Рикиса. Все пак крал Ерик остана много доволен, като научи от майка си какво грандиозно посрещане беше устроено за датчанката с най-личните конници в страната.

Докато мъжете се стараеха да стегнат конниците, които трябваше да посрещнат Рикиса, вдовиците изцяло се бяха посветили на бялата кобила, избрана от Сесилия Роса за бъдещата кралица. Нали никой не знаеше доколко стабилно датските девойки седяха на седлото, може би бе по-важно да изберат една скромна кобила, отколкото някой неповторимо красив жребец. Освен това нямаше съмнение, че облеклото на Рикиса не би й позволило да язди със стремена от двете страни — Ингрид Улва бе предсказала бяла рокля, везана със златни конци — ето защо сарацинската сарачница във Форшвик изработи едно особено красиво дамско седло, украсено със сребро и злато. Стремената, юздите и поводите декорираха по същия начин, на начелника за кобилата закрепиха едно голямо черно перо от чужда страна, а под него — пищен кръг от червени скъпоценни камъни с бели в средата, каквито бяха кралските цветове на девойката.

Изработиха едно красиво дамско седло и за вдовстващата кралица Сесилия Бланка. Сесилия Роса и Улвхилде щяха да яздят с обичайните си седла, защото и двете смятаха да носят одеждите, които на Сесилия Роса беше хрумнало да ушие преди много години. Те наподобяваха панталони, но въпреки това изглеждаха като дамска рокля и позволяваха да се язди със стремена от двете страни.

За Биргер това бяха дни на бездействие. Дрехите и въоръжението го очакваха приготвени още от коронацията в Линшьопинг, а при сегашното положение във Форшвик с близо осемдесет гости, всякакви занятия с младежи и момчета бяха оставени настрана. Въпреки това една толкова голяма група млади и стари възпитаници на Форшвик събрани на едно място трудно можеха да се държат далеч от старите си места за упражнения и скоро бойните игри бяха в разгара си.

В други стопанства и замъци в страната подобни игри започнаха да се провеждат едва по-късно и в повечето случаи протичаха мирно. Мъжете се състезаваха да яздят с копия срещу окачени мишени или да уцелят щита на Черния Петър, без да ги удари неговата въртяща се палка, или пък яздеха и цепеха ябълки с меч. С подобни неща не би се гордял боец от Форшвик.

Най-трудната игра беше турнир — копие срещу копие: три пъти яздеха мъж срещу мъж с намерението да съборят другия на земята с умел удар в гърдите или щита му. Не станеше ли от три опита, продължаваха, докато един победи два пъти. Разбира се, не използваха подострени бойни върхове за копията, а затъпени, което обаче не правеше играта по-малко опасна.

Рицарят Сигурд и брат му Одвар, който се разпореждаше във Форшвик по всички военни въпроси, отначало се притесниха от всичките болезнени викове на турнира. После обаче преброиха мъжете и установиха, че можеха да си позволят да загубят всеки десети от тях за по-кратък или по-продължителен покой в леглото преди пътуването до Льодьосе; приблизително това трябваше да очакват. Удобни постели и добро обгрижване също имаше повече от достатъчно за тези, които останаха на легло, когато другите заминаха. Все пак рицарят Сигурд нареди да не участва в турнира никой младеж, още незавършил обучението си във Форшвик и не получил собствени копие и меч, нито пък момчетата, ненавършили седемнайсет години.

Така Биргер спадаше към най-младите, но въпреки това силно се надяваше да издържи доста дълго в игрите. Когато обаче се замисли, проумя, че високомерието е грях, който често се наказва на мига, така че веднага се прекръсти и накратко помоли Божията майка за прошка, но не посмя да отиде една крачка напред и да поиска успех. Това също би било самонадеяно в настоящата му компания, където най-изтъкнати бяха петима посветени рицари.

Игрите започнаха така: всички участници с конете си се подредиха на голямото поле за упражнения, пресечено от трасетата за турнири. Рицарят Одвар зорко контролираше на входа никой от твърде младите да не успее да се промъкне с множеството и действително откри двама, на които се наложи да се настанят сред зрителите, нищо че помърмориха с наведени глави.

Когато всички вече бяха събрани на полето, оформиха голям кръг и тръгнаха да яздят, като ту заставаха точно срещу някоя от пътеките, ту отстрани. Щом изсвиреше рогът, всички трябваше да задържат конете си. Тогава на онзи, който спреше пред пътека, оставаше само да се прекръсти и да провери кой стои от другата страна. Останалите извън тях се присъединяваха към зрителите, докато отпаднеха половината от участниците в първите двубои. После отново тръгваха в кръг в очакване на сигнала.

Първия път като изсвириха, Биргер се оказа извън пътеките за дуел и спокойно се настани сред зрителите. Втория път се случи пред една от най-страничните и щом погледна към другия край с разтуптяно сърце, откри противник на своята възраст.

Нов сигнал с рог и те се втурнаха един срещу друг с насочени копия. Биргер лесно спечели първата атака, а с малко усилие — и втората, и така за трети път се присъедини към онези, които отново щяха да яздят в кръг, докато победените бяха принудени да застанат сред зрителите или да се затътрят към постелите за ранени, а в най-лошия случай — да ги отнесат до там. Все повече работа се отваряше на вещите лечителки във Форшвик, повечето от които бяха чужденки.

При третия тур Биргер отново остана извън пътеките, когато спря коня си, и се оттегли сред зрителите. Той пресметна, че след този тур само половината от конниците ще са останали в играта. Ако извадеше късмет със следващия си противник, скоро щеше да е сред последните.

Нямаше кой знае какъв късмет. Следващия път, когато спря при дадения сигнал, се намираше пред една от средните пътеки, погледна припряно към другия край, пое си дълбоко въздух и се прекръсти. Там стоеше рицарят Бенгт.

Добре все пак, че никой не можеше да види физиономията му в този момент, помисли си Биргер. За тази игра всички си бяха сложили новите шлемове, които покриваха цялото лице и имаха само един тесен кръстовиден отвор, през който да гледат. Ето как никой не забеляза колко е пребледнял.

Биргер издържа първата атака, въпреки че му излезе дъхът при удара, който отби щита му и го блъсна в гърдите. Ако бойно копие го беше улучило по този начин, смъртта нямаше да му се размине. Той обаче не падна и смело се обърна за нов сблъсък.

Вторият път бе пометен от седлото като ръкавица — рицарят Бенгт го уцели по начина, който всички във Форшвик бяха научили. Наричаха го замахът на Арн — с широката страна на копието. При падането не се удари силно и веднага побърза да се качи на седлото. Останалите, които яздеха по същото време, вече се бяха присъединили към зрителите като победители или победени. Сега всички погледи бяха приковани върху двамата. Те щяха да се спуснат един срещу друг още веднъж и всички знаеха кой щеше да спечели, макар да се надяваха младият Биргер да не се нарани лошо.

И двамата едновременно уцелиха противниковия щит точно в центъра. Тогава теглото и балансът на рицаря Бенгт станаха причина Биргер пак да се намери на земята, само че този път падането изглеждаше по-опасно — беше отхвърлен право назад и се приземи по гръб и тил. Рицарят Бенгт бързо обърна коня си, скочи от седлото, захвърли шлема си, втурна се към Биргер и предпазливо изхлузи шлема му. Съзнанието на момчето беше замъглено и силната светлина го заслепи, щом откриха лицето му, затова отначало не беше сигурен къде се намира.

— Всичко наред ли е, юнкер Биргер? — попита рицарят Бенгт угрижено.

— Не се чувствам по-зле, отколкото заслужавам — отвърна той и направи опит да се усмихне мъжествено кисело. — Поздравления за добрия ти късмет, рицар Бенгт — продължи с по-широка усмивка.

— С такъв ужасяващ противник се иска малко късмет — засмя се и рицарят Бенгт, като издърпа Биргер, който успя да се задържи на крака, макар и несигурно.

Играта свърши както беше редно. Никой не можеше да се противопостави на рицаря Бенгт и той победи, без да го повалят нито веднъж — една необичайна чест във Форшвик, където противниците бяха най-добрите в кралството.

Когато Биргер свали доспехите си и ги окачи на мястото с неговия номер в обора, главата го болеше и се чувстваше по-смазан, отколкото бе очаквал. Гръдният му кош беше защитен от ризница, стоманени плочки и дебел слой филц, и все пак по гърдите му бяха избили големи синини. Не страдаше особено от това — всички във Форшвик бяха привикнали на синините. Вместо това си мислеше, че навярно малко биха се задържали на седлото след такъв силен удар.

Като излезе от обора във всекидневните си дрехи, трима негови приятели от детството го очакваха. Това бяха Ибен Арду, Йоханес Яковиан и Матеус Маркусян. Поздравиха го със сърдечно потупване по гърба и утешителни думи, задето единствен той бе успял да остане на седлото след сполучлив удар на рицаря Бенгт. Хубаво беше, че поне един от младите бе успял да се отличи. Биргер мърмореше, недоволен, че толкова рано му се е паднал точно рицарят Бенгт, може би срещу друг щеше да се представи по-добре. Приятелите му обаче махнаха с ръка през смях и се пошегуваха, че едва ли щеше да бъде по-голям късмет да се изправи срещу някой друг от посветените рицари. Дори и да беше станало така, Бенгт пак щеше да го чака накрая.

Всички от Форшвик, млади и стари, знаеха повече за военните игри от другоземците, но от четиримата приятели само Матеус Маркусян наистина изгаряше от интерес, понеже караше последната си година в училището за бойци на Форшвик. Опита се да се промъкне на арената, надявайки се зоркият поглед на рицаря Одвар да не го открие сред толкова много мъже, облечени в едни и същи цветове. Уви, сгреши. Рицарят веднага го разпозна и препречи пътя му с копието си, точно когато Матеус смяташе за удобно да го заобиколи.

Ибен Арду работеше по половин ден в стъкларската работилница, а през зимата и повече. Останалото си работно време изкарваше при медникарите, чието изкуство беше повече сарацинско, отколкото скандинавско. Йоханес Яковиан вървеше по стъпките на баща си и се занимаваше със зъбци, колела и триони. И ето, напомни на Биргер, че още не е намерил време да му покаже новите триони и на какво бяха способни те, а Биргер засрамено се извини, задето е бил твърде зает, откакто се бе върнал във Форшвик, но сега имаха предостатъчно време.

Четиримата приятели се запътиха към дъскорезниците. Разговаряха весело и веднага се върнаха към езика от детските си години, примесил в пълна каша скандинавски, арабски, саксонски и латински. За тези, които не живееха във Форшвик, това наподобяваше таен език.

В дъскорезниците бе настъпила голяма и забележителна промяна. Преди трионите не можеха да се въртят по-бързо от воденичното колело, на чиято ос бяха закрепени. Трудността на бавната работа идваше от това, че трионите се нагорещяваха твърде бързо и се налагаше да ги охлаждат с вода, която изливаха с ведра отгоре им. В резултат от това пък дървото се разваляше.

Сега обаче времето беше намалено наполовина, понеже колелата се въртяха закрепени на по-тънка ос от ковано желязо с малки, набраздени ремъчни колела, завъртани от колелата на един от дебелите въртящи се дънери. Тези пък на свой ред бяха толкова високи, че стигаха чак до тавана на дъскорезницата. Между големите и малките колела бяха опънали кожени ремъци. Като по чудо голямото, бавно колело предаваше енергия на малкото, а тя се превръщаше в светкавична скорост.

Йоханес с нескрита гордост намекна, че е бил повече от добър помощник на баща си, майстор Яков Вахтиян, в изработването на това подобрение. Тогава обаче дойде и неговият ред приятелите му да му се надсмеят и да го потупат подигравателно по гърба, но Йоханес не изпадна в униние, а се затътриха към работилницата за триони, за да им покаже още едно нововъведение.

Там не течеше никаква работа, но Йоханес затърча наоколо като побесняла катерица, показваше и обясняваше. В центъра на залата имаше голяма каменна плоча, безупречно загладена като водна повърхност в тиха лятна нощ. Над нея на яки дънери и корабни въжета висеше същият камък. Йоханес разказа колко е сложно такава каменна повърхност да се изглади напълно, но как добре се възнаграждават усилията. Винаги е било трудно да се коват съвсем равни кръгли стоманени остриета, а още по-трудно — да ги калят, без всичко да се огъне. Изкривяха ли се дори съвсем леко, скоро се чупеха в дънерите, особено ако са дъбови. Тук обаче с помощта на плоските тежки каменни блокове успяваха да изгладят напълно стоманените остриета, след като ги затоплят до подходящата температура — все още нажежени до червено, но вече започнали да потъмняват.

Биргер слабо се интересуваше от подобни новости, но осъзнаваше, че това са важни подобрения. Даде най-доброто от себе си да не нарани своя приятел Йоханес с краткотрайно търпение и услужливо го последва в стъкларската работилница и бакърджийницата, за да научи за още нововъведения. После обаче и Ибен Арду, и Матеус Маркусян се поотегчиха, затова всички единодушно, но по различни причини, приеха предложението им да вземат лъкове и стрели — сега може би лесно щяха да им разрешат.

На млади мъже като Матеус, които вече завършваха училището за воини, и още повече на instructores като Биргер, им беше позволено да заемат каквито и да било оръжия от богато зареденото хранилище на Форшвик. За другите това беше по-трудно, а отговорните пазачи ставаха раздразнителни, ако им се наложеше да търпят врънкането на хора, които не боравят с оръжие.

На стрелбището нямаше никого, затова на Биргер и Матеус не се налагаше да внимават да не покажат някой лош изстрел. Нямаше нужда да се състезават помежду си — и двамата знаеха, че Биргер имаше пълно превъзходство. Още от малък много му натякваха за стрелбата с лък, тъй като и баща му, и дядо му бяха най-добри в кралството.

Известно време постреляха по-скоро на игра, а на Биргер и Матеус скоро им стана много по-интересно да поправят малките грешки на приятелите си, отколкото да стрелят самите те. Решиха да се отправят на лов веднага щом им се удаде случай. Йоханес и Ибен Арду можеха да лежат скрити в засада, а Матеус и Биргер — да пъдят дивеча на кон и с малко късмет — да стрелят от седлото.

Поговориха разпалено за предстоящия лов, но нещо друго витаеше във въздуха и Биргер скоро го усети. Ибен Арду пръв от приятелите попита за коронацията в Линшьопинг. Биргер разбра по внезапно напрегнатото внимание, че това бе нещо, което всички изгаряха от желание да чуят. Като приятели от детството, те сякаш не искаха да признаят, че някои неща ги отличаваха, и все пак другите не можеха да се преструват кой знае колко дълго. Биргер единствен от тях четиримата можеше да присъства на кралска коронация. Разбира се, Матеус се надяваше един ден да бъде посветен в рицарство и тогава въпросът щеше да се уреди и за него, въпреки че той смяташе за безкрайно по-важно да стане рицар, не толкова кралски гост.

Сега Биргер прозря: беше си внушил, че никой от тях няма да попита. Но ето, въпросът бе поставен между приятели и единственият правилен изход беше да отговори. Все пак реши да не представя събитието като толкова забележително. Биргер взе една стрела от най-близкия колчан, позаглади земята с крак и започна да рисува шествието за коронацията в Линшьопинг с върха на стрелата.

Начело яздеха четиридесет Фолкунги и четиридесет мъже от Ериковия род. Той показа това с една дебела черта и една по-тънка и вълнообразна. Така трябваше да се подредят. Но това сякаш не се бе понравило на крал Ерик. Фолкунгите, всички от които бяха от Форшвик, изглеждаха толкова по-силни и по-добре въоръжени от другите, че кралството му сякаш куца на един по-силен и един по-слаб крак. Когато кралят видял това на двора пред замъка, веднага определил да яздят по двойки — първо двама от неговия род, после двама Фолкунги и така поред в четиридесет редици.

Биргер заглади дебелата и тънката линия и на мястото им начерта множество къси. Редуваше по-отчетливи и по-слаби, за да покаже как е изглеждало началото на шествието.

След конниците — продължи разказа си, онагледявайки го по земята с острието на стрелата — вървяха двама знаменосци — Карл Глухия от Фолкунгите и, ако си спомняше правилно, някой си Холмгейр от рода на Ерик. Следваше ги голяма група пажове в черни дрехи, които служеха на краля във всякакви дела, а след тях — съдии и вождове от Свеаланд в дебели кожени палта, със завити крака, въпреки че беше късно лято и горещо време. Той повтори думите "вождове от Свеаланд" и "завити крака" все едно имитираше говора им и същевременно направи няколко наперени широки крачки с изпъчен корем и един пръст под носа, за да покаже мустаци, но веднага спря — стори му се, че приятелите му се забавляват пресилено много на една така невинна шега.

После някак смутено и с припрени движения по земята побърза да опише дрехите за коронацията, двамата младежи, които носеха скиптрите, как някой носеше короната точно пред краля и двамата подли епископи, само дето не беше видял много от всички тези неща.

На това място прекъсна разказа си. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да продължат със стрелбата, защото не можеше да добави нищо съществено.

— Но къде вървеше ти, Биргер? — попита Матеус разпалено.

Биргер спря да дърпа лъка си и въздъхна. Този въпрос беше прекалено кратък и ясен, за да успее да го избегне.

— Аз вървях до един разбойник от Ериковия род на име Кнут Холмгейрсон. Беше дълъг като кол за връзване на хмел — каза той, сякаш това беше всичко, което е мислел да разкаже. Само че прочете в очите на останалите, че нямаше да се задоволят с толкова и продължи неохотно. — Кнут Холмгейрсон носеше един от скиптрите за коронацията с християнски кръст на върха, а аз носех другия — с орел с разперени крила, и няма кой знае какво за разказване, освен че юнкер Кнут отначало създаваше неприятности — не искаше да върви до мен.

Тогава приятелите му един през друг го заразпитваха и за скиптрите, и що за юнкер е бил този, та се е чувствал толкова знатен, и какво ли е отвърнал, за да се защити от подобна невъзпитана и надменна забележка. Точно както се надяваше Биргер, въпросите се сипеха по няколко наведнъж. Така можеше да избира на кой иска да отговори и не се налагаше да се показва важен, задето е носил кралския скиптър.

— Бащата на Кнут Холмгейрсон, Холмгейр, е внук на крал свети Ерик — отговори със сериозен глас. — Нали такъв е и крал Ерик Кнутсон, но ако той не се сдобие с наследник от госпожица Рикиса, може би ще видим претендент за престола в лицето на този Кнут, който вървеше до мен. Затова се правеше на важен, но сглупи да се оплаче на краля и той го смъмри.

— Как го смъмри кралят? — попита Ибен Арду, пресметливо насочен от начина на Биргер да разказва няколко неща едновременно, оставяйки това, което най-много му се иска да разкаже, за последно.

— Юнкер Кнут се оплака на краля, че не намира за правилно да върви до някакъв си фолкунгски фукльо, наметнал по-скъп плащ от него — засмя се Биргер. — Но въпреки че това все пак е вярно, далеч не то е забележителното в този плащ, защото е принадлежал на Арн Магнусон, има три червени тамплиерски кръста, които се виждат отдалеч, стига да не си сляп. Ето така юнкер Кнут си прехапа езика, без сам да разбира точно как и колко малко правеше впечатление на своя крал.

— И какво каза кралят? — попита Йоханес благоговейно, изпреварвайки само с миг останалите.

— Скастри родственика си, че самият той, кралят, добре познава този фукльо, и че тъкмо него, а не някой друг предстои да коронясат — смънка Биргер набързо, сякаш изобщо не бе описал едно убийство с думи. — И вече наистина няма какво толкова да разкажа, освен че лицето на юнкер Кнут бе помръкнало, когато вървяхме в шествието, и по едно време ми изсъска, че ще ме пребие при първия удобен случай. А ако се чудите какво му отговорих тогава, казах му, че винаги можем да пробваме един двубой на коне, нали вече отблизо съм видял жалките пъзльовци от рода му. Е, това последното може и да не съм го казал.

Биргер отново сложи стрелата на лъка и го опъна сякаш нямаше какво повече да разкаже, и преди да избере отговора си спокойно изчака всички противоречиви въпроси, с които останалите нетърпеливо го заливаха.

— Останалото не е нищо особено и лесно може да го видите пред вас — каза той докато протакаше прицелването си. — Ако си представите една необикновено дълга литургия и я удвоите. Освен това бе горещ летен ден и хората бяха натъпкани като пъстърви в бъчва със сол. А после — обичайната почерпка с бира и свинско.

Той пусна стрелата и със задоволство видя как тя улучи почти в средата най-вътрешния кръг.

Посрещачите на булката потеглиха от Форшвик рано, зората се червенееше и обещаваше хубаво време за път. В едната редица яздеха четиридесет конника в пълно бойно снаряжение, четиридесет имаше и в другата, а най-отпред между тях пътуваха четирите вдовици. Следваха ги младежи от Форшвик с товарни коне и още няколко оседлани — за датски придружители, ако и такива слязат на сушата. Нямаха нужда от особено много храна и бира, защото Сесилия Роса старателно беше пресметнала как и докъде щяха да пътуват всеки ден, така че винаги да ги очаква покрив над главата и християнска вечеря.

Начело пред вдовиците яздеше рицарят Бенгт с герба на Форшвик, който се състоеше от четири еднакво големи полета. Горе вляво се виждаше фолкунгският лъв, а родовият символ на Сесилия Роса с посребрената линия на черен фон — долу вдясно. Останалите две полета съдържаха трите червени тамплиерски кръста върху бял плат и червената роза на Форшвик на черен — нея Сесилия Роса беше приела за свой собствен символ.

Пред четирите вдовици яздеше по един знаменосец с техните гербове — черния грифон върху червен плат на Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва, трите Ерикови корони пред Сесилия Бланка, която носеше кралската си корона върху черния вдовишки воал, и накрая — черния щит със сребърната линия на Подсетен, само че и с червената роза пред Сесилия Роса.

Навярно много пъти в страната бяха виждали и по-голяма свита посрещачи на булка, но никога по-респектираща. Слънцето изгря и заблестя по излъсканите върхове на копията, по цялото сребро на ризниците и по гладката стомана на скоро лъснатите брони. Тази свита се виждаше отдалеч и веднага щом наближиха първото село, ги пресрещнаха обезпокоени тромави рицари, за да разузнаят дали не е надвиснала смъртна опасност, но скоро се успокоиха — това бяха просто Фолкунгите на път за Льодьосе, за да посрещнат новата кралица. Същото се повтаряше във всяко село, през което минаваха. Хората притичваха да погледат великолепието им веднага щом ги напуснеше страха от смъртта.

Само преди двайсет години това беше страна, където войната беше работа на селяните и се биеха повече за чест или заради неразрешени спорове, отколкото за сребро и земя. По него време всеки селянин се сражаваше на крака, дори и да беше яздил до мястото на битката.

Един ден обаче в Западна Готаланд се завърна рицар тамплиер заедно с няколко воини от Светите земи, а с тях дойдоха и ветровете на промяната. Училище за бъдещите воини стана Форшвик; синовете на първите ученици сега бяха получили своите форшвикски мечове и копия като знак, че десетте години на обучение са приключили. После и техните синове щяха да започнат образованието си там, ако не попаднеха при рицаря Бенгт в Имсеборг, рицаря Сюне в Елярос или в замъка Гум, който също принадлежеше на Фолкунгите.

Повече от половината от мъжете, които сега отиваха да посрещнат булката, бяха участвали при победата над самия датски крал Валдемар Победителя. Задаващите се сега осемдесет конници от Форшвик в пълно бойно снаряжение съставяха сила, равна на цяло селско войнство от няколко хиляди мъже.

Това, което хората виждаха, беше новата мощ в кралството.

И още как! Тази гледка трябваше да изплаши и всеки похитител на булки. Подобни отвличания бяха обичайни. Крадяха чужди годеници или защото ги желаеха в собственото си легло, или пък целяха да ги продадат на добра цена обратно на мъжете им, но в този случай недокоснати както са си били.

Сестрата на датския крал със сигурност струваше теглото си в злато за крал Ерик. Само дето ако похитители на булки се блазнеха при подобна мисъл, бляскавата свита в сребристо и синьо би ги ужасила повече от Божиите мълнии.

Четирите вдовици с удоволствие пътуваха начело на свитата. Нямаше защо да бързат, а имаха и късмет с времето. Ингрид Улва беше убедена, че хубавото време ще се задържи, защото на следващия ден предстоеше литургията за Петровден. Дъжд на този празник означаваше валежи цяла седмица. Но при хубаво време нямаше значение — каквото беше на този ден, такова щеше да си остане.

Четирите вдовици си имаха доста причини да бъдат в най-добро настроение. Изглежда дългата борба за престола беше приключила и това радваше Ингрид Улва и Улвхилде точно колкото и другите две, нищо че принадлежаха към Сверкеровия род и яздеха зад черния грифон. Ако бяха мъже, разсъждаваше Ингрид Улва, може би краят на спора би ги огорчил, най-вече защото те самите губеха. Така си беше. Краят дойде с ясно сключения мир между краля на Дания и крал Ерик, когото първият на два пъти напразно се беше опитал да свали от престола с помощта на приятелите си Сверкери. Рикиса скоро щеше да роди деца, а рано или късно — син. Даже най-добре двама, защото животът понякога може да бъде несправедливо кратък както за знатния, така и за обикновения човек.

Но краят на споровете, разсъждаваше Ингрид Улва, слагаше начало и на мира, а това означаваше, че жътвите щяха да станат обилни както по времето на стария крал Кнут Ериксон.

Двете Сесилии, които имаха много спомени и от мир, и от война, охотно се съгласиха с нея. Веднъж, когато бяха съвсем млади, ги държаха като familiares против волята им в манастира "Божия дом" и знаеха съвсем малко за битката, която кипеше извън стените. Двете заговориха една през друга, но Сесилия Роса надделя и разказа как в последните дни на войната видели в "Божия дом" да пристигат воини. Тогава се накачили по стените с надеждата да видят сините цветове на Ерик и Фолкунгите. Но идвали конници в червено. Душите им се смразили при тази гледка. По-отблизо обаче забелязали, че всичките ездачи са по-тежко или по-леко ранени и бягат. Тогава разбрали, че тяхната страна е победила, а това чувство трудно можеше да се опише в последствие. Навярно още по-трудно бе да се говори за него, докато яздеха до две дъщери на Сверкеровия род.

И все пак, победата на кървавите полета отвъд Биелбо донесе дългогодишен мир. Никъде по небето не можеха да предугадят черните облаци. Никъде в най-затънтените кътчета на разума си не можеха да предусетят опасността от нова война. И въпреки това тя дойде.

Войната е като дъжда, заключи Сесилия Бланка някак огорчена. Идва и си отива. След слънцето идва дъжд и тогава хората сякаш забравят, че слънцето и сушата винаги се връщат.

Сесилия Роса си позволи да се пошегува с вдовстващата кралица за тази мрачна мъдрост. Нали бяха приятелки от младежките си години и винаги бяха говорили без заобикалки помежду си — и преди, и след като едната от двете стана кралица. Дъждът, смяташе Сесилия Роса, все пак е водата на живота, този, който дава добра жътва. Войната обаче, добрата вдовстваща кралица май все пак трябваше да се съгласи, е пълната му противоположност.

Всички добре се посмяха на този словесен капан, който едната Сесилия бе заложила на другата, и отведнъж доброто им настроение се завърна.

Първия ден пътуваха до крепостта Лена, а втория — до Йелаквист, близо до Скара. На третия ден стигнаха пристанището и кулата на Льодьосе, както беше предвидено.

Ветровете се случиха благоприятни, а времето — сухо — точно както Петровден бе обещал. Ето защо двата датски кораба под червено-белия флаг на краля пристигнаха на пристанището Льодьосе в уреченото време.

Около пристанището с кулата и дървените стени на пазара беше пусто и хората на крал Валдемар се заоглеждаха учудено към брега, без да забележат многобройна тълпа или пък знамена, които биха показали, че очакват пристигането на кралска сестра. Първата мисъл на мъжете от корабите беше, че шведските пътници са се забавили — винаги можеше да се случи, дори и при най-важните дела.

Изведнъж дочуха тътена от приближаващи се копита. Дълга офанзивна линия ездачи с наполовина свалени копия препускаха бързо, сякаш смятаха да нападнат кораба още в реката. Знатните датски придворни и моряците онемяха при тази гледка.

Последвалата случка обаче се оказа още по-необяснима. Ездачите в дългата права редица бързо се разпределиха в четири еднакви групи, които по зададен сигнал с рог се спуснаха напречно към корабите и по този начин — една към друга. Отначало това изглеждаше като пълна лудост и нещо, което щеше да завърши в голям безпорядък. Първата група обаче се размина с втората само на няколко копия разстояние и след това бе заобиколена изотзад само на един лакът. По същия начин яздеха и останалите две групи. Ново изсвирване на рога и всички ездачи едновременно обърнаха конете си и отново се насочиха едни към други. Сякаш с бясна скорост оформяха към брега голяма плетеница от тропащи коне и святкаща стомана. Ако по същия начин се бяха приближили до вражески строй, щяха да всеят еднакво количество смут и страх у противника.

При трети сигнал конниците се пренаредиха в две редици, така че от брега навътре стояха точно един срещу друг с копия, насочени надолу към земята. Всичко се случи за няколко мига. Това беше ненадмината езда.

След като двете редици постояха така за кратко, рогът прозвуча още веднъж и между конниците в лек галоп се зададоха четирима знаменосци с развени знамена, които сега вдигнаха копията си за поздрав. Те забиха флаговете си в земята с рязък тласък и бързо се върнаха обратно. След това известно време не се случи нищо, само вятърът плющеше в две червени, едно синьо и едно зелено знаме.

Ето че дойдоха четири жени в разкошни наметала. Яздеха една до друга, без да бързат, и черните им коне със сребристи гриви пристъпваха гордо, като вдигаха високо крака на всяка крачка. Едната жена в средата носеше кралска корона, а тази в края до нея водеше бял кон с червена наметка, извезана със сребро и множество украшения.

Спряха току пред кейовете. Жената с кралската корона слезе първа от коня, и то с лекота, която учудваше, предвид понапредналата й възраст. А дори короната на главата й не се поклати.

Така слязоха и останалите жени и заведоха белия кон в датски цветове на най-големия кей. И четирите вървяха смело, широко усмихнати. Жената с кралската корона излезе напред и извади хляб изпод синьото си наметало.

Тогава по-големият датски кораб хвърли на земята въжета, които пристанищните работници се осмелиха да вземат след известно колебание — от уплаха всички бяха избягали зад дървените стени на тържището веднага щом бяха чули приближаващите конници. Когато изтеглиха кораба до брега и жените на пристанището можеха да разговарят с мъжете на борда, кралицата ги поздрави с добре дошли.

