Нечестивци

30

Често казват, че има два вида Мейн. Мейн на летовниците и на туристите, Мейн на вкусотиите с лангуста и на сладоледа, на яхтите и яхтклубовете, онзи Мейн, който се простира на север по дебелата крайбрежна ивица чак до Бар Харбър. Мейн на големите надежди със съответните баснословни цени на недвижимата собственост там, но без онези градове и градчета, където ги няма същите природни красоти и местен колорит или късмета да привличат доларите на туристите, където промишлеността е западнала, превръщайки жителите им в истински корабокрушенци в центъра на същинско море на просперитет. Останалата част на Мейн донякъде презрително нарича жителите на този регион „равнинци“, а в по-мрачни мигове дори ги отхвърля като същатници, назовавайки ги „живеещите в Северен Масачузетс“.

Вторият Мейн е много различен. Той се състои предимно от гори в противовес на океана и се доминира от Окръга, както живописно наричат Арустук, област винаги възприемана като отделна цялост, ако не заради друго, то поне по причина на големината й. Това е северен район, доста навътре в сушата, провинциален и селски, силно консервативен, а в центъра му се намират Големите Северни гори.

Но и тези гори вече постепенно се променят. Напускат ги големите дървопреработвателни компании — производители на хартия и някогашен гръбнак на местната икономика. Бавно изтеглят мощностите си оттам, прекланяйки се пред новите финансови реалности — повече пари днес има в недвижимите имоти, отколкото в отглеждането на гори и дърводобива от тях. „Плъм Крийк“, най-голямата национална хартиена фирма и собственик на почти петстотин хиляди акра само около Музхед Лейк, е пренасочила десетки хиляди от тази площ за масивно комерсиално строителство на паркове, жилищни сгради, хижи, както и за промишлени цели. Според южняците това намерение означава унищожение на най-големите по площ щатски природни красоти. За северняците обаче — значи хората от другия Мейн — то значи работни места и доходи, прилив на нова кръв към почти загиващите общини.

Реалността там се изразява и във факта, че горските корони буквално прикриват тоталната беднота, най-бързо разрастващата се в САЩ по общонационални показатели. Градове се свиват, училища се смаляват, младите хора — всъщност надеждата за бъдещето — се изселват към Йорк и Къмбърланд, Бостън и Ню Йорк. Когато дървообработвателните мощности се закриват, добре платената работа отстъпва място на минимални заплати. Данъчните постъпления рязко спадат. Динамично скача престъпността, домашното насилие, злоупотребата с наркотици. След закриването на голямата дъскорезница край Лонг Понд селището — някога значително по-голямо от Джакман — буквално загива. На север в окръга Вашингтон, дето се казва на хвърлей камък място от богаташките удоволствия на Бар Харбър, един на пет жители живее в тотална беднотия. В окръга Съмърсет, където е Джакман, тази статистика е един на шест. Значителни потоци катастрофално обеднели хора безспирно пълзят, дето има една дума, към благотворителните институции в Скоухигън, там се надяват да получат храна и дрехи. В някои области изготвят списък на чакащите за т. нар. ваучер секция 8 за помощи и финансиране, и то във време, когато за тази цел се отделят все по-малко средства.

Джакман обаче — противно на логиката — просперира през последните няколко години, отчасти поради събитията около терористичния акт в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. През 90-те години на миналия век активното му население постепенно намаляваше, хората се изселваха, половината от жилищните сгради там пустееха. Дървообработвателното му предприятие продължаваше да работи, обаче променящата се природа на туризма отнемаше стария тип приходи от гостите. Те вече идваха с автомобили със собствени къмпингфургони или наемаха хижи, където си готвеха сами, вместо да търсят жилища в града и да се хранят в тамошните заведения. Сетне терористите удариха Близнаците и Джакман внезапно се оказа в предните линии на борбата за опазване на националните граници. Митническите и пограничните служби рязко увеличиха присъствието си там, цените на къщи и имоти скочиха и съдейки по общия, сумарен ефект, Джакман застана в далеч по-добра позиция от много години насам. И все пак градът е доста отдалечен, дори и ако съдим по мащабите на Мейн. Най-близкият съд е в Скоухигън, поне шейсет мили в южна посока, а полицейското управление с тамошна юрисдикция се намира в Бингам, така че ченгетата често трябва да преодоляват разстояние от около четирийсет мили. Затова по един доста необичаен начин Джакман се превърна пък в място, където законът е слаб.

Вече излизахме от Солон, когато Кенебек се ширна пред нас с цялото си великолепие. Спрях до крайпътен надпис: „Добре дошли в долината на река Муз. И да не спирате тук, пак не забравяйте да се усмихвате, докато я прекосявате.“

Погледнах Луис.

— Не се усмихваш, а?

— Сигурно защото спряхме — отвърна той.

Замислих се над думите, рекох си, че са двузначни, дори и по повече начини могат да се тълкуват.

Същата вечер не влязохме в Джакман, имахме уговорка с Ейнджъл. Отбихме от пътя още преди града към неголямо възвишение с местен хан. На мотел приличаше, стаите му бяха подредени по същия начин, до рецепцията стоеше бар, в същото голямо помещение — ресторант с дълги пейки за ловците. А по-нататък имаше и няколко хижички. Вероятно те бяха причината заведението да работи и през зимата. Оказа се, че имаме запазени стаи. Ейнджъл бе вече отседнал тук, макар че не излезе да ни посрещне. Надникнах в моята. Съвсем просто бе обзаведена, в единия ъгъл бе устроен миниатюрен кухненски бокс. Отоплението бе вградено в пода и помещението бе претоплено, чак не се дишаше. Изключих го, макар и да видях надписа с предупреждение, че ще са необходими дванайсет часа системата да затопли отново до максимални стойности. Върнах се в централната сграда, влязох в бара.

Ейнджъл бе там, кацнал на високо столче до тезгяха с бира пред себе си и вестник в ръцете. Видя ме, като влизах, но не поздрави, просто нищо не каза. Отляво му седяха двама души. Единият го заглеждаше, шепнеше нещо на другия, сетне двамата хихикаха гадничко. Веднага усетих, че тази история сигурно продължава вече известно време. Приближих се бавно. Шушукащият бе едър и набит, мускулест тип, очевидно му харесваше да го демонстрира, та всички да видят що за здравеняк е. Носеше впита в бицепсите зелена тениска, отгоре тиранти, държаха оранжевите му мушамени ловджийски панталони. Главата му бе прясно избръсната, иначе се забелязваше, че косата му расте V-образно към челото. Приятелят му бе по-дребен, възпълен, тениската — му два номера по-голяма, висеше по него вероятно за да прикрива изпъкналото шкембе. И брадичка си бе пуснал, стори ми се като несполучлив опит да покрие увисналата гуша. По него май всичко говореше за прикриване на недостатъци, от които той очевидно се срамува. И макар и да се хилеше на приказките на другия, очичките му отскачаха гузно и неспокойно към Ейнджъл, за да се върнат обратно към колегата. Стори ми се, че едновременно го забавлява гаврата със случайния съсед по бар, но и се радва, че в този случай не той е обект на подигравките. Мускулестият точно такъв изглеждаше, винаги готов някой на подбив да хване, дори и собствения си партньор. Дребният очевидно го знаеше по-добре от мен, сигурно му се бе случвало повече от веднъж.

Едрият бабаит се наведе от стола, потупа вестника на Ейнджъл с пръст.

— Хей, приятел, ти наред ли си, а?

— О, да, напълно — отвърна Ейнджъл.

— Ами да, на бас се ловя — захихика зелената фланелка и направи доста циничен жест с пръст и уста. — Сигурен съм, че си екстра…

Намекът бе повече от ясен и гаден. Този път хихикането избухна в силен смях, закиска се и другият, все едно кутрето залая с голямото куче. Ейнджъл продължи да си чете вестника.

— Хей, аз нищо особено не искам да кажа — обади се едрият отново. — Само малко така се майтапим…

— Виждам — отвърна Ейнджъл. — Отдалеч личи, че си особен майтапчия. Пълна програма, а?

Усмивката на едрия замръзна, сарказмът го жегна.

— О, а това какво би трябвало да означава, а? — наежи се той. — Ти проблем ли имаш, бе?

Ейнджъл отпи от бирата, затвори вестника, въздъхна. Агресивният тип скочи от столчето, пристъпи към него, дребният тутакси се присъедини, също накокошинен. Ейнджъл протегна ръце напред, кротко възпря двамата с длани в гърдите. Барманът правеше героични усилия да не се меси, виждах, че бе отстъпил назад, следеше сценката в огледалото. Млад беше, но стопроцентово бе виждал фатални свади — алкохол, невъздържани приказки, повод за сбиване, оръжия и мирис на кръв. Комбинация с пълна гаранция да събуди най-ниски страсти в невежите.

— Я си разкарвай шибаните ръце от мен! — крясна едрият. — Въпрос ти зададох — проблем ли имаш, бе? Тебе те питам, то се вижда, че си го имаш. Казвай к’ъв ти е проблемът, а?

Пристъпих още крачка, а Ейнджъл сякаш се замисли, сетне каза:

— Ами да, гърбът ме наболява, пък кой ли ми е виновен, като съм се заврял в баш селянията сред галфони с пушки.

Тази приказка още повече ядоса, но и обърка бабаита.

— К’во, к’ви галфони? — запита той, опулен, думата му бе неизвестна.

Ейнджъл имитира физиономията му насреща, сетне се тупна по челото.

— Да, бе, сега загрях! Ти ме питаше проблем с тебе дали имам — рече, пък махна с дясната ръка в жест на отрицание. — Ама никакъв, обаче моят приятел отзад май има, и то голям.

Зелената тениска се извърна бавно, а приятелчето му се измъкна за секунди, отстъпвайки мястото на Луис, който вероятно бе влязъл малко след мен, но пък бързо се бе ориентирал какво става. Сега двамата стояхме почти един до друг, но изпъкващата фигура определено бе високият чернокож и елегантно облечен Луис.

— Е, как си ти? — запита той бабаита.

Онзи изгледа Луис и мислено опита да прецени опциите. А те определено не изглеждаха добре. Едната сигурно означаваше доста болка и Бог знае какво още, другата — унижение, и то пред свидетели. И направи избора — по-добре известно унижение, отколкото физически риск.

— Добре съм — отвърна кротко и сведе очи.

— Значи всички сме доволни, нали така?

— Ами да.

— А пък то в съседство и вечерята ще я сервират скоро. Ти гладен ли си?

— Ами гладен съм.

— Е, бягай тогава да не изпуснеш попарата. Не бива без нея, нали така?

— Не бива.

Опита да заобиколи Луис, но се бутна в тезгяха, изчерви се силно, заобиколи и мен, закрачи към масите с пейките, без да се обръща. Дебелото му приятелче вече се бе спасило.

— Чудно местенце си избрал да отседнем — рекох на Ейнджъл. — Май малко повече идва тестостеронът и току-виж наистина си загазил, ама иначе шик, нали?

— Аре стига бе — изпъшка Ейнджъл. — Вие къде се бавихте толкова, а? Какво да прави човек сам по нощите, кажи ми? Тук става тъмно за секунди, сякаш някой с шалтер гаси светлината. А в шибаните стаи дори и телевизор няма.

Поръчахме на бармана сандвичи и пържени картофи, предпочетохме да не сядаме при компанията ловци по пейките, защото току-виж станала сериозна дандания. Настанихме се на маса встрани от тезгяха.

— Откри ли нещо? — запитах Ейнджъл.

— Едно нещо разбрах, и то определено ясно — никой не ще да говори за Галаад. Малко повече успях да измъкна от едни бабички, дето се грижат за гробището. Според тях каквото и да е останало от Галаад, сега се намира на частен имот. Човек на име Касуел купил земята преди петнайсетина години заедно с още петдесет акра гори наоколо. Днес живее някъде наблизо. Всъщност още от самото начало е там. Гости не кани. Не е ротарианец. Поразходих се из околността. Видях ограждения, надпис „Частна собственост. Влизането забранено!“, порта с голям катинар. Очевидно не обича ловците, нито пътуващите търговци. Изобщо неканени гости не търпи.

— Мерик дали е ходил там?

— И да е ходил, никой не го е виждал.

— Може би са се срещнали с този Касуел?

— Е, има само един начин да се провери.

— Ами да.

Метнах бегъл поглед към хранещите се ловци. Двамата, дето се бяха заяждали с Ейнджъл, седяха встрани, в ъгъла и отделно от другите, ядяха с наведени глави, а пред тях стояха няколко чаши с бира. Лицето на едрия все още червенееше. Навсякъде бяха опрени пушки, чуваха се бойки гласове и закани кой колко звяра ще тръшне, лееше се алкохол. Духът на мачизма тук бе определено силен. Ситуацията не беше добра, ама никак.

— Твоите приятелчета от бара… — започнах аз, Ейнджъл ме пресече.

— Фил и Стийв. От Хобокън.

— Няма да е лошо да ги разкараме, преди да са се донапили и предприели някаква дивотия.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Ейнджъл, Луис премълча.

— Я чакай малко… ти откъде им знаеш имената?

— Пусти стари навици, човек не може да се отърси… — поруменя Ейнджъл и измъкна два портфейла от джобовете на якето.

Ханът с комплекса постройки към него бе построен около неголяма падина. Барът с ресторанта и рецепцията бяха на по-високото близо до пътя, а стаите за гости и няколко подобни на бунгала едностайни хижи на по-ниското към дъното на дола. Вече знаех в коя са двамата хомофоби. Бях зърнал ключа им с табелката и номера, оставен на бара още докато подкачаха Ейнджъл. Стаята бе номер 14.

Двамата станаха от масата около петнайсет минути след като привършиха яденето. По това време Луис и Ейнджъл вече бяха излезли. Онези вървяха към вратата с наведени глави, но не бе трудно човек да усети кипящия в тях гняв. Бяха погълнали по няколко бири с яденето и след него и бях сигурен, че ще глътнат и още по нещо. Само въпрос на време беше, преди да тръгнат да отмъщават за унизителното си поражение на бара.

Температурата бе паднала рязко заедно с настъпването на нощта. Беше направо мразовито, а сутрешният скреж по сенчестите места бе замръзнал. Двамата вървяха бързо към стаята, вдигнали яките на якетата, устите им бълваха бели облачета. Отпред крачеше едрият, отзад притичваше брадатият. Аз ги следвах отдалеч.

Влязоха в стаята само за да заварят ловните си карабини разглобени, оставени на части по пода. Край тях стояха пътните им чанти с нахвърлян в тях багаж и лични вещи. Непосредствено до вратата вляво стоеше Луис. Ейнджъл бе седнал на масата. Фил и Стийв застинаха на място, изумени. Бабаитът Фил от Хобокън изскърца със зъби, отвори уста, сетне зърна пистолетите в ръцете на неканените гости. И веднага я затвори.

— Нали знаеш, че тук няма номер 13? — обади се Ейнджъл, обръщайки се към Фил.

— К’во? — недоумя едрият ловец.

— Казах, че тук номер тринайсети няма. Номерата вървят до 12 сетне скачат на 14, защото 13 е фатално число и никой не ще да има стая с такъв номер. Обаче тази стая пак си е тринайсета поред, значи реално вие сте в номер 13. Фаталния. И затова вадите кофти късмет.

— Че защо? — предизвикателно запита Фил, в който гневът вече надвиваше над здравия разум най-вече заради изпития алкохол. — К’во от това, че в стаята ни се набутали двама говнари, решили да се дървят на който не бива. Вие ще извадите кофти късмет, щото си нямате и представа с кого се ебавате.

Стийв обаче нерешително пристъпи от крак на крак и кротичко се прокашля. Изглежда, бе по-трезвен, пък и по-разумният от двамата. Не беше трудно човек да си направи простата сметка, че не става да се репчиш на двама с оръжие, когато ти самият си с голи ръце, а карабината ти лежи на пода, разглобена на части.

Ейнджъл измъкна портфейлите от джоба и ги размаха насреща им.

— Не е вярно, че си нямаме и представа — ухили се той. — Ето на, тук всичко е показано. Къде живеете, къде работите. Ето как изглежда жената на Стийв, а пък Фил май е разделен с майката на децата му. Тъжна работа, а, Фил? Ето ги дечицата на снимката, но от майчето и следа няма. А пък ти си си мръсник и едва ли е трудно да я виним, че ти е била дузпата.

— От друга страна, вие за нас нищичко не знаете. Освен че сме тук и имаме сериозен повод да сме обидени от големите ви гадни усти. Ето какво ще правим: събирате си боклуците, качвате се на колата и потегляте на юг. Приятелчето с брадата ще кара, защото ти, Фил, си ударил повечко бири от него. Ще минете, да речем, стотина мили, чак тогава ще си потърсите място за пренощуване. Наспете се добре. А утре право в Хобокън и обещавам, че повече няма да се виждаме. Винаги обаче има вероятност и пак да се срещнем, нали? Човек не може да бъде абсолютно сигурен. Току-виж ни се дослушали шлагерите на Франк Синатра, а? И ето ти извинение да се включим в екскурзия до Хобокън — родното му място. Колко му е да се отбием да ви кажем едно „здрасти“, а? Освен пък ако много ви се прииска да дойдем и сега, а?

