Нечестивци

26

Обадих им се още докато слагах в джоба шайбата за скоростно презареждане на револвера. Луис отговори на втория сигнал. Те с Ейнджъл се върнали при скривалището на Колекционера само час след обаждането на Боб Джонсън в хотела. Оставили ми съобщение на мобилния, че са там. Прослушах го. Както се изразяваше Ейнджъл — „на теферич“.

— Значи теб са те захапали здраво. Имало е весело — коментира Луис разказа ми.

— Аха, защо не дойде и ти? — сопнах се аз. — Имаше пълна програма с фойерверки, топовни салюти, цяло зрелище.

— Значи, човече — отвърна ми той, — в сравнение с тук, навсякъде другаде би било празник.

В гласа му звучеше далечно раздразнение. Разбирах го. Така понякога му се отразяваха по-продължителните периоди, прекарани в тясно, затворено пространство насаме с партньора. Рекох си, че би било интересно някой ден да хвърля едно по-дискретно око на семейния им живот.

— Така говориш сега. След време ще си спомняш с най-мили чувства за прекараното на пост в колата време, на бас се ловя. Иначе намерихте ли нещо?

— Нищо не сме намерили, защото няма какво. Къщата е празна. Всичко проверихме, преди да се забием тук и да дебнем някого си с измръзнали от шибания студ задници. Мястото си е все същото, с изключение на една малка подробност: бюфетът в мазето е празен. Изглежда, че онзи изрод си е прибрал колекцията.

Трепнах. Колекционера вече знае, че някой е надзъртал в къщата му. Усетил е влизането на неканените гости по неговите си начини, с неговите си възможности. И е действал светкавично.

— Тръгвайте обратно насам — отсякох веднага. — Щом Мерик досега не се е върнал там, значи изобщо няма и да го направи.

Да се ходи в къщата беше рискован ход и може би излишен още от самото начало. Нямаше начин Мерик да не се досети, че тя ще е първото място, където някой може да го потърси. Някой, който го дири сериозно. И затова се бе покрил напълно. По телефона им казах Ейнджъл да откара и остави Луис в Огъста, той да хване на север пътя за Джакман и там да се оглежда внимателно. Мерик стопроцентово щеше да се появи в Джакман. Там и в Галаад. Сто на сто. А Луис да вземе кола под наем и да се върне в Скарбъро.

— И защо той да ходи в Джакман, човече, а аз да стоя при теб? — запита Луис.

— Нали знаеш как изпъква буца черни въглища в снега, а? — подхвърлих аз.

— Знам — отвърна той.

— Е, именно затова ти няма да ходиш в Джакман.

— Знаеш ли, човече, ти отвсякъде си расист.

— Ей, Луис, понякога наистина забравям, че си чернокож.

— Така ли? Аз пък никога не забравям, че си белокож. Нали съм те виждал как танцуваш. Срамота, човече.

И затвори.

Следващото ми задължително обаждане бе на Ребека Клей — да я предупредя, че този път Мерик наистина е на свобода и извън контрол. Не й хареса новината, ама никак, но пък се съгласи, макар и доста неохотно, Джаки Гарнър отново да поеме охраната барабар с братоците Фулси за помощници. Но дори и да не се бе съгласила, пак щях да я уговоря, може би с малко повече приказки относно рисковете, които поема.

Тъкмо затварях телефона след разговора с Ребека, когато той звънна още в ръката ми. Неочаквано за мен бе това обаждане: отсреща бе Джоел Хармън лично, не секретарката му или Тод шофьора, дето наистина умееше да борави с оръжие. Самият Хармън, големият политически мъж.

— Някой е влизал с взлом в дома ми рано тази сутрин — каза той. — Снощи отскочих до Бангор, затова е чиста случайност, че сутринта не си бях вкъщи. Тод откри разбития прозорец, когато се прибрахме по-късно.

— Защо на мен се обаждате, г-н Хармън? — запитах го аз.

Усещах, че говоря раздразнително, но все още ме наболяваше главата от хлороформа, пък и от къде на къде — да не ме е наемал за охрана на дома му?

— Кабинетът ми беше с главата наопаки. Някой беше барал навсякъде, едната от картините на Даниъл Клей — здраво вандализирана. Помислих си, че това може да ви заинтересува. Иначе нищо друго не е повредено така зверски, други картини изобщо не са и пипани. Пейзажната със сюжет Галаад обаче е надраскана и накъсана.

— Нали имате супералармена система?

— Тя бе включена към телефона, а линията бе прерязана.

— А в къщата не е имало никой, така ли?

— Само съпругата ми… — тук Хармън направи пауза. — Само че през цялото време е спала. Нея никой не я е закачал.

— Доста дълбок сън, а, г-н Хармън?

— Я не ми се правете на умник! Виждали сте я. Няма нужда да ви казвам, че е била упоена с поредното лекарство до козирката. Тя и апокалипсиса би проспала.

— Някакви идеи кой би могъл да бъде отговорен за случилото се?

— Я не ми говорете като шибан адвокат, чувате ли? — ядоса се Хармън, чак ми се стори, че чувам пръските от запенената му уста. — Разбира се, че имам цял куп шибани идеи! Той телефонната линия я е прерязал, обаче в двора има камери и едната го е заснела цял-целеничък. Извиках скарбъровските ченгета, дойдоха двама и веднага го разпознаха — Франк Мерик! Това е същият тип, дето тероризираше Ребека Клей, нали така? Казаха ми също, че пръснал мозъка на някакъв си педофил в парк с фургони на скитници и това било същата нощ — дето на разсъмване е влизал в къщата със спящата ми жена. Какво иска този бандит от мен, а?

— Вие сте стар приятел на Даниъл Клей. А той него търси. Може би е сметнал, че имате информация относно местонахождението на Клей.

— Че аз ако знаех, отдавна да съм казал на заинтересованите хора, нали така? Въпросът ми е откъде знае с кого съм приятел, че да идва у нас?

— Аз научих този факт сравнително лесно. Защо и той да не го е научил?

— Така ли? Я ми кажи тогава защо онзи път, като ми се домъкна на вечерята, колата на Мерик е била отвън, а? — гласът се изви, стана писклив и Хармън вече бе на ти. — Знаеш ли какво си мисля, шибан задник такъв, а? Мисля си, че те е следял, да! Ти си ми го довел до вратата, само ти, мръсен шибаняк такъв! Ти си изложил семейството ми на риск, и то за какво? За отдавна мъртъв човек. Да ти го начукам!

Затворих му. Вероятно беше прав, само че обвиненията му изобщо не ми се слушаха. Достатъчно задачи ми предстояха, бремето им натежаваше повече от допустимото. Имах си предостатъчно грижи, че и за неговите картини и ядове да мисля. А в току-що получената информация се съдържаше и нещо положително — вандализираната картина потвърждаваше подозренията ми, че Галаад е крайната цел на Мерик. Чувствах се като газил в кал цяла седмица човек и направо мразех деня, когато Ребека Клей ме потърси за помощ. Вече не бях съвсем сигурен какво точно трябва да правя или търся. Ребека бе наела услугите ми да я отърва от Франк Мерик. В крайна сметка обаче той се движеше на воля и си разиграваше коня както си иска. Убит бе човек на име Рики Демаршън — с моя пистолет, а на всичкото отгоре бяха се опитвали мен да натопят. Според полицията този Демаршън се занимавал с детска порнография и вероятно с доставки на жени и деца на съответно платежоспособни клиенти. Някой го бе поднесъл на Мерик направо на тепсия и той го бе застрелял, сигурно в пристъп на ярост, намирайки в убийството отдушник на гнева си срещу виновника за съдбата на дъщеря му. В същото време много вероятно бе да е научил нещо от Демаршън, преди да го убие. Ако е било така, значи Демаршън е още една част от пъзела, също свързана с Клей, Галаад и изнасилваните с птичи лица. Значи човекът с татуировката оставаше единственият ключ към издирването на отговорните за съдбата на Анди Келог и Луси Мерик може би, а той за беля бе все така практически неразкриваем. С други жертви не можех да говоря, пречеха ми лекарската етика и правилата за запазване на тайната на пациента. Никакъв напредък нямах и по отношение истината за изчезването на Даниъл Клей или евентуалното му участие в малтретирането на пациентите. Всъщност това от мен никой не го бе и изисквал. Струваше ми се, че никога досега не съм попадал в такава задънена улица. Нито пък ставал жертва на толкова противоречиви съмнения какъв път да хвана.

Внезапно реших да рискувам. Ще си поставя главата направо в устата на лъва, защо пък не? Завъртях телефона, казах на жената отсреща, че съм на път към кантората на шефа й. Тя не отговори нищо, но нямаше и защо. Сигурен бях, че Колекционера ще научи за обаждането ми достатъчно бързо.

Помещенията на фирмата „Елдрич и съдружници“ бяха все така затрупани със стара хартия. Нови лица нямаше. Нямаше го и Елдрич.