— Аз съм кралица Сесилия Бланка, съпруга на крал Кнут Ериксон и майка на крал Ерик Кнутсон — започна тя с висок и ясен глас, какъвто малко бяха очаквали от една старица. — Със себе си водя честни жени от страната на готите и свеите, която на чужд език вие наричате страна на свеоните. Дошли сме да поздравим госпожица Рикиса и да я заведем в брачното ложе защитена сред приятели.

Чак тогава се показа и Рикиса. Пристъпи към парапета като колебливо и боязливо, но любопитно теленце и се заоглежда сред мъжете наоколо си, които не бяха съумели да дадат някакъв отговор — изглежда никой не знаеше кой е най-знатният и нему подобава да говори, нито пък какво се казва в такива случаи. Наместо това раздадоха отсечени заповеди да избутат напред едно мостче.

Рикиса от Дания носеше дълго, кървавочервено наметало, а под него — бяла рокля от онзи плат, който се наричаше коприна и pellum gullskotum, защото златна нишка рисуваше сложни мотиви в копринената тъкан. На челото си имаше златна корона с тънка лента, а светлата й коса падаше дълга и разпусната върху раменете й и хермелиновата обшивка на червеното наметало.

Изтикаха напред тясно и нестабилно мостче. Рикиса малко се поколеба, преди да събере кураж и да забърза към кея с леко несигурни стъпки. Там я посрещна Сесилия Бланка, която първо я взе в обятията си, а след това й предложи от хляба, като извади и малко сол. Рикиса удивена си взе от даровете, преди останалите три жени във вдовишки воали да я запрегръщат наред.

Тогава на брега почти неохотно слязоха шестима мъже в датските кралски цветове и един епископ, облечен в черно. Поздравиха четирите вдовици учтиво, но хладно, и се огледаха смутено, сякаш търсеха да поздравят още някого. Мъжете от Форшвик обаче си седяха на седлата и окото им не мигваше, не показваха намерение да слязат от конете.

Датчаните обясниха, че ще заведат госпожица Рикиса при шведския крал и Сесилия Бланка веднага повика с ръка младежите с коне за гостите. Когато обаче знатните датчани ги видяха, смръщиха чела и споделиха, че всички те са с благороден произход и затова са свикнали да пътуват с кола и кочияш. Сякаш не можаха да повярват на ушите си, когато Сесилия Роса направо и без пазарлъци съобщи, че това, което се предлага, са коне и седла.

Рикиса насмалко щеше да избухне в плач, като видя, че въпросът наближава да прерасне в кавга.

— Не си сама, скъпа моя Рикиса — наведе се и й прошепна Сесилия Роса. — От опит знам, че тези думи са най-голямата утеха за едно младо момиче в труден момент. Ние сме жените на кралството и ще те заведем защитена при съпруга ти. Тези силни конници наоколо се подчиняват на най-малкия ни знак.

— Благодаря ти, благородна госпожо — отговори Рикиса и хвърли още един обезпокоен поглед към господата от свитата си, които не изглеждаха склонни да продължат пътуването, ако се наложи да яздят. — Дошла съм, защото се подчинявам на волята на брат си и ще направя всичко, което се очаква от мен, светата Божия майка да ми е на помощ. Но дори аз ли няма да получа кола и кочияш?

От гняв или високомерие, датските господа и епископът се върнаха на кораба и наредиха да смъкнат на брега багажа на госпожица Рикиса. Форшвикски слуги веднага го занесоха при товарните коне. Тогава кралският датски кораб се отдели от сушата и бавно се насочи към реката. Рикиса обезпокоена погледна назад към отплаващите си сънародници, а Сесилия Роса отново я прегърна утешително, докато зад гърба си даде знак на Ингрид Улва да доведе бялата кобила.

Рикиса се колебаеше и местеше умолителен поглед от първата до последната от четирите вдовици, в чиито ръце бе изоставена.

— Това е по-добро от кола и кочияш — обясни вдовстващата кралица Сесилия Бланка. — Виж какъв добродушен кон ти предлагаме, Рикиса!

— Но аз съм кралска сестра, винаги пътувам с кола и кочияш — отвърна тя и се втренчи недоверчиво в бялата кобила. — Как ще се справя с такъв дълъг път, яхнала кон като мъж?

— Не като мъж — изкикоти се Сесилия Бланка дружелюбно, — а като една от нас. При цялото ми уважение, благородна моя, аз съм кралица и яздя. С мен са най-скъпите ми приятелки, които ще станат и твои, и всички ние яздим. Такъв е обичаят в страната, в която сега ще те направим кралица. Само стой близо до нас и всичко ще бъде наред.

Рикиса разбра, че друг избор нямаше, и безпокойството й изчезна, или пък може би надменността й. Вместо това насмалко да избухне в смях. При краткия знак с ръка на Сесилия Роса веднага дотича младият конник Емунд и вдигна сключените си ръце, за да стъпи Рикиса и да се качи на седлото, докато Ингрид Улва държеше коня, а Сесилия Роса помагаше да оправят стремената и поводите.

При все че ездата й изглеждаше някак несигурна в началото, скоро тя започна да се справя по-добре. Дневните походи бяха кратки, теренът — удобен, а времето остана хубаво.

Когато Рикиса на третия ден стигна брега на Ветерн, откъдето щеше да я вземе кралският кораб за последната част от пътешествието до Нес, тя беше в много добро настроение и без свян се шегуваше с тъжната си участ. По пътя имаха да си говорят за доста повече неща от правилната езда и Рикиса се чувстваше спокойна и убедена, че вече се е сдобила с четири добри приятелки, на които можеше да довери всичко, а и те, изглежда, щяха да я подкрепят във всяко начинание.

Само че докато плаваше през Ветерн сред лукави норвежки моряци, тя пребледня отново и страхът й се върна. Сега отново, отначало незабележимо като първия тънък есенен лед, я налегнаха мислите, които беше успяла да прогони с помощта на дружелюбните и весели вдовици, с шеги и закачки, но също и със сериозни разговори за живота на младите жени в манастира, който ги сближаваше всичките.

Скоро щеше да се изправи очи в очи с онзи воин и крал, на който беше подарена в замяна на мира, търсен от брат й по простата причина, че се налагаше да се погрижи за друга война.

А такъв мъж и крал, мислеше си тя, който два пъти е надвил войските на Валдемар Победителя, едва ли е особено красив наглед. Забранените мисли преминаха през главата й като студен повей, тя се загърна в плаща си и се сгуши до дъските на корабния нос, където й бяха направили място норвежците.

Когато я взеха от манастира без предупреждение, тя наистина се надяваше, че я очаква нечие брачно ложе, но не при чуждестранен крал, както бе станало със сестра й, изпратена в кралството на франките. Рикиса имаше скъп приятел в рода Виде и до последния момент, когато застана пред секретаря на брат си, си въобразяваше, че той е избраният. Толкова по-голямо се оказа разочарованието й и в миг на мрачно отчаяние обмисляше най-тежкия грях — да отнеме живота си. Воин горе в студения Север би бил последната й надежда пред самата смърт. Като малка птичка на пърхащи крилца над водната повърхност профуча мисълта да се хвърли през борда в студената синя вода. Веднага обаче прозря, че норвежците на кораба вероятно отговаряха с живота си за нея и сигурно щяха да я извадят доста лесно и бързо.

Насили се да мисли за хубави неща, за веселите вдовици, с които беше яздила, разговаряйки радостно и разумно в продължение на няколко дни, и се загърна още по-плътно в наметалото си.

На брега при Нес чакаше крал Ерик, облечен в плаща си за коронацията, с корона на темето. Езерото Ветерн беше спокойно и в кулата на замъка отдалеч бяха забелязали пристигащия кораб.

Още на втората нощ след коронацията си крал Ерик се беше разделил с всичко, за което се пееше в безсрамни песни за мъжа и жената. Все пак го утешаваше това, че жената в кораба, който тъкмо спираше на пристана, поне не беше някоя дърта вдовица. Безпокойството му обаче беше голямо. Усети, че сърцето му бие буйно, както преди битка, когато копията се свалят наполовина и нападателната линия тръгва напред в тръс.

И двамата така приятно се изненадаха при вида на другия, че на мига невъзпитано се хвърлиха в прегръдка, без да се смутят ни най-малко или пък да се почувстват принудени да го направят от приличие. Никой от тях в този момент не би могъл да изживее по-добра изненада.

II

Щом във Форшвик пристигна вест от манастира Рисеберя, че Алде Арнсдотер смята да се завърне при майка си, Сесилия Роса почувства полъха на щастието за първи път от година. Тя изпълняваше задълженията си старателно и съвестно всеки ден от зори до здрач. Корабите пристигаха на пристанището на Ветерн, а речните корабчета напускаха Викен винаги в еднакъв ред, сякаш нищо особено важно не беше смутило живота във Форшвик.

Всъщност светлите дни за Сесилия Роса приключиха, когато любимият й Арн почина след дълга и трескава борба с раната си от Гестилрен. След това Сесилия вършеше всичко, което се изискваше от нея, механично, като насън, сякаш не беше самата тя, а гледаше друг човек отстрани. Сесилия Роса грохна бързо, след като погребалното шествие се прибра от Варнхем, бирата за помена бе изпита и гостите най-сетне напуснаха Форшвик; оставаше всичко да си тръгне по старо му.

Тя започна да размишлява — най-вече върху непонятната воля на Дева Мария. Защо, питаше се Сесилия Роса, смъртта трябваше да я раздели толкова скоро от Арн, когато най-накрая бяха получили милостта да се срещнат отново след дълги и тежки страдания: той на война в Светите земи, а тя — под бича на злия демон майка Рикиса в "Божия дом»?

Какво беше намерението на светата Дева и какво искаше да покаже на хората, като толкова бързо разбиваше на пух и прах наградата за любовта и предаността? Това би било напълно справедливо, ако Арн по време на дългогодишната си военна служба под Нейните знамена, беше заслужил да се пренесе в рая — милост, с каквато не бе удостоен през двайсетте години в Светите земи. Какъв беше смисълът да му даде това, което със сигурност бе заслужил в земния живот, но същевременно да накаже любимата му съпруга и дъщеря му с най-тежката и черна мъка? Дали с това Дева Мария искаше да покаже на хората разликата между един мъж, който приличаше на светец — във Форшвик вече се намираха много, които му се молеха като на свети Арн, — и Сесилия Роса и дъщеря им Алде, които си бяха съвсем обикновени хора?

Подобни размишления обаче винаги се въртяха в кръг и тя се връщаше там, откъдето беше започнала — мъка, която просто беше голяма, черна и неразбираема. Отговори нямаше.

В началото, след като Алде от скръб влезе в манастира, на Сесилия Роса сякаш й се искаше да се откаже от живота. Ако трябваше да загуби и дъщеря си толкова скоро след мъжа си, нямаше да има сили да живее. Тогава беше твърдо убедена в това.

Скоро обаче започна да се бори, за да задържи Алде при себе си — нали дъщеря й беше расла на свобода и само смътно си представяше какъв е животът от другата страна на крепостта. Сесилия Роса обаче бе прекарала повече от двайсет години в манастир: първо в отвратителния "Божи дом», после в Рисеберя. Тя започна да описва безцветната мизерия на живота там, както и малките му, редки радости, и многословно разкраси разказа си, като й обясни, че хубавите неща в манастира — тъкането и бродерията, градината и песните, все пак бяха радости, които Алде можеше да получи в изобилие и във Форшвик. Една млада жена спокойно можеше да избегне леденостудените зимни нощи в изложени на течение каменни килии без огнище, тънките одеяла, босите крака напред-назад по каменния под с коричка от лед по няколко пъти всяка нощ, здраво замръзналата вода за миене и други неприятни неща в манастира.

Литаниите й обаче бяха безполезни. Алде, също както много други млади хора, бе изпълнена с трескави мечти да се пожертва за Божието дело заради мъката си. Направо смяташе, че смъртта на баща й насред лятната светлина на живота беше ясен знак от небесните сили да се извърне от света, където хубавите дни за близките му бяха приключили.

Подобни представи Сесилия Роса не искаше да разбива нито с насмешка, нито с многословна назидателност. Още по-малко й се искаше да загуби Алде зад стените на манастира. Много добре разбираше, че майчините й чувства нямаше да бъдат разбрани от девойка, прекипяла от мъка и набожност.

Дори и момиче, слабо посветено в църковните въпроси, веднага би отвърнало, че подобни думи са егоистични и в никакъв случай не могат да послужат в противовес на призванието.

Накрая стана така, че борбата да задържи Алде помогна на Сесилия Роса да се върне към живота, тъй като имаше някой, на когото да възлага надежди, но и същевременно да се страхува да не го изгуби.

На раздяла, преди Алде да замине за Рисеберя, дълго седяха в розовата градина, която тъкмо започваше да изпада в зимен покой. Тогава Сесилия Роса постигна успех, който разпали надеждата й — накара Алде да обещае, че ще прекара първата си година в Рисеберя сред familiares, за да се увери, че наистина има призванието. Иначе девойки от знатен род имаха право да дадат обет само след няколко седмици, прекарани като послушници, а след това нямаше връщане назад. Сесилия Роса дълго и безмълвно наблюдаваше умиращите си рози, вече сбръчкани от първите нощи със слана. Мислеше си, че за дъщеря й щеше да бъде достатъчно изпитание да влезе в манастир заедно със зимния мраз. Така престоят й зад стените на обителта щеше да съвпадне с ледените зимни нощи. По-лошо щеше да е, ако Алде отидеше след топенето на снега, когато пролетта и лятото правеха живота там толкова светъл, че щеше да й бъде трудно да си представи какво щеше да донесе зимата.

Все пак стана ясно, че Алде е била силно впечатлена от зимата в манастира. Щом измина една година и есента наближи отново, дойде решаващият миг: да даде обет и да остане завинаги в метоха, или да се завърне към живота във Форшвик. Не можеше да има по-сериозно изпитание за призванието на една девойка.

И ето, Алде беше предпочела любовта към живота пред лишенията и изолацията. При това известие Сесилия Роса прекара много часове в молитви и разговори с Дева Мария в малката дървена църквичка на Форшвик. След това се чувстваше сякаш излизаше на летния полъх пречистена и освободена от мъката. Не можеше да има по-приятна задача от приготовленията за завръщането на Алде.

Освен това имаше и нещо, което би трябвало да накара всяка майка да се замисли. Въпреки че писмото от Рисеберя бе написано от игуменката Кристина, то съвсем ясно излъчваше волята на Алде. В него се казваше, че предвид неспокойните времена, когато отвличането на девойки по пътища и по вода, за съжаление, никак не беше нещо необичайно, би било непредпазливо да оставят Алде да пътува сама по мрачния есенен път от Рисеберя до Форшвик. Ето защо би било хубаво и разумно, ако рицарят Сигурд и няколко от хората му имат добрината да я съпроводят до дома й.

На Сесилия Роса и през ум не й минаваше да остави дъщеря си да пътува сама, нямаше начин и Алде да е смятала така дори за миг. Това правеше молбата за охрана напълно излишна. На пръв поглед нямаше нужда и да изказват някакво особено предпочитание кой от всички налични воини от Форшвик да се заеме с тази задача.

Само дето Алде специално бе назовала Сигурд. За Сесилия Роса това беше потвърждение на нещо, което по-скоро бе предполагала, отколкото сериозно да си го признае. Във времето преди последната война неведнъж бе наблюдавала как се гледаха Сигурд и Алде и как на няколко вечери случайно седяха един до друг. Тогава Сесилия Роса си мислеше, че това е просто увлечение, обичайно за ранната младост — нищо, от което да се въодушеви или пък обезпокои. Но щом Алде сега, близо две години по-късно, изрично поръчваше да изпратят Сигурд, нещата бяха съвсем други. В такъв случай той беше важна част от живота, който вече бе избрала, вместо да се затвори в манастира до смъртта си.

Сесилия Роса веднага взе решение да подкрепи Алде, а навярно и Сигурд, в това начинание. Той и никой друг щеше да я поведе обратно към живота.

Второто, което реши да направи, бе от значително по-практично естество. Скоро малко я загриза съвестта, задето не е направила нищо по въпроса по-рано.

Сигурд и брат му Одвар някога се наричаха Сиге и Урм. Още дечица, те бяха дошли във Форшвик, защото бяха изтръгнали от самия Арн Магнусон обещание, че ще им разреши по-късно да се учат при него. Арн бе потвърдил, че това е напълно вярно и че добре си спомня как на мястото за почивка и провеждане на тингове при Аскеберя се беше натъкнал на двамата малки синове на освободен ратай и действително им беше обещал, че ако все още имат същото желание след няколко години, могат да дойдат при него, за да посещават училището за бойци.

Двамата бяха първите малчугани, влезли в училището за кавалеристи на Форшвик без да са Фолкунги. Може би тъкмо затова се учеха с най-голяма жар и прилежание. Когато му дойде времето, бяха богато възнаградени за високия си морал — участваха заедно с Арн и трите първи ескадрона на Форшвик в битката при Елярос, победиха датските воини на крал Сверкер и спасиха живота на крал Ерик Кнутсон в последния момент. В онзи ден Ерик си възвърна кралската титла и по съвет на Арн посвети в рицарство петима от форшвикските младежи, които командваха. Сред тях бяха и двамата братя.

Скоро след това Арн ги взе със себе си на тинга и ги загърна в сини плащове, за да ги въведе в рода на Фолкунгите. Като рицари бяха получили правото да променят робските си имена на Сигурд и Одвар.

Дотук всичко беше красива приказка и награда за добродетелта, но само с добродетел не може да живее дори най-доблестният мъж. Това, което отличаваше Сигурд и Одвар от всички останали, не бяха само златните шпори — знак, че са посветени в рицарство от краля, а това беше чест, оказвана на малко мъже в кралството. Те обаче бяха бедни като рицари тамплиери и най-вече това ги отличаваше от останалите. Не притежаваха нищо освен броня, оръжие и кон. Ако Сесилия Роса сега предприемеше това, което възнамеряваше от много отдавна — да напомни на крал Ерик факта, че двама от неговите рицари и най-лични воини, допринесли за победите както при Лена, така и при Гестилрен, все още бяха бедни, той би трябвало веднага да я послуша.

При други обстоятелства самата Сесилия Роса би се погрижила и двамата да получат поне по едно голямо стопанство. Не беше го направила, въпреки сандъците с пари на Форшвик. С всеки изминал ден, с всеки кораб и всеки товар богатствата им от злато и сребро се увеличаваха. Тя обаче смяташе, че за честта на един млад мъж със сигурност беше по-престижно да получи имот от краля, отколкото от богатата си господарка.

Така Сесилия Роса щеше да избегне и неудобството да даде щедра зестра на мъж, който не можеше да си позволи достоен подарък сутринта след първата брачна нощ. Подобен въпрос далеч не беше маловажен сред всичките тези горди воини от Форшвик.

Независимо от това как щяха да потръгнат нещата между Алде и Сигурд, Сесилия Роса възможно най-скоро щеше да реши този дребен паричен проблем.

Може би тръпката между Алде и Сигурд беше само временна, а може би дори изобщо не беше и тръпка. Независимо от това бе крайно време да уреди със скромно богатство и Сигурд, и Одвар. Що се отнася до Алде, тя беше една от най-желаните девойки в кралството, като се има предвид чия дъщеря бе и с оглед на зестрата, която щяха да вземат от обилните запаси във Форшвик. Действително нямаше да липсват кандидати за ръката й сега, когато се завръщаше към живота.

Сесилия Роса и обичният й Арн обаче бяха обещали на себе си и на дъщеря си, че никога нямаше да я омъжат против собствената й воля заради имоти и подаръци, нито пък заради родов герб и домогване до власт. Нейните родители бяха бранили любовта си, заставайки против волята на всички роднини и с цената на двайсет години изкупление. Ето защо никога нямаше да принудят Алде да отиде в брачно ложе против волята й, тя щеше да избере мъжа си свободно, както намереше за добре: знатен или обикновен, Фолкунг или просто освободен роб, и това поради една-единствена причина и с едно-единствено убеждение — че любовта е по-голяма от всичко.

Във Форшвик сякаш посрещаха млада кралица, когато Алде се завърна вкъщи заедно с рицаря Сигурд. Всички я обичаха заради светлия характер, който винаги бе имала преди смъртта на баща си. Също така тя спадаше към тези, от чието бъдеще Форшвик зависеше най-много, защото освен майка й само тя разбираше как се водят сметки. И най-незначителният слуга в кухнята осъзнаваше, че счетоводните книги бяха като глава за Форшвик: там се решаваше всичко, което произвеждаха или изнасяха, както и всички плащания.

Премина на кон по двата моста, украсени с рози и листа. Всички от Форшвик я очакваха в дълги редици от последния мост чак до двора, понеже задъхани млади конници навреме бяха предупредили за пристигането й.

Беше времето между празниците на свети Лаврентий (това означаваше, че сенокосът трябваше да е приключил в Западна Готаланд) и свети Брюнулф (когато беше разгарът на жътвата). В други стопанства това щяха да бъдат напрегнати дни, малко подходящи за пиршества. Само че във Форшвик от години насам изобщо не се занимаваха със земеделие. Само едната десета, взимана от всеки желаещ да смели брашно, беше повече от достатъчна за всичкия хляб, който печаха там. Един селянин идваше с десет бъчви ръж. Веднага след това натоварваха лодката му с вече смляно брашно — същото количество като зърното, което беше донесъл, само че трябваше да остави една десета в замяна.

Сено косяха и във Форшвик, защото фуражът за зимата заемаше твърде много място на корабите. Да се купи обаче беше лесно, ако се направеше навреме, а Сесилия Роса се грижеше винаги да става така.

Ето защо моментът беше подходящ отново да посрещнат Алде в дома й, където й беше мястото.

Биргер стоеше до Сесилия Роса и беше вторият, който поздрави Алде, щом тя се освободи от дългата, щастлива и изпълнена със сълзи прегръдка на майка си. Алде го гушна като брата, който винаги е бил за нея, още откакто като малки ходеха да учат при покойния брат Гилберт. Тя го целуна по челото и с кратки викове на радост се хвърли по-нататък в един дълъг танц от прегръдки, смях и сълзи.

Биргер гледаше след нея онемял. Годината на покаяние я беше променила по доста явен начин. В талията — отслабнала като върба, но в същото време гърдите й под дългата рокля бяха станали по-големи или по-видими, или и двете.

Ясно почувства всичко това, когато я обгърна с ръце и тя се притисна към него, за да го целуне сестрински по челото. Нещо чудновато го жегна отвътре и в паметта му изплува като заклинание, че тя му беше леля, нищо че бяха на една и съща възраст.

Алде вървеше от обятия в обятия или от дете на дете — вдигаше ги нависоко и им се радваше. Прегръщаше всички — от намръщения стъкларски чирак или ловец до учтиво кланящия се сарацински медникар, който не би си и мечтал да я прегърне, нито да я докосне като дъщеря или съпруга. А през това време всички от Форшвик останаха на големия двор, та дори огънят в ковачниците спадна, а печеното месо загоря. Щом поздрави всички, които общо трябва да бяха над сто на брой, както се смееше и махаше, тя се втурна към къщата на майка си, за да смени простите си шаячни дрехи от Рисеберя с нещо по-подходящо за приветствената бира във Форшвик.

В мига, в който тя се изгуби от поглед, всички се разтичаха като полудели: и воини, и мелничари, и помощници в кухнята. Веднага се втурнаха всеки в своята посока, за да се подготвят за празника по най-подобаващия начин. Скоро апетитни аромати се разнесоха от готварниците и сарацинските скари с дървени въглища.

Повечето къщи във Форшвик бяха малки и нагъсто подредени в две редици с улица помежду им, но тук нямаше тор и нечистотии както в градовете, нито пък ровещи прасета. Тях ги държаха настрана, понеже много хора тук не понасяха тези животни.

Повечето ковачници и останалите работилници бяха разположени при мостовете и бързеите. Освен това Форшвик имаше църква и обор, които бяха най-големите постройки, както и три главни къщи. Сесилия Роса изпитваше известни затруднения с избора на къща, където да се състои празненството за посрещането. В рицарската зала имаше най-много място, само че правилата за достъп до нея трудно щяха да позволят да покани кого да е. Откак построиха тази сграда, там имаха право да влизат само посветени рицари, служители във Форшвик, глави на родове, кралски гости и шепа хора, към които Арн Магнусон бе особено благосклонен. Тя беше като свещена земя за повечето мъже във Форшвик, и въпреки че Сесилия Роса можеше да упражнява грубо правото си като единствен собственик на Форшвик да заповядва както й е угодно, тя намираше за най-разумно да не се възползва от него докрай, що се отнася до рицарската зала.

Старата главна къща беше неподходяща по по-прости причини. Беше се превърнала в жилище за много от предишните роби с разрешението да вечерят там всеки ден. Това позволяваше много хора да се хранят и да пият едновременно в нея. Само дето имаше голяма разлика между кратките и трезви вечери на забързаните ковачи и обучаващи се конници, и угощенията до късно, след изгрев-слънце, сред все по-силни ревове и все повече повръщане. Би било жестоко спрямо всички освободени роби, които спяха там, още повече пък спрямо децата им. Оставаше само онази къща, която всички във Форшвик имаха навика да наричат Светата земя, половината безобидно, на шега, другата половина от почит.

Това беше къщата на неженените сарацини, където езичниците отслужваха своите си служби и празнуваха жътвата в най-неочаквани моменти. Сега там живееха малко мъже, тъй като всеки друговерец, който си вземеше собствена жена, веднага пожелаваше да има и собствена къща, която се прибавяше към едната от двете редици на градската улица. Дотук изглеждаше лесно да се определи, че приветственото тържество щеше да се състои в Светата земя.

И все пак не беше толкова просто. Друговерците имаха по-особени навици, що се отнася до храната, а и не пиеха нито вино, нито бира. Освен това тяхната къща беше най-чистата и най-изкусно украсената, всички подове бяха покрити с разкошни килими в червено и черно. Трудно можеше да си представи повръщащи християни там вътре.

От друга страна, езичниците имаха течаща вода откъм преддверието, също както и в къщата на Сесилия Роса. Едно поточе бе въведено в дълга отворена тръба навътре под вратата и излизаше от другата страна на къщата, така че водата да пада във Ветерн. Дали можеха да накарат християните да повръщат там?

Най-напред тя говори с Гюре, полубрат на Арн. В нейно отсъствие той се разпореждаше във Форшвик по въпросите, които не засягаха войната. И от него се страхуваха всички — както заповядаше, така обикновено ставаше. Той обеща на Сесилия Роса да изхвърля навън всеки, който започне да повръща, ако не го прави в тръбата, както е наредено.

След това говори с двамата майстори на килими, Айбар и Булент, които бяха най-възрастни сред езичниците. Разбраха се да махнат килимите от пода, защото това угощение трябваше да се състои на маса с дълги пейки, а не върху меки възглавници на килимите. Тя се вгледа в тях проницателно, защото си мислеше дали двамата няма твърде бързо и услужливо да приемат внимателно отправената от нея молба. Само че не видя никакви раболепно превити робски гърбове, а между другото, двамата никога не бяха били роби. Освен това Алде бе обичана и от друговерците. Говореше езика им наистина добре, поне според това, което Сесилия смяташе, че е разбрала.

Къщата се преобрази удивително след като внесоха маси, пейки и почетни столове. Лъскавите медни лампи, натежали от тавана, както и гоблените с тайни сарацински писания в злато по стените, все още придаваха сарацински вид на залата; така и ухаеше. Пейките, масите и голите подове обаче имаха по-суров вид. Сесилия Роса бе определила почетният стол да стои пред огнището в най-далечния край на залата, а масата и пейките да бъдат поставени по дължина на стаята, не напречно. По този начин можеше да нареди всички воини на двете крайни маси, за да имат свободно пространство като хукнат навън да пикаят или да повръщат. Между бойците щяха да седят християните и по-скромните хора от Форшвик, а езичниците — от вътрешната страна, за да бъдат добре изолирани от неща, които намираха за неблагочестиви.

Празникът вървеше страхотно и не само през първите часове. Сякаш завръщането на Алде радваше всички еднакво, а и жителите на Форшвик се бяха обединили и сближили повече от всякога в тази зала. Никой не се намръщи заради нечие чуждо мнение за дадено месо или определена напитка — свинското и бирата носеха на крайните маси, водата и агнешкото — на средните, а сарацините се веселяха също колкото и християните, нищо че бяха трезвени. За изненада на всички се оказа, че няколко от сарацинските младежи бяха усвоили специфичното певческо изкуство на родината си, както и умението да свирят на струнния инструмент, наречен aoud.

Сесилия Роса седеше на почетното място с Гюре от лявата си страна и Биргер вляво от него. Така беше правилно — Гюре беше доведен брат на Арн Магнусон, роден след като баща му Магнус бе спал с робинята Суом. Самият Арн го бе приел в рода след преговори на тинга и положена клетва. Това, че от дясната страна на Сесилия Роса седеше Алде, също бе очаквано от всички, поне тези, които следваха християнските обичаи.

Изненадваше само решението на Сесилия Роса да сложи до дъщеря си рицаря Сигурд, който я бе съпроводил до Форшвик, придружен само от четирима мъже.

Сесилия Роса искаше да знае дали е била права в предположението си и още в началото на вечерта, преди виното да е оказало влиянието си, разбра, че не е сбъркала. Алде и рицарят Сигурд имаха очи и уши само един за друг и никак не изглеждаше да им липсват думи или смях; следователно беше крайно време да отиде при краля и да уреди това, което трябваше да се уреди с имотите за рицаря Сигурд. Размишлявайки как замъкът Гум би могъл да попадне под управлението му, Сесилия Роса за момент съвсем се отплесна. Скоро обаче се отърси от тези мисли и насочи вниманието си към хората от Форшвик, които се канеха да пият за нейно здраве, тъй като целта беше умело да се редуват виното в зелени форшвикски стъклени чаши и водата, която сервираха от запотени сарацински медни кани, в същия тип чаши.

Биргер изобщо не изглеждаше доволен и това стана причина за едно леко раздразнение, което се засили с течение на вечерта и ранната нощ. От време на време опитваше да се наведе напред и да извика нещо на Алде, но не беше толкова лесно. Малкото хора на почетните места седяха далеч един от друг, но повече му пречеше това, че Алде рядко забелязваше опитите му, защото имаше очи и уши само за рицаря Сигурд. Накрая Биргер помръкна и помоли за разрешение да слезе долу в залата заедно с няколко свои другари. Облекчена, Сесилия Роса веднага се съгласи.

След полунощ Гюре започна да обикаля из залата, за да вдига онези, които се канеха да повръщат, или в най-лошия случай, вече го бяха направили. По това време повечето форшвикски пекари, готвачи, ловци и ковашки чираци вече бяха отишли да си потърсят постеля за през нощта. Те първи започваха работа сутрин и най-вече на тях се налагаше да се грижат за съня си.

