Немското дете

1

В ТИШИНАТА НА СТАЯТА се чуваше само бръмченето на мухите. Звукът от буйните удари на крилата им. Мъжът на стола не помръдваше. Не бе помръдвал от известно време. В действителност вече не беше човек. Не и ако под човек се разбира някой, който живее, диша и чувства. Сега се бе превърнал в храна. В пиршество за ларви и насекоми.

Мухите обикаляха на гъсти рояци около неподвижната фигура. Понякога кацаха. Челюстите им се движеха. Отново се издигаха. Бръмчаха наоколо. Търсеха си ново място, на което да се спуснат. Опипваха с пипалцата си. Блъскаха се една в друга. Особен интерес проявяваха към раната на главата на мъжа. Металическият мирис на кръвта вече се беше разсеял и вместо него се усещаше друга, сладникава миризма на загнило.

Кръвта се бе съсирила. В началото се е стичала по тила. По гръбначния стълб. Към пода, където накрая се е събрала в локва. В началото е била червена, изпълнена с живи червени кръвни телца. Сега цветът бе станал черен. Локвата вече не беше гъстата течност, която тече във вените на човек, а лепкава черна маса.

Някои от мухите се опитваха да отлетят. Заситени. Задоволени. Бяха снесли яйцата си, здраво работили с челюсти и утолили вътрешния си глад. Сега искаха да си тръгнат и удряха стъклото на прозореца с крилете си. Но напразно се опитваха да се промъкнат през невидимата преграда. Когато се блъскаха в стъклото, издаваха нисък, потракващ звук. Рано или късно се предаваха. После отново ги обземаше глад. И отново се насочваха към този, който някога е бил човек. Този, който сега беше само месо.

Цяло лято Ерика се бе борила с една мисъл, която постоянно занимаваше съзнанието й. Претегляше всички „за“ и „против“, тръгваше нагоре, но не стигаше по-далеч от стълбите към тавана. Оправдаваше се пред себе си, че през последните месеци са се случили много неща. Последствията от сватбата, хаосът в къщата, докато Ана и децата живееха при тях. Но това не беше цялата истина. Тя просто се страхуваше. Страхуваше се от това, което можеше да открие. Страхуваше се, че ако започне да рови, на повърхността ще излязат неща, за които би предпочела да си остане в неведение.

Ерика усещаше, че Патрик е учуден, че иска да я попита защо не желае да прочете бележниците, които бяха намерили на тавана. Но не я попита. А и тя нямаше да може да му отговори. Най-много я ужасяваше това, че може би щеше да се наложи да промени представата си за реалността. Споменът, който пазеше за майка си – що за човек беше и как се отнасяше към нея, – не бе особено добър. Но си беше неин. Добре познат. Представа, създала се през годините като непреклонна истина, към която да се придържа. Може би тази представа ще се потвърди. Може би наистина ще се потвърди. А ако се преобърне? Ако се наложи да възприеме една напълно нова реалност? Нито веднъж досега не бе събрала кураж да се качи по стълбите.

Ерика стъпи на първото стъпало. От дневната долу се чуваше щастливият смях на Мая, когато Патрик си играеше с нея. Още пет стъпала, и е горе.

Прах се разнесе из въздуха, когато отвори капака и изпълзя на пода на тавана. С Патрик мислеха в бъдеще да преустроят таванската стая, може би в кътче за Мая, когато порасне и пожелае уединение. Засега обаче беше просто помещение с широки дървени летви по пода и дъсчен таван. Наполовина пълно с ненужни вещи. Коледна украса, умалели дрехи на Мая, различни кутии с предмети, прекалено неугледни, за да се изложат на показ, но прекалено ценни и скъпи със спомените, които будеха, за да се захвърлят.

Сандъкът стоеше в края на едната къса страна. Беше стар модел от дърво и калай. Според Ерика този вид сандъци се наричаха американски куфари. Отиде направо до него и седна на пода. Чукна с ръка отгоре му. Пое си дълбоко въздух, хвана здраво ключалката и отвори капака. Мирис на гнило я удари в носа и я накара да се намръщи. Зачуди се на какво можеше да се дължи тази характерна, наситена миризма на старо. Най-вероятно е мухъл, помисли си и веднага усети да я засърбява скалпът.

Добре си спомняше как с Патрик намериха сандъка и прегледаха съдържанието му. Как бавно изваждаха вещ след вещ. Рисунки, нейни и на Ана. Дреболии, приготвяни в часовете по труд и техника. Прибрани от майка им Елси, майката, която никога не изглеждаше заинтригувана, когато децата с нетърпение идваха да й покажат нещата, изработени с толкова много старание. Сега Ерика правеше същото. Изваждаше вещ след вещ и ги нареждаше на пода до себе си. Това, което всъщност й трябваше, бе прибрано най-долу в сандъка. Внимателно опипа парчето плат. Малката детска риз-ка едно време е била бяла, но сега, когато я извади на светлина, видя, че е пожълтяла от годините. Ала това, от което не можа да откъсне очи, бяха кафявите петна. Първо ги бе помислила за ръжда, но после осъзна, че са засъхнала кръв. Имаше нещо сърцераздирателно в контраста между малката ризка и покриващите я петна от кръв. Как се беше озовала тук? На кого принадлежеше? И защо майка й я бе запазила?

Ерика внимателно положи ризата до себе си. Когато с Патрик я намериха, в нея беше увит предмет, но него вече го нямаше в сандъка. Това беше единственото, което махна оттам. В овехтелия плат на детската риза бе открила нацистки медал. Чувствата, които се пробудиха у нея, когато за първи път го видя, силно я смутиха. Сърцето й заби по-бързо, устата й пресъхна и пред очите й преминаха картини от всички документални филми, които бе гледала за Втората световна война. Какво правеше един нацистки медал тук във Фелбака? В нейния дом? Между личните вещи на майка й? Всичко това изглеждаше абсурдно. Понечи да сложи медала обратно в сандъка и да заключи катинара. Но Патрик настоя да го дадат на експерт, за да видят дали няма да успеят да научат нещо повече за него. Ерика се съгласи с предложението му. Но неохотно. Сякаш в себе си чуваше шепнещи гласове, предупредителни гласове, които вещаеха зло. Нещо я подтикваше да скрие медала и да го забрави. Но любопитството надделя над гласовете. В началото на юни даде медала на един специалист по история на Втората световна война и с малко късмет очакваше да научи повече за произхода му.

Ала това, което я заинтригува най-много от всичко намерено в сандъка, се оказа на дъното му. Четири сини бележника. Бе разпознала почерка на майка си на корицата. Елегантен, наклонен надясно почерк, но в един по-млад и по-заоблен вариант. Сега Ерика ги извади от сандъка и потропа с показалец по подвързията на най-горния. Върху всички пишеше „Дневник“. Думата будеше у нея смесени чувства. Любопитство, вълнение, възторг. Но и страх, съмнение и острото чувство, че нахълтва в нечие лично пространство.

Имаше ли право да чете дневниците? Имаше ли право да наднича в най-съкровените мисли и чувства на майка си? Един дневник по правило не е предназначен за очите на чужди хора. Майка й не си бе водила дневници, за да може някой друг да ги чете. Може би изобщо не би искала дъщеря й да ги чете. Но Елси беше мъртва и Ерика не можеше да я пита. Трябваше сама да вземе решение какво да прави с тях.

– Ерика?

Гласът на Патрик прекъсна мислите й и тя му извика в отговор:

– Да?

– Гостите са тук!

Ерика погледна часовника. Леле, три часът! Беше първият рожден ден на Мая и най-близките им семейни приятели и роднини щяха да им дойдат на гости. Патрик сигурно бе помислил, че е задрямала на горния етаж.

– Идвам!

Изтупа прахта от дрехите си, след моментно чудене взе със себе си бележниците и детската ризка и слезе по стръмната таванска стълба. От долния етаж се чуваха приглушени гласове.

– Добре дошли!

Патрик отстъпи, за да пропусне гостите. Бяха Йохан и Елизабет. Познаваха ги покрай Мая, с която синът им беше на същата възраст. Момченцето бе направо влюбено в Мая, но понякога ухажването му ставаше твърде напористо. Сега например Уилям се завтече към нея като булдозер, с устрем, на който би завидял всеки професионален играч на американски футбол. Този път Мая не успя да предвиди маневрата и на възрастните се наложи бързо да скочат, за да отделят сияещия от щастие Уилям от разреваното момиченце.

