Наследството на Арн

I

Биргер не беше мъж, който лесно признава поражение и неуспех. Трудно обаче можеше да се гледа на смешната вътрешна война в Ериковия род по друг начин, освен като неуспех за властта на Фолкунгите. Детето крал Ерик Ериксон Куция сега бе прогонено от кралството и Кнут Холмгейрсон заграби кралската титла, като опаса Улф Фаси с меча на кралски ярл.

Точно това върза ръцете на фолкунгския родов тинг — Фолкунги стояха и от двете страни във войната между Ериковите потомци. Ярл Фолке изиска родът им да се притече на помощ на младия коронован и законен крал. Улф Фаси се застъпи за обратното — да подкрепят Кнут Холмгейрсон в справедливия му бунт срещу една кралска власт, която позореше родината.

И така, всяко решение да окажат въоръжена подкрепа на едната страна, означаваше Фолкунги да се изправят срещу Фолкунги на бойното поле.

Биргер смяташе, че е бил проницателен, като посочи тази нелепост и обясни, че точно затова нямаше да окажат въоръжена подкрепа на никого. Разчиташе, че с това спорът ще заглъхне в нищото. Беше сгрешил.

Противно на всякакъв разум и здрава преценка ярл Фолке се придвижи до Сьормланд с един въоръжен отряд, който едва ли би могъл да се нарече войска, с детето крал и учителите му в обоза и един-единствен ескадрон датски конници, за да накаже Кнут Холмгейрсон и приятеля му Кнут Кристинсон, който също бе напуснал кралския съвет. Малкият сблъсък между малцина конници и една шарена смесица от селяни завърши с постигната само за един ден победа за Кнут, който накара детето крал Ерик Ериксон и настойникът му Еренгисле Виг да се закълнат, че искат ли да спасят живота си, незабавно ще напуснат кралството и ще заминат за Дания. След това Кнут Холмгейрсон се провъзгласи за владетел, приемайки кралското име Кнут Дългия, и щяха да го коронясат в Стренгнес.

Биргер седеше високо на кулата в Имсеборг и чепкаше случилото се заедно с рицаря Бенгт Елинсон — единствения Фолкунг, пред когото той смееше да покаже слабост и колебание. Беше вечер в началото на лятото и цялата околия се огласяше от песента на черните дроздове, а в далечината лаеше лисица. Не пиеха нищо, понеже тайно споделяха необичайното мнение, че трезвите мъже умеят да разговарят за проблемните дела по-добре от пияните.

Далеч под тях, покрай постройките на двора, които скоро щяха да бъдат загубени, ако обсада сполетеше Имсеборг, нови младежи се упражняваха с учителите на рицаря Бенгт от Форшвик. Това беше хармонична гледка, която от време на време караше Биргер и по-възрастният му родственик да разменят многозначителни усмивки, когато някой младеж допуснеше грешка и си изпросеше пердаха. И двамата бяха минали по този път и знаеха всичко по въпроса.

Имаха възможност да изберат страна, но не го бяха направили и именно в това се състоеше проблемът. Не беше трудно да предвидят, че Кнут Холмгейрсон скоро щеше да потърси повод за раздор в кралския съвет и направо да закрачи към вратата в цялата врява. Никой обаче не бе предполагал, че заради това нещо трябваше да изминат целия път до война, ако изобщо можеха да наричат така събитията горе в енорията Сундбю в Сьормланд. Само че така се бяха сдобили в лицето на Кнут Холмгейрсон с претендент за короната, който щеше да търси повод за още по-тежък сблъсък с Норвегия. По този въпрос Фолкунгите трябваше да бъдат единодушни, а Биргер и рицарят Бенгт споделяха мнението, че до последно трябва да избягват война срещу норковците. Ако онези тръгнеха да нападат в страната им, щяха да ги надвият лесно с конницата. Но пък да изпратят войска, която да ги гони през високи планини и ширни фиорди, бе неосъществимо, а точно това мислеше да направи Кнут Холмгейрсон.

Имаха си повод за война с норвежците. Както обикновено при тях бушуваха размирици и последният бунтар, Сигурд Рибунг, забягна във Вермланд, веднага щом го погнаха. Накрая на норвежкия крал Хокон му дойде до гуша и преди една зима изпрати из Вермланд голяма войска от конници и шейни да опожаряват и опустошават за наказание. Със сигурност това никак не беше добре, норвежкият крал нямаше право да гори стопанства и да убива в страна, която принадлежи на готите и свеите. Освен това разногласията и кавгите трябваше да се решават с преговори и обезщетения. Да водят вместо това война в Норвегия и да я спечелят в местните фиорди не беше толкова разумно.

Рицарят Бенгт смяташе, че подобни въпроси съвсем нямаха реално значение за Кнут Холмгейрсон. Това, което той искаше, беше просто кралската власт и сега я имаше. Според рицаря Бенгт обаче се налагаше да премислят два други въпроса — един маловажен, и един значим.

Маловажният въпрос беше дали Фолкунгите да почетат коронацията на Кнут Холмгейрсон по-късно това лято, като се появят до един или щяха да изпратят само малка група. Той самият предпочиташе да бъдат многобройни, понеже причината, която Фолкунгите гласно бяха заявили, за да не се включат в шумотевицата, оказала се война, беше именно нежеланието им да се месят във вътрешните разпри на Ериковия род. Затова сега не можеха да отрекат на победителя правото да го почетат като крал. Такава бе последицата от неразумни решения, но не можеха да направят нищо впоследствие.

Големият въпрос беше как щяха да се справят с безредието и несигурността за живота, избухнали в кралството. Кнут Холмгейрсон и приятелят му Кнут Кристинсон бродеха от село в село там, на север от горите, както изглеждаше — най-вече из Сьормланд, плячкосваха чифлик след чифлик и вършеха всичко, което би могло да допадне на сурови мъже, ала и неща, които биха се харесали само на изверги. Във владенията на крал Кнут Дългия никоя булка не тръгваше на сватба в безопасност и никой мъж не беше защитен в собствената си къща.

Това представляваше голяма заплаха. Подобни безредици не биваше да сполетят Западна и Източна Готаланд. Как щяха да постъпят, ако кралски воини плячкосваха из стопанствата на роднините им?

Ще ги избият, както всички останали, отвърна Биргер през зъби. Друг отговор не съществуваше. В Западна и Източна Готаланд цареше фолкунгски мир, а с това и мир за повечето. Никой мъж не дръзваше и да си помисли за нападение над сватбено шествие на Фолкунги или пък да нахлуе и да граби в стопанствата им. Ако изпуснеха този ред, губеха всичко.

Рицарят Бенгт се съгласи след дълго и мълчаливо размишление. Значи, смяташе той, това също е причина Фолкунгите да отидат в пълни редици на коронацията на Кнут Дългия. На тази гощавка Биргер, без съмнение, щеше да седи близо до ухото на новия крал и тогава щеше да му обясни много ясно от какви последици се опасяваше, ако на хората на Кнут, на спътниците или роднините им хрумнеше безумната мисъл да плячкосват и опожаряват в земите на Фолкунгите.

Фолкунгите пристигнаха с голяма мощ и развети знамена на лятната коронация. Стренгнес, който бе малък град, нищо че строяха катедрала, блестеше навсякъде в синьо и сребристо.

По време на празничните дни Биргер имаше предостатъчно поводи да изложи предупрежденията си на бившия си другар Кнут Холмгейрсон, понякога завоалирано, понякога напълно директно. Кнут далеч не бе глупав и се погрижи родовият ярл на Фолкунгите да седи на почетните места заедно със самия него, архиепископ Улоф Басатьомер и новия ярл Улф Фаси.

И все пак чувството за поражение у Биргер се засили през тези дни на коронацията. Кнут искаше да състави кралския си съвет по такъв начин, че, без съмнение, смяташе да намали влиянието на Фолкунгите, доколкото му бе възможно. Разбира се, всеки път, когато станеше дума за новите съветници, той подчертаваше, че короната на кралски ярл ще принадлежи на Фолкунг, както и преди. Този ярл обаче беше Улф Фаси, напуснал с гняв и омраза както бащиния си дом Биелбо, така и съвета на крал Ерик. Ако кралският ярл Улф и родовият ярл на Фолкунгите Биргер бяха врагове, печелеше само онзи, който целеше раздор, а това бе крал Кнут. Намеренията му станаха още по-ясни, когато се оказа, че и братът на Биргер, лагман Ескил от Западна Готаланд, и синът на Улвхилде, рицарят Емунд Юнсон, трябваше вече да напуснат съвета, за да ги заменят двама лагмани от Упланд — Лаврентий от Тиундаланд и Гермунд от Атундаланд.

За съжаление, Кнут разполагаше с доста основателни причини, които да приведе, докато обясняваше защо за лагман Ескил повече нямаше да има стол в кралския съвет. Преди време на него именно бе възложена задачата да води преговорите с норвежкия крал Хокон и вършеше това по възможно най-несръчния начин. Вместо да се опита да въдвори мир и да се сдобрят, той се бе намесил във вътрешните норвежки размирици, като бе пуснал храненика си Кнут с войската на бунтовника Сигурд Рибунг и така бе влошил отношенията с Норвегия. На Биргер не му оставаше друго, освен да признае със скръб, че това бе необичайно погрешен начин да посредничи за мир.

Биргер си имаше няколко причини да откаже мястото в кралския съвет, което Кнут накрая все пак му предложи. Първо, поканата дойде твърде късно, сякаш всички важни столове вече бяха заети. Второ, той не желаеше да седи като фолкунгски заложник в един кралски съвет, където ярл бе врагът му Улф Фаси и разполагаше с най-голяма власт след краля. И трето, Биргер считаше, че Кнут Холмгейрсон в момента провеждаше подялба на кралството, разделение между свеи и готи. А в такъв случай най-важното бе да запази единството сред Фолкунгите в земите на готите.

Въпреки че Биргер излезе напълно прав в предсказанията си за крайно неблагоприятния път за развитие за кралството, това бе слаба утеха. Поражението му само изглеждаше още по-голямо заради онова, което неизбежно наближаваше да се случи.

Скоро на север в Свеаланд положението съвсем се влоши, разпростря се едно безмерно зло — плячкосваха най-ценните предмети и от църкви, тъй като бяха направени от злато или сребро. Говореше се, че това са младежи от Упланд, които по този начин намираха възможност да забогатеят, точно както предците им в миналото бяха плячкосали по своя път на изток отвъд морето, преди страните там да станат твърде силни или просто да ги завладеят датчани и рицари на меча. Ето защо положението на голяма част от обитателите на Меларен беше от трън та на глог — вече не ги нападаха никакви естонци, но за сметка на това върлуваха вандали от Упланд с подкрепата на краля. Много от тези грабежи се обясняваха със събирането на данъци.

В Западна и Източна Готаланд обаче не усетиха много от голямата суматоха на север от горите, където крал Кнут Дългия сега обикаляше от двор на двор със своите алчни и жадни стражи. Пристигаха вести от отделни бегълци, отправили се на юг, след като бяха загубили всичко и търсеха подкрепа и помощ при роднини. Все пак се случваше твърде рядко сватбени шествия на Фолкунги да си намерят работа на север.

Направиха изключение само онзи път, когато трябваше да заведат най-малката дъщеря на Бенгт Елинсон, Магнхилд, при Херве Стигсон от рода Улв. Според рицаря Бенгт имаше важни причини за тази сватба, а Биргер не можа да измисли някакво възражение. Скоро стана също толкова наложително да завържат семейни връзки с рода Улв, колкото и със самите Ериковци, понеже двата рода бяха тъй близки. Освен това девойката Магнхилд и юнкер Херве се бяха срещнали на гощавка в кралския замък в околностите на Линшьопинг, харесали се, спали заедно и след това помолили бащите си за годеж.

Дали дъщеря му вече очакваше дете, рицарят Бенгт не знаеше, а и не му се искаше да знае, но побърза да организира голям годежен пир в Имсеборг. Когато скоро след това дойде време да заведат Магнхилд на север в стопанството на юнкер Херве близо до Нишопинг, рицарят Бенгт потърси Биргер и го помоли за спътници на кон от Биелбо. Биргер веднага подкрепи тази молба и обясни, че той самият би повел най-малкото един ескадрон нагоре към Нишопинг за охрана на булката, защото никакво зло не биваше да застига Магнхилд — подобно нещо щеше да донесе най-голямото нещастие не само на рицаря Бенгт, а и на цялото кралство.

Ако се случеше да отвлекат или обезчестят такава девойка и булка, дъщеря на един от фолкунгските рицари и говорители, отмъщението по необходимост щеше да бъде толкова жестоко, че крал Кнут да се намери поставен пред невъзможния избор между две злочести алтернативи. Или в помощ на роднините си щеше да се принуди да събере всичките си хора и да потегли на юг, за да накаже Фолкунгите. Или пък щеше да направи опит да се преструва, че нищо не е станало и с това да всее голям раздор между всички онези, които подкрепяха властта му. Значи най-добре за всички беше, ако успееха да спасят крал Кнут от този злочест избор.

Недалеч от Нишопинг юнкер Херве посрещна идващата от далеч свита начело с рицаря Бенгт Елинсон и ярла на Фолкунгите, Биргер Магнусон, които яздеха от двете страни на булката Магнхилд. Юнкер Херве водеше дванайсет мъже и Биргер сметна, че сватбарите бяха значително по-силни, отколкото би могло да се изисква за последната част от пътя през една горичка. Ето защо заповяда на един от фолкунгските ескадрони да се върне в Биелбо. Това може би изглеждаше малко чудновато, когато бяха толкова близо до целта на пътешествието, но Биргер реши, че дори на едно доста голямо и богато стопанство щеше да му бъде трудно да храни всичките усти и да утолява жаждата на всичките гърла по достоен начин в продължение на три дни, ако булката пристигнеше с цяла конница спътници. Разочароваха се онези, които трябваше да се върнат, защото вече усещаха вкуса на сватбената бира в устата си, но се подчиниха, без да мигнат, както всички конници от Фолкунгите.

През двете изминали седмици упландци бяха вилнели недалеч от Нишопинг. Свитата на булката обаче оставаше толкова силна, че трудно можеха да си представят как няколко мизерни разбойници биха дръзнали да ги нападнат.

Когато обаче се спусна здрач, а те яздеха потънали във весели разговори в края на пътя през гората и скоро щяха да видят просторните полета около господарския чифлик на юнкер Херве, от една просека по средата на пътеката долетяха съмнителни звуци. Наизскачаха ужасни тролове с увиснали ръце и разкрачена, животинска походка.

Биргер веднага заповяда да спрат и да дръпнат конете назад, все едно ги е сковал страх, което беше лесно, понеже конете наистина станаха неспокойни от гледката пред тях в гората. Това колебание в сватбената свита сякаш веднага окуражи троловете, те се приближиха и нададоха от силни по-силни демонични ревове.

— Сега, скъпи мой бъдещ родственико, ни очаква забавен танц — прошепна Биргер, като бавно се приближи до юнкер Херве. — Можеш да ми вярваш, като ти казвам, че съм се изправял пред тази гледка и преди, кълна ти се, че главите там отпред падат също толкова лесно, колкото и човешките.

Юнкер Херве малко се поколеба, но като видя широката усмивка на Биргер, доби увереност, пришпори коня си и нападна без да се замисли. Зад него се събраха Биргер и осем конника от Форшвик, докато останалата част от охраната обгради булката Магнхилд, за да я защити.

Скоро думите на Биргер се оказаха верни — тези тролски глави падаха лесно като човешките. Незабавно хукнаха да гонят побягналите из гората и скоро по-голямата част от разбойниците бяха наказани с по-добра и по-бърза смърт, отколкото заслужаваха. Ездачите от Форшвик ги преследваха безмилостно с копия и мечове. Труповете оставиха в гората до следващия ден, когато щяха да разучат по-подробно какви са били приживе тези дяволи, защото сега мракът се спускаше бързо.