Фил не можеше да миряса, инатът му наистина беше възхитителен. И пак зейна.

— Ние в Джърси имаме приятели — закани се той.

Ейнджъл го изгледа удивено, а в него автоматично заговори истинският нюйоркчанин.

— Боже мой, че кой може да се хвали с такова нещо? За какво, по дяволите, му е на човек на майната си в Джърси да ходи?

— Той ти казва — за пръв път се обади Луис, — че имал приятели в Джърси.

— О, да бе, да — завайка се Ейнджъл. — Ами разбира се, Фил тъпите сериали за лошите момчета от Джърси гледа и си фантазира, че му били авери. Само че новината е лоша — онзи тип хора с такива като нас не се закачат, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа. Ти карабина имаш, на лов за елени ходиш. Ние предпочитаме пистолети като глок например, само че те не са за лов, нали? Ами прояви капка интелигентност, запитай се за какво служат.

Фил наведе глава, може би бе поизтрезнял от студа. Сетне взе решение и с пораженски глас мрачно рече:

— Хайде, Стийв, да вървим.

Тогава Ейнджъл подхвърли към тях портфейлите. Двамата събраха разглобеното ловджийско оръжие, разбира се, без ударниците, които Луис най-вероятно в гората бе захвърлил. Взеха си и саковете, закрачиха към колата. Стийв седна на волана, Фил унило се настани на съседното място. Ейнджъл и Луис се облегнаха от двете страни на вратата и само пистолетите в ръцете им подсказваха, че сцената не е приятелско сбогуване след весел съвместен гуляй. Аз бях отвън до края, оказа се, че няма нужда от моята намеса.

— И всичко това само заради някакъв си майтап на бара — горчиво рече Фил вместо довиждане.

— Не — възрази Ейнджъл. — Всичко това само защото сте истински задници, но най-вече ти.

Стийв даде газ, потегли. Луис се загледа след тях чак докато светлините на автомобила се стопиха в нощта, сетне леко потупа Ейнджъл по гърба.

— Хей, човече, не разбрах кои са хората от Джърси, дето с нас не се закачали, а? — запита той, а в очите му заиграха весели искрици.

— Не внимаваш в разговора, Луис — отвърна Ейнджъл. — Пък и на кой ли му пука за Джърси, на майната си.

Сетне се прибрахме и легнахме да спим.

31

На следващата сутрин потеглихме на север за Джакман. На старата фактория спряхме, наложи се да изчакаме — пътят бе задръстен от маневриращ ТИР. Макар че бе ноември, по фасадата й висяха разноцветни тениски, все едно бяха прострели пране да съхне. Встрани се мъдреше доста старичка черно-бяла полицейска патрулка, а на шофьорското място се пъчеше кукла. Гледката имаше символично ироничен смисъл, все едно да каже, че толкова далеч на север полицаите наистина са кът.

— Че тук ченгета никога ли не стъпват? — запита Луис.

— Доколкото си спомням, някъде през шейсетте или седемдесетте имаше един полицай.

— Само един? И к’во му се случи? Умря от скука ли?

— Струва ми се, че по тези места наистина е кротко, произшествия почти няма. Обаче все трябва да има някакъв представител на закона с функции на мирови съдия и ограничени полицейски пълномощия.

— Сигурно си проспива дългите зимни нощи.

— Ами чакай да помисля. О, да, в миналото имало убийство тъдява.

— В миналото, а?

— Доколкото съм чел, случаят доста нашумял. Застреляли човек на име Нелсън Бартли, държал пристана на реката, лодките въртял. Намерили трупа му под изкоренено дърво.

— Че кога е било това?

— Хиляда деветстотин и деветнайсета година. Тогава било много модно да контрабандират ром.

— И викаш, че оттогава насам друго сериозно престъпление тук не е било извършвано?

— По тези отдалечени места хората обичайно доживяват до късни години. Не бързат да умират, дето се казва — отвърнах аз. — Това на теб може и удивително да ти се види.

— Аз в такива среди не се движа.

— Ами да, то се знае. Ти по дълбоката провинция не си падаш, селския живот не обичаш, нали?

— Има защо — като дете в дълбоката провинция предостатъчно съм живял. И да знаеш, и тогава не ми допадаше, ама хич. Не вярвам днес нещата особено да са се променили.

До факторията имаше тоалетна на два етажа. На горната врата пишеше консерватори, а на долната — либерали.

— Твоите хора — засмях се, посочвайки долната на Луис.

— Не са моите. Аз съм либерален републиканец.

— Така и не зная какво точно означава това.

— Означава, че вярвам в правото на хората да вършат каквото си искат, стига да не го правят близо до мен.

— Мислех си, че ще е нещо далеч по-комплексно.

— Тц, това си е то. Ти какво мислиш? Да изляза на улицата и да викам, че съм гей ли?

— Аз на твое място не бих викнал дори и че съм чернокож — обади се Ейнджъл от задната седалка.

— Хей, хора, не се хващайте за глупости — обадих се аз, този път сериозно. — В рамките на майтапа, това е просто трик да разсмеят туристите още на влизане. Градчета като това не могат да оцелеят, нито да мръднат поне малко напред, ако местните хора са тесногръди, фанатици и идиоти. Не ги съдете погрешно.

Не очаквах, че ще млъкнат, но точно така стана.

Отвъд факторията и малко вляво внушително в бледосивкавото небе извисяваха куполи двете камбанарии на църквата „Сейнт Антъни“. Строена от гранит през 1930 г., тя би изглеждала съвсем на място във всеки голям град, но тук стоеше някак несъвместимо с факта, че местното население едва ли надхвърляше хиляда души. И все пак храмът бе дал някакъв подтик на Бенет Лъмли при създаването на Галаад, може би стимул да сътвори нещо още по-голямо. Затова камбанарията на неговата църква бе по-висока от тези на „Сейнт Антъни“.

Джакман, известен в началото още и като Холдън, бе заселван от англичани и ирландци, а по-късно към тях се присъединили и французи. Районът около факторията бе част от област на име Малка Канада, след нея и до моста се простираше католическият квартал, именно затова и „Сейнт Антъни“ бе на източната страна на реката. Веднъж прекосите ли моста, навлизате в протестантска територия. Там имаше конгрегационалистка, че и епископална църква, тоест за протестанти от типа, които един католик би могъл да толерира и харесва — така поне разправяше навремето дядо ми. Нямах точна представа какво и до каква степен се е променило оттогава, но бях сигурен в едно: старото разделение си оставаше същото, може би плюс-минус няколко къщи.

Боядисаната в червено жп гара Джакман се намираше на минаващата през града железопътна линия, днес вече частна собственост. Главният мост бе в ремонт, затова се наложи да хванем по отклонението и да прекосим реката по временно съоръжение, навлизайки в административен район на името на река Муз. Отдясно се издигаше неговата конгрегационалистка църквица, скромна постройка, дето спрямо „Сейнт Алтъни“ изглеждаше както местната детска бейзболна лига в сравнение с „Ред Сокс“.

Минахме още известно разстояние, насреща ни се появи табелата на холдънското гробище, а то се намираше срещу образователния център „Уиндфол“, пред който бяха подредени сините му училищни автобуси, в момента празни. Оттук надолу към гробището водеше стръмен, застлан с камъни път. Заледен беше, стори ми се и опасно хлъзгав, затова оставихме колата горе на шосето, по наклона тръгнахме пеша. От едната страна зърнах заледено езерце, от другата — заблатени боброви басейни, също по-замръзнали отгоре. Не бяхме минали голямо разстояние, когато на хълма отляво се мярнаха първите надгробни камъни. Гробището не изглеждаше голямо, заобиколено бе с мрежеста ограда, отпред имаше отключена портичка колкото един човек сам да мине. Някои от гробовете бяха от XIX век, може би от времето, когато Холдън е бил още само колония.

Загледах се в първите пет непосредствено до вратичката — три големи надгробни камъка, два — по-малки. На първия бе написано — Хати Е., съпруга на Джон Ф. Чайлдз, отдолу стояха датите на раждането и смъртта й: 11 април 1865 г. и 26 ноември 1891 г. До нейния бяха двата малки камъка: Клара М. и Вайнъл Ф. Според надписа Клара М. се бе родила на 16 август 1895 г. и починала само месец по-късно — на 30 септември 1895 г. Времето, прекарано на този свят от Вайнъл Ф., бе дори още по-кратко: роден на 5 септември 1903 г., той бе починал на 28 септември същата година. Четвъртият камък бе на Лилиан Л., втората жена на Джон и вероятно майка на Клара и Вайнъл. Родена бе на 11 юли 1873 г., починала около година след сина си — на 16 май 1904 г. Последният камък принадлежеше на Джон Ф. Чайлдз, надживял и жените, и децата си: роден на 8 септември 1860 г., починал на 18 март 1935 г. Други гробове наблизо нямаше. Дали Джон е бил последният от рода? Тук, в това малко гробище, историята на живота му бе изложена съвсем бегло върху пет каменни плочи с издълбани по тях надписи и кръстове.

Само че паметникът, заради който идвах, се оказа в най-далечния южен край на гробището. На него нямаше имена, нямаше и дати, било на раждането, било на смъртта. С длето бяха изчукани следните думи — ДЕЦАТА НА ГАЛААД, а отдолу още една дума, издълбана три пъти поред:

БЕБЕ

БЕБЕ

БЕБЕ

Имаше още и кратък надпис: Бог да се смили над душите им. Като некръстени са ги погребали извън границите на гробището, но бе повече от ясно, че в по-късни години в миналото някой дискретно бе размествал периферията и оградата, за да помести Децата на Галаад в новите му физически очертания. Жестът говореше много за някои от тогавашните жители на Галаад, проявили тази човешка милост. Или това бяха близките, майка, баща например? Така или иначе някой истински или гузен човек носеше заслугата днес клетите жертви да спят вечния си сън при другите покойници.

— Какво ли се е случило с мъжете, дето са ги убили? — запита на глас Ейнджъл.

Загледах се в него, лицето му бе посърнало, изглеждаше състарено от състрадание.

— Мъже и жени — коригирах мисълта му аз. — Няма как жените да не са знаели. Участвали са в стореното. Какви точно са били съображенията, не ми е понятно, но може и децата да са били родени в резултат на кръвосмешение. За две от тях не зная как е станало, третото обаче е умъртвено с игла за плетене скоро след раждането. Ти да си чувал някога мъж да пробожда бебе с подобна игла? Не, това е женска работа, прикривали са факта, било от срам, било от страх или някаква друга причина. Не мисля, че по този пункт Дъбъс лъже. Компетентните власти подложили две девойки на преглед, установено било, че са раждали в недалечното минало, обаче нямало конкретни доказателства да свържат намерените трупове именно с тези две момичета. Тогавашната съдебна медицина не е разполагала с днешните средства, знаеш това. А комуната се обединила около становището, че техните деца били осиновени от външни хора. Никакви документи за раждането нямало, което само по себе си е престъпление, само че по онова време кой ли би се заел само заради това съдебно преследване да провежда. А на следствието Дъбъс съобщил, че новородените били отведени някъде в Юта. Осиновителите дошли една вечер с кола, взели ги и си заминали. Това е била официалната му версия тогава, чак доста години по-късно той се отмята от нея и твърди, че родилките са убили пеленачетата. Така или иначе около седмица след разкриване на труповете комуната е вече разтурена, а хората заминали кой накъдето види.

— Готови да изнасилват на други места — подметна Ейнджъл и поклати глава.

Не отговорих. Какво ли можех да кажа, още повече пък на него — също жертва на подобен тип сексуално малтретиране? Като дете алкохолизираният му баща бе извършил непростима гадост — давал го под наем на педофили срещу заплащане на час. Този факт бе една от причините той да бъде сега тук заедно с мен в това студено гробище в този отдалечен северен град. Затова с Луис бяха тук — двама бивши хищници по дирите на настоящи хищници, само че от различен тип. Сам не зная справедлив ли бях в тази квалификация, но със сигурност бих могъл да кажа, че днес не ставаше въпрос за поръчки или пари. Навремето бе истина — единият бе убивал за пари, другият бе елитен взломаджия. Но не и днес. Бяха тук по същата причина, по която и аз: обърнеш ли гръб на деяние като сексуално насилие над деца било днес или вчера, защото така е по-лесно и по-безопасно, значи да станеш съучастник в това най-мерзко престъпление. Откажеш ли да разровиш мръсното и да извадиш на бял свят фактите, значи помагаш на изнасилваните.

— Виж, някой, изглежда, редовно поддържа гроба — обади се отново Ейнджъл.

Прав беше. Тук нямаше плевели, тревата бе грижливо подрязвана, боята на издълбаните в камъка букви бе подновявана с четчица, сега изпъкваха отчетливо.

— Кой ли би се грижил за гроб от преди петдесетина години? — запита той.

— Може би човекът, който днес притежава Галаад — отвърнах аз с внезапно вдъхновение. — Хайде да идем да го питаме.

На разстояние пет мили по шосе 201, отвъд река Муз и след бележещия края на град Санди Бар километричен камък имаше знак. Сочеше на север към туристическите маршрути на Болд Маунтин. Усещах, че сме близо до Галаад. Пътят, по който хванахме, нямаше име и сигурно щеше да бъде доста трудно да се доберем дотук, ако Ейнджъл не бе идвал по-рано да разузнае кое къде е. Стигнахме и до споменатия от него знак — „Частна собственост. Влизането забранено!“. Под знака имаше списък на категориите хора, дето са особено нежелани — най-горе бяха ловците и пътуващите търговци. Още половин миля по-нататък спряхме пред порта с дебел катинар и ограда, която потъваше в простиращата се и от двете ни страни гора.

— Галаад се намира ето там — каза Ейнджъл и посочи с ръка на север и навътре в горите. — Може би не повече от миля и нещо.

— А къщата?

— Не е далеч, само че по ей онзи черен път — посочи той засъхналите коловози в коравата почва отвъд оградата.

Нямаше как. Изкарах колата встрани на тревата. Прекачихме се през портата и навлязохме в гората.

Да сме вървели може би петнайсетина-двайсетина минути, не повече, тогава излязохме на разчистената площ.

Повечето постройки все още съществуваха. В район, където дървото е главен строителен материал от столетия насам, Лъмли бе предпочел да използва камъни, толкова сигурен е бил, че идеалната му комуна ще просъществува вовеки веков. Къщите бяха строени солидно в различни модели и размери. От двустайни до далеч по-големи структури, където удобно могат да се поберат дори пет или шест семейства с деца. Личеше, че повечето са били разрушени, други нарочно опожарени, една обаче бе възстановена, поне до известна степен. Нов покрив й бе поставен, на четирите прозорци имаше дебели метални решетки. Предната й врата от здрав, плътен дъб беше заключена. Струваше ми се, че в комуната не е имало повече от трийсетина семейства, и то в най-силния й период. В Мейн се намират доста такива места: забравени села, постепенно обезлюдени, умиращи градчета, комуни, създадени на базата на криворазбрана, незаслужена вяра в някой харизматичен проповедник. В съзнанието ми изплаваха развалините на Санкчуари на Каско Бей, образът на пастора Фокнър, спомени за изкланото му в Арустук паство. Галаад бе нещо подобно в дълъг, позорен списък на провалени начинания, обречени на гибел по вина на недостойни, безскрупулни мъже с низки страсти.

Тук над всичко останало определено доминираше високата камбанария на Църквата на Спасителя, построения от Лъмли съперник на „Сейнт Алтъни“. Построен, но не докрай, защото се виждаше, че стените са били издигнати, също и камбанарията, но покривът не е бил сложен, служба никога не е имало. Видно бе, че това е по-скоро паметник на една човешка суета, отколкото Божи дом. А гората бе настъпила отвсякъде, за да си възвърне заграбения от човека терен. Стените бяха плътно увити с бръшлян, получаваше се впечатлението, че църквата е дело на природата. Построен с листа и филизи храм, с трева и бурени под, с дърво за табернакул, защото на мястото на олтара растеше буен кестен, разперил клони като скелетоподобните останки на налудничав проповедник, зовящ на свещен бой против светския разгул, с окапала от мраз и вятър плът, костите потъмнели под жарта на слънцето и дъждовните стихии.

Всичко в Галаад говореше за смърт, разпад и поквара. Дори да не знаех за поруганите тук деца, за умъртвените пеленачета, това място пак щеше да предизвика у мен вътрешен смут и чувството, че съм омърсен. Вярно, в недостроената църква имаше и нещо величествено, може би поради монументалните размери, но в тях нямаше красота, създаваше се впечатлението, че дори и природата е опустошена поради допира си с това място. Дъбъс бе прав в едно. Лъмли бе направил дълбоко погрешен избор за местонахождението на комуната си.