– Слушай, момче, не се прави така. Един мъж трябва да е внимателен с момичетата!

Йохан изгледа предупредително влюбения си наследник, докато със сила го удържаше да не направи нов набег.

– Мисля, че е наследил техниката за свалки от теб – засмя се Елизабет и в отговор съпругът й я погледна засегнато.

– Хайде, миличка, не беше толкова страшно. Ставай! – Патрик взе на ръце плачещата си дъщеря и я прегърна, докато хленченето не премина в леки хълцания, след което с леко побутване я насочи към Уилям. – Виж какво носи Уилям. Подарък!

Вълшебната думичка постигна предвидения ефект. Уилям сериозно и тържествено подаде на Мая пакет, овързан с красива панделка. Но тъй като още не владееше напълно необходимата техника и му беше трудно да се държи на крачетата си и в същото време да подава подаръка, Уилям загуби равновесие и падна по дупе. Ала когато видя как лицето на Мая светна при вида на подаръка, забрави собствената си болка. От значение беше, разбира се, и мекият памперс.

– Иии – каза Мая развълнувано и задърпа панделката.

След около две секунди по лицето й се изписа напрегнато изражение и Патрик се наведе напред да предложи помощта си. Когато с общи усилия разопаковаха подаръка, Мая извади един сив пухкав слон и фурорът беше пълен. Притисна меката играчка към гърдите си, обгърна я здраво с ръце и започна да тропа с крака на място. При което и тя падна по дупе. Опитът на Уилям да гушне плюшената играчка се посрещна с мрачен поглед и много ясен език на тялото. Малкият й ухажор очевидно възприе това като подкана да поднови усилията си, а двете двойки родители заподозряха назряващ конфликт.

– Май е време за малка почерпка – каза Патрик.

Взе Мая на ръце и излезе от всекидневната. Уилям остана с родителите си в стаята и когато поставиха пред момчето голяма кутия с играчки, мирът беше възстановен. Поне временно.

– Здравейте!

Ерика слезе по стълбите и прегърна гостите.

Уилям получи потупване по главата.

– Кой иска кафе? – попита Патрик от кухнята.

Отговориха му с три „аз“.

– Как е животът ти като омъжена жена?

Седналият на канапето Йохан се усмихна и прегърна Ерика през рамо.

– Благодаря, както обикновено. Като изключим, че Патрик настоява да ме нарича „женичке“ през цялото време. Някакви съвети как мога да го накарам да спре?

Ерика се обърна към Елизабет и премигна.

– А, сам ще се откаже. След „женичке“ ще дойде „шефке“. Така че не се оплаквай. Къде е Ана, впрочем?

– При Дан е. Вече се изнесоха… – Ерика многозначително повдигна вежди.

– Така значи… Явно всичко се е развило бързо.

Веждите на Елизабет също се повдигнаха. Добрите клюки често имат такъв ефект.

На вратата се позвъни и Ерика се изправи.

– Това сигурно са те. Или Кристина.

Последното име беше изречено с ледени късчета между сричките. Отношенията между Ерика и свекърва й доста се бяха охладили след сватбата. Отразиха им се най-вече почти маниакалните опити на Кристина да убеди Патрик, че не върви един мъж, посветен на кариерата си, да излезе в четиримесечен отпуск след раждането на детето. Но за разочарование на свекърва й Патрик не отстъпи и сантиметър, дори напротив – настоя да се грижи за Мая и през есента.

– Ехо... има ли рожденици тук? – чу се гласът на Ана от коридора.

Ерика искрено се радваше всеки път когато чуеше гласът на малката й сестра да звучи щастливо. След толкова много години щастието най-после се бе завърнало. Ана изглеждаше силна, доволна и влюбена.

В началото Ана се притесняваше, че Ерика може да има нещо против връзката й точно с Дан. Но Ерика само се бе разсмяла. Тя и Дан бяха излизали преди цяла вечност, в един друг живот, и дори да й се бе сторило странно, с лекота щеше да си затвори очите, само и само отново да види Ана щастлива.

– Къде е любимото ми момиче?

Дан, рус, висок и приветлив, се оглеждаше за Мая. Двамата изпитваха особена обич един към друг и когато чу гласа му, момиченцето се появи с енергично щапукане и протегнати ръце.

– Алък? – каза въпросително, тъй като вече бе разбрала идеята на рождените дни.

– Разбира се, че имаме подарък за теб, миличка! – каза Дан и кимна към Ана, която протегна голям розов пакет със сребърна панделка.

Мая се откъсна от прегръдката на Дан и още веднъж се впусна в отчайващи опити да си пробие път до съдържанието на пакета. Този път й помагаше Ерика и заедно извадиха една голяма кукла.

– Гукла! – възкликна щастливо Мая и дари и този подарък с мечешка прегръдка.

След това седна, обърната към Уилям, за да му покаже най-новото си съкровище, което здраво стискаше, и за всеки случай повтори „Гукла!“.

На вратата отново се звънна и секунди по-късно се появи Кристина. Ерика се усети как започва да скърца със зъби. Искрено ненавиждаше номера на свекърва си символично кратко да натисне звънеца на вратата и да влезе, без да изчака да я посрещнат.

Процедурата с подаръка се повтори отново, но този път нямаше такъв успех. Мая учудено извади пуловерчетата, които бяха опаковани в хартията, порови още веднъж из опаковката, за да се увери, че действително няма никаква играчка, и ококори очи към баба си.

– Забелязах последния път, че пуловерът й е умалял, така че като видях, че „Линдекс“ са пуснали три на цената на два, й купих няколко. Ето, че ще влязат в употреба.

Кристина се усмихна доволно и сякаш изобщо не забеляза разочарованото лице на Мая.

Ерика потисна желанието си да каже за колко идиотско смята това, да се купят дрехи за рождения ден на едногодишно дете. А и сякаш не й стигаше, че е разочаровала Мая, Кристина бе успяла да вмъкне и една от типичните си забележки. Явно не можеха да обличат детето си както трябва.

– Време е за тортата – провикна се Патрик, очевидно усетил, че е време да отвлече вниманието от случилото се току-що.

Ерика преглътна унижението и бързо отиде във всекидневната за голямото духане на свещите. Мая се съсредоточи колкото можа в опита си да изгаси единствената свещ, но успя само да наплюе тортата. Патрик тайничко й помогна, след което всички тържествено изпяха песен за рожденичката. Ерика срещна погледа на Патрик над русата глава на Мая. Бучка заседна в гърлото й, като видя, че Патрик също много се е развълнувал. Една година. Малкото им бебе ставаше на една годинка. Малкото им момиченце, което тичаше наоколо, пляскаше с ръчички, когато чуеше мелодията на „Сънчо“, хранеше се само, раздаваше най-сладките целувки на Северна Европа и обичаше целия свят. Ерика се усмихна на Патрик. Той също й се усмихна. В този миг животът беше съвършен.

Мелберг въздъхна дълбоко. Имаше този навик. Отново въздъхна. Неблагополучията от миналата пролет все още му действаха потискащо. Но не беше учуден. Позволил си бе да изгуби контрол, просто да бъде, просто да чувства. А това не остава ненаказано. Трябваше да го знае. Всъщност можеше да се каже, че си е заслужил полученото. Спокойно би го нарекъл съществен урок. Е, научил си бе урока, а не беше човек, който допуска една и съща грешка два пъти – това поне знаеше със сигурност.

– Бертил? – прозвуча строгият глас на Аника от рецепцията.

Бертил Мелберг повдигна със заучен и изискан жест косата, която падаше на челото му и стърчеше инатливо. Не бяха много жените, на които позволяваше да му заповядват, но Аника Янсон спадаше към тази специална група. С течение на годините бе започнал пряко волята си да я уважава и не се сещаше за нито една друга жена, за която да може да каже същото. Гафът с жената, дошла да работи в управлението предната пролет, го бе доказал. И сега щеше да се появи някоя нова. Сякаш бе толкова трудно да се намери мъж в униформа. Вместо това решиха да назначат момиче на мястото на Ернст Лундгрен. Да, много жалко.

Кучешки лай от рецепцията го накара да смръщи вежди. Да не би Аника да е довела едно от кучетата си? Много добре знаеше какво му е мнението за песовете.

Само че не някой от лабрадорите на Аника беше тук, а проскубано псе с неопределени цвят и порода. Държеше го на каишка дребна тъмнокоса жена.

– Намерих го отпред – каза тя с подчертано стокхолмско произношение.