— Не е тук — враждебно рече секретарката.

Косата й бе в същата бухнала прическа и все така черна, само че този път блузата бе в тъмносиньо с бяло жабо. На верига около врата й висеше прекалено голямо разпятие. Внезапно ми заприлича на пастор, дето е навит и лесбийки да венчава.

— Много бързахте да ми затворите — ехидно продължи тя. — Иначе щях да ви кажа да не си губите времето да идвате чак дотук.

— Кога очаквате да се върне?

— Когато се върне, тогава. Аз съм му секретарка, а не душеприказчик.

С тези думи постави пореден лист хартия в старата си електрическа машина и зачатка ново писмо. Цигарата не помръдваше от ъгъла на устата й. Усъвършенствала бе изкуството да подръпва от нея, без да я вади от устата чак до мига, когато пепелта застрашително се накланяше към някоя от множеството купчини хартия наоколо. Опасността от фатален огнен инцидент тук бе все така въпиеща, госпожата, изглежда, все така готова за среща със Създателя си. Ако, разбира се, той пък бе склонен да я приеме.

— Може би не е зле да му се обадите и да съобщите, че съм тук — обадих се след около минута-две неудобно мълчание.

— Той не използва мобилен телефон. Не ги харесва. Твърди, че от такъв рак се хващало — присви тя очи към мен. — Вие имате ли?

— Имам.

— Е, хубаво.

И отново зачатка на машината.

Отново огледах потъмнелите от дима и никотина таван и стени.

— Обичам местата, където се спазва хигиената и безопасността на труда — рекох и седнах на съседния стол. — Щастие носят. Ще почакам.

— Не и тук — сопна се тя. — Ще затваряме за обяд.

— Не е ли раничко?

— Тежък ден имам. Краката вече не ме държат от работа.

Тя завърши писмото, грижливо измъкна листа от валяка. Посланието замина при цял куп събратя в метална кутия. Нямаха вид на очакващи изпращане. По-долните в купчината направо жълтееха от старост.

— Вие тези май не ги изпращате, а? — посочих с пръст към тях.

— Някои клиенти умират — каза тя. — Сетне тяхната документация отива в разни хранилища.

— То и тук човек може да умре, заровен под тези хартиени планини, за пожар изобщо да не споменавам… — мъдро отбелязах аз.

Тя стана от стола, без да ми отговори, пресегна се към скърцащата от старческа немощ дървена закачалка, оттам свали неугледно маслиненозелено горно палто.

— Трябва да си тръгвате — рече през зъби. — И без това чувството ви за хумор доста ми идва.

— Ще се върна след вашия обяд.

— Както желаете.

— Да ми кажете приблизително в колко часа?

— Не знам. Може и дълго да отсъствам.

— Ще ви чакам.

— Чакайте си.

Отвори вратата, изчака да изляза, заключи след себе си с голям меден ключ, който държеше в чантата. Последва ме по стълбището, заключи два пъти и долната врата. Отвън с пъшкане се натовари в ръждив кафяв кадилак, паркиран встрани. Моята кола бе на отсрещната страна на улицата. Нямаше какво друго да правя, освен и аз да похапна нещо междувременно, с надежда Елдрич да се появи отнякъде. Пък в краен случай — писне ли ми — ще си хвана пътя за дома. Но дори и да се върне, не той бе главната причина за идването ми тук. Интересуваше ме човекът, който плащаше сметките, но нямаше гаранция, че Елдрич охотно ще ми разкаже за него. А да го насилвам не бих се опитвал. Е, бих могъл, но ми бе трудно да се видя в ролята на страшника, дето разтърсва стария адвокат, сграбил го за реверите. Току-виж се разпаднал на прах в ръцете ми, какво ли ще правя тогава?

Тъкмо се чудех може ли да ми хрумне още по-голяма дивотия, когато усетих цигарения дим. Носеше го вятърът, беше особено остър, гаден и като че отровен, блъсна ме в носа със силната си никотинова жилка. Догади ми се, цялото ми тяло се разбунтува, извърнах се назад. Недалечният бар бе отворен или поне толкова отворен, колкото можеше да изглежда с тежките решетки и мрежите по прозорците. Затворена бе и масивната дървена врата, надраскана, почерняла и обгорена, сякаш някой бе правил опит да пали заведението. На нея висеше табела с предупреждение, че лица на възраст под 21 години не се допускат. Някакъв зевзек бе поправял двойката с флумастер, превръщайки я в единица.

Пред бара стоеше мъж със зализана назад черна коса. Краищата й се извиваха в някакво гротескно подобие на къдрици, мазни и рошави. Някога бялата му риза жълтееше, по разкопчаната яка изпъкваха тъмни петна, дето никакво пране не би могло да изчисти. От оръфаното му черно палто висяха конци, лекият вятър ги поклащаше досущ изсушени насекоми в мрежата на паяк. Прекалено дългите панталони, нагънати над обувките, докосваха земята отзад, почти прикриваха дебелите им подметки. Пръстите, дето държаха цигарата, бяха оранжеви по върховете, а ноктите — дълги, набраздени, под тях личеше мръсотията.

Колекционера отново дръпна от цигарата, този път за последно, захвърли я със завидна точност право в канавката. Задържа за миг дима, сякаш да изсмуче и последната йота никотин, сетне го пусна на кълбенца през носа и ъгълчетата на устата. Получи се интересна гледка: сякаш човекът гори отвътре, димът излиза откъдето може. Изгледа ме продължително, мълчаливо през пушека, отвори вратата на бара и потъна вътре. На прага ми отправи къс, като че подканящ поглед.

Забавих се просто секунди, сетне го последвах. Бях очаквал, дори се надявал, че именно така ще стане.

27

Интериорът съвсем не бе така лош, както би очаквал случайният посетител, съдейки по фасадата. Тя и друго подсказваше — че тук да къркат идват малолетни, а сред дежурните посетители вероятно попадат и разни психари, болни на тема пожар. Беше възтъмно, по стените мигаха приглушени осветителни тела, а на прозорците към улицата висяха тежки червени пердета. Барманът носеше ослепително бяла риза и в момента бе в дясната част на дългия бар, където седеше обичайното постоянно присъствие пияндета, възмутено примигващи от проникналия при отварянето на вратата сноп дневна светлина. Барът ми се стори необичайно интересен, потъмнелите от времето огледала отразяваха редиците бутилки и марките на отдавна вече непроизвеждани, полузабравени уискита и бира. Дъските на пода бяха голи, издраскани, но и излъскани от десетилетен посетителски трафик, на места обгорени от фасовете на отдавна мъртви пушачи, и въпреки всичко чисти и прясно лакирани. Великолепно излъскани блестяха медният парапет на бара, облицовките му и кантовете по високите столчета, закачалките по стените и колоните, масите сякаш светеха идеално почистени, по тях лежаха нови подложки за халбите. Всичко това подсказваше отлична организация и политика за привличане на постоянни посетители, а топлата, в известен смисъл ретро стилизирана атмосфера говореше за славно минало и традиции.

Отляво покрай стената се редяха сепарета, а между тях и бара — произволно поставени кръгли масички и стари столове. В три от сепаретата имаше прилични на чиновници хора, тъкмо им сервираха салати и сандвичи и доколкото виждах, бяха изрядно приготвени. Между тях и пияниците на бара като че трептеше невидима негласна преграда, нещо като ничия земя с въображаеми бодливи мрежи и пехотни мини.

Пред мен Колекционера бавно вървеше към последното сепаре. От двойната врата към кухнята насреща излезе келнерка с огромен, затрупан с поръчки поднос. Тя дори не вдигна очи към него, но като инстинктивно усетило опасност животинче направи ненужно дълга дъга, за да го заобиколи отдалече. Всъщност никой от посетителите не отправи поглед към този мъж, въпреки че той мина по продължение почти на целия бар и покрай повечето клиенти. Макар и това да изглеждаше странно, ако някой ме бе запитал, бих отговорил, без да се замислям, че хората го правят подсъзнателно. Нещо в тях усеща присъствието му, но инстинктивно го отхвърля и пренебрегва. Бих се заклел, че минута след това деветдесет и девет на сто от тях изобщо нямаше да си спомнят, че са го виждали. Въпреки че той ще поръча питие, парите му обезателно ще отидат в касата на бара, около мястото му ще увисне тежката никотинова миризма. Онази част от човешкия мозък, маркирала приближаването му, сетне подсъзнателно ще регистрира като заплаха дори и спомена за него, съответните цензурни механизми ще се задействат, бързо и ефикасно ще изтрият всички следи от него.

Той седна в сепарето, изчаквайки приближаването ми. Наложи ми се да потисна ужасно силното вътрешно желание да се извърна и да тръгна обратно навън, към слънчевата светлина на улицата. Нечестив. Думата сама се пръкна в съзнанието ми, загорча като покачила се в гърлото ми жлъчна течност. Почти я почувствах да се върти полуартикулирана, докосва устните ми. Нечестиво същество.

