Нечестивци

15

Не ми отне много време да открия името на адвоката, представлявал Анди Келог при последните му перипетии със закона. Оказа се жена на име Ейми Прайс, имаше кантора в Южен Фрийпорт, на около три мили разстояние от туристическите капанчета на самия Фрийпорт. А разликата между него и южната му част е поразителна. Фрийпорт отдавна бе загубил стария си колониален облик, за да освободи място за множество магазини, превръщайки страничните си улички в паркинги. Южен Фрийпорт обаче бе запазил повечето от старите къщи от XIX век, строени още по времето, когато по крайбрежието около Хараситек като гъби растели и процъфтявали пристанища. Прайс работеше в малък офисен комплекс, състоящ се от две стари — възстановени, разбира се — капитански къщи на „Парк Стрийт“. Бяха част от градския център, разположена току над Фрийпорт Ландинг на неголяма, затворена между четири пресечки площ. Офисите бяха поделени между нея, един счетоводител, фирма финансисти и специалист по акупунктура.

Беше събота, но по телефона Прайс ми каза, че възнамерявала да работи по няколко дела поне до един часа. Минах покрай магазин на име „Кархартс Вилидж Стор“, оттам си купих пресни кифлички, сетне оставих колата и тръгнах пеша към кантората й бавно през центъра. Още нямаше обед, когато влязох в общата приемна. Седнала зад бюро млада жена ме упъти и веднага вдигна телефона да уведоми секретарката на Прайс, че идвам. Минах по коридора вляво, влязох в неголяма стая. Секретарката се оказа млад мъж около двайсетте с червена папийонка и тиранти. При друг на неговата възраст това би изглеждало като грижливо култивирана ексцентричност, обаче смачканата му памучна риза и петънцата от мастило по светлокафявия панталон говореха за чиста проба искреност.

Самата Прайс бе на около четирийсет, с червена къдрава коса, късо подстригана в стил, който би подобавал на поне двайсетина години по-стара жена. На стола й висеше тъмносиньо сако, полата й бе в същия цвят, изглеждаше уморена и като човек, водил прекалено много непечеливши битки със системата. По стените висяха картини с коне. По пода, на прозоречните первази и върху бюрото й имаше купища натрупани папки и все пак атмосферата бе далеч по-радушна и приветлива от офисите на „Елдрич и съдружници“. Сигурно защото тук бяха наясно с употребата на компютри и изхвърлянето на старите книжни архиви.

Вместо да си остане зад бюрото, Прайс ми освободи място на канапето, взе стол и се настани срещу мен. Между нас имаше масичка и скоро на нея се появи кафеник и чашки. Донесе ги секретарят, чието име бе Ърнест, а за труда си взе една от кифличките. Общата конфигурация ме поставяше в леко неизгодно положение — канапето беше по-ниско от стола на Прайс и доста по-неудобно от него. Отлично разбирах, че е нарочно. Ейми Прайс бе губила предостатъчно пъти, за да приема винаги най-лошото за даденост, и, изглежда, затова се беше научила при всякакви обстоятелства да се възползва от каквото и да е налично предимство, колкото и дребно да е то. Забелязах, че носи голям годежен диамантен пръстен. Под зимната слънчева светлина камъкът му игриво блещукаше в различни нюанси, сякаш в него се движеха миниатюрни живи същества.

— Хубав камък — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Вие да не се окажете експерт по скъпоценните камъни вместо детектив?

— Аз съм човек с много таланти — похвалих се. — Та когато детективският бизнес закъса, да имам на какво да се опра.

— Изглежда, добре се оправяте с въпросния бизнес. Щом често пише за вас по вестниците.

Замисли се над собствените си думи и добави:

— Май не се изразих точно. Искам да кажа, че когато някой вестник пише за вас, то материалът винаги изпъква, прави впечатление. На бас се хващам, че сте си хванали приятели журналисти. Не че в статиите ви хвалят, но пък имат уважението ви, то си личи.

— Вестникарската слава е лошо нещо, госпожо Прайс — отвърнах уклончиво, леко раздразнен от намека. — Не е за завиждане.

— Е, може би е така, но аз пак ви желая късмет в тази област, почитатели да привличате. Само че вие май искахте за Анди Келог да поговорим?

Нямаше намерение жената да се будалкаме. И ето ни на темата.

— С него бих желал да говоря.

— Той е в затвора. А в „Супермакс“ не пускат никого.

— Освен вас.

— Аз съм му адвокат и пак постоянно ми се налага да хитрувам и търся пролуки, за да стигна до него. А какви са интересите ви в случая на Анди?

— Даниъл Клей.

Лицето на Прайс се вкамени.

— И какво по-точно?

— Наела ме е дъщеря му. Тя си има неприятности с една личност, която се е захванала баща й да издирва. А пък излезе, че същата тази личност е общувала с Анди Келог в затвора.

— Мерик — откликна Прайс незабавно. — Франк Мерик, нали?

— Значи знаете за него?

— Няма как да не съм чувала за Мерик. Той се е сближил с Анди там.

Тук замълчах, изчаквайки. Прайс се помести на стола, поколеба се.

— Откъде да започна? — запита тя. — Аз Анди безплатно го защитавам, pro bono работя. Не зная доколко сте запознат с обстоятелствата, но ще се опитам да ви ги предам в кратко резюме. Захвърлен като бебе, сетне прибран от сестрата на майката. За съжаление те двамата със съпруга й са се отнасяли много жестоко с детето: предлагали са го на семейни приятели за сексуални удоволствия, значи чиста проба издевателства. Започнал е да бяга от дома още като осемгодишен, на 12 години вече е бил почти неуправляем. От деветгодишна възраст взима лекарства. В училище има огромни затруднения с уроците. Едвам е стигнал до трето отделение. Накрая се озовава в дом приют за деца с психически разстройства. Там е на държавен бюджет, средствата са минимални. Сетне е предложен за мнение и лечение на доктор Даниъл Клей в рамките на пилотна програма за психически травматизирани деца. Такава е и специалността на Клей, особено в случаи на малолетни жертви на физическо и сексуално малтретиране. В началото за програмата били подбрани няколко обекта, Анди се оказал един от тях.

— Кой е решавал кои деца да бъдат включени в тази програма?

— Комисия от специализирани здравни и социални работници, самият Клей. Очевидно още в началото при Анди има значително подобрение. Изглежда, че при него терапията на Клей проработва. Детето става по-общително, агресивността му чувствително намалява. Комисията решава, че в неговия случай общуване с връстници извън приюта може да окаже благотворно влияние, затова го изпращат за по два дни всяка седмица при семейство в Бингам. Въпросните хора държат хижа за спорт на открито: лов, туризъм, планинско речно плаване, такива неща. Постепенно Анди свиква с тях, тогава му е разрешено да живее там постоянно, само че под наблюдението на здравни и социални инспектори. Е, така, изглежда, е било само в началото, защото тази работа е хубава като идея, но трудна за изпълнение. Малко по малко поради доброто му поведение посещенията се разреждат и накрая инспекторите се заемат с други, по-належащи случаи. Разрешена му е относителна свобода, но така или иначе той се е държал добре, не е бягал от семейството и хижата. Говорим за летния сезон. Сетне имало повече работа, хората нямали достатъчно време да отделят за Анди. С други думи, не е имало 24-часово наблюдение цялата седмица и…

Пауза.

— Вие деца имате ли, г-н Паркър?

— Да.

— Аз пък не. Мислех си по едно време, че трябва да имам, само че сега май вече е късно. Може би така е и по-добре, като се има предвид на какво са способни някои хора спрямо децата.

Прайс направи нова пауза, облиза устни.

— Значи, Анди бил отвлечен от място някъде съвсем близо до хижата. Един следобед изчезнал, нямало го два-три часа, сетне се върнал, бил извънредно мълчалив и затворен. Никой не обърнал особено внимание. Той все още не бил напълно като другите деца — имал си своите настроения и физиономии, а хората, които тогава се грижели за него, предпочитали в такива случаи да го оставят на мира. Освен това смятали, че няма нищо лошо да му разрешават да скита в горските околности на воля. Добри хора били онези настойници. Моето мнение е, че поради заетостта си просто не са обръщали достатъчно внимание на Анди.

Както и да е, забелязали някои неща чак след третия или четвъртия път, когато той изчезнал за определено време. Някой от тях отишъл при него, доколкото си спомням, майката е била, питала как е, а той изведнъж я нападнал. Скочил върху й като дива котка, ухапал я, одраскал й лицето. Накрая се наложило всички заедно да го укротяват силово. Повикали полицията, хайде пак го прибрали в приюта. Само че вече не искал да ходи при Клей, социалните работници успявали от време на време да измъкнат някаква частична информация от него. С други думи, фрагменти от случилото се. В дома стоял до седемнайсетгодишна възраст. Сетне хванал улиците и просто изчезнал от хоризонта. Сега нямал пари да си купува лекарствата, които му давали в приюта, затова се захванал с продажба на дрога на дребно, крадял, участвал в побоища. Присъдата му е петнайсет години, само че мястото му не е в „Супермакс“. Вече доста време се опитвам да го прехвърля в психиатрията на Ривървю. Там е реалното му място, защото е болен. Засега обаче късмет нямам. Според щатските власти той е престъпник. А пък те никога не бъркат, нали?

— Но защо не се е оплаквал от насилниците?

Прайс захапа кифличка, аз изчаках. Забелязах, че докато мисли, пръстите й постоянно потропват в някакъв въображаем ритъм по облегалката на стола. Сякаш ноктите си изпробва. Сега спря, захвана се разсеяно да разчупва кифлата. А мисълта й видимо бе съвсем далеч от това действие.

— Сложно е — рече тя след малко. — Отчасти вероятно се дължи на предишните насилия, където отговорните за него възрастни хора не само са знаели за тях, а са били и активни участници. Именно затова не е имал никакво доверие на отговорните фактори. Сетне онова семейство в Бингам тъкмо е било на път да го спечели, когато са се появили нови насилници. Има още една подробност, казана ми лично от него: насилниците заплашвали, че ще наранят осемгодишната дъщеря на настойниците, в случай че той се оплаче от тях. Името й било Мишел, Анди бил много привързан към нея. И се опитвал да я защитава, разбира се, доколкото е имал възможности за това. И по същата тази причина се е връщал.

— Какво искате да кажете с това? Къде се е връщал?

— Онези мъже са му нареждали къде да ги чака за поредната среща. Понякога не се явявали на нея, друг път идвали, но Анди винаги бил на мястото да ги чака. Защото не искал да се случи нищо лошо на Мишел. На половин миля разстояние от хижата имало поляна, а наблизо и река. От поляната надолу към пътя водела горска просека, достатъчно широка лек автомобил да мине. Обикновено Анди чакал там, някой от онези идвал да го вземе. Наредено му било да седи на земята с лице към реката, а чуе ли, че някой идва, в никакъв случай да не се извръща. Завързвали му очите, завеждали го в колата и оттам на друго място.

Нещо сякаш ме сграби за гърлото, в очите ми запари. Извърнах очи от Прайс. В съзнанието ми пламна цветна картина със звук: момченце седи на стар дънер, някъде наблизо ромоли вода, слънчеви лъчи проникват през клоните на околните дървета, птички чуруликат, нечии стъпки зашумоляват, а после настъпва мрак…

— Разбрах, че и на стола са го връзвали два пъти.

Тя ми хвърли бърз поглед, може би бе изненадана колко добре съм осведомен.

— Повече от два пъти са го слагали там. Анди се намира в постоянен омагьосан кръг. Пие силни лекарства, обаче дозировката им трябва да се наблюдава от медицинско лице и съответно да се коригира. Само че това никой не го прави в затвора, тогава медикаментите не действат както трябва, Анди изпада в различни състояния, понякога не е на себе си, обажда се агресията. Той напада надзирател, сетне го бият и наказват, психическото му състояние се влошава още повече, а лекарствата не му влияят или пък му действат зле. Съвсем ясно е, че грешката не е негова, обаче опитайте се да го кажете на надзирател, който е бил заливан с урината му. Случаят на Анди не е единствен, нито нетипичен. Има и други затворници, които трябва да следват строг и постоянен курс на лечение. Всеки го вижда, но никой не знае какво да направи или пък изобщо не го е и еня. Прощавайте, така говоря, когато съвсем ми е писнало. Представете си психически разстроен затворник, който нарушава някакво правило. Веднага го затварят в силно осветена килия, където има още подобни на него. Напрежението там е голямо, той ще направи ново нарушение. Тогава следва по-голямото наказание — столът. Завързан на него, той става още по-неуправляем отпреди. И пак ще извърши нещо непозволено, може би още по-голяма простъпка, дори и надзирател може да нападне. Крайният резултат в случай на някой като Анди е задълбочаване на заболяването му, понякога и със самоубийствени импулси. А къде може да ви доведе опит за самоубийство? Отново и отново на стола.

— Навремето Уинстън Чърчил бе казал, че за едно общество можем да съдим по отношението му към своите затворници. Да не говоря за затвора „Абу Гариб“ и какви ги вършим със затворници мюсюлмани в Ирак и в Гуантанамо, че и в Афганистан и на други места, където сме задържали хора, считани от нас за заплаха. Някои среди изглеждат изненадани от това, обаче достатъчно е само да се огледат, за да видят, че ние вършим същото и с нашите си хора. На първо място съдим деца, както се съдят възрастни. Психично болни отиват в затвора, някои и със смъртно наказание. Завързваме голи човеци за специални столове в мразовити помещения например защото лекарствата им не действат както трябва. И след като сме в състояние да го правим тук, в нашата си страна, какво ли би могло да се каже за отношението към враговете ни навън? Едва ли ще е по-добро!

Тя се ядосваше все повече и повече, а гласът й постепенно се извиси. Ърнест почука на вратата, провря глава и ни изгледа.

— Ейми, наред ли е всичко? — запита той и сега гледаше право в мен, сякаш аз бях виновен за данданията, което може би бе вярно, поне до известна степен.

— Наред е, Ърнест, не се притеснявай.

— Да донеса още кафе?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— И без това нервите ми съвсем са изтънели. А вие, г-н Паркър?

— О, не, нямам нужда.

Прайс изчака вратата да се затвори изцяло, тогава рече:

— Съжалявам, че така се получи.

— Как се получи?

— Ами развиках се повече от нужното. Вероятно не сте съгласен с мен?

— Защо ми казвате това?

— Вероятно защото съм чела за вас. Вие сте убивали хора. Приличате ми на човек, който съди сурово.

Не бях сигурен какво да й отговоря. Отчасти бях изненадан от думите й, може би дори и ядосан, но в тях острота или реална неприязън нямаше. Всъщност още в началото бе намекнала за какъв ме има, макар и по заобиколен път. А сега просто говореше каквото и мислеше.

— Не смятам, че съм имал голям избор — рекох бавно. — Не и в миналото, тогава, за когато говорите. Може би днес, когато съм наясно с много повече неща, бих действал по-другояче. В някои случаи, но не и във всички.

— Постъпвали сте така, както сте смятали за справедливо.

— Напоследък започвам да мисля, че повечето хора постъпват по начин, който имат за правилен. Проблемите започват, когато се оказва, че начинът е справедлив за самите тях, но не и за околните.

— Егоцентризъм ли имате предвид?

— Може би. Егоистични подбуди. Чувство за самосъхранение. Цял куп неща от този род с корен човешкото его.

— Според вас правили ли сте грешки в делата си — онези, за които ставаше дума?

Усетих, че ме изпитва, подлага ме на своего рода тест, вероятно за да вземе решение дали бива или не с Анди Келог да ме среща. Опитах се да отговарям максимално честно.

— Не мисля, поне не и в крайна сметка.

— Значи вие грешки не правите?

— Не и от въпросния тип.

Прекалено много ставаха условностите.

— Значи никога не сте стреляли по човек, който не е държал пистолет в ръка?

— Не, защото просто не е вярно.

Настъпи мълчание, по едно време Ейми Прайс постави ръка на челото си и дълбоко изпъшка.

— Ама тези неща не са ми работа — въздъхна тя. — Съжалявам. Още веднъж съжалявам.

— Аз дойдох тук, за да задавам въпроси. Не виждам защо и вие да не ме разпитвате. Намръщихте се, когато споменах името на Даниъл Клей. Защо?

— Защото зная какво говорят хората за него. Чувала съм какви ли не истории.

— А вярвате ли им?

— Някой е посочил Анди Келог на въпросните хора. Един вид, издал го е. Онова не е било съвпадение.

— И Мерик е на същото мнение.

— Мерик е жертва на мании. Нещо в него се пречупва в мига, когато дъщеря му изчезва. Не зная дали то го прави по-опасен от преди или пък не.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Не е много онова, което зная. Сигурно сте наясно относно осъждането му и делата във Вирджиния — убийството на Бартън Ридик и експертизата на куршума, чийто резултат свързва Мерик с престъплението. Това мен лично не ме интересува особено, нека бъда честна. Главната ми задача беше и си остава грижата за Анди Келог. Когато за пръв се създаде връзката между него и Мерик в затвора, и аз си помислих същото, каквото и доста други хора: уязвим младеж, възрастен, закоравял затворник, какво може да се очаква? Обаче съвсем не беше хомосексуална история. Мерик истински се стремеше да се погрижи, да направи нещо съществено за младежа. И то по най-искрения, по най-добрия възможен за него начин.

Забелязах, че докато говореше, ръката на Прайс с писалката се движеше по папката в скута й. Неволно, без да се усеща, поне така си мислех. Нито за секунда не погледна надолу към най-горния лист, нито пък отмести очи към мен. През цялото време предпочиташе да се взира навън в хладната зимна обстановка отвъд прозореца й.

Напрегнах очи — птичи глави бе нарисувала.

— Разбрах, че Мерик провокирал прехвърлянето си в „Супермакс“, за да бъде отново близо до Келог — подхвърлих аз.

— Любопитно ми е кой ли е източникът ви на информация, но така или иначе фактите му са точни. Именно това е думата — провокирал прехвърлянето си в „Супермакс“ и там дал да се разбере съвсем ясно за всички, че пред него ще отговаря всеки, който се опитва да закача Анди. Дори и в такава сурова институция като онзи затвор си има начини и пътища за заобикаляне на правилата. Само че дори и страшният Мерик не е в състояние да опази Анди от самия него си.

Междувременно обаче прокуратурата във Вирджиния задвижи преписките около убийството на Ридик и обвинението срещу Мерик. Процедурата бе доста тромава и все пак малко преди датата, когато трябваше да го освободят от „Супермакс“, на Мерик му връчиха документи за екстрадиция. Тогава стана нещо доста особено: появи се нов адвокат, който се намеси в защита на Мерик.

— Елдрич, нали? — обадих се аз.

— Точно така. Намесата му бе особена в много отношения. Първо, не личеше Елдрич да е имал предишни контакти с Мерик. Анди ми съобщи, че адвокатът практически се появил изневиделица и потърсил Мерик за разговор. Просто поискал среща — ей така и предложил услугите си на защитник, макар че преди това, изглежда, не се е занимавал с углавни дела. Движил е корпоративни проблеми, недвижими имоти, все чисти неща, академични, ако мога така да ги нарека. И затова застана в необичайна светлина — кандидат-рицар, защитник на жертвите на съдебната неправда. Така или иначе спечели делото с помощта на събрани от либерални адвокати материали относно неточността на експертизата. На всичкото отгоре поднесе пред съда доказателства за употреба на същото оръжие — с което бе убит Ридик — в друго убийство, извършено, докато Мерик е бил вече зад решетките. ФБР се разколеба, започна да бие отбой относно точността на експертизата и така се стигна до осъзнаване на факта, че достатъчно улики за осъждането на Мерик няма. Прокурорът също се разколеба, защото няма прокурор, дето да продължава обречено на провал още от началото дело. Мерик изкара няколко месеца в затвора на Вирджиния, сетне го освободиха. Излезе си напълно чист от юридическа гледна точка.

— Как мислите — съжалявал ли е, че оставя Анди Келог в затвора?

— Сигурно, обаче по същото време вече си е давал сметка, че извън затвора има какво да върши за самия себе си.

— Имате предвид да потърси дъщеря си?

— Да.

Затворих тефтерчето. По-късно може би щях да питам и за други неща, но за момента бях приключил.

— И все пак бих искал да поговоря с Анди — рекох.

— Ще направя необходимите запитвания.

Благодарих, подадох й визитка.

— Нещо да ви кажа за Франк Мерик — рече тя, докато вече крачех към вратата. — Смятам, че наистина е убил Ридик, още и много други хора.

— Репутацията му ми е известна — отвърнах, спирайки се. — Да запитам за Елдрич — според вас правилно ли е било да се намесва в негова защита?

— Не зная какви точно са били подбудите на Елдрич, само че едва ли е било от загриженост за самото правосъдие. Иначе свърши и добра работа. Експертизата на куршума бе недодялана. Самото обвинение срещу Мерик също беше неточно изработено. Разреши ли човек подобни неща да минат в съда, значи самата система подкопава, непряко спомага за постепенния й разпад. Има и друго нещо: ако Елдрич не бе поел случая, може би щях да поискам специално разрешение аз да се заема с него — усмихна се тя и добави: — Ударението слагам върху може би.

— Не вярвам, че искрено ви се е искало да имате клиент като Мерик.

— О, изнервям се само като чувам, че сега бил в Мейн.

— А не се ли е опитвал да се свърже с вас относно Анди?

— Не. Имате ли представа къде е отседнал?

Това беше точен въпрос, накара ме да се замисля сериозно. Щом Елдрич е снабдил Мерик с кола, а вероятно и с пари, защо пък да не му е намерил и някакво жилище? И ако беше така, може би щях да го открия, респективно да попадна на повече информация и за Мерик, и за мистериозния клиент на Елдрич.

На вратата на кантората Ейми Прайс неочаквано запита:

— Значи дъщерята на Даниъл Клей ви плаща да правите всички тези неща?

— Не — отвърнах. — Не всички тези неща. Плаща ми да я предпазвам от действията на Мерик.

— Тогава защо сте тук?

— По същата причина, по която вие може би щяхте да поемете защитата на Мерик. Нещо не е наред в цялата тази история. Тревожно ми става. Искам да разбера какво е то.

Тя кимна.

— Добре. Ще ви се обадя относно Анди.

Малко по-късно телефонът ми иззвъня, отсреща беше Ребека Клей. Информирах я за ситуацията около Мерик. Елдрич го бе уведомил, че до понеделник не е в състояние да направи нищо за него. Чак тогава би могъл да се обърне за помощ към съдия, и то при положение, че Мерик е все още задържан, без да му е било предявено обвинение. О’Рурк не бе убеден, че някой съдия би позволил на ченгетата от Скарбъро да държат Мерик в кауша, след като вече е прекарал там 48 часа. Независимо от факта, че по принцип законът разрешаваше да го задържат още толкова време.

— А после? — запита Ребека.

— Напълно съм убеден, че повече няма да ви закача. Видях как реагира, когато му казаха, че ще го приберат за през уикенда. Той от затвор не се бои, страх го е от друго — да не загуби свободата да търси дъщеря си. А тази свобода е в момента пряко свързана с личното ви добро състояние. Когато го освободят, ще му връча съдебното нареждане, но ако желаете, ще продължим да ви охраняваме още ден-два. Просто за всеки случай.

— Искам Джена да си дойде у дома — рече тя.

— Не бих ви съветвал да бързате в това отношение.

— Безпокоя се за нея. Целият този случай… струва ми се, че зле й влияе.

— Защо така мислите?

— Намерих в стаята й рисунки.

— Рисунки? На какво?

— Мъже някакви, бледолики, безоки. На призраци приличаха, на посетители от отвъдното. Разказа ми една несвързана история за това, че ги виждала или че ги сънувала. Бог знае какво точно. Искам да е близо до мен, постоянно да я следя.

Не казах на Ребека, че и други са виждали нещо подобно, моя милост включително. Стори ми се по-правилно да я оставя да мисли, че фантомоподобните са продукт на Джениното въображение и нищо повече.

— Добре, само ми дайте още няколко дни и тогава — обещах й аз.

Тя неохотно се съгласи.

Същата вечер с Ейнджъл и Луис похапнахме на „Фоур Стрийт“. Луис отиде на бара да проучи каква е водката им, аз и Ейнджъл останахме на масата да си приказваме.

— Отслабнал си — коментира Ейнджъл, като кихаше и постоянно си бършеше носа с книжни кърпички, ръсейки парченца от тях по покривката.

Представа си нямах как е успял в Напа да хване настинката, обаче пък бях сигурен, че нямам и желание да го разпитвам по темата.

— А ти изглеждаш чудесно — избудалках го аз. — Пък дрехите по теб още повече.

— Нов човек съм станал — усмихна се той. — Храня се здравословно, редовно спортувам, кучето разхождам.

— Аха, браво, браво. Хубави дрешки, екологично съобразена храна, в спортен клуб ходиш, куче си си купил.

Ейнджъл се усмихна отново, замисли се за миг, току запита:

— Ти сигурен ли си, че не си гей?

— Няма начин — рекох. — Време нямам за такива неща.

— Сигурно точно за това те харесвам — заяви той. — Ти си си гей, без да си гей. Нещо като неосъзнат.

Ейнджъл се бе появил тази вечер, облечен в едно от старите ми, изхвърлени от употреба кафяви кожени якета, дето имитират пилотските. На места материалът бе така изтъркан, че направо белееше. Изтритите му джинси бяха „Ренглър“ с вълнообразна бродерия по задните джобове, а тениската бе марка „Хол & Оутс“. Всичко това означаваше, че в модно отношение Ейнджъл все така си бе някъде около годината 1981.

— А възможно ли е човек да е гей, пък и хомофоб, а?

— О, да. Все едно самоненавиждащ се евреин, а разликата между двете категории е в храната. Във втория случай е по-добра.

Луис се върна.

— Тъкмо му разправях колко е гей — каза му Ейнджъл, като в същото време си мажеше филийка с масло.

Частица от маслото капна върху тениската, а той я изгреба с пръст и го облиза. Лицето на елегантния Луис остана каменно, само едва забележимо леко присвиване на очите за частичка от секундата показа неодобрението му.

— Аха — кимна Луис. — Само дето не мисля, че си подходящ да оглавиш зарибяването на нови членове.

Засмях се, такъв им бе хуморът на тези мои стари приятели.

Сетне ядохме, говорихме за Мерик, разправих им какво съм научил от Ейми Прайс. По-рано през деня се бях обаждал по телефона на Мат Мейбъри, посредник при продажбата на недвижими имоти от Масачузетс. Познавах го отдавна, фирмата му вършеше добър бизнес почти в цяла Нова Англия. Печен беше, затова помолих справка да ми направи: дали „Елдрич и съдружници“ са участвали през последните години в сделка с имоти в зоната на голям Портланд. Не беше лесна задачата, затова и аз цял следобед бях въртял телефоните по хотели и мотели, обаче напълно безполезно. Все едно питах: могат ли да ме свържат със стаята на Франк Мерик? И всеки път отговорът бе, че такъв човек при тях няма. Знаех, че е възможно да е използвал друго име. Така или иначе ясно беше, че е полезно да съм наясно накъде би се отправил Мерик, когато ченгетата го пуснат.

— Виждал ли си Рейчъл напоследък? — запита ме Ейнджъл по-късно.

— Преди няколко седмици.

— Как са нещата между вас?

— Не особено блестящи.

— Лошо, срамота е.

— Ами да, за съжаление.

— Но ти трябва да се опитваш да промениш нещата, нали го съзнаваш?

— Благодаря за съвета.

— Може би не е лошо сега да отскочиш до нея — докато Мерик е в пандиза.

Замислих се върху думите му, в същото време се зададе келнерката със сметката. Много ми се искаше да ги видя и двете. Да прегърна Сам, да говоря с Рейчъл. И без това непрекъснато слушах приказки за хора — мъчители на деца и за съсипания им в резултат на това живот.

Луис извади пачка, започна да отброява банкноти.

— Може би пък да отида да ги видя — изтърсих аз.

— Ние ще ти гледаме кучето — обеща Ейнджъл. — На разходки ще го водим. Ако е таен гей като теб, нищо против няма да има.

16

Не беше кратко пътуването до къщата във Върмонт, където сега живееха Сам и Рейчъл заедно с родителите й. Ловенето време на волана изкарах в размисли. Систематизирах наученото за Даниъл Клей, казаното за и от Мерик, опитвайки се да наместя в общата картина тайнствения клиент на Елдрич. Адвокатът ми бе изтъкнал, че клиентът му не се интересувал от Даниъл Клей, а в същото време и двамата всячески помагаха на Мерик, който на свой ред пък страдаше от фикс идеи спрямо същия този Клей. Сетне идваха и тези фантасмагорични Празни хора, каквито и да бяха те в действителност. И аз ги бях виждал или може би бе по-точно да кажа, че се бяха появявали някъде в обхвата на моите възприятия. Прислужничката в дома на Джоел Хармън също ги бе зърнала, а след краткия снощен разговор с Ребека Клей излизаше, че и дъщеря й Джена ги е рисувала, преди да замине за Вашингтон. Единствената връзка между всички тези неща бе Мерик. Когато обаче го бях питал, а и на разпита му зададоха същия въпрос — сам ли работи и дали води някого със себе си, — той се бе изненадал и отговорил отрицателно. А изненадата му изглеждаше напълно неподправена. И така оставаше въпросът: кои са тези бледолики, безоки същества и защо са тук?

Оказа се, че родителите на Рейчъл ги няма. Заминали бяха за уикенда, очакваха ги да се върнат чак в понеделник. Затова пък бе пристигнала Пам — сестрата на Рейчъл — да й помага и да не е сама със Сам. Толкова много бе пораснало това дете, макар че не бях го виждал само няколко седмици! Или може би така ми се струваше, бидейки в ролята на отделен от дъщеря си баща. Човек, комуто е разрешено да следи детското развитие през дълги интервали от време, а не ежедневно, както в нормалните семейства.

Може би размишлявах прекалено песимистично? Не бях сигурен. Иначе с Рейчъл редовно говорехме по телефона. Липсваше ми тя, надявах се, казвах си, че и аз й липсвам. Но за това дума все не ставаше, още повече толкова рядко се срещахме на живо, родителите на Рейчъл все присъстваха, главното внимание се насочваше към Сам. И така все отлагах важния разговор за нас самите, защо и как бяхме позволили нещата помежду ни да се влошат до такава степен. Вече не знаех каква е истината: дали сами си усложнявахме живота в опит да предотвратим една крайна конфронтация, която би ни разделила окончателно? Или пък раздялата бе искрен опит да преоценим досегашното и да вземем решение как бихме желали да живеем занапред? Така или иначе периодът на раздалечаване ставаше все по-дълъг и по-сложен, а от време на време и злокобно придобиваше финални нюанси. За известно време през май Рейчъл доведе Сам обратно в Скарбъро, само че отново намерихме почва за сблъсъци и между нас зейна дистанция, която по-рано не съществуваше. Тя се чувстваше некомфортно в къщата, където едно време живеехме съвсем непринудено, а детето не можеше да спи в старата си стая, будеше се и плачеше. Бяхме ли свикнали вече един без друг, въпреки че аз все така я желаех, струваше ми се, че и тя мен? Сякаш съществувахме в някакъв пренапрегнат свят, където нещата оставаха недоизречени от страх, че формулираме ли ги ясно, крехката тъкан на съвместното ни съществуване ще колабира веднъж и завинаги.

Родителите на Рейчъл бяха ремонтирали старите конюшни в имота си, превръщайки ги в голяма къща за гости. Рейчъл я бе харесала и затова със Сам живееха там. Жена ми отново работеше на договор като лектор в катедрата по психология към Върмонтския университет в Бърлингтън. Там преподавала психология на престъпника, давала и консултации. Разказа ми за това, докато седяхме в кухнята и пиехме кафе, обаче то беше сякаш между другото, не както се споделя с много близък човек, а както бихте заговорили случайно с непознат, срещнат някъде на гости. В миналото тези разговори бяха съвсем други, те създаваха интимност и съпричастие, сближаваха, споделяйки всеки малък детайл. Не и сега.

