Нечестивци

5

Мерик ми бе обещал два дена спокойствие, но не бях готов да рискувам безопасността на Ребека и дъщеря й, залагайки на думата на човек като него. И по-рано бях срещал подобни: Мерик бе човек, подчинен на вътрешни бесове, винаги готов да избухне и да приложи насилие. Спомнях си как бе реагирал на въпроса ми относно момичето от снимката и предупрежденията му за „личните“ дела. За заканата на раздяла изобщо да не говоря. При това въпреки уверенията винаги бе налице възможността да се отбие някъде, да удари две питиета и да реши, че тъкмо сега е мигът за истински разговор с дъщерята на Даниъл Клей. От друга страна, не можех да се навъртам постоянно около нея и да я пазя, трябваше да си осигуря нечия помощ. Дали да не се обърна към Джаки Гарнър? Той бе едър, силен, добронамерен, но и малко нещо откачалка си падаше. Освен това тръгне ли нанякъде, винаги със себе си мъкнеше двамина каяци, същински планини от плът на име Фулси, братята Фулси. Тези момчета не бяха силни в мозъка, не бяха и по деликатните дела, за тях финият подход с малко проницателност бе както за свинята звънче. Изобщо не можех да си ги представя на прага на Ребека Клей, още по-малко как ли би реагирала самата тя, когато ги зърне. Както сигурно и самият праг, казано, разбира се, в рамките на майтапа.

Луис и Ейнджъл бяха за предпочитане, само че в момента се намираха на Западното крайбрежие за няколко дни. Изкушиха се да отидат на кратка екскурзия с екстри от рода на винена дегустация в долината Напа и прочие. Имах значи подходящи, достатъчно софистицирани за целта близки хора, обаче не можех да си позволя да оставя Ребека без охрана, докато те се върнат.

Оказваше се, че нямам голям избор.

И така, доста неохотно набрах номера на Джаки Гарнър.

Срещнахме се в една кръчма на име „При Сангильо“, неголямо заведенийце на „Хамппгьр“, иначе винаги осветено като коледна елха. Джаки поркаше бъд лайт. Отдавна се опитвам да не му придирям по въпроса, макар и да ме дразни марката. Седнах до него на барчето, поръчах си диетичен спрайт. Околните ме изгледаха, все пак никой не се засмя. Възпитани хора.

— Ти малко така полечката го даваш, а? — подхвърли Джаки.

Носеше тениска с дълги ръкави и с логото на много стар, отдавна несъществуващ портландски бар. От онези времена, дето, образно казано, клиентите сигурно с мъниста или златен прах сметките са си плащали. Прическата му обаче бе съвсем в крак с модата — бе избръснал главата си до матов блясък, а под лявото око и нагоре вървеше вече избледняваща до светлолилаво синка. Пак имаше шкембе, здраво опънало фланелката на корема. Ще мине някой непознат, ще му метне едно око и току-виж си казал: „Я го гле’й пък тоя дембо, разплул се като пача от бирата.“ Да, ама не. Изобщо не беше такъв Джаки. Планина от здравина и яки мускули, не помня някой да го е повалял в търкалите, дето често участваше. А пък онзи, дето му бе оставил синката по мутрата, Боже мой! За него направо не ми се мислеше. Най-малкото сега трябва да бе в болницата, ако не и на друго, далеч по-спокойно, тоест заупокойно място.

— Нямам настроение за бира — отвърнах.

Той повдигна шишето пред себе си, присви очи и плътният му баритон прозвуча тържествено:

— Това не е бира. То е Бъд.

И ме погледна, при това изглеждаше здраво доволен от себе си.

— Страшна приказка, много оригинална — рекох му в ответ.

Той се засмя.

— Знаеш ли, явявам се на разни конкурси. Сещаш ли се — като например за най-подходяща рекламна реплика? Ето като моята — „Това не е бира. То е Бъд!“.

Наведе се към мен, взе ми напитката.

— Това не е безалкохолно. То е спрайт! Ей такива неща. Това не са ядки. То е… — тук се запъна и добави: — Е, хубаво де, загряваш за к’во става дума, нали? То ядките са си ядки, к’во друго? Виждаш, нали?

— Виждам, че все по едно и също шаблонче го караш.

— Че к’во? Нали за всичко става?

— Само за ядките не става.

— Ей, защо се заяждаш, бе, човек?

— Добре де, забрави. Ти напоследък как я караш? Работа пада ли?

Джаки сви рамене. Отлично знаех, че почти никога не е истински зает. С майка си живееше, по два-три дни през седмицата все нещо дребно по баровете му се откриваше. Останалото време прекарваше в една схлупена барачка в гората зад къщата им: саморъчни муниции си правеше. Това му бе хоби открай време. Чат-пат някой ще чуе експлозия откъм въпросното място, ще се обади в местния участък, оттам ще изпратят патрулна с полицаи да проверят какво става. Често изпращаха и без сигнал, ей така, просто да видят дали Джаки не се е самовзривил. Досега обаче в това отношение само разочарования им поднасяше.

— Ти май за бачкане ме търсиш, а? — рече той и в очите му светна надежда, че може би ще се наложи някой да бъде ступан по-здравата.

— Ами да. За два дни, не повече. Имам една жена клиентка, един тип се е закачил за нея…

— Аха, искаш да го посритаме, а?

— Чакай, Джаки, кои сте тези ние?

— Аре сега, знаеш кои — възмути се той и махна с палец неопределено някъде към ъгъла на бара.

Въпреки студа ме обля гореща вълна. Знаех си, че пак така ще се получи. С този юнак насреща поне с година ще взема да остарея.

— Ама те вече тук ли са? Вие като сиамски близнаци все заедно ходите, а?

— А не, казах им отвън да почакат. Нали зная, че те нервират.

— Не ме нервират, Джаки. Направо ме плашат, чак граматиката ще си глътна.

— Е, скивай сега, и без това тук вече не ги допускат. То май като си помисля, никъде по заведенията не ги пускат… хм, не и след онова нещо.

Ами да — онова нещо. При братята Фулси винаги имаше по нещо, и то все с издънка свързано.

— Какво нещо?

— Ами онова в „Би-лайн“…

„Би-лайн“ бе името на най-долнопробната кръчма в града. Кажи-речи вертеп, където ти дават безплатно къркане, само някак да удостовериш, че поне един месец си посещавал сбирките на Анонимни алкохолици. Да те изхвърлят оттам значи трябва да си направил нещо, дето на нормален човек акълът му не го побира.

— Кажи сега какво е станало?

— Ами удариха един кретен с вратата.

В сравнение с онова, което знаех за братята Фулси и за „Би-лайн“, тази работа ми се стори като детско провинение.

— Я чакай малко, това като за Фулси не звучи чак толкова зле. Да няма още нещо, а? — досетих се аз.

— Ами, гле’й сега… значи добре, кретените бяха двама… и вратите също. Пък момчетата свалиха вратите от пантите и като се развъртяха, и някои странични хора пострадаха… сам скиваш как стана, нали? Сега никъде вече не ги искат и на тях им е мъчно. Страда им самочувствието, нали? Болно им е. Само че нямат нищо напротив да седят отвън, много харесват тукашното осветление. Пък им купих и по една-две пици от съседното заведение.

Въздъхнах дълбоко, самосъжалително. Вече си представях какво ще стане.

— Гледай, Джаки, за моята работа трябва по-внимателно да се пипа. Не желая някой да пострада. С други думи, по-добре братоците Фулси да ги няма наоколо.

Джаки се смръщи.

— И к’во да им кажа сега? Нали разбраха, че имам среща с теб, и помолиха да дойдат. Пък нали и някой долар трябва да припечелят? Виж, те тебе много те харесват.

— Така ли? Сигурно затова досега не са ме цапардосвали с нечия порта.

— Тц, гле’й сега, не е така. Те, момчетата, са си кротки душици, само дето докторите постоянно лекарствата им променят. И от тях мозъците им още повече се шашват. Сетне к’во друго може да стане освен някоя грешка?

Джаки ме изгледа умолително и се заигра с биреното шише. Приятели почти нямаше, пък и отдавна беше на мнение, че обществото съди братята Фулси прекалено строго. А истината бе точно обратната: обществото съвсем не бе взело нужните мерки хора като братоците да бъдат поставени на съответно полагащите им се, предвидени от закона места.

Потупах Джаки по рамото и рекох:

— Добре де, ще им намерим и на тях някаква работа, а?

Лицето му светна.

— Виж, знаеш, че стане ли някаква беля, много е гот наблизо хора като тях да имаш — обясни ми той, макар и да знаех, че белята става именно защото те са наблизо.

— Слушай сега да ти обясня моя случай, Джаки. Името на обекта е Мерик. Преследва една жена вече цяла седмица, за баща й пита. А бащата е безследно изчезнал доста отдавна. Толкова много време е минало, че юридически е обявен за покойник. Попритиснах го този Мерик вчера, обеща да не се мярка поне два дни, обаче не съм склонен да му вярвам много-много. Нетърпелив е, избухлив също.

— Оръжие носеше ли?

— Не видях да носи, но това не означава нищо. Беше в кола, седнал.

Джаки отпи от бирата, замисли се.

— Че защо пък точно сега ще се появява? — запита след малко.

— Какво?

— Щом като онзи — бащата — го е нямало толкова дълго време, защо този, другият тип, именно сега ще се изтърси тук да го търси?

Изгледах Джаки. Ей такъв си беше той. Че му хлопаше дъската, хлопаше, обаче определено не беше тъп. И аз бях запитал Ребека същото, макар и да не се бях замислял доста дълбоко върху забавянето във времето. Сетне в съзнанието ми изплава онази татуировка на ръката на Мерик. Възможно ли бе да е бил в затвора по времето, когато Клей е изчезнал? Излежал си присъдата и ето го тук сега. По принцип беше възможно.

— Виж, Джаки, ще се опитам да разбера защо, ти обаче междувременно ще охраняваш жената. Ребека Клей й е името. Довечера ще те запозная с нея. И слушай сега какво ще ти кажа: тези двамата — братоците Фулси — в никакъв случай да не се срещат с нея лице в лице, чуваш ли? Ако искаш да си ги имаш подръка, е, добре, обаче тя да не ги вижда. Всъщност няма да е лоша идея те да държат дома й под око.

Дори и човек като Мерик ще се позамисли, като види трима едри мъжаги да се въртят около къщата. Особено пък онези двамата. Защото Джаки е висок и здрав, но в сравнение с тях си пада леко хилав.

Подробно описах Мерик и автомобила му, съобщих и регистрационния номер, накарах Джаки да повтори основните факти.

— И стопроцентово на колата не можем да разчитаме — добавих аз. — Той след нашата среща може да я смени. След като вече знае, че ще я свързвам с него.

— Добре тогава — рече Джаки и допи бирата. — Стотак и половина на ден, аз ще се разплащам с Тони и Поли. А ти сега излез да им кажеш едно здрасти, а? Иначе ще се обидят.

— А ние не искаме така да става — двусмислено заявих аз, обаче съвсем искрено не желаех да ги дразня.

— Точно така — потвърди Джаки.

Братоците не бяха дошли със своя камион чудовище, с който ходеха навсякъде, именно затова и не бях ги забелязал при влизането. Седяха в мръсен бял пикап — собственост на Джаки, който евфемистично твърдеше че с него вършел „добър бизнес“.

Когато се появих на вратата, те излязоха навън. Чудно ми се стори как ли бяха успели да се наврат в кабината. Все едно пикапа около тях го бяха сглобявали. Братята не бяха чак толкова високи, по-скоро бяха широки, колкото за двама нормални мъже. За дрехи пазаруваха по магазините „Гигант“, където модни изгъзици за тях не можеше да има, по-скоро се предлагаше практично облекло за нестандартни ръстове. Затова мязаха на облечени в полиестер и кожени блузони великански близнаци. Тони ми сграбчи ръката с двете си лапища, веднага ме намаца с някакъв сос и горчица, още и някаква мазна течност звучно изжвака. Поли приятелски ме потупа по гърба, щях да си пръсна дроба от кашлица.

— Пак сме на бачкане, момчета — бодро им викна Джаки.

За съвсем късо време се почувствах странно щастлив — точно преди да се обади гласът на разума ми.

Отскочихме с Джаки до дома на Ребека Клей. Щом ме зърна, видимо се зарадва. Запознах ги, обясних, че през следващите няколко дни Джаки ще бъде около нея, той ще я охранява, но и аз няма да бъда надалеч, особено пък в случай на нужда. Стори ми се, че го одобрява, може би в нейните очи Джаки изглеждаше типичният бодигард, най-малкото по-удачен от мен. Във всеки случай не възрази. За да не се окажа в бъдеще лъжец, информирах я също, че около дома й ще има още двама охранители. Сетне ги описах, като внимавах да не изкривявам истината прекалено много.

— Реално има ли нужда от трима души? — запита ме тя накрая.

— Всъщност не, но те вървят така, в пакет като екип. Ще ни струват по сто и петдесет долара дневно, което е направо евтино, но ако разноската ви безпокои, може и да уредим нещо.

— Не, няма нужда. Мисля, че мога да си я позволя поне за известно време.

— Добре тогава. Аз ще се опитам да изровя някои неща относно този Мерик, докато разполагаме с малко време, сетне ще поговоря и с някои от хората в списъка. Ако до края на втория ден не успеем да разгадаем ситуацията около Мерик, а той все така упорства да разпитва за баща ви, отново ще се обърнем към ченгетата. Ще опитам да ги убедя да го арестуват, ще сезираме и съдебните власти. Разбирам отлично, че предпочитате физическия подход, но сме длъжни преди това да изчерпим всички други възможности.

— Добре тогава, съгласна съм — кратко каза тя.

Запитах какво е положението около дъщеря й. Тя обясни, че е уредила Джена да замине за една седмица във Вашингтон заедно с баба си и дядо си. В училището нещата също били уговорени, момичето щяло да тръгне на другия ден рано сутринта.

После ме изпрати до вратата, там ме докосна по ръката, задържа своята върху лакътя ми.

— Знаете ли защо се обърнах именно към вас? — запита тя. — Навремето се срещах с човек на име Нийл Чеймбърс. Той е бащата на Джена.

Аха, Нийл Чеймбърс. В началото на годината ме бе потърсил баща му — Елис. Молеше за помощ. Нийл дължал пари на някой си в Канзас Сити, обаче нямало начин в момента да изплати дълга си. Елис помоли да се заема с ролята на посредник, да намеря някакъв изход. Нямах възможност да му помогна, не и по онова време. Препратих го към едни други хора, които може би щяха да оправят нещата, но за Нийл се оказа прекалено късно. Намериха трупа му захвърлен в една канавка на доста отдалечено и пусто място като предупреждение към други длъжници. Това бе станало много скоро след като разговаряхме с Елис. Сега вече ми светна на кого ми напомня Джена. Беше истинска внучка на дядо си, поне в муцунката му приличаше.

— Съжалявам — рекох.

— Недейте. Нийл не се мяркаше с месеци, от дъщеря си почти не се интересуваше. Всъщност истината да ви кажа, не бе идвал при Джена доста отдавна. С баща му Елис обаче поддържаме редовно връзка, близки се чувстваме. Нали тази седмица той с жена си Сара ще се грижат за Джена.

— Вижте, аз тогава му отказах. Не можех да му помогна в мига, когато имаше нужда.

— Той обаче разбира ситуацията и не се сърди. Нито преди ви е винил, нито пък сега. За него Нийл бе загубена кауза още тогава. Но пък всеки баща обича сина си, нали? И когато се обадих на Елис да се оплача във връзка с този Мерик и съвет да поискам, той веднага към вас ме отправи. Не е човек, дето търси отмъщение.

Сега освободи ръката ми и пак зададе въпрос:

— Мислите ли, че ще хванат хората, които убиха Нийл?

— Не хората, а човека — поправих я аз. — Отговорност носи един човек. Името му е Дони П.

— Значи нещо ще бъде направено по въпроса?

— Вече е направено — отвърнах аз.

Тя се сепна, загледа ме втренчено, продължително.

— А Елис знае ли? — запита след малко.

— Ще му помогне ли нещо, ако знае? — запитах на свой ред.

— Не, не мисля. Както вече ви казах, не е такъв човек.

Очите й изведнъж светнаха, нещо в нея сякаш се изви, напрегна мускули, сетне се отпусна, устата се отвориха леко, червени, устните меки.

Намерихме момичето в бордей в Индипендънс, на юг от Канзас Сити, недалеч от малко летище. На пистата тъкмо рулираше неголяма машина, двигателите й силно ревяха. Информацията на Ирен се оказа точна. Почуках, не ми отвориха. Ейнджъл, на вид дребен и безобиден, бе до мен, докато Луис — едър и очевидно опасен на вид, бе застанал отзад, в случай че момичето реши да побегне през кухненската врата. Потропах пак, никой не отговори, но вътре се чуваше шум като от движение. Потретих, този път по-силно.

— Кой е? — обади се глас, пресипнал, напрегнат.

— Търся Мия — рекох.

— Тук няма Мия.

— Искаме да ти помогнем.

— Вече ви казах — тук няма никаква Мия. Сбъркали сте адреса.

— Слушай, Мия, той е по петите ти. Следващия път няма да успееш да му избягаш.

— Не разбирам за какво ми говорите.

— За Дони ти говоря, Мия. Съвсем наблизо е. Няма начин да не знаеш.

— Вие какви сте? Ченгета ли?

— Ти за човек на име Нийл Чеймбърс чувала ли си?

— Не съм. Защо, да не би да ми е нужно?

— Дони го пречука заради неплатен дълг.

— Е, и какво толкова?

— Убил го, сетне го захвърлил в една канавка. Първо го измъчвал, сетне го застрелял. Същото ще ти се случи и на теб. Единствената разлика е, че сетне никой няма да се появи, да тропа по вратите, да отмъщава. Не че за теб ще има някакво значение. Ти така или иначе ще бъдеш мъртва. Щом ние те намерихме, значи и той ще успее. С други думи, времето ти изтича.

Тя замълча, настъпи дълга тишина. Толкова продължителна, че си рекох — тази девойка някак се е измъкнала. Сетне изведнъж чухме металическия звук на ключалката, отмести се и резе, вратата се открехна. Пристъпихме, вътре цареше полумрак. Пердетата бяха спуснати, светлините — загасени. Вратата се захлопна след нас, момичето на име Мия се пъхна в сенките, за да не гледаме лицето й. Лицето, което Дони П. беше обезобразил с побой — поради някаква си причина, било тя истинска, било въображаема.

— Може ли да седнем? — запитах.

— Седнете, щом искате — отвърна тя от мрака. — Аз ще си стоя тук.

— Много ли боли?

— Не толкова много, обаче изглеждам ужасно — гласът й се пречупи. — Кой ви каза, че съм тук?

— Няма значение.

— За мен има.

— Някой, който се тревожи за теб. Повече не ти е нужно да знаеш.

— Какво искате?

— Да ни кажеш защо Дони ти е сторил всичко това. Искаме да споделиш всичко, което знаеш за него.

— А защо сте решили, че мога да знам нещо?

— Защото бягаш и се криеш именно от него. Още защото върви приказка, че те търси спешно, за да ти запуши устата, преди да си се разприказвала.

Очите ми постепенно свикваха с мрака. Вече успявах да различа част от чертите й. А те изглеждаха като разместени. По-скоро разкривени — носът бе обезформен, бузите — подути, подпухнали. Изпод вратата пробяга светъл лъч, огря за миг босите й крака и ръба на дългата червена роба. На ноктите имаше лак, също червен, изглеждаше прясно поставен. Бръкна в джоба на робата, извади пакетче цигари, измъкна една, щракна запалка. Държеше си главата наведена, косата й провиснала върху лицето, но все пак зърнах белезите по брадата и лявата буза.

— Трябваше да си държа устата затворена — тихо, горчиво рече тя.

— Защо?

— Той се домъкна един ден, хвърли ми две хилядарки, само две мизерни, шибани хилядарки. След всичко, което бе правил с мен — използваше ме като парцал за каквото си искаше — някакви си два бона! Ядосах се, казах на едно от момичетата, че тъпкано ще му го върна. Имам си начини да го направя. И в гнева си казах още, че съм видяла едно нещо, дето сигурно не е трябвало, ама ако си отворя устата… знаеш ли какво ще стане? Сетне какво виждам? Същата тази Дони я прибрал в леглото на моето място. А после… Прав беше Дони. Аз съм само една тъпа курва.

— А ти защо не отиде при ченгетата да им кажеш каквото знаеш?

Тя подръпна от цигарата, изведнъж рязко изправи глава. Потопена в изживените мъки, просто забрави, че криеше съсипаното си лице от нас. До мен Ейнджъл изохка тихо, съчувствено, съзирайки грозните деформации.

— И защо? Те никога нищо нямаше да направят.

— Откъде си сигурна?

— Ами просто защото зная, ей затова.

Отново опъна от цигарата, поглади коса, заигра се с един от кичурите.

— А вие твърдите, че ще ми помогнете, а?

— Наистина ще ти помогнем.

— И как?

— Погледни през задния прозорец.

Тя се сепна, ръката й полетя към лицето, опита се да го затули. Сетне се досети, че е безсмислено, завъртя се и тръгна към кухнята. Чух тихия звук на шляпащи боси крака, съсъка на отместено перде. Когато се върна, поведението й вече не беше съвсем същото. Луис има такъв ефект върху повечето хора. Особено когато почувстват, че е на тяхната страна.

— Кой е той?

— Приятел.

— Има един такъв вид… — Мия се опита да намери точната дума, не успя и се забърка, — … хм, ами страшничък изглежда.

— Наистина е страшничък.

Тя пристъпи от крак на крак, поколеба се, сетне думите изскочиха от устата й:

— Ще убие ли Дони?

— Надяваме се да намерим друг начин да се оправим с него. Смятаме, че в това отношение ще можеш да ни помогнеш.

Погледнах я в очите, реших да почакам — сама да вземе решение. В съседната стая дочух работещ телевизор, вероятно това бе спалнята. Ами ако там има друг човек? По дяволите, първо трябваше именно този момент да проверим, само че вече беше прекалено късно. В същия миг тя бръкна в джоба, извади мобилен телефон и ми го подхвърли. Хванах го във въздуха.

— Отворете снимковия файл — каза ми тя. — Има доста снимки, но на вас ви трябват само пет-шест от тях.

Бързо прелистих образите. Бяха предимно на млади жени — поединично, седнали заедно на маса с ястия и чаши, черно куче в заден двор, бебе във високо столче, хоп! — ето го и Дони. На първата беше на паркинг с друг мъж, по-висок, в сив костюм. На втората и третата бяха същите двама, само че от различни ъгли снимани. В същото време и лицата им бяха доста по-ясни. Изглежда, бяха правени от вътрешността на автомобил, защото се виждаше рамката на прозорец и огледалото за задно виждане.

— Кой е този — вторият? — запитах Мия.

— Не зная — рече тя. — Проследих Дони, защото смятах, че ме лъже с друга. Какво толкова, аз си знаех, че ме лъже, и то непрекъснато. Той е такъв, курвар. Ама аз като съм толкова глупава. Пък и бях решила, че трябва да науча точно с коя ми изневерява.

Изведнъж се усмихна. Усмивката обаче се оказа истинско усилие, и то болезнено.

— Виждате ли… наистина съм глупава. Мислех си, че го обичам, а и той… Много ли е тъпо?

Раменете й се разтрепериха ситно, отново наведе глава, косата падна напред, закривайки лицето. Усетих, че плаче беззвучно.

— Това ли е всичко, което знаеш за него? Затова ли те търси: защото имаш снимки в телефона с мъж, чието име дори не ти е известно?

— Името наистина не зная, но пък зная къде работи. Когато се разделиха с Дони, при него дойдоха други двама — мъж и жена. Те са на следващата снимка.

Натиснах бутончето, прелистих, появи се въпросното трио. Еднакво облечени в официални костюми.

— Казах си, че приличат на ченгета — обясни Мия. — Затова като потеглиха, аз ги проследих.

— Къде отидоха?

— На „1300 Съмит“.

Аха. Ясно защо Дони бърза да се добере до Мия. Ясно и защо тя не иска да отиде при ченгетата с въпросната информация. „1300 Съмит“ е адресът на местната централа на ФБР в Канзас Сити.

Дони П. беше информатор на федералните.

В поле край рядко използван път в окръга Клей има плитък гроб. Там коли почти не минават, постоянни посетители са само птиците по редките храсти. В трапа лежи заровен Дони П, човекът, който уби Нийл Чеймбърс за някакъв си мижав дълг. Не беше трудно да се постигне този резултат: струваше само един телефон до шефовете му. И усилието на едно обаждане плюс изпращането на няколко поразмазани снимки по електронната поща през непроследим адрес.

Беше отмъщение. Възмездие за един младеж, когото почти не познавах. Баща му не научи за случилото се, аз не бих му казал, което на свой ред поставяше въпрос: защо съм постъпил така? За самия Нийл Чеймбърс вече нямаше значение — актът не би го извадил от гроба, за да го върне на баща му. Предполагам, че го направих в опит да нанеса удар някому, някъде. Избрах Дони П. и смъртта го намери.

Такъв човек бях, да използвам израза на Ребека Клей.

Същата вечер седях на верандата у дома, Уолтър спеше в краката ми. Под якето бях облякъл пуловер, пиех кафе от метална термосова чаша с логото на „Мустанг“, подарък ми беше от Ейнджъл за рождения ден. Студено беше, ама здраво. При всяко отпиване парата от дъха ми се смесваше с тази от кафето. Небето бе тъмно, нощта — безлунна. Тресавищата немееха, потопени в лепкав мрак, нямаше ги онези сребристи ивици, дето очертават каналите в тях. Тихо бе и въздухът сякаш бе застинал, но в това безмълвие нямаше покой. Отново ми се стори, че в далечината долавям тънък мирис на изгоряло.

И тогава всичко се промени. Не разбрах как или защо, но усетих, че заспалите твари наоколо се стреснаха и пробудиха просто за миг. Природата се напрегна, усещайки вездесъщо ново присъствие, застина в мълчание, уплашена да не привлече вниманието му. Чух как птичките по дърветата изпляскаха с криле, сетне замряха, гризачите извън дупките замръзнаха по местата си. Очите на Уолтър шавнаха и се отвориха, ноздрите му се размърдаха неспокойно. Опашката тревожно затупа по дъсчения под на верандата, но бързо спря — всеки шум в нощта изглеждаше безумно рисков.

Изправих се, Уолтър изскимтя. Пристъпих до парапета, тук осезателно усетих пробудилия се източен вятър, духаше откъм тресавищата, разклащаше дърветата, тревата полягаше като покосена от силата му. Би трябвало да носи миризмата на морето, но не беше така. Вместо нея донесе мириса на пожар, още по-силен и натрапчив отпреди. Внезапно и той секна, сега засмърдя: суха воня като от отворен гроб, зейнала яма в земята, а в нея сгърчени, горки останки, лежат мъртви в пръстта. В съзнанието ми бликнаха образи, стари сънища, а в тях рояци души, устремени по светлеещите канали на тресавищата навън, все по-навън и в морето. То ги зове, всесилно привлича, сетен пристан им предлага там. Досущ речни води, милиарди водни молекули, безответно понесени към началото на живота, там, където е люлката на всичко живо.

Сега обаче процесът бе обратен: нещо незнайно идваше оттам, отдалечаваше се от онзи свят, в нашия търсеше път. А вятърът сякаш срещна преграда, запъхтя се, раздели се — раздвоен, разтроен, — алтернативни пътища да търси. Съставните течения като че се разгубиха, понесени в различни посоки, изчезват в нощта, остава само онзи бегъл мирис, изчезва и той. За миг ми се стори, че усещам присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто до земята, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на бледата кожа. Внезапно и тази форма изчезна, останах на място да се дивя наистина ли съм зърнал нещо.

Уолтър се отърси и стана, насочи се към вратата, отвори я с лапа, влезе в дома, там се чувстваше в безопасност. Останах навън, заслушан, очакващ нощната природа да се върне към нормалния си покой. Отпих от кафето, сега ми загорча неприятно. Излязох на поляната пред дома, излях го върху тревата. Зад мен внезапно изтропа таванският прозорец току под покрива на къщата. Извърнах се сепнат, рекох си, че сигурно къщата мърда, старите греди се наместват — при ветровито време и такива неща се случват. Погледнах обаче нагоре, в същия миг облаците се размърдаха, надникна луната — за пръв път тази вечер, — създавайки впечатление за движение в таванското помещение. Сетне дупката в тях се затвори, мракът се върна, движението секна. Всичко стана за частица от секундата.

Просто частица.

Прибрах се вътре, взех фенера от кухнята. Проверих батериите, тръгнах по стълбището към тавана. На горната площадка използвах пръта с куката накрая, за да издърпам надолу подвижната стълба, изкачих се, отворих капака, надникнах. Светлината от коридора нахлу в прашното пространство някак неохотно, освети ръбовете на забравени неща.

Отдавна използвам тавана като склад, нищо повече. И някои от нещата на Рейчъл още са там, в два стари куфара стоят събрани. Все се каня да й ги изпратя или да ги занеса лично поредния път, когато отивам на гости при нея и Сам, но в последния миг нещо ме жегва отвътре и ме възпира. Постъпя ли така, все едно признавам, че те двете никога повече няма да си дойдат. Същото е и положението с кушетката на дъщеря ми. По същата причина съм я оставил в старата й стая, още една връзка със семейството ми, не смея да я прекъсна.

Има обаче и други неща — те принадлежат на онези, които бяха в живота ми преди Рейчъл и Сам: дрехи, играчки, снимки и рисунки, евтини пластмасови украшения, има обаче и скъпи златни, диамантени бижута. Не съм запазил всичко тяхно, но каквото оставих, то си е тук.

страх страх

Почти чувах произнесените думи, все едно детски глас тихо ги бе нашепвал, почти безмълвно, за да не го чуят, в същото време жаден да ме заговори.

Някаква дребна гадинка се шмугна, потъна в сенките, прогонена от проникналата светлина.

Но те не са вече реалност. Това си го казвах често. С тях си бе отишла и част от мен самия, а в онази нощ, когато ги зърнах окървавени в кухнята, същата, когато ми бяха отнети, загубих и нещо от разсъдъка си. Цялото ми същество бе дълбоко разтърсено, сигурно никога вече няма да бъда същият.

Ами да, не може да са истински. Аз съм си ги създал. Въображаеми сенки, витаят нейде в съзнанието, родени от мъка и болката на загубата.

Не, не са реални.

И въпреки тези постоянни самовнушения не бях в състояние да убедя себе си, нито да повярвам до край, че това е истина. Знаех, че тук им е мястото, този дом е убежище за изгубената съпруга, изгубената дъщеря.

Каквито и следи да са останали от тях в този свят, те са тук някъде, упорито стоят при вещите им, прибрани сред паяжини и нечистотии — фрагменти, реликви от живот, вече почти извън измеренията на нашата реалност.

Лъчът на фенера ми проследи сенките по стените и пода. Фин, равен слой прах покриваше всичко: кутии и кашони, куфари, стари сандъци и многото книги. Засмъдя в носа ми, почувствах грапавини по гърлото, очите ми се насълзиха.

страх

Същата прашна патина се разстилаше и по стъклата на прозореца, само че не така равна, еднакво плътна, както на другите места. Фенерът освети черти, извивки, те потрепваха, а с приближаването ми постепенно се оформиха в подобие на ръкопис — послание, внимателно изписано в прахта с почерк, удивително подобен на детски.

кажи им да си идат

Пръстите ми докоснаха стъклото, минаха по ченгелчетата и правите чертички, проследиха буквените форми. В очите чувствах сълзите, но не бях сигурен дали са от прахта или нещо друго. Като например възможността, че тук — в това изпълнено с угризения и мъка пространство — намирам следи от отдавна напуснало нашия свят дете, чието пръстче е сътворило буквите. И докосвайки ги, аз на свой ред докосвам нещо от самото него…

моля те, татко

Отскочих назад. Лъчът на фенерчето освети прахта по пръстите ми, всичките ми съмнения незабавно се върнаха. Тези букви наистина ли бяха тук, преди да дойда, изписани от някой, който обитава това тъмно място? Или аз съм техният автор, неосъзнаващ докрай движенията на собствените си пръсти? Може би си внушавам, а видяното е плод на въображението ми, което придава далеч по-голямо значение на някакви си драскулки, оставени от мен или Рейчъл при поредното качване на ненужен куфар? И ето ме тук сега, движа пръсти по нещо случайно, опитвам се да дам форма и израз на нещо, което не разбирам, нещо, от което се страхувам.

Обади се рационалното начало в мен, подхвърли нужните аргументи, изреди приемливи обяснения, издигна спасителни препятствия. Всъщност доколко убедителни могат да бъдат всичките тези възприятия: миризми във въздуха, неясна фигура сред дърветата, движение на тавана, думи в прахта?

страх ме е

Внезапно фенерчето хвана истинското послание, сега зърнах собственото си отражение в стъклото. Трептеше в нощта, сякаш самият аз бях нереалният елемент, изгубеното човешко същество, а думите, онези думи, бяха изписани по лицето ми.

Думите ли казах? Думите бяха:

ПРАЗНИ ЧОВЕЦИ

6

Тази нощ спах лошо. Сънувах незрящи хора пак и пак, ужким безоки, а пък виждат. Дете без лице в таванско помещение, свито на топка, лежи, отново и отново си шепне едно и също — страх ме е, страх ме е… Обхванат от смутни опасения, веднага завъртях на Джаки Гарнър. Оказа се, че на Уилард не е имало смущения. Е, поне за това бях благодарен. Бабата и дядото дошли, взели Джена, заминали за Вашингтон някъде около седем часа. Джаки карал след тях някъде до Портсмут, а братята Фулси останали около къщата и Ребека. Нямало никаква следа от Мерик, нито от някой друг, дето да проявява нездрав интерес към семейство Клей.