И така, радостта нямаше граници още на първата вечер от тази сватба между рода на Улв и Фолкунгите. Биргер на шега поръча да изрисуват един щит с герб, който изобразяваше червен трол с отсечена глава и отбеляза, че това все пак би прилягало изключително добре за нов герб на Херве, а занапред щяха да го наричат юнкер Троле.

Щастлив от героичния си подвиг и развеселен от оживените разговори и бирата, младоженецът Херве заяви, че намира предложението на Биргер Магнусон за много добро и наследниците им с Магнхилд щяха да се наричат рода Троле за вечни времена.

Дори и в това неспокойно време на вандали Биргер предпочиташе да язди сам, когато посещаваше Сигни, тъй като не смяташе, че любовта им засяга другиго. При Сигни и новото им дете, дъщеричката Сигрид, той можеше да се държи различно от онзи мъж, когото му се налагаше да бъде винаги сред Фолкунги. В стопанството на Сигни ходеше с обикновени селски дрехи, най обичаше да се разхожда по брега на езерото с малката Сигрид на едната си ръка, а с другата обгърнал крехките рамене на Сигни.

Беше им спокойно да вървят така и да си говорят само за предстоящата жътва на зоб в чифлика, за мъката по коня Ибрахим, умрял от непроходимост на червата, за това как младият жребец Маруан обаче се развиваше добре или за болестта, покосила хмела и развалила бирата, или пък дали да изпратят малката Сигрид в манастир, като поотрасне, за да я възпитат и да се учи на словото Божие. Той можеше да говори за такива прости неща, без да изпитва все по-изгарящото напоследък чувство за провал и безсилие. Ако Сигни му противоречеше, което се случваше твърде често, нямаше нужда Биргер да се напряга много, за да стане точно както той искаше или смяташе за най-добре. При Сигни не му се налагаше да бъде родов ярл — титла, за която бе започнал да се опасява, че не е годен. Тази нова пукнатина в неговата самоувереност на моменти го караше да бъде и мълчалив, мрачен. Сигни се беше научила, че утешителните думи не помагаха особено и го оставяше на мира, щом забележеше как той внезапно онемяваше, а погледът му изчезваше в далечината.

Бе започнал да се пита какъв смисъл Бог беше вложил в живота му. Без съмнение, изглеждаше, че е роден за родов ярл и тъкмо той щеше да отведе Фолкунгите до властта без излишни кръвопролития. Дълго бе вярвал в това и по тази причина ставаше твърд и непреклонен всеки път, когато Сигни предпазливо отваряше дума за съвместния им живот. Имаха две извънбрачни деца и живееха като съпрузи, и понеже така или иначе не се задаваше сватба, поне що се отнасяше до него, Бог едва ли би могъл да мисли друго, освен че двамата си принадлежат?

Макар Биргер винаги да отхвърляше непоколебимо всяко подобно предположение, през последните години бе станал все по-несигурен. Обичаше Сигни, отдавна носеше тайния им знак с червени сърца върху фолкунгския щит, а коя жена бе останала от Ериковия род, за да я отведе в брачното ложе? Ако някоя от сестрите на Кнут Холмгейрсон останеше вдовица, трябваше ли тогава да вземе нея за жена?

Такива въпроси задаваше на Бог, но Бог не му отвръщаше никога, а може би той и не заслужаваше отговор. Честно казано, не можеше да си се представи като добър християнин. Молеше се само няколко редки пъти в седмицата, а не се бе изповядвал дълги години.

Оправдаваше се с това, че може би е добил една твърде несправедлива представа за християнската вяра, защото мъжете, които бе виждал да управляват най-високите църковни длъжности, рядко бяха достойни за уважение. Предишният архиепископ беше интригант и предател, при това и отровител, който си въобразяваше, че е не само опростен, а и възнаграден от Бога, само защото бе покръстил насила един християнин в Естония. Новият архиепископ Улоф съвсем очевидно беше приспособенец — не се бе поколебал първо да короняса Ерик Ериксон, а след него Кнут Холмгейрсон. Епископ Бенгт от Скара, съумял да запази мястото си на секретар в новия кралски съвет, беше един от двамата най-богати мъже в Западна Готаланд. Говореше се, че когато планината от сланина Бенгт отиде на гости, всеки селянин в страната трепери заради това, което предстои да се случи със запасите му от провизии. Непонятно беше защо на епископа му трябваше да язди със свита от трийсет мъже и каква полза можеше да има от цялото светско богатство. За какво му бяха на един епископ всичките тези оръжия и щитове, гоблените, златните и сребърни украшения, които събираше така жадно?

Покойният брат на Биргер, епископ Карл, без съмнение, вярваше чистосърдечно, и явно си беше втълпил искрено, че е спечелил спасението на душата си, когато са го убили грабителите от Йосел. Определено бе по-достоен за почит, отколкото за присмех, заради това свое горещо убеждение. Биргер обаче никога не можеше да придобие такава уверена религиозност, понеже вярваше повече в човешкия разум, в честолюбието и страха, отколкото в молитвите и изповедите.

Станеше ли въпрос обаче за отношението към любовта и личната страст, брат му Бенгт, понастоящем лагман в Източна Готаланд и господар на Улвоса, вероятно бе излязъл най-хитър от братята, тъй като в знак на открито неподчинение, както спрямо майка си Ингрид Улва, така и спрямо брат си, родовия ярл, си беше взел жена само заради собствената си похот, без никаква полза за рода.

Наричаха я Сигрид Прекрасната и бе се оказало, че не носи този прякор без причина. Тя имаше обикновен произход, бе далечна потомка на рода Спаре. Бенгт се беше разбрал за годежа с баща й Сигстен изцяло на своя глава и не бе споменал нищо нито на майка си, нито на братята си, преди да изпият годежната бира и да определят и зестрата, и сутрешния подарък.

Тогава като яростно предупреждение Биргер бе изпратил в Улвоса едно наметало, наполовина ушито от лъскавия син плат, от какъвто правеха най-скъпите наметала на Фолкунгите, и наполовина от сив шаяк. След по-малко от седмица Бенгт изпрати плаща обратно в Биелбо, но бе поръчал да втъкат толкова много златни нишки и скъпоценни камъни в шаячната половина, че тя бе станала значително по-скъпа от синята.

Биргер, който тъкмо се беше върнал от Сигни след необичайно трудна раздяла, не беше в настроение да приеме тази шега с пълно спокойствие. В изблик на ярост той оседла коня си наново и отпраши към Улвоса.

Беше горещ и сух летен ден и прахът около разпенения му кон се виждаше от далеч, щом наближи Улвоса. Нямаше съмнение кой пристига, защото само мъже от Форшвик умееха да яздят по този начин и само един от тях бе известен с това, че идваше сам.

Тогава лагман Бенгт избяга в гората, обезпокоен, че брат му, родовият ярл, щеше да направи и двама им нещастни. Сигрид Прекрасната обаче побърза да си облече най-красивите дрехи и скоро посрещна Биргер в голямата зала на Улвоса с любезна усмивка. Срещаха се за първи път и щом я видя, гневът му го напусна в миг, той хвана ръцете й и заяви, че не му е трудно да разбере брат си сега, когато се е запознал с бъдещата си родственица. По-скоро може само да съжалява, че не е открил Сигрид пръв — тогава вероятно е щял да постъпи по същия начин като него.

По този повод изпрати хора да потърсят избягалия Бенгт, който скоро колебливо прекрачи прага на залата, вторачил тревожен поглед в Биргер. Помириха се с лекота и когато на следващия ден Биргер се завърна в Биелбо, всичко бе простено и Бенгт бе получил благословията на родовия ярл да вземе Сигрид Прекрасната за жена. Биргер дори му обеща щедър принос към сутрешния подарък.

Когато след това разказа тази история на Сигни, той осъзна твърде късно, че щеше да направи по-добре, ако си бе мълчал. Въпреки че не беше споменал преувеличените си думи към Сигрид Прекрасната, че сам е щял да постъпи като брат си, само да я е срещнал пръв, разказът съвсем не зарадва Сигни, а вместо това я хвърли в сълзи. Не беше трудно да предвиди укорителния й въпрос. Щом Биргер е могъл да разреши на брат си тази сватба по-скоро от любов и похот, отколкото заради борбата за власт, защо тогава бе толкова невъзможно на самия него да постъпи по същия начин?

Не му беше лесно да отговори, макар и без думи, и на самия себе си.

Макар често да намираше това за тежко и безрадостно, Биргер се опитваше да се бори със своята потиснатост, като работеше здраво за бъдещето. Черни облаци се скупчиха на северния хоризонт и Биргер предчувстваше, че разбойническото господство, което изтезаваше Свеаланд все по-жестоко с всяка изминала година, щеше да се разпространи и на юг. Рано или късно преливникът щеше да се пропука и тогава река от убийства и палежи щеше да залее сърцето на фолкунгските земи. В този час бе важно да няма други врагове освен Кнут Дългия и шайката му.

Най-голямо значение имаше мирът с Норвегия и Дания. Ето защо Биргер изпрати рицаря Бенгт при датчаните в Ревал със злато и писмени уверения в почит, за да откупи осмината конници от Форшвик, държани там в плен, откакто бяха потърсили помощ преди щурма срещу крепостта Леал. Самият Биргер се отправи с голяма свита към крал Хокон в Осло в опит да предложи изкупление за кашата, надробена от брат му, лагман Ескил.

Крал Хокон отначало съвсем не беше лесен, понеже намираше, че кралският съветник, изпратен да преговаря с него, лагман Ескил Магнусон, беше мъж, който говори с разцепения език на змията. Вместо обещанието, че никакви норвежки бунтовници повече нямаше да получат защита от свеи или готи, този западноготски лагман бе призовал доведения си син Кнут, чийто баща все пак беше покойният норвежки ярл Хокан Галин, да се присъедини към бунтовника Сигурд Рибунг. Да, така или иначе, крал Хокон вече бе победил, но не го радваше лъкатушенето на Ескил Магнусон и със, и срещу вятъра.

Биргер положи огромни усилия, за да постигне споразумение, защото това, което предложи в началото, изглеждаше сякаш отстъпките трябваше да дойдат само от страна на норвежкия крал. Той смяташе, че най-напред се налага кралят и доведеният син на Ескил, Кнут Хокансон, да се помирят. След това щяха да измислят подходящ брак, за да привържат Фолкунгите и норвежците толкова здраво, че нови измени да се окажат невъзможни. И така, ако крал Хокон организираше сватба между младия, несигурен Кнут и също толкова младата Ингрид, сестра на кралица Маргарета, не само помирението щеше да бъде добре подпечатано. С това норвежкият крал щеше и да спечели Фолкунгите за приятели, а те бяха най-силните в Свеаланд и в земите на готите и скоро щеше да се наложи да си разчистят сметките с разбойническия крал Кнут Дългия.

Отначало крал Хокон сметна това предложение за еднакво нагло и неизпълнимо. Но колкото повече слушаше сладкодумния източноготски големец, толкова повече започваше да му вярва. А когато се разделяха, направиха го като приятели, и двамата убедени, че са намерили начин да разрешат дългогодишни спорове в полза и на Норвегия, и на Фолкунгите.

Но въпреки че в началото Биргер бе срещнал затруднения, докато убеди крал Хокон в Осло, те не бяха нищо в сравнение с това, с което го посрещна брат му, лагман Ескил от Скара.

Ескил се хвалеше, докато крачеше широко напред-назад по пода в голямата си зала, където във всяко ъгълче бяха натрупани пергаменти и текстове на закони. След като първо чу от брат си Биргер, че по някакъв начин явно бе постъпил наивно и трябваше да се държи настрана от преговори с чужди власти, тъй като чисто и просто не разбираше нищо от такива работи, той побесня и заплаши да изхвърли Биргер на двора със собствените си ръце и хубаво да го напердаши, както в детството им. Биргер обаче се разсмя на тези заплахи толкова гръмко и продължително, че гневът на Ескил се уталожи.

При това на Ескил му стана още по-трудно, когато жена му Кристин започна да се меси и скоро застана на страната на Биргер, щом чу, че крал Хокон като по чудо се е съгласил да разреши на сина й да сключи брак със сестрата на кралицата, Ингрид. Вече бе доказано, че опитът да присъедини сина Кнут към бунта на Сигурд Рибунг, представляваше несигурен път към властта. Но пък ако Кнут вместо това успееше да сключи толкова изгоден брак, пътят към властта бе прокаран.

Повикаха в залата самия поизплашен и свит Кнут и скоро той също застана на страната на Биргер и майка си. Тогава вече нямаше значение колко дълбок глас добиваше Ескил и с колко широка походка се клатушкаше напред-назад по пода. Скоро се оказа принуден да се примири.

Това беше голямо облекчение за Биргер, понеже намираше за почти безнадеждно трудно да върви след брат си и да поправя всичките му наивни грешки. За първи път от доста време насам чувстваше, че е постигнал успех във важно дело.

След това зададе няколко въпроса на брат си лагмана относно законите, които бе започнал да събира. Намерението му беше просто да се покаже дружелюбен, като остави Ескил да поговори за неща, от които наистина разбираше, докато се разхождаше напред-назад по пода и ту мърморейки, ту с рев разказваше за сложни неща, сякаш бяха общоизвестни. Когато обаче Ескил подхвана тази тема, жена му Кристин и синът й Кнут побързаха да избягат от залата и завъртяха очи все едно бяха чували всичко хиляди пъти преди това.

Ескил разказваше с жар, тършуваше из купчините пергаменти и от време на време отиваше при него с някакъв текст, който му показваше и обясняваше, макар рядко да желаеше да чуе някакво мнение от страна на Биргер. Бе започнал да събира всички закони, които съществуваха в Западна Готаланд, за да ги запишат в текст — един закон, непоклатим като скала и вечен, за да не може да бъде променен от никой лагман, който го е запомнил погрешно. Говореше с такова убеждение и плам, че скоро Биргер се заинтригува повече, отколкото бе очаквал в началото. Косата на Ескил вече стърчеше на всички страни, понеже имаше лошия навик да си скубе темето всеки път, когато заплетено обяснява нещо.

Донесоха бира и нощта със сигурност се очертаваше да бъде дълга, но въпреки това любопитството на Биргер нарастваше все повече. Самият той имаше еднакво ниско мнение за законите и духовниците. За него закон бе само онова, което знаеха всички и изглеждаше правилно, а следователно и само онази власт, скрита в меча и копието. За Ескил обаче законът бе основата, върху която трябваше да стои всяко християнско кралство, една сигурност както за мира, така и за собствеността. Той отново и отново повтаряше идеята си, че държавата се гради със закони. Тези думи щяха да стоят най-отпред в закона, който сега възнамеряваше да събере в писмен вид.

Тогава Биргер, който винаги бе смятал Ескил за по-изряден от малкия им брат, покойния Карл, все пак реши, че двамата бяха еднакви. Имаше нещо също толкова детинско в упованието в закона, колкото във вярата в неизменно добрия Бог.

— Ти си лагман, скъпи мой братко, кой би вярвал по-силно от теб в благословията на закона? — внимателно възрази Биргер, когато му се стори, че Ескил насмалко накара закона да изглежда като дар Божи за хората. — Но откъде идва той, едва ли смяташ, че е от самия Отец?

Биргер си мислеше, че е задал въпроса си предпазливо и умерено и Ескил нямаше за какво да се пали.

— Позволяваш си да ми се присмиваш, братче! — въпреки това гръмна гласът на Ескил, както стоеше на пода, надул се като настръхнала сова.

— Съвсем не, просто питам брат си, който трябва да знае неща, който не са ми известни — удиви се Биргер. — Та законът може да бъде несправедлив, извъртан, законът може да служи единствено на най-силния, в най-лошия случай — на най-злия. Ако ми казваш, че трябва да изградим държавата си върху този закон за вечни времена, аз не съм склонен да се въздържа от въпроса си.