– Аха, и какво прави сега вътре? – отговори начумерено Бертил и се обърна, за да се върне в кабинета си.

– Това е Паула Моралес – побърза да се намеси Аника и Бертил отново се обърна.

По дяволите! Името на момичето, което трябваше да се появи днес, звучеше съвсем като испанско. За бога, колко беше дребна. Дребна и слаба. Обаче погледът, който му хвърли, изразяваше всичко друго, но не и слабост. Подаде му ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. А кучето се мотаеше отпред. Като гледам в какво състояние е, едва ли принадлежи на някого. Във всеки случай, не и на човек, способен да се грижи за него.

Тонът й беше сериозен и Бертил се зачуди за какво намеква. Каза сговорчиво:

– Добре, остави го някъде там.

– Тук няма място за намерени кучета. Аника вече ме осветли по въпроса.

– Няма ли? – каза Мелберг.

Аника кимна утвърдително.

– Така е, обаче… Можеш да го вземеш със себе си – каза той и се опита да прогони кучето, което в момента се галеше в десния му крак.

– Не става. Вкъщи имаме вече едно куче. Тя не обича компания – отговори Паула спокойно, със същия твърд поглед.

– А ти, Аника, дали… ще се разбира добре с твоите кучета? – каза Мелберг с още по-смирен тон.

Защо трябваше вечно да се занимава с такива дреболии? За бога, та той беше началникът на това място!

Но Аника поклати енергично глава.

– Те са свикнали само едно с друго. Няма да се получи с него.

– Можеш ти да го вземеш – каза Паула и му подаде каишката.

В удивлението си от наглостта й Мелберг, без да се усети, пое каишката, а кучето се притисна още по-силно към крака му и заскимтя.

– Виж, харесва те.

– Но аз не мога… Аз не…

Мелберг започна да заеква, почувствал се изведнъж неспособен да построи цяло изречение.

– Ти нямаш други животни – каза Аника, – а аз ще поразпитам наоколо дали някой не го е изгубил. Ако не открием никого, ще се опитаме да намерим човек, който би искал да се грижи за него. Не можем отново да го изхвърлим на улицата, току-виж, някоя кола го прегазила.

Противно на волята си Мелберг усети как се поддава на увещанията на Аника. Погледна към кучето. То също го гледаше. Погледът му беше влажен и умолителен.

– Добре, добре, по дяволите, ще взема проклетото куче, след като е въпрос на живот и смърт. Но само за няколко дни – рече и размаха пръст към Аника, която изглеждаше облекчена.

– Аз ще го изкъпя тук, в участъка. Не е никакъв проблем – каза тя енергично. Сетне добави: – Много ти благодаря, Бертил!

Мелберг изръмжа:

– Само гледай следващия път, като видя песа, да блести! Иначе няма да престъпи прага ми!

Ядосано тръгна по коридора и тресна вратата след себе си.

Аника и Паула се усмихнаха. Кучето заскимтя и заудря с опашка по пода.

– Днес ще си изкарате добре. – Ерика махна на Мая, която гледаше „Телетъбис“, седнала на пода пред телевизора, и не й обърна никакво внимание.

– Ще бъде много приятно – каза Патрик и целуна Ерика. – С малката ще се справим отлично през идните месеци.

– Звучиш, сякаш ще съм някъде из седемте морета – засмя се Ерика. – Като за начало ще идвам за обяд.

– Смяташ ли, че ще се получи, като работиш вкъщи?

– При всички положения ще опитам. Преструвай се, че не съм у дома.

– Няма проблем. След като затвориш вратата към кабинета, за мен повече не съществуваш – намигна й Патрик.

– Хм, ще видим – отвърна Ерика и се качи по стълбите. – Но си заслужава да опитаме, докато успея да си намеря офис.

Прибра се в кабинета и затвори вратата със смесени чувства. Цяла година прекара с Мая у дома и с нетърпение очакваше да дойде днешният ден. Да предаде щафетата на Патрик. Отново да се заеме с нормална работа. Толкова беше изтощена от детски площадки, пясъчници и бебешки занимания. Да правиш сладкиши от пясък трудно можеше да се нарече интелектуален стимул и колкото и да обичаше дъщеря си, усещаше, че ще си отреже косата в пристъп на безумие, ако трябва още веднъж да изпее „Паячето Ици-Бици“. Сега беше ред на Патрик да опита от пая.

Ерика седна с благоговение пред компютъра, натисна бутона за включване и се наслади на така познатото бръмчене. Крайният срок за новата й книга от поредицата по действителни убийства беше през февруари, но още през лятото успя да направи известни проучвания, така че се чувстваше готова да започне. Стартира Word, отвори документа, който бе кръстила „Елиас“ – като първата жертва на убиеца, – и постави пръстите си върху клавиатурата. Леко почукване на вратата я прекъсна.

– Хей, извинявай, че те притеснявам. – Патрик я погледна изпод вежди. – Но се чудех дали знаеш къде е гащеризонът на Мая.

– В сушилнята е.

Патрик кимна и затвори вратата след себе си.

Ерика отново постави пръсти върху клавиатурата и си пое дълбоко въздух. Ново почукване.

– Пак извинявай, ей сега ще те оставя на мира, но как мислиш, че трябва да облека Мая днес? Доста е хладно, обаче ако се изпоти, веднага ще настине…

Патрик се усмихна глуповато.

– Просто й сложи един тънък пуловер и тънък клин под гащеризона. Аз обикновено взимам една памучна шапка, иначе й става много топло.

– Благодаря – каза Патрик и пак затвори вратата.

Ерика отново се обърна към компютъра и тъкмо да напише първия ред, когато чу плач от долния етаж. Плачът се превърна в рев, издигна се до кресчендо и след като послуша около две минути, Ерика стана с въздишка от стола и слезе по стълбите.

– Ще ти помогна. Невъзможно е да я преоблечеш, докато реве така.

– Добре, благодаря, ще го запомня – отвърна Патрик, над чиято устна бяха избили капки пот от усилието да облече долните дрешки на много сърдитата и изненадващо силна Мая.

Пет минути по-късно дъщеря му беше все още много начумерена, но пък напълно облечена, и Ерика ги целуна двамата с Патрик, преди да ги изпрати до вратата.

– Направете си дълга разходка, за да може мама да поработи на спокойствие – каза, а Патрик я погледна засрамено.

– Да, извинявай, че… Ще отнеме няколко дни, докато свикнем, после ще имаш цялото спокойствие на света, обещавам ти.

– Всичко е наред – отговори Ерика, но бързо затвори вратата след тях.

После си направи голяма чаша кафе и отново се качи в кабинета. Най-сетне щеше да влезе в ритъм.

– Шт… Не вдигай толкова много шум!

– Голяма работа, майка смята, че и двамата са заминали. Явно са забравили за пощата, защото никой не я е прибирал цяло лято и от юни насам тя го е правила. Така че спокойно, можем да вдигаме колкото шум искаме.

Матиас се засмя, но Адам въпреки това остана скептично настроен. Имаше нещо зловещо в старата къща. Зловещ беше и старецът, каквото и да разправяше Матиас. Адам нямаше никакво желание да рискува.

– Как ще влезем?

Адам знаеше, че в гласа му се усеща безпокойство, но нищо не можеше да направи. Често му се искаше да прилича повече на Матиас. Смел, безстрашен, понякога почти безразсъден. По този начин печелеше и момичетата.

– Ще го измислим. Все някак ще стане.

– Понеже имаш голям опит с влизането с взлом ли?

Адам се изсмя, но гледаше да не повишава много тон.

– Хей, правил съм куп неща, за които нямаш никаква представа – каза високомерно Матиас.

„Аха, как не…“, помисли си Адам, но не посмя да му възрази. Матиас понякога изпитваше необходимост да се прави на по-твърд, отколкото всъщност беше. Адам знаеше, че сега не е моментът да влиза в пререкания с него.

– Какво мислиш, че държи вътре?

Очите на Матиас светнаха, докато обикаляха около къщата, за да намерят прозорец или пролука, нещо, през което да проникнат вътре.

– Не знам.

Адам през цялото време се оглеждаше страхливо. С всяка секунда все по-малко му харесваше да е тук.

– Сигурно един куп готини нацистки неща. Представи си, че има униформи или нещо такова.

