Нечестивци

Пролог

Светът е претоварен с опустошени неща: разбити сърца, нарушени обещания, разсипани хора. А и самият свят е конфигурация също така нестабилна — шуплеста, изпълнена с кухини структура, където миналото се просмуква в настоящето, където вината — бреме на кървави дела и вехти грехове — погубва животи, погребва деца при бащини останки в нечистите руини на последиците.

Аз съм един от опустошените, а в ответ съм отмъщавал, сеейки разрушение. Днес се питам каква ли още агония ще са в състояние да издържат живите преди Вселената да се намеси, преди някаква външна сила да реши, че изтърпяното е предостатъчно. Имаше време, тогава смятах, че всичко е въпрос на баланс, но вече не вярвам, че е така. Мислил съм, че стореното от мен е нищо в сравнение с онова, което ме е сполетяло. Днес обаче разбирам — така единствено говори слепият глас на жаждата за мъст. Тя ескалира. Губи контрол. Една болка води до друга, нещата се натрупват до степен, когато първото посегателство е изцяло забравено в хаоса на последвалото.

Веднъж бях Отмъстител. Повече няма да бъда.

Светът обаче си остава все така претоварен с опустошени неща.

Олд Орчард Бийч, Мейн, 1986 г.

Гадателя извади пачката банкноти от джоба, близна палеца, крадешком преброи дневната печалба. Слънцето залязваше, надвиснало над водата в разпилени, пламтящи в алено огнени отсенки. Хора все още имаше по дъсчените пътеки край плажа, щъкаха насам-натам с безалкохолни напитки в ръце, отпиваха от пластмасовите бутилки, други похапваха маслени пуканки направо от пликовете. По-надалеч, на плажния пясък и край морето, се мяркаха спорадични фигури, тук-таме по някоя хваната за ръце, разхождаща се двойка, но имаше и самотници. През последните няколко дни времето бе се променило, вечерните температури значително спаднаха, появи се хладен вятър — предвестник на тепърва започващи, по-значителни промени. Студените вихри метяха брега, подмятаха пясъчните зрънца досущ като игриви снежинки в падащия здрач, а посетителите започнаха да се прибират значително по-рано от преди. Гадателя знаеше, че сезонът отива към края си, скоро за него тук работа повече няма да има. И как да има, като туристите намаляха, а липсват ли зяпачи и баламурници, то значи край и на неговите занимания. Пък щом е така, повече няма да бъде и онзи, който познава разни неща, нали? Ще си остане просто дребен, незначителен човечец, застанал пред маса с разхвърляни по нея знаци, везни, джунджурийки и дрънкулки, защото без публика да гледа номерата, все едно уменията му не съществуват.

А тълпата гости бързо изтъняваше и скоро курортът вече нямаше да бъде така доходоносен за Гадателя и колегите му: амбулантни търговци, собственици на люлки, въртележки и стрелбища, продавачи на щандове и будки, шарлатани на дребно. Всички те ще трябва да си събират чукалата и да си заминат по живо, по здраво на по-топли и по-атрактивни места или пък някак си тук да се окопаят и да изкарат зимата с помощта на лятната печалба.

Гадателя чувстваше осезателно соления морски бриз по лицето и кожата на голите места на тялото, полепналите по пръстите на краката песъчинки. Усещането не го дразнеше, напротив — напомняше, че е жив. Ами да — жизнеутвърждаващо беше, никога не бе пропускал да го отбележи, дори и след толкова много години в занаята. Морето му даваше прехраната, защото то привличаше тълпите хора, а Гадателя просто ги причакваше да дойдат. И тази връзка с безбрежната водна шир се основаваше на далеч по-дълбоки причини от парите, които му осигуряваше. Точно така, в морето той разпознаваше нещо от своята собствена същност и природа, например във вкуса на потта си, истинско ехо от далечния му произход, а и от самото начало на всичко живо. И дълбоко вярваше в тезата, че човек, който не разбира зова на морето, е просто изгубен сам за себе си.

Палецът му експертно прехвърли банкнотите, устните безмълвно повториха сметката. Завърши, прибави сумата наум към настоящите си авоари и веднага я сравни с миналогодишната печалба за същия период. По-малка беше, както и тогавашната беше по-слаба от предишната година, за съжаление тенденцията си оставаше все същата. Днес хората бяха далеч по-цинични от преди. И те, пък и децата им все по-рядко заставаха пред непознатия дребен шоумен и второстепенната му — за тях — панаирджийски вид атракция. Налагаше се да работи все повече и по-усилено, а печалбата за беля постоянно спадаше, макар и не до такава степен, че да го откаже от избраната професия. И в края на краищата какво ли пък друго би могъл да работи? Да чисти масите по разни заведения, да обслужва клиенти може би? Да се цани например в Мики Ди2 за обща работа както някои от най-отчаяните му познати, дето бяха зарязали старите си начинания? За да стигнат до жалкото положение да носят мръсната посуда и да чистят след разни мяукащи бебешори и мърливи тийнейджъри? Тц, това Гадателя не го устройваше. Той вървеше по свой неотклонен път вече почти четирийсет години. И не се чувстваше зле, готов бе да си повярва, че ще го бива още известно време. Разбира се, като се приеме, че Онзи горе ще го пощади — онзи там високо, дето реално разполага с човешките съдбини. Мозъкът му все така сечеше като бръснач, пък и очите му си бяха на място зад стъклата на очилата в тъмните рамки. И все така добре виждаха всичко, дето трябва да съзреш и разпознаеш в поредния баламурник, че да припечелиш полагаемото и ежедневния хляб. Някои хора биха нарекли уменията му дарба, но той лично не мислеше така. То си беше сръчност, занаят, развиван и усъвършенстван години наред. Преди всичко беше наследство, може би по-точно казано, далечно наследен усет, качество добре развито в отколешните ни предци, сетне притъпено от постепенно създаваните удобства и охолството на модерния ни свят. А онова, което той все пак наистина притежаваше, бе първично, също както при природните стихии, при теченията, приливите и отливите на океана.

Дейв Гловски, наричан Гадателя, се бе появил на Олд Орчард Бийч за пръв път през 1948 г. Тогава беше на 37 години и през изминалите десетилетия не бе и помислял да променя нито терена, нито основните инструменти на занаята. Държеше концесия — постоянно платено местенце, будка като щанд, на дъсчените пътеки, в него доминираше стар дървен стол, хванат с вериги за завинтен в дъските още по-стар кантар от доволно прочута марка. Още и жълто боядисана на ръка табела с груба рисунка на лицето му и надпис с името, професията, местонахождението. За онзи тип хора, дето макар и дошли на морето, пак може да не са сигурни къде точно се намират и какво виждат очите им. Та затова на надписа пишеше: Гадателя, Палъс Плейланд, Олд Орчард Бийч, Мейн.

Така постепенно се бе превърнал в неотделима съставна част от Олд Орчард. И истинска забележителност, толкова типична, колкото и финият пясък в местно сервираните газирани напитки или дъвчащите бонбони, прочути със свойството да вадят старите пломби от зъбите на туристите. Тук беше неговата територия, както обичаше да казва, познаваше я в най-интимни подробности. Достатъчно дълго бе живял тук, упражнявайки занаята, че знаеше всичко, усещаше дори и най-незначителната промяна като, да речем, нечий обръснат мустак или прясно боядисана ограда в района. Всъщност тези неща бяха важни за него, той бе природно наблюдателен, а пък държеше да поддържа и мозъка си постоянно активен, защото благодарение на него печелеше насъщния. Така че винаги забелязваше всичко, което става около него, запомняше подробностите, сортираше ги и подреждаше на подходящи места в обемистата си и невероятно услужлива памет, по всяко време готов да извади този или онзи детайл или факт, който би му послужил най-добре и най-доходоносно. А псевдонимът му бе неточен в известен смисъл на думата. Защото Дейв не гадаеше, нито пък налучкваше. Дейв Гловски забелязваше и познаваше. Преценяваше. Анализираше. Измерваше, изчисляваше. А имаше и още умения. За съжаление от тези глаголи хубаво прозвище не се получава. Не звучи добре, не прави нужното впечатление — нито Дейв Преценителя, нито Дейв Изчислителя, още по-малко Дейв Познавача. Няма я онази тънка струйка с особен привкус както при Гадателя. И затова още в самото начало се спря на него. Хубаво стои като за шоумен, нали?

Дейв обичайно познаваше теглото ви до плюс-минус килограм и нещо. Не познае ли, получавате премия. Ако темата за теглото обаче не ви е по вкуса, е, тогава добре, довиждане и приятен ден! Защото някои хора — особено по-закръглените матрони — никак не обичат някой да им изтъква колко тежат посред бял ден и пред любопитна тълпа ухилени кибици. Моля ви, не се обиждайте, благодаря ви, че се отбихте, ще каже любезно усмихнат Дейв, че дори и ще се поклони. В края на краищата и Гадателя не бе толкова мераклия някоя тристафунтова като расово добиче американка да вземе да му потроши кантара, само и само за да й докаже, че ще отгатне телесното й тегло. Какво толкова, минава на следващите опции — да познае възрастта или рождената ви дата, професията, марката на колата ви — местна или вносна, — че дори и какви цигари обичате да пушите. Какво? Ако не познае ли? Значи окаже ли се неправ, колкото и голяма рядкост да бе това, вие си тръгвате възнаграден за загубеното време — с премия от безкрайните му запаси. Я пластмасова кукличка, шнола за коса, пакетче дъвки, я найлоново пликче с разноцветни ластичета, я нещо друго от този род. Щастлив сте, защото смятате, че сте надхитрили, значи победили онзи смешен дребен човечец с възглупавите му детски номерца. Ами да, показали сте му кой е по-умният. Обаче я ви хрумне, я не да се досетите, че в началото сте му платили петдесет цента срещу удоволствието да чуете нещо, което така и така си знаете още от преди. Все пак носите придобивка, нищо, че пликчето с десетината ластичета например струва един цент на едро, още по-малко на разпродажби. Не всички хора са толкова наивни, разбира се. Може пък да се извърнете да огледате човека още веднъж, преди да се отдалечите. Ще видите мъж с умни очи и тениска с голям черен надпис — „Дейв Гадателя“. Направили са му я безплатно, като услуга в магазинчето за щамповане на тениски няколко щанда по-надолу по дървената пътека. Защото тукашните търговци познават Дейв отлично и го уважават. И тогава може би ще си дадете сметка, че Дейв е човек интелигентен, изобретателен.

А Гадателя наистина бе умен, с интелект от рода на Шерлок-Холмсовия, този на Дюпен или на онзи дребния белгиец на име Поаро. Умееше да наблюдава, да долавя, да прави множество изводи от привидно незначителни неща. По човешките дрехи, по обувките съдеше за редица обстоятелства в бита на обекта. Интересно е как даден човек си носи парите, какви са му ръцете, особено какво е състоянието на ноктите. Какви неща привличат вниманието или интереса му, докато върви по дъсчената пътека, та дори и мимолетните му колебания и паузи. Не по-малко важни са гласовите особености с най-дребните нюанси, с характеристики като тоналност и звучене на изговора. Разните неволни, несъзнателни жестикулации или гримаси. По такива начини един индивид разкрива много за себе си. Зависи кой го гледа, как го прави и какви аналитични способности притежава. Ето, за подобни качества ставаше дума при Дейв, човек в съвременно общество, чиято култура отдавна не цени такива прости нещица.

Хората не слушат, не виждат каквото трябва и както се полага, просто защото си мислят, че чуват и знаят всичко необходимо. И затова най-често изпускат повечето от реално важните неща, тъй като ушите и очите им са настроени да следят новостите и кича, подхвърляни им от телевизията, радиото, филмите. А старото забравят или отхвърлят още преди да са схванали значението или стойността му. Е, Гадателя не беше от този тип люде. Защото принадлежеше към друга категория, една далеч по-стара порода. Органична система, настроена да възприема по-особени неща, дето за другите остават невидими като обект на зрението или усета: особен шепот да чува, фини миризми да усеща, такива, дето, докосвайки фините косъмчета в носа, изпращат светлинно-цветни сигнали в мозъка. Зрението бе просто един от използваните от Дейв инструменти, при това често играеше второстепенна роля спрямо другите му качества. Както и първите обитатели на Земята той не разчиташе на очите си като главен източник на информация, защото еднакво вярваше във всичките си сетива, използвайки ги комплексно, пълноценно. Съзнанието му бе като радио, постоянно настроено да приема дори и най-слабите емисионни излъчвания на всичко живо отвън.

Някои неща му бяха съвсем лесни: разбира се, сред тях относително прости бяха възрастта и теглото. И с хорските автомобили беше така, поне в началото, когато повечето летовници идваха на Олд Орчард с американски марки. Чак по-късно — през осемдесетте и деветдесетте — вносните започнаха да стават по-многобройни, но дори и тогава шансът беше почти равен.

Професията? Е, понякога движението на хората наоколо много помагаше — изскачаха полезни подробности. Гадателят внимателно слушаше кой как поздравява, отговорите, реакциите на най-различни ключови думи. А докато следеше разговорите, Дейв не преставаше да оглежда дрехите и кожата на посетителите за разни показателни знаци. Силно износен маншет на десния ръкав на ризата би могъл да означава чиновническа работа на бюро, при това ниско платена, щом и през ваканцията човекът ще носи същата дреха. Петна или вдлъбнатини на палеца и показалеца също подсказват нещо подобно — стационарна професия с писалка. Понякога съзираше слабо забележими сплесквания по върховете на пръстите, било на едната, било на двете ръце. Първото подсказва продължително работил със сметачна машина човек, второто почти със сигурност — машинописец. Готвачите често носят следи от професионалните си занимания по тялото — неголеми белези от изгаряне по бицепсите, по китките — от скарите или грила, мазоли по показалеца — от ножа, множество фини по-стари или по-нови резки от леки порязвания и прочие. Много лесно се познават монтьорите. Няма механик, дето да е в състояние да почисти наслаганите с години в кожата масла и грес. Ченгетата също се познават по очите и поведението, военните — най-вече по стойката, все едно с униформите идват.

Обаче наблюдателността без работна памет и статистика не върши голяма работа. Затова Гадателя безспирно трупаше информация на базата на тълпящите се по крайбрежието туристи, отбирайки, систематизирайки различни елементи на разговора и изговора, облеклото, личните вещи. Някой си наблизо реши да запали, Дейв автоматично запомня, че обектът носи зелена вратовръзка, пуши „Марлборо“. Срещу работното му място някой паркира, Дейв го отбелязва в бездънната си памет например като „фордът с червените тиранти“. Така или иначе постепенно в течение на много години си бе създавал систематизиран фонд факти досущ като база данни за по-нататъшно ползване. Защото макар и почти никога да не бъркаше, все пак налице бе критерият за професионалната гордост и необходимостта да създадеш добро шоу, с което многобройните кибици и сеирджии да те запомнят. Така де, Гадателя да не бе оцелявал десетилетия наред на Олд Орчард, правейки грешки, сетне раздавайки на туристите ластичета и други евтини дрънкулки вместо извинение.

Сега прибра парите в джоба и отново се огледа, преди окончателно да сложи край на работния ден. Уморен беше, главата го наболяваше също, но знаеше, че веднъж отидат ли си, тези хора ще му липсват, мястото ще опустее, скучно ще стане. Иначе познаваше мнозина, които постоянно критикуваха настоящото състояние на Олд Орчард и твърдяха, че прекрасният плаж е вече почти съсипан от кажи-речи цял век постоянни строежи и всевъзможна експлоатация. От присъствието на големите люлки, въртележките, влакчетата и другите типични за един увеселителен парк атракции, от миризмата на сандвичи с кренвирши и бургери, на захарен памук, на плажни масла. Може би тези критици имаха право, но пък за хора с тяхното мислене има множество други места, където да отидат, докато малко са онези, където едно семейство с деца може да прекара поне седмица сравнително евтино, радвайки се на море с пясъчен плаж и атракции като предизвикателствата на Гадателя. Вярно, Олд Орчард вече не е това, което някога бе представлявал. Днес хората са други, младежите и децата доста по-буйни, някои от тях дори и опасни. Градът изглежда по-евтин, по-безвкусен, няма я някогашната атмосфера на чистота и невинност. Оушън Парк, старият типично семеен курорт за религиозни хора и част от Олд Орчард, сега изглежда като антика от минала ера, където образованието и самоусъвършенстването също са били част от нечия ваканция, наред с отдиха и развлеченията и в никакъв случай по-малко от тях. Питаше се колцина от идващите тук да пият евтина бира и да лапат лангуста от картонени тарелки са чували някога за методистите — основатели на Лагерната асоциация „Олд Орчард“ някъде през 70-те години на XIX век? Институция, събирала понякога десетхилядна публика, привлечена от пламенни оратори, възхваляващи достойнствата на един праведен, чист живот. Я се опитай днес да навиеш някой турист да се откаже от слънчевия следобед, че да изслуша нечия двучасова проповед на библейска тема. Много здраве ще имаш да го убедиш. И няма нужда да бъдеш гадател, че да познаеш какви са шансовете за това, нали?