От воините обаче никой още не си беше тръгнал доброволно. Вече рецитираха, пееха и ревяха от смях заради неща, които никой друг в залата не чуваше, и може би така беше най-добре.

Когато Сесилия Роса намери за подходящо да се оттегли, тя взе със себе си и дъщеря си, на която никак не й се тръгваше, та се наложи майка й нежно да я отскубне от рицаря Сигурд.

Гюре обеща да остане цялата нощ и със здрава ръка да озаптява овреме всякакви прояви на пиянство и неприличие.

Поканиха юнкер Биргер да гостува на краля в Нес и на Сесилия Роса й се стори подходящо да му прави компания, тъй като имаше да урежда дела с крал Ерик. Корабът, който щеше да пренесе Биргер и Сесилия Роса през Ветерн, преди да заобиколят през Улвоса, се наричаше "Жребците". На Биргер му се видя още по-странно, че моряците долу на големия кей си размениха погледи и взеха да се кръстят, щом заведе любимия си кон Ибрахим в едно от трите отделения за коне на кораба. Поглеждайки обезпокоено към Ибрахим, мъжете на борда попитаха дали щяха да дойдат още коне за това пътуване, и когато Биргер кимна и обясни, че смята да вземе още два, те направо се отчаяха от тревога и го заразпитваха за останалите коне. Биргер, който не можеше да разбере смущението им, тъй като всеки божи ден превозваха през Ветерн коне и добитък, си каза истината — другите два коня, които предстоеше да вземе, бяха бременна кобила и скопен жребец. Те щяха да му служат за товарни животни. Тогава моряците си отдъхнаха, засмяха се и услужливо му помогнаха да настани Ибрахим в едно от трите отделения.

Докато се връщаше със скопения кон и добродушната кобила Ум Аназа, Биргер продължаваше да се чуди какво бе събудило такава тревога у моряците. Попита ги направо и получи ясен отговор, допълнен от обяснението защо този кораб се наричаше точно "Жребците», когато останалите носеха имена като "Лебедът" или "Големият потапник".

Преди няколко години в бързеите Му дошъл мъж с три коня, които искал да превозят до Форшвик. Подобно желание не било никак необичайно и му разрешили сам да ги заведе до предвидените отделения, които по него време не били построени стабилно както сега. Щом излезли в езерото обаче, се оказало, че глупакът сложил разгонена кобила между два жребеца. Първо в отделенията за добитък настанала страшна дандания от пронизително цвилене и буйни удари на копита. Скоро и трите животни се освободили, при което два пощръклели коня с набъбнали членове се втурнали ту да гонят кобилата по палубата, ту да се борят помежду си с хапане и ритници. Щом кобилата най-сетне намерила това внимание за твърде разгорещено, скочила във водата и заплувала към брега, положението скоро се успокоило. Тогава обаче повечето стока на кораба вече била потрошена, а много мъже — лошо ранени. За малко целият кораб не потънал. Ето защо сега се наричаше "Жребците" и моряците на борда бяха чувствителни към превозването на кобили и жребци едновременно. Биргер ги увери през смях, че няма подобна опасност, тъй като кобилата е бременна, а и майка на жребеца, другият пък е скопен. Между другото, никой от Форшвик не би измислил нещо толкова нелепо — да сложи разгонена кобила между два жребеца.

Пътуването до Му премина приятно и спокойно, а откъм отделенията за коне не се чу и най-малкото вълнение. През повечето време Сесилия Роса стоеше сама и замислена при парапета на борда и гледаше езерото напред под силното, ясно есенно слънце. Имаше си причини да заобиколи през Улвоса, тъй като я мъчеха безпокойства, които трябваше да обсъди с Ингрид Улва, майката на Биргер. Той пък на свой ред беше седнал на раздумка с няколко чирака на кораба, които го слушаха с благоговение. По жестовете му от далеч се познаваше какво разказва — всички воини от Форшвик бяха молени за това при срещите им с младежи отвън.

Два дни останаха в Улвоса и почти през цялото време Сесилия Роса и Ингрид Улва седяха сами, далеч от чужди уши.

Краткия престой в стопанството Биргер прекара най-вече с братята си на lectionis при монасите от Линшьопинг и Шенинге, повече от приличие и за да угоди на майка си. Единствен най-големият му брат Ескил приемаше това преподаване с голяма сериозност. Беше решил да стане лагман, въпреки че нямаше наследствено право. Той смяташе, че без това право трябва да се отличава с толкова повече богати знания, че да тежат повече. Ескил не беше много по шегите и закачките, мръщеше се на братята си, когато искаха да убият времето с някоя пакост.

Карл, който бе най-вярващият от петимата, вече беше получил обещание от майка им, че ще стане епископ — първо в Линшьопинг, после за предпочитане архиепископ. Той не говореше много като Ескил и Биргер, но често затваряше очи по някакъв благочестив начин. Най-скромният обаче беше Елоф, на когото все се случваше по-големите му братя да го закачат и бият.

Бенгт беше този, с когото Биргер се погаждаше най-добре. И двамата ги влечаха пакостите и възраженията; затова измъчваха духовниците и сериозния Ескил с нелепи въпроси на теологични теми или като се подиграваха със законите на страната, което най-много дразнеше съвестния Ескил. Бенгт и Биргер бяха единодушни, че законът се определя от меча и щита, може би в дома на епископа, но в най-лошия случай на тинг сред свободни мъже. И двамата бяха способни да докарат духовниците до отчаяние, а Ескил да вбесят с мнението си, че това са само шутовски номера за пред хората, съвсем малко по-стойностни от представленията на жонгльори и свирачи по панаирите. А така или иначе последните доставяха много по-голямо удоволствие на народа, отколкото лагманите, които мамеха хората с думите, че държава се гради със закони, и други подобни глупости.

И на двамата им стана по-леко, щом най-сетне се разделиха и Ескил бе оставен на мира на lectionis, а Биргер се отправи към кралския Нес с препасан боен меч и още един за учение в багажа си.

Той яздеше начело със знамето на Улвоса, тъй като Ингрид Улва също бе решила да ги придружи до Нес, за да подновят съвещанията и разговорите с двете Сесилии и младата кралица. Биргер доста се гордееше с това, а и имаше десет от стражите на Улвоса под свое командване.

При бързеите Му, откъдето щяха да вземат кралския кораб до Висинг, се събраха с Улвхилде Емундсдотер, дошла от стопанството си Улвсхейм с десет мъже за охрана. Явно беше, че трите вдовици имаха важни дела в кралския Нес, но не си струваше да ги питат какво възнамеряваха да правят — нито Биргер, нито пък някой друг.

Когато кралският кораб дойде да ги вземе, изпратиха всички стражи обратно вкъщи. На остров Висинг цареше кралски мир и знатните гости винаги бяха посрещани от рицари в пълно снаряжение.

В Нес имаше малко гости, защото последната жътва за годината все още беше близо. По това време повечето мъже, достойни да гостуват на краля, черпеха с бира вкъщи или посещаваха съседи и роднини по същия повод. Ето защо вечерите в голямата зала на замъка бяха самотни и там ехтеше на празно, но бяха също така приятни — всички идваха да се хранят с обикновени дрехи, а кралското семейство — без короните и най-скъпите си плащове. Кралят сподели, че харесва това време на годината, когато човек може да се навечеря по-бързо, да си легне преди полунощ и да стане от леглото, докато още е сутрин. По този начин той и секретарят му можеха да отметнат голямо количество писарска работа, за да не нараснат камарите до невъзможност за обработване, щом Коледа наближи и вечерите станат по-изтощителни.

В очарователно спокойния ред, който сега цареше по време на хранене, не спазваха толкова стриктно и дворцовия етикет. Бяха достатъчно малко, за да може всеки да говори с всеки, а и не беше толкова важно кой до кого сядаше на масата — нещо, което на големи празненства би довело до много раздори и ядове.

Кралят обаче направи опасна грешка на втората вечер, когато младият му роднина Кнут Холмгейрсон дойде в Нес. Ерик го беше поканил с една надежда, която скоро се провали. Щом заповяда новият му гост да седне до юнкер Биргер, младежите, разбира се, веднага се подчиниха, но се погледнаха заплашително. И наистина, не след дълго двамата се сдърпаха и можеше да се стигне до край, ужасяващ за цялото кралство. Кнут Холмгейрсон, който седна до Биргер, измърмори, че явно кралят е придобил обичай да разрешава на момченца да седят на масата сред зрели мъже. Биргер отвърна, че коловете за връзване на хмел действително са дълги, но лесно се пречупват през средата.

Неизбежно едната дума предизвикваше друга. Кнут заплаши с бой, Биргер отвърна, че вече чува това за втори път, че веднъж не е нищо, два пъти са детски приказки, но трети път би означавало, че това са думи на мерзавец, който трябва да бъде безмилостно наказан.

И така репликите им следваха една след друга като в танц. Кнут попита дали има предвид него като казва мерзавец. Биргер отговори, че трябва да е така, тъй като наблизо няма никой друг. Кнут смяташе, че Биргер има късмет, задето сега седи на кралската трапеза, а Биргер отвърна, че мъж от Форшвик няма нужда да се чувства заплашен от един кльощав като кол нещастник и така нататък в реда на танца.

Щом Кнут Холмгейрсон повиши глас и всички в залата се разтревожиха, а кралят авторитетно прекъсна свадата, като попита строго дали бирата и храната му не се харесват на юнкерите, Кнут Холмгейрсон се изправи с пламнало от гняв лице и обясни, че за него е унизително да седи до някого, който не е мъж, достоен за меча си, а просто пале.

При тези думи в залата настъпи мъртвешка тишина. Едно беше двама мъже да седят и да се препират, а съвсем друго — да обидиш друг мъж пред краля и приближените му. Това можеше да завърши само по два начина, и двата неблагоприятни.

Всички погледи се извърнаха към Биргер, който бавно стана от стола и старателно изтри бирената пяна от устата си, за да спечели малко време, преди да изрече онова, което трябваше да каже, ако не искаше да си тръгне от кралския замък опозорен.

— Ваше величество — започна той с нисък и сдържан глас. — Вие чухте, а също и всички присъстващи. Кнут наруши мира на тази трапеза, накърни и честта ми. Ако е мъж, който държи на думата си, трябва да я защити с меч в ръка. Иначе, и това би било най-добре за него, остава да се извини, да възмезди обидата и да си тръгне.

Ингрид Улва, която седеше най-близо до краля, закри лицето си с ръце в отчаяние, но не каза нищо. Сесилия Роса до нея само поклати мълчаливо глава с горчива усмивка. И двете знаеха, че спорът беше стигнал твърде далеч, за да не свърши с кръв.

Кралят постоя известно време намръщил чело, а всички около масата се смълчаха в очакване на решението му.

— В нашата страна езикът твърде лесно може да причини смъртта на един мъж — започна той мрачно. — За думите, които ти, юнкер Кнут, изрече в присъствието на много свидетели, трябва да отговаряш с оръжие в ръка. Това изисква честта ти. Само че не ви поканихме заедно, младежи, за да намерите веднага причина да се хванете за гушите. Ето защо ние и никой друг ще решим как и двамата да изкупите тези думи. Определихме да използвате оръжия за учение и да се биете, докато единият се прегъне. Разбрано ли е?

Кнут веднага възрази срещу употребата на тъпи остриета, като обясни, че по този начин не би могъл да оправдае думите си. Биргер посочи, че тъй като той е обиденият, негово право е да предложи как да се води двубоят и желанието му беше да бъдат на коне. Срещу това Кнут Холмгейрсон далеч нямаше възражения, което накара краля за пръв път по време на тази кавга да поклати усмихнат глава и да вдигне ръка, за да спре глъчката, настанала в залата.

— Не, не на кон! — заповяда той. — Нямаме намерение да обясним защо забраняваме на юнкерите да се бият на кон, макар причините да са оправдани. Ще защитавате правотата си с тъпи остриета и това ще стане на двора утре преди вечеря, когато слънцето стои най-високо на небето. Така сме решили и така ще бъде!

В залата наставаха, повечето присъстващи очакваха утрешният ден да им предложи мъртъв юнкер от един от двата рода, които толкова дълго бяха спорили за кралството. Подобна гибел заплашваше да се разпространи като горски пожар и не беше нещо, за което да седят и да си приказват весело на по бира. Смъртта с право можеше да се надява на добра жътва.

Ингрид Улва и Сесилия Роса отидоха заедно при Биргер, за да го отведат към покоите си и да го вразумят. Той нямаше как да се възпротиви на желанието им, поклони се на краля и кралицата и последва майка си и баба си през залата към едно място при защитната стена, където бяха настанени.

Биргер никак не се изненада, когато двете в един глас започнаха да му се карат и никой от тримата не успяваше да каже нещо смислено в малката варосана зала. Отначало той изобщо не се защитаваше и двете вдовици се поуспокоиха, заговориха една по една и искаха от него отговори.

Първо трябваше да обори подозрението им, че той от високомерие е подмамил момчето от Ериковия род да се опозори. Това той отрече, както не беше съгласен, и че е можел да си тръгне, за да избегне разправията — щяха да последват само още по-злобни думи при следващата им среща. Скоро разговорът потръгна и изпратиха да повикат слуга, който да сложи нажежени въглени на желязната табла, да запали восъчните свещи и да им донесе вино. Прекъснаха разговора си, докато се настаняваха в тежките дъбови столове от Любек с меки възглавници от далечни страни и придърпаха маса и столчета, където да поставят виното.

След като получиха свещи, топлина и вино в стаята и подновиха разговора, се оказа, че майка му и баба му се безпокояха за съвсем различни неща.

— За първи път след раждането ти трябва да лежа цяла нощ и да редя хиляди молитви за живота ти — каза Ингрид Улва. — Юнкер Кнут е с повече от глава по-висок от теб и яростен до крайност. Как можа толкова наивно да се оставиш да те въвлече в капана? Далеч не си глупав, защо тогава го стори?

— Наистина не ми оставаше кой знае какъв избор — отговори й Биргер тихо и бавно, за да не разпали искрата на разправията отново. — Както знаете, този Кнут вървеше до мен с втория скиптър на шествието за коронацията в Линшьопинг. Още тогава ми говореше грубо и заплашително. В онзи ден можех да се преструвам, че не го чувам — беше немислимо да предизвикам сбиване в шествието. Но какво според вас трябваше да направя тази вечер, при това на кралската трапеза? На кралската трапеза! Обърнете внимание!

— Мили мой Биргер, недей да го нараняваш повече отколкото е необходимо — бързо се намеси Сесилия Роса, преди Ингрид Улва да успее отново да подхване жалбата си. — Спомни си, че той ще е претендент за престола, ако крал Ерик умре. Ако го осакатиш, ще си спечелиш враг за цял живот, ако го убиеш, ще ни преследват роднините му, жадни за кръвно отмъщение, а това е най-голямото бедствие за кралството. Обуздай гнева си, Биргер, бъди разумен и не подхождай грубо към него!

— Да, за това и аз се сетих — отговори й Биргер със същия тих тон както преди. — Разбираше го и кралят, когато ни забрани да се бием на коне, защото след удар в главата и падане от коня може да стане от лошото по-лошо. Ще направя това, което заповяда кралят, макар и не направо. Кнут ще се отърве жив от този двубой и достатъчно леко ще си получи заслуженото, за да се оправи бързо.

Ингрид Улва едва не онемя от този обрат в разговора, а това й се случваше повече от рядко. Безпокоеше се за живота на любимия от синовете си, този, за когото хранеше най-големи надежди. А скъпата й свекърва си седеше и говореше с Биргер сякаш най-важни бяха благостта и борбата за власт, а не тревогата за самия живот.

— Високомерието не е ли най-страшният от всички грехове в нощ като тази? — промълви тя. — Не споменавате най-голямото нещастие, сякаш не съществува. Вместо това говорите за двубоя като че вече е спечелен. Не се ли боите, че такъв грях може да бъде наказан?

— Това съвсем не е високомерие, скъпа Ингрид Улва — отвърна Сесилия Роса. — Просто нещата стоят така. Спомни си, че съм гледала тези луди глави във Форшвик повече от двайсет години. Виждала съм най-изтъкнатите рицари на кралството, виждала съм всичко възможно, което може да си причинят мъже, избрали да учат военния занаят. Уверявам те, скъпа моя приятелко, Биргер няма повод да се страхува от онзи Кнут. Той размахва меча прекалено разпалено, освен това му е твърде тежък, може би е наследен от баща му. Неудобно висок е, за да улучи мъж с ръста на Биргер на крака. Нали, Биргер?

— Да, и аз съобразих всичко това, скъпа бабо — бързо отвърна той, без да я погледне.

— Е, добре! — въздъхна Сесилия Роса облекчена. — В такъв случай нямам какво повече да ти кажа. Само помни, че утре ръката ти, която държи меча, носи и мира в кралството. Не чупи крака, владей гнева си и преди всичко — не се оставяй да те подлъже да го убиеш. След това ще направиш каквото можеш, за да се помирите. Но на първо място се води от най-златното правилото на покойния ти дядо от службата му при тамплиерите!

— Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш — смотолеви Биргер на латински, сякаш произнасяше молитва.

— Е, казахме всичко, което трябваше — въздъхна Сесилия Роса и нежно се усмихна на внука си.

След това се извини и обясни, че се чувства отпаднала и иска да се оттегли за през нощта. Ингрид Улва и Биргер обаче нямаха кой знае какво да си кажат, когато останаха сами. Скоро Биргер се поклони и си тръгна, твърдейки, че иска да се събуди отпочинал и с прояснен ум, за да държи далеч от себе си глупости, грешки и лошо настроение на двора в замъка.

Ингрид Улва остана сама и дълго се взира в огъня с безизразно лице. Там отново видя бъдещето на Биргер по-ясно от всякога: сблъсък на две големи войски със залог кралската корона. Изобщо не й се налагаше да се отдава на пресилени и отчаяни молитви тази нощ, защото тя не беше като другите майки.

Ако Биргер спа спокойно през нощта, при Кнут беше точно обратното. Той остана дълго в опразнената от гости кралска зала, сред слуги и готвачи и пи чаша след чаша бира, което подсилваше куража му, докато стигна до онази, която го подтикна да се хвали как щял да обезглави Фолкунг на следващия ден, и завърши с чашата, която го докара до състоянието на глупците и мошениците, та накрая кралските слуги го отнесоха в леглото му.

Беше ясен, безоблачен ден, доста топъл за сезона. Когато бойците в доспехи се изправиха пред краля, датската кралица и всички останали на двора на замъка, потта вече се стичаше по челото на Кнут, а очите му бяха яростно червени и малки, сякаш светлината ги пронизваше.

Докато кралят им диктуваше клетвата, Сесилия Роса с весел кикот прошепна на пребледнялата Ингрид Улва, че на юнкер Кнут скоро ще му стане по-горещо, отколкото му е приятно. Всъщност той беше избрал един от новите шлемове, които бяха предназначени за конници и покриваха цялото лице. Биргер стоеше там с отворен объл шлем със защита само за носа и бузите. На Ингрид Улва не й беше съвсем ясно какво означава това, но все пак се остави безгрижната ведрост на Сесилия Роса да я утеши.

Дори след като бойците нахлузиха шлемовете, поздравиха се и се хвърлиха в бой, на Ингрид Улва положението все още й изглеждаше неравностойно. Високият Кнут нападаше яростно и през цялото време принуждаваше Биргер да отстъпва, а той пък не правеше нищо друго освен да се отбранява. Изглеждаха така, сякаш скоро всичко щеше да приключи нещастно за Биргер.

Сесилия Роса обаче само се усмихваше и клатеше глава, изглеждаше все по-доволна и кимаше на Ингрид Улва, която с побелели кокалчета на ръцете притискаше един златен кръст до сърцето си и често-често се кръстеше.

За Биргер този сблъсък започна потно и еднообразно, но явно се утешаваше с мисълта, че положението на този, който се явява на дуел с бирен дъх, скоро щеше да се окаже много по-лошо, особено когато е със закрит шлем.

Със сигурност юнкер Кнут боравеше с меча по-добре от селянин, но във Форшвик би предизвикал повече смях и подигравки, отколкото възхищение. Тъй като през цялото време му се налагаше да сече надолу, той напредваше с широк разкрач, държеше щита твърде далеч от тялото и замахваше косо изотгоре ту отляво, ту отдясно. Биргер търпеливо отстъпваше в широк кръг и пое първите, най-изтощителни за Кнут удари с щита си, така че скоро не остана почти нищо от фолкунгския лъв. Не изпитваше никакъв гняв, защото гневът беше лудост в битка на живот и смърт, но беше хладнокръвно решен да послуша любимата си баба.

Побеснял, задето не съумява да се домогне до врага си с нещо по-сериозно от удари по непрестанно изплъзващия се щит, Кнут започна да излива нови обиди и в същото време атаките му се забавяха. Биргер отговаряше само с усмивка на, според него, детинския опит да бъде разгневен. Освен това повечето псувни и обиди се задушаваха в шлема на Кнут, което показваше по-скоро колко му беше тежко там вътре, а не колко е опасен.

Ударите му ставаха все по-уморени и мудни, въпреки че от време на време изпадаше в отчаяна ярост. Тогава настъпи моментът Биргер да промени отбраната си.

Вместо бавно да отстъпва назад в широки, ясни кръгове, той започна да се движи по-пъргаво и на по-малко разстояние, поради което Кнут го виждаше все по-трудно през тесните процепи на шлема. С това Биргер започна и да извива щита, така че вместо да удари тежко, Кнут забиваше меча в земята и се затрудняваше да пази равновесие.

Крал Ерик седеше спокоен и невъзмутим, обгърнал с ръка младата си кралица Рикиса, която скоро го заразпитва що за необичаен двубой бе това. Кралят хвана лявата й ръка, стисна я нежно и отговори с усмивка, че един крал трябва да знае много начини да възпитава млади лудетини и че тази скромна битка скоро щеше да приключи, вероятно без да се стигне до сериозни наранявания. Затова пък, извини се той, кралицата трябва да прекара идната нощ без него, тъй като смята да остане в компанията на наперените хлапетии с достатъчно вино и бира. Тя отвърна през смях, че би могла да изтърпи подобно страдание, само ако засяга благото на кралството, но е разбрала, че точно за това става дума в случая. Той кимна развеселен, наведе се към нея и прошепна плътно в ухото й, че Бог ги е благословил, особено него, с един брак по задължение, който е могъл да се окаже далеч по-ужасен. Кралицата се съгласи със силен смях и безсрамно целуна своя крал. Тогава обаче към нея се насочиха недружелюбни погледи заради пренебрежителното й отношение към бойците долу на двора и тя възвърна достойната си, безразлична физиономия на кралица, изправи гръб и вирна нос.

На Биргер му се стори, че вече е време да сложи край на цирка. Кнут стоеше все по-разкрачен и така оголваше коленете и сгъвките им, както и ръката, с която сега държеше щита на още по-голямо разстояние от тялото си — една от най-сериозните грешки. В бой с остри оръжия щеше да я загуби.

Биргер все още не беше отвърнал и с един насочен удар си мислеше, че ще успее от първия път. Когато обаче започна да се приближава, за да нанесе този единствен удар, осъзна, че имаше опасност Кнут да окуцее за цял живот, макар да използваха тъпи остриета. Значи трябваше да стане по друг начин.

Той го изчака да вдигне ръка, за да замахне надолу от ляво надясно, пое удара косо с щита си и се завъртя в пълен кръг надясно с меч, насочен ниско и направо, така че проряза Кнут точно в свивката на дясното коляно. После бързо отскочи встрани, за да види как го е наранил.

Кнут се олюляваше в страдания, но сухожилията не бяха прекъснати. Той виеше и кълнеше вътре в шлема си. Биргер отпусна меча си и му предложи да се предаде с чест, тъй като е поел първия успешен удар. Кнут поклати ядовито глава, но веднага му се наложи да даде знак с ръка, че има нужда от кратка почивка, за да намести шлема си. После внезапно се хвърли в атака с нова ярост, въпреки че куцаше.

Тогава Биргер се принуди да опита нещо ново, изведнъж тръгна в атака и накара Кнут ту да се защитава ниско, нещо трудно за висок мъж, ту високо, което го изтощаваше още повече. След като на няколко пъти го измъчва по този начин, първо нанесе един лек удар, след това втори, по-тежък по шлема му, който се извъртя така, че Кнут вече не можеше да вижда. В този момент той вдигна ръката си, за да оправи шлема, Биргер се прицели старателно и изби меча на противника с един умерено силен удар между китката и лакътя, за да не счупи костта му.

Щом Кнут се наведе да вдигне оръжието си, но твърде бавно, Биргер вече го бе застъпил със защитения си в желязо крак. Спокойно и съвсем леко докосна с тъпото острие на меча си гърдите на противника — точно там, където се разделят ребрата.

Кнут рухна превит на две. Биргер веднага грабна меча му, обърна му гръб и отиде пред краля и кралицата. Там свали шлема си, опря лявото си коляно на земята и положи взетия меч пред себе си. Кралят чакаше с усмивка, едновременно строга и ободрена.

— Е, юнкер Биргер, какво искате да ни кажете с това? — попита той.

— Че моля за благоволението на ваше величество да обявим двубоя за приключен — отвърна Биргер с почтително наведена глава. — Честта ми вече е спасена. Кнут Холмгейрсон доказа, че държи на думата си, и в това сме еднакви.

— Изправи се, Биргер! — заповяда кралят и момчето светкавично се подчини. — За награда ти даваме щита на Кнут със собствените ни три корони. Както и той щеше да получи твоя лъв, ако беше победил. Но ти заповядваме да пазиш този щит, да го закачиш на място, където постоянно ще е пред очите ти и винаги ще ти напомня до какво могат да доведат глупавите думи. Мечът на Кнут също е твой. Така сме определили и така ще бъде!

Биргер вдигна меча на противника си, поклони се и тръгна с вдигната глава към центъра на двора, като оправи тъмночервените си къдрици и изтри потта от челото си. Там Кнут страдалчески се беше изправил на колене. Беше свалил шлема си и лицето му се червенееше мокро от пот. Стоеше с плътно присвити от унижение очи и с две ръце притискаше наранените си гърди.

Биргер вдигна синия щит с трите корони без да продума, обърна се и си тръгна.

Майка му Ингрид Улва и баба му Сесилия Роса му се нахвърлиха едновременно, прегръщаха го и го целуваха. Не го поздравяваха за победата — нея дори обезпокоената му майка вече бе оценила като незначителна. Начинът, по който не бе постигнал по-впечатляваща победа, беше спечелил възхищението им.

Биргер отхвърли тези похвали по мъжки въздържано с думите, че иска да си смени дрехите възможно най-скоро, но преди това смята да се охлади с една баня по форшвикски обичай. Раздели се с двете жени с поклон.

След леденостудената вода на Ветерн и голяма чаша охладена тъмна бира от Любек Биргер се качи на най-високата крепостна стена, сменил бойните си доспехи с официални дрехи от синя коприна, плащ и меки обувки от телешка кожа. Постоя сам на свежия вятър, наслаждавайки се на прохладата. Беше извънредно доволен от себе си, но не можеше да сдържи гнева си и си представяше какво всъщност е искал да причини на този дълъг като кол клеветник. Не му се удаде да остане дълго сам с ядните си мисли. Дойде един от кралските слуги, поклони се и съобщи, че по нареждане на краля юнкер Биргер незабавно трябва да се качи в стаята на върха на западната кула. Биргер отвърна с поклон, без да е разбрал заповедта, и веднага последва втурналия се обратно придворен.

Когато се качи в тъмната стая на кулата, осветявана само от ред отвори за стрелба високо горе, отначало не забеляза, че кралят го очакваше заедно с ярла и без да се замисли, веднага опря лявото си коляно на каменния под, изчаквайки с наведена глава.

— Стани, Биргер! Веднага ела и седни при нас. Пътьом вземи една бира и за себе си! — заповяда кралят строго.

Биргер веднага изпълни нареждането и чак като стигна масата на краля и се канеше да седне, забеляза ярл Фолке. Отново се изправи, за да се поклони, дори разплиска малко бира.

— Да пием за нас! — заповяда кралят и Биргер се подчини, доколкото му беше възможно, несигурен дали това кралско "ние" назоваваше само Ерик или включваше и ярла. Опита се да направи нещо средно и двамата мъже избухнаха в доволен смях.

— Днес държиш мира в кралството с ръката, която носи меча ти, приятелю мой — започна кралят с протяжна въздишка, но звучеше много повече удовлетворен, отколкото обезпокоен. — Ако днес беше убил глупавия ми, но обичан, запомни обичан, млад родственик, което можеше да сториш с лекота, щеше да ни хвърлиш в голямо нещастие. Сега с "ние" имам предвид всички нас. Отговори!

— Същото ми казаха снощи мъдрата ми майка и, що се отнася до битки, още по-мъдрата ми баба — отвърна Биргер. — По никакъв начин не отстъпиха преди тяхното убеждение да стане и мое.

— Да, говори се, че живеем под управлението на вдовиците — засмя се кралят. — И между нас, мъжете, това няма никакво значение, но съобразителността на тези жени е донесла на всички ни много щастие, нали, Биргер?

— Ваше величество е нашият коронован крал, на когото всички сме се заклели във вярност — бързо отвърна Биргер, сякаш изобщо не беше чул неприятните думи за управлението на вдовиците. За негово учудване и двамата мъже посрещнаха отговора му със смях.

— Ти си ми истински роднина — отбеляза ярл Фолке. — Не е лесно човек да те подлъже с думи и знаеш как да се държиш. Покойният Биргер Бруса не би избрал по-разумен отговор от твоя.

— Казвам само това, което диктува сърцето ми — усмихна се Биргер дръзко и отпи невъзмутимо от бирата си, защото на своя роднина ярла можеше да отговаря едва ли не както си иска. — Какво би казал ти самият на мое място, Фолке?

— Скъп си ми, млади Биргер, наистина — намеси се кралят, за да спаси ярла от задължението да отговори. — В мъглата на бъдещето теб виждам като кралски ярл. Сега обаче ще изоставя придворния език и ще казвам "аз», когато говоря за себе си, и "ние», когато имам предвид всички нас. Но това, което ще си кажем тримата, е само за нашите уши. И така, първо искам да отбележа, че още в този миг би трябвало да те направя рицар заради мъдростта, която прояви в двубоя с Кнут. Само че не е разумно да награждавам с такова високо звание един Фолкунг, задето е надвил мой родственик, който след мен стои най-близо до короната. Разбираш ли?

— Въпреки това се заклевам пред ваше величество във fortitudo и sapientia[5] както дядо ми Арн се е заклел и пред баща ви, и пред самия вас. Освен това за мен е голяма чест, че спечелих Ериковия щит, особено като се замисля какво означава — съхраненият ни мир — отговори Биргер спокойно, без ни най-малко да прояви недоволство или пък да се запъне на някоя дума.