Адам ясно долавяше възбудата в гласа на Матиас. Откакто бяха правили онова домашно за СС, беше като обсебен. Четеше всичко, каквото намереше, за Втората световна война и за нацизма, а старецът, който живееше малко по-надолу на улицата и за когото всички знаеха, че е един вид експерт по Германия и нацистите, се бе оказал неустоимо изкушение.

– Може да няма нищо подобно – подхвърли Адам, но отлично знаеше, че опитът му е обречен на провал. – Татко казва, че бил учител по история, преди да се пенсионира, и със сигурност има куп книги и тем подобни. Може изобщо да няма нищо готино.

– Скоро ще разберем. – Очите на Матиас блеснаха, когато тържествуващо посочи един прозорец. – Погледни. Този прозорец е открехнат.

Адам установи със съжаление, че Матиас има право. Тайничко се беше надявал, че ще се окаже невъзможно да проникнат в къщата.

– Трябва ни нещо, с което да бутнем прозореца.

Матиас се огледа. Решението се оказа една прозореч-на кука, паднала от мястото си на земята.

– Добре, сега ще видим.

Матиас вдигна куката над главата си и се опита да я подпъхне под единия ъгъл на прозореца. Надникна вътре. Нищо не помръдваше. Прозорецът оставаше стабилен. Изплезил език, направи още един опит. Трудно бе да държи пръчката над главата си и в същото време да натиска. Усилието го напрягаше и той дишаше тежко. Накрая успя да вкара куката още един сантиметър навътре.

– Ще видят, че някой е влизал! – рече Адам със слаб глас, но Матиас като че ли не го чу.

– Сега вече проклетият прозорец трябва да се отвори!

С капки пот по слепоочията, натисна още веднъж и прозорецът поддаде.

– Да! – Матиас направи победен жест с ръка и се обърна развълнуван към Адам. – Помогни ми да се кача.

– Дай да видим дали няма нещо, на което да се стъпи или да се покатери човек, или…

– Дяволите те взели, просто ме повдигни, после аз ще те издърпам.

Адам покорно застана на пътеката и преплете ръце като стъпало за Матиас. Направи гримаса от болка, когато обувката на Матиас се вряза в дланите му, но я изтърпя и повдигна приятеля си.

Матиас се оттласна от сплетените ръце на Адам, улови се за ръба на прозореца и успя да стъпи на перваза първо с единия крак, а после и с другия. Сбърчи нос. Леле, как мирише. Наистина много гадно. Дръпна настрани щората и присви очи, за да надзърне в стаята. Явно бе попаднал в някаква библиотека, но всички щори бяха пуснати до долу, така че помещението беше потънало в мрак.

– Тук вони ужасно.

Обърна се наполовина към Адам, докато си стискаше носа.

– Гадно, а? – попита Адам от земята, с пламъче на надежда в очите.

– Аха, мамка му. Ама вече влязохме. Веселото едва сега започва! Хайде, дай ръка.

Пусна носа си и се хвана за перваза, а дясната ръка протегна към Адам.

– Ще се справиш ли?

– Много ясно, че ще се справя. Хайде.

Адам пое ръката му и Матиас го задърпа с все сила. За момент изглеждаше невъзможно, но Адам се хвана за перваза и Матиас скочи на пода, за да му направи място, при което под краката му се чу силно изпращяване. Погледна надолу. Нещо покриваше пода, но в тъмнината беше невъзможно да различи какво точно. Сигурно бяха сухи листа.

– Какво, по дяволите… – Адам също скочи на пода, но и той не можа да проумее какво предизвикаше пращящия звук. – Мамка му, как вони – рече и усети, че му се повдига от миризмата на гнило.

– И аз това казах – отговори доволно Матиас.

Носът му беше привикнал и смрадта вече не му пречеше толкова много.

– Дай сега да огледаме наоколо. Вдигни щорите.

– Ами ако някой ни види?

– Кой ще ни види тук? Вдигни щорите, мамка му.

Адам направи както му беше казано. Щорите се вдигнаха със свистене и пропуснаха остра светлина в стаята.

– Хубава стая – каза Матиас и се огледа.

Всички стени бяха заети с книжни лавици от пода до тавана. В единия ъгъл имаше два кожени фотьойла до малка масичка. В далечния край бе разположено огромно бюро със старинен, завъртян с облегалката към тях стол. Адам направи крачка към него, но нов пращящ звук го накара отново да погледне надолу. Този път видяха върху какво стъпват.

– Какво, по…

Подът беше покрит с мухи. Черни, гнусни, мъртви мухи. Дори по первазите имаше мухи на рояци и двамата с Адам машинално изтриха ръце в панталоните си.

– Леле, колко гнусно! – намръщи се Матиас.

– Откъде са се взели всички тия мухи?

Адам изумено се взираше в пода. Хрумна му много неприятна мисъл. Мъртви мухи. Кофти миризма. Отхвърли я, но погледът му отново се насочи към стола.

– Матиас?

– Да? – отговори Матиас раздразнено, докато отвратен търсеше някое място, където да не нагази в купчина мъртви мухи.

Адам не отвърна, а тръгна колебливо към стола. Някакъв вътрешен глас го караше да се обърне, да се върне по същия път, по който бе дошъл, и да тича, докато остане без дъх. Но любопитството му беше по-силно и краката му като че ли сами го носеха към стола.

– Ей, какво има? – повтори Матиас, но замлъкна, като видя напрегнатите, неспокойни стъпки на Адам.

Адам все още беше на половин метър от стола, когато протегна ръка. Видя я как потрепери леко. Бавно, бавно, милиметър по милиметър, приближаваше ръката си към облегалката. Единственият звук в стаята беше хрущенето под краката му. Кожата на стола беше хладна на допир. Увеличи натиска на пръстите си. Побутна облегалката леко наляво, така че столът да се завърти към него. Направи стъпка назад. Столът постепенно се обърна и двамата видяха какво има на него. Зад себе си Адам чу как Матиас повръща.

Големите влажни очи на кучето следяха и най-малкото му движение. Мелберг се опита да го игнорира, но с краткотраен успех. То беше като залепено за него и го зяпаше с изпълнен с обожание поглед. Накрая Мелберг не издържа. Издърпа най-долното чекмедже на бюрото си, извади едно кокосово топче и го хвърли на пода пред кучето. След две секунди беше изчезнало, а за миг на Мелберг му се стори, че кучето се усмихва. Въобразяваше си, разбира се. Сега поне вече беше чисто. Аника добре го бе насапунисала и изкъпала. Все пак Бертил леко се погнуси, когато на сутринта се събуди и видя, че през нощта кучето се беше качило на леглото и се бе изтегнало до него. А сапунът не убива бълхите. Само като си помислеше, че козината му е пълна с малки лазещи гадинки, които само чакат да се прехвърлят на собственото му едро тяло... Но подробният преглед на козината не беше установил никакви форми на живот, а и Аника бе дала тържествената си дума, че не е открила бълхи, докато го е къпала. Това обаче не значеше, че кучето ще спи при него на леглото. Всичко си имаше граници.

– Та, значи, как да те наречем?

Мелберг се почувства глупаво в момента, в който изрече тези думи – да седи и да говори на нещо, което се движи на четири крака. Обаче на песа му трябваше име. Мислеше и се оглеждаше за нещо, което да му даде идея. В главата му обаче се въртяха само глупави кучешки имена: Фидо, Луде… Не се сещаше за никакви други. Сетне се подсмихна. Хрумна му блестяща идея. Честно казано, откакто го бе уволнил, Лундгрен му липсваше, малко, но все пак. Защо да не кръсти кучето Ернст? Щеше да е забавно. Мелберг пак се подсмихна.

– Ернст. Какво ще кажеш за това, момче? Отива ти, а? – рече и извади още едно кокосово топче от чекмеджето.

Разбира се, че на Ернст му се полагаше кокосово топче. А и не беше негов проблем, ако кучето надебелееше. След няколко дни Аника със сигурност ще е открила къде да го даде, така че нямаше никакво значение дали ще изяде едно или две кокосови топчета.

Рязко телефонно позвъняване накара и двамата с Ернст да подскочат.

– Бертил Мелберг.

Първоначално не разбра какво му казваше гласът в слушалката – беше пронизителен, истеричен брътвеж.

– Извинявай, можеш ли да говориш по-ясно? Какво каза? – Заслуша се по-внимателно и повдигна вежди, когато най-сетне разбра. – Труп, така ли? Къде?