— Кажи ми един несправедлив закон! — заповяда тогава Ескил и изгледа строго брат си, сякаш говореше на някого от прислугата.

— Носенето на желязо — отговори Биргер, без да повиши глас. — Кои двуличници не биха могли да заявят, че Божият закон е на тяхна страна, ако накарат опонента си да носи нажежено желязо?

— Прав си — сепна се Ескил и седна. — Току-що насочи копието си към една много чувствителна рана, скъпи братко. Носенето на желязо не е влизало в законите на предците ни, дошло е с глупави духовници. Но ще го премахнем!

— Тогава се връщам към въпроса си — кротко възрази Биргер. — Кой ни дава законите? Ако ти, както си лагман, кажеш, че даден закон ще бъде премахнат, достатъчно ли е това? А ако църквата не отстъпи? Ако не отстъпи народът, който намира голямо удоволствие в представлението, предложено от носенето на желязо? Тогава ти ли си този, който създава законите?

— Не аз, а кралят и неговият съвет — отвърна Ескил, изправи се и подхвана наново нетърпеливото си бродене по пода, внезапно доста по-увлечен и смирен, отколкото само преди миг.

— В такъв случай най-напред трябва да си издействаме власт над краля и съвета му — усмихна се Биргер. — А за това се нуждаем повече от конници и копия, а не от твоите писания. Точно това имам предвид. Това, което наричаш закон, стои на върха на копието ми.

— Тогава се иска и просветен в законите брат, който да те съветва — върна шегата Ескил. — Ти самият извъртал ли си закон?

— Със сигурност — отговори Биргер. — Купувал съм големи чифлици и земя от врагове. При това на добра цена, което е обогатило и мен самия, и рода ни. И то от мъже, които най-малко искаха да продават. Но въпреки всичко постъпихме както предписва законът, с печат и всичко останало.

— Как купуваш от онези, които не искат да продават? — полюбопитства Ескил.

— Просто е — отвърна Биргер. — Отивам в стопанството на продавача с два ескадрона конници от Форшвик. Това оказва удивително влияние върху склонността на хората да се съгласяват. След това просто съобщавам дружелюбно предложението си и никога не получавам "не" в отговор.

— В такъв случай наистина извърташ закона — съгласи се Ескил мрачно. — Значи се налага да премахнем този обичай. Всички големи дела трябва да се решават на тинга, както е според стария закон.

— И тогава пак ще дойда с конниците си — продължи да го дразни Биргер. — А ако някой ми противоречи, ще отида при него, ще хвана замислено катарамата на меча си и ще се усмихна. Това би трябвало да помогне. Но ако и това не свърши работа, ще кажа, че ти, мизернико, нямаш в гърдите си повече кураж от пале и други глупости, и след миг несклонният продавач ще лежи мъртъв, защото е извадил меча си. Всичко според закона ни.

— И тази несправедлива практика трябва да бъде премахната — кимна Ескил. — Кажи ми, вместо да ми се подиграваш, кажи ми как бихме могли да направим закона по-добър. Ако например бяхме кралят, ярлът и кралският съвет тук и сега, само ти и аз.

— В такъв случай имаме пред себе си работа за около ден — отговори Биргер. — Ако наистина искаме да променим закона, така да се каже. Защото при настоящото положение печелим най-много ние, понеже разполагаме с най-силни оръжия.

— Да речем, че не е така! — прекъсна го Ескил нетърпеливо. — Фолкунгите не разполагат с непреодолима военна сила, никой няма такава. Ние искаме мир в страната ни и вярваме, че можем да го постигнем, само ако законът служи на всички еднакво. Е!

— С това утвърждавам следните закони — засмя се Биргер. — Кръвното отмъщение вече не е законна порядка, всички убийства трябва да бъдат отнасяни до тинга. А там е забранено да се убива, както и да се носят оръжия. На тинга цари кралски мир. Забранено е да се отвличат и обезчестяват жени, тъй като това е най-обичайното начало на кръвното отмъщение. Забранено е да се нападат от засада хора на път към или от църквата, защото тъкмо там вършат това вандалите. Стигат ли тези или искаш още закони, скъпи братко?

— Изреди още, ако имаш какво да кажеш — отвърна Ескил тихо и много сериозно.

— Така да бъде. Забранено е да се обиждат хора в дома им или да се гостува принудително. Подобен закон би навредил на моите дела, понеже купувам имоти и стопанства, като нарушавам спокойствието в дома, но няма значение. С такива закони над страната ни би се възцарил мир. Искам да кажа, ако Бог ни даде такива закони. Но ми се струва, че Бог не изглежда склонен.

— Не богохулствай! Не се подигравай с подобни сериозни неща като тези, за които току-що говорихме. Осъзнаваш ли колко мъдро говориш? Откъде имаш това прозрение за същността на законите, ти, който просто се изказваш красноречиво на родови тингове, воин и унищожител на бира!

— С удоволствие ще пия за здравето ти заради тези твои думи — отвърна Биргер. — Ти самият не ми отстъпваш като унищожител на бира, между другото, бирата в чашите ни се е свършила и трябва да си долеем, понеже този разговор весели и двама ни. Сега ще ти обясня откъде идват мислите ми. От Сьормланд. Бил съм там и това, което заварих, няма да те зарадва. Вандали яздят надлъж и нашир из страната и законът им е този, за който говорих — онзи с върха на копието. В най-лошия случай тези вандали скоро ще пристигнат по нашите земи. Засега крал Кнут не смее да пусне хрътките си срещу нас, но се страхувам, че това време наближава. Грабителите имат нарастващ апетит и скоро няма да остане нищо за плячкосване в Сьормланд, защото това, което не е откраднато, най-малкото е заровено. А когато тези вандали дойдат в твоя дом, скъпи братко, какво ще направиш тогава?

— Най-напред ще разчистя текстовете си, за да не ги погълне огъня, после сигурно ще извикам брат си с ескадроните му — разсмя се Ескил и излезе от залата, за да изреве за още бира.

— Но след това — продължи той разпалено, след като се върна и седна отново, — след като победим, защото ти едва ли имаш предвид нещо друго, какво ще правим тогава?

— Ще изберем крал, който да прави каквото му кажем и да се отнесе към загубилите по-милостиво, отколкото заслужават — бързо отвърна Биргер, сякаш вече го бе премислил.

Сякаш някакво съвсем ново приятелство назря между братята тази нощ. Не говориха за наближаваща война, което би прилегнало най-добре на Биргер за размишление и обяснение. Посветиха се единствено на въпроса как да се организират след победата и как тогава законът да се превърне в лоста, който да преобърне старото из основи. Когато Ескил многословно заговори как тези дни на мир биха могли да дадат начало на едно съвсем ново време, Биргер възрази, че не разбира как от днес за утре ще накара хората да следват закони, които променят толкова много.

Нямаше нужда Ескил да мисли дълго, преди да стигне до отговор. Тези престъпления срещу мира трябваше да станат непростими, да не могат да се изкупят и за тях да бъде заплащано при самия крал. Едва тогава всеки вандал ще проумее, че никъде не би могъл да намери защита, независимо колко могъщи са роднините му.

Биргер отново възрази, че все пак се нуждаят от изгоден крал, за да приемат такива закони, а точно сега подобен владетел далеч не се виждаше на хоризонта, и че този сладък мир отново можеше да бъде въдворен единствено с много насилие и с цената на доста кръв. А дали в такъв случай цената не е твърде висока?

Не, защото краткото страдание на малцина вандали в настоящето не е нищо в сравнение с мира на бъдните поколения, смяташе Ескил. Тогава Биргер за първи път се умисли и разколеба.

Кратък спор настана чак късно през нощта, когато се канеха да си лягат на малко несигурни крака и все пак доста развеселени, задето всеки от тях бе открил един мъдър брат.

Биргер забеляза, че беше изчезнало знамето, което той самият още много млад бе носил при Гестилрен като confanonier на Арн Магнусон. Някога той го беше подарил на брат си и то висеше високо на голямата дълга стена в залата. Ескил си призна позасрамен, че го е подарил, което Биргер отначало сметна за напълно непонятно. Знакът на победата при самия Гестилрен, на какъв мъж или жена би могъл да подари нещо така незаменимо?

Оказа се, че на един исландски скалд[7] на име Снори[8]. Преди няколко зими този Снори посетил стопанството на лагмана, за да зададе всевъзможни въпроси за онова, което се е случило в миналото, и което смятал да запише. Престоят му бил приятен, а една сутрин дошъл при съпругата на Ескил, Кристин, с поема против безсъние и тя така се зарадвала на красивите му думи, които очевидно обяснявали безсънието най-вече с прелестта й, че дръпнала знамето от стената и го подарила на скалда.

Впоследствие няма какво да се направи след такава глупост, даден подарък не може да се вземе обратно с чест, въздъхна Биргер. И все пак бе огорчен, задето знамето на Фолкунгите от Гестилрен — победа, която щеше да живее във вечната памет — беше подарено на някакъв си Снори, когото никой нямаше да помни.

В нощта, която никога нямаше да забрави, Грегерс Биргерсон сякаш бе получил предупреждение, тъй като му беше невъзможно да заспи. Имаше време във Форшвик, когато заспиваше с плач от болката в цялото му тяло. Първите години бяха тежки и самотни.

Сега обаче беше на четиринайсет, почти мъж, и след две години рицарят Сигурд или брат му Одвар щеше да го признае за воин от Форшвик — тогава щеше да е завършил десетте си години на обучение. Все още не беше определил какво да прави след това. Можеше или да остане във Форшвик като учител на най-малките, или да потърси служба в Биелбо при баща си.

Беше тиха есенна нощ и първият сняг бе паднал с мрака след вечернята. Единствените звуци, които се чуваха, бяха отделни стенания заради някое движение, което причиняваше болка, щом другите млади ученици в залата се обърнеха в съня си, или пък скимтене тук и там сред най-малките.

Отначало времето във Форшвик беше направо зловещо. Останалите младежи бяха груби с него и далеч нямаше полза от това, че прадядо му бе свети Арн, а баща му беше родовият ярл на Фолкунгите, защото той бе просто извънбрачен син. През тези първи трудни години го подкрепяше и утешаваше единствено старата госпожа Сесилия, която все още ходеше всеки ден до писарската си стая, макар и с превит гръб и замъглен поглед.

Но както и синините преминават рано или късно, изтезанието във Форшвик намаляваше с всяка следваща година и сега, когато беше на четиринайсет, в залата имаше повече младежи, по-малки от самия него, отколкото по-големи. А единствено най-големите бяха способни да го победят с меч или на турнир и никой с малкия арбалет, направен във Форшвик за стрелба от гърба на кон. По едно такова оръжие сега висеше до всяко легло в залата на младежите. Горе, на север от горите, бяха размирни времена и макар възрастните Фолкунги да не вярваха, че на вандали щеше да им хрумне налудничавата мисъл да нападнат Форшвик, те се бяха поупражнявали какво да правят, ако нелепото все пак се случеше. Бяха започнали да копаят тунели за бягство под всички големи къщи в селото, за да не се налага на никого да избира между това да изгори вътре или полуизпечен да избяга навън, при очакващите го вандали. Портите на големите къщи можеха да се залостват отвътре с тежки дъбови греди в железни халки. Оръжия имаше във всяка къща.

Тази нощ обаче щеше да се окаже, че всичките приготовления все пак са били недостатъчни. Когато се случи немислимото, то удари с пълна сила, като гръм от ясно небе.

Грегерс, който лежеше със сключени под главата ръце и се взираше право нагоре в мрака, първо си помисли, че трябва да е било внушение, наполовина сънувано, когато усети леко сътресение в леглото и долови тътен от конски копита на разстояние. Никакви воини от Форшвик не биха се върнали в селото по този начин, още по-малко през нощта. Бяха изпратили в крепостта Лена цял ескадрон от най-големите ученици, за да охраняват някакъв епископ на инспекция, та затова залата сега бе само наполовина пълна със спящи момченца и младежи.

Когато осъзна, че вече нямаше съмнение какво чува, Грегерс остана да лежи като вцепенен за няколко кратки мига. Вече се случваше, помисли си той. Сега се сбъдваше кошмарът, в който никой не вярваше особено.

Той се хвърли към вратата и я залости, докато крещеше на всички да се събудят. Някой промърмори кисело, че това е просто упражнение, но скоро всички разбраха смъртоносната опасност, щом чуха тежките удари с брадва по портата и усетиха първата проникнала миризма на пожар.

Нилс Сигстенсон от Тофта, който бе на седемнайсет години и най-голям от двайсет и петимата младежи вътре в залата, пое командването на онази група, която щеше да излезе първа, за да спаси конете да не изгорят, и по възможност сами да се доберат до седлата. Грегерс застана начело на всичките по-малки, които в този момент бързо навлякоха бойните си дрехи — някои плачеха, други кълняха. Опънаха арбалетите си малко пипкаво на слабата светлина в залата, преди внимателно да отворят пролуките за стрелба по дългата стена, която гледаше към двора и главната улица. Видяха пламъци, които хвърляха дълги сенки, веднага усетиха пушека в ноздрите си и чуха груби мъжки гласове, които не говореха на западноготското наречие.

Преди да даде команда за стрелба Грегерс си наложи да изчака, докато чуе останалите четирима, всеки на своето прозорче, да извикат, че са се прицелили. Всички стрелци веднага се наведоха и заопъваха тетивата на арбалетите, докато на прозорчетата застанаха нови другари с готови оръжия. Нилс Сигстенсон и водената от него група вече бяха пропълзели през тунела за бягство и сега в горящата къща оставаха само деветима.

Грегерс и най-малките успяха да отправят по два изстрела всеки, преди обсадителите навън да проумеят опасността, тъй като по това време вече най-малко дванайсет мъже лежаха скимтящи от болка и умираха. Вандалите се оттеглиха от обсега им с ругатни и крясъци, за да изчакат огънят да си свърши работата. В същия миг Грегерс дочу звъна от бой с мечове и предположи, че рицарят Одвар и петимата по-възрастни от Форшвик, които спяха в рицарската зала, бяха излезли и се биеха. Само дето по цялата врява навън можеше да съди, че нападателите бяха в пъти повече от защитниците. Грегерс определи той и осмината по-млади, които командваше, да останат още малко в горящата къща и да стрелят наслуки, за да отклоняват вниманието от другарите си, успели да се измъкнат и вероятно на път към оборите. Щяха да накарат обсадителите да си мислят, че всички младежи са заклещени в къщата като плъхове. Пушекът смъдеше в очите и едно от момчетата заплака и захвърли оръжието, но Грегерс веднага отиде при него и му зашлеви шамар със заповедта да се бие като воин от Форшвик. Положението на всички бе на живот и смърт, не оставаше нищо за окайване. Налагаше се да останат още малко вътре при пожара, преди да се измъкнат през тунела за бягство. По-големите им другари трябваше да дойдат на кон, иначе всичко бе загубено.

Нилс Сигстенсон и младежите, които се бяха измъкнали първи заедно с него, побягнаха в мрака, за да не ги виждат, и тръгнаха на две групи към оборите, които още не бяха подпалени, но на всяка порта стояха по няколко стражи, смееха се и се пъчеха. Защитени от мрака, те успяха да се промъкнат съвсем наблизо, преди да вдигнат арбалетите си, спокойно ги доближиха на едно копие разстояние и светкавично убиха по един. След това се втурнаха в оборите, оседлаха коне, колкото можеха по-бързо, отвориха всички порти и на излизане награбиха копия и щитове от поставките за оръжия по стените. Щом първите осем излязоха навън, те веднага оформиха линия за атака, снишиха копията си, втурнаха се с бясна скорост право по главната улица и свалиха от седлото всички конници, които срещнаха, а онези, които не случиха да се хвърлят встрани, бяха прегазени. Като стигнаха мостовете, мелниците и работилниците, където още нищо не бе подпалено, те се обърнаха и нападнаха отново. В същото време осмината другари, останали последни горе в оборите, бяха приготвили конете си и се зададоха от другата посока.