Реших да се поразкърша, поне до Праутс Нек да побягам за тонус. Уолтър хукна с мен, задмина ме и продължи да води в тихия утринен въздух. Тази част на Скарбъро все още е провинциална, сравнително селска дори, макар и присъствието на кънтри и яхтклубовете да й придаваха известна класа. Иначе навсякъде другаде градът се променяше достатъчно бързо. Този процес започна още някъде през 1992 г., като първа тук пристигна веригата „Уол-Март“. Тя доведе и съответните дразнители, като например мобилните жилища — големите самоходни фургони, на които бе разрешено да остават за по една нощ на паркинга на магазина. Сетне се появиха и други фирми и Скарбъро заприлича на всяко друго сателитно градче около големите центрове. Собствениците на земи около „Уол-Март“ започнаха да продават парцели и веригата постепенно се разширяваше. В същото време независимо от ограниченията за жилищно строителство, все повече и повече семейства се нанасяха в този район, за да се възползват от училищата, магазините и множеството места за развлечение. Този процес на свой ред предизвика покачване на цените на земята, още и на данъците за строеж на инфраструктурата, нужна да обслужва новодомците, които са поне четири пъти повече от средното за страната. В някои по-песимистични, черни моменти започвам да се ядосвам. Струва ми се, че простряният на около петдесет и четири квадратни мили някогашен град, обхващащ шест отделни села, всяко едно със своя местен колорит и традиции, се е превърнал в хомогенна административна единица, населена предимно от хора, които си нямат и понятие от местната история, нито пък хранят някакво уважение към миналото й.

Когато се върнахме у дома, на телефонния секретар ме чакаха две съобщения. Първото беше от човек, който работеше към главната регистратура на МПС и взимаше по 50 долара за всяка искана от мен проверка на превозно средство. Според него колата на Мерик бе собственост на юридическа фирма със седалище в Лин, Масачузетс, при това наскоро купувана и регистрирана. Фирмата се казваше „Елдрич и съдружници“. Дори не бях и чувал за нея. Набързо записах фактите в тефтера край телефона. Възможно бе Мерик да е откраднал автомобила. Значи едно обаждане там би могло да изясни имало ли е кражба или не. От друга страна, може и фирмата да е наела услугите му за нещо, което лично на мен не ми звучеше достатъчно вероятно. Помислих малко, реших, че има и трета опция: фирмата е снабдила Мерик с превозно средство по някакви особени причини или пък по молба на клиент. По този начин му осигуряваше известна степен на протекция в случай, че някой започне да задава въпроси с какво се занимава той. В най-простия случай адвокатите ще твърдят, че причините са поверителни, че пазят тайната на клиента, респективно постъпват законосъобразно, етично и прочие. Ако случаят наистина е такъв, тогава за беля въпросното лице или лица бяха подценили талантите на Мерик да създава проблеми. А може би просто не им пукаше?

Отново се замислих върху внезапната поява на този Мерик толкова много години след безследното изчезване на Даниъл Клей. Или внезапно се бяха появили някакви достатъчно убедителни доказателства, че Клей не е покойник, или пък Мерик е бил в затвора достатъчно дълго и излизайки, се е заел да проверява разни неща. Все повече се убеждавах, че е бил зад решетките, но как да направя съответна проверка, като му нямам малкото име? А и за Мерик не бях сигурен, че е истинско име. Иначе щях да го пусна на търсачките на правителствени интернетски сайтове като corrections.com и bop.gov в надежда да науча датата, на която е бил освободен. Все пак можех да направя и друго: да завъртя разни телефони на стари познати и да проверя дали това име им говори нещо. Оставаше и възможността да се обадя на „Елдрич и съдружници“, макар от стар опит да знаех, че в подобни ситуации адвокатите не обичат да помагат. Не бях и сигурен дали поведението на Мерик спрямо Ребека Клей и счупеното кухненско стъкло ще се окажат достатъчен аргумент да измъкна някаква информация от тях.

Второто съобщение беше от Джун Фицпатрик, потвърждаваше поканата за вечеря в дома на Джоел Хармън следващата вечер. Почти бях забравил за нея. При това напълно възможно бе да се окаже пропиляна вечер. Само че за Даниъл Клей все така нищо не знаех, изключвайки казаното от дъщеря му, както и малкото измъкнати от Джун неща. Реших рано на следващия ден да отскоча до Лин, да видя какво мога да измъкна от „Елдрич и съдружници“, още да проведа разговор и с бившия съпруг на Ребека Клей, ако, разбира се, успея преди вечерята. Нито за миг не забравях, че времето лети, часовникът тиктака, бавно отброявайки минутите до завръщането на Мерик. След което, както се бе заканил той, можехме да очакваме ескалация на натиска срещу Ребека Клей.

Самата тя седеше в тоалетната на своя работодател и бършеше сълзи. Току-що бе говорила по телефона с дъщеря си. Джена вече се оплакваше, че майка й липсва много, самата майка споделяше същото чувство. Иначе съзнаваше, че изпращайки дъщеря си по-надалеч, е постъпила съвсем правилно.

Предната вечер бе влязла в спалнята й да провери дали си е събрала багажа с всичко необходимо за престоя във Вашингтон. В това време Джена бе долу във всекидневната, четеше книга. От прозореца на спалнята й Ребека зърна онзи човек на име Джаки, седеше си в колата. Вероятно слушаше радио, защото откъм таблото идваше леко сияние, озаряваше лицето му. Самото му присъствие я бе накарало да се почувства по-добре. По-рано през деня се запозна набързо с другите двама — масивните братя, дето право в очите гледаха Джаки, сякаш го обожават, и прехласнато слушаха всяка негова дума. Страшнички й се видяха тези мъжища, това трябваше да си го признае. Една от съседките се бе стреснала от присъствието им и се бе обаждала в полицията. Ченгето, което дойде да провери сигнала, погледна братята за миг и тутакси ги разпозна. След това си замина, без дори и дума да обмени с тях. А после дълго време наоколо полицай не се бе мяркал.

В стаята на Джена нещата си бяха по местата, всичко светеше, такава беше тя, обичаше реда. Ребека бе се повъртяла из помещението, проверила пътната й чанта, надвесила се над малкото бюро, където детето пишеше домашните и рисуваше. Тогава бе забелязала, че напоследък е работила, беше екипирала нещо на няколко листа, в съседство лежаха цветни моливи. Взела бе един от листовете. Беше рисунка на къщата им, а край нея стояха две фигури, облечени в дълги светлокафяви палта, с бели лица. Толкова бели, че за да подчертае цвета, Джена бе използвала бял восъчен пастел, сякаш цветът на хартията не е достатъчен. Очите и устите им бяха черни кръгове, умело нахвърляни, създаваше се впечатлението, че сякаш изсмукват светлината и въздуха от околния свят. Същите фигури се явяваха и по другите листа, изглеждаха като получили плътност и форма сенки. Самият факт, че Джена си представя такива неща, бе накарал Ребека да потръпне. Пък и умело ги бе нарисувала, Боже мой! Възможно ли бе дъщеря й да е уплашена от набезите на този Мерик всъщност много повече, отколкото реално бе показвала? Защото тези рисунки можеха да се тълкуват и като проява на страх.

Ребека бе слязла долу с листата, показала ги бе на момичето.

— Какво би трябвало да е това, пиленце? — бе запитала, но Джена само сви рамене.

— Не знам.

— Виж, питам те да не би да си нарисувала призраци? Защото именно на призраци ми приличат.

Джена бе поклатила глава.

— О, не, видях ги.

— Видяла си ги? Как? Къде би могла да видиш подобно нещо?

Беше коленичила до момичето, съвсем искрено разтревожена от чутото.

— Ами че те са истински — бе отвърнала Джена, сетне бе се замислила и добавила: — Не, по-скоро си мисля, че са истински. Трудно е да ти обясня. Знаеш ли, същото както когато има малко мъгла и нещата изглеждат като размазани, само дето не виждаш онова, което ги размазва. Тази вечер като си събрах багажа, ми се доспа. Подремнах малко и беше почти като че ли съм ги сънувала. Само че съм била будна значи, защото ги рисувах, докато ги виждах. Все едно че съм се събудила, а техните образи са ми в съзнанието и чувствам, че трябва да запечатам тези образи на листа, и когато надниквам през прозореца, те са си там, само че…

— Само че? Какво само че? Кажи ми, Джена!

Момичето я бе изгледало с неудобство.

— Само че аз можех да ги виждам, ако не гледам пряко в тях. Мамче, разбирам, че в това няма смисъл, само че те хем си бяха там, хем не бяха.

Бе дръпнала листа с рисунката от майчината ръка.

— Мисля, че са готини.

— Те тук ли бяха? Теб питам, Джена?

Дъщерята бе кимнала утвърдително.

— Отвън бяха. Ти какво си мислиш, че съм искала да кажа?

Ребека се бе поклатила нестабилно, почувствала се зле, а ръката й отиде право върху устата. Джена бе скочила, за да я прегърне и целуне по бузите.

— Не се тревожи, мамче. Това сигурно е някаква психарска история. Ще дойде, ще си отиде. Не се бой, изобщо не съм се уплашила или нещо такова. И да ти кажа — те изобщо не ни мислят злото.

— Ти откъде знаеш?

— Просто знам. Все едно че ги чувах в главата си, докато съм спяла или пробуждала, каквото и да е било. Те не се интересуват от нас.

Обаче в онзи миг Джена за пръв път бе изглеждала дълбоко замислена, сякаш тепърва започва да усеща, че думите й наистина звучат странно, доста странно.

Ребека се бе опитала да говори спокойно, гласът й да не трепери, докато питаше:

— Миличко, кои са те?

Въпросът бе извадил Джена от унеса. Беше се изкикотила и казала:

— Ей това е най-чудатото от всичко. Когато се събудих, знаех кои са те — също както понякога виждам бъдещата картина в съзнанието си, зная и заглавието, ама изобщо не разбирам откъде ми идва информацията. Ето, нарисувах ги, а знаех кои са фигурите още преди моливът да е докоснал листа.

И момичето се бе взряло в рисунката, едновременно с възхищение и малко боязън.

— Ами да — Празни човеци.

7

За закуска похапнах ягоди, пих кафе. В плейъра имаше диск на „Делгадос“ — „Universal Audio“, пуснах си го, докато закусвах. Уолтър се замота из градината, облекчи се в храстите. Върна се в къщата, легна в панерчето и заспа като заклан.

Когато привърших кафето, взех списъка на бившите приятели и близки на Даниъл Клей и го разстлах на масата. Най-отдолу добавих „Елдрич“. Прегледах имената няколко пъти, подредих ги по начин, по който желаех да говоря с тях. Първи бяха местните, само че онези, които живеят извън града.

Сетне хванах телефона и започнах да въртя с надежда да си уредя срещи. Още началните три опита се оказаха пълен провал. Първият от въпросните лица бе променил адреса си, вторият бе починал, третият — бивш преподавател на Клей — се бе пенсионирал и преместил в Бар Харбър, само че страдаше от остра форма на Алцхаймер и според снаха му не разпознавал дори и собствените си деца.

С четвъртото име извадих повече късмет. Беше на счетоводител, също починал миналото лято, обаче съпругата му на име Селин заяви, че нямала нищо против да си поговорим за Клей. Можело и по телефона — веднага, още повече когато разбра, че съм нает от дъщерята на Даниъл детектив. Заяви, че винаги е харесвала Дан и отдавна го смята за прекрасен компаньон. Двамата с покойния й съпруг били на погребението на неговата жена, още по времето, когато Ребека била на четири или пет години. Майка й починала от рак, двайсетина години по-късно и на съпруга на Селин поставили същата диагноза, а Даниъл Клей дошъл пък на неговото погребение. Призна дори, че известно време се е надявала двамата с Дан да се съберат, защото имали общи вкусове, при това тя харесвала Ребека, но за беля изглеждало, че лекарят вече е привикнал да живее без семеен партньор.

— А сетне той изчезна — заключи Селин.

Отворих уста да задам въпрос относно обстоятелствата при изчезването му, но не стана нужно, тя сама продължи.

— Зная какво говореха хората за него, само че Дан не беше такъв. Поне не и онзи Дан, когото познавах — заяви тя. — Той държеше на децата, с които се занимаваше, дори може би прекалено много. Обичаше ги, това можеше да се прочете в очите му, по лицето му, да се усети в гласа, когато говореше за тях.

— Значи е споделял с вас относно различните си случаи?

— Имена никога не е споменавал, конкретни неща — също. Понякога ми разказваше какво би могло да се случи на невръстни дечица: липса на грижи, побоища, хм, нали се досещате, и други, много по-лоши… хм, беди. Съвсем ясно бе, че се тревожи. Не понасяше дете да страда. Мисля си, че именно това му отношение понякога предизвикваше конфликти с някои хора.

— Какви хора?

— Колеги професионалисти, други лекари, които невинаги виждаха нещата по неговия начин. Имаше например един човек на име… ох, как ли се казваше? Виждах му името някъде напоследък… о, да! Крисчън. Доктор Робърт Крисчън, от „Мидлейк Сентър“. Той и Дан постоянно спореха, било в научните си съобщения и докладите, било на професионалните им конференции. Струва ми се, че работеха в доста тясна област, та много често мненията им се сблъскваха, най-вече по отношение на подхода към пациентите.

— Отлична памет имате, що се касае до събития от по-далечното минало, госпожо Хавър — похвалих я аз, внимавайки в гласа ми да не прозвучи съмнение или недоверие, макар и да изпитвах по малко и от двете.

— Много харесвах Дан, през онези години сме споделяли част от живота си, така да се каже — вяло рече тя и аз почти съзрях тъжната й усмивка. — Той се ядосваше извънредно рядко, но пък никога няма да забравя онова изражение, което се появяваше на лицето му, стане ли дума за Крисчън. С Дан бяха постоянни съперници, повече или по-малко. Най-вече защото се занимаваха с професионална оценка на твърдения относно малтретиране на деца, включително и сексуално, разбира се, а двамата използваха различен подход. Струваше ми се обаче, че Дан бе малко по-непредпазлив от доктор Крисчън, така поне си мисля сега. Той бе склонен да вярва на дадено дете още от началото, и то на базата на своя приоритет — че е длъжен да предпазва децата от всякакъв вид злини. Беше и импулсивен, в него имаше нещо рицарско, такъв вид посветеност на професията вече почти не се среща. За него не бе професия, а призвание. Докато при доктор Крисчън нещата не стояха така, той по по-друг начин ги виждаше. Дан често казваше, че Робърт Крисчън е прекален скептик, че при него обективността се бърка с недоверието. И тогава стана белята. Дан представи оценка, значи професионално мнение, а тя се оказа погрешна, в краен резултат един човек почина. Но вие сигурно вече знаете тези неща. След онзи случай мисля, че при него идваха много по-малко пациенти, а по едно време, изглежда, и изобщо спряха.

— Помните ли името на човека, който е починал?

— Доколкото си спомням, нещо немско имаше в него. Май че беше Мюлер? Да, почти съм сигурна, че така се казваше. А момчето, което беше пациент тогава, вече трябва да е на около двайсетина години. Изобщо не мога да си представя що за живот е живяло, като зная, че твърденията му доведоха до смъртта на баща му.

Записах си името Мюлер, поставих стрелка към другото име — на доктор Робърт Крисчън.

— А сетне, напълно естествено, започнаха и слуховете.

— Слухове за злоупотреба с пациенти, с лекарската етика, така ли?

— Именно.

— А тях обсъждаше ли ги с вас?

— Не, по онова време ние вече много рядко се виждахме. След смъртта на г-н Мюлер Даниъл се затвори в себе си, изобщо престана да общува. Само не ме разбирайте погрешно, той и преди това не си падаше много по купони и събирания. Е, на официални вечери от време на време ходеше, а и при мен се е отбивал за по едно кафе или чаша вино. Искам да кажа обаче, че след смъртта на Мюлер всичко това спря. Изглежда, нещо стана със самочувствието му, мога само да си представям някои неща, но смятам, че след твърденията за злоупотреба с пациентите той съвсем го изгуби.

— Вие на тези твърдения не сте вярвали, така ли?

— Вижте, отлично зная колко посветен на работата си беше. Никога няма да повярвам на крайните неща, които някои хора говорят за него. И може да ви прозвучи изтъркано, обаче проблемът му бе именно в това, че прекалено много държеше на професията и пациентите. Стремеше се всячески да ги предпазва от нараняване, в края на краищата се оказа, че не е в състояние, самият той е уязвим.

Благодарих, а Селин ме подкани, имам ли нужда, пак да й се обадя. По всяко време. Преди да прекъснем разговора, спомена няколко имена на хора, с които бих могъл да разговарям, обаче те всички фигурираха във вече направения от Ребека списък. И все пак постара се жената да ми помогне, което не мога да кажа за следващите двама, на които позвъних. Единият бе адвокат на име Елуин Старк, който бил приятел на Клей, освен това го бе и представял служебно. Познавах донякъде Старк, бях го виждал тук-таме из града. Беше висок, мазен, обичаше да ходи облечен в тъмни костюми на райета, типични за старомодните мафиоти и търговците на скъпи антики. Съвсем вярно би било да кажем, че не беше склонен към благотворителност в правните дела, същия принцип видимо прилагаше и в телефонните разговори, за които не му е платено. Именно Старк се бе занимавал с процедурното движение на документите относно юридическото обявяване на Клей за покойник.

— Мъртъв е — рече ми Старк по телефона, след като секретарят му ме бе държал в безтегловност поне петнайсетина минути, след което обяви, че господин адвокатът няма възможност да ме приеме, но би могъл да ми отдели една-две минути, ей така просто по милост, за кратък телефонен разговор. — И няма какво повече да говорим по въпроса.

— Обаче дъщеря му има проблеми с един човек, който не е съгласен с този факт. И съвсем не желае да приеме версията, че Клей е мъртъв.

— Хубаво, обаче дъщерята разполага с официален документ, в който се казва именно това. Какво очаквате да ви кажа? Познавах Даниъл. Поне два пъти годишно заедно ходехме на риба. Добър човек беше. Малко напрегнат може би, но това в неговата професия се случва.

— След като го споменахте, той говорил ли ви е за професията си?

— О, не. Аз съм адвокат по бизнес дела. Тези приказки за деца направо ме депресират.

— Още ли сте адвокат на Ребека Клей?

— Аз й извадих документа като лична услуга. Сега тя има да вади още куп документи за наследството и правата си. Аз пък съвсем не съм очаквал да ме преследват разни частни детективи и да ме разпитват по въпроса, значи спокойно можете да смятате, че повече услуги няма да й правя. Вижте, Паркър, вие сте ми много добре известен. И ми става неспокойно дори само като говоря в момента. Нищо хубаво не може да излезе от продължителен разговор с човек като вас, затова му слагам края сега.

И го направи.

След това позвъних на един доктор на име Филип Кошър — бившия личен лекар на Клей, а разговорът ни се оказа още по-къс. Изглежда, Даниъл бе имал доста подобни приятелства, в които личното се смесваше с професионалното.

— Нищо не мога да ви кажа — заяви Кошър. — Моля да не ме безпокоите повече.

И също ми затвори. Това вече ми се стори като предзнаменование. Още веднъж се обаждах, този път с цел да си уговоря среща с доктор Робърт Крисчън.

Клиниката „Мидлейк Сентър“ се намира на „Горъм Роуд“. Всъщност на неголямо разстояние от мястото, където живеех преди, ако, разбира се, отивате с кола. Сградата бе отвсякъде заобиколена с дървета и не се различаваше много от стотиците анонимни офисни комплекси. И адвокатска кантора би могла да бъде, и център за продажба на недвижими имоти. Обаче бе съвсем друго — място, където се лекуват малтретирани и лишени от родителски грижи деца. Още и деца, които твърдят, че са жертва на такова отношение или някой друг твърди тези неща вместо тях. Влязох през главната врата, намерих се в боядисана в пъстри жълти и оранжеви краски чакалня. В единия й ъгъл бе организиран кът за детски игри — кукли, камиончета, мечета, боички бяха разхвърляни по подовата настилка, а на съседни маси бяха подредени книги за деца в различна възраст. На лавица срещу мен — на височина повече отколкото могат да стигнат детските ръце — стояха брошурки с информация относно местната служба за бързо реагиране в случаи на сексуално насилие срещу деца, както и за други обществени организации.

Седналата зад бюро секретарка записа името ми и се обади по телефона. Не минаха минута-две и на съседната врата към клиниката се появи дребен мъж с бяла коса и спретнато подстригана брада. Вероятно бе на петдесетина години, носеше отворена на врата риза и леки памучни панталони. Стисна ми ръката крепко, иначе изглеждаше предпазлив и малко притеснен. Отведе ме в облицован в жълтеникав чам кабинет, а по стените имаше етажерки с множество книги и подвързани документи. Благодарих му, че ме приема веднага и без формалности, той сви рамене.

— Човешко любопитство — рече ми. — Много време мина, откакто някой ми е споменавал Даниъл Клей, поне извън рамките на нашата медицинска общност тук.

Наведе се напред в стола и добави:

— Нека да сме наясно още от началото — искрен ли сте с мен, и аз ще бъда искрен с вас. Иначе няма да се получи. И още нещо: с Клей имахме разногласия по известни въпроси. Зная, че не ме обичаше много. И аз не съм го обичал особено, честно казано. В професионален план бих казал — да, повечето колеги вярваха, че е сърцат лекар, каквото и да означава това, поне докато не започнаха слуховете. Сърцатият фактор обаче би трябвало да бъде балансиран с обективност, а пък според мен това качество липсваше при господин Даниъл Клей в нужното количество. Имам предвид количество, което да придава тежест на мненията му, за да бъдат приемани сериозно.

— Зная, че сте се сблъсквали на професионална основа — рекох. — Именно затова съм тук. Работя за дъщеря му. Има едно лице, постоянно пита за баща й. Тя се тревожи.

— Аха. А вие сега се връщате назад във времето в опит да откриете защо някой си се интересува така много от него толкова години сред изчезването му, нали?

— Нещо подобно.

— Ами аз заподозрян ли съм? — усмихна ми се той.

— А трябва ли?

— Вижте, имало е случаи, когато, ей на, честна дума, готов съм бил да го удуша. Със собствените си ръце, от все сърце. Той умееше да ме дразни по уникални начини — и лично, и професионално.

— Бихте ли ми обяснили малко по-подробно.

— Дадено. Във всеки случай на първо място нужно е да научите с какво се занимаваме ние в нашия център. Казвам, че е необходимо, за да разберете и него самия, а също и какво се случи преди изчезването му. Тук извършваме медицински прегледи, правим психологични преценки, даваме мнения относно случаи, където има твърдения за малтретиране на деца, било физическо насилие, било сексуално, емоционален тормоз или други неща в резултат на пълно отсъствие на родителски грижи. Системата е следната: в централата ни в Огъста работи екип, който следи или получава сигнали за такива случаи. Веднъж подаден, сигналът отива при супервайзър, който го проучва, взима съответно решение дали да изпрати човек от социални грижи или не. Понякога сигналът идва от местната полиция, може от прокуратурата, може от неправителствени организации или социални институции, изобщо групи, които следят за насилие срещу деца и прочие. Също може да се обади представител на местното училище, родител, съсед, дори самото дете. Тогава приемаме детето за преценка и мнение. Ние сме главният изпълнител на този вид социални грижи в нашия щат. Когато Даниъл Клей се зае със същата задача, ние все още не бяхме съвсем стъпили на краката си, не разполагахме с нужната материална база. По дяволите, това се случва на всекиго, нали така? Днес нещата тук са далеч по-добре организирани. В тази сграда вече можем да извършваме всичко: прегледи, оценки, консултации, първоначални разговори с детето и предполагаемия извършител на насилието. Всичко накуп, комплексно, така да се каже.

— А преди да бъде открит вашият център, тези дейности кой ги извършваше?

— Различни терапевти. Съответният пациент дете се преглежда от даден лекар, сетне се изпраща другаде за консултации и мнение.

— Значи при Клей, така ли?

— Да, и при него, но още веднъж искам да подчертая, че според мен Клей не бе достатъчно внимателен. Нашата работа е изключително деликатна, лесни отговори просто няма. Всички очакват ние да дадем прецизна преценка, значи определено да или не — съдии, прокурори, съвсем естествено и засегнатите страни, респективно родители или настойници. И съответно се разочароват, когато понякога не сме в състояние да го направим.

— Не съм сигурен дали съм разбрал — рекох му аз. — Нали затова сте тук?

Крисчън се помести на стола, отново се наведе напред, разпери длани встрани като в почуда. Ръцете му бяха чисти, ноктите изрязани извънредно ниско, чак бялата мека плът се виждаше под тях.

— Вижте, годишно при нас постъпват осемстотин-деветстотин деца. Що се касае до случаите на сексуално малтретиране, едва при пет на сто можем да говорим за положителни физически доказателства в оценката — да речем охлузвания или разкъсвания на химена или ректума. Повечето от тези деца са тийнейджъри и дори при тях да има индикации за сексуална активност, пак е трудно да се твърди със сигурност дали е ставало със съгласието на индивида или не. Имаме достатъчно много случаи на момичета, при които със сигурност е налице проникване и въпреки това нормалният преглед не показва разкъсване на химена. Дори и да установим със сигурност, че сексуалният акт е бил насилствен, пак доволно често не сме в състояние да установим кой е извършителят и кога е станал актът. Единствено можем да твърдим положително, че сексуален контакт е имало. Дори и при съвсем малко дете данните могат да бъдат почти незабележими или изобщо да отсъстват, особено като се вземат предвид нормалните анатомични изменения, които настъпват в детския организъм. Физическите данни, с които до преди време се доказваше аномалия, днес юридически се смятат за неспецифични, тоест неопределени. Единственият абсолютно сигурен начин да се докаже сексуално малтретиране е тестът за предавани по полов път болести (ППБ), което автоматично предполага, че извършителят е бил заразен. Ако тестът е положителен, тогава малтретирането е доказано като факт, но пак сме далеч от установяването на реалния насилник, освен ако не е маркирана негова ДНК. И ако насилникът не е заразен с ППБ, значи не разполагаме с нищо.

— А поведението на детето? То не се ли променя след малтретиране?

— Ефектите са различни, нямаме специфични поведенчески модели, които определено да предполагат малтретиране. Може да попаднем на потиснатост, безпокойство, нарушения на съня, понякога нощни страхове, когато например детето се буди разплакано или крещи в съня си и трудно можем да го успокоим, само че на следващата сутрин не разполагаме с нищо определено за пред съда. Има и други показателни симптоми като гризане на ноктите, скубане на коса, отказ да се посещава училището, настоятелно желание да се спи при родител, на когото детето има доверие. При момчетата се наблюдава повишена агресивност, при момичетата — затваряне в себе си, депресивни състояния. Само че — забележете, тези модели на поведение могат да възникнат и при съвсем различни ситуации — родителите се развеждат, детето изпада в стрес. Сами по себе си те не представляват сериозно доказателство за малтретиране, насилие и прочие, още повече за пред съда. При това поне при една трета от малтретираните деца подобни симптоми не се наблюдават.

Стана ми топло, свалих сакото, продължих да записвам. Крисчън се усмихна.

— Доста по-сложно, отколкото предполагахте, а?

— В известен смисъл.

— Ето затова оценителният процес и техниките на разговаряне с детето са ужасно важни. Професионалистът не бива да навежда детето на дадени мисли, респективно отговори.

А аз смятам, че Клей постъпваше именно по такъв начин, поне в известен брой случаи.

— Като например в случая на Мюлер?

Крисчън закима.

— Случая Мюлер бихме могли да дадем като учебников пример за нещата, които могат да се объркат, докато проверяваме твърдения за малтретиране на дете. Като манипулирането му от страна на родител; професионалист, който загърбва обективността в някакъв свой зле разбран рицарски порив; съдия, който пред сивото и многоцветното предпочита нещата в черно и бяло. Има специалисти, които вярват, че голямото мнозинство твърдения за сексуално малтретиране, възникнали в течение на развод и съдебна битка за родителски права, са си чиста фабрикация. В психологията вече дори има и термин за детски поведенчески модел при подобни случаи. Наричат го синдром на родителско отчуждение: когато детето се идентифицира с единия родител и при това отблъсква другия. Отрицателното отношение към отчуждения родител е отражение на чувствата и позициите на другия родител, а не на самото дете. Това е сравнително нова теория и не всички колеги я възприемат, но като се обърна към случая Мюлер, не мога да не си кажа, че за Клей тези неща би трябвало да са били доволно ясни. Майката е била крайно враждебно настроена и ако той си бе свършил домашното както се полага и бе задал нужните въпроси за нейното здравно състояние и минали заболявания, щял е да установи поредица индикации за разстройство на личността. Той обаче е предпочел да вземе нейната страна и сляпо да приеме детската версия за станалите в семейството неща. По този начин целият случай се превръща в реално нещастие за всички засегнати, още повече наврежда и на репутацията на работещите в тази област професионалисти. Обаче най-лошото от всичко е, че един човек губи не само семейството, а и живота си!

Крисчън леко повиши тон и в същия миг усети, че е пренапрегнат. Сниши глас, смени позата на стола и каза:

— Моля да ме извините, тук малко се поувлякох.

— Няма защо — отвърнах. — Нали аз ви запитах за семейство Мюлер. Иначе говорехте за техниките за разговаряне с децата.

— О, да, в известен смисъл те не са чак толкова сложни. Обаче не бива да се задават въпроси от рода на „Нещо лошо ли ти се е случило?“ или „Лицето X къде те пипаше? На някое по-специално място ли?“. И това важи особено много за случаите при най-малките деца. Те понякога се опитват да спечелят благоразположението на специалиста, смятат, че като му отговорят утвърдително, и ще могат да си ходят. Имаме още и примери и за т. нар. „приписване на чуждо качество“, когато детето е чувало нещо си и автоматично го прилага върху себе си, може би като начин да привлече внимание. Понякога още в началото можете да получите прекрасна и точна информация от източника, а по-късно той да се откаже от по-рано казани неща, тоест да се самоопровергае и то най-често под натиска на член на семейството. Типичният пример е с момиче в тийнейджърска възраст. Майката има нов приятел, той харесва детето, след известно време посяга, започва да го насилва, детето споделя с вас, но майката не желае да загуби финансовата поддръжка на любовника, предпочита да обвини детето в лъжа. Изобщо при тийнейджърите са налице редица предизвикателства. Понякога ще ви излъжат, ако от това печелят нещо, по принцип обаче са силно устойчиви на чужди внушения. Проблемът е, че веднъж малтретирани, те изпитват чувство на вина или срам и понякога доста дълго време няма да ви кажат нищо. А последното нещо, което биха споделили с непознат, е принудителният орален или анален секс.

Крисчън помълча малко и продължи:

— А оценката трябва да се прави много внимателно, като едновременно се имат предвид всички тези фактори и елементи. Позицията ми винаги е била една и съща: никому не вярвам, единствено вярвам на факти и данни. Тях ги представям на полицията, на обвинителите, на съдиите, когато и ако нещата стигнат до съд. И знаете ли какво? Ядосват ми се. Както вече ви казах, тези органи очакват твърди отговори. За беля в повечето случаи не можем да им ги дадем.

Ето, именно в това отношение се различавахме с Даниъл Клей. В нашата професия се намират специалисти с почти политически тип отношение спрямо малтретирането. Считат, че то е крайно гнусно, и разговарят с децата с презумпцията, че малтретиране винаги е имало. По този начин оцветяват оценките си емоционално и оттук нататък объркват всичко. А Клей стана търсен човек и защо? Защото се разчу, че отидеш ли при него, няма начин да не потвърди, че сексуална злоупотреба е имало. Било при първа оценка, било в случаи, когато някой адвокат изпраща клиенти при него за второ мнение. Е, именно това му създаде неприятностите.

— Добре, бихме ли могли да се върнем на Мюлер за миг?

— О, да. Ерик Мюлер. Напълно документиран случай. Още по онова време вестниците изнесоха цял куп подробности. Разводът бе раздухан също най-скандално, жената искаше да получи родителските права. Изглежда е упражнявала натиск върху сина си — по онова време на дванайсет години — да обвини баща си в сексуално насилие. Бащата отхвърли обвиненията. Клей обаче даде силно изобличаващо мнение. И пак уликите не бяха достатъчни за присъда, затова делото отиде в семеен съд, където тежестта на доказателствата е по принцип снижена спрямо наказателното право. Там бащата загуби, дадоха правата на съпругата, той се самоуби месец след това, а причините бяха най-вече в отношението на обществото спрямо него и по-специално един екстремен случай на побой. Детето по-късно се самоопровергало пред свещеник, сетне всичко се разчу. Извикаха Клей пред лекарската комисия по етика. Там решиха да не го закачат, обаче нещата и без това изглеждаха зле. Скоро след този момент той престана да дава мнения.

— Това негово решение ли беше, или някой му го наложи?

— По малко и от двете. Сам реши повече да не дава оценки и мнения, само че едва ли щеше да има клиенти в случай, че бе продължил да практикува. По онова време ние тук вече започвахме да работим нормално, затова и бремето за повечето случаи падна върху нас. Използвам тази дума, но това бе тежест, която поемахме с добра воля. Нашият морален ангажимент и привързаността ни към каузата на детското здравеопазване съвсем не са на по-ниско ниво от тези на Клей. За разлика от него обаче, ние никога не изгубихме баланса в отговорността ни спрямо всички засегнати. И на първо място спрямо истината.

