Нечестивци

Епилог

Минаха няколко дни, нищо особено не се случи. Животът потече в старото си русло. Ейнджъл и Луис се върнаха в Ню Йорк. Разхождах Уолтър редовно, обаждаха ми се разни хора, търсеха услугите ми. На всичките им отказвах. Нямах настроение за работа, уморен бях, в устата ми нагарчаше. И от това състояние излизане май нямаше. Дори и къщата бе притихнала, сякаш онези присъствия от миналото се бяха спотаили, изчакващи да видят какво ще стане.

Първото писмо не бе съвсем неочаквано. В него ми съобщаваха, че пистолетът ми ще бъде задържан като част от веществените доказателства за извършване на престъпление, които ще бъдат представени на съда. Възможно е да ми бъде върнат на по-късен етап. В момента това не ме интересуваше. Не ми пукаше, а и оръжието не ми трябваше, поне не точно в този момент.

Следващите две писма пристигнаха почти едновременно, и то по куриер — специална доставка. Първото бе от службата на началника на щатската полиция. В него ме информираха, че оттам са изпратили изложение до Окръжния съд с искане да ми бъде отнето разрешителното за практикуване на професията частен детектив, и то считано незабавно — от настоящия момент. Аргументацията им бе на базата на извършени от мен измама и заблуждение на щатски органи във връзка с моята работа, още и за неверни показания. Искането бе от името на щатската полиция без конкретен източник като, да речем, началник или главен секретар. Съдът бе постановил временно отнемане на правата ми за упражняване на професията с нареждане за бъдещо съдебно заседание в целесъобразен срок, на което ще бъда изслушан, значи ще имам възможността да се защитя.

И второто писмо бе от службата на началника на щатската полиция. То ме уведомяваше, че ми е отнето и разрешителното за носене на скрито оръжие поне за периода до съдебното заседание. Тоест да го върна в службата заедно с всички останали релевантни в същия контекст документи. След всичко, което се бе случило, след всичко извършено от мен нещата видимо се разпадаха, и то в случай, където аз лично не бях стрелял дори и един-единствен път.

Следващия ден след получаването на писмата прекарах извън града. Взех Уолтър и заминах за Върмонт, два дена посветих на Рейчъл и Сам, само че бях отседнал в мотел на няколко мили разстояние от техния дом. Визитата премина приятно, без инциденти и упреци, дори и една крива дума не бе разменена помежду ни. Струваше ми се, че коментарите й от последната ни среща някак бяха разчистили атмосферата на отношенията ни. Разказах й за всичко, което се бе случило, за отнетото ми разрешително и правото да нося оръжие. Рейчъл запита какво възнамерявам да правя сега и за в бъдеще. Отговорих, че не зная, и наистина нямах и представа с какво бих могъл да се заема. Финансите не бяха голям проблем, поне не и непосредствен. Ипотеката на къщата не беше тежка. Основната сума по купуването й бях платил с парите, получени от Пощенската служба на САЩ за дядовата земя и старата му къща заедно с нея. Пощите купиха имота, заедно с още доста съседни терени, за да строят там нови инсталации и летище. Иначе имах разни текущи сметки да плащам, пък и исках да продължавам да помагам на Рейчъл в разноските около Сам. Тя ме успокои с думите да не съм се притеснявал по този въпрос, макар и отлично да разбираше защо настоявам и защо то е важно за мен. На раздяла ме прегърна, целуна ме нежно по устните. Отдавна не се бе случвало така спонтанно. Усетих я истински и тя мен също.

На следващата вечер в „При Наташа“ имаше вечеря в чест на Джун Фицпатрик и тя се обади да ме покани. Не ми се искаше да ходя и й го казах, но тя настоя. Е, отидох, оказа се, че Джоел Хармън нямало да дойде, зает бил с нещо друго. Присъстваха доста от приятелите на Джун, сред тях и Фил Айзъксън, художественият критик от „Прес Хералд“, още и неколцина други, които познавах единствено по репутация. В края на краищата вечерта се оказа извънредно приятна, разговорите и събеседниците забавни. Постоях два часа и нещо, сетне оставих компанията да си допива няколкото бутилки вино на масата, а следваше и десертът, но на мен все така ми горчеше в устата.

Излязох на улицата, откъм морето духаше силен, остър вятър, направо като с бръснач режеше. Вървях към колата целият накокошинен, бузите ми измръзнали, студът щипе, чак сълзи ми потекоха от очите. Бях оставил автомобила на „Мидъл Стрийт“, недалеч от кметството. Проблем с паркирането нямаше, пълно беше с празни места, пък и улиците вече опустяваха, само с неколцина закъснели минувачи се разминах, докато отивах към мустанга. Все по-студено ми ставаше, та вдигнах яката на сакото, закопчах и двете копчета, пъхнах ръцете в джобовете на панталона.

Внезапно зърнах мъж, стоеше пред една жилищна кооперация недалеч от главната сграда на портландското полицейско управление. Пушеше цигара, виждах примигващото й огънче в сенките под тентата над входа на зданието. В началото не му обърнах внимание, но когато наближих, той се измъкна от сянката и застана на пътя ми.

— Дошъл съм да ти пожелая на добър час — рече ми тихо. — Но няма да се сбогуваме окончателно, поне засега не.

Колекционера беше облечен в обичайните дрехи, както винаги се носеше. Черно палто, видно познавало и много по-добри дни, под него тъмносиньо сако и бяла риза с широка старомодна яка, закопчана чак до врата. Изгледа ме продължително, смукна дълбоко от цигарата за последно, захвърли фаса встрани.

— Какво чувам, а? Нещата при теб загрубели.

Не желаех да разговарям с този човек, какъвто и да беше той, но очевидно нямах голям избор. При това силно се съмнявах във всяка казана от него приказка, най-малко можех да повярвам, че нещо хубаво иска да ми пожелае, и то искрено. Не му беше в стила, ама никак. И отлично знаех, че изобщо не си пада по сантиментални приказки и пожелания.

— Ти винаги си ми носил лош късмет — рекох твърдо. — Ще ми простиш, ама едва ли ще се разплача, че се разделяме. За колкото и време според теб да важи това.

— Гледай сега, и аз мисля така — незабавно отвърна той. — Че и ти също ми носиш лош късмет. Налагаше се да си местя колекцията, скривалището ми изгърмя, така да се каже, а господин Елдрич се превърна в жертва на неочаквана и нежелана гласност. При това се опасява, че тя би могла да се превърне и в терминална заплаха за него.

— Боже мой! Сърцераздирателно. Та той ми изглеждаше така желязно витален — процедих аз. — Само гледай този път как наистина ще се разрева.

Колекционера ме измери с поглед отново, измъкна от джоба тютюна и хартийките, грижливо нави поредната цигара и запали. Фасът на предишната все още димеше в канавката. Изглежда, че не беше в състояние да мисли читаво, без нещо да три между пръстите или в устата му.

— Е, щом си тук, поне един въпрос да ти задам — рекох, защото внезапно нещо ми хрумна.

Той захапа цигарата, дръпна силно, дълбоко, пусна дълъг облак дим в мразовития нощен въздух. И в същото време махна с другата ръка, сякаш казваше — е, добре де, давай въпроса.

— Защо те интересуваха точно тези хора? — запитах. — Какво е толкова важно именно в този случай?

— Я гледай ти — рече той и поклати глава. — Абсолютно същият въпрос важи и за теб. Никой не ти е плащал да ги издирваш, да се ровиш кой къде и какво е вършил. А може би има и по-точен и по-справедлив въпрос: защо пък не точно тези мъже? Винаги съм смятал, че на света има два вида хора: тези, които са практически безсилни, прегънати под огромното бреме на злото, което съдържа той — светът, — и затова отказват действено да се борят с него с оправданието, че нямало смисъл. И другите, които сами избират своята битка и я водят докрай, защото съзнават, че бездействието и вайкането е безкрайно по-лошо дори и от това да правиш половинчати неща и да се провалиш. И ето, също както и ти, и аз реших да се захвана с едно такова разследване и да го доведа до край.

— Тогава да се надяваме, че при теб е било по-резултатно, отколкото при мен самия.

Колекционера се разсмя.

— Ами ти нямаш право да се правиш на толкова изненадан от всичко онова, което в крайна сметка ти се случи — поклати пръст към мен той. — Ти и без това си живееше безгрижно и назаем, дето има една приказка, че дори и приятелите ти не бяха в състояние да те защитават докрай.

— Моите приятели ли? И кои са те?

— Е, грешката е моя, неточно се изразих. Говоря за невидимите ти приятели, за тайните ти приятели. Не онези, смъртоносно забавните ти колеги от Ню Йорк. А, и за тях да не се безпокоиш. Имам си други, по-належащи задачи да изпълнявам, пък и по-заслужили изпълнители, така да се каже. Та засега тях няма да ги пипам. И без това те напоследък си наваксват за минали безобразия, някои стари злини компенсират. А и не искам да оставаш съвсем, ама изцяло сам-саменичък. Аз ти говоря за други — тези, дето дейността ти следят тихомълком, тези, дето те улесняват във всичко онова, дето го правиш. Същите, дето замазват белите, които оставяш зад себе си. Същите, дето укротяват ентусиазма на онези, на които ужасно много им се иска да те зърнат зад решетките.

— Изобщо не разбирам за какво говориш.

— Амиии, така ли? Е, добре, допускам, че не се досещаш. Много немарлив беше този път: в собствените си лъжи се оплиташе и препъваше. Нещата срещу теб се натрупваха, натрупваха, пък току набраха инерция и сегашните последствия бяха неизбежни, отдавна беше съвсем очевидно. Ти си един любопитен, енергичен мъж, дето му взеха тапията за правото да прави неща, дето ги може най-добре. Защото постоянно се изсилваше. Индивид с усет към насилието, дето му отнеха играчките. И кой може да каже тепърва какво още може да ти се случи?

— Само не ми казвай, че и ти си от тези, така наречени мои тайни приятели, защото ще се окаже, че съм загазил много здравата. Повече, отколкото си мислех.

— Ами не. Нито съм ти приятел, нито съм ти неприятел. Аз отговарям пред далеч по-висшестояща сила.

— Самозаблуждаваш се.

— Така ли мислиш? Е, добре тогава. Значи това е самозаблуждение, което ние с теб двамата заедно споделяме. Току-що ти направих услуга, за която дори още не знаеш. А сега ще ти направя още една последна. Ти години преживя, кандилкайки се между сенките и светлината, ха натам, ха насам, движеше се между двете, все отговори търсеше. Само че чуй какво ще ти кажа: колкото повече време прекарваш в мрака, толкова повече увеличаваш възможността тамошното присъствие да те усети, а сетне да се насочи срещу теб. И скоро ще се появи, да знаеш.

— Срещал съм разни неща в мрака и преди. Тях вече ги няма, аз пък съм тук.

— Аз за разни неща в мрака не говоря. Това, за което те предупреждавам, е друго — то е самият мрак. Е, свършихме вече. Каквото трябваше, казах го.

Извърна се и си тръгна, мятайки цигарата подир предишната. Протегнах ръка да го спра. Трябваше да ми каже още, да го запитам и за… Стиснах го за рамото и ръката ми се плъзна по кожата му.

И като във видение съзрях фигури, в страхотни мъки сгърчени, други, захвърлени сами в пустошта, ридаейки горко за онова, което бяха загубили, за онези, които ги бяха изоставили. Съзрях Празните човеци и в същия миг познах истината за тях — какво представляваха…

Колекционера се завъртя като танцьор. С единствен замах на ръката се откачи от мен, в следващата секунда бях опрян на стената отзад, а краката ми бавно се отлепяха от тротоара, докато той ме разклащаше във въздуха, стиснал шията ми с пръсти. Опитвах се да го ритна, само че той рязко скъси разстоянието помежду ни, а натискът върху врата ми се увеличи, почти прекъсвайки достъпа на въздух. Усещах как животът започва да отстъпва от мен бавно.

— Не смей да ме докосваш! — рече той. — Никой никога не ме докосва.

Сетне ме пусна, освободи достъпа на въздух, свлякох се по стената, рухнах на колене. Болезнено поемах огромни глътки живителен кислород през жадно отворената уста.

Тогава му зададох въпроса, който ме бе измъчвал много, много отдавна, надявайки се той да има някакъв отговор.

— Я само се погледни — отвърна той и този път в словата му имаше съжаление, но и презрение. — Човек, жестоко измъчван от въпроси без отговори, човек без майка и без баща, човек, позволил две семейства да се изплъзнат буквално между пръстите му… ако изобщо си човек.

— Аз имах баща — възразих аз. — И майка също. И все още имам семейство.

— Така ли мислиш? Но няма да е за дълго — нещо жестоко се появи в очите му, измени чертите и изражението на лицето, също както при момченце, което налита да мъчи по-слабите от него безсловесни животни. — Чакай само да ти кажа относно евентуалните ти баща и майка и да ми отговориш на някои въпроси — първо, кръвната ти група е Б. Виж само какви неща зная за теб, а? Сега ето го и проблема…

Наведе се над мен, изгледа ме продължително и след паузата продължи:

— … как е възможно дете с кръвна група Б да има баща с кръвна група А и майка с кръвна група 0? Същинска мистерия, нали така? Кажи де!

— Лъжеш!

— Така ли си мислиш? Е, добре тогава, нека да е така.

Отстъпи крачка назад и рече:

— Но ти пък може би си имаш други занимания за убиване на времето: привиждат ти се разни полувидими или невидими неща, мъртъвци, дете, което шепне в нощта, майка, която беснее в мрака. Стой си при тях, щом така ти се иска. Живей си с тях… в онова място, където те чакат.

— Къде са жена ми и детето ми? — думите сякаш изгориха травмирането ми гърло и сега вече мразех себе си, че сам търся отговори от това нечестиво същество. — Ти говориш за неща, отлъчени от Божественото. Знаеш и за написаните думи в прахта. Знаеш! Кажи ми тогава какви са те — изгубени души ли са? И аз ли съм такава?

— Че ти някога душа имал ли си? — прошепна той. — Питаш ме къде са жена ти и детето ти. Отговарям ти — там, където сам си ги държиш.

Клекна до мен, обля ме с никотиновия си дъх и дима, изрече последни думи:

— Него го отведох, докато ти беше на вечерята, така че имаш желязно алиби. Това е последният ми дар за теб, г-н Паркър. И последната ми слабост. Повече няма да проявявам такава.

Изправи се и си тръгна, а след време и аз станах с мъка, но се добрах до колата и се прибрах у дома. Там дълго мислих върху казаните от него неща.

Джоел Хармън изчезнал същата нощ. Тод бил болен, Хармън се качил на колата си сам и заминал за Фолмът, където имало събрание на благотворители. Там предал чек на стойност 25 000 долара като дарение в рамките на обща кампания за купуване на минибусове за местните училища. Намерили колата му изоставена в парка на име Уайлдуд. А от него самия — ни вест, ни кост.

Малко след девет часа на следващата сутрин телефонът у дома иззвъня. Вдигнах слушалката, човекът отсреща не пожела да си каже името, но пък ме информира анонимно и стори ми се доброжелателно, че е издадена заповед за обиск на целия ми имот. Подписала я съдийката Хайт, упълномощавайки щатската полиция да издири всички мои оръжия, включително и незаконни — значи такива, дето притежавам без разрешително. Екипът щял да дойде у нас най-късно до час.

И ето ги, наистина пристигнаха след не повече от шейсет и няколко минути, начело с Хансън. Най-грижливо започнаха да ровят, стая по стая, шкаф по шкаф, чекмедже по чекмедже. Завряха си носа буквално във всяка дупка и ъгълче на къщата и, разбира се, откриха панела в стената, зад който държах оръжията, дето си ги запазих въпреки отнемането на разрешителното. Значи самия шкаф откриха, но не и съдържанието му. Него го бях увил в дебели, намаслени парцали, сетне в найлонови чували и добре обвързано с водоустойчиви лепенки, го потопих в заблатеното езерце на края на имота ми. Здраво завързано, разбира се, с въже, другият му край добре прикрит, закрепен за скала на брега. Дори и тавана претърсиха, само че там много-много не се застояха. Видях лицата на униформените, когато слизаха по стълбата — по тях се четеше неимоверно облекчение. Направо бяха благодарни да се разкарат от онова тясно, тъмно място с особено излъчване. Сетне и по двора ходиха, навсякъде гледаха. Хансън не проговори и дума не размени с мен още от началото, когато ми връчи съдебната заповед, и чак до завършването на обиска, когато пък си тръгнаха. Тогава се спря на вратата за миг и кратко, навъсено рече:

— Това съвсем не е краят.

Щом се разкараха, аз се заех с изпразването на тавана. Изнесох куфари, кутии и кашони, без дори да гледам какво има в тях. Захвърлях вещите една по една направо долу на площадката, а оттам по-късно ги пренесох на края на двора, където има парче гола земя с купчина камъни. Там ги подредих и ги зарязах. Отворих прозореца на тавана, пуснах студения въздух да изпълни мрачното пространство. Избърсах прахта от стъклата, изписаните букви изтрих, през цялото време имах чувството, че прочиствам атмосферата. Сетне тръгнах из къщата, триех и чистех всяка плоскост, всяка повърхност, отварях шкафове и гардероби, проветрявах стаите, докато най-накрая реших, че всичко е вече наред, а в дома стана толкова студено, колкото и навън.

Те са там, където сам си ги държиш.

Струваше ми се, че усещам и гнева, и яростта им, но твърде възможно е всичко това да е било единствено в мен. И докато го прочиствах, то се бунтуваше и се бореше за оцеляване, но пък аз упорствах. Когато слънцето залезе, отидох при купчината изнесени от тавана неща и ги подпалих. Гледах огъня и си казвах, че е погребална клада, последно прости на мъка и спомени, които се превръщаха в пепел и горещи газове. Те отлитаха в небето, оформяйки сив пушек, оставащите на земята овъглени останки се разпадаха в пепел, а вятърът я разпиляваше в незнайни посоки.

— Съжалявам — шепнех си сам. — Моля да ми простите за всичките ми грешки, за всичко, с което съм се провалил пред вас. Простете ми, че не бях на мястото си да ви спася или да умра заедно с вас. Съжалявам, че толкова дълго ви държах пленници в сърцето си, потопени в тъга и угризения. Прощавам ви и аз. Прощавам ви, че ме изоставихте, но и за това, че се върнахте. Прощавам ви за гнева и за болката. Моля ви, нека с това да сложим край на всичко. Нека това да бъде краят — един път и завинаги.

Сега трябва да си отидете — обърнах към сенките на висок глас. — Време е да си вървите.

И през пламъците видях или си мислех, че виждам, как тресавищата засияха, повърхността им заискри, а лунната светлина открои две форми над водата, блещукаха, сякаш трептящи в омарата над огъня. Сетне се извърнаха встрани, към тях се присъединиха други подобни и полетяха, ведно устремени нагоре в мощен искрящ поток — неведомо множество души, понесени във висините. То постепенно губеше блясък и накрая угасна, сякаш удавено в триумфалния плясък на прибоя.

Същата нощ, сякаш привлечена, а може би призована от огъня, Рейчъл позвъни на вратата на някогашния ни общ дом. Уолтър излая кратко, сетне я подуши и позна, тогава наистина побесня в неистова кучешка радост. Отворих, тя каза, че се тревожела за мен. Говорихме, похапнахме, пийнахме малко повечко винце. Когато на следващата сутрин се събудих, тя спеше до мен. Не знаех това начало ли е или край, а ме беше страх да запитам. Тръгна си преди обед, целунахме се на прага, по устните ни останаха недоизречени слова.

Далеч, далеч от моя дом една кола спряла пред безлична къща на затънтен, провинциален път. Някой отворил багажника, оттам нечии ръце измъкнали здраво завързан мъж. Той се свлякъл на земята, но сетне бил принуден да се изправи. На очите имал крепко прилепнала превръзка, в устата — затъкната кърпа, китките му били стегнато завързани на гърба с гъвкава метална жица. Последната болезнено се впивала в плътта, пускала кръв, а тя се стичала надолу по дланите и пръстите. Краката били завързани на глезените по абсолютно същия безжалостен начин. Мъжът се опитал да остане прав, но почти припаднал, когато кръвта потекла по вените на изтръпналите, отслабени крайници. Усетил ръце по коленете, надолу, сетне жицата била прерязана, краката — освободени, за да може да ходи. Понечил да хукне да бяга, дори се опитал, но някой сръчно го препънал, затова паднал и се ударил, заболяло го много. Над ухото му се навел невидим човек, силно миришел на никотин и цигари, кратко и настойчиво рекъл:

— Недей!

Отново бил изправен на крака и поведен напред. Сторило му се, че влизат в къща. Пресекли някакви коридори, отворила се още една врата. Чул метално щракане, сетне скърцане, сякаш дъска или дъсчен капак се вдигал от нещо, което било пред него. Сега повели завързания надолу по стъпала. Нечии ръце го крепели да не се спъне и падне и кротко, но властно го побутвали по стълбището. След малко краката му стъпили на равно, усещало се, че е на пръстен под. Изминал известно разстояние, тогава същият глас му наредил да спре. Нечии ръце го натиснали по главата, принудили го да коленичи. Тук превръзката била свалена от очите му, кърпата — извадена от устата. Видял, че се намира в мазе, съвсем празно било, като изключим стар бюфет в ъгъла под стълбището. Двойните му врати отпред били разтворени, вътре се виждали различни предмети. Все пак разстоянието до този бюфет или шкаф не било съвсем малко, а и в помещението било доста тъмно, затова очите му не различавали добре вещите.

В пода току пред него зеела дупка, сторило му се, че от нея се носи воня на кръв и стара леш. Самата яма не била много дълбока, може би метър и осемдесет, два. На дъното зърнал камъчета, дървени отломки. Примигал, за секунда му се сторило, че дупката е далеч по-дълбока, сякаш дъното с камъните по него е само ефимерна преграда, увиснала над истинска бездна отдолу. Усетил чуждите ръце по китките си отзад, обаче не го развързали, само откачили ръчния му часовник, любимия му прескъп патек филип.

— Крадец! — избухнал мъжът, нервите му съвсем изтънели. — Та ти си бил единствено някакъв си долнопробен крадец!

— Ами — спокойно рекъл гласът. — Не е вярно. Аз съм колекционер.

— Е, тогава вземете го — отвърнал Хармън, внезапно напълно сломен, и гласът му сякаш изскърцал пресипнало, почувствал се още по-слаб и замаян след цялото това напрежение. — О, да, вземете го, а мен ме пуснете да си ида. Имам и пари. Мога да уредя да ви ги изпратят както и където поискате. Ще ме държите тук, докато се уверите, че парите са пристигнали на исканото място. Обещавам ви, че щом ме освободите, незабавно ще ви изпратя още толкова. И повече! Колкото поискате. Каквото и да съм ви направил, искрено се извинявам. Само ме пуснете да си отида у дома, моля ви!

Гласът отново прозвучал край здравото му ухо. До този миг похитителят оставал непознат за Хармън — нямало как да го види. Първият удар бил изотзад в момент, когато след събранието отивал към автомобила си, а на себе си дошъл в багажника доста по-късно. Струвало му се, че са пътували много, много часове, само веднъж спирали, водачът наливал бензин. Но и тогава не било на оживено място, не било и на бензиностанция, защото не се чувало типичното пърпорене на бензиновата помпа, нито пък нормалният шум на други автомобили. Допускал, че похитителят си е носил туби с бензин, и то в купето на колата, вероятно на задната седалка, за да не се налага да зарежда на обществено място и да рискува пленникът да вдигне шум и да привлече внимание.

И ето го сега коленичил в това прашно, вонящо подземие, загледан в яма в пода, дето е хем плитка, хем бездънна. А гласът рекъл:

— Няма как. Ти си прокълнат.

— Не, не съм — викнал Хармън отчаяно. — Не съм, това не е справедливо.

— Претеглен си на везните, намерен си недостатъчен22. Отнето ти е правото на живот. И душата ти е отнета. Вовеки веков.

— Не! — неистово изревал Хармън. — Нямате право! Това е грешка! Грешка сте направили! С някой друг сте ме объркали…

— Грешка няма, не може да има. Аз зная какво си вършил. Те също знаят…

Хармън надникнал в дупката, а там зърнал четири фигури. Или може би така му се е привидяло, както бил ужасен до смърт. Гледали го и те, тежко, втренчено, само дето вместо очи на попуканите лица с изтъняла като хартия, потъмняла, разкъсана на места кожа имали черни дупки, устите им също зеели грозно, беззъбо, с разтворени, почернели устни.

Някой го стиснал за косата, опънал главата му назад. По кожата усетил нещо хладно, сетне острието точно, за миг разпрало гърлото му, рукнала кръв, обагрила пода, струи и пръски полетели в ямата, разплискали се в неистинските лица на онези отдолу.

Сторило му се, че вижда протегнатите им към него ръце. И това било всичко.