Ейнджъл понечи да пристъпи напред към църквата, спрях го с ръка.

— Какво има? — недоумя той.

— Не докосвай тези растения — отвърнах аз.

— Че защо?

— Отровни са.

Вярно беше: тук дом си бяха намерили сякаш всички пагубно отровни растения, скверни бурени, парливи цветя. Някои от тях бяха нетипични за толкова отдалечени на север райони, знаех, че не би трябвало да виреят по тези места, още повече в подобни концентрации и гъстота. Зърнах планинска лавровишна с насечената си, ръждива на цвят кора, встрани растяха непознати за мен розово-бели цветя с червени точици, приличаха на опръскани с нечия кръв парцали. Докоснах ги с дълъг клон, цветовете им се раздвижиха заплашително, реагираха на допира като жилещи насекоми, по-скоро като хапещи животни. Видях бяло змийско коренче, тъкмо цъфтеше. То пуска млечен сок, фатален било за човек, било за животно. Имаше още кървавиче и пача трева, а встрани в полузамръзнал мочур бе избуял воден бучиниш, правите стъбла сякаш кимаха, разлюлени от вятъра с острите си като зъби листа, всяка частица от тях потенциално смъртоносна. И старо биле растеше, беладона, дето човек ги среща по полетата, а не в планината, и змийско мляко, че и бодливи тръни, дори и бръшлянът бе отровен вид. Тук нямаше птици и животни сигурно и през лятото, ясно защо. На това място винаги ще бъде пусто, тихо и отровно, казах си безгласно.

Отправихме погледи към масивния купол на камбанарията, върхът й доста над околните дървета. Иззад бръшляновите листа части от сводестите прозорци слепешката се взираха в околната гора, горната част на купола — там, където би трябвало да е камбаната — зееше кухо, макар че бръшлянът се бе увил и по нея. Врати не видях, само правоъгълна празнина в основата на камбанарията и на една от страничните стени, а и прозорците тъмнееха празни. Дори най-обикновен опит човек да се доближи би предизвикал одрасквания или убождане от всички тези стъбла и листа, дето блокираха пътя. Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че в права линия докъм дупката в църковната стена растенията бяха доста по-ниски. Някой някога бе минавал оттук, проправяйки си път сред отровната зеленина.

На изток от храма забелязах някогашна просека, изсечена в гората с брадви — в нея нямаше високи дървета, само гъсталаци и бурени. Оттам бяха пренасяли строителния материал за нуждите на комуната, обаче половин век по-късно и тази връзка с нормалния свят отвъд бе потънала в шубраци.

Върнахме се назад към ремонтираната къща. Кимнах на Ейнджъл, той извади връзка фини инструменти и се зае с ключалката.

— Бая време не е отваряна — отбеляза той, измъкна от джоба спрей WD-40, напръска процепа и пак забърника в него.

След минута и нещо се чу изщракване. Ейнджъл протегна ръка, натисна вратата, помогна си с рамо, тя се открехна навътре.

Влязохме. Имаше две стаи, и двете празни. Подът бе бетонен, очевидно правен по-късно, а не заедно с оригиналната структура. Зад гърбовете ни през отворената врата нахлу слънцето, до преди лъчите му възпрепятствани от силно замърсените стъкла на прозорците. Само че нямаше какво да осветяват, просто нямаше нищо. Луис потупа с пръст един от близките прозорци.

— Виж ти — плексиглас. Я, тук май има нещо… — рече и пръстът му полази по контура на рамката. — Някой може би е опитвал да разхлаби рамката.

Приближих се и също видях резултата от опитите на нечий остър инструмент да разбие цимента. Доникъде не бяха стигнали, но все пак проваленото усилие бе оставило следи. Луис клекна, загледан в нещо, засечено от зоркия му поглед.

— Ето, и тук погледни — обърна се той към мен.

В долния десен ъгъл на плексигласовото стъкло ясно съзрях драскотини. Наведох се още повече, за да виждам по-добре, обаче Ейнджъл ме предвари.

— Инициали — рече той. — Ето — Л.М.

— Луси Мерик — рекох на глас.

Това трябваше да е, какво друго? Други следи по стените или прозорците не открихме, макар че търсихме внимателно. Ако инициалите бяха случайни, на някое от дошла на разходка тук група деца, логично бе да има и други имена. Ама не, отлично знаех, че такава вероятност никога не е имало. Галаад не беше място за разходки, било за само дете или група деца, още по-малко доброволни.

И в този миг нещо вътрешно ми прошепна, че това е къщата, където са водили Анди Келог, а по-късно и дъщерята на Мерик. Анди Келог се беше връщал, увреден, травматизиран, но все пак жив. Луси Мерик — напротив. Изведнъж въздухът ми се стори тежък, запарен, някак си мъртъв, заразен от онова, което се бе случило в стаята. Тук е било, да — сърцето ми го казваше.

— Че защо тук? — тихо запита Луис. — Защо ще ги водят чак в тази пустош?

— Заради всичко, което се е случвало преди — отвърна Ейнджъл и проследи с пръст надрасканите в плексигласа букви.

Направи го грижливо, нежно, като възпоминателен жест. Стреснах се, напомняше за посланието на прозореца в тавана на моя дом, където бях чел написани в прахта думи.

— Стимулирали са перверзното си удоволствие, повтаряйки нещо вече случвало се в миналото. Все едно традицията възкресяват…

Думите на Ейнджъл събудиха в мен и спомен за коментарите на Крисчън: как явление като Галаад — източник на злокачествено излъчване — може да привлича и влияе върху други насилници във времето, аналогиите с т.нар. „групирани местонахождения“ и още, и още. Дали нещо подобно не е привличало вниманието на Клей към Галаад? Може би с чисто научна цел е искал да пресъздаде събитията от преди половин век… или на други да помогне да го направят? И още веднъж: може би интересът му към всичко това съвсем не е бил болезнено извратен? Ако изобщо можем да разсъждаваме в тази насока. Може би не бива да търсим вина в него? Възможно да е бил ръководен изцяло и само от професионалното любопитство на лекаря терапевт. Именно то да го е привличало към това скрито дълбоко в северните гори място. А сетне, след като го е виждал с очите си и може би почувствал атмосферата тук, последната го е обсебила психически и постепенно е намерила място и художествен израз в картините му. Като онази в кабинета на Хармън, която Мерик бе надраскал и разкъсал. Като онази, която висеше в къщата на Мейсън Дъбъс. А и тази връзка — Клей-Дъбъс — беше доста особена. Вече бях почти сигурен, че вървим по стъпките на доктор Клей в северна посока, попадаме на оставени от него следи. Кой бе изсякъл път сред отровните растения към църковната врата? Той бе възможна кандидатура за това. Но защо Клей бе подарил своя картина на Дъбъс? Или педофилът лъжеше? Клей е държал на своите произведения, това бе повече от ясно. А този жест не ми приличаше на израз на проста благодарност. Друг бе смисълът му. По-скоро наподобяваше жест на уважение, почти на обич. И това ме плашеше още повече.

Отново тръгнах да оглеждам двете стаи с надежда първия път да сме пропуснали други следи от присъствието на Луси Мерик. Нищо подобно обаче не открих. Тук сигурно са държали матраци, одеяла, може би книги и списания. Електроинсталация имаше, ключове по стената също, но не и крушки във фасонките. В един от горните ъгли на втората стая открих белези от винтове, говорещи, че там е била монтирана някаква метална пластина, но каква и защо не бях сигурен. Под белезите бе пробита дупка. Доста по-голям от нея отвор, само че сега запълнен и замазан, имаше встрани в стената. Ясно личеше къде е бил, досетих се и за какво е служил — беше отвор към комина за кюнците на старомодна отоплителна печка, може би по-късно да са я сменили с газова? Старото огнище също бе ликвидирано, мястото му — зазидано с тухли. Луси Мерик бе изчезнала безследно някъде през септември. Тук вероятно вече е било доста студено. Как ли се е отоплявала, ако, разбира се, наистина са я държали тук? На това отговор нямах. Всичко е било изнесено, това беше ясно, както и фактът, че двете стаи не са използвани години наред.

— Тук са я убили, нали? — запита ме Ейнджъл.

Стоеше до прозореца, пръстите му все така върху надрасканите в плексигласа инициали, сякаш се опитва да осъществи контакт с Луси Мерик, да я докосне, да я успокои. Да й предаде, че все пак, където и да се намира, нека знае, че на света има хора, дето скърбят за нея.

Приближих се до него, отново погледнах буквите. Малки бяха, едва се забелязваха. Страхувала се е похитителите й да не ги зърнат. Може би е вярвала, че когато един ден я освободят, инициалите ще бъдат доказателство за случилото се с нея. А може би е съзнавала, че никога няма да я пуснат да си иде и все се е надявала някой някога да ги намери и да научи за съдбата й? Някой, който я обича, който мисли за нея…

— Друго от децата не е убито — казах в отговор на въпроса. — Нали затова са носили маски. Да не могат по-късно да ги разпознаят. При нея може би е имало нещо по-крайно. Или нещо извънредно се е случило, просто не зная. По някакъв начин е загинала, може да е била убита. Сетне са разчистили абсолютно всички следи, заключили са и повече не са се връщали тук.

Ръката на Ейнджъл потръпна, отдръпна пръсти от прозореца.

— Този Касуел, новият собственик… той би трябвало да знае какво се е случило тук.

— Да — потвърдих думите му аз. — Би трябвало.

Тръгнахме към вратата, първи вървеше Луис. Точно на прага се спря, високата му, едра фигура запълни рамката, затъмни слънцето. Отвори уста да каже нещо, така и не го направи. Нямаше и нужда, тук звукът се носи надалеч кристално ясно. Ние с Ейнджъл отзад отлично чухме металическото изщракване — някой зареждаше рязана пушка. Сетне чухме и гласа:

— Хей, момче, опичай си пипето, че кат едното нищо ти отнасям шибаната глава!

32

Ейнджъл и аз замръзнахме на място отзад, безпомощни като парализирани. Луис остана в същата поза на вратата, само дето широко разтвори ръце встрани, за да покаже на човека отсреща, че в тях няма оръжие.

— Аре сега, излез бавно — продължи гласът. — И ръцете на главата. Онез пичове отзад също така. Мен не ме виждате, ама аз ви виждам. А опитате ли номер да ми въртите, ей го гусин Лъскавия тук с баровското сако пръв го отнася с трето оче в челото.

Настъпи мълчание, след малко онзи викна отново:

— Вие сте незаконно на чужда собственост. Сигурно и въоръжени, а? Няма съдия в щата, дето да ме осъди, ако ви отстрелям барабар с патлаците, дето ги носите, а?

Луис мудно пристъпи напред, сложи ръце на тила, направи още една бавна крачка, загледан към гората отсреща. Нямахме избор, затова с Ейнджъл последвахме примера му. Опитвах да засека посоката на гласа, но когато и ние стъпихме на прага, навън цареше пълна тишина. След минутка от храстите вляво се измъкна мъж. Зелени камуфлажни гащи носеше, куртка в същата окраска, в ръце държеше карабина браунинг, напълно сериозно оръжие. Едва ли имаше повече от петдесет и няколко години, едър беше, но не и мускулест. Бледолик, с прекалено дълга коса, неугледно полегнала на главата му като мръсен парцал за миене. Видът му на неспал доста време, очите му — изхвръкнали от орбитите, сякаш нещо в главата му ги натиска навън, пък и зачервени, наоколо им кожата като че бавно се бели, за да открие алената плът отдолу. Цялото му лице бе прясно нарязано от несръчно бръснене — по бузите и брадата, и врата аленееха резки от бръснача.

— Кои сте вие, бе? — запита той.

Държеше здраво карабината в ръцете, само гласът му потреперваше, като че самочувствие можеше да демонстрира било физически, било гласово, но не и двете заедно. Имаше му нещо на този човек.

— Ловци — отвърнах аз.

— Аре бе! — подигра ми се той. — И без пушки к’во ловите?

— Хора — отвърна Луис просто.

Имах усещането, че във фалшивата самонадеяност на човека отсреща цъфна още една пробойна. Представих си тялото му под дрехите замрежено от фини пукнатини като порцеланова кукла, готова да се пръсне на хиляди дребни парченца.

— Вие ли сте Касуел? — запитах аз.

— Кой се интересува?

— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив съм. Тези хора са мои колеги.

— Аз съм Касуел, това тука е моя земя. Работа на нея нямате, не съм ви викал.

— Именно по работа сме тук, г-н Касуел.

— Амиии, и к’ва е тя?

— Искаме да ви зададем някои въпроси.

Дулото на оръжието в ръцете му подскочи леко, Касуел натисна спусъка. Куршумът свирна над главите ни, аз обаче трепнах неволно. Той презареди рязко, окото на карабината отново немигащо се взря в нас.

— Ама вие май не ме чувате. Не сте в позиция въпроси да ми задавате.

— Добре тогава, щом с нас не искате да говорите, ще се наложи с полицията. Изборът си е ваш.

Касуел се замисли, ръцете му нервно заиграха по карабината. Видях, че се поти, дланите му бяха мокри. Уплаших се да не стреля неволно, току-виж наранил някой от нас.

— К’ви са тия приказки за полиция, а? Аз с ченгетата проблеми нямам.

— Вие ли сте ремонтирали тази къща? — посочих с ръка постройката зад нас.

— И аз да съм, к’во толкова? Имотът си е мой.

— Странно обаче, не е ли така? Развалина да поправяш в изоставено село.

— Закон да има, дето го забранява?

— Не, няма. Обаче може да има закон срещу онова, което е вършено в нея.

Играех си с нервите на този тип — току-виж отново загърмял. Но нещо ми подсказваше, че няма да стане. Въпреки мнимата самонадеяност, професионалното оръжие и рейнджърското облекло в Касуел имаше нещо мекушаво, на току-що въоръжено фукливо хлапе приличаше.

— Не разбирам за к’во намеквате — рече той, обаче отстъпи крачка назад.

— Намеквам за онова, което е ставало в Галаад — излъгах го аз. — И за ония деца, дето са били убити.

Особена поредица емоции се разигра по потното Касуелово лице, също както в несполучливо шоу. Първо регистрира шок, сетне страх, последва го бавно, тромаво осъзнаване на факта, че всичко това е ставало в далечното, а не в близкото минало. Със задоволство констатирах последвалото успокоение, което той се опита да прикрие с непукизъм, също несполучлив. Но усетих, вече усещах, че знае. Знаеше какво се е случило с Луси Мерик.

— Аха — рече той на глас най-сетне. — Вярно е. Затова и гоня хората от това място. Откъде да зная к’ви може да привлече?

— Сигурно — обадих се аз. — А какви привлича?

Касуел се затрудни, за този въпрос готов отговор нямаше. Пък сам се бе набутал в неудобното положение. Помисли, реши да се измъкне с обичайната си арогантност.

— Всек’ви. Вас к’во ви интересува?

— А защо сте купили този имот, г-н Касуел? Странно нещо, като се досети човек какви неща са ставали тук.

— Закон против купуването на земя няма, нали? Аз цял живот тук съм живял. Земята е евтина, без пари я взех, дето се вика. Именно заради миналата си история.

— А тази история не ви ли тревожеше?

— Мен ли? Ама хич не ме е тревожела. Сега…

Не го оставих да довърши.

— Аз просто разсъждавам, защото то ясно се вижда — нещо ви безпокои, не изглеждате добре. Видимо сте стресиран, право да ви кажа. Изглежда, нощем не можете и да спите. И доста уплашен ми изглеждате.

Този път май право в десетката ударих. Истината бях налучкал, това тутакси се отрази в реакцията му. Фините пукнатини сякаш се разшириха, порцеланът се пропука още повече, ръцете му трепнаха веднъж-дваж, цевта на карабината се килна към земята. Усетих напрежението в Луис, преценяваше си възможностите, цялото му тяло се изпъна като струнка, готов да измъкне пистолета.

— Тц — поклатих глава и той безропотно се подчини.

Касуел усети какво впечатление създава. Изпъчи се отново, вдигна карабината. Пак я насочи в нас, опря приклада в рамото, примижа с едното око през мерника, щръкнал върху браунинга като извития гръбнак на дива котка. Луис издиша тихо, ядно, на мен обаче Касуел вече ми бе ясен. Фасада без реално покритие, арогантност върху най-обикновена наглост. Нямаше от какво реално да се тревожим.

— Аз от вас не се боя — заканително рече той. — Хич не си правете илюзии.

— Тогава от какво се плашите?

Касуел разтърси глава, от челото му изхвърчаха капки пот.

— Вдигайте се оттук тримата и чупка в колата. Ръцете на тила и повече да не съм ви видял. Първо и последно предупреждение, после да не се каете.

Изчака ни да тръгнем, тогава бавно заотстъпва към гората.

— Хей, г-н Касуел, да сте чували за някоя си Луси Мерик? — извиках високо, спрях и без да махам ръце от тила, извърнах глава към него.