Стигнах до сепарето, а Колекционера я каза на глас.

— Нечестив, а? — рече той и ме погледна в очите.

Произнесе думата, сякаш я опитва на вкус, както се прави с непознато ястие, когато човек не е сигурен ще му хареса или не. Отвори уста, опипа боядисания си от никотина език и махна от него парченце тютюн, като че то бе дало форма и измерение на думата, а сетне я бе изхвърлило навън. Зад него имаше огледало, виждах плешивото петно на темето му. Стори ми се леко сплеснато, сякаш някога в далечното минало бе получил тежък удар там, достатъчно силен, че да остави съществен отпечатък върху черепа, а може би и да го счупи. Запитах се кога ли се е случило това — може би през ранното детство, когато костите са по-крехки, черепната кутия — по-мека? Сетне се опитах да си представя това същество като дете и установих, че ми е невъзможно.

Той махна с ръка към седалката срещу него, давайки да се разбере, че трябва да седна. Вдигна ръка над масата, опипа въздуха леко с пръсти, потри ги един в друг, както правят рибарите, когато изпробват колко е обтегната кордата. Келнерката прие жеста като повикване, което вероятно бе точно така, и пристигна бавно, неохотно, опитвайки да си наложи усмивка, дето лицевите й мускули почти не бяха в състояние да възпроизведат. Избягваше да гледа Колекционера, стараеше се да задържи поглед върху мен, дори застана странично към него в опит може би да го изключи от обхвата на периферното зрение.

— Какво да бъде за вас? — запита тя и ноздрите й потръпнаха, а стисналите химикалката над тефтерчето пръсти побеляха от напрежение.

Неспокойно ме изчакваше да отговоря, с извърнати леко надясно очи и глава, а усмивката й, направила героичен опит да оцелее, направо помръкна. Загледан в темето й, Колекционера се ухили, а келнерката направи гримаса, смръщи се и махна с ръка над косата си, сякаш досадна муха да прогони. Устата на Колекционера се раздвижи, устните оформиха безгласна дума. Прочетох я на тях.

Курва.

Размърдаха се и устните на келнерката, същата дума оформиха. Курва. Тя тръсна глава, опитвайки да отхвърли обидата, сякаш насекомо полази в ухото й.

— Не — задави се тя. — Това просто…

— Кафе — рекох доста по-високо. — За мен само кафе.

Това я върна в реалността. За миг се опита да продължи фразата, да протестира срещу чутото или може би въобразеното. Сетне сама преглътна думите. От усилието очите й се насълзиха.

— Кафе за вас — повтори тя, записа в тефтерчето, а ръката й ситно трепереше, стори ми се, че ей сега ще се разплаче. — Ами да, ей сега ще ви го донеса.

Усещах обаче, че няма да се върне. Запъти се направо към бармана и му зашепна нещо. Сетне тръгна към кухнята, като в движение развързваше престилката. Вероятно там някъде отзад имаха тоалетна за персонала. Ще влезе в нея и на воля ще се наплаче, а когато сълзите пресъхнат и треперенето спре, ще събере сили отново да се върне при клиентите. Може би ще опита да запали цигара, но ще й се догади, миризмата ще й напомни за мъжа в сепарето, същият, дето хем е там, хем го няма. Неприсъстващ присъстващ, облечен в овехтели дрехи, умее да е незабелязан, незабележим.

Стигна до подвижните двойни врати на кухнята и там нещо я накара да се извърне и да хвърли бърз поглед към него, а в очите й, примесени, блеснаха страх, гняв и срам. Това бе за секунда, после тя се скри.

— Какво й направи? — запитах аз.

— Направил ли? — говореше тихо, в гласа му прозвуча непристорена изненада. — Нищо не съм й направил. Тя е такава, каквато си е. Жена без морал. Просто й напомних за това.

— А ти откъде го знаеш?

— Има си начини, пътища.

— Тя с нищо не ти е навредила.

Колекционера изви устни неодобрително.

— Разочароваш ме. Може би и твоят морал е същият? Без значение е дали ми е направила нещо или не. Остава фактът, че е курва. И ще бъде претеглена като такава.

— От теб ли? Не мисля, че имаш право да бъдеш съдия на когото и да е.

— Аз не се преструвам, че имам. За разлика от теб — добави той и в гласа му прозвуча далечна нотка злоба. — Не съм съдията, а приложението на присъдата. Не аз я издавам, аз само изпълнявам наказанието.

— И събираш сувенири от жертвите си.

Колекционера разпери ръце пред мен като в почуда.

— Какви жертви? Покажи ми ги. Извади им костите поне за мен — черно на бяло.

Сега, макар и да бяхме разговаряли и в миналото, за пръв път забелязах колко внимателно се изразяваше, а и странните словосъчетания, които от време на време употребяваше. Извади им костите поне за мен… Имаше и нещо чуждестранно в акцента му, само че ми бе невъзможно да позная откъде точно. Отвсякъде би могло да идва, както и от никъде — всъщност както и той самият.

Ръцете му се свиха в юмруци. Единствено десният показалец остана протегнат напред.

— А ти… подуших миризмата ти в моята къща. Разпознах местата, където си се въртял — ти и другите, дето са били с теб.

— Мерик търсехме — рекох и се заслушах в гласа си.

Говорех, сякаш оправдание търсех. А може би беше точно така.

— Само че не си го намерил. И доколкото разбрах, по-скоро той те е намерил. Късмет си извадил, че си жив, след като с такъв човек си се сблъскал.

— Ти ли ми го изпрати? Както си го изпратил и по следите на Даниъл Клей и при дъщеря му? А сетне и при Рики Демаршън.

— Аз ли съм го изпратил по следите на Даниъл Клей? Чакай да видя сега… — Колекционера докосна долната си устна с показалеца в чиста проба подигравка с въпроса.

Устните му се разтвориха едва-едва, сякаш се замисля дълбоко. Зърнах кривите зъби, почернели в корените.

— Аз може би интереси спрямо Даниъл Клей или дъщеря му нямам. Що се касае до Демаршън, е, да — винаги е жално за един загубен човешки живот. Обаче в някои случаи повече, в други — по-малко. Зависи кой е човекът. Подозирам, че малцина ще тъгуват по повод отсъствието му от този свят. Работодателите му ще си намерят друг, а нередовните ще се завъртят край новия.

Помълча и многозначително добави:

— Ние сега обаче говорим за твоето посегателство върху някои мои интимни вещи. На първо място, трябва да си призная, че съм ядосан. Принуди ме да местя част от колекцията си. Сетне обаче, след като размислих върху новата ситуация, изпитах благодарност. Усетих също, че съдбата е решила отново да ни събере. Би могъл да кажеш, че ние с теб се движим в едни и същи кръгове.

— Длъжник съм ти за последния път, когато се срещнахме в един от тези кръгове.

— Ти тогава не пожела да ми дадеш онова, което исках — не, не е точно казано. Отказа да ми дадеш онова, от което имах голяма нужда. И ме остави без избор. Независимо от това, сега се извинявам за нанесената вреда. По всичко личи, че не е била с траен характер.

Странно нещо. Рекох си, че бих могъл да го убия в този миг, на това място. Да го пребия, да го засипя с удари в напълно заслужено възмездие. Ужасно ми се прииска носа и зъбите да му счупя. Да го поваля, главата му с тока на ботата по пода да размажа. Да видя как пламва и изгаря, да разпилея прахта му по всички краища на света. Да усетя кръвта му по ръцете си, по лицето също… да я оближа тази кръв с върха на езика. Исках да…

Потиснах мислите, напрегнах воля да се овладея. Гласът в съзнанието беше моят, но ехото идваше от друг. Фалшиви сребърни тонове измамно ме хлъзгаха надолу, надолу…

„Видя ли? — обади се Колекционера, макар че устните му дори и не помръднаха. — Видя ли колко е лесно? Искаш ли да опиташ? Да ме накажеш? Хайде, давай. Виждаш, че съм сам, нали?“

Само че това беше лъжа. Не бе само Колекционера, чието присъствие хората в бара подсъзнателно пренебрегваха, ако изобщо беше точно така. От сенките почти напираха други форми. Тъмни петна върху светлината. Лица, видими на граничния праг на човешките сетива, зрими в един миг, сетне изчезват, черни орбити вместо очи, зейнали празни усти, сбръчкана тъмна кожа над леш, а отзад пустота.

Не бяха напълно недоловими за живите. Забелязах как един от обядващите бизнесмени внезапно се задави, избута чинията с недовършеното ядене встрани, извади портфейла да плаща. На бара един от пиячите изведнъж се сепна, извърна глава назад, махна с ръка, като че се опитва невидимо присъствие да пропъди. Устните му се раздвижиха, повтаряйки нещо, което само той чуваше. Ръката му затрепери, когато посегна към чашата, пръстите не успяха да я задържат, тя се килна встрани, кехлибарената течност се разля по махагона.