— На колко години си всъщност, Биргер? — намеси се ярлът с въпрос, който не беше успял да потисне от чисто изумление.

— Скоро ще навърша осемнайсет — отговори Биргер.

— Говориш като мъж, при това с мъдрост, каквато малко мъже притежават, Биргер — замисли се кралят. — Не се страхуваш от краля си за разлика от всички останали, но все пак имаш благоразумието да му оказваш онази почит, която му се полага. Откъде ти е тази дарба?

— От Гестилрен, Ваше Величество — отговори Биргер непоколебимо. — Там дядо ми, военачалникът, даде живота си за победата ни. Така бих постъпил и аз, ако се наложи, а също и вие, ваше величество. В онзи момент нямаше Фолкунги, нито Ерикови наследници, нямаше крале и млади мъже. В онзи момент бяхме едно цяло, аз яздех редом с вас и бяхме като близки приятели, залогът беше всичко или нищо. Оттогава се чувствам като ваш близък приятел, крал Ерик, при цялото покорство, което се изисква от мен.

Кралят не отговори веднага, а дълго гледа своя стар ярл, който кимаше тежко и замислено.

— Гестилрен, Гестилрен, чудо Божие — промърмори кралят. — Това е като сън, който никога няма да свърши. Победихме най-голямата войска, прониквала в кралството ни, надвихме силната армия на крал Валдемар за втори път. Да знаеш, Биргер, тогава не бях кой знае какъв крал. Кралят беше Арн Магнусон — този, който ни подари победата. Знаеш това толкова добре, колкото и аз.

— Скъпият ми дядо направи това, което се изисква от един военачалник, кралят ми направи това, което се изисква от един крал, затова Божията майка ни подари победата — отвърна Биргер предпазливо.

— Божията майка, а не синът й, самият Господ Бог? — вдигна вежди кралят. — Някои от моите коварни епископи твърдят друго, какво знаеш ти, непросветеният?

— Само и единствено Божията майка е висшата покровителка на рицарите тамплиери, а военачалникът ти беше един от тях — отговори Биргер.

— Прекланям се пред църковните ти познания — усмихна се Ерик. — А днес ти показа на своя крал именно sapientia и ще бъдеш възнаграден за това в бъдеще. Сега обаче имам едно желание спрямо теб, нещо трудно, но въпреки това го изисквам. Ще ми се подчиниш ли и този път, Биргер?

— Слушам и правя всичко във властта ми, която обаче не е особено голяма в ръцете на един юнкер — отвърна Биргер с наведена глава.

— Ще се сприятелиш с юнкер Кнут, това е заповедта ми! — нареди кралят строго и известно време разучава изненаданото лице на Биргер преди да продължи. — Всеки момент ще извикам Кнут в тази стая. Ти, аз и той ще изпием повече бира, отколкото ни понася. Като завършек ти ще се нагърбиш с нелекото бреме да направиш от Кнут по-добър боец. Ще се подчиниш ли на това решение?

— Ако е по възможностите ми — отговори Биргер, за пръв път несигурен. — Кнут се смята за страховит воин. Трудно ще го склоним да се примири с това да го обучава по-младият.

— Да, задачата ти не е лесна. Аз обаче изисквам това от теб. Вие двамата носите бъдещето на кралството на младите си рамене. Вражда или приятелство помежду ви може да се окаже разликата между един добър живот в кралството ни и една война между двата рода, а тя ще е гибелна за всички ни. Навярно осъзнаваш това?

— Да, ваше величество, осъзнавам го. И въпреки това няма да е лесно — навъси се Биргер, понеже виждаше пред себе си дълго време на робски труд.

— Тогава ще стане както сме решили! — отсече кралят. — Сега ярл Фолке ще ни остави, а аз веднага ще повикам нашия не особено изтормозен юнкер Кнут. След това дълго ще пием бира и ще си говорим за наши си неща по мъжки. Или предпочиташ вино или медовина, дето толкова се суетите с тези женски напитки във Форшвик. Не, бога ми, млади момко, не си давай вид на обиден! Дядо ти пиеше вино, а беше най-великият воин в Скандинавия. Е?

— В началото на вечерта предпочитам да пия бира, по-късно може и малко вино — промълви Биргер сконфузено. Останалите двама се засмяха от сърце на думите му.

Ярл Фолке се изправи и се загърна с плаща си, сбогува се дружески с краля и младия си роднина, и излезе от стаята, като се подсмихваше. Тогава кралят направи знак на един от слугите при вратата и поръча да повикат юнкер Кнут.

Не си казаха много докато чакаха. Кралят се изправи, закърши пръсти, така че кокалчетата му запукаха, и заобяснява на останалия в стаята прислужник кога и как да им поднесат осолено биволско месо, бутчета от млади агнета и първото за годината прясно еленско месо с всичко, което подобаваше в случая. Биргер размишляваше мрачно и опитваше да се примири с безрадостната си участ. Толкова самоуверен мъж на възрастта на Кнут нямаше лесно да се научи на всичко отначало, а май че точно това се изискваше. Много по-лесно бе да обучава момчетата във Форшвик, защото те все пак имаха желание да се учат, въпреки цялото циврене и хленчене като усетеха болка. Страхуваше се, че с Кнут в никакъв случай няма да стане така.

Кнут дойде накуцвайки, с лукав, вторачен поглед и отначало кралското намерение да превърне двамата врагове в приятели не обещаваше особен успех. Кралят обаче съвсем не се остави да го сломят киселите физиономии на двамата юнкери, дори се преструваше, че не ги забелязва. Първо заразказва за войната, за зараждащата се любов към кралица Рикиса и за първия успешен есенен лов на елени и диви свине, като през цялото време доливаше бира на двамата си недоброволни гости.

После, като започнаха да се хранят, насочи мисълта си към невероятните военни умения, донесени на север от един Божи рицар тамплиер, към обяснението за двете велики победи при Лена и Гестилрен и към това, на което и до днес учеха младите във Форшвик и затова бяха много по-добри воини от всички останали, особено на кон.

И точно по тази причина, добави той, от загриженост към скъпия си млад роднина бе забранил да се бият на коне — двубоят би станал твърде неравностоен.

Бавно, но сигурно и с благотворната помощ на бирата и виното, той стопи враждебността им и събуди любопитството на Кнут. Когато кралят помоли Биргер да разкаже за тайните във Форшвик, той бе много по-любознателен, отколкото неприязнен.

Крал Ерик придумваше и пиеше; не се предаде, докато се зазори, което не ставаше толкова рано по това време на годината. Тогава, в края на нощта, вече беше наложил волята си, без дори да прибягва категорично до кралското си право да заповядва. Биргер Магнусон се беше сдобил с ученик.

Докато крал Ерик напиваше до вразумяване наперените хлапаци, младата кралица Рикиса далеч не прекарваше нощта сама, още по-малко пък трезвена. Беше се възползвала от случая да покани в кралските покои в западната кула четирите вдовици — единствените й доверени приятелки в новата страна. С напредването на нощта откъм горните стаи, където се бяха разположили кралят и юнкерите Биргер и Кнут, долитаха все повече смях и глъчка. На жените това им се стори добър знак.

Рикиса смяташе приятелството си с четирите вдовици за благословия, защото умееха да й помагат в големи и малки беди. Когато се оплака, че крал и кралица трябва да живеят в студени кули, което не предвещаваше нищо добро преди настъпването на скандинавската зима, Сесилия Роса веднага намери решение, а вдовстващата кралица Сесилия Бланка й обясни защо в Нес живееха по този обичай.

Някога замъкът бил построен от по-предишния сверкерски крал Карл, разказа Сесилия Бланка. Било зловещо време, няколко крале поред били убити от тези, които след това си присвоили короната. Крал Карл Сверкершон се заклел, че тази участ няма да го сполети, както се случило с баща му. Ето защо построил Нес далеч на южния нос на остров Висинг във Ветерн. Там не можел да го изненада никой наемен убиец, нито да го причака в засада на пътя за църквата, където бил убит старият крал Сверкер. От кулите и отбранителните стени на Нес всички кораби се виждаха от далеч и нямаше как да се запази в тайна кой е или не е на Висинг.

Навярно това е бил сериозен и мъдър план, засмя се кралицата майка. И все пак нейният съпруг, крал Кнут, бе успял да убие Карл Сверкершон точно там, на по-малко от изстрел разстояние от мястото, където седяха. По този начин мъжът й станал крал, а тя — кралица.

Сега времената бяха по-спокойни, но ако все пак някой убиец се промъкнеше през нощта, редът беше такъв — кралят спеше в защитената западна кула. Никой не би могъл да проникне горе, без да вдигне голяма врява, докато си проправя път през дъбовите врати между най-горните и средните стаи. Отдолу беше още по-трудно, тъй като там винаги имаше стражи, а никой убиец не би могъл да се провре през отворите за стрелба по стените на кулата, освен ако не е приел формата на змия.

Тъй като цената на тази може би смешна сигурност бяха студените и влажни нощи и още по-ужасните зими, кралица Рикиса се пошегува, че вероятно би било по-добре да умреш бързо от копието на убиец, отколкото студът бавно да те измъчва до смърт. Сесилия Роса обаче знаеше лек точно за този случай. Тя обеща да изпрати в Нес няколко от зидарите си, за да нагласят огнища с димоотводи нагоре по стените още през ранната есен. След това вече нямало да могат да зидат, но щяло да стане топло и приятно тъкмо навреме за зимата, обеща тя.

Вдовиците научиха кралицата и на всичко онова, което беше добре да знае за страната, която предстоеше да управлява, понеже много неща бяха толкова различни от родната й Дания, че нямаше начин да ги съобрази сама. Едно от тях бе защо ярл Фолке така мразеше свещениците, без да има причина за това, разказа Ингрид Улва.

Лукавият епископ Валерий разполагаше с обстоен регистър с грехове. Най-напред с интриги и клевети се бе погрижил не Ерик Кнутсон, а Сверкер Карлсон да седне на престола след смъртта на крал Кнут Ериксон. Беше успял в това свое намерение, но още не бе доволен. Ето защо непрестанно бе изливал отровата си в ушите на неуверения крал и така бе причинил на кралството дългогодишни войни и големи страдания. Валерий бе успял да втълпи на краля, че короната няма да стои стабилно на главата му, преди да убие всичките четирима синове на Сесилия Бланка. Накрая крал Сверкер бе изпратил в Елярос датски конници, които да се погрижат за тях.

Бяха успели да убият трима от синовете й, довърши Сесилия Бланка студено и без да й трепне гласът, когато Ингрид Улва се поколеба да продължи. Сега всички бяха погребани в Рисеберя. Четвъртият обаче се бе спасил в Норвегия. Това бе Ерик, настоящият крал. Бе вдигнал бунт с подкрепата на Фолкунгите и скоро се бе наложило както предателят Валерий, така и лековерният Сверкер да побегнат презглава към Дания. И така, бяха последвали войните, в които на два пъти архиепископът се бе връщал в собствената си страна, обграден от датска армия. За беда никой от Фолкунгите не бе имал благоразумието още тогава да му отсече главата, както бяха направили с пропъдения крал Сверкер при второто му завръщане. Пречеше само това, че убийството на архиепископ се смяташе за особено тежък грях, колкото и заслужено да изглеждаше.

А сега Валерий отново беше в кралството, все още в качеството си на архиепископ, тъй като само светият отец в Рим можеше да промени злочестия ред.

Има какво да се научи от тази история, завърши разказа си невъзмутимата Сесилия Бланка, а за живота и идващите поколения е по-важно да се учи, отколкото да се мрази.

На първо място човек можеше да се научи да не се доверява на мъжете, заемащи най-високите църковни постове, защото всички те се стремяха към светската власт, а това на моменти струваше много кръв. Второ, ставаше напълно ясно защо ярл Фолке ненавижда свещениците, без при това да е безбожник. Трето и най-важно — налагаше се да запомни никога да не се доверява на този Валерий, колкото и да се умилква и да любезничи. Много жени бяха овдовели заради него.

— Трябва да се внимава и с още едно нещо — каза Ингрид Улва многозначително. — Никога да не се яде от паници, нито да се пие от бокали, до които е стоял Валерий, защото той е човек на дявола в попско расо и не се побоява от най-тежките престъпления, само ако си внуши, че са в полза на желанията му. Сега пък, сложил лицемерната си маска, той иска крал Ерик да умре млад и бездетен, за да има възможност за пореден път да короняса мъж от рода на Сверкер.

С напредването на нощта и намаляването на виното разговорът се разведри и жените забравиха смъртта и интригите. Сесилия Бланка весело разказа как дори ярл Фолке хубаво се посмял на плановете да изпратят щедри дарове на манастира Рисеберя. Разбира се, напълно вярно бе, че кралят и вдовстващата кралица го правеха повече от загриженост за убитите си братя и синове, погребани там, отколкото за благото на църквата. Но дори и онзи Валерий не можеше да се оплаче от проявената към манастира щедрост и в такъв случай трябваше да ограничи натякванията си за кръстоносните походи на изток. Навярно не му беше лесно, рядко се намираше някой толкова алчен за пръстен и владишки жезъл. Веселото обаче беше, че така с една стрела улучваха две птички — грижеха се за блаженството на покойните си роднини и същевременно се изплъзваха от мрънкането за кръстоносните походи, което им позволяваше да се отдадат на възстановяването на кралството и прибирането на добрите реколти, които предстояха с настъпването на мира.

Малко по-късно през нощта виното бе направило разговорите им едновременно несигурни и пъргави, често се смееха на мъжкото детинство и други неща, които жените могат да намерят за особено забавни, ако никой не ги слуша, тогава Сесилия Роса сподели радостната тайна, че скоро ще си има зет в къщата, но първо се налагаше да уреди едно друго с краля, що се отнасяше до пари и земя.

Първо всички изръкопляскаха, очаровани от щастливата вест, после веднага ги изпълни любопитство и искаха да знаят кой е бъдещият зет. Щом разбраха, че това е рицарят Сигурд, настана радост и разочарование. Добрата новина бе, че една млада жена щеше да отиде в брачното ложе заради собствената си любов, а не по родово задължение. По-малко добро беше точно обратното — че Алде, която бе за много могъщи мъже една от най-горещо желаните девойки в кралството, не можеше да послужи по-добре за каузата на мира. Сесилия Роса обаче само сбърчи нос, като чу тези мисли, и сподели, че наистина се надява скоро да настъпи ден, когато любовта ще бъде единствената причина за брак. Според останалите жени тази идея бе добра и красива, но невъзможна. Все пак нямаха желание да продължават спора и вместо това пожелаха на Сесилия Роса преданост и топлина.

В този момент всички си бяха нежно близки в приятелството помежду им и искрените мисли за любовта и мира, които очакваха страната. Тогава младата кралица Рикиса сподели най-голямата новина. Тя беше убедена, че вече очаква първото си дете, защото женските й неволи се бавеха цели четири седмици.

Останалите мигновено се прекръстиха и отидоха да прегърнат и целунат младата кралица, всички се надяваха да бъде син още от първия път.

Тогава Ингрид Улва само поклати мълчаливо глава, но не издаде и с дума какво мисли по въпроса.

III

Началото на общия път за двамата млади мъже бе еднакво нетърпимо, но по-зле се чувстваше Кнут Холмгейрсон. По заповед на краля трябваше да започнат тежката си работа още на следващия ден по обед и той дори смяташе, че е постъпил милостиво, тъй като щеше да бъде още по-лошо да започнат рано сутринта, преди сънят да е успял да прогони опиянението от телата им след дългата нощ горе в кралската стая на кулата.

Това, което измъчваше Биргер също колкото и главоболието, бе прозрението, че Кнут вече беше заучил толкова много грешни движения, та трудно можеше да го вразуми.

Това, което измъчваше Кнут повече от главоболието, беше унижението, причинено му от всички любопитни наблюдатели, които си намираха работа точно в онази част на двора, където се упражняваха. А зяпачите му се присмиваха сурово и безсрамно всеки път, когато Биргер го цапваше отзад с плоската страна на меча, както наказват малките калпазани.

Биргер обаче не знаеше по-добро решение. Така постъпваха във Форшвик, за да напомнят на учениците, че правят същата грешка. Само дето там бяха достатъчно разумни веднага да се поправят, а Кнут все повтаряше грешките си и колкото повече Биргер го пердашеше по задника, толкова се множаха подигравките на наблюдателите. Човек би си помисли, че намерението на Биргер бе да унижава Кнут, а съвсем не беше така. Биргер просто се подчиняваше на своя крал според възможностите си. Друг избор нямаше, нито пък друг начин да обучава.

Още след първия ден на упражнения отидоха заедно при краля и го помолиха за разрешение да напуснат Нес. И двамата го увериха, че нямат никакво намерение да спрат заниманията, но Нес бе най-неподходящото място. За Кнут беше обидно да го наказват в кралския замък. Биргер пък смяташе, че трябва да останат насаме, за да постигнат резултат.

Кралят ги изслуша благосклонно и му се понрави, че двамата искаха да направят нещо по-добро, при това бяха единни. Сякаш виждаше първото доказателство за успеха на намеренията си и за това, че заповедта, с която ги беше оковал един за друг, ги принуждаваше да вървят към една и съща цел. Ако работеха така задружно цяла година, вероятно враждата им щеше да се преобрази в приятелство. А това би било най-доброто за кралството.

Той обаче не показа с думите си колко беше доволен от този обрат още на първия ден. Вместо това им заговори строго и заплашително; не трябваше да си въобразяват, че можеха да се отнасят несериозно към дадената им заповед, само защото се откъсваха от надзора му. Беше склонен да промени леко разпореждането, но в никакъв случай не трябваше да си мислят, че смята да забрави желанието си. Тогава и двамата се смириха и го увериха, че изобщо не хранят такива дребнави надежди.

Кралят нареди на канцлера си да напише заповед до Ингрид Улва и бащата на Кнут, Холмгейр във Вик на Меларен, че двамата юнкери ще прекарат една година на полето за упражнения, а след това ще се явят заедно в Нес, за да покажат плодовете на своя труд. Дали щяха да прекарат времето дотогава в Улвоса или Вик, или на някое друго място, си беше тяхна работа. И двамата напуснаха Нес с облекчение, взеха лодка на северния бряг на Висинг и продължиха на кон до Улвоса, където можеха да се разпореждат според волята си кой да ги вижда по време на заниманията и кой — не. Още щом тръгнаха, имаха възможност за първи път да си поговорят малко по-отпуснато, но Кнут се стараеше през цялото време да язди начело и носеше един нов, току-що боядисан син щит с три корони от лявата си страна, за да се вижда от далеч.

Пристигнаха в Улвоса вечерта на същия ден. Кнут беше гост, а Биргер — негов домакин, понеже Ингрид Улва остана в Нес заедно с другите вдовици. Хапнаха скромна вечеря след останалите в къщата. Биргер показа на Кнут постелята му и се оттегли с краткото предупреждение, че е свикнал да започва работа призори. Кнут сбърчи нос, но като гост нямаше как да възрази.

Биргер грубо му издърпа одеялото още в ранния сив здрач на следващата утрин, както беше предупредил, и с това започна един работен ден, който Кнут трудно щеше да забрави. Облякоха се в мълчание с дебели защитни пластове филц и кожа под ризниците, а после се оттеглиха зад една от плевните, където земята бе равна и суха. Сутринта беше студена и дъхът излизаше като пушек от устата и ноздрите им. На мястото спряха за миг и се премериха с поглед.

— Това сега го правим, защото кралят заповяда така и на двама ни — каза Биргер.

— Вярно е. Това го правим, защото кралят ни заповяда и никой от двама ни не е нелоялен мъж — потвърди Кнут.

— Чака ни дълъг ден — продължи Биргер. — И този дълъг ден няма да бъде забравен лесно от свивката на дясното ти коляно, защото това място, както и ръката ти с щита, е най-голямата ти слабост и трябва да се научиш да ги защитаваш по-добре.

Кнут полагаше огромни усилия да си държи езика зад зъбите, но се овладя и се поклони леко, като в същото време извади меча си.

Така се започна дългото им мъчение. През първите часове направиха само три-четири съвсем кратки почивки. Намерението на Биргер беше да изтощи Кнут и така да го научи да не пропилява толкова бързо силите си. Той всъщност боравеше с оръжието както изглежда повечето свеи от централна Швеция правеха и до днес, също както и предците му от Западна Готаланд. Беше по-склонен да атакува, отколкото да се брани, и искаше да спечели бързо със сила и тежест. А когато не сполучеше, собствената му умора се превръщаше в най-големия му враг, тъй като тогава ставаше все по-трудно да се отбранява и това му струваше много болка. Биргер изкрещяваше едно кратко предупреждение преди всеки удар и въпреки това улучваше свивката на дясното му коляно отново и отново.

Кнут водеше двойна битка, но по-трудната бе срещу самия себе си. Тук нямаше никакви свидетели и той не защитаваше честта си като пред други хора. Единствено Бог ги наблюдаваше и Той навярно знаеше, че малкият червенокос Фолкунг значително го превъзхожда. Кнут нямаше как да не признае това, защото ако не друго, то нараненото му дясно коляно постоянно се обаждаше, за да му го напомни.

И така, налагаше се да премисли, да започне да гледа на себе си по нов начин, което далеч не беше лесно. Кнут винаги се беше смятал за голям боец. Тъкмо той беше този, който неизменно побеждаваше в игрите с меч между всички млади роднини и приятели горе в Свеаланд и се чувстваше сигурен, че много по-възрастни воини хубаво щяха да се замислят преди да започнат двубой с Кнут Холмгейрсон. Сега обаче всичко това беше погрешно, толкова ясно погрешно, че нямаше как да го отрече. Биргер Магнусон щеше да го заколи като овца, ако се бяха изправили един срещу друг с остри оръжия.

Това прозрение бе първата крачка по пътя към възможността да се научи. Предполагаше, че следващата стъпка е да овладее характера си и да не хаби сили в ярост. Опиташе ли се да отвърне на атака със сила и гняв, виждаше, че Биргер го оставяше за малко да прави каквото си иска, без сам да изглежда ни най-малко обезпокоен. А после неминуемо следваше удар в свивката на дясното коляно.

С третата крачка би трябвало да започне да мисли, гадаеше Кнут. Тъй като Биргер повтаряше едни и същи неща отново и отново, и все по-ясно показваше намеренията си, та дори изкрещяваше по едно предупреждение преди да удари, Кнут се принуди да намери начин да се отбранява, като напада в мига преди да бъде улучен. Трябваше да направи нещо ново — нещо, което никога преди не бе прилагал. Следващия път като чу предупреждението на Биргер, замахна с меча си надолу отстрани без първо да го вдига над главата си. Тогава уцели Биргер по ръката, с която държеше меча, не силно, но го удари. И двамата останаха еднакво учудени, но Биргер се опомни пръв, веднага вдигна очи към Кнут с широка усмивка и свали меча, като разтриваше удареното място.

— Накара ме да чакам малко по-дълго, отколкото се надявах — каза Биргер, избърса потта от челото си и посочи с меча си една пейка до стената на плевнята, където бяха оставили няколко кани бира, малко сол и пушено месо. — Ето, виждаш как се посреща вражеско оръжие! Удари го добре, но малко колебливо. Скоро ще станеш по-добър. Сега ще си вземем бира и месо като двама, които са заслужили това с пот на чело!

— Не че не искам да се науча — отговори Кнут, като полагаше усилия да не изглежда твърде въодушевен. — Проблемът е, че не ми е приятно да ме учат.

За първи път имаха повод да се смеят заедно. Биргер отряза от месото с камата си и му го подаде набодено на острието, като се пошегува, че не е лесно да се учи без учител, нито пък да бъдеш учител на някой, който не желае да има такъв.

Останалата част от сутринта посветиха на упражняване на двата вида удари, с които Кнут можеше да се отбранява срещу ниските, помитащи замахвания на Биргер към свивката на дясното коляно. Толкова въодушевяващо беше за Кнут да усеща, че започва да овладява нещо съвсем ново, че издържа на умората колкото Биргер, въпреки че през цялото време тъкмо на него се налагаше да се движи най-много. Когато най-накрая отидоха да обядват и починат, езиците им се бяха поразвързали и се заприказваха, въпреки че Кнут все още беше докачлив и лесно можеше да се почувства засегнат.

Ето защо той отново помръкна, щом на масата на по бира Биргер започна да говори как височината била очевиден недостатък. Кнут първо сметна, че тези думи са неуспешен опит за шега, тъй като винаги беше вярвал в уважението на околните към високи мъже като него. Тогава Биргер веднага помоли за извинение и го увери, че не е имал никакви шеговити намерения, що се отнася до заниманията им. Високите мъже може би са имали предимство в миналото, когато остриетата на мечовете не са можели да пробият щита и бронята. Докато в днешното време на по-остри оръжия им беше трудно да се отбраняват едновременно ниско, около коленете и краката, и високо — около главата и ръцете. Преди, когато мечовете са били тъпи и не са можели да отрежат ръка или крак през бронята и всичко останало, силата и височината сигурно са били решаващи. Едрите навярно са имали възможност да секат надолу с тежест и сила, докато принудят другия да се огъне. Днес такива стари техники не вършеха работа, всичко би завършило с един отсечен крак, а без крак вече никой мъж не е особено смел.

След като си починаха един час с храна и бира и възобновиха заниманията си, Биргер по мъчително убедителен начин показа какво е имал предвид. Принуждаваше Кнут ту да се отбранява високо, ту ниско, и скоро така го изтощи, че мисълта му се забави и беше отворен за какъвто и да е удар.

През следващите дни Биргер редуваше свивката на дясното коляно с лявата ръка на Кнут — тази, с която държеше меча. Целеше се в самата сгъвка на лакътя, а за там Кнут получи допълнително подсилена защитна червена лента, но скоро и доста болка. След това лентата преминаха на лявото му коляно, по-късно — на главата му, на дясното рамо и ръката. Крачка по крачка и крайник по крайник с местенето на лентата Биргер изграждаше зашитата на Кнут.

Биргер, също както всичките си учители от Форшвик през годините, смяташе, че най-важното е умението да се отбраняваш. Онзи, който знае само да напада, не оцелява дълго в бой, защото определяща е защитата.

Нападението обаче също може да бъде защита, а понякога и движенията са същите, така че няма смисъл да се определя дали даден удар служи за едното или за другото. Отчасти Биргер се чувстваше убеден, че Кнут на първо място трябваше да се научи да се брани, защото с цялото си същество искаше само да върви напред в атака, щом държи оръжие в ръката си; отчасти пък се налагаха доста синини, докато го накара да се вразуми и да го отучи от тази бойна ярост от стари времена. Освен това на Биргер му се струваше, че Кнут се нуждае от съвсем различен меч, затова начерта няколко предложения на пергамент, добави обяснения и изпрати свитъка по лодка към Форшвик. Първите наполовина готови мостри пристигнаха още след няколко дни и двамата можеха да започнат изпробването им. Кнут отначало гледаше с подозрение на тази промяна, защото мечът му за упражняване беше направен по подобие на наследения, който носеше на празници и беше негова гордост, понеже се твърдеше, че е принадлежал на самия свети Ерик.

Според Биргер това нямаше никакво значение. Ако Кнут се сдобиеше с по-дълъг меч, малко по-тесен и с център на тежестта, изместен по-напред, със сигурност щеше да се възползва по-добре от големия си замах. Скоро гостът с изумление откри, че някои от новите мостри сякаш се превръщаха в част от самия него, когато ги изпробваше — като продължение на ръката. Така успяваше да уцели една и съща резка на стълба за упражнения по няколко пъти, което би било невъзможно със стария му меч.

Скоро разполагаше с два готови меча за упражняване от Форшвик и по съвет на Биргер поръча още един шлифован боен меч в същия размер. Сега Биргер се оплакваше на шега, че може би е било глупаво да снабдява Кнут с подходящо оръжие толкова скоро, защото веднага му е станало още по-трудно да избягва силните удари на ученика си.

Още след няколко седмици на Кнут му стана ясно това, което отначало не разбираше, тъй като на лягане беше по-зает с болката и синините си, отколкото с мислене. Той бе на път да се превърне в съвсем различен боец — бавно, но сигурно. Тогава осъзна и че непреклонната му омраза към този Фолкунг си бе отишла.

За Биргер времето течеше монотонно. Всяка ранна сутрин трябваше да стисне зъби и да си внуши, че изпълнява кралска заповед и нямаше как да се измъкне, защото беше юнкер в Улвоса. Само че тези мудни упражнения с друг, при това по-неумел, ставаха причина самият той да влошава техниката си с всеки изминал ден. Далеч не това беше желанието му, когато след годината на траур и многото остри думи от страна на майка си се реши да се върне във Форшвик. Там той трябваше да се упражнява срещу най-добрите с надеждата, че един ден ще стане като тях. Сега тази надежда изглеждаше много трудно осъществима.

Ингрид Улва от самото начало смяташе, че хитрината на краля да прикове двамата юнкери един за друг с официална заповед нямаше да доведе до нищо добро нито за Биргер, нито за Кнут. Тя усещаше, че така или иначе единият щеше да убие другия, когато силите на съдбата определят това. А в никакъв случай не беше разумно да правят юнкер Кнут по-силен и опасен при настъпването на този ден. Ингрид Улва обаче запази мислите си за себе си и не се издаде по никакъв начин. Кнут седеше до нея като почетен гост от Ериковия род на всяка вечеря след завръщането й от Нес.

Ядосваше я и това, че макар Биргер да си беше при нея, у дома, тя не можеше да го накара през деня заедно с братята си и монасите да попива толкова по-важните знания, които тежаха повече от меча и щита. При тези обстоятелства Биргер имаше извинение да се отдаде на бойни игри и тя трудно можеше да се противопостави. Кралската заповед си беше кралска заповед.

Освен това разбираше много добре защо крал Ерик бе замислил да принуди двамата младежи да се сприятелят. Тази мъдра идея засягаше благото на кралството и дори Ингрид Улва не можеше да го отрече, макар за себе си да бе убедена, че независимо от всичко, краят щеше да бъде кървав и смъртоносен.

Малко време за разговори имаха с Биргер. През тези първи седмици с юнкер Кнут в къщата им се удаде възможност да говорят един-единствен път, докато отиваха на църква на втората неделя. Тогава Ингрид Улва направо побесня.

Яздеха един до друг зад знаменосеца и си поговориха за упражненията с Кнут, въпреки че на никого от двамата не му беше особено интересно. Мислите на Биргер бяха на съвсем друго място и скоро се зачуди на глас дали обикновени мъже от знатно потекло, без да са кралски особи, все пак имаха право да изповядат в Рим определени пречки за встъпване в брак. Действително кралете премахваха подобни проблеми с благословията на светия отец, защо и други да не могат да направят същото, нали пред Бог всички мъже и жени бяха еднакви?