— Знаете ли къде е синът Мюлер сега?

— Мъртъв е.

— Какво се случи с него?

— Пристрасти се, стана наркоман, почина от свръхдоза хероин. Това стана… хм, май че преди четири години във Форт Кент. С майката какво точно стана, със сигурност не зная. По едно време чувах, че живеела в Орегон. Отново се омъжила, мисля, че има и друго дете. Да се надяваме, че спрямо него съдбата ще бъде по-милостива, отколкото с първото.

Нещата започваха да звучат монотонно. От Мюлеровия случай май нищо нямаше да излезе. Нито следа, нито идея. Прехвърлих разговора върху темата за сексуални издевателства върху други пациенти на Клей. Крисчън май че знаеше всички подробности, защото прекалено бързо и леко боравеше с тях. Възможно бе да е преглеждал някои материали преди пристигането ми, а може би примерите бяха от този тип, дето по начало мъчно се забравят.

— В продължение на три месеца ни препратиха два случая на предполагаемо сексуално малтретиране — каза Крисчън — с общи елементи. Извършителите са били непознати на съответното дете или се предполага, че са били непознати, защото са носели маски. И при двете деца, в двата случая.

— Маски?

— Птичи маски. Насилниците — трима в единия случай, четирима във втория — са прикривали лицата си с маски под формата на птичи глави. Жертвите — момиче на дванайсет и момче на четиринайсет години — са били отвлечени. Момичето — когато се е връщало у дома след училище, момчето — от място край извадена от строя жп линия, където пиело бира. И двете жертви са отведени на непознати за тях места, там систематично изнасилвани в продължение на часове, сетне върнати и оставени недалеч от местата, откъдето първоначално били взети. Това се е случило преди години: първия път по средата на осемдесетте, втория път — в началото на деветдесетте. За първия се разчу при опит за самоубийство на момичето, вече на деликатната възраст осемнайсет години и точно преди сватбата му. За втория научихме след като момчето бе предадено на съд поради поредица престъпления с по-лек характер и адвокатът му прибягна към изнасилването на крехка възраст като смекчаващо вината обстоятелство. Съдията не бе склонен да повярва на твърденията, обаче когато и двата случая бяха препратени при нас, просто нямаше начин да пренебрегнем сходните обстоятелства и характеристики. Двете деца не са се познавали, живели са в градове на стотици мили един от друг. Обаче подробностите в техните разкази си приличаха абсолютно, най-вече описанието на маските.

И знаете ли още кое беше общото? И двете деца са лекувани в миналото от доктор Даниъл Клей. Момичето направило оплакване за изнасилване срещу свой учител, твърдението обаче се оказало невярно. Било е мотивирано от ревност, смятайки, че учителят тайно харесва негова приятелка. Беше също един от редките примери, където в мнението си Клей не подкрепяше оплакването. Момчето пък е било изпратено при него след опит за сексуален контакт с десетгодишно момиче от същото училище. Клей бе заключил, че са налице индикации за сексуално малтретиране на момчето в по-ранна възраст и това е може би причина за поведението му. Нищо повече. В по-късно време попаднахме на още шест случая с участие на носители на птичи маски. Три от тези шест се оказаха бивши пациенти на Даниъл Клей, обаче установихме, че всичките са от преди изчезването му. С други думи, нямаме нови случаи с подобни инциденти след третото тримесечие на 1999 г. Това обаче не значи, че такива изобщо не е имало, просто при нас съответни сведения не са пристигали. Има още нещо: повечето от въпросните деца се оказаха участници в различни простъпки, именно и затова твърденията за сексуален тормоз спрямо тях са заявени по-късно във времето.

— Какво разбирате под различни простъпки?

— Общо взето, антисоциално поведение. Престъпна дейност, хулигански дела, след като родителите или настойниците не са полагали нужните грижи, не е имало и контрол. При това оказа се, че някои от тях вече са правили оплаквания за малтретиране, което би могло да е вярно или пък не. Обаче при такива случаи компетентните власти не са много склонни да вярват. А полицаите, особено ченгетата мъже, трудно приемат за истина оплаквания за изнасилване, особено когато идват от криминално проявени момичета в тийнейджърска възраст. И друг аспект: въпросните деца са още по-уязвими, тъй като никой не се интересува за тях, никой не ги търси.

— Значи излиза, че преди някой да е направил опит да запита Клей за подробности относно тези случаи, той просто изчезва?

— Е, повечето от тях станаха наше достояние след изчезването му — обясни Крисчън. — Нашият проблем е в това, че ни се е налагало да изчакваме да попаднем на индикации за подобни издевателства, вместо да издирваме въпросните деца. Причините са ясни: закрити дела и свидетелски показания, етика, запазване на тайната на пациента, дори естественото отделяне на децата от семейството след порастването им. И като говорим за всички тези злоупотреби, трябва да отчетем факта, че всяка една тяхна жертва би трябвало досега да е поне над 18 години, като се има предвид, че навремето е била някъде между девет и петнайсет. И да го кажа с най-обикновени думи: не можем да пуснем обявления във вестниците с молба жертвите на изнасилвачи с птичи маски да ни се обадят. Просто така не става.

— Бихте ли се ангажирали с твърдение, че Клей би могъл да е сред тях?

Крисчън въздъхна дълбоко.

— Това е големият въпрос, нали? Такива слухове определено имаше… вие обаче познавахте ли Клей?

— Не.

— Беше висок човек, доста висок. Към метър и деветдесет. И много слаб. И да бъдем точни: такъв мъж се помни, отличава се от другите. А ние проверявахме случаите един по един, особено описанията, давани от децата за предполагаемите изнасилвачи. Е, нито едно от тях не би могло да важи за Клей.

— Тогава фактът, че някои от тях са му били пациенти, може да е просто случайност. Или съвпадение.

— Разбира се, че това е възможно. Беше много добре известен като терапевт на деца, които твърдят, че са били малтретирани. Налице е и друга възможност: деца, лекувани от толкова посветен на професията си специалист, биха могли да бъдат нарочени като мишени именно защото са били негови пациенти. И ако не той лично, то мнозина други от службите, през които е минавала документацията им, биха могли нарочно или неволно да изпуснат едно или друго — адрес, име и така нататък. Макар че собствените ни проверки в тази насока не доведоха до никакви резултати. Така че всичко остава в зоната на предположенията.

— Да имате представа къде са тези деца сега?

— За някои от тях — да, имаме. Само че нямам право да ви давам информация. Съжалявам, отлично разбирате защо. Може би мога да ви покажа някои моменти от твърденията им, без да разкривам имената. Само че това едва ли ще ви помогне особено да научите повече от вече наученото.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите.

Той ме поведе назад към чакалнята, остави ме там, върна се в кабинета си. Двайсетина минути по-късно се появи, носеше снопче разпечатки.

— Ето, това е всичко, което мога да ви дам. Опасявам се, че повече няма как.

Благодарих му за отделеното време, за тази конкретна помощ. Той рече да му се обадя пак, ако имам нужда, и ми даде домашния си телефон.

— Как мислите, доктор Крисчън, Даниъл Клей покойник ли е?

— Ако е бил замесен в онези гнусотии — а забележете, не твърдя, че е бил, — тогава е ясно, че не би желал да бъде опозорен, тотално унищожен като име и хвърлен в затвора. Ние с него по много въпроси имахме коренни различия, иначе винаги ще казвам, че беше човек ерудиран, културен и горд. Ако е бил виновен, може би сам си е отнел живота. Да погледнем така: ако не е бил замесен по някакъв начин, добре, защо тогава ще бяга? Вижте, просто не знам. Може би двете събития — разкритията за малтретиране на онези деца и изчезването на Клей — са две напълно несвързани едно с друго неща и ние напразно петним репутацията на един невинен човек. Пак казвам, не мога да зная. И все пак е странно, че толкова време мина и никаква следа от него не е намерена. Аз винаги единствено с наличните данни и факти работя, с нищо повече. И с онова, с което разполагаме в дадения случай, бих казал, че Клей е мъртъв. Е, в такъв случай нещата се свеждат до следното: или се е самоубил, или някой го е убил.

Тръгнах си от „Мидлейк Сентър“, насочих се направо към къщи. Седнах в кухнята и разтворих дадените ми от Крисчън разпечатки. Както беше казал, от тях почти нищо ново не можеше да се научи, само дето прочетеното ме докара почти до отчаяние. Боже мой, не че имах нуждата някой да ми го напомня, но все пак просто думи няма, тоест човешкото слово е слабо и недостатъчно да опише онова, което възрастните са в състояние да причинят на децата. Данните от прегледите на детските тела не доказваха нищо конкретно, бяха мъгливи, неопределени, навеждащи на съмнения, но нищо повече. При това като се има предвид, че по време на изнасилванията децата са били със завързани очи или са били така травматизирани, че сетне не са могли да си спомнят нищо определено за извършителите. Но Крисчън се оказа прав относно Клей: нищо от все пак наличните описания не отговаряше на физическите му характеристики.

Завърших четенето, реших да изведа Уолтър на разходка, та и аз малко да се разтоваря. През последната година кучето бе пораснало и узряло, нищо че все още беше млад пес. Сега бе по-кротък и не така плашлив, иначе бе истински бащичко, в смисъл че носеше кръвта на прародителите си — големите ловни кучета на старовремските плантатори и първи заселници в Скарбъро. Навремето дядо ми бе разправял за пътуващ за източните щати циркаджия, който водел със себе си лъв и отседнал за една нощ да преспи в къщата на местния превозвач — собственик на ферибота. Имало и други хора там, пили доста, по едно време един от тукашните ловци предложил облог — да пусне кучето си в единоборство срещу лъва. Който спечели, дава буренце ром. Шоуменът се съгласил, отворили вратата на клетката, вкарали вътре кучето. Доста местни жители се събрали, зрелището било обещаващо. Кучето зърнало лъва, в следващата секунда му се нахвърлило и право за гърлото го захапало. С лекота го преметнало по гръб на пода и се захванало да му прегризва гръкляна. Циркаджията ревнал, платил на местния буренцето ром плюс 50 долара отгоре с молба да му позволят да застреля песа. Така и станало, чак тогава отървали лъва. Е, вярно е, че Уолтър съвсем не беше убиец на лъвове, но пък беше моето куче и аз го обичах. Когато отсъствах за ден-два, че и за повече, съседите ми Боб и Шърли Джонсън прескачаха до нас, хранеха песа и го наглеждаха. А понякога го вземаха у тях, Уолтър нямаше нищо против да ходи на гости. Иначе бродеше по околните тресавища на воля, вечер се прибираше и те се надпреварваха да го глезят. Пенсионери хора, нямаха си свое куче, а Боб си умираше просто да го води на разходка. Така нещата се уреждаха благоприятно за всички засегнати.

Походихме с кучето нагоре-надолу, по едно време се озовахме на Фери Бийч. Вече ставаше късно, но пък наистина имах нужда от чистия въздух и малко почивка на открито, затова и не бързах да се прибираме. Уолтър пристъпи към водата на едно място, замислено пусна лапа в нея, извади я почти веднага и укорно излая към мен, сякаш имах магическата сила да вдигна водната температура в каналите, та той да погази на кеф там. Изведнъж, както махаше опашка, песът се наежи, козината на гърба му настръхна. Замръзна на място, взрян в нещо зад мен, а кучешката паст се разтвори, показаха се острите бели зъби, чу се приглушено ръмжене, някъде дълбоко сякаш от корема му идваше.

Извърнах се рязко. Мъжът, изглежда, стоеше сред дърветата. Всъщност загледан право натам, където смятах, че се намира, съзирах само клончета, полусенки, лунни лъчи. Извръщайки леко глава, стори ми се, че с периферното зрение го виждам по-ясно. И наистина, различаваше се по-добре, ако изобщо не се взираш право в него. Сякаш е кух, призрачен… Но така или иначе там беше. Кучешката реакция бе най-доброто доказателство за това. А в съзнанието ми мигом изплава картината на събитията от предната нощ: онова присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на светлата кожа. На периферията на гората, нещо мъгливо, постепенно изчезва, разсейва се като дим, детско гласче шепне в сенките, думи надраскани на прашното прозоречно стъкло.

Празни човеци.

Оръжие не носех. Отивайки при доктор Крисчън, бях оставил пистолета в колата, сетне като извеждах Уолтър, изобщо не ми хрумна да го вземам с мен. А десетката, смит и уесъна, беше в спалнята. Защо ли не взех някой от тях?

— Ало, как сте? — викнах към онази неясна фигура отсреща, махнах с ръка за поздрав.

Човекът не помръдна. Палтото му мръснокафеникаво, цветът почти се слива с дърветата, сенките, песъчливата почва. От лицето му се вижда само частица, белите бузи — като загатнати, очите и устата — като дупки, а там, където би трябвало да са устните — фина мрежа от бръчици, същото около ямите на очите, като че кожата на тези места се е свила, изсъхнала.

Приближавах се бавно — Уолтър до мен — с надежда да го видя по-ясно, но той леко отстъпи назад и още, и още, а мракът го обгърна и постепенно погълна.

И след миг просто изчезна. Уолтър се укроти, ръмженето секна. Кучето предпазливо пристъпи към мястото, където стоеше фигурата, започна да души земята. Очевидно не хареса миризмата, защото носът му се сбръчка, прокара език по зъбите, сякаш опитва да я прогони от себе си. Проврях се между дърветата и закрачих напред към края на плажа, но там нямаше и следа от жив човек. Не чух и шума на запален двигател, на отдалечаващ се автомобил. Всичко тук изглеждаше тихо, неподвижно.

Зарязахме плажа, тръгнахме назад към дома. Сега Уолтър се държеше плътно до мен, само от време на време спираше, за да се взре в дърветата от лявата ни страна, оголил зъби в няма заплаха към нещо все така незнайно.

8

На другата сутрин подгоних колата към Лин. Небето бе чисто, синьо, както типичния му летен цвят, само че клоните на широколистните дървета потракваха на вятъра голи, а заради студа работниците по продължението на магистралата, дето краят му все не се вижда, носеха дебели ръкавици и връхни дрехи с качулки. По пътя пих кафе от термоса, слушах нов албум със северноафриканска протестна музика. В Ню Хампшър спрях да заредя на една бензиностанция и веднага привлякох неодобрителни погледи: я го гледай пък тоя, песни на арабски слуша, никакъв патриотизъм вече няма, срамота! За мен обаче музиката имаше съвсем друг смисъл — отвличаше вниманието ми от снощната фигура сред дърветата край Фери Бийч. Споменът за нея събуждаше странна реакция в мен: като че бях зърнал нещо, дето не е трябвало да виждам, сякаш табу нечие бях престъпил. Още по-странен бе фактът, че фигурата ми изглеждаше почти позната. Сякаш най-сетне бях срещнал далечен роднина, за когото много са ми говорили, но пък досега не сме се виждали.

Напуснах междущатската магистрала, хванах по шосе 1, грозно като отсечка от зле контролиран комерсиален строеж. Всъщност такива колкото си щеш в американския Североизток. От него свих по 107 Север, което не беше много по-читаво, набързо минах през Ривиър и Согъс на път към Лин. Профучах край огромния „Уилабрейтър“ — завод за преработка на отпадъци и боклук — падаше се отдясно, сетне и край „Джи И-Авиейшън“ — най-големият работодател по тези места. Преди да вляза в Лин, пресякох полето с множеството пазари за коли втора ръка и празните парцели за продан. По уличните фенери в града висяха национални знамена и приветстващи гостите надписи — инициатива, спонсорирана от местни бизнесмени. „Елдрич и съдружници“ не бе между тях и когато стигнах до фирмените офиси, тутакси загрях защо е така. Веднага личеше, че едва ли фирмата печели добре — беше разположена на най-горните два етажа на грозна сива сграда, скупчена някак предизвикателно насред карето постройки между пресечките отляво и отдясно. Не зная защо, но ми заприлича на дръзко клекнал помияр. Прозорците бяха мръсни, златистите надписи по тях с името и работните часове на адвокатите — поизтрити, явно непипани бая време. Отдясно изпъкваше бар от веригата „Тъли“, формата на сградата му строга, квадратна, строена като че да издържа на продължителна обсада, отляво поредица сиво-зелени жилищни блокове, в приземните им етажи няколко магазина: „Ангор Мълти Сървисиз“ с надписи на камбоджански, фризьорски салон, испански ресторант с рекламиращи специалитетите му надписи. На ъгъла вляво имаше още един бар, в сравнение с „Тъли“ изглеждаше като проектиран от Гауди6. Не беше нищо повече от вход с два прозореца от двете страни, надпис над вратата с разкривени, назъбени бели букви, от пияница в състояние на делириум тременс сякаш рисувани; бил в алкохолна халюциноза горкият, помолил да му дадат още една чашка да позакрепи малко тремора на ръката. Името беше „При Еди“, рекох си, че и въпросният герой едва ли ще е трезвеник.

Намерих съседен паркинг, спрях там. Не ме движеше особен ентусиазъм относно „Елдрич и съдружници“. От години опит зная, че адвокатите рядко си развързват езиците пред частни ченгета, а пък и разговорът със Старк предния ден едва ли бе увеличил оптимизма ми в тази насока. Всъщност през детективската ми кариера почти всичките мои срещи с адвокати се бяха оказвали неизменно безплодни. От друга страна пък, винаги има място за изненади и драматична промяна в статуквото, нани? Защо да не опитам, нали и затова бях дошъл.

Вратата на уличното ниво зееше отворена. Тръгнах по изтърканите стъпала към горните етажи. На боядисаната в жълто стена отдясно се нижеше безкрайна изтрита ивица, вероятно оставена там от допира на лактите на безброй изкачвали се през годините посетители. Леко вонеше на застояло, колкото по-нагоре отивах, толкова повече миризмата се засилваше. Скоро я разпознах — типичната за стара хартия, влажна и бавно разлагаща се, дебели папки с тътрещи се с години безнадеждни дела, по тях прах, стелещ се върху още по-стар прах, на пода гниещи настилки. Атмосферата взета сякаш от Дикенсовите романи. Все едно проблемите на Джарндис и Джарндис7 бяха намерили начин да прекосят Атлантика и да се приютят в подходяща, позната обстановка именно при „Елдрич и съдружници“.

Стигнах първата площадка, вляво имаше тоалетна, пред мен се простираха още стъпала до втория етаж, а на неговото ниво зърнах врата с матово стъкло и името на фирмата. Продължих да се изкачвам, като внимавах да не ме подведе изтънелият стълбищен килим, който не бе добре закрепен. Стъпих на площадката, тук отдясно стълбището продължаваше нагоре към последния, потънал в сивкав мрак етаж. Там вече килимът не бе така изтъркан, това обаче едва ли бе особено утешително.

Реших, че ще е възпитано да почукам на вратата, преди да вляза. Напълно бе в тон с царуващата тук атмосфера на добрия Стар свят. Почуках, почаках, никой не се обади, тогава влязох. Отляво имаше нещо като неостъклено дълго гише с дървен плот отпред, а отвъд него зад огромно бюро се бе разположила бая едра жена с дълга черна коса, кацнала на главата й в сложна прическа, досущ топка замърсен сладолед на фунийка. Носеше светлозелена блуза с жабо и огърлица пожълтели фалшиви перли. Както всичко останало тук, така и тя изглеждаше стара, възрастта обаче, изглежда, не бе намалила мераците й да използва боя за коса и козметика в изобилие. Иначе видно бе, че напълно й е отнела уменията да ги прилага както се полага, та да изглеждат поне като плод на женската суета, а не като вандалски акт. Жената пушеше дълга цигара и вземайки предвид купищата хартия около нея, това ми се стори почти самоубийствена дързост, както и нагло незачитане на закона, още повече от страна на работещ в адвокатска кантора чиновник.

— С какво да ви помогна? — обади се тя със задавено писклив глас, сякаш някой дави току-що родени кученца.

— Бих желал да се срещна с г-н Елдрич — рекох възпитано.

— Син или баща?

— С който и да е.

— Бащата е покойник.

— Значи със сина.

— Зает е много. Няма възможност да поеме повече клиенти. И без това сме затрупани с работа.

Опитах се да си я представя затрупана, ама не успях. На стената зад нея висеше картина, но в момента я бе огряло слънцето, стъклото искреше и не различавах нищо повече от дървото в долния ляв ъгъл. Стените жълтееха в същия цвят, както и на стълбището, само че десетилетният никотинов дим тук им бе придал още и леко кафеникав нюанс. Таванът може би е бил някога бял, ама за такова нещо на бас не бих се хванал за нищо на света. А хартията — както вече казах — беше навсякъде: по килима, на бюрото пред жената и още едно, съседно писалище, на плота, върху два старомодни стола с извънредно високи облегалки, дето някога сигурно са били предлагани на клиентите, но сега имаха складови функции, по множеството лавици на стените. Боже мой, рекох си, тези хора и на тавана биха ги закачили, стига да имаше някаква дяволия и това да сторят. Загледах се в купчините папки, стори ми се, че не са помествани отдавна, като че от времето, когато извадиха пергамента от употреба.

— Аз за друго идвам — възразих кротко. — Става дума за текущ ваш клиент. Името му е Мерик.

Тя присви очи, загледа се в мен през кълбата тютюнев дим.

— Мерик ли казахте? Нищо не ми говори това име.

— Може би, но кара кола, регистрирана от вашата фирма.

— Че откъде знаете наша ли е или не?

— Хм, отначало наистина беше трудно да се каже, тъй като не беше натъпкана с хартия, ама по-сетне фактът се изясни.

Тя се замисли, още повече присви очи, чувството ми за хумор мина неоценено. Аз обаче изрецитирах регистрационния номер.

— Мерик — повторих любезно и посочих телефона с пръст. — Защо не проверите?

Тя отново се замисли, сетне кимна с глава.

— Седнете, изчакайте.

Огледах се и рекох тъжно:

— Няма къде.

Тя се усмихна едва, сетне се стресна, изглежда се досети, че рискува да разчупи дебелия слой грим на лицето си, и тогава тържествено заяви:

— Е, значи прав ще постоите.

Въздъхнах. Още едно доказателство, че не всички пълни хора имат чувство за хумор. Язък за Дядо Коледа, нали и той си пада малко нещо дебел.

Междувременно вдигна слушалката, натисна няколко бутона по бежовия апарат.

— Име? — обърна се към мен.

— Паркър. Чарли Паркър.

— Като певеца ли?

— Той е саксофонист и композитор.

— Добре де, голям праз. Документи имате ли?

Показах й разрешителното. Тя го изгледа с отвращение, сякаш порнокадри й показвах, и веднага възрази:

— Снимката е стара.

— Ех, колко много други неща остаряват — отвърнах. — Няма начин завинаги да си остана млад и готин.

Тя ме изгледа строго и затропа с пръсти по бюрото, изчаквайки някой отсреща да вдигне телефона. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в розово, чак зъбите ми заскърцаха.

— Ама той наистина ли не пееше? Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Хм. Тогава кой беше онзи, дето пееше? Имаше един, от прозореца падна.

— Чет Бейкър8.

— Аха.

И продължи да тропа с пръсти.

— Сигурно сте харесвали Бейкър? — запитах аз любезно.

Защо пък да не се посприятелим?

— Ами.

Е, жалко, не се получаваше. За късмет най-сетне някой отсреща вдигна.

— Г-н Елдрич, тук при мен има един… — жената направи драматична пауза — … един господин, който… настоявала ви види. Пита за някой си г-н Мерик.

Мембраната забръмча, тя закима, слушайки. След малко затвори, вдигна глава. Изглеждаше още по-омерзена отпреди. Може би е очаквала нареждания да насъска кучетата по мен.

— Можете да се качите. Втората врата на горния етаж.

— Е, лесно се уреди — ухилих й се аз.

— Аха — озъби се тя. — И моля, побързайте.

Излязох, на прага се обърнах. Стори ми се, че виждам една силно напълняла Жан д’Арк на кладата, очаква огънят да лумне всеки миг. На горния етаж втората врата бе полуотворена, застанал прав, в стаята ме очакваше дребен възрастен мъж има-няма на около седемдесет години. Все още имаше сравнително доста коса, но пък тя бе може би чужда. Носеше раирани панталони, жилетка в тон с тях, черно сако, бяла риза. Вратовръзката бе черна, копринена. Изглеждаше леко разстроен, като току-що изпратил труп на погрешно място погребален агент. И самият той изглеждаше прашен, както всичко друго в тази кантора, но по-отблизо това впечатление се губеше — по сакото имаше ситен пърхот и късченца хартия, при това май хартията беше повече. Сбръчкан и повехнал както си беше, на бавно разпадаща се хартиена сянка ми заприлича. Отива си полека-лека, гасне отдаденият му в служба на закона живот.

Подаде ми ръка, успя да нагласи на лицето си подобие на усмивка. В сравнение със секретарката долу този човек бе направо сърдечен.

— Аз съм Томас Елдрич — рече той. — Моля, заповядайте.

Кабинетът му бе малък. И тук имаше предостатъчно хартия, но значително по-малко от долната стая. Останах с впечатлението, че все пак част от натрупаните документи са били неотдавна изнесени, а по лавиците на стената стояха подредени по азбучен ред нови папки, внимателно маркирани и с дати. Взрях се по-внимателно — що се касаеше до годините, документацията датираше от доста време. Елдрич затвори вратата, изчака да се настаня на стола пред бюрото му, сетне седна и той.

— Е, добре — каза той след малко, поставяйки ръце на плота. — Какво имате да ми кажете относно г-н Мерик?

— Значи го познавате?

— Зная за него. Снабдихме го с кола по молба на наш клиент.

— Мога ли да запитам как се казва този клиент?

— Опасявам се, че не мога да ви съобщя името му. Да не би г-н Мерик да е изпаднал в беда?

— Нещата май натам отиват. Аз работя за жена, която е обект на особено внимание от страна на същия г-н Мерик. Той я следи, издебва. Счупил е прозорец на дома й.

Елдрич изцъка съжалително. И веднага запита:

— Тя уведомила ли е полицията?

— Да, уведоми я.

— Но аз не съм получавал никакви сигнали по въпроса. Сам разбирате, че оплакване от такъв вид досега трябваше да е стигнало и до нас. По обичайните канали.

— Полицията не е имала възможността да говори с него до този момент. Аз сторих това. Записах номера на колата му, направих някои справки и ето ме тук.

— О, чудесна работа сте свършили. И сега, вместо да се обърнете към полицията, сте дошли при нас. Мога ли да запитам защо?

— Дамата, за която ви споменах, не е убедена, че полицията ще й помогне.

— А вие можете.

Думите прозвучаха като мнение, а не като въпрос и в мен се появи смътното безпокойство, че Елдрич вече знае кой съм. За всеки случай реших да ги приема като въпрос.

— Опитвам се да помогна. Може би ще се наложи да въвлечем и полицията, особено ако положението продължи в същия дух. Струва ми се, че намесата й може да се окаже неприятна, че дори и по-лошо. За вас, а и за вашия клиент.

— Нито ние, нито нашият клиент носим отговорност за поведението на г-н Мерик, дори и ако това, което казвате, е вярно.

— Полицията едва ли ще погледне на нещата по този начин, след като вие му наемате кола за персонално ползване.

— Аз и на тях ще кажа същото, което току-що ви съобщих. Ние просто го снабдихме с кола по желание на наш клиент. Нищо повече.

— И не можете да ми кажете каквото и да е относно Мерик?

— Не. Почти нищо не зная за него. Както вече ви казах.

— Дори и малкото му име ли не знаете?

Елдрич се замисли. Очите му станаха лукави и сякаш светнаха. Хрумна ми, че тази история го забавлява. Може би иска да си поиграе с мен?

— Мисля, че беше Франк.

— А не мислите ли, че този „Франк“ може да е бил в затвора за известно време?

— О, такова нещо не мога да кажа.

— Че вие и така нямате много за казване.

— Аз съм адвокат. Следователно клиентите ми очакват от мен съответната доза дискретност и професионална етика. Иначе едва ли щях да се задържа в занаята достатъчно дълго време. Ако казаното от вас е истина, тогава действията на г-н Мерик са наистина осъдителни. Може би ако вашата клиентка се съгласи да обсъди ситуацията с г-н Мерик, тогава нещата ще се решат еднакво задоволително за всички. Аз, разбира се, единствено мога да предполагам в какво вярва г-н Мерик — че вашата работодателка може да му помогне с нещо.

— С други думи казано, ако му съобщи онова, което той иска да научи, Мерик ще си замине по живо, по здраво, така ли?

— Би било логично да предположим, че така ще се случи. А тя не знае ли нужното?

Оставих въпроса му да виси. Той съвсем очевидно подхвърляше стръв, чакаше аз да клъвна въдицата. А където има стръв, там има и кукичка. Капан значи.

— Изглежда, че той така смята.

— Следователно това, което ви казах, си остава най-естественото решение. Убеден съм, че г-н Мерик е напълно благоразумен човек.

През целия този разговор Елдрич бе останал на мястото си абсолютно неподвижен. Мърдаше се единствено устата му. Дори и очите му поне веднъж не мигнаха. Но щом спомена думата „благоразумен“, на лицето му се мярна лека усмивчица, придавайки й изцяло друго съдържание — точно обратното на очевидното й значение.

— Лично познавате ли Мерик, г-н Елдрич?

— Имал съм това удоволствие, да.

— В него, изглежда, е спотаен немалко гняв.

— Може би го движи справедлива кауза.

— Прави ми впечатление, че не ме запитахте за името на моята работодателка. Това подсказва, че вече го знаете. И още нещо — на свой ред логиката говори, че Мерик се е консултирал с вас.

— Но вече ви казах, че го познавам. Срещали сме се, да. Неотдавна.

— И той ли ви е клиент?

— Беше, в известен смисъл на думата. Действахме от негово име по даден въпрос. Вече не ни е такъв.

— А сега му помагате по молба на друг ваш клиент, така ли?

— Именно.

— Защо клиентът ви се интересува от Даниъл Клей, г-н Елдрич?

— Клиентът ми няма никакъв интерес относно Даниъл Клей.

— О, просто не ви вярвам.

— Няма причини да ви лъжа, г-н Паркър. Не мога ли да ви дам отговор на даден въпрос, каквато и да е причината, просто си го казвам направо. Но да ви лъжа няма смисъл. Ще ви повторя предишните си думи: доколкото съм запознат с нещата, моят клиент не се интересува от Даниъл Клей. Онова, което иска да научи г-н Мерик, си е отделна и лично негова работа.

— Ами дъщеря му? Вашият клиент от нея ли се интересува?

Елдрич се замисли. Стори ми се готов да го потвърди, сетне реши друго, а дългата пауза ми стигаше да си направя съответното заключение.

— Всъщност не съм в състояние да кажа. Това би трябвало да обсъдите с г-н Мерик.

Носът ме засърбя. Усещах как молекулите на прахта и старата хартия навлизат в него, сякаш в част от кантората искат да ме превърнат. Неволно си представих как са минали години и внезапно тук влиза някой. Заварва ни все така с Елдрич — неискрени реплики разменяме, подхвърляме си безкрайни въпроси и отговори, а върху ни бавно се стеле прахта, постепенно в свое подобие ни превръща.

— Искате ли да чуете какво мисля, г-н Елдрич?

— Добре, кажете каквото мислите.

— Мисля си, че Мерик е извънредно опасна личност. Смятам още, че някой го е насъскал срещу моята клиентка. Вие знаете кой е този някой — било мъж, било жена — и може би ще се съгласите да му предадете послание от мое име. Кажете комуто трябва, че в моята област аз съм много добър. И ако нещо се случи на жената, която ми е платила да я охранявам, първо тук ще се върна и някой си съответно ще отговаря. Достатъчно ли съм ясен?

Изражението на Елдрич си остана абсолютно същото. Сетне на лицето му се появи познатата ми вече усмивчица, блага беше, като на дребен, сбръчкан Буда.

— Съвършено ясен сте, г-н Паркър — откликна той. — Това, което сега ще изразя, е просто едно мое наблюдение и нищо повече — струва ми се, че сте приели враждебна позиция по отношение на г-н Мерик. Ако успеете обаче да потиснете този си конфронтационен дух, може би ще стигнете до заключението, че с него имате доста общи неща, всъщност много повече, отколкото си мислите. И може би ще се окаже, че споделяте известни общи цели — вие и той.

— Аз други цели нямам, освен тази да не позволя нещо лошо да се случи на жената, която съм се заел да охранявам.

— Ох, г-н Паркър, мисля, че това не е вярно. Вие в момента разсъждавате в стеснен конкретен контекст, а не в голямата общност на нещата, така да се каже. Какво, имам предвид ли? Че подобно на вас, г-н Мерик може би търси някаква форма на справедливост.

— За себе си или за някого другиго?

— Вие опитахте ли се да го запитате?

— Опитах, но нещо не се получи.

— Може би ако решите без пистолет на кръста…?

Значи Мерик му бе разказвал туй-онуй, при това съвсем неотдавна е било. Иначе откъде ще знае за срещата ни и за това, че съм бил въоръжен.

— Знаете ли какво? — заинатих се аз. — Не мисля, че искам да се срещам с Мерик без оръжие подръка.

— Е, това, разбира се, си е ваше право, ваше решение. И сега, ако нямаме какво повече…

Не доизрече мисълта си, стана и закрачи към вратата, отвори я. Ясно, слагаме край на срещата. Отново ми протегна ръка.

— За мен беше удоволствие — рече той тържествено и ми се стори, че по неговия си особен начин звучи напълно искрено. — Очарован съм, че най-накрая имахме възможността да се запознаем. Много съм чувал за вас.