Сам бе клекнала на пода край нас, играеше си с няколко пластмасови селскостопански животни. Наблюдавах с интерес как взе две овчици, почукна главичките им една в друга, сетне се изправи и подаде по една на нас с Рейчъл. Нещо ме жегна в гърдите, задави ме. Фигурата беше топла, това бе топлината на мъничките детски ръчички.

— Може ли това да е метафора за нашите отношения? — запитах Рейчъл плахо.

Тя бе изморена, а ми се струваше много красива. Извърна очи към мен и зърна погледа ми. Изчерви се леко, отметна падналия върху лицето й кичур коса.

— Не вярвам, че можем да разрешим проблемите, като си чукаме главите една в друга — хапна ме тя. — Иначе си признавам, че бих изпитала удовлетворение твоята глава да я чукна в нещо по-твърдо.

— Хубаво казано — рекох тихо.

Тя се усмихна, протегна ръка, докосна моята с върха на показалеца.

— Не съм искала да те обиждам — рече.

— Не се чувствам обиден. Но ако това ще те зарадва, аз често имам същите пориви — да си блъсна главата в стената.

— Но не да блъснеш и моята? — мярна ме тя с очи.

— Ти си прекалено красива за подобно отношение. Страх ще ме е прическата ти да не разваля.

Разтворих пръсти, стиснах показалеца й леко. Сякаш електрическа искра премина помежду ни.

— Хайде да излезем, да се поразходим — каза Рейчъл. — Пам ще гледа малката.

Изправихме се, тя викна името на сестра си. Пам влезе прекалено бързо, дори време нямах да пусна пръста на Рейчъл. Изгледа ни знаещо, но не и укорно, което за мен все пак бе нещо. Защото бащата се държеше доста по-различно — той да ни види така, сигурно би се развикал. Не се разбирахме с него и то беше така още от началото. А сега вероятно се надяваше, че разривът между мен и дъщеря му е окончателен и необратим.

— Защо пък да не взема Сам с мен? — разприказва се сестрата. — И така се налага да отскоча до магазина да купя туй-онуй, пък тя много обича с хора да се среща, нали, сладичко?

Клекна при детето, целуна го и продължи:

— Нали ще дойдеш с лелчето Пами, а? Ще отидем при играчките, сетне и при книжките. А може и кифлички да купим, нали?

Сам подаде ръчички с готовност, позволи на лелята да я вземе и поведе навън. Рейчъл тръгна след тях да помогне за обличането и наместването на детското столче на задната седалка в сестрината кола. Излязох и аз. Сам се поразплака, когато разбра, че майчето няма да ходи с тях, но и двамата знаехме, че няма да е за дълго. Пам умееше да забавлява деца, пък и колата бе развлечение сама по себе си. Детето ще позяпа пейзажа през прозореца, сетне може би ще се унесе от приятното движение и току-виж заспало.

Изпратихме ги с поглед, сетне последвах Рейчъл по пътечката през градината и навън към ливадите около родителския дом. Хубаво бе мястото, зелено, просторно, отсреща бяха горите. Жена ми вървеше, скръстила ръце на гърдите си, сякаш й бе неудобно, че преди малко се бяхме докосвали.

— А ти как я караш? — запита ме след малко.

— Ами работа все има.

— Нещо интересно?

Разказах й за Ребека Клей, баща й, появата на Франк Мерик. Разказах й още неща и за децата жертви.

— Що за човек е този Мерик? — запита Рейчъл.

Въпросът не бе лесен за отговор, нищо еднозначно нямаше в Мерик.

— Опасен, труден за разбиране — отвърнах. — Смята, че старият Клей е все още жив, още че вероятно знае какво е станало с дъщеря му. Тя е била пациент на Клей, сетне изчезнала безследно. Никой не е в състояние да даде твърда информация по въпроса, обаче общото мнение е, че Даниъл Клей е мъртъв. Или е така, или дъщеря му Ребека е най-голямата актриса, на която съм попадал. Самият Мерик пък вярва в последното. Той е бивш наемен убиец. И в затвор е лежал доста време, обаче в никакъв случай не бих казал, че там са го променили или че е намерил пътя си за приобщаване към обществото. В същото време нещата не са черно-бели. Оказа се, че в затвора се е грижил за едно момче на име Анди Келог, бивш пациент на Клей, малтретиран сексуално като дете. При това дори е съумял да уреди прехвърлянето си в затвор с далеч по-тежки условия, само за да бъде близо до това момче. И не става дума за хомосексуални влечения. Дъщерята на Мерик изчезва именно докато е пациентка на Клей. Възможно е да има някаква връзка между тях тримата — имам предвид и Келог.

— Не е ли възможно Мерик да се е насочил към Келог именно за да получи от него някаква информация за дъщеря си? — запита Рейчъл.

Бързо мислеше жена ми.

— Може би, обаче той не оставя това момче само години наред и продължава да се грижи, доколкото може, за него. Иначе не би му отнело много време да изтръгне всичко, което Келог е знаел за Клей, евентуално и за дъщерята. Но Мерик продължава да прави множество жестове за детето, често и в свой личен ущърб.

— Интересно. Не може да направи нищо за дъщеря си, затова се грижи за това момче, така ли?

Сега в Рейчъл говореше психоложката.

— Казах ти, че този човек е сложен, не черно-бял.

— Звучиш, сякаш си започнал да го уважаваш.

Поклатих глава.

— Съжалявам го. Мисля си, че дори го и разбирам — до известна степен. Но да го уважавам? Не и в смисъла, който ти влагаш в думата.

— А друг смисъл тя има ли?

Не исках, не можех да го кажа. В края на краищата веднага щеше да ни върне обратно към поне една от причините, заради които с нея се бяхме разделили. Затова замълчах.

— Кажи де, защо си траеш? — настоя Рейчъл.

Знаех си, че вече е наясно какво бих отговорил. Искаше от устата ми да го чуе, все едно да потвърди нещо много тъжно, иначе необходимо. Необходимо да бъде потвърдено, за да е наясно с мен.

— Виж — рекох бавно, — този човек има много кръв по ръцете. И никога не прощава.

Отлично съзнавах, че все едно говоря за себе си. Давах си сметка колко много съм приличал на Мерик в миналото. Все едно ми бе дадена възможността да зърна сам себе си в ретроспектива, някаква си версия на мен самия години по-късно, остарял и още по-самотен. А може ли и в бъдещето да ми се случи нещо подобно? Като например опит старо зло силом да оправяш, значи с насилие спрямо други хора.

— И сега си го засякъл, все едно на пътя му си застанал. Щом си намесил полицията, нали? Попречил си на усилията му да разкрие истината за изчезването на дъщеря му. Уважаваш го, както се уважава див звяр, защото иначе току-виж си го подценил. И смяташ, че пак ще застанеш насреща му, нали?

— Да.

Челото й се сбръчка, в очите й светна болка.

— Нещата при теб никога няма да се променят, нали?

Отново млъкнах. Какво можех да й кажа?

Рейчъл не настоя за отговор. Вместо това неочаквано запита:

— Келог все още в затвора ли е?

— Да.

— А с него няма ли да говориш?

— Ще се опитам. Вече се срещнах с адвокатката му. От нея разбрах, че не е добре. Всъщност той отдавна е в психически упадък, но ако продължава да стои в затвор като „Супермакс“ още малко, може би нещата ще станат необратими. Имал е психическо разстройство още преди да влезе там, а сега нещата били — поне според адвокатката — вече почти на ръба на невменяемостта.

— Вярно ли е онова, което се говори за този вид затвори?

— Да, вярно е.

Замълчахме и двамата за известно време. Вървяхме покрай гората, по мъртви листа стъпвахме. Шумоляха приятно под нозете ни, тихо, упоително, сякаш родител кротичко дете успокоява. Понякога обаче шумът бе празен, сух, звучеше като фатален пукот.

— Ами психиатърът, този Клей? Казваш, че според някои източници той може би е давал информация за децата на самите насилници. Има ли нещо, което пряко да го замесва в самото престъпление?

— Не, или поне нищо, което аз лично да съм открил. Според дъщеря му Клей не би могъл да живее с чувството за вина, че не е успял да предотврати целия този ужас. Вярвал е, че професионално е в състояние да установи какво се е случвало. А децата са били разстроени още преди той да се заеме с терапията им — също както в случая на този Келог. Изглежда, че трудно е печелел доверието им, макар че дъщерята помни друго — твърди, че бележел напредък в лечението или най-малкото така си е мислел самият той. Адвокатката на Келог е на подобно мнение — че каквото и да е правел Клей, то е било в правилната посока. Говорих и с един от колегите му, лекар на име Крисчън, който в момента завежда клиника за терапия на малтретирани деца. Той към Клей предимно критики отправяше и най-силният упрек в тях бе, че поначало е бил прекалено амбициран да открие насилие. Имал си набелязани цели и ги преследвал упорито, докато накрая сбъркал в някои професионални оценки, дал погрешно мнение и загазил. Сетне тихомълком го отстранили от списъка на лекарите, работещи в това направление по поръчка на щатските власти.

Рейчъл спря на място, коленичи и откъсна стръкче детелина с мъхнато, сивкаво цветче.

— Я, гледай — възкликна тя. — Това растение не цъфти през октомври и ноември. И въпреки всичко ето го тук, цъфти си напук на природата. Светът се променя, нали?

Откъсна детелинката и ми я подаде.

— Късмет да ти носи — рече тя.

Подържах я в дланта, сетне грижливо я прибрах в найлоновия джоб на портфейла.

— Основният въпрос е как насилниците са се добирали до въпросните деца — замислено каза тя след малко. — След като или ако са едни и съши, кой им е посочвал децата? Защото според разказаното от теб излиза, че все на най-уязвимите са попадали. Откъде са имали тази информация?

— Някой ги е насочвал — отвърнах. — Някой направо им е „подавал“ деца, колкото и гадно да звучи.

— Ако не е Клей, тогава кой?

— Имало е комисия, тя е подбирала подходящите пациенти за Клей. Състояла се е от здравни и социални работници. Ако питаш мен, там е източникът — някой от нейните членове. Иначе съм убеден, че ченгетата са проверявали този аспект, няма как да са го пропуснали. Длъжни са били. И хората на Крисчън също са се опитвали да проверяват, само че — според него — до нищо не са стигнали.

— Обаче Клей изчезва. Защо? Заради случилото се с децата или поради това, че лично е бил замесен? Защото се е чувствал отговорен или защото е бил отговорен?

— Това е рисковано заключение.

— Само че цялата работа намирисва. Клей да изчезне ей така. Винаги е имало изключения, но не мога да си представя лекар в тази ситуация да постъпи по такъв начин. Говорим за един психиатър, за специалист, а не за обикновен ординатор. Едва ли така лесно ще се огъне, просто за няколко дни.

— Значи или се е скатал, за да избегне евентуално обвинение…

— Тц, и това не ми звучи убедително. Ако е бил реално замесен, би се опитал да замаскира всички следи. За един интелигентен лекар това няма да е толкова трудно.

— … или някой го е отстранил, симулирайки „безследно изчезване“. Може би някой от реално замесените в насилието. Или неколцина от тях.

— А може ли той да е прикрил следите им? Техните?

— По каква причина?

— Изнудване например. Или пък и в него да са тлеели подобни тенденции.

— Искаш да кажеш участие в малтретирането? О, не, за него самия би било извънредно рисковано.

— Прекалено е рисковано, да — съгласи се тя. — Обаче това не изключва възможността и той да е педофил. Нито пък другата възможност — изнудване.

— Значи продължаваме да приемаме тезата, че е виновен.

— Не, просто разсъждаваме, предполагаме.

Интересни разсъждения, но доникъде не водеха. Нещо ми се губеше в цялата картина, но не можех ясно да го формулирам. Тръгнахме обратно към къщата. Луната вече бавно изгряваше над нас. Предстоеше ми дълго пътуване обратно към дома и изведнъж се почувствах неимоверно, непоносимо самотен. Не исках да се разделям с тази жена и с нашето общо дете. Не исках да оставям нещата така. Не можех.

— Рейч… — обадих се и млъкнах, спирайки на място.

Тя също спря, извърна се назад към мен.

— Какво се случи с нас?

— По тази тема вече сме говорили.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така — отвърна тя. — Мислех си, че мога да те контролирам, както и нещата, които вършиш, но може би се оказах неправа. Нещо в мен реагира на ситуацията, сигурно това мое аз, дето е било гневно и наранено. Обаче в теб има нещо, което е толкова силно, че просто ме плаши. И…

Мълчах.

— Когато се върнах в къщата онзи път през лятото, когато ние… не искам да казвам „когато се събрахме пак“, защото то не изтрая достатъчно, че да го наречем с тези думи… значи, когато поживяхме заедно за малко, аз отново… всъщност истински разбрах колко ми е омразно онова място. Ненавистно ми бе да живея там. Не съм го разбирала, докато не си тръгнах, а сетне се върнах, обаче на онова място нещо съвсем не му е наред. Разбирам, че е трудно да обясня какво искам да кажа. Може би и не съм се опитвала да го направя, не и гласно, обаче зная, чувствам, че има неща, които не си ми казвал. Чувала съм те понякога в съня си да зовеш някои имена. Виждала съм те с очите си да вървиш из къщата полубуден и да разговаряш с хора или неща, които аз не виждам, но иначе зная кои са. Наблюдавала съм те в мигове, когато си смятал, че си сам, да откликваш на скрити в сенките неща…

Тя се засмя безрадостно.

— По дяволите, веднъж дори видях и кучето да прави същите неща. Ти и него си го изкрейзил. Аз в духове не вярвам. Сигурно затова и не ги виждам. Вярвам, че те идват от нас самите, не от отвъдно някакво си. Хората сами си ги създават. И всички тези приказки за духове с несвършена на земята работа, обитаващи разни места привидения или хора, отпратени отвъд, преди да им е дошло времето… ей такива неща — изобщо не вярвам и дума от тях. Живите са онези с недовършената докрай работа и най-вече онези от тях, дето не могат да се разделят с миналото. Твоята къща — значи казвам не друга, а твоята къща — е обитавана. Духовете в нея са твои духове. Ти си ги създал и само ти можеш да се отървеш от тях. И докато не го направиш, никой друг не може да бъде част от твоя живот. Защото демоните в съзнанието и в сърцето ти ще го прогонят. Не можеш ли да разбереш? Аз разбирам през какво си минал, какво си изживял през всичките тези години. Изчаквах да ми разкажеш, само че ти не можеше да го направиш. Понякога си мисля, че те е страх — страх те е, че като го направиш, като ми разкажеш всичко, и те ще си отидат. А ти не искаш те да си отидат, нали? Именно те подхранват онази ярост в теб. И затова гледаш съшия този човек на име Мерик и го съжаляваш… и дори това не е всичко: ти му съчувстваш. Съпричастен си.

Лицето й се промени, гласът й заедно с него, бузите почервеняха от гняв.

— Е, хубаво, внимавай добре, осторожно се вглеждай в него отблизо, защото ако всичко това не спре, и ти ще станеш като него. В празен съд ще се превърнеш — мотивиран, движен от омраза и мъст, от несъстояла се любов. И в края на краищата не сме разделени просто защото се страхувам за Сам или за мен, или за теб и заради това какво би могло да се случи с всички нас като следствие от твоята работа, о, не. Аз се страхувам от теб, от факта, че част от теб я влече злото и болката и нещастието. Че гневът и мъката в теб винаги ще трябва да бъдат подхранвани. И това никога няма да свърши. Казваш, че Мерик е човек, неспособен да прощава. Е, добре, знай, че и ти също не можеш да прощаваш. Не можеш да простиш дори на себе си, че не си бил на мястото си да защитиш съпругата и детето си, не можеш да им простиш също, че са умрели и са те изоставили. Може би в началото вярвах, че това ще се промени, че нашето присъствие в общия ни живот ще ти помогне да се изцелиш поне малко. Да намериш покой с нас и в нас, само че и това няма да го бъде. Може би го искаш, обаче не можеш да се събереш, че реално да го постигнеш. Ти просто…

И се разплака. Пристъпих, протегнах ръце, но тя се отдръпна.

— Недей — рече ми тихо. — Моля те, просто недей!

И си тръгна, а аз я оставих да си отиде.

17

Елдрич пристигна в Мейн в понеделник рано сутринта. Придружаваше го млад мъж с отвлечения и леко отчаян вид на забравил къде си е скрил бутилката алкохолик. Елдрич остави младежа да свърши основната вербална работа при срещата със съдията, лично той добави няколко думи от името на клиента си към края. Говореше тихо, убедително и разсъдително, оставяйки в околните впечатлението, че клиентът му е мирен човечец, а ръководените му от загриженост за състоянието на едно изгубено дете действия са жестоко криворазбрани от нехаещото за чуждата болка общество. Въпреки всичко Елдрич не забрави да обещае от името на Мерик, че последният ще се придържа към всички постановки и условия на съдебната заповед, която ще му бъде връчена. Сетне, покланяйки се с нужното уважение към негова чест съдията, помоли Мерик да бъде освободен, като се имат предвид вече прекараните в ареста две денонощия.

Съдийката на име Нола Хайт изобщо не беше будала. През прекараните в съда петнайсетина години бе чувала абсолютно всяко познато на човека извинение и съвсем не бе готова да възприеме казаното от Елдрич току-така.

— Вашият клиент, г-н Елдрич, е лежал десет години в затвора за преднамерено убийство — рече тя спокойно.

— За физическо насилие при утежняващи вината обстоятелства, ваша чест — поправи я младият асистент на Елдрич, а съдийката Хайт му метна изпепеляващ поглед, за малко косата му да пламне.

— С цялото ми уважение, ваша чест, не съм убеден, че това е релевантно спрямо представения тук случай — медено изрече Елдрич в нелош опит да укроти олимпийския съдийски гняв. — Моят клиент си е излежал присъдата за съответното провинение. Той е нов човек, пречистен, преосмислил делата си и достатъчно наказан за тях.

Съдийката Хайт изгледа и него с омерзително пренебрежение, което би поставило на мястото му всеки по-маловажен човечец, смалявайки го в нужния формат. Елдрич обаче само махна едва с ръчица, сякаш да отклони леко разрошил косата му немощен ветрец.

— Вашият клиент ще бъде допълнително пречистен с позволения от закона максимален срок наказание, наложи ли се отново да се явява пред моя съд във връзка с представения тук случай — величествено рече съдийката и добави: — Ясна ли съм, господин адвокат?

— Несъмнено — тутакси откликна Елдрич. — Ваша чест е толкова неоспоримо точна, колкото и мъдра.

Съдийката Хайт го измери ледено, помисли за миг дали да не го глоби за обида на съда чрез използване на сарказъм, но се отказа.

— Я, по дяволите, да се изметете от моята зала — отсече тя.

Все още беше рано, едва десет часът минаваше. Бяха съобщили, че Мерик ще бъде освободен в единайсет часа. Чаках отвън пред Къмбърландския окръжен затвор и щом излезе, веднага му връчих съдебната заповед. Тя забраняваше по-нататъшни контакти с Ребека Клей под заплаха с изпращане в затвора или съответна глоба. Той я пое, прочете я внимателно, прибра я в джоба на сакото. Изглеждаше уморен и смачкан, както и повечето хора след две денонощия в пандиза.

— Мерзка постъпка — това, което направи — рече ми Мерик.

— Имайки предвид подхода с ченгетата ли? Че ти не тероризираше ли една млада жена? Това според доста хора е също мерзка постъпка. Нужно ти е да преосмислиш понятията за нещата. До едно са ти прецакани.

Вероятно би ме чул, обаче едва ли ме слушаше. Дори и в мен не гледаше. Взираше се в някаква точка зад дясното ми рамо, с което даваше да се разбере, че съм недостоен дори и за очен контакт.

— Мъжете се оправят един с друг лично, както мъж с мъж — продължи той, само че сега в бузите му нахлу червенина, сякаш някой го нагряваше отвътре. — А ти по мен насъска копоите, при положение че само да поговорим исках. И ти, и онази госпожичка — и двамата сте хора без чест.

— Нека да те почерпя една закуска — рекох. — Може би ще изработим нещо заедно, а?

Мерик махна с ръка, изпращайки ме по дяволите.

— Запази си и закуската, и приказките — рече величествено. — Изтече времето за приказки с теб.

— Може би няма да повярваш, но аз ти симпатизирам — настоях аз. — Защото искаш да установиш какво се е случило с дъщеря ти. Прекрасно зная какво чувства човек в това положение. И ако мога да ти помогна, ще го направя, само че да плашиш Ребека Клей не е начинът. Ако пак се засилиш към нея, ще те задържат и пак ще те върнат зад решетките. В Къмбърландския окръжен затвор — ако извадиш късмет. Ако ли не — отиваш в Уорън. Още една изгубена година от живота, още една година, без да си направил нищо, за да намериш детето си и истината за изчезването му.

Сега Мерик благоволи да ме погледне — за пръв път тази сутрин.

— Аз с онази жена Клей съм приключил — рече той. — Но с теб не съм. И ще ти дам един съвет в замяна на това, дето току-що го каза. Не си пъхай носа в тази работа и следващия път, когато пътищата ни се кръстосат, може да се окажа и по-милостив.

С тези думи ме бутна встрани и закрачи към автобусната спирка. Сега ми се стори по-дребен отпреди, раменете му някак свлечени, джинсите измърсени, вероятно от престоя в килията. Отново изпитах съжаление. Въпреки всичко, което знаех за него, въпреки всичко, за което го подозираха, за мен поне той си оставаше търсещ изгубеното си дете баща. Може би то бе единственото, което му бе останало, за съжаление така или иначе познавах злото, което може да бъде породено в подобна ситуация с интензивна, самоцелна, разкъсваща те отвътре болка, насочваща към насилие спрямо другите. Зная, защото и мен е измъчвала, и моята ръка е насочвала. Мерик сигурно ще остави на мира Ребека Клей, поне засега, но иначе няма да се спре. Ще продължава да търси, докато намери истината или докато някой се опита да го възпира. И в двата случая ще има смърт.

Обадих се на Ребека, съобщих й за освобождаването на Мерик. Казах, че не вярвам отново да я тормози, но пълни гаранции просто не може да има.

— Да, разбирам — рече тя. — Само че не желая повече онези мъже да стоят пред дома ми. Не мога да живея по този начин. Моля ви, благодарете им от мое име и ми изпратете сметката.

— Разбира се, госпожице Клей — отвърнах. — Имам един последен въпрос. Ако изборът зависеше от вас, ще пожелаете ли баща ви да бъде намерен?

Тя се замисли. Мина малко време и рече тихо:

— Изборът е бил негов, където и да се намира той сега. Казвала съм ви и преди, че често мисля за Джим Пул. Той тръгна да го търси и повече не се върна. Опитвам се да си внушавам, че не зная дали аз съм отговорната в случая — дали той изчезна, защото помолих да издири баща ми, или просто нещо лошо му се е случило независимо от мен. Но когато съм в леглото нощем в мрака сама и не мога да заспя, съзнавам, че грешката е моя. Денем е по-различно, по-лесно се самоубеждавам, че не е така, но в сърцето си зная истината. Не ви познавам отблизо, г-н Паркър. Помолих ви за помощ, получих я, ще си платя за вашата работа и усилия, само че ние пак сме си почти непознати. Ако нещо ви се случи, докато разпитвате за баща ми, в такъв случай аз ще съм виновната. А пък не желая да бъда обвързана с такава отговорност. Или вина. Разбирате ли ме? Опитвам се да забравя, да оставя нещата да си поемат естествения ход. И ви моля и вие да постъпите така.

Сетне прекъсна връзката. Въздъхнах, рекох си, че може би е права. Може би трябва да забравим Даниъл Клей, да го оставим на мира — където и да е той, било жив, било погребан. Само че нещата вече не зависеха от мен. Вече не. Мерик бе на свобода и действаше, както и лицето, упълномощило Елдрич да го финансира. Ролята на Ребека Клей в тази история бе може би свършена, обаче не и моята.

Трудно е човек да не забележи щатския затвор на Мейн и така е било още от построяването му в Томастън. Издигаше се край главната магистрала току на влизане в града, просто няма начин да пропуснете тази масивна сграда на шосе 1. Оцеляла бе след два големи пожара, преустрояваха я, обновяваха я, разширяваха я, от време на време модернизираха някои от инсталациите, а на външен вид си беше все същият стар пандиз от XIX век. Гледаш го и щеш не щеш получаваш усещането, че градът е израствал и постепенно се е развивал около самия затвор, макар че истината е друга: в Томастън е имало фактория още през XVII век. Независимо от всичко внушителната сграда доминираше над местния пейзаж чисто физически, а според някои хора и психологически. Така бе и с името. Споменеш ли Томастън, първата асоциация е със затвора. Питах се понякога как ли се живее в такова място, дето единствената му слава е свързана с лишаването на човешки същества от свобода.

Може би не всички хора възприемат присъствието му по този начин. Вероятно като поживееш тук, след време ще свикнеш и с гледката, и с влиянието й върху хората и града. Но идващите за пръв път тук веднага усещат излъчването на старата институция и потискащата миазма, сякаш надвиснала над околността. Защото мъката на затворените зад високите стени като че се просмуква във външната атмосфера, за да я оцвети в сиво, досущ наситена с въображаеми оловни частици. Въпросът има и друга страна, разбира се. Престъпността реално намалява, когато нейни представители намират заслуженото си място. Томастън е такова място, където на две-три години реално се случва свързано с по-особено насилие престъпление, иначе ръстът на престъпността е едва една трета от средната за страната. И може да ви се види наивно, обаче натрапващото се присъствие на огромната сграда току на прага на града има своето психологическо влияние върху престъпните умове.

Уорън е по-различен обаче. Градът е малко по-голям от Томастън и обликът му не е така свързан с тамошния затвор. Новата щатска институция се бе развивала постепенно, първо откриха супермакса, сетне болнично отделение за стабилизиране на душевноболни, накрая дойде ред на прехвърлянето на томастънските затворници тук. В сравнение със стария Томастън, този е по-труден за намиране. Разположен е край страничната отсечка шосе 97 и е по-незабележим. Е, толкова незабележим, колкото може да бъде комплекс с близо хиляда затворници и около 400 души персонал.

Минах по „Къшинг Роуд“, покрай изправителния дом „Болдък“ отляво и отдясно пред мен изскочи голяма, строена от тухли и камък пирамида с надпис — Мейнски щатски затвор, а отдолу годините 1824 и 2001 — първата — указваща основаването на оригиналния затвор, втората — откриването на модерния му събрат.

Последният приличаше повече на модерно индустриално предприятие, отколкото на наказателна институция, впечатлението в тази посока се подсилваше извънредно много от терена вдясно, където бяха разположени съоръжения по поддръжката и автономна електростанция. По моравата около главния вход пъстрееха птичи хранилки, направени от стари шамандури, боядисани в свежи, весели цветове. Изобщо всичко изглеждаше чисто ново, прясно боядисано. Не друго, а потискащата тишина издаваше донякъде истинската природа на това място. Плюс, разбира се, големият надпис над входа — буквите в бяло на зелен фон, острата като бръснач тънка жица, опната до скъсване на двойната мрежеста ограда и присъствието на надзиратели в сини униформи, с панталони на райета. Най-вече посетителите с тъжно увиснали лица в голямото преддверие, където чакаха за свиждане с близките. В крайна сметка не бе трудно човек да се вгледа малко по-внимателно, за да види, че и това е затвор, както и в Томастън, независимо от козметиката и прясно боядисаните фасадни декорации.

Отлично разбирах, че Ейми Прайс трябва да е задвижила сериозни връзки, за да ми осигури достъп до Анди Келог. Първо, влизането тук бе строго ограничено, второ — дори и да го разрешат, пак издаването на самото позволение отнемаше понякога до шест седмици. Имаше и още две неща — че като личен адвокат тя би трябвало да има постоянна връзка с клиента си, а пък и аз не бях съвсем непознат на затворническите власти. Бях посещавал преподобния Фокнър13 навремето, когато излежаваше присъда в Томастън — една паметна за мен среща с недотам приятни последици. Но в новия затвор досега не бях идвал.

И въпреки това след като минах през всички проверки, не бе голяма изненада да зърна позната фигура, полковник Джо Лонг, шефа на надзирателите, застанал до Прайс вече на територията на истинския затвор. Не бе особено променен от времето на последната ни среща — все така едър, мълчалив, излъчващ сила и авторитет. Чувал бях, че като началник е необичайно уважаван от близо хилядата затворници тук. Униформата му просто искреше, колосана, изгладена, всичко по него светеше до блясък.

Е, мустаците му ми се видяха по-силно посребрени, бръчките по лицето бяха повечко и по-дълбоки, но се направих, че не ги забелязвам. Имах усещането, че под сериозната, непристъпна външност се крие чувствителна душа. Не исках да го натъжавам, знаех, че е почтен и добронамерен.

— Пак си тук, а? — рече той с такъв тон, сякаш бях постоянен досадник, тропащ на вратата му ден и нощ.

— Просто най ме влече към затвори и затворници — отвърнах.

— Въпрос на манталитет — със скрита усмивка отвърна той.

Ех, че майтапчия беше полковник Лонг. Просто да му се ненадява човек. Побързах да му го върна.

— Иначе харесвам новото място — рекох непринудено. — Строго, но пък уютно. Виждам и твоя почерк в украсата: сивичкото преобладава, камъкът, острата тел. Все за теб напомня.

Измери ме продължително, поклати глава, но не каза нищо, извърна се на токовете и ни поведе навътре. Ейми Прайс тръгна заедно с мен, отзад закрачи друг надзирател. И него познавах, казваше се Удбъри.

— Вие приятели май навсякъде имате? — подхвърли адвокатката.

Засмях се.

— Ами ако един ден ме приберат тук, на него ще разчитам.

— Е, пожелавам ви късмет. Дай Боже, до това да не се стига.

Стъпките ни ехтяха по празния коридор. След малко дочухме далечни шумове: невидими хора разговаряха и се смееха; метални врати се отваряха и затваряха със звън; отчетливо говореше нечий глас, може би беше надзирател. Типично за един затвор: вътре никога не е тихо, дори и нощем. И човек винаги осезателно чувства присъствието на другите наоколо, дори и когато е сам в килията. По-лошо става в мрака след загасяне на осветлението, когато природата на звука се видоизменя. Именно тогава затворникът най-остро усеща самотата и отчаянието. Отвсякъде звучат хъркане и мляскане, кашлица и крясъци в ответ на сънувани кошмари, ридания на хора, все още несвикнали с обстановката и мисълта, че тук ще бъдат години наред. И на такива, дето и до последния си ден не могат да се примирят с подобна мисъл.

Средата веднъж ми бе казал, че по време на излежаването на най-дългата си присъда — три години за кражба с взлом — дори една-единствена нощ не е успял да спи като хората. Точно това те износва най-много, рече ми той. А най-гадното по ирония на съдбата се случва сетне, когато си навън, на свобода. Пак нямаш читав сън, защото не можеш да свикнеш с относителната тишина на големия град нощем.

— Сега прехвърлят Анди от супермакса в стая за срещи — с преграда и апаратура за разговора, неконтактни им викат на тези помещения — обади се адвокатката. — Не е най-точното място за целта и няма да усетите всичко в истинското му измерение, обаче това е най-доброто, което успях да постигна. Все още смятат Анди за особено рисков — както за себе си, така и за другите.

Сетне Прайс се извини, за да отиде до тоалетната преди разговора с Келог. Останахме сами с Джо Лонг, защото Удбъри предпочете да стои на разстояние, загледан в стените и пода.

— Мина известно време от последната ни среща, а? — започна разговора Лонг. — Колко — две или три години?

— Звучиш, сякаш ти е било мъчно, а? — рекох леко.