— Не съм — отвърна той, сетне настъпи дълга пауза, сякаш опитваше себе си да убеди, че е така. — Изобщо ми е непознато името.

— Ами за Даниъл Клей да сте чували? — отново запитах аз, все от същото място.

Този път поклати глава.

— Аре, разкарайте се. Повече няма да говоря с вас.

— Пак ще дойдем, г-н Касуел. Мисля, че знаете защо.

Той не отговори. Продължаваше да върви заднишком с насочена към нас пушка, влезе сред дърветата, постепенно потъна в гората. Изглежда, повече не го интересуваше дали наистина ще си отидем или не, само бързаше да увеличи разстоянието между себе си и нас. Питах се кому ли ще се обади, след като се прибере в дома си и реши, че е в безопасност. Но това вече нямаше чак толкова голямо значение. Бяхме близо до целта. И без да зная точно защо, Касуел така или иначе бавно се разпадаше психически, аз пък имах намерението да помогна за ускоряването на този процес.

Съшия следобед заговорих младия барман в хана, онзи, дето бе присъствал на сценката с Ейнджъл и ловците от Хобокън, Джърси. Казваше се Скип, посмяхме се на името му. Двайсет и две годишен беше, обясни ми, че следвал градоустройство и комунално планиране в университета на Южен Масачузетс, тъкмо се готвел магистърска степен да зашити. Баща му бил един от собствениците на комплекса, затова Скип работел в бара или ресторанта лете и когато може през ловния сезон. Каза още, че като си вземе дипломата, ще потърси работа в окръга Съмърсет. Не искал да напуска щата, за разлика от мнозина други млади хора. Хубаво беше да чуя подобни оптимистични надежди Мейн да се превърне в по-добро място за живот. Хубаво, макар и двамата отлично да знаехме какви са напоследък реалните възможности на нашия регион.

От Скип научих някои неща за Касуел. Семейството му било тукашно вече три-четири поколения. От бедни победни били, а Касуел понякога се цанел за ловен водач през сезона. Повече обаче го търсели като общ работник по строежи и ремонти на местните къщи. Когато купил земята на Галаад, за нея платил, без да прави банков заем, което за тукашните, особено по-бедните, било доста необичайно, да не кажа невъзможно. А земята съвсем не била чак толкова евтина, както бе заявил самият той, независимо от свързаната с историята й лоша слава. Никой не очаквал Отис Касуел да извади такава готова сума, а той не възразил срещу цената. Дори и не се опитал да се пазари с агента по недвижимите имоти, който му я продал от името на наследниците на Бенет Лъмли. След това оградил мястото, закачил познатия ни вече надпис „Частна собственост. Влизането забранено!“ и много-много на публични места повече не се появявал. На имота си стоял, никой не го и посещавал. Никой нямал повод или нужда за това.

Позамислих се. Две бяха възможностите, нито една от тях не рефлектираше добре върху Касуел. Първата бе, че анонимни лица са му дали парите за покупката, за да пази интересите и действията им там в тайна, а Касуел просто се е правел, че не знае и не вижда какво се случва в ремонтираната къща. Другата възможност бе по-лошата: че е действен участник в тамошните събития. И в двата случая знаеше достатъчно, че да си заслужава най-настойчиво да вървя подире му. Намерих телефонния му номер в местния указател, набрах го от стаята в хана. Още на втория сигнал вдигна.

— Очаквате обаждане, нали, г-н Касуел? — запитах го любезно.

— Кой е насреща?

— Вече сме се срещали. Паркър се казвам.

Той затвори. Аз пак набрах. Този път трябваше да изчакам три или четири сигнала, преди да вдигне слушалката.

— К’во искате? — троснато ме запита. — Вече казах — няма за к’во да говоря с вас.

— Смятам, че знаете какво искам, г-н Касуел. Искам да ми разкажете какво е ставало в онази празна къща с плексигласовите стъкла на прозорците и дебелата врата. Искам да ми разкажете за Анди Келог и Луси Мерик. Направите ли го, може би ще успея вас лично да отърва.

— Да ме отървете ли? От к’во да ме отървавате? За к’во ми говорите?

— От Франк Мерик например.

Отсреща настъпи мълчание.

— Тук повече не се обаждайте — след малко заговори Касуел. — Ник’ъв Мерик не познавам, нито пък другите имена съм ги чувал, дето ги редите.

Реших да опитам нов подход.

— Хей, Отис, този човек е на път към теб. Повярвай ми, човече. Иска да научи какво е станало с дъщеря му. Изобщо няма да е учтив като нас, нито ще се церемони. И друго ще ти кажа: твоите приятелчета с теб ръцете ще си измият, на него теб ще подхвърлят, а той жив ще те изгризка, повярвай ми. Или ще решат, че ти си най-слабата брънка във веригата и просто ще те елиминират, както сте постъпили с Даниъл Клей.

— Ние не сме… — започна Касуел, сетне се усети.

— Не сме какво, Отис? Нищо не сме направили на Даниъл Клей, нали? Не сме го убивали, а? По-добре сам ми разкажи за него.

— Да ти го начукам! — разяри се Касуел. — Да те чукат рогатите оттук до ада и обратно, чуваш ли!?

И пак затвори. Трети път позвъних, само че този път никой не вдигна. Телефонът звъня, звъня отсреща, представях си белия несретник Отис Касуел в бедняшкия си дом, разярен, но и неистово уплашен, запушил уши с длани, за да не чува звука. И така чак докато в гнева си грабне телефона и изскубне кабела от розетката в стената.

Падна нощта. Срещата ни с Касуел бе белязала началото на края. На север се движеха и други хора, сред тях и Мерик, само че пясъчният часовник на живота вече бавно е отмервал последните му часове. По-късно си представих друга метафора: не ще да е било през финия отвор в средата на двойната стъкленица с обърнатите конуси. Животът му се е скъсявал, все едно пясъкът е изтичал между стиснати в юмрук пръсти. Защото, задавайки прекалено много въпроси за Даниъл Клей, сам бе осъдил себе си. Доброволно бе приел тази участ, залагайки на карта всичко. Вероятно е съзнавал, че рискува фатално. Може би се е надявал времето да му стигне поне гроба на дъщеря си да успее да открие.

И така, Мерик посрещнал нощта в хижа на име „Олд Муз Лодж“. То е може би малко странно, но звучи топло. Буди асоциации за старото мейнско гостоприемство, за дървени подове, широки маси и високи столове, за мили, любезни стопани. За големи камини, в тях палав огън пламти, весело озарява лицата на гостите. За спретнати стаи и легла с балдахини, миришат на чисто, новоизпрано спално бельо, атмосферата напомня какво е било преди век, говори за стари корени и отколешни здрави традиции. За закуска с кленов сироп, палачинки и бекон пред прозорец с чудна гледка — отвън тихи планински езера, водите им кристални, а наоколо мили и мили вечнозелена гора.

Хубава картина, приятни представи за подслон, топлота, удобно легло. Само че действителността била друга: в „Олд Муз Лодж“ никога никой не бил отсядал да пренощува, поне не и в истинско легло. В миналото разни пияници си отспивали в задната стая, но пък на пода, и то така упоени от алкохола, че удобството едва ли някога е било на дневен ред пред забравата, която този тип мъже обичайно търсят във виното. Но днес същото помещение било постоянно заключено, единствено за склад служело. Собствениците се бояли да не им бъде отнето разрешителното да сервират алкохол. Всяка година тази възможност била любима щекотлива тема за местния вестник и по-голямата част от тукашното население: хижата имала лоша слава като сборище на впиянчени типове и скитници. И все пак топлото впечатление, което име като „Олд Муз Лодж“ може да остави у вас, не било чак толкова далеч от реалността.

Подовете наистина били дървени, масите широки, а столовете високи. И камина с буен огън имало.

Мерик се настанил на маса за двама в задната част на бара, загърбил вратата, но пък на стената насреща му висяло огледало. Там виждал всички новодошли, без те веднага да го забележат. Горещо било, потял се здраво, но дебелото кадифено яке от гърба си не свалял. Едната причина за това била, че държал пистолета в джоба за бърза реакция в случай на нужда. Другата — постоянно кървящата му рана в хълбока, защото свали ли връхната дреха, околните ще видят пропилата се през превръзките в ризата му кръв.

Убил руснаците още веднага след Бингам — по-точно след вилицата, където „Стрийм Роуд“ се отделя от шосе 201 и върви по река Остин към махалата Мейфийлд. Знаел, че все някъде по пътя ще го настигнат, затова ги очаквал. Убийството на Демаршън само по себе си било достатъчна причина да го потърсят, обаче имало и други сметки за разчистване. По-стари били, във връзка с две изпълнени от него поръчки — едната в Малка Одеса, другата — в Бостън. Отдавна чакал да го посетят, дори се чудел защо не направили поне опит, докато бил в затвора. Всъщност именно непробиваемата система на супермакса го предпазила от проникване на техни хора, останалото свършила репутацията му. А след смъртта на Демаршън приказките плъзнали, и то светкавично, във всички посоки. Телефони звънели, съответни длъжници били търсени, услуги поискани.

Казвал си, че може би не бивало да затрива Демаршън, но дребният изрод с изсъхналата ръка така или иначе го отвращавал. Освен това безспорно бил част от веригата събития, отнели дъщеря му, сигурно и живота й. И в това отношение адвокатът Елдрич се оказал напълно прав. А щом цената за гибелта на Демаршън била отново смърт, Мерик нямал нищо напротив да отвърне със същото. Казвал си, че каквото и да става, няма да го спрат да стигне в Галаад. Защото бил сигурен, че там са отговорите на всичко, което жизнено го интересувало.

Питал се също как така руснаците успели да го засекат така точно. Все пак колата му била сменявана на два пъти, движел се динамично, обаче ето на — в един миг след него се залепили онези двамата в черния автомобил 4x4. Може би не бивало да оставя жив бившия съпруг на Ребека Клей, но все пак като професионалист имал и принципи — не убивал безразборно и без приемлива причина за това. А онзи Лежер така или иначе нищо особено не знаел. Дори и бившата съпруга му нямала достатъчно доверие, че да сподели важни неща за баща си с него.

По едно време се усетил, че някой постоянно следи къде ходи, какво прави. Дал си сметка, че е много възможно така да е било още от самото начало на търсенето му. Замислил се за възрастния адвокат в онази натъпкана със стари бумаги кантора и незнайния му благодетел. Същият, дето нареждал на Елдрич да му помага, същият, който щедро отпускал пари, осигурявал скривалища, давал му информация. Сетне и онзи детектив споменал нещо подобно, а пък адвокатът наистина никога не му дал задоволително обяснение защо така безкористно му помага. Така постепенно недоверието спрямо Елдрич растяло, това довело до постепенно дистанциране от него, е, разбира се, без да се смята последният арест и престоят в дранголника през онзи уикенд. Само че и след него, когато се стараел грижливо да маскира следите си, пак имал онова силно вътрешно чувство, че някой го наблюдава и ходи подире му. Имал това особено усещане най-вече когато е на улицата сред много хора или в супермаркет, пазарен център, бар, дори понякога и сам. Веднъж зърнал неугледна фигура — мъж във вехто черно палто, сторило му се, че същият внимателно го наблюдава, полуприкрит зад облаци гъст тютюнев дим. Опитал на свой ред да го проследи, но онзи изчезнал яко дим и Мерик никога повече не го срещнал.

И тогава започнали кошмарите. За пръв път сънувал страхотии скоро след като получил кола и пари от Елдрич. В съня му го посетили бледи, безплътни образи, с черни дупки вместо очи, зеещи беззъби усти, кожата им сбръчкана и напукана, облечени в стари, полуизгнили дрехи, без копчета, с червено-кафеникави петна по яките и ръкавите. Мерик се стряскал и будел в мрака, струвало му се, че ги вижда и на живо, бавно, неохотно да се отдръпват от него. Но това било все на границата между съня и полубудното, несъзнателно състояние. И винаги оставал смътният спомен, че се навеждат над него, докато спи, взират се в лицето му, а от устните им дъх не излиза, само мирише на леш и зловония, всъщност вонята се излъчва някъде от вътрешността им. А след като се отказал от онова скривалище, кошмарите значително намалели, но пак имало нощи, когато се будел, потънал в пот, задъхан, изплаващ от дълбоките бездни на съня с безнадеждното чувство на удавник. Имал усещане по кожата като че гнусни, лигави твари са го облазвали, миришело тънко на развала и загнило. Още по-лошо било и това, че тази миризма понякога оставала по него дни наред. Че и повече.

Може би не друг, а самият Елдрич го е издал на руснаците, смятайки, че вече се е превърнал в рискова тежест? Той или другият — неговият клиент, може би същият онзи полудрипав тип с цигарата? Защото Мерик вече подозирал, че тайнственият мъж в черно е дискретният клиент на адвоката. Само че не можел да бъде сигурен, пък и това не било чак толкова важно. Нещата вече отивали към края си и скоро щял да намери истинския мир или поне така си мислел.

Руснаците били невнимателни. Зърнал ги още отдалече, движели се постоянно зад него на буферно разстояние от три-четири коли, от време на време изпреварвали, колкото със сигурност да го виждат. Бидейки печен в тези неща, Мерик направил най-елементарните проверки да засече него ли следят, или е просто съвпадение. На едно място спрял да види дали ще го задминат. Задминали го дори без да се извърнат към него, вперили очи право напред, докато той ужким проверявал пътя, разтворил картата върху волана. Можели да стрелят в онзи момент, само че пък прекалено много трафик имало, моментът не бил подходящ. Постоял няколко минути, сетне потеглил, ускорил и веднага ги зърнал отпред, били в крайното дясно платно, карали бавно, изчаквали той пак да се изнесе пред тях. Усмихнал се криво, след няколко мили свил по „Стрийм Роуд“, а там знаел подходящо за целите му отклонение — черен път. Хванал по него, минал миля и нещо покрай изоставени, полусрутени къщурки, разрушени фургони и автомобили без гуми. Сетне и тези жалки символи на крайна беднотия и разруха останали зад гърба му, пътят станал още по-разбит, колата заподскачала по бабуните, попадала в дупките, той се тресял в седалката, чак гръбнакът го заболял. Постепенно навлязъл в гората, минал още малко разстояние, тук отвсякъде — север-юг, изток-запад — имало само дървета. Загасил двигателя, заслушал се. Те идвали, чувал тресящата се из ямите им кола. Излязъл, оставил вратата отворена, потънал сред дърветата, тръгнал назад — в посоката, откъдето дошъл. Руснаците скоро се показали. Спрели зад изоставената кола. Мерик си представял разговора в купето. Какво друго ще обсъждат освен убеждението, че са го вкарали в капана, сега как да го убият по най-безопасния за тях начин? Приклекнал в храстите зад техния автомобил, Мерик видял червенокосия на волана да се извръща назад. Всъщност нямали кой знае колко опции. Едната била да се върнат и да изчакат по-подходящ момент на главния път. Другата — да излязат от автомобила едновременно и да го подгонят из гората. Най-уязвими ще бъдат, когато изскачат от колата, но пък ще разчитат на шанса си: най-много единия да убие, обаче ще издаде къде се намира, а винаги може и да не улучи. И при двата случая вторият ще го довърши пръв. Надеждата крепи човека, усмихнал се Мерик.

Така и не дочакал да вземат определено решение. Още щом червеноглавият отново се обърнал напред, Мерик излетял от храстите и открил бесен огън през задното стъкло. Разлетели се отломки от задния прозорец, предното стъкло тутакси се обагрило в червено, човекът на волана се килнал встрани. Вторият успял да се сниши, отворил вратата, изпълзял на земята и загърмял с колта. За Мерик връщане назад вече нямало и ето — усетил парване в хълбока, кратко усещане за вцепененост, сетне съкрушителна, огнено разкъсваща болка. Променил позицията, продължавал да стреля в движение и със задоволство чул предсмъртния вик на руснака. Тялото му подскочило на земята, отпуснало се, стрелбата спряла.

Приближил бавно и внимателно, огледал сгърчената фигура, но усещал стичащата се по кръста и крака му кръв, вече обагрила ризата и панталоните. Изритал встрани пистолета, сетне заобиколил колата. Червенокосият бил отвън, полуоблегнат на предната гума. Имало две попадения в него: едното малко под врата, второто — право в гърдите. Очите му били полузатворени, все още дишал, макар и плитко. Като изпъшкал от болката в хълбока, Мерик приклекнал, взел колта на руснака, претърсил джобовете на сакото му. Извадил резервна пачка за пистолета и портфейл. Името на шофьорската книжка било Евгений Утаров. Не означавало нищо за него.

От портфейла измъкнал 326 долара, захвърлил го обратно върху умиращия, парите прибрал. Изплюл се на земята, зарадван, че в плюнката розово няма. И все пак се ядосвал на себе си. За пръв път го ранявали от много, много години насам. Фактът говорел може би за напредването на възрастта, за неумолимия ход на времето, за човешката тленност. Изправил се, усетил кратко замайване, дори се залюлял. Движението привлякло вниманието на човека на име Евгений. Той отворил очи и се опитал да каже нещо. Мерик се понавел колкото можел, опрял ръка на автомобила.