Тези думи удариха Ингрид Улва като гръм, но макар да беше наясно за какво се отнасяха, отначало тя се престори, че не разбира. Вместо това попита с престорена нежност какви бяха тези близки роднини и подивя като животно вътре в себе си в момента, когато той отвърна, че не знае със сигурност, но си мислеше за случай с братовчед и братовчедка или племенник и леля му. Въпреки това тя не повиши глас, докато му даваше отговор, за да не разбере никой друг в шествието на богомолците, но думите й бяха силни, за да изгарят като нажежено желязо. Първо, изсъска тя през зъби, всички споменати от него случаи означаваха инцест и нямаше начин да стане нещо друго, ако се доближи до Алде. Второ, дори и най-лицемерно набожният крал не би могъл да измоли от светия отец разрешение да вземе за жена леля си, и трето: Алде щеше да получи мъжа, когото обичаше, и това бе рицарят Сигурд. А четвърто — Биргер щеше да се ожени за кралска дъщеря, а не за жена с ниско положение. Накрая му забрани повече да споменава и дума за тази срамна тема. Биргер стисна зъби и нямаше какво да отговори.

След почивката за жътварите около Петровден дойде Архангеловден, когато никому не се налагаше да полага грижи за кошарите си в Западна и Източна Готаланд, тъй като бяха прибрали конете и добитъка по оборите. Листата на дърветата горяха в червено и жълто като предвестници на сивата есен, която скоро щеше да настъпи. Биргер и Кнут изпълняваха кралските си задължения вече повече от месец и онзи, видял ги от самото начало, можеше да каже, че вече се забелязва голяма разлика между сегашното поведение на Кнут и това от първите дни. Освен това Биргер малко по малко получи от Форшвик нещата, които бе измерил и поръчал, така че не само мечът на Кнут вече прилягаше много по-добре на ръката му, а щитът му подхождаше повече за битка, отколкото за красота. Бронята му със защита за ръцете и краката също беше и по-лека за носене, и по-здрава, което се оказа добре дошло облекчение за пребитото му тяло.

Въпреки това и двамата смятаха, че трудно щяха да понесат още единайсет месеца по този начин. На никого обаче не му се искаше да отстъпи пръв и да се покаже слаб пред другия. Още по-малко пък някой от двамата имаше желание да бъде този, който щеше да се изправи пред краля и да заяви, че не е имал сили да изпълни заповедта му. Далеч беше времето на коледната бира, когато прекъсваха всякаква работа и щяха да си починат, без да се налага да погледнат меч или пък да се гледат един друг. Без да издава мислите си на другия, всеки от тях си търсеше извинение поне за кратко време да върши нещо различно от това да влачи меча и щита.

Оправданието им дойде с вестоносци на Ериковия род, които първо бяха минали през кралския Нес, преди да бъдат изпратени в Улвоса. Юнкер Кнут Холмгейрсон бе канен на сватба у приятеля си Йон Агнесон от Фугдьо, близо до Стренгнес. На тази покана нямаше как да откаже, тъй като Йон беше от клана на Улв — близки родственици на Ериковия род, а Кнут заедно с баща си и краля спадаше към най-знатните мъже от този род. Нямаше да се приеме добре, ако отговори на вестоносците, че предпочита да си играе с мечове в едно стопанство на Фолкунги. Значи се налагаше да замине, при това възможно най-скоро.

Като най-почетен гост Кнут обаче имаше и право да покани със себе си приятел или близък роднина, и дори Ингрид Улва не можа да измисли причина да не вземе Биргер със себе си на тази сватба. Така или иначе нямаше много смисъл в опитите да кара Биргер да седи при братята си и монасите през десетте дни, в които Кнут щеше да отсъства, шест от които бяха за пътуването. Оставеше ли го гостът му сам, просто щеше да изчезне на път за Форшвик като червена лисича кожа.

Биргер от своя страна би предпочел да прекара тази свободна седмица във Форшвик и да пречисти ръката и съзнанието си от всичките бавни двубои с ниско ниво на сложност. Но времето там щеше да бъде още по-дълго и ползотворно, когато изминеше годината на кралски дълг. Освен това пътуването до чужда страна при непознати хора го изкушаваше. Изкушението не намаля, след като Кнут шепнешком му описа по-различни свеаландски обичаи във връзка със заниманията на юнкери и девойки в късната нощ, когато възрастните са вече рухнали в леглата.

Най-удобният и сигурен път от Улвоса до Стренгнес бе с което и да е от ежедневните товарни корабчета от кейовете на Улвоса, тръгващо на изток първо към Линшьопинг и по-нататък към Сьодершопинг на брега на Балтийско море. Оттам всеки ден имаше превоз нагоре към Меларен или надолу към Висбю, а веднъж попаднали в Меларен, винаги се намираше кораб до града, който беше тяхната цел.

Такова пътуване обаче щеше да отнеме четири дни, а сега времето ги притискаше повече, защото вестоносците се бяха забавили, докато издирват Кнут. Имаше един по-пряк, но и по-опасен път от кейовете на Улвоса в обратна посока — навътре във Ветерн и нагоре към северния бряг, а оттам — на кон през гората Тиведен към Йоребру, после по езерото Йелмарен до Ескилстуна. Опасното по този път беше преминаването през Тиведен, където разбойници върлуваха през деня, а тролове през нощта, и откъдето рядко минаваха хора, освен с голяма и въоръжена компания.

Ингрид Улва настояваше да изберат водния път през Сьодершопинг и Телйе в Меларен, защото той беше както по-удобен, така и по-безопасен за малки групи пътници. Закъснение от един ден винаги можеше да се извини със забавянето на вестта.

Кнут и Биргер в един глас възразиха, че не е много учтиво да се закъснява за сватба, а и си имаха за придружители двамата въоръжени стражи. Що се отнасяше до разбойниците — сега нямаше толкова много, тъй като времето под властта на крал Ерик бе добро и мирно, много престъпници извън закона бяха примамени с кралска милост да излязат от горите и да се помирят с онези, с които имаха да уреждат спорове или дългове. Освен това всеки разбойник щеше да се разколебае при вида на четирима мъже в пълно въоръжение с Ериковите корони и фолкунгския лъв начело. Такива гербове никой в кралството не можеше да сбърка. Означаваха мигновена смърт или пък по-късна и по-жестока от ръцете на отмъстителни роднини, но и в двата случая: смърт.

Само няколко часа след пристигането на Ериковите вестоносци в Улвоса четиримата потеглиха в пълно въоръжение и с още два коня, натоварени с палатки и кожи за завиване, както и с дарове за младоженците и храна за из път. Ако бяха тръгнали от Улвоса в сивата сутрин, нямаше да се наложи да прекарат повече от една нощ в тъмното сърце на Тиведен. В техния случай щяха да се съберат две нощи, отбеляза Ингрид Улва. Никой обаче не й обърна внимание, тъй като Биргер и Кнут не бяха способни да покажат и най-малкото колебание пред опасност — нито пред себе си, нито пред друг. Първата нощ в гората измина, без да се случи нещо необичайно, при все че тримата мъже, които си почиваха, докато четвъртият пазеше огъня, по-скоро спяха с по едно отворено око.

В най-тъмния час на втората нощ се случи нещо, което Биргер щеше да си спомня с яснотата на съвсем спокоен зимен ден до края на живота си, най-вече заради собствения си страх.

Не можеше да заспи, също както и първата нощ. Мислите му се разкъсваха между многобройните създания на злото, които се проявяваха в безчет чудновати образи в най-дълбоките и черни гори, и чуждестранните обичаи, които се почитаха от момите и младите мъже на Северна Швеция по време на сватба. Наближеше ли да заспи, мислите му се отправяха към черното и ужасяващото, и тогава се принуждаваше да мисли за сватбеното тържество и красивите девойки. Когато обаче отново го налегнеше умората и беше на път да заспи, стигаше и един дрезгав вой на далечна лисица, за да се събуди и да пропадне в кладенеца на тъмните фантазии.

През цялото си детство беше слушал приказките за горската самодива, витрите, трола със златното съкровище и други горски същества, които непрестанно дебнеха да навредят на хората. Особено им се услаждаше да крадат булки на сватбено пътешествие, което според приказките ставаше толкова често, че той още като дете намираше за странно, дето подобни ужасни неща не бяха сполитали никого от неговия род. Баща му Магнус беше обяснил, че Фолкунгите винаги яздеха защитени на сватбено пътешествие, а злите същества имаха достатъчно разум да се страхуват от благословената стомана. Майка му бе казала друго — тези горски твари бяха създания на Антихриста и затова звънът на камбаните и псалмопенията, които ненавиждаха повече от всичко, ги бяха прогонили далеч, чак в най-северните гори. Дядо му Арн бе споменал, че съществата на злото по-скоро се намират вътре в човека и в мислите му, отколкото във външната действителност, и че чистият духом няма защо да се бои от образите, които злото оформя в тъмнината.

За едно дете не беше лесно да осъзнае подобни обяснения и той с детинско упорство бе разпитвал близките си дали те самите някога бяха срещали едно-единствено от тези същества на злото. Всички бяха признали, че не са. Което пък беше още по-чудно, защото толкова много от освободените роби във Форшвик твърдяха, че са виждали какво ли не през целия си живот. Във Форшвик имаше две възрастни жени, които бяха почитани еднакво задето познаваха лечебните билки и заради тайнствените им връзки със света на злото в горския мрак. Той си спомняше добре едната от тях, родена на изток и наречена Лара. Като се чуеше лисичи вой в мартенската нощ, тя намигаше потайно и прошепваше, че това бе хулдрата, предрешена като лисица. Чуеше ли се ревът на разгонени елени някоя нощ през септември, тя му подшушваше, че това е самият планински крал, излязъл от подземните си пещери, облечен целият в злато, за да пие човешка кръв. Такива неща се запечатваха трайно в съзнанието на едно дете.

Все пак се намираха възрастни или стари хора, които казваха, че всичко това бяха приказки за деца, и че онзи, който често е ходил в тъмната гора, трябва да знае по-добре. Такъв бе рицарят Сигурд, а също и брат му Одвар. Те твърдяха, че за тях не съществува това, което никога не са виждали. Разбира се, всеки умен човек можеше да промени мнението си, но защо да го прави, преди сам да е видял ясна причина за това?

Биргер не беше сигурен какво той самият дълбоко в себе си вярва или не за тайнствените горски създания. Едно беше сигурно — тези мисли лесно се налагаха, ако човек лежи до мъждукащия огън дълбоко навътре в Тиведен, и може би затова отново и отново се мъчеше насила да фантазира за младите жени сред свеите в северните райони. Имаше обаче един проблем — тези фантазии не бяха и наполовина толкова живи, колкото злите мисли, понеже Биргер никога не бе доближавал жена, а пламъкът, който Алде бе запалила в него, сега беше грубо и студено угасен от майка му Ингрид Улва. Във въображението на Биргер между сънливостта и внезапното събуждане с разтуптяно сърце след някой въображаем или реален шум в горския мрак образите на хулдрата и горската самодива винаги се оказваха по-ясни от тези на северните девойки. Накрая все пак се унесе в изтощен полусън.

Някакъв нечовешки, адски рев събуди Биргер и двамата Ерикови стражи и те бързо изпълзяха от плащовете си, наскачаха сънени и затърсиха мечовете си, като се спогледаха, за да се уверят, че никой не е сънувал и това действително се случва. Конете им, завързани съвсем наблизо, цвилеха в паника и се дърпаха, а единият се изправи и заудря във въздуха с предните си копита. Мечка, помисли си Биргер, трябва да е мечка, примамена от миризмата ни.

Тогава се чуха два нови рева откъм края на просеката, докъдето едвам достигаше светлината на мъждукащия огън. Това, което се привидя на Биргер, скова и ума, и тялото му в смразяващ страх. Там стояха два трола, ужасни наглед, с увиснали, полюшващи се ръце, облечени във вълчи кожи и брезова кора, с лица, повече животински, отколкото човешки. Чудовищата размахваха заплашително буцести дървени бухалки с побелели човешки черепи.

Биргер стоеше вцепенен с наполовина изваден меч. Не вярваше на очите си, и все пак виждаше точно това. Умът му бе вкочанен и не беше в състояние нито да мисли, нито да действа, въпреки че сърцето му биеше буйно в гърдите. Двамата Ерикови стражи стояха също толкова сковани.

— Бяяягайте човееециии! — изрева единият трол с демоничен глас и заплаши с бухалката с череп. Откъм завързаните коне отново долетя уплашено цвилене. Биргер беше на път да се отърси от страха и да се размърда.

Тогава Кнут, който пазеше огъня и не бе току-що събуден като останалите, направи нещо, за което Биргер щеше да му бъде благодарен през целия им живот заедно. Той пристъпи към центъра на просеката с широка походка и изваден меч и прошепна на Биргер бързо да приготви един лък, да се промъкне напред зад него и да стреля. Докато Биргер се туткаше с лъка, тетивата и колчана, троловете се разсмяха още по-зловещо и тръгнаха към човешката си плячка с бавна и по животински клатушкаща се походка.

— Къде да се прицеля? — прошепна Биргер, промъквайки се зад гърба на високия Кнут.

— Като в човек с ризница, но бързо! — подшушна му Кнут в отговор.

Зад гърба му Биргер опъна лъка с трепереща ръка, пое си дълбоко дъх и пристъпи напред и леко встрани, като вдигна лъка, прицели се точно под брадичката на десния дяволски дух и изпрати стрелата. Успешният изстрел прозвуча ясно, в същия момент Кнут се втурна напред с четири дълги скока и посече второто адско изчадие, което бе по-голямо и изглеждаше по-заплашително. Чуха се няколко отчаяни писъка и звук от меч, разсичащ месо и кокали, а после настъпи тишина, само съществото, което Биргер бе прострелял в гърлото, хриптеше слабо.

Биргер усети как едното му коляно трепери неудържимо, а главата му кипеше от мисли, когато отпусна лъка на земята с вцепенена ръка. Едната му половина се намираше в света на приказките, докато другата препускаше в бесен галоп към светлината, за да излезе навън и да разбере. Двамата стражи зад него стояха също толкова вцепенени и гледаха празно. Изведнъж откъм Кнут се чу доволен смях и скоро той дойде запъхтян, влачейки едното чудовище след себе си на един крак. Стовари кървящия си товар до огъня, наведе се и изтръгна някаква маска от смола, брезова кора и смърчови лишеи, която представляваше дълга, сплъстена и сива коса, и посочи с върха на меча си към кървавата, пребита купчина. Видяха трупа на мъж с наполовина отсечена глава, ни повече, ни по-малко.

Отидоха до по-малкия — онзи, когото Биргер бе улучил в гърлото. Беше момче, най-много на 12–13 години. Все още даваше слаби признаци на живот, но при всеки удар на сърцето от врата му се надигаше и спадаше струйка кръв. Кнут заби меча си в младото тяло, през сърцето в земята отдолу.

— Такава им беше съдбата на тези разбойници — каза Кнут. — Бог ни изпрати срещу тях, защото само той знае колко пъти са успявали с тази шмекерия. Със сигурност не им беше първият опит. А какво щеше да се случи, ако бяхме хукнали през глава в мрака?

— Нямаше да издържим да тичаме и да се препъваме дълго — отвърна Биргер. — А вече престрашили се да се върнем на зазоряване, щяхме да открием, че конете, даровете и оръжията ни ги няма. Връщането нямаше да е особено ведро.

— Да, връщане с подвита опашка — замисли се Кнут. — И тъкмо затова щяхме да бъдем четирима очевидци, способни да се закълнат в честта на майка си, че са видели отблизо троловете в Тиведен. Сигурно много щяхме да разказваме.

— И всеки път тези дяволски изчадия щяха да стават все по-истински, все повече, все по-големи и все по-ужасяващи — промърмори Биргер. — И никой няма да бъде обвинен за обира. Планът им все пак бе доста хитър, тези разбойници.

— Определено — усмихна се Кнут. — Добре го мислеха и всичко им вървеше като по вода, докато умряха, така да се каже. Иска ми се да знам какво ли си е помислил този подлец, като ме видя да го наближавам с вдигнат меч.

— Със сигурност, че идва време да измисли нова хитрина — заключи Биргер сухо и предизвика у всички бурен смях — смях, който ги освободи от страха и кошмара, съпътствал ги само допреди миг.

И все пак не успяха да спят много през останалата част от нощта, а наистина всички имаха нужда от това преди дългото пътешествие на следващия ден. Не си и говореха много, понеже всеки се преструваше на заспал, въпреки че случилото се не напускаше мислите им.

Като събираха лагера на сутринта, одраха цялата маскировка от разбойниците и ги провесиха един до друг на един дебел боров клон. Биргер издялка кората на едно място върху ствола на дървото и с върха на камата издълба три корони, за да покаже на всеки пътник кой бе наказал злодеите. Само че не се задоволи с това единствено послание, а отиде да вземе дегизировката на мъртвите и старателно подреди всичко в основата на бора, за да се вижда не само кой ги беше наказал, но и защо. Той смяташе, че онзи, който се преструва на трол, може и да умре като трол. Всички се съгласиха, че посланието беше добро.

Останалата част от пътуването им премина спокойно и благополучно както през гората и по земя, така и по вода.

Пристигнаха в Агнесхюс на остров Фугдьо съвсем малко след здрач вечерта преди сватбата и поднесоха не само скъпи подаръци от стъкло и сребро от запасите на Улвоса, но и историята на едно приключение, каквато малцина бяха преживявали.

На Биргер му беше малко криво, че всеки път, когато Кнут разказваше историята, наблягаше твърде много на уплахата на другите, и се дразнеше, дето постоянно ту Кнут, ту останалите го подканваха да потвърждава какъв силен страх е изпитвал, докато Кнут не го е накарал да се стегне и да изстреля първата стрела. Освен това не му харесваше, а и го учудваше това, че Кнут бе нарекъл спътника си само Фолкунг на име Биргер. Вярно, да, но по-голямата истина все пак беше, че той е Биргер Магнусон от Улвоса.

В Агнесхюс имаше малко гости вечерта преди тридневната сватба. Повечето щяха да пристигнат на следващия ден, както за посрещането на булката и младежките игри, така и със сигурност за гощавката и отвеждането на младоженците в брачното ложе. Агнесхюс принадлежеше на рода Улв, а булката произхождаше от род на лагмани в северна Упланд, сега обаче щяха да я вземат от Стренгнес.

Господарят Агне, баща на младоженеца Йон, определи да не пият дълго след полунощ, тъй като най-вече посрещачите на булката трябваше да стават рано в сивото утро. Той самият се канеше да се оттегли към дюшека и кожите. Преди това обаче искаше да знае дали младият Фолкунг, доведен от приятеля Кнут, можеше да язди с посрещачите на следващия ден, дали в такъв случай искаше да носи фолкунгския си герб, и дали имаше добър кон. Иначе щяха да му заемат един. Отначало Биргер така се смути от тези въпроси, че му беше трудно да отговаря сериозно и без гримаси, но го увери, че носи щит с лъва, а конят му ще бъде покрит с фолкунгските цветове и е напълно подходящ. Сивокосият господар Агне кимна замислено и каза, че за настоящия мир в кралството е добър знак един Фолкунг да язди в сватбеното шествие, защото Фолкунги рядко присъстваха на сватби на свеите. После се надигна тежко, кимна приятелски на младите, които още седяха в залата му, и тъкмо щеше да пожелае лека нощ, когато се присети за нещо и се обърна към Биргер с леко заядлива усмивка.

— А, още нещо — започна той. — Това ми дойде на ума, когато чух собствените си думи, че освен теб, Биргер, на това тържество присъстваме само свеи. На нашите сватби по обичай провеждаме младежки игри, известно ли ти е това?

— Да, и ние го правим — отвърна Биргер невъзмутимо, въпреки че точно тогава в главата му се роди яростна мисъл.

— Хубаво, тогава знаеш как протичат — каза господарят Агне. — Утре едни срещу други ще се изправят младежи от рода или на Улв, или на Ерик, или пък някакви северни свеи, които не познавам добре. Но с Фолкунг сред нас не ми се струва правилно да не предложа и на теб място в игрите. Сигурно ще го закъсаш сам сред нашите роднини, но честта повелява и на двама ни да попитам.

— А фолкунгската чест повелява веднага да приема поканата — побърза да отговори Биргер с лек поклон.

Тогава господарят Агне вдигна вежди с многозначителна усмивка, сякаш се преструваше на учуден от тези самонадеяни думи. Той поклати глава и промърмори нещо за горещата кръв и глупостта на младежта, а после им пожела спокоен сън.

Биргер погледна крадешком към Кнут и забеляза, че той нещо се беше свил и далеч не изглеждаше доволен, както само миг преди това. Не беше толкова трудно да разбере причината. Няколко от младежите около него, между тях и младоженецът Йон, се бяха разговорили за игрите, сякаш Кнут вече беше победител.

Биргер осъзна, че го чака прост избор между едно добро дело и едно не толкова добро. Можеше да си долее бира и да остане в залата, която сега все по-бързо се опразваше от по-възрастните мъже и жени, и така да попадне в малката компания на младоженеца Йон Агнесон и приятеля му Кнут. Скоро някой щеше да попита защо той и Биргер пътуваха заедно или пък как са се сприятелили. И ако оставеше на Кнут, той щеше да отговори на този въпрос или на други подобни с измъкване или лъжа. Според Биргер беше най-добре Кнут да се погрижи за това сам.

А ако попитаха него самия как се казва, освен Биргер и що за Фолкунг е, пак нямаше да предизвика радост и приятелски чувства, защото тогава щеше да стане ясно, че Кнут е представил спътника си по-кратко, отколкото честта повеляваше.

Да се измъкне, беше лошо, но още по-зле щеше да бъде, ако останеше на бира. Тъкмо когато последните младежи в залата започнаха да се скупчват по-близо един до друг и да искат от слугите още пиво, Биргер се изправи и се извини, че не е спал добре през тролската нощ, а трябваше да носи с достойнство родовите цветове на следващия ден. С тези думи се поклони и повика един от робите, за да му покаже постелята му. Така си тръгна, преструвайки се, че не чува недоволството и ядливата насмешка зад гърба си. Не се оттегли спокоен, а разгневен. Все пак се опитваше да се овладее, като строго си внушаваше, че трябва да се подчини на кралската заповед. В това не влизаше да засилва враждата с Кнут, точно когато беше стихнала.

На следващата сутрин Биргер слезе в обора още преди съмване, заедно с първите станали. Отдели време да поговори на Ибрахим, да го погали по муцуната и да сподели грижите си. Двамата трябваше да се напрегнат до крайност този следобед и в ранната вечер, за да покажат както на Ериковците и момчетата на Улв, така и на северните свеи какво е фолкунгска сила. Освен това предпочиташе сам да оседлае Ибрахим и да го покрие с родовите цветове. Не беше трудно да му сложи пищното покривало, това изкуство го владееха дори ратаите далеч на север от Тиведен. Ибрахим обаче понякога се дърпаше от наметката, нахлузваща се през главата и врата, защото не обичаше да му закриват очите дори за миг.

Щом нагласи коня си, Биргер отиде в хранилището, където той и Кнут бяха прибрали багажа. Изрови щита, меча, шлема за езда и копието, оцветено в сребристо със сини ленти. От раниците взе и малко пушено месо, което натъпка в колана под ризницата си. Рядко имаше апетит рано сутрин след бира и пиршества, но познавайки се, знаеше, че след няколко часа езда стомахът му щеше да закъркори.

Обратно в обора откри, че и ратаите, и някои от конниците се бяха хванали на работа, но много от ратаите се бяха насъбрали около Ибрахим, вместо да се заемат със спешните задачи. Тези от тях, които претендираха да разбират от коне, твърдяха, че това е черен жребец със сребриста грива от най-скъпата западноготска порода. Биргер потвърди с бързо кимване — тези коне се наричаха anaza. После хвана нежно поводите на Ибрахим, изведе го от обора и го възседна.

Биргер си беше намислил тази сутрин първи да се приготви и да прогони сутрешната си неприветливост с езда, а след това да се върне на двора в Агнесхюс, точно когато всички останали се канят да яхнат конете си за сватбеното шествие. По този начин просто щеше да се нареди някъде в края на групата, като гледа да попадне сред ездачи, които не го познават. Не желаеше да чува нищо от онова, което подозираше, че Кнут е разказал на приятелите си през нощта.

Планът му се провали. Като се върна в Агнесхюс, господарят Агне седеше на един широк и дебел кон за езда посред двора между обора и къщата и се разпореждаше, като сочеше и грубо командваше всеки къде да застане в шествието. Щом забеляза Биргер да идва на жребец с покривало, каквото само най-знатните мъже в кралството можеха да притежават, и с фолкунгски щит, чийто златен лъв блестеше на яркото изгряващо слънце, веднага заповяда този Фолкунг да бъде почетен специално, като язди сред най-първите.

Ето защо накараха Биргер да застане във втората редица зад знаменосците, самия господар Агне и сина му, младоженеца Йон. Така до него попадна не кой да е, а близкият приятел на Йон, Кнут — точно обратното на това, което Биргер бе планирал.

Когато свитата излезе от Агнесхюс, двамата дълго яздиха един до друг в пълно мълчание.

— Снощи казвал ли си нещо за мен, което трябва да знам, или нещо, което не искам да знам? — твърдо попита Биргер най-накрая.

— Може би съм казал нещо, което няма да те зарадва, но повечето го премълчах — отвърна Кнут неохотно.

— Тогава ми разкажи, защото онова, което е неудобно, но трябва да бъде изречено, е по-добре да се каже по-рано, отколкото по-късно — отбеляза Биргер, без да го погледне.

— Споменах, че сме близки приятели, че сме се срещнали в кралския Нес и оттогава сме неразделни, и че много сме ловували заедно — отговори Кнут след дълъг размисъл с видимо измъчено лице.

— Неразделни сме. Дотук вярно. Но в такъв случай никой не знае, че кралят ни е заповядал да упражняваме бойните ти умения цяла година. А и, предполагам, никак не ти се иска някой да узнае това — каза Биргер.

— Точно така — призна Кнут. — С теб сме добри приятели.

Така разговорът им стихна за дълго. На Биргер не му беше приятно да си има работа с мъж, който не се придържа към истината, но тъй като се беше опасявал от нещо по-лошо от тези невинни полулъжи, все пак се чувстваше по-ведър от очакваното. Освен това му олекна, задето неудобните думи бяха изречени, и за пореден път се оказа вярно онова, което обичният му дядо толкова често бе повтарял — това, което трябва да се каже, е най-добре да се каже веднага, а не след дълго и още по-болезнено чакане. Затова съвсем се стъписа, когато Кнут подхвана една далеч по-мъчителна тема, и му отне време да разбере какво наистина имаше предвид той.

— Има нещо, което искам да обсъдим, но също не е лесно за казване — започна Кнут след ново дълго мълчание. — Като се върнем в Агнесхюс, ще се почерпим с бира преди началото на младежките игри. Няма да има много време за почивка — трябва да сме свършили преди падането на мрака. И така двамата с теб сме в затруднение.

— Заради някакви младежки игри? Не виждам защо, те не включват двубои — отвърна Биргер, нищо неподозиращ.

— Никой тук не знае, че си ми учител — подхвана Кнут наново след миг размисъл. — Никой тук не знае, че си от Форшвик, нито пък дори какво означава това, освен че някой ратай разбира колко ценни са конете ви. Чух да си шушукат разни неща по този въпрос.

— Не разбирам накъде биеш, още по-малко пък какъв е проблемът с игрите — отвърна му Биргер с искрено раздразнение.

— Роднините и приятелите до един очакват аз да спечеля младежките игри — продължи Кнут след кратко, но потискащо мълчание. — Това би зарадвало всички, а и е най-доброто за приятелството между родовете ни. Ако на господаря Агне не му беше щукнало да покани и теб в игрите, със сигурност щях да победя. Ето ти го нашето затруднение.

— Аз не умея да мятам нито брадва, нито копие. Това е за селски бойци и не сме го упражнявали във Форшвик — отговори Биргер и извърна поглед. Личеше му, че се срамува. Така си и беше, но повече заради обрата в разговора, от който се опасяваше, а не толкова заради неуменията му в селските бойни игри.

— Както знаеш, три от състезанията са на кон — продължи Кнут колебливо. — А от това, което скъпият ми роднина крал Ерик каза за конете и за такива като теб, мога да бъда сигурен, че на кон си също толкова добър, колкото с меча.

На това място Кнут млъкна, сякаш нямаше сили да продължи с предложението, което трябваше да последва. Биргер пък по никакъв начин не му помогна с въпроси, а яздеше с помръкнало лице и вперен право напред поглед. Кнут търпеше жестоки страдания заради това, което искаше да каже, и когато най-сетне успя да изплюе истинските си намерения, думите му съвсем не бяха красиви.

— Предлагам ти стопанство в южната част на Западна Готаланд с не по-малко от двайсет крави и петнайсет роби, още място за риболов и лов на елени, ако ме оставиш да спечеля днес — изрече Кнут толкова бързо, че думите му се преплитаха въпреки дългия размисъл.

— Честта на един Фолкунг не може да бъде купена дори от претендент за престола от рода на свети Ерик — отвърна тихо Биргер след неловко дълго мълчание. — Предложението ти не би било от полза и за съжителството ни през дългите оставащи месеци, докато изпълним кралската заповед. Опитай се вместо това да победиш, като запазиш честта си.

— Как бих могъл да те надвия като три от игрите са на кон! — почти изкрещя Кнут, така че господарят Агне, който яздеше пред тях, се извърна и им хвърли престорено строг поглед, като се пошегува, че юнкерите би трябвало да изпълняват задълженията на честта си поред, а точно в този момент отиваха да вземат булката.

— Разбира се, че не можеш — прошепна Биргер след малко. — Но четири от игрите не са на кон и за съжаление никоя от тях не е двубой с меч или копие. Пресметни старателно и ще откриеш, че ако ме надвиеш с по-добри резултати на крака, отколкото аз теб на кон, победата във всички случаи ще бъде твоя. Копие не хвърлям, а имам ли бойна брадва в ръката си, няма и през ум да ми мине да я мятам. Победи ме с голяма разлика там и можеш да компенсираш всичките загуби на кон!

— Но нали третата игра е кол на греда — възрази Кнут след като дълго пресмята наум.

— Да, и какво от това? — подразни се Биргер.

— Много прилича на меч — смънка Кнут смутено. — Онзи, който борави с меч като теб, едва ли е по-слаб с кол на греда.

— Да, тук си прав. В такъв случай се моли на свети Георги на гредата да пази теб, а не мен — изсъска Биргер. — Освен това си помисли: кое ще ти донесе повече радост: да завършиш втори след мен в игрите или да спечелиш, но с нечестна игра?

— Най-голяма радост би ми доставила победата — отвърна Кнут толкова скоро, сякаш не беше успял да се замисли.