— Ами да, почти — усмихна се той, позатегна вратовръзката, изтърси някакви несъществуващи прашинки, имали смелостта да полепнат по ризата му. — Ти научи ли какво стана с онзи пастор на име Фокнър? Разказваха ми, че просто изчезнал.

— Ами да, такива бяха слуховете.

Лонг отново позатегна вратовръзката, измери ме продължително иззад очилата и замислено поглади мустак.

— Странно как така повече ни се чу, ни се видя — продължи той. — Трудно е такъв тип току-така да изчезне, още повече като помня колко много хора го търсеха. Човек какво ли няма да си помисли? Все едно нарочно са търсели не там, където е трябвало. Над земята, дето има една приказка, вместо под нея, а?

— Викам си, че сигурно никога няма да разберем — рекох аз.

— Може би, може би. Вероятно така е и по-добре. Този пастор за никого не е загуба, обаче законът си е закон. Човек така може дори и да загази, в затвора да го изпратят, при положение че не там му е мястото.

Ех, че човек. Ако очаквате, че ще се разнежа и ще му призная разни неща, много се лъжеше.

— Виж, чувам, че нещата с Анди Келог никак не били добре — смених темата аз. — Проблемите му били с адаптацията.

— Анди Келог за проблеми да го търсиш. Много ги има. Само че някои от тях сам си ги създава.

— Просто няма начин да не го бият и да му пускат ток посред нощите, а сетне гол за стола да го връзват, нали? Казвам си, че някой тук си е сбъркал професията или призванието. Значи пилеем парите на данъкоплатците, превозваме разни лоши хора чак до Египет и Саудитска Арабия, та дано станат по-разговорливи, когато просто можем да ги качим на затворнически рейс и тук да ги докараме.

За пръв път зърнах някакво чувство да се мярка по лицето на Лонг.

— Столът е за обуздаване, не и за мъчение — каза той.

Говореше тихо, сякаш не вярваше в собствените си думи достатъчно, че да ги изрече на по-висок глас.

— Значи направо си е мъчение, щом подлудява човека — възразих аз.

Лонг отвори уста да каже още нещо, обаче в същия миг се появи Ейми Прайс и той замълча.

— Готова съм. Хайде да поговорим с Анди — рече адвокатката.

Вратата отвори Удбъри, влязохме в помещение с дебела плексигласова преграда. В нея бяха разположени редица подобни на гишета места със столове от двете й страни, всяко едно оборудвано със самостоятелна телефонна система. Това даваше известна възможност за частност на разговора между даден посетител и затворник, но днес такова нещо не се налагаше. Отсреща ни стоеше един-единствен затворник, а зад него двама надзиратели в сини униформи и с каменни лица. Затворникът бе в оранжев анцуг, на ръцете и краката му имаше белезници, свързани с верига. Стори ми се по-нисък от мен и за разлика от много други хора в затвора не бе напълнял, както често става поради типа храна и липсата на физически упражнения. Може би затова анцугът изглеждаше прекалено голям ръст, ръкавите висяха почти до средата на пръстите му. Кожата му бе бледа, косата фина, черна, само че неравно подстригана — отляво на челото му бе по-дълга, отколкото вдясно. Очите му бяха дълбоко хлътнали в черепа, челото — ниско и леко подпухнало. Носът бе видимо чупен повече от веднъж, сетне зарасъл накриво, устата — малка, устните — съвсем тънки. Долната му челюст играеше — в смисъл че постоянно трепереше, сякаш човекът ей сега ще се разплаче.

Щом зърна Ейми Прайс, той тутакси се усмихна широко. Един от предните му зъби липсваше, зееше дупка. Останалите бяха сиви, мръсни, с доста зъбен камък.

Седна едва когато се настанихме ние и веднага се наведе към говорителя пред себе си.

— Как сте, госпожице Прайс? — запита той.

— Добре съм, Анди. А ти?

Той закима често-често, но без да казва и дума, сякаш тя продължаваше да говори, а всички останали слушаха. Сега бе доста по-близо. Забелязах стара синка под окото и на лявата буза. Дясното му ухо бе в белези, в прохода към ушния канал наред с ушната кал имаше и засъхнала кръв.

— И аз съм добре — рече Анди след малко.

— Да си загазвал напоследък?

— Тц. Вземам си лекарствата, както ми наредихте, и ако не се чувствам добре, казвам на надзирателите.

— А те чуват ли?

Той преглътна и за миг понечи да се извърне към двамата зад гърба му. Ейми веднага реагира на движението.

— Бихте ли ни оставили за малко, моля ви? — обърна се към тях тя.

Надзирателите извърнаха лица в мълчалив въпрос към Лонг. Той кимна утвърдително и те се отдалечиха, колкото разрешаваше мястото.

— Някои чуват, добрите например — продължи Келог и с уважение кимна към Лонг. — Полковник сър, той чува… когато имам възможността да го видя. Други ми имат зъб. Опитвам се да не им се пречкам, но те идват, нарочно ме подкачат и дразнят, нали разбирате? Ядосват ме, сетне си патя.

Сега погледна към мен. Правеше го вече за трети или четвърти път, но никога не задържаше поглед, макар че винаги кимаше, сякаш ме поздравява. Този път Прайс ме представи.

— Анди, това е господин Паркър, частен детектив. Иска да поговори с теб по някои въпроси, ако, разбира се, нямаш нещо против.

— Нямам, защо да имам? — отвърна Анди. — Как сте, сър?

Разменихме няколко думи, нещата малко се промениха, сега ме гледаше в очите с интерес. Струваше ми се, че в този младеж има нещо съвсем детско. Иначе и за миг не се съмнявах, че в определени обстоятелства може да бъде съвсем друг, враждебен, опасен. И друго си помислих: трудно бе човек, чел историята на заболяването му и заключенията на специалистите, да не разбере, зърне ли го само веднъж, че пред него стои младеж с тежки проблеми, сполетели го не по негова вина. Човешко същество, което просто няма точно място в живота и въпреки това не заслужава да бъде заключвано в килия, бито и завързвано чисто голо на стол в ледено помещение, само защото никой не си е направил труда да контролира дозировката и взимането на нужните медикаменти.

Наведох се към плексигласовата преграда. Исках да го разпитам за Даниъл Клей и за случилото му се в горите около Бингам, но подозирах, че темата ще е трудна, винаги имаше опасност да откаже да говори или да се ядоса и тогава едва ли щях да науча каквото и да е. Затова реших да започна с Мерик и оттам полека да отворя дума за насилниците.

— Запознах се с човек, който те познава — рекох аз. — Името му е Мерик. Помниш ли го?

Келог закима с охота. Усмихна се пак, разкривайки повредените зъби. Сега видях, че за нещастие венците му са морави и силно възпалени. Едва ли зъбите му щяха да изтраят още много време.

— Харесвам Франк. Той се грижеше за мен. Ще ми дойде ли на посещение?

— Не зная, Анди. Не съм сигурен, че ще му се иска да се връща в затвора, нали разбираш?

Лицето му помръкна.

— Ами то си е така — кимна той. — И аз веднъж само да изляза оттук, никога вече няма да стъпя пак на туй място.

Почеса ръката си и без да иска, отвори стара рана, която веднага започна да кърви.

— А Франк как се грижеше за теб? — запитах внимателно.

— Ами, всички ги беше страх от него. И мен в началото, само че после вече не. Някои ме закачаха, после Франк дойде и те вече не смееха. Той знаеше как да се оправя с лошите, дори и в макса — сега се засмя широко и добави: — Някои си изпатиха… ама много лошо…

— А казвал ли ти е защо се грижи за теб?

Келог, изглежда, се обърка.

— Че защо? Той ми беше приятел, затова. Харесваше ме. Не даваше да ми се случи нищо лошо. Аааа…

Изведнъж забелязах, че кръвта нахлува в лицето му и без да искам, в съзнанието ми изскочи Мерик и пламналото му лице. Сякаш докато са били заедно, нещо от него се бе предало на младия затворник. Пръстите му се свиха, оформиха се юмруци. Сега чух и друго: устата му се отвори леко, оттам долетя особен, съскащ звук. Досетих се какво става — поемаше въздух през дупката в зъбите, набираше слюнка, преглъщаше. Хрумна ми, че това метафорично наподобява бомба със закъснител — гневът се набира, достига критична маса и следва експлозия на поведението.

— …а вие за това ли намеквате? Той не беше обратен, никога не е бил… — избълва думите Келог и сега тонът се повиши, в него прозвуча заплаха. — Аз ви казвам, че то не е вярно. Той не беше хомосексуалист. И аз не съм такъв. Защото ако искате това да кажете…

С ъгъла на очите зърнах жеста на Лонг. Даде знак, онези двамата надзиратели бързо се приближиха към Анди, връщайки се на старите си места.

— Всичко е точно, Анди — обади се Прайс с успокоителен глас. — Никой не намеква нищо подобно.

Келог се разтрепери ситно, макар и видимо да се опитваше да обуздае гнева.

— Ама така си е — педал никога не е бил. Така си е. И никога дори и не ме е докосвал! Приятел ми беше.

— Разбирам, Анди — обадих се аз. — Съжалявам. Поначало не съм се и опитвал да подхвърлям такива неща. Просто питах дали някога не ти е давал да разбереш, че може да имате нещо общо. За дъщеря си не ти ли е говорил?

Келог постепенно се успокояваше, но за съжаление в очите му остана подозрението, при това примесено с враждебност. Съзнавах, че няма да е лесно да върна нещата назад.

— Говорил ми е — рече след малко.

— Това е било, след като е започнал да те защитава, нали?

— Да.

— Тя е била пациентка на доктор Клей, нали? Също както и ти си бил.

— Аха. Изчезнала, докато Франк е бил в затвора.

— Франк някога споделял ли е с теб какво според него й се е случило?

Келог поклати глава отрицателно.

— Той не обичаше да говори за нея. Ядосваше се.

— А питал ли те е какво се е случило с теб при онези хора, на север, в хижата?

Келог преглътна с мъка и извърна очи. Същият съскащ звук засвистя отново, само че този път, изглежда, гняв нямаше или поне аз не го усещах.

— Да, питал ме е — рече той тихо и сега гласът му прозвуча съвсем по детски, сякаш въпросът ми за изнасилванията физически го връщаше назад във времето.

Така и стана. Споменът почти видимо за мен нахлу в съзнанието му, лицето му се напрегна, очите му се свиха в уплаха. Стори ми се дори, че се смалява, раменете му увиснаха, разтвори ръце встрани като че в знак на пълно покорство. Зле балансираният възрастен изчезна, отстъпвайки място на едно измъчено, уплашено до полуда дете. Всъщност призракът на дете. Нямаше смисъл да питам какво са го правили. Миналото се разигра по лицето му в потресаваща пантомима — в поредица тикове, ситен тремор, примигвания, грозни мимики и жестове. Безмълвна игра на отново изживявана болка и унижение.

— Питаше ме какво съм видял, какво помня — промълви той в едва доловим шепот.

— А ти какво му каза?

— Разказах му какво са ми правили — просто отвърна Анди. — А Франк питаше дали съм им виждал лицата, дали някое име съм чувал. Само че те винаги с маски идваха и никога не са споменавали имена.

Сега ме изгледа в очите и внезапно добави:

— Те на птици приличаха. И все бяха различни. Имаше орел, имаше и врана. И гълъб. Петел — отново се разтрепери ситно и повтори: — Все различни, ви казвам. Винаги носеха маските, никога не са ги сваляли.

— А помниш ли мястото? Къде се случваше това?

— Тъмно беше… винаги тъмно. В автомобилни багажници ме возеха. Със завързани ръце и крака, чувал на главата. Помня само, че минаваме известно разстояние, сетне ме изваждат, свалят ли ми чувала, значи вече сме в стая. Помня прозорците, но те винаги бяха затворени с пердета. Имаше газова печка за отопление, петромаксови фенери. Аз все си затварях очите, стисках ги, защото знаех какво ще стане. Все едно и също… Знаех го и все си мислех, че край няма да има.

Замига, сетне затвори очи, като че отново го изживявахте.

— Анди? — прошепнах аз.

Той остана със затворени очи, но кимна леко, давайки ми да разбера, че чува.

— Колко пъти се случи това с теб? Общо?

— След третия път престанах да ги броя.

— А защо не се оплака някому?

— Те заплашваха, че ще ме убият, сетне ще хванат Мишел и с нея ще правят онова същото, дето го вършеха и с мен. Един все повтаряше, че му било едно и също с кого го прави — дали с момче или с момиче, разлика голяма нямало. Аз много обичах Мишел, не исках нищо лошо да й сторят. А на мен вече ми се беше случвало, знаех какво да очаквам. Сетне се научих да изключвам — мислиш си за нещо друго, не чувстваш нищо. Представяш си, че си на друго място, просто не си в себе си. Летиш над гората, гледаш надолу, виждаш разни хора. Намирам Мишел, отивам при нея и си играем двамата заедно край реката. Научих се така да се спасявам, но Мишел… тя беше малка, едва ли щеше да се оправи. Все щяха да я измъчват, до края…

Мислено изпъшках, облегнах се назад. Едно дете се бе пожертвало за друго. Ейми Прайс ми го бе разказвала, но съвсем друго бе да го чуя от устата на самия Келог. Съвсем различно и много по-силно. Направо тръпки ме побиха. Нищо самохвално нямаше в тази кратка история за саможертва. Беше я извършил, защото обичал по-малкото дете. И това му се струваше напълно естествено. Още веднъж си дадох сметка, че всъщност пред мен стои дете в мъжко тяло, дете, чието нормално развитие бе почти спряло, затормозено от изстраданото. Ейми Прайс до мен мълчеше, стиснала устни до болка, а те бели побелели, кръвта се отдръпнала от тях. Рекох си, че и преди го е чувала, но такъв разказ винаги ще те шокира до крайност.

— Казваш до края… — обадих се отново, — … накрая обаче е станало ясно, нали? Хората са разбрали какво ти се е случвало.

— Нямаше начин… заведоха ме при онзи лекар. Той се захвана да ме преглежда. Опитвах да излъжа, да го заблудя. Страх ме беше за Мишел. Сетне започнаха въпросите, това-онова. Лъжех заради Мишел, но той познаваше кога не казвам истината. Ужким си бях намислил отговори, но все ги бърках един с друг. Пуснаха ме, след някое време пак ме отведоха при доктор Клей, тогава реших да не говоря. С никого не говорех, просто си държах устата затворена. Тогава ме изпратиха в приюта, само че когато пораснах, ме пуснаха. Събрах се с едни хора… извърших разни лоши неща, тогава хайде в Замъка.

Замъка викаха на стария мейнски Младежки център в Южен Портланд — поправителен дом за младежи с асоциално поведение, строен някъде в средата на деветнайсети век. По едно време го бяха закрили, обществото обаче едва ли бе загубило от това. Рецидивизмът сред младите престъпници достигаше почти 50 на сто, преди да построят нови подобни центрове в Южен Портланд и Чарлстон. В наше време спадна до 10-15 процента, главно защото тези институции вече не фокусират дейността си върху тъмнични наказания и затвор, а екипи психиатри и психолози се опитват да помагат на децата — някои от тях на 11-12-годишна възраст — да превъзмогват проблемите. В случая на Анди Келог за съжаление тези промени бяха просто закъснели във времето. Той бе живо доказателство за всички безобразия, които биха могли да се случат в рамките на щатските усилия в помощ на изпуснатите деца.

Обади се Прайс.

— Анди, мога ли да покажа картините ти на господин Паркър?

Той отвори очи. В тях нямаше сълзи, сигурно отдавна ги бе изплакал.

— Може.

Ейми отвори куфарчето, извади папка с формата на кутия. Поех я от ръцете й, вдигнах капака. Вътре зърнах осем-девет рисунки, правени предимно с пастели, една-две бяха с водни бои. Първите няколко бяха в извънредно тъмни тонове, отсенки на сиво, черно и червено. Съдържаха грубо нарисувани голи фигури с птичи глави. Това бяха рисунките, за които ми бе говорил Бил.

Останалата част от това творчество представяше вариации на една и съща пейзажна тема: дървета, гола земя, разрушени, разпадащи се сгради. Като изкуство бяха недодялани и не говореха за особена дарба, а в същото време няколко издаваха вложените в тях особени усилия и внимание. Последните две-три бяха просто гневни драсканици в черно и зелено, макар че и тук се разпознаваше същият пейзаж, само че пресъздаден повърхностно, ядовито или може би тъжно. Главното обаче бе друго: във всяка една доминираше формата на голяма каменна камбанария. Познавах това място, бях го виждал рисувано и преди. Беше Галаад.

— Защо си рисувал това място, Анди? — запитах аз.

— Ами там ме водеха — отвърна той. — Все на това място.

— Откъде знаеш? Нали каза, че си бил с чувал на главата, все тъмно било?

— Втория път като ме откараха, чувалът се свлече от очите ми за малко. Те ме носеха, аз ритах, така стана. Веднага ми го нахлузиха обратно, само че аз зърнах църквата. После я нарисувах, за да я покажа на Франк. Нарисувах я няколко пъти. А по-късно, като ме преместиха в макса, вече не даваха да рисувам. Дори не ми дадоха да си взема картините. Помолих госпожица Прайс да се погрижи за тях.

— Значи Франк е виждал тези рисунки?

— Да, да.

— И нищо друго не помниш за онези мъже?

— Ами лицата им не. Вече ви казах: маски носеха.

— Нещо друго да си забелязал? Например татуировки или белези?

— Не — смръщи лице Келог, сетне се замисли. — Я почакайте малко… Единият имаше орел ей тук…

Посочи лявата си ръка над китката.

— Белоглав орел с жълта човка. Сигурно затова носеше орлова маска. Той нареждаше на другите какво да правят.

— Ти в полицията каза ли им за това?

— Ами да. Само че повече не сме говорили, нищо не съм чувал. Сигурно не е помогнало.

— А на Франк каза ли за същата татуировка?

Анди отново смръщи лице.

— Май че му казах. Вече не помня. А мога ли и аз да питам нещо?

Ейми се изненада.

— Но, разбира се, Анди, питай каквото искаш.

Младежът закова очи в мен и запита:

— Вие, сър, сигурно се опитвате тези хора да ги откриете, а?

Не ми хареса тонът му, а и нещо друго имаше във въпроса, дето звучеше нередовно. Сега момчето вече го нямаше, на негово място се бе появило ново създание — нито дете, нито възрастен. Заприлича ми на поведението на опърничав пакостник, взел по нещичко и от двете категории. Сега чак разпознах тона — насмешливо подигравателен беше. Сигурно смяташе, че преча на приятеля му Мерик.

— Опитвам се — отвърнах.

— Тогава по-добре побързайте — рече Келог.

— И защо?

Сега усмивката се върна, а с нея в очите му опасно засвятка и познатата ми враждебна светлина.

— Защото Франк обеща да ги убие. До един, само веднъж на свобода да излезе.

В следващия миг Анди скочи и се хвърли с главата напред и право в плексигласовата преграда. Носът му се счупи веднага, пластмасата се обагри в червено. Заудря с глава отново и отново, отваряйки нова рана на челото си току под скалпа. В същото време крещеше, ръмжеше и съскаше, а надзирателите се хвърлиха отгоре му и го затеглиха назад. Оказа се обаче, че в това възслабо, ниско тяло бушува невероятна сила. Остро писна алармена сирена, вратата отзад се отвори, втурнаха се още надзиратели, вкупом му налетяха. Ейми Прайс завика името му високо, молейки униформените да не го бият. Но вече беше късно. Макар да риташе и викаше, Келог потъна под маса едри тела, приканвайки нова болка, сякаш да заглуши спомена от старата.

18

Отведоха ни обратно в преддверието с чакалнята. Полковник Лонг вървеше до нас, мълчеше, но вътрешно видимо кипеше. Остави ни там, кратко рече, че ще отиде да провери какво е състоянието на Анди Келог. Ейми Прайс седна на стол, аз застанах прав до нея. Мълчахме и двамата, наоколо ни имаше прекалено много хора, неудобно бе да говорим за случилото се. Бегло огледах най-близките физиономии — всички бяха еднакво без настроение, измъчени, замислени, загрижени. Малцина разговаряха. Имаше доста възрастни мъже — бащи, братя, приятели. Някои жени водеха деца, но дори и те бяха мрачни и потиснати. Разбираха какво е това място и то ги плашеше — личеше им по лицата. Не бе трудно човек и мислите да им прочете. Тук не се тича, не се вика, не се говори високо. Иначе току-виж заключили те в някоя тъмна килия също както баща ти. Или брат ти, може би чичо ти. Така се постъпва и с лошите деца. Затварят ги, стоят зад решетките дълго време, зъбите им изкапват, блъскат си главите в стените, за да заглушават болката и мъката.

След малко Лонг се появи на бюрото на рецепцията и ни кимна. Приближихме се веднага. Обясни, че този път носът на Анди бил счупен още по-зле. Изгубил е и зъб-два, има охлузвания и синини, получени по време на мелето, наречено укротяване. Иначе бил нормално добре, колкото за него си. Раната на челото изисквала няколко шева, в момента бил в затворническия лазарет. Не са го били, нито ток са му пускали, още повече че адвокатката е присъствала на собственото му избухване. Засега няма признаци на мозъчно сътресение, но ще го оставят в лазарета за двайсет и четири часово наблюдение. Във всеки случай наложително било да го вържат, за да са сигурни, че няма да се самонарани или нападне някого от медицинския персонал. Ейми Прайс се извини, извади телефона и се оттегли встрани да говори с някого. С Лонг останахме заедно. Все още изглеждаше доста ядосан — може би на самия себе си и на хората си заради случилото се с Анди Келог.

— И преди е вършил точно същите неща — мрачно процеди той. — Казах им да го следят изкъсо.

Хвърли бърз, кос поглед към Прайс. Казах си, че сигурно донякъде и нея вини — отпратил е мъжете си по-надалеч само заради адвокатката.

— На този младеж мястото му не е тук — подхвърлих аз кротко.

— Решението е на съдията, не е мое — със същия тон отвърна той.

— Така или иначе това решение е погрешно. Нали чу какво ми разказа? Струва ми се, че е изгубил надеждата още в началото, но онези изверги са му отнели колкото и малко от нея да му е била останала. Този затвор го влудява все повече и повече, а съдията не го е осъдил на постепенно обезумяване, нали? Не можете да го държите тук без каквато и да е вероятност някога да излезе на свобода и да очаквате, че психическото му състояние ще е нормално. Пък то е било дебалансирано още в самото начало.

Лонг бе достатъчно почтен човек, за да изпита все пак някакво неудобство от думите ми.

— Затворът няма психиатър. Правим каквото можем за него. Опитваме се всячески.

— Едва ли е достатъчно — заядох се аз, но вътрешно знаех, че вината не е лично негова.

Келог е бил съден, и то повече от един път, получил поредна присъда, изпратили го в затвора. Не беше работа на Лонг да критикува подобни решения, пък и нямаше никакво право.

— Може би си мислиш, че е бил по-добре заедно с онзи тип Мерик наоколо за компания, а? — запита ме Лонг.

— Мерик поне е отблъсквал другите изверги.

— Ти него май не го слагаш в същата категория?

— Виж, мисля си, че въпросът е спорен.

Той повдигна вежди, изгледа ме с удивление.

— Може би си имаш някаква тайна слабост към Франк Мерик, а? Само че внимавай да не го срещнеш насаме, а той пък случайно нож да държи в ръката.

Въздъхнах. Лонг беше и прав, и неправ. За съжаление нещата просто никога не са черно-бели, нито пък толкова прости. Не съм се съмнявал, че Франк би убил хладнокръвно и без скрупули, само че в сегашната ситуация имаше и скрити фактори. Бих казал нечия интелигентна задкулисна режисура. А Мерик бе нечий инструмент. Сам тръгнал да дири своята правда, някой в същото време бе намерил начини да го използва и за други, свои си цели. От думите на Лонг обаче нещо ме жегна — бяха ударили право в целта. Също както и тези на Рейчъл. Наистина изпитвах симпатии към Мерик. И защо пък не? И аз бях баща. В минало и в настояще време. Загубил дете, бях направил всичко, за да заловя отговорния за смъртта му. Съзнавах, че и сега бих направил всичко, за да защитя Сам и майка й. От къде на къде тогава да съдя Мерик за това, че търси истината за съдбата на дъщеря си?

Освен това, като захвърлим настрана съмненията, сега знаех повече, отколкото само преди час. За съжаление и Мерик имаше същата информация. Дали вече не бе започнал да души около Джакман и развалините на Галаад за следи от хората, които смяташе отговорни за изчезването на дъщеря си? Или бе попаднал на улика, която да го отведе до мъжа с татуирания орел? Така или иначе и аз трябваше да отскоча до Галаад. Всяка следваща моя стъпка, изглежда, все натам водеше.

Ейми Прайс се върна.

— Обадих се на няколко места — рече ми тя. — Мисля, че можем да намерим съдия, който да симпатизира на ситуацията около Анди и ще се съгласи да нареди прехвърлянето му в Ривървю.

Сетне се обърна към Лонг.

— Пред следващите няколко дни ще уредя да бъде направена независима психиатрична оценка на Келог. И ще ви бъда много благодарна, ако приемете тези мои усилия с разбиране.

— Вижте — бавно каза Лонг, — всичко трябва да мине по законовия път. Сетне, получа ли нареждане от губернатора, не само няма да ви преча, ами всячески ще улесня експертизата. Ако трябва, на психиатъра и палтото ще му държа.

Ейми изглеждаше задоволена от отговора, а и нямаше какво повече да очаква, затова ми даде знак, че си тръгва. Реших да я последвам, а Лонг внимателно ме хвана за лакътя и ме задържа за малко.

— Длъжен съм да ти насоча вниманието към няколко неща — рече той. — Първо онова, дето ти казах за Франк Мерик, е самата истина. С очите си съм виждал на какво е способен. За малко щеше да убие затворник, който отне десерта на Келог. Онзи нещастник изпадна в кома само заради една купичка евтин сладолед. Прав си, че чух какво каза Анди Келог тук. Само че и по-рано съм го чувал, нищо ново за мен не носи. И искаш ли да ти кажа какво мисля? Смятам, че Мерик използваше Келог. Въртеше се около него, за да научи какво знае. Постоянно го подпитваше и разпитваше, напъваше го да си спомня за онези мъже и стореното му от тях. Значи със сигурност носи лична отговорност за прекомерното психическо напрежение на Келог. Той го е докарвал до тези състояния, с възбуда над критичната граница, при която нишката се къса и напрежението избухва, а с последиците трябва да се оправяме ние.

На хокейния мач обаче ми бяха казали доста по-различни неща. В същото време знаех, че бившите затворници са склонни към сантиментални оценки. А в място като затвора, още повече като „Супермакс“, където добротата е стопроцентова рядкост, дори дребни актове на човещина в нечии очи могат да придобият колосални размери. Въздъхнах — истината вероятно се криеше някъде по средата между казаното от Бил и Лонг. Сива — между черното и бялото. Вече бях видял как Анди Келог може да реагира на по-продължителен разпит за извършените над него насилия. Може би Мерик се бе научил да контролира този тип негови изблици? Не се съмнявах обаче, че понякога е имало и случаи, когато се е провалял. А тогава последиците е отнасял Анди.

— Второ — за татуировката, която младежът спомена. Може би става дума за военен или бивш военен. Така ми се струва. Мисля, че в тази насока можеш да търсиш.

— Благодаря ти. Някаква идея откъде да тръгна?

— Аз не съм детектив — отвърна Лонг. — Обаче ако съм на твое място, може би бих отправил поглед на юг. Към Форт Кампбел, да кажем. ВВС.

И си тръгна, понесъл масивното си тяло, изправено като дъска. Скоро се скри зад първия завой на коридора.

— За какво ставаше дума? — запита ме изчакалата ме Ейми Прайс с любопитство, само че аз премълчах.

Форт Кампбел е разположен точно на границата между Кентъки и Тенеси, там винаги е имало военновъздушни подразделения. По-точно 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Наричат бойците й Пищящите орли. Но може би имаше и други.

С Прайс се разделихме на паркинга. Благодарих за помощта й, помолих да се обади, ако мога на Анди Келог с нещо да помогна.

— Отговора го знаете — рече тя веднага. — Само ги намерете тези хора и тутакси ми позвънете. Най-лошият адвокат ще им намеря.

Опитах се да се засмея на хумора й, но не се получи. Усмивката ми замръзна някъде на средата между устата и очите. Тя отлично съзнаваше какво си мисля.

— Франк Мерик — рече на глас.

— Аха, Мерик.

— Мисля си, че ще е хубаво да ги намерите преди него.

— Мога и на него да ги оставя.

— Вярно, че можете, само че въпросът не е за него, не е дори и за Анди. В този случай виновните трябва да излязат на светло, а справедливостта — да възтържествува. Наложително е някой да отговаря публично пред обществото. И други деца са пострадали в миналото, това е повече от сигурно. Може и още да пострадат. Необходимо е да намерим начините да им помогнем. И на тези, които са вече възрастни. И на потенциалните бъдещи жертви. Но това няма да се получи, ако Франк Мерик ги преследва и убива тайно. Пазите ли ми визитката?

Измъкнах портфейла, разтворих го. Там беше. Тя кимна, почука картончето с показалец.

— А загазите ли, веднага ми звъннете, чувате ли?

— Какво ви навежда на мисълта, че мога да загазя?

— Вие сте нещо като рецидивист, г-н Паркър — рече тя, като се качваше в колата. — Човек, повтарящ делата си. Неприятностите са ви занаят, изглежда, без тях не можете.

19

Връщайки се у дома от Уорън, неочаквано реших да поговоря с доктор Робърт Крисчън. Обадих му се без предизвестие в кабинета, гласът му прозвуча разсеяно, неспокойно. Все пак се съгласи да ми отдели няколко минути. Когато пристигнах, пред центъра бе спряла полицейска патрулна кола. Отзад седеше мъж, главата му опряна напред в решетката, която разделя колата на две, а позицията на ръцете му подсказваше, че е закопчан с белезници. Един полицай отвън говореше с жена на около трийсетина години. Главата й оживено се движеше постоянно, кимайки в три основни посоки — към ченгето, към двете деца в нисана отдясно й и към мъжа в патрулката. Ченге, деца, мъж. Познат триъгълник. Жената бе плакала наскоро, личеше отдалеч. Децата й обаче все още плачеха.

— Дълъг ден беше, тежък — въздъхна Крисчън, като затвори вратата на кабинета след мен и се отпусна в стола зад бюрото. — Аз дори още не съм обядвал.

— Вероятно има нещо общо с мъжа отвън?

— Не мога да коментирам — рече Крисчън строго, а в следващия миг реши да се поотпусне малко. — В нашата работа лесни моменти няма. Обаче един от най-трудните, дето изисква най-деликатен, най-аналитичен подход, настъпва, когато разпитваме някого за реакция по повод отправени срещу му обвинения. Ето, преди два дни разговаряхме със задържан в присъствието на полицията, днес майката и децата също пристигат за разговор и какво? Намират бащата паркиран отвън, чака ги. Хората най-различно реагират на твърдения за сексуално малтретиране: някои се слисват и не вярват, че това е възможно, други отричат, трети изпадат в ярост. Вярно е, че не се налага често да викаме полицията. А това сега… беше извънредно труден момент за всички засегнати.

Реши, че ми е казал предостатъчно, и започна да събира разхвърляните по бюрото документи. Сортираше ги и ги вкарваше в различни папки.

— Е, г-н Паркър, какво мога да направя за вас? Слушам ви, но се опасявам, че нямам много време. След два часа имам среща в Огъста със сенатора Харкнес — налага се да обсъждаме въпросите около задължително фиксираните по срок присъди. А пък не съм се подготвил така добре, както бих искал.

Знаех щатския сенатор Джеймс Харкнес. Крайнодесен по убеждения ястреб със силов подход към всеки застанал на пътя му проблем. Не се церемонеше много, обичаше да раздава шамари, раз-два и готово. Напоследък бе оглавил кампания в защита на задължителната присъда от двайсет и една години строг тъмничен затвор за обвинени и намерени за виновни в сексуално издевателство над деца. Без значение дали са се признали за виновни.

— А вие за или против сте?

— Против съм, и то заедно с повечето прокурори, но за господа като добрия сенатор това е все едно да искам Коледа да отменят.

— Мога ли да ви запитам защо сте против?

— Много е просто: това е един от редовните номера за пред електората. И от него само по-зле може да стане, не и по-добре. Вижте сега: от сто стигнали до компетентните власти оплаквания обичайно половината водят до полицейска намеса. От тези петдесет лица на четирийсет им се връчват обвинения. От тези четирийсет поне трийсет и пет правят сделка, като си признават вината. Другите петима стигат в съда и от тях два процента са осъдени, три — оправдани. С други думи, от първоначалните сто души ще имаме поне 30-40, които ще регистрираме и ще следим.

А въведе ли се задължителната 21-годишна присъда, вече няма да има стимул за предполагаемите насилници да пледират виновни и да търсят снизхождение. Те, разбира се, винаги могат да рискуват в съда и по правило прокурорите не обичат да започват процес на базата на твърдения за насилие без солидни доказателства. Нашият проблем, както вече ви казвах миналия път, обаче са огромните затруднения, които срещаме, за да осигурим доказателствата, дето ще тежат в съда и ще гарантират присъда. Значи логиката ми на разсъждение е следната: налице ли е задължителната присъда, възможността повече виновни да се промъкнат през цедилката без наказание практически се увеличава. Няма да успеем да ги зарегистрираме, следователно те ще си действат постарому, докато някой отново не ги обвини или залови. Задължителната присъда е чист демагогски ход на политиците, с него те се правят да изглеждат решителни и безкомпромисни спрямо престъпността, на практика обаче тя е безрезултатна. Честно казано обаче, шансовете ми са далеч по-големи да убедя в тази теза една маймуна, отколкото Харкнес.

— Маймуните преизбиране не ги интересува — усмихнах се аз.

— Аз бих гласувал по-скоро за маймуна пред Харкнес. Винаги има надежда на даден етап тя поне малко да еволюира. Е, г-н Паркър, напредвате ли по вашите дела?

— По малко, да. Какво можете да ми кажете за Галаад?

— Надявам се, че не ме изпитвате на тънки библейски теми, нали? — отвърна ми с въпрос. — Иначе за общността Галаад зная някои неща, както и за „децата на Галаад“, както бе известен случаят.

Нахвърли ми основната фактология набързо, и то в рамките на онова, което вече знаех, макар че според него мащабите на насилието са били далеч по-големи от официално установеното.

— Лично познавам някои от жертвите, затова ви казвам, че съм наясно с онова, което твърдя. Смятам, че повечето жители на Галаад са знаели какво става, на всичкото отгоре повечето мъже са участвали. Поне повече, отколкото бе установено от следствието. След като труповете са били открити, семействата се разпръскват, за по-голямата част от тях никой повече не е и чувал. Други имена обаче изскочиха във връзка със странични случаи. Огромни усилия да ги проследи положи една от жертвите, всъщност момичето, чиито показания помогнаха да бъде осъден Мейсън Дъбъс — човекът, смятан за лидер на насилниците. Неколцина са в затвори в други щати, останалите са мъртви. Дъбъс е единственият жив сред тях или може би единственият, за когото знаем. Ако и други са оцелели, то те наистина са доволно възрастни хора.

— А с децата какво е станало?

— Когато общността се разпаднала, някои си ги прибрали родителите или настойниците. Не знаем с точност къде са отишли. А онези — спасените — са изпратени в домове за сираци. Две деца са взети в „Добрият Бил Хинкли“.

Така се казваше намираща се недалеч от I-95 неголяма институция, където прибират безпризорни. Там осигуряват пансион и училищни занимания за деца и младежи на възраст между 12-21 години, най-вече жертви на сексуално насилие, бездомни, наркомани и алкохолизирани — било пряко или в резултат на семейната среда. Домът съществува още от края на XIX век и дава образование и някаква професия на десетина души ежегодно — младежи и девойки, които иначе биха загинали или попаднали в затвора. Никак не се учудих, че деца от Галаад са отишли там. При сложилите се обстоятелства това може би е било най-доброто, което би могло да им се случи. Жалко, че „Хинкли“ нямаше по-големи възможности.

— Как изобщо е възможно да се получи такова чудовищно нещо? — запитах аз. — Имам предвид мащабите. Изглеждат ми направо невероятни. Цяло селище, колкото градец, за Бога!

— Вижте, г-н Паркър, все пак е било една изолирана комуна в щат, населен с подобни, също отдалечени, закрити за окото на външния посетител общности — отвърна Крисчън. — Освен това от събраните досега доста данни можем да направим някои заключения: основните, замесени в извращенията семейства са се познавали още преди основаването на Галаад. Работили са заедно или са поддържали контакти години наред. С други думи, вече е съществувала някаква структура или подобие на организация, която е управлявала насилията. Със сигурност съществува ясно очертана разлика между четирите или петте основни рода в селището и пристигналите по-късно. Това са две групи, които не поддържат типичните за малка общност връзки — жените не си общуват, децата не играят заедно, мъжете се държат настрани, като, разбира се, изключим задължителните трудови процеси, където това е било невъзможно. Насилниците отлично са разбирали какво вършат, възможно е също да са знаели кои хора са потенциални съюзници и биха споделили вкусовете им. Съответно са разширявали терена си на действие, намирали са нови жертви. Ситуацията е била кошмарна, но за беда има и друг черен фактор, самият Галаад. Това място е като люлка на Злото, то излъчва злощастие. Там сякаш тъмни сили са се пръкнали. Като добавим и естествените обстоятелства, действащи в ущърб на децата — лош късмет, противопоказани съвпадения на място и време, картината става още по-мрачна. Да не забравяме и друго нещо — исторически погледнато, времената са съвсем други: хората не са чували за сексуално малтретиране на деца или поне не така, както е позната и актуална темата днес. Факт е, че чак през 1961 г. лекар на име Хенри Кемпи написва труд, наречен „Синдромът на разрушеното дете“, и открива пътя на истинска революция по въпроса. И все пак онзи труд третира главно физическото насилие. Аз отлично помня, че в началото на седемдесетте години, когато все още бях млад терапевт, сексуалното насилие бе тема, споменавана едва-едва, и то под сурдинка. Сетне се появи феминисткото движение и темата за насилие срещу жената и децата се либерализира, образно казано. През 1977 г. Кемпи написа нова книга — „Сексуалното насилие: още един скрит проблем на педиатрията“ — и според мен всеобщото осъзнаване на сериозния проблем води началото си именно от тогава.

За съжаление можем да кажем, че се появиха и реални пречки. Създаде се климат на постоянно подозрение, тъй като науката в тази област не бе напреднала достатъчно, че да отговори на амбицията проблемът да бъде решен. Ентусиазмът бе налице, но не и крайно нужният в дадения случай скептицизъм. Това доведе до обратни тенденции и застой, през деветдесетте години научната работа и трудовете по темата рязко намаляха. Сега обаче, изглежда, е постигнато равновесие, макар че все още понякога поставяме ударението на сексуалното насилие в ущърб на другите форми на насилие. Според някои статистици около двайсет на сто от децата са сексуално малтретирани, преди да са навършили пълнолетие, обаче далеч по-жестоки и опасни са последиците от продължителната липса на грижи и внимание, наред с физическото насилие. Например вероятността едно занемарено и физически малтретирано дете да стане престъпник е много по-голяма, отколкото едно сексуално насилвано дете. Според повечето регистрирани данни педофилите са обичайно физически малтретирани като деца, но не и жертви на сексуално насилие. Е, прочетох ви лекцията — завърши той, — сега ми кажете на какво се дължи този продължителен интерес към Галаад?

— Даниъл Клей се е интересувал също от него, има картини с такъв сюжет. Научих още, че е разговарял с Мейсън Дъбъс, изглежда е възнамерявал да пише и книга за случилото се в Галаад. Колата му е намерена в Джакман, разстоянието оттам до Галаад е неголямо. Разполагам и с информация, че един от бившите пациенти на Клей е бил насилван там или някъде наблизо от мъже, които носели птичи маски. Всички тези взети заедно факти едва ли са съвпадения, по-скоро ми говорят за някаква връзка.

— Хм, за мен не е особена изненада, че Клей се е интересувал от Галаад — каза Крисчън. — Повечето наши колеги, които работят в Мейн, рано или късно проучват наличния материал. И други са говорили с Дъбъс, включително и аз самият.

Замисли се за миг, сетне добави:

— Обаче не помня да съм срещал описания на Галаад в документацията на Клей за разговорите с пациентите му, макар че някои от тях са споменавали неща по-скоро типични за извънградски пейзаж. Значи някои от децата са виждали дървета, трева, земя. Има общи факти и съвпадения и в описанията на помещенията, където са били насилвани: голи стени, матрак на пода, такива неща. По принцип жертвите са били със завързани очи, и то през повечето време, тоест говорим за случаен поглед, кратка възможност за надникване и нищо повече.

— Възможно ли е насилниците да са били привличани към Галаад поради миналото му? — запитах лекаря.

— Защо пък не — рече Крисчън. — Имам приятел, работи в една много интересна област — профилактика и превенция на самоубийствата. Той например използва такъв термин — „групирани местонахождения“, имайки предвид места, често избирани за извършване на самоубийство главно поради това, че досега там са отнели живота си мнозина други. Тоест едно убийство улеснява друго — има модел, спомагателни фактори, стимули. Със същата логика защо едно място, символ на насилие над деца, да не се стори привлекателно на един педофил? Макар че в същото време там рискът би се увеличил.

— А може би именно рискът е част от привличането?

— Може би. Вашето посещение ме наведе на доста мисли за Галаад. Случаят наистина е необичаен. Първо е мащабен, сетне става дума за насилие над непознати обекти, именно това е нетипичното. При възрастните жертвите могат да бъдат непознати за насилника, но при децата това е рядкост. При момичетата 50 на сто от случаите са в семейството, при момчетата този процент е между 10 и 20. По правило насилниците извън семейството спадат в шест категории, основани на степента на психическа нагласа или фиксация. Те варират между тези с чести несексуални контакти с деца и садистични елементи с редки несексуални контакти. Този тип насилник обичайно търси жертвата си сред непознати деца. Степента на несексуално насилие при децата, които споменават птичите маски, обаче е минимална. Фактически само едно дете говори за сериозно физическо малтретиране — мъжът го душел почти до припадък, в същия миг друг от маскираните му се скарал и го възпрял. Това говори за организиран контрол. Тези мъже не са обикновени педофили, в никакъв случай. Тук има планиране, сътрудничество и някаква степен на въздържане. Употребявам последната дума тъй като не намирам друга, по-точна. Именно затова в светлината на случилото се поведението на тази група елементи е особено тревожно.

— Вие сигурен ли сте, че след изчезването на Клей наистина вече няма подобни случаи?

— Имате предвид малтретиране, което отговаря на същите характеристики, нали? Е, сигурен съм дотолкова, доколкото познавам стигналата до мен информация. Всъщност мисля си, че това бе една от причините върху Клей да падне подозрение.

— Възможно ли е тези хора просто да са се отказали?

— Не мисля. Възможно е някои от тях да са попаднали в затвора за други престъпления, което би обяснило прекъсването на насилието. Иначе не, не вярвам в термин като „отказване“. Този тип мъже са педофили — хищници. Може дори да са променили подхода си, но този тип нагон просто няма как да изчезне.

— А защо биха променили подхода си например?

— Нещо може да се е случило, нещо, което ги е изплашило или им е дало да разберат, че продължавайки да действат по този начин, рискуват да привлекат извънредно внимание към себе си.

— И дъщерята на Мерик е рисувала мъже с птичи глави… — подхвърлих аз.

— А тя е безследно изчезнала — завърши мисълта ми Крисчън.

— Датата, на която Клей изчезва, почти съвпада с периода, през който Луси Мерик е виждана за последен път — добавих аз. — Вие току-що ми казахте, че няма сведения за други случаи с хората с птичи маски.

— Казах, че с такава информация не разполагам — отвърна Крисчън. — Но и преди ви обясних — не е лесно да издириш евентуалните жертви. Затова е възможно тези хора да продължават да действат, но ние просто да не знаем за това.

И вярно, колкото повече оглеждах възможностите и различните им аспекти, толкова повече се уверявах, че определена логика в казаното от него има. Възможно бе изнасилваните да са продължавали да действат, без това да се е разчуло. По множество причини. Освен това връзка определено трябваше да има между изчезването на Клей и това на Луси Мерик, на свой ред може би и между нейното изчезване и факта, че след това други деца не бяха съобщавали за насилие от страна на хора с птичи маски.

— Може ли да ги е изплашила смъртта на някое дете? — запитах Крисчън. — Дотолкова, че да се спрат?

— Ако е била случайна, а не нарочна, възможно е, да — отвърна той.

— А в обратния случай?

— Тогава вече нещата стават още по-злокобни — мрачно поклати глава той. — В такъв случай вече става дума не само за педофили, а и за убийци.

След тази последна дума и двамата замълчахме. Крисчън си записа нещо в бележника. Извърнал глава към прозореца, гледах как денят бавно си отива — светлите ивици между щорите бавно бледнееха, сетне със залеза на слънцето малко по малко потъмняваха. Не зная защо, заприличаха ми на затворническа решетка и тогава в съзнанието ми се мярна образът на Анди Келог.

— Дъбъс още ли живее в нашия щат? — запитах лекаря.

— Да, има къща в Ансън. Доста изолирана е, на практика е затворник в собствения си дом. В крака му е имплантирано устройство за спътниково проследяване, дават му медикаменти за потискане на половия нагон. Освен това му е забранен достъп до интернет и кабелните телевизии. Следят му пощата, съответно и телефонните разговори и това е едно от условията, с които бе пуснат на свобода условно. Все още представлява потенциален риск за децата, макар и да е доста възрастен. Знаете, предполагам, че лежа в затвора заради случилото се в Галаад. Впоследствие го арестуваха още два-три пъти, не помня точно за какво, но ми се струва, че два пъти беше за сексуално посегателство с риск за увреждане на малолетен, оказа се, че разполага и със снимкова детска порнография и още цяла поредица дребни неща от същия порядък. Последния път получи двайсет години, лежа десет, освободиха го условно при условие да бъде наблюдаван от компетентните органи до края на живота му. Понякога водят при него дипломанти медици, извънредно интересен е като академичен обект, направо живо учебно пособие. Интелигентен е, с достатъчно ясна мисъл за човек над осемдесетте, освен това не отказва да отговаря на въпроси. Предполагам защото разговорите носят известно разнообразие в иначе монотонния му живот.

— Интересно защо е останал да живее така близо до Галаад — коментирах на глас.

Ансън бе само на седемдесет мили южно от него.

— Струва ми се, че изобщо никога не е напускал щата — рече Крисчън. — Когато разговарях с него, описа Галаад като своята райска градина — нарече го моя Едем. Приведе цяла поредица аргументи, някои от които са обичайно познати в нашата професия — например че децата знаят за секса много повече, отколкото смятаме ние, и съвсем не го отхвърлят; че други общества и култури гледат много по-благосклонно на връзките между деца и възрастни. Че отношенията с малолетните в Галаад били взаимни, основани на любов. Вариации по същата тема съм чувал предостатъчно и от много други източници. Някои дори си вярват. При Дъбъс обаче имах чувството, че той отлично знае защо ги използва — за хвърляне на прах в очите на хора, които смята за по-малко интелигентни от себе си. При това си дава сметка какъв е и това му носи удоволствие. Никога никой не се е надявал, че при него може да има някаква рехабилитация. Сега се опитваме да го държим под стриктен контрол и да научим максимално повече за природата на педофила. И в този смисъл той е доста полезен за нас.

— А мъртвите бебета?

— За тях той обвиняваше жените, макар че не пожела да даде конкретни имена.

— Повярвахте ли му?

— Нито за миг. В онази комуна той е бил доминиращата мъжка фигура. И ако лично не е държал оръдието на убийството им в ръцете си, то стопроцентово заповедта за това е била дадена от него. Но както вече казах, онези събития се развиват в едни доста отдалечени от днес, много по-различни времена. Пък и няма нужда да се връщаме толкова назад във времето, за да намерим примери на родени от кръвосмешение или извънбрачни връзки деца, които умират, защото така е най-удобно за виновниците.

И въпреки всичко Дъбъс е извадил голям късмет, че е отървал живота си, когато хората в Джакман научили какво е ставало в Галаад. Вероятно са имали разни подозрения и преди разкритите бебешки трупове, но самият факт вече коренно променя нещата. Повечето от сградите в онова селище са били разрушени. Оставили една-две плюс незавършената все още църква. Днес може би и самите те вече не съществуват. Не зная, не съм бил там много, много отдавна вече, кажи-речи от студентските години.

На вратата се почука. Влезе жената от рецепцията със сноп съобщения и чашка кафе за Крисчън.

— Как да стигна до Мейсън Дъбъс? — запитах аз.

Крисчън държеше чашката в ръка, отпиваше дълга глътка от кафето. Вече бе станал и мислеше нещо, вероятно за поредната си неотложна задача. За срещата с всевластния, по магарешки инатлив сенатор, който държи много повече на броя на гласовете на изборите, отколкото на положителните резултати в неговия щат.

— Не е трудно — рече Крисчън, докато ме изпращаше на вратата. — Мога да се обадя на офицера, който наблюдава поведението му. Не вярвам да има пречки за уреждането на едно посещение.

Благодарих, излязох. Навън полицейската кола вече я нямаше. Изчезнал бе и нисанът, но няколко минути по-късно го засякох по пътя обратно за Скарбъро. Паркиран бе пред сладкарница, а през витрината зърнах децата — седяха на маса и ядяха някакви жълто-розови пасти направо от кутията. Жената беше с гръб към мен. Раменете й бяха увиснали, стори ми се, че леко треперят, сигурно плачеше.

Имах да правя още едно посещение днес. Мислех си за споменатата от Анди Келог татуировка и за подхвърлената от Джо Лонг идея, че може би става дума за бивш военен, вероятно служил във въздушнодесантната дивизия. От дългогодишен опит знаех, че такова нещо трудно се проверява. Основната част от архива на военнослужещите се съхранява в национален център за документация „Линен състав“, а той се намира в Сейнт Луис, Мисури. Но дори и да получех някакъв достъп до огромната му база данни, което само по себе си бе отвратително трудна задача, пак щях да имам затруднения, след като не разполагах поне с дребен ключ към самоличността на въпросния човек. Дори и мъгляви подозрения спрямо името нямах, та нямаше смисъл да търся човек, който да рови в регистъра или да използва някоя от търсачките. Така или иначе налагаше се да търся външна помощ и връзки, а за това все още не бях готов. И Администрацията на ветераните (АВ) бе също трудно място за получаване на подобен вид информация. Малко бяха хората, готови да рискуват добре платена федерална работа с осигурена пенсия, отваряйки нечие досие в нарушение на правилата, за да услужат на някакво си частно ченге.

Роналд Стрейдиър бе индианец от племето на пенобскотите в района на Олдтаун. Беше служил в специална част по време на Виетнамската война, днес живееше в околностите на Скарбъро в стар, занемарен фургон с формата на куршум. Преди време разкривената алуминиева конструкция бе дом на човек на име Били Пърдю, днес обаче тя се бе превърнала в реален приют за скитници, всякакви пройдохи и закъсали за пари бивши братя по оръжие, които някак си намираха пътя към Роналдовата врата. Стрейдиър се бе уволнил като военен инвалид след нараняване в гърдите и лявата ръка в резултат на експлодирала автомобилна гума и за беля това се бе случило точно в деня на заминаването му от Виетнам. Само че до ден-днешен не бе сигурен кое го бе наранило повече — гумата или фактът, че е бил принуден да се раздели с немската си овчарка на име Елза. Кучето било армейски следотърсач и истински негов приятел, а сетне го прехвърлили в категорията военни излишъци. И Рони все още не можеше да се примири с тази мисъл, пък и се опасяваше, че виетнамците са изяли бойната му другарка. Сигурен бях, че ги мрази много повече заради това, отколкото че са стреляли по него, докато е носил униформата на американската армия.

Знаех, че Стрейдиър има познат кадрови офицер от АВ за връзка със Службата за инвалидизираните американски ветерани (СИАВ), казваше се Том Хайланд. Беше му помогнал много да потърси правата си на обезщетение, евентуално и пенсия посредством националните канали на СИАВ. А докато Рони се борел с различните бюрократични капани на системата, Хайланд бе станал негов гарант и кажи-речи адвокат. Рони го уважаваше, винаги го превъзнасяше в приказките си. С Том се срещнахме случайно, бях засякъл двамата да ловят пъстърва на Лобстър Шак в щатския парк. Тогава Роналд ми го представи с думите „достоен мъж“, а това бе най-високото признание, дето някога съм чувал да излиза от неговата уста.

В служебното си качество на офицер за връзка със СИАВ Хайланд би трябвало да има достъп до досието на всеки ветеран, който е търсил обезщетяване посредством тази институция. Включително и служилите във ВВС, записалите се на служба от адрес в щата Мейн, получаващите обезщетения на тукашни адреси. Освен това СИАВ работеше в тясно сътрудничество и с други сродни организации като Виетнамските ветерани на Америка, Американския легион и Ветераните от чуждестранни войни. Реших, че ако убедя Роналд да помоли Хайланд, а той на свой ред се навие да ми направи тази услуга, значи току-виж наистина съм се сдобил със списък на потенциално възможни кандидатури.

Вече притъмняваше, когато се добрах до фургона на Роналд. Вратата бе отворена, а Роналд седеше пред телевизора в предното помещение, отвсякъде заобиколен с кутийки бира — повечето празни. Върху апарата имаше ди ви ди плейър, въртеше се концерт на Джими Хендрикс, звукът бе доста намален. На канапе срещу екрана седеше мъж, който изглеждаше по-млад от Роналд, само че определено по-износен, в лицето поне. Самият Стрейдиър бе доста добре за възрастта си и в отлична физическа форма. Носеше черната си коса късо подстригана, в нея сивееха сребърни кичурчета. Тялото му бе изправено, силно, мускулесто — знаех, че го поддържа с най-обикновена, само че тежка физическа работа. Едър мъж беше, но приятелят му на канапето беше още по-едър, само че приведен, а над покритото му с тридневна четина лице висяха русо кестеняви кичури коса. И той бе фиркан до козирката, но, изглежда, и друсан. Във въздуха се носеше наситена миризма на трева, лъхна ме в лицето, чак главата ми се завъртя. Роналд ми се стори малко по-читав в очите, но вероятно и той скоро щеше да се докара на същото дередже. Нямаше как да не стане, имайки предвид димната завеса наоколо му.

— Човече — обади се приятелчето от канапето, — късмет, че не си от ченгетата.

— В такива случаи човек затваря вратата — отвърнах аз. — Помага, знаеш. По-трудно някак се влиза.

Роналдовият човек кимна мъдро и заклати глава.

— Това е вярно — рече той. — Мнооого вярно.

— Този тук е мой авер, Стюарт се казва — намеси се домакинът. — Служили сме заедно с баща му. А Стюарт воюва в Залива още първия път. Та си говорим за доброто старо време.

— Супер време беше — рече Стюарт и вдигна кутийката с бирата. — Хайде наздраве по тоя случай.

Рони ми подаде кутийка „Силвър Булит“, учтиво отклоних. Той я отвори, капачето изсъска, течността потече направо в гърлото му почти без да докосва устните. Изгълта половината на един път.

— Мога ли да помогна с нещо? — запита ме след малко.

— Търся един мъж — рекох. — Възможно да е бил на военна служба — на дясната ръка носи татуировка на орел. На дечица налита, такъв сорт човек. Рекох си, че може да ти говори нещо. Иначе можеш да поразпиташ или да помолиш онзи твоя приятел от СИАВ — Хайланд. Лицето, за което говоря, е кофти, направо лоши новини. Иначе не бих те молил, Рони.

Роналд се замисли над въпроса. А на Стюарт очите се присвиха от усилие да се концентрира над казаното.

— Човек, дето на малолетни налита, няма да се движи насам-натам, вдигайки шум около вкусовете си — отбеляза Стрейдиър. — Не помня да съм чувал за тип с подобни мераци. Обаче татуировката може и да стесни нещата до някоя степен, а? Ти откъде знаеш за него?

— Малтретирано от него дете е зърнало татуировката. Случайно, разбира се. Човекът е бил маскиран. Това е единствената улика, с която разполагам.

— А хлапето видяло ли е годините?

— Какви години?

— На службата, разбира се. Ако е бил военен, даже и кенефите да е чистел, пак ще е сложил годините на служба. От — до.

Напрегнах паметта си. Не помнех Анди Келог да е говорил за цифри под орела. Трябваше да помоля Ейми Прайс да провери това нещо още при първа възможност.

— Ами ако няма години?

— Значи сигурно не е бил на военна служба — просто отвърна Роналд. — Направил си е татуировка просто за фукня.

— Ще поразпиташ ли тук-таме? Моля те.

— Дадено. Том може и да знае нещо повече. Той за служебните дела е ужасно принципен, знаеш, обаче като става дума за гавра с дечица…

В същия момент Стюарт се изправи и започна да търси нещо по лавиците на стената, като леко потропваше с крак в ритъм с едва долавящото се парче на Хендрикс. От устата му стърчеше прясно запален джойнт. Изрови онова, което търсеше, и се извърна към домакина. В ръка държеше снимка на Роналд в униформа, клекнал край Елза.

— Хей, Рон, човече, това твоята кучка ли беше? — запита той.

Роналд дори не погледна към фотографията — знаеше какво е взел Стюарт.

— Да — отвърна Стрейдиър. — Това е Елза.

— Чудно куче. Срамота е, значи, такова нещо да го сполети — рече Стюарт и размаха снимката пред лицето ми. — Знаеш ли, човече, кучето му го изяли? Изяли го гадовете, ти казвам!

— Чувал съм — рекох кротко.

— Абе аз те питам к’ви са тия шибани хора — продължаваше другият, — дето могат кучето на човека да изядат?

В очите му блеснаха сълзи, едната се изтърколи надолу по брадясалата буза.

— Срамота е, ти казвам — задави се едрият мъж.

И наистина беше срамота. Само че аз мислех за друго.

20

Мерик бе казал на ченгетата, че нощувал предимно в колата си, само че те не му повярваха. Нито пък аз. Затова се разбрахме Ейнджъл да го проследи след излизането му от ареста. Според приятеля ми Мерик хванал такси от стоянката край автобусната спирка. Сетне си взел стая в мотел край големия мейнски пазарен център, пуснал пердетата, все едно се готви да спи. Червената кола я нямало пред мотела, минали шест часа, от обекта ни вест, ни кост. Тогава Ейнджъл решил да се пораздвижи, да види кое къде е. Взел пица от онези, дето ги разнасят по поръчка, и се изтресъл пред вратата на съответната стая, почукал. Отговор нямало, хайде още веднъж, че дваж. Нищо. Осмелил се да си отключи сам, обаче онзи го нямало. Пред мотела се навъртала и полицейска кола. Ченгето било изпратено по същия повод вероятно, само че и то извадило същия късмет. Мерик им вързал тенекия и на двамата.

— Досещал се е, че ще му пуснат опашка — каза ми Ейнджъл по-късно, когато заедно с него и Луис седяхме в моята кухня.

Току-що завърнал се от поредната разходка с Джонсънови, Уолтър лежеше в краката му, душеше обувките и гризеше връзките им.

— Огледах обстановката сетне, оказа се, че от мотела има три, дори четири възможни изхода за незабелязано измъкване. Сигурно затова си го е избрал — добави Ейнджъл.

Не бях много изненадан. Преди ареста Мерик стопроцентово бе имал добро скривалище. И едва ли е било в подобен тип мотел, където отсядат предимно пазаруващи. Позвъних на Мат Мейбъри да попитам дали не е научил нещо полезно.

— Доста бях зает напоследък, иначе досега да съм ти се обадил — каза ми Мат, когато накрая успях да се свържа с него.

Обясни, че първоначалните си справки насочил към фирми за недвижими имоти и данъчни вземания в град Портланд и непосредствените му околности. Сетне разширил периметъра на търсене в радиус от шейсетина мили.

— Досега съм попаднал на две продажби. Едната е в Сако, само че вече четвърта година е обвързана в съдебни дела. Случаят е такъв: градските власти дали разрешение за продажба на имота на длъжница — за погасяване на дълга, а тя се оказала болна от рак и на лечение в специализирано заведение. Без да я предупредят, провели продажбата на закрит търг. И слушай сега: когато след изписването й от болницата тя отказала да освободи къщата, онези юнаци изпратили полицейски екип от специалните части за борба с организираната престъпност. За да я извади принудително, моля ти се! А жената била на домашна химиотерапия и без коса! Какво им става на вашите хора там в Мейн, бе, човек? В момента този случай се гледа в съд от по-висша инстанция, само че се движи със скоростта на парализирана костенурка. Разполагам с копия от повечето съдебни документи, ако искаш да ги видиш, при мен са.

— Какво е участието на Елдрич в цялата тази работа?

— Негово е името на документа за придобита собственост, като гарант, разбира се. Пуснах му още допълнителни проверки, излязоха интересни неща — името му стои на цял куп документи за продажби на недвижима собственост от тук та чак до Калифорния. Оказа се обаче, че почти всичките са стара история, собствеността междувременно е сменявана, понякога и на два-три пъти. Тази далаверка в Мейн е последната, обаче тя е малко по-различна от другите.

— В какъв смисъл по-различна?

— Гледай сега, не мога да се закълна стопроцентово, но ми се струва, че поне част от бизнеса на Елдрич се състои, или се е състояла, в издирване на недвижима собственост за покупка от частни лица или фирми, които не желаят техните имена да фигурират на съответната документация като официални собственици. Там стои името на адвокатската фирма като посредник, попечител и край — иди питай кой стои извън кадър. Ще ти затворят устата веднага с приказки за професионалната тайна, юридическата етика и прочие. Само че, както вече ти казах, повечето от тези продажби са далеч назад в миналото, което ме навежда на определени мисли. Елдрич е зарязал тази игра или се е прехвърлил в други сфери, или вече не участва в нея толкова често, или пък се е научил да си прикрива дирите по-добре. В някои от случаите попадам на такива планини от документи и километри хартия, че просто няма да повярваш. Същинска снежна вихрушка от продажби, препродажби, прехвърляне на собственост, изобщо отличен начин за прикриване на истината, че de facto собственикът е един и същи. Но да повторя — това са само мои подозрения. Иначе са нужни екип експерти и доста време, за да се направят съответните проверки и да се докаже кое къде е.

А продажбата в Сако ми се струва резултат на грешна преценка от страна на Елдрич. Може би са му възложили да намери определен тип имот, този му се е сторил подходящ, при това е бил оценен доста евтино, само че в крайна сметка градските власти са издънили далаверата. Може би издънката е била случайна, но в крайна сметка Елдрич се е озовал в истинско съдебно тресавище, а измъкването от него му е струвало много време и усилия.

И ето това ни води до друг имот, купен просто седмици след възникването на проблема в Сако — продължи Мат. — Намира се недалеч от място на име Уелчвил. Чувал ли си за него?

— Спомням си го смътно. Мисля, че беше между Меканик Фолс и Оксфорд.

— Само че на обикновените карти го няма.

— Не е от онези, дето ги включват на картите. То и Механик Фолс е някаква си паланка, но в сравнение с Уелчвил изглежда като окръжен център.