Седна на стола с изправен гръб. Кучето, което вече се казваше Ернст, също седна и наостри уши. Мелберг си отбеляза адреса на един лист, приключи разговора с „Останете, където сте“ и се изстреля от стола. Ернст го последва по петите.

– Стой тук. – В гласа на Мелберг неочаквано се прокраднаха властни нотки и за негово учудване кучето рязко спря и зачака следващата заповед. – Иди там! – нареди Мелберг, гледайки към кошницата, която Аника бе поставила в единия ъгъл на кабинета му.

Ернст се подчини с нежелание, довлече се до ъгъла и легна с глава върху лапите и обиден поглед, насочен към случайния му стопанин. Бертил Мелберг се почувства изключително доволен от успеха си и окрилен от новопридобития си авторитет, тръгна по коридора, като викаше на всички и на никого едновременно: – Получихме обаждане за намерен труп!

Три глави се появиха на отворените врати – една червена на Мартин Молин, една сива на Йоста Флюгаре и една гарвановочерна – на Паула Моралес.

– Труп ли?

Мартин първи от тримата излезе в коридора. Дори Аника дойде от рецепцията.

– Някакво момче, май тийнейджър, току-що се обади и съобщи. Явно са се забавлявали и са се промъкнали в една вила между Фелбака и Хамбургсунд. И в къщата са открили труп.

– На собственика ли? – попита Йоста.

Мелберг сви рамене.

– Не знам нищо повече. Казах на момчетата да стоят там, веднага отиваме. Мартин, ти и Паула вземете едната кола, аз и Йоста ще тръгнем с другата.

– Дали да не се обадим на Патрик…? – попита Йоста плахо.

– Кой е Патрик? – Паула отмести погледа си от Йоста към Мелберг.

– Патрик Хедстрьом – обясни Мартин – също работи тук, но от днес е в отпуск по бащинство.

– В никакъв случай няма да звъним на Хедстрьом! – изсумтя възмутено Мелберг. – Аз нали съм тук – додаде надуто и пое в галоп към гаража.

– Ура – измърмори Мартин така, че Мелберг да не го чуе, а Паула повдигна въпросително вежда. – Ах, остави – рече Мартин с извинителен тон, но не се сдържа и добави: – Съвсем скоро ще разбереш.

Паула продължи да го гледа учудена, но в крайна сметка реши засега да не разпитва. Постепенно щеше да влезе в крачка.

Ерика въздъхна. В къщата най-сетне беше тихо. Прекалено тихо. През последната година ушите й бяха привикнали да следят за най-малкото изхленчване или плач. Сега беше напълно, необичайно тихо. Маркерът на първия ред на документа в Word мигаше. За половин час не бе написала и една буква. Мозъкът й се намираше в състояние на пълен застой. Бе прелистила записките си и прегледала статиите, които беше копирала през лятото. След няколко опита чрез писма успя да си уговори среща с главната героиня, убийцата, но чак за след три седмици. Така че засега трябваше да се задоволи с архивните материали и да изхожда от тях. Проблемът обаче беше, че нищо не излизаше. Думите не искаха да застанат на правилното място и съмненията й отново се появиха. Всеки писател изпитва подобна несигурност. Свършили ли са се думите й? Дали не е написала последното си изречение, дали окончателно не е запълнила квотата си? Няма ли повече книги, останали в нея? Знаеше, че почти винаги се чувства по този начин, когато започва работата по нова книга, и си го каза, но това не помогна. Беше като напаст, като препятствие, пред което се изправяше всеки път. Като раждане. Но днес работата й вървеше особено бавно. Разсеяно лапна един шоколадов бонбон, за да се утеши. Погледна към трите бележника на бюрото срещу компютъра. Елегантният почерк на майка й отвличаше вниманието й. Разкъсваше се между любопитството и страха да се доближи до това, което майка й бе написала. Какво ли щеше да открие? Колебливо протегна ръка и взе първия дневник. Претегли го в дланта си. Беше тънък. Приблизително колкото тефтерчетата, които ползваше някога в основното училище. Ерика прекара пръсти по корицата. Името беше изписано с мастило, но от годините синьото на мастилото чувствително бе избледняло. „Елси Мострьом“. Това беше моминското име на майка й, станала Фалк, след като се бе омъжила за бащата на Ерика. Бавно отвори дневника. Страниците бяха разделени на редове с тънки сини линии. Най-отгоре на първата имаше дата. „3 септември 1943“. Прочете първия ред.

„Войната никога ли няма да свърши?“

Фелбака, 1943 г.

„Войната никога ли няма да свърши?“

Елси захапа химикалката и се замисли как да продължи. Как да изрази мислите си за война, която не се водеше в нейната страна, но все пак я имаше? Нямаше навик да си води дневник. Не знаеше откъде й е хрумнала идеята, ала изпитваше някаква необходимост да записва мислите, които нормалният й и все пак забележителен живот пораждаше у нея. Спомняше си много малко отпреди войната. Сега беше на тринайсет, почти четиринайсет, но само на девет, когато избухна войната. През първите години не усещаше кой знае каква разлика. Може би най-вече в бдителността, проявявана от възрастните. В безпокойството, с което следяха новините във вестниците и по радиото. В държането им, когато сядаха, обърнати към радиоапарата във всекидневната, напрегнати, уплашени и същевременно забележително възбудени. Това, което се случваше по света, беше независимо от всичко вълнуващо – плашещо, но вълнуващо. Иначе дните си приличаха. Лодките излизаха и се връщаха у дома. Понякога уловът беше добър. Понякога – лош. На село жените вършеха работата си, същата, която техните майки бяха вършили, и майките на техните майки. Раждаха се деца, прането се переше, домовете се поддържаха чисти. Безкраен кръговрат. Войната заплашваше да разруши живота им и действителността такава, каквато я познаваха. Каквато я познаваше като дете. Войната бе почти пристигнала при тях.

– Елси?

Гласът на майка й от долния етаж. Елси бързо затвори бележника и го прибра в първото чекмедже на малкото си бюро под прозореца. Бе седяла тук и писала домашни в продължение на много часове, но учебната година наскоро приключи и бюрото всъщност не й вършеше вече никаква работа. Изправи се, приглади роклята си и слезе при майка си.

– Елси, ще донесеш ли вода?

Майка й имаше изморен вид. Лицето й бе посивяло. Бе прекарала лятото в малката стаичка в мазето, като останалата част от къщата даваше под наем на летовници. В наема се включваше чистенето и готвенето на гостите, които това лято се бяха оказали много взискателни. Адвокат от Гьотеборг с жена си и трите си деца. Хилма, майката на Елси, търчеше от сутрин до вечер, переше дрехите им, приготвяше пакети с храна за излетите им с лодки, разтребваше и заедно с това се грижеше и за собственото си домакинство.

– Седни за малко, мамо – рече Елси меко и положи плахо ръка на рамото на майка си.

Хилма потръпна от допира. Не беше свикнала на нежности, но след миг двоумене сложи ръка върху тази на дъщеря си и с благодарност се отпусна на един стол.

– Да, наистина беше време да напуснат. Прекалено много изискваха. „Ще бъде ли Хилма така добра… Би ли могла Хилма да… Дали Хилма ще…“

Хилма започна да имитира различните им гласове, после с ужас прикри устата си с ръка. Не беше типично за нея да говори така неуважително за богатите хора. Всеки трябваше да си знае мястото.

– Личи ти колко си изморена. Знам, че трудно смогваше.

Елси изсипа последната вода в тенджерка и я сложи на плочата. Когато водата кипна, разбърка ерзац кафето и постави една чаша пред майка си и една пред себе си.

– Веднага ще донеса вода, мамо, но първо ще пийнем по чашка.

– Добро момиче си ти.

Хилма отпи една глътка от безвкусната течност. По празници пиеше кафе от чинийка, с бучка захар между зъбите. Но захар сега се намираше трудно, а и не беше същото с ерзац кафе.

– Татко каза ли кога ще се прибере?

Елси сведе очи. В тези военни времена въпросът носеше съвсем различен заряд от преди. Сравнително скоро бяха наблюдавали как корабът „Йокерьо“ потъна с целия екипаж. Оттогава около всяка раздяла и всяко отплаване витаеше чувство на обреченост. Но работата трябваше да продължава. Никой нямаше избор. Товарът трябваше да се пренася, а рибата да се лови. Така стояха нещата, независимо дали имаше война, или не. Пак добре, че корабният трафик до Норвегия изобщо беше разрешен. Лодките от Фелбака можеха да продължат да излизат за риба и дори уловът да ставаше по-малко, рибарите успяваха от време на време да припечелват от транспортиране на стоки от и към Норвегия. Бащата на Елси често носеше лед от Норвегия, а когато имаше късмет, пренасяше и стоки дотам.