Така или иначе Дейв много обичаше Олд Орчард. Благодарение на мъничката концесия бе имал привилегията да познава лично хора като Томи Дорси3 и Луис Армстронг. Можеше да го докаже — снимките им с автографи висяха на стената в квартирата му. Но докато тези познанства представляваха връхни мигове в живота му, ежедневните отношения с обикновените хора му носеха постоянно удоволствие, от друга страна пък, поддържаха в него младежки дух и бистър ум. И затова независимо от морето, без хората Олд Орчард не би бил същият.

Гадателя вече прибираше професионалните си помагала, когато се зададе онзи мъж. Би било по-правилно може би да кажем, че Дейв усети приближаването му още преди да го е видял — обадиха се наследени от отколешните му предци особени качества. Защото прадедите му едва ли са разчитали само на зрението си в осветените от мъгливи пламъчета праисторически пещери. Далеч повече сетивни механизми са им били нужни, за да оцеляват в обкръжението на страховити хищници и стотици други врагове, затова са били в постоянен контакт с околната природа.

Вече предупреден за идването му, Дейв се извърна ужким случайно и незабележимо започна да изучава непознатия: беше над трийсетте, но изглеждаше по-възрастен от годините си. Сините джинси висяха по него по-широчки, отколкото повеляваше текущата мода, тениската бе леко нацапана по корема, ботите — тежки, по-скоро за мотоциклет пригодени, отколкото за автомобил, и все пак го нямаше онова изтъркване на подметките, типично за мощен като „Харли Дейвидсън“ мотор. Косата бе черна, мазна, сресана назад и бухнала отпред в подобие на перчем, лъщеше мътно. Чертите — остри, почти деликатни, брадичката дребна. Лицето и главата изглеждаха по-малки, сякаш свити от продължително притискала ги неимоверна тежест. А под загорялата кожа лицевите кости изпъкваха във формата на хвърчило. На челото току под косата започваше стар белег — три успоредни линии, като че с остра вилица правени чак до върха на носа. И на други места имаше белези, само че по-малки. Устата бе закривена в подобие на постоянна гримаса, от едната страна надолу, от другата пък нагоре. Създаваше се впечатление, като че някой е изрязвал части от прословутите маски на старогръцката драма — една на смеха, друга на плача, за да ги комбинира върху черепа му. Устните изглеждаха прекалено големи. Бихме могли да ги наречем чувствени, дори сладострастни, само че общото поведение на този човек не издаваше подобна склонност. Очите бяха кафяви, напръскани с мънички бели петънца, досущ увиснали в космически мрак звездици и планети. Миришеше на одеколон, само че под това козметично лустро се носеше тънка воня на животинска мас, на кръв и загнило, на екскременти и урина, така както често замирисва тялото, когато животът отстъпва на смъртта и човешкият организъм угасва.

Внезапно Дейв Гадателя си пожела да бе затворил поне петнайсетина минути по-рано. Да бе залостил и заключил вратата на будката с тежкия катинар, да се бе отдалечил на достатъчно разстояние от любимите си кантари и знаци. При това толкова бързо, колкото на тези все пак по-напреднали години го държат краката. В следващия миг опита да отмести очи от новодошлия, обаче с голямо учудване установи, че продължава да го анализира, да извлича информация от движенията му, облеклото, тази непривична миризма. А човекът бръкна в джоба на джинсите, извади метален гребен, прокара го през косата си с дясната ръка, а лявата вървеше след нея, за да прибира и приглажда омазнените косми. Наклони глава леко надясно, сякаш се оглежда в несъществуващо или видно само за него огледало, а на Гадателя изведнъж съвсем неочаквано му хрумна, че самият той е това огледало — онзи отсреща като че проникваше в него, разпознавайки „дарбите“ му. Дейв затаи дъх, но въпреки усилията си да спре и да извърне очи продължаваше ментално да разчленява суетния мъж на съставните му части. Правеше го противно на волята си, защото съзнаваше, че непознатият отлично знае какво става, но въпреки това се забавлява, усещайки как го опипват неведомите пипала на по-възрастния мъж.

Чисти панталони, прани, гладени, но на колените зацапани, май че с кал. А петната на тениската на засъхнала кръв приличат. А под ноктите — пръст, да, пръст. И вонята. Мили Боже, вонята…

Сега странникът застана съвсем близо пред него, ръката бавно прибра гребена в стегнатия джоб. Усмивката стана по-широка, ама толкова фалшива беше, че просто… Тогава мъжът заговори.

— Ти си онзи, дето познава, нали? — запита той, а в акцента прозвучаха южняшки нотки, но имаше нещо и от американския изток, и то от дълбокия.

Опитваше се да го прикрие, но на Дейв ушите му бяха в превъзходна форма.

А мейнският акцент в изговора не бе като на роден тук. Не, този човек явно притежаваше способността да се слива с всяка среда, каквато и да си избере, отлично заимствайки изговорни образци и формати, безпогрешно усвоявайки говорната специфика на хората около себе си. И в същото време сякаш мимикрираше и се прикриваше както…

Както се прикриват хищниците.

— Свърших за днес — отвърна Гадателя. — Пък съм и изморен. Никакви сили вече не са ми останали.

— Е, хайде де, за още един сили все ще имаш — откликна онзи и Гадателя усети, че съвсем не го придумват.

Това беше направо заповед.

Огледа се, търсейки някакво извинение, някаква причина, по която да се измъкне, но не намери. Непознатият като че бе обсебил околното пространство за лично свое ползване. По периферията на дъсчената площ минаха неколцина, но те гледаха в друга посока и очевидно бързаха по някаква си своя работа. Сякаш нарочно не погледнаха нито веднъж към Гадателя и другия до него. Сякаш нарочно извръщаха глави към други будки и щандове, към морето, към паркираните в далечината автомобили, към лицата на непознатите, с които се разминаваха. Дори в дъсчената настилка гледаха, сякаш там намираха отговор на внезапно хрумнали им мисли.

Така изглеждаше, но за мъдър човек с опита и способностите на Дейв това съвсем не бе случайно. А пък и един внимателен страничен наблюдател би забелязал пробягващия по лицата на малцината окъснели минувачи страх, докато бързаха да отминат и загърбят будката с двамата застанали пред нея мъже. В същия миг те вероятно донякъде приличаха на самия Дейв, колкото и малко да бе това сходство — в тях се обаждаше някакъв древен, първичен инстинкт, пробуден в дремещото им подсъзнание съвсем необяснимо и неочаквано в тази светла лятна вечер, когато слънцето полягаше на запад, окъпано в кървящи тонове.

Може би тези хора не съзнаваха какво всъщност вършат или може би самоуважението или по-скоро инстинктът за самосъхранение не би им позволил да си го признаят. Така или иначе интуицията им подсказваше да се отдалечат максимално повече и по-бързо от човека със зализаната черна коса. Той излъчваше нещо особено злокобно, може би флуиди на опасност, заплаха. Погледнеш ли го в очите, със сигурност рискуваш да привлечеш вниманието му към себе си.

Значи по-добре е да гледаш в друга посока. По-добре е за теб някой друг да пострада, някой непознат, нали? Нека някой друг поеме негативите на недоволството му, вместо то да се насочи към теб. Затова продължавай да вървиш, влизай в колата, пали и давай газ и нито за миг не се обръщай назад. Защото човекът с ленивата полуусмивка може да запомни лицето ти, регистрационния номер, цвета на колата, тъмната коса на съпругата, узряващото тяло на малката дъщеря. И затова се преструвай, че нищо не си забелязал. То и какво толкова може да си видял, нали? Хиляди пъти по-добре, отколкото някоя нощ да се събудиш и да зърнеш този мъж надвесен над теб, целият оплискан в кръв, докато проникващата от съседната спалня светлина и мекият звук на падащи капки ужасяващо подсказват какво се е случило. Кап-кап-кап по пода, карминената локва бавно расте по голите дъски, изтича от същество, което е било живо… твоето дете.

В същия миг Дейв вече бе сигурен, че този човек не е много по-различен от него самия. И той е наблюдател, колекционер на човешки характеристики, само че в неговия случай анализът е само прелюдия към болката и смъртта. Усети още, че единственият наличен звук сега е далечният прибой на вълните, всъщност не толкова далечен и все пак в някакво друго измерение. Отдалечаващите се гласове заглъхнаха, нямаше ги вече и шумовете на въртележките, люлките, влакчетата. А непознатият заговори отново, тонът му изключваше всякакво невнимание от страна на Дейв.

— Искам нещо да ми познаеш — каза той.

— Какво по-точно? — запита Гадателя и сега доброжелателността го напусна изцяло, гласът му прозвуча съвсем иначе.

Защото нямаше място за добронамереност. Двамата бяха повече или по-малко равни.

Мъжът протегна към него свита в юмрук ръка. Между пръстите му се показваха облите краища на две монети по двайсет и пет цента. Дейв се пресегна, взе ги, усети, че ръката му леко потреперва.

— Кажи ми от какво си печеля прехраната — обади се непознатият. — Искам обаче да се понапрегнеш — да дадеш най-доброто от себе си. Ама най-доброто…

Дейв чу и разбра заплахата. Всъщност би могъл да му каже нещо безобидно, нещо невинно. Като например — градинар си. Или транспортен работник. Или…

В кланица работиш.

О, не! Прекалено близо. Не бива.

Унищожител си. На живи същества. Разкъсваш, убиваш, жертвите в земята заравяш, доказателствата да прикриеш. Понякога нарочените се съпротивляват. Виждам белезите по челото, на брадичката. Ето и на челото грапавите очертания, отгоре възпалената зачервена кожа, там и косата не е пораснала изцяло. Какво се е случило последния път? Някой е успял да се изтръгне от хватката? Нечия ръка е съумяла да отскубне кичур от косата ти, нали? Сигурно болката разпалва стръвта в теб, още повече ти харесва да разрушаваш? Ами тези разрези по челото? Ти си насилник, но насилието се е обръщало и срещу теб. Белязан си като предупреждение към другите — та видят ли те, дори и разсеяните и будалите да разберат какво ги чака. Някой се е жертвал, но предупреждението е налице…

Излъже ли, сигурно го очаква смърт. Вероятно не днес, дори не и утре, цяла седмица може да мине. Но този човек ще помни, ще се върне. Някоя нощ. Дейв Гадателя ще се прибере в стаята си, а този същият вече ще седи на стол в мрака срещу прозореца, в лявата му ръка цигара, в дясната ще проблясва острие.

„А, ето те и теб. Най-сетне успя да се прибереш. Отдавна те чакам. Помниш ли ме? Поисках нещо да ми познаеш, а ти сгреши. Подхвърли ми някаква си дрънкулка за обезщетение, дето си ме избудалкал. Но това не е достатъчно за мен, сгрешил си, че ще ме задоволи. Дошъл съм да поправя грешката ти. Смятам, че наистина трябва да знаеш как си изкарвам хляба. Ето, ела да ти покажа…“

Непознатият протегна и двете ръце към Дейв, обърна ги с дланите нагоре, сетне ги завъртя обратно, показвайки деликатни пръсти, само дето под ноктите имаше черно.

— Е, хайде, казвай. И точно да е.

Дейв се взря в очите му.

— Причинител си на болка — каза той.

Непознатият, изглежда, се развесели.

— Ама наистина ли?

— Измъчвал си…

— Хайде бе!

— … и си убивал — допълни Дейв, тогава сам чу и видя себе си някак отвън и отстрани.

Изглежда се носеше в ефира над мястото, сцената се разиграваше пред очите му, все едно бе страничен наблюдател, душата му вече предусещаше разделянето с предстоящия живот.

Мъжът поклати глава, вгледа се в ръцете си, изглеждаше безмълвно удивен на онова, което бяха разкрили те.

— Е, добре — рече той след малко. — Предполагам, че си струваше парите. Петдесет цента човешки пари. Ами да, грешка няма. Точно такава е приказката. Точно такава.

Кимна сякаш на себе си и добави тихо:

— Аха. Аха.

— Ако искаш, вземи си нещо от тези тук като премия — рече Дейв. — Премия в случай, че не съм познал.

И показа с пръст ластичетата, шнолите, найлоновите пликове с разноцветни гумени балончета.

Вземи си нещо. Повече дори, моля те. Всичките ги вземи, колкото си искаш, само се махай оттук и ме остави на мира. Върви си и повече не се връщай. И ако това ще те утеши, знай, че никога, ама никога няма да забравя как миришеш. Никога. Ще я помня тази воня и винаги очите на четири ще си отварям, в случай че се върнеш.

— Тц — поклати глава непознатият. — Задръж си ги. Аз съм задоволен. Забавлявах се.

Отстъпи назад, като все така кимаше и под нос повтаряше „аха, аха“. И тъкмо когато Гадателя вече смяташе, че се е отървал от него, мъжът се спря и подхвърли:

— Професионална гордост.

— Моля? — стресна се Гадателя.

— Мисля си, че това ни е общото — гордеем се с работата си. Можеше да ме излъжеш, но не го направи. И аз можех да те излъжа и да взема няколко лайняни балончета, но не го направих. Ти показа към мен уважение, аз ти отвърнах със същото. Ние сме мъже — ти и аз.

Дейв премълча. Нямаше какво да каже. Изведнъж усети нещо в устата си. Раздвижи език, беше горчиво и гадно. Понечи да отвори уста и жадно да вдъхне соления морски въздух, но реши, че сега не бива. Не и докато онзи е все още наблизо. Първо да се отърве от него — страх го бе, че с едно такова вдишване може да погълне част от скверната му същност, току-виж отровил себе си.

— Можеш да разкажеш на хората за мен, ако пожелаеш — продължи другият. — Не ми пука особено, така или иначе. Отдавна ще съм се разкарал оттук, още преди който и да е да се е досетил да ме потърси. Пък и да ме намерят, какво толкова? Какво ще ми кажат? Че някакъв си смотан, дребен панаирджийски тарикат в евтина тениска ги е изпратил да ме търсят? Все едно, че имам нещо да крия или някакви грехове да признавам, а?

Ръцете му опипаха джобовете на джинсите, едната се плъзна вътре, извади пакетчето с цигарите. Беше смачкано, доста сплескано. Изтърси от него тънка медна запалка, сетне и цигара. Повъртя я из пръстите — палеца и показалеца, — запали, прибра запалката и пакетчето обратно в джоба.

— Пък може би ще прескоча някой ден пак насам, а? — рече мъжът. — Ще те потърся тогава.

— Ще те чакам — отвърна Гадателя.

Пък ела, като толкова много искаш, животно такова! Може и да ме е страх, има и защо, ама няма да ти го покажа, хич и не очаквай. От мен лично такова удовлетворение няма да получиш.

— Е, надявам се да е така — поклати глава непознатият. — Наистина се надявам.

Само че Гадателя никога повече не го срещна очи в очи, макар че често мислеше за него. Така или иначе поне два-три пъти през останалите му години живот се случи да се заглежда в минаващите по дъсчените пътеки тълпи, готов да се закълне, че онзи, същият човек, е нейде там сред тези хора. Гледа го, прикрит зад нечий гръб, и се усмихва. Или пък го наблюдава заканително, съжалявайки за онзи случай, когато му бе разрешил да надникне в истината, и крои планове как да поправи грешката си.

А Дейв Гловски по прозвище Гадателя почина през 1997 г., кажи-речи половин век след първата си поява на Олд Орчард Бийч. Беше разказвал на някои хора за непознатия, поне на неколцина, дето имаха желание да слушат подобни приказки. Описваше им тънката воня на мас, мръсотията под ноктите, ръждивокафеникавите петна по тениската. Някои от слушателите скептично клатеха глави и си казваха, че това са само опити на стария шоумен да поразкраси легендата около собствената си личност. Други обаче гледаха по-сериозно на тази история, запомняха я и на свой ред я преразказваха. Защото винаги има хора, които вярват на такива неща и ще се оглеждат за подобен човек, в случай че отново се появи.

Гадателя, разбира се, се бе оказал отново прав: този, същият мъж, се завърна по тези места през последвалите години. Понякога идваше по лични причини, друг път по чужда поръчка, отнемайки, но веднъж и създавайки живот. Когато дойде за последен път, облаци се извиха, небесата потъмняха, а той диреше смъртта и спомена за една смърт в лицата на хората. Опустошен беше, а гневът му носеше човешка гибел.

Наричаха го Мерик Отмъстителя.

1

Беше навъсено ноемврийско утро. Попарена от сланата и замръзнала, тревата бе залиняла, чуплива. Зимата се хилеше мразовито иззад разпокъсаните облаци, досущ любопитен клоун, надникнал измежду завесите преди представлението. Градът бавно потъваше в летаргия. Скоро студовете ще го сковат изцяло, а Портланд ще задреме като начеващо зимния си сън животно, понатрупало тлъстинки за дългите предстоящи месеци. И местните хора бяха по-: насъбрали парици от туристите, стояха им в банката с надежда да изкарат чак до затоплянето и Деня на загиналите в Гражданската война4. Улиците тънеха в тишина, защото летовниците вече ги нямаше, а тукашните отново разполагаха изцяло с даваните си под наем домове и пак посядаха на любимите си маси по барове, ресторанти и кафенета. Келнери и готвачи пак имаха време да полентяйстват и разменят някоя клюка, вместо да тичат да изпълняват разнообразните поръчки на хора, дето дори и имената им не знаят. По това време на годината човек има отличната възможност да почувства истинската атмосфера на градеца, спокойния му сърдечен ритъм, несмущаван от фалшивите стимули на хора отвън.