Наближиха Стренгнес след дълга езда в мълчание. Биргер очевидно бе потънал в мрачни мисли, а Кнут не смяташе, че има какво да спечели, ако се опита да намери по-добри думи за това, което вече бе поискал. Малко се разкайваше сега, когато на ясната дневна светлина имаше възможност по-отблизо да съзерцава синия плащ на Биргер със златния лъв на гърба. Не беше трудно да предположи, че само това наметало бе равностойно на стопанството, което му беше предложил в замяна на победата. Отхвърли идеята, че би постигнал по-голям успех с по-скъпа примамка.

Биргер размишляваше. Това щеше да бъде първото му участие в младежки игри и бе почувствал дива и неукротима радост в гърдите си, когато господарят Агне му предложи място в състезанията, защото отдавна мечтаеше да спечели в такива състезания. Познаваше младежи, които вече бяха участвали, и всички те твърдяха, че нямаше начин мъж от Форшвик да загуби, ако поне донякъде умее да смята, въпреки онова с брадвите и копията в началото. В никакъв случай не можеше да продаде победата на някого. Може би обаче имаше причини да я подари? Повече от десет месеца оставаха от наложения му живот с Кнут. Настанеше ли борба за властта в бъдеще, а това никой не можеше да знае предварително, вероятно щеше да се окаже решаващо дали той и Кнут са на една и съща страна или не. Макар че сега човек трябваше да бъде един Биргер Бруса, за да прозре най-мъдрото решение спокойно и хладнокръвно, ала той самият бе едва на осемнайсет и на път към мечтата си да спечели първите си младежки игри, още повече сред свеи. И отново — точно така нямаше да разсъждава един Биргер Бруса. Чувстваше се твърде млад и глупав, за да се нагърби с подобна отговорност, изведнъж фолкунгското наметало му се стори далеч по-значимо и ценно.

Накрая си наложи да остави любопитството към Стренгнес да надделее, понеже не бе виждал други градове освен Скара и Линшьопинг.

Градът бе и по-малък, и по-чист от Линшьопинг, поне измитата уличка между ниски дървени къщурки, по която яздеха сватбарите. Жителите му изглеждаха скромни и любопитни, и мируваха в дълги редици по украсения път към катедралата. Чак сега Биргер осъзна, че това посрещане преминаваше по съвсем различен начин отколкото в Западна Готаланд. Той самият никога не беше чувал да вземат булката от църква, а не от дома й. Когато попита за тези невинни неща, на Кнут му олекна и заобяснява словоохотливо.

Сватбарите бяха дошли от много далеч, чак от най-тъмната част на Упланд, а дотам нямаше как да стигнат без големи затруднения. Освен това във Фугдьо нямаше голяма църква, още по-малко пък епископ, както тук, в Стренгнес.

Когато епископът благослови забулената младоженка и юнкер Йон Агнесон в наметало на рода Улв пред дървената врата на църквата, размениха сватбените подаръци и булката отметна булото, така че можеха да видят лицето й, Биргер забеляза само едно нещо, което го удиви. Булката, която се наричаше Бригада Хелгесдотер, бе стройна и млада, но с корем, какъвто дори зелен и неопитен мъж като Биргер не би разтълкувал по друг начин, освен че беше в много напреднало очакване. Значи блудница. Ако младоженецът бе виновникът, развратът ставаше двоен.

Щом събра смелост и запита шепнешком Кнут, той мигновено грейна в широка усмивка и му прошепна, че булката вероятно щеше да роди още по Коледа, но в брачно ложе. Така че нямаше никакъв проблем, особено както епископът току-що бе благословил младоженците, превръщайки с това черното в бяло. За което обаче беше получил безсрамно възнаграждение.

На връщане шествието едва пъплеше, понеже булката и епископът не яздеха като нормалните хора, а пътуваха в каруца, която постоянно засядаше в калта или между чепати коренища и камъни. Тогава Биргер отново потъна в собствените си мисли.

Доколкото познаваше историята на рода си, баща му Магнус бе заченат от Сесилия Роса и Арн Магнусон преди да ги благословят и отведат в брачното ложе. Заради този грях ги бяха осъдили на двайсет години изкупление: дядо му Арн на война в Светите земи, а баба му Сесилия Роса — в манастир. Ето защо бяха изминали повече от двайсет години преди баща му Магнус да бъде приет като законно дете с право на наследство.

А тук същият грях изпъкваше в един за всички видимо растящ корем, без дори епископът да го осъди с най-малката гримаса. Чудно колко различни можеха да бъдат законите в друга страна, макар да не бе на по-голямо разстояние от няколко дни път. Не можеше обаче да прецени дали тези закони бяха по-лоши.

Тъй като беше доста любопитен по темата и съвсем не показваше да е сърдит заради по-раншния им разговор, Кнут с голямо удоволствие му разказа за всякакви свеаландски закони, които на Биргер му се сториха непонятни.

Самият Кнут имаше три незаконородени деца — две момиченца, но също и син. Най-вероятно щеше да се ожени за онази, която му беше родила момче, хлапето растяло добре.

Тези нови познания за езическите обичаи горе на север изумиха Биргер. Успя да измисли много въпроси по оставащия път до Агнесхюс, но малко от тях би могъл да зададе, без да се изчерви като жена. Най-вече се чудеше как ли се бяха появили тези деца, защото най-малкото знаеше със сигурност, че за това се изискваше мъжът и жената да се сближат. Както и да го мислеше, не можеше да разбере как подобно нещо беше възможно преди годежна почерпка и сватба.

След пристигането си в Агнесхюс пийнаха малко бира, както беше определено. Там вече се бяха насъбрали близо сто гости. Тъй като тази сватба беше спешна, празнуваха я необичайно късно през годината, когато дните бяха къси. Ето защо младежките игри започнаха бързо.

Щом се преоблякоха в по-меки дрехи, защото тези състезания в никакъв случай нямаше да се провеждат с брони и остри оръжия — кръвта и смъртта нямаха място на сватба, видът на Кнут издаваше, че отново смяташе да подеме позорната тема за купуване на победата. Биргер стоеше до него вътре в по-малката от главните къщи, докато сменяха ризниците с дрехи от еленова кожа, бял лен и шаяк. Опасяваше се от най-лошото, че Кнут отново щеше да ги посрами, и той нямаше да намери разумен отговор.

Въпреки късния за сватби сезон в Агнесхюс имаха късмет с времето, а това бе щастлив знак за младите, които се канеха да легнат в брачното ложе. Щяха да го направят същата вечер, не според обичая — на втората, защото и бащата на булката, лагман Хелге от Готсунда, и господарят Агне бяха еднакво нетърпеливи да избързат с най-важното, за да изкарат следващите дни по-спокойно.

Навън, насред двора, ратаите бяха издигнали голям пиедестал за булката и няколко реда пейки косо едни над други, за да може както тя — седнала най-горе в средата, така и всичките й роднини да получат добри места. Отстрани се извисяваше същата конструкция и за роднините на младоженеца. Самият той пък щеше да участва в игрите.

Под звуците на барабани и свирки робите от стопанството довлякоха голяма кола почернели миналогодишни репи, понеже тазгодишните още не ги бяха обрали, а зрителите се разсмяха подигравателно и закрещяха обидни думи, никой не искаше подобни боклуци, още по-малко пък някой почтен мъж. След това донесоха седем кошници за ряпа, белязани с гербовете на седмината младежи, макар че някои бяха по-добре нарисувани от други. Нямаше никаква грешка в трите корони на син фон върху две от кошниците — тези на Кнут Холмгейрсон и на упландския му роднина Бутолф. Напълно ясна бе и червената вълча глава на черен фон на рода Улв, както и жълтите козли на черен фон на северните свеи. Но това, което трябваше да представлява фолкунгски лъв върху три сребристи линии, повече приличаше на кокошка зад решетки и предизвика одобрителни възгласи на злорадство и веселие.

Правилата бяха прости. Този, който спечели дадена игра, получава една ряпа в кошницата си. Този, който остане последен — седем. Накрая просто трябваше да преброят репите във всяка кошница, за да определят победителя, втория и онзи, който си спечелваше срама да остане последен. Според веселото очакване на зрителите това трябваше да бъде кокошкарят от Западна Готаланд.

Господарят Агне изказа гръмогласно неодобрението си, задето както собствените му роднини, така и гостите от север толкова безсрамно показваха неуважение към единствения Фолкунг сред гостите. Далеч не се бе надявал на това и не го намираше за разумно или мъдро. Когато обаче седмината младежи доведоха конете си от обора и пояздиха в кръг по двора, за да ги покажат на зрителите един по един и да поздравят булката с щитовете си, на господаря Агне сякаш му се стори, че самотният Фолкунг щеше да се отърве с умерен позор след тези игри. Начинът, по който водеше коня си, го накара за пореден път да си припомни Лена и Гестилрен, където именно фолкунгските конници на два пъти бяха помели бойното поле и остъргали датската войска до кръв, преди пехотинците от Свеаланд да се изсипят с брадвите си. Ако този юнкер Биргер бе такъв ездач, вероятно щеше да се погрижи добре за честта на герба си.

Само че началото беше отчайващо за младия, самотен Фолкунг. Когато младоженецът Йон и най-близкият му приятел Кнут Холмгейрсон теглиха жребии кой от двама им да даде начало на състезанието по хвърляне на брадва и Йон изтегли по-дългата сламка, Кнут се наведе към него и му прошепна нещо като посочи Фолкунга.

Всеки трябваше да хвърли по три двойни брадви към един дънер от разстояние десет крачки. Рядко можеше да се види някой да мята толкова неумело като Биргер, които не успя и една брадва да забие правилно в дънера. Така остана последен, а ратаите изброиха звучно седем репи, които сложиха в кошницата му, докато кудкудякаха като кокошки и предизвикаха голямо веселие сред зрителите.

Господарят Агне за малко забрави неволите на фолкунгския си гост, тъй като синът му, Йон, бе известен като много добър в хвърлянето на брадва. След Фолкунга победи и всички останали младежи без затруднение, докато накрая дойде редът на Кнут. Борбата между двамата бе оспорвана и се наложи да хвърлят още веднъж, преди в крайна сметка Кнут да победи и да получи една ряпа в кошницата си, а Йон — две.

Като победител в първото състезание на Кнут се падаше честта да започне хвърлянето на копие и той веднага, широко ухилен, насочи копието си към Фолкунга, който се надигна тежко и тръгна неохотно и едва ли не с безразличие към бързо поражение. Не беше толкова безнадежден, колкото с брадвата, но и не мяташе копието като мъж.

Безпокойството на господаря Агне взе да се усилва, защото всичките тези насмешливи ревове и дяволито кудкудякане сред зрителите можеха да доведат до вражда, която много да навреди на сватбата. В множеството наперени хлапетии, които седяха в публиката и крещяха най-гръмогласно, понеже не бяха удостоени с място сред седмината младежи, сигурно на не един щеше да му се види трудно да си държи езика зад зъбите през нощта, когато се лее бирата. А поне за мъже, живели достатъчно дълго, за да натрупат известна мъдрост, съществуваше една ясна граница между приятелски шегички на пиршества и обиди, които сериозно накърняваха честта. Само няколко думи в повече и се показваха лъскави, остри мечове, а после нямаше спиране. А какъвто и да излезеше краят, нещастието щеше да бъде голямо. На юг имаше една поговорка, че онзи, който убие Фолкунг, не доживява и третия залез след това. Навярно подобни приказки бяха най-вече перчене, освен това сигурно зависеше и от Фолкунга — от тях наистина имаше много.

С прокрадваща се тревога господарят Агне прозря, че този кон и тези доспехи, както и щитът и копието, които Фолкунгът носеше сутринта, бяха скъпоценности, каквито само знатните хора можеха да си позволят. Той пък беше сглупил да не се осведоми за името му, освен че се казваше Биргер, а трябваше. Можеше да е от всичко по малко, но щеше да стане страшно, ако този Биргер произхождаше от Биелбо, Форшвик, Улвоса, Имсеборг, Арнес или някоя от къщите на знатните Фолкунги там на юг. Ако го унижаха още малко по време на игрите, му беше ясно като бял ден, че първата му грижа след стрелбата с лък щеше да бъде да отпрати фолкунгския гост от сватбата бързо и без много шум, без кръвопролитие.

Безпокойството му пред тази опасност, която сега бе надвиснала над цялата сватба в Агнесхюс, не намаля, когато синът му, Йон, накрая победил Кнут в хвърлянето на копие, отново посочи Фолкунга в началото на следващата игра — кол на греда. Вече всички зрители бяха усвоили кудкудякането и подигравките им се изсипваха като жесток дъжд върху Фолкунга, когато той грабна един кол и тръгна по олюляващата се греда, а там го очакваше убеденият в победата си Йон, който весело поздрави булката си. Това не бе особено съобразително, тъй като в следващия момент се намери долу във водата.

Горе на скамейките настана пълно мълчание, когато Йон Агнесон изпълзя от ямата, изкопана, за да могат да проведат състезанието по същия начин както в стопанства със защитен ров. Някой смяташе, че това е случайно падане и не се брои, но тогава господарят Агне заяви сурово, че случайност и падане има във всяка игра и затова те се броят също колкото и изкусните удари, късметът и липсата на такъв. С тези думи той посочи строго към кошницата на сина си, в която робите, този път опулени и колебливи, изброиха седем репи.

Йон обаче не даваше признаци да смята това за нечестна игра, а се хвана да изцежда част от мокрите си дрехи, докато вървеше към Кнут Холмгейрсон, който стоеше с наведена глава и изглежда се смееше на приятеля си. Много от зрителите добре разбираха това, защото Йон и Кнут бяха двамата, които най-горещо желаеха да победят, и ако единият от тях сега получеше седем репи в едно от състезанията, трудно щеше да настигне другия.

— Ако не ме лъже паметта — обърна се Йон към Кнут, — ти ми каза, че трябва да избираме този Фолкунг първи, защото е най-слабият от всички ни. Явно не е чак толкова зле, щом ме събори от гредата, преди да успея да мигна.

— Да, ударът, който те повали, съвсем не беше лош — отвърна Кнут спокойно. — Но аз ти казах, че приятелят ми Биргер е безнадежден с брадва и копие. За кола и гредата не съм споменавал нищо, това сам си го предположил.

Биргер си стоеше на нестабилната греда и бавно размахваше кола, омотан с кожа в двата края, за да не наранява. Отдъхна си, защото бе дошъл краят на унижението, но се опита и да овладее гнева си, преди да реши как да избира сред противниците. Никога преди не беше виждал да крещят на Фолкунги обидни думи, които дори малко да наподобяват тези тук. Никога не беше срещал подобно злорадство, когато не сполучеше в нещо, и не беше сигурен как трябва да разбира това. Чувал бе, че Фолкунгите не се радваха на особена почит на север. Но ако мразеха него и роднините му, а именно така звучаха някои от най-грубите обиди и цялото подигравателно кудкудякане, то от този момент нататък сватбата ставаше опасна. Кнут би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг, а в такъв случай едва ли му се искаше да седи и да гледа как закачките щяха да стигнат чак до острите оръжия. Какво би спечелил с това?

Биргер реши да остави игрите да си вървят по план, но старателно да брои репите в своята кошница и тези на Кнут и Йон. Може би тези ругатни и майтапи скоро щяха да стихнат. Той посочи онзи от северните свеи, от когото смяташе, че е чул най-грубите подигравки. При него дойде един младеж с козел на герба и сам изглеждаше така, понеже имаше дълга, светла брада.

Козелът изглежда считаше за безспорно, че младоженецът Йон просто не е имал късмет, като е паднал толкова бързо, и се отправи към гредата с широка крачка и усмивка, спря се, обърна се към другите и каза нещо за къпане на Фолкунги, после се извърна бързо, за да нанесе силен и изненадващ удар, като в същия момент слагаше крак на гредата, и веднага падна сам в рова. Биргер си беше стоял мирно и вместо да поеме удара на другия, той просто го бе отклонил настрана, така че противникът му бе съборен сам от собствения си устрем.

Следващите младежи, които се качиха на гредата, бяха по-внимателни. Това обаче не ги спаси. Зрителите постепенно млъкнаха. Скоро остана само Кнут — последният противник.

— Прави ти чест, че изчака с мен до последно — каза Кнут, когато пристъпи на гредата предпазливо, стиснал кола с двете ръце за защита.

— Не бъди толкова сигурен, че ще бъда също толкова вежлив и в следващата игра, макар да сме приятели — отговори Биргер.

— Ако ти ще определяш кой срещу кого ще се състезава в следващата игра, първо трябва да победиш мен — отбеляза Кнут.

— Това вече съм го направил, виждам го в очите ти — усмихна се Биргер.

И точно както беше предвидил, той примами Кнут веднага да го нападне в изблик на гняв, за да покаже, че изобщо не се страхува.

— Гневът е най-лошият враг, мислех, че сме единодушни в това, аз и ти — подвикна Биргер на Кнут, който се бе оказал долу във водата, и бързо се отправи към обора, за да вземе Ибрахим. Оставащите три игри бяха на кон и затова сега следваше кратка почивка с бира за младежите, за да съберат сили преди състезанията за ездачи.

Господарят Агне изгълта цяла чаша бира на един дъх от чиста радост и облекчение. Начинът, по който непознатият Фолкунг се бе справил с всички останали младежи с кол, беше потушил обидите и кудкудякането. И щом отново видя как седмината яздеха на двора, как оправяха коланите и юздите и успокояваха с думи буйните си жребци, нямаше нужда да бъде познавач, за да усети, че щеше да се случи нещо голямо. Долови ясен знак за това с ъгълчето на окото си, тъй като всички ратаи и коняри от Агнесхюс до един надойдоха и оформиха своя група малко встрани от по-отбраните зрители на пейките. Господарят Агне бързо реши да се преструва, че не забелязва това лентяйско поведение на робите — що се отнасяше до него, можеха да останат колкото си искат.

В първото състезание младежите трябваше да опитат да съборят противника си от седлото с един продълговат кожен мех, напълнен с пясък. Обикновено това бяха дълги и тежки битки. Но не и този ден.

Биргер държеше разпаления Ибрахим на къси юзди в бавен тръс, докато обикаляше и размятваше изпитателно кожения мех, който бе вдигнал от земята просто като мина покрай него на коня и се наведе ниско, което накара другите младежи да разменят обезпокоени погледи. Той отново посочи подобния на козел представител на северните свеи, отдалечи се в другия край на двора и зачака. Противникът му яздеше един широк и много силен дорест кон, който според Биргер би бил идеален за тежък дърварски труд в гората, особено ако го кастрират и го обучат да се води по-леко.

Козелът трябваше да се е поучил от лекотата, с която Биргер го бе помел от гредата. Може би обаче смяташе предпазливостта за малодушие, понеже произхождаше от северните свеи. Или пък разчиташе, че силата и скоростта, с които щеше да атакува, бяха достатъчни да съборят и Фолкунга, и коня му. Пришпори коня си и се втурна към Биргер с бясна скорост и диви свеаландски бойни викове, краят заплашваше да бъде страховит.

По-скоро беше смехотворен. Когато потърси опора в седлото за удара, който смяташе да нанесе, и замахна с кожения мех, улучи празното пространство и за малко сам да се събори от коня. Чу зад себе си плах смях и когато се извърна, видя само изплъзващата се високо вдигната опашка на фолкунгския кон.

Биргер яздеше в спокоен, лек галоп и се обърна пред стола на булката. Там вдигна кожения мех и го поразтърси, за да премести пясъка в долната му част, а после го уви около ръката си, така че да стане по-къс, но по-тежък. Започна да дразни Козела, като въртеше меха над главата си, сякаш да го примами към нова яростна атака, което не беше трудно.

Когато Козелът се строполи на земята, падането беше тежко и сред зрителите, насядали на пейките за гости и роднини, настъпи мълчание. Но ратаите и конярите нададоха силни, ликуващи викове и за свое изумление господарят Агне видя как роби и ратаи се запрегръщаха и заобсъждаха видяното с несдържани жестове. Той бързо потисна първата си мисъл да навика простите ратаи, но се разсея, когато съседът му го хвана за ръката и попита какво се бе случило. Не беше лесно да се каже, призна господарят Агне, всичко бе станало така бързо и неочаквано. Но замислеше ли се човек, Фолкунгът беше ударил противника си право в лицето с все сила. Само че от неправилната посока. Бе стоял съвсем неподвижно, докато другият стигна до него, и в последния момент бе повел коня си напред и надясно с един скок, а на следващия го бе обърнал, така че успя да удари съперника си иззад гърба с широк замах. Съседът на господаря Агне твърдеше, че боят бе преминал по съвсем различен начин и скоро се скараха, но бързо постигнаха съгласие в единственото сигурно нещо — такова изкуство никога не бяха виждали. Нито пък подобен кон, ако ставаше дума. Освен това бързо прекратиха спора, когато Фолкунгът веднага извика Кнут Холмгейрсон за следващия дуел. Този от тях, който загубеше накрая, щеше да получи шест репи, защо тогава да не изчака още?

Защото Фолкунгът смята да победи, помисли си господарят Агне. Йон бе получил седем репи след кол на греда, тъй като беше сглупил да избере Фолкунга за свой първи съперник. Ако Кнут сега получеше шест репи, двамата щяха да се изравнят.

И ги получи. Този път Биргер постъпи по съвсем различен начин. Язди около него във все по-тесни кръгове, така че Кнут се принуди да удря, за да се отбранява, и не успя да обърне коня си достатъчно бързо. Ето защо бе улучен изотзад и падна.

Тази игра почти не създаваше затруднения на Биргер и Ибрахим. На наблюдателите им се струваше, че той подхожда доста небрежно към останалите младежи, сякаш не иска да пилее твърде много сили, въпреки че след всеки повален съперник намираше съвсем различен начин да победи следващия. Нападаха го с все по-слаба увереност и накрая последните двама сякаш изобщо не оказаха достойна съпротива, а просто гледаха да се отърват от изтезанието възможно най-скоро.

Отново прекъснаха игрите, защото младежите трябваше да вземат мечовете си, а робите бързаха да донесат колове за сушене на сено, които забиха в земята един до друг в два дълги реда по цялата дължина на двора, и нанизаха по една ряпа на върха на всеки.

Скоро две неща учудиха господаря Агне и по-възрастните му роднини, които седяха до него. Първото бе мечът на Фолкунга. Когато яздеше покрай набучените си репи, той не замахваше към тях като другите, а държеше меча си отпуснато насочен встрани и репите падаха сякаш по силата на мисълта, вместо да изглеждат посечени. Явно този меч бе удивително остър.

Другото нещо, което ги учудваше, беше това, че Фолкунгът остави Йон предпоследен, а Кнут — последен, когато със същия успех можеше да се състезава първо с тях и така да им подари толкова много репи, че да останат извън борбата за победата. Значи не искаше да спечели?

Още по-странно пък се държеше в последната игра — надбягване с коне. Добре известно бе, че на победителя от събарянето на репите му е трудно да издържи шест бързи състезания поред, за да победи. А този Фолкунг бе спечелил ездата с репите и се налагаше да язди шест пъти, за да надвие всички. Ако сега разсъждаваше съобразително, трябваше да избере първо Йон и Кнут. Вместо това ги остави за последно, въпреки че побеждаваше с все по-малка разлика.

С всяко ново спечелено надбягване конярите ликуваха все по-бурно, но господарят Агне бе толкова зает да смята репите, че не искаше да се разсейва с мъмрене на ратаи. Фолкунгът надбяга Йон с толкова малка преднина, че никой не очакваше да успее още веднъж, и Кнут нямаше търпение да започнат веднага.

Освен това той тръгна бързо, още преди да развеят знамето, и водеше чак до стълба, където трябваше да обърнат. Тъй като Фолкунгът направи това много по-бързо, скоро все пак го настигна, а след това жребецът му сякаш се бе сдобил с криле — профуча покрай Кнут, все едно последният си яздеше спокойно на път за църква. Тогава сред ратаите и налбантите настана такава безбожна врява, че господарят Агне от приличие нямаше как повече да се преструва, че не забелязва. Някои от гостите му вече си шушукаха и се мръщеха на тези прояви, макар те самите да седяха удивително смирени, като че ли не знаеха точно дали да се радват на това, което виждаха. Господарят Агне изрева строги заповеди към всичките коняри веднага да млъкнат и да се връщат по оборите и ковачниците, където им е мястото. Те се подчиниха незабавно, но съвсем не засрамено, и се оттеглиха в смях и разпалени разговори.

Господарят Агне отново запресмята репите, докато отвеждаха конете и донесоха още бира преди последната игра — стрелба с лък. Както и да броеше, стигаше все до същия чуден резултат. За да бъде сигурен, извади камата си и в пейката пред себе си издълба по една черта за всяка ряпа, която имаха в кошниците. Пак същото излизаше.

Биргер не бързаше, защото слънчевата светлина щеше да бъде предостатъчна за състезанието. Освен това, за разлика от останалите младежи, той сам отведе коня си в обора, понеже Ибрахим бе мокър от пот и пяна — трябваше да го изсуши и покрие старателно след толкова много надбягвания. Там, в мрака на обора, щастливо го посрещнаха невъзпитани коняри — всички искаха да погалят Ибрахим. Някои от най-развълнуваните дори напираха да стиснат ръцете на Биргер, което той удивено одобри, и всички те говореха един през друг. Ето защо далеч нямаха нужда от повтаряне, когато ги помоли добре да се грижат за Ибрахим, да го измият бавно и след това да го покрият преди първия вечерен хлад. Като понечи да си тръгне, един от ратаите дори прояви нахалството да спомене, че в другия обор има разгонена кобила. Биргер остана толкова учуден от това скрито предложение, че го изгледа с поглед, който по-скоро изразяваше строгост. Тогава един от мъжете се извини, обясни, че се казва Ирйе и е свободен — той се разпореждаше в обора. Съвсем нямаха лоши намерения, продължи той, но такъв голям победител като жребеца също заслужаваше добро възнаграждение, а на бира и месо нямаше да се зарадва особено. Освен това жребче от такъв баща би било истинско украшение за стопанството.

Биргер заглади брадичката си в размисъл, а в обора настана бездиханно мълчание.

— Е, добре — каза накрая. — Вие сте мъже, които оценяват видяното, и това ме радва. Сега няма какво да говорим повече, разбираме се добре. Нека само да кажа, че нито аз, нито моят Ибрахим, защото това е името му, бихме отправили към вас груби думи, ако посети тази кобила.

— Има ли нужда конят ти да почива дълго след всички тези състезания преди да го направим? — прошепна освободеният Ирйе разпалено и в този момент поне дванайсет чифта очи се впериха в устните на Биргер.

— Не, ако кобилата е готова — отвърна му Биргер с усмивка, обърна се рязко и излезе, за да не го нападнат отново робите. Когато пристъпи на свежия въздух, той поклати глава и се прекръсти заради някои свои мисли. Макар да не му бе съвсем ясно как мъжът и жената създават деца, той знаеше много добре как се раждаха малки жребчета. Надяваше се Ибрахим да е поне малко уморен при посещението си, за да не вдига непристойно много шум в любовните мигове.

Когато отиде да вземе лъка си от хранилището за багаж, се прекръсти отново, задето го носеше със себе си и не се налагаше да вземе назаем друг преди предстоящото решително състезание.

Двете мишени за стрелбата с лък представляваха бали сено, покрити с тънко ленено платно, върху което бяха начертали черни и червени кръгове, така че дори по-отдалечените зрители можеха да виждат ясно попаденията.

Биргер отново избра Козела пръв, но скоро съжали за това и му се наложи да положи крайни усилия, за да победи. Тогава си помисли, че може би не си бе давал сметка за рисковете и никой от двата му замисъла нямаше да се осъществи, когато дойдеше време да преброят репите в кошниците им. В съзнанието му през цялото време изникваше една история, която постоянно бе чувал през детството си.

Когато дядо му, Арн Магнусон, отишъл на сватба и младежки игри, участвал не само Ерик Кнутсон, бъдещият крал Ерик, а и баща му Магнус Монешьолд. Получили се състезания, каквито никой преди това не бил виждал, не само поради това, че баща и син си съперничели. Баща му и дядо му били едни от най-изкусните стрелци, познати някога в Западна и Източна Готаланд, а Биргер добре съзнаваше, че далеч не приличаше на тях. В замъка Арнес още висяха двете мишени, опънати на една стена, с короната на победителя, описана със злато около всичките стрели на едната мишена, и сребърната корона на втория около другите. Двамата, стреляли в последната двойка — единият от тях бил дядо му, другият бил учителят от детството му, брат Гилберт — забили всичките си стрели толкова близо едни до други, че една корона можеше да ги обгради всичките, и това от трийсет крачки разстояние. До ден-днешен гостите в замъка се дивяха при вида на двете мишени високо на стената в залата. Дори се намираха мъже, които твърдяха, че тези стрели трябва да са били подредени впоследствие.

Сега Биргер осъзна, че наивно се надяваше донякъде да повтори това. Дядо му Арн и брат Гилберт били безнадеждни като него в мятането на брадва и копие, но в края на игрите все пак имали в кошниците си по-малко репи от всички останали. Беше му мечта да постигне нещо подобно, но просто мечта. Това, което трябваше да се случи сега, нямаше нищо общо с благородството и честното състезание. Друго тежеше много повече, а именно борбата за надмощие в кралството. В такъв момент се налагаше човек да бъде мъдър като Биргер Бруса, а не луда глава като Кнут Холмгейрсон. Трябваше да свърши това, което предстоеше, сякаш и Биргер Бруса, и баща му, и Арн Магнусон, а в такъв случай също и крал Ерик, седяха в публиката.

Посочените от него стрелци след Козела бяха съвсем несръчни в сравнение с него. Но пък толкова по-старателно бе наблюдавал лъковете им и начина, по който ги държаха, преди да ги покани да излязат напред, за да изстрелят десетте стрели.

Накрая още непобедени останаха само Кнут и Йон. Тогава Биргер посочи Кнут, който си пое дълбоко дъх, преди да грабне лъка си и да пристъпи напред, за да изпрати първата стрела. Биргер го поздрави лаконично и не каза нищо, само му направи знак с ръка да подготви първия изстрел.

Кнут дълго се цели, но все пак улучи най-вътрешния червен кръг.

— Пресметнал ли си репите и знаеш ли какво е положението? — попита Биргер, докато вадеше една стрела, а след това я разгледа внимателно, преди да я постави на тетивата.

— Единственото, което съм пресметнал е, че от тези стрели зависят много неща — отвърна Кнут.

Биргер кимна и изпрати една стрела, която уцели също толкова добре, колкото тази на Кнут. После го изчака да изстреля и втората си стрела, преди да продължи, а той повтори първото си попадение.