– Иска ми се само – Хилма замлъкна, но после продължи... – иска ми се само да беше по-внимателен…

– Кой? Татко ли? – попита Елси, макар че много добре знаеше кого има предвид майка й.

– Да. – Хилма се усмихна с болка, докато отпиваше от напитката. – Този път взе със себе си момчето на доктора и… ами все някога късметът ще му изневери, само това казвам.

– Аксел е храбър, той ще направи каквото може. А татко иска да помогне, доколкото му е по силите.

– Но рисковете – Хилма поклати глава, – рисковете, които поема, когато това момче и приятелите му са там… не мога да мисля за нищо друго, освен че ще въвлече баща ти и останалите в беда.

– Трябва да правим каквото можем, за да помогнем на норвежците – каза Елси тихо. – Представи си, ако ние бяхме в беда, нали и ние щяхме да се нуждаем от помощ? Аксел и приятелите му правят добро.

– Не, тук не става дума за това. Ще донесеш ли вода най-после? – каза Хилма нервно.

Елси не се засегна. Знаеше, че раздразнителността на майка й се дължи на безпокойството й.

След като хвърли последен поглед на преждевременно изкривения гръб на майка си, Елси взе кофата и отиде да донесе вода от кладенеца.

ЗА СВОЕ СОБСТВЕНО УЧУДВАНЕ Патрик изпита удоволствие от разходката. През последните години беше занемарил тренировките, но една дълга разходка дневно през отпуската може би щеше да му стане добър съюзник срещу оформящото се шкембенце. С изумление наблюдаваше как Ерика поглъща всички сладкиши у дома, но пък благодарение на нейната лакомия бе успял да смъкне едно-две кила.

Подмина бензиностанцията и продължи с бърз ход надолу по пътя, който водеше на юг. Беше си наумил да стигне до мелницата и оттам да тръгне обратно. Мая седеше наведена напред в количката и щастливо си бърбореше. Тя обичаше да е навън и поздравяваше всички, които срещнеха, с „вей“ и голяма усмивка. Наистина беше едно малко слънчице, макар че още отсега, наумеше ли си нещо, можеше да е непреклонна. Трябва да го е наследила от Ерика, помисли си Патрик.

Докато продължаваше направо по пътя, се почувства още по-доволен от живота си. Очакваше с нетърпение предстоящите месеци. Най-сетне с Ерика имаха цялата къща на свое разположение. Не че не харесваше Ана и малките, но продължителният съвместен живот пораждаше известно напрежение. А и ситуацията с майка му го тревожеше и го караше да се чувства като в капан между нея и Ерика. Естествено, можеше да разбере защо Ерика се дразни, когато майка му нахълтва просто така в дома им, и то с куп мнения и препоръки как трябва да се грижат за къщата и за Мая. Искаше му се и тя да може да прави като него и да не обръща внимание. От друга страна, можеше и да прояви малко разбиране – Кристина сега живееше сама и единствената й грижа бяха той и семейството му. Сестра му Лода живееше в Гьотеборг и макар това да не беше на другия край на света, на Кристина й беше много по-лесно да прескочи до сина си. Освен това се бе оказала полезна – двамата с Ерика успяха няколко пъти да излязат на вечеря, докато тя гледаше малката, а и… искаше му се просто Ерика в малко по-голяма степен да може да вижда предимствата, не само недостатъците.

– Виж, виж! – каза Мая развълнувано и посочи с малкото си пръстче поляната, на която жребците от конюшнята „Римфаксе“ се разхождаха и пасяха.

Патрик не беше непременно почитател на тези животни, но не можеше да отрече, че конете от породата „Норвежки фиорд“ бяха точно толкова симпатични, колкото изглеждаха безобидни. Постояха малко и погледаха конете, а Патрик си отбеляза наум следващия път да вземе ябълки или моркови. След като Мая се насити на животните, продължиха по последната отсечка към мелницата, където обърнаха, за да се върнат обратно във Фелбака.

Както обикновено, поспря да се полюбува на кулата на църквата, която се извисяваше над хълма, когато видя добре познат автомобил. Не беше с включен буркан или сирена, така че не създаваше впечатлението, че става дума за нещо спешно, но той въпреки това усети как пулсът му се ускорява. Когато колата се изкачи до върха на хълма, видя, че отзад се движи още една, и се намръщи. Бяха взели две коли. Сигурно е нещо важно. Започна да маха, когато първият автомобил приближи на около сто метра. Мартин, който седеше зад волана, отби и Патрик се насочи към него. Мая махаше развълнувано с ръце. В нейния свят винаги се случваха само прекрасни неща.

– Здрасти, Хедстрьом, на разходка, а? – каза Мартин и махна на Мая.

– Да, човек трябва да се поддържа във форма… Накъде сте тръгнали?

Втората кола също отби и Патрик помаха на Бертил и Йоста.

– Здравейте, аз съм Паула Моралес.

Едва сега Патрик забеляза непознатата жена в полицейска униформа на мястото до шофьора и се представи, преди Мартин да успее да отговори на въпроса му.

– Получихме сигнал за намерен труп в една къща наблизо.

– Влизане с взлом ли подозирате?

Патрик сбърчи чело.

Мартин сви рамене

– Засега не знаем нищо повече. Две момчета са се натъкнали на трупа и едно от тях ни се обади.

От задната кола се чу клаксон, който накара Мая да подскочи в количката си.

– Виж – рече Мартин бързо... – не може ли да се метнеш в колата и да дойдеш с нас? Не се чувствам напълно сигурен със… да де, знаеш с кого... – Посочи с глава към другия автомобил.

– Да, ама как да стане? – попита Патрик. – Малката е с мен… а и официално съм в отпуск.

– Моля те. – Мартин наклони глава. – Просто ела и хвърли един поглед, после ще ви закарам у вас. За количката има място в багажника.

– Ами детско столче...

– Да, имаш право. Добре де, отиди пеш дотам. Точно зад завоя е. Първата отбивка вдясно, втората къща отляво на пътя. Трябва да пише Франкел на пощенската кутия.

Патрик се подвоуми, но от втората кола се чу още веднъж клаксон и той набързо взе решение.

– Добре, ще дойда и само ще огледам. Но ти ще поемеш Мая, докато аз съм вътре. И нито дума на Ерика, защото ще побеснее, ако разбере, че съм взел малката със себе си на местопрестъпление.

– Обещавам – каза Мартин и премигна. Махна на Бертил и Йоста в колата отзад и натисна педала. – Ще се видим там!

– Добре – отвърна Патрик, почти сигурен, че ще се разкайва за решението си.

Но любопитството надделя над инстинкта му за самосъхранение, той се обърна в посоката, от която идваше, и пое с бърз ход към Хамбургсунд.

– Всички мебели от бор трябва да се махнат!

Ана стоеше с ръце на кръста и се опитваше да изглежда колкото е възможно по-страшна.

– Какво не му е наред на бора? – попита Дан и се почеса по главата.

– Грозен е! И питаш! – отвърна Ана, но не успя да се сдържи и се разсмя. – Не гледай толкова изплашено, скъпи… Но трябва да подчертая, че няма нищо по-грозно от мебели от чам. А леглото е най-грозното от всичко. Освен това не искам вече да спя в леглото, което си делил с Пернила. Едно е да живея в същата къща, друго е да спя в същото легло… не, няма да стане…

– Това мога да го разбера. Но ще е скъпо да накупим толкова много мебели наведнъж…

Дан изглеждаше притеснен. Откакто с Ана бяха заедно, бе решил да задържи къщата, но още не се справяше с парите.

– Нали знаеш, че Ерика откупи от мен къщата на мама и тате. Лукас никога нямаше да събере парите. Така че ще вземем част от тях и ще отидем да накупим нови неща. Заедно, ако искаш, а ако не, можеш изцяло да предоставиш избора на мен. Ако ти стиска, разбира се.

– Повярвай ми – отговори Дан, – с удоволствие ще пропусна избора на мебели. Стига да не е нещо прекалено откачено, можеш да купуваш каквото ти скимне. Сега край с приказките, ела ме целуни.