Ами да, тук бяха. Празните човеци.

Но дори и сам да беше, което не бе вярно, дори да ги нямаше тези полузрими, бивши или бъдещи негови подобия, пак бе немислимо да се изправя срещу му. Само глупак би го направил. Колекционера носеше ужас и смърт, сигурен бях в това, беше убиец, както и Мерик, но много по-страшен. Мерик убиваше за пари, в момента и за отмъщение, но никога не си бе въобразявал, че делата му са справедливи и точни. Колекционера отнемаше живота на хора, защото вярваше, че убиването е негова мисия, възложена му от неведоми места свише. Единственото общо между двамата бе убеждението, че отнетият живот няма абсолютно никаква стойност или значение.

Поех дълбоко въздух, успях да се овладея съвсем. Установих, че съм се придвижил напред в стола. Поместих се, заех нормалното си място, раздвижих рамене и ръце в опит да разтоваря поне част от натрупаното напрежение. Колекционера отлично схвана това. Изглеждаше почти разочарован.

— А ти се мислиш за добър човек, нали? — подхвърли той. — Но как да различим доброто от лошото, когато методите им са едни и същи?

Премълчах. Вместо отговор запитах:

— Какво искаш?

— Същото, което и ти: нужни са ми насилниците на Анди Келог и другите.

— Те и Луси Мерик ли са убили?

— Да.

— Това със сигурност ли го знаеш?

— Да.

— И как? Откъде?

— Живите оставят един вид белези, мъртвите — друг. Въпросът е да се научиш да ги разчиташ. Например… — започна той и се замисли върху подходящото сравнение, след малко го намери и изщрака с пръсти. — Например като надписи по стъкло, пръстови отпечатъци в прахта.

Погледна ме знаещо, изчака реакцията ми, но отново го разочаровах.

А сенките наоколо пак се размърдаха.

— Затова реши да използваш Франк Мерик да подмами отговорните хора да се покажат на светло — рекох, сякаш не беше изричал последните думи, сякаш не говореше за неща, които един смъртен просто не би могъл да знае.

— Реших, че може да се окаже полезен. Господин Елдрич, няма и нужда да го споменавам, не беше на същото мнение, но като добър юрист изпълняваше желанието на клиента.

— Излиза, че е бил прав. Мерик е извън всякакъв контрол в момента.

Колекционера се съгласи с това, като цъкна с език.

— Е, да. Така изглежда. И все пак има вероятност Мерик да ме отведе до тях. В момента обаче търси без наше съдействие. Елдрич е разтревожен, полицаи са го посещавали, задавали му неприятни въпроси. Принуден е бил протокол да си води. Нали има слабост към хартиената документация, а пък така и така притежава предостатъчно стари дела. Елдрич харесва… стари неща.

Последните думи се завъртяха в устата му, сякаш им се наслаждаваше.

— И Даниъл Клей ли търсиш?

Колекционера се ухили лукаво.

— Че защо ми е него да диря?

— Защото поверените му деца са били малтретирани. Защото практически довелата до това информация може и от него да идва.

— А ти смяташ, че ако го търся, значи е виновен, нали така излиза? Въпреки че съм ти антипатичен, изглежда, че в преценките ми вярваш.

Прав беше. Осъзнавах го и мисълта ме тревожеше, но нямаше как да отрека истината в казаното. По някаква си причина си вярвах, че ако Клей има вина, значи Колекционера и него ще издирва.

— Но въпросът си остава: него търсиш ли го?

— Не — отсече Колекционера. — Не го търся.

— Защото не е виновен или защото вече знаеш къде е?

— Това вече ти става май множко, а? Цялата ти работа ли трябва да върша?

— Е, тогава какво?

— Искам да оставиш Елдрич на мира. Нищо не знае, дето на теб може работа да ти свърши, пък и да знае, пак няма да ти го каже. Исках още да изразя съжаление по повод случилото се между теб и Мерик. Не аз съм причината за него. И още — накрая искам да ти посоча, че в дадения случай ние с теб работим за една и съща кауза. Целта ми е да открия тези мъже. Искам да науча кои са те.

— Защо?

— За да получат заслуженото.

— С това ще се занимаят съдилищата.

— Аз пред по-високостоящ съд отговарям.

— Няма да ти ги предам.

Той сви рамене.

— Аз пък съм търпелив. Умея да чакам. Душите им са обречени. Осъдени. Това е важното.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

Пръстът му полази по масата, изписа нещо неразбираемо. На букви приличаше, но от неизвестна за мен азбука.

— Някои грехове са така ужасяващи, че за тях прошка няма. А душата на грешника е завинаги загубена. Завръща се при Създателя, а Той постъпва с нея както намери за добре. Какво остава от грешника? Една празна черупка, съзнание в немилост.

— Празни човеци — неволно рекох на глас и нещо в тъмните сенки сякаш откликна на моите думи, досущ като реагиращо на името си куче.

— Но да — обади се Колекционера. — Сравнението е напълно подходящо.

Огледа се, сякаш преценява хората на бара, но взорът му се плъзна не по тях, а в пространствата помежду им. Съзираше движение там, където би трябвало да има само празнота, различаваше форми без истинско съдържание. След малко отново заговори, сега тонът му бе абсолютно различен. Звучеше загрижено, почти съжалително.

— А кой реално би могъл да ги съзре, ако, да речем, те наистина съществуват? — запита той. — Може би деца с изострена чувствителност, изоставени от бащите си, треперещи за съдбата на майките си? Свети хора, дето имат усета и благословията за това? Но ти в тези категории не попадаш.

Измери ме с очи отново, лукаво примига, измляска с уста.

— Ти защо виждаш онова, което за другите е невидимо? На твое място сериозно бих се разтревожил.

Облиза устни, но езикът му бе сух и не ги навлажни. Изглеждаха дълбоко напукани, със стари полузарасли ранички, тук-таме открита червена плът.

— Човеци празни, дааа — повтори думите, проточи последната. — Ти такъв ли си, а, господин Паркър? В крайна сметка нещастието дири другари. Винаги може да се намери място и за теб сред нашите редици, хе-хе-хе…

Смехът премина в кикот, устните се разтегнаха, стара раничка се отвори, изби капка алена кръв, а той я облиза.

— Но не, на теб ти липсва подходящият… дух, току-виж оказало се, че други са по-подходящи за ролята. Други, да. По делата им ще ги познаете.

И се изправи да си ходи. На масата остави двайсетдоларова банкнота за неизпитото си питие, което приличаше на „Джим Бийм“, така и миришеше. Как се бе появило, кога му го бяха донесли, така и не разбрах.

— Щедър бакшиш за нашата келнерка — рече той. — В края на краищата ти смяташ, че си го е заслужила, нали?

— Тези хора ли са единствените, които търсиш? — запитах вместо отговор.

Исках да зная дали има и други. А може би и аз бях сред осъдените?

Той наклони глава, заприлича ми на сврака, взряла се в облян от лунна светлина бляскав предмет.

— Не съм спирал да диря — отговори той. — Много са онези, дето имат да отговарят. Много.

Направи стъпка встрани от масата, каза през рамо:

— Може би пак ще се срещнем. Било за добро, било за зло. Почти е време да действам, а донякъде ме тревожи мисълта, че току-виж решил си в гръб да ме захапеш. Но знай — в името на най-доброто би било да намерим начин на този свят съвместно да съществуваме. Убеден съм, че удобни форми за това ще се намерят, ще стане сделка.

Закрачи към вратата, сенките го последваха покрай стените. Зърнах ги в огледалото, размазано бяло на черен фон, пълзят като кълбета мъгла. По същия начин навремето бях съзрял лицето на Джон Грейди в огледалото, ревеше отчаяно, прокълнат завинаги.

Плика видях чак когато вратата се отвори и слънчевата светлина нахлу за миг. Колекционера го бе оставил на седалката срещу мен. Наведох се, почти го грабнах. Беше тънък, незапечатан. Отворих го, ръцете ми леко трепереха. Вътре имаше черно-бяла снимка. Положих я на масата, в същото време вратата се затвори, сега светлината бе кът, идваше единствено от мъждукащите тела по стените. Беше моята къща, отгоре й сгъстяващи се облаци, двама мъже стоят край кола в алеята отпред. Единият висок, чернокож, заплашително втренчен в обектива. Другият — по-дребен, бял, поразмъкнат и усмихнат.

Замислих се, втренчен във фотографията. Мина може би минута, прибрах я в плика, сетне в джоба на сакото. Откъм кухнята се зададе келнерката. Очите й бяха зачервени. Погледна ме, усетих жилото на вината в очите й. Станах и напуснах. Зарязах бара, Елдрич, секретарката и пълното със стара хартия помещение. И имената на мъртвите също. Всичко остана зад мен. Повече и не се върнах.