— Е, хубаво, значи за след пенсионирането ще си потърся нещо друго — пошегува се накриво Мат. — Във всеки случай аз го издирих. Къщата е на „Уитмор Роуд“ близо до Уилоу Брук. Изглежда, няма нищо интересно наблизо, точно както ми каза и ти, значи няма да е трудно за намиране. Номерът е 1180. Нямам си и представа къде са номерата от 1 до 1179, ама сигурно са някъде по-надалеч и на друго място. Та от издирените досега тези два имота са в Мейн. Ако искаш да разширя търсенето по-мащабно, това ще отнеме още време, повече отколкото имам, значи ще трябва да прехвърля задачи и на друг човек. Само че той няма да ти работи безплатно като мен. А сега си запиши и следните допълнителни данни…

Записах, благодарих, обещах да се обадя допълнително. Рекох, че на този етап мястото в Уелчвил ми се вижда добро като начало. До Портланд е близо, значи лесно за стигане, в същото време достатъчно далеч за уединение. И за скривалище в случай на нужда добра работа можеше да свърши. Освен това хората в населени места като Уелчвил и Меканик Фолс нямаха обичая да си врат носовете в чуждите дела, поне не и докато някой не им даде нужния повод.

Вече се смрачаваше, но това практически ни улесняваше задачата. Далеч по-разумно бе да влезем в Уелчвил под прикритието на нощта. Ако Мерик бе там, имахме известен шанс да не ни усети, поне не и веднага. Интересен ми се стори моментът на покупката на имота. Оказваше се, че тогава Мерик е бил в затвора, а до освобождаването му е имало още доста време. Може би къщата е била купена за други цели или пък Елдрич действа в рамките на дългосрочно планиране? Според казаното от Мат старият адвокат фигурирал като собственик. Не можех обаче да си представя Елдрич да живее в Уелчвил. Кой ли е използвал дома през последните четири години?

Качихме се на мустанга, обърнахме гръб на крайбрежието и поехме в дълбочина към провинциалния Мейн. Заобиколихме Обърн и Луистон, оставихме зад себе си големите градове. Не че селската част на щата бе много далеч от главния му център. При това Портланд отдавна се разширяваше, макар и постепенно, поглъщаше по-дребните околни населени места и общини, заплашвайки идентичността и местния колорит на редица от тях.

Тук обаче природата изглеждаше сякаш сме на стотици мили далеч от метрополията. Този свят бе коренно различен — тесни пътища, силно раздалечени къщи, градчета с пустеещи улички, тишината се нарушава единствено от боботенето на тежки камиони, от време на време минава и по някой лек автомобил. При това колкото повече отивахме на запад, толкова по-редки ставаха и домовете, и движещите се превозни средства. Понякога изскачаше осветена отсечка с отбивки и знаци и макар че тези места принципно си приличат едно с друго, винаги имаше и нещо индивидуално, типично за дадения пейзаж.

— Как може… — поклати глава Ейнджъл по едно време.

— Какво как може?

— Как може човек да живее тук? И защо? — разшири въпроса той.

Не бяхме кой знае колко далеч от шосе 495, а на него вече му липсваха светлините на големия град. Седеше отзад, скръстил ръце на гърдите, намусен като сърдито дете.

— Виж, не всички обичат да живеят в град.

— Аз например много обичам.

— Я гледай ти. Пък има хора, дето не желаят такива като теб да са им съседи.

Шосе 121 се виеше по сравнително равен терен през Мино и Хакет Милс, после идваше Меканик Фолс, следваше пресечка с шосе 26. Оставаше ни малко път — около миля. Седналият до мен Луис извади глока от джоба на палтото. Отзад чух познат металически звук — зареждане на револвер. Ако на „Уитмор Роуд“ живееше някой, било Мерик или друг, едва ли щеше особено да ни се зарадва.

Оказа се, че къщата е отдалечена от пътя и почти невидима. Видяхме я чак когато я бяхме почти задминали. Зърнах я в огледалото за задно виждане — проста, едноетажна постройка — централна предна врата, два прозореца, по един отляво и отдясно. Нямаше вид на занемарена, нито пък на отлично поддържана. Обикновен дом, стоеше си просто… ей там.

Продължихме по-нататък по шосето, разбира се. Тук теренът бе наклонен, движехме се по насрещен баир. Спрях чак когато бях сигурен, че вече никой не долавя звука на двигателя и трополенето на гумите. Изчакахме малко, трафик нямаше никакъв. Тогава направих обратен завой, пуснах колата надолу по инерция. На достатъчно разстояние натиснах спирачките, изкарах автомобила на банкета. Тръгнахме пеша бавно, безшумно към къщата.

Прозорците й тъмнееха някак самотни. Луис и аз останахме зад ниско хълмче, Ейнджъл тръгна на разузнаване — да провери няма ли задействащо се от движение осветление. Не намери нищо, обиколи къщата като истински призрак, сетне подаде уговорения сигнал с фенерче ние с Луис да се приближим. Държеше го майсторски в шепи, обърнато към нас — светна късо, загаси, пак светна, виждахме го само ние.

— Няма и аларма — рече той тихо, когато стигнахме при него. — Поне аз не намерих.

Имаше логика. Който и да използваше дома, било Мерик или лицето, което го финансираше, едва ли би искал да дава повод или извинение на ченгетата да душат наоколо, особено когато в него няма никой. Така или иначе по тези отдалечени места кражби с взлом почти не стават, тук хората бяха други, правилата — различни.

Приближихме се до къщата още малко. Сега ясно виждах дъските на покрива. Ремонт определено му бе правен — сигурно през последните една-две години, но външната боя на сградата бе в лошо състояние, на места напукана или паднала. В двора имаше доста бурени, алеята обаче бе застлана с нов, прясно трамбован чакъл, местата за колите пред входа — добре почистени от трева и плевели. Гаражът отдясно бе с нова ключалка на вратата. Общо взето, домът нямаше нужда от особено потягане, като, разбира се, изключим боята. С две думи, приведен бе в прилично състояние за ползване и толкоз. С нищо не привличаше внимание, нямаше с какво да събуди нечие подозрение. Беше си най-обикновен и безличен, само че по начин, който говореше за определени усилия именно в тази насока.

Огледахме къщата с Луис, внимавайки да не стъпваме по чакъла. Предпочитахме затревените места, където стъпките ни се заглушаваха, но така или иначе, изглежда, вътре нямаше хора. Ейнджъл си поигра минута-две с ключалката на задната врата и я отвори. Влязохме в малка кухня с празни долапи, лавици по стената и хладилник, чиято единствена роля, изглежда, бе да оглася абсолютната тишина с тихото си бръмчене. В кошчето за боклук открихме останките от печено на грил пиле и празна пластмасова бутилка от вода. Понамирисваше обаче, което говореше, че са престояли там известно време. До тях се валяше и смачкано пакетче цигари. Марката бе „Америкън Спирит“ — същата, дето пушеше и Мерик.

Влязохме в главния коридор, който водеше към предната врата. Отляво се откриваше неголяма спалня, обзаведена само с изтъркано канапе, което се разтягаше в легло, и масичка. Изпод завивката върху канапето се подаваше крайчецът на протрит белезникав чаршаф — единствената по-светла вещ в преобладаващо мрачната обстановка. След спалнята идваше всекидневната — по-широчко, съвсем празно помещение с камина. В нишите от двете й страни се редяха симетрично сложени лавици с книги. Единствената сред тях, дето заслужаваше повече внимание, бе оръфана Библия с кожена подвързия. Взех я, за да я разлистя. Направих го нарочно, но в нея нямаше нищо особено — нито бележки, нито подчертани пасажи, нито пък нечие име на водещите страници, което да подскаже нещо за собственика.

Ейнджъл и Луис вече проверяваха стаите от дясната страна на коридора. Първата се оказа баня, в миналото може би е била втора спалня. И тя бе напълно празна, като изключим заловените в паяжините изсъхнали телца на насекоми, далечно прилични на увиснали по стените миналогодишни коледни украшения. Второто помещение от тази страна бе столова. В прахта по пода личаха следи от краката на масата и няколко стола, изчезнали яко дим, сякаш вдигнати във въздуха и отнесени от призраци. Други следи в прахта просто нямаше.

— Я виж тук — обади се Ейнджъл, сочейки с лъча на фенерчето към квадратен капак в пода, недалеч от страничната стена.

Беше заключен с катинар, но не остана така за дълго. Ейнджъл се справи и с него набързо, повдигна капака с помощта на монтиран в дървото меден пръстен. Откриха се стъпала, водещи в тъмата отдолу. Ейнджъл ме изгледа укорно, сякаш бях за нещо виновен.

— Защо тия неща са все под земята? — прошепна той.

— А ти защо шепнещ? — отвърнах му с въпрос.

— Мамка му — обади се той с нормален глас. — Мразя ги тия постановки!

Клекнахме с Луис до него.

— Усещаш ли вонята? — обади се Луис.

Смръкнах, сбърчих нос. Отдолу идваше тънка миризма, подобна на тази в кошчето с пилешките останки. Фактически смръдня, само че слаба и май че стара, като че ли нещо се е разложило там, а сетне е било изнесено, оставяйки слабо осезаем спомен за себе си.

Слязох първи, Ейнджъл след мен. Луис остана горе да не би някой да пристигне неочаквано. В такъв случай всички щяхме да попаднем във фатален капан. На пръв поглед подземното помещение изглеждаше още по-празно от горните си събратя. Нямаше инструменти по стените, нито стойки или пейки за някаква работа, нито кутии с изхвърлени от минали собственици и животи ненужни, забравени вещи. В единия ъгъл на това мазе обаче стоеше изправена, подпряна на стената метла с дълга дръжка. А на земята, в пръстта току пред нас зееше дупка. Може би метър и петдесет в диаметър и близо два в дълбочина. Стените й бяха облицовани с тухли, а дъното осеяно с парченца от разчупени покривни дъски.

— На стар кладенец мяза — рече Ейнджъл.

— Кой строи къща върху кладенец днес?

Той подуши въздуха отново.

— Отдолу иде вонята. Може би има нещо заровено там.

Взех метлата, подадох му я. Той се наведе, разрови дървените отломки с нея, но се оказа, че те са само тънък слой. Отдолу се подаде солиден бетон.

— Охо! — възкликна моят приятел. — Това е доста, доста странно.

Само че аз вече не го слушах. Защото забелязах, че мазето съвсем не е празно, така както изглеждаше на пръв поглед. В ъгъла под и зад стълбището стоеше голям старинен бюфет от дъбово дърво. Беше почти невидим, защото дървото бе тъмно, почти съвсем черно и се сливаше със сенките наоколо. Осветих го с моя фенер, разкри се фино изваяна украса по предната част — изящно изрязани в дървото листа, извиващи се лози. Сякаш не изработен от човешка ръка мебелен детайл, а част от самата природа, вкаменена в сегашната си форма. Дръжките на вратите бяха стъклени топки, в ключалката между тях мътно проблясваше медно ключе. Раздвижих лъча на фенера, плъзнах го по околните стени, опитвайки се да разбера как поначало тук е бил внесен този масивен, подобен на долап бюфет. И отворът горе, и самите стълби бяха прекалено тесни. Значи може би в миналото е имало друга врата, сигурно откъм двора? Вероятно е била по-голяма, само дето не можех да преценя къде ли точно се е намирала. Хрумна ми нещо странно, носещо обезпокоителна мисъл: къщата е била построена около тази старинна мебел от черен дъб с единствената цел да й се намери тихо и мрачно място, където да почива в мир. Нелепици някакви.

Протегнах ръка, хванах ключа с пръсти. Изпитах още по-странно чувство — той сякаш вибрираше! Докоснах с пръсти дървото. И то трептеше ситно. Усещането, изглежда, идваше едновременно откъм самото дърво, но и откъм земята под краката ми. Сякаш нейде дълбоко в земната утроба под нас пулсира гигантски механизъм, дави се фатално в нескончаем, накъсан ритъм.

— Хей, усещаш ли това? — запитах аз, обаче сега Ейнджъл бе едновременно съвсем близо и неизмеримо далеч, петънце в безкрайността, сякаш времето и пространството меняха измерения.

Виждах го ясно как разглежда дупката в пода на подземието, размества дървените късове долу, търсейки източника на вонята, но заговоря ли го, не чува, а собственият ми глас звучи далечно и кухо за самия мен. Завъртях ключето, то остро изщрака в ключалката, прекалено силно за подобен малък механизъм. Хванах дръжките с двете ръце, дръпнах към мен, вратите се открехнаха тихо и леко, разкривайки вътрешността.

Вътре нещо се раздвижи. Шокиран, отскочих назад, препънах се в собствените си крака, за малко щях да падна. Измъкнах пистолета и заедно с фенера ги насочих към зейналото пространство. За миг бях заслепен от отразената му светлина.

Взирах се в собствения си образ, разкривен, увенчан с черни отсенки. В задната част на шкафа висеше неголямо позлатено огледало. Под него имаше поставки за обувки и бельо, вградени в корпуса и до една празни. Разделяше ги хоризонтална дъсчена плоскост, а повърхността й бе почти изцяло скрита от струпани сякаш в случаен безпорядък предмети: чифт сребърни обеци с червени камъни; златен годежен пръстен, от вътрешната му страна изписана дата — 18 май 1969; очукано детско камионче, играчка вероятно от петдесетте години на XX век с почти изпадала червена боя; избледняла снимка на жена в евтин медальон; получена вероятно на боулинг състезание награда, само че без дата или име; книжка с детски стихотворения, подвързана с плат и отворена на първата страница, където прочетох изписаните с разкривен, несигурен почерк думи „На Емили, с обич от мама и татко, Коледа, 1955“; игла за вратовръзка; плоча на Карл Пъркинс на 45 оборота, на обложката с автографа на прочутия през петдесетте години рок певец; златен гердан, разкъсан по средата, сякаш насилствено свален от врата на притежателката; портмоне, съдържащо единствено снимка на млада жена с академичната роба и шапка на току-що дипломирана абсолвентка.

Само че тези вещи бяха просто вторични или на мен тази дума ми влезе в съзнанието, макар и всичко около тях да говореше, че са били ценени и пазени като скъп спомен от собствениците. Вниманието ми бе изцяло привлечено от огледалото, очи не можех да откъсна от него. Отражателната повърхност бе силно наранена, може би в резултат на пожар или някаква друга екстремна топлина, та в центъра прозираше дървената му поставка. Стъклото бе деформирано, на места ръбовете бяха почернели, другаде бяха кафяви на цвят, но пукнатини нямаше и дървото на гърба му не бе овъглено. Температурата, на която е било подложено, е била извънредно интензивна, за да предизвика подобни увреждания чак до частично стопяване на стъклото, а в същото време дървената поставка отзад дори не бе и пострадала.

Протегнах ръка да го докосна, но нещо ме спря, рязко я отдръпнах. Виждал бях това огледало и преди и внезапно вече знаех кой манипулира Франк Мерик. Нещо ме присви в стомаха, почувствах замайване, догади ми се. Отворих уста да заговоря, но думите не биха имали смисъл. Образи, образи се завъртяха хаотично в съзнанието ми, спомени за една къща.

Това не е къща. Дом е.

Изписани на стената букви в отдавна изоставено жилище, видели белия свят отново единствено щом вехтите тапети се отлепили и увиснали надолу, същинска колекция от гигантски езици. Мъж в изтъркано палто, петна по панталоните, едната подметка на обувките разпрана отпред. Стои там, настоява да му бъде изплатен дългът, направен от друг, също отдавна смятан за покойник.

Светът е вехт и зъл.

И неголямо позлатено огледало, същият мъж го стиска между боядисани от никотина пръсти. А в него отразен ликът на ревяща като животно фигура, може би моята, а може би и нечия друга.

Прокълнат е, душата му отнета…

Ейнджъл се появи до мен изведнъж и удивено впи очи в натрупаните върху дъската предмети.

— Какво е това? — запита той.

— Нечия колекция — отвърнах аз.

Той пристъпи напред, протегна ръка към детското камионче. Вдигнах ръка, спрях го.

— Не пипай! Нищо от тези неща не пипай. Незабавно трябва да се разкараме оттук. Ама веднага…

В същия миг зърна огледалото.

— Какво, по дяв…

— От къщата на Грейди е — рекох.

Ейнджъл отскочи омерзено, извърна се, на първата крачка погледна през рамо крадешком, сякаш човекът, донесъл тук огледалото, вече надзърта от тайно скривалище. Като събуден от зимния сън паяк в стаите отгоре, усетил появата на първите пролетни насекоми.

— Ей, мамка му, будалкаш ме, човече, нали? — изгледа ме с подозрение той. — Защо все на ненормалници попадаме, а?

Бързо захлопнах вратичките, завъртях ключето, а то все така вибрираше. Колекцията предмети си остана там, зад тях, където си беше, отново заключена. Изкачихме стъпалата с бързи крачки, затворихме капака, резето, щракнахме катинара. Напуснахме къщата, стараейки се да не оставим следи от влизането. Ейнджъл заключи вратата отзад, отвън домът изглеждаше все същият както преди. Все едно не сме идвали.

Само че аз знаех: това чувство е измамно.

Той ще усети, че сме идвали тук.

Колекционера14 ще узнае и ще се върне.

21

По пътя обратно към Скарбъро мълчахме потиснати. И Ейнджъл, и Луис бяха ходили на онова място — къщата на Грейди. Знаеха какво се бе случило там, а също и как бе завършило.

Джон Грейди бе убиец на деца в Мейн, къщата му остана необитаема години наред след смъртта му. Всъщност като се замисля, виждам, че в дадения контекст думата необитаема не е точна. По-подходящо би било да кажа притихнала в очакване — на бъдещи събития може би? Защото нещо неведомо и страшно бе останало да витае в нея, нещо от онзи човек, който й бе дал името си. На мен лично поне така ми се струваше, макар че би могло да става просто дума за сенки, естествени изпарения, за злокобната миазма на нейната история или спомените за погубения там живот, объркани в съзнанието ми, създали в него мистично, фантасмагорично страшилище.

Само че не бях единственият, дето подозираше подобни неща. Бе се появил Колекционера, изпит мъж в износени дрехи, с жълтеещи нокти, бе помолил да си вземе сувенир от този дом на смъртта. Едно огледало, нищо повече. Не даваше вид на човек, способен или навит да разбива къщата собственоръчно, но пък имаше странен инцидент с почерка на предупреждение: от ръцете на този страховит мъж с прозвище Колекционера загина дребен крадец на име Крис Тиърни, осмелил се да застане на пътя му. Така или иначе не беше моя работа, нито право да давам разрешение за изнасяне на каквото и да е, но ме бяха натоварили да наглеждам дома. Сетне, когато Колекционера разбра, че няма да получи исканото, сам си го взе, а мене остави ранен, полузаслепен от собствената ми кръв.

Последното, което зърнах, рухнал на пода, с пламнала в болка от силата на удара глава и замъглени от кръвта очи, бе образът на Джон Грейди, затворен в капана на взетото от Колекционера огледало. Безпомощно надничащ от стъклото, отворил уста в безмълвен писък на ужас: Възмездието най-сетне го бе настигнало.

И ето сега същото огледало, деформирано, почерняло, се появи под необитаема къща, затворено в странен шкаф, отразяващо необичайна колекция от несвързани на пръв поглед един с друг предмети. Може би символи от нечий живот или доказателства за възмездие, въздадено именно от онази изпита фигура. В миналото веднъж се бе подписала с името Кушиел15, черен хумор някакъв си, прозвището заимствано от тъмничаря на Преизподнята, както го наричат някои хора, но независимо от това и намек за истинската й природа или онова, което тя възприема като свое реално естество. Сигурен бях, че в онази колекция всеки предмет представя нечий отнет живот или по необичаен начин изплатен дълг. А онази воня от кладенеца в мазето? Май че трябва да хвана телефона, да се обадя в полицията. Но какво да им кажа на ченгетата? Че ми е миришело на кръв, но кръв не съм видял? Смърдяло на леш, но труп не съм намерил? В един бюфет или шкаф съм попаднал на разни дрънкулки, на една изписано име, на друга — дата. Как човек да ги свърже с истинските им собственици?

А вие каква работа сте имали в онова мазе, сър? Не знаете ли как се нарича това? Законът го определя като влизане с взлом, нали така? А имаше и още фактори, които трябваше да взема предвид. В миналото съм се изправял срещу лица, не по-малко опасни от Колекционера. Индивиди, чиято природа едва ли мога да обясня по естествен начин, а длъжен съм да призная, че и самият аз не съм я разбирал напълно. Същества, носители на развала, свързани с Отвъдното, служители на Злото. Само че Колекционера беше по-друг. Мотивираха го неща, по-различни от желанието да нарани или да създаде болка. Изглежда, неговото място в ценностната система бе извън конвенционалния морал, в делата му нямаше място за свързани със закон, човещина и милост съждения. Онези, които издирваше, бяха вече премерени — претеглени на везните на една по-друга справедливост, намерени за недостатъчни и осъдени. Той просто изпълняваше присъдата. Точен хирург, който отстранява ракови образувания, изрязва каквото е нужно с крайна прецизност, захвърля в огъня болното, заразеното.

Сега манипулираше Мерик, използваше го да извлича от сенките непознати индивиди, да му ги разкрива. Мерик е бил в тази къща, може би само за кратко време, но е бил. Останките от пилето и смачканата цигарена кутийка го доказваха. И Колекционера пушеше, само че вкусовете му бяха далеч по-екзотични от „Америкън Спирит“. Бе снабдил Мерик с автомобил посредством услугите на Елдрич, още с финанси и жилище, всъщност база, откъдето да действа. Вероятно е имало и поставени условия: Мерик в заключени помещения да не влиза, прибрани предмети да не пипа. Но дори Франк да бе престъпил забраната и да бе отключвал шкафа, за какво биха могли да му говорят онези неща? Нищо особено, просто натрупани по някакъв повод вещи, ексцентрична амалгама от спомени, държани в забутан зад стълбището стар шкаф. Само че шкафът вибрираше, а в мазето тънко миришеше на стара леш. И какво?

Вече ми беше ясно, че Колекционера търси някого. Лице или лица, свързани с Даниъл Клей, само че не самият Клей, ако на Елдрич, разбира се, можеше да се вярва.

За мен възможният отговор бе само един: интересуваха го насилниците, онези, които бяха малтретирали пациентите на Клей. Хората, отговорни за случилото се и с Луси Мерик — ако, разбира се, тук не се лъжех. Затова бяха наети услугите на Елдрич: да осигурява свободата на Франк Мерик и да му сочи вярната посока. Мерик обаче не бе човек, склонен послушно да докладва ходовете си на някакъв си там дъртак адвокат в претрупана със стари хартии кантора. Франк търсеше възмездие, тоест своето отмъщение, и Колекционера сигурно го знаеше. Напълно вероятно бе в даден момент Мерик да излезе извън контрола му и да действа единствено по собствено усмотрение. Това предполагаше проследяване, засичане на действията му, с цел получената информация да бъде незабавно споделена с онзи, който го бе освободил и дърпаше конците му извън кадър. И когато търсените хора накрая излязат на светло, Колекционера щеше да бъде наблизо, готов за своя ход. Защото онези имаха да изплащат тежки, стари дългове.

Кой обаче вървеше подир Мерик? И ето ти отново един-единствен възможен отговор.

Онези — Празните човеци.

Ейнджъл, изглежда, четеше мислите ми или поне част от тях.

— Хей, човече, знаем къде е, нали? — обади се той. — Ако е вързан с тия неща, значи можем да го намерим когато поискаме.

Поклатих глава.

— Къщата е хранилище, нищо повече. На даден етап на Мерик му е било позволено да го използва като жилище и скривалище, може би за определено време. На бас обаче се ловя, че в мазето не е слизал, и още десетачка слагам, че не се е срещал със свързани с тази къща хора освен с адвоката.

— Ключалката на задната врата беше чисто нова — посочи Ейнджъл. — Дори и така миришеше. Съвсем наскоро е била сменявана. Може би вчера или завчера.

— Така са ограничили влизането на Мерик, който има ключове за старата брава — рекох аз. — Не мисля, че особено ще му пука. Струва ми се, че е бил там за малко, при това не съвсем наскоро, в същото време той си пада свръхподозрителен. Смятам, че скоро ще се опита напълно да се откачи от адвоката. Ще престане да му докладва къде ходи, обаче според мен не знае кой го финансира. Ако знаеше, до тази къща не би и припарил.

— А ние вървим пред този тип, нали? Оставихме къщата в същия вид, в който я заварихме. Знаем, че той е в играта, той обаче не знае, че ние знаем.

— С Колекционера шега не бива — рекох замислено. — Ще усети къде сме ходили.

— Майната му и на него — изръмжа Луис, обаждаше се за пръв път. — Нека да дойде. К’во толкова? Сблъсквали сме се с разни изроди и преди. Един повече, един по-малко.

— Този не е като другите — настоях аз.

— Че защо?

— Защото този страна не взима. За нищо не му пука. Просто идва и си върши работата.

— И сега к’ва му е работата?

— Да си попълва колекцията. И присъди да изпълнява.

— Смяташ, че търси Даниъл Клей? — запита Ейнджъл.

— По-скоро изнасилваните на малолетните му пациенти. Така или иначе ключов е пак Клей. А Колекционера използва Мерик да ги изкара от дупките.

Луис помръдна в седалката, изсумтя носово.

— Какви са опциите за Клей?

— Същите както и за другите — или е жив, или е мъртъв. Ако е второто, може би се е самоубил, както подозираше дъщеря му. В такъв случай възниква и въпросът — защо го е направил? Или пък някой му е помогнал? Ако са го убили, тогава налице е възможността да е знаел кои са насилниците, а те са го ликвидирали по понятна причина. Но пък ако е жив, сами виждате колко добре се е укрил. Направил е нужното усилие, дори на дъщеря си не се е обаждал. Ако, разбира се, последното е вярно — тя така твърди.

— Е, да, ти само нейната дума имаш за това — скептично рече Луис.

— Склонен съм да й вярвам обаче. Сетне да не забравяме и случая Пул. Наела Пул, за да издирва баща й, той заминал, повече не се върнал. Според О'Рурк от Портландската полиция той бил аматьор, а може би е имал и приятели сред наркопласьорите. Изчезването му може и да не е свързано с Клей, обаче ако има такава връзка, то възможно е издирването да го е довело до някои от убийците на Клей, а те да са убили и него. Или пък е открил самия Клей и последният го е убил. И в крайна сметка има само две възможности: Клей е мъртъв и отговорните за смъртта му не желаят някой си да задава неудобни въпроси или е жив и предпочита да си живее някъде скрито-покрито. Обаче ако иска да остане скрит по някаква си причина и затова е готов дори да убива, тогава каква е тази причина?

— Всичко се свежда до онези деца, насилените — рече Луис. — Жив или мъртъв, той е знаел много повече за случилото се с тях.

Тъкмо стигахме разклонението за Скарбъро, там поех по шосе 1 и при първата възможност хванах пътя за крайбрежието. Движехме се по пътя сред облените с лунна светлина тресавища, устремени сякаш към тъмнеещото отвъд тях море. Минахме покрай моята къща и думите на Рейчъл отново прозвучаха в съзнанието ми. Призраците са твое творение, бе казала тя. Ти си ги създал, те в теб живеят, теб обитават. Може би бе права? Мисълта съвсем не ме успокои, но и алтернативата й не бе особено приятна: че в къщата на Грейди нещо извън мен се бе пръкнало, за да намери и то място при другите мои творения.

Ейнджъл засече отправения към дома ми поглед и веднага рече:

— Ако искаш да дойдем при теб за малко? Може и да пренощуваме, само кажи.

— Ами, нали сте си платили за луксозна стая в хотела. Наслаждавайте й се, докато можете. Защото в Джакман луксът е кът.

— Къде е Джакман? — запита Ейнджъл.

— На северозапад. Следващата спирка е вече в Канада.

— Че кой пък е в Джакман?

— Ние, от утре или от следващия ден. Джакман е най-близкото до Галаад цивилизовано място. Значи нещата с Анди Келог са ставали или в самия Галаад, или някъде близо до него. И колата на Клей е намерена в Джакман. Келог са го водели в някаква къща, следователно някой от изнасилвачите има достъп до имот някъде в или около Галаад. А Мерик може би вече е бил там, не е открил нищо и затова се е върнал в Портланд, за да тормози Ребека Клей с въпросите си, или пък все още не е направил тази връзка. И ако е така, убеден съм, че скоро ще я направи. Но ние вече сме поне една стъпка пред него.

Отпред се мярна силуетът на „Блак Пойнт Ин“, засвяткаха прозорците му. Приятелите ме поканиха да вечеряме заедно, но не чувствах глад. Видяното в онова мазе ми бе отнело апетита, ама изцяло. Изчаках пред хотела, докато Луис и Ейнджъл се изкачваха по стъпалата отпред. Щом влязоха във фоайето му и закрачиха към бара, дадох на заден, направих маневра и отпраших за у дома.

Уолтър го нямаше, значи бе на разходка с Джонсънови. Реших да не им се обаждам, нека преспи при тях. Те обичайно си лягаха рано, въпреки че Шърли, съпругата на Боб, не спеше добре. Мъчеше я стар артрит и често я виждах да чете край прозореца, запалила портативна подвижна лампа, за да не буди мъжа си. Друг път просто седеше, загледана навън, в подвижните сенки и постепенно бледнеещия мрак, така дочакваше зората. Нямаше смисъл да рискувам да ги будя заради съмнителното удоволствие да водя кучето си на повторна разходка, и то през подобна зимна вечер. Вместо това залостих вратите, пуснах си Бах — диск от цяла колекция негови произведения, подарени ми от Рейчъл с надеждата да разшири музикалните ми хоризонти. Сетне си направих каничка кафе, настаних се пред прозореца на всекидневната, отправих поглед към гората и водните пространства на мочурите. Осезателно усещах движението на всяко дърво отвън, поклащането на клончетата, преместването на сенките. Замислих се върху неведомия, изпълнен с шупли наш свят и се запитах защо ли пътищата ни с Колекционера отново се пресичат? Математическата прецизност на музиката контрастираше с неспокойната тишина на дома и както седях в тъмата, внезапно си дадох сметка, че Колекционера ме плаши. Природата му беше природа на преследвач от рода на хищниците, в безпощадността му и целенасочеността й имаше нещо ужасяващо зверско. Винаги го бях възприемал като човек извън нормите на морала, те просто не го интересуваха, само че това не беше съвсем вярно. По-точно може би бе да кажем, че него го движеше някакъв странен, собствен морал. Норми на поведение, още повече дехуманизирани и нечистоплътни поради непрестанното попълване на въпросната колекция с предмети, които наричаше сувенири. Питах се какво ли ги прави? Може би ги докосва в мрака, а те му напомнят за отнетия живот и неговите жертви. В това привличане имаше нещо нездравословно чувствено, проява на нагон, почти сексуален по естество. Той намираше удоволствие в действията си и въпреки това да го наричаш убиец бе просто неточно. Беше много по-сложна креатура, привличаха я люде, дълбоко съгрешили. И щом бяха подобия на Джон Грейди, то значи извършените от тях грехове са били действително нетърпими.

Нетърпими, но за кого? За Колекционера — да, обаче дълбоко в себе си усещах, че той се изживява като представител на друга, неведома, много по-могъща сила. Може би се самозаблуждаваше, обаче независимо от такава възможност, именно тази вяра му даваше силата и авторитета, било те илюзорни или не.

Ясна бе и ключовата роля на Елдрич, той осигуряваше анонимните имоти — реални бази, откъдето Колекционера да подготвя делата си, възприемани като дадена му свише роля в света на човеците. Къщата в Уелчвил бе купена доста време преди да се появи възможността Мерик да бъде освободен от затвора. Вярно, междувременно бе взел отношение по случая Грейди и отнесъл огледалото, което днес висеше в онзи шкаф, отразявайки една друга представа за света, изкривена, но пък сигурно отговаряща на неговата собствена. А останалите предмети в колекцията говореха, че е действал и на други места. За жалост нищо от вече казаното не обясняваше конкретно моето вътрешно безпокойство и опасенията за собствената ми безопасност.