Придърпа я към себе си и дълго я целува. И както обикновено, точно когато тя се разгорещи, а той понечи да разкопчае сутиена й, някой тръшна входната врата и влезе. Кухнята изцяло се виждаше от антрето, така че не оставяше и грам съмнение какво се случва там.

– Леле, гадост, да стоите и да се натискате в кухнята!

Белинда профуча покрай тях към стаята си с почервеняло от яд лице. Чак като се качи горе, се кротна на едно място и им извика:

– Ще се върна при мама веднага щом мога, да знаете! Там поне човек не ви засича как си бъркате в гърлата с езици! Ужасни сте! Адски е гнусно! Чувате ли!

Тряс! Вратата към стаята на Белинда се затръшна и чуха как се завъртя ключът. Само секунда по-късно гръмна увеличена докрай музика, от която чак чиниите в скарата за сушене заподскачаха и затракаха в такт.

– Олеле – каза Дан и направи физиономия, докато гледаше към горния етаж.

– Да, „олеле“ е правилната дума – каза Ана и се измъкна от прегръдката му. – Наистина не й е лесно.

– Така е, обаче трябва най-сетне да приеме, че вече се срещам с нова жена – отговори Дан с раздразнение.

– Все пак опитай се да се поставиш на нейно място. Първо ти и Пернила се разделяте, после оттук – потърси точните думи... – за кратко време са преминали ред жени, а после се появявам аз и се нанасям с две деца. Белинда е на седемнайсет и това само по себе си е достатъчно трудно. И изведнъж трябва да свикне с трима непознати, които нахлуват в дома й…

– Да, знам, че имаш право… – Дан пое въздух. – Обаче не знам как трябва да се държа с тийнейджъри. Имам предвид, трябва ли да я оставя на мира, или така ще се почувства пренебрегната? Или трябва да съм по-настъпателен, а тя ще си помисли, че само й се меся? Няма ли някакви инструкции за употреба?

Ана се засмя.

– Мисля, че сте ги забравили още в родилното. Но определено смятам, че трябва да се опиташ да разговаряш с нея. Дори и да затвори вратата под носа ти, поне ще си се опитал. После ще пробваш пак и пак. Страх я е, че ще те изгуби. Опасява се, че ще се лиши от правото си да бъде малка. Бои се, че след като ние се нанесохме, ще превземем цялата къща. Не е толкова чудно.

– С какво съм заслужил толкова умна жена? – попита Дан и я прегърна.

– Не знам – отговори му тя и скри усмивката си в гърдите му. – А и не съм особено умна, честно казано. Просто изпъквам на фона на предишните ти завоевания.

– Чуй се само – разсмя се Дан и силно я притисна към себе си. – Недей да ги приказваш такива. Ще взема да оставя чамовото легло…

– Искаш ли да остана при теб, или не?

– Добре де. Ти печелиш. Считай го за уредено.

Засмяха се. И се целунаха. Отгоре поп музиката бумтеше оглушително.

Мартин видя момчетата веднага щом сви по алеята пред къщата. Стояха малко встрани, обвили се с ръце, и леко трепереха. Лицата и на двамата бяха смърт-нобледи, а облекчението им, когато видяха полицаите, беше явно.

– Мартин Молин.

Протегна ръка към момчето, което стоеше по-близо и което смутено се представи като Адам Андершон. Другото момче, което стоеше малко по-назад, само махна с отвращение с дясната си ръка и каза извинително и леко засрамено:

– Повдигна ми се и се избърсах с ръка… Така де, предпочитам да не се здрависвам.

Мартин кимна с разбиране. Той самият беше имал същата физическа реакция при смъртни случаи и смяташе, че няма нищо срамно в това.

– Така, какво се е случило? – обърна се към Адам, който изглеждаше по-концентриран.

Беше по-дребен от приятеля си, имаше свирепо акне по бузите и руса, малко по-дълга коса.

– Ами, значи, ние... – Адам погледна въпросително към Матиас, който само сви рамене, и продължи: – Да, мислехме да влезем в къщата и да поразгледаме, защото изглеждаше, че двамата старци са заминали.

– Старци? – попита Мартин. – Двама ли живеят тук?

Отговори Матиас.

– Двама братя са. Не знам собствените им имена, но майка със сигурност знае как се казват. Прибира пощата им от началото на юни. Единият старец винаги заминава през лятото, но другият винаги остава тук. Само че този път никой не прибираше пощата и си помислихме... – Остави звука да затихне и заоглежда обувките си. На външната страна на едната му обувка се бе залепила мъртва муха и той с отвращение изтръска крака си, за да я разкара. – Той ли е мъртвият вътре? – попита и вдигна поглед.

– Не знаем повече от вас – отвърна Мартин. – Продължавайте. Искахте да се промъкнете в къщата, какво се случи след това?

– Матиас намери един прозорец, който успя да отвори и се покатери първи – обясни Адам. – После ме издърпа. Когато скочихме на пода, забелязахме, че нещо пращи под обувките ни, но не можахме да видим какво е, защото беше прекалено тъмно.

– Тъмно ли? – прекъсна го Мартин. – Защо беше тъмно?

С периферното си зрение видя, че Йоста, Паула и Бертил стоят на крачка зад него и слушат разказа на момчетата.

– Всички щори бяха спуснати – обясни Адам търпеливо. – Но вдигнахме щората на прозореца, през който влязохме. Тогава видяхме, че подът е покрит с мъртви мухи. И смърдеше ужасно.

– Отвратително – додаде Матиас, който като че ли още се бореше с гаденето.

– И после? – подсказа им Мартин.

– После влязохме навътре в стаята, а столът на бюрото беше обърнат с гръб към нас, така че не можехме да видим какво има на него. И в мен се появи едно предчувствие… ами, нали съм гледал „От местопрестъплението“, с гадната миризма и мъртвите мухи, и всичко, и... така де, не трябва да си Айнщайн, за да заключиш, че някой там е умрял. Така че се приближих до стола и го обърнах… и той седеше на него!

Матиас явно отново си представи картината, защото се завъртя и повърна зад себе си. Избърса устата си с ръка и прошепна: „Извинявайте“.

– Не се безпокой – рече Мартин. – На всички ни се е случвало при вида на труп.

– На мен не е – горделиво се обади Мелберг.

– И на мен – каза лаконично и Йоста.

– Не, и аз не съм повръщала – включи се Паула.

Мартин се обърна и им метна остър поглед.

– Изглеждаше адски гнусен – допълни услужливо Адам, който въпреки шока явно намираше нещо забавно в ситуацията.

Зад него Матиас се избълва още веднъж, полуприведен към земята, но изглежда, вече беше само стомашен сок.

– Някой може ли да закара момчетата по къщите им? – Мартин се обърна към останалите, без да визира никого.

Отначало никой не отговори, но после Йоста се обади:

– Аз ще ги закарам. Момчета, елате с мен, ще вземем колата.

– Живеем само на няколкостотин метра оттук – каза тихо Матиас.

– В такъв случай ще ви придружа – отговори Йоста и им махна да го последват.

Завлачиха се след него като типични тийнейджъри, Матиас с благодарно лице, Адам очевидно разочарован, че ще изпусне останалата част на разследването.

Мартин ги изпроводи с поглед, докато изчезнаха зад завоя, и каза с глас, изпълнен с всичко друго, но не и с нетърпение:

– Така, да видим какво си имаме тук.

Бертил Мелберг се прокашля.

– Ами, на мен трупове и такива неща не ми правят впечатление… В никакъв случай… Виждал съм толкова много. Обаче някой трябва да огледа… ами, околността. Струва ми се най-подходящо аз да поема задачата, като ваш началник и с най-много опит.

Отново се прокашля.

Мартин и Паула се погледнаха развеселено, но Мартин прецени предимствата на предложението и отговори:

– Да, тук имаш право, Бертил. Най-добре ще е някой с твоя опит да огледа разположението на къщата, а аз и Паула ще влезем вътре.

– Да… именно. И на мен така ми се стори най-разумно.

Мелберг се залюля на пети, но в крайна сметка пое през тревата.

– Ще влизаме ли? – попита Мартин.

Паула само кимна.

– Внимателно – рече той, преди да отвори вратата. – Не бива да унищожаваме уликите, ако се окаже, че не е естествена смърт. Само ще огледаме, докато дойдат експертите.

– Имам петгодишен опит в отдел „Убийства“ към Централното управление в Стокхолм. Знам как се процедира на евентуално местопрестъпление – отвърна беззлобно Паула.