Седях на ъглова маса в „Портхоул“, похапвах пържени картофи с бекон, изобщо не следях приказките на телевизионните коментатори за неочакваното посещение на държавния секретар в Ирак. По едно време някой разумен човек взе та отне звука на апарата, затова стана още по-лесно да загърбя темата. В заведението работеше печка, поставена бе точно пред прозореца към водната шир и разклащаните от сутрешния вятър и вълните мачти на рибарските лодки. По съседните маси имаше шепа хора, колкото приятна за нечия закуска атмосфера да създадат; казвам го, защото това е нещо тънко, особен баланс изисква.

Заведението изглеждаше точно така, както го помнех от хлапашките години, може би дори и както си е било още по време на откриването му през 1929 година. Подът застлан с линолеум, имитация на зелени мраморни плочки, на места попукан, иначе безупречно чист, а стените боядисани също в зелено. По цялата дължина на помещението минава дълъг дървен тезгях с медна обковка на барплота, високите метални столчета пред него — закрепени неподвижно в пода, с черни кожени възглавници на седалките. Върху самия плот се тълпяха чаши, посуда, подправки, две големи стъклени чинии, буквално затрупани с прясно изпечени кифлички. А отзад беше кухнята. Речете ли да се изправите, спокойно ще надникнете в нея през двете прозорчета за сервиране, между които се мъдри цветна реклама на ястия с миди.

Специалитетите за деня бяха обявени на черна дъска, имената им надраскани с тебешир. На бара мътно блестяха металните стволове на пет бирени крана — за гинес, няколко вида алагаш и шипярд, както и светло пиво куърс — за онези, дето така или иначе не им пука какво ще пият. По стените висяха няколко шамандури и спасителни пояси. В почти всяко друго заведение за хранене в Олд Порт такива неща по стените биха ви се сторили най-обикновен кич, тук обаче бяха отражение на факта, че повечето от посетителите са местни рибари. Едната стена бе почти изцяло остъклена, затова дори и през най-тъмните утрини „Портхоул“ е озарен от небесната светлина.

Уютно, задушевно бе за мен това заведение: тук винаги долавяш успокоителния тих фон на разговорите между клиентите, но никога и какво точно се казва, та дори и хората да са на съседната маса. Постепенно броят на посетителите нарасна, влязоха още и още мъже, събраха се някъде около двайсетина души. Поръчваха, похапваха, отпиваха горещо кафе, започваха деня си спокойно, като истински жители на Мейн. На бара седнаха петима работници от пристанищния рибен пазар, облечени бяха почти еднакво — сини джинси, връхни дрехи с качулки, бейзболни шапки. Смееха се и се протягаха, радвайки се на топлото, лицата им все още ярко зачервени от хапливия мраз навън. В съседство с мен седяха четирима бизнесмени в костюми с поставени на масата мобилни телефони, папки и бележници и сякаш говореха по делови въпроси. Но от жестовете, усмивките и подочутата от време на време отделна дума се досещах, че вероятно им е по-интересно да обсъждат неотдавнашните победи на „Пайрътс“ и треньора им Кевин Дайнийн. Срещу тях имаше две жени, по-млада и по-стара, приличаха ми на майка и дъщеря в един от онези разговори с множество ръкомахания и шокирани физиономии. Стори ми се обаче, че се забавляват добре.

Та както вече ви казах, харесвам аз „Портхоул“. Тук туристи много-много не идват, още по-малко пък зиме. Дори и лете нямат път насам и по-добре — защо да нарушават чудесното местно равновесие? Изключения се получават понякога, и то ако някой се досети да закачи рекламни материали по „Уорф Стрийт“ с уловки за летовниците — да посетят редовно пренебрегваната от тях крайбрежна зона, защото там щели да попаднат на неочаквани атракции. Под последното трябва да се разбират рибният пазар и заведения като ресторанта за морски специалитети „При Бун“, бара „Комеди Кънекшън“ и самия, „Портхоул“ Но дори и в такива случаи навалици тук няма. Независимо от рекламите „Портхоул“ няма привлекателна външност. Откъм главната търговска улица „Къмършъл“ се вижда само една поочукана реклама на безалкохолни напитки и овехтяло знаме. От мой опит зная, че за да го хареса, човек трябва първо да усети това заведение, особено през мрачните зимни утрини. А веднъж влезе ли ти под кожата атмосферата му, връщане назад няма. Това обаче трудно би се получило с разхождащи се по „Къмършъл“ туристи някоя люта мейнска зимна сутрин, когато свирепият вятър здравата брули улиците и хората по тях. Едва ли някой би се навил да рискува здравето си в подобни мразовити условия, без да има отлична идея къде точно отива. Ето затова, изправени пред бръснещия неистово лицата им североизточен вятър, малцина имаха нагласата или смелостта да разглеждат непознатите периферни градски райони.

Извън курортния сезон понякога се намират и осмелили се да стигнат до рибния пазар пътници, стъпките им кухо ечат по старите дървени паважи, дето все още ги има покрай кейовете отляво. Веднъж отминали пазара, те неизбежно ще попаднат и на „Портхоул“, а веднъж влезли там, човек би могъл да се обзаложи, че ще повторят, че и потретят посещението си. Пък и няма да се хвалят пред приятели и познати за това интересно откритие, защото намериш ли веднъж подобно заведение, предпочиташ да го държиш в тайна и само за себе си. От едната му страна има дървена платформа с изглед към водата, на нея лете поставят маси, но зиме ги прибират. Лично аз го обичам и през зимата. Взимам си кафе, излизам отвън, стоя прав, но доволен, защото зная, че повечето посетители предпочитат да седят на топло и едва ли някой ще ме последва да ми нарушава спокойствието. Усещам солта във въздуха, морския бриз гали лицето ми и ако вятърът и времето са както се полага, те ще останат с мен през цялата сутрин. Обичайно я харесвам тази миризма, солената. Понякога, изпаднал в лошо настроение, не съм й чак толкова мераклия, защото сол на устните напомня за сълзи, сякаш с целувка се опитваш нечия болка да премахнеш. Случи ли ми се това, налягат ме мисли за Рейчъл и Сам, това са жена ми и дъщеря ми. А те често се преплитат със спомена за покойните ми предишни съпруга и дъщеря.

Такива дни има, те са безмълвни, тежат.

Днес обаче седях вътре, облечен в сако, с официална риза и вратовръзка. Връзката беше тъмночервена „Хуго Бос“, сакото — „Армани“, само дето никой в Мейн и пет пари не даваше за маркови изпълнения. Забележат ли етикета, ще си кажат, че си я купил на разпродажба или с намаление. Ако пък не е така и си платил скъпо-прескъпо, значи си идиот.

Е, не бях платил скъпо.

По едно време вратата се отвори, влезе жена. Носеше черен костюм с панталон, отгоре палто, което сигурно е струвало бая пари навремето, само че сега изглеждаше доста овехтяло. Чернокоса беше, само дето косата имаше особен оттенък, на тъмночервеникаво биеше. Имаше вид на леко изненадана, като че, идвайки насам покрай разнебитените фасади на пристанищните сгради, бе очаквала морски разбойници да й налетят, че и да я ограбят може би. Очите й обиколиха заведението, спряха се на моите, веждите й се повдигнаха въпросително. Повдигнах пръст и тя закрачи към мен, провирайки се сръчно между масите. Изправих се да я посрещна, здрависахме се.

— Вие сте господин Паркър, нали? — запита тя.

— Да, аз съм Паркър.

— Моля да ме извините за закъснението. На моста имаше пътно произшествие, отклониха трафика, та съм заобикаляла.

Ребека Клей ми се бе обаждала предния ден във връзка с текущ проблем. Искаше да знае мога ли да й помогна. Някой си я дебнел и следял скрито, сетне и открито. Ченгетата не успели нищо да направят. Онзи тип имал безпогрешна интуиция, отдалече ги подушвал и винаги изчезвал още преди появата им, независимо колко професионално и потайно се приближавали към дома й, когато ги викала на помощ.

Аз по това време по-обща работа не отказвах, дори сам си търсех, отчасти за да не мисля за отсъствието на Рейчъл и Сам. Вече девет месеца живеехме разделени, с няколко малки, краткотрайни изключения. Все така не можех да си дам точна сметка защо и как нещата се бяха влошили чак до такава крайна степен, че и така бързо. Понякога ми се струваше, че са си у дома, къщата ухае на техните миризми, изпълнена е с техни звуци, а в следващия миг се качват на колата и отиват при родителите на Рейчъл. И естествено, никога не беше така. Връщах се в миналото, опитвах да уточня, да анализирам всяка постъпка, всеки епизод и промяна по пътя, който ни бе довел до сегашното положение. Предполагаше се, че то е временно, че сме се разделили, за да си дадем възможност да премислим, сериозно, отговорно решение да вземем. Един вид шанс и за двамата: точна представа да получим за себе си, но и за другия, за това как сме живели заедно. Ей такива неща — какво сме споделяли, как сме си устройвали живота, без какво не можем и какво ще ни липсва от другия. Такива ситуации обаче рядко са временни. Получават се огорчения, дистанциране, всъщност зейва истинска пропаст. Дори да се стигне до сдобряване и решение отново да опитаме да се съберем, то фактът, че единият е напуснал другия, винаги се помни и остава непростен. Като ги изтъквам тези неща, все едно излиза, че вината е нейна, но не беше така. В същото време не съм съвсем убеден, че е и моя, поне не и изцяло моя. Рейчъл трябваше да направи своя избор, както аз моя, само че нейният до голяма степен зависеше от моя. В края на краищата изпуснах ги и двете, разреших да си тръгнат с надеждата, че някога ще се върнат. Иначе си говорехме по телефона, пожелая ли, можех да взема Сам, обаче те се намираха във Върмонт и това доста усложняваше нещата. Забравях разстоянието, много държах редовно да ходя на гости, и то не само защото не желаех да комплицирам и без това реално трудното положение. Най-вече много внимавах по друга причина — смятах, че все още има хора, които ще се опитат да им навредят, само и само да си отмъстят на мен. Затова и вярвам, че този факт повлия за съгласието ми те да заминат при родителите на Рейчъл. Всъщност напъвам се да си спомня как най-точно стана всичко, но нещо все ми се губи. Последната година бе особено… трудна. Ужасно ми липсваха, но не знаех нито как да си ги върна, нито как да живея без тях. Отсъствието им оставяше огромна празнина в моето битие и други се опитваха да я запълнят — онези, които изчакваха в сенките.

Първата ми съпруга, първата ми дъщеря.

Поръчах кафе за Ребека Клей.

По лицето й тъкмо полазваха сутрешните слънчеви лъчи. Безмилостно бих казал — разкриваха бръчките, сивите корени на косата, въпреки че бе прясно боядисвана, дълбоките сенки под очите. Някои от тези неща вероятно се дължаха на тормоза, оказван от онзи тип, който по думите й я следял постоянно. Други обаче, изглежда, имаха по-дълбок и по-отдавнашен произход. Неприятностите в живота й видимо я състаряваха преждевременно. Гримът й бе сложен набързо, небрежно, тук-там бе прекалено много. Навеждаше на мисълта, че жената отсреща ми не обича да се задържа пред огледалото, сигурно защото не харесва онова, което вижда в него.

— Струва ми се, че друг път не съм идвала тук — обади се тя. — А през последните няколко години Портланд така много се е променил, че е просто чудо как това място е останало все същото.

Рекох си, че сигурно е права. Градът постоянно се видоизменяше и подновяваше, но въпреки това най-чудновати останки от миналото му някак издържаха проверката на времето: като например антикварни книжарници и бръснарници, заведения, където менюто не е било променяно никога, просто защото храната е била чудесна още от самото начало. Е, сигурно затова и „Портхоул“ бе оцелял. Старата клиентела го ценеше и имаше ли възможност, всячески се стараеше да го поддържа печелившо.

Кафето на Ребека Клей пристигна. Тя си сипа захар, разбърка я продължително и сякаш забрави да спре.

— Е, какво мога да направя за вас, госпожице Клей?

Тя се сепна, преустанови бъркането, изглежда, бе чакала аз да дам тон на разговора. Добре де, бях го дал.

— Каквото вече ви казах по телефона. Един мъж непрекъснато ме безпокои.

— По какъв начин?

— Върти се около дома ми. Живея край Уилард, плажа имам предвид. Виждала съм го във Фрийпорт и в пазарния център, където ходя на покупки. И там върви подире ми.

— С кола или пеша?

— Пеша.

— Влизал ли е в непосредствената ви собственост?

— Не.

— Заплашвал ли ви е по някакъв начин? Например да ви е нападал, физически имам предвид?

— Не.

— Това откога продължава?

— От около седмица, може би малко повече.

— Говорили ли сте?

— Само веднъж, преди два дни беше.

— И какво ви каза?

— Заяви, че търсел баща ми. С дъщеря ми живеем в старата таткова къща. Твърдеше, че с него имал някаква си работа.

— А вие какво отвърнахте?

— Че баща си не съм го виждала от години. Казах му още, че доколкото зная, той е покойник. Всъщност, законно погледнато, е мъртъв по документи поне от началото на тази година. Цялата му лична документация съм я преровила. Хич не ми се искаше да го правя, но съзнавах, че е важно и за мен, и за дъщеря ми. Някак най-сетне да сложим край на неясноти и претенции.

— Разкажете ми за баща си, моля.

— Беше детски психиатър, много добър. Понякога приемаше и възрастни, но зная, че се отнасяше само за случаи на претърпели травми в детството си индивиди. Смяташе, че в такива случаи може да помогне. За съжаление случиха се неприятности, нещата започнаха да се променят. Появи се особен случай: един човек бе обвинен от сина си в сексуални издевателства, това стана по време на съдебен спор за родителските права. Баща ми бе заключил, че в твърденията има резон, и изразеното му професионално мнение стана причина правата да получи майката. За беля по-късно синът оттегли твърденията си, отказа се от тях с думите, че майка му го убедила да постъпи по този начин. Само че за бащата вече бе късно. Тръгнали приказки относно случая, вероятно самата майка ги е разпространила. Човекът обаче загубил работата си, а в един бар някакви хора го пребили жестоко. И накрая се самоубил — взел та се застрелял в спалнята си. Баща ми обаче прие цялата тази история много навътре, като лична грешка. Освен това бяха подадени оплаквания по повод заключенията му на базата на разговорите с момчето. Лекарската комисия по етика и жалби ги отхвърли до едно, но впоследствие почти никой вече не го търсеше за подобни професионални оценки. Струва ми се, че именно това съсипа самочувствието му на терапевт.

— Кога се случиха тези събития?

— Около 1998 година, но може би бяха започнали и малко преди нея. А сетне положението се влоши още повече… — тук Клей заклати глава, сякаш не вярва докрай на паметта си. — Дори и като ви ги разказвам сега тези неща, разбирам колко налудничаво звучат. Ужасна бъркотия се получи малко по-късно…

След тези думи направи пауза, огледа се, като че някой подслушваше, и рязко снижи тон, почти зашепвайки:

-… оказа се, че някои от татковите пациенти били сексуално малтретирани от група мъже, тогава тръгнаха съмнения и неудобни въпроси относно методите му и докъде може да се разчита на него. А баща ми, разбира се, себе си винеше за случилото се. Но сетне и други започнаха да подмятат подобни обвинения. Лекарската комисия го призова неофициално и единствено информативно — с цел да чуе собствените му аргументи по всичките обвинения, но той така и не стигна до нея. Намериха колата му на края на Северните гори — изоставена там. И от онзи миг насам никой не го е виждал, нито чувал. Полицията започна издирвания, само че никога не намери нищо. Това беше към края на септември 1999 година.

Замислих се. Името Клей ми звучеше познато. Ребека Клей. Ами да.

— Аха, значи сте дъщеря на Даниъл Клей?

Тя кимна. Сянка пробяга по лицето й. Но дали бе сянка? Или неволен спазъм, нещо като примигване от внезапна болка. Чувал бях за Даниъл Клей. Не беше много. Но Портланд е малко селище, всъщност град само по име. Истории като тази на Даниъл Клей обичайно остават за дълго в колективната човешка памет. Особени подробности по случая не помнех, но бях слушал клюките — както и всички останали. Ребека Клей бе обобщила обстоятелствата около бащиното изчезване в най-общи линии и изобщо не я винях заради това, че изпусна някои неща. Като например приказките, че доктор Даниъл Клей е знаел за извращенията с деца, а може би ги е прикривал, че дори и лично участвал в тях. Имаше и разследване в тази насока, само че в документацията му някои неща липсваха, още повече че поверителният характер на професията му и лекарската етика реално затрудняваха проследяването на поредица улики. Трябва и друго да добавя: солидни данни или доказателствен материал срещу него нямаше. Само че може ли този факт да спре хорските одумвания и заключения?