Когато Грегерс чу тътена от конницата на Форшвик навън, взе най-малките със себе си в тунела за бягство, като внимаваше всички да си носят колчаните и никой да не държи оръжието толкова глупаво, че да простреля пълзящия пред него в мрака. След миг излязоха на свежия въздух, кашляха, а очите им пареха.

Враговете навън вече бяха повече от заети да се отбраняват срещу ескадрона младежи, които ги гонеха напред-назад с бързите си жребци, а онези, които побягнаха между горящите къщи най-напред се натъкнаха на деца и отначало не разбраха, че имаше нужда да се боят от тях, но се оказа, че в ръцете си те носеха смъртоносни оръжия и улучваха при всеки изстрел.

Сега битката можеше да завърши само по един начин. Когато обаче вандалите избягаха, половината Форшвик гореше, а сред умиращите и ранените все повече хора търчаха объркани във всички посоки и търсеха деца или роднини. Откъм някои от подпалените и залостени къщи долитаха ужасяващи писъци на мъже и жени, които изгаряха вътре. Този безпорядък им попречи да организират гасенето на пожарите с необходимата бързина.

Миризмата на пожарен дим и изгорели трупове тегнеше над Форшвик заедно с мъката. Когато Биргер стъпи на сушата при долните кейове два дни по-късно, очите му се просълзиха така силно, че нямаше никаква възможност да го прикрие. По-окаяна гледка не бе виждал никога в живота си.

Четирите най-големи сгради във Форшвик бяха изгорели до основи — рицарската къща, тази на младежите, оборите и Светата земя. Половината от по-малките къщи по главната улица също тлееха в руини. Освен това вандалите бяха опожарили малката дървена църква и убили двамата монаси от Варнхем на служба във Форшвик.

Сред падналите бяха рицарят Одвар, Матеус Маркусян, Ибен Арду и трима други мъже, които бяха спали в рицарската зала и в упорита храброст бяха извадили мечовете си, за да се втурнат навън и да посрещнат превъзхождащото ги множество. Те, както и четирима младежи, бяха загинали в битка. Всички останали от мъртвите бяха изклани, избити или изгорели.

Форшвик бе загубил двайсет и шест живота, а най-голяма бе мъката по старата Сесилия Роса. Намериха я пред писарската й стая, стиснала в ръцете си наръч свитъци. Беше дотичала от собствената си къща чак до канцеларията си в опит да спаси поне най-важното. Но вандалите не бяха опожарили писарската й къща, бяха тършували вътре, за да отмъкнат златото и среброто в сандъците. Явно вярваха, че всичките събрани богатства на Форшвик от дългите години си стояха там за лесна и доходна кражба. Малко разбираха те от търговия, и че за златото се налагаше да се втурнат в нападение срещу самата крепост Арнес. Ето защо най-алчните вандали до един бяха измрели, тъй като бяха търсили злато толкова дълго и сляпо, че твърде късно бяха осъзнали как се е извърнал късметът в битката. Грегерс и стрелците му ги бяха открили и избили до последния.

Ако се брояха само мъртвите тела, то хората от Форшвик бяха победили, понеже при горните кейове лежаха повече от петдесет вандали, подредени сред единични жужащи есенни мухи.

Бяха положили Сесилия Роса под едно тамплиерско наметало на осветената, но обгорена земя до църквата. Биргер отиде при нея, падна на колене и внимателно отмести плаща настрана. Бе загинала на мига от удар с меч по тила. Понеже бе улучена съвсем накриво, някой вандал явно я бе догонил и посякъл изотзад в бързината. Биргер я гледа дълго и мълчаливо. Опита да се помоли, но не можа да измисли за какво — че душата й е намерила покой му се струваше да вижда по блаженото й лице. Грижливо върна бялото наметало на Арн Магнусон отгоре й, съжали за това и го открехна отново, наведе се и я целуна.

Из Форшвик не се чуваше говор на висок глас, само шепот и плач. Много се разминаваха с Биргер с празни очи, без да го виждат, други отиваха да ровят в изгорелите къщи, за да открият мъртви и да се опитат да разберат кои бяха те.

Йоханес Яковиан бе почервенял от плач, но иначе изглеждаше на себе си, когато Биргер го намери долу при ковачниците и мелниците. Това беше непокътната част от Форшвик, понеже нападението бе дошло от противоположната посока и вандалите не бяха успели да прокарат с огън пътя си през селото, преди да им се отвори доста работа със защитниците на Форшвик.

Това, че всички постройки за производство на стъкло и желязо, медникарските работилници, грънчарниците, както и тъкачниците, тухларниците, мелниците и дъскорезниците не бяха пострадали, утешаваше Йоханес, поел от баща си цялата отговорност за производството във Форшвик. И все пак в дадения момент тази утеха струваше по-малко и от западноготска сребърна монета. Чичо му Маркус бе изгорял в къщата си, както и всички мъже, заспали в Светата земя, а братовчед му Матеус бе паднал на двора, покосен от множество удари с меч. Биргер му каза, че сега нямаше много смисъл да търси утеха, понеже цялата утеха на този свят не би била достатъчна. Сега беше време да се стегнат и да започнат с възстановителната работа, а Биргер искаше Йоханес да я ръководи. Зимата наближаваше, а половината от оцелелите нямаха покрив над главите си, на конете им липсваха обори и зоб. Още известно време речни лодки и кораби щяха да пристигат на кейовете, така че се изискваше ред.

Йоханес се освести от скръбното си вцепенение и се върна в опожарената част на селото, за да се захване с работата, както му бе заповядал Биргер.

Два часа по-късно рицарят Сигурд с Алде до себе си пристигна с гръм и трясък начело на два ескадрона в пълно въоръжение, единият от които бе заел от Форшвик.

Когато Алде видя Биргер, тя отиде при него, без да се подвоуми, скочи от коня си пъргаво като воин от Форшвик и падна в прегръдките му. Не се бяха виждали от много години, невъзможно бе да намерят думи. Той се отскубна от нея внимателно, хвана я за ръка и я отведе до руините на църквата. Нямаше нужда да й обяснява, тя разбра веднага, щом видя някой да лежи под бяло наметало на рицар тамплиер. Помолиха се заедно при Сесилия Роса, после Биргер обгърна с ръка Алде и бавно я заведе обратно в селото. Още не си бяха казали нищо, но и нямаше да имат никаква полза от приказки точно в този момент. Скръбта надви всички думи, но също така и стария им раздор.

Щом рицарят Сигурд откри обезобразения труп на брат си Одвар долу при останките от рицарската зала, той закрещя в безумна мъка с протегнати към небето ръце и му се прииска веднага да потегли с двата си ескадрона, за да започне незабавно преследването на побягналите след нападението си вандали. Следите се виждаха добре в снега — щяха да намерят избягалите пеша още на същия ден. Останалите щяха да догонят на кон, преди да изминат и три денонощия. Той крещеше това отново и отново със смразяващ глас. И всичките мъже, които бяха пристигнали с него, вече седяха по седлата си, готови да потеглят.

Биргер се принуди да застане на пътя им, да разгърне плаща си, за да спре първите коне, и да изреве с пълно гърло, че в името на Фолкунгите заповядва на всички да се осъзнаят, да слязат от седлата и да се посъветват, преди да се втурнат на зле обмислено отмъщение.

Събраха се потиснати около Биргер при изгорялата рицарска зала, чийто каменен фронтон се издигаше покрит със сажди и призрачен, но съвсем цял.

Биргер обясни, че не беше време за отмъщение, а за скръб, налагаше се да погребат мъртвите и да възстановят постройките за зимата. Той самият и Алде сега щяха да тръгнат надолу по Ветерн с тялото на Сесилия Роса на последното й пътуване до Варнхем. След няколко дни щеше да се върне с монаси, които да се погрижат за християнските погребения. Сарацините във Форшвик със сигурност не можеха да чакат толкова дълго, но те и нямаха нужда от монаси, за да се сбогуват с близките си.

През това време двата ескадрона щяха да обикалят нивите и имотите, за да намерят възможно най-много избягали коне, защото онези от кошарите се бяха измъкнали, подплашени от пожара, и бяха побягнали във всички посоки. Най-тежко ранените мъже и жени щяха да отведат с лодка на юг по Ветерн, за да попаднат под грижите на монаси по най-бързия начин. На това и нищо друго щяха да посветят времето си точно в този момент. Рицарят Сигурд с гняв и насмешка възрази, че в този труден миг имаше много работа за жени, но мъжете по-скоро трябваше да направят това, което се изискваше от тях.

Тогава Биргер побесня — още повече, че виждаше как много от въоръжените конници на Форшвик все още искаха да последват Сигурд, за да хукнат да си отмъщават незабавно. Той осъзнаваше, че това не бе подходящо време за кавги между опечалени. И все пак не можеше да се овладее.

Най-напред обиди Сигурд по-грубо, отколкото имаше намерение с думите, че това, което е трябвало да направят, е било по-скоро да охраняват Форшвик по-добре и да не оставят селото така слабо защитено, че да го спасяват най-малките момченца по нощни ризи. Едва след това каза всичко, с което трябваше да започне веднага.

Не беше малко отмъщението, което щеше да застигне виновниците. Това бе война. Повече от хиляда мъже от вандалите и роднините им щяха да изкупят вината с живота си. А такава работа не се претупваше просто с два ескадрона.

Още същия ден щяха да изпратят съобщение по добри ездачи до всички стопанства на Фолкунги в Западна Готаланд. След седмица родовият тинг щеше да се събере в Биелбо, за да решат кога, къде и как да започнат войната.

Бойците от Форшвик го послушаха, а тези, които бяха изтичали при конете си, слязоха от тях засрамено. За Биргер обаче бе твърде късно да усмири рицаря Сигурд, който го гледаше през сълзи, но и с омраза, тъй като го бяха обвинили както за смъртта на брат му, така и в загубата на високо ценената Сесилия Роса. Биргер искрено се разкайваше за изплъзналите се от устата му думи в изблик на гняв, но реши, че моментът сега не бе подходящ за опити да замаже положението или да се сдобрят. Важно бе едно — да мисли за войната, защото неизбежно той щеше да бъде онзи, който щеше да поведе Фолкунгите на север.

Биргер се оттегли, отиде при горните кейове и разгледа дългата редица мъртви врагове. Бавно вървеше покрай тях и оглеждаше всеки следващ, за да провери дали там не се намираха лица или гербове върху ризници, или пък нещо друго, което да му е познато. Тъй като разпозна единствено герба с двата позлатени козела, предположи, че тези вандали идваха от Упланд.

Част от тях бяха избити с мотики или поразени с млатила за вършеене. На други пък вратовете бяха прерязани с нож. За беда щеше да е по-добре, ако бяха заловили няколко живи, за да узнаят кои са били и преди всичко кой ги е изпратил. Биргер обаче не смяташе, че би могъл да кори отчаяните жители на Форшвик, убили ранените врагове. Трябваше да се задоволят с това да прерисуват всички гербове, преди да изгорят мъртвите нападатели.

Биргер бе дълбоко потънал в мислите си и все пак почувства, че някой го наблюдава. Когато се обърна, там стоеше Грегерс, покрит със сажди, с разплакани очи и раздрани, кървави дрехи над ризницата си. Гледката го потресе мигновено и той протегна ръце, а синът му отиде при него с три леки скока.

— Грегерс, Грегерс, сине мой — промълви той и усети как сълзите му напираха отново, защото осъзна, че до този момент не се беше запитал какво се е случило със собствения му син. Държа го за малко здраво притиснат до себе си, докато търсеше думи.

— Ти си жив и си бил сред онези, които са ни спасили от още по-голямо нещастие — каза той, като отдалечи момчето от себе си, хвана го за раменете и го погледна в очите, без дори да се опитва да скрие сълзите си.

— Убих… осем мъже… с арбалета си — отвърна Грегерс тихо, на пресекулки, сякаш му костваше крайни усилия да пребори хлипанията си.

Тогава Биргер седна на един от грубите кнехтове на кея и направи знак на сина си да седне срещу него.

— Разкажи как стана, разкажи какво се случи преди две нощи — прикани го той възможно най-дружелюбно и бащински нежно. — Осем мъже, не е зле.

И Грегерс разказа, отначало пресекливо, запъвайки се с думите, как се събудил от нещо като слабо разтърсване в леглото и как малкото момчета в залата на младежите след това са свършили всичко по най-съобразителния за тях начин.

Докато слушаше разказа, Биргер сякаш виждаше всичко пред себе си и сам беше заел мястото на сина си Грегерс. Трябва да е станало точно както той разказваше и дори потънали в най-дълбоката и черна скръб, те все пак не можеха да не изпитват някаква гордост, задето момчета, които все още не бяха мъже, но бойци от Форшвик, бяха прогонили сто вандали и убили половината.

— Ти наистина си мой син, Грегерс — промълви той, когато чу разказа до края. — Пренебрегвах те, оставих те твърде дълго сам, без бащина любов и подкрепа. Най-напред те моля да ми простиш за това.

— Да простя на вас, баща ми? — попита Грегерс колебливо и поклати бавно глава. — Няма абсолютно нищо, за което да ви прощавам, нали ме направихте боец от Форшвик.

— Още не! — усмихна се Биргер тъжно и извади меча си. — Направи крачка напред и падни на колене!

Момчето постъпи, както му казаха, и Биргер обясни, че след битка важаха правила, различни от тези във време на мир, ето защо това сега бе възможно. После докосна с меча си най-напред лявото, после и дясното рамо на Грегерс и обяви, че когато се изправи, вече ще бъде боец от Форшвик с право на синя лента около ножницата на меча си.

Сега обаче не искаше да се разделят за дълго. Първо щяха да потеглят за Варнхем заедно с Алде, за да погребат скъпата Сесилия Роса до любимия й Арн Магнусон. После щяха да продължат към Биелбо. А във войната, която сега се задаваше, Грегерс щеше да язди до ярла с герба на Фолкунгите.

Момчето отново избухна в сълзи, когато се изправи като посветен боец от Форшвик, защото огромната черна мъка у него се примеси по непоносим начин с гордостта и с любовта към един баща, който за него беше повече копнеж и мечти, отколкото реалност.

II

Ингрид Улва добре осъзнаваше колко невъзможно би било за една вдовица, чиито коси тъкмо започваха да побеляват, да определя как щяха да организират войната. Дори нямаше достъп до шумните родови тингове, а една жена в никакъв случай не би могла да вразуми мъже, полудели от жажда за мъст.

Никога не бе разбирала напълно колко свят бе Форшвик за Фолкунгите. За нея това беше просто едно от най-големите стопанства и определено това, което носеше най-обилните богатства чрез всичките прекрасни предмети, които произвеждаха там. Но нали работилниците бяха спасени, а опожарените къщи можеха да бъдат изградени отново.

Тя скърбеше за Сесилия Роса безмерно повече, отколкото за едно изгорено до основи стопанство. Същото важеше и за скъпата й приятелка Улвхилде, която сега пристигна в Биелбо, за да могат заедно да изпият виното за помена на Сесилия Роса както преди няколко години бяха постъпили за Сесилия Бланка. Сега оставаха живи само две от четирите вдовици, които някога бяха управлявали кралството.