Докато се движех на север, Мерик бил зает с неговата си работа. Към дома на Ребека Клей отивал. По-късно, когато историята завършила с пушечни изстрели и кръв, един от съседите си спомнил за присъствието му. В момента обаче едва ли някой е знаел къде се намира. Това при него бе същинска дарба — способността при необходимост с околната среда да се слива, внимание да не привлича, като невидим да се движи. Видял двамата огромни по ръст мъжаги в още по-големия им камион, съзрял и колата на третия мъж, паркирана зад къщата, празна. Вероятно мъжът се намирал в дома. Мерик бил сигурен, че ще се справи с него, само че това би означавало ненужен шум да се вдигне. Току-виж другите двама довтасали. Смятал, че и тримата е в състояние да убие, но все пак рискът бил прекалено голям.

Решил да се върне, да изчака. Вече имал нова кола, задигната от гаража на вила край Хигинс Бийч. Отправил се към склад в запуснат индустриален район недалеч от Уестбрук. Там заварил Джери Лежер да работи сам. Пъхнал дулото на моя пистолет в устата му и заплашил, че ще му пръсне черепа, ако не го информира подробно за жена си, какво е споделяла тя с него относно баща си, както и за всичко, което Джери лично знае или подозира за свързаните с изчезването на Даниъл Клей събития. Лежер повярвал, че краят му е дошъл. Разтреперан от страх, заговорил на Мерик за жена си — курвата. Пробутал му разни фантазии — лъжи и полулъжи, неистини, в които Джери вярвал поне наполовина, както и истини, само че те стрували по-малко дори и от лъжите.

На практика Мерик не научил нищо полезно и не убил бившия съпруг на Ребека Клей, тъй като Лежер не му дал реален повод за това. Тръгнал си, зарязвайки го проснат в калта, разплакан от срам и облекчение.

Някой наблюдавал всичко това от съседната гора, тогава направил някои заключения и започнал на различни номера да се обажда.

28

Движех се на север по I-95, когато телефонът ми иззвъня. Беше Луис. Когато се прибрал в Скарбъро, пред дома ми заварил непозната кола. Върнал се, завъртял някой и друг телефон, получил търсената информация.

— Имаш гости, чакат те — каза той.

— Някой познат ли?

— Ами не, освен ако не си решил в Русия да ходиш.

Хайде бе!

— Колко са?

— Двама.

— Къде са?

— Изтипосали са се в двора, баш пред вратата. Руска дума за „деликатност“ сигурно няма.

— Дръж ги под око. Ще ти звънна, когато излизам от шосе 1.

Знаех си, че онези ще цъфнат в Скарбъро, ще задават въпроси, ще надничат тук и там. Нямаше как да оставят смъртта на Демаршън безнаказано, още по-малко без проверка. Бях се надявал обаче, че това в мое отсъствие ще отшуми.

За руснаците много не знаех, като изключим чутото от Луис навремето, както и от множеството вестникарски материали. Повечето източници твърдят, че са силни в Калифорния и Ню Йорк, че главните им групировки на тези две места поддържат контакти със сродни организации от Масачузетс, Чикаго и Маями, от още дузина и дори повече други щати, с мафията в Русия. Знаех също, че всички те формират огромен, мощен престъпен синдикат. Както и по-малките съвременни мафийки, така и техните структури са гъвкаво построени, без солидна видима организация. Това е изпитано средство за защита срещу официалната власт, разследванията на органите на реда и сигурността, внедряването на къртици. Редовите изпълнители, наречени още бойци, са разделени от босовете посредством няколко буферни нива, така че движещите наркотрафика и проституцията на улицата нямат и представа къде в крайна сметка отиват спечелените от тях пари. Затова Демаршън едва ли бе успял да съобщи на Мерик нещо реално важно за мъжете, с които имаше работа. Освен, разбира се, първите им имена, а и те едва ли бяха истинските.

Имаше и друг факт — руснаците очевидно бяха съгласни да отстъпят мащабния наркотрафик на други, макар и да се говореше, че имали сериозни връзки с колумбийците. Наред с множество други операции предпочитаха да се занимават със застрахователни и данъчни измами, пране на пари, кражба на самоличност, което напоследък се превръщаше в доста печеливш бизнес. Накратко казано, въртяха сериозни финансови далавери, неделимо свързани с комплексни компютърни операции, а те по принцип са много трудни за проследяване и съдебно преследване. Интересно ми беше колцина от клиентите на порносайтовете им съзнават на кого фактически разкриват данните на кредитните си карти.

Допусках, че сега двамата са тук да задават въпроси. Ако имаха други цели, едва ли щяха да спрат така тъповато на прага ми и нагло да чакат да се прибера. В същото време това предполагаше, че изобщо не им пука дали колата им ще бъде забелязана, нито пък се безпокоят от потенциални очевидци на онова, за което бяха дошли. Така или иначе обаче руснаците бяха лоша новина. Чувал бях, че след колапса на Съветския съюз италианците изпратили в Москва свои хора да проучат възможностите за силово наместване на новосъздаващите се огромни пазари. Там щом само зърнали какво става по улиците и тутакси се върнали у дома. За беля руснаците ги последвали в САЩ, присъединявайки се към одеската мафия, която действаше на Брайтън Бийч още през средата на седемдесетте години на XX век. Днес в сравнение с новодошлите руснаци италианците бяха просто кротки като агънца. Често съм си мислел, че в тези исторически факти се съдържа немалка ирония. Защото в крайна сметка не комунизмът, а капитализмът докара руснаците пред вратите ни. Кой знае колко ли пъти се е обръщал в гроба си Джо Маккарти — сенаторът, който още през 50-те години яростно преследваше комунистическата идеология в САЩ.

В Скарбъро влязох около четирийсет минути по-късно и минавайки през Оук Хил, звъннах на Луис, казах къде съм. Той помоли да му дам пет минути, сетне да потегля към дома бавно — с не повече от трийсетина мили в час. Зърнах колата още след завоя. Голям черен шевролет беше — четири по четири, — дето разни глезльовци ги карат. Прашинка да видят по колата и са готови орталъка да опищят. Сякаш да потвърди този популярен стереотип, автомобилът просто светеше от чистота. Задминах къщата, направих обратен завой и спрях току зад руснаците с обратната на шофьорската страна към тях. Така ефективно блокирах непосредственото им изтегляне от чакълената алея. Шевито беше по-голямо от мустанга и при евентуално реална мощ на двигателя би могло да избута моята кола от пътя си. Само че в такъв случай сигурно щяха да останат без задница. Интересно е защо досега производителите не са се досетили да слагат задни таранни брони на този тип кола. Вероятно е само въпрос на време да го измислят.

Вратите на шевито се отвориха едновременно, слязоха двама. Облечени бяха в стандартно типичния гангстерски шик — черни кожени якета, черни джинси, черни пуловери. Единият — плешив тип с тяло като сталинистки тип стилизирана статуя — вече бъркаше под якето за пистолета, когато глас зад него произнесе една-единствена дума:

— Недей.

Ръката на мъжа замръзна. Луис стоеше на ъгъла на къщата, в облечена в ръкавица ръка държеше глок. Руснаците бяха като в капан между нас двамата. Аз останах на място, само че вече с насочен в тях револвер.

— Извади ръката от джоба на якето — рекох на плешивия. — Бавно. Покажи оръжието и внимавай как го държиш — само с връхчетата на пръстите.

Руснакът изпълни казаното точно. Партньорът му — здрав червенокос бабаит — вече бе вирнал ръцете. Излязох иззад колата, приближих към тях.

— По очи на земята — кратко нареди Луис.

Двамата залегнаха. Луис ги обискира сръчно, аз го прикривах с револвера. И двамата носеха еднакви колтове, деветмилиметрови, полуавтоматични. Луис извади пачките, дръпна затворите, за да изхвърли патроните от цевите. Метна пачките надалеч в гъсталаците, отстъпи няколко крачки назад.

— Хайде сега на колене — наредих аз. — Ръцете на тила.

Те промениха позите с пъшкане, зяпнаха в мен с пламнали очи.

— Какви сте вие? — запитах аз.

Мълчаха.

— Шестьорки, а? — подхвърли Луис. — Момчета за дребни поръчки.

— Нет — обади се плешивият. — Боевики.

— Боевики, хвани ме знаеш къде — отсече Луис. — Бойци били. Трудно се намира днес качествен материал. Тоя мухльо не може и на прост въпрос на английски да отвърне. К’во става с теб, бе? Да не са те изтърсили от кораба на път за Щатите, а?

— Аз говори английски — обади се руснакът. — Аз говори английски добро.

— Я, мамка му, заговори — засмя се Луис. — Какво искаш — медал да ти дадем? Златна звезда ли, що ли?

— Защо сте тук? — запитах аз, макар че знаех.

— Разборка — отвърна същият. — Ние искаме, хм… — тук се запъна на думата, помисли, току изтърси — … изяснение.