Отново се вгледах в Ребека Клей, този път за по-дълго, макар и да бе неучтиво. Сега не беше толкова трудно да си обясня външния й вид, имайки предвид бащините проблеми. Рекох си, че вероятно живее доста изолирано. Приятели все пак сигурно са й останали, но едва ли са много. Даниъл Клей наистина бе хвърлил тъмна сянка върху живота на дъщеря си и под тежестта й тя бе направо повехнала.

— Значи казахте на човека, който ви преследва, че не сте виждала баща си от много дълго време. Той как реагира?

— Изпуфтя през нос, намигна, каза нещо от сорта на „На лъжата краката са й къси“ или „Който лъже, да пукне!“ — отвърна Клей. — Сетне заяви, че ми давал малко време да си помисля. Тогава се извърна и си тръгна.

— Че защо ще ви обвинява в лъжа? Намекна ли по някакъв начин, че може да знае нещо по-различно около изчезването на баща ви?

— Не, просто натърти на това, че лъжа, и си замина.

— А полицията така и не успя да го открие?

— Не, той умее да изчезва, сякаш вдън земя потъва. А в полицията, изглежда, си мислят, че си съчинявам разни неща, за да вдигам шум около себе си, да привличам внимание, все едно психически проблеми имам. Просто ми е неудобно, страх ме хваща дори. Но не е така… По такъв начин не бих постъпила. Аз…

Не се намесих, изчаках.

— Вие сигурно сте чували онова, което се говореше за баща ми. Някои хора и до днес смятат, че е извършил някакво престъпление. Струва ми се, че и в полицията са на същото мнение, чак понякога се питам дали и мен не подозират… например че зная разни неща за случилото се, но ги премълчавам, за да го прикривам. Идваха на няколко пъти у дома и не беше трудно да се досетя какво си мислят: че зная къде е татко, че през всичките тези години съм поддържала тайна връзка с него, вероятно сме се и срещали.

— А това вярно ли е?

Тя примига и преглътна, но удържа на погледа ми, без да отмества очи.

— Не е.

— Обаче сега излиза, че полицаите не са единствените, които се съмняват в думите ви. Как изглежда въпросният човек?

— Някъде на около шейсетина години е. Косата му е черна. Струва ми се, че си я боядисва, иначе я носи сресана назад, замазана, но бухнала отпред, като на рок певците от петдесетте години. Очите му са кафяви и ей тук има белези… — тя повдигна ръка и показа челото си точно под косата: — … три успоредни резки, сякаш някой навремето го е драл с вилица. Не е висок, около метър и шейсет и нещо, обаче набит. Особена глава има, като че е сплесната, лицето му също… ръцете му са реално големи, на тила му играят здрави мускули. Носи почти едни и същи дрехи: сини джинси и тениска, понякога черно сако, друг път се явява със старо кожено яке. Има шкембе, обаче дебел не е, в никакъв случай. Ноктите му са ниско изрязани и е сравнително чист, само че…

Тук спря, аз пък не я прекъснах — оставих я да потърси нужните думи, за да си каже нещата, както тя ги вижда.

— Слага си някакъв одеколон, адски силен като миризма. Обаче докато ми говореше, така ме лъхна… струва ми се, че го слага, за да прикрива… една отвратителна миризма, нещо като животинска воня. Направо щях да побягна…

— А името каза ли си?

— Не. Рече, че с баща ми имал работа. Няколко пъти повторих, че баща ми е покойник, но той само клатеше глава и се подсмихваше. И накрая изтърси едни приказки… че никого не би нарекъл мъртъв, преди да е подушил завонелия му труп.

— Нямате ли някаква представа защо този тип се появява точно сега, толкова много години след бащината ви смърт?

— Не, в тази връзка нищо не ми каза. Възможно е да е дочул, че баща ми юридически бе обявен за покойник.

По силата на определен закон в Мейн безследно изчезнал човек би могъл да бъде правно обявен за мъртъв при петгодишно отсъствие. Друго условие е през този период с него да не е била осъществявана връзка, а отсъствието му да не е обяснено по задоволителен начин. Законът има своите правни аргументации — такава стъпка е практически нужна на близките по най-различни причини, като легализации на документи, например завещание, разполагане с имущество, промени в собствеността и прочие. В някои случаи законът предвижда съдът да изиска „подходящо по мащаби“ издирване, уведомяване на компетентните правоприлагащи органи и съответните социални институции, както и да постанови излъчване или поместване на текстови обяви в медиите. Ребека Клей твърдеше, че е отговорила на всичките изискани от съда и закона условия, но в краен резултат не бе получила точна информация за баща си, всъщност нищо повече от вече известното.

— В началото на годината се появи материал за баща ми в едно списание за изкуство, но това стана, защото продадох две от картините му. Имах голяма нужда от тези средства. Не ви съобщих по-рано този факт, но баща ми беше прекрасен художник, много талантлив според мен. Значителна част от свободното си време посвещаваше на изкуството — излизаше сред природата, в горите най-често, рисуваше с бои, правеше графики. Не бих казала, че в рамките на модерните виждания работата му би била високо оценена, финансовото изражение имам предвид. Досега за картина съм вземала най-много хиляда долара — от време на време продавах по някоя, защото парите не ми стигаха. Изложби никога не е уреждал, пък и, сравнително погледнато, много картини няма. Продаваше обаче на колекционери, които познаваха стила му, често и по уговорка работеше. А към края на живота си вече имаше доста предварителни поръчки.

— За какъв тип картини говорим?

— За пейзажи предимно. Ако се интересувате, мога и снимки да ви покажа. Защото оригиналите съм ги продала, само една картина ми е останала.

Познавах някои хора от портландските артистични среди. Реших, че няма да е лошо да ги поразпитам за Даниъл Клей. Междувременно обаче на първо място си оставаше проблемът с онзи, дето преследваше дъщеря му.

— Вижте, не се безпокоя единствено за себе си — продължи тя. — Имам дъщеря на име Джена, на единайсет години е. Вече ме е страх да я пусна сама извън дома дори и носа си да подаде. От време на време се опитвам да й обяснявам поне по малко какво става около нас, но се боя да не я наплаша излишно.

— Как искате да постъпя спрямо този човек? — запитах я аз.

Доста странен въпрос наистина, но бях длъжен да го задам. Ребека Клей трябваше предварително да бъде наясно с евентуално взетите мерки.

— Бих искала да поговорите с него. Да го накарате да се махне оттук.

— Това са две различни неща.

— Но защо?

— Едно е да поговоря, друго — да го принудя да си отиде.

Тя ме изгледа озадачено.

— Ще трябва да извините невежеството ми — тихо рече жената. — Не ви разбирам, честно.

— Вижте, искам да сме наясно — аз и вие — с всичко, което бих могъл да направя, и то още преди това. Мога да се срещна с него от ваше име, да опитам да изясним нещата без силови прийоми. Възможно е човекът да се вслуша в гласа на разума и да си тръгне по живо, по здраво. Но според казаното от вас той вероятно ще упорства, защото видимо има определени фикс идеи, което пък означава че може и до сблъсък да се стигне. Ако случаят се окаже такъв, имаме известен избор — да осигурим намесата на ченгетата например. Те да го задържат, сетне ще се обърнем към съда, който е в правото си да забрани приближаването на въпросното лице до вас. Това последното е под въпрос, в смисъл че може да се окаже сложно, още по-трудно като практическо приложение. В такъв случай ще се наложи да търсим други начини за убеждение да ви остави на мира.

— Искате да кажете като например заплаха или физическо посегателство?

Тонът бе въпросителен, но иначе идеята май й харесваше. Не можех да я виня. Познавах хора, години наред издържали всевъзможен тормоз от страна на разни негодници. Някои направо се бяха съсипали от напрежение и безпокойство. Други на края прибягваха до насилие, но това винаги водеше до задълбочаване на проблема. Такъв бе случаят на семейна двойка — мъж и жена, която попадна под ударите на съда. Там ги отведе съпругата на същия човек, който ги тормозеше. Защото един ден мъжът не издържал и му треснал един в мордата. След това цял живот съжаляваше за стореното.

— Има разни възможности — рекох. — Само че те ни поставят в уязвима позиция — да речем, с обвинение за физическо насилие или заплахи. При това, ако не постъпим изключително внимателно, положението може да се влоши дори и още повече. Досега този човек не е направил нищо крайно, освен да ви безпокои. Не че това е нищо, разбира се. Но ако нанесем първия удар, може да реши да му отвърне. В такъв случай за вас вече ще има реална опасност.

Тези думи я стреснаха, тя сякаш се преви под тежестта им.

— В такъв случай какво мога да направя?

— Вижте — казах, — съвсем не се опитвам да внушавам, че няма надежда да разрешим проблема безболезнено. Просто искам да разберете и другата възможност — този тип заинати ли се, решавайки да продължи да се навърта около дома ви, тогава няма да разполагаме с лесни или бързи решения.

Това малко я поуспокои и с надежда в гласа запита:

— Значи ще ми помогнете, нали?

Казах й тарифата, обясних, че работя сам, юридически съм еднолична детективска агенция. Затова не бих приел други поръчки, които ще затруднят свързаната ми с нея работа. В случай че ми се наложи да търся външна помощ, незабавно ще я уведомя за евентуалните допълнителни разходи. Тя има правото да ме освободи по всяко време, в такъв случай от моя страна аз ще направя всичко възможно да си намеря заместник, преди лично да се оттегля от случая. Тези постановки, изглежда, й харесаха, защото кимна в знак на съгласие. Разбрахме се да взема аванс срещу първата седмица. Не че ми трябваха някакви средства, начинът ми на живот бе вече съвсем опростен, но държах ежемесечно да изпращам пари на Рейчъл, макар и да твърдеше, че нямала нужда от тях.

Обещах да започна работа още на следващия ден. Договорихме се за следното: да се държа разумно близо до Ребека Клей, когато сутрин тръгва на работа. Тя на свой ред ще ме предупреждава кога излиза от офиса за обяд, за делови срещи, кога тръгва вечер за дома. В дома й имаше алармена система, аз обаче взех допълнителни мерки — обадих се на познати специалисти да огледат положението, да сложат допълнителни резета и верижки. Сутрин ще бъда пред къщата, когато тя излиза за работа, вечер ще се навъртам също отвън на достатъчно близко разстояние, докато си легне. Ще държим постоянна връзка, повика ли ме, ще бъда при нея най-много до двайсетина минути.

Преди да се разделим, помолих да ми даде снимка на баща си. Беше предвидила тази възможност, бръкна в чантата, извади негова фотография, само че се поколеба доста, преди да се раздели с нея. Оттам ме гледаше възслаб източен мъж в зелен костюм от туид със снежнобяла коса, рунтави вежди, очила с тънки метални рамки, на вид строг, леко старомоден. Академичен интелектуален тип, от онези, дето пушат с глинени лули, а стените на кабинетите им са библиотеки с подвързани в кожа дебели томове.

— Ще си направя няколко копия, а оригинала ще ви върна — обещах аз.

— Не се безпокойте — отвърна Клей. — Имам други, тази задръжте толкова, колкото ви е нужно.

Сетне запита дали е възможно да я придружа веднага — имала работа в града същата сутрин. Добави, че се занимавала с недвижими имоти, предстояли й няколко срещи, нямало да отнемат повече от два часа. Опасявала се онзи мъж да не се залепи за нея, докато е навън. Веднага предложи да ми плати допълнително, отказах. Така и така нямах какво друго да правя.

Тръгнах след нея и това продължи чак до края на деня. Нищо не се случи. Онзи тип със старомодната прическа и белезите по челото изобщо не се и мярна. Беше ми скучно, чак ми писна, но пък не се наложи да се прибирам в празната си къща, всъщност тя не бе чак съвсем празна. Следвах Ребека Клей като сянка, за да избегна сенките на собствените си привидения.

2

Отмъстителя вървеше по дървените пътеки на Олд Орчард, недалеч от мястото, където безброй лета наред се бе намирала будката на Гадателя. Не я виждаше, нямаше го и стария мъж, вероятно бе починал. Пък може би не бе мъртъв? В такъв случай вероятно не бе в състояние да върти старите си майстории, сигурно и очите му са отслабнали, не в състояние да виждат ясно, ушите — заглъхнали, паметта — прекалено закърняла, за да задържа и подрежда подаваната информация. Отмъстителя се огледа. Дали го помни, ако е жив? Ако не е, дали го е помнел до края? Сигурно така е било, защото не бе човек да забрави такива неща, да изхвърли от съкровищницата факти полезно нещо, което някога някак си би му свършило добра работа.

Беше се захласнал по дарбата на този човек още навремето. Онази прохладна вечер в края на лятото го бе наблюдавал от разстояние цял час и нещо незабележимо, дискретно, преди да се доближи и да го заговори. Изключителен талант за такъв дребен, странно изглеждащ човечец с евтините му дрънкулки в простата будка: да разгадае толкова много неща на пръв поглед, да проникне в същността на даден индивид почти без усилие, най-важното без особено мислене, да нарисува картина на битието му за секунди — време, колкото часовника да погледнеш, часа да видиш. Удивително! Беше се връщал през годините отново и отново, скрит в тълпите, за да го съзерцава оттам. Дали наричащият себе си Гадател го бе усещал? Може би го бе търсил с поглед, с боязливо потръпващи ноздри, като предусещащо близостта на лисицата зайче?

Всъщност не беше ли се завърнал и сега под влиянието на далечна, почти неуловима надежда да завари Гадателя на старото място? Предпочел да изкара зимата близо до морето, вместо да се отправи към по-топли, по-доходоносни места.

И ако го бе намерил тук, какво би казал? Научи ме. Покажи ми как да позная онзи, когото търся. Защото ще ме лъжат. Искам да ме научиш как да разпознавам лъжата…

Щеше ли да обясни защо се е завърнал? А дребният мъж щеше ли да му повярва? Сигурно, защото винаги би разпознал кое е лъжа и кое — истина.

Обаче Гадателя отдавна бе мъртъв, а за Отмъстителя оставаше само споменът на първата им и единствена среща през онзи далечен ден. Кръв имаше по ръцете му тогава. Възложената поръчка бе сравнително проста: да изпрати в гроба уязвим човек — мъж, който би се изкушил да размени онова, което знаеше, срещу протекция от страна на хората, които го търсеха. Само че часовете му бяха преброени още от мига, когато бе побягнал — секунди, минути, дори дни, но не повече от това. Няколко дни, всъщност пет, на шестия бе вече намерен и умъртвен. Страх го беше накрая, много при това, но без болка мина. Защото не бе в нрава на Мерик винаги да мъчи и изтезава. Макар и да не се съмняваше: жертвата е подложена на ужасно мъчение още от мига, когато разпознае неумолимата безпощадност в природата на дошлия за нея. И то е предостатъчно, колкото и кратко да е във времето. Но той бе професионалист, а не садист. Измъчваше само когато му се налагаше.

Мерик. Така го наричаха тогава. Това бе името в един регистър, име дадено му при раждането. Днес то не означаваше нищо за него. Мерик бе убиец, но той убиваше за други, не за себе си. Разликата е много голяма. Човек, убиващ по свои мотиви и за свои цели, е индивид, подчинен и жертва на емоции. Този вид хора правят грешки. Предишният Мерик беше професионалист. Той бе хладнокръвен, лишен от чувства или поне така си казваше сам. Макар и понякога след убийството да си позволяваше признанието, че то му е доставило удоволствие.

Но онзи, старият Мерик, Мерик убиецът, вече не съществуваше. Друг човек бе заел неговото място, обричайки сам себе си в това си превъплъщение, но пък дали бе имал избор? Може би предишният Мерик бе започнал да умира в мига, когато бе родено детето му? Волята му отслабна, в края на краищата съвсем се разпадна, победена от мисълта, че на този свят е дошло ново същество — дъщеря му.

Отмъстителя се сепна: в съзнанието му отново се върна Гадателя. И прекараните заедно с него кратки мигове на това, същото място.

Ако е възможно отново да ме погледнеш, старче, какво ли би видял? Ще ти кажа: човек без име, баща без дете… а сигурно и пламъка на беса му ще усетиш, опустошава го отвътре!

Отмъстителя извърна гръб на морето, закрачи. Работа имаше да върши.

Когато се прибрах, къщата немееше. Кратко ме поздрави само Уолтър, кучето ми, благодарен му бях за това. След като Рейчъл и Сам заминаха, изглежда, онези другите — отдавна отхвърляни присъствия — бяха намерили начини да обсебят доскоро заеманото от тях двете пространство. Същото, което преди им принадлежеше.

Бях се научил да не отвръщам на зова им, да не реагирам на скърцащите дъски, нито на звучащите върху тавана на спалнята стъпки. Неведомото неспокойно витаеше в таванското помещение, сякаш търсеше някогашното свое сред подредените там кутии, куфари, вехтории. Не откликвах и на тихото потрепване по прозорците, веднъж щом падне мрак, наложил си бях да го обяснявам с прости неща, а не с онова, което наистина беше. Като разклатени от вятъра клончета нежно потупват връхчета по стъклото. Само че пред прозорците ми дървета няма, пък и кой клон би потропвал така редовно, така настоятелно?