— Име ми дай — рекъл той. — Имаш още време. Иначе ще те оставя тук да умираш бавно. Часовете ще се точат, болката ще те изяжда. Дай ми име и всичко ще свърши за миг.

Утаров прошепнал нещо.

— По-високо, хайде де — рекъл Мерик. — Няма как повече да се наведа.

Утаров отново опитал. Този път думата излязла отсечена, остра, сякаш някой нож върху камък точи, дълбоко в гърлото на умиращия.

— Дъбъс — рекъл той.

Мерик стрелял два пъти в главата му, сетне си тръгнал, като залитал, а след себе си оставял кървави следи, прилични на размазани върху горския килим ягоди. Опрян на своята кола, съблякъл дрехите, останал гол до кръста. Раната кървяла обилно, куршумът бил проникнал дълбоко в плътта. В миналото имало хора, на които би могъл да се обади за помощ, но всички те отдавна вече били мъртви. Окървавената риза затегнал на кръста, за да спре кървенето, облякъл на голо дебелото яке. Десетката, в която сега имало само три патрона, прибрал на старото място — под шофьорската седалка. Колта пуснал в джоба на якето. Маневрата за обръщане на колата му струвала доста усилия и мъчителни болки. Движението по неравния път било направо агония, скърцал със зъби, за да не вика, и накрая успял. Излизайки на шосето, минал може би три мили, извадил късмет — на практикуващ ветеринар попаднал. Позвънил на къщата с табелата, допрял пистолета в гърдите на възрастния мъж, който отворил вратата, и поискал първа помощ. Старият поклатил глава, но нямало какво да прави, заел се. Извадил куршума, дезинфекцирал, сложил лекарства, превръзки. Мерик успял да удържи на болката и замайването, не припаднал, но бил почти на границата.

За Дъбъс знаел — кой е, какъв е. Защото всичко започвало от него — още от първия път, когато насилил дете. Сетне отнесъл злото и покварата със себе си в Галаад, а оттам нещата се разширили и разпространили като разсейки на злокачествен тумор. Мерик заплашил ветеринаря, питал къде е къщата на педофила. Старецът му казал, Дъбъс бил доволно известен по тези места. Мерик заключил ветеринаря в мазето, но не забравил да остави две бутилки с вода, хляб и сирене. Обещал му да се обади на ченгетата най-много до двайсет и четири часа.

От кабинета взел още дезинфекционни средства, бинтове и марли, обезболяващи, а в гардероба открил панталони, които му ставали. Подходяща риза нямало, облякъл старата, само панталоните сменил. И отново потеглил, а шофирането било доста трудно, макар и обезболяващото лекарство донякъде да помагало. В Каратънк отново хванал по шосе 201, следвайки дадените му от ветеринаря указания, и ето го накрая в Мейсън пред дома на Дъбъс.

Последният го видял през прозореца. Всъщност отдавна го и очаквал. И още говорел по телефона, когато Мерик разбил бравата с един изстрел и влязъл в дома, ръсейки капки кръв по чистия под. Дъбъс натиснал червения бутон за прекъсване на разговора, пуснал телефона на стола край себе си.

— Зная те кой си — обадил се той.

— Това е хубаво — отвърнал Мерик.

— Твоето момиченце е мъртво.

— Зная.

— Скоро и ти ще го последваш.

— Може би, ти обаче ще умреш преди мен.

Дъбъс насочил в него ситно треперещ пръст.

— Ти какво си мислиш? Че ще се моля живота да ми пощадиш ли? Мислиш си, че ще се хвана да ти помагам ли?

Мерик вдигнал колта.

— Не, не мисля — рекъл и два пъти стрелял в Дъбъс.

Старият мъж лежал, сгърчен на пода, а Мерик взел телефона и натиснал бутона за пренабиране.

Отсреща отговорили на втория сигнал. Всъщност нямало глас, но той чувал дишането. Сетне линията прекъснала. Мерик пуснал телефона в джоба си и напуснал. Дъбъс вече агонизирал, дишал ситно, трескаво.

Имал обаче още мъничко живот. Чул отдалечаващите се стъпки, сетне запалването на двигателя и потеглящата кола. В гърдите чувствал неимоверна тежест, пробождала го остра болка, сякаш върху му някой пирони забивал. В тавана гледал, в устата му бавно се набирала кръв. Усещал, че от смъртта го делят мигове. Зашепнал молитва, умолявайки Всевишния греховете му да опрости. Устните се мърдали беззвучно, опитвал се точните думи да намира, но се намесвали спомени, давели словото. Пречел и бликащият гняв, че ще трябва по този начин да умре — жертва на убиец, който може в невъоръжен, немощен старец да стреля.

Изведнъж усетил мраз, студен въздух полъхнал, зад себе си чул звук. Някой приближавал. Първата му мисъл била, че Мерик се връща, за да го довърши. Извъртял главата, доколкото му било възможно. Отзад обаче нямало никакъв Мерик. Видял само лешовете на мръсно, полуизгнило палто, стари полуразкапани обувки, зацапани с пръст. Носела се воня на леш, задавила го дори и в сетния му дъх. Отляво прошумели още стъпки, усещал присъствието на неведоми същества, безплътни фигури, сякаш го гледат, очакват нещо. С мъка завъртял глава отново и този път зърнал бледите очертания, лица като нарисувани с бяло, зеещи усти, черни празни очи, напукана, разкъсана кожа. Отворил уста в опит да каже още нещо, но в него повече нямало думи. Нямало вече и дъх.

И така умрял, загледан в дошлите за него. Празни човеци.

Мерик гонел колата, въртял километраж, но губел сили, зрението започвало да му играе номера. Очите му се премрежвали, загубата на кръв си казвала думата. Успял да стигне до онази хижа „Олд Муз Лодж“ и заблуден както и мнозина други в миналото от името, решил, че ще намери подслон и легло, а може би и медицинска помощ.

И ето го, седял на масата за двама, отпивал джим бийм след погълнатите обезболяващи, от време на време задрямвал на стола и все се надявал, че ще събере душа достатъчно, за да продължи към Галаад. Никой не му обръщал внимание, никой не го закачал. В това заведение поощрявали консумацията на алкохол, а ако някой задреме на масата, добре е дошъл, само шум да не се вдига, пиянски издънки да не стават. Джубоксът свирел кънтри и хонки-тонк, ама не силно, от стената в него се взирали стъклените очи на препарирани животни. Мерик се унасял все повече, несигурен наистина ли спи или е буден. По едно време минала келнерката, запитала как се чувства, а той й кимнал, поръчал още едно уиски, макар че първото стояло почти на половината. Сетне се стреснал, решил, че могат да го изгонят, пък не се чувствал все още готов да потегли.

И така заспивал, събуждал се, отново задрямвал. Звучала музика, унасяла го, сетне затихвала и пак започвала. Чувал гласове, шепот…

тате

Мерик отворил очи. На стола отсреща седяло момиченце. Чернокосо, с напукана кожа, разкъсана там, откъдето са излизали газовете на разложението. По челото пълзяла някаква гадина. Понечил да я замете, но ръцете му не се и помръднали.

— Хей, миличко — отворил уста той. — Къде беше?

По ръцете на детето имало пръст, някои нокти били счупени.

чаках

— Какво чакаше, моето момиче?

тебе

Мерик кимнал.

— Досега нямаше как да дойда. Бях… бяха ме затворили, но винаги само за теб съм мислил. За миг дори не съм те забравял.

зная, тате, ти си бил далече, далече, сега си тук до мен наблизо, сега можем да бъдем заедно

— А с теб, детенце, какво се случи? Защо избяга?

заспах, тате, заспах и не можах да се събудя.

В гласа нямало емоции, очите на момиченцето не мигвали. Мерик забелязал, че едната страна на лицето й била вишневочервена, минаваща в лилави, синкави цветове.

— Е, времето дойде, съвсем скоро ще е, миличко — рекъл той и отново протегнал ръка.

Този път имало сила в нея, пресегнал се да погали детето по бузата, а пръстите му се ударили в нещо хладно и твърдо. Чашата се преобърнала, уискито се разляло по масата и за миг той се върнал в действителността. Момичето го нямало, алкохолът потекъл между пръстите му и по пода. Отнякъде се появила келнерката и му казала:

— На вас, изглежда, вече ви е време да си ходите у дома.

А Мерик кимнал и отвърнал:

— Да, мисля, че сте права. Време е да се прибирам…

Изправил се, усетил как изжвакала насъбралата се в обувката му кръв. Стаята шеметно се завъртяла около него, а той сграбчил масата, за да не падне. Замайването преминало, отново почувствал болката в хълбока. Навел очи, съзрял избилата по крачола на панталона кръв. Келнерката също зърнала червеното петно.

— Хей — стреснала се тя. — Какво е…

Сетне погледнала Мерик в очите и там видяла нещо, от което гласът й секнал. А той бръкнал в джоба, намерил банкноти. Отделил двайсетачка и още десетка, пуснал ги в подноса й.

— Благодаря ти, миличка — рекъл и сега в очите му имало истинска нежност, а келнерката не била сигурна дали на нея говори или нещо друго му се привижда. — Веднага потеглям.

И човекът наистина си тръгнал, пресякъл бара и дансинга с танцуващите двойки, минал сред масите с пияниците, влюбените, приятелите. Движел се от светлината към мрака. От живота в нас към този отвъд. Излязъл навън, а хладната нощ отново го разлюляла, завил му се свят, но скоро му минало. Извадил ключовете от джоба на якето, закрачил към колата, а с всяка поредна стъпка от раната бликала кръв, още и още. И всеки изминат метър малко по малко ускорявал края.

Спрял при колата, с лявата ръка се опрял на покрива, с дясната отключил. Отворил вратата и са понавел, тогава зърнал отражението си в стъклото на задния прозорец, а след секунда към него се добавило още едно, затрептяло зад рамото му. Това било птица, гигантски гълъб с бяло лице, черна човка, дълбоко хлътнали в орбитите човешки очи. Разтворила крила, едното отишло по-нависоко и било черно, а не бяло. Вместо пера по края си имало хищно закривени нокти, а в тях бляскало нещо продълговато, метално.

Крилото заиграло, забило с меко свистене, Мерик почувствал нова, остра болка, парнала го в мига, когато силен удар пречупил ключицата му. Извил се в опит да извади пистолета от джоба, но се появила нова птица — този път ястреб. А той държал бейзболна бухалка, истински старомоден „Луисвил Слъгър“, дето навремето ги правели по поръчка. В ръцете на познавач истинският слъгър чудеса прави, удари ли топката, иди я търси. Само че този път бухалката отивала право в главата му. Нямало как да избегне удара, подложил лявата си ръка. Ударът натрошил лакътя, а крилете продължавали да пляскат, ударите се сипели един подир друг и все по-жестоки. Мерик рухнал на колене, нещо в главата му изхрущяло, в очите му нахлула алена кръв. Отворил уста да заговори, но нямал с какво да артикулира думите. Защото поредният удар начупил и почти отнесъл челюстта му. Металната щанга описала още една и още една дъга, сега Мерик вече лежал на ледения чакъл по очи. Приличал на могъщо повалено дърво, само дето кръвта му обагряла ситните камъни в алено, а зверските удари продължавали да валят. Цялото му тяло издавало странни, меки звуци, в началото костите пращели, сетне се чувало само подобно на стонове жвакане, жизненоважните органи се разкъсвали един по един.

А той като по чудо бил все още жив.

Ударите секнали, но не и болката. Нечий обут в тежка бота крак се мушнал под корема му и рязко тласнал тялото нагоре и назад. То се извъртяло, тупнало по гръб, сетне здрава ръка в ръкавица го сграбила за яката и го помъкнала назад, захвърлила го в полуседнало положение, опрян на автомобила. Едната ръка лежала на земята, почти смазана, другата — дясната, — безчувствена, на прага на колата. Виждал света през разкривена карминена призма, а в него гротескно се мърдали птици като хора и мъже като птици.

— Тоя пукна — рекъл глас, далечно познат на Мерик.

— Ами, не е — отвърнал друг. — Все още не.

Сега чувствал горещ дъх близо до ухото си.

— Не биваше да идваш тук — обадил се вторият глас. — Просто трябваше да забравиш. Тя отдавна е мъртва, но до последно я биваше, да знаеш.

Усещал движение отляво. Внезапно щангата го праснала над ухото, през призмата бликнала светлина, превърнала света в многоцветна дъга, а в нея алените тонове били най-силни. В угасващото съзнание заиграли още и още цветове, същински калейдоскоп.

тате

На път съм, почти пристигам, миличко…

Но чудото продължавало, той не умирал.

Последвал ритник, поместил тялото, пръстите на дясната ръка помръднали, плъзнали се под седалката. Полазили за миг, допрели ръкохватката на десетката. Нещо отвъд им придавало воля, замътеният мозък изпращал сигнали. Боже, дай ми сила само за миг…

тате

Почакай секунда, миличко, татко първо трябва нещо да свърши…

Пръстите бавно обхващали дръжката, опитвали да откачат пистолета, в премазаните стави обаче нямало сила. Последвал нов ритник, а той отхвърлил тялото странично. Разбитите кости, разкъсаната отвън и отвътре плът потръпнали от движението, болката била нечовешка. Сега обаче Мерик лежал на чакъла странично, ръката с пистолета под него. Чудото продължавало, а насладили се на делото си и резултата от него, хората птици сега не внимавали особено, пък и нощта била тъмна.

Отворил очи, а те може би са били отворени и преди това, но той не го знаел. Залели го нови вълни на агония, но завесата с аленото многоцветие за миг се вдигнала. Бузата му била допряна в обледените камъни. Някъде отпред съзрял две фигури една до друга, тъкмо обръщали гръб на колата, не били на повече от четири-пет метра.

Напрегнал всичко, що било останало в него, а то било сетната воля на смъртника, изострена от жаждата за мъст, гнева на поругания, ината на смазания. Поместил ръката веднъж, хайде още веднъж, и внезапно повдигнал пистолета. Може би това не била негова сила, може би нечия друга помагала на смазаните кости, защото наистина усетил натиск върху ставата на показалеца си върху спусъка като от чуждо невидимо присъствие.

Човекът отдясно направил смешно движение, сякаш танцува степ, рухнал с раздробен глезен, изревал нещо. Мерик не го разбрал, както не осъзнавал и къде го е улучил, но пръстът дръпнал спусъка още веднъж. Сега мишената се разместила, защото другият се навел да помага на ранения и куршумът свирнал над тях.

Мерик имал времето и същата помощ за трети изстрел, тъкмо преди мракът да го погълне завинаги. Последният куршум пробил дупка в челото на надигащия се с помощта на другаря си ранен, излязъл през темето с червено облаче досущ като мъгла. Оцелелият се опитвал да изтегли трупа встрани, но кракът на убития се заклещил в някакъв корен. От вратата на заведението изскочили хора, нямало как изстрелите да не привлекат внимание. Гласове се разкрещели, към сцената хукнали мъже и живият побягнал, оставяйки мъртвеца на мястото.

Мерик издъхнал в същия миг. Една жена се надвесила над него, келнерката от бара, заговорила нещо, но той нямало как да я чуе. Бил вече на друго място.

тате?

ето ме, Луси.

И това било краят.

33

Вероятно в мига, когато Мерик е издъхвал с името на дъщеря си на уста, ние с Луис и Ейнджъл все още сме били в онзи бар. Обсъждахме какво да правим с Касуел, дояждайки поръчаната храна. Алкохол на масата обаче нямаше.

Единодушното мнение бе, че Касуел е на прага да рухне психически, само че по каква точно причина, не бяхме сигурни. Дали от угризения на съвестта за нелицеприятни дела или нещо още по-сериозно? Ейнджъл обобщи разсъжденията ни в резюме, както най-често бе ставало.

— Да речем, че го измъчва чувство за вина, но каква по-точно? Луси Мерик е изчезнала още преди години. Освен ако са я държали жива в онази къща доста време, което е много невероятно. Та въпросът е защо сега, така внезапно?

— Може да е заради Мерик — подхвърлих аз.

— Значи някой му е казал, че Мерик души, задава въпроси.

— Не е задължително друг да му го е съобщил. Мерик вдигна доста шум. Ченгетата го пребараха, а след убийството на Демаршън и руснаците излязоха на сцената. Онзи Демаршън трябва да е бил здраво замесен в играта. Мерик не е налетял на него случайно.

— Смяташ, че онези изроди участват в интернетския обмен с образи на жертвите им ли? И това да е връзката с Демаршън? — запита Ейнджъл.

— Доктор Крисчън не бе чувал за хора с птичи маски в порно видеоматериали. Това обаче не значи, че такива изобщо няма. Той нямаше такава информация.

— Голям риск биха поели с евентуалната продажба на такова нещо — рече Ейнджъл. — Няма как да не привлекат внимание към себе си. Тези неща впоследствие трудно се укриват.

— Възможно е спешно да са им трябвали пари — обади се Луис.

— Само че Касуел е получил предостатъчно, за да купи земята на Галаад в кеш — възразих аз. — Тук парите едва ли са фактор, да знаеш.

— Добре де, все пак те откъде идват? — запита ме Ейнджъл. — Трябва да са ги получили отнякъде. Твърде вероятно е да са продавали видеоматериали.

— Зависи за какви пари говорим — продължих да разсъждавам на глас. — Какво значи един парцел дива гора с малко земя и разрушени постройки по нея? Кому е нужен такъв имот? Барманът ми каза, че земята не е била без пари, но пък не е струвала и някоя сериозно голяма сума. Не вярвам Касуел да е платил кой знае колко.

Ейнджъл сви рамене.

— Ами може би зависи какво точно е било продадено. И какви са били обстоятелствата около децата. Може да не е просто само земя.

Всички се замислихме, известно време мълчахме. Опитвах да подредя известните факти и фактори в някаква смислена обща картина, а поредицата събития в приемливо логична взаимовръзка. Нищо обаче не се получаваше, постоянно изпадах в противоречия, стигах до фалшиви следи, които доникъде не водеха. Отдавна бях убеден, че Клей е замесен в случилото се, но до този момент и в тази област не знаех нищо реално съществено. Все още ме мъчеше първоначалното противоречие около него. Как да съчетая Крисчъновото описание за колегата му като човек с идея фикс да открива насилие навсякъде, дори и в ущърб ва собствената си кариера, с твърденията на дъщеря му Ребека за любящ баща и истински учен, посветен на поверените му деца? Сетне идваха и руснаците. Луис се бе обаждал на осведомени хора, беше научил кой е червенокосият от двамата идвали у нас неканени гости. Името му било Утаров, един от най-доверените пълномощници на руската мафия за района на Нова Англия. Според същия източник Мерик имал присъда и му била пусната поръчка за убийство, и то още преди известно време. Свързана била с негови минали удари — тоест изпълнени от него поръчкови убийства на руснаци. Луис бе научил и друго — в Нова Англия имало смущения: проститутките от азиатски, африкански и източноевропейски произход били извадени от действащите мрежи в Масачузетс и Провидънс с нареждания да се махнат от улиците и да не упражняват занаята. И други специализирани услуги били ограничени, особено свързаните с детската порнография и детската проституция.

— Проблеми около каналите и трафика — бе обобщил Луис. — Само това може да обясни защо са отстранили азиатките и другите от улицата и са оставили американските проститутки да запълнят създаденото празно пространство. Страхуват се от нещо и то е свързано с Демаршън.

Какво още ми бе казал Крисчън? Че сексуалните апетити на педофилите няма да секнат. Отказали се веднъж от Галаад поради нещо непредвидено, което ги е изплашило или им е попречило, те ще си потърсят други канали. Например доставяни от Бостън деца — канал, където Демаршън е бил една от връзките за контакти. И тогава? Може би са заснимали актовете, а материалите продавали на Демаршън и други като него. И по този начин се е получила верижна реакция, една операция финансира следващата и така нататък. Може ли такъв да е бил техният нов Проект?

Доста вероятно. А Касуел би трябвало да е част от него, при това най-слабата му и уязвима брънка. Сигурен бях, че се е обаждал някому веднага след като си бяхме тръгнали. Най-вероятно е отправил молба за помощ към онези, на които в миналото е помагал. И това неминуемо е увеличило допълнително възникналия вече натиск върху всички тях. До степен да ги принуди да реагират. Така беше, нямаше как да е другояче. А ние трябваше да бъдем готови за реакцията им.

Ейнджъл и Луис се качиха на техния автомобил и заминаха към имота на Касуел. Разбрахме се да се маскират на удачно място и да поемат първата смяна. Ако трябва и в имота да влязат, къщата внимателно да наблюдават. Аз пък тръгнах към стаята да подремна някой и друг час, сетне да ида да ги сменя. Представях си ги седнали в колата, добре прикрити, невидими откъм къщата. Ейнджъл спи, радиото свири тиха, приятна музика, а Луис както винаги бди, очите му играят по околните обекти, а частица от него броди в незнайни душевни светове.

Заспах и сънувах, а в съня си вървях през Галаад. И в един миг чух гласовете на ридаещи деца. Закрачих към църквата, там зърнах момчета и момичета, голите им тела оплетени в жилавите, бодливи стъбла на бръшляна. Зелените стволове бавно затягат хищните си примки, сякаш всмукват жертвите в зеления си свят. Имаше кръв, кръв по телата, по земята, зърнах останките на повито в пелени бебе, а през тях избила кръв на точки.

От дупка в земята изпълзя висок, слаб мъж, лицето му напукано и загнило, останки от зъби стърчат през разкъсаните му бузи.

— Старият Галаад — рече Даниъл Клей. — Той прониква в теб, обсебва ти душата…

Телефонът в стаята иззвъня още докато спях. Отсреща беше О’Рурк. Тъй като в Джакман покритие за клетъчните телефони нямаше, беше ми се сторило нелоша идея предварително да уведомя Джаки Гарнър и О’Рурк къде ще бъда в случай, че у дома има новини и нещо много важно се случи. Затова и двамата имаха телефона на хана. Нали моят пистолет все още бе в Мерик и Бог само би могъл да знае какво ще направи той с него. А за това за беля и аз носех някаква отговорност.

— Мерик е мъртъв — каза ми той.

Подскочих в леглото, седнах. В устата си усещах нещо, може би бяха частички от вечерята, но на мен на пръст ми миришеха. Споменът за съня бе прекалено силен.

— И как?

— Убили са го в паркинга на „Олд Муз Лодж“. Както разбирам, имал е доста работа, само последният му ден е бил доволно запълнен и чак до края. Намерихме Мейсън Дъбъс застрелян вчера — с десетмилиметрови куршуми. Балистичната експертиза още не е готова, ама сам знаеш — тук хора всеки ден не умират, още по-рядко застреляни с десетка. Преди два часа се обади заместник-шериф от окръга Съмърсет — открил два трупа край кола на черен път извън Бингам. Руснаци, както вероятно се досещаш. Сетне пак на тамошните ченгета се обадила жена — намерила баща си заключен в мазето на няколко мили от същото място. Старецът, ветеринар по професия, разказал, че вчера в дома му пристигнал човек, отговарящ по описание на Мерик. Бил ранен в хълбока, неприятна рана знаеш, заставил го да я превърже и да му даде указания как да стигне до къщата на Дъбъс. Та повтарям, раната била сериозна, човекът я шил, дезинфекцирал колкото могъл. Изглежда, че Мерик веднага е потеглил на северозапад, ликвидирал Дъбъс, сетне му се е наложило да се отбие в онова заведение. Защото раната вече кървяла лошо. Според свидетели седял в ъгъла, изпил малко уиски, говорел си сам. Келнерката казала, че иначе бил кротък. По едно време излязъл. Там вече са го чакали.

— Колко души?

— Двама. С птичи маски. Това да ти говори нещо? Пребили са го до смърт. И са го оставили да лежи до колата, сигурни, че са си свършили работата.

— Колко време е живял?

— Ами достатъчно, колкото да измъкне пистолет изпод седалката. Твоя пистолет значи. И гръмнал един от нападателите. Аз ти разказвам, каквото са ми предали, значи със собствените си очи не съм го виждал. Колегите на местопроизшествието обаче били удивени и не могли да си обяснят как е свършил тази, последната работа. Бил зверски пребит, буквално всичките му кости изпотрошени, ръцете премазани. Трябва нещо особено да се е случило, казвам ти. Три пъти е стрелял, първия път ранил онзи в петата, вторият изстрел бил празен, третият право в челото. Другият опитал да измъкне трупа, не успял и побягнал.

— А жертвата няма ли име?

— Ами сигурен съм, че има, ама онази вечер не си е носел портфейла с документите. Или пък приятелчето му го е отмъкнало, на себе си най-вече да помогне. Само да поискаш, ще завъртя телефоните, а ти иди да го погледнеш. Може и да го разпознаеш. Сега е в Огъста, а съдебната медицина ще прави оглед утре сутринта. Иначе Джакман харесва ли ти? Ей, човече, не знаех, че на лов ходиш. За животни, искам да кажа.

Засмя се, сетне помълча и повтори името на града.

— Джакман, а? — замислено проточи О’Рурк. — „Олд Муз Лодж“ е някъде по пътя към Джакман, нали?

— Мисля, че да — откликнах аз.

— Хм, при това е близо и до Галаад, а Мейсън Дъбъс е бил главният там, докато са се разигравали онези нечистоплътни истории.

— Така е — рекох неутрално.

Не знаех дали О’Рурк е осведомен за вандалския акт на Мерик в дома на Хармън, но пък бях сигурен, че за картините на Анди Келог не е чувал. Не ми се щеше ченгетата вкупом да хукнат към Галаад, поне засега не. Искаше ми се сам да се оправя с Касуел. Имах чувството, че поне толкова дължа на Франк Мерик.

— След като аз се досещам за тази работа — многозначително подхвърли О'Рурк в следващата секунда, — бъди сигурен, че и други колеги ще си направят същите заключения. Та си викам, че сигурно там скоро ще си имаш компания. И нали знаеш, че съм душа чувствителна и ще ми е кофти, ако премълчаваш нещо, пред мен искам да кажа. Ама ти не си такъв човек, нали — от мен да криеш?

— Виж, аз това нещо в движение се опитвам да го разплитам — рекох любезно. — Не бих искал да ти губя времето с непроверени, непотвърдени неща, преди да съм сигурен кое къде е.

— О, да, на бас се хващам — захили се О’Рурк. — Само че като метнеш един поглед на онзи труп, да ми звъннеш, чуваш ли?

— Непременно — съгласих се аз.

— Само че не забравяй, че иначе току-виж съм започнал да приемам нещата твърде персонално.

И затвори.

Време беше. Позвъних на Касуел. Четири сигнала му бяха необходими да вдигне слушалката. Звучеше сънен, преуморен. Никак не бе за чудене, като се имаше предвид часът.

— Кой се обажда?

— Чарли Паркър.

— Вече говорихме, няма к’во…

— Млъквай и слушай, Отис — Мерик е мъртъв.

Разказах му разни неща, без да споменавам, че Мерик е успял да убие един от нападателите си. По-добре на този етап да не знае. Щом като Мерик е бил убит снощи, значи онези, които са планирали сетне да цъфнат в Джакман, би трябвало вече да са тук. И да са се натъкнали на Ейнджъл и Луис, но пък такова нещо до този миг не се бе случвало. Значи убийството на един от техните ги е стреснало, вероятно забавило, поне за момента.

— Вече са близо до теб, Отис — продължих аз. — Двама са нападнали Мерик на шосе 201. Бих казал, че поначало са били на път за насам, ама решили първо него да оправят. Следващата им спирка е тук, по-следващата — при теб. Може да имат намерения да ликвидират и мен, и приятелите ми, но да ти кажа, Отис, мисля си, че не ги бива. Здрави гащи нямат. Те на Мерик изотзад са налетели с бухалки и щанги. А ние имаме пистолети. Може и те да имат, но ние сме професионалисти, печени сме в тези дела, повярвай ми. И вече ти казвах, Отис — ти си слабата брънка. Щом те разкарат, веригата им ще бъде по-здрава и от преди, чаткаш ли? Затова си обречен. И слушай сега внимателно: аз съм ти най-добрата надежда да оцелееш до разсъмване.

Отсреща мълчаха. Сетне дочух нещо като стон, последван от ридание.

— Зная, че не си искал да я нараниш, Отис. Ти не си такъв човек — дето на дете може да посегне, живота му да отнеме.

Този път вече чух ясно: ридаеше. Притиснах го още повече.

— Онези, другите мъже, дето убиха Мерик, те са съвсем различни от теб. Ти не си като тях, Отис. Не падай на тяхното ниво, не им позволявай и теб към гибел да повлекат. Ти не си убиец! Хора не си убивал, момиченца също не си убивал, нали? Не те виждам в тази светлина, Отис. Наистина не те виждам.

Касуел задиша тежко, задави се.

— Аз не посягам на деца — избълва думите той. — Аз обичам децата.

Имаше обаче нещо в начина, по който го каза, че се почувствах измърсен и отвътре, и отвън. Гадно ми стана, прищя ми се самият аз да взема с нещо отровно да се залея, да пия от същото, та дано и отвътре бъда пречистен.

— Зная — отвърнах, но трябваше тази дума насила от устата си да я изкарам. — Басирам се, че ти се грижиш за онези гробове край реката, нали? Прав ли съм?

— Аз, да — задави се отново той. — Не биваше с новородени така да постъпват. Не требваше да ги убиват.

Опитвах се да не мисля защо смята, че е трябвало да бъдат пощадени. Че да пораснат и в поредните нови жертви ли да се превърнат? Нямаше да ми помогне. Не и в този миг.

— Отис, какво се случи с Луси Мерик? Тя е била там, в онази къща, нали? Сетне е изчезнала. Какво се случи, Отис? Къде отиде?

Чух, че подсмърчаше и хлипаше, почти го видях как си бърше носа в ръкава.

— Не беше нарочно… — рече той. — Случайно стана… те я доведоха и…

Тук запъна. Досега не бе употребявал точната дума за онова, което е правил с деца, не и пред човек, различен от него. Сега обаче не беше моментът да упражнявам натиск.

— Няма нужда да ми разказваш това, Отис. Още не. Кажи само как завърши.

Той не отговори. Уплаших се, че линията прекъсна.

— Лошо стана — отвърна Касуел с тона на дете, което е нацапало гащите и сега очаква наказание. — Лошо стана, те сега са тук.

— Какво? — сепнах се аз. — При теб има ли хора?

Изругах наум липсата на покритие в района. Може би трябваше направо при Луис и Ейнджъл да отида? Помнех обаче потните Касуелови ръце върху карабината. Че беше на ръба на нервния срив, беше, но това не пречеше да отнесе някой със себе си на път за отвъдното. Според Ейнджъл къщата му била с решетки на прозорците и тежка дъбова врата, също както и онази в Галаад, където бяха държали затворена Луси Мерик. Да влезе в нея човек насила, без да го гръмнат, бе направо чудо, да не казвам невъзможно.

— Те са тука постоянно — продължи да бръщолеви Касуел, като ту шепнеше, ту хлипаше. — Цялата седмица, и по-отдавна… не помня добре… усещам ги… наоколо ходят, в мен се взират… все едно винаги тука са си били, тука значи. Не мога да спя, значи… нощем ги виждам… ей така с крайчеца на очите ги гледам. Те нищо не ми правят, само седят, гледат, чакат нещо да стане…

— Кои са тези те, Отис? — запитах аз, но вече се досещах.

Кои други освен Празните човеци?

— Лица в сянка… бели… очи нямат… стари мръсни дрехи… гнили патъци… опитвам нещо да им кажа, питам к’во искат… те мълчат, то и устата им празна! Гледам право в тях и к’во! Няма ги, сетне пак ги виждам. Пробвам да ги изгоня, не зная как…

— Виж, Отис, сега ще дойдем с моите приятели. На безопасно място ще те отведем. Ти само се дръж, скоро идваме.

— Знаеш ли… — захленчи Касуел треперливо, — те няма да ме пуснат!

— Те заради Луси ли са дошли, кажи ми, Отис? Заради нея ля?

— Заради нея. И другите.

— Но другите не са мъртви, Отис. Нали така — не са мъртвя? Иля?

— Ние винаги внимавахме. Така трябваше. Нали са депа?

Нещо горчиво се покачи в устата ми, задави ме. С мъка преглътнах.

— Луси при теб била ли е?

— Тука горе не е, ама… Един-два пъти на други места. Аз там тогава не съм бил. Те й даваха марихуана, къркане. Харесваха я. Тя понякога беше различна. Те я заставяха да обещае, че няма да каже. Имаха си начини, те…

Спомних си за Анди Келог. Момчето, направило саможертва, за да спаси по-малкото момиченце.

Имаха си начини…

— Кажи какво се случи с Луси, Отис? Какво се сгафи?

— Грешка беше — отвърна той, сега гласът звучеше по-спокойно, все едно за ежедневието говорехме — някой колата му чукнал, погрешна сметка за тока му изпратили. — Те я оставиха на мен след… след…

Закашля се, продължи, но какво точно се бе случило с Луси Мерик — изгубеното 14-годишно момиченце — все оставаше недоизречено.

— … казаха, че на следващия ден ще се върнат… а може да е било и повече. Не помня. Объркано ми е в главата. Требваше да се грижа за нея. Тя си имаше одеяло и дюшек. Хранех я, играчки й давах, книжки. Ама по едно време стана студено, значи голям студ сви. Исках да я заведа в моята къща, само ме беше страх, че там ще види нещо, пък ще го запомни, а сетне ще го каже и като я пуснем, мен ще ме разпознаят по това нещо. А там имаше малка бензинова печка… та съм я запалил да се постопли. И тя заспа…

Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… и…

Сега се разрида отново, мина минута и нещо, преди да успее да ми разкаже останалото, хлипайки.

— … дима подуших още пред вратата… завих си една кърпа около лицето и пак трудно се дишаше… а тя на пода лежи, не мърда, лицето й червено, лилаво значи… и цялата в повръщано. Не зная колко време е била мъртва…

Значи честен кръст, ей на! Печката дотогава добре работеше. Може нещо тя да я е бърникала… не зная… не съм искал така да стане… Боже, изобщо не съм искал така да стане!

Сега ревна с все сила. Оставих го да плаче, след минута опитах пак.

— Къде я скри, Отис?

— Исках значи да почива някъде на благо място, близо до Бога и ангелите. Зарових я зад камбанарията на старата църква. Там нали трябва да е свята земя? Нямаше какво да сложа, ама там си е. Понякога през лятото й слагам цветя. Говоря й. Казвам й, че ми е мъчно, задето така стана…

— А частният детектив? Какво знаеш за Пул?

— Аз с тая работа нищо общо нямам — този път в гласа звучеше негодувание. — Той не искаше да си ходи и все въпроси задаваше. Трябваше по телефона да се обаждам. И него го зарових в църквата, само че далече от Люси. Нейното место си е специално.

— Кой го уби?

— Аз моите грехове си ги признавам, ама чужди не мога… не е моя работа.

— А Даниъл Клей? Той замесен ли беше по някакъв начин?

— Него лично не го познавам — отвърна Отис Касуел. — С него к’во стана не знам. Името съм го чувал. Само че вие нали няма да забравите к’вото ви казах: аз с нея не съм искал така да стане. Само исках топло да й е. Казах ви: аз обичам децата.

— А на какво викахте Проекта?

— Децата бяха Проекта, ами да — отговори той. — Малки дечица. Другите ги намираха, тука ги водеха. Така го наричахме — Проекта. Той беше нашата тайна.

— Кои са другите?

— А, това не мога да го кажа. Повече нямам к’во да ви кажа.

— Добре, Отис. Сега ще дойдем при теб. И на безопасно място ще те отведем.

Изглежда, че в този миг, в последните минути на живота му, изведнъж рухнаха всички защитни прегради, които Отис Касуел бе издигал между себе си и реалността на извършеното от него.

— Никъде не е безопасно — изплака той. — По-добре е вече всичко да свърши…

Въздъхна дълбоко и преглътна, задавяйки поредния стон. Това, изглежда, му даде малко сила.

— Трябва вече да затварям. Идва някой… трябва вратата да отворя…

Нещо изщрака, връзката се прекъсна. Пет минути по-късно бях на шосето, настъпил газта, колкото условията позволяваха. След десет бях вече на отклонението към дома на Касуел. Още в движение замигах с фаровете, но от Луис и Ейнджъл нямаше и следа. Досещах се какво става. Обърнах колата, хванах по отклонението. Портата бе отворена, катинарът разбит. По черния път стигнах до къщата. Отвън бе спрян камион. Лексусът на Луис бе зад него. Предната врата на дома зееше отворена.

— Аз съм — извиках високо.

— Тук сме — чух гласа на Луис някъде отвътре, отдясно.

Тръгнах по гласа, влязох в бедно обзаведена спалня.

Стените бяха прясно варосани. По тавана минаваха външни греди. На едната висеше Отис Касуел. На пода отдолу имаше преобърнат стол, по босите му крака все още се стичаха капки урина.

— Излязох да пусна една вода — обясни Ейнджъл. — И тогава видях…

Запъна се, сякаш търси думите, сетне добави:

— …гледам — вратата отворена, стори ми се, че виждам едни хора да влизат. Само че когато пристигнахме, тук нямаше никой освен Касуел, а той беше вече мъртъв.

Приближих, внимателно навих ръкавите на Касуеловата риза. Татуировки по ръцете му нямаше. Каквото и да бе вършил, не той бе човекът с орела на ръката. Луис и Ейнджъл ме измериха с очи, но не казаха нищо.

— Той знаеше — рекох тихо. — Знаеше кои са другите, но не пожела да ги предаде.

Сега бе мъртъв, с него си бе заминала и тази информация. В същия миг се досетих за убития от Мерик. Погледнах часовника, все още имаше време. Преди това обаче внимателно претърсихме къщата. Прегледахме всичко поред — шкафове, чекмеджета, долапи, подовете и обшивката на къщата. Скривалища търсехме и в крайна сметка набитото око на Ейнджъл свърши работа. Откри дупката в стената зад етажерка с книги. От нея измъкнахме пликове със снимки, повечето компютърни разпечатки, десетки ненадписани видеокасети и дивидита. Ейнджъл погледна две-три снимки, върна ги обратно и отстъпи. И аз се опитах да ги разгледам, но не ми стигна твърдостта и се отказах. И без това можех да се досетя какво съдържат. Само лицата на децата ще се променят, иначе бедно ви е въображението.

Луис се прокашля, посочи дивидитата и касетите. Вече бях зърнал в ъгъла металната поставка с плейъра и чисто новия плоскоекранен телевизор. Изглеждаха съвсем не на място в къща като Касуеловата.

— Няма ли да ги погледнеш? — запита Луис.

— Не. Трябва да тръгвам — отвърнах. — Изтривайте всичко, което сте пипали, и се спасявайте.

— Ченгетата ли ще викаш? — запита Ейнджъл.

Поклатих глава.

— В момента не. Може би час-два по-късно.

— Какво друго ти каза той?

— Че дъщерята на Мерик починала от отравяне с въглероден окис, изгорели газове. Погребал я зад камбанарията в гората.

— И ти му повярва?

— Все още не съм сигурен на какво да вярвам и на какво не — рекох и извърнах глава към лицето на обесения, мораво на цвят.

Не можех да изпитвам съжаление, единствено ми бе криво, че бе починал, без да ми каже повече.

— От нас какво искаш? — обади се Луис. — Да останем ли някъде наблизо?

— Върнете се в Портланд, но в Скарбъро не ходете. Трябва да отскоча един труп да огледам, сетне ще ви позвъня.

Излязохме навън. Бе тихо, гората немееше. Във въздуха усещах някаква непозната, чужда миризма. Усетих зад себе си, че Луис подсмръкна.

— Някой тук е пушил — тихо рече той.

Обиколих камиона на Касуел, стъпих на затревеното, тук имаше зеленчукова леха, сетне отново трева, тогава започваше гората. Обиколих терена, скоро намерих фаса. Беше от саморъчна навита цигара, захвърлен в пръстта. Внимателно я вдигнах, издухах връхчето. Все още имаше огънче, макар че само примига и угасна.

Ейнджъл и Луис се появиха зад мен, и двамата с пистолети в ръце. Показах им остатъка от цигарата.

— Той е бил тук — казах тихо. — Ние сме му посочили пътя към Касуел.

— На малкото пръстче на Касуел имаше белег като от пръстен — поклати глава Ейнджъл. — Сега обаче пръстен няма.

Загледах се в тъмната гора. Но в мен нямаше усещане за чуждо присъствие там. Колекционера си бе отишъл.

Оказа се, че О’Рурк си е изпълнил обещанието. Беше се обаждал в съдебна медицина да ги предупреди, че може би ще успея да разпозная мъртвеца. Около седем часа бях вече в моргата, малко по-късно пристигнаха самият О’Рурк и още двама детективи от щатската полиция. Единият беше Хансън. Не ме поздрави, мълчеше с каменно лице, когато отвориха хладилното помещение. Разбрах, че има общо пет тела, които трябваше да минат под ножа на съдебните лекари: на неидентифицирания от стрелбата край „Олд Муз Додж“, на Мейсън Дъбъс, двамата руснаци и Мерик. Хладилната площ в тукашната морга била малка, затова руснаците бяха оставени при погребален агент наблизо. Труповете бяха покрити с дебели найлонови чували.

— Кой е Мерик? — запитах един от помощниците на главния лекар.

Човекът, чието име не знаех, посочи тялото, което беше непосредствено до стената.

— Съжалявате го, а? — чух глас зад гърба си, беше на Хансън. — С вашия пистолет е убил четирима души за дванайсет часа. Наистина би трябвало да съжалявате, но не за него.

Нищо не отговорих. Отведоха ме при трупа на убиеца на Мерик. Мисля си, че дори успях да запазя безизразно лице, когато отхвърлиха найлоновото покривало. Зърнах главата, червената зееща рана малко вдясно на челото, все още замърсена с пръст и съсиреци.

— Не го познавам — рекох тихо.

— Сигурен ли си? — обади се О’Рурк.

— О, да, сигурен съм — отсякох, извръщайки се от трупа на Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. — Никога не съм го виждал.

Тези неща ме измъчваха, разбира се, всичките изречени лъжи и полуистини. Тежаха ми като камък на шията, преследваха ме нощем, че и денем. Сигурно щяха да ми струват много повече, отколкото си въобразявах, макар и толкова отдавна да водех втори живот, че не би трябвало да се учудвам на евентуалните последици. В дадения случаи можех да кажа на полицаите всичко, което вече знаех. За Анди Келог, за Отис Касуел и труповете, може би наистина заровени около стените на полуразрушената църква. Само че не го направих. Не зная защо. Казвах си, че може би защото всъщност съм много близо до истината и ми се иска сам да я установя.

Само че и тук ме очакваше разочарование, защото кое, в края на краищата, е истината? Както бе казал адвокатът Елуин Старк: единствената истина е, че всеки лъже.

Или може би беше заради Франк Мерик. Знаех делата му. Знаех, че е убивал и пак би убивал — отново и отново, — само жив да бе останал. Още ме наболяваше там, където ми бе забил юмрука си. Още изпитвах известно омерзение от факта, че ме бе превърнал в безпомощен, безсловесен вързоп, и то в собствения ми дом. Само че в много от извършените от него неща виждах собственото си отражение: най-напред в любовта към дъщеря му, в почти демоничната фиксация да открие истината зад изчезването и евентуалната й смърт, във волята да накаже виновниците.

Е, намерен бе гробът на Луси Мерик, оставаше да открия онези, които реално я бяха отвели до него. Двама — Касуел и може би Лежер — бяха мъртви. С Дъбъс ставаха трима. Анди Келог си спомняше четири маски, но по ръцете на Касуел и Лежер — когато разговарях с него пред онзи склад — не бях забелязал татуировки. Човекът с орела, вероятният лидер на групата според Анди и доминираща фигура в цялата тази мръсна история, все още бе жив.

Тъкмо се качвах в колата, когато още едно нещо си дойде на мястото. Онзи горен ъгъл на стената в къщата, където бе починала Луси Мерик, дупките в нея, белезите от винтове, дето са държали нещо като метална пластина. Още и нещо казано ми от Касуел по телефона. В онзи миг ми бе прозвучало недостатъчно ясно, но го бях прескочил в опита си да измъкна още и още информация. Сега се връщаше в съзнанието ми — … Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… … И връзката ми стана ясна.

Двама бяха мъртви. Но сега имах още едно име.

34

Реймън Ланг живееше между Бат и Брънсуик, на неголям парцел земя край шосе 1, недалеч от северния бряг на река Ню Медоус. Пристигнах там някъде около девет часа, профучах покрай имота нарочно, колкото да метна бърз поглед на дома му. Нищо не бе подобрявал по терена, освен че бе закарал кафеникав фургон, дето ужким замества къща. На пръв поглед човек би казал, че задуха ли силно, току-виж вятърът отнесъл жилището му. Още повече, че го бе монтирал на подпори над земята и в недодялан опит да имитира естетично оформление между земята и пода на фургона бе поставил оградни панели. Друга роля нямаха, освен да маскират пръстта и канализационните тръби отдолу.

Същото денонощие ми се събираха три-четири часа сън, обаче не чувствах умора. И колкото повече анализирах казаното ми от Касуел, толкова повече се убеждавах, че Ланг също е играл роля в трагичната съдба на Луси Мерик. Касуел твърдеше, че събуждайки се, зърнал Луси да лежи на пода, агонизираща или вече мъртва. И ето ти въпроса: как е възможно това? Как я е видял, пробуждайки се? Ако е бил в къщата с нея, трябвало е и той да е умрял, задушен. Значи не е спал там. Отишъл си е у дома, което означаваше, че е имало начин да се наблюдава едната къща от другата. Значи разполагали са с камера, видеовръзка. Белезите по горния ъгъл на стаята в ремонтираната къща в Галаад говореха само за такова нещо. И кой би могъл да я инсталира? Най-подходящ за целта бе Ланг, човекът по монтажа и поддръжката на алармени системи, камери, такива неща. И Лежер, разбира се, лека му пръст. „Ей-Сикюър“, фирмата, където работеше Ланг, бе поставяла системите и в дома на Даниъл Клей и това едва ли можеше да мине за съвпадение. Запитах се как ли Ребека ще приеме новината за смъртта на бившия си съпруг? Не вярвах да бъде покрусена от мъка, но пък човек никога не знае. Виждал съм съпруги да ридаят сърцераздирателно над смъртното ложе на съпрузи, които приживе са ги пребивали и измъчвали. И деца също, бити от бащите си с колан до кръв. Мисля си, че е възможно сами да не знаят защо тъгуват така екстремно, обаче кой може да каже какви точно са реалните измерения на човешката мъка?

Допусках, че вторият от нападателите на Мерик е Ланг. Според свидетели, разпитвани от полицията, сребриста или сивкава на цвят кола е била забелязана да напуска местопроизшествието. И ето я там колата на Ланг, виждам я от мястото, където съм спрял — сребриста сиера, блести сред дърветата на парцела. Ченгетата не я бяха засекли по пътя към „Олд Муз Лодж“, макар и да са се движили в северна посока. Само че това не означаваше нищо. В паническата атмосфера след стрелбата първата им работа е била да си хванат очевидци, да запишат показания, а през това време Ланг се е изнизал, най-вероятно е стигнал до магистралата. Дори и при първото обаждане на 911 някой да бе съобщил за отдалечаваща се кола, Ланг пак би имал време да стигне поне до Бингам. А оттам би могъл да избира между три маршрута: 16 север, 16 юг или да продължи по 201. По моя преценка сигурно бе отпрашил в южна посока, а в същото време край Бингам има предостатъчно второстепенни пътища, по които да свие колкото да избегне полицаите. Трябвало е само по-хладнокръвно да го даде и мъничко късмет да извади.

Бях спрял край газостанция на около трийсетина метра от отклонението към имота на Ланг. Пиех кафе, четях „Прес Хералд“. Газостанцията опираше до „Дънкин Донътс“, където имаше само две масички, а те бяха заети, затова не изглеждаше необичайно хора да седят в колите си, там да ядат или да пият кафе. Едва ли правех някому ненужно впечатление, изпъквайки като изключение. И ето го Ланг след около час се измъкна от фургона, качи се на сребристия си автомобил и потегли. Излезе на главния път и тръгва в посоката към Бат. Секунди по-късно Ейнджъл и Луис го последваха в лексуса. Тук имаше покритие, държах мобилния телефон до себе си, в случай че пътуването му се окаже кратко. Макар че едва ли щеше да е така: със себе си Ланг носеше метална кутия с работните инструменти. Реших да му дам половин час за всеки случай — току-виж върнал се да вземе нещо забравено. Трийсетте минути изтекоха, излязох от колата и хванах напряко към фургона, през тревата и дърветата.

Не забелязах следи от куче, което беше добра новина. Трудно е да влезеш с взлом в нечий дом, когато бясно лаещо куче ти скача и се опитва да те захапе на разни места. Вратата беше заключена, но ключалката не изглеждаше кой знае колко сложна. Въпреки това нямах разбиваческите умения на Ейнджъл. Пък и то не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани, а и нямаше начин да клеча пред вратата на Ланг, опитвайки се да му отварям ключалката с професионални инструменти или шперцове. Едно време имах електрическа разбивачка, дето вършеше чудесна работа, но изчезна, след като преди няколко години удариха стария ми мустанг. Както и да е, каква може да бъде единствената причина частен детектив да носи такова нещо в колата си, освен с цел незаконно влизане в чужда собственост, нали? А ченгетата решат ли по някаква причина да ти пребарат колата и намерят такава вещ в нея, ела гледай какво става — тутакси съм си загубил разрешителното за частна практика.

В дадения случай не се нуждаех от уменията или помощта на Ейнджъл при влизането във фургона на Ланг. Защото нямах никакво намерение да крия от последния, че някой е претърсвал жилището му. Най-малкото фактът щеше да го разтревожи, а на мен той тъкмо такъв ми трябваше — стреснат, несигурен. За разлика от Касуел Ланг не изглеждаше от онзи тип хора, дето когато играта загрубее, ще посегнат да си надянат примката, та по този начин да ликвидират проблема. Друг човек беше Ланг, поне ако съдбата на Мерик можеше да послужи за пример в това отношение. Не се огъваше лесно, напротив — нанасяше ответен удар, при това жесток. Честно казано, вече и през ум не ми минаваше, че Ланг може да се окаже незамесен в цялата история.