Поседях още малко, сетне си легнах. Тъкмо заспивах, когато ми хрумна, че се досещам откъде идва страхът ми. Колекционера непрестанно търсеше нови и нови обекти за наказание. Не знаех откъде идва осведомеността му за чуждите грехове, но сега си дадох сметка, че мога да се окажа следващият, поставен на кантара. Да бъда претеглен и намерен за недостатъчен, а той да въздаде полагащото ми се наказание. Сетне умората надви, заспах.

Същата нощ сънувах стар, познат ми сън. Стоя край езеро, водата му гори, иначе пейзажът наоколо равен, пуст, земята се чернее, твърда като камък. До мен изскочи мъж, едър беше, с огромно, увиснало шкембе и тлъст, подпухнал морав врат. А кожата му иначе бледобяла, сякаш във вените й кръв не тече, защото пък за какво му е на неживия кръв?

И въпреки всичко това нечисто същество не е съвсем мъртво, защото и никога не е било истински живо, а заговори ли, гласът не отговаря на движенията на устните. Думите текат като поток, комплексна смесица от древни езици, отдавна изгубени за живите човеци.

Зад него стоят други фигури и аз им знам имената. На всичките до един.

Той бълва думи от тези вехти, незнайни езици, а аз някак ги разбирам. Извръщам се назад и виждам себе си, отразен в пламтящата езерна вода. Защото и аз съм като тези тук, един от тях, а те ме наричат „Братко“.

На множество мили разстояние от тресавищата, на тихо и пусто място една фигура слезе по чакълена алея, наближавайки отдалечена от пътя скромна къща. Вървеше безшумно, а и преди това не се чу звук на автомобилен двигател да предизвести пристигането му. Косата на мъжа бе мазна, зализана назад по главата. Носеше изтъркано тъмно палто, черни панталони, а между пръстите на едната ръка святкаше огънчето на горяща цигара.

Спря се, когато стигна на броени стъпки от къщата. Коленичи, прокара пръсти по чакъла, проследявайки някакви си полувидими вдлъбнатини, сетне се изправи и тръгна по стената на дома, заобикаляйки го на път за градината отзад. Захвърли цигарата в плевелите, пръстите на лявата му ръка леко, но внимателно заопипваха дъските на стената. Стигна задната врата, наведе се и дълго се взира в ключалката. Изправи се, извади връзка ключове, намери нужния, влезе.

Прекоси къщата, а пръстите му не преставаха да дирят, докосват, изследват, опипват. Вървеше все по-нататък, вирнал глава нагоре, внимателно душеше въздуха. Отвори празния хладилник, разлисти страниците на Библията, дълго, мълчаливо заглежда следите в прахта на пода в някогашната столова. И ето го, стигна до капака на пода. Отключи, свали катинара, бавно тръгна надолу, слизайки в последния си дом и негово убежище. Пристъпваше спокойно, не личеше да се гневи заради посещението на неканени гости. Тук пръстите му отново заиграха по дръжката на метлата, плъзнаха се надолу, спряха точно на мястото, където я бе стискала чужда ръка. Отново се наведе, подуши фините останки от чуждата пот, задържа в ноздрите миризмата, за да може при среща безпогрешно да я познае. Непозната му беше, както и онази горе, в коридора пред вратата на мазето.

Един от чуждите хора бе останал там. Един горе, двама бяха слизали долу.

Но един от слизалите долу май…

Мина време, провери други неща, накрая се озова пред големия бюфет в ъгъла. Завъртя ключа, отвори вратичките. Очите му пробягаха по колекцията, бързо проверявайки дали нещо не липсва. Но не, всичко си бе на място. Сега ще се наложи да я премества, разбира се, но не беше за пръв път някой да попада на съкровищата му. Дребна неприятност, известно неудобство, нищо повече.

Лицето в деформираното огледало срещна погледа му, за миг се загледа в частичното си отражение. Виждаше само косата и малко от слепоочията в здравите сектори на огледалната повърхност, другата част от лика се губеше, заместена от голо дърво и стопено стъкло. Пръстите полазиха по ключето, сякаш го милват, усещайки проникващите от дълбините далеч отдолу вибрации. Отново подуши веднъж-дваж, най-сетне бе разпознал третата миризма.

И Колекционера се усмихна.

22

Събудих се. Тъмно беше, къщата мълчеше, но мракът не бе празен, тишината не бе спокойна. Нещо бе докосвало дясната ми ръка. Опитах се да я раздвижа, но китката ми се помести на не повече от инч или два, а сетне опря в твърда повърхност.

Отворих очи. Дясната ми ръка бе закопчана с белезници за креватната рамка встрани. Франк Мерик седеше на стол с права, висока облегалка току до леглото, наведен леко напред, пъхнал облечените в ръкавици ръце между коленете. Носеше синя найлонова риза, беше му възтясна, копчетата се бяха изпънали като на претъпкана възглавница. В краката му лежеше неголяма кожена чанта с разкопчани ремъци на капака. Бях оставил пердетата отворени, та лунната светлина играеше по лицето му, очите му бляскаха трескаво, същински огледала в мрака. Автоматично потърсих с поглед оставения на нощното шкафче пистолет. Нямаше го.

— Прибрах го — рече той лениво, ръката му се плъзна на гърба, измъкна от колана на кръста затъкнатия там смит десетка, подхвърли го в дланта си, без да сваля очи от мен. — Ей на това се вика патлак. Човек трябва да има сериозно отношение към смъртта, че такова оръжие да носи. Това не е някаква си дамска играчка, тц. Не, господине.

Помести ръката си нагоре, стисна ръкохватката, сега дулото сочеше право в лицето ми.

— Ти убиец ли си? За такъв се имаш, а? Е, щом така си мислиш, лоши новини ти нося. Изтече ти времето за убийства, да знаеш, ами да — почти.

Изведнъж се изправи, ръката му се стрелна напред, дулото болезнено се заби в челото ми. Пръстът му се плъзна по спусъка, заигра по него. Инстинктивно затворих очи.

— Недей да го правиш — рекох, опитвах се да говоря с равен, спокоен глас, не исках да звучи сякаш за живота си се моля.

В занаята на Мерик има достатъчно мъже, които именно за този миг живеят: потрепването в гласа на жертвата, осъзнаването й, че смъртта не е някакво си абстрактно понятие в евентуално далечно бъдеще време, че тленността има реални измерения и форма. Чуят ли го, усетят ли страха й, натискът върху спусъка се увеличава, ударникът пада. Или пък острието започва кървавия си линеен път, или въжето се затяга около врата и това е краят на нечий живот. Затова се опитвах да прогоня страха, въпреки че думите дращеха като шкурка по гърлото, а езикът ми се заплиташе в зъбите. Част от мен отчаяно диреше изход от ситуацията, за беля вече излязла извън контрол, друга част бе фиксирана сляпо в натиска върху челото и представата как куршумът разкъсва кожа, кост, сиво вещество, агонията е титанична, но мигновена, а сетне идва трансформацията.

Болката спря изведнъж, както беше и дошла. Мерик свали пистолета. Отворих очи, пот мигом запари в тях. Някак си намерих сили и влага в устата, колкото да проговоря отново.

— Как влезе тук?

— През предната врата, както всеки друг.

— Беше залостена, и аларма има.

— Така ли? — престорено се удиви той. — Значи тогава сигурно трябва специалисти да викнеш, техниката да ти прегледат, че и резетата.

Лявата му ръка потъна в чантата до стола, излезе заедно с нов чифт белезници. Подхвърли ги към мен, паднаха ми върху гърдите.

— Я слагай едната гривна на другата ръка, дай я тук, нагоре към рамката. И бавничко го прави. Нямам излишно време да пробвам мекия спусък на тоя хубавец, та може и беля да стане. Такъв калибър големи дупки прави, ами да, нали? Даже и перфектно да се прицеля, от раз да те свърша. Пък току-виж си ме стреснал и гаранция никаква няма какво ще стане. Познавах един тип, оловото ей през тук му мина — Мерик потупа челото над лявото си око. — Признавам си, че не зная как стана, може и куршумът из черепната кутия да се е завъртял. Тия копеленца, дебалансираните, ги правят тия работи, нали? Та ти казвам, че не го уби, ама пък го побърка. Загуби си гласа, парализира се, даже да мига не можеше. Сума ти пари по лекари сигурно е давал, дето дори и едни капки да си сложи в окото не можеше. Ами да.

Огледа ме продължително, сякаш вече и аз бях на същото дередже.

— Е, ясно какво стана — добави след малко. — Беше ми платено, трябваше да се върна, работата като хората да си свърша. Пък и го съжалявах, то това неговото живот ли беше? Гледам го в немигащите очи и какво? Там свети нещо като живец, ей на, Бог ми е свидетел. Гледа ме отвътре, пленник същински, но го освободих, кълна се. Ами да, убих го, милосърдие проявих. Но за теб същото не мога да обещая. Затова слагай белезниците и побързай.

Изпълних каквото искаше, като се извъртях, с мъка използвайки дясната ръка да сложа гривната на лявата китка. Сетне я вдигнах нагоре, към рамката. Мерик се завъртя около леглото, пистолетът нито за секунда не отклони черното си око от мен, а пръстът му си остана на спусъка. Усещах чаршафа под мен, целият бе мокър от пот. Внимателно, използвайки единствено лявата ръка, Мерик закопча другата гривна на белезниците за горната тръбна рамка. Сетне се наведе към мен. Лежах, полуразпнат, напъвах воля да не отмествам очи от неговите. Косата ми бе паднала напред, също мокра от потта.

— Изглеждаш уплашен, господине — прошепна той в ухото ми и отметна влажния кичур от очите ми. — Потиш се като прасенце на грил, а?

Рязко извъртях глава да избегна докосването. Куршум или не, мразех да ме пипат по такъв начин. Той се ухили, отстъпи назад.

— Хайде, дишай спокойно. Отговаряй както се полага и току-виж — доживял си да видиш слънцето, а? Аз без нужда не посягам, ни на човек, ни на звяр. Ами да.

— Тия ги разправяй на задника ми — рекох вдървено.

Мерик се сепна ненужно, сякаш невидим кукловод отнякъде рязко задърпа конците му. Неочаквано се наведе, отметна завивката ми. Останах чисто гол.

— Мери си думите, човече — закани се той. — Отворко, а? Не е разумно за мъж по патка на остроумен да ми се прави. Още повече когато може и без нея да остане, нали? Ами да.

Абсурдно или не, но без тънката памучна материя на чаршафа и одеялото отгоре се чувствах още по-уязвим от преди. Уязвим и унизен.

— Какво искаш?

— Да говориш.

— Това нещо можехме да го свършим по светло. Нямаше нужда в дома ми насила да влизаш.

— Много си бил докачлив, бе, човече. Знаех си, че на обиден ще ми се правиш. Хайде тогава да ти припомня: миналия път, когато трябваше да се видим, ти къде ми го заби? По лице в прахта ме проснаха, едно ченге в гърба коляно ми опряло, друго пръстените ми надява. Няма как да не признаеш, че си ми длъжник.

Сръчно прехвърли пистолета в лявата ръка, коленичи върху краката ми и силно ме удари в бъбрека. Изпънат бях, сдървен под тежестта му, нямаше как да се свия, та поне част от удара да поема по-леко. Ужасно ме заболя, агонията пробяга по цялото ми тяло, замая ме, пяна чак ми изскочи от устата.

Усетих, че става, тежестта от краката ми се махна. Вдигна чашата с вода от нощното шкафче, отпи глътка, останалото плисна в лицето ми.

— Туй да ти е за урок. Не биваше да ме насилваш да ти го давам. Ама ти и без това на същото училище си ходил, нали? Прецакаш ли някого, той след време ще си го върне. Не можеш друго да очакваш, ами да.

Върна се на стола, седна там. Сетне се наведе над леглото и в почти нежен, благосклонен жест внимателно ме зави отново.

— Аз какво исках? Само с онази жена да поговоря — започна той. — А тя те викна и ти се забърка в неща, дето изобщо не са твоя работа. Ами да.

Изкашлях се, намерих си гласа. Върна се в устата ми бавно, като стреснато животинче, дето бавно подава муцуна от дупката, въздуха души евентуална опасност да предугади.

— Тя беше здравата изплашена. И според мен пълно основание имаше да се бои.

— Аз на жена никога нищо не бих направил. Вече ти казах. Ами да. Да, господине.

Премълчах. Не биваше отново да го ядосвам.

— Тя просто няма какво да ти каже. Убедена е, че баща й е покойник.

— Ами, само така си твърди. Да, господине.

— Смяташ, че лъже ли?

— Определено смятам, че знае повече, отколкото казва. Аз с господин Даниъл Клей недовършена работа имам, ами да. И няма да я зарежа, докато не го видя ей така, пред мен да застане, да. Жив или мъртъв. Искам си компенсацията. Имам право на нея, ами да, господине.

И кимна с глава най-сериозно, сякаш току-що бе споделил нещо извънредно задълбочено с мен. Дори и стилът на говора му се променяше, макар и бавно. Сега доста по-често повтаряше „ами да“ и „да, господине“, слагайки ударение на тези паразитни възклицания. На нервен тип говорни тикове ми заприличаха и наистина с Мерик нещо ставаше. Стори ми се, че не само е на път да загърби контрола от страна на Елдрич и Колекционера, но, изглежда, губи контрол и над самия себе си.

— Теб те използват — рекох. — И мъката, и гневът ти ги експлоатират други.

— И преди са ме използвали. Ами да. Това е въпрос на взаимно разбирателство, съответно и на подходящо възнаграждение.

— И какво ти е възнаграждението в този случай? В пари ли?

— Информация.

Ръката с пистолета помръдна, отпусна се надолу, дулото се насочи към пода. В същия миг по лицето му пробягаха сенки, чертите му сякаш се разляха и сбръчкаха като под натиска на объркани спомени и приоритети. Сега определено изглеждаше много уморен, стар, някак си крехък. Разтри с пръсти слепоочията, ъгълчетата на очите, прокара ги по лицето, въздъхна.

— Информация за дъщеря ти — казах аз. — Какво ти даде онзи адвокат? Имена ли?

— Може би. Никой друг не ми предложи нищо, ни помощ, ни дявол. Никой и пет пари не даваше за нея. Ами да. Разбираш ли какво ми е било на мен, заключен в онзи затвор, научил, че нещо лошо става с моето момиченце? А аз не мога да направя нищо, няма как да я намеря, да й помогна. Доведоха ми един социален работник, той рече, че изчезнала. И още по-зле ми стана, когато ми обясниха при какви обстоятелства. Детето ти жестоко загазило, ти знаеш, но си безпомощен. Можеш ли да си представиш какво му е на човек в моето положение, а, господине? Казвам ти, направо само дето не полудях, но си казах — не, няма да им направя кефа, няма да позволя така да стане. Така на нея няма да съм й полезен, не, господине, затова си затраях, изчаквах, броях дните, повтарях си, че все някаква възможност ще дойде. За нея мислех, стисках зъби и успях да се събера, психически да оцелея. Ами да.

Само че това за психическото му състояние беше под въпрос. Нещо се бе вгнездило дълбоко в съзнанието му и, изглежда, бавно се разпростираше из цялата телесна система. Не беше същият човек, какъвто някога е бил, но както бе подхвърлила и Ейми Прайс, нямаше как точно да знаем дали в крайна сметка затворът и преживяното го бяха направили още по-опасен и по-смъртоносен като нечие оръдие. За мен тези две неща бяха различни. И ако в този критичен миг — както лежах безпомощно под дулото на собствения си пистолет — някой бе настоял да кажа какво мисля, бих казал, че Мерик е по-опасен, но не така смъртоносен както преди. Старата стръв да убива бе, изглежда, туширана, затова пък вероятно финият баланс на мозъка бе нарушен, оттук този мъж ставаше все по-непредсказуем. Днес той бе подвластен на собствения си гняв и мъка, истинска тяхна жертва, затова бе още по-уязвим, без дори и да го подозира.

— Моето момиченце не може да е изчезнало ей така — сякаш се изпарило — рече той. — Отнеха ми го, но ще намеря виновниците и тежко им! Горко ще се каят. По дяволите, то може все още да е затворено някъде, да се моли баща му да дойде, у дома да го отведе. Ами да.

— Знаеш, че това е невъзможно. Дъщеря ти не е жива.

— Я млъквай! Откъде знаеш?

Изведнъж страхът ми изчезна. Изпитах умора. И съжаление спрямо Мерик.

— Тя е била мъничка — заговорих тихо, — отвлекли са я, сигурно са се гаврили с нея, сетне нещо се е сгафило. Мъртва е, Франк. Няма как да не е. Убеден съм, че е така. Мъртва е, както е мъртъв и доктор Даниъл Клей.

— Няма как да знаеш. Няма начин да си сигурен относно моето дете. Защо мислиш така?

— Защото онези хора са прекратили дейността си — отвърнах. — След нейния случай просто изчезват. Изплашили са се.

Той яростно заклати глава.

— Не, няма да повярвам, докато със собствените си очи не видя! Докато не ми покажат мъртвото й тяло, тя за мен е жива. За Бога, само още веднъж кажи същата гнусотия и те убивам, както си легнал тук. Кълна се. Ами да! Запомни ми думите! Добре ги запомни, да, господине!

Скочи на крака, сграбил пистолета хищно, насочи го в мен, готов за стрелба. Ръката му леко трепереше, яростта в сърцето бавно препращаше енергията си към оръжието в нея.

— При Анди Келог ходих — внезапно казах аз.

Треперенето рязко спря, но дулото остана насочено в мен.

— Видял си Анди, а? Е, знаех си, че рано или късно ще научиш къде съм бил и аз. Как е той?

— Не е добре.

— Не му е в затвора мястото. Онези изроди са го съсипали като човек, когато са се гаврили с него навремето. Душата му са осакатили. Не е негова вината за ония работи, дето ги прави.

Отново се загледа в пода, а сенките по лицето му заиграха, разкривиха го. Спомените, изглежда, го разкъсваха отвътре.

— А дъщеря ти е рисувала същите картини, както и Анди, нали? — запитах тихо. — Рисунки на мъже с птичи глави.

Мерик кимна.

— Така е, същите като на Анди. Това започва, след като са я завели при Клей. Изпратиха ми ги в затвора. Опитвала се е нещо да ми каже… за случилото се с нея, но аз тогава не разбирах. И така беше, докато не срещнах Анди. И той е жертва на същите хора. Така че въпросът не е само за моето момиченце. Анди ми беше като син. И за него ще си платят, охо. Ами да. Адвокатът Елдрич разбира това. Че не става дума само за едно дете. Добър човек е той. И той иска онези изроди да бъдат разкрити. Също както и аз, да, господине.

Чух нечий смях, след малко съзнах, че е моят.

— Ти смяташ, че ти помага, защото има добро сърце ли? Запитвал ли си се кой плаща на Елдрич? Кой го е наел да осигури освобождаването ти от затвора, да ти подава информация? Ти добре ли се огледа в онази къща в Уелчвил? А в мазето осмели ли се да влезеш?

Мерик се сепна, поклати глава, по лицето му се изписа съмнение. Може би не се бе замислял по това дали в тази игра освен Елдрич има и някой друг.

— Ти всъщност за какво говориш?

— Елдрич има клиент. Този клиент те манипулира посредством него. Негова е къщата, където си спал. Той те следи постоянно, изчаква да види кой ще се появи и къде, как ще реагира в резултат на действията ти. И когато въпросните хора излязат на светло, той ще се разправи с тях, не ти. На него не му пука дали ще намериш дъщеря си или не. Единственото, което го интересува, е…

Тук млъкнах. Дадох си сметка, че ще кажа безсмислица относно реалните желания на Колекционера. Какви са те? Да обогати колекцията си ли? Да въздаде своето правосъдие там, където човешкият закон е безпомощен да действа срещу онези хора? Тези неща наистина бяха съставни елементи на целите му, но далеч не обясняваха причините за съществуването му.

— Ти не знаеш какво го интересува, ако такъв изобщо има, нали? Ама и без това няма значение, така или иначе — тросна се Мерик. — А когато му дойде времето, да знаеш, няма човек на този свят, който ще поеме възмездието в свои ръце, отнемайки го от мен. Аз си искам компенсацията и ще си я получа. Вече ти го казах. Нужни са ми онези хора, дето ми отнеха дъщерята — да си платят за стореното. И ще си получат заслуженото — от моята ръка.

— Каква компенсация, бе? — рекох, опитвайки се да прикрия презрението в гласа си. — За дъщеря си говориш, а не за някаква си кола втора ръка, дето те оставила на пътя. И пак ти казвам, не заради нея го правиш, а заради себе си. Ти просто искаш някого да накажеш, задето накърнил чувствата ти. А детето ти служи само за извинение.

Гневът му пламна отново. Още веднъж усетих приликата между Франк Мерик и Анди Келог, постоянно тлеещия в тях, винаги готов да избухне гняв. Иначе Мерик бе прав: той и Келог бяха като баща и син. По някакъв си доста необичаен начин.

— Я млъквай, по дяволите! — ревна Мерик. — Изобщо не знаеш какво говориш.

Пистолетът отново прескочи в лявата ръка и дясната, свита в юмрук, надвисна над мен, кокалчетата побелели, готови да се забият я в лицето, я в бъбрека ми. Изведнъж застина, внезапно извърна глава, надникна през рамо, сякаш чуждо присъствие усети. А в следващия миг го усетих и аз.

В стаята стана хладно, чу се шум в коридора пред вратата на спалнята. Беше тих, приглушен, почти като стъпките на дете.

— Ти сам ли си тук? — измери ме с очи Мерик.

— Да — отвърнах и сам не бях сигурен дали казвам истината.

Той бавно закрачи към вратата, измъкна се рязко, безшумно в коридора. Оръжието държеше професионално, близо до кръста, в случай че някой отвън посегне да му го избие. Скри се от погледа ми, чувах как отваря врата подир врата, после се захвана да проверява дали има някой в стенните шкафове. След малко тъмната му сянка се мярна отново за миг пред отворената врата, стъпките му меко изтопуркаха по стълбището. На долния етаж повтори операцията, отваряйки всички налични врати. Когато се върна, лицето му бе загрижено, а в спалнята бе още по-хладно. Потрепери от студа и подхвърли:

— Какво, по дяволите, става в твоята къща, а? Нещо нечитаво има тук…

Само че аз повече не го слушах, сега усещах и миризмата й. Кръв и парфюм. Беше по-близо. Реших, че и Мерик я е подушил, защото ноздрите му потрепнаха няколко пъти. След малко заговори, само че гласът му звучеше някак далечно, абстрактно. Но в него сега имаше и налудничава нотка, трептеше опасно. Реших, че този път наистина ще ме убие. Помръднах устни да зашепна молитва, но думите не ми идваха, главата ми сякаш бе абсолютно празна.

— Повече да не си ми се мярнал пред очите, чуваш ли? В моите работи няма да се бъркаш! — изсъска той и от устата му изхвръкна слюнка, падна върху лицето ми. — Мислех, че си човек, дето от точна дума-две ще разбере, но не, не си такъв. Доста бели ми извъртя, сега обаче ще те обезвредя.

Наведе се над чантата, извади руло широка леплива лента. Прибра пистолета в джоба, откъсна парче, залепи го на устата ми. Сетне плътно обвърза краката ми над глезените. Извади мрежесто бозаво чувалче и го нахлузи върху главата ми, а на врата го затегна с още лента. С помощта на ножче изряза дупка в плата, точно под ноздрите ми, за да дишам по-леко.

— Слушай ме сега — заговори отново. — Това ще те задържи за известно време, та да съм сигурен, че няма тутакси по петите ми да хукнеш. И малко неприятности ще ти създам по-късно, за да ти се запълнят дните, та да нямаш време с мен да се занимаваш. Остави ме на мира да си свърша работата и всеки ще бъде доволен, а виновните — наказани.

С тези думи си тръгна, а с него сякаш излезе и част от студа. Като че нещо вървеше подире му през дома, следейки дали наистина си отива. Но в стаята все така имаше присъствие, чувствах го осезателно, може би по-малко, не така сурово както другото, но май повече уплашено.

Затваряйки очи, усетих ръката й, почти недоловим, безплътен допир по чувала.

татко

Върви си.

татко, това съм аз

Чух затръшването на външната врата, Мерик си тръгна. Секунди по-късно в стаята се появи още нещо. Долавях приближаването му. Дишането ми се затрудни. В очите ми нахлуваше пот. Опитвах да я изхвърля с мигане. Съзнавах, че просто изпадам в паника, току-виж съм се задушил. Напрягах воля да се овладея, а почти я виждах през мрежестия материал — мрак върху мрака, усещах приближаващата се особена миризма.

татко, не бой се, аз съм тук, всичко е наред

Само че едва ли бе така, защото другото наближаваше. Първата съпруга или някакво си нейно подобие.

шшт

О, не. Махнете се от мен. Моля, моля ви, махнете се от мен.

шшт

Не!

Сетне настъпи тишина. Първият глас в съзнанието ми замълча, заговори другият.

шшт, замълчи, ние сме тук…

23

Отдалеч личеше, че Рики Демаршън е неудачник. Жилище му бе двоен алуминиев фургон, зиме студуваше като куче в него, лете се задъхваше, сякаш го пекат на слаб огън, подгизнал от пот в жегата. Там винаги смърдеше на собствените му телесни сокове, вонеше на гнило и плесен, на мръсотия, кисело, отдавна непрани дрехи. Преди години фургонът беше зелен, но лудориите на времето в съюз с недодяланите бояджийски способности на Рики си бяха казали думата. Макар и боядисван веднъж-дваж, сега бе мръсно, измито синкав, на цвят досущ като умираща морска животинка на дъното на силно замърсен воден басейн.

Намираше се някъде по северния периметър на парк, дявол знае защо наречен „Борова гора Спокойствие“. Името бе чист фалш, защото тук бор дори и за цяр нямаше, а това бе направо рекордно постижение в щат като Мейн. За спокойствие изобщо да не говорим, все едно върху мравуняк чашка силно кафе да изсипеш. Мястото бе направо потискащо — дере, по склоновете му единствено трънливи храсталаци. Погледнеш ли го, все едно целият парк бавно потъва надолу, сякаш земята го всмуква. За това впечатление обаче главна роля играеха тукашните обитатели, здравата обременени с житейски проблеми от типа на безпътицата, завистта, чувството за малоценност.

Те бяха главно скитници и пройдохи, по-интересно обаче бе, че мнозинството се състоеше от жени. Злобни, освирепели харпии, устати, цинични до нецензурност в приказките, те изглеждаха като че ли времето е спряло някъде през осемдесетте години на XX век. Облечени в избелели джинси, сака с подплънки, с пънкарски прически, едновременно агресивни и комплексарки, жените обикаляха баровете в Южен Портланд, Олд Орчард и Скарбъро. Налитаха главно на гадняри с пари за пръскане или мускулести женомразци, в чиято извратеност намираха временно удовлетворение най-често за сметка на самопрезрението. Някои имаха деца, а момчетата сред тях неволно вървяха по пътя на споделящите майчините легла мъже, макар и да ги презираха. Момичетата обикновено се опитваха да избягат от майчината съдба, създаваха си собствени семейства, обръщаха гръб на майките си, без да съзнават, че постепенно заприличват именно на тях.

Повечето от мъжете бяха неудачници като Рики, по-старите — хора похабени, с прецакан живот. Намираха се и такива с нелошо минало, но разбити семейства, съсипани кариери. Някои бяха на социални помощи, други имаха някаква работа — предимно ниско платена и мръсна, било в някоя кланица, било по пристанищата. Затова най-често в парка смърдеше на загнила риба и разлагаща се пилешка кожа.

И Рики бе имал подобна работа. Лявата му ръка беше изсъхнала, безпомощна, в пръстите нямаше достатъчно сила да задържат предмет — резултат от някакъв проблем при майчината бременност. Бореше се с този недостатък и донякъде успяваше — криеше сакатата, ненужна ръка, напрягаше воля да не мисли за нея. Животът обаче често му бе изигравал някой от мръсните си номера, подхвърляйки му нещо за препитание, което за беля изискваше две здрави ръце. Това не помагаше на психическото му състояние, още по-малко на вероятността да си намери работа. Но дори и да не беше сакат, имаше други недостатъци горе-долу в следния ред — липса на свястно образование, на амбиция, енергия, умение да общува, почтеност, реална човечност, пък на него и едва ли можеше за нещо сериозно да се разчита. В крайна сметка всичко това накуп го изключваше от категорията на който и да е вид нормално заплатен труд. Оставаше му възможността да корми пилета, да сортира смърдяща риба, но и там не беше особено подходящ.

Първата си работа бе започнал на най-ниското стъпало в предприятие за обработка на пилета за заведенията за бързо хранене. Задачата му бе да мие подовете с маркуч, със силна струя вода чистеше кръвта, перата и дребните вътрешности. Там дните му бяха изпълнени с мръсотия и воня, жестокост и брутални гледки. Като панирано писукане по повод садизма на някой и друг оператор на поточна линия, намиращ удоволствие в измъчването на птиците, чупейки крилата и краката им. На конвейера животинките висяха с главата надолу, в дадена отсечка главите им се потопяваха във вода с течащ ток за зашеметяване преди етапа с автоматизираните гилотини за обезглавяване. Поради редица технически неточности и мърдането на пилетата много от тях избягваха допира с водата и отиваха на гилотината в съзнание. Оттам телата минаваха през вани с вряла вода за сваляне на перата, сетне ги режеха и кълцаха, за да ги превърнат в късчета безвкусно месо за масовия консуматор.

Странното бе, че Рики не получи отвращение към него. Ядеше пилешко дори и от продукцията на предприятието, където бе работил. Гледките там не го бяха разстроили особено — нито ужасната воня, нито жестокостта, пък да си кажем истината, личната му хигиена бе под всякаква критика, така че бързо свикна с още цяла гама неприятни миризми. Все пак съзнаваше, че да бъдеш мияч в кланица е далеч под нормите за що-годе носещ удовлетворение живот, затова реши да напусне и да си потърси нещо по-прилично за вадене на хляба.

Откри го в компютрите. Имаше естествено предразположение към техниката и въпреки липсата на амбиция и особена енергия бе находчив, а със здравата си ръка бе развил немалко сръчности. Да бе разпознал и култивирал тези си способности още като хлапе, вероятно би разгърнал скрития си талант, би напреднал в съответната област, дори и би забогатял. Или поне така обичаше да мечтае по онова време, забравяйки купищата други недостатъци, довели до полуплачевното му битие в парка без борове, реално спокойствие и единствено развлечение порно по телевизията.

Най-напред успя да се сдобие със стар макинтош. Сетне тръгна на вечерно училище, това не бе трудно, записаха го безплатно като инвалид. Късно нощем обикаляше денонощните супермаркети, крадеше компютърна литература. Започна да посещава интернет клубовете, научи се да тегли от мрежата, да сваля информация, програми, цели технически ръководства, които жадно изучаваше и поглъщаше.

И ненадейно, като по чудо се оказа може би най-богатият сред съседите си, макар че те съвсем и не подозираха за това. Дори би могъл да си позволи да се премести някъде на що-годе по-приятно място. Относителното му забогатяване се дължеше най-вече на лекотата, с която се научи да използва разните свободни ниши в интернет и възможностите, които те предоставяха за организиране на най-различни услуги. На първо място тези от сексуално естество и тъй като съвсем случайно „Борова гора Спокойствие“ му бе дала старта в този бизнес, естествено възникналата в него благодарност засилваше привързаността му към парка и поне засега го въздържаше от преместване.

Съседка му беше жена на име Лайла Мей, която забавляваше мъже във фургона си, срещу заплащане, разбира се. Тя си рекламираше услугите по обичайните канали, но колкото и най-изобретателно да променяше имената и да пробутваше други хитрини, ченгетата от отдела за борба с порока редовно я прибарваха и глобяваха. Междувременно за нея писаха и във вестниците и това се оказа особено мръсен номер, защото в места като „Борова гора Спокойствие“, независимо от собствения си морал и запитания, хората винаги имат нужда да сочат някого с пръст и да го поругават като по-долен от тях самите, колкото и абсурдно да звучи това. И Лайла Мей — „курветината от фургона“ — се оказа постоянна прицелна точка на критики, нападки, обиди.