— Аз имам осемнайсет репи в моята кошница — каза Биргер, изучавайки следващата си стрела. — Ти имаш шестнайсет, а Йон — седемнайсет. Ако победя теб, а след това и Йон, всички ще завършим с по деветнайсет. Така не е ли най-добре?

Кнут не отговори и тогава Биргер отново насочи вниманието си към мишената, като пак заби стрелата си в най-вътрешния червен кръг.

Щом дойде ред на Кнут, на главата му сякаш бяха твърде много проблеми за размисъл. Цели се твърде дълго и се наложи да снеме лъка, за да издиша и да започне наново. След това стреля по-зле от двата предходни пъти.

Биргер изпрати третата си стрела както и първите две и с това поведе. Кнут дълго гледа в земята и се стегна с най-голяма сериозност, преди да стреля отново и да улучи най-вътрешния червен кръг.

— А ако те надвия, какво ще стане тогава между Йон и мен? — попита изненадващо Кнут, точно когато Биргер се канеше да пусне поредната си стрела.

— Би трябвало лесно да го изчислиш — отвърна Биргер, като смъкна лъка, за да започне отначало. — Ако Йон те победи, и двамата ще спечелите. Ако ти надвиеш него, ще бъдеш единствен победител. А сега не ме смущавай втори път, точно когато смятам да стрелям!

Биргер отново постигна същия резултат като при предишните изстрели. След това обаче Кнут за втори път не уцели добре и видимо изоставаше.

— Ако ми позволиш да те бия, обещавам ти, че ще се оставя на Йон, за да станем и двамата победители — каза Кнут, когато Биргер вече бе сложил поредната стрела на тетивата.

— Тогава ми обясни защо двама победители е по-добре от трима — отвърна Биргер, прицели се бързо, изпрати стрелата си и отново улучи малко по-добре от Кнут.

— Заради приятелството между всички ни, теб, мен и Йон, заради радостта Йон да спечели заедно с най-добрия си приятел в деня, когато оставя младостта — отговори Кнут настойчиво, приготви се бързо за следващата стрела и я заби право в центъра на мишената.

— Ти ли си по-добрият стрелец от двама ви? — попита Биргер, докато се готвеше да стреля пак.

— Ще победя в девет от десет пъти, ако Йон и аз се изправим един срещу друг — отвърна Кнут.

Тогава Биргер смъкна лъка, без да стреля, и заби поглед в земята, сякаш се налагаше да събере цялата си мисловна сила преди да изстреля следващата стрела. После започна отново, цели се дълго и изпрати най-лошия си изстрел, така че Кнут взе да го настига.

— Ще те оставя да спечелиш, ако дадеш победата на Йон — отсече той, след като отмести очи от мишената. — Ако се закълнеш в честта си, ще бъде така.

— Кълна се — усмихна се Кнут почти щастливо и бързо се приготви за следващия изстрел, който излезе добър.

Тогава Биргер се постара да направи ужасен пропуск, след като се беше целил твърде дълго. Такива неща бяха напълно обичайни при висок залог, и на много мъже им бе трудно да запазят хладнокръвието си. А после, при срещата на Кнут и Йон, младоженецът за голямо учудване на зрителите спечели леко и с голяма преднина.

Тогава репите бяха тържествено преброени от самия господар Агне, който трябва все пак добре да е предусетил какъв щеше да излезе крайният резултат, тъй като бе седял пребледнял от напрежение и съседите му на пейката изобщо не можеха да разговарят с него към края на стрелбата с лък.

Когато господарят Агне заедно с булката Бригида Хелгесдотер отиде да връчи наградата на победителя, направи нещо, което никой не би могъл да очаква, но щеше дълго да се говори за това. Той призова не само двамата победители, а и Фолкунга Биргер, и заповяда да донесат пън за сечене на дърва и меча на Фолкунга.

Всички оживени и развеселени приказки за това как младоженецът Йон и най-добрият му приятел Кнут бяха спечелили заедно внезапно секнаха, като първо се снишиха до шепот, а скоро стихнаха. Никой не проумяваше предвещаващата нещастие заповед на господаря Агне за пъна и меча. Той бе всеизвестен с твърдоглавието си.

Когато след кратко очакване получи каквото искаше от двама приведени и задъхани роби, той спокойно и старателно положи златната корона на победителя в средата на пъна пред тримата онемели младежи, подаде меча на Фолкунга и вдигна дясната си ръка, за да въдвори тишина. Което пък беше напълно излишно — в този момент не се чуваше и най-слабия шепот.

— Имаме двама победители, а само една златна корона! — извика той. — А ти, Фолкунг, ти, който носиш с голяма чест своите цветове, ще получиш сребърната. Първо обаче трябва да я заслужиш с острия си меч!

Биргер се поклони на господаря Агне, като без да обели и дума, извади меча си от ножницата и посочи въпросително с една ръка към златната корона на пъна. Господарят Агне кимна мълчаливо в потвърждение. Тогава Биргер вдигна меча с две ръце, премери добре и разсече короната на две еднакви парчета с един-единствен удар, без някоя от двете половини да падне на земята. Внимателно раздвижи меча си, забит дълбоко в пъна, избърса го с ленената си риза и го пъхна в ножницата, после се поклони и отстъпи назад.

Господарят Агне отвърна с рязък поклон, взе двете полукорони и ги подаде едновременно на Йон и Кнут. Двамата победители изглеждаха и разочаровани, и щастливи. И така господарят Агне повика напред Биргер и го коронова със сребърната корона без думи и церемонии.

Бе започнало да се смрачава и гостите се отправиха доволни към залата в голямата къща, за да започнат сватбеното пиршество. Разговорите бяха гръмки и оживени, защото за тези младежки игри имаше много да се приказва, може би дори да се спори, и никой не обърна особено внимание на силното цвилене и рев от далечния обор.

Само че Биргер, който сега бе тръгнал да се преоблече заедно с останалите младежи, се изчерви и сведе поглед, като си помисли колко безсрамно Ибрахим оповестяваше тайните си удоволствия.

От хранилището за дрехи този път извади нова ризница, която не беше за бой, а за пременяване, ушита от сребърни нишки и искрящо син чуждоземен плат. Взе със себе си и подплатата на наметалото си от кожа на бялка и с този голям вързоп тръгна обратно през празния двор към къщата на младежите, където останалите вече сменяха мокрите си дрехи. Настроението вътре в залата бе необичайно — някои бяха доста весели, други пък — кисели и тайно хвърлиха лукави погледи към Биргер, когато той влезе и тръшна големия вързоп на своята постеля. Йон и Кнут обаче, потънали в смях и закачки, се бяха заели да намерят начин как да привържат половин корона на главите си с тънки кожени ремъци. Те веднага отидоха при него, прегърнаха го братски и съобщиха на висок глас, в посока по-скоро към останалите, че той наистина е техен приятел и благороден боец.

Биргер почти не отвърна, само свали сребърната корона и я хвърли върху камарата дрехи, след това се съблече до кръста и излезе навън да търси баня.

Там обаче бе тъмно и студено, а във ведрата нямаше вода. Нямаше и нищо, с което да се изчисти — нито брезови клони, нито сапун. Той с негодувание взе едно празно дървено ведро и излезе. Първо отиде в хранилището и изрови от раницата си парче сапун от Форшвик, което Ингрид Улва предвидливо бе напъхала сред бекона и шунката. След това напълни вода от кладенеца на двора, влезе обратно в банята и се изтърка. Когато се върна в къщата на младежите мокър и леко настръхнал, останалите бяха почти готови и за негово учудване зад гърба му се чуха коментари колко женствено бе след бой и игри да отиде на гощавка без да мирише на мъж, а като жена. Той се престори, че не чува, и се облече грижливо с гръб към другите, които ставаха все по-нетърпеливи, особено когато му отне повече време да закрепи кожата от бялка от вътрешната страна на плаща. Някои искаха да тръгнат първи, но Йон и Кнут ги спряха с няколко строго прошепнати думи.

Към наградата на победителя в младежките игри спадаше и място на почетната маса и както господарят Агне бе определил, победител бе онзи, който след състезанията носеше корона, дори и половинка.

Тези думи трудно можеха да се разтълкуват погрешно. Ето защо Кнут и Йон с Биргер между тях бяха първите младежи, които влязоха в залата. Посрещнаха ги с бурни ръкопляскания и гръмки удари с юмруци по масата.

Почетните места бяха разположени в най-далечния тесен край на залата, а на противоположния бе масата на младоженката, където тя седеше със седемте си облечени в бяло шаферки и близките си приятели. В средата на залата гореше и димеше дълъг огън, прострян от масата на булката до почетната маса, а от двете му страни имаше места за повечето гости. Слугите се втурнаха да покажат на Йон, Кнут и Биргер местата им на господарската маса, а останалите младежи насочиха към по-ниски места, но съвсем близо до техните.

Биргер получи стол малко встрани от средата, където седяха господарят Агне, бащата и майката на булката, епископа, Йон и Кнут. От това му олекна и предположи, че Кнут и Йон също предпочитаха да останат без него, за да имат възможност да разказват за подвизите си на онези, които със сигурност желаеха да ги чуят неведнъж. Да изкара гощавка, като само яде и пие, не беше проблем за Биргер, беше го правил преди и смяташе, че този път бе още по-добре, както е оставен намира по-близо до края на масата.

Само че се лъжеше. Първо забеляза, че много вторачени погледи откъм долната маса постоянно се обръщаха към него, а хората шепнеха и сочеха. Скоро това му пречеше още повече, защото не бе свикнал на такова зяпане, а и не можеше да разбере причината. Жената, която седеше най-близо до него и се представи като вдовицата Сигюн от Тиундаланд, скоро му помогна донякъде да проумее цялото това шушукане и сочене. Тя започна развълнувано да хвали наметалото му, галеше плата, златните нишки и кожата и скоро го заля с въпроси къде се правеха такива ценни неща и колко марки сребро би поискал някой, които има такъв плащ за продан.

За Биргер това бе възможно най-ужасната тема за разговор. Първо нямаше никаква представа за цената, защото вкъщи никой никога не говореше за такива неща. Второ този плащ бе шит от баба му, значи не беше за продан. Той се изчерви и смънка, че по-добри наметала можеха да бъдат купени както в манастира "Божия дом», така и в Рисеберя, но вероятно трябва да се изчака една година за готовата дреха и може би да се плати предварително. Вдовицата Сигюн обаче далеч не се оставяше да бъде спряна от стеснителността на Биргер, а напротив, започна да го разпитва ту за едно, ту за друго — първо дали има роднински връзки в Свеаланд. Той отговори, че синът на брата на дядо му, Торгилс Ескилсон, бе съпруг на дъщерята на някой си лагман Лейф в стопанството Норгарн горе в най-тъмната Упланд, но точно в този момент не се сещаше как се казва тя. Вдовицата Сигюн стана пресилено любопитна от объркания му отговор, разсмя се гръмко и разплиска бира на коляното му, като веднага понечи да я избърше с безсрамни ръце. Биргер се отдръпна плахо и скоро усети по тила му да избива студена пот при предчувствието, че това съжителство на масата нямаше да излезе просто любезно, нито щеше да го изстрада с чест.

Когато първата поредица наздравици бе изпита от родовия рог, оформен като голяма змия, която сама бе захапала врата си, и внесоха втората партида храна и бира, разговорите и песните се надигнаха все по-силни към опушения таван. Сигюн, която бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, ставаше все по-похотлива в приказките си и често-често си намираше повод да се протегне над масата за някое крехко морковче в топъл мед или парче месо от младо агне, и така да се подпре с другата ръка в скута на Биргер, което го изпълваше със свян и възбуда.

Господарят Агне обаче седеше достатъчно близо, за да може скоро да забележи уязвимото положение на Биргер, и тъй като повечето от почетните наздравици и други неща, изискващи участието на стопанина, засега бяха изпълнени, той се изправи и без много да се церемони се набута между Биргер и Сигюн.

— Юнкер Биргер — започна той дружелюбно като възрастен човек, след като се бяха чукнали за здраве, — не си толкова неумел в изкуството да броиш репи в разгорещеността на боя и така спечели уважението ми, голямото ми уважение. Искам да знаеш това.

— В такъв случай и вие, господарю Агне, не сте по-лош в смятането на репи — отговори Биргер тихо с поглед, сведен към масата.

— И така, достатъчно за репите, защото и ти, и аз съвсем добре разбираме какво има предвид другият — грейна господарят Агне и се огледа в залата със задоволство. — Затова за мен бе голяма радост да те короновам с единствената цяла корона, юнкер Биргер. Но стига вече за това.

Биргер можа само да кимне нямо в потвърждение, не му идваше наум и думичка, за да подхване нов разговор.

— Нека тогава те попитам нещо съвсем друго — продължи господарят Агне, след като първо бе поръчал да долеят още бира и на него, и на Биргер. — Този твой меч, къде може да се купи такъв?

— С ваше позволение, господарю Агне — започна Биргер някак колебливо, — ще ви изпратя меч от същата стомана и с такава острота преди Коледа. В такъв случай обаче искам заедно да отрежем парче кожа, което да показва с каква дължина и ширина го искате.

— Не попитах за подарък от такъв скъп вид, аз съм мъж, който си плаща честно, затова сега отново питам за цената — сряза го господарят Агне, макар да му бе трудно да прикрие искрата на изкушението, пламнала в очите му.

— Добре разбрах това, тъй като сте почтен човек, господарю Агне — отвърна Биргер по-бързо и с повече лекота, изведнъж усетил се на по-сигурна почва. — Само че вие, господарю Агне, ме почетохте — мен, непознатия ви гост — по начин, който няма да забравя. Ето защо ви дължа услуга, която бих искал да върна — колкото по-скоро, толкова по-добре. И така новият ви меч ще пристигне в стопанството преди Коледа.

— Не си какъв да е Фолкунг, юнкер Биргер! — извика господарят Агне с възхита, понеже го бяха убедили да приеме меч, какъвто никой от неговите роднини нямаше. — Кажи ми тогава откъде идва един юнкер с такива почтени маниери, какво е името ти освен Биргер и кой е баща ти?

— Аз съм Биргер Магнусон от Улвоса, Магнус Монешьолд ми бе баща, ярл Биргер Бруса от Биелбо беше негов млечен брат, а рицарят Арн Магнусон — мой дядо — отговори Биргер с вдигнат поглед и горда увереност във всяка дума.

Господарят Агне първо пребледня, после кимна замислено и без да продума, допи бокала си до дъно. Веднага стана и се извини, че трябва да се върне при епископа и роднините си. Изглеждаше сякаш му се искаше да потупа Биргер фамилиарно по рамото, но се спря боязливо, взе празната си чаша и се отдалечи.

Вдовицата се върна до Биргер бързо като жадна пчела на цвете, седеше така близо, че той можеше да почувства мекото й бедро. Тя каза развълнувано, че е чула всичко.

Господарят Агне обаче бе открил няколко деликатни въпроса, които се налагаше да обсъди с епископа и бъдещия си кръвен роднина в горния край на почетната маса. Какво вероятно си беше наумила похотливата вдовица Сигюн не беше от особено значение, поне не в тази първа брачна нощ, в която трудно би могла да се намъкне в къщата на младежите. Освен това всяка вдовица разполагаше свободно с тялото си, без от това да произтичат раздори и бой с меч.

Погледнеше ли човек обаче зяпналия Брюнулф от козия род от Упланд, виждаше в най-лошия случай пожарен дим и нови скръбни вдовици в близкото бъдеще, защото той позорно бе станал черна ряпа — онзи, който беше останал последен. А за това със сигурност не обвиняваше себе си, а все повече Биргер Магнусон.

И така, господарят Агне трябваше да избира между две неща, за да спаси тази сватба от най-голямото нещастие.

Едното бе да повика при себе си Брюнулф без много шум и с мили думи, за да се опита да охлади жаждата му за мъст, като го осведоми кого всъщност възнамеряваше да посече тази нощ и какво щеше да последва, ако успееше за свое и на роднините си нещастие.

Другото бе позорно, но безмилостно да накара няколко стражи да оковат Брюнулф в някоя плевня или хранилище за през нощта.

Лагман Хелге от Готсунда, който скоро щеше да стане кръвен роднина на господаря Агне, не бе съвсем съгласен да съдейства при оковаването в плевнята или заключването, така лошо не можеше да се отнесе към млад родственик на сватба. Дори и да го направеше, последствията щяха да бъдат доста неприятни. Според него по-добре бе да предупредят младия Брюнулф, че предприемеше ли нещо с меча си, скоро щеше да се окаже мъртъв. Нападнеше ли изотзад — бе мерзавец, чийто дом щяха да опожарят, а роднините му до трето коляно щяха да бъдат избити от отмъстителни Фолкунги, дошли от местностите на юг от горите. Мъж, който не се вслуша в подобна мъдрост, няма много разум.

Епископ Улф от Стренгнес обаче сподели, че има горчив опит от доверието в разума на наперени хлапетии, особено ако им се е удало да опразнят щедри запаси от бира. По-добре, смяташе епископът, да предпочетат сигурното пред несигурното. Да обезвредят младия Брюнулф за една нощ окован в някоя плевня наистина бе обидно за него. Със сигурност щеше да си тръгне разгневен веднага, щом го пуснеха на следващия ден. Със сигурност лагман Хелге щеше да си има неприятности след това. Всичко това лежеше върху едното блюдо на везната.

В другото обаче имаше пожар, смърт и нощни ездачи в сребристо и синьо. От името и роднинските връзки на този юнкер Биргер можеше да се заключи най-малкото, че в никакъв случай отмъщението за него нямаше да е леко.

Споразумяха се за това, но решиха да изчакат до след лягането в брачното ложе и тогава да отведат Брюнулф в самотната му нощна квартира заключен под охрана, но бързо и напълно безшумно, за да не забележи никой.

На Биргер му беше все по-трудно да се брани от вдовицата Сигюн, станала още по-дръзка от пиенето, както пък неговото смущение намаляваше с всяка чаша. Освен това страдаше жестоко от необходимостта да излезе по малка нужда, но нямаше как да стане и да тръгне като всички останали, защото в такъв случай членът му безсрамно щеше да издаде всяка една греховна мисъл. С такова спешно нещо обаче никой мъж не е способен да се бори вечно и накрая той се принуди да навие дебелото си наметало на лявата си ръка и да прикрие доказателството за греха, когато някой се измъкнеше приведен напред към клоните за пикаене пред главната порта. Там навън обаче стоеше група мъже, които ревяха и се смееха — някои правеха каквото трябва върху клоните, докато други само се закачаха. Щом видяха Биргер да се задава, първо млъкнаха, но скоро го посрещнаха с фамилиарни шеги и въпроси за коне. Въпреки че нуждата му в този момент бе станала повече от непоносима, тази наложена компания поне помогна членът му по-бързо от обичайното да се върне в състоянието, което позволяваше да го използва по главното му предназначение. Обзе го голямо облекчение и той пика дълго и много мъжествено.

Обратно на почетната маса откри, че Сигюн го прие не само както бе очаквал, а и както беше започнал да се надява. За първи път той докосна бедрото й и тя веднага го насърчи с усмивка да пробва още по-нагоре. И когато членът му скоро отново изпадна в същото възбудено състояние като преди малко, тя го хвана нежно и похвали силата и мощта му.

Биргер можеше само да фантазира за евентуалния развой на нещата, защото точно в този момент настъпи внезапният край на цялото удоволствие под масата. В залата прозвучаха мощни рогове, наети шутове им пригласяха със свирки и барабани, а шаферките започнаха своя танц по бели ризи, боси и с венци от клонки на червена боровинка. И както изглежда нищо на тази сватба не търпеше отлагане, танцът бе кратък и отведоха булката в брачното ложе горе на тавана за младоженците в далечния край на главната къща. Вдовицата Сигюн бе толкова близка роднина на булката, че й се налагаше да вземе участие в отвеждането. Тогава Биргер мълком си призна, че по-скоро усещаше липсата й, отколкото облекчение.

Малко след това заведоха Йон Агнесон на тавана за младоженците, а двама силни стражи замъкнаха пияния епископ да благослови брачната двойка за последен път, преди да ги завият с одеялото.

По този начин свързаха два рода с тази спешна сватба, при която почти всичко бе изпълнено още на първия ден и в същата нощ. Като последица от този необичаен начин на пиене на сватбена бира нощта на младежите и вечерта на шаферките щяха да започнат веднага, макар и без булка сред момите или пък младоженец сред момците.

Вече в къщата на младежите Кнут бе в много добро настроение, а се оказа и домакин, тъй като приятелят му Йон бе загърбил младостта и имаше други, по-трудни задължения от това да пие бира с приятели. Никой обаче не знаеше защо и Брюнулф от Упланд липсваше и въпреки че Кнут изпрати двама от роднините му старателно да го издирят, той бе неоткриваем. Кнут се пошегува, че може би е легнал да повръща и да спи, и е успял да се скрие като таралеж през есента под някоя купчина шума. Или пък бе открил някоя развратна вдовица и я бе сметнал за по-добра алтернатива за през нощта, отколкото да търпи унижението, задето е станал черна ряпа.

Някакво тъмно, непознато чувство прободе Биргер, когато чу това за развратната вдовица и си представи Сигюн в обятията на Брюнулф. Скоро обаче се отпусна от новата порция бира с прясно волско месо, както и заради веселия и разпален Кнут, който искаше да седи най-близо до него и през цялото време го хвалеше пред другите на висок глас. Цялата враждебност, от която Биргер се бе опасявал, беше като пометена и тъй като в началото на нощта говориха много за изминалите младежки игри, останалите скоро започнаха да се шегуват за това кой бе полетял първи от гредата при срещата си с Биргер или пък колко безнадеждно бе да яздиш с боен мех срещу него. Оттам разговорът бързо се насочи към Форшвик и всички слухове за това, което се случваше там. В миг Биргер бе станал център на цялото внимание и скоро беше изпил повече бира от обикновено. Започна и да се хвали, а никога преди не го беше правил. Бяха го учили, че мъжът позори меча си, ако оставя езика да заеме мястото му.

На север от горите обаче много неща бяха по-различни от това, с което Биргер бе израснал в Западна Готаланд. На юг беше изключено млади девойки след вечерта на момите да дойдат в къщата на младежите.

Кнут сам отиде да ги доведе и скоро в преддверието се чуха кикот и леки стъпки. Той отвори вратата и поздрави всички с широко протегнати ръце, като каза, че сега започва истинската веселба на младостта. Девойките от вечерта на момите се втурнаха вътре премръзнали и настръхнали, хвърлиха наметалата си и се посгряха на огъня, преди да затанцуват в тънките си бели ризи около дългата маса на младежите. Това предизвика гръмки викове и ръкопляскане. Биргер бе спрял да пие от чисто удивление, но и огънят, който вдовицата Сигюн бе наклала по-рано вечерта, се разпали отново.

Нощта в къщата на младежите бе дълга, с много търчене навън-навътре. За това обаче нямаше нужда да се притесняват, защото със сигурност беше също толкова дълга и в голямата главна къща на Агнесхюс. На следващия ден пък никой нямаше да се надигне преди обед, а възрастните, без съмнение, щяха да се натръшкат на постелите преди младите и нямаше да знаят какво вършеха синовете и дъщерите им тази нощ, когато прибързаността бе променила не един сватбен обичай.

Тази, която се доближи до Биргер, се наричаше Сигни, но на него изглежда му бе удивително трудно да научи името й и на няколко пъти я назова Сигюн. Не друг, а Кнут ги бе събрал, като преди това се бе допитал сред девойките коя най-горещо желае приятеля му Биргер.

Впоследствие той слабо си спомняше как двамата излязоха загърнати в големия му, топъл плащ и тръгнаха към една от плевните. Много по-добре помнеше тънките й, меки ръце и красивото й лице, а най-вече онова, което дори в мислите си не смееше да опише с думи.

И все пак беше съвсем различен, когато се събуди на следващата сутрин, в сравнение с този, който бе отишъл на веселба едновременно на момците и девойките. Както Кнут се изказа на висок глас сред младежите и с това събуди смущението на Биргер, разликата бе тази, че сега бе мъж, изцяло и напълно, при това не само с меч и щит.

На втората сватбена нощ всички девойки останаха здраво заключени, охранявани от майки и роднини, понеже сред гостите се бяха разпространили неприятни слухове. Биргер повече не се намери насаме с младата и красива Сигни.

Затова пък се получи със също толкова красивата вдовица Сигюн, която, макар и не особено млада, все пак бе по-страстна и безсрамна от която и да е девойка.

Когато Биргер и Кнут тръгнаха сами към Стренгнес след третата брачна нощ, за да намерят лодка за Телйе и Сьодершопинг, те за пръв път бяха приятели без принуда. Кнут смяташе, че ако той бе онзи, който имаше да учи повече за мъжките добродетели, свързани с меча, Биргер пък трябваше да се научи на всичко, що се отнася до достойнствата в сламата на кревата. По този начин между тях бе настъпило значително равенство.

В главата на Биргер не се навъртаха много мисли за греха, много повече бе изпълнен от чувството за мъжествеността си. Ето защо нямаше и възражения срещу думите на Кнут за изравняването им.

Върнаха се с речна лодка единадесет дни след като бяха напуснали Улвоса и за радост на всички имаха много да разказват за фалшиви тролове и за сватбеното тържество на север.

Ингрид Улва първо забеляза колко непринудено Биргер и Кнут разговаряха помежду си и реши, че за по-лесно са превърнали необходимостта в добродетел и повече се преструваха на приятели пред самите себе си, отколкото бяха в действителност. Скоро обаче позна по сина си Биргер, че нещо друго се бе случило, при това нямаше нищо общо с убити разбойници или младежки игри, защото без съмнение разказваха с огромно удоволствие и говореха един през друг. Тя обаче осъзна, че това, което бе променило Биргер, беше нещото, което младежите нямат желание да споделят дори със своите майки.

Не каза нищо за своето разкритие, понеже нямаше кой знае какво за казване, и все пак точно това щеше да се случи рано или късно. Тя бе убедена, че щеше да изтече много време, преди нейният Биргер да легне в брачното ложе, което тя щеше да изиска от него. А през това дълго чакане никаква земна сила не бе способна да накара мъж като Биргер да не бъде мъж. Все пак не се наложи да се бави дълго, преди да поговори с него за това, което една майка трябваше да каже на сина си, за да го предупреди за онова желание за жени, което въвеждаше отмъщението в собствения му дом.

Удаде й се повод да проведе този разговор с Биргер по-рано, отколкото бе очаквала. През останалата част от есента чак до първия сняг Биргер и Кнут се упражняваха, както кралската заповед повеляваше. Освен това бяха далеч по-усърдни, отколкото дори крал Ерик би могъл да изисква.

Когато обаче Коледа наближи, Кнут дойде при нея и обясни, че дължи такава голяма благодарност на Биргер, та трябва да му окаже честта по време на коледните празници да го види като гост във Вик — свой и на баща си Холмгейр.

Кнут подбра думите си добре, точно както почтеността повеляваше до най-малката подробност. Ингрид Улва по никакъв начин не можеше да отхвърли тази молба. Но дълбоко в себе си тя знаеше повече от добре, че нещо повече от ранната служба на Коледа, отиването на църква и молитвите преди Рождество Христово изпълваше мислите на двамата млади мъже.

Беше по-права дори отколкото сама предполагаше. Кнут бе описал на Биргер какви ли не удоволствия и съвсем не беше пропуснал да спомене, че едно от стопанствата на вдовицата Сигюн се намира в съседство с имението на баща му, Вик.

Ледовете подраниха тази зима и затова Биргер и Кнут потеглиха с шейна на север към Меларен и Вик през ледове и гори. Щяха да заобиколят през Фугдьо близо до Стренгнес, където Биргер трябваше да остави един новоизкован меч от Форшвик в знак на благодарност. Ингрид Улва дълго чуваше как си говорят и се смеят в шейната, след като потеглиха.

IV

Около празника на свети Тибуртий жеравите вече бяха пристигнали, преди цели три седмици и вече не танцуваха около езерото Хурнборяшон. От стари времена точно на този ден предстоеше ледовете да се пропукат в Западна Готаланд, а мечката да се събуди от зимния си сън в северните гори. Зимата не беше тежка и пролетта дойде рано тази година.

Дните на Сесилия Роса се препълниха с ангажименти, щом кораби и речни лодки отново можеха да пристигат със стоки. Хранилищата и плевните бяха добре заредени от миналата година, когато ледовете бяха сковали твърде рано. През пролетта пък винаги идваха кораби от Любек за Сьодершопинг със стоки и за Форшвик. В началото трябваше да внимава за доста неща, освен това Сесилия Роса бе нетърпелива да започне делата си и с крал Ерик и Ескил Магнусон, който в последните години прекарваше зимата във Висбю, за да се грижи за търговията си през цялата година. Но на път към дома си, Арнес, рано или късно той трябваше да мине през Форшвик и не й оставаше нищо друго, освен да бъде търпелива.

Когато Ескил най-сетне дойде, бързаше да се върне вкъщи, което може би допринесе за бързото му съгласие с плана на Сесилия Роса. Освен това предложи да организират сватбеното тържество на Алде в Арнес, понеже годявката щеше да се състои във Форшвик. За племенничката си Алде отваря сърцето и кесията си с еднаква охота, каза той. Делата на Сесилия Роса също намери за много добри. Той беше мъж, предпочитащ онзи вид щедрост, която се отплаща, а идеята на Сесилия Роса щеше да излезе много доходна за Фолкунгите — и за настоящите, и за потомците им. Всички те щяха да засилят властта си в Западна Готаланд.

И така, работата на Сесилия Роса с девера й Ескил Магнусон се оказа по-лека, отколкото тази с краля, при все че Ескил бе онзи, на когото се налагаше да бръкне по-дълбоко в кесията със сребро.

Първото нещо, за което бе придумала краля, бе най-лесно — рицарят Сигурд и брат му, рицарят Одвар, които справедливо бяха посветени в званието, след като бяха спасили живота на крал Ерик в последния момент, заслужаваха да имат земя и стопанства като всички останали най-лични бойци на кралството. Нали не можеха цяла вечност да се трудят във Форшвик като прости работници, въпреки че службата им беше добра и никога не се оплакваха. А и на всеки крал бе по-лесно да запази предаността на голям воин, ако разчита на благодарността му.

Дотук крал Ерик се съгласи за всичко и съжали за собствената си несъобразителност, както и задето Сесилия Роса не му бе напомнила за това по-рано.

Малко по-трудно стана, когато тя му обясни подробно как кралската благосклонност щеше да се разпредели в земя и къщи. Предложи онези стопанства и земи, които се намираха на юг от строежа на крепостта Лена на западния бряг на Ветерн, където минаваше границата между териториите на Ериковия род и Фолкунгите. На крал Ерик му се стори, че единият род започваше да се разпростира за сметка на другия. Възражението на Сесилия Роса, че щеше да се получи същото, където и да избере земя за двамата, той обори с твърдението, че това най-ясно ще се вижда и чувства, ако отстъпи тъкмо граничната територия. Наложи й се малко да го убеждава, а накрая дори предложи да плати разликата в злато, преди крал Ерик да се предаде.