— Разчистване на сметките — изръмжа Луис.

— Добре, ето ти изяснение — казах. — На моя имот въоръжени хора не търпя. Ако сега те застрелям, ще бъде ли това разборка за шефовете ти?

Червеноглавият погледна партньора, сетне отвори уста.

— Ще ни убиете, после по-лошо ще стане. Тук сме, за да говорим за Демаршън.

Този говореше много по-добре от другия, акцентът му почти не се усещаше. Ясно беше, че е по-старши, макар че бе решил да прикрива факта, докато не стане очевидно, че плешивият му партньор не става за преговори.

— За него не зная нищо извън факта, че е мъртъв.

— Полицията те е разпитвала. Има слухове, че оръжието било твое.

— Пистолетът ми бе отнет насила — отвърнах. — Но не зная със сигурност дали Демаршън е убит с него. Допускам, че е така, само че аз на заем не съм го давал, още по-малко за убийства. Човекът, който го взе, използва временното ми неразположение.

— Неразумно е да си загубиш пистолета — каза руснакът.

— Както виждаш, имам и друг. И него да загубя, нов ще взема от приятеля зад теб. Той цял куп оръжия има. Във всеки случай нямам нищо общо с убийството на Демаршън, като изключим пистолета.

— Така твърдиш ти — настоя червенокосият.

— Вярно, но пък виж аргументите ми — отвърнах и размахах пистолета пред лицето му. — Така че голям избор нямаш.

Руснакът ме изгледа, сви рамене, сякаш това бе вече без значение.

— Добре де, вярвам ти. Нужна ни е обаче информация за онзи, който е убил Демаршън. Мерик му беше името, нали? Разкажи ни за него.

— Че защо аз да ви върша работата? Щом ви е нужен, търсете си го.

— Научихме, че и ти го търсиш. Искаш пистолета да си прибереш. Може би ще го намерим, ще ти върнем и оръжието.

Плешивият се захили презрително, избъбри нещо под нос. Прозвуча ми като фрайери. Луис реагира светкавично с удар в темето. Не беше достатъчно силен, че да го приспи, но го просна по очи, а скалпът отзад закърви.

— Баламурници сме били — обясни ми Луис. — Не е учтиво, нали?

Червеноглавият дори не помръдна. Изгледа колегата си с явно разочарование, констатирайки глупостта на постъпката му. Все пак след малко каза:

— Твоят приятел май не харесва руснаци.

— Моят приятел много хора не харесва, но с вас двамата наистина има по-особен проблем — отвърнах аз.

— Може би е расист. Такъв ли си наистина? — обърна очи към Луис червенокосият.

Вътрешно му признах — не се плашеше лесно.

— Няма как да съм расист, бе, човече — избоботи Луис. — Чернокож съм, не виждаш ли? Или ти не знаеш к’во е това расист?

Отговорът, изглежда, задоволи руснака. Погледна ме отново и каза:

— На нас Франк Мерик ни е нужен. Ще бъдеш обезвъзмезден, само кажи ни каквото знаеш.

— За пари ли става дума?

— О, да, за пари — светна лицето му, минавахме на тема, където бе силен.

— От пари нямам нужда — отвърнах. — Предостатъчно си имам. Нужно ми е друго — да си вземаш другарчето и да се разкарате оттук. На алеята ми кърви.

Руснакът поклати глава, изглеждаше искрено разочарован.

— Срамота.

— Е, не е трагедия. Ще измия чакъла.

— Имах предвид парите.

— Разбрах. Ставай!

Той се изправи. Зад него Луис вече претърсваше вътрешността на шевролета. От жабката измъкна неголям „Хеклер и Кох П7“, а в специално скривалище под задната седалка намери тактическа карабина „Бенели М 1“. Беше с допълнителна пистолетна ръкохватка и военен формат подвижен панорамен оптически мерник. И на тях извади пълнителите с патроните, отвори багажника на шевито, всичкото им оръжие постави под сивата тапицерия.

— Връщайте се в Бостън — казах на руснака. — Тук вече нямате работа.

— А на шефовете какво ще кажа? — поклати глава той. — Някой трябва да го отнесе за случилото се с Демаршън. За нас това е сериозен проблем.

— Убеден съм, че все нещо ще измислите.

Червенокосият въздъхна дълбоко.

— Сега мога ли да си сваля ръцете? — запита той.

— Можеш, но бавно — отвърнах.

Той ги отпусна, без да бърза, наведе се да помогне на другаря си да се изправи. Темето на плешивия все още кървеше. Сега за пръв път червенокосият успя да огледа Луис добре. Кимнаха си с професионално уважение. Луис измъкна снежнобяла носна кърпа от джобчето на сакото и му я подаде.

— За раната на приятеля ти — рече той.

— Благодаря.

— Знаеш ли значението на блат? — запита Луис.

— Има си хас — откликна руснакът.

— Е, гледай сега, моят приятел отсреща за такъв минава. Човек с тежест, значи уважаван. Не забравяй на шефовете си това да кажеш.

Руснакът кимна отново. Плешивият се качи тромаво на предната дясна седалка, положи глава на хладната кожа на облегалката, затвори очи. Червенокосият се обърна към мен.

— Е, до следващата среща, волк.

Качи се на шевито, запали, аз дръпнах мустанга. Колата на руснаците тръгна по алеята бавно на заден, Луис вървеше с нея, глокът не се отделяше от шофьорския прозорец. Кой знае какви още номера знаеха нашите гости. Шевролетът излезе на пътя, пое по местната отсечка към шосе 1. Двамата гледахме след него чак докато се скри на завоя.

— Украинци. А може би грузинци. Не и чеченци, слава Богу.

— Чеченците толкова ли са страшни?

Той сви рамене, това ми напомни за жеста на руснака.

— Всичките са еднакво кофти. Чеченците обаче са истинска напаст.

— Този червенокосият не приличаше на обикновен изпълнител — подхвърлих аз.

— О, не, не е боевик. Вероятно е от междинните звена, може би помощник на някой от големите шефове. Това значи, че в Бостън са реално ядосани за Демаршън.

— И за човек като него чак такива усилия ли ще правят?

— Не са за него. Пробойна в бизнеса. Губят пари. Сега ченгетата ще започнат да издирват клиентите. Експерти ще се ровят в компютъра, ще задават въпроси за децата. Ще засмърди. Няма как да го оставят току-така. Кофти работа.

Стори ми се, че нещо премълчава.

— Какво има, Луис, кажи ми.

— Честно, не зная. Имам някакво предчувствие, обаче… Ще поразпитам едни хора, ще видим какво ще науча.

— Бостънските юнаци ще се върнат ли?

— Уха! Услуга можем да си направим, ако първи намерим Мерик, малко тежест да си купим.

— Аз Мерик на тепсия да им го предам, просто няма да стане.

— Може така да се получи, че да нямаме избор — поклати глава той и тръгна към къщата.

— Хей, какво точно означава блат? — викнах след него.

— Влияние, брато, извън закона обаче. Така наричат мутрите.

— Ами волк!

— Жаргон за ченге, единак, във всеки случай комплимент беше — отвърна той, прибирайки глока в раменния кобур. — Иначе значи вълк.

29

Късно същия следобед потеглихме за Джакман, само че по пътя през Шоумът и Хинкли, сетне Скоухигън, Солон и Бингам, Москоу и Каратънк, покрай места без имена и имена без население. Шосето вървеше по накъсания планински терен на Кенебек с множество завои и кривини, през урви, по склоновете им голи дървета, в гората отсреща истински килим от мъртви листа. Типът дървета постепенно се променяше, тук вече настъпваха вечнозелените, извисили върхари в небесата, короните им тъмнеят срещу угасващата светлина на деня. Подухваше вятър, шепнеше между клоните. По едно време постепенно се засили, вихрите засвистяха, носеха мириса на зима и сняг. Студът идваше, това бе повече от сигурно, а щом мразът започне да хапе, тогава и горите притихват, зверовете заспиват дълбокия си зимен сън, дори и птиците стават тромави, сънливи, пестят си енергията.

Бях избрал същия път, по който преди векове генерал Арнолд17 повел хората си през планината Кенебек към Квебек. Експедицията му се състояла от хиляда и двеста бойци, тръгнали от Кеймбридж и стигнали в Нюберипорт, сетне предпочели речния път — със салове по виещото се през планинските урви русло, а то ги отвело чак до Гардинърстаун. Там се прехвърлили на леки лодки, поръчали си почти двеста от тях. Всяка носела по пет-шест мъже заедно с провизиите, оръжието и багажа, на тежест общо някъде към триста килограма. Лодките им построила компанията на Ройбен Колбърн от Гардинърстаун. Арнолд бързал, това се отразило на качеството, пък и дървото било сурово. Затова лодките бързо започнали да пропускат, а някои потънали. Така се развалило брашното, барутът, хлябът. Три роти под командата на Даниъл Морган били изпратени в авангард напред към Грейт Керинг Плейс между Кенебек и Дед Ривърс. Останалата част от експедицията следвала бавно отзад, натоварила багажа на волски впрягове, взети под наем от местни заселници. Налагало се да пренесат и останалите здрави лодки, заобикаляйки по сушата непроходимите водопади над Форт Уестърн. Трудно изкачвали замръзналите, обледени склонове край Скоухигън Фолс, повечето мъже вървели пеша, за да облекчават товара на животните. Така било, докато стигнали до последните двайсетина предателски заблатени, мочурливи мили преди Грейт Керинг Плейс. Там попаднали в капана на тресавищата, скрити под дебел зелен мъх, дето от разстояние много приличал на твърда земя. Постигнала ги съдбата на прекаралите прекалено дълго време в открити води моряци, дето халюцинират, виждайки суша там, където има единствено вода, и скачат върху нея само за да се удавят. И хората на Арнолд стъпвали ужким на твърдо, но потъвали, препъвали се в корени и пънове, цамбурвали в смъртоносните тресавищни води, а те се оказали дълбоки. Минало време, с цената на жертви успели да намерят път през тях. И до ден-днешен можете да го различите от околните капани по цвета на растящата там зеленина.

Странни мисли ми се въртяха в главата, докато минавахме по тези места, тук пейзажът бе някак многослоен, настояще върху минало, реки и гори — неразделими от историята си. Крехка е разликата между днешното и онова, което е било някога. Струваше ми се, че тук все още витаят призраците на мъртви войници, минавали през гъсталаци и потоци, почти непроменени през последвалите години. Тук семейните имена са останали същите, хората все още владеят същите земи, купувани навремето от предците им със златни и сребърни пари. Тук отколешни грехове се помнят до ден-днешен поради отсъствието на радикални промени, дето да отмият спомените за тях.

Това беше земята, по която бе стъпвала армията на Арнолд от войници, въоръжени с пушки, брадви и дълги ножове.

Днес по същите места обаче броди друг вид модерно въоръжени мъже, по друг начин стряска бялата тишина на зимата — с отривистия рев на нови видове оръжие, с грохота на всъдеходни джипове и ръмженето на гъсенични машини, дето вървят навсякъде в пустошта. Днес тези гори се пълнят с облечени в оранжеви дрехи глупаци — бизнесмени от Масачузетс, Ню Йорк и други центрове, зарязали за известно време игрищата за голф, за да дойдат тук да трепят елени, мечки, сърни. Това са ловците, водят ги местни хора, за да изкарат малко пари. Благодарни са заради печалбата, а в същото време ги боли от факта, че им е нужна просто за да оцелеят.

Само веднъж спряхме по пътя — пред къща, която поне отвън изглеждаше малко повече от колиба — три-четири подобия на стаи, немити прозорци, интериорът скрит зад евтини завеси. В двора бяха избили високи плевели. Вратата на гаража зееше отворена, виждаха се ръждиви сечива, но и купища спретнато подредено рязано дърво за отопление. Автомобил нямаше, защото едно от условията за освобождаването на Мейсън Дъбъс бе той да не разполага с превозно средство.

Луис остана да чака отвън. Знаех, че ще е нужно голямо усилие, за да изтърпи Дъбъс, защото този човек бе от породата на онези, гаврили се навремето с Ейнджъл като дете. А едно от нещата, за които Луис реално съжаляваше, бе, че не е имал шанса да се добере до същите хора, оставили болезнен белег върху психиката на най-близкия му днес човек. Затова го оставих навън, облегнат на колата с типичното си безразлично изражение на лицето. Наблюдаваше мълчаливо как почуках, а вратата изскърца и се отвори едва, съзрях опънатата отвътре верижка. Мярна се мъжко лице, кожата му жълтеникава, очите кървясали. Виждаше се и едната му ръка, трепереше безконтролно.

— Да? — запита мъжът и гласът му бе учудващо твърд.

— Г-н Дъбъс, името ми е Чарли Паркър. Сигурно вече са ви се обаждали, за да кажат, че ще ви посетя?

Очите му се присвиха.

— Може и така да е. Вие имате ли… как се казваше… хм, документ за самоличност? Разрешително или нещо такова?

Протегнах към него детективската карта със значката. Той я взе и дълго я разглежда, почти допряна до очите, сякаш проверяваше всяка буква по нея. Сетне ми я върна, взря се през рамото ми към Луис и веднага запита:

— Кой е другият човек?

— Приятел.

— Там ще хване настинка. Добре дошъл е, ако иска да влезе.

— Смятам, че ще предпочете да остане там, където е сега.

— Ами хубаво, негова си работа. Само не казвайте после, че не съм го поканил.

Вратата се затвори, чух металически звън — откачаше верижката. Отвори се отново, сега имах възможност да огледам Дъбъс добре. Беше силно приведен от старостта, болестите, прекараните в затвора години, но все още си личеше, че е бил едър и силен мъж. Дрехите по него бяха чисти и изгладени. Носеше черни панталони, синя риза на райета, розова вратовръзка с плътно притегнат възел. Сега усетих и одеколона, който употребяваше. Някаква много старомодна марка беше, тънко миришеше на сандалово дърво и тамян. Странна смесица. Оказа се, че първото впечатление отвън лъже. Интериорът не отговаряше на запуснатия вид на фасадата и двора, тук дъските лъщяха, миришеше на лакирани мебели, въздухът бе чист, пръскано бе с освежителен спрей. На неголяма етажерка в коридора се редяха книги с меки корици. До тях имаше стар телефон с шайба за набиране. На стената висеше копие на „Desiderata“ — това беше програма от дванайсет нива за хора, затруднени от изпитанията на съвременния живот. На други стени бяха окачени репродукции на евтини картини — някои модерни, други доста стари и за мен лично непознати, въпреки че от пръв поглед личеше — сюжетите и образите бяха избирани нарочно.

Дъбъс ме поведе към гостната си стая. И тук бе абсолютно чисто, макар че мебелите бяха купувани втора ръка, по дървото имаше наранявания и множество драскотини. На масичка от борово дърво стоеше малък телевизор, пуснат бе на програма с комедийно шоу. И тук имаше картини, повечето репродукции, но и няколко оригинала — до една пейзажи. Различих нещо познато, приближих да погледна по-добре. Маслени бои, отдалече ми заприлича на гора, потънали в зеленина дървета на фона на кървав залез, сетне разпознах високото дърво най-отзад — беше върхът на камбанария с кръст. Различих и подписа на Даниъл Клей най-долу вдясно. Галаад.

— Той ми я подари — обади се Дъбъс.

Стоеше в далечния отсрещен край на стаята, запазил помежду ни дистанция. Това вероятно бе създаден в затвора рефлекс. Там бързо привиквате да не се бутате в хора, колкото и тясно да е помещението. Иначе може и да пострадате.

— Че защо?

— Защото му разправях за Галаад. Имате ли нещо против аз да седна. Изморявам се. И лекарствата трябва да си взема — посочи с ръка към няколко шишета с таблетки на лавицата над камината.

В нея пращяха и искряха три дебели пъна.

— От тях пък ми се доспива.

Седна, аз се настаних на канапе точно срещу него.

— Ако желаете кафе, мога да направя — рече той.

— Няма нужда, благодаря ви.

— Добре тогава — рече и потропа с пръсти по облегалката на стола, сетне отправи очи към телевизора.

Изглежда, че му бях нарушил вечерната програма. Той обаче въздъхна, очевидно примирен с факта, че тази вечер ще изпусне шоуто, и насочи дистанционното, натисна копчето. Картината изчезна.

— Е, вие от какво по-точно се интересувате? — запита ме той. — При мен постоянно идват хора — лекари, студенти. Какво и да ме запитате, вече поне сто пъти съм го разказвал някому.

— Интересува ме с Даниъл Клей какво сте разисквали.

— За Галаад му разказвах — отвърна Дъбъс. — Аз все за това говоря, все за това ме питат. На някакви тестове ме подлагаха, картини и други неща ми показваха, само че вече не го правят. Предполагат, че всичко за мен са научили, няма какво повече.

— А то вярно ли е?

Адамовата му ябълка подскочи. Чух звук далече долу в гърлото му. Загледа се в мен за известно време, сетне, изглежда, взе някакво решение.

— Ами, вярно! Вярно друг път! Не е. Научават толкова, колкото научават. И вие не си мислете, че ще научите нещо повече.

— А какъв по-точно беше интересът на Клей спрямо Галаад? — запитах кротко.

Не ми се искаше да го антагонизирам. Казваше, че е замаян и му се спи, но отлично виждах, че напрегнато внимава, а умът му сече.

— Искаше да знае какво се е случило. Казах му. Нищо не премълчах. Нямам какво да крия. Не се срамувам от онова, което заедно сме правили. Всичко преиначиха, всичко криво изтълкуваха — рече той и направи гримаса на отвращение. — Изкараха го нещо, дето никога не е било.