Понякога се пробуждах нощем в мрака смутен, объркан, несъзнаващ какво е нарушило почивката ми, единствено разпознавах присъствието на звук, но там, където звук не би могло да има… Дочувах далечно прошепнати думи, отзвучават полека, мозъкът автоматично, сетне и съзнателно сваля повдигнатите временно от съня цензурни бариери.

Но къщата, къщата днес никога не е изцяло празна. Нещо друго си бе намерило дом тук.

Съзнавах, че е трябвало да говоря с Рейчъл относно тези неща, при това много по-рано, още преди да си бе тръгнала. Трябваше да бъда честен, да й призная, че на мира не ме оставят покойните ми жена и дъщеря или може би някакви техни фантомни проекции, дето не са съвсем същите. Рейчъл е психиатър, щеше да ме разбере. Още повече че ме обичаше, значи щеше да се опита да ми помогне. Сигурно щеше да заговори за остатъчни угризения, потиснато чувство за вина, за финия мозъчен баланс, за това, че понякога страданието е така ужасяващо, така остро изживявано, че пълно възстановяване е невъзможно, то просто е извън нормалните възможности на което и да е човешко същество. А аз? Аз бих закимал и повтарял след нея — да, да, разбира се, така е, давайки си сметка, че в думите й се съдържа истина, но тя не е достатъчна да обясни истинската природа на онова, което се случи в живота ми, след като ми бяха отнети жената и дъщерята. Всъщност не, сигурно не бих заговорил с Рейчъл за тези неща. Нищо за тях не бих посмял да споделя, защото да кажа нещо подобно на глас, би означавало на всички тези повтарящи се феномени да придам реалност, каквато не исках и не можех да призная. Отричах съществуванието им, а за беля упорството сякаш засилваше властта им върху мен.

Рейчъл е много красива. Червенокоса е, кожата й бледа. Сам — нашата дъщеря — ужасно прилича на нея, макар че е наследила нещичко и от мен. В последния телефонен разговор Рейчъл каза, че сега Сам спи по-добре нощем. А имаше време, макар и да живеехме под същия покрив заедно, когато сънят й бе направо разстроен. Събуждали сме се нощем — Рейчъл и аз — било от нейния смях, било от плача й. Ставали сме да проверим какво й е, заварвали сме я потънала в сълзи, маха с ръчички нагоре, присяга се към нещо невидимо във въздуха над нея. Или извива глава, следи с очи движението на фигури, които само тя вижда. Усещал съм в такива случаи, че стаята е студена, доста по-студена, отколкото би трябвало да бъде.

И Рейчъл ги забелязваше тези неща, макар и да не казваше нищо.

Преди три месеца случайно посетих лекция в Портландската обществена библиотека. Двама души — лекар и медиум — дебатираха същността и истинността на свръхестествените явления. По едно време, честно казано, ме хвана малко срам от присъствието ми на онова място. Наоколо ми имаше мнозина, които направо воняха, сякаш не се мият достатъчно редовно, а от въпросите им ставаше ясно, че настоятелно приемат за истина всякакви дивотии, за духове изобщо да не говорим. На първо място в приказките им ставаше дума за ангели с формата на феи, летящи чинии и чуждоземни гущери в човешка форма.

Лекарят заговори за слуховите халюцинации, твърдеше, че те са най-често срещаните случаи на възприемане на феномена, най-общо наричан призрак. Изтъкна, че възрастните хора, особено страдащите от болестта на Паркинсон, понякога развиват и странично заболяване, наречено деменция с телца на Леви. Именно то пък обяснява друг феномен, за който има предостатъчно разказвани истории — среща на духове със скъсени тела. Тоест болните просто виждат скъсяване в перспектива. Заговори и за други възможни механизми или причинители на подобни възприятия, например болести на темпоралния лоб, различни видове тумори, шизофрения, а често и депресия. Описа механиката на виденията в полусънно състояние — онези понякога така ясни образи, които ни се явяват в интервала между съня и пробуждането. В заключение призна, че взета сама по себе си, науката не може да обясни по напълно задоволителен начин всичките описани паранормални явления. Все още има прекалено много неща, които човекът не знае, не познава достатъчно добре в детайли и комплексното функциониране на мозъка, реалното въздействие на стреса и депресията, психическите заболявания и състояния, кое реално причинява мъка например, както и истинската й природа, заключи лекарят.

Медиумът бе възрастна жена и противно на лекаря изглеждаше печена лъжкиня, готова да дрънка капитални глупости. Това за съжаление се случва в тази професия, при мошениците, разбира се. Тя заговори за същества с несвършена на този свят работа, за сеанси и послания от „отвъдното“. Оказа се, че има собствено кабелно телевизионно шоу и телефонна линия за специални услуги. Иначе работела безплатно за бедните и наивниците по разни обществени клубове, мотели и планински хижи в американския Североизток.

Заяви, че духовете обсебват дадено място, а не даден човек. Според мен това е лъжа. Веднъж ми казаха, че ние сами създаваме своите собствени привидения. Че всяко едно от тях е просто още едно наше аз: нашата вина, нашите угризения, нашата мъка. Може би това е своето рода обяснение на горното. Защото всеки има своите призраци. И може би не всеки един от тях е наше лично творение, но в крайна сметка те стигат до нас. Винаги и до всички нас.

Ребека Клей седеше в кухнята у дома си. Пред нея имаше чаша червено вино, макар и неначената, а лампите бяха загасени до една.

Тъкмо си казваше, че би трябвало да помоли детектива да остане с нея. Онзи тип не бе доближавал къщата досега, а тя по принцип вярваше в здравината на вратите и прозорците, както и в ефективността на алармените системи. Особено пък след като детективът бе препоръчал консултант, а последният бе идвал да провери всичко на място. Сега обаче навън бе тъмно, нощта бе факт и всички взети предпазни мерки започваха да й се виждат недостатъчни. Осезаемо усещаше потайните шумове на старата сграда, поскърцването на подовите дъски тук и там, трополенето на някоя от вратичките на шкафовете. Вятърът съскаше и стенеше, разхождайки се на свобода из дома досущ като изпуснато, непослушно дете.

Прозорецът над мивката бе просто тъмен квадрат в бяла рамка, отвън не се различаваше нищо. Имаше чувството, че се носи безплътна в мастиленото пространство и че само някаква си ефимерна преграда я дели от отвъдния вакуум. Единствено далечният шум на плискащи се по плажа невидими вълни донякъде разсейваше това усещане. И тъй като нямаше какво друго да прави, току повдигна чашата към устните, отпи глътчица. Прекалено късно усети вкуса на мухъл в течността, направи гримаса, но успя да я изплюе обратно. Изправи се, отиде до мивката, там изля чашата. Сетне завъртя крана, водата отнесе червените петна. Наведе се, отпи направо от струята, изжабурка се, отми неприятния вкус от устата. Незнайно защо се досети за бившия си съпруг, така му миришеха устата и целувките, особено през последните прекарани заедно нощи преди окончателния разпад на брака и финализирането на развода. Отлично си даваше сметка, че той я ненавиждаше — почти толкова, колкото и тя него сега. И се бе стремял да се отърве от бремето, което заедно носеха. Ребека не можеше да го търпи физически и отказваше да подложи тялото си на нуждите му. Не усещаше дори и частица от някогашното привличане, на което преди се бе радвала, но той бе намерил начин да раздели любовта от нагона и да я подчини на него. Беше се питала често какво ли си фантазира, докато ритмично се движи над нея. Понякога очите му се изпразваха напълно и макар че телата им бяха слети, тя виждаше, че истинското му аз е нейде далече, далече, някъде съвсем другаде. Друг път обаче бе на мястото си, гледаше я задъхан отгоре й с особено омерзение и това я караше да се чувства като изнасилена. Поглеждаше назад в годините и си казваше, че истинска любов между тях никога не е имало, ако изобщо би могло да се говори за подобно чувство.

А в миговете на физическо обладаване тя също се бе старала да си представи бивши или може би бъдещи любовници, та с тяхна помощ да промени неприятното усещане. Но онези, които помнеше, бяха прекалено малко и неизменно свързани с негативни неща. Винаги носеха със себе си собствени неприятности и накрая тя просто се бе отказала от този подход. Всъщност сексуалните й желания бяха спаднали до такава степен, че намираше за по-леко просто да си мисли за друго или да помечтае за бъдещето, когато този мъж завинаги ще изчезне от живота й. Изобщо не можеше да си представи какво я бе привлякло към него в началото, а и него към нея. Предполагаше, че бидейки с малка дъщеря и в неблагоприятно положение заради баща си, се бе стремяла към някаква сигурност, поне временна стабилност, само че той не бе се оказал такъв тип човек. В похотливите му мераци да легне отгоре й бе усетила нещо долно, унизително, сякаш този мъж съзира в нея някаква особена поквара и му се нрави да я докосва, прониквайки в тялото й.

В самото начало бе показал, че не харесва дъщеря й, а детето бе продукт на връзка, започната по време, когато Ребека, изглежда, още не бе узряла за подобно нещо. Обаче знае ли човек? Може би тя не е от онези жени, създадени да имат истинско семейство? А бащата на Джена постепенно се бе отдалечил и изчезнал. Дойде да види няколко пъти детето, а то беше още в първата година. Днес сигурно дори не би я и познал. Не че би могъл, каза си тя внезапно, усещайки, че разсъждава за него, сякаш е жив. Защото животът му бе свършил един ден твърде ненавременно, на далечен, черен път. Бил захвърлен в крайпътна канавка, ръцете му завързани на гърба с кабел, кръвта му бавно изтичала в меката пръст отдолу, за да нахрани разни пълзящи твари и гадинки, които сетне излезли и полазили по тялото, за да унищожат и него. Опита се да изпита някаква мъка, жал поне, не успя. И той не се бе оказал човек за нея. А и за какво ли го биваше? Ако бе читав, нямаше да завърши по този трагичен начин. Обещанията си никога не бе спазвал, ангажиментите не бе уважавал. Неизбежно е било, разсъждаваше тя в мрака, един ден да срещне човек, който просто няма да му прости неточностите. И ще го накаже за издънките, та било и по този краен, необратим начин.

Известно време Джена постоянно бе питала за баща си. Сетне въпросите постепенно оредяха, а през последните години почти не се и сещаше за него или просто предпочиташе да мълчи по темата. Ребека все още не бе намерила подходящ начин да съобщи на дъщеря си за кончината му. Бяха го убили в началото на годината и тя все не можеше да уцели сгоден миг да поговори с Джена за това. Съзнаваше, че нарочно го отлага, но пак не правеше нищо. И в плътния мрак в кухнята неочаквано взе решение: ще й каже истината още първия път, когато момичето отвори дума за баща си.

Отново се замисли за частния детектив. До известна степен бащата на Джена бе причината тя да се обърне към него. А дядото, значи бащата на убития, пръв й бе споменал за Паркър. Оказа се, че навремето ходил при него с молба да потърси сина му, но детективът отказал. Ребека си бе казвала, че би трябвало старият мъж да изпитва към него неприязън, може би горчивина, още повече когато бе станало известно как са се развили нещата, но не беше така. Може би старикът си бе дал сметка, че синът му е загубена кауза, та дори и цялото му същество да се е опълчвало на тази проста сметка. Щом самият той няма вяра в сина си, как да очаква, че друг човек — при това непознат — може да повярва в доброто му начало? И не се бе разсърдил на детектива за отказа му, а сетне Ребека се бе досетила за споменатото име и след появата на онзи тип го бе потърсила, отново по съвет на дядото.

Изведнъж усети, че все още стои пред мивката, а кранът е отворен. Тогава взе наполовина пълното шише с виното и изля останалото в нея. Водата пое червената течност, завъртя я, понесе я надолу в канала. Жената се ослуша, знаеше, че Джена спи в стаята си на горния етаж. Каза си, че ще трябва да я изпрати някъде, особено ако детективът не успее бързо да разкара непознатия. Досега последният не бе правил опити да се доближава до детето, но Ребека се опасяваше, че това е опасна възможност — ще използва дъщерята за натиск върху майката. В училището ще каже, че Джена е болна, после ще се оправя с последствията от лъжата. А има и друга възможност — защо направо да не им каже истината? Че се е появил един особен тип, върти се около дома им, създава напрежение, плаши дъщеря й. И потенциална опасност има. Затова детето не бива да остане в Портланд. Училищните власти ще разберат.

Но защо всичко това става точно сега? Същият въпрос й бе задал и детективът. Защо именно в този миг ще се появи някой да разпитва за бащиното изчезване, толкова години след него? Какво ли знаеше този човек относно баща й? И за обстоятелствата, при които бе изчезнал? Тя се бе опитала да го запита, но той я бе отрязал и си бе тръгнал с онова особено многозначително изражение, сякаш да рече: „Мен изчезването, госпожичке, хич и не ме интересува. Друго ми е нужно. Той обаче го знае. Отлично го знае.“

Говореше и се държеше сякаш е убеден, че баща й е жив. На всичкото отгоре подмяташе, че и тя е сигурна в същото. Сетне задаваше въпроси, на които тя не можеше да има отговори.

Повдигна глава и внезапно зърна отражението си в прозореца отпред. Гледката я стресна и тя потръпна неволно, а движението размести образа и го раздвои, може би поради някакъв дефект в стъклото. Постепенно се успокои, но за беля двойният образ си остана все така. Хем на нея приличаше, хем не беше тя! Като че кожата си е изхлузила, както правят змиите, а свалената ципа се е закачила върху нечие чуждо лице. Само че в същия миг фигурата отвън се раздвижи и се приближи, а фантасмагоричната илюзия за двойник тутакси се разсея. Остана само непознатият с коженото яке и занизаната като с брилянтин коса. Чуваше гласа му, деформиран от дебелото стъкло, но думите не разбираше.

Той притисна длани към стъклото, плъзна ги бавно надолу, докато китките му допряха перваза. Натисна, но ключалките държаха здраво. Лицето му се разкриви в яростна гримаса, зъбите се оголиха като на звяр.

— Разкарай се оттук! — изпищя Ребека. — Махай се от дома ми, защото знаеш ли… Бог да ми е на помощ, аз ще…

Онзи отдръпна ръце, в следващата секунда тя зърна едната, свита в юмрук, да лети напред. Стъклото издрънча и се пръсна, отваряйки назъбена дупка. Рамката се разтресе, навътре полетя порой стъклени парченца, посипа мивката, юмрукът му се появи буквално пред носа й. Ребека изкрещя неистово, но писъкът бе заглушен от воя на алармените сирени. Кръв рукна по разбитото стъкло, непознатият изтегли ръката си през дупката, без да обръща внимание на острите като клинци ръбове. Те режеха кожата му, оставиха широки червени бразди по дланта, разпраха китката. Той огледа наранената ръка удивено, сякаш всичко случило се е било извън неговия контрол и чиста проба изненада. В същия миг остро иззвъня телефонът, това беше охранителната фирма. Ребека потръпна отново. Ако не отговори, ще повикат полицията, тук ще дойде патрулна кола да провери какво става.

— Не биваше да постъпвам по този начин — обади се онзи отвън. — Моля да ме извините.

Тя обаче не чу добре думите, писъкът на алармата ги заглушаваше. Тогава той кимна с глава и леко се поклони. Жестът бе доволно странен, би трябвало да изразява вежливост, стоеше ужасно не на място. Ребека потисна силен неврастеничен подтик да се изкикоти на нелепостта в ситуацията. Страх я бе, че избухне ли в смях, истерията окончателно ще я овладее, просто никога няма да излезе от нея.

Телефонът млъкна, след секунда звънна отново. Тя не помръдна от мястото си. Замаяно гледаше навън след бързо отдалечаващия се непознат. Извърна очи към мивката — по нея имаше кръв, неговата кръв. Наведе глава и неволно я помириса, смесена с недоизмитото вино, тя имаше особен дъх — непознат, неповторим, ужасяващ. Хрумна й, че нещо липсва… може би потир за причастие?

3

Седях край кухненската маса, отсреща ми Ребека Клей бавно почистваше стъклените късчета от мивката с помощта на четка и лопатка. На перваза отвътре все още имаше кръв. Беше се обаждала и на ченгетата, след като първо мен бе уведомила. Така или иначе патрулната кола от района на Южен Портланд ме бе изпреварила. Бях се представил на полицаите, сетне застанах встрани и слушах разказа й, без да се намесвам по какъвто и да е начин. Дъщерята Джена заварих на канапето в гостната, завита с одеяло, в ръце стискаше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Хрумна ми, че може би е някогашна майчина играчка. Във всеки случай беше стара и видимо много обичана. За това говореше и самият факт, че момичето бе потърсило някаква сигурност и утеха именно в нея. Иначе не изглеждаше толкова стреснато, колкото майката, по-скоро бе озадачено, отколкото уплашено. И друго ми направи впечатление: стори ми се и възрастно, и младо за годините си. Да обясня: по-детинско по външност, някак по-възрастно по поведение. Запитах се дали пък майка й не я покровителства като квачка пиленце повече от нормалното за възрастта?

До Джена седеше друга жена. Ребека я представи с името Ейприл, съседка и приятелка, живеела наблизо. Здрависахме се, скоро след това тя заяви, че детето е добре, а и след като вече аз съм дошъл, тя ще си тръгва. Тъкмо нямало и да пречи. Ребека я целуна по бузата, двете се прегърнаха, сетне Ейприл се отдръпна на ръка разстояние, двете се изгледаха продължително. Познавах този израз, говореше за дългогодишно приятелство, лоялност, споделени неща, общи познати.

— Има ли нужда, обади се — рече Ейприл. — Какъвто и да е часът.

— Разбира се. Благодаря, миличка.

Целунаха се за довиждане, Ейприл си отиде.

Наблюдавах Джена, докато Ребека обикаляше около къщата с ченгетата, показвайки къде и как бе стоял непознатият. Детето бе хубаво, а в бъдеще сигурно щеше да се превърне в красива млада жена. Имаше много от майката в него, но и то си имаше допълнителни достойнства — с деликатна, грациозно източена фигурка, фино личице, леко орлово носле. Това идваше от другаде. Напомняше ми за някого, но не бях сигурен за кого точно. Напълно бе възможно нещо и от бащината линия да носеше.

— Добре ли си? — запитах момичето по едно време.

То само кимна.

— Такива неща обичайно могат да бъдат и страшни — продължих аз. — На мен да ми се случи, и аз бих се уплашил.

— Аз не съм се уплашила — отвърна Джена, а тонът прозвуча така делово, че явно не лъжеше.

— И защо не?

— Този човек не е искал да ни навреди.

— Откъде знаеш, че е така?

Тя само се усмихна, поклати глава.

— Няма значение.

— Разговаряла ли си с него?

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че не е искал да ви навреди?

Тя извърна лице, по него се изписа същата блажена усмивка. Явно нямаше да благоволи да ми отговори, разговорът бе приключен. Майката се върна заедно с единия полицай, Джена се изправи и й каза, че отново си ляга. Сетне рече довиждане на мен и на ченгето и тръгна по стълбището за горния етаж към стаята си.

Ребека Клей живееше в район, известен под името Уилард. Къщата бе компактна, по външен вид внушителна постройка от XIX век, в нея беше израсла, в нея се бе завърнала след бащиното изчезване. Намираше се в Уилард Хейвън Парк, затворена площ, минаваща перпендикулярно на плажа Уилард и на няколко крачки от „Уилард Хейвън Роуд“.

Скоро ченгето си тръгна, като обеща, че по-късно същата вечер или рано сутринта на следващия ден тук ще дойде детектив. Поизчаках малко, сетне излязох и аз да поогледам как изглеждат нещата отвън. Обиколих къщата, явно бе, че счупилият стъклото мъж отдавна си беше отишъл. Проследих кървава диря до „Дийк Стрийт“, тя минаваше отдясно на Уилард Хейвън Парк и бе почти успоредна на площта му. Тук някъде следата се губеше. Сигурно се бе качил на колата, с която бе дошъл, и отпрашил за някъде. Обадих се на Ребека Клей по телефона, обясних къде съм, помолих да ми даде имената на съседите, които живеят близо до мястото, където евентуално бе оставил колата си онзи. Поговорих с неколцина, оказа се, че само една жена на средна възраст на име Лайза Хълмър е видяла нещо, но то никаква работа не ми вършеше. Лайза помнеше паркирана на отсрещната страна на улицата тъмночервена кола, но не бе разпознала марката, нито погледнала регистрационните номера. Иначе ме огледа с интерес и ме покани у дома си за по едно малко, както се изрази. Огледах я и аз: беше от онези жени, дето описанието „курвенски тип“ биха го приели като комплимент. Реших да се жертвам за секунда, може пък да се досети нещо. Вратата се захлопна зад гърба ми с такава окончателност, че за малко да подскоча. Огледах се, почувствах се доста некомфортно, почти като осъден на смърт затворник. Оказа се, че съм й прекъснал купона — беше преполовила кана с течност, дето имаше дъх на плодове с алкохол.

— За мен май е малко раничко — рекох неуверено.

— Хайде бе, че часът е десет и половина! — сопна се тя.

— Аз понеже късно си лягам…

— О, и аз също — ухили се тя и изви едната вежда дъговидно, то вероятно трябваше да ми подскаже нещо. — Но пък веднъж като ме сложиш в кревата, огън съм, излизане няма…

И се изкикоти, сега намекът бе повече от ясен. За който разбира се, желае да загрее.

— Хм… да, това сигурно е много гот — изфъфлих аз поради неспособност да измисля нещо по-умно.

— О, ама и ти си готин, знаеш ли? — откликна тя, залитна леко и пъхна ръка в пазвата, където си поигра с мидена огърлица, увиснала между едрата гръд.

През същото време обаче аз бях дал на заден и вече се измъквах от вратата. Опасна беше тази девойка. Току-виж взела, че ме простреляла с онези стрелички, дето се мятат по дървено табло мишена, и ме приковала с верига в мазето.

— Открихте ли нещо интересно? — запита Ребека Клей, когато се върнах в дома й.

— За съжаление нищо освен факта, че една от съседките ви е разгонена — рекох.

— Лайза, нали? — възкликна тя и се усмихна за пръв път от пристигането ми тази вечер. — Тя винаги е разгонена. Веднъж дори и мен покани…

— Излиза, че не съм чак толкова специален — засмях се и аз.

— Ох, трябваше да ви предупредя, ама ето на… — завайка се тя и показа към счупения прозорец.

— Няма значение. Тя е единствената, видяла нещо. Твърди, че пред къщата й, на отсрещната страна на уличката, за известно време била паркирана червена кола. Само че светлината там не е добра. Значи може и да се е излъгала.

Ребека вече прибираше последните останки от разбития прозорец. Изтърси ги в кошчето за боклука, прибра лопатката и четката в шкаф. Сетне разтвори телефонен указател, обади се на стъклар, а той обеща да дойде рано на следващата сутрин. Помогнах й да залепи найлонов плик върху дупката в стъклото, свършихме тази работа, тогава тя направи кафе, сипа и на двама ни. Стояхме прави край масата, отпивайки от чашките.

— Нямам вяра, че полицията ще направи нещо по случилото се — внезапно каза тя.

— Мога ли да запитам защо мислите така?

— Ами досега не бяха в състояние да свършат каквато и да е работа. Защо този път да е по-различно?

— Този път той посяга на частната ви собственост. Разбива ваш прозорец. Това минава за нанасяне на щети — действие с престъпен характер. Нещата ескалират. Налице е кръв. А кръвта често върши работа на ченгетата.

— По какъв начин? Да я използват за разпознаване в случай, че ме убие ли? Само че тогава няма ли да е малко късничко за мен? Този човек не се плаши от полицията. Сега ми хрумва, че на първата ни среща ми казахте нещо… той може да бъде заставен да ме остави на мира, нали? Искам точно така да постъпите. Не ме е грижа колко ще ми струва това. Пари за такова нещо имам. Ако се наложи и на заем ще взема. Мога да си позволя да ви заплатя каквото поискате, а можете да си вземете и помощ, ако е нужно. И на помощника ще заплатя. Само погледнете какво направи! Той доброволно оттук няма да си тръгне. Не и докато някой не го прогони. Страх ме е. И за себе си, и за Джена.

— Джена изглежда доста хладнокръвно момиче — подхвърлих аз с надежда да я отклоня от темата, поне докато не се поуспокои.

— Какво искате да кажете?

— Например, че не изглеждаше особено изплашена или стресната от случилото се.

Ребека се намръщи.

— Вижте, тя винаги си е била такава. С Джена ще поговоря по-късно. Не ми се иска в нея да се набира напрежение, само защото не желае да ме тревожи.

— Мога ли да запитам къде е баща й?

— Баща й е покойник.

— О, съжалявам, извинете.

— Няма нищо. Той никога не си е правил труда да се погрижи за нея, пък и не бяхме женени. Но да се върна на въпроса, онова го казах съвсем сериозно: настоявам този човек да бъде спрян. По какъвто и да е начин.

Премълчах. Виждах, че е разгневена и уплашена. Ръцете й от време на време потреперваха от шока на случилото се. Реших, че има време, на следващата сутрин отново ще поговорим. На глас рекох, че мога да остана в къщата, ако това ще й помогне да се чувства по-добре. Тя веднага благодари и тръгна да слага завивки на канапето в гостната.

— Оръжие имате ли? — запита тя вече на път към стълбището.

— Имам.

— Ох, добре. Ако се върне пак, използвайте го. Убийте го.

— Това ще струва допълнителни пари.

Тя ме изгледа изпитателно. Усетих, че се колебае — дали говоря сериозно. Това ме разтревожи, ами ако изведнъж заяви, че е готова да плати?

Стъкларят пристигна малко след седем часа, за да смени повреденото стъкло. Отворих му, той влезе, погледът му мина през завивките върху канапето, спря се на мен, сетне отидохме в кухнята. След като видя дупката в прозореца, поклати глава. Разбирах какво си мисли: тук е имало семеен скандал.

— Случват се такива неща — зашепна ми той с конспиративен тон. — То жените са такива… току вземат, метнат нещо тежко. Обичайно нямат намерение вас да ударят, нали? Ама все е по-добре човек да внимава, да се пази.

Благодарих му. Съветът беше читав, за какъвто и случай да ставаше дума. Ребека се появи, той кимна любезно и се залови на работа. Когато свърши, тръгнахме към училището на Джена. Карах след колата на Ребека, беше хюндай. Оставихме детето, сетне я последвах до офиса й. Работното място се оказа на хвърлей камък разстояние от дома й, на площада „Уилард“, недалеч от кръстовището на „Пилсбери“ и „Пребъл“. Информира ме, че възнамерява да остане в офиса до обедно време, а през следобеда щяла да ходи по разни имоти. Изчаках я да влезе в сградата, огледах внимателно района. През цялото време се бях старал да я следвам от дискретно разстояние, да не привличам внимание. Не забелязах нищо нередно, а от онзи човек изобщо и следа нямаше. Във всеки случай не желаех да ме засича с нея, поне все още не. Искаше ми се следващия път, когато се опита отново да говори с Ребека, аз да съм там. Ако е печен, би трябвало с лекота да ме надуши, затова вече се бях примирил с мисълта, че вероятно ще е нужно да привлека някой и друг професионалист на помощ. Иначе нямаше да се оправя със задачата както се полага.

Докато Ребека бе на работа, аз се върнах в Скарбъро, изведох Уолтър на разходка, нахраних го. Взех си душ, преоблякох се. Смених си колата — мустанга оставих, взех зеления сатурн, купето. Отскочих до „Фолис“ на шосе 1, там си купих кафе и една кифличка. Похапнах, починах няколко минути и пак хванах обратно за Уилард. Двуместния сатурн бях купил от сервиза на Уили Бру в Куинс. Той го намери и постегна, поиска ми пари, колкото щяха да струват гумите, че и по-малко. Много бе удобен за замяна при проследяване, обаче на волана му се чувствах чоглаво.

— Някого да са пречукали в тази кола? — бях запитал Уили, когато ми я предложи за пръв път като възможност да си купя втори автомобил.

Уили се направи на гламав, вмъкна глава в купето и започна да души като куче.

— На влага понамирисва — рече след малко. — А може и наистина някого да са затрили тук. Напълно възможно. Във всеки случай срещу ония манги, дето ти ги искам, дори и разложен труп да е защипан за волана, пак си на кяр. Ама колкото си искаш.

Беше абсолютно прав, обаче ми беше терсене да го карам. Но пък я се опитайте да минете незабелязан в мустанг модел „Бос 302“, производство 1969 г. И най-задръстеният престъпник ще ме засече в огледалото за задно виждане, веднага ще си рече: това отзад е същият състезателен автомобил, дето одеве ми се мярна. Както се е лепнал, сигурно ме следи, мамка му!

Обадих се на Ребека, още беше в офиса. Слязох от колата, поразходих се по площада, колкото главата да си проветря и малко време да убия. Не ми беше стигнал сънят предната нощ на онова канапе, с вратата към кухнята отворена, а хладният вятър през дупката в джама току ме гали по главата, нищо че върху й бяхме залепили найлон. Дори и след взетия душ пак се чувствах леко замаян.

Хората в стария Портланд отвъд залива често гледат на Южен Портланд с известна надменност, сигурно защото възрастта му като град не надминава стотина години — за мейнските критерии тя е направо детска. Междувременно построиха мост за милион долара, някои хора така го и наричат, появиха се междущатската магистрала 295 и пазарният център „Мейн“, дето на практика закри дребния бизнес и отне част от харизмата на местния колорит. И все пак Южен Портланд си има определен облик и характер. Преди доста години районът, където живее Ребека Клей, се наричал Пойнт Вилидж. Всъщност това име датира някъде от началото на XIX век, но когато Южен Портланд получава самостоятелен статут и през 1895 г. е отделен административно от нос Елизабет, то бива променено на Уилард и всички така го помнят. Там си построяват домове множество корабни капитани и риболовци, а наследниците им все още живеят в тях. През миналия век човек на име Даниъл Коб е собственик на доста големи площи земя по това място. Тогава е отглеждал тютюн, ябълкови дръвчета и целина. Някои източници твърдят, че той бил първият производител, успял да отгледа зимни марули в целия американски изток.

Тръгнах по „Уилард Стрийт“ в посока плажа. Настъпваше приливът, цветът на пясъка се менеше драматично от бяло до тъмнокафяво там, докъдето стигаше водата. Отляво ивицата имаше форма на полумесец, на долния му рог бе фарът на име Спринт Пойнт Ледж. Построиха го да осветява опасната зона в западната част на главния плавателен канал към портландското пристанище. Отвъд бяха островите Кушинг и Пийкс, виждаше се и ръждавеещата на цвят фасада на Форт Горджис. Отдясно бетонно стълбище водеше нагоре към пътеката по носа и малък парк.

Помня, че едно време по „Уилард Стрийт“ минаваше тролейбус, лете чак до плажа стигаше. Сетне закриха линията, обаче близо до последната й спирка все така си стои стара сергия. Тя води началото си някъде от трийсетте години на миналия век и до края на седемдесетте му години там все още продаваха сандвичи и пържени картофи. Държеше я семейство Кармоди, наричаше я „Дори“. Дядо ме е водил на това място като дете, разказваше, че било част от империята на Сам Силвърман, истинска легенда на своето време. Стари хора разказваха, че държал маймунка и мечка в една клетка, така привличал клиенти към заведенията си, сред които голяма слава имали две — едното на име „Уилард Бийч Бат Хаус“, другото — „Самс Лънч“. Хотдогът на Кармоди бе чудесен, ама като атракция може ли да се сравнява с мечка в клетка, че и маймунка отгоре? А дядо ме водеше на дълги разходки по плажа, сетне винаги се отбивахме в „Батрас Маркет“, това беше магазин на „Пребъл“, държаха го г-н и г-жа Б. всички така им викаха — от Батрас. Дядо редовно поръчваше италиански сандвичи за вкъщи, а г-н Б. грижливо си отбелязваше поредната продажба в дебел тефтер със задълженията на редовните клиенти. Семейство Батрас въртеше търговия на вересия в Южен Портланд от години насам, имаше стотици клиенти и всички те се разплащаха веднъж на една или две седмици, затова пък никога не се занимаваха с дребни пари и центове за една или две купени стоки.

Засмях се мислено, не беше ли това чиста проба носталгия, примесена с най-топли чувства към едно много по-просто, отдавна отминало време? Мили спомени за колониален магазин или стара сергия с лимонада и сандвичи? Но пък те бяха само част от общата картина. Тези спомени и места бяхме споделяли с дядо, а днес него вече го нямаше. Отишли в известен смисъл си бяха и местата, а с тях и възможността да ги споделя с когото и да било както някога в миналото. Първото ми дете — Дженифър — просто не получи възможността изобщо и да ги види, поне както се полага не можа. Прекалено малка беше, когато с майка й ги доведох тук за пръв път, а преди да е пораснала достатъчно, за да оцени къде я водя, бе вече мъртва. Все пак ми оставаше Сам, чийто живот тепърва започваше. И успея ли да я опазя невредима, може би след време ще идваме тук. Ще се разхождаме по пясъка, по някоя тиха уличка, където някога са трополели старите автобуси, покрай бистра рекичка, по планинска пътечка. Ще споделям с нея тези си малки тайни, а тя ще обещае да ги пази за себе си. Ще й обяснявам, че миналото и настоящето са неразделни, че и двете съдържат и светлина, и сенки по същия начин, както е в целия ни шуплест, наситен с кухини свят.

По едно време хванах обратно към „Уилард Хейвън Роуд“, движех се по покрита с плочи пътека през пясъка. Внезапно я зърнах и се заковах. Колата беше червена, спряла край бордюра някъде по средата на „Уилард Стрийт“, двигателят работеше, сигурно беше на нулева. От мястото, където се намирах, предното стъкло изглеждаше като огледално, затова опитвайки се да надникна през него, изобщо не успях. То отразяваше единствено небето. Закрачих отново, сега човекът на волана включи на заден и бавно тръгна назад по улицата, така че разстоянието помежду ни си оставаше непроменено. Сетне намери място да обърне и се насочи към „Пребъл“. Автомобилът бе форд контур, а моделът — някъде от средата на деветдесетте. Не успях да видя номера. И не можех да бъда сигурен, че в него е същият човек, дето вървеше подир Ребека Клей. Интуицията ми обаче подсказваше, че е именно той. Прекалено наивно би било да смятам, че до този момент изобщо не ме е засякъл и свързал с нея. Това обаче не беше особен проблем. По-скоро присъствието ми ще бъде фактор, който би трябвало поне малко да го стресне. Не да го изплаши до положение да си замине, а по-скоро да го накара да потърси начини мен да разкара. Аз пък исках да се срещнем лице в лице. Трябваше да чуя някакво обяснение лично от него. И докато това не станеше, нямаше как и да започна да решавам проблема на Ребека.

Върнах се обратно по „Уилард Стрийт“ към моя автомобил. Ако онзи ме бе разгадал, тогава поне от купето щях да се отърва — нямаше да има нужда да карам сатурна повече. А това направо ме радваше. Обадих се на Ребека, казах й, че според мен въпросният човек е може би съвсем наблизо, някъде в района на офиса й. Описах колата, цвета й, настоях по никакъв начин да не излиза сама, дори и за кратко време. Променят ли й се плановете, появи ли се нещо спешно, незабавно да ми се обади. Ще отида да я взема. Тя рече, че възнамерява да похапне сандвич в стаята, на бюрото си. Още, че се е обаждала на училищната директорка и помолила да разреши на Джена да я чака при секретарката, докато лично отиде да си я вземе. Фактът, че Ребека ще остане в офиса поне засега, ми даваше свободно време от около час. Познавах човек, който можеше да ми помогне с малко повечко информация относно баща й. Самата тя ми бе казала прекалено малко неща.

Прескочих до Портланд, паркирах срещу обществения пазар. В заведение на име „Биг Скай“ купих две кафета и няколко прясно изпечени кифлички. Идеята беше, че отиваш ли за услуга при някого, винаги има полза да носиш нещо подобно. Потеглих за мейнския колеж за изкуство на „Конгрес“. Джун Фицпатрик притежаваше две картинни галерии в Портланд плюс черно куче с пълна непоносимост към всички живи твари с изключение на самата Джун. Намерих я в колежа, там си имаше постоянна изложбена площ, тъкмо подготвяше поредно изложение на нови творби. Вече бе окачила няколко, разхождаше се покрай все още празните бели стени и изпитателно оглеждаше ъгли и разстояния, преценявайки кое къде да сложи. Джун е дребничка, вечно ентусиазирана женица, почти не си е загубила родния английски акцент въпреки множеството прекарани в Мейн години. Има прекрасна памет за лица и имена особено в света на изкуството. Кучето тутакси ме залая, сетне му писна и си полегна в ъгъла, без обаче да ме изпуска от око, да не взема да побягна с някое от платната.

— Даниъл Клей, е? — замислено пророни тя, отпивайки от кафето. — Помня го, да, въпреки че само две негови произведения съм виждала. Минаваше към категорията на надарените аматьори. Какво да ти кажа… много измъчена работа беше в началото, други думи не намирам. Преплетени тела, бледи основно, масирани цветови акценти тук-там в червено, синьо, черно, а за фон каква ли не иконография, католическа по същност. Изведнъж се отказа от този стил и изцяло мина на пейзажи. Обвити в мъгла дървета, стари развалини отзад, ей такива неща.

В дома си, преди да излезем, същата сутрин Ребека ми показа поредица диапозитиви на бащини картини и единственото платно, което си беше запазила. То бе неин портрет като дете, малко тъмен като цветове, детското лице бледо петно сред набиращи се сенки. Не ми хареса, прекалено бе мрачно за моите разбирания. Признах на Ребека, че и останалата му работа не ме е впечатлила особено.

— Не са ми по вкуса, трябва да ти кажа — продължаваше Джун. — Винаги съм смятала, че по-късната му работа бе поне едно ниво над комерсиалното изкуство с картините на еленчета и яхти, но пък в края на краищата около произведенията му никога не се е вдигал и особен шум. Той сам си ги продаваше, изложби не е уреждал, не е идвал при мен с някакви молби, затова и никога не съм имала каквато и да е възможност да река едно учтиво „не“. Обаче в Портланд познавам неколцина, дето съвсем сериозно колекционират негови неща. Чувала съм също, че е подарявал картини на приятели. Дъщеря му от време на време продава нещо от онова, което й е останало. Винаги се намират по един-двама желаещи да купуват. Според мен повечето от хората, които проявяват интерес, са го познавали лично или са били привличани от загадката около него, така да се изразя. Чух, че окончателно спрял да рисува известно време преди да изчезне, затова предполагам, че работата му придобива и допълнителна стойност като рядка.

— А нещо около изчезването му не помниш ли?

— Е, чувала съм много слухове. Вестниците не писаха нищо достатъчно ясно в тази връзка, местната преса винаги избягва подобна тематика или я заобикаля с неясноти и недоизказани неща… обаче в средите, където се движа, се говореше, че някои от децата, на които се е опитвал да помогне, са били отново подлагани на сексуален тормоз. Имаше хора, готови да отправят сериозни обвинения, предполагам, че дори и сред онези, които бяха склонни да повярват, че той не е бил пряко замесен.

— Лично мнение по въпроса имаш ли си?

— Че то само една позиция може да има: или е бил замесен, или не е бил. Ако е бил, какво повече може да се каже? Ако не е бил, е, тогава виж… експерт не съм, но смятам, че едва ли е било лесно да накараш тези деца да ти разказват за случилото се с тях, нали? А може би продължаващата злоупотреба с тях ги е тласкала все повече и повече в онова състояние… да се затварят в черупките си. Виж, наистина не знам какво да ти кажа.

— Ти срещала ли си лично Клей?

— Тук и там. Веднъж бяхме заедно на официална вечеря, опитах да го заговоря, той обаче повече мълчеше. Беше затворен, дистантен, гласът му тих. Изглеждаше сякаш животът му е доста натежал. Трябва да е било съвсем скоро преди изчезването му, така че едва ли външният му вид е заблуждавал…

Джун прекъсна, за да даде нареждания на млада асистентка, която се появи с картина в ръка.

— Хей, не така, държиш я обратно. Обърни я, моля те!

Погледнах платното, а то ми заприлича на нарисувана кал, при това кал гадна, отблъскваща. Девойката се взря в картината, сетне извърна очи към мен.

— По какво се познава? — запитах и сякаш чух ехото на думите си.

И двамата бяхме задали въпроса едновременно. Спогледахме се отново, разменихме усмивки. Малко ме досрамя и веднага направих грубо изчисление на разликата във възрастта ни. Май ще трябва да се усмихвам само на жени, родени преди 1980 г.

— Фарисеи такива — оплака се Джун.

— Не се сърди, а кажи що е това на платното? — засмях се аз.

— Ами абстрактно изкуство. Без заглавие.

— Аха. А значи ли това, че и художникът не знае точно за какво става дума?

— Напълно е възможно — съгласи се Джун.

— Хм. Но да се върна на Даниъл Клей. Каза, че колекционерите на негови неща сигурно са го познавали. Да имаш представа кои са тези хора?

Тя се разходи из помещението, наведе се над кучето, разсеяно го почеса зад ухото. Псето ме изгледа неприязнено и ме излая. Искаше да каже да не си въобразявам, че и аз мога да участвам в тяхната близост.

— Джоел Хармън например.

— Банкерът ли?

— Същият. Познаваш ли го?

— Ами зная кой е — отвърнах.

Джоел Хармън бе пенсионираният президент на ПИБ — Портландската инвестиционна банка. На него приписваха заслугата за възстановяването на старото пристанище през осемдесетте години. Все още поместваха снимките му по вестниците, особено във връзка с някой и друг градски или обществен юбилей. На тях бе обичайно със съпругата си, хванала го под ръка, двамата заобиколени от възторжени почитатели, до един възбудени от мириса на прясно отпечатани доларови банкноти. Съвсем спокойно бихме могли да отдадем популярността му на голямото богатство и влияние, както и на съответното обаяние, което тези два, взети сумарно, фактора редовно упражняват върху хора без пари и власт. Носеха се слухове, че си падал по тънката част, макар и да не беше кой знае какъв красавец. Срещал го бях тук-таме, само че никой не ни бе запознавал официално.

— Бяха приятели с Даниъл Клей. Струва ми се, че са учили заедно в един и същи колеж. Със сигурност зная, че Джоел купи няколко картини след смъртта на Клей, чувала съм, че приживе лекарят му е подарявал други свои творби. Допускам, че го е одобрявал като човек. Защото е известно, че Клей не подаряваше, нито пък продаваше картините си на когото и да било. Не мога да ти кажа точните причини.

— Ти, изглежда, не си харесвала работата му особено, а?

— Е, вече ти казах това. Нито пък него самия, може да се каже. В негово присъствие винаги съм се чувствала некомфортно. Нещо особено безрадостно се излъчваше от него, да. Между другото Джоел Хармън дава прием с вечеря у дома си към края на седмицата. Това е вече традиция, аз пък имам постоянна покана и ходя, когато пожелая. Насочвала съм го към неколцина интересни художници. Той е точен клиент.

— Това как да го разбирам? Каниш ме да те придружа ли?

— Ами не. По-скоро аз да ти бъда дама.

— Ооо, поласкан съм.

— Би трябвало. Там може да се уреди и да зърнеш нещо от изкуството на Клей. Само ще се стараеш да не нагрубиш Джоел и изобщо да бъдеш добро момче, нали? Че имам разни разноски да покривам.

Побързах да уверя Джун, че ще се държа по най-възпитан начин. Тя не се впечатли особено от думите ми.

4

Върнах се в Скарбъро и оставих сатурна. В мустанга тутакси се почувствах десетина години по-млад. Или десетина години по-незрял, което не е едно и също, както се досещате. Обадих се на Ребека, за да проверя дали все още планира да излезе по същото време, помолих я непременно да намери човек да я придружи само до колата й. Тя имаше задачата да посети освободен магазин с витрина на площада „Лонгфелоу“, затова обещах да я чакам в удобния за целта паркинг зад „Джоуз Смоук Шоп“, магазин за тютюневи изделия. Там заварих петнайсет-шестнайсет автомобила, всичките бяха празни. Намерих си подходящо място, откъдето чудесно се виждаше и „Конгрес“, и самият площад, а от щанда за закуски в тютюневия магазин си купих сандвич с пиле на грил и зелени чушки. Седнах в колата и захапах сандвича в очакване на Ребека. Двама бездомници с пазарни колички стояха на алеята край паркинга и пушеха. Изобщо не отговаряха на описанието на непознатия, което бе направила тя.

След няколко минути Ребека ми звънна, за да съобщи, че в момента минава пред автобусното депо в квартала Сейнт Джон. Разбрахме се, че ще спре пред самия магазин. Оказа се, че там вече я чака клиентката, която желаеше да наеме първия етаж. Двете влязоха заедно, вратата се затвори след тях. Витрините бяха големи, стъклата им чисти, от мястото, където се намирах, отлично виждах и двете.

Не забелязах набития мъж, докато той не започна да си пали цигарата, а го правеше по доста особен начин. Появи се сякаш от нищото, застана край металния парапет извън паркинга. Стискаше цигарата вертикално между палеца и показалеца на дясната ръка, която имаше превръзка, бавно я мачкаше и въртеше, сякаш да омекоти тютюна за по-леко всмукване, обаче вниманието му очевидно бе насочено изцяло към жените в магазина на отсрещната страна на улицата. В самото движение на пръстите му се долавяше нещо чувствено или може би така ми се струваше поради втренчения поглед, впит във фигурата на Ребека Клей. Мина малко време, той бавно постави цигарата в устата, наплюнчи края й за миг, чак тогава поднесе запалена клечка, без да отделя очи от магазина отсреща. Сетне вместо да хвърли клечката или да я духне, той я задържа, докато пламъчето близна връхчетата на пръстите му. Очаквах в този миг да я захвърли, но той продължи да я стиска, без да обръща внимание на явната болка. Когато клечката се стопи, той разтвори пръсти, крайчецът падна на дланта му, продължи да гори още мъничко върху кожата, сетне почерня и угасна. Той завъртя ръка, пусна остатъка на земята. Извадих малкия цифров фотоапарат, дето винаги го държа в колата, щракнах една-две пози. В същия миг онзи се огледа, сякаш усетил чуждия поглед и обектива върху себе си. Всъщност бях готов да се закълна, че бе почувствал чуждото внимание. Леко се свлякох напред на седалката, но преди това за частица от секундата успях да зърна споменатия от Ребека троен белег на челото му. След малко се понадигнах, него вече го нямаше, но усещах, че е наблизо, вероятно зад стената на тютюневия магазин, още повече че след секунда лекият бриз издуха талази цигарен дим иззад ъгъла.

След малко Ребека се появи на улицата, в ръката си носеше някакви документи. Другата жена излезе заедно с нея, двете говореха и се усмихваха. Позвъних на Клей веднага, първите ми думи бяха да продължи да се усмихва и внимателно да слуша.

— Обърнете се с гръб към „Джоуз Смоук Шоп“ — рекох, опасявах се все пак изражението й да не се промени, след като чуе, че съм засякъл онзи тип. — Вашият почитател е тук, край същия магазин. Не се обръщайте, не се заглеждайте натам. Моля ви да пресечете улицата и да влезете в книжарницата „Кънингам Букс“. Дръжте се спокойно, нормално, все едно имате време за убиване. И стойте там, докато дойда да ви взема, чувате ли?

— Добре — обеща тя, а гласът й леко потрепери.

Все пак не беше много изплашена. И за нейна чест съумя да изиграе добре ролята си. Нито се обърка, нито показа някаква емоция било чрез жест или изражение на лицето. Подаде ръка на клиентката за сбогом, огледа се наляво, сетне надясно и спокойно пресече улицата на път към книжарницата. Влезе, без да се колебае, сякаш такова е било отдавнашното й намерение. Излязох от колата и незабавно закрачих към фасадата на тютюневия магазин. Там вече нямаше никой. Само захвърленият на земята фас и кибритената клечка до него свидетелстваха, че тук е бил онзи набит тип. Връхчето на фаса бе като пресовано до почти пълна плоскост. В съзнанието ми изскочи неволна картина: два пръста стискат горящия връх, не трепват, въпреки че здраво пари и боли. Почти усетих и вонята на изгорена плът.

Огледах се незабележимо и веднага го зърнах. Беше пресякъл „Конгрес“, вървеше в посока центъра на града. Стигна „Парк“ и сви по нея, изгубих го от поглед. Реших, че колата му е там някъде, значи ще има нужда от нея. Може би ще я подкара, изчаквайки излизането на Ребека от книжарницата. Сетне или ще я проследи, или ще я пресрещне.

Закрачих към пресечката, стигнах ъгъла на „Парк“ и рискувах да надникна. Набитият тъкмо отваряше вратата на червения форд, наведен към него. Продължих напред леко приведен, за прикритие използвах паркираните на отсрещната страна на улицата коли. На колана носех по-малкия си пистолет — 38-и калибър. За работа като сегашната бе доста по-подходящ от големия смит и уесън десетка. Само че така или иначе не ми се искаше да го размахвам пред всякакви случайни минувачи по улицата. Застана ли пред онзи тип с патлака в ръка, значи сам да си издъня шанса за резонен разговор и увещания. А ситуацията току-виж се влошила до крайност, преди още да съм усетил нещата както трябва. Вече имах зрителна информация как този тип се изгаря сам, при това го прави с очевидна лекота. Фактът говореше за индивид с висок праг на търпимост на болка, а тези неща обичайно имат сериозна предистория. Тоест евентуалната конфронтация с него би съдържала куп неизвестни, а те винаги изискват деликатен подход.

За късмет в същия миг по „Парк“ се зададе джип гранд чероки, на волана беше типичен шкембест футболен запалянко и любител на бирата. Създаде ми чудесно прикритие, мушнах се зад него, доближих форда откъм обратната на шофьорската страна. Виждах човека на шофьорската седалка, контура на зализания перчем и едрите мускули на врата, а от ауспуха вече излизаше светъл дим. Ръцете му бяха върху кормилото, лявата потропваше в такт с ритъма на нещо, което не чувах. От сегашното разстояние различих по-добре превръзката на дясната ръка. Беше груба, през материята бяха избили кървави петна. В този миг вече нямаше начин да не ме види. Приближавах се със спокойно увиснали встрани ръце, а махне ли своите от волана, бях готов да реагирам по един или друг начин. Проблемът обаче бе налице — приближа ли се достатъчно за разговор, няма да имам голям избор за отстъпление. Донякъде разчитах на факта, че на улицата има хора, още и на надеждата, че той ще предпочете първо да чуе какво имам да кажа, сетне ще прибягва до какъвто и да е враждебен акт.

— Как си? — подхвърлих аз.

Той ме изгледа някак бавно, лениво, сякаш му трябваше по-особено усилие да реагира на факта, че ме вижда. Между устните му отново стърчеше цигара, на плоското място пред стъклото бе захвърлено пакетче сини „Америкън Спирит“.

— Екстра — отвърна след малко. — Просто екстра.

Повдигна дясната ръка към устата, извади цигарата, отново я налапа и дръпна, огънчето светна в яркочервено. Извърна глава, отправи очи право напред.

— Знаех си, че някой ходи по мен — рече той. — Пък и пистолет носиш, виждам.

Оръжието издуваше сакото ми лекичко, да се познае присъствието му там бе работа на набито, професионално око.

— Е, човек не може всичко да скрие — рекох любезно.

— От мен няма какво да се безпокоиш. Аз не нося оръжие. Нямам нужда.

— И аз така си мислех — рекох. — Ти си просто една нежна душа.

— Тц, чак такива претенции не мога да имам. Жената ли те нае?

— Тревожи се — отвърнах аз.

— Няма причина да се тревожи. Само да ми каже каквото я питам и си хващам пътя.

— Ами ако не го направи или например не може?

— О, но това са две различни неща, нали? Едното не зависи от нея, но другото зависи.

Пръстите му се плъзнаха по обръча на волана, смъкнаха се от него. В същия миг посегнах към пистолета на кръста.

— Е, хайде де, хайде сега! — възкликна той и вдигна ръце в престорен жест на покорство. — Вече ти казах. Оръжие нямам.

Ръката ми остана близо до колана.

— Предпочитам ръцете ти да си стоят там, където ги виждам.

Той сви рамене, ужким пет пари не дава, сетне бавно отпусна длани върху кормилото.

— Ти име нямаш ли си? — запитах спокойно.

— Имена имам колкото си искаш.

— Е, не го давай толкоз тайнствено — рекох — Кажи поне едно, та да видя как ти стои.

— Мерик — отвърна след малко и нещо в гласа и лицето му ми даде да разбера, че що се касае до имена, повече едва ли ще науча.

— А защо безпокоиш Ребека Клей?

— Изобщо не я безпокоя. Просто искам да бъде точна с мен.

— Относно кое?

— Относно баща си.

— Баща й е мъртъв.

— Не е мъртъв. Тя го е обявила за такъв, това обаче нищо не означава. Ти ми покажи червеите, дето лазят в очните дупки на черепа му, тогава ще ти повярвам, че е мъртъв.

— А ти защо толкова се интересуваш от него?

— Имам си причини.

— Ами опитай да ги споделиш с мен.

Пръстите му се свиха, стиснаха здраво кормилото. Сега забелязах мъничката татуировка. Беше на ставата на средния пръст на лявата ръка. Грубо нарисуван кръст в синьо. Пандизчийска работа. Такива само там ги правят.

— Няма да стане. Мразя непознати да ме разпитват за моите си дела.

— Така ли? Значи отлично разбираш как се чувства самата госпожа Клей.

Той захапа долната си устна, зъбите му потънаха в меката тъкан. Продължаваше да гледа право напред. Усещах набиращото се в него напрежение. Ръката ми бе над пистолета, показалецът почти докосваше спусъчната скоба, готов бях за неочаквани изпълнения. Изведнъж Мерик отпусна, сковаността се смекчи, тялото му придоби нормален вид. Отлично чух как издиша и някак се смали, заплашителният му вид се замени с подобие на безразличие.

— Добре тогава, ти само я запитай за Проектът — тихо рече той. — И виж какво ще ти каже.

— Какъв е този проект?

Той поклати глава.

— Ти я питай, сетне пак ела. Може би няма да е лошо и с бившия й съпруг да поговориш. Щом си се захванал…

Аз пък дори и не знаех, че Ребека Клей е била омъжена. Смятах, че просто с бащата на детето й не са сключвали брак. Значи нещата бяха по-други. Страхотен детектив се оказах, няма какво да се каже.

— Че защо пък и с него да говоря?

— Ами защото съпруг и съпруга обичайно споделят нещата. Разни тайни неща например. Поговори с него, може би ще ми спестиш труда аз да го правя. Няма нужда да ме търсиш, защото аз ще те намеря. Няма да се отдалечавам. Два дни имаш да я накараш да ми каже каквото знае, сетне ще ми писне и повече няма да ви търпя.

Посочих превръзката на дясната му ръка.

— Както виждам, вече веднъж си изгубил търпение.

Той наведе глава към ръката и изведнъж изпъна пръсти, сгъна ги няколко пъти, като че проверяваше гъвкавостта им и степента на болка.

— Беше грешка — продължи той със същия равен, тих глас. — Не биваше да чупя стъклото така. Тя обаче здраво ми опъва нервите, макар че не й желая злото.

Може би си вярваше, само че аз не бях на същото мнение. В този човек бушуваше ярост. Той я потискаше, тя обаче туптеше в него, нажежена до червено, избиваше в очите му, играеше във всеки мускул и сухожилие на тялото му в сподавени насила емоции. Може би Мерик си мислеше, че не би посегнал на жена, може би не би го направил преднамерено, обаче кръвта по превръзката говореше категорично красноречиво за неспособността му да контролира подтиците си.

— Ей това стана, изпуснах си нервите — продължи той, сякаш чу мислите ми, подръпна от цигарата, добави: — Много ми е нужно да ми каже онова, което знае. Изключително е важно за мен. И тъй като вече почти станахме приятели, ти защо не кажеш името си?

— Паркър ми е името.

— Какъв си, частно ченге, а?

— Искаш да видиш разрешителното ли?

— Ами, някаква си тапия със значка нищо няма да ми каже, дето вече да не го зная. Не желая да си имам неприятности с теб, сър. Тук съм по работа, частна работа, съвсем лична. Ти може би ще съумееш да я убедиш онази малка дама да прояви разум, за да приключа задачата и да си ходя по живо, по здраво. Много се надявам така да стане, съвсем искрено го казвам, защото ако не съумееш, тогава значи от теб никаква полза няма да има — нито за нея, нито за мен. Ще се окаже, че на пътя ми стоиш, пречиш, значи ще трябва да направя нещо по въпроса.

Тук замълча, като все така продължаваше да гледа право пред себе си. Чак сега забелязах, че очите му са приковани върху закачена на огледалото за задно виждане снимчица. Зърнах лицето на тъмнокосо момиче, може би на възрастта на Джена Клей беше или малко по-възрастно. В найлоново калъфче бе поставена, да не се цапа. До нея висеше евтино пластмасово кръстче.

— Кое е детето? — запитах.

— Това тебе не те засяга.

— Хубаво момиче. На колко години е?

Не отговори, обаче тутакси пролича, че съм засегнал болно място. Този път обаче не го изби на гняв, по-скоро показа някакво безразличие към въпроса ми.

— Защо не ми кажеш нещичко във връзка с идването си тук, тогава може пък аз да ти помогна — настоях.

— Вече ти казах, сър, работата ми е съвсем лична.

— Е, тогава значи няма какво повече да обсъждаме — заявих аз. — Ти обаче се опитай да стоиш по-далеч от моята клиентка.

Предупреждението ми увисна — някак кухо, ненужно. Внезапно балансът се размести.

— Няма да я закачам повече, най-малко нея, не и докато с теб не поговорим отново — каза той, свали ръка и завъртя ключа на запалването, без да се тревожи от пистолета ми, ако изобщо досега му беше направил някакво впечатление. — Само че ето ти и на теб две предупреждения. Първото: когато започнеш да разпитваш за Проектът, внимавай много, отваряй си очите на четири, защото другите ще чуят и никак няма да им хареса, че някои хора си врат носа където не бива. Ама хич няма да им хареса.

— Кои са тези другите?

Двигателят запали, замърка равно.

— Съвсем скоро ще научиш — рече Мерик.

— Ами второто предупреждение?

Той повдигна лявата ръка, сви пръсти в юмрук, татуировката изпъкна ясно на фона на побелялата кожа.

— Не ми се бъркай. Опитай само и ще те убия. И внимавай какво ти говоря, момченце.

Колата потегли, отлепи се от бордюра, ауспухът забълва гъст синкав дим в чистия есенен въздух. И все пак преди да забули задната табела, успях да зърна цифрите на регистрационния номер.

Мерик. Е, хубаво, рекох си наум, хайде сега да видим какво пък аз ще успея да науча за теб през следващите два дни.

Върнах се по същия път, влязох в книжарницата. Ребека Клей седеше в един ъгъл, разгръщаше списание.

— Намерихте ли го? — бяха първите й думи.

— Да.

Тя потръпна.

— И какво се случи?

— Поговорихме, сетне си тръгна. Засега.

— Какво искате да кажете с това „засега“? Нали ви наех, за да ме отървете от него, да го принудите да ме остави на мира завинаги?

Гласът й постепенно се извиси, набирайки чувство, само че леко трепереше. Поведох я към вратата, излязохме.

— Госпожице Клей — рекох, — обясних ви, че само едно предупреждение може да се окаже недостатъчно. Човекът се съгласи да не ви безпокои, докато не проверя някои неща. Не го познавам достатъчно, значи не мога да му имам пълно доверие, затова ви предлагам засега да продължим да бъдем все така внимателни с мерките. Имам ресурсите, ще се обадя на едни хора, така че винаги около вас да има охрана, докато се опитвам да уточня фактите около него. Надявам се, че това ви устройва.

— Добре тогава. Аз обаче смятам да изпратя Джена някъде поне за известно време. Докато тук приключим с тази история.

— Това е добра идея. Името Мерик да ви говори нещо, госпожице Клей?

Вече приближавахме колата й.

— Не, мисля, че не — отвърна ми тя.

— Това е името на нашия приятел или поне той така се представи. А в колата му има снимка на момиченце. Възможно е да е на дъщеря му. Питам се дали не е била сред бащините ви пациенти? Има вероятност за такава връзка. Ако, разбира се, е била записана със същото име.

— Баща ми никога не е говорил с мен за пациентите си. Още повече пък по име. Ако му е била изпратена за лечение по канален ред, от щатска болница например, значи това фигурира някъде в архивите. Обаче няма да е лесно да се доберете до такава информация, тя е поверителна. Противно на закона и лекарската етика е да се разгласяват заболяванията на пациентите.

— Ами ако надникнем в бащината ви документация — медицинската?

— След изчезването му всички налични документи и записки ги изиска съдът. Помня, че в известни среди бе направен опит някои негови колеги да бъдат упълномощени да ги проучат, обаче не се получи. Такива разрешения се дават много рядко, и то на тясно ограничен професионален екип. В нашия случай съдиите не пожелаха да разрешат, аргументирайки се с тайната на пациента. Етика, конфиденциалност, такива неща.

Моментът ми се стори подходящ да навляза по-надълбоко в темата за баща й и обвиненията срещу него.

— Вижте, госпожице Клей, имам един въпрос… трудно ми е да го задам, но пък е наложителен — започнах аз.

Тя замълча, изчаквайки. Досещаше се какво ще последва, но искаше да го чуе черно на бяло, както се казва.

— Вие вярвате ли, че баща ви е участвал в сексуално посегателство спрямо поверените му за лечение деца?

— Не, в никакъв случай — твърдо отвърна тя. — И ще ви кажа направо: баща ми не е злоупотребявал с поверените му деца.

— А смятате ли, че е възможно да е улеснявал други в тази насока? Например чрез информация за имената и местонахождението на уязвими пациенти?

— Вижте, баща ми беше дълбоко посветен на работата си човек. Когато прекратиха практиката да му изпращат деца за прегледи и мнение, то бе защото в някои среди вече не вярваха в обективността на преценките му. По-точно казано, в достатъчната му обективност. Той бе склонен да вярва на казаното от децата още от самото начало и именно това му донесе неприятностите. Отлично познаваше своята област, респективно знаеше на какво са способни някои категории възрастни.

— А имаше ли много приятели?

— По-скоро бих казала няколко. Зная, че сред тях се намираха и колеги от лекарската професия, макар че повечето запазиха мълчание след изчезването му. То бе съвсем ясно — пожелаха да се дистанцират максимално от баща ми. Изобщо никога не съм ги винила за това.

— Ще ви помоля да ми съставите списък: професионални приятелства, близки от студентските години, другарство със съседи, с една дума, всички, с които е имал постоянни контакти.

— Ще го направя веднага щом се прибера у дома.

— О, между другото, не ми казахте, че сте била омъжена.

— А вие как научихте? — изненада се тя.

— Мерик ми каза.

— Боже мили! Изобщо не съм и помисляла, че може да има някакво значение. Бракът ни не издържа дълго време. Отдавна не съм го виждала, не поддържаме връзка.

— Как се казва?

— Джери. Джери Лежер.

— Но не той е бащата на Джена?

— Не.

— Къде мога да го открия?

— Електротехник е, работи къде ли не, постоянно е в движение. Защо ви е?

— Ами ще поговоря с него. Такава ми е работата — с колкото повече хора говоря, толкова повече неща научавам. Иначе не става.

— Едва ли по този начин ще принудите този човек, този Мерик, както го нарекохте, да се махне от живота ми — заговори тя и гласът й отново започна да набира височина и емоции. — Не затова съм ви наела.

— Няма да се махне току-така и веднага, госпожице Клей. Движи го гняв и този гняв има нещо общо с баща ви. Трябва да разкрия каква е връзката между баща ви и Мерик. И по тази причина ще трябва да задавам доста въпроси.

Ребека Клей положи ръце върху тавана на колата, опря чело в тях и въздъхна дълбоко.

— Не мога да си позволя това да се проточи безкрайно — заговори тя с приглушен от позицията на устата й глас. — Искам нещата да се нормализират. Правете каквото е нужно, говорете с когото искате, обаче сложете край на тази история. Моля ви! Аз дори и не зная къде живее бившият ми съпруг в момента, иначе помня, че работеше за фирма на име „Ей-Сикюър“ и може би още е там. Те се занимават с инсталиране на алармени системи в домове и офиси, камери, звукови устройства. Всичко, свързано със сигурността. Един приятел на Джери на име Реймън Ланг пък е по поддръжката им, той намираше доста работа на Джери. Най-вероятно е да го намерите посредством „Ей-Сикюър“.

— Мерик смята, че с бившия си съпруг вероятно в миналото сте споделяли нещата около баща ви.

— О, да, разбира се, така беше. Само че Джери няма откъде да знае какво е станало с него, поне не повече от мен. Това със сигурност ви го казвам. Не че го е интересувало много. Той единствено от себе си се интересуваше, пълен егоист беше. Иначе вярваше, че вероятно един ден смъртта на баща ми ще бъде официално удостоверена, тогава ще започне да харчи парите му, които в такъв случай ще наследя.

— Баща ви богат ли беше?

— Ами налице е чудесно закръглена сума от порядъка на шестцифрените числа, но тя е под запор, тъй като завещанието все още не е легализирано. Значи спокойно може да се каже, че беше заможен човек. Сетне идва къщата. Джери все искаше да я продам, много пари бих могла да взема за нея. Само че няма как, тъй като и тя не е моя. Накрая на Джери му писна да чака парите да дойдат, писнах му и аз самата. Всъщност беше нещо взаимно. А и самият Джери не е нещо особено от чисто женска гледна точка, право да си кажа.

— Последен въпрос — рекох. — Да сте чували баща ви да споменава нещо за някаква идея или термин от рода на Проектът?

— Не, никога.

— А да имате някаква идея какво би могло да означава думата?

— Никаква.

След малко се раздвижи, качи се в колата си. Тръгнах след нея и я следвах чак до офиса, сетне останах отвън, докато дойде време да отиде да вземе Джена. Една жена, вероятно директорката, съпроводи момичето до изхода на училището, там се заговориха с Ребека, сигурно й обясняваше защо Джена ще отсъства от занятията известно време. Сетне тръгнахме към дома й, аз отзад. Ребека спря пред входа, аз влязох сам и проверих къщата стая по стая, помещение по помещение. Върнах се обратно, докладвах, че всичко е наред. Седнах в кухнята, изчаках Клей да се оправи с детето, сетне седна да ми напише списъка на бащините приятели и колеги. Не беше дълъг. Тя обясни, че някои не помни, други били покойници. Помолих да ми се обади, ако си спомни за някои пропуснати имена, тя обеща да го направи. Обещах също да се оправя с проблема за извънредната охрана най-късно до същата вечер и съответно да я уведомя по телефона още преди да си е легнала. Сетне си тръгнах, на вратата чух как превъртя ключа два пъти, долових и поредицата електронни бибипкания — включваше алармените системи.

Навън вече почти притъмняваше. Вълните биеха в брега, чуваха се ясно, високо, докато вървях към колата. Обичайно този шум ме успокояваше, сега обаче усещах нещо доста по-различно. Някакъв елемент ми се губеше, не беше в тон с нормалното, а късният следобеден въздух носеше далечен нюанс на изгорено, на пожар. Извърнах глава към морето, струваше ми се, че миризмата идва оттам, сякаш някъде в далечното водно пространство гори кораб. Огледах хоризонта, но зарево не забелязах, пулсираха само мощните периодични светлини на фара, в залива се движеше ферибот, виждаха се и светналите прозорци на къщите отвъд. На пръв поглед всичко говореше за мир и спокойствие, но въпреки това не можех да се освободя от усещането за нещо нередно, ненормално. И по пътя за дома това вътрешно безпокойство продължаваше да ме измъчва.