— Това, последното, също от вашия клиент ли? — автоматично казах аз и за миг усмивката му почти се изхлузи, крехка като кристална ваза на ръба на разклатена маса.

Успя да си я върне на лицето, но за мен това бе достатъчно. Тъкмо се накани да отговори, аз го изпреварих.

— Чакайте да позная — рекох не без злобица. — Не можете да ми кажете, нали?

— Точно така — отвърна той. — Но пък ако това ще ви е известно утешение, сигурен съм, че вие двамата пак ще се срещнете. След време.

— Пак ли?

Само че той вече бе затворил вратата. Зад нея останаха и Томас Елдрич, и всичко онова, което знаеше, барабар с хартията, прахта и фирмените тайни. Все едно тежката порта на нечия гробница се захлопна в лицето ми.

9

Посещението при Елдрич не допринесе особено много за вътрешното ми равновесие. Във всеки случай поне малкото име на Мерик научих. Адвокатът избягна да отрече или потвърди евентуалното му пребиваване в затвора. Това означаваше, че някъде в системата се намират разни неудобни неща като например срамни тайни, дето само чакат някой на бял свят да ги извади. Никак обаче не ми харесваше онзи двусмислен намек, че съм познавал клиента му отпреди. Иначе какво би трябвало да означава думичката „пак“? И в моето минало витаеха не малко призраци. Изобщо не ми се искаше който и да е от тях да се появява точно сега.

За кафе и сандвич спрях на ресторанта „Бел Ер“ на шосе 1, артерия, където ако не друго, то поне заведенията за хранене са предостатъчно на брой. „Бел Ер“ бе оцелял на старото си място вече почти половин век. На десетметров пилон над масивната стара постройка голям надпис „Ресторант“ оповестяваше присъствието му, а отдолу името бе изписано с по-дребни букви и типичен още за петдесетте години курсивен шрифт. Знаех, че човек на име Хари Калас върти ресторанта, наследен от баща му. Обстановката вътре не беше лоша — тапицирани в тъмночервено сепарета, на бара високи столове в същия тон, подът застлан с плочки в сиво и бяло, издържали на стъпките и танците на поколения поред. Носеха се слухове, че Калас щял да прави ремонт и да сменява интериора. Сигурно му беше необходимо да влезе в тон с времето, иначе ме натъжаваше мисълта, че още една икона от старите традиции си отива завинаги. В единия край на ресторанта в стената бе вграден голям телевизионен екран, само че никой не го гледаше. В кухнята бе достатъчно шумно, келнерките хвърчаха за поръчки, по масите вече имаше достатъчно клиенти — местни хора и строителни работници бързаха да поръчат сутрешния специалитет на заведението.

Тъкмо допивах втората чаша кафе, когато телефонът ми звънна. Беше Мерик. Познах го в секундата, в която заговори, обаче на дисплея на апаратчето номер не се изписа.

— Ама ти си бил доста умно копеле — рече той.

— Това комплимент ли е? Ако е така, още ще трябва да поработиш по стила. Толкоз време в пандиза, позабравил си дяволъците.

— Ти сега на сляпо играеш. Адвокатът нищо не ти е казал.

Не ме учуди, че Елдрич е развъртял телефоните. Не бе ясно обаче кой точно е светнал Мерик — адвокатът или въпросният загадъчен клиент?

— Аха. Искаш да кажеш, че ако си поиграя в мрежата, за теб нищо няма да излезе, а?

— Играй си колкото си искаш. Аз пък да не взема да те улеснявам, я.

Изчаках секунда-две, преди да задам следващия въпрос.

— Как се казва момичето на снимката, Франк?

Отговор не последва.

— Заради него си тук, а? Било е пациент на Даниъл Клей, нали? Вероятно ти е дъщеря. Кажи ми името й, Франк, и може би ще съумея да ти помогна.

Когато Мерик проговори отново, гласът му бе изцяло променен. Сега в него звучеше тиха, но смъртоносна заплаха. Вече знаех със сигурност, че си имам работа с човек не само напълно способен на убийство, а вече убивал. Усещах и друго — че отваряйки дума за момичето, бях престъпил някакви норми.

— Слушай ме внимателно — рече той ледено. — Веднъж вече ти казвах: това си е моя работа. Дадох ти време да убедиш онази госпожичка да ми даде каквото е нужно, а не да ходиш да ровиш из неща, които не те засягат. Значи сега най-добре е да се върнеш там, откъдето идваш, и да я убедиш.

— Ами ако не я убедя, тогава какво? На бас се ловя, че същият, който ти е съобщил за посещението при Елдрич, ти е казал още и тутакси да увеличиш натиска. Продължавай да я тормозиш, а твоите авери току-виж и ръцете ти развързали, зелена светлина ти дали, нали? Само че пак ще се озовеш в пандиза, Франк. Кажи ми тогава какво ще спечелиш от цялата работа?

— Ти единствено времето си прахосваш — каза той. — Изглежда си мислиш, че съм се майтапил с теб относно крайния срок…

— На път съм да уредя въпроса — излъгах аз. — До утре положително ще имам нещо за теб.

— Двайсет и четири часа, запомни — добави той. — Разполагаш с този срок, нищо повече. И знай, че съм направо великодушен. Още едно нещо да ти кажа: на мен развържат ли ми ръцете, ти и госпожичката ще трябва здравата да се загрижите… Защото точно сега то е единственото, дето ме възпира, като не се смята обичайното ми добродушие.

С тези думи Мерик прекъсна връзката. Платих си сметката, кафето бе вече изстинало, изобщо не го и докоснах. Изведнъж се оказа, че съвсем нямам време за губене.

Следващото ми посещение беше при Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. Обадих се в онази фирма „Ей-Сикюър“, казаха ми, че бил на обект в Уестбрук заедно с Реймън Ланг. Пуснах няколко комплимента на секретарката, накрая тя изплю точния адрес.

Заварих служебния пикап спрян сред същинска индустриална джунгла от кал, строителни отпадъци, недостроени сгради, а по средата им незастлан път с дълбоки коловози. Не ми бе ясно дали този обект е полузавършен или просто зарязан да се руши. Ясно личеше къде преди известно време бе спряла строителната дейност. Бетонните плочи на две от постройките стояха недовършени, арматурата стърчеше във всички посоки, прекъсната, превита, досущ като строшени или отрязани крайници. Множество локви воняха силно на газ и загнило, сред буренаците лежеше преобърната бетонобъркачка — неголяма, жълта на цвят. Когато приближих достатъчно, забелязах, че ръждата вече е започнала да я яде.

Встрани стърчеше висок временен склад, вратите му отворени. Оказа се празен, иначе там заварих двама мъже, бяха на първото ниво на вътрешна двуетажна конструкция, клечаха на пода пред разтворен чертеж. На прозорците имаше фини мрежи против насекоми, изглеждаха наскоро поставени. Сигурно тук възнамеряваха да складират нещо, което ще се нуждае от алармена система. Почуках на металната врата с едно желязо, двамата едновременно вдигнаха глави.

— Нещо да ви помогна? — запита единият.

Беше около пет години по-възрастен от мен, може би и по-малко, едър и видимо доста як. Оказа се плешив, но подстриган съвсем късо, за да не се вижда олисялото теме. Детински начин да прикриеш нещо, което смяташ, че те загрозява, ама какво толкова. Винаги съм изпитвал симпатия към връстници с по-малко коса от моята. Разни хора, разни идеали, нали имаше една такава приказка? Може в своята област да си истински крал, стотина компании да притежаваш и пак сутрин застанеш ли пред огледалото, да си казваш: „Ех, Боже мой, защо ли си нямам някогашната коса!“

— Джери Лежер търся — рекох на глас.

Сега откликна другият — среброкос, с румени бузи. Ребека Клей бе почти десетина години по-млада от мен, а този мъж пък със сигурност бе най-малкото с десетина, ако не и с петнайсетина по-стар. Личеше му още, че е понапълнял, а и бузите му висяха. Едра, почти квадратна, главата му изглеждаше голяма за тялото, а устата му се извиваше във въззлобна гримаса — от онзи тип, дето все намира някого да хока, било жената, децата, модерната музика, времето. Носеше груба работна риза на карета със запретнати ръкави, стари, износени джинси и кални боти с различни видове връзки. Ребека бе привлекателна жена, този съвсем обратното. Вярно, едва ли винаги човек предварително си избира онзи, в който ще се влюби, а и много жени не търсят в мъжа външната красота, но връзката Лежер-Клей подсказваше, че понякога външният вид може да се окаже сериозно неудобство.

— Името ми е Чарли Паркър — рекох. — Частен детектив съм. Бих желал да поговорим с вас, ако можете да ми отделите няколко минути.

— Тя ли ви нае?

От тона на гласа му веднага пролича, че въпросната „тя“ едва ли е човек, към когото Лежер храни някакви хубави чувства.

— За бившата ви съпруга работя, ако това ме питате — отвърнах аз.

Лицето му се проясни, но съвсем за кратко. Смръщената гримаса се разведри за секунда-две, сетне се яви в малко по-друга модификация. Краткият обмен въпрос-отговор остави в мен впечатлението, че може би Ребека не е единственият източник на неприятности за Джери Лежер. Във всеки случай със сигурност можеше да се каже, че той не е от хората, дето умеят да крият чувства и мисли зад безизразно лице. По неговото за съвсем кратко време пробягаха загриженост, облекчение, сетне граничеща с паника тревога. И всяко едно от тези ужким мимолетни изражения бе съвсем ясно за разпознаване. Заприлича ми на герой от анимационно филмче, лицевите му черти в постоянна гоненица с емоциите.

— Че за какво й е на бившата ми съпруга детектив? — запита той след малко.

— Именно по същия въпрос желая да поговорим. Може би за малко да излезем навън, а?

Лежер извърна очи към по-младия колега, онзи кимна и отново впери очи в чертежа. Небето отвън бе лазурносиньо, слънцето грееше доволно ярко, само че не топлеше.

— Е, и? — измуча той.

— Жена ви ме нае, защото един човек постоянно я преследва.

Очаквах по лицето на Лежер да се изпише удивление, обаче не го дочаках. Вместо това по него засия злобна усмивчица, сякаш направо от лицето на типичен за викторианската мелодрама злосторник взета.

— Сигурно някое от гаджетата, а? — подхвърли той.

— Тя има ли приятели?

Лежер сви рамене.

— А, пада си мръсница. Де да зная как им викат мръсниците на такива — ебачи май, а?

— А защо я наричате мръсница?

— Ами защото си е именно такава. Мамеше ме още докато бяхме женени, пък и в лицето ме лъжеше. Тя за всичко лъже. Онзи човек, за когото говорите, вероятно е някой шушумига, дето му е обещала купон, сетне го е извозила и сега той се коси за онова, дето не го е получил. Аз се оказах пълен глупак — да взема за перфорирана жена да се женя, ама хайде от мен да мине, бях я съжалил. Само че повече същата грешка няма да направя. Такива само ги чукаш и ги разкарваш. Никакви женитби, тия са за леваците.

И гадната усмивка отново кацна на лицето му. Почти очаквах да ме изръга в ребрата и да ми намигне с думи от сорта на „Ние, пичовете, сме си такива!“, както в Монти-Пайтъновите скечове, или „Тия, жените де, до една са лъжкини и мръсници“.

Само че съвсем не беше смешно. Все се връщах на въпроса му кой ме е наел и изписаното по лицето облекчение, когато отвърнах, че работя за жена му. Какво ли още бе направил този Джери? Кого другиго беше ядосал? Коя беше тази — втора „тя“, ядосана до положение да наема частен детектив? Защото от емоционалните реакции по лицето му точно така се получаваше.

— Не смятам, че въпросният човек е шушумига или отхвърлен ухажор — казах кротко.

Лежер се замисли върху думата ухажор, понечи да запита нещо, сетне се отказа.

— Този човек не престава да задава въпроси за бащата на Ребека — продължих аз. — Останал е с впечатлението, че Даниъл Клей е може би жив.

Нещо се размърда в очите на Джери. Заприлича ми на дух от бутилка, дето тъкмо понечва да изскочи от затвора си, когато някой отново затъква тапата здраво.

— Хайде бе, това са глупости — изтърси Лежер. — Баща й е мъртъв. Всеки го знае.

— Всеки ли казахте?

Лежер отмести очи от мен.

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Само че той е безследно изчезнал, не мъртъв.

— Тя междувременно успя да уреди всичко — юридически го обявиха за покойник. За беля за мен се оказа прекалено късно. В банката има цял куп пари, ама до мен няма да стигнат. Иначе сега биха ми се оказали тъкмо на място.

— Трудни времена, а?

— За бачкатора времената винаги са били трудни.

— Това звучи като поетичен текст за песен. Дори и подходяща стъпка има.

— Ами, стари новини. Кой ли не е пял за тези неща.

Той пристъпи от крак на крак, извърна се назад към склада, погледна часовника си. Явно му се искаше да ме разкара и да се захваща с работата си. Не можех да го виня.

— А откъде извира дълбоката увереност, че Даниъл Клей е мъртъв? Да не сте ясновидец? — запитах отново.

— Ама този тон хич не го харесвам! — изведнъж изръмжа той, инстинктивно сви ръце в юмруци и се изхрани на земята.

В следващия миг се усети и разтвори пръсти, сетне изтри влажните длани в панталоните.

— Нищо обидно не съм искал да кажа — обясних спокойно. — Просто наистина изглеждате прекалено сигурен, че г-н Клей няма да се завърне у дома.

— Ами него го няма отдавна, нали? Никой не го е виждал… вече шеста година върви. Освен това знам, че е излязъл ей така, с дрехите по него и нищо друго. Дори една чанта с бельо и четка за зъби не си е взел.

— От бившата си съпруга ли го знаете като факт?

— И от нея да не е, значи по вестниците съм го чел. За никого не е било тайна.

— Виждахте ли се с нея по времето, когато баща й изчезна?

— Не, по-късно се получи връзката, макар че не изтрая повече от шест месеца. Усетих, че се среща с други мъже зад гърба ми и я разкарах, кучката му с кучка.

Не изглеждаше никак притеснен от казаното. За повечето мъже е неудобно да говорят за изневерите на съпругите или приятелките си, обаче при Лежер нямаше нищо, което да напомня срам или съжаление за предателствата. Ако, разбира се, казаното по този повод беше вярно. При това един рогоносец много внимава къде и с кого споделя тайната си, защото тя сетне може да бъде използвана срещу него. Да не говорим колко е унизителна подигравката, че жена ти си търси удоволствието другаде, след като ти не можеш да й го осигуриш. При мъжете тези неща винаги се виждат някак си деформирани през призмата на секса. Познавам жени, които са пожелавали чужди мъже, но повечето са изневерявали, защото у дома не са намирали нужното внимание, топлота, обич. Мъжете почти винаги търсят единствено секса. Жените го правят по други причини.

— Е, не може да се каже, че и аз съм бил съвсем точен — внезапно добави Лежер. — Ама ние, мъжете, сме си такива, нали? А тя си имаше абсолютно всичко. Нямаше повод, нямаше причина да ходи по чуждо. А когато й направих забележка за поведението, тя взе та ме изхвърли от дома си. Вече ви казах: курвата си е курва. Така си е, жените стигат на определена възраст и край. Стават кучки. Ама вместо да си признае, да вземе да се разкае, тя се нахвърли върху мен. Обвини ме, че аз съм бил мръсникът, не тя. Кучката му с кучка.

Рекох си, че това не е моя работа, обаче версията на Ребека Клей относно раздялата им и брачните затруднения беше по-различна от тази на Лежер. Той твърдеше, че е оскърбената страна, а разказаното от Ребека пък ми звучеше далеч по-истинно, но това сигурно се дължеше на факта, че Джери всячески ме отблъскваше като човек. В същото време не виждах причина да ме лъже. Цялата история поначало не говореше добре за самия него, пък и горчивината в думите му звучеше съвсем неподправено. Някъде в думите му имаше истина, колкото и иначе тя да изглеждаше изкривена в общия контекст на нещата.

— Г-н Лежер, чували ли сте някога името Франк Мерик? — запитах го аз.

— Не, мисля, че не — отвърна той. — Мерик, а? Не, нищо не ми напомня това име. Той ли е лицето, дето ходи след Ребека?

— Точно така, той я безпокои.

Лежер отново извърна очи. Лицето му в момента не виждах, но цялото му тяло се изпъна, напрегнато, сякаш удар очакваше.

— Не — повтори той. — Не го познавам този човек.

— Странно — рекох.

— Кое е странното?

— Защото той, изглежда, ви познава.

Сега едва ли не подскочи, очите му се впиха в моите. Дори не се опита да прикрие уплахата си.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че той ми даде идеята да говоря с вас. Рече, че вероятно знаете причината, поради която търси доктор Даниъл Клей.

— Не е вярно! Казах ви вече — Клей е мъртъв. Той не е от онези хора, дето внезапно изчезват, за да се появят по-късно някъде под друго име. Покойник е. Дори и да не е, от къде на къде с мен ще поддържа контакт? Аз дори лично не го познавам.

— Въпросният Мерик е на мнение, че е възможно съпругата ви да ви е казала неща, които е скрила от компетентните власти.

— Греши — гневно побърза да отрече Джери. — Нищо не ми е казвала. Тя с мен за баща си почти не е говорила.

— А не сте ли си помисляли, че това е странно?

— Не. Какво толкова да ми казва? Тя просто искаше да го забрави. Нищо добро не би могло да излезе от приказки за него.

— А възможно ли е да е поддържала контакти с него, без вие да знаете? Разбира се, при положение, че все още е жив?

— Знаете ли — бавно рече Джери, — не мисля, че е толкова хитра. Видите ли го този човек отново, моля ви, предайте му това.

— Като си припомням думите му за вас, бих казал, че и вие сигурно бихте могли лично да му кажете същото.

Тази възможност не му хареса, ама никак. Изплю се на земята отново, разтри храчката с върха на ботата, сякаш насила си търсеше някаква работа.

— И още нещо, г-н Лежер: какво означава Проектът?

Джери Лежер направо замръзна скован, ако изобщо с една дума е възможно човек да замразиш.

— Откъде сте го чули?

Думите изхвръкнаха от устата му още преди да се е усетил какво казва. В следващата секунда вече съжаляваше, личеше си отдалеч. Гневът го бе напуснал изцяло. Сега изглеждаше по-скоро удивен. И заклати глава, сякаш не вярва на ушите си.

— Няма значение къде съм го чувал. Просто искам да разбера какво стои зад тази дума. Или какво е стояло преди.

— Значи от този човек — Мерик — сте го чули, нали? Мерик! — сега враждебността отново се връщаше в него, бавно превръщайки се в гняв. — Идвате тук, обвинявате ме, говорите за хора, които никога не съм виждал, позовавате се на чути от непознати лъжи. И от тази курва, за която се бях оженил. И това ако не е наглост, пък на!

Внезапно ме тласна в гърдите с дясната ръка. Отстъпих крачка, той налетя. За удар се готвеше, по-силен и по-високо насочен, тогава вдигнах ръце нагоре в примирителен жест, поместих крака — десния изнесох леко напред спрямо левия.

— Ще те науча аз… — запени се той, минавайки на „ти“, и скочи напред.

Ритнах го с левия крак в корема с типичен за разбиване на врата шут, само че в удара участваше и цялата тежест на тялото ми. Отхвърли го назад, изкара му въздуха, просна го по гръб на земята. Загърчи се там, хванал се за корема с двете ръце, лицето му разкривено от болката.

— Копеле мръсно такова — изрева след малко. — Само да стана и си мъртъв…

Наведох се над него.

— За Проекта говорехме, г-н Лежер. Какво означава тази дума?

— Да ти го начукам! Идея си нямам за к’во ми говориш!

Думите почти ги изплю, скърцайки със зъби. Извадих визитка от джоба, пуснах я върху него. Другият мъж — колегата — се появи на входа на склада. В ръката носеше дебела щанга. Повдигнах предупредителен пръст към него, той спря.

— Пак ще говорим. Може би ти е нужно да помислиш малко за Мерик и казаното от него — рекох с неутрален глас. — Така или иначе ще се наложи да говориш с някой от нас двамата. Независимо дали ти харесва или не.

Закрачих към колата. Не се обърнах, но чух шумоленето и ругатните — Джери се изправяше на крака. След секунда ме повика по име, обърнах се. Ланг си стоеше на вратата все така с металния лост в ръката. Тъкмо питаше Лежер дали е добре, но Джери не му обърна внимание. След мен гледаше, а изражението на лицето му отново се бе променило. Все така беше силно зачервен и все още задъхан, обаче сега изразът бе лукав, подличко насмешлив.

— Мислиш се за голям тарикат, а? — викна той. — Хитро, яко копеле, а? Ти само скивай к’во стана с последния тип, дето много разпитваше за Даниъл Клей. И той беше частно ченге като теб, хуйо!

А ударението, разбира се, сложи на последната дума.

— И знаеш ли къде е сега? — продължаваше Лежер. — На същото шибано място при Клей е, компания заедно да си бачкат. Дупка в земята, Даниъл в нея, а до него още една яма и там шибаният копой, твоят колега, разкапват се в преизподнята. И ти продължавай да нюхаш за Клей и за разните му Проекти и само гле’й к’во става! И за теб ще се намери една дупка място. Колко му е да копнеш, боклук като теб да пуснеш и да заровиш, а? Нищо работа!

Тръгнах към него. Достави ми удоволствие, че заотстъпва назад към Ланг.

— Аха — рекох. — Наистина си беше сигурен, че Даниъл е мъртъв, а?

— Изобщо повече няма да говоря с теб.

— Кой беше детективът? — запитах сурово. — За кого работеше?

— Я си го наври отзад — започна той, сетне се разколеба, а лицето му се разкриви в подобие на горчива усмивка. — За кого работеше, а? За същата курва, за която и ти работиш. И се чукаше с него, мръсницата му недна. Знаех си аз, цялата на него миришеше. На бас се ловя, че и на теб така ти плаща, ама хич не си мисли, че си първият.

И той задаваше същите въпроси — ама до един. Къде е Клей, к’ви са тия Проекти, к’во ми е казала оная мръсница и к’во не ми е казала. И ти по същия път ще минеш… Щото това се случва на ония, дето все за Даниъл Клей питат.

И силно изщрака с пръсти.

— Има ги, сетне ги няма — изчезват… — добави той. Изтупа пръстта от замърсените си джинси и въздъхна.

Адреналинът вече напускаше системата, фалшивият кураж се изпаряваше. За миг ми се стори като уморен и уплашен човек, надникнал в собственото си бъдеще, а там зърнал само страшни неща.

— … изчезват… — последната дума дойде като ехо.

10

Прибрах се у дома и първото нещо бе да позвъня на Джаки Гарнър. Каза ми, че всичко било спокойно. Гласът му звучеше леко разочаровано. И на Ребека Клей се обадих, повтори ми същото. И следа нямало от Мерик. Изглежда, Франк си държеше на думата. Даденият срок все още важеше, както бе потвърдил в проведения междувременно телефонен разговор.

По-късно отскочих и до офиса на Ребека. Веднага зърнах автомобила на Джаки отпред, махнах му незабележимо с ръка. Изведох я да пийнем по кафенце в недалечния минипазар, седнахме на масичка отвън. Хората в минаващите коли ни гледаха любопитно, вярно, че беше хладничко да стои човек на открито, но пък исках да говорим без свидетели и докато все още разговорът с бившия й съпруг ми е пресен в съзнанието. Време беше да поразчистим нещата.

— И той ви каза всичките тези неща? — зяпна ме Ребека, видимо шокирана от моя разказ за обменените с Джери мисли. — Но това е лъжа подир лъжа! Аз никога не съм се срещала с други мъже. Никога не съм му изневерявала. Никога. Не за това се разделихме.

— Аз не твърдя, че ми е говорил истини, обаче в казаното звучеше добра доза горчивина.

— Той искаше пари. И не ги получи.

— Заради тях ли смятате, че се ожени за вас? За пари?

— Е, хубаво, по любов не беше, в това поне съм сигурна.

— А вие защо се омъжихте? Каква беше вашата причина?

Тя се помести на стола, ясно личеше неудобството й от обсъжданата тема. Стори ми се дори по-изморена и напрегната от първата ни среща. Помислих си, че едва ли ще бъде в състояние да поеме напрежението на евентуално предстоящите събития, без по някакъв начин да рухне психически.

— Казах ви част от нея — започна жената. — След като татко изчезна, ми беше много трудно, чувствах се съвсем сама. Направо като парий някакъв, и то най-вече заради слуховете по негов адрес. И тогава се запознах с Джери, случайно стана покрай Реймън, който още навремето инсталира алармените системи у нас. От време на време някой се отбиваше да провери как действат алармите, а по-късно Джери бе натоварен с поддръжката — няколко месеца след като баща ми изчезна. Бях извънредно скапана, самотна, знаете как стават нещата — едно нещо води до друго и така. В началото Джери беше чудесен. Не казвам, че е бил някакъв страхотен чаровник, но към Джена беше извънредно добър, не беше и скучен. Оказа се, че чете много, от музика разбира, на театър ходи. Разказваше разни неща, научих това-онова от него — Ребека се засмя, но в смеха нямаше веселие. — Сега като се замисля, струва ми се, че просто бащината фигура с друга съм заместила.

— А сетне?

— Ами оженихме се набързо, той се нанесе при нас, в татковата къща. Няколко месеца нещата бяха наред. Само дето Джери беше чалнат на тема пари. Все за тях говореше. Все повтаряше, че в живота равен шанс с другите не му е бил даден. Все големи планове имал, но не се осъществявали и така докато накрая не срещнал мен. Замирисала съм му на пари, дето има една дума, ама аз реално ги нямах. Поне нямах пари, до които той да успее да се добере. И така малко по малко започна да мърмори, да се сърди, до караници стигнахме.

— И ето, една вечер се връщам у дома, а той се захванал да къпе Джена. Тя по това време беше на шест-седем години. До онзи миг такова нещо не беше правил. Не че съм му казвала да не го прави, но ми се е струвало, че то от само себе си се разбира. Тя стои гола в банята, той клекнал до нея, извън ваната, бос. Това ме стресна — че беше бос. Няма причина, нали? Както и да е, аз се разкрещях, Джена се разплака, Джери се разгневи, изхвръкна от къщи и се прибра много късно. Опитах да поговорим за случилото се като интелигентни хора, но той се беше напушил, набрал беше доста гняв плюс немалко количество алкохол. И ме зашлеви. Не беше силно, но аз такова нещо не търпя — никой мъж няма право да ме бие, нали? Казах му да се разкара, той напусна дома. Върна се ден-два по-късно, извини се и се сдобрихме. Впоследствие беше извънредно любезен и внимателен към мен и Джена, аз обаче не успявах да прогоня от съзнанието си онази картина — детето голо, а той клекнал до него бос. Имаше компютър, използваше го в работата си, аз пък знаех паролата му. Зърнах я веднъж, когато показваше нещо на Джена в интернет. Влязох в документите му, проверих туй-онуй и намерих порнография. Зная, че мъжете гледат такива снимки, обаче в неговия компютър те бяха прекалено много на брой.

— Деца или възрастни? — запитах.

— Възрастни — отвърна тя. — Само възрастни. Известно време успях да премълча, но не и за дълго. Накрая се изпуснах, казах му какво съм направила, какво съм намерила. Запитах го дали пък няма някакъв проблем. Отначало изглеждаше засрамен, сетне се ядоса, ама истински. Избухна, разкрещя се, развика се, започна да хвърля по мен разни предмети. И зареди всякакви епитети по мой адрес — същите, дето ви е казал и на вас. Развика се, че съм била „перфорирана“, „стара чанта“ съм била, никой мъж нямало да ме погледне, късмет съм имала, ако някой изобщо се навие да ме докосне. И други неща разправяше — за Джена. Че щяла да стане като мен, че крушата по-далеч от дървото не падала. Ей такива неща, доколкото ги помня. Същата вечер се изнесе. Това беше и краят. И адвокат си беше намерил, а той се опитваше да извади съдебно решение за поделяне на моите авоари, само че аз такива наистина нямах. Мина малко време, нещата утихнаха, повече не ме потърси нито той, нито неговият адвокат. На развода не дойде, не го оспори. Изглежда, беше доволен да се отърве от мен.

Мълчах, допивах си кафето, мислейки. Задуха вятър, разпиля купчина жълти окапали листа, заприличаха ми на побягнали при внезапно рукнал дъжд група дечица. Усещах, че не ми казва всичко. Ясно, че имаше още подробности, които вероятно не желае или се срамува да сподели. Във всеки случай казаното дотук обясняваше враждебното отношение на Джери Лежер спрямо бившата му съпруга, особено ако пък чувстваше, че не само той е виновен за случилото се. В казаното и от двамата имаше и истини, и лъжи, преплетени така, че наистина да ги обърка човек, а пък Ребека Клей не бе напълно искрена с мен още от началото и аз го знаех. Реших да я попритисна.

— Споменах пред бившия ви съпруг за Проекта, същия, за който говореше Мерик — казах на глас. — Стори ми се, че знае нещо в тази връзка, най-малкото е чувал за него.

— Възможно да е нещо лично, свързано с баща ми — той се занимаваше с научни изследвания, четеше всички важни публикации, медицинските списания, държеше се в крак с най-новото в своята област, сам пишеше. Само че Джери… не виждам той какво би могъл да знае в тази връзка. Те двамата не се познаваха, преди баща ми да почине, не помня по онова време да е идвал в къщата. Просто дори не са се виждали.

Споменаването на Проекта обаче ме наведе на най-важния въпрос, дето ме тревожеше най-много.

— Джери и друго ми каза — изтърсих най-накрая. — Твърдеше, че преди мен е имало и друг частен детектив, изчезването на баща ви разследвал. А сетне също изчезнал. Това вярно ли е?

Ребека Клей почти прехапа долната си устна.

— Мислите, че съм ви излъгала ли?

— Премълчала сте важен факт. Не ви виня, но бих искал да зная защо.

— Елуин Старк ми даде идеята да наема детектив. Осемнайсет месеца бяха изминали от изчезването на баща ми и по всичко личеше, че полицията е изчерпала възможностите си да направи нещо по въпроса. В началото с Елуин говорих по друг повод — беше ме притиснал адвокатът на Джери. Отидох да се консултирам какво да направя, че да запазя бащината собственост. Така и така завещание нямаше, цялата работа бе доста объркана, а пък Елуин рече, че ако татко не се появи, първата ми работа е да уредя юридическото му обявяване за покойник, но за това трябва да изчакам поне пет години. И на първо време да наема човек, който да направи нужните разследвания, защото по-късно всеки съдия би взел под внимание този факт. Това бе мнението на Старк тогава. Аз обаче по онова време не разполагах с много пари. Тъкмо започвах работа в офиса, назначиха ме за младши сътрудник, заплатата бе по-ниска. И всъщност това определи какъв човек мога да си позволя да наема.

— Кой беше човекът? — запитах аз.

— Името му е Джим Пул. Тъкмо правеше първите си професионални стъпки. Беше помогнал на моя приятелка, вие я видяхте онази вечер — за Ейприл става дума. Тя тогава подозираше, че мъжът й я мами, има си любовница. Оказа се обаче, че не е така. Той скришом играел комар и аз, честно казано, не знам дали това бе по-добре за нея или дори по-зле. Във всеки случай Ейприл бе доволна от работата му, препоръча ми го. Говорихме, помолих го да огледа генерално нещата, да тръгне по всички възможни следи, пък може би нещо ново ще излезе. Той разговаря с някои от хората, които потърсихте и вие, но не разкри нищо, дето дотогава да не го знаехме. Може в даден момент и да ми е споменавал нещо за въпросния Проект, само че аз стопроцентово не съм му обърнала особено внимание. Баща ми постоянно работеше по една или друга статия или есе, знаете, никога не му липсваха идеи относно научни публикации и изследвания.

Сетне, някъде две седмици след като започна работа, Джим се обади да каже, че напускал града за няколко дни и като се прибере, възможно е да има новини за мен. Чаках, чаках да се обади, не дочаках. Мина седмица и полицията пристигна у нас. Приятелката на Джим се обадила да каже, че не се е прибирал доста време, и следователите разпитваха всичките му приятели и клиенти, макар че той нямаше много такива. Намерили името ми в компютъра му у дома, само че аз с какво можех да им помогна? Джим не бе уточнил къде отива. Ченгетата се намусиха, това не им хареса, но пък аз какво да направя? Откриха колата му в Бостън не много след това, на един от големите паркинги недалеч от Логън. А в нея намерили дрога, плик с кокаин мисля, че беше, и то в достатъчно количество, колкото да се каже, че вероятно го е продавал. В полицията решиха, че се е забъркал в някаква далавера с доставчиците и или се е изплашил и избягал, или са го убили. Приятелката му повтаряше, че Джим никога не е бил такъв човек и че ако е избягал от някаква опасност, непременно ще й се обади. Обаче той наистина изчезна.

— Е, какво мислите самата вие?

Тя поклати глава, беше видимо неспокойна.

— Ами скоро след това престанах да правя усилия да търся баща си. Това достатъчно ли ви е като отговор?

— А за Пул не сте ми казали, защото сте се опасявали, че мога да откажа да работя за вас, така ли?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Да.

— А какви бяха личните ви отношения с Пул — чисто професионални ли?

Ребека скочи от стола рязко, почти събори кафената чашка пред себе си. Кафявата течност се разля по масата между нас двамата и потече през цепките на дървената маса, оцветявайки цимента отдолу.

— Това пък що за въпрос е? Сигурно и това идва от Джери, нали?