А за целта — влизане във фургона — под сакото си носех лост, от едната страна скосен. Пъхнах го в тясната цепнатина между вратата и рамката и натиснах здраво. Ключалката се счупи, вратата изскърца и се отвори. Първото нещо, което ме порази при влизането, беше ужасната жега. Тук не се дишаше. На второ място, удиви ме спретнато подреденият интериор. Не очаквах такава чистота от човек, който живее във фургон, и то сам. Отляво имаше кухненско боксче в стил корабен камбуз, портативен, разбира се. Следваше маса, а около нея тристранен диван, който заемаше ниската четвъртинка на фургона. Отдясно, непосредствено пред спалната част, стоеше кресло с падаща облегалка, пред него — скъп широкоекранен телевизор „Сони“, под него — записващо дивиди и видеокасетофон с две гнезда. На етажерка встрани зърнах подредени касетки и дивидита — сред тях филмови комедии, няколко класики на Богарт и Кагни. На долната лавица имаше изобилие от порно — и на дискове, и на ленти. Хвърлих бърз поглед на заглавията, не бяха нещо особено, среден тип филми. Нямаше нищо, свързано с деца, но бях почти сигурен, че то е замаскирано да изглежда като нещо съвсем друго. Или е скрито на други източници, за да не бъде намерено при обикновен обиск. Пуснах телевизора, проверих някои от порнофилмите, като повечето превъртах, за да видя дали по-назад няма прикрити материали. Не намерих нищо извън обявеното на обложките. Цял ден можех да си загубя, търсейки по този начин, обаче реших, че не си заслужава. Пък и бе убийствено потискащо.

Край телевизора имаше купувано от „Хоум Депоу“ типично бюрце за домашно ползване, а на него нов компютър. Опитах да го стартирам, поиска ми парола. Изключих го, прерових набързо книгите по съседните лавици и поставените на мъничка масичка списания. И тук го нямаше онова, което търсех, дори и обикновено порно не намерих. Възможно бе Ланг да си има скривалища, затова се потрудих из целия фургон, за съжаление напълно безрезултатно. Оставаше кошът с мръсното бельо и дрехи в светещата от чистота баня. Преобърнах го на пода — за всеки случай. Показа се замърсено бельо — тениски, гащета, чорапи, замириса на стара пот и вкиснало. Сбърчих нос — във всяко друго отношение Ланг изглеждаше изрядно чистоплътен. Въздъхнах разочаровано и за миг изпитах съмнения относно действията си. Може би по-правилно е било да бях извикал ченгетата. Ако на компютъра има изобличителен материал, те биха могли да доведат своите експерти и да го открият. В същото време бях компрометирал евентуално съществуващите улики. Защото ако на един по-късен етап полицията би намерила уличаващи Ланг в убийството на Мерик предмети — окървавена бухалка или щанга, да речем — всеки по-читав адвокат щеше да извади аргумента, че аз съм я подхвърлил там. Това последното, разбира се, при положение, че си призная пред ченгетата къде съм ходил и ровил. За момента обаче тук повече нямаше какво да правя, в задънена улица се бях набутал. Трябваше да изчакам каква ще бъде реакцията на Ланг във връзка с взлома.

Надникнах през прозореца да видя как е ситуацията отвън. Жива душа не се виждаше наоколо. Отворих вратата, слязох по стълбичката. Стъпвайки на чакъла, зърнах оградните панели и се досетих, че съм гледал във фургона, но не и под него. Заобиколих, за да не се виждам от пътя, извадих фенерчето, клекнах отзад и осветих, взирайки се в тесните процепи между панелите. Първото, което видях там, бе голям кубовиден метален контейнер с приблизителни размери — на основата два и четирийсет, на височина — метър и петдесет. Стори ми се, че е завинтен с болтове за пода на фургона. Осветявах от различни места, но не зърнах отвор в него. Освен това нямаше и как да сваля който и да е панел — заварени бяха. Значи единственият достъп бе през самия фургон. Върнах се, огледах пода, бе застлан с някакъв вид дебела кафява настилка, на влажна кучешка козина ми заприлича. Загубих малко време, опипвайки тук и там, докато усетих празнини, а на места и кръгли подплънки отдолу. Настилката бе залепена с велкро лепенки. Помогнах си с ножчето, дръпнах рязко и килимчето се отдели от долните лепенки. Откри се правоъгълен капак около шейсет на седемдесет сантиметра с ключалки от две страни. Свалих сакото и се захванах на работа с лоста, само че този път съвсем не бе така лесно. Материалът бе стомана, плоскостите пасваха отлично и колкото и да напъвах с острата част на моя инструмент, нямаше как да повдигна дори поне и малко ръба на капака. Седнах на пода и се замислих за възможностите които имах. Едната бе да оставя нещата така, да върна настилката на мястото й и да дойда по-късно. Само че кога? По принцип щях да дам време на Ланг да изнесе евентуално изобличаващите го материали от сандъка, веднага щом разбере, че някой е влизал в жилището му силово. Можех да се обадя на ченгетата. Само че тогава трябваше да обяснявам надълго и нашироко какво правя тук, защо съм разбил вратата и прочие. При положение, че ми повярват, следваха и други условности — дали ще се навият да вземат разрешение за обиск и дали ще се намери съдия да им го даде. И накрая, за единия майтап в сандъка току-виж се оказали семейните скъпоценности на покойната му майки и дрехите й или книги и документи и Бог знае още какви боклуци, само не и онова, което очаквах и се надявах да намеря. Е, тогава ще ме арестуват с пълно право, току-виж и в пандиза съм попаднал.

Обадих се на Ейнджъл.

— Къде е онзи?

— В едни инсталации на корабостроителниците край пристанището на Бат — осведоми ме той. — Виждам го от мястото, където сме спрели. Изглежда, има проблеми с мониторите на системите им за сигурност. Гледам, че проверява кабели, тук-таме отваря съединителни кутии и дявол знае к’во още. Сигурно ще повисим тук още бая време.

— Извадете колата му от строя — рекох му аз. — Две спукани гуми ще свършат работа. Сетне идвайте тук, ама бързо.

Извадих късмет — не мина половин час и те пристигнаха. Показах му ключалките, той клекна и се хвана на работа. Мълчеше и съсредоточено работеше. След пет минути първата ключалка изщрака, за втората му трябваха още две-три. Мълчахме и тримата, когато отвори капака, а отдолу се показа нещо като плитко метално чекмедже или контейнер с ръкохватки за лесно изваждане. Беше пълно с видеокасети без надписи, също така немаркирани дивидита, компютърни дискове и албуми с десетки найлонови прозрачни пликове. Съдържаха снимки на голи деца, понякога с възрастни, понякога с други деца. Ейнджъл продължаваше да мълчи, вадеше чекмеджето с прехапани устни. Отдолу се показа същинска портативна килия, където клечеше завито в одеяло момиченце. Очичките му уплашено замигаха при светлината и то изплака. Край него имаше разпилени стари куклички, шоколади, бонбони и кутия корнфлейкс — зърнени топчета за закуска. Ейнджъл не каза и дума дори и когато зърна кофата, служеща на детето за тоалетна, и фините процепи в едната стена, откъдето би трябвало да влиза въздух.

За пръв път проговори, когато подаде ръка на изплашеното до смърт дете долу. В сравнение с тънката му, подобна на клечица ръчица тази на Ейнджъл ми се стори направо масивна.

— Сега всичко ще бъде вече наред — рече той. — Няма да разрешим никой повече да те измъчва, обещавам ти.

Момиченцето отвори уста и нададе ужасяващ рев.

Тук вече извадих телефона, повиках ченгетата. Луис и Ейнджъл се изнесоха. Във фургона останахме аз и десетгодишното дете с жълтеникава кожа и уплашени, неистови очи, чието име, изглежда, беше Аня. На врата носеше евтина огърлица с плочка, а на нея със сребристи букви бяха изписани същите тези три букви — Аня. Отведох го за ръката в колата ми, сложих го на предната седалка и то остана там на място с очи, заковани в някаква си точка на пода пред него. Не можа да ми каже колко време е стояло в онзи контейнер, с голяма мъка се разбрахме за името — потвърди го, а сетне на грубоват, недодялан английски си каза възрастта — десет години. После млъкна и нищо повече не можах да изкарам от него. Личеше си, че се страхува и не ми вярва, нямаше как да не разбера тази проста истина.

Докато седеше в автомобила, сякаш загубено в дълбоки мисли, аз прелистих един от албумите на Ланг. Някои от снимките бяха съвсем нови: Аня бе на тях, а край нея се виждаха маскирани мъже. Стори ми се, че на едната различавам мъжка ръка с нещо като жълтеникава птича човка. Прегледах по-назад. Цветовете и тоновете на фотографиите се променяха с възрастта им. Полароидните бяха най-нови, предшестваха ги компютърни разпечатки, най-старите напълно естествено датираха доста отдавна — черно-бели снимки, вероятно промивани от Ланг в домашна лаборатория. Имаше момчета и момичета, сами и с мъже, лицата им винаги прикрити зад птичите маски. Пред мен бе история на най-гнусно насилническо издевателство, видимо продължавала години наред, може би десетилетия.

Всъщност най-старите образци бяха правени с фотокопирна машина, тяхното качество бе най-ниско. Показваха момиченце на легло, двама мъже го изнасилват на смени, на снимките главите им не се виждат. На едната отново зърнах татуировка, само че едва се виждаше, беше размазано. Надявах се образът да може да бъде компютърно обработен и изчистен. Тогава може би щяхме да видим орела в истинския му вид.

Една от снимките обаче бе съвсем различна от останалите. Дълго време я гледах, сетне я извадих от найлоновия плик и внимателно разместих съседните, за да не личи отсъствието й. Скрих я под гуменото килимче на пода на колата, седнах на студения чакъл и стиснал глава между дланите, зачаках пристигането на полицаите.

Те пристигнаха в две немаркирани коли, без униформи. Аня чу шума на приближаващите се автомобили и легна на седалката в типичната предродова поза, закрила глава с ръчички. На глас повтаряше все една и съща дума на език, който не разпознавах. От едната кола излязоха две цивилни жени, закрачиха към нас. Аня се поуспокои малко и може би повярва, че сега наистина е спасена, но това стана чак когато вратата се отвори и тя зърна тези две полицейски служителки. Не бях искал детето да си представи, че съм го извадил от един затвор, за да го сложа в друг, но, изглежда, точно така се бе получило.

Едната жена клекна край колата и заговори тихо, нежно. Беше стройна, с дълга червена коса, прибрана стегнато на тила. На Рейчъл ми заприлича.

— Здравей — рече тя на детето. — Моето име е Джил. А ти си Аня, нали така?

Аня закима. Може би само името си разпозна, не мога да зная. Във всеки случай лицето й се отпусна и смекчи, устните й се свиха надолу и тя се разплака. Това обаче не беше онзи животински рев, който чухме при отварянето на контейнера килия. Сега бе нещо коренно различно.

Джил разтвори ръце към детето и то само отиде в прегръдките й. Скри личице в рамото й, цялото тъничко телце продължаваше да се тресе в конвулсивни ридания. Джил погледна през Аниното рамо към мен и кимна. Кимнах и аз, извърнах се и ги оставих насаме.

35

Бат не е красив, ако го гледате откъм водата. Обаче кой ли зависещ от тежката си промишленост град би могъл да бъде красив? При това не познавам случай някой да е проектирал корабостроителници с естетични характеристики. И въпреки всичко имаше нещо величествено в огромните гиганти — кулокрановете, както и в исполинските кораби, които тукашните мощности продължаваха да строят в момент, когато съперниците им на други места ставаха жертва на тотален колапс в корабостроенето или пък се превръщаха в жалки сенки на някогашното си производствено могъщество. Така че корабостроителните заводи може и наистина да бяха грозни, но тази грозота не се дължеше на разпад, а на растеж с четиристотингодишна история зад себе си — четири века на усилена работа, шумотевица, пара и искри, гори, отстъпващи пред стоманата, синове, наследяващи бащината професия поколения наред. Съдбата на Бат и тази на корабостроителниците му бяха завинаги обвързани в симбиоза, която едва ли някой поне на този етап можеше да разруши.

И тук паркирането е проблем, както и във всички други градове, където множество хора работят за един и същи крупен работодател. Затова беше претъпкан огромният паркинг на „Кинг Стрийт“, разположен главно на пресечката й с „Комършъл“, за да е максимално близо до главната северна порта на строителниците. Наближаваше краят на първата смяна и наоколо се редяха автобуси, очакващи работниците от по-далечни места и съседните селища, които предпочитаха да избегнат тукашната навалица и затова обичайно оставяха колите си у дома или в предградията. Тук висяха надписи с едни и същи предупредителни текстове — стоманодобивните заводи в Бат имат договори за военна продукция и снимането е забранено. Над главния вход за работници се извисяваше друг надпис със следното съдържание: „През тези порти минават най-добрите корабостроители в света!“

Ченгетата се бяха стълпили около спортния клуб „Ривърсайд“. Поне двайсетина души бяха — от местната и щатската полиция, прокуратурата, всички в цивилни дрехи. Имаше още и две патрулки с униформени, но те се бяха скрили в съседна пряка. Охранителната служба на комплекса корабостроителници заводи бе предупредена, че предстои арест на Реймън Ланг, а по нейна молба бе решено физическото му задържане да стане, след като той излезе в района на паркинга. Служители на заводската сигурност следяха Ланг постоянно и поддържаха телефонна връзка с Джил Кариър, детективката от щатската полиция, която бе дошла да вземе Аня и съответно отговаряше за издирването на Ланг. Аз бях паркирал колата си недалеч от портата с надписа отгоре. Разрешиха ми да присъствам, при условие да си стоя настрани и да не се бъркам в нищо. На ченгетата им бях разтегнал доста интересна история как съм разбрал за детенцето в контейнера, преди всичко как съм се оказал при фургона на Ланг и как съм отворил вратата му, а сетне и самото скривалище. На всичкото отгоре накрая трябваше да си призная за лъжата относно разпознаването на трупа на Лежер. Сигурно ми предстояха неприятности, но пък Кариър направи любезния жест да ми позволи да видя как ще завърши историята на Ланг. При условие обаче в моята кола по всяко време да ме придружава неин цивилен колега. Човекът се казваше Уайнтроб и не приказваше много, което ме устройваше.

Някъде към три и половина следобед автоматично движещите се на колелца метални крила на портите се отвориха с бръмчене и през тях се изсипа поток свършили смяната си работници. Почти всички бяха облечени еднотипно — в джинси, с бейзболни шапки, дебели работни ризи, под тях тениски. Всеки си носеше личното сандъче за храна, дрехи и съд за вода. Засякох с поглед Кариър, вече говореше по мобилния. След секунди половината от събраните пред клуба ченгета се развърнаха във верига и влязоха в потока хора, движейки се в противната посока, с Джил Кариър начело. Преместих очи на самата порта и въртящите се прегради на входа встрани. Не мина много време и Ланг излезе, в ръка носеше металната кутия с инструментите. Облечен бе като корабостроителите, в другата ръка държеше недопушен фас. В един миг дръпна силно от него и тъкмо щеше да го захвърли, когато насреща си зърна Кариър и хората й. Мигновено осъзна защо и за кого са дошли: същински хищник, усетил други, по-силни хищници, тръгнали на лов за него. Пусна на земята кутията с инструментите и хукна да бяга странично от веригата полицаи. Избра пътя на изток, само че не минал и десетина метра, отнякъде изскочи едната патрулка и запречи изхода на паркинга. Ланг промени посоката, ловко се запровира между паркираните коли, сега обаче се появи и другата патрулна кола и общо десетина униформени се спуснаха към него. Кариър спринтираше в същата посока, бързо скъсявайки разстоянието. Беше по-добър, по-лек бегач, та изпреварваше мъжете, а в ръката й вече лъщеше пистолет. Чух я да вика — нареждаше му да спре. Ланг се извърна, видях разкривеното му лице, а ръката му посегна към кръста и колана на панталоните отзад, сякаш търси нещо под ризата. Сега чух и последното предупреждение на Кариър — да спре и да вдигне ръце. Ланг предпочете да бяга, а ръцете му все така ровеха по колана. Кариър стреля. Ланг се завъртя и падна на земята.

Почина по пътя за болницата. Разбрах, че и дума не е казал, докато парамедиците са се опитвали да му спасяват живота. Така и нищо не научиха от него. Аз обаче бях до линейката, когато го качваха в нея. А когато го сложиха на носилката, свалиха и ризата му — за да му включат система. Взирах се внимателно, но по ръцете му нямаше татуировка.

Оказа се, че Ланг не е бил въоръжен. Изглежда не е имало причина да бърка по колана и под ризата, предизвиквайки стрелбата на Кариър. Струва ми се обаче, че давайки си отлична сметка в какво положение се намира, той е предпочел смъртта пред затвора. Може да е било от страх. Възможно е и друго: че не би могъл да живее без жертвите си.