– Да, извинявай, всъщност съм в течение – извини се засрамено Мартин, но после се съсредоточи върху работата, която им предстоеше.

Злокобна тишина изпълваше къщата, когато влязоха вътре. Не се чуваше друг звук освен стъпките им по пода в преддверието. Мартин се зачуди дали тишината щеше да им се стори толкова прокобна, ако не знаеха, че в къщата има труп и им предстои да се сблъскат с него.

– Ей там вътре – прошепна, но се сети, че няма причина да пази тишина. Така че повтори с нормален глас, който сякаш отскочи от стените насред тишината. – Ей там вътре.

Паула вървеше плътно зад него. Мартин направи няколко крачки към стаята, която би трябвало да е библиотеката, и отвори вратата. Специфичната миризма се усещаше още при влизането им в къщата, но сега стана още по-силна. Момчетата се оказаха прави. По пода лежаха безброй мухи. Първо влезе Мартин, след него Паула. Мухите пращяха под краката им. Мирисът беше сладникав и наситен, но все пак хиляди пъти по-лек, отколкото трябва да е бил в началото.

– Никакво съмнение, че някой е умрял тук преди време – рече Паула в момента, в който очите й и очите на Мартин съзряха какво се намираше в далечния край на стаята.

– Не, абсолютно никакво – отговори Мартин и усети неприятен вкус в устата си.

Стегна се и продължи внимателно през стаята към трупа на стола.

– Стой там – вдигна предупредително ръка към Паула, която послушно остана до вратата.

Не се засегна. Колкото по-малко крака отъпкват стаята, толкова по-добре.

– Ей, в никакъв случай не изглежда като естествена смърт – констатира Мартин, докато жлъчният сок се изкачваше в устата му и отново слизаше надолу в гърлото му.

Преглъщаше и преглъщаше, за да се пребори с рефлекса за повръщане, опитвайки се да се съсредоточи върху задачата. Независимо от жалкото състояние, в което се намираше трупът, нямаше голямо съмнение. Травмата от едната страна на черепа беше недвусмислена. Животът на човека на стола бе отнет с брутално насилие.

Мартин внимателно се завъртя и излезе от стаята. Паула го последва. След няколко дълбоки вдишвания рефлексът за повръщане се попритъпи. В този момент видя Патрик да се задава иззад ъгъла и да поема по чакълената алея.

– Убийство е – каза Мартин, когато Патрик се приб-лижи достатъчно, че да го чуе. – Торбьорн и екипът му трябва да дойдат и да се захванат за работа.

– Добре. – Патрик се намръщи. – Може ли само...? – Спря и погледна към Мая в количката.

– Влез и огледай, аз ще пазя Мая – побърза да отговори Мартин, веднага отиде до количката и взе Мая на ръце. – Ела, малката, дай да се разходим и да погледаме цветята.

– Вете – каза Мая с ентусиазъм и погледна към лехите.

– Ти влиза ли? – попита Патрик Паула.

Паула кимна.

– Никак не е красива гледка. Явно е бил вътре цяло лято. Аз поне така смятам.

– Сигурно си се наситила на такива гледки през годините в Стокхолм.

– На такава не съм попадала досега. Но е имало стряскащи случаи.

– Да, предполагам. Ами, ще вляза и ще хвърля един бърз поглед. В действителност съм в отпуск по бащинство, обаче…

– Да, трудно е да стоиш надалеч. Но Мартин явно се справя добре.

Погледна с усмивка към цветните лехи, където Мартин беше коленичил и заедно с Мая разглеждаше напъпилите цветове.

– Той е като скала. Във всеки смисъл на думата – отвърна Патрик и се отправи към къщата.

Няколко минути по-късно се завърна.

– Съгласен съм с Мартин. Няма място за двоумене. Предвид масивната черепна травма.

– Но няма и следи от извършителя – изпухтя Мелберг, който се зададе иззад ъгъла на къщата. – Е, как изглеждат нещата вътре? Влиза ли вътре, Хедстрьом?

Изгледа строго Патрик, който му кимна.

– Да, няма съмнение, че е убийство. Ще уведомиш ли експертите?

– Иска ли питане? – отговори му надуто Мелберг. – Нали съм началник на тая лудница тук? Ти как я караш иначе? Толкова настоява да получиш отпуск и тъкмо като стана на твоята, се появяваш изневиделица. – Обърна се към Паула и продължи: – Не ги разбирам тия съвременни неща – мъже, които си остават вкъщи и сменят ролите си с женичките си, които пък тичат насам-натам в униформи.

Обърна им гръб и се запрепъва към колата, за да се обади на експертите.

– Добре дошла в управлението на Танумсхеде – рече сухо Патрик и в отговор получи развеселена усмивка.

– Не го приемам навътре. Такива ги има навсякъде. Ако ми пукаше за динозаврите в униформа, отдавна да съм вдигнала бялото знаме.

– Хубаво е, че възприемаш нещата така. Предимството на Мелберг е, че поне е последователен – дис-криминира всичко и всички.

– Да, това е утеха – разсмя се Паула.

– Какво е толкова смешно? – попита Мартин, който все още носеше Мая на ръце.

– Мелберг – отговориха му Патрик и Паула в един глас.

– Сега пък какво каза?

– Аа, старата песен. – Патрик се протегна да поеме Мая. – Но Паула явно не е впечатлена, така че всичко ще е наред. Аз обаче вземам малката и се прибирам. Махни за чао, миличка!

Мая помаха и се усмихна на Мартин, който засия.

– Стига де, ще ми отнемеш момичето ли? Мислех, че има нещо между нас, кукличке…

Мартин се нацупи и направи тъжна физиономия.

– Мая никога няма да има друг мъж в живота си, освен баща си, нали, мъниче?

Патрик навря нос в гушката на Мая, която изпищя от удоволствие. След това я сложи в количката и помаха на останалите. Част от него беше облекчена, че ги оставя и си тръгва. Друга част обаче не искаше нищо друго, освен да остане.

Беше объркана. Понеделник ли е? Или вече е успяло да стане вторник? Брита нервно се щураше из всекидневната. Беше толкова… потискащо. Колкото по-усилено се опитваше да се захване с нещо, толкова повече не успяваше. В по-ясните периоди един вътрешен глас й казваше, че ще успее да се справи с воля. Че ще успее да принуди мозъка си да я слуша. В същото време обаче знаеше, че той се изменя, разпада се, губи умението си да помни, да бъде в такт с часовете, фактите, информацията, лицата.

Понеделник. Беше понеделник. Точно така. Предния ден дъщерите й бяха дошли със семействата си на неделна вечеря. Вчера. Значи днес беше понеделник. Определено. Брита се спря облекчена насред стаята. Това беше една малка победа. Знаеше кой ден е.

Седна в единия край на канапето и в очите й избиха сълзи. Мотивът на Йозеф Франк й беше познат и й харесваше. Бе купила плата заедно с Херман. Което обикновено означава, че тя избира, а той сумти потвърдително. Стига тя да е щастлива. Щеше да е доволен и с оранжев диван на зелени райета, ако беше поискала. Да, Херман… Къде ли се намира в момента? Започна неспокойно да чопли флоралния десен на дамаската. Всъщност знаеше къде е той. Видя отново как се движеше устата му, когато й каза къде отива. Освен това помнеше, че й го бе повторил няколко пъти. Но както делниците се сливаха, така и информацията потъваше, изплъзваше й се, подиграваше й се. Потисната, Брита се хвана за облегалката. Ще си спомни. Само трябва да се съсредоточи. Обзе я паника. Къде е Херман? Още дълго ли ще отсъства? Къде беше заминал? Остави я тук. Може би нарочно я бе изоставил? Това ли изричаха устните му в нейния спомен? Трябва да се увери, че не е така. Трябва да погледне, да се увери, че вещите му не липсват. Брита се изправи рязко от дивана и изтича по стълбите на горния етаж. Какво беше казал Херман? Един поглед в гардероба се оказа достатъчен. Всичките му дрехи висяха вътре. Палта, пуловери, ризи. Всичко беше там. Ала тя все още не знаеше той къде е.

Хвърли се на леглото, сви се като малко дете и заплака. Вътре в мозъка й нещата продължаваха да изчезват. Минута след минута. Харддискът на живота бе започнал да се изтрива. А тя не можеше да направи нищо.

– Ето ви и вас! Това се казва голяма разходка! Колко дълго ви нямаше само!

Ерика пресрещна Патрик и Мая и получи влажна целувка от дъщеря си.

– Да… