Нечестивци

36

Натиснах звънеца на вратата на Ребека Клей. Далеч зад гърба си чувах разбиващите се в брега вълни. Джаки Гарнър и братята Фулси вече ги нямаше тук, след смъртта на Мерик бяха станали ненужни. Бях й се обаждал, за да й съобщя най-главните неща и да обещая, че по-късно ще я посетя. Тя пък ми каза, че от полицията са я търсили, след като бях признал лъжата относно Джери Лежер. Затова по-рано същия ден бе ходила в моргата да идентифицира трупа му. Там я разпитвали за бившия й съпруг и относно смъртта му, но тя просто не бе в състояние да им каже нещо повече от онова, което вече знаеха. С Лежер отдавна бяха разделени, доста време не бе поддържала контакт или дори говорила за него, поне не и до мига, когато бях започнал да я разпитвам. Само един нов момент имаше: няколко вечери преди смъртта си й се обаждал по телефона в пияно състояние — заканвал се и питал защо е пуснала подире му частен детектив. Ребека каза, че му затворила и той повече не позвънил.

Отвори ми облечена в стар пуловер и широки джинси. Беше боса, чувах звука на телевизора в гостната, а през открехнатата врата видях и Джена. Седеше на пода, май че гледаше някакъв рисуван филм. Извърна глава да види кой идва по това време, съзря ме и решавайки, че за мен не си струва да изпуска филма, продължи да си го гледа.

Последвах Ребека в кухнята. Предложи ми кафе или някакво питие, отказах и двете. Каза ми още, че на следващия ден полицията предавала трупа на Лежер на близките му за погребение. Той имал заварен брат в Северна Каролина, който вече пътувал насам, за да се погрижи за формалностите. Ребека щяла да отиде на погребението, но дъщеря си нямало да вземе.

— Не е нещо, с което би трябвало да я натоварвам — рече ми тя. — Е, всичко вече приключи, нали?

Седеше до кухненската маса, неловко въртеше в ръка празна кафена чаша.

— В известен смисъл, да. Франк Мерик е мъртъв. Бившият ви съпруг — също. Покойници са още Рики Демаршън и Реймън Ланг. И Отис Касуел. Мейсън Дъбъс също. В Галаад шерифството на окръга Съмърсет и екипи от съдебна медицина издирват останките на Луси Мерик и Джим Пул. Не са малко на брой мъртъвците. Иначе предполагам, че сте права: за всички тях нещата са приключени — вече нищо няма значение. На този свят поне.

— Звучите прекалено омерзено.

Ама точно така си беше. И досега не знам достатъчно силна ли бе тази дума. Отговори бях търсил, значи истината за случилото се с Луси Мерик и Анди Келог, и другите деца, жертва на сексуални издевателства от страна на мъже с птичи маски. Вместо тях и реалните факти за случилото се имах чувството, че всичко е било ей така — напразно. Като, разбира се, изключим момиченцето на име Аня и отстраняването на няколко престъпници, с други думи, малко по-малко зло на този свят. Вярно, бях получил някои отговори, обаче поне един от най-отвратителните насилници бе на свобода — човекът с татуировката на орел. Освен това вече отлично съзнавах, че ме бяха лъгали, особено жената, която сега седеше пред мен. И въпреки всичко не можех да намеря в себе си сили да я обвиня за това.

Бръкнах в джоба, извадих фотографията, дето бях измъкнал от албума на Реймън Ланг. Лицето на момиченцето на нея бе полускрито от тялото на клекналия и надвесен над него мъж, самият той се виждаше само от врата надолу. Тялото му бе абсурдно слабо, костите сякаш прозираха през кожата на ръцете и краката, всяко мускулче и сухожилие върху тях също отчетливо изпъкваше. Тази снимка бе правена преди десетилетия. Критерият ми за тази преценка наред с техническите характеристики и качеството й бе възрастта на момичето. По онова време не би могло да е на повече от шест или седем години. До това дете, грижливо положена на две допрени възглавници, лежеше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Същата, дето днес дъщерята на Ребека Клей разнасяше постоянно със себе си — майчината играчка, преминала в следващото поколение. Куклата, която вероятно е давала сили и кураж по време на години наред сексуално малтретиране.

Сложих снимката на масата, Ребека я мярна, сепна се, но не я докосна. Очите й се изцъклиха, сетне потекоха сълзите. Наведе се над момичето, което някога е била, и дълго гледа, а раменете й се тресяха в безмълвни ридания.

— Къде я намерихте? — запита минути по-късно, донякъде успяла да овладее емоциите.

— Във фургона на Реймън Ланг.

— Други имаше ли?

— Да, но като тази — не. Куклата беше само на тази.

Тя потрепери и закри образа с длан, сякаш искаше да изтрие формата на мъжа, надвесен над малката Ребека. Голото тяло на Даниъл Клей.

— Ребека — запитах аз, — къде е баща ви?

Тя се изправи и закрачи към вратата отвъд кухненската маса. Отвори я, натисна ключ, лумна светлина. Показаха се дървени стъпала, които вероятно водеха към мазето.

Без да се извръща назад към мен, бавно заслиза надолу. Последвах я.

Мазето бе превърнато в склад. Имаше велосипедче, вече прекалено омаляло за дъщерята Джена, доста сандъци и кашони, прашни стари списания, куфари. Нито един от тези предмети нямаше вид на местен наскоро. Всичко бе потънало в прах и паяжини, миришеше на застояло и вехто, бетонният под се бе доста напукал. От центъра към стените се виеха подобни на вени черни пукнатини — същински дълги, тънки змийчета. Ребека сви пръстите на босия си крак и с връхчетата им потупа пода.

— Там е, отдолу — рече тя. — Където го зарових.

Онзи петък бе работила до късно в офиса. Когато се прибра у дома, на телефонния секретар имаше оставено съобщение. Елън, детегледачката, която всеки ден се грижеше за три-четири деца, Джена включително, получила сърдечна криза. Състоянието й не било много добро, откарали я в болницата за наблюдение. Съпругът й се бе обаждал да каже, че при това положение тя очевидно няма да може да вземе Джена от училище. Ребека провери мобилния си телефон, разбра, че батерията му е паднала. Човекът сигурно й се е обаждал лично, ама ето ти сега беля! Толкова е била заета с текущата работа, че просто бе пропуснала да забележи тази малка подробност. Изпита паника за миг, сърцето й чак заби силно. Къде ли беше Джена? Веднага позвъни в училището, но оттам й казаха, че всички деца са вече взети. Тогава побърза да се обади на съпруга на Елън, но той не знаеше кой е прибрал дъщеря й. Даде й съвет да се свърже с директорката или училищната секретарка, на които той лично се бил обаждал по-рано да ги уведоми за случая. Ребека обаче звънна на най-добрата си приятелка Ейприл, чиято дъщеря Каръл бе в същия клас с Джена. Последната не бе при Ейприл, но тя имаше информация за детето.

— Баща ти я взе — каза приятелката й. — Изглежда, от училището са намерили номера му в указателя и са го потърсили, след като научили за Елън, а с теб не е било възможно да се свържат. Той мина през училището и я прибра, отведе я у дома си. В коридора се видяхме, когато я вземаше. Няма нищо страшно, Ребека, детето си беше съвсем добре.

Ребека обаче не можеше да си намери място от страх и притеснение, чак повърна, докато тичаше към колата. Нищо, вече нищо може би нямаше да бъде същото! Повърна още веднъж по пътя към бащината къща. Дълго кашля и плю в празна пазарска торбичка, повръщаше само жлъчна течност и всичко я болеше, но това бе единствено от ужасяващите мисли в главата й. Трескаво си бършеше устата с книжни салфетки, докато чакаше по светофарите да светне зелено.

Когато стигна в дома му, баща й бе в градината, събираше с гребло изпадалите листа, а предната врата беше отворена. Тя изскочи от колата, остави вратата й да зее, хукна през градината покрай баща си, без да му каже дума, и нахлу в къщата. Завари дъщеря си в гостната да върши нещо съвсем нормално за нея: седеше на пода, гледаше телевизия и ядеше сладолед. Детето не разбра защо майка му е така възбудена и видимо не на себе си — прегръщаше я, плачеше и в същото време й се караше, че е тръгнала с дядо си. Но Джена и друг път бе идвала на гости на дядото, само че винаги с майка си. Че нали това е дядо й? Не е чужд човек. Беше й купил пържени картофки, хотдог и безалкохолно. Бяха ходили на плажа, на пясъка миди събирали. Сетне отишли в неговата къща, а там той й дал голяма купичка шоколадов сладолед и й пуснал телевизора — детско предаване да гледа. В училище било много интересно, имала хубав ден — разказваше детето на Ребека, като добави, че още по-хубаво би било и майка й да е с нея.

Сетне в гостната влезе и Даниъл Клей, запита дъщеря си какво толкова е станало, че е така разтревожена? Сякаш бе нормален, редовен мъж, дядо и баща, а не онзи човек, отвел собственото си шестгодишно момиче в кревата и така чак до петнайсетгодишната му възраст. Винаги нежен, внимателен, деликатен, с неудобство питащ дали я боли, а когато е много тъжен или пиян — сипещ извинения за онази нощ, когато я бе отстъпил на друг мъж. Защото я обичал, забележете! Това бе казвал винаги: „Аз съм твоят баща и те обичам и никога вече няма да позволя това отново да ти се случи“.

Слушах разказа й, а над нас в къщата горе телевизорът басово вибрираше. Сетне настъпи тишина, чухме леките детски стъпки по стълбището за горния етаж. Джена се качваше в спалнята си.

— Много точно дете е — обади се майка й. — Стане ли време за лягане, никога няма нужда да й напомням. Качва се горе, ляга си сама. Обича реда, държи на почивката. Преди това си мие зъбите, понякога чете, аз се отбивам да кажа лека нощ и да я целуна. Не пропускам да я нагледам, преди да заспи, така съм по-спокойна, мисля си, че е в безопасност.

Облегна се на тухлената стена, прокара пръсти през косата си, отхвърли я назад, разкривайки челото и лицето. Прехапа устни, замислена, може би по-скоро тъжна.

— Не я беше докосвал — продължи малко по-късно тя. — Нищо не се бе случило извън онова, което детето ми каза. Само че аз го усетих, винаги съм го усещала. Как я погледна за миг, докато си тръгвахме, как облиза устни. Виждах го в очите му, а той съзнаваше, че аз го усещам. Привличаше го. Всичко започваше отново. Вината не беше негова, то си е болест. Той беше болен. Все едно е бил в ремисия и сега предишното състояние отново се активира.

— А защо не казахте на някого? — запитах я аз.

— На кого да кажа? Че той ми беше баща и аз го обичах… — отвърна тя, навела глава, не искаше или не можеше да ме гледа в очите. — … Сигурно си мислите, че говоря дивотии, абсурдни неща… след всичко, което ми е сторил…

— Не, не мисля така — отвърнах аз и си вярвах. — Нищо вече не може да ми се стори абсурдно.

Тя отново потупа пода с голите пръсти на крака, помести се, въздъхна.

— Е, говоря ви истината, колкото и да струва тя. Обичах го. Толкова много го обичах, че същата нощ се върнах в къщата му. Оставих Джена при Ейприл. Казах й, че имам много важна работа да свърша у дома, помолих Джена да преспи при Каръл. И друг път сме го правили, така че никакъв проблем не беше. Е, отидох там. Татко отвори вратата, казах му, че трябва да поговорим за случилото се този ден. Опита се да ме разкара, да обърне нещата на смях, аз обаче имах вече нещо наум. Оказа се, че работел в мазето, заведе ме долу да ми го покаже. Нов под щеше да слага и бе започнал да кърти стария бетон. По онова време слуховете за него вече вървяха и той практически бе принуден да отмени почти всичките си ангажименти. Всъщност бе изпаднал в най-ниската професионална точка на една дълга и извънредно сполучлива кариера. Низвергнат, дето има една дума — същински парий в медицината, там, където някога беше високоуважаван практик и учен. Опитваше се да крие страданието, чувствата, които го измъчваха, направо отвътре го разкъсваха. На мен казваше, че сега му се отдавала уникалната възможност малко да си почине, да свърши разни неотложни домашни задачи, за които по-рано все нямал време.

И така говорехме, а той продължаваше да кърти пода. Накрая започнах да крещя — той не искаше да чуе какво му казвам. Сякаш си измислях нещата, които ми се бяха случили. Същите, които самият той бе извършил и според мен отново се канеше да извърши, само че този път с Джена. И все повтаряше, че каквото и да е правил, правил го е от любов към мен. „Ти си ми дъщеря — казваше. — Обичам те. Винаги съм те обичал. И Джена обичам също.“

Ей Богу, когато каза тези, последните думи, нещо в мен се скъса. Не зная какво ме е обхванало — бяс може би, временна невменяемост, амок, мислете си каквото си искате. В ръце държеше кирка, с нея повдигаше късовете от разбитата бетоннна плоскост, обръщаше ги, сетне ги доразвиваше на дребно с чук. А той беше на една лавица до мен. В един миг баща ми се извърна с гърба си към мен, грабнах чука и сигурно по горната част на главата съм го ударила. Отначало не падна, не и веднага. Само се наведе и се хвана за главата с едната ръка, сякаш си я беше ударил в някоя от гредите на тавана. Значи тогава отново съм го ударила и той рухна. Помня, че сякаш се срина. Мисля, че още два пъти го удрях. Точно тези мигове са ми объркани, мъгляви. Помня добре, че потече кръв направо в земята под бетона. Оставих го да лежи там, качих се горе в кухнята. По лицето и ръцете ми имаше кръв, измих я. И чука измих. Помня, че по него имаше и косми, трябваше с пръсти да ги чистя. По едно време чух, че се движи в мазето. Помислих, че се опитва нещо да каже. Само че не можех да сляза долу. Нямах сили за такова нещо. Просто нямаше как. Заключих вратата към мазето и седнах в кухнята. Така съм стояла известно време в пълно вцепенение, колко точно — не си спомням. По едно време се стреснах, погледнах прозорците — навън беше много тъмно. Долу нищо не се чуваше. Когато отключих видях, че е допълзял до основата на стълбището. Обаче нямал сили да се покачи нагоре. Когато слязох и се наведох, вече беше мъртъв.

В гаража намерих найлонови чували. Сложих го в един, сетне нахлузих още един — откъм краката. В задната градина имаше парник, а в нея лехи с мека пръст. Навън бе тъмна, безлунна нощ, измъкнах го на двора, сетне го помъкнах към парника. Това беше най-трудната ми работа — от мазето да го изнеса. Той беше слаб, много слаб, човек би помислил, че нищо не тежи. Тялото му бе само кости и мускули, но не зная защо реално тежеше доста. Изкопах дупка в парника, пуснах го в нея, зарових тялото. Допускам, че вече подсъзнателно съм планирала, движила съм нещата напред. Изобщо и наум не ми е минавало да викам полицията, да си признавам престъплението. В главата ми се въртеше само едно нещо: не мога да изгубя Джена. Не бих могла да живея разделена от нея. Тя е всичко за мен.

Когато приключих, беше някъде почти на разсъмване. Прибрах се у дома. Следващия ден изчаках нощта, откарах колата му в Джакман, там я оставих. Когато свърших това, вдигнах телефона, обадих се в полицията, казах, че баща ми не се е прибирал от няколко дни. Ченгетата пристигнаха. И веднага слязоха в мазето, нещо, което очаквах. Едни детективи доста се въртяха там, оглеждаха, търсеха улики. Само че подът не беше разбит изцяло, единствено една неголяма площ бе отворена и само там се виждаше пръстта. Точно където бе паднал баща ми още при първия удар. Ясно беше, че отдолу не може да има нищо. В полицията обаче имаха предвид някаква информация за баща ми и когато намериха колата в Джакман, решиха, че той просто е побягнал.

Изчаках още няколко дни. Тогава една нощ се върнах тук и преместих трупа. Имах късмет. Същия месец бе ужасно студено. Беше вцепенен, процесът на гниене започнал, но не и в напреднало състояние. Вонеше, но не чак толкова много, търпеше се. Копах в мазето дълго, страхотно се изморих. Тази работа продължи чак до разсъмване, но пък имах опит. Баща ми ме беше учил как да се оправям с основните инструменти и сечива. Винаги казваше, че едно момиче трябва да знае кое къде е в къщата. Как се поправят най-важните системи, как се поддържат в добро състояние. Първо разчистих бетона, разширих основната дупка, тогава започнах да копая надолу, докато сметнах, че дълбочината е достатъчна. Пуснах го, зарових ямата, качих се горе в старата си стая. Легнала съм си и съм заспала като заклана. Ще кажете, че човек след такова дело не би трябвало сън да го лови, но аз се събудих чак някъде в ранния следобед на следващия ден. И съм спала така дълбоко и спокойно, както рядко ми се е случвало преди това. После пак слязох долу и продължих да работя. Всичко нужно за целта си беше там още отпреди — материалите, дори и малка бетонобъркачка имаше. Трудното бе изнасянето на бетонните късове, пък и доста време ми отне. Гърбът ме боля седмици наред, но веднъж като свърших това, останалото беше лесно. Още няколко дни работих, основната работа я свърших през първия уикенд. През това време Джена гостуваше на Каръл в дома на Ейприл. Всичко мина нормално, засечки не се получиха.

— А после се преместихте в същата къща?

— Да, в началото размишлявах по разни възможности, но в крайна сметка с дъщерята се нанесохме там. Нямаше как да я продам, защото от юридическа гледна точка не беше моя. Пък и да беше, вероятно пак нямаше да го направя. От страх, че току-виж новият собственик решил да си подновява мазето или нещо ново да строи и намерил останките. Както и да разсъждавах, струваше ми се, че най-добрата опция е ние да живеем в татковата къща. И така мина време, останахме завинаги, дето се казва. Само че напоследък се случиха странни неща. Нали виждате пукнатините в пода? Нови са. Започнаха да се появяват през последните две седмици — след като Франк Мерик пристигна тук и започна да ме разпитва, да настоява да му кажа разни неща. Сякаш разбуди нещо там долу, сякаш баща ми чу въпросите му и сега се опитва някак да се върне в този свят. Освен това започнах да сънувам странни сънища, а те са придружени с кошмари. В съня си чувам шумове откъм мазето, отварям вратата и виждам баща си да излиза от дупка в пода и да се катери по стълбището нагоре към мен. Протяга ръце, иска да си платя за стореното, защото ме е обичал, а аз съм го убила. Но сетне ме отминава и продължава да лази нагоре към стаята на Джена. Аз го удрям с все сила, с каквото мога, безмилостно го налагам, но нищо не се случва, той лази ли лази като някаква огромна, безсмъртна гадина.

Докосна с пръстите на крака близката пукнатина и се взря в нея, сетне се усети какво прави и бързо отдръпна крак. Цялата потръпна и тялото й се разтресе, като че отново изживяваше ужасите на същия сънуван кошмар.

— Кой ви помогна в тази история? — запитах аз.

— Никой, нали ви казах — отвърна тя, без да ме гледа в очите. — Сама свърших всичко.

— Имам предвид бащината ви кола в Джакман. Закарали сте я сама, добре. После кой ви върна? Как се прибрахте тук?

— На автостоп.

— Наистина ли?

— Ами да, защо не?

Само че знаех — отново ме лъжеше. След всичко, което бе направила, не бе логично да поеме такъв огромен риск. Толкова бе елементарно, че дори и да е била силно разстроена и не на себе си, за потенциалната опасност пак би се досетила. Ясно ми беше, че някой я е последвал с кола до Джакман, сетне я е върнал обратно. Напълно възможно да е била онази жена — приятелката й Ейприл. Спомням си как се бяха спогледали онази вечер, след като Мерик бе счупил кухненския прозорец. Нещо бе преминало помежду им, като вълна на съпричастие, жест на съучастници в обща кауза, свидетелство за споделена тайна. Всъщност това нямаше значение. Нищо в този контекст вече нямаше значение.

— А кой е другият мъж? Този, който е направил снимката, Ребека?

— Не зная. Късно беше. Чувах, че някой е с татко, двамата се черпеха, чуваше се звън на чаши. Сетне изведнъж влязоха в стаята ми. И двамата миришеха много гадно, бяха доста пийнали. Това го помня кристално добре. Сигурно затова никога не съм била в състояние да понасям уискито, нито на вкус, нито на мирис. Влязоха, светнаха лампата на нощното шкафче. Другият мъж носеше маска на призрак, от онези, дето ги носят на Вси светии и хлапаци, и възрастни. Баща ми рече, че това е негов приятел, помоли ме и за него да направя същото… не исках, обаче…

Тук направи пауза и отново потръпна.

— … а бях само на седем години — сега вече шепнеше. — Е, това беше всичко. А те снимаха, сякаш бе игра, голяма смешка. Само веднъж се случи. На следващия ден баща ми се разплака и се закле, че никога повече няма да се повтори. Непрекъснато повтаряше, че ме обича и че никога вече няма да ме дели с никого. И наистина не го направи.

— Нямате дори и идея кой е бил този мъж?

Пак поклати глава в знак на отрицание и пак не можа да ме погледне в очите.

— В албума на Ланг, дето беше във фургона му, има още снимки от същата вечер, Ребека. И приятелят на баща ви фигурира в тях, само че главата му не се вижда. На едната ръка има татуировка на орел. Не помните ли такава подробност?

— Не, не помня. Тъмно беше. Но дори и да съм зърнала такъв знак, вероятно съм го забравила. Все пак толкова много години са минали оттогава…

— Едно друго сексуално малтретирано дете помни същата татуировка. Източник, до който се допитах, подсказа, че може би става дума за военен тип татуиране. Да знаете кой от бащините ви приятели е служил в армията?

— Елуин Старк със сигурност — веднага отвърна тя. — Мисля си, че и Еди Хейвър може да е бил в армията. Те са единствените служили, доколкото зная, но и двамата нямат татуировки по ръцете. Гостували са ни понякога през лятото, заедно сме ходили на плажа. Щях да забележа, нали?

Пуснах тази приказка покрай ушите си. Какво друго бих могъл да направя?

— Излиза, че баща ви е предал онези деца. Злоупотребил е.

Тя кимна.

— Така е за съжаление. Онези хора са разполагали със снимките му, където е с мен. Предполагам, че по този начин са го принуждавали така да постъпва. Изнудвали са го.

— Онези хора? А как са се добрали до снимките?

— Допускам, че същият мъж от онази нощ им ги е дал. Но трябва да ви кажа… длъжен сте да знаете, че баща ми наистина трепереше над поверените му деца. Опитваше се всячески да ги защитава. Онези хора го принуждаваха да им избира и посочва обекти за техните цели, но за сметка на това с останалите той работеше двойно по-старателно. Разбирам, че е трудно за разбиране, но на практика сякаш имаше двама души на име Даниъл Клей — добрият и лошият. Единият малтретираше собствената си дъщеря и предаваше други деца, за да спаси честта и репутацията си. Другият се бореше със зъби и нокти да спасява от насилие останалите си детски пациенти. Може би това бе единственият начин да оцелее, без да полудее: разкъсвайки се на две, наричайки действията си „любов“.

— А Джери Лежер? Нямахте ли подозрения относно него след онзи случай в банята с Джена?

— В него съзирах някакво далечно подобие на баща си — отвърна тя. — Но не знаех дали е пряко замесен. Не и до онзи миг вчера, когато ми се обаждаха от полицията, за да ми кажат как е умрял. Мисля си, че Джери го мразя повече от всички останали. Искам да кажа, че той вероятно е знаел за моята детска съдба. Знаел е какво е правел баща ми с мен и по този начин съм ставала за него още по-привлекателна. То си личеше… — потръпна Ребека Клей. — Личеше си, когато ме чукаше… сякаш с детето в мен го правеше.

В следващия миг клекна, сетне седна на пода, отпусна глава на колене, изглеждаше съвсем отмаляла. Заговори отново, сега едва чувах думите й.

— И какво ще стане сега? — питаше ме тя. — Ще ми вземат ли Джена? В затвора ли ще отида?

— Нищо — отвърнах. — Нищо няма да стане.

Тя повдигна глава, в очите й светна надежда.

— Няма ли да кажете на полицията?

— Не.

Нямаше какво повече да си кажем. Оставих я там — в мазето, седнала върху гроба на баща си, същия, изкопан от самата нея. Качих се на колата и подкарах към бушуващото море. То кипеше, вълните ревяха, бучаха, а в тях сякаш ечаха безброй гласове, редяха неразбираеми, но успокоителни слова. За последен път ми беше да усетя морето на това място. Защото повече никога не се върнах там.

37

Още една връзка оставаше, всъщност още една-едничка възможност за проверка. След събитията в Галаад вече знаех какво свързва Лежер с Ланг, какво на свой ред е свързвало Ланг с Галаад и Даниъл Клей. Не е било само лична връзка, а и професионална — фирмата „Ей-Сикюър“.

Джоел Хармън се оказа в градината, когато пристигнах. На вратата ме посрещна Тод, преведе ме през къщата и през задния вход излязохме на верандата с изглед към откритата зелена площ с красивите дървета.

— Приличаш ми на човек, служил в армията, а, Тод? — подхвърлих му аз.

— За тая простотия май в задника трябва да те сритам — добродушно ми се скара той. — Каква армия, бе, човече, обиждаш ме. Във ВМС съм служил, пет годинки във флота. Сигналист бях, при това зверски добър.

— О, да бе, извинявай. Значи трябва да си татуиран, а? Както всички други във флота, нали?

— Точно така — отвърна той и повдигна десния ръкав на сакото.

Откри се сложна татуировка: сплетени форми, венци, русалки, котви.

— Стари обичаи — кимна той и свали ръкава. — Аз съм традиционалист. А ти защо питаш? Някаква по-особена причина ли има?

— Ами, просто любопитство. Направи ми впечатление онази вечер, когато на вечерята стана данданията в градината. Много точно боравеше с патлака. Рекох си, че и преди си пипал оръжие.

— Е, да, разбира се. Г-н Хармън е богат, разполага с пари. Пък си търсеше човек с опит като мен. Да се грижи за охраната.

— И за какво друго се грижиш, а, Тод? — запитах двусмислено.

Тъкмо стигахме верандата и той се спря. Изгледа ме замислено, поклати глава.

— За нищо — отвърна той. — Такива неща при мен няма.

Отпред някъде по средата на моравата Хармън разговаряше с децата си — сина и дъщерята, този път и двамата си бяха у дома. Жестикулираше и на висок глас им обясняваше промените, които се надявал да направи през пролетта при цветята и декоративните храсти. Загледах се за миг в тях.

— Много обича градината — обясни ми Тод, проследил погледа ми и очевидно мераклия да смени темата за оръжието и реалните си или потенциални задължения спрямо Хармън. — Тук всичко е засаждано или лично от него, или с негова помощ и напътствия. И децата му помагат. Нали градината е и тяхна.

Аз обаче вече не гледах към Хармън, градината или децата му. Взирах се в камерите за наблюдение на моравата, входовете и изходите на дома. Не бяха малко, а разположението им и точно избраните места говореха за професионална работа и високо качество на системата.

— Техниката тук май е доста скъпичка — кимнах с глава към тях.

— О, да, разбира се. Доста възможности има, обхват, цветове. Камерите сами превключват от цвят на черно-бяло, щом яркостта на светлината падне и изобщо осветителните условия се променят. Автоматично фокусиране, телеобективни възможности, панорамен изглед, въртене, всякакви ъгли. Всичко е програмирано, разполагаме с видеопроцесори, четворни превключватели, на практика можем да следим образа на всичките камери едновременно. Монитори имаме в кухнята, в кабинета на г-н Хармън, в спалнята му и в моите помещения. Човек днес наистина трябва много да внимава. Всякакви неща се случват.

— О, да, разбира се. А системата кой я инсталира?

— Фирмата се казваше „Ей-Сикюър“. Мисля, че главният й клон е в Южен Портланд.

— Аха. Това е същата компания, където работеше онзи… Реймън Ланг, нали така?

Тод подскочи, сякаш го перна ток с високо напрежение.

— Ъъъ… ами да, предполагам, че да.

Така или иначе стрелбата на паркинга пред корабостроителниците, смъртта на Ланг, намирането на детето в скривалище контейнер под фургона му, всичко това бяха водещи новини. Голям шум се бе вдигнал по всички медии, нямаше начин Тод да го е пропуснал. Името Ланг го повтаряха навсякъде и постоянно. Така че…

— А той тук не е ли идвал, системите на място да проверява? Убеден съм, че подобна техника се нуждае от поддръжка веднъж или два пъти годишно, ако не и по-често.

— Не мога да кажа дали е идвал или не — рече Тод, съвсем ясно вече минал в отбранителни позиции, стреснат да не е казал някоя и друга излишна дума или издал вътрешни тайни. — Тези хора от „Ей-Сикюър“ си гледат работата, бих казал. Имаше си подписан договор и по силата му разни техници идват редовно, ама не е все един и същи човек.

— Е, да, така е. То от само себе си се разбира. Значи може и Джери Лежер да е идвал насам вместо Ланг. Сега обаче компанията май ще трябва да си търси нови хора. Щото и двамата са мъртви.

Този път Тод премълча. Понечи да ме поведе към Хармън, но му казах, че не е необходимо да ме съпровожда. Отвори уста да протестира, вдигнах ръка и той млъкна. Достатъчно бе интелигентен, за да усети, че има нещо, което напълно не разбира. Затова вероятно най-добрата му позиция е да наблюдава, да слуша и да се намеси само ако е абсолютно необходимо. Оставих го на верандата все така озадачен и закрачих през моравата към Хармън. По пътя пресрещнах децата му, които се връщаха в къщата. Изгледаха ме с любопитство, синът понечи да каже нещо, аз обаче им се усмихнах обезоръжаващо и те отвърнаха на усмивката. Красиви деца бяха, високи, стройни, в чудесна физическа форма, облечени неофициално, но пък в скъпи маркови дрехи.

Хармън определено не чу стъпките ми. Изглежда, имаше проблеми със слуха. Беше съблякъл сакото, клекнал край леха с алпийски цветя, садени сред нарочно поставени отломки от бели, носещи патината на времето варовикови скали. Бяха вдълбани дълбоко в земята и в тон с терена, наоколо пръстта бе осеяна с фини камъчета. Помежду им растяха цветя и ниски храсти с разноцветни листа — пурпурни, зелени, сребристи, бронзови. Добри бяха градинарите на Хармън, две мнения не можеше и да има. Доста умение, усилия и пари бяха инвестирани в това място.

Сянката ми падна върху него, той вдигна глава.

— Г-н Паркър, а? — рече с неутрален глас. — Гости не съм очаквал, промъкнали сте се, без да ви усетя. Е, нищо, след като сте тук, поне ще имам възможността да се извиня за казаното по телефона последния път, когато разговаряхме.

Понечи да стане и за миг се затрудни. Подадох му дясната си ръка, той я хвана. Протегнах и лявата, изправих го без усилие и в същия миг ужким случайно запретнах ръкава на ризата му. За миг се мярнаха птичи нокти, сетне ризата се върна на място.

— Благодаря ви — рече Хармън и се усмихна, но номерът едва ли мина — беше проследил погледа ми.

— Моля да ме извините, не е ставало дума досега, но май недочувате? — рекох.

— Е, да, малко ми е неудобно — отвърна той. — Лявото ми ухо беше по-слабо от дясното още от дете, с него чувах по-зле. Само че в началото не бе нещо кой знае колко сериозно и в нормалния живот не ми е пречило. Навремето много исках да служа във Виетнам. И не ми се чакаше повиквателна да ми пращат, по каналния ред да се движа. Бях млад — на двайсет години, пълен с енергия и плам, дето се казва. Тъкмо набираха новобранци във Форт Кампбел, та лесно се уредих там за начална подготовка — преди клетвата. Надявах се после да ме прехвърлят в 173-та военновъздушна дивизия. Не зная дали помните, но тя бе единствената с постоянна задача да нанася въздушни удари върху неприятелските позиции във Виетнам. През 1967 г. я наричаха Операция Джънкшън Сити. И сигурно така щеше да стане, само че на учение прекалено близо до мен избухна халосен снаряд и ми пукна тъпанчето. Значи оглушах почти сто процента с това ухо, засегнато ми бе и равновесието. Разбира се, уволниха ме и край. Това бе най-близкото, дето стигнах до реален бой. Още една седмица само ми оставаше до края на подготовката.

— Тогава ли ви правиха татуировката?

Хармън потри ризата си над китката, където бях зърнал птичите нокти, само че не я повдигна.

— Да, тогава. Сигурно съм бил свръхоптимист, нали знаете, млад човек — все прибързва, суетата също го движи. И си я направих. Без годините отдолу обаче, нали нямах такава служба. Сега понякога ми става неудобно. Затова избягвам да я показвам.

Изгледа ме продължително, внимателно в лицето и внезапно добави:

— Но вие май идвате зареден с цял куп въпроси?

— Да, и още имам — отвърнах кратко. — Познавате ли Реймън Ланг, господин Хармън?

Замисли се, наведе очи.

— Хм, Реймън Ланг, а? Ланг, казвате? Не беше ли същият, дето го застреляха в Бат? А във фургона му намерили дете — в някакъв си контейнер? Че откъде да го познавам?

— Работел е в „Ей-Сикюър“ — фирмата, която е инсталирала охранителната система тук. А той е техник по поддръжката на камери и монитори. Та се питам дали не сте се запознали във връзка с работата му?

Хармън сви рамене.

— Може и да сме се срещали. Защо?

Извърнах се, погледнах към къщата. Тод говореше с децата на Хармън, но и тримата гледаха към мен, внимателно наблюдаваха всяко мое движение.

В съзнанието ми изплава едно от многото казани от Крисчън неща: един педофил налита на чуждите деца, но може никога да не посегне на своите. Така че е напълно възможно в семейството никога да не усетят истинската му същност и той да запази образа си на любящ баща и съпруг. Образ, в известен смисъл едновременно верен и фалшив. Когато с Крисчън разговаряхме за Даниъл Клей, бях се оказал неправ в предположенията си относно Ребека Клей — по-късно излезе, че тя отлично познаваше баща си. Но не беше така с други деца, в други семейства, други обстоятелства, други случаи. От друга страна, в рамките на вероятностите бе да има още множество мъже с татуировки на орел на десните ръце, между тях дори и насилници на деца, само че вече нямаше начин да се отрекат връзките между Ланг, Хармън и Клей, колкото на пръв поглед крехки или отдалечени във времето да изглеждаха.

Как ли се бе случило? Как Ланг и Хармън например бяха разпознали общото един в друг, тази си перверзна слабост, нездравия общ вкус? И кога бяха решили да се обърнат към Клей, за да използват достъпа му до най-уязвимите деца? Тези, на които повечето хора не биха повярвали при евентуално оплакване, главно заради миналата им история. Твърде вероятно бе Хармън да е организирал онази пиянска вечер, когато Клей му бе предоставил собствената си дъщеря, като бъдещ инструмент за натиск върху психиатъра. Но защо Клей му бе разрешил да прави снимки, та било то за пръв и последен път? При точно използвани пред закона аргументи тези снимки бяха в състояние завинаги да унищожат Клей, а Хармън да остане с абсолютно чисти ръце. Само анонимното им изпращане на ченгетата или в лекарската комисия би било напълно достатъчно.

Имаше обаче и друг въпрос: било ли е наложително Клей да бъде изнудван или не? Може би с него са споделяли документалните материали от собствената си практика? Давали са му свои снимки, видеозаписи? Може би по този начин той е задоволявал собствения си нагон през годините, след като е престанал да малтретира дъщеря си? Както се бе изразила Ребека: преди да отзвучи ремисията и предишното му състояние отново да се активира, може би поради случайния контакт с растящата внучка.

Отново погледнах Хармън. Изражението му бе променено. Сега лицето му бе лице на човек, който преценява плюсовете и минусите, претегля рисковите моменти и опасността от разкриване.

— Г-н Паркър, запитах ви нещо? — натърти той.

Направих си оглушки.

— Как стана така? — продължих настойчиво, остро. — Как се събрахте всичките накуп — вие и Ланг, че и Касуел, и Лежер? Лош късмет ли? Взаимно възхищение? Каква беше причината? След като Клей изчезва, вашият извор практически пресъхва, нали така? Е, тогава е трябвало да се поразтичате, на други места да потърсите и ето ви контакта с Демаршън и приятелите му в Бостън. Може би и с Мейсън Дъбъс също? Или при него бяхте ходили още навремето заедно с Даниъл Клей? Той ли беше най-големият пророк сред вас, в неговите ли крака коленичехте за вдъхновение? Сигурно сте му се похвалили с вашия Проект: систематичното насилие над най-уязвимите деца, тези с психиатрични проблеми, на които никой няма да повярва? Тези, до които сте се добирали благодарение на професионалната информация на Клей.

— Хей, я внимавайте малко! — озъби се Хармън. — Внимавайте какво говорите, защото знаете ли?

— Аха, много интересна снимка видях — поклатих глава аз. — Във фургона на Ланг я намерих. Мъж насилва момиченце. Зная кое е било то. С една снимка големи доказателства не могат да се организират, тя обаче ще бъде само началото. И на бас се ловя, че ченгетата ще намерят хиляда начина да сравнят компютърно или другояче снимка на татуировка с реалния белег на кожата. А за още няколко други неща изобщо да не говоря.

Хармън се усмихна. Това бе грозна, злобна гримаса, а не усмивка, все едно рана се отвори върху лицето му. Загърби всякаква вежливост и гневно мина на ти.

— Ти изобщо научи ли какво се случи с Даниъл Клей, а, Паркър? Аз винаги съм имал резерви относно изчезването му, глас обаче не съм надигал по въпроса заради уважението, което изпитвам към дъщеря му. Знаеш ли какво може да излезе на бял свят, ако започна в тази мръсотийка да се ровя, а? И аз мога да извадя някои снимки, и аз мога да разпозная кой е бил на тях. Кое е момиченцето, кой му е отгоре, а? Че той баща му имаше много типична, отличителна физика — само кожа и кости беше. И слепият ще го познае. Правя аз значи такива разкрития, подкрепям ги документално и ги предавам на компетентните власти, както се казва. И какво? Момиченцето сигурно вече е голяма жена, жена с проблеми и може би със собствени угризения, а, Паркър? Ти какво мислиш? Може би самата тя се нуждае от помощ, психиатрична например? Или юридическа? Знае ли човек какви неща ще излязат наяве? Започваш да ровиш, нали, Паркър — ти си по тая част, — и на повърхността изскачат какви ли не гнусотии. И тогава…

Зад гърба си чух стъпки, младежки глас каза високо, ясно:

— Тук проблеми ли има, а, татко?

— О, не, синко, всичко тука е наред — заяви Хармън и се ухили. — Г-н Паркър тъкмо си тръгва. Бих го поканил на обед, но зная, че го очаква много работа. Зает човек е той. Пък сега има и по доста неща да размишлява.

Не казах нищо повече. Нямаше смисъл. Тръгнах си, оставяйки зад мен Хармън и сина му. Дъщерята се беше прибрала, но на горния етаж на един от прозорците зърнах крехка фигура. Госпожа Хармън беше, към нас гледаше. В зелена рокля облечена, ноктите й — прясно лакирани, червеното искреше на фона на бялото перде, което тъкмо разтваряше. Тод вървеше след мен през къщата, за да се увери, че наистина ще изляза. Вече бях точно на вратата, когато на площадката над предното вътрешно стълбище — току над главата ми — се появи госпожа Хармън. Усмихна ми се празно, видимо потънала във фармацевтична мъгла, а усмивката й не стигаше по-далеч от устните. В очите й обаче играеше блуждаещо множество непроизносими, неизказани неща.