Улвхилде разказа, че синът й Емунд също бе побеснял от жажда за мъст. За мъжете в момента не можеше да става въпрос за нищо друго, освен да съберат всички сили, да отидат право при Кнут Холмгейрсон и да го убият заедно с хората му до един. Доколкото Улвхилде разбираше, те лесно щяха да постигнат това, което си бяха наумили. За Емунд и останалите мъже не бе опожарено просто едно стопанство, за тях то бе като Йерусалим. Стотици бяха вече Фолкунгите, прекарали младежките си години във Форшвик. Имаха си специални знаци и обичаи за поздрав, за да може възпитаник на Форшвик винаги да разпознае друг, дори да ги делят десетки години по възраст. А това не служеше само на приятелството, защото си имаха някакво непонятно правило един воин от Форшвик никога да не вади меч срещу друг. Както и да е, в момента бяха като обезумели и трудно щяха да ги накарат да действат разумно и обмислено.

Всичките опасения на Ингрид Улва за война на глупците се сбъднаха още първия път, когато чу Биргер да говори за плановете си. Въпреки това тя изчака два дни, след като се бе завърнал от Варнхем заедно с младия Грегерс. Макар да се пръскаше от нетърпение да вразуми Биргер, преди всички мъже да пристигнат с трясък в Биелбо и целият им разсъдък да изчезне в бъчвите с бира и гръмките клетви за свещено отмъщение, тя се насили да не отваря дума за войната. Накара Грегерс да разкаже високо и разпалено за първото си посещение във Варнхем, защото той никога не си бе представял, че в Скандинавия съществуваше толкова голям Божи храм. Биргер примами да се похвали как е накарал стария отец Гийом дьо Бурж в крайна сметка да отстъпи. Монахът най-вероятно бе направил това, само защото Биргер беше така хитър и ненадминат в преговорите, дивеше се тя невинно. Тогава той потвърди подробно колко трудно е изглеждало в началото, как отец Гийом създавал неприятности, понеже жени без знатен произход не можело да се погребват под светия под на църквата, но как Биргер тогава му припомнил, че това все пак беше жената, към която най-обичният син на Варнхем, Арн Магнусон, е изпитвал такава божествено вдъхновена любов, че е преживял двайсетгодишна война в Светите земи като рицар тамплиер. Както и можеше да се очаква, отец Гийом омекнал, щом чул да се споменава името на Арн Магнусон, което може би не се дължеше единствено на доказаната набожност на скъпия му дядо, а и на големите количества злато, с които църквата бе облагодетелствана тъкмо заради тази набожност. И така, с умелото съдействие на Биргер накрая всичко бе завършило добре. Сега Сесилия Роса почиваше за вечни времена под каменния под на Варнхем заедно с любимия си Арн.

Заупокойната литургия била много красива, но безкрайно дълга. С последното се съгласи и Грегерс.

Малко по малко Ингрид Улва търпеливо се домогваше до темата, за която най-много й се искаше да говорят, защото за нея лесно предсказуемата победа не означаваше нищо. Тя намираше за доста по-важен въпросът в чие име побеждаваха. Най-лошото беше в името на отмъщението, в името на свещеното скандинавско отмъщение. Затова пък най-добре беше в Божието име, но това си бяха просто думи. А и сега разполагаше с малко време да повлияе на Биргер, преди нахълтващи от всички посоки Фолкунги да превърнат Биелбо в лудница.

— Знам, че ти ще победиш, скъпи мой сине — започна тя спокойно и с престорена разсеяност една късна вечер, когато бяха останали сами и в Биелбо все още цареше мир. — И винаги съм знаела — продължи със същия тон и се направи, че се е оплела с преждата си, — че ти ще бъдеш онзи, който ще убие Кнут Холмгейрсон. Затова не ми бе особено приятно, че се упражняваше с него толкова много, понеже трупаше камъни върху собствения си гръб.

Както и целеше, тези й думи накараха Биргер да онемее. Той се взираше в нея, сякаш хиляди мисли преминаваха през главата му едновременно.

Биргер наистина остана поразен в мълчание и най-напред си помисли, че майка му бе единственият човек в кралството, който притежаваше това умение. Дори рицарят Бенгт вече не бе способен да го накара да млъкне с такава лекота. Тя беше много красива, помисли си след това объркан, и се говореше, че е отпратила хиляда кандидати за ръката й. Разбира се, това бяха просто хорски приказки, също както и онези за вещерските й умения. Но що се отнасяше до способността й да вижда бъдещето, той не беше толкова сигурен, защото, без съмнение, го бе правила много пъти и то не просто за глупости. И сега си седеше там в червените си цветове, които обожаваше да носи сякаш на инат в това главно средище на Фолкунги, и изглежда предпочиташе спокойно да се занимава с хурката си, вместо да говори за война. И все пак не можеше да е вярно, реши той накрая. Напротив, искаше да говорят сериозно, и така щеше да стане.

— Не е лошо предположението, че ще убия Кнут — заяви той накрая. — Някой от нас ще го направи, защото ще спечелим една война, както и ти каза. А както и двамата с теб мислим, тя най-вероятно ще завърши със смъртта на Кнут и роднините му ще обвинят мен. Е, моя скъпа, хитра, обичана майко, за какво всъщност искаш да говориш с мен?

— Най-напред в чие име смяташ да победиш? — попита тя нежно, все още приковала поглед във вълната, която предеше.

— Ще победя в името на Фолкунгите и на Форшвик — отсече Биргер.

— Това не е достатъчно добро — въздъхна Ингрид Улва и остави настрана хурката си, като погледна Биргер в очите спокойно и дълбоко. — Не е достатъчно добро, сине мой, измисли нещо по-подходящо.

— В името Божие? — предложи Биргер с изписана на устните насмешка. — Нали всички така казват. Ще имаме поне по двама духовници на наша страна, понеже Кнут вероятно разполага с един малодушен архиепископ на своя. Е?

— В името на Фолкунгите и на Бог, да, разбира се — съгласи се Ингрид Улва. — И все пак не е достатъчно добро.

— В такъв случай не знам какво има предвид скъпата ми майка. Но съм готов да слушам. Кажи ми нещо по-добро от Бог и Фолкунгите, ако можеш!

— Бог, крал Ерик Ериксон и Фолкунгите! — веднага отговори Ингрид Улва.

— Ерик Ериксон, куцото дете крал! — избухна Биргер стъписан. — Наистина ли искаш да довлека този урод от Дания и да сложа короната на главата му, когато главата на Кнут се търкулне на земята?

— Точно това искам да кажа — отговори Ингрид Улва спокойно, без да й мигне окото. — А сега те моля да ме изслушаш, без да ме прекъсваш.

— Слушам — потвърди Биргер с кратко кимване. — Но сега, скъпа майко, трябва да подбираш думите си като един Биргер Бруса, за да ме убедиш.

— Така и ще направя — отговори Ингрид Улва с едва доловима усмивка. — Ако не ме прекъсваш, не изтърчиш за бира, не пухтиш и не правиш гримаси.

— За сериозни разговори на четири очи няма нужда от опиянение. Това е мнението ми. Но говори най-сетне и ми кажи какви мисли криеш!

— Е, добре. Много са бегълците, преминали покрай Биелбо след размириците на север в Сьормланд. Там върлуват мъжете на Кнут. Хората в Сьормланд трябва да ги мразят. Затова пък жителите на Меларен те обожават заради многото освободени, които доведе вкъщи от Йосел. Това не е ли вярно?

— Всичко това е вярно, скъпа майко. Но какво общо има с нашата победа? И най-вече какво общо има със сакатия Ерик Ериксон?

— Нали нямаше да ме прекъсваш!

— Да, моля за извинение. Но кажи ми все пак, какво общо има това с Ерик Ериксон?

— Всичко! — отговори Ингрид Улва триумфално. — А сега се опитай все пак да ме слушаш, без да ме прекъсваш. Ще отидеш с войската си на север в Сьормланд. Ще разчистиш цялата провинция от хората на Кнут, но към самите й жители ще се отнасяш милостиво. Така ще изглежда, че имаш още по-основателна причина, когато се придвижиш до южния бряг на Меларен, където те познават не като опустошител начело на враждебна войска, а като освободител. Скоро Сьормланд, а също и Нерке ще бъдат очистени от хората на Кнут. И всички жители на двете провинции ще приветстват освободителя Биргер Магнусон от Биелбо и Фолкунгите му. Сега започваш ли да разбираш?

— Идеята ти е добра, така си и мислех да постъпя от самото начало. Но сега да се върнем на Ерик Ериксон!

— Гербът, който войската от юг ще носи, трябва да бъде същият като при Гестилрен, наполовина Ериковите корони, наполовина фолкунгския лъв. Това означава, че няма да бъдете търсещи отмъщение Фолкунги, делото не засяга само скъпия ви Форшвик. Става дума за кралството. И когато накрая, в Упланд или където и да е, заловите Кнут Холмгейрсон и го убиете, цялата вътрешна война ще приключи. Дошли сте в името на кралството и коронования крал Ерик, който беше благ владетел, а не главатар на вандали, както разбойникът Кнут. Сега вече трябва да разбираш.

Биргер дълго размишлява мълчалив. Ингрид Улва го наблюдаваше съсредоточено и видя, че думите й са били убедителни. Принуди се да положи усилия, за да не се усмихне от увереност в победата или гордост.

— Ах! — възкликна накрая Биргер. — Това, което казваш, съвсем не е толкова глупаво, скъпа майко. Но тази беше просто една от многото възможности, които обмислях преди тинга утре. А сега се налага да спя!

Биргер отиде до майка си и я целуна по челото, а после изчезна в тъмната стая с уверена крачка.

Ингрид Улва приближи восъчната свещ, вдигна отново хурката си и запреде вълната на прежда. Подсмихваше се. Скоро, помисли си, Биргер щеше да се ожени за кралска сестра.

На следващия ден в Биелбо се събра един родов тинг, кипящ от гняв и жажда за мъст. Само че сега беше ноември — най-неподходящият месец за война. Декемврийският мраз обаче щеше да скове земята и тогава можеха да яздят на север през Западен Арос и Еншопинг до двата замъка на Кнут — Вик и Ску — на юг от Източен Арос. Щяха да превземат крепостите, да ги опожарят, да избият безмилостно всички и да изгорят всяко стопанство на един ден път разстояние.

Така си го представяха Фолкунгите и преговорите започнаха с подобни предложения. Това би било най-малкото мислимо отмъщение за онзи, който бе виновен за оскверняването на Форшвик. Всички негови възпитаници, млади и стари, щяха да дойдат с хората от стопанствата си, да вземат и селяните от всички свои прилежащи чифлици и така да съберат над две хиляди дълги лъка.

Лагман Ескил за първи път присъстваше на родов тинг, но не му беше възможно като другите да седи на мястото си, докато се изказваше, а се разхождаше по пода с широка и мъжествена походка, както у дома, в собствената си зала, напрягаше прасци и обясняваше как беше най-добре да водят войната. Искаше да използват нови оръжия, особено при щурмуването на крепостта Вик, която беше по-силна от Ску. Говореше за trebuchet, сякаш всички знаеха какво е това, и как щяха да построят balista по няколко начина, за да успеят да разрушат стените с люлеещи се канари и да изстрелват огън в крепостта от голямо разстояние.

Въпреки че не всички разбираха това, което лагман Ескил изглежда имаше предвид, те до голяма степен бяха единодушни — това отмъщение щеше да бъде най-жестокото, което хората помнеха, и скоро всички горяха от нетърпение да потеглят с първия мраз, когато земята щеше да понесе колите с тежки оръжия и храна.

Биргер знаеше, че се налага да обърне наопаки всички тези планове, и все пак не се притесняваше от неуспех. Сякаш си беше възвърнал вярата в себе си, толкова осакатена по едно време, и сякаш трудната битка, която му предстоеше на този тинг, беше просто удоволствие. Той изчака чак до края на първия ден заседания, преди да се изправи и да заговори. Едва след час щяха да отидат на молитва в църквата на Биелбо, а после на вечеря в голямата зала. Биргер добре беше преценил момента. Не искаше разпри на самия тинг, а всеки да получи нещо, над което да размишлява и да спори с другите през нощта.

Тъй като обичаят в Биелбо от стари времена беше да не поднасят бира на говорителите, докато продължава тингът, мъжката жажда също щеше да му даде преимущество. Никой нямаше да иска да удължава тинга излишно до уморителни нощни разговори на гладен стомах.

След като най-накрая се бяха изказали всички, които желаеха да кажат нещо, и единодушието изглеждаше пълно — война следващия месец и крепостта Вик като най-важна цел — всички погледи се извърнаха към Биргер в очакване. Трябваше просто да се изправи и да удари меча си в масата без да продума, за да бъде всичко решено. Той обаче стана от мястото си бавно, със замислено изражение, за да покаже, че щеше да последва нещо различно от очакванията на роднините. По този начин накара залата да замлъкне, за да може да говори с нисък глас, без онази внушителност, която повечето бяха проявили.

— Мъката ни е голяма, както и гневът ни. Стократно ще отмъстим за роднините си, паднали с оръжие в ръка, както и за онези, които са били заклани позорно или са изгорели — започна той. — Няма да пестим усилията си, докато не убием Кнут Холмгейрсон и хората му. Дотук всички сме единодушни. Ще постигнем това с Божията помощ. Но няма да тръгнем на война през декември, а чак през май следващата година.

Тогава спря, понеже очакваният озадачен и ядовит шепот се разнесе из залата. Той знаеше, че сега се налага да убеждава, иначе позицията му на родов ярл изведнъж щеше да се окаже безпочвена. Тук беше необходимо да говори по-бързо и с по-голяма сила и той вдигна ръка, за да въдвори тишината отново.

— Няма да тръгнем на война следващия месец, защото ние не търсим малка победа — продължи той. — А тъкмо такава би била тя, ако просто превземем крепостта Вик и къщичката Ску, което може да се окаже също толкова трудно в суровата зима. И пак ще бъде една малка победа, а това, към което ще тръгнем ние, е най-голямата победа на Фолкунгите за всички времена и нещо повече дори от справедливото ни отмъщение. Ако превземем крепостта Вик още до Нова година, за което толкова много от вас говориха така дръзко и мъжествено, какво ще сме постигнали с това? Да, отмъщение, но какво още? Кой ще бъде тогава крал и къде ще се намира кралският съвет, когато Кнут изстине? С това цялото ни кралство ли ще бъде оставено на произвола на бродещи разбойници и грабители? Тогава ние просто ще се оттеглим вкъщи, за да отпразнуваме победата си с пищни гощавки в очакване на жадни за отмъщение упландци? Не, тогава няма да сме спечелили много. Скоро ще си имаме причини да тръгнем на нови военни походи, за да си отмъстим още по-жестоко, по същия начин, както кървавото възмездие в миналото можеше да опустоши цели провинции.

Биргер направи пауза и премести поглед от лице на лице сред говорителите на фолкунгските стопанства. Те седяха с намръщени чела, но тихи и това бе добър знак в този момент, когато беше изрекъл най-трудното.

— А сега пък ще ви кажа как ще постъпим — продължи той, окуражен от напрегнатото внимание в залата. — Най-напред ще доведем обратно коронования ни крал Ерик Ериксон, защото най-отпред във войската си ще носим два герба, за да ги виждат всички. Единият е на Форшвик, другият е този, който носихме при Гестилрен — наполовина на Фолкунгите, наполовина на Ериковия род, защото този е гербът на кралството. На север няма да потеглят кръвожадни фолкунгски отмъстители, а кралската войска, тръгнала да накаже бунтовници. Разликата ще бъде голяма, както и победата ни. Хладнокръвно и след внимателно обмисляне ще изпратим на север две войски през май: едната към Нишопинг, другата към Йоребру. Именно в Сьормланд и Нерке се крие ключът към победата, защото народът там ще ни посрещне като освободители, а не като армия опустошители от юга. Щателно ще пречистим и Сьормланд, и Нерке, от всички плячкосници и съдебни пристави в служба на Кнут Холмгейрсон. Ще използваме цялото лято, за да изтръгнем тези земи от лапите на Кнут. Тогава ще го държим притиснат в Упланд. Ще заобиколим Меларен и ще се прицелим в сърцето му — крепостите Вик и Ску. Така ще му се наложи да ни посрещне с войската си или да избяга. След това можем да превземем Вик и да го опожарим, ако пожелаем. И тогава упландците няма да могат да се отправят на юг, за да си отмъстят на нас, Фолкунгите, дори и да им е останал някакъв водач. Могат единствено да се вдигнат на бунт срещу крал Ерик и да се изправят не само срещу нас, а и срещу хората от Сьормланд и Нерке, които още през лятото ще сме спечелили за нашата кауза. По този начин ще извоюваме много по-голяма победа, отколкото просто чрез страховито отмъщение. Със сигурност победата ни ще остане безсмъртна. И все пак ще си получим възмездието. Когато пристигнах във Форшвик и видях горчивата скръб и опустошението, обещах стократно отмъщение. Сега мога да повторя това обещание, ако постъпим, както аз казвам.