— От него, да — потвърдих аз. — Само че сега не е време да се правим на обидени.

— Аз харесвах Джим — заговори тя тихо, сякаш това бе отговор на въпроса ми. — Той си имаше проблеми с гаджето. Говорехме си с него, веднъж-дваж пихме по чашка. Джери веднъж ни видя в един бар, той след развода понякога се обаждаше, питаше не можем ли пак да се съберем, особено когато пиеше повече. Пристигна при нас, реши, че Джим му пречи, налетя му. Само че Пул беше и доста по-млад, пък и по-силен физически от него. Имаше караница, викове, едно шише се счупи, но до истински бой и нараняване не се стигна. Излиза, че Джери още се сърди за този случай, дори и след толкова дълго време.

Тя седна, изпъна полата си, изглади с ръка гънките.

— Вижте, благодарна съм за всичко, което направихте, но не мога да си позволя това да продължава още много време — рече, показвайки с ръка Джаки, сякаш той символизираше неприятностите в живота й. — Искам да си прибера дъщерята у дома, а този Мерик да се разкара и да ме остави на мира. Сега, когато вече знаете за Джим Пул, не съм убедена също, че е нужно да продължавате да разпитвате относно баща ми. Не искам да се чувствам виновна, отговорност за още хора да нося, а и всеки нов ден ми натоварва бюджета. Бих ви помолила да привършим с това нещо веднъж завинаги, та ако трябва и към съдия да се обърнем.

Казах й, че разбирам, веднага ще поговоря с някои хора относно възможностите, сетне при първа възможност ще й се обадя да ги обсъдим. Тя се върна в офиса да си вземе нещата, аз се насочих към колата на Джаки Гарнър. Разказах му за обаждането на Мерик.

— И к’во като изтече срокът? — запита той с надежда в гласа. — Просто ще изчакаме той да направи първия ход ли?

Казах му, че дотам няма да се стига. Добавих, че Ребека Клей едва ли ще продължи да ни плаща и че ще се наложи да потърся помощ и от други хора.

— Хора от Ню Йорк, а? — веднага запита той.

— Може би — отвърнах.

— Ако тази жена не плаща, защо ще продължаваш да работиш?

— Защото Мерик няма да се разкара, независимо дали получи исканото от Ребека Клей или не. Освен това смятам да го пораздрусам през следващите два-три дни и не вярвам да му хареса.

Джаки се ухили, изглежда, идеята му се понрави.

— Е, виж сега, требва ли ти помощник, само позвъни. Аз надница само за скучната работа искам. Стане ли интересно, безплатно ще ти бачкам.

Когато се прибрах у дома, Уолтър бе все още мокър след разходка с Боб Джонсън — газил бе из мочурищата — и свит на кравай в кошницата, сладко спеше на топло, доволен от живота. Имах да убивам няколко часа време преди срещата с Джун Фицпатрик, та влязох в уебсайта на „Прес Хералд“ и се разрових из архивата с надежда да изкопая нещичко относно изчезването на Даниъл Клей. Според вестникарски материали няколко от децата — негови пациенти — се бяха оплаквали от сексуално посегателство. Това обаче бяха само твърдения без твърди факти и никъде не се споменаваше обвинение, че той може да е бил отговорен. И все пак налице бяха многократно задавани въпроси как е възможно той да не е установил, че веднъж малтретирани сексуално деца — негови пациенти, — са малтретирани повторно и след това. При всички тези случаи Клей бе отказвал коментар с единствената реплика, че е „силно разтревожен“ от твърденията, че в по-късен момент по своя преценка ще направи пълни изявления и че основен негов приоритет е да помага в разследванията на полицията и социалните работници, за да бъдат истинските виновници разкрити. Неколцина специалисти бяха защитили Клей принципно, макар и недотам охотно или поне на мен така ми се струваше. Основната им теза бе, че понякога са нужни месеци, дори години, за да предразположиш дадена жертва да разкрие дълбочината на изстраданото. Дори и полицаите бяха внимавали да не обвиняват Клей пряко, но четейки между редовете, ставаше ясно, че самият той се е чувствал виновен. Скандалът бе набирал сила постепенно и бе ясно, че Клей едва ли би могъл да продължи да работи като практикуващ детски специалист, независимо от изхода на разследването. В различни статии го описваха по следния начин — „блед като смъртник“, „с хлътнали очи“, „изпито лице“, „почти разплакан“. Имаше и негови снимки, правени пред дома му. Изглеждаше извънредно слаб, приведен, на ранен щъркел ми заприлича.

В една от статиите бе цитиран детективът Боби О’Рурк. Знаех, че още е детектив по чин, макар и вече да работеше във „Вътрешни разследвания“. Реших да му се обадя и за късмет го заварих все още на работа. Съгласи се след час да се видим за по една бира в „Гиъри“. Подгоних колата, паркирах на „Комършъл“ и го заварих — вече седеше на маса в ъгъла, ядеше хамбургер и прелистваше фотокопирани материали. Познавахме се от миналото, бяхме се срещали тук и там. Дори му бях помагал в разследването на едно портландско ченге на име Барън, починал преди няколко години „при загадъчни обстоятелства“, което си беше чист евфемизъм, но онова е друга история. Не завиждах на О’Рурк за работата му. Самият факт, че работеше във „Вътрешни разследвания“, означаваше, че е добър полицай и от работата си отбира. За беля това бе занаят, в който колегите му ченгета биха предпочели той да е некадърник.

Видя ме, изтри ръце в салфетка, здрависахме се.

— Ще хапнеш ли нещо? — запита ме веднага.

— Тц. Ще ме водят на вечеря след час-два.

— Аха, някъде на лъскаво ли?

— В дома на Джоел Хармън.

— Охооо! Впечатляваш ме. Значи ще четем за теб в светската хроника, а?

Засмях се, поговорихме за работата му и за годишния доклад на отдела. Скоро щели да го публикуват, та за мен бе интересно как и в какво се дънят днес младите ченгета. Боби рече, че става дума за обичайните обвинения в прилагане на прекомерна сила, да не казваме бруталност, както и оплаквания за употребата на полицейските автомобили. Случаите попадаха в няколко еднотипни категории. И най-вече засягаха млади мъже полицаи, прилагали силови методи най-често при укротяване на сбили се хора. Ченгетата действали само с физическа сила без оръжие и палки, а потърпевшите били предимно бели и под трийсетгодишна възраст. За възрастни граждани и чернокожи дума не ставало, засмя се Боби. Никой не е бил даван под съд, някои полицаи са били отстранявани от служба за не по-дълго от два дни. Като цяло годината не се бе оказала лоша за „Вътрешни разследвания“. А междувременно в портландската полиция се появил нов шеф. Старият бе напуснал миналата година, а градският съвет имал двама кандидати за поста — единият бял и местен, другият чернокож и южняк. При избиране на чернокожия кандидат броят на чернокожите полицаи в града вероятно би се увеличил със сто на сто, но съветниците предпочели местния. Решението не било лошо, човекът бил читав, само че някои местни лидери от малцинствата все още били доста сърдити. А старият полицейски шеф се гласял да става губернатор.

О’Рурк привърши хамбургера и отпи глътка бира. Беше строен, напет мъж, без излишни килограми, така че едва ли редовно ядеше сандвичи, за бира въобще да не говорим.

— Значи, вълнува те Даниъл Клей, а? — подметна Боби.

— Помниш ли го?

— Случая го помня, как ли пък не. А каквото не помня, просто изрових от архивата, преди да дойда тук. С Клей съм се срещал очи в очи само два пъти, преди да изчезне, така че много не мога да ти кажа.

— Кажи ми какво мислиш за него?

— Изглеждаше ми искрено потресен от случилото се. Дори и в шок беше по едно време. За пациентите си говореше като за свои деца, така ги и наричаше — „моите дечица“. И ние започнахме наше си разследване, заедно с местната полиция, щатската полиция, шерифството и социална помощ. Останалото няма начин да не го знаеш: в течение на времето се появиха разни съвпадения и прилики между поредица случаи и някои от тях право при него водеха.

— Ти какво мислиш — това случайно ли е било?

— Нищо не сме открили, дето да доказва обратното. Някои от децата се оказаха извънредно уязвими. Били са малтретирани и преди, повечето бяха в ранни стадии на консултиране и терапия. Оказа се, че още не са били доизяснени първите случаи на сексуално насилие, когато са започнали повторни такива.

— Стигна ли се до арести?

— Не. Намерихме едно момиче на тринайсетина години, скиташе се само из нивите край Скоухигън в три часа след полунощ. Босо, с разкъсани дрехи, с кървящи охлузвания, без бельо. Беше истерично, дърдореше за мъже и птици. Напълно дезориентирано, не помнеше къде е било, от коя посока идва, иначе другите подробности ни съобщи точно: трима мъже с маски са го изнасилвали поред многократно в стая без мебели в някаква къща. Взехме ДНК проби от него, само че от тях нищо не излезе. Чисти се оказаха само две, в база данни съвпадения нямаше. Преди около година опитахме да ревизираме случая, направихме някои проверки и все така нищо. Задънена улица. Кофти работа, би трябвало да стигнем поне донякъде, ама на. Не виждам как.

— Ами децата?

— Не съм се занимавал с тях, не ми е било и работа. Но някои се мярнаха на хоризонта отново и отново. Прецакани малолетни обикновено се превръщат в прецакани възрастни. Скитничество, кражби, дрога, понякога и по-сериозни престъпления. Винаги ми е било мъчно да зърна имената им по нашите бюлетини. Кажи ми обаче какъв шанс имат такива деца след всичко онова, на което са били подложени?

— Ами Клей?

— Той буквално изчезна. Дъщеря му ни се обади, каза, че се безпокои за него, не се бил връщал у дома няколко дни. Намериха колата му край Джакман, това е почти на канадската граница. Решихме отначало, че може да е побягнал от правосъдието, само че такава необходимост реално нямаше. Като изключим срама може би. И никога повече никой не го е виждал, нито чувал.

Облегнах се назад. Почти нищо ново не бях научил. О’Рурк тутакси усети разочарованието ми.

— Съжалявам — въздъхна той. — Зная, че си очаквал някаква следа, ама сам виждаш…

— Аха, просветна ми — пошегувах се кисело.

— Ти какво отношение имаш по случая?

— За дъщеря му работя. Един тип я преследва, пита къде е баща й, твърди, че е жив и се крие някъде. Здравата се е изнервила, че и изплашила. Ти да си чувал за тип на име Мерик?

Бинго! Лицето на О’Рурк светна като фойерверките на националния празник.

— Франк Мерик, а? — усмихна се той. — Ами да. За Франк да ме питаш. Наричат го Фаталния Франк. Той ли преследва сега дъщерята на Клей?

Кимнах.

— Има логика — рече О’Рурк.

Веднага запитах каква логика, защо.

— Защото дъщерята на Мерик е била сред пациентите на Клей, само че и с нея се случи същото. Луси Мерик, така й беше името.

— Същото? Искаш да кажеш, че е изчезнала както и Клей ли?

— При нас дойде информация за нея в този смисъл два дни след Клей. Само че сетне имаше съмнения, изглежда, се беше случило доста преди него. Тя живеела при настойници, а те се оказаха истински зверове. На социалните работници казали, че постоянно бягала, те си изтъркали подметките подир задника й да тичат. За последен път я виждали преди четири-пет дни — нещо, което според нашите момчета подлежеше на съмнение. Тогава беше на 14 години. Не се съмнявам, че е била проблематична, но все пак си беше хлапе. Чувах приказки за обвинения срещу настойниците, даването им под съд, сетне нищо не стана.

— А Мерик къде е бил, докато всичко това се е разигравало?

— Къде другаде освен в затвора. Чакай да ти кажа веднага: Франк Мерик е интересен човек — Боби разхлаби вратовръзката и въздъхна. — Я ми поръчай една бира, а и за себе си нещо. Защото историята е такава — дълга и тежка.

Франк Мерик беше убиец.

Тази дума е толкова девалвирана от прекомерна и неточна употреба, че е просто срамота. Така във вестниците, а и не само там, титулуват например някое израсло в предградията бедняшко хлапе с нож, дето пристъпва човешките норми, като в състояние на афект наръгва в корема свой другар по чашка в някой бар, само защото заглеждал съседното момиче с тясната и къса рокличка. Така наричат и всеки безработен несретник, който ограбва питеен магазин за смешна сума, а в паниката си застрелва работещия за седем долара на час продавач, и то само защото в ръката си държи пистолет и не знае какво да прави с него. Срамота е още и защото множество хора не знаят каква е истинската сила на думата. Използват я вестникари, за да манипулират нечий бизнес и продажби; прилага се в съдебните зали — за да се предизвика определена присъда; в затвора така се създава нечия репутация, така също се осигурява защита от нечии предизвикателства и посегателства.

Само че вложеното в нея често реално не означава нищо, не и в големия общочовешки баланс на нещата. Да убиеш едного не означава, че си истински убиец, поне не е така в света на Франк Мерик.

Да си убиец не означава да отнемеш нечий живот, било случайно или преднамерено. Не е дори и стил на живот, както да речем вегетарианството или нихилизмът. То е нещо, което присъства в клетките и чака сгоден миг да се пробуди, да получи някакво откровение. В този смисъл вие можете да бъдете убиец дори и преди да сте посегнали някому за пръв път. То е част от вашата природа, рано или късно тя ще се отключи. Единственото, което е нужно, е някакъв тип катализатор.

Франк Мерик бе водил живота на нормален човек цели двайсет и пет години и нещо. Вярно, че бе израсъл в едно доста опасно предградие на Филаделфия, като хлапак се движил в бая буйна компания, но постепенно се оправил и хванал по правия път. Станал механик, работил здраво, нямало сенки от миналото да го преследват, стари грехове да го мъчат. Иначе някои източници твърдяха, че си е запазил връзките от детството и бил човек, комуто можеш да разчиташ да ти намери кола за нула време или — наложи ли ти се — да те отърве от такава. И ето, дошъл мигът, когато в него се показало истинското му аз, отключила се тайната страна на природата му, а някои хора заговорили странни неща за мъже, които имали сметки за оправяне с Франк Мерик, за други, които му се изпречвали на пътя… Тези хора в даден миг изчезвали, никой повече не чувал за тях. И тихомълком се понесли различни истории за провеждани телефонни разговори, пътувания до Флорида и Каролините, за еднократно използвани пистолети, сетне разглобени, различните части захвърлени в улични канали и водни басейни.

Само че това си бяха само приказки, а пък и хората какво ли не говорят…

Франк се оженил за едно обикновено момиче и сигурно щял да си бъде с него докрай, ако не бил онзи нещастен случай, който неузнаваемо го променил. Или може би просто го подтикнал да свали лустрото на кротък, затворен човек със сръчни ръце и отлични познания относно автомобилите, за да го превърне в страшна и някак по-възрастна личност.

Мотоциклетист на име Питър Каш го ударил една тиха вечер, когато пресичал улица в предградие на Филаделфия, където живеел. В ръка носел голяма кутия сладолед, купена за съпругата. Вероятно е трябвало да изчака зелената светлина на светофара, ама ха де! — бързал, опасявайки се любимият на жена му десерт да не се разтопи, преди да го е отнесъл у дома. Мотоциклетистът карал без каска, бил пийнал, но не и пиян. И дрогиран бил, но не и в критична степен. Питър си дал сметка и за двете неща, преди да се качи на мотоциклета, оставяйки компанията на пийналите си приятели да гледат порно на бетамаксов видеокасетофон. Дал си, ама очевидно голяма полза нямало.

Сторило му се, че Франк Мерик изскокнал ей така, направо от нищото и му се изпречил на иначе пустата улица; като облак атоми, внезапно застанал на пътя на мощната машина. Ударил го челно, пряко, с огромна сила, натрошавайки кости, отваряйки телесни рани. Самият Каш излетял от мотора си като катапултирал летец и се забил в предния капак на паркирана наблизо кола. Извадил страхотен късмет, отървавайки се само със здраво натъртен таз. Защото при обратното положение — попадение да речем в предното стъкло на автомобила с незащитената глава напред — щял да остане на място завинаги. Паднал безпомощно на тротоара и останал в съзнание, загледан в потрепващото в конвулсии разбито тяло на Мерик, прилично на изхвърлена от водата риба.

Мерик излязъл от болницата след два месеца. Счупените кости заздравели достатъчно, вътрешните му органи — също, при това без трайни увреждания. Прибрал се вкъщи силно променен, с жена си почти не говорел, с приятелите — още по-малко, докато накрая те престанали да му се обаждат. Нощем спял съвсем по малко, в брачното ложе почти не се явявал, обаче не защото имал полови проблеми. Напротив, жена му започнала да се страхува от редките случаи, когато го правел, защото той се нахвърлял върху й със свирепостта на див звяр, сношението й носело силни болки, а не удоволствие. В един момент не издържала и избягала от дома, а след две години подала молба за развод. Мерик подписал всички необходими документи без коментар, без възражения, изглеждал съвсем друг човек, доволен да скъса със стария си начин на живот. Съпругата си сменила името, по-късно се омъжила повторно в Калифорния и никога не казала на новия си мъж истината за онзи, с когото някога споделяла живота си.

А Мерик? Е, някои хора са на мнение, че Каш е бил първата жертва на тотално променения човек, макар че на бял свят доказателства за това никога не се появили. Намерили Каш в леглото му, с няколко смъртоносни прободни рани, обаче Мерик си имал желязно алиби, подкрепено едновременно от няколко души. За тях самите пък по-късно се разчуло, че в замяна на това получили услуги от Мерик. В последвалите години Франк работел по малко на различни места, предимно по Източното крайбрежие. И постепенно се превърнал в дискретно търсен човек за особени услуги: обръщали се към него при нужда да се даде бърз, съдбовен урок някому; изобщо когато необходимостта налагала наемна поръчка. Броят на жертвите постепенно растял, Франк все повече откривал себе си. Защото естественото му предразположение било да убива. Носело му удовлетворение, служело му чудесно.

Междувременно имал и други мераци. Харесвал жените, а една от тях, келнерка в Питсфийлд, Мейн, забременяла от него след прекарана заедно нощ. Прескочила трийсетте, тя вече губела надежда, че може да си намери постоянен приятел или да си има собствено дете. Изобщо и наум не й дошло да прави аборт, а в същото време нямала начин да се свърже с бащата. Така и родила, сама, детето изглеждало напълно нормално. Минало време, Мерик отново минал през Мейн, хрумнало му да потърси онази келнерка, харесвала му в леглото. Когато застанал на вратата й, тя се стреснала, уплашена как ли ще реагира на новината, че е станал баща. Той обаче приел бебето с усмивка, взел го в ръце, запитал за името. „Луси се казва, на майка ми съм я кръстила“ — рекла му жената. А той се засмял още по-широко, рекъл, че името е чудесно, оставил пари в люлката. И от този миг нататък пари никога не липсвали — редовно пристигали било със запис, било носени лично от Мерик. Майката на детето усещала, че този човек не е обикновен, в него се таи нещо необичайно страшно, нещо злокобно и опасно, дето е по-добре на бял свят да не излиза. Затова избягвала да разпитва за каквото и да е, а в същото време се радвала на неподправената обич, бликаща в него по отношение на дъщерята, макар че той за дълго при тях двете никога не се задържал. Детето растяло, превърнало се в момиченце, нормално било във всяко едно отношение, само дето понякога го спохождали нощни страхове — сънувало, будело се разплакано. За беля тези кошмари постепенно започнали да се промъкват и в будно състояние, детето се изнервило и разстроило. Растяло трудно, започнало да не се поддава на контрол, понякога изглеждало психически разстроено. Наранявало се само, посягало да нарани и други деца. Един ден майката внезапно починала от масивна белодробна емболия, случило се, докато плувала в морето. За беля то изхвърлило трупа й някъде надалеч, намерили го двама рибари с няколко дни закъснение, още дни изтекли, докато го идентифицират, защото бил наяден от морските обитатели. Междувременно детето го прибрали социалните служби. Минало известно време, сетне се случило да го изпратят при доктор Даниъл Клей за преглед и консултации във връзка с извънредната му агресивност и склонността към самонараняване. Изглеждало, че лекарят има известни успехи в терапията, обаче по-късно и той, и детето изчезнали безследно.

В същото време бащата бил в затвора вече четири години. Обичайният му късмет изневерил, когато го арестували и съдили по няколко обвинения: поискали му пет години за опасно поведение и притежание на опасно оръжие, още пет — за престъпна заплаха за живота и употреба на опасно оръжие, и още десет — за физическо насилие с утежняващи вината обстоятелства, като съдът постановил и трите наказания да бъдат излежани едно подир друго и без прекъсване. Това станало, когато една от поредните му жертви случайно успяла да му избяга току под носа в мига, когато Мерик посягал към нея с нож, само за да попадне отвън на минаваща патрулна кола. По чудо успял да избегне още по-тежко наказание от четирийсет години затвор, дори имало и опасност за доживотна присъда, само че прокурорът не успял да докаже предумишленост в деянието, а тогава отпаднали и някои от исканите наказания. Мерик извадил късмет и с това, че до този момент срещу него не е имало обвинение за престъпление срещу личността с употреба на смъртоносна сила и оръжие. А някъде към края на излежаните четири години изчезнала и дъщеря му. През цялото време не бил в обикновени затвори. Според О’Рурк част от наказанието изтърпял в заведение с особено тежък режим, всъщност в мейнския „Супермакс“ и там едва ли се е чувствал добре.

Междувременно го дали под съд и във Вирджиния за убийството на счетоводител на име Бартън Ридик, застрелян през 1993 г. с куршум 44-ти калибър магнум в главата. Обвинението се базирало на правени от ФБР сравнителни балистични анализи на същия куршум и откритите в багажника на колата му патрони. В същото време никой не могъл да докаже физическото присъствие на Мерик на местопрестъплението във Вирджиния или пък да го свърже по някакъв начин с покойния Ридик. Единствено куршумът, минал през черепа на жертвата и отнесъл със себе си частичка кост и мозък, бил идентичен с онези другите — намерените в багажника на колата му. Така или иначе над главата му надвиснали буреносни облаци. Имало реална опасност да изкара остатъка от живота си в затвора, че дори и смъртно наказание да отнесе. Защитата му обаче поела адвокатска фирма, чиито представители отдавна твърдели, че въпросните сравнителни анализи на ФБР не са на необходимото ниво и в много случаи са водили до несправедливи присъди. Обвинението изгубило друга част от тежестта си още и поради новопоявил се факт — използваният в убийството на Ридик пистолет бил отново използван за друго убийство — този път на адвокат в Батън Руж, по време когато Мерик е бил вече задържан. Макар и неохотно щатският прокурор на Вирджиния се отказал от обвинението, а малко по-късно ФБР заявило, че изважда от процедурните си методи въпросния сравнителен балистичен тест. Ето така нещата се завъртели в полза на Мерик и през следващия октомври той излязъл на свобода.

При дадените обстоятелства можело вече да го смятат за свободен човек, защото напълно излежал присъдата в Мейн. Някои от обвинителите залагали много на убийството във Вирджиния, разчитайки на извънредно тежка присъда и евентуалното оставане на Мерик завинаги зад решетките, но очевидно съдбата решила другояче.

— И ето ти го сега тук, след около десетка пандиз — завърши разказа си О’Рурк.

— При това издирва лекаря, лекувал дъщеря му — добавих аз.

— Прилича ми на човек, който идва да потърси сметка — допълни той. — Ти какво ще правиш?

Измъкнах портфейла от джоба, извадих пари да платя сметката.

— Ще се опитам да уредя да го задържат.

— А Ребека Клей ще предяви ли оплаквания?

— Ще говоря с нея за това. Но дори и да не го направи, може би заплахата от завръщане в затвора ще се окаже достатъчна за Мерик да я остави на мира. Той просто никога няма да посмее да извърши нещо, което отново ще го отведе на топло. При това кой знае — ченгетата може би пак ще намерят нещо в багажника му?

— Той досега заплашвал ли я е?

— Устно, само че доста завоалирано. Макар че пък счупи кухненския й прозорец и като нищо е в състояние да направи и по-голяма беля.

— Забелязал ли си да носи оръжие?

— Не.

— Франк е от онези хора, дето без пистолет се имат за голи.

— Когато говорихме, на два пъти ми каза, че не е въоръжен.

— И ти му повярва?

— Просто го смятам за достатъчно хитър, че да не се накисва сам. Знае, че е излежавал присъди затворник със съответната репутация, познава закона, разбира колко зле ще бъде отново да намерят в него оръжие. При това вече предостатъчно чуждо внимание е привлякъл към себе си. Какво би могъл да направи за дъщеря си, ако отново се озове в пандиза?

— Е, логиката ти е добра, само че с човек като Франк никога не можеш да бъдеш сигурен. Госпожица Клей още ли живее в града?

— В Южен Портланд.

— Ако искаш, мога да позавъртя някой и друг телефон.

— Благодаря ти, и най-малкото нещо може да ми е от полза. Няма да е лошо да имаме подръка заповед за временно задържане, когато ченгетата попаднат на Мерик.

О'Рурк рече, че това изобщо не е проблем. Благодарих отново и изведнъж се досетих за Джим Пул. Съвсем бях забравил за този човек. Запитах Боби.

— Нещо си спомням за него, само че смътно. Той беше аматьор. Завършил колеж задочно, самообявил се за частен детектив. Май и трева попушваше. Колегите в Бостън смятаха, че около изчезването му може да има и някаква нарковръзка. Струва ми се, че дори така им е било и по-изгодно — да приключат случая.

— В момента на изчезването си е работил за Ребека Клей — казах аз.

— Виж, това не го помня. Не е бил мой случай. Звучи ми като фатална жена твоята работодателка, а? Който се завърти около нея и току като с магия изчезне. Нещастие носи. Сигурно и самата тя е нещастна.

— Не мога да си представя щастливи хора да привличат вниманието на човек като Франк Мерик — отвърнах.

— Е, стане ли така, значи няма да бъдат щастливи за дълго — засмя се Боби. — Ще ми е интересно да присъствам, когато го задържат. Цялата му документация е минавала през нас, но досега лично не съм го виждал.

Помести бирената чаша, от нея по дървената маса останаха мокри следи. О'Рурк протегна пръст, разтри кондензираната влага, замисли се.

— За какво мислиш? — запитах го аз.

— За клиентката ти. Кофти работа, още по-лошо е, че и тя сама вижда себе си в рискова ситуация.

— Защо?

— Не обичам верижно комплицираните неща. Някои от пациентите на Клей са били малтретирани. Дъщерята на Мерик е била негова пациентка.

— Следователно и тя е сред малтретираните. Това е силогизъм, Боби. Не е задължително да е било така. Възможно, но не и задължително.

— А Клей изчезва, сетне и тя също.

— И никой от насилниците не е разкрит.

О’Рурк сви рамене.

— Друго нещо искам да ти кажа: човек като Мерик ходи насам-натам, задава въпроси относно стари престъпления… Виж сега, това би могло да разтревожи някои хора, при това съвсем сериозно.

— Като например извършителите на самите стари престъпления, а?

— Точно така. Затова не го забравяй. Току-виж полезно се оказало. Никога не знаеш кой може изведнъж да се обиди, ядоса и без да иска, да се издаде.

— Проблемът е, че Мерик не е куче на верижка, та под око да го държиш. Той е неконтролируем. Трима мои хора съм сложил да охраняват Клей, ей така стоят нещата. Приоритет номер едно е да я опазя.

О’Рурк се изправи.

— Добре, ти поговори с нея. Обясни й какво възнамеряваш да направиш. Сетне ще го приберем и ще видим как ще се получи.

Отново си стиснахме ръцете, благодарих му за помощта.

— Само не се превъзнасяй — рече ми той. — Помагам ти заради децата. И моля да ме извиниш за откровеността, ама ако нещата се издънят и вземе някой пожар да лумне, първо теб ще потърся. И ако ти си драснал клечката, лично ще те арестувам.

Беше ми вече време да потеглям към дома на Джоел Хармън. По пътя позвъних на Ребека, за да й предам най-важното от разговора с О’Рурк за Мерик, както и плановете си за следващия ден. Стори ми се поне малко успокоена в сравнение с предходния ни разговор, но все така настроена да приключваме с решението на проблема колкото е възможно по-скоро, респективно да се разделяме.

— Ще устроим среща и ще уведомим ченгетата да дойдат и да го приберат — казах й аз. — Законът за защита от тормоз в нашия щат е доволно ясен: в случай на три или повече поредни заплахи, съответно сблъсък с участието на едно и също лице, полицията е длъжна да действа. Смятам, че разбиването на прозореца ще попадне в категорията на личното тероризиране. Освен това го засякох, че ви следи онзи ден на площада „Лонгфелоу“, значи ще се оплачем и от незаконно проследяване, респективно издебване. Всяко едно от тези деяния би трябвало да попада под действието на закона.

— Това означава ли, че ще трябва да се явявам в съда? — веднага запита тя.

— Нещата стоят малко по-иначе, още утре рано сутринта ще трябва да опишете фактите в официално изложение — посъветвах я аз. — Този документ трябва да бъде направен, преди жалбата да бъде регистрирана официално в съда. Тогава заедно двамата ще отидем в Окръжния съд, ще подадем жалбата и ще настояваме да ви издадат временна заповед за спешна протекция, тоест официална охрана. Вече съм разговарял с един човек по въпроса и вярвам, че до утре вечерта всичко ще бъде уредено.

Продиктувах й името и телефона на О’Рурк и добавих:

— Компетентните органи ще насрочат дата и час за изслушване на случая на съдебно заседание, сетне на Мерик трябва да му бъдат връчени призовката и копие от жалбата. Аз имам правата да направя това, но ако предпочитате, ще помолим шерифската служба да го извърши. Ако след връчването им Мерик отново дойде при вас, това вече е престъпление от категория Д, за което се полага наказание до една година затвор и максимална глоба от 1000 долара. А съберат ли му се три присъди, ще го заплашва вече общо петгодишен затвор.

— И това не ми се струва достатъчно — възрази Ребека. — Не може ли незабавно да го приберат?

— Хм, нещата са доста деликатни — отвърнах. — Той е прекрачил нормалните норми на поведение, а в същото време недотам, че да му лепнат затвор. Важното е друго, в него съм убеден. Той не желае и не може да си позволи да рискува отново да се върне в затвора. Вярно, че е опасен човек, но в същото време години наред е размишлявал за възможността да се събере с дъщеря си. А погледнато обективно, психологически фактите стоят така: той се е издънил като баща и затова сега търси обект, върху когото да хвърли вината за случилото се. Струва ми се, че в това отношение е решил да започне с баща ви, защото е чувал слуховете и си представя, че нещо подобно може да се е случило и с неговата дъщеря, докато е била на терапия при него.

— А понеже баща ми го няма, решил да се захване с мен — въздъхна тя. — Добре тогава. Аз ще трябва ли да присъствам на ареста?

— Не. Но полицията непременно ще пожелае да говори с вас по-късно. Няма защо да се безпокоите — Джаки Гарнър ще се върти около вас през цялото време. За всеки случай.

— Какво трябва да разбирам под всеки случай? Евентуално ако нещата не се развият така, както сте ги замислили ли?

— Просто за всеки случай — натъртих аз, защото не желаех да се обвързвам с всякакви обещания.

Чувствах, че не съм си свършил работата идеално, но пък не виждах какво повече бих могъл да направя. Вярно, с помощта на Джаки и на братята Фулси можех да организирам пребиването на Мерик до смърт. Но това означаваше да сляза на неговото равнище. А сега, след разговора с О’Рурк, налице бе още един фактор, който ме възпираше от използването на физическа сила против Франк Мерик.

Колкото и да ви се вижда странно, изпитвах симпатия към него. Дори го съжалявах.

11

По-късно същата вечер били проведени няколко телефонни разговора. Може би Мерик така е искал още от началото. Сигурно по същата причина така очевидно бе натрапвал присъствието си около къщата на Ребека Клей, затова бе оставил кръвта си по кухненския прозорец, затова ме бе насочил към Джери Лежер. И други инциденти е имало, само че тогава все още не съм знаел за тях. Предната нощ някой бе закачил четири умъртвени, нанизани на връв врани пред офисите на Елуин Старк, бившия адвокат на Клей. Някъде по-късно същата нощ някой бе влизал с взлом в „Мидлейк Сентър“. На пръв поглед нищо не липсвало, само че видимо същият някой бе ровил из наличната документация и сигурно много време щеше да е нужно да се провери дали нещо е било изнесено или копирано. Най-интересен бил инцидентът с доктор Кошър, лекаря на Клей. Отивал на бридж турнир човекът, а някакъв червен форд внезапно го притиснал отстрани и му запушил пътя. Човекът на волана, отговарящ на описанието на Мерик, свалил прозореца и запитал негодуващия лекар дали обича птици и дали случайно не знае, че покойният му пациент и приятел доктор Даниъл Клей е имал интимни отношения с педофили и извратени хора.

За Мерик не е било важно дали тези мъже имат нещо реално общо с дъщеря му или не. Просто е искал да създаде атмосфера на страх и съмнения. Целта му е била да надникне тук и там в нечий живот, да посее слухове и полуистини, давайки си сметка, че в неголям град като Портланд случилото се бързо ще се разчуе. Ще тръгнат приказки, а мъжете, по чиито следи бе тръгнал, ще се стреснат и може би ще се разбръмчат като пчели в застрашен от видима опасност кошер. Мерик е смятал, че е в състояние да контролира нещата или пък да се справи с каквато и пречкала му застане на пътя. Грешеше обаче. Някой го манипулираше, дърпаше му конците, за съжаление също както разиграваше и мен самия. Всъщност никой не владееше положението, дори и загадъчният клиент на Елдрич не би могъл да го удържи точно в онзи момент.