Мислено отбелязах начина му на изразяване — „което заедно сме правили“. Сякаш е било по силата на взаимно решение, постигнато между възрастни и деца, като че става дума за ходене на риба или бране на ягоди и малини през лятото.

— Мъртви деца има, г-н Дъбъс.

Той кимна.

— Така беше. Лоша работа. Не биваше да става. За бебета обаче говорим, а времената бяха тежки. Може дори да е било благословия, отгоре дадена — онова, дето им се случи.

— Както съм информиран, едното е имало прободни рани от игла за плетене. Те са причината за смъртта му. Доста особена дефиниция за благословия.

— Вие влизате в ролята на мой съдник, така ли, сър? — присви той очи към мен, а треморът в ръцете му създаваше впечатлението, че се опитва да потисне силен гняв и като че не успява.

— Не е моя работа да ви съдя.

— Точно така. Именно затова се спогаждахме с доктор Клей. Той не ме съдеше.

— А някога заговори ли за децата, дето са му били пациенти?

— Не — отсече Дъбъс и нещо неприятно за миг оживи лицето му. — Опитвах се да подпитвам. Само че той не кълвеше.

След последните думи презрително изпуфтя.

— А колко пъти е идвал тук?

— Два или три пъти, доколкото си спомням. И в затвора ме е посещавал, но там само веднъж.

— И все делови разговори, така ли? Той задава въпроси, вие отговаряте?

— Точно така.

— Но все пак ви е подарил една от картините си. Чувал съм, че бил много придирчив кому какво подарява. Селективно е действал.

Дъбъс се намести в стола. Адамовата му ябълка отново заигра. В съзнанието ми изплава образът на Анди Келог и началните признаци на гнева. Все индикатори за дълбоко натрупан стрес.

— Може би съм му оказвал помощ. И за него не съм бил чудовище някакво си. Както за вашия приятел отвън например. Нали го видях, по лицето му беше изписано. И по вашето също — когато отварях вратата. С учтивост и добри маниери го прикривахте, обаче отлично зная какво ви се въртеше в главата. Сетне влизате тук, заварвате ред и чистота, спретнато. А не вонящ, затънал в собствената си мръсотия и перверзия звяр. Виждате прилично облечен човек, в хубави дрехи, избръснат. Смятате, че ми се иска къщата ми да е смотана отвън ли? Че не желая да я боядисам, да я стегна, да почистя двора ли? Добре — искам, но не мога. Това е истината, това е положението. Правя каквото мога с моите ръце, обаче никой друг тук няма и пръста си да помръдне в помощ на човек като мен да си поддържа дома в ред. Аз си платих за онова, в което ме обвиняват. Години от живота си загубих, обаче не — те ще ме карат да плащам до последния си ден. Аз обаче няма да им предоставя удоволствието да се оставя да ме смачкат. Искате ли чудовища, господине, другаде си ги търсете!

— А Даниъл Клей чудовище ли беше?

Въпросът бе неочакван, не че го шашна, но го принуди дълбоко да се замисли какво да ми отговори. Виждах как целият му интелект е впрегнат в работа — същата онази низка, покварена, скверна интелигентност, която го е мотивирала да постъпва както е постъпвал, а сетне да оправдава действията пред самия себе си. И без да искам, си го представих сред децата на Галаад, посяга към някое, затиснал устата му с едрата си ръка, за да задуши писъка.

— И вие го подозирате, както и много други — рече накрая Дъбъс. — Сега от мен очаквате да ви кажа дали е вярно, защото ако сме споделяли нещо подобно, ако сме имали еднакви вкусове, то аз сигурно ще зная за тях или той самият би могъл да сподели с мен, така нали? Е, ако разсъждавате по този начин, значи сте глупак, г-н Паркър. Глупак сте и някой ден ще умрете по причина на глупостта си. Аз нямам време за разговори с глупаци. Затова по-добре се разкарвайте оттук! Хващайте си пътя и не мислете, че не зная закъде сте тръгнали. Смятате, че в Галаад ви очаква онова, дето го търсите. Той Даниъл Клей именно там намери отговори за въпросите си. О, да, намери търсеното, само че повече никога не се върна. И вие така, отмервайте си стъпките грижливо, иначе и вие няма да си дойдете оттам. Той душата ви ще вземе, старият Галаад.

Сега се усмихваше широко, доволно, същински хранител на истината за Галаад.

— А да сте се срещали с човек на име Джим Пул, а, г-н Дъбъс?

Този път разигра пантомима на дълбоко замисляне.

— Знаете ли, струва ми се, че да. О, да, наистина говорих с него. И той беше глупак също като вас.

— Той е изчезнал безследно.

— Изгубил се е. А Галаад го е прибрал.

— Така мислите, значи?

— Не мисля, зная го. Без значение къде се намира, дали е жив или мъртъв, пленник е на Галаад. Вие само стъпете веднъж там, и вие ще се погубите.

Замълча, изражението му се промени. Сега сякаш се вглеждаше в самия себе си. Очите му спряха да мигат.

— Някои хора твърдят, че ние сме създали Злото там, но не е така. То вече си съществуваше — каза и в гласа му прозвучаха особени нотки, на преклонение и почуда пред нещо всемогъщо. — Почувствах го в мига, когато кракът ми стъпи на онази земя. Старият Лаймли зле избра мястото да строи своя богоугоден град. Самата земя беше отровена, тя и нас впоследствие отрови. А когато се махнахме оттам, гората или онова, което е под нея, отново си я обсеби.

И се изсмя кратко, злокобно.

— Прекалено много време прекарвам сам — рече на глас, по-скоро на себе си. — Много време имам да мисля над нещата.

— На какво викат Проектът, г-н Дъбъс? Какво представляваше той?

Смехът секна, отново стана сериозен.

— Проектът. Хобито. Играта. Все едно и също означават.

— Малтретиране на деца.

Той поклати глава.

— Вие такава дума използвате, но само защото не разбирате за какво става дума. То е прекрасно. Опитвам се да го обясня на всички идващи тук, само че не ме слушат. Не искат да го осъзнаят.

— А Даниъл Клей слушаше ли ви?

— Клей беше различен. Той разбираше.

— Разбираше, но какво?

Само че Дъбъс този път не благоволи да отговори.

— Знаете ли къде се намира Даниъл Клей? — запитах отново.

Дъбъс се наведе напред, очите му придобиха особен блясък.

— Кой знае къде отиват покойниците? — риторично каза той. — Вие отивате на север, може би пък ще намерите отговора. А сега ми е време да си догледам телевизионното шоу.

Натисна копчето на дистанционното, екранът се оживи. Той увеличи и звука. Край на визитата и разговора. Извърна се с гръб към мен, аз си излязох сам.

В мига когато потегляхме обаче, пердето на единия прозорец се раздвижи, показа се ръка, махна прощално. Почувствах го вътрешно, но бях и сигурен — в чистия си, наистина спретнат дом старецът се смееше подигравателно. Прощалният жест беше чиста ирония.

В последвалите дни полицията направи големи усилия да възстанови и свърже развилите се последователно събития. Да проследи движенията, да установи връзката между един и друг труп, да разбере смисъла на различните контакти и значението им за убийствата. Дъбъс бе провел два телефонни разговора — и двата с един и същи номер. След смъртта му недалеч от трупа намериха мобилен телефон. Поставил го бе в скривалище под леглото в спалнята, покрито с изобретателно монтирана подвижна дъска. А за да отблъсква любопитните, отгоре винаги бе държал нощно гърне с воняща стара урина. Само едно не бе взел предвид — че в подредения, излъскан дом това е крещящо нетипичен за чистника Дъбъс елемент и той силно бие на очи. Особено пък за опитен следовател. Телефонът бе с предплатена карта, купен с налични пари в голям магазин преди месец. Полицията бързо установи, че това не е първият път или начин Дъбъс да е заобикалял ограниченията върху контактите с външния свят.

Педофилът бе провел предпоследния в живота си телефонен разговор минути след като ние с Луис бяхме потеглили, сетне предполагаемо върнал апаратчето в скривалището и отново седнал да гледа телевизионното шоу. Цък-цък-цък — отмервал часовникът последните секунди на Мейсън Дъбъс. Приближавал мигът, когато той най-сетне щял да напусне грешната ни земя и да се представи пред своя Създател, за да получи справедливост свише, така както се полага на всеки човек.

Само че това все още е било в бъдещето. А в онзи миг се движехме бързо, с Луис почти не разговаряхме. Беше вече тъмно, но луна нямаше. Свиреше музика, диск в плейъра на автомобилната уредба. „Нешънъл“ пееха за гълъби в душата, ястреби в сърцето, аз мислех за хора с птичи глави.

И във времето стигнахме в Джакман, а старият Галаад проникна в душите ни.