Беше хубава жена, поне според местните стандарти, пък и нямаше никакво намерение да се отказва от доходния занаят и да търси ниско платена „почтена“ работа. И ето го насреща й Рики, запознат с проблема й, седнал една вечер на бира с нея. По това време той вече владееше повечето от тайните на световната мрежа, бе се научил да използва рационално донякъде и немощната си ръка, сърфираше на воля, често и за порноматериали. Затова й предложи някои алтернативни начини за рекламиране на услугите. Отведе я във фургона, настани я пред компютъра и демонстрира част от идеите си. Наложи се тя да отваря всички прозорци и да си напоява носната кърпичка с парфюм, за да изтрае уханията в неговия дом, но това бе дребна работа в сравнение с впечатлението, което й направиха неговите умения. Още същата вечер Лайла Мей се нави Рики да я рекламира по неговите си начини, дори обеща да го обслужи безплатно на рождения му ден, стига като хората да се изкъпе.

Лайла бе първата, но много скоро посредством нея с Рики се свързаха и други жени. Той ги промотираше на един и същи уебсайт с нужните подробности относно видовете услуги и цените, предлагаше дори и портрети на онези, които бяха готови да показват прелестите си и за целта бяха достатъчно представителни. За щастие проектът потръгна отлично, Рики завъртя още пари, името му се поразчу в определени среди, но за нещастие това привлече вниманието на редица от дребните сводници, чиято работа започна да куца. Защото множество жени, принудени по-рано да търсят тяхната протекция, сега движеха самостоятелно, и то напълно успешно.

Имаше един доста плачевен период, в който известни хора заплашваха Рики, че току-виж загубил и здравата си ръка. Изтърпя го донякъде с помощта на късмета. После се появиха други господа — от източноевропейски произход — с връзки в Бостън, те го потърсиха, предложиха компромисни решения. В началото бяха любопитни да разберат докъде се простират бизнесменските качества на Рики и връзките му с жените от неговия контингент. Двама лично се появиха в Мейн за разговори на място. Впоследствие бързо бе постигнато споразумение за известни промени в бизнеса плюс пълна гаранция за защита срещу физическите заплахи. Много скоро същите господа направиха нова оферта, този път с искания Рики да изгради още подобни сайтове за други жени плюс някои специализирани опции, които били в състояние да организират. Внезапно Рики се оказа затънал в работа до шията, претоварен с материал, на който представляващите закона институции едва ли биха погледнали благосклонно, още повече че голяма част от него съвсем ясно засягаше деца.

В края на краищата Рики се оказа в позицията на посредник и прекоси някои опасни граници завинаги. Сега вече не ставаше дума само за снимки на жени и деца, а и за конкретни улеснения на заинтересуваните от по-активна връзка с харесваните от тях обекти на снимките. Рики нямаше физическо вземане-даване с жените или децата. Съвсем просто казано, той бе първото ниво на контакта. Какво става след това, не го интересуваше. Някой по-чувствителен човек би се разтревожил, изпитал угризения, загубил съня си. Не и Рики, претръпнал в пилешкия бизнес. Достатъчно бе само да си представи конвейера с увисналите пилета и маркуча в ръката му и да прогони всякакви съмнения.

И така, макар все още външно да изглеждаше неудачен жител на криво наименувана комуна с фургони, чиито обитатели бяха на ти с бедността, в привидната си немотия самият той бе напълно заможен. Част от парите криеше, повечето обаче отиваха за постоянно модернизиране на компютърния му хардуер и софтуерни продукти, за дивидита, компютърни игри, научна фантастика и комикси, а от време на време се отбиваше и при някоя проститутка, чиито форми бе харесал на снимките. Фургонът си оставаше в същия изпаднал вид, за да не привлича ненужно внимание от страна на собствениците на парка, данъчните власти и закона. Сега се къпеше доста по-често от преди, а напоследък и още повече поради грозната закана на един от бостънските господа. След поредно посещение при Рики костюмът му се вмирисал ужасно, колата му смърдяла по целия обратен път. Въпросният човек бе казал, че при още един такъв случай здравата ръка на Рики отива на кино — ще я отреже, за да му я натика в задника, а по клавиатурата ще трябва да работи със залепена на челото пръчица. Заканата, макар и фигуративна, реално бе впечатлила нашия герой.

И ето го една вечер скоро след това пред компютъра, пръстите на здравата му дясна ръка летят по клавиатурата. Рики Демаршън, забогателият пройдоха, съставяше програма, която при правилна парола и точна комбинация от точки и кликвания ще даде достъп на даден потребител до съответния материал и информация. Системата предполагаше още и употреба на поредица ключови думи, добре известни на хората със сексуални вкусове към деца. Една от най-обикновените сред тях бе „Лоли“ — повечето педофили я разпознават като предупредителен сигнал, че следва нещо интересно. От съображения за сигурност Рики бе дал същото име — Лоли — на въображаема проститутка, чието лице, физически характеристики и история бяха електронно подбрани от отделни обекти и използвани за създаване на нов образ. Веднъж след като потенциален клиент прояви интерес към Лоли, на екрана му излиза втори въпросник с питане за „предпочитаема възраст“ с опции от „шейсет +“ до „законосъобразна -“. При посочване на последната клиентът получава абсолютно невинно по съдържание писмо в електронната поща, този път с друга ключова дума — Рики предпочиташе „хоби“, още един добре познат на педофилите термин от съответното арго. И питането продължава до фазата, където се искат данните от кредитната карта на клиента. След като мине задължителното й регистриране, вече следват образите и информацията.

Рики обичаше да работи нощем. В парка реално спокойствие настъпваше едва някъде след два-три часа, когато караниците в семействата и ревовете на алкохолици и пияници почти утихваха. Седнал в уютния мрак в караваната, осветена единствено от компютърния монитор и святкащите на небето звезди, видни през отворения на тавана люк, Рики си представяше, че лети в космоса. Това беше любимият му блян — да се носи плавно в безбрежното пространство в огромен звезден кораб, безтегловен, безпроблемен, потопен в красота и тишина.

Рики не знаеше на каква възраст са децата на снимките. Преценяваше грубо, че вероятно са на по дванайсет, най-много тринайсет години. Не го биваше много-много да определя такива неща, освен като ставаше дума за най-мъничките, реално хлапенца, където място за голяма грешка във възрастта просто нямаше. Опитваше се да не мисли кой знае колко много за тях, да не гледа снимките, защото все пак има неща, за които дори и безчувствен човек като него би изпитал резерви. Ама пък какво толкова — не му е работа да поставя под въпрос чуждите вкусове, я. Туп, туп, туп — пръстите му хвърчат по клавишите, образ след образ влиза в огромната памет, намиращ своето място в създадената от Рики виртуална вселена от секс и специфични желания. И така се бе заплеснал в звука и ритъма на заниманието, че не чу почукването по вратата. Чак след малко, когато посетителят удвои силата на тропането, усети присъствието отвън, преустанови работата и запита:

— Кой е там?

Отговор не получи.

Стана, прекрачи до прозореца в ъгъла и открехна пердето. Навън валеше, стъклото бе мокро, замъглено и все пак му се стори че на вратата няма никой.

Не притежаваше оръжие. Не обичаше особено пистолетите. По насилието не си падаше, поначало не бе такъв характер. По-скоро бе предпазлив, смяташе, че прекалено много са хората, дето дори и заострен молив не бива да носят, та камо ли заредено оръжие или нож. С присъщата за него изкривена логика бе стигнал до заключението, че пистолет, това означава престъпник и обратното. Себе си в ролята на престъпник не виждаше, следователно нямаше нужда от такъв. По силата на обратното уравнение пистолет нямаше, следователно престъпник не можеше да бъде.

Отстъпи от прозореца, погледна към заключената врата. Можеше да я отвори, но пък защо да го прави? Ако отвън е имало някой, сигурно вече си бе отишъл. Подръпна долната си устна, замисли се за миг и се върна при компютъра. Тъкмо проверяваше кодовите поредици, когато хлопането се потрети. Този път идваше от прозореца, където бе надничал преди секунди. Рики изпсува и отново повдигна крайчеца на пердето. Сега ясно видя сянката пред вратата. Мъжът беше набит, доста ячък на вид, със зализана черна коса, тя мътно лъщеше от дъжда и брилянтина.

— Какво желаете? — запита го той.

Мъжът кимна с главата към вратата, с други думи — ела тук.

— Мамка му — изруга Рики.

Онзи отвън не приличаше на ченге, ама хич, поне не и на тези, които Рики познаваше. По-скоро имаше вид на някой от бостънските господа. Те имаха лошия навик да цъфват по никое време. И все пак човек с такива неща би трябвало много да внимава. Върна се на компютъра, бързо изписа няколко команди. Различните прозорци започнаха да се затварят, включиха се защитите, образите се превърнаха в символи, повечето от ключовия текст — в неразчитаема абракадабра от букви и знаци. Промени се конфигурацията на отваряните материали така, че реши ли някой да проверява къде е бил потребителят преди малко, с какъв материал е работил, ще попадне в лабиринт от неизползваем код и буферни файлове. Рики бе вече достатъчно начетен в компютърните дела, за да знае, че съдържанието на компютъра му не може да остане завинаги защитено от достъп на външни хора. Ще дойдат, не дай Боже, ченгетата с техни си компютърджии и ще му отворят тайните. Но разчитането на огромния по обем материал би отнело доста време, може би месеци на цял екип специалисти, при това имаше и система за автоматично изтриване.

След малко стана, закрачи към вратата. Не беше уплашен. Нали имаше протекцията на Бостън? Тя бе отдавна обявена навсякъде в средите, откъдето би могло да дойде физическа заплаха. Нямаше от какво да се бои.

Човекът на прага носеше тъмносини джинси, опъната по тялото синя найлонова риза, изтрито черно кожено яке. Главата му бе леко голяма спрямо тялото, макар и в същото време да се създаваше впечатлението, че е скъсена, сякаш на менгеме притискана между брадата и косата. Рики си каза, че новодошлият му прилича на гангстер, а това, макар и странно, го успокои още повече. Единствените бандити, с които си имаше работа, все от Бостън пристигаха. А щом този мъж мяза на такъв, значи оттам трябва и да идва.

— Харесва ми вашият дом — рече мъжът неочаквано.

Лицето на Рики се сбърчи от объркване.

— Сигурно се шегувате — отвърна той.

Мъжът измъкна голям пистолет, насочи го в Рики. Беше с ръкавици, а пистолетът бе смит десетка, разработен специално за ФБР, но Рики нямаше как да знае този факт. Както и това, че оръжието е крайно необичайно за частно лице. Посетителят обаче бе наясно с тези неща, именно за това бе предпочел да го отнеме от друг човек по-рано същата нощ.

— Кой сте вие? — запита го Рики.

— Аз ли? Аз съм онзи, дето търси — отвърна мъжът. — Отстъпи от вратата.

Рики побърза да се подчини.

— Не правете нещо, за което сетне ще съжалявате — рече Рики, когато мъжът влезе във фургона и затвори вратата след себе си. — В Бостън има едни хора, на които това няма да се понрави.

— В Бостън казваш, а? — изгледа го мъжът.

— Точно така.

— Амиии. А как мислиш, тези от Бостън могат ли да се надбягват с куршума, а?

Рики се замисли върху въпроса.

— Предполагам, че не.

— Хубаво тогава. Да приемем, че в момента ти от тях особена полза нямаш, не, господине — продължи новодошлият и набитото му око се закова на компютъра и мнозинството допълнителни устройства около него. — Хм, доста впечатляващо, а?

— Вие от компютри разбирате ли? — запита Рики с интерес.

— Не много — призна мъжът. — Тия неща някак незабелязано минаха покрай мен, аз повече с други дела съм се занимавал. Имаш снимки там, а?

Рик преглътна трудно.

— Не ви разбирам…

— Ами, разбираш ме и още как! Не бива да ме лъжеш, не, господине! Нали виждаш — аз имам пистолет, а ти не, нали? Излъжеш ли, ще позная и току-виж съм си изпуснал нервите, ами да. И това няма да е в твой интерес, не, господине. Затова пак ще те запитам: там снимки има ли?

Рики реши, че щом въпросът е зададен по този начин, значи човекът знае и отговора. По-добре е истината да каже, но все пак започна да усуква.

— Може и да има. Зависи какви снимки са ви нужни.

— Охо, ти знаеш какви. Голи момичета. Както в списанията.

Рики въздъхна с облекчение, макар и да се опитваше да не му личи.

— Ами да, разбира се. Голи мацки колкото си щеш. Искате ли да ви покажа?

Мъжът кимна, Рики повторно почувства лекота, още повече че онзи затъкна пистолета в колана на панталоните. Седна на стола и пръстите му заиграха. Програмите бяха отворени отново и когато екранът светна, видя отражението на човека отзад — приближи се съвсем и се наведе напред. Сетне засвяткаха различни образи на млади жени — полуоблечени, събличащи се, чисто голи, наведени, в различни пози.

— Всякакви имам — изтъкна Рики очевидното.

— Ами на деца? — запита онзи отново.

— Не — излъга Рики. — С детски не се занимавам.

Мъжът изпусна лека въздишка на разочарование. Замириса на канелена дъвка, но дъхът не можеше да прикрие разни други, излъчващи се от него миризми: евтин одеколон, още и тънък неприятен мирис, далечно напомнящ на пилешките.

— Какво ти е на лявата ръка? — неочаквано запита той.

— Така съм се родил. Изсъхнала е, не мога да я движа добре.

— Иначе на допир усет има, така ли?

— Ами да, но не мога да…

Така и не довърши изречението. В горната част на същата ръка почувства гореща, изпепеляваща болка. Отвори уста да изреве, но дланта на мъжа го предвари, плътно запуши зейналата паст, задави звука. С другата ръка отново раздвижи проникналото в плътта на Рики дълго, тънко острие. Сакатият се сви в стола, загърчи се, но писъците ехтяха единствено в съзнанието му, а във фургона се чуваха единствено едва доловими стонове.

— На глупак ще ме правиш, а? — изръмжа мъжът. — Нали те предупредих? Това беше за последно, да, господине.

Направи рязко движение, измъкна ножа. Рики подскочи, дясната му ръка се стрелна към раната само за да се отдръпне отново при допира — заболя го още по-страшно. Чак се разплака, макар и да се срамуваше.

— Е, имаш ли снимки на деца в компютъра?

— Да — бързо издърдори Рики. — Имам. Ще ви покажа. Само кажете какво искате: момчета, момичета, малки, по-големи? Каквото речете, само повече не ме мъчете.

Мъжът бръкна в джоба, измъкна черен портфейл, а от него — снимка.

— Тази позната ли ти е?

Момиченцето бе красиво, чернокосо. Облечено бе в розова рокличка, в косата имаше панделка в тон с нея. Усмихваше се, в отворената уста се виждаше, че му липсва зъбче на горната челюст.

— Не — отвърна Рики.

Ножът се насочи към ръката му отново, този път той изрева предварително, а в гласа звучеше отчаяние и пълна искреност.

— Не! Честна дума! Казвам ви, че не я познавам! Не е била на нашите снимки. Никога, Бога ми, кълна ви се! Отлична памет имам за снимки.

— А снимките откъде ги вземаш?

— Най-вече от Бостън. Те ми ги изпращат. Понякога се налага да ги сканирам, иначе идват на дискове. И филми получавам. Но най-често компютърни дискове, понякога дивидита. Аз само на сайтовете ги качвам. На дете през живота си не съм посягал. Ей на, честен кръст! И работата не ми харесва, но нали трябва да се яде… просто правя каквото ми наредят.

— Ти каза най-вече…

— Моля?

— Каза, че най-вече идвали от Бостън. Откъде другаде получаваш?

— Понякога разни хора ми носят също… хм… Ама вече не.

— Кой по-точно?

— Ами мъже. Тоест мъж искам да кажа. Имаше един човек, той носеше добри материали. Видео. Само че това беше много отдавна. Преди години.

Рики лъжеше, премълчавайки подробностите. Колкото и да бе странно, болката в лявата ръка го държеше нащрек, съзнанието му — изострено, помагаше да разсъждава ясно относно възможностите за още мъчения, може би много по-страшни. Ако не изиграеше козовете си точно… Вярно, един мъж бе идвал, носеше видеофилм с отлично качество. С домашна камера правен, непрофесионална, с малко паразитен шум, но образът бе великолепен, снимано бе отблизо. Жестът бе на добра воля, не за пари. Онзи се надяваше да го допуснат до едно от децата, препоръчано му от общ познат от същия щат. Човек от същата категория хора, със същите наклонности. Господата от Бостън бяха предупредили Рики, че подобно нещо може да се случи. И се бяха оказали прави.

— Името?

— На мен лично никога не си го е казвал. Пък и не съм питал. Материалът бе добър, платих му.

Това бяха полуистини, примесени с лъжи, но Рики вярваше, че номерът ще мине. Глупак не беше, съзнаваше го, а и логика имаше в твърденията му.

— И не те беше шубе, че може да е бил ченге?

— О, не, ченге определено не беше. Достатъчно беше веднъж да го погледна, че да съм сигурен.

От носа му се проточи светла лига, премеси се с неизсъхналите сълзи.

— А откъде беше?

— Не зная. Вероятно някъде от север. Не съм сигурен.

Мъжът наблюдаваше Рики внимателно, изпитателно, тутакси засече примигването при поредната лъжа. В този миг самият Дейв Гловски би се гордял с него.

— Да си чувал някога за място на име Галаад?

Отново зърна същото примигване, мимолетен сигнал за лъжа — лицето издаваше краткия мозъчен импулс, съпроводил неистината.

— Хм, не, не съм, освен може би в неделното училище… от Библията, нали?

Мъжът замълча, остана замислен за известно време. Рики се поуплаши, може би прекали с лъжата?

— Имаш ли списък на хората, дето си плащат за това?

Рики поклати глава.

— Плащането е с кредитни карти. За финансите се грижат мъжете в Бостън. Аз само с електронна поща работя, с адресите.

— А кои са тези мъже в Бостън?

— От Източна Европа, руснаци. Зная само малки имена. Разполагам и с телефонни номера за връзка, в случай че имам неприятности.

В следващия миг изруга мислено. Май не биваше да напомня на този опасен тип, че се ползва с протекция. Разбира се, че ще има телефони за връзка, в случай че бизнесът се окаже застрашен. Но не трябваше да му го намеква отново, току-виж го ядосал. Мъжът, изглежда, прочете мислите му.

— Страшно няма — рече той. — Известно ми е, че в подобни случаи си длъжен да им се обаждаш. Както сега например. Смятам, че и без теб ще научат. Рано или късно. Мен това не ме безпокои. Да идват. Я сега разкарай това от екрана.

Рики преглътна. Притвори очи за миг, благодари на Бога за късмета си. Наведе се над клавиатурата, започна да затваря файловете. Разтворил леко устни, каза:

— Благодаря…

Куршумът проби немалка дупка в темето му, а изходната рана бе още по-голяма. Оловото разби екрана на монитора, нещо в него избухна с кратък гръм, сетне пламна. Кръвта изпръска разбитата техника, закипя на високата температура, изпарявайки се със съсък. Изхвърлената гилза се удари в съседен шкаф и тупна в краката на стола. Убиецът я подритна, изпращайки металното цилиндърче някъде под дивана. На подовия линолеум личаха кални отпечатъци от ботите му. Отвори шкафа, безпогрешно познал къде са парцалите. Хвърли стара кърпа на пода, забърса с крак, изчисти стъпките, сетне внимателно изтри и подметките си. Огледа се, доволен от свършеното, открехна вратата, заслуша се внимателно. Изстрелът бе отекнал доста силно, но съседните фургони тъмнееха. В по-далечни прозорци съзря блясъка на телевизори, чу и гласове от програмите, обитателите бяха издънили звука. Излезе навън, тихо затвори вратата и фигурата му бързо потъна в нощта. На недалечна бензиностанция спря, обади се по телефона в полицията, за да съобщи за чут в парка изстрел. Добави, че зърнал отдалечаващ се, стар на вид мустанг и бързо затвори, без да каже името си.

Франк Мерик не обичаше да му се бъркат в делата, обаче спрямо този детектив изпитваше известно уважение. При това нямаше смисъл да го убива, това, вместо да реши проблемите, би създало още повече от тях. Но пък убийството на трети човек с пистолета на детектива му се стори добър ход. Ще му се отворят неприятности, колкото да престане да диша във врата му, а рискът за самия него бе минимален.

Знаеше, че в тази игра не е съвсем сам. Но това не го плашеше. Още отпреди му бе омръзнал старият адвокат с постоянните си въпроси, а пък след последната си намеса в негова полза при ареста му в Портланд Елдрич бе заявил, че слага край на професионалните им отношения. Обаче тлеещите в него и по-рано съмнения се изостриха, след като чу приказките на детектива относно мотивите на Елдрич и особено коментара му за третото лице, което движело конците извън кадър. Така или иначе време бе да приключи с поставената цел. Тук имаше още малко работа, сетне ще тръгне на северозапад. Отдавна да е вече там, но по-рано бе вярвал, че някои от отговорите на въпросите се крият тук — в това неголямо крайбрежно градче. Сега вече не бе така сигурен, а и Галаад все по-силно го зовеше.

Мерик измъкна лепливата лента, закачи пистолета на детектива отдолу на шофьорската седалка. Отдавна не бе носил оръжие, още по-отдавна не бе стрелял, и то в разгневено състояние. Сега старите вкусове се връщаха. Бе си поставил за цел да се движи без оръжие, просто би било много опасно ченгетата да намерят такова в него, дори и случайно да е. Не му се ходеше в затвора отново, дори не му се и мислеше за подобна възможност. Обаче бе дошло време за действие и от задачата си нямаше да отстъпи. А пистолетът на детектива бе отлично пригоден за работата, която го очакваше.

— Не се страхувай, малката ми — прошепна Мерик, излизайки от бензиностанцията, отново на път на изток. — Малко остава. Татко ти идва.

24

Лежах, загубил представа за времето. Часове ли бяха минали или минути? Минути или часове? Кожата на лицето ме сърбеше ужасно от допира на бозавия чувал. От време на време ми хрумваше, че мога и да се задуша, но с тази натрапчива мисъл засега успявах да се преборя. Откъм сенките долиташе откъслечен шепот, понякога отблизо, понякога от по-далеч. Веднъж-дваж се унасях в дрямка, но лепенката на устата възпрепятстваше дишането и веднага се будех полузадавен. Дишах трескаво, тежко през носа, като расов кон след състезание, сърцето ми затупваше яростно, напрягах се да повдигна глава от възглавницата в опит да погълна повече кислород. На два пъти ми се стори, че усещам допир на врата — и двата пъти на събуждане, — при това ужасно студен, направо леден, чак кожата ми пламваше като изгорена. Тогава опитвах да смъкна чувала от главата си, но Мерик го бе затегнал добре. Вече бях съвсем дезориентиран, когато чух вратата долу да се отваря и затваря, а по стълбището прозвучаха целенасочени тежки стъпки. Но макар и със съвсем объркани сетива, пак усещах отдалечаването на появилото се по-рано чуждо присъствие. Влезлият приближаваше, те се оттегляха.

Някой влезе в спалнята. Почувствах го физически, топлината на тялото, подуших и миризмата му. Мерик беше. Пръстите му заиграха по лепенката на врата ми, след малко чувалът бе махнат и сега отново виждах, макар и в началото да бях като заслепен. В очите ми засвяткаха мънички бели точици, същински остри карфички, чак ме заболя. Още непривикнал съвсем, различавах формата на Франк Мерик, лицето му бе празна тъмна маса, чертите разлети, неразличими. Натовареното ми съзнание разигра някакъв трик — по празното пространство се появи демонска паст с пламтящо червени, страховити очи, вероятно продукт на всичко онова, от което подсъзнателно се страхувах. Сетне всичко това се разсея, белите точици избледняха, съвсем изчезнаха и аз отново виждах нормално.

Мерик изглеждаше разтревожен, неспокоен, далеч не така самоуверен, както го помнех от предишното му посещение. Очите му играеха, стрелкаха се по тъмните ъгли на помещението, по сенките на тавана. Забелязах и друго — избягваше да стои с гръб към вратата, напротив — постоянно я следеше с очи, сякаш се чувства уязвим от нападение отзад.

Приближи към мен, загледа ме, но не заговори. Мислеше за нещо, подръпваше долната си устна с два пръста. От пистолета ми нямаше и следа. По едно време се прокашля и рече:

— Извърших нещо тази нощ, дето май не биваше да върша. Само че вече е факт, свършена работа — било за добро, било за зло. Омръзна ми да изчаквам. Дошло е времето да ги изкарам на светло. Ще си имаш някоя и друга неприятност, но ще я преодолееш. Ти им кажи какво се случи тук, накрая ще ти повярват, няма защо да не ти повярват. Междувременно ще се разчуе и те ще довтасат. Ами да.

Не разбрах напълно тези словоизлияния, а и Мерик изведнъж направи нещо доста странно. Приближи бавно до един от стенните шкафове, постави лявата длан на решетестата врата, с дясната ръка посегна назад към кръста. Якето се отмести, сега зърнах на колана му моя пистолет — десетката. Допря лице във вратата, взря се през цепките, сякаш смята, че вътре има човек. След малко я отвори несигурно, ръката с пистолета посегна към закачените там сака, ризи и палта. Побутна с дулото на няколко места, размести дрехите, през цялото време готов за стрелба. Проверяваше дали там не се е скрил някой.

— Сам живееш, а? Сигурен ли си, че е така? — запита той.

Кимнах.

— Усещането ми е друго — рече напрегнато.

В гласа нямаше закана, нито намек, че съм го излъгал, само растящо безпокойство по повод на нещо, което не разбира. Затвори вратата безшумно и се върна към леглото ми.

— Лично срещу теб вече нямам нищо — заговори отново. — Сега сме квит. Разбирам, че си постъпвал както си намирал за правилно, само че ми се изпречи на пътя, а аз не мога да се примиря с такова нещо. И още по-лошо има. Виждам те като човек с угризения на съвестта. Какво е това човешката съвест, освен шум в главата, а? Реална досада, разсейва те, на работата ти пречи. Аз за такива неща нямам време. Никога не съм имал. Да, господине.

И бавно повдигна дулото. То зейна срещу ми черно, досущ празно, немигащо око.

— Мога да те убия сега. Сам знаеш. Нищо няма да ми струва, грам съмнение и толкоз. Но не, ще те оставя да живееш.

Задишах още по-тежко, неспособен да потисна чувство, граничещо почти с благодарност. Нямаше да умирам, не и от ръката на този човек, не и днес. Давах си сметка, че Мерик отлично разбира този звук.

— Точно така, ще живееш, само че добре запомни следното и не го забравяй. Бях те заковал в смъртоносна хватка, но ти подарих живота, нали? Знам те що за човек си, нищо че имаш такава шантава съвест. Ти ще пламнеш сетне, че съм влизал в къщата ти неканен, посегнал съм ти, унижавал съм те в собственото ти легло, ей такива неща. Ще пожелаеш да си го върнеш, само че помни сега: следващия път, когато си ми подръка, колебание няма да има — натискам спусъка и край. Тръгнал съм да свърша една работа, ти я знаеш, свършвам я и си тръгвам. Повече няма да ме видиш. Помисли по това сега. Спести си гнева за по-сериозни неща. Да, господине.

Прибра пистолета и се наведе към чантата. Този път извади шишенце и жълт парцал, разви тапата, напои плата с течността. Познах миризмата. Не беше отблъскваща, почти усещах възсладкия вкус. Извъртях лице, очите ми щяха да изскочат от орбитите, когато Мерик се наведе над мен, а парцалът докосна лицето ми, хлороформът нахлу в ноздрите ми, главата ми тутакси се завъртя. Опитвах да задвижа тялото, някак си да го ритна, обаче бе съвсем безполезно. Той ме сграбчи за косата, затисна главата ми назад във възглавницата, притисна парцала в носа ми.

Последните думи, които чух, бяха:

— Това е милосърдие, г-н Паркър.

Когато отворих очи, през пердетата нахлуваше светлина. Главата ме цепеше здравата, в раменете имах бодежи. Опитах да седна, главата ми натежа ужасно. Ръцете ми бяха свободни, лепенката на устата я нямаше. По устните усещах кръв, кожата ми бе одрана на няколко места — това се бе случило, когато Мерик я е свалял. Пресегнах се към чашата с водата на нощното шкафче, почти я бутнах на пода. Изчаках стаята да престане да се люлее, да престана да виждам двойно. След малко опитах отново, този път успях. Ръката ми трепереше силно, но успя да я поднесе към устата ми. Беше пълна. Това бе дело на Мерик, да сипе отново вода, оставяйки я наблизо — знаел е в какво състояние ще се пробудя. Отпих дълго, жадно, разлях вола по възглавницата, сетне се отпуснах, сякаш още повече отмалял. Полежах известно време, опитвайки да надделея надигащото се в мен гадене. По-късно се почувствах малко по-добре, претърколих се по леглото и за беля тупнах на пода. Дъските бяха хладни на допир, добре ми подействаха. Пак събрах сили, запълзях към банята. Опрях глава на тоалетната чиния, сетне повърнах и уморен, се отпуснах на плочките. Трябва да съм спал известно време, потънал в отровен сън.

Събуди ме звънецът. Светлината бе по-друга, ярка и някак не така дразнеща очите. Трябва да беше ранен следобед. Изправих се с усилие, облегнах се на стената в банята, изчаках малко време да се уверя, че краката няма да се подгънат под тежестта ми. Сетне със залитане и опиране по стените се върнах в спалнята, навлякох дрехите от предната вечер — джинси и тениска, отгоре суичър с качулка, вече чувствах студа. Тогава зашляпах неуверено надолу по стълбите. През стъклото на вратата зърнах три фигури отвън, а в алеята имаше две непознати коли. Едната обаче имаше маркировка — полицейска беше, от Скарбъро.

Отворих вратата. Първите двама бяха Конлоу и Фредериксън — детективите, арестували и разпитвали Мерик. Третия не го познавах, но лицето му ми бе познато — същият, дето по време на разпита стоеше встрани и разговаряше с местното федерално ченге Пендър. Отзад, на алеята, на полицейската кола се бе облегнал Бен Ронсън, ченге от Скарбъро. С него чат-пат се виждахме по улиците, спирахме се да обменим по дума-две. Сега обаче лицето му бе неприветливо, замръзнало, безизразно.

— Г-н Паркър, имате ли нещо против да влезем? — запита Конлоу. — Помните детектив Фредериксън, нали? Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Посочи третия мъж и добави:

— Това е детектив Хансън от щатската полиция в Грей. Няма да сбъркам, ако кажа, че сега тук той е най-главният.

Хансън изглеждаше в отлична физическа форма, косата му бе черна и лъщеше от брилянтина или някакво друго мазило, с каквото очевидно я държеше така зализана по главата си. Очите му бяха зеленикави с отсенки на синьо, стойката — балансирана, спокойна, но нещо в него издаваше инстинкта на първичния хищник, досущ дива котка, готова начаса да се нахвърли на леката плячка. Носеше добре скроено тъмносиньо сако, ризата му светеше от белота, вратовръзката бе също тъмносиня, напръскана със златисти петънца.

Отстъпих, направих им място да минат. Забелязах, че внимават да са с лице към мен постоянно. Отвън ръката на Ронсън ужким случайно се плъзна към кобура. Сякаш очакват изненади. Пак бях загазил с нещо, а може би Мерик…?

— В кухнята става ли? — запитах.

— Разбира се. Водете, ние след вас — кимна Конлоу.

Тръгнах към кухнята, те подире ми. Седнах на масата. В друг случай бих останал прав, за да не им давам излишно предимство, но сега се чувствах слаб, несигурен на краката си.

— Не изглеждате добре — обади се Фредериксън.

— Лоша нощ прекарах.

— Няма ли да ни разкажете за нея?

— А вие първо няма ли да ми кажете защо сте тук?

Обаче вече бях сигурен. Мерик.

Конлоу се настани на стола срещу мен, другите останаха прави.

— Вижте, можем да изясним всичко още сега тук, само да бъдете напълно откровен с нас. Иначе… — тук направи пауза и целенасочено отправи поглед към Хансън, — нещата може и да загрубеят.

Сигурно трябваше да си поискам адвокат, но това би означавало той да идва тук, сетне да ходим в полицейското управление на Скарбъро, а може би и в Грей, дори Огъста. Адвокат означаваше още часове в килия или стая за разпит, а не бях уверен, че съм в състояние да издържа на това. Поне все още не. Всъщност без адвокат едва ли щеше да мине, но засега се намирах в собствения си дом, в моята си кухня и нямах намерение да ги напускам, освен ако не се окажеше абсолютно належащо.

— Снощи Франк Мерик влезе с взлом в дома ми. Закопча ме с белезници за леглото — започнах аз, като им показах китките си. — Сетне ми запуши устата с лепенка, сложи ми качулка, взе ми пистолета и излезе. Не зная точно колко време съм лежал в това състояние. По едно време се върна, каза, че е направил нещо, което не бивало да прави, сетне ми напъха парцал с хлороформ в носа. Когато дойдох на себе си, белезниците и лепенката ги нямаше. Нямаше го и Мерик. При това мисля, че пистолетът ми е в него.

Хансън се облегна на кухненския плот, скръсти ръце на гърдите, безизразно загледан в мен.

— Интересна история — рече той.

— Какъв пистолет взе Мерик? — запита Конлоу.

— „Смит & Уесън“, десетка.

— С какви патрони?

— „Кор-Бон“. От сто и осемдесетграмовите.

— Охо, и те ако не са слабички за десетката — подхвърли Хансън. — Не се ли страхувате да не се пръсне цевта?

Изгледах го с удивление.

— Сигурно се шегувате. Какво значение има това сега?

Хансън многозначително сви рамене.

— Просто питам.

— Това са разни митове. Или вие за нещо друго намеквате?

Той премълча.

— А тук намира ли ви се кутията от патроните? За кор-боновите питам? — продължи Конлоу.

Вече се досещах накъде води всичко това. Бих се усетил още като ги зърнах тримата отвън, само че не бях съвсем на себе си. Направо би трябвало да се възхитя от изобретателността на този Мерик — вече подозирах, че е убил някого с моя пистолет, сетне го е задържал в себе си. Ако са намерили куршума, биха могли да го сравнят с патроните, които имам у дома. Това бе огледално изпълнение на случилото се с убития във Вирджиния Бартън Ридик. Методиките за балистични експертизи и сравнения може би бяха остарели и дискредитирани, но се получаваше точно както бе обещал — да ми създаде неприятности. Някоя и друга неприятност, боже мой! Малката му шегичка за моя сметка. Не знаех как толкова бързо се бяха насочили към мен, но може би и това бе негова работа.

— Ще трябва да си повикам адвокат — рекох им аз. — На повече въпроси няма да отговарям.

— Значи имате нещо да криете, а? — запита Хансън и се опита да се усмихне, но се получи грозна картинка, нещо като пукнатина в мрамор. — Защо сега изведнъж се затичахте за адвокат? Дайте го по-леката. Ние сега тук само разговаряме.

— Така ли? Само разговаряме, а? С малко намеци и многозначителни жестове. Щом е така, направо да ви кажа. Аз по такива разговори не си падам.

Изгледах Конлоу. Той сви рамене.

— Ами нека да е с адвокат — рече с безразличие.

— Арестуван ли съм? — запитах.

— Все още не — отвърна Хансън. — Обаче и по този път можем да хванем, стига да поискате. Е, какво да е: арест или разговор?

Измери ме с типичния за ченгетата тежък поглед, с едва доловима фалшива усмивка и сигурността, че напълно контролира нещата.

— С вас не мисля, че се познаваме — рекох кротко. — Убеден съм, иначе щях да си спомня, просто за да съм сигурен, че няма да имам подобно удоволствие отново.

Конлоу се прокашля в ръка, извърна лице към стената. Изражението на Хансън не се промени.

— Аз тук съм нов — рече той. — Но все пак съм служил тук-таме, например в големи градове като вас. Така че вашата репутация хич не ме и впечатлява. Може би тук с разни страшни истории и кръвта по ръцете си се имате за голяма работа, аз обаче не си падам по хора, които сами вземат закона в свои ръце. Те представляват грешките в системата, издънките тук и там. И ето, във вашия случай възнамерявам да поправя поне една издънка. И това ще е само първата стъпка.

— Не е учтиво да нагрубяваш човек в собствения му дом — рекох аз.

— Именно затова сега ще се изнесем оттук, за да мога да продължа да ви нагрубявам на разни други места — зачука ми го той тутакси.

И изщрака с пръсти, което означаваше да се изправя. Всичко в поведението му спрямо мен говореше за крайно презрение, обаче нямаше какво друго да направя, освен да се примиря. Продължа ли да говоря с него, означаваше да си изпусна нервите, а пък не исках да му създавам удоволствието да ми слага белезници.

Поклатих глава и се изправих. Обух си старите маратонки, които винаги държа в кухнята край вратата.

— Хайде да вървим тогава — рекох с неутрален глас.

— Не искате ли първо да се облегнете ей тук на стената с разкрачени крака? — рече Хансън със същия глас.

— Сигурно се шегувате — рекох аз.

— Ами да, аз поначало съм си шегаджия — отвърна Хансън. — И аз, и вие. Хайде, знаете как се прави.

Облегнах се на стената на дланите широко разкрачен, за да може той да ме опипа свободно навсякъде. Когато се увери, че не нося разни видове скрито оръжие, той отстъпи назад, аз тръгнах пред него към вратата. Конлоу и Фредериксън ни последваха. Отвън Бен Ронсън вече държеше задната врата на колата отворена. В същия миг чух кучешки лай. Уолтър препускаше към мен през полето между къщата и имота на Джонсънови. Боб Джонсън се появи отзад. Тутакси разпознах изражението на лицето му — тревожеше се човекът какво ли се случва с мен? Кучето наближи, ченгетата наоколо се наежиха, ръката на Ронсън отново тръгна към кобура.

— Няма никаква опасност — побързах да кажа. — Кучето е кротко.

Уолтър незабавно усети враждебността в хората около мен в двора и се спря на една просека в дърветата край предния двор. Излая несигурно, сетне бавно тръгна към нас, като махаше с опашка, но с клепнали уши, почти прилепени към главата. Погледнах Конлоу, той кимна в знак на разрешение. Пристъпих към Уолтър, клекнах и го погалих по главата, потърках врата му.

— Е, моето момче, ще трябва да постоиш с Боб и Шърли за малко, нали — казах му тихичко.

Той притисна глава в мен, изскимтя, затвори очи. Усещаше животинката, че нещо има. Погледнах към дърветата. Сега Боб стоеше на същото място, където преди малко се бе спирал Уолтър. Беше достатъчно съобразителен, за да не задава излишни въпроси. Хванах Уолтър за каишката на врата и го отведох при него. Хансън ме гледаше втренчено през цялото време.

— Ще се погрижиш за него за известно време, нали? Няма да е повече от няколко часа — помолих аз.

— Разбира се, няма никакъв проблем — обеща той.

Беше дребен, жив човек, очите му напрегнати зад очилата. Наведох се, отново погалих кучето, тихичко запитах Боб дали може да се обади в „Блак Пойнт Ин“ Дадох номера на стаята, имената на Ейнджъл и Луис. Да им каже какво се е случило.

— Ама разбира се. Какво друго мога да направя?

Обърнах очи назад, изгледах четирите ченгета. Мълчаха и ни гледаха.

— Знаеш ли, Боб, мисля, че наистина няма нужда за друго.

После се качих в черно-белия полицейски автомобил и Ронсън потегли към управлението в Скарбъро.

25

Отведоха ме в стаята за разпити в сградата на управлението. Останах там, докато чакахме да дойде Ейми Прайс. Отново имах странното усещане, че вървя по стъпките на Мерик. Хансън искаше да ме отведе в Грей, но научил за случилото се, отнякъде се появи Уолъс Макартър и се застъпи за мен. Чувах го отвъд вратата да казва, че гарантира за моя милост, и да увещава Хансън да не стига до крайности. Чувствах неимоверна благодарност към този мъж — не толкова за това, че поне засега ме отърваваше от неприятното пътуване до Грей с Хансън, а по-скоро заради готовността си да ми повярва, когато и той самият би могъл да има своите съмнения.

В помещението нищо не се бе променило, откакто Мерик бе седял на същия този стол. Същите бяха дори и тебеширените драсканици на приличното на миниатюрна черна дъска табло за съобщения на стената. Белезници не ми сложиха, а Конлоу ми донесе кафе и стара поничка. Главата ме болеше, повече ме занимаваха обаче други мисли: струваше ми се, че в къщата по-рано бях говорил повече от нужното. Все още не можех да знам със сигурност какво точно е направил Мерик, макар и да имах вътрешното убеждение, че в краен резултат налице е труп. А междувременно, без да се замислям, бях признал или поне на практика така излизаше, че пистолетът ми е бил използван при извършването на престъпление. Ако Хансън решеше да играе грубо и да ми предяви обвинение, щях да се озова зад решетките с доста малка вероятност за излизане под гаранция. Най-малкото би могъл да ме задържи в ареста дни наред, оставяйки Мерик да си разиграва коня с моята десетка подръка.

Така измина близо час насаме с подобни нерадостни мисли, сетне се появи Ейми Прайс в черна пола и жакет, а под него бяла блузка. Скъпата кожа на куфарчето й блестеше мътно, самата тя бе елегантна и повече от делова. Изгледа ме и заяви, че изглеждам ужасно.

— Имате ли представа какво става? — запитах я в ответ.

— Единствено разбирам, че разследват случай на фатално прострелян. Мъж. Очевидно са на мнение, че може би сте в състояние да им помогнете с някои подробности.

— Например как съм го застрелял.

— Обзалагам се, че сега сте доволен, задето сте запазили визитката ми — рече тя.

— Аз пък мисля, че онази среща ми донесе лош късмет.

Тя ме изгледа.

— Я по-добре ми разкажете всичко поред.

Започнах от началото на вечерта, сетне появата на Мерик в къщата и чак до качването на колата при Ронсън. Нищо не пропуснах, единствено премълчах за онези гласове, дето постоянно ги чувах. Нито пък за проявеното от самия Мерик показателно безпокойство. Нямаше нужда Прайс и за тях да знае.

— Имах ви за по-умен — рече тя, когато свърших. — И децата знаят в какви случаи на ченгета се отговаря само в присъствието на адвокат.

— Изморен бях, главата ме цепеше — оправдах се аз и веднага си дадох сметка колко ли патетично звуча.

— Аха, тъпо. Сега ще мълчите. Нито дума, освен ако не кимна с глава.

Прайс стана, отиде при вратата. Почука в знак, че ченгетата могат да влязат. Появи се Конлоу, следван от Хансън. Настаниха се точно срещу нас. Запитах се колко ли хора са се стълпили пред компютърния монитор в съседната стая, внимателно заслушани във въпросите и отговорите, загледани в символичния неподвижен танц на четири фигури една около друга.

Ейми вдигна ръка.

— Първо е необходимо да ни кажете за какво става дума — рече тя.

Конлоу погледна Хансън.

— Мъж на име Рики Демаршън е починал снощи. Прострелян е в главата в един фургон в парк на име „Борова гора Спокойствие“. Имаме очевидец, който твърди, че видял мустанг, отговарящ на описанието на колата, която притежава вашият клиент, да се отдалечава от местопрестъплението. Даде ни дори и регистрационния номер на автомобила.

Мигновено си представих какво става в момента във въпросния парк — място, което познавах. Щатският екип на службата за разследване на престъпленията е вече на мястото, там е и белият пикап на лабораторията в Скарбъро със специалиста по обработка на улики. Той бе един от най-добрите в своята професия в щата, човек на дълга до болка, винаги изпипващ всичко перфекционист. Едва ли щатските ченгета щяха да му се пречкат. Точно обратното — щяха да го оставят да работи с техния екип и със сигурност да се вслушват в мненията му. Там ще бъде и мобилният оперативен център, използван от полицията в сътрудничество с Пожарната команда — огромен лъскав автомобил в червено и бяло. Сигурно са се събрали и доста зяпачи и всякакви скитници от живеещите в парка. Полицията вече разпитва потенциални свидетели, пристигнали са и журналисти от медиите в местните новинарски мрежи. Общо взето, същински цирк, концентриран около някой от скапаните фургони в онзи наистина мрачен парк.

Знаех отлично, че се прави пълен оглед на терена около местопрестъплението. В дадения случай ще се надяват да намерят следи от гумите на моя мустанг, че и отливки да им направят. Такива няма да открият, но това няма никакво значение. Винаги могат да кажат, че колата е била спряна някъде на шосето, далеч от меката почва. Отсъствието на пряка улика, потвърждаваща присъствието на моята кола на местопрестъплението, няма да докаже невинността ми. Междувременно Хансън сигурно е завъртял цялата процесуална машинария — нужна му е заповед за обиск на дома ми, включително гаража. Дори може вече да си я е осигурил. Нужни са му колата и пистолетът. Не намери ли последния, ще се захване с кутията с патрони „Кор-Бон“. Вероятно ще настоява и другите ми оръжия да види. Кой знае какво още ще поиска?

— Очевидец, а? — подхвърли Ейми. — Наистина ли?

Произнесе думата с нужния скептицизъм, дори и нещо повече вложи, за да подскаже, че за нея твърдението е абсолютен абсурд. Като непроверен слух, че на беззъбия зъби му поникнали.

— И кой е очевидецът, моля?

Хансън дори не помръдна, но Конлоу се помести на стола едва забележимо. Ясно. Очевидец нямаха. Анонимно обаждане по телефона. В моя случай сигурно е бил самият Мерик. Но и това особено не подобряваше положението ми. Още от въпросите за патроните ми бе ясно, че Мерик е използвал моя пистолет, за да убие някого — сега разбирах, че това е някой си Рики Демаршън. И вероятно е оставил някаква улика на местопрестъплението. Можеше да е патрон, гилза, дори пистолета. И ако е така, експертизата ще покаже мои отпечатъци на пръстите, а не неговите.

И малко неприятности ще ти създам по-късно, за да ти запълнят дните, та да нямаш време с мен да се занимаваш. Остави ме на мира да си свърша работата и всеки ще бъде доволен, а виновните — наказани.

— Точно сега не можем да го изнесем — каза след малко Хансън. — И не обичам клишетата от тъпите филми, но въпросите тук ги задаваме ние.

Ейми сви рамене.

— Ами задавайте си ги тогава. Първо обаче настоявам незабавно да доведете лекар тук. Все пак някакви елементарни лечебни мерки да вземе. При това искам да бъдат фотографирани кръвонасяданията по тялото на клиента ми. Ще забележите че това встрани има формата на юмрук. Лекарят ще е в състояние да определи още и от кога са. Виждате и разкъсаната кожа по устните му. Тези рани се дължат на неотдавнашното смъкване на лепенката от устата му. И тях ги искам фотографирани. И още — настоявам да бъдат взети проби кръв и урина за изследване с цел установяване на наличие над допустимите норми на трихлорометан в кръвния поток на моя клиент.

Говореше авторитетно, бързо, думите си изстреля рязко, на залпове. Конлоу се огъна, сякаш срещу него бяха отправени.

— Три… три… к'во? — запита той, обръщайки се за помощ към Хансън.

— Хлороформ — обясни Хансън, оставайки напълно спокоен, сетне подхвърли към Прайс: — Можехте просто хлороформ да кажете.

— Можех, но нямаше да прозвучи така ефектно — насмешливо отвърна тя. — Значи сега ще изчакаме лекарят да дойде, сетне ще си задавате въпросите.

Двамата детективи се изправиха и излязоха, без да кажат и дума повече. Мина час, през който ние с Ейми Прайс седяхме и мълчахме. После пристигна лекар от Мейнския медицински център в Скарбъро. Той ме отведе в тоалетната, там напълних шишенце с урина за изследване, сетне ми взе и кръв. Прибра пробите в чантата и се зае да оглежда синките по мен, за да ги опише. Накрая се появи Ейми с дигитален фотоапарат и засне кръвонасяданията и наранените устни. После лекарят ми би една-две инжекции, даде ми хапчета да пия. Когато свърши, ни откараха обратно в стаята за разпити. Там вече ни очакваха Хансън и Конлоу.

И отново започна въртележката с въпросите, повечето от които се повтаряха до втръсване. Всеки път изчаквах реакцията на Ейми — дали е безопасно да отговарям, чак тогава си отварях устата. Когато стигнахме до темата за мунициите, тя си вдигна писалката.

— Г-н Паркър вече ви каза, че г-н Мерик му е откраднал оръжието.

— Искаме да се уверим, че мунициите са същите — каза Хансън.

— Така ли? — изви устни тя и отново бе налице същият красноречив скептицизъм с вкус на напръскан със захар лимон. — И защо?

Хансън не отговори, нито пък Конлоу.

— Вие с пистолета не разполагате, нали, господа детективи? — подхвърли Ейми. — Нямате и очевидец. Единствено разполагате — и това сега е мое лично предположение — с гилза или гилзи и вероятно самия куршум, респективно куршуми. Не съм ли права?

Хансън я гледаше право в очите, опита се да я надвие с поглед, не успя и се отказа. Конлоу се взираше в пръстите си.

— Не съм ли права? — повтори Прайс.

Накрая Хансън кимна. Този път изглеждаше като наказан ученик.

Излезе точно така, както и бях предположил. На местопрестъплението Мерик бе оставил същия вид улики, каквито навремето бяха използвани в опит него да осъдят. Днес никой съд не би се заел да издава присъда на базата на подобни доказателства, но пък за сметка на това сега Мерик бе успял да поразмъти водите.

— Заповед за обиск можем да извадим — обади се Хансън.

— Ами направете го — сви рамене Ейми.

— Няма нужда — намесих се аз.

Прайс ми хвърли унищожителен поглед. Хансън и Конлоу се размърдаха, изненадани.

— Просто няма нужда да вадите заповед.

— Какво се опитвате да… — сопна ми се Ейми, но я хванах за ръката и тя замълча, аз продължих.

— Доброволно ще ви предам мунициите. Сравнявайте ги. Той ми взе пистолета, явно го е използвал, за да убие Демаршън, сетне е оставил изхвърлената гилза на видно място, а на вас ви се е обадил по телефона, за да ви насочи към мен. И вие долетяхте у нас. Това е неговата представа за шегичка. Навремето го заплашваше смъртна присъда във Вирджиния единствено на базата на експертизи и сравняване на куршуми. Нищо повече. Само че обвинението рухна, когато се оказа, че на въпросните експертизи не може да се разчита, а ФБР изпадна в неудобно положение. Но дори и без това процесът вероятно щеше да бъде неуспешен. Сега Мерик действа по този начин, за да ми създаде неприятности. И това е всичко.

— Че защо пък ще го прави? — запита Конлоу.

— Ама вие отлично си знаете отговора. Нали го разпитвахте в същата стая. Дъщеря му е изчезнала безследно, докато е бил в затвора. Опитва се да установи какво й се е случило. И смята, че аз му преча.

— Тогава защо направо не ви е убил? — запита Хансън, а гласът му звучеше, сякаш такова престъпление охотно би му простил.

— Той не разсъждава по вашия начин. В неговите очи би било несправедливо. Има си своя етика.

— Ега ти етиката! Дето не го възпира да пусне куршум в мозъка на Рики Демаршън, нали? Ако, разбира се, може да се вярва на думите ви.

— А на мен защо ми е да убивам Демаршън? — запитах го аз. — Какви са мотивите ми? До ден-днешен не бях чувал за него. Докажете противното.

Хансън и Конлоу отново размениха погледи. След няколко секунди първият въздъхна дълбоко и махна с ръка, все едно да каже „е, майната му, карай да върви“. Изглеждаше почти готов да се откаже, по-ранното му самочувствие видимо се изпаряваше. Стряскаха го самоувереният професионализъм на Прайс, пробите, които неминуемо щяха да докажат остатъци от хлороформ в организма ми. А тайничко, вътрешно в себе си, стопроцентово вече си даваше сметка, че говоря истината. Само че на пътя му заставаха гордостта и проклетията. Ужасно много му се искаше да ми даде да се разбера. Голямо удоволствие би било да успее да ме пъхне зад решетките. Някакъв си нафукан бивш градски детектив с тъмно минало и неизяснени убийства за негова сметка — така ме виждаше, пък и обиждах чувството му за ред и закон. Но колкото и да му бях антипатичен, все пак беше придържащо се към правилата ченге, дето не би фалшифицирало улики и разни други неща с риск сетне това в залата пред съдията да му изгърми в лицето и здравата да го омаскари.

— Фургонът на Демаршън бе буквално тъпкан с компютърна техника — обади се Конлоу. — Смятаме, че има връзки с бостънската организирана престъпност. Изглежда, че е поддържал разни уебсайтове за компаньонки.

— За италианците ли работеше?

— Ами. За руснаци.

— Охо, опасни хора.

— Така е. Вървят и приказки, че не става дума само за компаньонки.

— И за деца ли?

Конлоу отново извърна очи към Хансън, но той бе вече потънал в добре заучено мълчание с неподвижно лице.

— Казах, че са приказки, черно на бяло няма. А без улики няма как да вземем заповед за пълна проверка. И по-рано работехме по това, опитвахме да намерим път към списъците на клиентите, но тези неща стават бавно.

— Е, излиза, че сега проблемът ви е разрешен — рекох аз.

— Вие сигурен ли сте, че никога не сте чували за Демаршън? — пак ме захвана Хансън. — Той е от онези типове, дето не бихте имали проблем с куршума в главата и край.

— И това какво би трябвало да означава? — запитах аз.

— Че не е за пръв път, дето ваш пистолет прави дупка в някого. Колко му е да сте решили, че Демаршън напълно си го е заслужил?

Почувствах ръката на Ейми по крака си под масата. Предупреждаваше ме да не се хващам на Хансъновите капанчета.

— Щом искате в някаква измислица да ме обвините, хайде, давайте — рекох аз. — Иначе си трайте, защото само въздуха хабите.

Обърнах се към Конлоу и запитах:

— Раната от пистолета единствената по Демаршън ли е?

Конлоу, разбира се, не отговори. Нямаше как, така поне си мислех. Иначе щеше да издаде и малкото, което биха могли да използват срещу мен. Само че аз не млъквах.

— Ако Мерик го е измъчвал, преди да стреля, тогава е възможно Демаршън преди смъртта си да му е казал някои неща, които дават насоки на търсенето му.

— Че какво би могъл да знае Демаршън? — запита Конлоу.

Сега тонът му бе коренно променен. Може би не е бил убеден в някаква си моя вина още от началото, нямаше как да зная това, но сега поне разпитът отстъпваше място на разговор, в който двама души мислят на глас. За беля на Хансън това не му хареса, а на глас измърмори нещо от рода на „глупости“. И макар че той би трябвало да е шефът тук, Конлоу му отправи предупредителен поглед. Но омерзението в другия отново пламна, той не направи опит да го потисне, вероятно нямаше и да го направи, преди да е напълно лишен от избор. И отново се опита.

— Глупости! — повтори той високо. — За вашия пистолет говорим. Вашата кола е видяна от очевидец да се отдалечава от местопрестъплението. Вашите пръсти са…

— Хей! — викна Конлоу, изправи се рязко и тръгна към вратата, давайки да се разбере, че колегата му трябва да излезе с него.

Хансън дръпна стола назад с отвратително скърцане по пода, изправи се и го последва. Вратата се затвори.

— Този човек май не е ваш почитател? — тънко се усмихна Ейми Прайс.

— До днес изобщо дори не съм го и познавал. Щатските ченгета отдавна не си падат по мен, този обаче е терминално настроен.

Тя се засмя.

— Ще трябва май да си вдигна хонорара. По вас никой не си пада.

— Рискове на занаята — свих рамене аз. — Как стоим сега?

— Сравнително добре, като не се брои неспособността ви да си държите устата затворена. Хайде да приемем, че Мерик е използвал вашия пистолет, за да убие Демаршън. Единственото, с което те разполагат, е балистична експертиза и никаква пряка връзка с вас извън кутията с патроните. Не е достатъчно за каквото и да е обвинение, не поне и преди да имат пълно балистично съвпадение или пръстов отпечатък на гилзата. Дори и при това положение пак не виждам ентусиазъм от страна на окръжната прокуратура. Освен ако, разбира се, междувременно полицията не излезе с нови улики, дето по категоричен начин ви свързват с местопрестъплението. Така или иначе няма да имат затруднения относно заповедта за обиск в дома ви, затова сигурно бяхте прав сам да им предложите кутията с патроните. Ако, не дай Боже, нещата се влошат, този жест ще бъде от полза пред съдията — ще настоявам, че сте сътрудничили още от самото начало. Ако са се добрали до пистолета обаче, е… тогава ще се изправим пред реални затруднения.

— Че защо бих оставил оръжието си на местопрестъплението?

— Знаете отлично, че те такава логика няма да използват. Достатъчно ли е, за да ви задържат в ареста, тогава ще си действат и окото им няма да мигне. Ще изчакаме, ще видим. Разполагат ли с пистолета, тутакси ще ни затегнат в примката. Други са прогнозите ми обаче, като гледах как по едно време между вас с Конлоу почти симпатия се създаде.

Тя почука с писалката по масата.

— И той май не харесва Хансън кой знае колко.

— Конлоу е свестен, само дето не смятам и той да е изключил напълно възможността, че не съм в състояние да застрелям човек като Демаршън. Може би просто смята, че ме бива да прикривам по-добре следите си, след като наистина съм го убил.

— А вие щяхте да го изчакате и той да хване пистолет в ръката, нали? — светнаха очите й за миг. — Боже мой, и това ако не е както в Дивия запад едно време.

Премълчах, минутите минаваха. Петнайсет. Двайсет. Трийсет.

Ейми погледна часовника си, поклати глава.

— Боже, какво ли правят толкова време?

Тъкмо се канеше да стане и да излезе да проверява какво ги бави, когато чух познат звук. Отвън залая куче. Звучеше ми много подобно на Уолтър.

— Струва ми се, че е моето куче — казах й аз.

— Довели са ви кучето ли? За какво, може би като очевидец? — изведнъж се усмихна Прайс.

Вратата се отвори, влезе Конлоу, изглеждаше облекчен, почти весел.

— Е, откачихте се — рече той. — Ще ви помолим една декларация да подпишете, сетне сте свободен да си ходите.

Прайс се опита да прикрие изненадата си, не успя. Излязохме заедно с Конлоу навън. В преддверието бяха Боб и Шърли Джонсън. Боб стоеше прав, държеше Уолтър на каишка. Шърли бе седнала на пластмасов стол, а инвалидната й проходилка с колелцата стоеше опряна на стената до нея.

— Възрастната дама заяви, че не може да спи нощем — прокашля се Конлоу. — Болят я ставите, часове наред стои пред прозореца. Видяла е, значи, онзи тип да напуска къщата някъде около три часа, сетне отново да се връща в пет. Подписа клетвена декларация, че колата ви не е излизала от гаража, вие не сте напускали дома си. Откъслекът три-пет часа покрива времето на смъртта на Демаршън.

Усмихна се криво, добави по-тихо:

— Хансън е бесен. Много му се харесвахте в ролята на убиец.

Сетне усмивката му изчезна.

— Вие от подобен съвет нужда нямате, но ще си го позволя. Пистолетът ви е в Мерик. С него е убил Демаршън. На ваше място бих се опитал да си го прибера, преди да е затрил още някого. Междувременно бих ви посъветвал също да си пазите имуществото по-добре.

Извърна се и се отдалечи. Приближих се към Джонсънови да благодаря. Съвсем предсказуемо Уолтър се разбесня. Радваше се животинката, че ме вижда, усещаше, че съм имал неприятности. Още около час се наложи да пиша въпросния документ, сетне поехме към дома. С колата на Ейми Прайс. Джонсънови си бяха тръгнали с Уолтър още преди това, и то главно защото адвокатката отказа да вози кучето в нейния автомобил.

— Някакви вести около прехвърлянето на Анди Келог? — запитах аз.

— Опитвам да уредя насрочването на съдебно заседание през следващите няколко дни.

— Разпитвахте ли го за татуировката?

— Да, рече, че не помни да е имало дати или изобщо числа. Единствено е запомнил орловата глава.

Изругах наум. Това означаваше, че връзката на Роналд Стрейдиър нямаше да свърши работа. Още една възможност за информация отиваше на кино.

— Иначе Анди как е?

— Възстановява се. Носът му все още е зле.

— А психически?

— Говореше ми за вас. И за Мерик също.

— Нещо интересно каза ли?

— Смяташе, че Мерик ще ви убие.

— Ами, право да си кажа, не е бил далеч от истината. Само че такава възможност имаше. Мерик не се възползва от нея.

— Това не означава, че по-късно няма да му дойде нов акъл. Не мога да разбера с какво толкова много му пречите.

— Той е отмъстител. Не търпи друг да му се изпречва на пътя, да отнема възможността му да получи възмездие.

— Дава ли си сметка, че дъщеря му сигурно е мъртва?

— Мисля, че да. Само че не му се иска да си го признае. Иначе вътрешно съзнава, че истината за съжаление е точно такава.

— А вие какво мислите — мъртва ли е?

— Да.

— Тогава какво смятате да правите сега?

— Налага ми се да посетя един друг адвокат. Сетне ще хвана пътя към Джакман.

— Двама адвокати за един ден. Само се погледнете на какво дередже сте…

— Нали ми биха разни инжекции. Ще се оправя.

Тя изпръхтя презрително, но не каза нищо повече.

— Благодаря ви, че дойдохте — рекох аз. — Ужасно съм благодарен за помощта.

— Ще ви изпратя сметката, не съм работила безплатно.

Спря пред къщата ми. Излязох, отново й благодарих.

— И запомнете — рече тя. — Аз съм адвокат, не и лекар. Захванете ли се пак с Мерик, моите услуги едва ли ще свършат работа.

— Захвана ли се с Мерик, един от нас двамата с него повече няма да има нужда нито от лекар, нито от адвокат. Изобщо няма да има никаква нужда от помощ.

Тя поклати глава.

— Ето ги пак същите приказки като от Дивия запад. И наистина се погрижете за себе си, защото не виждам някой друг да го направи.

С тези думи си тръгна. Прекосих полето до Джонсъновия дом, пих с тях чашка кафе, отново благодарих. Налагаше се Уолтър пак да постои с тях за няколко дни. А те и без това нямаха нищо против. И Уолтър също така — като писано яйце си го гледаха, че го и глезеха. По дяволите, по-добре го и хранеха, отколкото самият аз себе си. Върнах се у дома, взех дълъг душ в опит да измия от себе си миризмите и усещанията от предната нощ и стаята за разпити. Сетне си сложих сако и риза. Конлоу бе напълно прав. Налагаше се да намеря Мерик, преди да е използвал десетката ми отново. При това знаех и откъде трябва да започна. От адвоката, налагаше се да му задам няколко въпроса. Досега бях отлагал тази работа, сега тя бе вече необходимост, просто нямах избор. Докато се обличах, си задавах въпроса защо съм бавил разговора с Елдрич. Отчасти защото вярвах, че едва ли много ще ми помогне, освен ако нещата не загрубеят. А това наистина бе станало — след убийството на Демаршън. Съзнавах, че имаше и друга причина да се колебая и туткам — неговият клиент. Знаех, че не бива, това и разумът, и интуицията, че дори и инстинктът ми го подсказваха, но въпреки всичко нещо необратимо ме теглеше към света на Колекционера.