А смъртта тропаше на вратата: идваше да прибере някои хора.

Джоел Хармън живееше в голям дом край „Бейшоур Драйв“ във Фолмът, имаше си собствен пристан и прекрасна бяла яхта, закотвена там. Навремето наричали Портланд Фолмът, от Фолмаут идвало, още някъде през седемнайсети век, когато Сен Гастен, баск по произход, повел местните в поредица набези срещу английските колонии. Сблъсъците завършили с неколкократно опожаряване на града и така продължило чак до края на осемнайсети век, когато най-накрая той получил самостоятелност. Днес същото име носи една от най-старите му части, където живеят реално заможни хора и фактически там е центърът на частното корабоплаване. Там се намира и Портландският яхтклуб, един от най-старите в страната. Разположен е на Фолмът Форсайд, на завет от ветровете зад дългия и тесен остров Клапборд. На острова се намират два частни имота с имения и домове, строени още през деветнайсети век, когато железопътният магнат Хенри Хюстън пожелал да си има летен котидж на същото място, а той на практика се оказал постройка на площ 10 000 кв. фута. Така г-н Хюстън дал скромния си принос за обезсмислянето на думичката „котидж“ по тези части на света.

Домът на Хармън се извисяваше на висок нос, а зелената морава пред него плавно се спускаше към водата. Издадената в морето ивица бе защитена с висока ограда, зад която наред със зелената площ се простираше чудесна градина с множество прекрасно поддържани розови и други лехи. Джун бе споменала, че Хармън е фанатик на тема рози, ужасно много се увличал по отглеждане, кръстосване на разните видове, огромни грижи полагал за почвения и посевния материал. Почвата в градината била обогатена с внесена отвън земя, специален градинар я наблюдавал постоянно, за да задоволява господарските мании в това отношение. Според някои слухове Хармън притежавал уникални сортове, дето ги няма никъде другаде, обаче за разлика от други колекционери не обичал да споделя откритията си. Розите си били само негови, единствено за лично удоволствие и наслада.

Вечерта бе необичайно мека, особен природен трик на сезона, често подвеждащ незапознатия с тукашното време посетител. Стояхме с Джун в градината с другите гости, отпивахме от чашите, аз пък тайничко оглеждах терена — къщата, яхтата, розите и съпругата на домакина. Тя ни посрещна на пристигане, мъжът й беше зает някъде другаде. Изглеждаше някъде на около шейсетина години, значи почти колкото и съпруга си, част от кичурите на сивата й коса професионално изрусени. Отблизо кожата й изглеждаше като изляна по поръчка пластмаса. Изглежда й бе трудно да движи лицето си, но пластикът хирург бе предвидил този проблем и бе извил устните в постоянна полуусмивка. Накара ме да се замисля по въпроса — излизаше, че дори и най-мрачната новина да й кажеш, тя пак ще се усмихва, сякаш говориш нещо забавно. И все пак забелязваха се остатъци от някогашната й красота, макар че общата картина се влошаваше още повече поради козметичните й опити да акцентира на тях. Очите лъщяха мътно, със стъклен блясък, а уменията й в областта на светския разговор биха представили дори някой ученик в афоризматичната светлина на един Оскар Уайлд.

В това отношение съпругът бе абсолютен антипод, просто пример за съвършения домакин. Беше облечен в син вълнен блейзър и сиви панталони, ужким непретенциозно и ежедневно, но скъпата маркова дреха си личи и отдалеч. Носеше и червено шалче на врата, придавайки внимателно култивирана ексцентричност на общия си вид.

Докато се здрависваше и усмихнато обменяше клюки с гостите, по петите му непрестанно вървеше красиво момиче с азиатски черти. Беше високо, кръшно, със стройна фигура в прилепнала по тялото рокля, дето караше мъжете да преглъщат и извръщат подире му глави, зяпайки противно на доброто възпитание и собствената им воля. Според Джун беше най-новото му гадже, официално секретарка или персонална асистентка, както днес им викат някои хора. Бях ги чувал приказките за него: Хармън си налитал по младото, хване си някоя зашеметена от богатството му девойка, само за да я захвърли след появата на поредното красиво момиче.

— Не личи жена му да има нещо против присъствието й тук — коментирах аз. — Ама като си помисли човек, вероятно тя си има по-други грижи, като например в колко часа да си вземе поредното лекарство.

Госпожа Хармън се оглеждаше с празен поглед, очите й минаваха по гостите на редовни интервали и никога не се задържаха където и да е. Заприлича ми на механичния обход на лъчите на морски фар, пълзящ по водната повърхност в същия програмиран ритъм. Така беше и когато се здрависахме при пристигането ни на входа — никакъв очен контакт, погледът и се плъзна по нас за частица от секундата, само ръката й почувствах за миг, все едно някой ми подаде студена мъртва птичка.

— Бедната Лори — обади се Джун, — съжалявам я. Тя е от онези богати жени, предопределени от съдбата да се омъжват в своята социална група. За някой още по-богат и могъщ мъж, за да му раждат деца. Иначе вътрешен живот при нея изобщо не съществува или поне аз никога не съм била в състояние да доловя нещо подобно. Децата й отдавна са отраснали, имат свои интереси, движат се по други житейски пътища, а тя се чуди с какво да си запълва дните. Беше много красива навремето, но красотата бе единственото, което имаше. Участва в десетки благотворителни бордове, където харчи парите на съпруга си, а той няма нищо против, поне не и докато тя не се бърка в неговия си начин на живот.

Доста неща бях чувал за Хармън. Самолюбив, свикнал да си угажда във всичко човек, с предостатъчно пари да преследва и задоволява множеството си мераци, а апетитите му растат с всяка поредна хапка, още повече с напредването на възрастта. Произхождаше от старо семейство със солидни политически връзки, баща му бил навремето съветник на Демократическата партия. За беля поредица провали и сенчести ходове някъде по множеството семейни бизнеси бяха придали леко скандален привкус на престижното родово име. И това пречеше на Джоел да се добере до самия връх, за да участва в най-големите игри наред с най-едрите хищници. Самият той бе се движил най-активно в политическия живот преди време, като млад помагал на президентската кампания на Ед Мъски през 1971 г., дори благодарение на бащините връзки участвал в делегацията, с която Мъски посети Москва тогава. Докато не се бе изяснило, че Мъски не само няма да бъде номиниран, а може би е много по-добре, че Макгъвърн ще го измести на партийните предизборни събрания през 1972 г. Мъски беше неподходящ в множество отношения — не можеше да контролира нервите си, избухваше, ругаеше помощници и журналисти, при това за свое нещастие често го правеше на публични места. Дори и да бе спечелил номинацията, пак нямаше да мине много време и това да стане ясно и на широкия електорат. Затова Джоел Хармън с благословията на семейството бе зарязал Мъски точно навреме, а с това го бе напуснал и политическият идеализъм, колкото и в малки количества да го бе имал. Сетне се бе захванал да увеличава семейното състояние и да се опитва да изчисти бащините грешки, макар че това — последното — се бе оказало бая трудно.

Иначе според Джун Хармън бе доста по-сложна човешка натура, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щедро участваше в благотворителни дела, и то не само публично — тоест комерсиално и за престиж, а много често и дискретно, частно. Според американските стандарти възгледите му по общественото благосъстояние и социалното осигуряване го поставяха почти в категорията на социалистите. И макар и дискретен, гласът му бе достатъчно силен, че да го чуват щатски губернатори и представители на различни институции. Освен това често се палеше на тема добруването на града и според разни слухове децата му се тревожели от лекотата, с която пилее парите си — тоест бъдещото им наследство — по благотворителни мероприятия. И както бе казал по този случай един зевзек, социалната съвест на наследниците съвсем не била развита на бащиното ниво.

Аз исках да си запазя главата бистра, затова продължавах да лижа чашата с портокалов сок, докато повечето гости се наливаха с шампанско. Оглеждах се за познати, установих, че разпознавам неколцина от поканените тук. Сред тях бе писател на име Джон Лий Джейкъбс, който пописваше романи на тема рибари и зова на морето. Джейкъбс си бе пуснал голяма червена брада и се обличаше както героите си, макар че бе от семейство на счетоводители в Кеймбридж, Масачузетс, и местните го майтапеха, че морската болест го люшвала дори и в локва да стъпи. Другото познато лице бе доктор Байрън Ръсъл, млад психоаналитик, дето от време на време говореше по общественото радио на Мейн, появяваше се и на тукашните телевизионни канали. Всъщност викаха го, когато бе нужна зряла, сериозна мисъл по въпроси на менталното здраве. Чест му правеше, че през устата му говореше гласът на разума за разлика от разни набедени психоложки с фалшиво патетични гласчета и Бог знае откъде и как получени научни титли. Имаше една, проповядваше разни щуротии, обърнете ли им малко повече внимание, току-виж ви се сторило, че депресията и самоубийството са атрактивни алтернативи на това да я слушате. С известно удивление констатирах, че и Елуин Старк е тук, същият адвокат, дето не пожела да разговаря с мен като хората в началото на седмицата. Поиска ми се да му кажа за разговора с Елдрич, който избълва множество думи, без фактически да ми съобщи нещо повече от доловеното за единица време в разговора със самия Старк. Само че веднага пролича: адвокатът и сега нямаше особено желание да разговаря с мен, да не говорим, че хич не се зарадва, дето ме вижда. Все пак събра сили и успя да бъде и учтив повече от една-две минути, дори съумя да поднесе нещо като извинение за по-раншната си грубост. В ръка държеше чаша с шампанско, но пък здраво намирисваше на уиски. Ясно, че бе започнал доста преди тукашното гости.

— Онзи ден — когато се обаждахте — ми беше дяволски тежък — рече той — Така че не бе най-подходящото време за разговори.

— Аз все по неподходящо време се обаждам, такъв съм си по природа — отвърнах. — А пък човек трябва да се съобразява, нали?

— Сам не знаете колко сте прав — поклати глава Старк. — Още ли душите около случая Клей?

Рекох, че да, все още душа. Той направи гримаса, сякаш някой му поднесе да помирише развалена риба. Именно тогава ми съобщи и за мъртвите врани.

— Подплашиха секретарката ми до полуда — въздъхна Старк. — Беше сигурна, че е дело на сатанисти.

— А вие какво мислите?

— Е, стресна ме, защото ще си призная, че най-лошото, случвало ми се досега, беше забит голф стик в предното стъкло на новия ми лексус.

— Да имате идея кой може да го е направил?

— Мога да се досетя вие какво мислите, нали? Че е същият тип, дето тормози Ребека. Знаех си аз още в мига, когато ви чух гласа — лош късмет носите вие — изтърси той, сепна се и се опита да замаже грубостта с фалшив смях.

Ясно бе обаче, че го е казал напълно сериозно.

— А защо ще тормози и вас?

— Защото е отчаян негодник, а моето име фигурира навсякъде по свързаната с Даниъл Клей документация. Само че аз бях дотук. С легализирането на завещанието се занимава друг адвокат.

— Страхувате ли се?

— Не, в никакъв случай. Стара лисица съм аз, с най-големите акули вземане-даване съм си имал и ето ме на — жив съм си. При това закъсам ли наистина, има хора, на които мога да се обадя за помощ. Ребека обаче такива ресурси няма. Тя се обръща към хора като вас, при това може да разчита на помощта ви само докато има пари да плаща. Затова по-добре зарежете тази работа, Паркър. Само влошавате ситуацията, като ровите из старите бакии и мътите водата.

— Значи вас истината не ви интересува?

— Мен ли? Аз съм адвокат — рече той. — Какво общо има истината тук? С каквото и да било? Работата ми е да защищавам интересите на клиентите. А истината понякога само пречи.

— Аха, доста, хм, прагматичен подход.

— Аз съм реалист. С наказателни дела не се занимавам, но да речем, че поема защитата ви по обвинение в убийство, а вие твърдите, че сте невинен. Какво ще очаквате от мен? Да кажа на съдията, че в крайна сметка смятам, че вие сте убиецът, защото това е истината ли? Ама така не става. Хайде да говорим сериозно. Законът от истина нужда няма, трябва му само някакво нейно подобие. Повечето случаи просто се оправят с помощта на версия, приемлива и за двете страни. Сделка се нарича, дори и в правото. Искате ли да ви кажа коя е единствената истина там? Че всеки лъже. Това е истината. Обърнете се към църквата, там може и да ви я осветят.

— А да имате клиент, чиито интереси защитавате в контекста на случая Даниъл Клей?

Старк ми се закани с пръст. Мразя го този жест, както не търпя да ми говорят поучително, обръщайки се към мен на фамилно име.

— Ама и вие сте един — въздъхна той. — Даниъл ми беше клиент. След това и дъщеря му също, макар и за кратко време. Сега Даниъл е мъртъв. Свършена работа, минало време, мир на праха му. Оставете го на мира, където и да е сега.

Извърна се и ни остави, закрачи към писателя Джейкъбс и се заговори с него. Джун ме изгледа, закани ми се с пръст в имитация на адвоката Старк.

— Прав е — рече тя. — Ти наистина си голяма работа. Има ли случай с някой да си водил завършващ любезно приятелски разговор?

— Само с теб — натъртих аз.

— Това е защото не внимавам в казаното.

— Сигурно е така — съгласих се аз, а в същия миг един прислужник удари гонга, призовавайки гостите да влязат в залата за вечеря.

Изглежда, броят на присъстващите не надхвърляше дванайсетина, включително Хармън и съпругата му. Сред гостите бяха още известна с колажите си художничка, за която дори и Джун не бе чувала, и трима банкери — приятели на Хармън от доброто старо време. По пътя към столовата Хармън се приближи до нас, за да проведе полагаемия се светски разговор за пръв път тази вечер, като първо се извини, че толкова е закъснял.

— Е, Джун, тъкмо вече се бях отчаял, че отдавна не си идвала на скромните ни вечери. Разтревожих се, знаеш — да не би с нещо да съм те обидил?

Джун махна с ръка и се усмихна.

— Хайде сега, познавам те достатъчно добре да се обиждам от каквото и да е, като изключим спорадичното ти отсъствие на добър вкус — пошегува се тя.

Сетне се отдръпна леко встрани, за да може домакинът да се ръкува с мен. Страхотно го владееше този номер Хармън, направо в изкуство го беше превърнал, вероятно и уроци би могъл да преподава. Времетраене на ръкостискането, с каква сила да поемеш ръката на госта, колко широка да бъде усмивката ти.

— О, г-н Паркър, много сме чували за вас. Вие наистина водите интересен живот.

— Но пък не така продуктивен, както вашия — отвърнах аз. — Прекрасна къща имате, великолепна колекция.

Говорех за отрупаните с картини стени. Невероятно разнообразие на изкуство се намираше тук, а пък и разположението на всяка една от тях говореше за внимателно обмисляне кое къде да отиде. Маслени бои и графика се допълваха като ехо една на друга чудесно, в отделни случаи си контрастираха, сякаш в предизвикателство към естетичния усет на гостенина ценител. Вдясно от нас висеше красива, макар и леко злокобна картина — голо тяло, млада жена на легло, а отсреща й доста по-вехто маслено платно с умиращ старец, проснат на подобно легло, в последните мигове от живота му загрижено над него са се надвесили лекар и близки, отзад стоят приятели. И едните, и другите са с различни изражения — разкъсваща печал, съжаление, откровена алчност. Сред тя е и млада жена, чието лице удивително наподобява това на голото тяло отсреща. Сходни легла, приличащи си жени, видимо разделени от векове, но част от един и същи контекст поради настоящата близост на образите.

Лицето на Хармън грейна одобрително.

— О, щом ви харесва, с удоволствие ще ви разведа из дома след вечеря, ще ви покажа още интересни неща. Едно от преимуществата на еклектичния вкус, каквото и да е мнението на Джун относно спорадичните му насоки, присъствия или отсъствия, е, че винаги е налице нещо, което да задоволи всекиго, в своите рамки, разбира се. Много ще ми е любопитно какво точно би привлякло вниманието ви, г-н Паркър. Наистина много ще ми е интересно. Сега, ако обичате, заповядайте, на път сме да сервираме вечерята.

Насядахме около голямата маса. Мястото ми се оказа между гаджето на Хармън, чието име бе Ниоко, и художничката колажистка. Последната бе руса, тук-таме с вплетени зеленикави кичури, със стройно, възслабо, но жилаво тяло. Привлекателна бе по особен начин, събуждащ безпокойство, напомнящ за потисната истерия. Сигурно защото ми заприлича на едно от онези момичета, често готови да си резнат вените на китките, при това не само своите. Каза ми, че името й е Съмър.

— Съмър — повторих аз. — Като Лято? Наистина ли?

Тя се смръщи. Ех, Паркър. Още не бях седнал и някой бе вече засегнат.

— То е истинската ми природа — обясни тя. — Името, което ми дадоха по рождение, бе просто натрапник. Смених го, за да дам израз на истинската си идентичност. Всъщност освободих я, за да се заема с изкуството.

— Аха — измучах аз, какво друго да направя.

Ниоко бе много повече във връзка с обективната реалност. Информира ме, че завършвала история на изкуството, току-що се завърнала след двегодишна работа в Австралия. Запитах я откога познава Хармън, оказа се достатъчно чувствителна, за да се изчерви леко.

— Запознахме се на изложба, по-скоро на откриването на нова галерия преди няколко месеца — отвърна тя. — И отлично разбирам какво си мислите.

— Така ли?

— Е, добре де. Поне се досещам какво бих си помислила на ваше място.

— Искате да кажете, ако аз се виждам с г-н Хармън ли? О, но той не е моят тип мъж.

Тя се изкикоти.

— Отлично разбирате какво искам да кажа. Естествено, че е доста по-възрастен от мен. При това е женен или поне така изглежда. Богат е, а пък моят автомобил е на старо и струва по-малко, отколкото например брендито, с което тази вечер Джоел ще почерпи гостите тук. Обаче го харесвам: забавен е, има добър вкус и си е поживял. А хората да си мислят каквото си искат.

— Дори и съпругата му ли?

— Вие нещата си ги казвате право, куме, та в очите, така ли?

— Ами защо не, нали до вас съм седнал. И ако жена му след второто питие вземе да хвърля ножове и чаши насам, поне да съм сигурен, че се цели във вас, а не в мен.

— На нея изобщо не й пука какво прави Джоел. Не зная дали изобщо забелязва такива неща.

Сякаш чула думите ни, Лори Хармън се загледа в нас и дори съумя да разшири усмивката си поне с още половин милиметър. Съпругът, седнал на челото на масата, замислено потупа лявата й ръка, все едно куче гали. И за миг ми се стори, че сивотата в очите й изчезна, показа се нещо съвършено ясно, проблесна досущ като обектива на фотоапарат в секундата на снимката. Погледът й се плъзна по Ниоко, сетне усмивката се върна в старото замръзнало състояние, а очите й минаха върху следващия гостенин вдясно. Стори ми се, че Ниоко не забеляза мимолетната промяна, в същия момент говореше със Съмър. Но не съм убеден, че щеше да забележи неуловимата промяна, дори и да бе внимавала.

Хармън кимна към келнерите, които стояха в полукръг около нас като истукани, и на масата изведнъж се появиха блюда, сякаш велик чародей направи магия. Забелязах, че на края на масата имаше две незаети места.

— Май че чакаме още някой, а, Джоел? — обади се Джейкъбс.

Беше от онези хора, за които важи поговорката пусни кучето под масата, то направо на нея се качва. Дадеш ли му думата за малко, току-виж задекламирал безкрайно за визиите си на прозрял бъдещето мъдрец, за връзката си с природата и величието на обикновения човек. Освен това видимо бе преценил присъстващата аудитория и решил, че сред нея няма конкуренция. В същото време не би желал допълнително да се появи някаква непозната величина и да го надговори. Брадата му потръпна, сякаш в нея имаше нещо живо, дето променя позата си, отвори уста да каже още някоя мъдрост, но в същия миг му сервираха патица в глинен съд и той се зае да плюска.

Хармън извърна глава към празните места, погледът му се задържа върху тях, сякаш за пръв път ги вижда.

— За децата са — рече той бавно. — Надявахме се да ни уважат, само че знаете как е с деца. В яхтклуба има купон. И без да приемате думите ми като обидни, вероятно са решили, че там ще има повече възможности за забавление и лудории, отколкото с родителите и техните гости. Сега, моля ви, заповядайте.

За Джейкъбс поканата бе закъсняла, той бе вече преполовил блюдото. За негова чест се запъна, леко се изчерви, сетне сви рамене и продължи да унищожава патешкото. Храната бе превъзходна, въпреки че аз лично по изпълнения тип гюведже особено не си падам. Патешкото бе едно от предястията, основното блюдо бе еленско, гарнирано с хвойна. Имаше и шоколадов мус с лимон за десерт, кафе с изящни сладкиши. Виното бе „Дюар Милон“ реколта 1998 г., което Хармън описа като „достатъчно зряло“ за качествата на Лафит-Ротшилдовите продукти. Джейкъбс слушаше и мъдро кимаше, сякаш разбира за какво говори Хармън. Аз лижех чашката, колкото да не бъда неучтив. Така или иначе за моя вкус си бе доволно силно.

Разговорът прескочи на местна политика, оттам на изкуството, неизбежно стигна и до литературата, и то главно благодарение на интервенциите на Джейкъбс, който напери пера и целият настръхна от величие, очаквайки въпросите на присъстващите за поредния му magnum opus. Никой обаче не се напъна да му отприщи устата, накрая домакинът го направи, и то не от реален интерес, колкото от чувство на дълг. Съдейки по пространното слово, което последва, на Джейкъбс все още не му бе омръзнало да митологизира малкия човек, макар и да не стана ясно дали е стигнал до откровението да го разбира или харесва.

— Този човек е най-съвършеният досадник — прошепна ми Джун, докато разчистваха масата, а гостите минаваха в съседния салон, обзаведен с разкошни и удобни канапета и столове.

— О, веднъж ми дадоха негова книга — отвърнах аз.

— Е, и? Прочете ли я?

— Започнах я, но реших, че подобно четиво ще ми е нужно на смъртния одър, и си казах по-добре да си го запазя за тогава. Сетне книгата се загуби някъде. Май че нарочно съм я хвърлил в морето.

— Мъдро решение.

Хармън изневиделица се появи до нас.

— Е, какво ще кажете сега да ви поразведа из моята губерния, г-н Паркър? Джун, ти ще благоволиш ли да ни придружиш?

Джун най-лицемерно се въздържа.

— Виж, Джоел, най-много да се сджавкаме за някоя твоя идея, нали? Нека новият ти гостенин се наслади на колекцията, без да му влияя с моите предразсъдъци.

Хармън се поклони, извърна очи към мен.

— Да ви предложа нещо друго за пиене, г-н Паркър?

Повдигнах към него полуизпитата си чаша с виното, рекох:

— Засега се чувствам добре с това, благодаря ви.

— Хубаво. Хайде тогава да тръгваме.

Тръгнахме из дома, стая по стая. Хармън се спираше и коментираше картините, с които най-много се гордееше. Повечето от имената на художниците не ми говореха нищо, това обаче вероятно се дължеше на невежеството ми, на какво друго? При това не бих казал, че голямата част от Хармъновата колекция ми хареса. Още повече — направо си представях критичните физиономии на Джун и хапливите й забележки за някои от най-необичайните платна.

— Чух, че притежавате неща на Даниъл Клей — подхвърлих по едно време, докато ужким се наслаждавахме на нещо, което би могло да бъде или залез или например хирургически шев.

Хармън се ухили.

— Джун ми каза, че вероятно ще се заинтересувате от тях — поклати глава той. — Имам две картини, държа ги в офис в задната част на къщата. Останалите са на склад. Моята колекция редовно се подменя, въртя си наличните картини, едни излагам, други прибирам и така. Прекалено много произведения имам, мястото ми не стига. Дори и в дом като този.

— Познавахте ли Клей добре?

— Заедно учехме в колежа, поддържахме връзка и през годините по-късно. Гостувал ми е тук множество пъти. Много го харесвах. Чувствителен човек беше. Онова, което се случи, бе истинска трагедия. Ужасно, ви казвам, и за него, и за децата.

Сетне ме отведе в задната част на дома, в помещение с високи, издадени навън прозорци, които гледаха към морето. Беше комбинация между офис и неголяма библиотека с лавици по стените от пода до тавана и голямо бюро от същия материал. Хармън обясни, че го използвала Ниоко — през дните, когато работела в къщата. Тук имаше само две картини. Едната може би метър и петдесет на шейсет, другата — доста по-малка. На втората бе изобразена обрасла с бръшлян църковна камбанария, високи борови дървета наоколо. Беше някак си мъглива, тоновете, контурите — размазани, сякаш цялата сцена е филтрирана през намазан с вазелин обектив. На голямата имаше гърчещи се тела, мъжки и женски, добре бе предадено движението — вплетени, трептящи крайници, истинска маса от извиваща се, сенчеста плът. Беше удивително неприятна, още повече защото в създаването й наистина бе вложено реално художествено майсторство.

— Май че предпочитам пейзажа — рекох на глас.

— Повечето хора така казват — отвърна домакинът ми. — Пейзажът е по-късна работа, създаден е може би двайсетина години след другата картина. И двете са без заглавия, голямата обаче е типична за ранния стадий на Даниъл.

Отново се вгледах в камбанарията. Във формата й имаше нещо познато, но какво ли бе то?

— Реално място ли е рисувал? — запитах Хармън.

— Това е Галаад — отвърна той.

— Както в „Децата на Галаад ли“? — запитах веднага.

Хармън кимна.

— Още един от мрачните епизоди в историята на нашия щат. Именно затова я държа тук. Струва ми се, че го правя най-вече като поклон пред паметта му и факта, че ми я подари лично. Но не желая да я излагам другаде в къщата, където ще я гледат повечето гости.

Галаадската комуна, заимствала името си от едно от библейските убежища9, беше създадена през петдесетте години от дърводобивен магнат на име Бенет Лъмли. Лъмли бил човек извънредно набожен и дълбоко загрижен за духовното благо на секачите, работещи в горите край канадската граница. И в даден момент решил, че може да основе град, където те да живеят със семействата си, а той да бъде място богоугодно, без съблазните на алкохола и платената женска плът. Така хем дърводобивниците ще бъдат праведни, хем той ще може да ги следи изкъсо, защото пък бил и практичен като бизнесмен. Разработил строителна програма, в която главен елемент била масивна каменна църква, планирана като истински духовен център на бъдещото селище и символ на гражданската посветеност на Бога. Сетне построили домове, в тях постепенно се заселили работници от дърводобива със семействата си. Някои от тях били искрено привързани към тази основана на християнски принципи колония.

За беда не всички от жителите чувствали нещата по същия начин. И затова постепенно тръгнали слухове за разни недотам богоугодни дела по късни доби в Галаад. Само че тогава времената били други, полицията едва ли можела да направи нещо сериозно в това отношение. Още повече че самият Лъмли се противопоставял на всички разследвания, нахъсан да запази доброто име на идеалната си комуна.

Минавали години, дошло по-ново време. През 1959 г. ловец гонел сърни из горите край Галаад и случайно попаднал на плитък гроб. На повърхността земята била разровена от диви животни. Ловецът доразровил небрежно затрупания трап, открил се трупът на новородено бебе, трудно можело да му се дадат и два дни. Телцето му било прободено на множество места с някакво тънко острие, впоследствие се оказало, че е игла за плетене. Малко по-късно недалеч от този били намерени още два гроба и във всеки открили бебешки труп, единият бил на момче, другият — на момиче. Този път полицията пристигнала вкупом. Започнало следствие, били разпитвани хора, къде по-вежливо, къде по-грубовато, междувременно обаче станало ясно, че някои от живеещите в колонията възрастни липсват. Лекари прегледали три момичета, едното на четиринайсет, другите две — на по петнайсет години. Установили, че и трите са раждали някъде през предхождащите дванайсетина месеца.

Лъмли бил принуден да вземе спешни мерки. Свикал събрания, говорили се разни неща, влиятелни граждани шушукали поверителни приказки тет-а-тет. Тихомълком и без показност Галаад бил изоставен. Някои от постройките били разрушени, други сами започнали да западат, голямата, все още незавършена докрай църква била постепенно завладяна от упорито настъпващата гора, а масивната й камбанария бавно се превърнала в колона зеленина под плътно обвиващия я бръшлян. В затвора попаднал само един-единствен мъж на име Мейсън Дъбъс, когото възприемали като най-авторитетната фигура на комуната. Осъдили го за отвличане на деца и развращаване на малолетни. Това станало, след като едно от момичетата казало на полицаите, че в продължение на седем години било истински затворници на Дъбъс и съпругата му. Те двамата я отвлекли от поляна край семейния й дом в Северна Каролина, където един късен следобед беряла ягоди. Съпругата избягнала затвора с твърдения, че била принудена от мъжа си силом да участва в безчинствата му, а съдът постановил присъдата именно благодарение на нейните показания. Твърдяла също, че не знае какво точно се е случвало в други домове в Галаад, но от разказите на деца — момчета и момичета — ставало ясно, че те са били сексуално малтретирани в продължение на немалко време — и преди създаването на Галаад, и след това.

— Клей има ли още много подобни картини? — запитах аз.

— Той поначало не е особено продуктивен автор — отвърна Хармън, — но от онова, което аз лично съм виждал, може да се каже, че има още картини с подобни сюжети — да.

Галаад се намира недалеч от Джакман, а пък Джакман е мястото, където била намерена изоставената кола на Даниъл Клей. Припомних този факт на Хармън.

— Бих казал, че Даниъл имаше интерес към Галаад — предпазливо отвърна той.

— Просто интерес или нещо повече?

— Какво точно ме питате? Дали Даниъл е имал някаква фиксация относно Галаад ли? Не мисля така, но пък като вземем предвид естеството на професионалната му работа, не е чудно, че е любопитствал относно историята на мястото. Той ходил да разговаря с Дъбъс, знаете ли? Лично ми е разказвал за това. Мисля си, че по едно време го глождеше някаква идея за проект във връзка с Галаад.

— Проект ли?

— Ами да, книга за Галаад.

— Точно този термин ли използваше? Думата проект, а?

Хармън се замисли за миг.

— Не помня със сигурност, но може и тя да е била.

Допи брендито от чашата, която си носеше, и я остави върху бюрото.

— Вижте, опасявам се, че съм лош домакин — зарязах си другите гости. Хайде да се връщаме при групата.

Отвори вратата, пропусна ме учтиво да мина, сетне затвори и заключи. Тръгнахме назад.

— Какво според вас се е случило с Даниъл Клей? — запитах го по пътя, докато приближавахме салона, а разговорът там — в началото тих като далечно жужене — постепенно се превърна в лека глъчка.

Хармън спря пред вратата, постави ръка на дръжката и пак се замисли.

— Не зная — рече той. — Но едно мога да ви кажа: Даниъл не беше от хората, дето ще извършат самоубийство. Може и да се е винял за случилото се с онези дечица, но самоубийство за това не би извършил. Но пък ако е още жив, досега все щеше да се е обадил някому. Доста години минаха, поне на дъщеря си или на мен щеше да позвъни. На някои от колегите също. Такова нещо обаче не се е случвало.

— Значи смятате, че е мъртъв?

— Смятам, че е бил убит — поправи ме Хармън. — Само че дори и идея си нямам защо.

12

Купонът, ако мога да използвам тази дума, се разтури някъде след десет часа. Повечето от времето там прекарах в компанията на Джун, Ниоко и Съмър. Опитвах да си давам вид на човек, разбиращ от изкуство поне малко, обаче се издъних. В даден момент налетях на Джейкъбс и двамата банкери и този път опитах да се направя вещ в света на финансите. Пак се издъних. Оказа се, че Джейкъбс, народен писател по призвание, много загрявал от рискови ценни книжа и валутни игри, още повече за човек с претенции за връзка с природата. Толкова нагло бе лицемерието му, чак се възхитих.

Гостите бавно се разотиваха, насочвайки се към паркираните отвън автомобили. Хармън стоеше на верандата, въпреки че изведнъж се бе застудило, изпращаше ги. Сбогуваше се с всеки лично, благодареше за посещението. Домакинята пожела приятна вечер на всички общо и се скри някъде. Ниоко обаче остана и отново ми се стори, че въпреки отнесения си външен вид Лори Хармън съвсем не е в неведение на реалните неща в света, както смяташе младата хубавица.

Излизах един от последните. Хармън ме задържа, стисна ми дясната ръка със своята, а лявата сложи на рамото ми.

— Запитайте Ребека, моля ви, дали има нещо, с което мога да й помогна. Ще го направя с най-голямо удоволствие, само да ми каже — заяви той. — Много са хората, които биха желали да научат какво се случи с Даниъл Клей.

Сетне лицето му потъмня, а гласът му стана съвсем тих.

— И не само приятелите му са сред тях — добави той.

Изчаках малко, дано продължи. Този човек наистина имаше вкус към енигмите.

— Даниъл се промени, знаете, и това бе накрая, тъкмо преди да изчезне — продължи след малко Хармън. — Не беше обаче по причина на собствените му неприятности — случая Мюлер и разкритията за малтретираните деца. Имаше още нещо. Последния път когато се видяхме, той определено бе доста загрижен. Може да е било и нещо, свързано с научната му работа. Но пък какво толкова от нейната сфера би могло така да го раздруса?

— А вие кога се срещнахте за последен път?

— Може би седмица преди да изчезне безследно.

— И с нищо не ви подсказа какво го безпокои, така ли? Като, разбира се, изключим текущите неприятности.

— С нищо. С такова впечатление останах.

— Защо не ми го казахте там, горе — във вашия офис с картините?

Хармън ме изгледа продължително. Погледът му говореше само едно: че не е свикнал някой да критикува или коментира решенията му.

— Вижте, г-н Паркър, аз съм внимателен човек. Играя шах, дори съм много добър шахматист. Може би се дължи на това, че бях и добър бизнесмен. Научих се, че си заслужава винаги човек да се позамисли, преди да действа. Когато бяхме там — горе, в офиса, нещо в мен въставаше против това да продължавам да имам каквото и да е общо с Клей. Разбирате ли ме? Беше ми приятел, обаче след всичко, което се случи, след онези слухове и произнасяните шепнешком обвинения бях решил да се дистанцирам от него.

— Сега обаче излиза, че променяте решението си?

— Не, напротив. Нещо в мен все така подозира, че нищо хубаво няма да се получи в резултат на вашето ровене в миналото. Но пък мога да се окажа и неправ, нали? В случай че извадите на бял свят истината за Даниъл и сложите край на недомлъвките и съмненията. И в краен резултат дъщеря му да намери покой. Да.

Пусна ръката ми, свали другата от рамото. Изглежда, че това бе краят на разговора ни. Той обаче се загледа към паркинга и удивено поклати глава. Там Джейкъбс тъкмо се опитваше да излезе на шосето напряко през стръмния скат, за да си спести стотина метра път. Автомобилът му бе стар додж от големите, писателят натискаше газта стръвно, агресивно, сякаш управлява бойна или всъдеходна машина, но колата буксуваше и не искаше да се катери по стръмното. Бях чувал, че в Масачузетс, където край Харвард държал апартамент под наем, Джейкъбс карал мерцедес. Отново погледнах Хармън — продължаваше да клати глава в пълно изумление. Пробвах се пак.

— Казахте, че и други може би се интересуват от съдбата на Клей — извън неговите близки и приятели? — осмелих се да запитам.

Хармън извърна лице към мен за миг, отново отправи очи към Джейкъбс.

— Ами да. Не е трудно да се досети човек. Много хора вярваха, че Даниъл има нещо общо с малтретирането на децата. Аз самият имам две. И отлично си давам сметка как бих постъпил спрямо всеки, който се опитва по някакъв начин да ги нарани или помага на друг да го направи.

— И как бихте постъпили, г-н Хармън?

Той въздъхна и поклати глава, все още гледаше как Джейкъбс се опитва да се качи на шосето с много газ и въртене на волана.

— Бих го убил — отсече той и в гласа му наистина имаше нещо, нещо толкова делово, че наистина повярвах в готовността му да го направи.

Не бе трудно да се убедя, че въпреки благоприличната, сърдечна фасада, въпреки скъпите вина, прекрасните картини и богатата обстановка Джоел Хармън е човек, който няма да се поколебае да смачка всеки, изпречил му се на пътя. За миг се запитах дали пък Даниъл Клей не е застанал в тази роля по някаква незнайна за мен причина? И дали демонстрираната от богаташа филантроп загриженост бе искрена? Само че преди да съм имал време да облека тези си догадки в по-конкретна форма, към нас се приближи Ниоко и прошепна нещо в ухото на домакина.

— Сигурна ли си? — запита Хармън.

Тя кимна.

Хармън се извърна към все още непотеглилите гости и високо извика да не си тръгват. Ръсъл, психоаналитикът, изтича до борещия се с наклона Джейкъбс и силно потупа с длан по покрива на колата. Писателят изгаси ревящия двигател и излезе навън. Имаше силно облекчен вид.

— Изглежда, в имота е влязъл нарушител — външен човек — обясни Хармън. — Мисля, че ще е най-безопасно всички заедно да се приберем у дома, докато нещата се изяснят.

Хората се подчиниха веднага, единствено Джейкъбс започна да мърмори, че имал творчески импулси. Може би в главата му се въртеше поредният безсмъртен текст, поема да речем, която да остане загубена за идните поколения. Хрумна ми, че по-скоро се опитва да прикрие неудобството заради несръчното си шофиране. Един по един гостите си изнизаха в библиотеката. Джейкъбс и Съмър веднага се втурнаха към големия френски прозорец над равно окосената морава пред задната част на дома.

— Никой няма — заяви писателят.

— А може би е по-добре да не се приближаваме до прозорците — изведнъж се сепна Съмър и се отдръпна назад.

— Вероятно става дума за неканен гост, а не за снайперист — усмихна се Ръсъл.

Съмър се поколеба, а Джейкъбс я прегърна през рамо, като че се кани да я защити. Тя не се отдръпна. Поетична нагласа, рекох си. Има такива жени, силният интелект винаги ги привлича.

Стана ясно, че шофьорът, домакинът и главната прислужница живеят в пристройки към имението на Хармън. Келнерите, наети специално за вечерта, се бяха скупчили в ъгъла на помещението като уплашени гълъби. Готвачката, жителка на Портланд, я докарвали и отвеждали ежедневно. На прага се появи шофьорът на име Тод, облечен бе неофициално — в джинси и пъстра риза, отгоре й черно кожено яке. В ръка носеше пистолет — смит и уесън беше, деветмилиметров, бляскаво оксидиран. Държеше го както трябва, като човек, видимо умеещ да си служи с него.

— Имате ли нещо против и аз да дойда с вас? — запитах Хармън.

— Нямам нищо напротив — рече той. — Може би няма и нищо, но по-добре е наистина да проверим. За всеки случай.

Минахме през кухнята, там готвачката и прислужницата стояха до големия умивалник и гледаха навън през малкото прозорче над него.

— Какво става при вас? — запита Хармън.

— Мария видяла нещо — рече готвачката, привлекателна на вид жена на средна възраст със стройно, атлетично тяло и прибрана на тила черна коса.

Прислужничката беше млада, оказа се мексиканка, също приятна и стройна. Хармън явно държеше на естетиката в домакинството.

— Ей там, до дървета, откъм източна стена — посочи Мария. — Стори ми се, че мъж било.

Ръцете й потреперваха, видимо се бе изплашила.

— Ти видя ли нещо? — запита домакинът готвачката.

— Не, аз още работех. Мария ме извика при прозореца. Може би онзи човек вече си е тръгнал?

— Ако е имало някой там, досега сензорните аларми и детекторите за движение да са се задействали — поклати глава Хармън и като се извърна към Мария, запита: — Светлините не се ли включиха?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Там има доста сенки — отбеляза Тод. — Може поклащащи се клони да си видяла. Сигурна ли си, че не си сбъркала?

— Не съм — отвърна тя. — Човек вижда.

Тод хвърли към Хармън поглед, сви рамене. Изглеждаше по-скоро примирен, отколкото загрижен.

— Оттук нищо няма да констатираме — обадих се аз.

— Запали осветлението навсякъде — нареди домакинът.

Тод пристъпи към табло на стената и започна да включва поредица портативни шалтерчета. Отвън незабавно светнаха десетки лампи. Тод тръгна първи навън. Последвах го, като по пътя зърнах закачен на стената фенер, взех го с мен. Хармън поизостана. Все пак нямаше пистолет. За беля и аз не носех никой от моите. Стори ми се невъзпитано да ходя на вечеря с патлак под сакото.

Мощните тела осветяваха почти цялата външна площ с изключение на няколко сенчести ивици покрай стените. Внимателно ги огледах с помощта на фенера, но не видях нищо нередно. Земята тук бе мека, отпечатъците от стъпки биха останали. Самата стена бе висока поне два метра и половина, ако не и повече, обрасла в бръшлян. Всеки прекачил се би оставил някакви, дори и дребни следи в него, обаче зелената маса изглеждаше непокътната. Проверихме и останалата част на оградената площ с градината, нищо не открихме. Тод повтори, че според него Мария е сбъркала.

— Тя си е такава, плашлива, лесно се стряска — обясняваше ми той, докато се връщахме назад към изхода, където ни чакаше Хармън. — Латинска му работа: все едни такива ги дрънка Мадре де Диос, Хесус! Иначе е готина, ама не бута, по-лесно ще навиеш някоя калугерка да ти легне.

Хармън ни пресрещна с въпросително изражение и разперени ръце, все едно „Какво става?“ искаше да каже.

— Нищо няма — уведоми го Тод. — Просто нищичко.

— Много шум за нищо — поклати глава Хармън и ни поведе назад.

В кухнята хвърли укорен поглед към Мария, тя наведе глава, а той се запъти към библиотеката, Тод по петите му. Аз изостанах нарочно. Мария се зае да пълни миялнята с чинии, брадичката й леко потръпваше.

— Бихте ли ми казали какво точно видяхте? — запитах я кротко.

Тя сви рамене.

— Може би г-н Хармън право каже — може аз криво гледа — заекна леко тя, но аз съзирах изражението й отлично.

Беше видяла нещо и си вярваше.

— Я ми кажете на мен, аз пък ще повярвам — подхвърлих леко.

Тя преустанови работата си, изправи се. В очите й се мярнаха сълзи, побърза да ги избърше с престилката.

— Мъж било. Аз вижда мъж с дълга дреха — кафява, до земя виси. Така мисли. Muy sucio10. Лице? Бял. Palido, si?

— Блед.

— Si, блед. Още…

Сега внезапно се изплаши. Стисна лице с длани, закри очи, уста.

— Ей тук и тук nada — нищо. Празно. Ниесо.

— Ниесо? Не я знам тази дума.

Мария извърна глава към готвачката. Погледнах я, тя ни наблюдаваше с любопитство.

— Дела — обърна се по име към нея Мария. — Ayudame por favor explicarle lo que quiero decir.11

— Говорите испански, така ли? — запитах готвачката.

— Малко — отвърна тя.

— Тогава разбрахте ли какво иска да каже с това hueco?

— Май че не съм сигурна. Ей сегичка ще се опитам да разбера.

Дела размени няколко думи с Мария, последната задърдори оживено, размаха ръце в множество жестове. По едно време грабна поставено на лавица голямо щраусово яйце, на поставка беше с изрязан от едната страна край. В дупката бяха поставени няколко химикалки.

— Ниесо — рече Мария и потупа с пръст кухата черупка.

Лицето на готвачката светна. До преди малко изглеждаше напълно объркана. Ясно беше, че и тя не осмисляше приказките на Мария.

— Ниесо означава празно, кухо — рече тя. — Мария иска да каже, че е видяла празен човек. Кух, като черупка. Плашило някакво.

Аха. Това вече го бях чувал.

Когато се върнах в библиотеката, Джун се оглеждаше, очевидно очакваше да си ходим. Хармън се въртеше неспокойно, изглеждаше доволен да се отърве от всички нас. Тод обаче говореше по телефона в широкия коридор и ясно чух как благодари някому, преди да затвори. Върна се и тъкмо се канеше да докладва на домакина за проведения разговор, когато ме зърна и изпитателно го изгледа. Докато Хармън се колебаеше как да постъпи, аз реших да раздвижа нещата.

— Нещо май не е наред, а? — подхвърлих загрижено.

Шофьорът отново изгледа шефа си. Чакаше разрешение да говори пред външните хора.

— Е, добре де — рече Хармън. — Хайде, думай какво ти казаха.

— Обадих се в полицейското управление на Фолмът — докладва Тод, като местеше очи между мен и работодателя си. — Стори ми се нормално да запитам при тях имало ли е сигнали за нещо необичайно. Защото те редовно наглеждат нашия район, държат тукашните къщи под око.

С това сигурно искаше да каже, че имат по-специално отношение към имотите на Хармън най-вече. Защото той бе в състояние няколкократно да изкупи и продаде повечето от съседите си.

— Оказа се, че някой се е обаждал за въртяща се на пръв поглед безцелно по тукашните улици кола. Видяла му се подозрителна, а също му се сторило, че в даден миг е спирала и някъде край източната стена на имението. Изпратили патрулен автомобил, но когато полицаите пристигнали, въпросната кола не се виждала никъде. Все пак може би има нещо в онова, което е зърнала Мария?

— Съобщено ли е за марката, за номера? — отново запитах.

Тод поклати глава отрицателно.

— Не. Колата била от средните по размери. Червена.

Изглежда, Хармън усети промяна по лицето ми, защото веднага запита.

— Това, изглежда, ви говори нещо, нали?

— Може би — рекох тихо. — Франк Мерик, същият човек, който тормозеше Ребека Клей, кара червена кола. Щом аз стигнах до връзката между вас и Клей, тогава защо и той да не го е направил?

— Думата връзка не е точна — побърза да ме поправи домакинът. — Тук става дума за приятелство. Даниъл Клей беше мой приятел. И ако този човек на име Мерик поиска да ме запита относно него, то и на него ще кажа същото, което казах и на вас.

Закрачих към вратата, надзърнах навън към покритата с каменна настилка алея. Осветена бе от две страни — от самата къща и от разположените отвън мощни тела. Мерик сигурно е бил, кой друг? Но пък даденото от Мария описание не пасваше. Оставаше друга вероятност: Мерик бе идвал, но не сам.

Празен. Кух.

— На ваше място бих внимавал през следващите няколко дни, г-н Хармън — обадих се аз. — Ако излизате, винаги водете и Тод със себе си. И още един съвет: проверете алармените системи.

— Само заради някакъв си невидим човек ли? — запита Хармън и тонът му бе почти скандализиран.

— Ако е същият, знайте, че е особено опасен. Освен това може би не е и сам. Както казахте — за всеки случай.

Сетне с Джун си тръгнахме. Аз бях на волана, пред нас електронно задвижваните порти се отвориха безшумно. Дадох малко повече газ, къщата постепенно започна да се смалява зад нас.

— Боже мой — изтърси Джун. — Ама ти наистина живееш интересно, а?

Досетих се какво намеква.

— Смяташ, че аз съм виновен, така ли?

— Ти каза на Джоел, че човекът в червената кола би могъл да направи същата връзка, която и ти си направил. Или по-точно аз ти я направих, нали? Защото аз те доведох тук. Но пък има още една вероятност.

В гласа й звучеше фина, едва забележима укорна нотка. Нямаше нужда да ми обяснява каквото и да било. Сам се бях досетил още в началото какво иска да каже. И преди това ми бе хрумнало същото, само че не ми се искаше да го формулирам пред Хармън. Думите си насила преглътнах, чак ми загорча. Защото както аз бях следил Мерик, може би сега той мен следеше. Аз пък право при Джоел Хармън го бях отвел.

Във всеки случай повече ме безпокоеше описанието на човека в градината на Хармън. Изглежда, че интересът на Мерик към Даниъл Клей бе привлякъл нечие внимание. Човек или по-скоро човеци, коригирах сам себе си, припомняйки си различни многозначителни случки, зловонни ветрови течения откъм тресавищата, онези изписани с детски почерк слова върху прашното таванско стъкло, силуети на хора кухи, празни… Може би някой или някои пък вървяха след Мерик, следяха него. Интересна комбинация. Самият Мерик дали съзнаваше това или пък тяхното присъствие имаше нещо общо с мистериозния клиент на Елдрич? И все пак ми бе трудно да си представя някакви си призрачни, кухи хора да се изкачват по скърцащото стълбище към стария адвокатски кабинет на най-горния етаж. Или пък да мерят сили с онова същинско секретарско плашило на по-долния етаж, дето варди подстъпите към адвокатската светая светих. Отначало случаят ми се бе сторил проста работа — да проследиш един досадник, — сега обаче нещата ставаха все по-странни и сложни. Истински се радвах, че скоро Ейнджъл и Луис ще се присъединят към мен. Даденият ми от Мерик срок изтичаше и въпреки че си бях съставил план за действие срещу него, един вътрешен глас постоянно повтаряше, че не Мерик е главната ми грижа. С него бях в състояние да се справя — така или иначе. Опасен беше — вярно, но пък позната величина. А Празните човеци — точно обратното…

13

Рано на следващата сутрин стоях край паркинга на портландския обществен пазарен център. Само за една нощ температурите рязко бяха спаднали. Според метеоролозите през обозримото бъдеще времето щяло да се задържи студено, а това на местния мейнски език означаваше затопляне да очакваме чак някъде през април. Мразовито ми беше, пък и влажно, замъчи ме усещане, че при допир дрехите ми мокреят. Прозорците на заведенията и минаващите коли бяха запотени — нали топлината в тях изпарява влагата и я отлага по стъклата. На всичкото отгоре имах и леко клаустрофобично чувство, сякаш се намирах в тясно, затворено пространство.

Повечето хора имат възможността да се приберат на топличко у дома, обаче не всички са такива късметлии. Пред социалния център на „Пребъл“ вече се бе натрупала опашка, там всеки ден се събират най-бедните ни съграждани, доброволци сервират безплатна закуска. На някои и бърз душ им се отдава да вземат или да се поизперат, други пък получават чисто бельо и възможността да използват телефон безплатно. На работещите бедняци дават торбичка с обедна храна, защото няма да имат възможността да се върнат в нужното време. Центърът имаше бизнес партньори от областта на обслужващата дейност и храненето — „Уейсайд“ и „Сейнт Люк Суп Кичънс“. Заедно трите институции въртяха значителна благотворителна дейност: годишно сервираха над 300 000 порциона храна на хора, които иначе биха гладували или мизерствали, пренасочвайки за храна част от парите си за наем или жизненоважни лекарства.

Наблюдавах тези хорица от мястото, където се намирах. В опашката имаше най-вече мъже, някои от тях закоравели улични ветерани с мръсни дрехи и рошави коси. Намираха се и хора, които все още може би бяха на стъпка разстояние от съдбата на бездомника. Жените бяха доста по-малко на брой, но си приличаха удивително. Едри фигури, груби лица, чертите им обезформени от алкохол и труден живот, телата им напълнели от нездравословната, тлъста храна, още повече от евтините спиртни напитки. Съвсем проста работа бе да познаеш кои са новодошлите в тази социална категория: дрехите им все още прилични, оглеждат се срамежливо, на този етап не свикнали да разчитат на подаяния. Този тип хора не говорят с околните. Те обикновено гледат в земята или извръщат лица към стената. Срам ги е от околните, също като нови затворници в едно и също отделение със закоравели бандити. Страх ги — е най-вече да не мине някой познат или стар приятел, още повече работодател, който внезапно да реши, че е зле за бизнеса му да наема лица, които нямат пари за закуска.

Почти всички в опашката бяха над трийсетте и отгоре. Това даваше невярна картина за бедните в град, където според официалната статистика един от всеки петима на възраст под 18 години живееше в пълна бедност.

Недалеч от това място се намират и Центърът за рехабилитация на Армията на спасението, едно от централните полицейски управления и градската съдебна служба за условно освобождаване. Този триъгълник е своего рода филтър, през който минават повечето граждани с правосъдни проблеми. Стоях там, пиех купено от супермаркета кафе, изчаквах да зърна познато лице. Никой не ми обръщаше особено внимание. В края на краищата беше прекалено студено, че за някой друг да мислиш, забравяйки себе си.

Минаха двайсетина минути, мярна се лицето, което очаквах да видя. Човекът се казваше Ейбръхам Шокли, обаче всички на улицата го познаваха като „Господин посредника“ или още по-накратко само с прякора Средата. Беше престъпник от кариерата, ако изобщо такъв тип дефиниция може да съществува. Не беше от най-добрите в своя занаят, но пък това съдилищата не ги интересуваше. В различни времена го бяха съдили за притежание на наркотици клас А с намерение да продава, кражба с измама, кражба с взлом, шофиране в пияно състояние, нощен лов извън сезона и прочие още приключения. Имаше определен късмет Средата, че насилието никога не бе фигурирало като присъствие в делата му. Затова в редица случаи бе отървавал голямата балтия — престъпленията му попадаха в други, по-леки съдебни категории съответно с по-снизходителни наказания. Още и местните ченгета при нужда винаги бяха добавяли по една добра дума за него, защото на практика Средата бе приятел с всички. Познаваше ужасно много хора. Умееше да слуша. Помнеше всичко. Най-важното — не беше доносник. Имаше свои, собствени стандарти на поведение, собствени принципи, придържаше се към тях по най-добрия възможен начин. Никога няма да отиде да натопи някого, обаче искаш ли да предадеш нещо важно на човек, който не държи да го знаят къде е, най-точният начин е за услуга да хванеш Средата. Пак към него трябва да се обърнеш и ако търсиш за разговор човек с лоша слава, разбира се, не с цел да го настаняваш зад решетките. На свой ред Средата винаги се бе поставял в услуга на онези, дето са загазили и търсят начин да направят сделка с ченгетата или с наблюдаващия нечие условно освобождение офицер. Средата бе мъничко, но ужасно полезно колелце в огромния механизъм на неофициалната правосъдна система — т.нар. Съдилища в сянка, където се правят сделките и някои хора си затварят очите за по-дребни неща, за да могат да заковат по-едрите, а ценното време да се използва за най-важните дела.

Видя ме в мига, когато заемаше място в опашката. Кимнах му, сетне извърнах гръб и бавно закрачих по „Портланд“. Не минаха и две минути, долових догонващи ме стъпки и скоро Средата застана до мен. Беше навършил четирийсетте, обличаше се небрежно, но чисто — жълти маратонки, сини джинси, два пуловера и палто с цепка, разпорена в горния й край и затова стигаща чак до гърба му. Косата му бе неравно подстригана, червеникавокестенява на цвят. Хора в позицията на Средата не си хвърлят парите по разни бръснари. Живееше, без да плаща наем, в едностайно мазе на къща в пресечка на „Форест Авеню“ по силата на негласно споразумение със собственика, който разчиташе на него да държи под око по-буйните наематели и да храни настанилата се по рождение в сградата котка.

— Да закусим, а? — подхвърлих му аз.

— Само ако е в „Бинтлифс“ — веднага отвърна той и намигна. — Чувам, че там бачкали фантастики — яйца „Бенедикт“ с омарче, а?

— Ти май наистина имаш вкус за готини неща, а? — засмях се аз.

— Ехей, ти к’во знаеш, аз със сребърна лъжичка в устата съм раждан!

— Вярно, само дето от бебето в съседната люлка сигурно си я свил.

За тяхна чест в „Бинтлифс“ не ни заглеждаха много, отведоха ни в сепаре на горния етаж, а Средата си поръча ядене поне за два дни да му трае. Започна с плодове и портокалов сок, сетне препечени филийки с масълце, въпросните яйца с омар, за които бил слушал толкова много, пържени картофки „по домашному“, хайде още кифлички за попълване на празни места — няколко от тях отидоха по бездънните му джобове. Обясни, че били „за аверите“. Докато похапвахме, говорехме за книги, местни новини и какво ли още не — единствено избягвах причината, поради която бях довел „Господин посредника“ тук.

Това го изискваше доброто възпитание и джентълменското поведение, на които Средата държеше много, дори и когато посягаше да свие нещо от приятел.

— Е, аре, казвай сега защо сме тук — въздъхна след петото кафе Средата. — Щото не си ме домъкнал в тая скъпотия за кеф компания да ти бачкам, нали?

Кафетата не му се отразиха на тонуса, в смисъл че не изперка, поне не повече отколкото беше още в началото. Чувал бях една приказка — дай на Средата купа сметана да подържи, тя ще се превърне в масло преди още часовника да си успял да навиеш. Причината беше в огромната му нервна енергия, така стръвно бликаше от него, че бе изморително да седиш наблизо повечко време.

— Не само заради компанията, човече, има още нещо — отвърнах аз. — Ще те помоля да поразпиташ — ти знаеш къде — за човек на име Франк Мерик. Ще го познават онези, дето са били в „Томастън“ или в „Супермакс“. Лежал е десетка, последните две или три в „Супермакс“, сетне са го освободили и препратили за съд във Вирджиния.

— К’ъв е тоя? Специален нещо, а?

— Не е от онези, дето лесно се забравят. Има репутация на терминатор.

— Солидна или въздух?

— Аз обикновено си проверявам източниците.

— А сега къде е?

— Тук някъде.

— Подновява стари познанства, а?

— Напълно възможно. Ако е така, бих желал да науча имената.

— Ще поразпитам този-онзи. Едва ли ще отнеме много време. Да кихнеш по 25 цента, че да не губя време кат ти се обаждам?

Дадох му една визитка, всички налични монети в джобовете ми и петдесет долара в няколко банкноти по десет, петарки и по един, та по-лесно да купува бира и сандвичи, смазвайки механизмите си за информация. Познавах работната му методика. И по-рано го бях търсил за помощ. Когато намери нужния източник за Мерик, нещо, в което бях стопроцентово сигурен, ще ми върне рестото и един куп касови бележки, чак тогава ще си каже цената за услугата. Така работеше Средата в „официалното“ си качество, спазвайки едно просто правило: не крадеш от никой, който при нужда може да се окаже на твоя страна.

Мерик се обади някъде по обедно време. Цялата сутрин се бях оглеждал с очакване да цъфне отнейде, обаче не се появи нито той, нито червената му кола. Смятах, че е достатъчно печен да си смени возилото, но пък това означаваше Елдрич и клиентът му да са все така готови да го финансират. Бях взел нужните предпазни мерки в случай, че той или някой друг тръгне да следи къде се движа. Но нямаше признаци за подобни опашки, поне не и в този последен ден. Джаки Гарнър бе получил съответните нареждания и редовно докладваше, че при Ребека Клей всичко е тихо. И ето го, телефонът иззвъня. Отсреща Мерик, вече си показва рогата.

— Времето ти свърши — рече той.

— Да ти е хрумвало някога, че с добро и топла приказка по-надалеч се стига?

— Ти пак ли на умен се правиш? За топли приказки време няма, но я стисни някому топките здравата, пък и ги поизвий мъничко и само гледай ефекта — поразителен е.

— Велики мисли. В пандиза ли си ги чувал?

— Смятах, че не си пропилял даденото време да ровиш къде съм бил и къде не. Иначе сериозен проблем се задава.

— Не научих достатъчно — нито за теб, нито за Даниъл Клей. Дъщеря му не знае нищо повече от теб по въпроса. Вече ти го е казвала. Само че ти не искаш да чуеш.

Мерик изпръхтя през носа, сякаш весело му стана.

— Ооо, виж, това е кофти. Ти кажи на госпожичката, че съм разочарован от нея. Я по-добре недей, аз лично ще и го кажа.

— Чакай малко. Не съм казвал, че не разполагам с нищо — излъгах, трябваше да го избудалкам с нещо, дето ще привлече вниманието му. — Имам копие на полицейски доклад за Даниъл Клей.

— Е, и?

— Там се споменава дъщеря ти.

Отсреща настъпи мълчание. Дали кълвеше?

— Освен това има неясноти, неща, които не разбирам. Смятам, че и ченгетата не са ги загрели.

— И в какво се изразяват те? — сега гласът му бе променен, звучеше носово, сякаш нещо го бе сграбило за гърлото.

Би трябвало да изпитвам угризения. Лъжех, спекулирайки с чувствата на баща, чиято дъщеря е безследно изчезнала. Нямаше да ми се размине ей така, дойде ли часът на истината.

— Тц, по телефона не става — опънах се аз.

— Тогава какво предлагаш?

— Да се срещнем. Ще ти дам да надникнеш в документа. Ще ти кажа и какво друго съм научил. Сетне ти прави какво ти сърце желае, обаче без Ребека Клей, далече от нея. Ясен съм, нали?

— Не става, не си човек за вярване. Зърнах ги онези пещерни диваци, дето си ги пратил да вардят жената. Какво ще те спре да ги насъскаш по мен, а? Аз проблем с тях нямам, стигне ли се до това, ще ги нулирам. Само че така сам ще си прецакам разследването, както би се изразил ти.

— И аз не искам кръвта им на мен да тежи. Дай на публично място да се срещнем. Ти си четеш четивото, сетне се разделяме. Да те предупредя обаче: давам ти шанс заради детето — дъщеря ти. Мернеш ли се около Ребека Клей отново, значи нещата веднага в друго измерение отиват. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каквото и да последва.

Мерик въздъхна театрално.

— Хайде стига си се дървил, мястото кажи.

С това бях готов, казах му го веднага — боулинг центъра „Биг 20“, той се пада на шосе 1. Дори и упътвания му дадох. Сетне хванах телефона и започнах да набирам.

Средата ми се обади някъде около три часа следобед.

— Намерил съм ти човек. Обаче ще шариш.

— Колко?

— Билет за хокея довечера и петдесет кинта. Там ще се видите.

— Готово.

— Остави билета до поискване на гишето в плик с моето име. За останалото аз ще се погрижа.

— На теб лично какво ти дължа?

— Стотарка много ли ти се вижда?

— Звучи ми точно.

— Имам да ти връщам от онези пари. Ще ти ги дам, когато се видим.

— А човекът име има ли си?

— Естествено, но ти му викай Бил.

— Той нервак ли си пада?

— Не бих казал, поне не и преди да спомена Франк Мерик. Хайде чао засега.

Кендълпин боулингът е стара традиция в Нова Англия. Топките са по-малки и по-леки, а фигурите — доста по-тънки: около 8 см по средата, около 4 см на върха и в основата. Да ги пометеш качествено е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на умения. Чувал съм, че никой не е печелил игра с десет перфектни хвърляния. Най-добрият резултат, постиган в Мейн, е 231 точки от общо възможни 300. Лично аз никога не съм правил повече от 100.

„Биг 20“ съществува в Скарбъро още от 1950 г., когато го построил албанец на име Майк Антон. Бил най-голямата и най-модерната боулинг инсталация за времето си и май все още си е такава. Седнах на розов пластмасов стол да почакам. Беше четири и половина часът, петък следобед, всички коридори бяха заети. По възраст играчите варираха между хлапета и дъртаци. Ехтеше смях, миришеше на бира и пържено, по дървените алеи топките бумтяха с типичния си звук. Близо до мен играеха двама старчоци. Въздържани бяха, мятаха съсредоточено, почти не говореха — едва ли си размениха повече от десетина думи. И двамата имаха по 200 точки, изглеждаха много навити за последните хвърляния, но така и не успяха да повишат резултата. Разочарованието си изрази само единият, и то с едно кратко „Пффф!“.

Седях мълчаливо, бях единственият без компания сред десетки групички весели мъже и жени. Съзнавах, че вече прехвърлям някои норми в играта с Мерик.

Мобилният ми телефон звънна малко преди пет часа. Мъжки глас рече:

— Задържахме го.

Отвън бяха спрели две патрулни коли с маркировка на полицията от Скарбъро и три немаркирани автомобила — по един от полицейските управления на Портланд, на Южен Портланд и Скарбъро. Имаше и шепа дежурни зяпачи, насъбрали се да погледат сеир. Мерик лежеше по лице на паркинга, ръцете му закопчани с белезници на гърба. Когато приближих, вдигна глава и ме изгледа. Нямаше вид на ядосан. По-скоро изглеждаше разочарован. Зърнах О’Рурк наблизо, беше се облегнал на една от колите. Кимнах му, извадих телефона. Ребека Клей се обади незабавно. Каза, че е в съда, съдията тъкмо щял да издаде заповед за временната й протекция във връзка с тормоза от страна на Мерик.

Обясних, че отивам в полицейското управление на Скарбъро и ще бъда там, в случай че има нужда от мен, след като свърши в съда.

— Някакви проблеми? — запитах О’Рурк.

Той поклати глава.

— Той сам ни се набута в ръцете. Дори и устата не си отвори да запита какво става и защо.

Докато разговаряхме, полицаите вдигнаха Мерик на крак и го отведоха в една от немаркираните коли. Тя потегли, зърнах го вътре, седеше с изправена глава и гледаше право пред себе си.

— Изглежда стар — отбеляза О’Рурк. — И в него има нещо особено. Не е човек, с когото бих имал особено желание да се сблъскам. И съжалявам, че ти го казвам, ама ти току-що точно това направи.

— Струва ми се, че не съм имал особен избор — поклатих глава аз.

— Е, добре де. Сега поне имаме възможността да го задържим известно време в ареста и да видим какво можем да научим от него.

Продължителността на ареста при Мерик зависеше от евентуално отправените срещу него обвинения. Ако изобщо те са формулирани както се полага по закона и бъдат уважени, разбира се. Например дебнене, което като юридически термин означава поведение, с което причинявате раздразнение у дадено лице или член от семейството му, уплаха, страх от физическо нараняване. То попада в категорията на престъпления от типа Г. Тероризирането е тип В, тормозът — тип Д. Евентуално бе възможно да се прибави непозволено влизане в чужда собственост и престъпно нанасяне на щети. Така или иначе всичко, взето накуп, пак едва ли бе достатъчно да гарантира задържането му по-дълго от следващия вторник. И то при положение, че не се появят адвокатите. Защото те незабавно биха възразили: тип Д и Е разрешават задържането на заподозрян само 48 часа без по-сериозни обвинения, като изключим уикенда и официалните празници.

— Смяташ ли, че твоята клиентка ще се захване сериозно с тази работа?

— Ти какво предлагаш — да го направи ли?

— Този човек е опасен. Изглежда ми тъпо да го пандизим само за шейсетина дни. И то би станало само в случай, че съдията приеме всички наши аргументи в полза на изпращането му в затвор. Всъщност може и до обратен ефект да доведе. Само че това — последното — все едно аз не съм ти го казвал, нали?

— Никога не съм те възприемал като човек, който обича хазартното мислене.

— Тук за хазартно мислене дума не става. За пресметнат риск ти говоря.

— На каква база пресметнат?

— На базата на нежеланието на Франк да ходи в затвора и твоите способности да защитиш клиента си.

— Значи виждаш някакъв компромис?

— Виждам нещата така: ние го предупреждаваме, имаме готовност заповед за арест да влезе в сила по всяко време, сетне го пускаме. Този град е малък. Няма къде да се изпари като дим. Ще му закачим професионална опашка, ще следим къде ще ходи и какво ще прави.

На мен това не ми прозвуча като най-доброто решение. Ама никак. В същото време обаче излизаше, че ми се дават екстри — деветдесет и шест часа без Мерик да ми диша във врата. При всички случаи бе по-добро от нищо.

— Хайде първо да чуем какво ще каже в своя полза — предложих аз. — Ще ме пуснеш ли да присъствам?

— Вече съм го уредил. Не беше много трудно. Изглежда още имаш приятели в Скарбъро. Ти само внимавай в приказките му. Засечеш ли нещо важно, просто ми дай знак, без той да усети. Смяташ ли, че ще поиска адвокат?

Позамислих се върху тази възможност. Реши ли, че иска, ще трябва към Елдрич да се обърне, и то при положение, че старият адвокат е правоспособен да практикува в Мейн. Имаше и друга вероятност, разбира се — Елдрич да разчита на колега в щата, готов да работи на принципа услуга за услуга. В същото време имах чувството, че подкрепата на Елдрич е условна, тоест зависи от разни неща, а неотдавнашните действия на Мерик може да са го принудили да си преоцени позициите.

— Първо да ти кажа, че не вярвам да е много разговорлив.

О’Рурк сви рамене.

— Е, може да откара някой и друг ритник.

— Вярно — ухилих се аз, — само че ще трябва да те докладвам на „Вътрешни разследвания“.

— Ами да, разбира се — прие той шегата. — Ще седна да поработя върху самия себе си. И все пак това тук е район на Скарбъро. Можем да се дистанцираме и само да гледаме те как ще поработят.

Качи се в колата си, погледна ме. Другите също потегляха, първо ченгетата от Скарбъро, сетне тези от Портланд.

— Хайде де.

— Веднага след теб.

Той потегли, кибиците се разкараха, внезапно останах сам. Колите се изтъркаляха край мен, качиха се на шосе 1 и запрашиха в обратна посока. Обляният от светлината на големия неонов надпис „Биг 20“ паркинг опустя, а зад мен — отвъд цимента — като че зейна мракът на тресавището. Обърнах се и, странно потиснат, се взрях в тъмнината. Не можех да се отърся от внезапно появилото се усещане, че отнейде там, изпод най-дълбоките му утроби, нещо също се е вторачило в мен. Качих се на колата, запалих, напрегнах цялата си воля да се отърва от това черно чувство.

Мерик седеше в малка квадратна стая до бяла маса със завинтени в пода крака. Около нея имаше три стола, той бе в онзи срещу вратата, другите два бяха свободни. Подобно на малка черна дъска табло за обяви висеше на стената до вратата, повърхността му покрита с детски тебеширени драсканици. От другата му страна бе стенният телефон, а високо в ъгъла — видеокамерата. В стените бяха монтирани скрити микрофони за запис на разпита.

Ръцете на арестувания бяха в белезници, а тяхната верига — прокарана през монтиран на масата метален пръстен. Някой му донесе кутийка безалкохолно, взета от автомата край стаята на лабораторните техници, само че тя си стоеше така, недокосната. Помещението нямаше отражаемо огледало, обаче разпита можехме да следим на компютърен монитор в съседна стая. Не бяхме само двамата с О’Рурк. Тукашното пространство бе достатъчно да се настанят максимално четирима, но в момента имаше поне три пъти повече хора и всички бяха заковали очи в екрана.

Един от тях бе детектив сержант Уолъс Макартър. Отдавна се познавахме с него. Чрез Рейчъл го бях запознал със съпругата му Мери. И в известен смисъл на думата потта бях отговорен за смъртта й, обаче Уолъс никога не бе гледал на нещата по този начин, което му правеше чест, особено като се имат предвид някои допълнителни подробности.

— Не всеки ден жива легенда ни гостува — обади се той. — Дори федералните са си направили труда…

И махна с палец към вратата, където бе изпружил врат Пендър, новият завеждащ местното бюро на ФБР. Говореше с мъж, когото не познавах, но вероятно бе негов колега. Веднъж в Портланд някой ме бе запознал с новия феберейски шеф, мисля, че на благотворително полицейско мероприятие беше. Стори ми се свестен, доколкото това може да важи за федералните. Пендър срещна погледа ми, кимна, кимнах му и аз. Поне не се бе опитал да ме изхвърли, за което трябваше да съм му благодарен.

Макартър поклати глава в подобие на възхищение и отново отвори уста:

— Този Мерик е от старата школа. Такива вече не се раждат.

О’Рурк се усмихна укорно.

— Боже, докъде ли ще го докараме, щом започнем да съжаляваме подобните на този тип? Не бил лош, а? Убивал чисто и леко. Няма мъчения, няма извращения. На жени и деца не посяга. Само на мъже, дето някой им е пуснал поръчка, а?

Мерик държеше главата си равно, не гледаше към камерата, но бях сигурен, че ни усеща. Нямаше начин да не знае, че ще гледаме.

В стаята влязоха две ченгета от Скарбъро, детективи — едър мъжага на име Конлоу и жена на име Фредериксън. Формално погледнато, те бяха извършили ареста на „Биг 20“ Щом започнаха разпита, противно на очакванията, Мерик вдигна глава и започна да отговаря на въпросите спокойно и вежливо. Видимо изпитваше нуждата да оправдае действията си и да се защити по най-добрия начин. И сигурно бе прав. Дъщеря си беше загубил, имаше право да запита къде може да е тя.

Конлоу: Какви са интересите ти спрямо Ребека Клей?

Мерик: Никакви, освен баща й.

К: А какво общо имаш с баща й?

М: Той е лекувал моето момиченце. Сега него го няма. Тръгнал съм да установя къде е то.

К: И смяташ, че можеш да го постигнеш, като я плашиш, а? Едър мъж като бик, върви след беззащитна жена, дебне я. Браво бе!

М: Никого не съм плашил, нито заплашвал. Не съм я и издебвал. Исках само да й задам някои въпроси.

К: И затова се опитваш да нахлуеш в дома й, прозореца й трошиш?

М: Не съм правил опит да нахлувам в дома й. Счупването на прозореца бе случайно. Ще си платя за щетите. К: Кой ти дава акъл за тези неща, а?

М. Никой. Няма нужда някой си да ми казва, че случилото се просто не е справедливо.

К: Кое не е справедливо?

М: Това, че дъщеря ми може да изчезне безследно и никой пет пари да не дава.

Фредериксън: Може би дъщеря ти е избягала. Знаем, че е имала сериозни проблеми.

М: Аз й казах, че ще дойда да я потърся и да направя нужното. Не би следвало да бяга, не е имало защо.

К: Ти си бил в затвора. Как ще можеш да направиш нужното от затворническата килия?

М: (мълчи)

Ф: Откъде взе кола?

М: От един адвокат.

Ф: Кой е адвокатът?

М: Името му е Елдрич, от Масачузетс е.

Ф: Защо ти я е дал?

М: Той е добър човек. Смята, че имам право да задавам някои въпроси. Отърва ме от неприятности във Вирджиния, сетне ми помогна, когато се върнах тук.

К: И ти дава автомобил ей така, защото има голямо и добро сърце ли? Какви са тези щедри хора, бе? Рицари някакви свети, а?

М: Може би трябва него да го запитате.

К: Ще го запитаме, нямай грижа, ама хич.

— Да, с адвоката наистина ще трябва да поговорим — обади се тихо О’Рурк.

— От него нищо няма да научите — отсякох аз.

— Значи вече си ходил при него?

— Ами да. И той е от старата школа.

— Колко стара е тази школа?

— От времето, когато учебното школо са го правили от плет и глина.

— И какво ти каза?

— Почти същото, което и Мерик.

— А ти му повярва?

— Че е свестен човек, дето отпуска коли за благородни цели ли? Ами не. Обаче каза още, че Мерик му е клиент и че няма закон срещу това да дадеш на клиент автомобил за временно ползване.

Не споделих с О’Рурк факта, че Елдрич има друг клиент, който, изглежда, плаща разноските на Мерик. Реших, че може и сам да го констатира.

Междувременно се обадиха от лабораторията. Проверката в колата на Мерик показвала, че возилото е чисто. Нямало оръжие, уличаващи документи, просто нищо. Фредериксън се измъкна от разпитната, за да се консултира с О’Рурк и федералното ченге Пендър. Мъжът, който разговаряше с Пендър, слушаше разговора им, без да се намесва. По едно време очите му пробягаха по мен, задържаха се за секунда, върнаха се на Фредериксън. Не ми хареса онова, което премина между нас двамата за тази кратка частица време. О’Рурк дойде при мен, запита имам ли въпрос към Мерик, важен от моя гледна точка. Предложих им да го питат сам ли работи, или има и помощници. О’Рурк, изглежда, се озадачи, позамисли се, сетне каза, че ще предаде на Фредериксън.

Ф: Госпожа Клей е извадила съдебна заповед във връзка с вас. Разбирате ли какво означава това?

М: Разбирам. Значи, че отсега нататък нямам право да се приближавам до нея. Иначе ще ми откарате задника обратно в затвора.

Ф: Точно така. Ще съблюдавате ли смисъла на заповедта? Ако нямате подобно намерение, още сега е възможно да си спестим известно време, нали?

М: Ще я съблюдавам.

Ф: Може би ще вземете решение и щата да напуснете? Ние бихме одобрили едно такова ваше намерение.

М: Нищо подобно не мога да ви обещая. Аз съм свободен човек. Излежал съм си присъдите. Имам право да ходя където си пожелая.

К: Това какво значи? Да се въртиш и около разни къщи във Фолмът, а?

М: Аз и носа си не съм показвал във Фолмът. Иначе чух, че там било много гот. И аз обичам да се радвам на водата.

К: Обаче едни хора видели кола като твоята там по някое време снощи.

М: Че много коли приличат на моята. Червеното отдавна е популярен цвят.

К: А кой ти е казал, че колата е била червена?

М: (мълчи)

К: Ти май не ме чуваш? Откъде знаеш, че онази кола е била червена?

М: Ами че моята е червена — казвате като моята, значи каква друга да бъде? Ако е била синя или зелена, значи не ще да е била като моята. За да е била като моята, както казвате, значи трябва да е била червена.

Ф: Да сте си давали колата някому за известно време, г-н Мерик?

М: Не, не съм.

Ф: Но ако се окаже, че е била вашата кола — сам знаете, че можем да го докажем: свидетели ще докараме, отпечатъци от гумите ще вземем — тогава значи вие сте били на волана, нали така?

М: Предполагам, че да, но след като наистина не сън бил там, значи това е спорно.

Ф: Спорно казвате, а?

М: Ами да, нали знаете какво означава „спорно“, госпожо полицай? Едва ли има нужда да ви го обяснявам.

Ф: Кои са другите с вас?

М (объркан): Кои други? Други мъже ли имате предвид? За какво, по дяволите, говорите?

Ф: Просто знаем, че не сте сам тук. Кого водехте със себе си? Кой ви помага? Вие това нещо сам не го правите.

М: Аз винаги сам работя.

К: И каква е тая работа, дето все сам я работиш?

М (усмихнат): Проблеми решавам. Нестандартно мислене прилагам.

К: Значи не мисля, че се опитваш да ни сътрудничиш, както би трябвало да бъде.

М: Ама нали отговарям на въпросите ви?

Ф: Може би ще отговаряте по-добре след две прекарани в ареста нощи.

М: Нямате право да постъпвате по този начин.

К: Значи ме учиш какво имам право и какво не, а? Слушай, тарикат, ти може някога си за голяма работа да си се имал, ама това тук пред нас днес не върви.

М: Просто нямате причина да ме задържате. Аз заявих, че ще съблюдавам съдебната заповед.

Ф: На мнение сме, че се нуждаете от известно време да размислите върху действията си. Хм, да медитирате върху прегрешенията си.

М: Не зная за вас, но аз повече няма да говоря. Настоявам да ми извикате адвокат.

И това бе краят на разпита. На Мерик му дадоха достъп до телефон, веднага се обади на Елдрич. Оказа се, че адвокатът е полагал изпити в Мейн, както и съответните им еквиваленти в Ню Хампшир и Върмонт. Препоръча на Мерик на повече въпроси да не отговаря, сетне бяха направени съответните постъпки той да бъде прехвърлен в окръжния затвор на Къмбърланд, защото Скарбъро вече не разполагаше със затворнически килии.

— Адвокатът няма да успее да го освободи преди понеделник сутрин и това е най-ранното възможно време — рече О’Рурк. — Никой съдия не обича някой си да го вика на работа през уикенда.

Замислих се — на Мерик дори и обвинение да му бъде връчено, пак бе напълно вероятно Елдрич да го освободи под парична гаранция, още повече ако това отговаря на интересите на другия му клиент. Такова развитие би задоволило и О’Рурк. Ребека Клей бе единственото лице, чиито интереси биха пострадали в резултат на евентуалното освобождаване на Мерик.

— Уредил съм едни хора да охраняват госпожица Клей — рекох на О’Рурк — На нея й се иска да ги разкара, но си мисля, че ще има нужда да си промени решението, особено след като установим каква ще бъде реакцията на Мерик.

— Кого си хванал за тази работа? — тутакси запита О’Рурк.

Помръднах неспокойно на стола.

— Братята Фулси и Джаки Гарнър.

О’Рурк избухна в смях и това предизвика изненадани физиономии в околните ченгета.

— Ама, брат ми, това работа не ти върши! Все едно два слона под прикритие, че и начело с циркаджията.

— Виж, предпочитах да стане точно така, по-добре да ги забележи. Целта на упражнението бе да го държа на разстояние.

— Хей, вярно, че те и мен биха държали на разстояние. Вероятно всичко живо са изплашили. Страхотни приятели си подбираш, няма какво да се каже. Забавни.

Аха, рекох си наум, ти още нищо не знаеш за моите приятели. Почакай да видиш, като се появят реално забавните сред тях.

14

По времето, когато от Скарбъро успях да стигна до окръжния център Къмбърланд, улиците бяха задръстени с какви ли не автобуси: жълтите училищни, Питър-Пановите, изобщо всичко, що се търкаля на четири колела и може да побере повече от шестима души. Всичко живо бе тук, мач на „Пайрътс“ имаше. Напоследък треньорът Кевин Дайнийн бе повел момчетата си към върха на Атлантическата дивизия на националната хокейна лига и надеждите бяха с тях. В началото на седмицата сразиха най-големите си съперници „Хартфорд Улф Пак“ със 7:4. Сега идеше ред на „Спрингфийлд Фалкънс“ и поне пет хиляди фенове се бяха изтресли тук за мача.

На леда в залата комик в птичи костюм вече забавляваше публиката с разни тъпи смешки. Всъщност да бъда поточен: разсмиваше част от запалянковците. Иначе имаше разни други хора, дето нямаха желание да се посмеят.

— И това пък ако не е най-тъпият спорт — презрително отсече чернокожият Луис.

Носеше сив кашмирен лоден върху черен костюм, набутал ръце дълбоко в джобовете на връхната дреха, забол брада в навития около врата дълъг червен шал. Имаше вид на човек, току-що принуден да слезе от влак някъде в дивата сибирска пустош. Беше си обръснал мефистофелската брадичка, но не и главата, иначе косата му бе съвсем къса, сивите косми почти не личаха. Пристигнаха с Ейнджъл по-рано през деня, затова и бях купил два билета повече, в случай че им се идва на мача. Ейнджъл обаче хванал настинка в Напа и предпочел да остане в моята къща да си ближе раните и да се самосъжалява. И ето ти го Луис сам, крив и мърморещ — мой компаньон за вечерта.

През последната година нещата между нас двамата се бяха поизменили. Всъщност винаги съм бил по-близък с Ейнджъл. За неговото минало знаех много повече и през не особено продължителната си кариера на ченге му бях помагал, че дори и защитавал. Тогава усещах нещо дълбоко положително в него и бях реагирал спонтанно. Днес ми беше трудно да обясня точно какво е било то — но сигурно е имало нещо общо с вродената почтеност и състраданието спрямо низвергнатите. От друга страна пък, бе доволно трудно да се взреш в криминалното му минало и да отсееш нещата — кое какво и къде е.

И в партньора му бях доловил някои качества, но там случаят бе доста по-различен. Луис бе убивал много преди аз за пръв път да дръпна спусъка в миг на гневен изблик. В началото и при него то е било израз на справедлив, макар и яростен вътрешен бунт, впоследствие обаче бързо бе осъзнал, че има истинска дарба да убива, а се бяха появили и поредица хора, предложили добри пари да наемат талантите му за свои нужди и поръчки. Мислех си, че тогава не е бил много по-различен от Франк Мерик, но с течение на времето моралният му компас се бе коренно променил, и то в посока, доста далечна от тази на Мерик.

И все пак си знаех, че Луис не е много далеч от мен самия. Притежаваше едно мое качество, което отдавна нямах охота да призная дори и пред себе си — импулсът да посегна и да ударя, стръвта към насилието. Всъщност именно присъствието на Луис в живота ми бе станало причина да си дам отлична сметка за тях и благодарение на това да овладея прийомите на самоконтрола. На свой ред му бях помогнал да намери отдушник за гнева, начини да го контролира по достоен за себе си път, дори да го насочва към подобряване на околния свят. През последната година заедно бяхме станали свидетели на неща, които ни промениха, потвърждавайки съмненията ни за природата на изпълнения с празнини грешен наш свят. Макар и рядко да бяхме споделяли тези си чувства, все пак намирахме обща почва, колкото и кухо да е кънтяла тя понякога под стъпките ни. Метафори използвам, разбира се.

— И знаеш ли защо в тази игра няма чернокожи? — продължи Луис. — Първо — защото е бавна. Второ, защото е тъпа. И трето, защото е на студено. Само ги виж ония долу.

Измъкна ръце от джобовете, кимна към леда, разлисти страниците на официалната програма.

— А повечето дори и американци не са, ами канадци. Канадци, за Бога! Ние нямаме ли си тук достатъчно бели повлекановци, та и от Канада да ги внасяме, кажи ми само?

— Ние в САЩ обичаме да помагаме на канадците — обясних му аз. — Така им даваме възможността да си спечелят реални долари.

— За да ги изпращат у дома на семействата, както гастарбайтерите от Третия свят — презрително изпуфка той и с омерзение изгледа неколцината играчи извън терена. — Ей оня смешник в птичите дрехи е по-атлетичен от тях.

Седяхме в блок Е, отдясно на центъра и над кръглата заледена арена. И следа нямаше от човека, когото чаках — обещания от посредника Бил, макар че сигурно бях нетърпелив. Според казаното от Средата той бе от предпазливите хора, още повече че ставаше дума за типове от рода на Мерик. Вероятно бе достатъчно съобразителен да се е спотаил някъде и сега да ни наблюдава оттам. Е, ще му стане по-спокойно, когато научи за окошарването на Франк поне за два дни и нещо. Така си бяхме купили малко време, за което бях благодарен, макар че в замяна се налагаше да защитавам хокея и да обяснявам фините му нюанси на човек, който признаваше само баскетбола и атлетичните пистови дисциплини.

— Хайде-хайде — рекох добродушно, — не си честен. Почакай само да започнат играта. Тогава ще видиш дали са толкова бавни.

— Я да се шибат — изруга Луис. — Бързина ли? Това е например Карл Люис. Джеси Оуенс беше бърз. Дори и Бен Джонсън беше светкавица, нищо че гълташе допинг. Атия долу са като снежни човеци, на тенекиени кутийки сложени.

В същия миг прозвуча силен глас по високоговорителите. Обяви, че на спортното игрище е „забранена употребата на обиден език и нецензурни думи“.

— Ама какво искат тия, бе? — искрено се възмути Луис. — На мач да не мога да псувам ли? Я да си го начукат отзад!

— Е, то е само така, за пред хората — успокоително се обадих аз, тъкмо когато съседът — мъж с две дечица — укорно изгледа приятеля ми, понечи да се обади, сетне отново измери едрата фигура на Луис и предпочете да си затрае, нахлузвайки шапките надолу върху детските ушички.

Прозвуча „We Will Rock You“ на „Куин“ и „Ready to Go“ на „Република“.

— К’ви са тия музикални изгъзици, бе? — отново се възмути Луис.

— Виж, човече, това е бяла музика — примирително обясних аз. — Зная, че за тебе е кофти, обаче какво да правя сега? Такава чернокожите не танцуват, ама пък те и на хокейни мачове не ходят, нали?

Луис ме изгледа със съжаление, а в същия миг екипите излязоха на леда. Хайде отново засвири бяла музика, Луис се намръщи още повече. Както обикновено, през първата третина раздаваха сувенири, тенис фланелки с отборните емблеми, по някоя и друга шапка, безплатни бургери, талони с намаление за пазарния център.

— Мамка му и нещастници — отново се оплака Луис. — Ясно е, че тия идиоти трябва да раздават нещо, за да задържат публиката, иначе кой ще остане на тая дивотия?

В края на третината „Пайрътс“ поведоха с 2:0, реализатори бяха Зинън Конопка и Джоф Питърс. Все още нямаше и следа от човека на Средата.

— Сигурно е заспал някъде — ухили се Луис. — На това зрелище и аз бих задрямал.

В момента когато отборите излизаха на терена за втората третина, към нас се приближи дребен човечец с грубовато лице и яке с логото на „Пайрътс“, влизайки по нашия ред откъм дясно. Имаше козя брадичка и очила със сребристи метални рамки. На главата бе нахлузил черна шапка също на „Пайрътс“, ръцете бе заврял дълбоко в джобовете. Не беше много по-различен от стотици други посетители по околните скамейки.

— Паркър, нали? — запита ме той.

— Точно така. А вие сте Бил?

Той кимна, но не извади ръцете от джобовете на якето.

— Откога ни следите? — запитах го аз.

— От преди първата третина — отвърна човечецът.

— Много сте предпазлив — неутрално рекох аз.

— От предпазливост глава не боли — рече той.

— Франк Мерик е в ареста — обадих се отново.

— Ами добре, само че аз откъде да го зная, нали? За какво го прибраха?

— За тормоз.

— Да задържат Франк Мерик за тормоз?

Бил изпръхтя недоверчиво.

— Аре стига бе. Защо не и за пресичане на червено? Може би разрешителното за кучето не е носил, а?

— Трябваше да организираме задържането му поне за малко — казах. — Такива неща като защо тук не играят.

Бил хвърли бърз поглед към Луис.

— Не искам никого да обиждам, но един чернокож господин на хокеен мач бая внимание привлича — бавно рече той.

— Ние сме в Мейн — отвърнах. — Тук чернокожият ще изпъква, където и да се намира.

— Това е вярно и все пак можехте малко да туширате нещата.

— Да ви изглежда като човек, дето ще се навие пиратска шапка да носи и пластмасово ятаганче да размахва? — пошегувах се аз с името на любимия отбор.

Бил отново хвърли бърз поглед към Луис, отмести очи.

— Вярно, че не. По-скоро с истински ятаган в ръката си го представям.

Набито око имаше този Бил. Намести се до мен и доста време мълча. Три минути и малко преди края на втората третина Шейн Хайнс намери пролука и заби шайбата във вратата на фалконите. Минута и половина след това Джордан Смит вдигна резултата на 4:0. Това май предрешаваше играта.

Бил се изправи.

— Хайде да ударим по бира — предложи той. — Четири поредни победи, общо девет от десет мача. Най-добрият старт след онзи от сезона 1994-1995, а? Аз пък тогава мачовете трябваше в пандиза по телевизията да ги гледам.

— И това го смяташ за наказание, така ли? — обади се неочаквано Луис.

Бил го измери продължително, но премълча.

— Той по хокея много не си пада — примирително обясних аз.

— Така изглежда — поклати глава Бил.

Излязохме от залата, взехме си три малки бири в пластмасови чашки. Доста хора се точеха навън, ситуацията на терена наистина вече изглеждаше безинтересна.

— Между другото, благодаря за билета — обади се Бил. — Напоследък невинаги успявам да си намеря сухо за хокея.

— Няма защо — отвърнах.

Той замълча, красноречиво загледан в издутината на сакото ми, където държах портфейла. Извадих го, дадох му петдесетте долара. Той грижливо сви петте банкноти, прибра ги в левия джоб на джинсите. Тъкмо си отварях устата да го поразпитам за Мерик, когато откъм залата долетя здрав рев. Нямаше начин човек да сбърка — ясно се чуваше името на фалконите. Бяха вкарали гол.

— Мамка му! — изруга Бил. — Ние ги урочасахме, не биваше да излизаме! Трябва да се върнем.

Върнахме се. Докато чакахме началото на последната третина, Бил отвори дума за престоя си в мейнския „Супермакс“. Тази система затвори бе разработена в САЩ специално за да приема от други наказателни институции най-буйните затворници, рисковите потенциални бегълци и онези, които представляват заплаха за околните. Всъщност най-често там местят непокорните и контрабандистите от другаде — за назидание или наказание. Мейнския го откриха през 1992 г. в Уорън. Наред с другите си килии разполага със стотина единочки, всички със стопроцентово максимално строг режим. След закриването на стария мейнски затвор на име „Томастън“ „Супермакс“ бе постепенно разширяван, добавяха му нови сгради, подобно на крепостни стени около главната цитадела в центъра, и сега има килии за общо 1100 затворници. А повечето от затворниците от „Томастън“ бяха постепенно прехвърляни в „Супермакс“. И Бил беше от тях.

— По едно и също време лежахме в макса, Мерик и аз — каза Бил. — Аз бях за двайсетачка — за кражба. Е, за кражби по-точно. Да не повярва човек, а? Двайсет години за някаква си свивка. Шибаните убийци лежат по-малко. У мен ченгетата намериха само отвертка и малко жица. Казах им, че с тях си поправям радиото в колата. А те ме изкараха буен, рисков беглец и хайде в макса. Сетне нещата загрубяха. Взех та изкрейзих, шибнах едно ченге, то с мен постоянно се ебаваше. Ама си платих, нали? Стоях си до края. Шибани ченгета. Мразя ги!

Затворниците обичайно наричат надзирателите ченгета. В края на краищата нали са част от същата закононалагаща система както полицията, прокурорите и съдиите.

— На бас се ловя, че не си виждал макса отвътре, нали? — подхвърли Бил, вече бяхме на ти.

— Не съм — признах аз.

В тези затвори не допускат никого извън самите затворници и охранителния персонал. Иначе бях чувал предостатъчно, за да съм сигурен, че е по-добре там изобщо човек и носа да не си подава.

— Много е кофти, брат ми — рече Бил с такъв тон, дето говори повече от фактите.

Не беше от бившите пандизчии, дето разказват сърцераздирателни истории за лош късмет, мръсни прокурори и прочие. И не се опитваше да лъже. По-скоро, изглежда, бе закопнял някой да го послуша по темата.

— Смърди, брат ми, смърди — и буквално, и иначе. Урина, кръв, драйфано. По пода гадости, по стените — също. Зиме изпод вратите сняг навява. Вентилаторните шахти бръмчат и скърцат, луд ставаш. Направо изкрейзваш, спиране няма, ушите и главата ти в тъпан се превръщат. Опитвах тоалетна хартия в ушите, ама не става, чувствах, че постепенно откачам. Заключен си двайсет и три часа в денонощието. Пет пъти в седмицата имаш по един час в кучешката колибка. Така му викахме на двора за разходка. Еба ти двора. Коридорче, метър и осемдесет широко, девет метра дълго. Аз ли не зная, сума ти години съм го мерил. Светлините не се гасят — денонощно ти блести в очите, седем дни в седмицата. Радио, телевизия, такива неща няма, само бяла светлина и шум. И четка за зъби не ти се полага. Дават ти едно пластмасово стъргало вместо четка, ама то и половин парче работа не върши.

Бил отвори уста, посочи дупките сред пожълтелите си зъби с пръст.

— Ей ги на, пет зъба ми липсват — рече той. — Просто си изкапаха. И като става дума за това, да ви кажа направо: системата „Супермакс“ е форма, по-точно инструмент за психологическо мъчение. Знаеш за какво си там, но не и какво да направиш, за да се измъкнеш. И това съвсем не е най-лошото. То идва, когато се сджафкаш здраво с ченгетата и тогава те ти прилагат стола.

И за стола знаех. Така викат на едно съоръжение за укротяване. Използва се срещу достатъчно успели да ядосат надзирателите затворници. Тогава четирима или петима ти се дотрисат в килията, облечени в пълна броня, от онази, дето я използват по време на безредици, че и с електропалки, за да извършат извеждането. Затворникът получава нужната порция бой с ток, натиснат е на леглото или пода, закопчан с белезници, прикачени към пранги за краката. Свалят му дрехите и го помъкват към специална стая за наблюдение. Той крещи и реве, обаче полза няма. Слагат го върху стола, завързват го с ремъци, затягат хватката. Там ще стои гол часове наред — на студено. Колкото и да е странно, затворническите власти упорито твърдят, че столът не бил наказателно средство, а просто начин за контролиране на затворници, които представляват заплаха за околните или застрашават собствения си живот. Портландският вестник „Финикс“ се бе сдобил някак с видеозапис на едно такова извеждане. Ирония на съдбата някаква си, защото самите власти са наредили тези операции да бъдат записвани с камера като доказателство, че никой не измъчва поверените им затворници. Според хора, видели с очите си мерките, трудно бе човек да си представи друго освен това, че извеждането и столът са изцяло санкционирано от щатски органи насилие, граничещо с мъчение.

— И на мен ми го приложиха веднъж — продължаваше Бил. — След като треснах онова ченге в сурата. Повече не ми се е случвало. Просто сетне си налягах парцалите. А на Мерик му се случи няколко пъти, само че просто не успяваха да го пречупят. И все за едно и също нещо.

— Не те разбрах, какво имаш предвид?

— Мерик го наказваха все заради едно хлапе на име Келог. Анди Келог му викахме. Той беше нечитав, но грешката не бе негова. Всеки го знаеше. Като дете са го ебавали и никога след това не се е оправил. Все за разни птици говореше. Всъщност за хора като птици…

Тутакси прекъснах Бил.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че този Келог е бил сексуално малтретиран ли?

— Ами да. Доколкото разбрах в края на краищата, хората, които са го изнасилвали, са носели птичи маски или нещо подобно. Помня го от „Томастън“, и други го знаят от там. Всички бяхме там в началото. Само че никой не грееше какво точно и как се е случило. Една приказка вървеше, че бил насилван от „хора като птици“, и то многократно. А преди тях, изглежда, е имало и други. Положението му след това е било плачевно, от километри се виждаше. Тъпкали са го с медикаменти, направо беше психиран, като омагьосан значи. Единственият, който успяваше да се доближи до него по човешки, бе Мерик и това поне за мен беше истинска изненада. Защото този човек за социален работник не може да мине, а в категорията на добряците изобщо не се вписва, и дума да няма. Корав беше, брутален. Обаче с това хлапе се получи съвсем друго. Опитваше се да го защитава. И не говоря за някаква си педерастка история. Първият, дето се опита да подхвърли нещо в тази връзка, беше и последният. Мерик главата му направо щеше да откачи. Като я хвана през решетките, едвам го отърваха ченгетата. Дойдоха в пълна сила, пуснаха му ток и така спасиха онзи. Сетне Келог замина за макса, защото все псуваше ония гадняри, а Мерик сам си организира и него да го прехвърлят.

— Значи Мерик нарочно се озова там?

— Ами да, така са ми казвали и други, ама аз и сам съм виждал много неща. Преди да прехвърлят Келог, Мерик си гледаше работата, държеше си главата ниско. Е, разбира се, като изключим случаите, когато някой се закачаше с хлапето или пък бе шантав достатъчно, че да си го мери с Мерик. След като Келог замина обаче, Мерик лудна, постоянно ги вършеше едни такива, колкото да вбесява ченгетата, и накрая те нямаха друг изход, освен и него да изпратят в макса. При това там той нямаше някакви особени възможности да направи нещо повече за хлапето. Обаче не се отказа. Говореше с персонала, опитваше да ги навие да извикат психиатър, да лекуват Келог. Един-два пъти дори успя да поговори с момчето преди поредното му изпращане на стола. Така се получи, че и самите надзиратели са го извеждали от килията да увещава Келог, защото той само него слушаше, макар и невинаги. Казвам ти, че това момче все на стола стоеше. Може и още да е на същото дередже, като си помисля как стояха нещата.

— Значи Келог е още в затвора?

— Ако питаш мен, никога няма да излезе. Не и жив. Струваше ми се, че това хлапе постоянно искаше да умре. И наистина е чудо, че все още е жив.

— Ами Мерик? Ти с него разговарял ли си? Разказвал ли ти е нещо лично за себе си?

— Не, той беше единак. Време имаше единствено за Келог. Е, случи се веднъж-дваж да разменим по дума — било когато са ни водили в лечебницата или случайно при разминаване в кучешката колибка. Но за всичките онези години общо не е било повече, отколкото ние с теб тази вечер. Обаче за дъщеря му знаех. И винаги съм си казвал, че именно затова съжаляваше Келог и се мъчеше да му помогне.

Последната третина започна. Вниманието на Бил тутакси се прехвърли на леда.

— Чакай малко, не разбирам — подхвърлих нарочно. — Какво общо има дъщерята на Мерик с това хлапе Келог?

Бил неохотно извърна глава от терена, за да ми каже няколко неща, но то бе за последно тази вечер.

— Ами виж — дъщеря му изчезнала безследно, докато той е бил в пандиза — рече той. — Почти нищо си нямаше от нея. Няколко снимки, една-две рисунки, изпратени му от майка й в затвора, преди детето да изчезне. Именно тези рисунки го привлякоха към Келог. Келог също рисуваше. И на неговите рисунки, и на тези на момичето имаше мъже с птичи глави.