Това бе първата крачка в плана й. Сега Сигурд и Одвар притежаваха земята на юг от крепостта Лена. Втората стъпка бе братята да поемат замъка на Фолкунгите в Лена и да го довършат с хора от Форшвик. За това щяха да платят на Фолкунгите със земята, която току-що бяха получили от краля.

Лена от самото начало принадлежеше на ярл Биргер Бруса, но сега крепостта притежаваха по равно Ескил Магнусон, който бе вложил най-много сребро в строежа, и няколко от роднините на Биргер Бруса в Биелбо. Именно с тях трябваше да се разплатят и точно затова се налагаше Ескил да развърже кесията си за пореден път.

Въпреки че никога не бе бил мъж за бойното поле, за разлика от покойния си брат Арн, Ескил разбираше от всичко, което се отнасяше до войната като цяло и засягаше сигурността на рода за в бъдеще. С двама фолкунгски рицари в Лена в Западна Готаланд щеше да има три силни крепости в ръцете на Фолкунгите. Най-важен бе Арнес, където управляваше синът на Ескил, Торгилс. Следваше Имсеборг на Бенгт Елинсон, а сега и Лена с рицаря Сигурд, близък роднина както на Арнес, така и на Форшвик, заедно с брат му Одвар.

Ескил много добре разбираше силата в тази фолкунгска захватка около Западна Готаланд, затова не се мръщеше заради разходите, което това щеше да му отвори. Сам казваше, че беше същото като с даренията за манастирите — добре можеха да се изплатят след смъртта му.

Всичко бе готово за устройването на годеж, който щеше да предложи повече ризници в сребристо и синьо от всякога. За сгодяването на Алде с рицар от Форшвик всеки един, учил през последните двайсет години при самия Арн Магнусон, Емунд, Одвар, Бенгт или някой друг, щеше да пристигне в пълно снаряжение с целия блясък на цветовете си. Мъжете от Форшвик бяха много задружни и всички високо почитаха дъщерята на Арн Магнусон.

Сесилия Роса старателно разучи календара си и установи, че щяха да успеят с всички приготовления около деня на свети Ерик в средата на май, когато малките на дрозда скоро щяха да напуснат гнездата. Вярно, беше усилно време заради сеитбата, но във Форшвик не вършеха тази работа, а гостите, които можеха да очакват, рядко проявяваха сами усърдие, щом станеше дума за сеитба или жътва.

Ингрид Улва спадаше към онези, които в никакъв случай не се страхуваха от уменията на лечителките за всичко под слънцето — неща, непознати за обикновените хора, дори и да бяха добри християни или просто учени духовници, или пък само невежи коняри. Въпреки намръщените предупреждения на някои от роднините мъже, тя бе предоставила една къща на брега на езерото, по-рано използвана от рибарите на Улвоса, на две стари сестри — Юрда и Ватна. Дали това бяха истинските им имена, знаеше точно толкова, колкото и къде са родени и как са живели преди един ден да изникнат на портата й с денкове и тояги. Може би отначало ги мислеше за избягали робини — откъде иначе биха могли да дойдат скитащи, ако бяха свободни? Но тъй като стопанството Улвоса, също както и Форшвик, спадаше към онези, където не държаха роби, а само свободни ратаи, Ингрид Улва от чист инат им бе предложила вечеря и постеля за през нощта. Ако някой бе дотичал след тях с дръзки думи, че защитава бегълки, тя щеше презрително да тресне няколко сребърни монети на масата и да заговори за домашния мир, за да отпрати всеки собственик на роби. Единствено Биелбо и Арнес имаха по-високи позиции от Улвоса сред фолкунгските стопанства, но и там не държаха роби.

Никой обаче не дойде да търси двете жени и Ингрид Улва така и не можа да откупи свободата на Юрда и Ватна от някой собственик. Още след като си поприказваха първата вечер, тя взе решение да приготви една къща и да ги снабди с всичката храна и платовете, от които се нуждаеха, а те в замяна щяха да използват уменията си за благополучието в Улвоса. Ватна и Юрда познаваха прекрасно билките и умееха да израждат деца, както и да облекчават треската им, да лекуват рани и да наместват счупени кости на ръцете и краката, а и да помагат при диария. Дотук бяха благословия за Улвоса. Само че скоро много хора, най-вече сред освободените, започнаха да се страхуват неописуемо от Юрда и Ватна и си шушукаха, че са вещици. Децата не се решаваха да наближат колибата им при езерото.

Ингрид Улва идваше тъкмо оттам. Носеше кошница пресен гарвански лук, за да го свари против меланхолия, и вървеше бавно и замислено по брега към кея, когато видя да се приближава една речна лодка, натоварена с желязо, която не би трябвало да спира в Улвоса. На пристана пък нямаше вдигнат червен щит, означаващ, че имаха нужда от превоз или че трябваше да се разтоварят стоки. Ободрена и обхваната от известно любопитство, тя отиде на кея, сякаш лукът на Юрда и Ватна бе подействал още в кошницата.

Ето защо единствена и първа получи съобщението, което неочакваната лодка носеше от Форшвик — Алде и Сигурд щяха да се сгодят след по-малко от месец. Отначало се развълнува извънредно много от тази добра новина. По пътя към стопанството обаче отново я налегнаха мрачни мисли, щом се сети за нелепото захласване на Биргер по Алде.

Биргер и Кнут се бяха върнали от коледните празненства във Вик чак на празника по случай покръстването на Павел в средата на зимата и предстоеше да падне толкова сняг, колкото и преди това. На Ингрид Улва не й изглеждаха като двама млади мъже, които само са постили, молили са се и са се упражнявали с меч.

Беше повече от вероятно да са изостанали с последното, но през следващите месеци бяха наваксали загубеното твърде добре. От сутрешната до вечерната молитва се сечаха един друг с упорство, приличащо на обсебеност. Техните работни дни изглежда бяха най-усилните в Улвоса, въпреки че там много хора се трудеха здраво, особено сред освободените роби.

Самата Ингрид Улва нямаше как точно да определи напредъка им в игрите. За нея това дрънчене, потене и пъшкане изглеждаше по един и същи начин, независимо кои мъже си правеха труда да се бият. Тя обаче се бе допитала до знаменосеца на Улвоса, който беше опитен воин от собствения й род. Той кратко, но уверено обясни, че за Биргер нямаше какво да се каже. Момчето беше от Форшвик, затова никой мъж, който сам не бе такъв, не можеше да му се опре. С Кнут нещата обаче бяха такива, че той вече не изглеждаше като дете в ръцете на младежа от Форшвик, а като мъж, който би се доказал срещу повечето съперници. Честно казано, при това положение никой страж от Улвоса не би се наел охотно да се бие с променения Кнут, защото сега напълно се различаваше от боеца, когото бяха видели за първи път миналата есен.

Ингрид Улва не беше сигурна дали би трябвало това да й харесва или не. Добре беше, че синът й се подчиняваше на кралската заповед безпрекословно, но както тя виждаше бъдещето, отново не намираше никакво предимство в това Кнут да стане боец, равностоен на Биргер.

Ако Биргер бе научил за безпокойството на майка си, щеше с пълно право да го разсее със смях. Вярно, Кнут се оправяше с меча много по-добре от преди. Това им беше от взаимна полза, понеже Биргер бе забързвал всички движения почти неусетно, месец след месец. По този начин вече не се чувстваше все едно самият той линее от мудността, която се налага заради упражняването.

За сметка на това пък не беше вярно, че Кнут някога щеше да го настигне. На това не бе способен никой, който започваше да борави с оръжие правилно чак след навършени двайсет години вместо на пет.

Но пък сега и двамата изпитваха удоволствие от работата си, не беше като в началото. Бяха започнали и да посвещават време и сили на неща, които по-скоро служеха на собствените им намерения, отколкото на краля. Кнут учеше Биргер да хвърля копие по около час всеки ден, тъй като беше излишно винаги да получава седем репи в тази игра. Биргер пък упражняваше Кнут в боя с кол също толкова дълго, което вероятно по-лесно можеше да се сметне за изпълнение на кралската заповед, тъй като развиваше и бързината, и окото.

Целта им не би била трудна за разгадаване в очите на мъж. Биргер и Кнут не се виждаха в брачното ложе още много години, но пък виждаха пред себе си доста младежки игри. А онзи, който спечелеше такива състезания, получаваше много повече от злато и чест, предимствата бяха най-вече от онзи вид, който бе единственият урок на Кнут за Биргер. Не беше минало много време от голямата война и все още се намираха много млади вдовици.

Щом пристигна известието за годежа във Форшвик, първият развълнуван въпрос на Кнут бе дали е вероятно тогава да организират игри. Нали и двамата вече се бяха размечтали за многото летни сватби и как щяха да се редуват, печелейки ту златната корона, ту сребърната.

Отговорът на Биргер охлади Кнут както кофа студена вода върху разгонено куче. Да, биха могли да се очакват някакви игри с оръжия още на годявката във Форшвик, съгласи се Биргер. В такъв случай обаче само с кон и копие, защото мъжете от Форшвик смятаха всичко останало за превземки. Освен това щяха да пристигнат най-добрите конници в страната, а сред тях самият Биргер би се сметнал за щастливец, ако попадне сред първите петнайсет-двайсет. Кнут веднага осъзна, че не е добре да отиде точно на този годеж и Биргер не му възрази и с дума. Вместо това предложи Кнут да използва изгубените дни, за да посети крал Ерик в Нес. Той най-вероятно щеше да присъства на сватбата в Арнес, но не и още на годежа във Форшвик — щеше да се задоволи да изпрати там майка си, вдовстващата кралица Сесилия Бланка.

Разбраха се какво да правят лаконично и по мъжки, както вече постъпваха с всичко. През останалата част от следобеда Биргер упражняваше с Кнут нещо, което бе измислил едва наскоро. Кнут имаше само щит за отбрана, а Биргер щеше да напада с меч без щит. Така Кнут по-добре щеше да се научи да не посреща всеки удар със сила, а да избягва меча възможно най-често. Освен това щеше най-накрая да го принуди да разбере, че и щитът бе оръжие.

Празненството за годежа във Форшвик още в началото си бе великолепно, както се и очакваше. Стари възпитаници пристигнаха от цяла Западна и части от Източна Готаланд в цветовете си и с пълно въоръжение, сякаш идваха на коронация. Толкова много никога не се бяха събирали, нито дори за посрещането на кралската булка Рикиса в Льодьосе. На градската уличка всеки закачи щита си на копие със знаме в сребристо и синьо и скоро всички заприличаха на блестящо, полюшващо се синьо море на слънчевата светлина. Новата сила на Фолкунгите искреше от дългия ред златни лъвове по щитовете.

Рицарите, Биргер и двама други мъже, които също бяха командвали във Форшвик, се посъветваха за кратко под ръководството на Бенгт Елинсон и решиха този път да отворят дори рицарската зала за всеки от Форшвик, тъй като бе ясно, че всичките гости не можеха да се поберат само в една от големите къщи. Още на първия ден организираха турнир на голямото поле за езда, друго би било немислимо при толкова много воини от Форшвик, събрани на едно място. Отне им по-голямата част от деня да определят победителя, който за ничие учудване се оказа рицарят Бенгт, макар да се оплакваше, че се чувства облъскан като старо, жилаво месо, след като бе яздил срещу осем добри бойци и на два пъти го бяха поваляли от коня.

И този път надеждите на Биргер да остане сред последните непобедени бяха потушени. Имаше късмет с първите си трима съперници, които все се случваха или от най-старите, или от най-младите. Но на четвъртия път, когато все пак бе останала малка група непобедени в сравнение с голямата навалица от началото, му се падна рицарят Сигурд.

Първо Биргер прокле лошия си късмет. После обаче се разпали още повече и в силното си желание да победи почти започна да мрази рицаря Сигурд. Когато се срещнаха, Биргер не язди като на игра и турнир с предпазни коронки на копията, а твърдо и решително като на война.

Първият път бяха равни и никой не падна от седлото след тласъка на другия, въпреки че и двамата удариха добре. На втория път Биргер сам си навлече срама, като престъпи едно от най-важните правила във Форшвик. Точно от тези зрители по никакъв начин не можеше да скрие, че ясно се целеше в лицето на рицаря Сигурд и бе на косъм да улучи. Така се правеше на война, но не и сред конници от Форшвик на турнир. Такъв удар лесно можеше да убие човек.

Наложи му се да си плати двойно. Първо, сам падна от седлото, понеже бе насочил цялата си воля към едно-единствено нещо — да улучи победоносно само с един удар. И второ, сам стана за срам. Не би могъл да направи друго, освен да вдигне ръка за извинение и да се оттегли, като по този начин се признае за победен още с първото падане.

Той сам проклинаше себе си, докато прибираше Ибрахим в обора, и изказа всичките си извинения на коня вместо на онези, на които ги дължеше. След като изсуши Ибрахим и го целуна за довиждане, не се върна на полето за езда. Вместо това се измъкна към малката кошара, където бащата на Ибрахим, конят на Арн Магнусон — Абу Аназа, спокойно си поделяше времето между зелената паша и похожденията по кобилите.

Никой не бе яздил Абу Аназа след смъртта на господаря му. И Биргер нямаше подобни намерения, тъй като изгаряше от срам в убеждението си, че се е опозорил повече от достатъчно за един ден.

Абу Аназа първо го изгледа подозрително, когато той се покатери през оградата. Изведнъж обаче жребецът сякаш го позна, изпръхтя приятелски и отиде при него в лек тръс. Биргер погали посивялата му муцуна и му разказа за собствената си глупост и тегнещата над него сянка на дядо му, с когото винаги щяха да го сравняват, при това никога в негова полза. Той галеше коня по врата и усещаше сълзи на безпомощност, които не можеше да сдържи. Точно в този момент бе благодарен, че никой не го вижда. Попита Абу Аназа какво е да носиш воин като Арн Магнусон сред стрели, затъмняващи небето, сред грохота на хиляди копита и звъна на стомана в стомана. Дали това повече от всичко друго правеше от човека мъж? Кой бе най-големият воин — онзи, който никога не падаше, или пък онзи, който след всяко падане ставаше отново и никога не се предаваше?

Абу Аназа го гледаше с големите си, красиви очи и сякаш отговаряше със своето състрадание, като че ли тези отчаяни въпроси изобщо не се нуждаеха от друг отговор. Той побутна Биргер с меката си муцуна като за утеха.

Тогава Биргер бе завладян от неустоимо изкушение. Никой не можеше да го види точно там в този момент — всички във Форшвик седяха на голямото поле, където скоро не бяха останали много съперници на рицаря Бенгт.

Той се хвана за гривата на Абу Аназа и се приплъзна на гърба му сякаш внезапно затърси предсказание. Абу Аназа изпръхтя и веднага свърна по ливадата в лек тръс, вдигна опашка и премина в бърз галоп в кръг, без Биргер да го е молил по какъвто и да е начин. Сълзите се стичаха по лицето на Биргер, без да е способен да ги спре, а може би изобщо не искаше. Някак си той си мислеше, че е получил отговор. Спокойствие и упование струяха от тялото на Абу Аназа към Биргер и поне в този миг той се помири с многобройните противоречиви чувства, които бушуваха в него. Обеща си втори път да не става за срам пред всички онези, които му бяха най-близки в живота.

През първите два дни и нощи успя да спази това свое обещание. Третата вечер обаче се превърна в най-злощастната и позорна в целия му кратък живот досега.

Сесилия Роса бе определила, че тъй като във Форшвик не бе възможно над двеста гости да се поберат в една зала, те чисто и просто трябваше да се разпределят в наличните три къщи. Почетната маса отнесоха в рицарската зала — там щяха да посрещнат най-знатните гости, като вдовстващата кралица и тези от рицарите и останалите Фолкунги, които бяха довели и жените си. Дошлите без стопанките си щяха да получат своята бира в Светата земя, а по-голямата част от работещите във Форшвик бяха принудени да се струпат в старата главна къща. Алде и рицарят Сигурд обаче бяха приятели на всички, ето защо техните окичени с клонки годежни столове щяха да бъдат в къщата на работниците на първата вечер, в Светата земя на втората и в рицарската зала на третата. Такава гощавка за годеж никой не бе правил преди, а и обичаят в Западна Готаланд беше различен. Сесилия Роса обаче беше жена, която често престъпваше традициите. Така правеше и съпругът й Арн Магнусон и както Форшвик процъфтяваше и богатееше с всеки изминал ден, случваше се изключително рядко някой да възрази срещу това, което Сесилия Роса си наумеше да промени, дори да ставаше дума за стари обичаи или нови начини за водене на търговия.

Ингрид Улва седеше на почетната маса заедно с най-скъпите си приятелки — двете Сесилии, и имаха само приятни теми за разговор. Времената бяха добри, в цялата страна цареше мир, а кралица Рикиса в Нес скоро щеше да роди първото си дете. Излезеше ли син, може би щеше да охлади непрестанните опити на архиепископ Валерий отново да постави наследник на Сверкер на трона. Окажеше ли се момиче — нямаше да навреди, понеже като му дойдеше времето, някой Фолкунг щеше да се сдобие с кралска съпруга. Освен това Рикиса бе доказала, че не е безплодна, а и беше млада и здрава, можеше да роди много деца. Що се отнасяше до борбата за власт, положението в страната беше точно такова, каквото някога си го бе представял Арн Магнусон.

Сесилия Роса разказа как е било преди много време, когато той се бе завърнал от Светите земи, и как тогава бе мислел да изгради силата на Фолкунгите, за да не може никой да им се противопостави. Така бе възнамерявал да въдвори мир. Така беше сега. Докато траеше съюзът между Ериковия род и Фолкунгите, дори Валерий не би могъл да въвлече страната обратно във войните и нещастията. За потомците на Ерик не бе желателно да стават врагове на Фолкунгите, а последните не можеха да претендират за короната, затова и двете страни поддържаха мира и спокойствието. А сега, с приближаващата сватба, Фолкунгите щяха да държат три силни крепости на своя територия в Западна Готаланд, както и Елярос с господар Сюне Фолкесон. Към тях се прибавяше и Форшвик, чиято сила не бе на защитна крепост, а мощта, давана от златото и среброто. Наистина, страната бе тръгнала към светло бъдеще, съгласиха се двете Сесилии.

Ингрид Улва все повече се смълчаваше, докато двете й приятелки се надпреварваха да украсяват бъдещето със светли надежди. Струваше й се направо високомерно да наблюдава живота така, без най-малко безпокойство. В нейните очи мъката и радостта бяха сестри, които вървяха ръка за ръка. Винаги имаше чернота там, където бе светло, и винаги зад ъгъла дебнеше нещастие, когато щастието бе най-голямо. Причината беше, че хората във всеки момент можеха да проявят внезапна глупост, която никой не би могъл да предвиди, и с това да обърнат цялото щастие в нещастие. Понякога стигаха няколко изпуснати думи на гощавка, друг път на някого можеше да му хрумне да отмъкне чужда булка и една дълга поредица от отмъщения да прерасне в истинска война.

Ингрид Улва потъна в мислите си, загледана в Биргер малко по-нататък в залата. Той седеше сам, без братята си, защото майка им бе решила да останат в стаята за уроци, щом това беше само годеж, но разбира се, щяха да отидат на сватбата в Арнес. Въпреки че Биргер не беше заобиколен от близки приятели, съвсем не беше толкова стеснителен колкото обикновено. По разпалените му жестове и по някой яден блясък в очите на един или друг по-възрастен възпитаник на Форшвик близо до него тя можеше да познае, че пиеше и се хвалеше. Зяпаше дръзко и безсрамно младите жени от домакинството на Форшвик, които поднасяха храна и бира или сервираха вино, както беше обичаят при тях. Той бързо се бе променил през изминалата година и това не включваше само добри черти, нито пък само онези, неизбежни на кръстопътя между младеж и мъж. Бе започнал да прилича на Кнут Холмгейрсон, а един такъв мъж беше пълна противоположност на баща му и дядо му.

Това беше данък, който тя като майка бе платила на краля, осъзнаваше това. Крал Ерик бе прозрял нещо просто и разумно — на всяка цена се налагаше да попречи на Кнут и Биргер да станат врагове. От тяхното приятелство зависеше мирът в страната. Но от тяхното приятелство Биргер се превръщаше в по-лош мъж, отколкото тя като майка се бе надявала и ясно беше виждала в своите въжделения.

Лошите й предчувствия се оправдаха по най-ужасяващия начин на третата и последна нощ от годежа, когато украсените столове на Алде и Сигурд бяха преместени в рицарската зала. Отначало радостта в къщата беше по-голяма от предишните две вечери, защото сега сред тях присъстваха и бъдещите младоженци, а също и сарацинските музиканти и певци, който живееха във Форшвик.

Тази вечер обаче Биргер седя кисел и потиснат, пиеше повече от обикновено. Никой освен Ингрид Улва не предусещаше заплахата. След това проклинаше собствената си нерешителност, че не бе намерила начин да се намеси по-рано, макар дори и впоследствие да се затрудняваше да каже какво би направила, за да го спаси.

Започна се, когато той протегна празната си винена чаша към Гурмунд, бащата на Сигурд и Одвар, и му заповяда бързо да изтича за още малко вино. Гурмунд първо се смая и изглеждаше така, сякаш се канеше да го послуша, тогава обаче Одвар му попречи, като тежко сложи ръката си върху бащината и без негодувание в гласа обясни на Биргер, че със сигурност в къщата има достатъчно хора, които обслужват гостите, а бащата на двамата рицари е гост като всички останали.

Биргер обаче не се укроти, а отбеляза с висок и дързък глас, че стар роб като Гурмунд така или иначе е свикнал да прислужва на Фолкунги, както между другото и потомците му Урм и Сиге. Изсъска грубо старите им робски имена, а в залата настъпи тишина и от всички посоки към него се насочиха изплашени погледи.

Сигурд седеше далеч на мястото за годеника в другия край на масата, но той също беше чул. Както си беше по-сприхавият от двамата братя, той не можеше да сдържи езика си, още повече, че бе свикнал да заповядва на Биргер през дългите години военно обучение. Той каза високо, че що се отнася до него, кръвта няма значение. Това, което прави мъжа мъж, са делата му. Онзи, който няма златни шпори, има най-малко право да се перчи в рицарската зала на Форшвик срещу двама братя, посветени в звание от крал, защото това със сигурност е по-значимо, отколкото да те роди майка от знатно потекло не по твоя заслуга и воля.

Биргер се престори, че е сметнал тези думи за обида срещу майка си и отвърна, че онзи, който не знае със сигурност кой е неговият баща от отделенията за робите, трябва хубаво да внимава с думи, засягащи честта на майката, защото на стената зад него сред датски гербове, знамена и кралски щитове от Гестилрен и Лена, виси неговият меч, принадлежал на Арн Магнусон, меч, който никога не е носен при поражение.

Заплахата да извади меч срещу рицаря Сигурд и двама възпитаници на Форшвик да се изправят един срещу друг, защото именно така всички в залата разтълкуваха думите на Биргер, макар да бе пиян, а речта му — заваляна, беше твърде силна обида, за да може някой да спаси всички от размирици и още по-груби думи. Скоро Биргер стоеше в единия край на дългата маса, Одвар — срещу него, а Сигурд — долу при свода от клонки в широкия край на масата и си крещяха най-ужасните оскърбления. Не спряха преди Ингрид Улва да отиде до няколко белязани воини, които изобщо не бяха замесени, и да ги помоли незабавно и безпощадно да се погрижат Биргер да бъде изхвърлен.

Той се дърпаше, риташе и кълнеше, когато го надвиха, а на път към вратата между много силни ръце се закле, че отсега робските синове са негови жестоки врагове за цял живот и никога няма да стъпи във Форшвик, докато те са там. Последното, което чуха, бе, че иска меча си обратно, както и нещо за несправедливост с наследството, преди воят му да изчезне зад тежко затръшнатата врата.

Нагнетяващо мълчание се спусна след това в рицарската зала на Форшвик. Някой направи опит да се пошегува колко трудно бе за наперени хлапетии да пият три дни поред, и че където влезе вино, разумът излиза. Никакви подобни оправдания обаче не можеха да спрат сълзите на Алде, а сълзи в украсения годежен стол бяха най-лошата поличба на такова празненство.

На следващата сутрин Биргер бе изчезнал.

Ингрид Улва отпътува към Нес заедно със Сесилия Бланка с кралския кораб, който чакаше на долния кей във Форшвик. Тя искаше да даде на Биргер и на себе си малко време за размисъл, преди да се опита да го вразуми.

Не успя обаче да постигне много, когато три дни по-късно се върна в Улвоса. Биргер се срамуваше, макар че се опитваше да изглежда безразличен. Беше доста кисел и през цялото време се държеше настрана, зает с упражненията си с Кнут.

Това лято Биргер и Кнут ходиха на много сватби — и на север, и на юг. Както и бяха определили в пълно разбирателство, двамата се редуваха да побеждават. С изключение на един път, когато бе ред на Кнут, но сред младежите се натъкнаха на един от Форшвик. Той беше връстник на Биргер, наричаше се Аунунд Гунлаугсон и идваше от норвежката част на Далсланд, но беше Фолкунг по майчина линия. Тогава Биргер се хвърли яростно не просто за да спечели, но и да превърне Аунунд в черна ряпа, като винаги го избираше първи. Успя в приумицата си, макар заслугата за победата да бе повече на Ибрахим, отколкото негова.

В началото на есента между деня на свети Брюнулф и апостол Вартоломей, в усиленото време за жътва, когато в Нес всичко беше спокойно, а гостите — малко, Биргер и Кнут пристигнаха на двора с гордо вдигнати глави и поискаха да ги допуснат при краля.

Крал Ерик, вече известен за появата им, излезе с корона и кралско наметало, изнесоха му и стол. Той седна със строго изражение и остави двамата юнкери да пристъпят напред и да го поздравят с опряно в земята ляво коляно.

— Ние, Ерик, крал на готи и свеи, ви възложихме тежка задача през изминалата година, изпълнихте ли волята ни? — попита кралят високо и твърдо.

— Да, ваше величество, дадохме най-доброто от себе си — отвърна Биргер.

— И ти ли мислиш така, юнкер Кнут? — попита кралят със същия суров тон.

— Да, ваше величество. Ако ви е угодно, ще ви покажем — отговори Кнут.

— Добре — кимна кралят. — Думите са думи, но действията са по-истинни. Затова нека незабавно видим как ще продължите жалкия двубой, който започнахте на двора ни преди година!

Когато кралят кажеше незабавно, това не означаваше нищо друго и те на мига се изправиха един срещу друг на двора с щитове и мечове за упражнение. Поклониха се на краля, а после и един на друг.

Много хора се бяха стекли да наблюдават неочакваното представление, което скоро предизвика шепот на изумление и възхита сред зрителите. Биргер и Кнут старателно бяха упражнили как да премине демонстрацията. В един момент Кнут се престори, че изпуска меча си, и се отбраняваше така умело само с щита, че окото на наблюдателя не смогваше да го следи. Същото се случи и когато Биргер се престори, че го е притиснал в един ъгъл и бясно търсеше крака му, а той прескочи свистящия меч в най-подходящия момент и нанесе силен удар с щита си по главата на Биргер, за да получи миг отдих и да вдигне падналия си меч. И така продължаваха с нещо, което не приличаше на истински бой, но се вършеше с такава скорост и сила, че скоро си спечелиха все по-силни аплодисменти от все повече притичващи наблюдатели.

Изглежда за една-единствена година от тромав и разкрачен боец от северните гори Кнут се бе превърнал в майстор от фолкунгски вид. А за този, който разбираше от такова изкуство и си спомняше как изглеждаха предишния път, беше ясно като бял ден колко снизходително Биргер Магнусон се бе отнесъл със съперника си, когато се бяха срещнали като врагове.

Когато кралят реши, че е видял достатъчно, прекъсна боя, повика двамата задъхани млади воини при себе си и им заповяда да коленичат.

— Рицар не е само онзи, който върши подвизи по време на война — започна крал Ерик тържествено. — Рицар е този, който се подчинява на краля си, който се бие за него и за мира в кралството, както и за доброто срещу злото като следовник на Христос. Рицар е този, който се грижи повече за единството в кралството, отколкото за собствената си изгода, и който понася усилен труд за тази кауза. Един мъж, който ни бе близък и наш военачалник в най-тежкия момент за кралството, ни научи и как това трябва да бъде възнаградено. Затова сега ви моля да вземете своите наточени бойни мечове и бързо да се върнете при мен.

Нямаше никаква нужда кралят да повтаря заповедта. Пъргави като хермелини, те донесоха наточените си мечове от Форшвик, извадиха ги по нареждане на краля и отново паднаха на колене пред него.

— Искам да се закълнете на своя крал в три неща — започна крал Ерик с нов и по-дружелюбен тон от предишния. — Първото е вярност, второто е sapientia, а третото — fortitude. Заклевате ли се с две ръце върху меча?

Биргер и Кнут положиха клетвата, без да мигнат. Тогава кралят извади собствения си меч и докосна всеки по лявото рамо, а след това ги покани да се изправят като посветени рицари от кралството на готите и свеите.

Тази вечер Ерик устрои пищна гощавка и връчи на двамата нови рицари в кралството златни шпори. По време на угощението Биргер обясни на Кнут какво означаваха двете чужди думи, в които се е заклел — едната бе мъдри съвети към краля, а втората — рицарският меч и сила. Той с усмивка оправда клетвата си в нещо, което не е разбрал, като каза, че едва ли би било особено почтено в решаващия момент да се запрепира за значението на чужди думи. Биргер отбеляза, че така или иначе рискът чуждите думи да са срамни изглежда доста малък. На това и двамата се смяха от сърце и се прегърнаха като най-стари и скъпи приятели.

Кралят беше много доволен от дружбата им и си отдъхна облекчено, задето строгата му заповед все пак бе довела до по-добър край, отколкото преди е можел да се надява. И ако по-рано ги беше приковал един за друг с нареждане, твърдо като желязо, сега ги беше обвързал по един по-приятен начин — със златни шпори. Това злато беше евтина цена за купуването на единство в кралството, мислеше си той.

За Биргер и Кнут обаче честта да ги посветят в рицарството беше мечта, която носеха от най-ранните си момчешки години. Беше невъобразимо голяма — чест, която щеше да трае през целия им живот.

Изобщо не се замисляха, че тази чест може би им бе оказана по-лесно отколкото на останалите рицари в кралството, и прекараха една много весела нощ заедно с краля горе в стаята на западната кула, макар че този път той не намери причина да издържи на бирата и виното толкова дълго, колкото когато бяха останали първия път, когато Биргер и Кнут бяха непреклонни врагове.