Мълчанието, което продължаваше да тегне над залата, щом Биргер седна на мястото си, го убеди наравно със замислените физиономии на всичките му роднини, че ще получи това, което иска.

Отне време, преди някой да изяви желание да се изкаже отново и да бъдат повдигнати отделни безсилни възражения. Един казваше, че само си създават повече работа, като тръгват да водят Ериковото дете крал, когато би било по-добре да изберат собствен владетел. Друг спомена кротко, че са се оплитали в този въпрос и преди, тъй като нямаше някой изявен претендент за престола от Фолкунгите. Не казаха много повече.

Нямаше нужда Биргер да се изказва допълнително, стана време за молитва и вечеря. Дори брат му, лагман Ескил, замислено кимна в съгласие.

С това повече от половината победа вече бе извоювана, каза си Биргер и се зачуди как и кога да отпътува за Дания, за да намери Ерик Куция и да го убеди, а в най-лошия случай неговите наивни съветници, да се върне в страната, където е бил коронясан за крал, но позорно прогонен от собствените си роднини. Дали тогава би било разумно да си каже направо, че тези родственици бяха осъдени на смърт? Или щеше да се задоволи само с обещанието за сигурна победа?

Както и да е, войната вече бе решена. Освен това му носеше облекчение, че е спечелил време, за да се подготви старателно, вместо да се втурнат на зле обмислено плячкосване, което би довело само до излишна смърт. За истинската победа не биваше да умират без причина нито собствени роднини, нито врагове.

След разтопяването на ледовете на следващата пролет крал Ерик Ериксон пристигна по Ветерн в крепостта Арнес, където господарят Торгилс Ескилсон щеше да отговаря за сигурността му, докато спечелят войната. Арнес беше много по-силен от Нес на Висинг и не би могъл да бъде превзет дори с оръжията за обсада на новото време, за които лагман Ескил бе говорил така разгорещено. Арнес, както и Имсеборг, Форшвик и Биелбо, щеше да се превърне в защита на Западна и Източна Готаланд срещу всякакви вражески набези. А фолкунгски ескадрони щяха да излизат от тези крепости всеки ден, за да търсят и най-малкия знак за неприятели от северните местности.

Рицарят Бенгт и Биргер стояха вече повече от месец заедно в Биелбо, за да подготвят войната, и скоро бяха единодушни, че не можеха да оставят родните места незащитени в размирни времена, а спокойно биха си осигурили победата срещу упландците с малко повече от половината конница на Фолкунгите. Тъй като не възнамеряваха да пристигнат в Сьормланд и Нерке като вражеска армия от грабители, Биргер разчиташе да накара хората там да се сплотят зад кралския герб. Очевидно при сегашното положение жителите и на Сьормланд, и на Нерке щяха да бъдат изтощени до смърт от приставите и вандалите на Кнут Холмгейрсон.

И все пак милостта към хората на север от горите си имаше една ясна граница. Тази зима във Форшвик шиха и оцветяваха не само нови знамена за войската. Бяха изрисували и два листа пергамент, които изобразяваха всички гербове от доспехи и щитове, намерени сред убитите вандали там. Всеки мъж, когото срещнеха да носи някой от тези знаци, безусловно щеше да загуби живота си.

Нуждаеха се от две еднакви карти с гербовете на враговете, защото Фолкунгите щяха да тръгнат на север, разделени на два по-малки въоръжени отряда вместо в един голям. Бенгт Елинсон бе главнокомандващ на единия с рицаря Сигурд като най-приближен. Събраха се в Имсеборг, за да преминат най-напред през Тиведен към Йоребру, а след това на север от Йелмарен към Арбуга и накрая Стренгнес.

Отрядът, който Биргер щеше да поведе заедно с рицаря Емунд Юнсон като най-приближен, имаше за първа спирка Нишопинг, щеше да продължи на север към Сьодертелие, а после на запад към Стренгнес. Войските на Биргер и рицаря Бенгт щяха да се съберат в Стренгнес около празника на свети Лаврентий в началото на август. Едва тогава щеше да дойде времето да попълнят силите с пехотинци и стрелци с дълги лъкове, които през лятото нямаше да имат друга работа във войската, освен да бъхтят доста дълъг път.

След като двата отряда обхванеха по този начин целите Нерке и Сьормланд, тези провинции трябваше да са очистени от всеки пристав и злодей под командването на Кнут Холмгейрсон. Тогава наближаваше голямата война.

Това, което Фолкунгите проведоха, дълго време изглеждаше като много чудновато организирана война. Двете войски мудно се придвижваха на север през светлите летни местности с птичи песни и мирна сеитба.

Цялото въодушевление на младия Грегерс, който безмерно горд и с разтуптяно сърце бе потеглил до баща си, родовия ярл, начело на ескадроните от Форшвик, впоследствие се стопи. По дългия път от Линшьопинг към Нишопинг не срещнаха нито един враг и преди да влязат в Нишопинг, цялата войска спря в стопанството на Херве Троле, за да си почине два дни, докато поправяха коли и чистеха всички оръжия. За Грегерс тази война изглеждаше като началото на дълго лятно пътешествие, което скоро стана еднообразно.

Биргер обаче си имаше основателни причини да направи тази почивка у Херве Троле, който принадлежеше към род с голямо влияние в Сьормланд, а сега спадаше и към Фолкунгите чрез брака си с дъщерята на Бенгт Елинсон, Магнхилд. Какво имаха да обмислят баща му и този Херве Троле, Грегерс разбра едва по-късно, когато престоят в стопанството завърши с присъединяването на господаря Херве към войската заедно с десет конници, след като преди това щедро бе допринесъл към припасите от пушено и осолено месо. Сега знаменосецът му трябваше да язди начело с герба на двора, който беше нов и изобразяваше три символа: бягащия червен вълк, който беше старият знак на рода Улв, трол с отрязана глава и златистия фолкунгски лъв.

Едва след като една малка група конници от войската влезе в Нишопинг със знаменосците си най-отпред, Грегерс започна да разбира как баща му бе замислил този военен поход. Когато се срещнаха с гражданите за обсъждане, ярл Биргер разви една була с кралски печат, която разрешаваше на града две години освобождаване от данъци, ако се обявят за законни поданици на крал Ерик Ериксон. За гражданите на Нишопинг, жестоко ограбен от приставите на Кнут Дългия, това спасение се оказа твърде голямо, за да отговорят с "не". От момента, в който тържествено положиха печатите си върху кралската була, имаха законното право да изхвърлят или дори да убият всеки, който дойдеше да събира данъци за Кнут Дългия.

На път на север към Сьодертелие, след два дни обилна гощавка в Нишопинг и подновени запаси, Биргер започна да обяснява на нетърпеливия си син как преминаваше тази война. Постепенно щяха да влязат в битка, но тогава срещу един самотен и притиснат натясно противник. Всеки град, който се присъединяваше към Ерик Ериксон, бе загубен за Кнут Холмгейрсон. Може би такова водене на война изглеждаше дребнаво, но накрая щеше да се окаже пагубно за Кнут Дългия.

Далеч пред войската през цялото време яздеше ескадрон от Форшвик в пълно бойно снаряжение. На мирните пътници разказваха, че няма нужда да се боят от кралската армия, която приближаваше по-назад по пътя, спираха и разказваха това и във всяко стопанство. В същото време разпитваха за приставите и разбойниците на Кнут Дългия, къде са видели такива за последно или къде можеше да се предполага, че пребивават. Тогава и селяни, и пътници се показваха повече от благосклонни да ги насочат. По този начин войната през цялото време се водеше пред войската, но на малки стъпки и без много шум.

Освен това по пътищата имаше най-голяма възможност фолкунгските разузнавачи да се натъкнат на нищо неподозиращи кралски пристави или пък още по-добре — грабители от Упланд. Тогава изобщо не питаха, а нахлупваха шлемовете и нападаха незабавно. Един ескадрон от Форшвик бе много по-силен от два пъти повече врагове на кон, а дори и нежеланите пристави на Кнут Дългия не яздеха на по-големи групи.

Точно преди Сьодертелие на Грегерс се удаде да види първите ясни признаци на тази тиха война, която предхождаше главната войска. В една дъбрава висяха и се клатеха на вятъра петнайсет мъже. По скования и изкривен начин, по който висяха, можеше да се заключи, че бяха убити, преди да ги закачат за предупреждение. По ризниците им можеше да се познае, че някои бяха служили на крал Кнут Дългия, а други идваха от упландски родове или от Вестманланд.

В Сьодертелие до голяма степен повториха преговорите от Нишопинг и с това втори, макар и значително по-малък град, бе паднал във властта на крал Ерик Ериксон без кръвопролитие.

Тогава войската свърна на запад, премина бавно през Сьормланд, спираше във всяко стопанство, не плячкосваше нищо и освобождаваше от данъци за две години всеки, който имаше възможност да допринесе за войската. Слухът за щедрото завръщане на крал Ерик Ериксон на престола скоро се разнесе далеч пред мудно напредващата войска. От време на време идваха конници и разказваха за съдебни пристави или грабители и Биргер веднага изпращаше един-два ескадрона, за да избият всички, които успееха да открият. Бавно и сигурно разчистиха цяла Сьормланд от хората на крал Кнут.

По същия бавен, но почти мирен начин Бенгт Елинсон и рицарят Сигурд прекосиха Нерке и без затруднения накараха град Йоребру да се присъедини към крал Ерик Ериксон. Алчността, проявена от Кнут Дългия и приставите му, жестоко удари срещу самите тях.

По уреченото време, точно преди празника на свети Лаврентий, двете войски се срещнаха близо до Стренгнес при една крепост на пристав, която отрядът на Бенгт държеше под обсада вече няколко дни. За защитниците в дървеното укрепление бе потискащо да гледат как вражеската войска отвъд стените вече се удвояваше и как сред множеството знамена, които носеха, имаше такива от всички градове и всички големи родове както в Сьормланд, така и в Нерке. Единствена тази крепост не бе изтръгната от ръцете на крал Кнут Дългия, но куражът на защитниците започваше да намалява с всеки изминал час.

Биргер и Бенгт Елинсон не бързаха, а разпънаха палатките си на подобаващо разстояние от крепостта, която щяха да завземат при последното си спиране, преди да влязат в Стренгнес. Имаха много да си разказват за изминалите летни месеци и преживяванията им доста си приличаха. Забавляваха се един друг, като споделяха по някоя смешка, като например как една група пристави се врязала право в ескадрон много млади воини от Форшвик и не осъзнала сериозността на ситуацията, преди всички да се сгромолясат на земята умиращи, или пък за селяни, които дотърчавали запъхтени през нощта и разказвали, че злото се е отприщило и грабители са на път към стопанствата им. А за всяка подобна малка намеса си спечелваха сто нови привърженици. Това бе война, за каквато никой не беше чувал да се говори преди, война, подобна на чудо, в която войската през цялото време ставаше по-силна, а завладените се подчиняваха на завоевателя с най-голямо въодушевление. Тъй като нито пристави, нито грабители оставаха живи след кратките си и изненадващи срещи с фолкунгските конници, можеха само да гадаят доколко Кнут Холмгейрсон е разбрал или не, каква смъртоносна опасност наближаваше. Ясно бе, че не би могъл да получи информация от мъже, натъкнали се на врага или поне видели го от разстояние, защото конниците от Форшвик винаги успяваха да настигнат побягнали ездачи и им беше строго заповядано да го правят. Чак сега, след три месеца, те се изправяха пред малко по-сериозна задача. Досега бяха загубили едва неколцина от двете войски. Това обаче не бе станало в битка, а при неизбежните случки, когато множество въоръжени мъже прекосява страната. Някой арбалет стреляше по грешка, някой бе паднал от пощръклял кон и оставаше увиснал за стремената по време на пиянска кавга и тем подобни дреболии.

Въпросът сега беше едва ли не дали да завземат тази крепост с щурм или с преговори. Две неща говореха за второто. Ако пропуснеха да опожарят укреплението, не рискуваха солидния сандък с данъци, какъвто най-вероятно имаха вътре. А дадяха ли на хората на Кнут свободен път, скоро щяха да изтичат при него и да му разкажат какво се е случило в Сьормланд и Нерке. Ако тогава имаха късмет, той щеше така да се разгневи, че нямаше да мисли трезво, щеше да подгони хората си към броните и да дотърчи стремително и доброволно към смъртта си.

Имаше обаче причини и за превземането на крепостта с щурм и така да не допуснат някой да си тръгне свободен. Досега нито Биргер, нито рицарят Бенгт бяха срещнали мъже с такива гербове по дрехите и щитовете си, каквито бяха намерили във Форшвик след нападението на вандалите. А на родовия тинг Биргер се беше заклел да отмъсти.

Ако сега оставеха тази крепост с преговори да спечели свободен пропуск, нямаше да бъде лесно да гледат как мъже с вандалските гербове излизат по пътя към свободата. Това щеше да предизвика голяма врява сред Фолкунгите и тогава с право можеха да кажат, че Биргер не държи на думата си.

Измяната е възможност, вдигна рамене Бенгт Елинсон. Щом обитателите на крепостта тръгнеха да излизат, просто щяха да отведат настрана онези, които носеха правилните знаци и да им кажат, че за вандали и роднините им свободният пропуск не важи, само кървавото отмъщение.

По-лошата възможност бе опитът да избегнат измяната, като от самото начало изредят изключенията и помолят да им предадат определени вандали, преди да продължат преговорите, ако вътре имаше от тях.

Това не бе добро решение, бързо се съгласиха. Ако защитниците на крепостта узнаеха предварително кои от тях бяха осъдени на смърт заради родовите цветове, които носеха, кутсузлиите веднага щяха да изхлузят ризниците си и да ги изгорят.

Накрая рицарят Бенгт предложи да поизчакат известно време, понеже всичко досега вървеше по-бързо и лесно от очакваното. Имаха няколко месеца пред себе си преди заключителната битка срещу Кнут Холмгейрсон. Освен това тази крепост не беше строена, за да издържи на продължителна обсада, а по-скоро изглеждаше като хранилище за сандъците с данъци. Ето защо не знаеха колко големи запаси имаха там вътре, но във всички случаи щеше да бъде удобно да оставят провизиите да намаляват, а страхът от обкръжаващите ги обсадители същевременно да нараства. Изменеше ли им куражът там вътре, защитниците може би сами щяха да започнат преговори за свободен пропуск. Докато ги бяха оставили да се потят в крепостта, Биргер можеше да отиде до Стренгнес и да осъществи преговорите си в последния град на Сьормланд, който още не се бе присъединил към кралската войска.

А когато Биргер два дни по-късно влезе в Стренгнес пред могъщата стена от знамена, която сега спадаше към войската му, той бе посрещнат с пищно представление, каквото в никакъв случай не бе очаквал. По продължение на главната улица пред катедралата и пристанището гражданите стояха със сини и сребристи знаменца в ръце, славеха Бога и благославяха пристигналия завоевател. Изглеждаше толкова преувеличено, че той заподозря някаква лукава клопка и разбра всичко, чак когато седна сред управителите на града и сплашения епископ. Повече от трийсет от жителите на града били сред пленниците на Йосел. Щом чули, че идва не друг, а Биргер Магнусон, те убедили всички, че тук не става въпрос за отбрана срещу враг, а трябва да посрещнат приятел, на когото са длъжници. По време на цялото пътешествие Биргер не бе присъствал на по-лесни преговори за двете години без данъци в замяна на преданост към крал Ерик Ериксон. Щеше да стигне и една година или пък, ако искаше да преговаря по-сурово, шест месеца, осъзна той по-късно. Все пак прие прозрението по-скоро със задоволство, отколкото с дребнава пресметливост. Не беше лоша спогодбата, която сключиха в Стренгнес, тъй като с нея целите Сьормланд и Нерке бяха присъединени към крал Ерик Ериксон.

В продължение на две седмици обсадителите строиха катапулти и събираха смола и друг вид гориво преди щурма на крепостта с приставите. През това време защитниците не направиха и един опит за пробив. Стрелите им долитаха в малки количества и с нищожна сериозност, когато някой конник ги предизвикаше, като яздеше плътно покрай защитните валове.

След седмица на жарко слънце Биргер определи, че щяха да започнат атаката, поне за да проверят волята за съпротива на отбранителите. Нощите на август бяха станали по-тъмни и тъй като мъжете в крепостта на този етап най-вероятно си мислеха, че врагът възнамеряваше да се опита да ги умори от глад, нападението дойде напълно изненадващо.

Един час преди разсъмване небето се освети, като че беше ден. Огнени кълба и горящи стрели нападаха върху крепостта от всички посоки. Пожарите се разпалиха добре на няколко места, преди отбранителите вътре да наскачат от съня си и да започнат гасенето.

Хиляда мъже стояха готови със стълби за щурмуване в очакване на заповед за нападение. Биргер обаче ги задържа. Той наблюдаваше от един нисък хълм заедно с рицарите Бенгт, Емунд и киселия и навъсен Сигурд. Всичките стигнаха до едно и също заключение. Ако започнеха щурма сега, щяха да превземат крепостта с цената на сто от своите. Тогава обаче битката щеше да попречи на гасенето на пожарите, крепостта щеше да изгори до основи и всички защитници да загинат — или вътре в горящия ад, или като избягат навън при очакващите ги конници. Но в пожара щяха да бъдат унищожени и златото, и среброто, плячкосани от жителите на Сьормланд и Нерке. Затова пък ако ги оставеха да гасят пожара необезпокоявани там вътре, командирите им със сигурност щяха да се погрижат да защитават до последно точно сандъците със съкровища.

— Ето каква е опасността от строенето на дървени крепости за пристави — заключи Биргер. — Може би огънят ще свърши цялата работа вместо нас, може би бихме могли да подготвим нови огнени залпове, точно когато онези вътре решат, че са погасили пожарите. Тогава ще победим, без да загубим и един живот от нашите. Какво мислите?

— Ако изпратим стълбите за щурмуване сега, всичко ще приключи, преди да стане време за обед, а няма и нужда да пилеем повече време — отвърна рицарят Сигурд с извърнато лице, сякаш не желаеше да поглежда Биргер в очите, докато говореше с него.

— Аз също не виждам причина да удължаваме мъките за която и да е страна — съгласи се рицарят Емунд.

— А ти, Бенгт, какво е твоето мнение? — попита Биргер, без да издава собственото си виждане.

— На мен ми се иска най-много онези вътре да се предадат безусловно и при това да са спасили всичкото злато и сребро, което си въобразяват, че могат да използват в пазарлъци за живота си — отговори рицарят Бенгт.

— Мъдро — съгласи се Биргер и се престори, че размишлява известно време, преди да даде заповед на воините със стълби да се оттеглят и вместо това да се подготви втори огнен залп.

Когато час по-късно изпратиха втората партида огън, на много места все още гореше, въпреки че отбранителите трябва да се бяха бъхтили като волове, за да угасят пожарите. Сега всичко пламна отново и още по-силно, защото този път срещу вече разпален огън в катапултите бяха сложили бъчви с борово масло. Когато всяка подобна бъчва прехвърлеше дървените стени и попаднеше в огньовете, скоро можеше да се види сноп бял, искрящ огън да се издига към небето.

Вече беше напълно светло. Слънцето бе изгряло преди час и денят обещаваше да бъде топъл и хубав без капчица дъжд.

Пред портите на дървената крепост чакаха два ескадрона конници и петстотин пехотинци с копия и брадви. По-голямата част от войската обаче се бе оттеглила на спокойна закуска. Мъжете лежаха разпръснати, дъвчеха и пиеха пред горящата крепост, където огънят изглеждаше упорит като греха, въпреки че беше разбираемо как усилено се мъчеха там вътре да го потушат с вода и мокри кравешки кожи или каквото там имаха под ръка. На едно място огънят така се беше впил и от външната страна на дървените ограждения, че бе невъзможно да го угасят отвътре и там бавно, но сигурно се отваряше толкова голяма дупка, че скоро щеше да бъде възможно да нахлуят на кон, по двама мъже един до друг.

Биргер и Бенгт седяха на удобно, сигурно разстояние под разпънато платно за палатка и наблюдаваха представлението, докато пиеха сутрешната си бира и хапваха пушена шунка — най-обичайната им храна на бойното поле освен хляба, който постоянно получаваха от освободени от данъци стопанства, покрай които беше минала войската.

— На онези вътре трябва да им е като в ада — промърмори Биргер замислено. — Значи така са се чувствали брат ми Карл и родственикът ни Карл Глухия, когато са умрели. Както казах, едва ли ще построим повече дървени крепости в кралството ни.

— Ако аз и ти командвахме там вътре, какво мислиш, че бихме направили сега? — попита Бенгт Елинсон, без да обръща внимание на мислите за покойни роднини.

— Аз щях да ти кажа, че няма надежда, че се налага да преговаряме — отвърна Биргер. — Щом врагът навън е успял да запрати два такива огнени залпа по нас, то може да изстреля още един или два, само чака да се опечем сами или да преговаряме. Все тая с преговорите, защото никога няма да задържим крепостта — в момента се намираме в смъртна клопка, по-лоша, отколкото ако бяхме опитали пробив в началото.

След закуската Биргер си легна да поспи няколко часа, и когато се събуди, понеже някой леко го дърпаше за ръката, той беше доста сигурен какво ги очакваше.

Всички пожари вътре в крепостта бяха изгасени, но все още тлееше и пушеше на много места. В стените зееха няколко големи дупки и вече нямаше нужда от стълби, за да щурмуват. Един от военачалниците на крепостта бе излязъл и поискал свободен пропуск за вражеския ярл. Биргер веднага отпрати вестителя със съобщението, че незабавно ще приеме посредника и с фолкунгска чест му обещава свободен пропуск.

След миг дойде един покрит със сажди мъж, с прогорени и разкъсани остатъци от синя ризница с Ериковите корони над бронята си. Биргер заповяда да му дадат столче и бокал бира, за да се поохлади, преди да изложи посланието си. Наблюдаваше със замислена усмивка как победеният допря чашата с бира до устата си и пи така лакомо, че доста изтече по врата и гърдите му, преди да остави празния съд със звучно стенание. Тогава Биргер предположи, че там вътре всичката вода беше свършила.

— Аз съм Биргер Магнусон, ярл на Фолкунгите и военачалник на крал Ерик Ериксон и те поздравявам със свободен пропуск, приставе. Кажи ми името си! — започна Биргер сурово.

— Аз съм Стюре Свантесон от козия род, пристав на крал Кнут в Сьормланд и Нерке — отвърна другият на висок глас, сякаш въпреки безнадеждното си положение все пак искаше да се покаже дързък.

— Кнут Холмгейрсон вече няма пристави в провинциите, които назова. Какъв си ти тогава? — попита Биргер с по-нисък глас и впери поглед в победения.

Не получи друг отговор, освен наведена глава.

— Имаме две възможности за избор — продължи Биргер. — След половин час ти и всичките ти мъже ще излезете навън. Няма да носите оръжие. Тогава много от вас, но не всички, ще спасят живота си. Втората възможност е да останете и да се браните. Тогава ти давам дума, че нито един от вас няма да се измъкне жив. Други условия за преговори не съществуват, а сега като мъж на честта отнеси това послание на роднините си!

С това Биргер се изправи, за да покаже, че разговорът беше приключил, и отпрати с ръка вражеския посредник, преди да му обърне гръб и да се оттегли.

След по-малко от половин час напуканата и обгоряла порта на крепостта се отвори и тълпа покрити със сажди бранители излязоха с наведени глави, без оръжия. Бяха малко повече от сто и петдесет.

Много от тях бяха допуснали смъртоносна грешка. Онези, които бяха по-знатни от останалите и имаха собствени гербове, очакваха по-добро отношение от победителите — може би бира и гощавка същата вечер, затова излязоха с ризниците си на показ и с щитове в ръка. Когато след това ги хванаха за ръка и ги отведоха встрани от голямата група, те изглеждаха наивно облекчени, понеже още не бяха разбрали.

Тъкмо от тази крепост бяха заловени повечето мъже, които бяха нападнали и опожарили почти целия Форшвик. Ето защо нито Бенгт, нито Биргер се бяха натъкнали на някои от тези особено желани врагове по целия си път на север през страната. Близо една трета от покритите със сажди победени имаха герб, който бе изобразен на двата свитъка пергаменти, изготвени с изкусна прецизност от стъклари и тъкачи през дългите, студени зимни нощи в опустошения Форшвик.

Биргер заповяда старателно да разделят пленниците на две групи, за да останат сами всички с търсените гербове по ризниците и щитовете си и да ги завържат. След това накараха двете групи пленници да седнат на земята на известно разстояние едни от други под охраната на пехотинци, докато Стюре Свантесон, господарят на крепостта, бе принуден да се върне там заедно с Биргер и тримата му командири, както и дванайсет воини от Форшвик с извадени мечове.

Сякаш стъпваха в преддверието на ада, помисли си Биргер, щом видя разрухата вътре и усети вонята на изгорено месо в тлеещата горещина. По целия двор лежаха мъртви, а покрай срутените и овъглени къщи и стени се виждаха много черни, сгърчени трупове, свити на кълбо като деца. Онзи, който бе преживял това, трябваше да приветства палача като освободител.

Врагът бе имал благоразумието да остави всички оръжия на една голяма и подредена купчина в двора и приставът Стюре услужливо отведе победилите го до една стая, обградена с мокри кравешки кожи и накиснати във вода шаячни чаршафи, от които се издигаше пара. Там вътре се намираха все още защитените му средства от данъци, но също и четири сандъка със сребърни монети и злато на стойност близо сто марки. Гледаха ли на това като на военна плячка, целият поход щеше да бъде щедро заплатен, а да остане и солиден излишък.

Не бе останало много за спасяване от провизиите в крепостта — всичко беше или изгоряло, или развалено от водата. Двата кладенеца на двора бяха напълно изпразнени, а в тинята на дъното имаше шаяк, който се бяха опитали да навлажнят с последните капки вода.

Биргер заповяда добре да се погрижат за намереното в стаята за събрано от данъци, да го изпратят в кралския Нес заедно със златото и среброто, и да ги заключат в съкровищницата в подземието на източната кула. Не след дълго щяха да върнат много от парите на онези в Сьормланд и Нерке, на които са били наложени несправедливи данъци или пък са били ограбени. А от излишъка крал Ерик щеше да получи нелоша компенсация за данъците, от които бе принуден да се откаже за две години.

След като крепостта беше разчистена от всичко ценно и най-накрая можеха да я изгорят до основи, започна онази част от победата, за която много от Фолкунгите отдавна говореха, мечтаеха и се хвалеха, и която бяха обрисували едни на други в най-светли краски около многобройните лагерни огньове по време на похода или през дългите, еднообразни дни на кон под проливния дъжд.

Донесоха каменен блок и брадва, а Биргер предложи на пристава Стюре да вземе брадвата, като с това спаси собствения си живот. Ако откажеше, щеше да се присъедини към групата от осъдени избраници и да предаде брадвата на най-приближения си. Близо четиридесет мъже щяха да загубят главата си, така че това бе изтощителна работа, която заслужаваше миг почивка с бира от време на време.

Приставът Стюре пребледня под саждите, щом чу това предложение. Той се прекръсти, падна на колене и се помоли. След това с наведена глава отиде при онази група, която щяха да обезглавят, и се остави да му завържат ръцете. За това си спечели голямо уважение както сред победителите, така и сред победените.

После Биргер накара да предадат предложението на втория по ранг след пристава, който също носеше цветовете на Ерик на ризницата си. Този мъж се задоволи с прекръстването, после си плю на ръцете, отиде до брадвата и я грабна с две ръце. Тогава Биргер му заповяда да остави пристава Стюре последен.

Отвеждаха вързаните вандали един по един до техния роднина палач и докато главите им се търкаляха в една нарастваща локва кръв пред мястото за екзекуции, откъм победителите се чуваха смях и ревове, а победените пленници седяха с извърнат поглед.

Когато остана само приставът Стюре и, хлъзгайки се във всичката съсирена кръв, го отведоха при палача, поизтощен и доста замаян след почивките със силна бира, Биргер вдигна ръка, помилва Стюре и му каза, че е свободен, заедно с най-приближения му мъж — палача, както и всички останали пленници. Добави две неща. Първо: посланието, което искаше да предадат на Кнут Дългия, вероятно бе ясно, без да се налага да го облича в многобройни думи. Второ: палачът беше под негова защита, докато се намираше в Сьормланд.

В тази провинция наистина не бяха виждали пристав, така забързан да си отиде, и това стана повод за много смях и шеги.

Преди да позволят на победените да си отидат, ги подложиха на още едно изтезание. Получиха заповед да свалят броните на обезглавените си роднини и да ги измият в един поток, да съберат труповете на клада вътре в крепостта, а след това да я изгорят цялата. Чак след това можеха да си тръгнат с писмен пропуск, с помощта на който да се придвижат през Сьормланд на север към Вестманланд и Упланд — по същия път, съобщи им Биргер на сбогуване, по който той самият щеше да дойде по-късно тази есен.

С това лесната и приятна част от военния поход на Биргер бе приключена и победителите празнуваха победата с тридневни угощения с бира в палатковия си лагер, а онези, които предпочитаха — в самия Стренгнес. Там, както и в повечето градове около Меларен, всеки мъж в дрехи на Фолкунг вървеше в безопасност независимо колко беше пиян, защото трябваше само да измънка няколко заваляни думи, че е човек на Биргер Магнусон, за да го посрещнат с невъобразимо доброжелателство и уважение.

Предстоящата война щеше да бъде различна. Пътят през Сьормланд и Нерке приличаше по-скоро на кралска обиколка из страната, отколкото на война. Когато войската се приготви за потегляне, Биргер говори строго и напомни, че дните на спокойствие са свършили. Във Вестманланд и Упланд войната щеше да изглежда така, както сигурно повечето бяха очаквали в началото, когато тръгнаха на път в меката майска вечер. Сега се отправяха към сърцето на врага и никой не можеше да се надява на почивка, преди да е паднала главата на Кнут Дългия.

В средата на ноември фолкунгската войска разпъна лагер на равнината пред Еншопинг. Зад гърба си имаха гора, а гледката напред към града бе свободна. На здрачаване забелязаха армията на Кнут Дългия да излиза от Еншопинг и да разпъва лагер толкова близо, че ясно се виждаха огньовете, които палеха, а от време на време се чуваха смях и гласове в тихата нощ. Цяла година без един ден бе изминала от оскверняването на Форшвик.

Грегерс Биргерсон не можеше да заспи по никакъв начин. През изминалата година, откакто баща му с правото на родов ярл го бе провъзгласим за воин от Форшвик, той бе видял много от лицата на войната, които не беше очаквал или дори не би могъл да си представи. Сьормланд и Нерке бяха завладени на цена, по-ниска от триста убити врагове и едва десет свои. Но голямата битка предстоеше с неумолимото настъпване на зората и преди вечернята няколко хиляди мъже щяха да легнат мъртви на равнината пред Еншопинг.

Тази мисъл беше нереална — като да сънуваш, че сънуваш. Макар баща му и воините в неговия съвет да бяха убедени в победата, все пак сега стояха пред цялата събрана сила на Кнут Дългия, жаждата за отмъщението трябва да беше голяма и всички да се бият за живота си. А и те не бяха по-малко убедени в победата от Фолкунгите. Това беше различно от опожаряването на някаква си малка крепост на пристави.

Потеше се и се въртеше наляво-надясно като змия под кожената си завивка, без да може да намери поза, която повече да го унася в сън. Накрая стана тихо и излезе навън в лагера. Въздухът беше суров и студен, малко огньове продължаваха да горят. Отдалеч можеше да види, че в палатката на ярла светеше, и макар един млад знаменосец да нямаше право да се натрапва при него, той събра смелост, открехна платното на входа и влезе.

Баща му седеше до една маса, където бяха сложили сандък с пясък, шишарки и клечки, които рицарят Бенгт сочеше, докато обясняваше, а ярлът кимаше замислено и тъкмо изсумтя в съгласие, когато и двамата погледнаха към Грегерс с изненада. Наблюдаваха за малко пребледнялото му лице, преди и двамата да грейнат в дружелюбни усмивки.

— Скъпи мой сине, Грегерс, не съм ли прав, че ти е трудно да спиш тази нощ? — поздрави ярлът, стана, прегърна момчето и го натисна да седне на един стол до сандъка с пясък. Грегерс поздрави плахо рицаря Бенгт и погледът му заблужда между двамата добродушни мъже. Изглеждаше му непонятно как можеха да седят така спокойно, изпълнени с увереност, когато вражеските огньове горяха само на няколко изстрела оттук.

— Трябва да знаеш, млади родственико — започна рицарят Бенгт, — че първия път, когато участвах в голямо сражение, със сигурност бях малко по-голям от теб. И въпреки това не можех да заспя. Едва ли някой може в началото. Ако това ще подобри съня ти през оставащите ни часове, тогава знай, че вече сме победили.

— Как може да сме победили, преди да е изстреляна и първата стрела? А Кнут Дългия и хората му там в далечината не си ли мислят същото като нас? — попита Грегерс несигурен.

— Погледни тук! — покани го баща му и посочи сред шишарките и клечките в гладкия пясък. — Войската на Кнут стои тук пред Еншопинг. Той има трийсет конници и може би три хиляди пехотинци. Ние имаме гората зад гърба си, пред войската си от стрелци с дълги лъкове утре ще сме сложили само два ескадрона и това ще види Кнут на зазоряване, когато задебне за нас. Ще остане доволен от видяното — че имаме само трийсет и двама конници — защото той си мисли точно това, иначе нямаше да дойде към нас. Той обаче не може да погледне в гората зад нас, а на зазоряване там ще чакат десет ескадрона. Те са на път към нас сега в нощта, пеша, всеки повел своя кон в мрака. Кнут ще нападне дванайсет ескадрона, като смята, че са два. Ти самият си конник, обучен във Форшвик, знаеш какво означава това. Трудното не е половината ден работа, която предстои утре след изгрев. Трудното беше да стигнем дотук.

— Значи затова през цялото време държахме голямата конница далеч зад нас, след като тръгнахме от Йоребру — заключи Грегерс и кимна остроумно по начин, който предизвика доста широки усмивки по лицата на баща му и рицаря Бенгт.

— Прозорлив си като баща си, Грегерс! — пошегува се рицарят Бенгт, макар и без най-малката следа от насмешка в гласа. — Да, и точно затова позволихме на много от конните разузнавачи по пътя ни да се измъкнат, да отидат при Кнут и да му разкажат, че готите този път идват също толкова слаби, колкото и предишния. Ако бяха видели десетте ескадрона, които ще ги очакват утре, Кнут щеше да изчезне като лисица в бърлогата си и щеше да настане едно ужасно търчане през половината Упланд, за да се докопаме до опашката му.

— Да, навярно Кнут е уверен в победата, щом дойде при нас доброволно — допълни Биргер с известно нетърпение в гласа. — Това, което не знае, е, че тази нощ е последната в живота му. И така! Сега отивай да спиш, защото утре искам да имам буден и съобразителен confanonier до себе си!

Грегерс се поклони на двамата могъщи мъже и се върна в палатката си, където лежаха останалите знаменосци. Той опита да се промъкне тихо, за да не ги събуди, но никой не спеше. Или пък спяха много леко, защото в мрака го посрещнаха сподавени ругатни и той се оправда, че само е бил навън по малка нужда. Вътре в палатката се носеше кисела миризма на пот и страх.

Зората дойде мека и влажна с малко мъгла. Това време беше много по-изгодно за Фолкунгите, отколкото за страната на Кнут Дългия. Силен вятър би създал неприятности на фолкунгските стрелци, а освен това би дал и ясен изглед, така че враговете навреме да открият какво ги дебне в гората зад ярла и знаменосците му, които вече чакаха на конете си.

Това, което Кнут Холмгейрсон и хората му видяха, когато излязоха напред, за да огледат бойното поле, беше точно каквото очакваха с най-голяма охота. Пред пехотинците на Фолкунгите стояха трийсет и двама конници — само малко повече от половината, с които разполагаха на своя страна. И пешите воини на Фолкунгите бяха по-малко и, както изглеждаше, уплашени се държаха съвсем близо до гората, сякаш вече се канеха да избягат в нея. Най-отзад и най-защитен стоеше самият Биргер Магнусон, значи днес нямаше намерение да бъде особено дързък. Разстоянието беше твърде голямо, за да видят в тази лека мъгла какви знамена носеха около Биргер Магнусон, но бяха казали, че са и ерикови, и фолкунгски — нещо, което Кнут намери за безмерно нагло. И все пак тези гербове скоро щяха да украсяват стената в залата му.

Грегерс замръзваше, макар да беше добре облечен, и стискаше знамето толкова силно, че дясната му ръка се скова и от време на време се налагаше да потърка ръцете си една в друга, докато държеше пръта на знамето със свитата си ръка. Понякога тревожно поглеждаше скришом към баща си, за да види дали на лицето му не бе изписан и най-слабия знак на безпокойство или колебание, сякаш утешителните думи в палатката тази нощ имаха за цел просто да прогонят страха на един млад и неопитен син. Баща му обаче стоеше напълно неподвижен с отпуснати на юздите ръце и твърда усмивка на лицето, която излъчваше всичко друго освен несигурност.

Краят на гората, където стояха с конете си, беше малко по-издигнат от бойното поле и имаха добър изглед чак до най-задните редици на врага, които чезнеха в мъгла. Зад тях в гората се чуваха пръхтящи коне и звънтящи стремена. Беше невъзможно да държат цели сто и трийсет конници съвсем тихи. Звуците обаче бяха твърде слаби, за да стигнат чак до врага, а мъглата беше достатъчна, за да не може никой от неговото място да вижда вътре в гората и да разбере какво се крие там.

Редицата конници на Кнут Дългия тръгна бавно напред и се надигна мощно дрънчене, когато хиляди пехотинци зад тях вдигнаха оръжията си и закрачиха напред зад конниците си.

Грегерс видя как баща му се прекръсти, наведе глава и изрече кратка молитва, тогава и той самият направи същото. Само че почти веднага трябваше да отвори очите си, защото баща му го предупреди.

— Още малко… още малко, трябва да напреднат още малко — шептеше Биргер усмихнат с поглед, насочен ту към врага, който все още се придвижваше бавно напред, ту към Грегерс.

Изведнъж вдигна право нагоре ръката, която държеше щита. Долу, точно в средата на войската, където рицарят Емунд седеше на коня си, се повтори същото движение. Чу се силно дрънчене, когато хиляда стрелци с дълги лъкове зад собствената редица конници приготвиха първите си стрели.

— Още малко! — отново прошепна Биргер през зъби, като че ли искаше да подкани врага си да се приближи към смъртта. Конниците на Кнут Дългия все още вървяха, а плътно зад тях се виждаше гъмжило от дълги копия.

— Най-напред искаме да докопаме кавалеристите — обясни Биргер на Грегерс и отново вдигна и спусна щита си. Рицарят Емунд долу върху нетърпеливо танцуващия си дорест кон веднага повтори движението, тогава опънаха всички лъкове и ги насочиха косо към небето.

Това беше миг на такова напрежение, че на Грегерс му се струваше, че бясно биещото му сърце ще изскочи от гърдите му. Той никога не се бе изправял пред гледка, като тая, която предстоеше, само беше чувал безкрайни истории.

Най-сетне баща му повтори бързия знак с щита, а рицарят Емунд го последва — тогава стана ясно, че всичко казано за този момент, беше вярно.

Небето се затъмни, чуваше се свистене сякаш хиляда жерава идваха да танцуват, а след това вражеската войска изглеждаше така, сякаш я е покосила божествена желязна ръка. Всеобщ рев от болка и страх, примесен с цвилещи коне и дрънчащи оръжия се надигна към небето, където на път вече бе следващият черен облак.

След като третата партида стрели бе изпратена, всички стрелци на Фолкунгите взеха оръжията си и тръгнаха към гората с пъргава стъпка, но без да бързат особено. Покрай тях от противоположната посока в лек тръс се спускаше рицарят Бенгт със знаменосеца си от Форшвик, за да се присъединят към двата ескадрона, които досега служеха само за стръв — да примамят врага към атака. Подредиха се в две редици за нападение, за да пометат онези вражески ездачи, които все още седяха на конете си, а след това да се врежат в мъжете по-назад, останали извън обсега на дъжда от стрели.

Същевременно рицарят Сигурд, и той със знамето на Форшвик най-отпред, заедно с петте си ескадрона препускаше с бясна скорост по цялото бойно поле, за да отреже пътя за бягство назад.

После ескадроните на рицаря Бенгт се хвърлиха право към вражеската войска и повалиха всичко по пътя си, а скоро се преподредиха в по-малки групи по четирима, които се пръснаха във всички посоки напред и встрани, за да могат да посекат до един побягналите пехотинци.

Това, което започваше сега, беше по-скоро клане, отколкото битка. За хората на Кнут нямаше спасение дори назад, защото там бавно се приближаваше една нападаща редица от осемдесет конници от Форшвик с насочени надолу копия.

Целта беше проста — да притиснат войската на Кнут от всички страни, за да се стопи скоро само до онова малцинство, което се намираше в групата знаменосци — самият Кнут и приближените му като Кнут Кристинсон, ярлът му Улф Фаси, архиепископът и подобни големци. И точно както се бе надявал Биргер предишната вечер, ядрото на войската и собствените стражи на Кнут избягаха на един по-нисък хълм, където скоро бяха обкръжени и наблюдаваха безпомощно как групи конници на Фолкунгите фучаха надлъж и нашир по бойното поле, за да го очистят от останалите оцелели.

Това продължи известно време, докато Биргер взе със себе си своя знаменосец и в лек тръс прекоси напоеното с кръв поле нагоре към обкръжения враг. Спря се на един изстрел разстояние и огледа какво беше положението, преди да свика един ескадрон от Форшвик и да заповяда подредба в две линии по осем. Шумотевицата от сражението вече стихваше на бойното поле и се чуваха само измъчените писъци на отделни умиращи.

Когато реши, че е чакал достатъчно дълго, за да могат онези горе да усетят страха като парализиращ студ във всичките си крайници, Биргер бавно извади меча си, хвърли копието си на земята и заповяда на конниците около него да направят същото. След това вдигна ръка за нападение и след няколко мига се врязаха право в останалата вражеска група.

Той бе открил Кнут, което не беше трудно, понеже носеше златна корона върху шлема си.

Кнут много добре разбра кой идва срещу него и първо си помисли, че умело е успял да избегне меча на Биргер, защото се оказаха един до друг, при това в малко по-лошо положение за Биргер. В следващия миг обаче конят му се свлече като заклан, понеже Биргер му бе разсякъл гърба. А в смайващото падане Кнут Холмгейрсон така и не видя следващия замах, насочен към тила му.

Мъжете около него, които все още бяха живи, бяха толкова заети да се защитават срещу други конници от Форшвик, че никой не можа да се притече на помощ на своя крал, а повечето от тях вече бяха успели да паднат, когато Биргер изрева, че това беше краят.

Едва десет живи врагове бяха останали на ниския хълм, сред тях двама епископи, които никой от Фолкунгите не бе нападнал, един ранен Кнут Кристинсон, един лагман на име Лаврентий от Тиундаланд и мъжът, който до този момент бе ярл на Кнут Дългия, Фолкунгът Улф Фаси от Биелбо.

Победителите и победените стояха неподвижно и се гледаха. Слънцето се беше издигнало още малко, прогонило повечето мъгла с помощта и на един слаб бриз. В далечината се чуваше как конници от Фолкунгите преследваха малцината врагове, които с късмет или с Божия помощ се бяха изтръгнали от прегръдката им и сега яздеха или бягаха като пощурели, за да се спасят.

Това, точно това е истинският миг на победата, помисли си Биргер. Онова, което следва от сега нататък, е по-скоро работа. И ще отнеме много по-дълго време.

Той строи четири ескадрона в квадрат около победената група, повика при себе си Грегерс и със знамето на кралството в ръка направи две бавни обиколки в раван около враговете, които го зяпаха намръщено. После спря до трупа на Кнут Холмгейрсон и посочи с все още кървавия си меч към Улф Фаси, който седеше на коня си задъхан, с пребледняло лице, а едната му ръка кървеше. След това насочи заповедно меча си към знамето на Кнут с трите корони, което един ранен мъж с голямо усилие все още крепеше изправено до ярла си.

Тогава стана това, което трябваше. Улф Фаси направи бърз знак на своя confanonier да отиде при Биргер и да му предаде знамето на Кнут Дългия. Той го пое с една ръка и го подаде на Грегерс, който малко се засуети, но успя да го закрепи в кожената чашка под едното стреме и да го задържи заедно с тяхното.

След това Биргер се наведе и изниза короната от главата на Кнут Холмгейрсон с меча си, вдигна я блестяща на слънчевата светлина, погледа я за кратко с каменно лице и бавно тръгна към Улф Фаси, като протегна меча косо нагоре, така че кралската корона издрънча до ръката му. Отново насочи меча към Улф Фаси, без да продума. Тогава той свали короната си на ярл и след едно кимване на Биргер я пусна по меча, а тя падна върху кървавата кралска корона, която сега отново принадлежеше на Ерик Ериксон.

Отведоха пленниците в Еншопинг, където градската управа безусловно се предаде на победителя Биргер Магнусон. Не плячкосаха града.

Гощавката за победата трая три дни и сериозно смали запасите на Еншопинг. В замяна на това жителите получиха милостиво разрешение да разграбят бойното поле като добра компенсация за загубите си.

На пира Улф Фаси и Кнут Кристинсон, който бе негов приятел, както и на покойния Кнут Холмгейрсон, седяха заедно с епископите си на почетната маса при Биргер Магнусон и рицарите му. Нямаше кой знае какво за договаряне, освен че трупът на Кнут Холмгейрсон щеше да бъде предаден и откаран на роднини, а Улф Фаси обеща втори път да не тръгва на война срещу родствениците си, Фолкунгите.

Отново крал Ерик Куция бе неоспорим владетел както в земите на готите, така и в Свеаланд. Това поражение при Еншопинг струваше скъпо на хората от Упланд и Вестманланд и щеше да измине доста време, преди да им хрумне да тръгнат на бой срещу конници на Фолкунгите.

Дълъг мир очакваше цялото кралство.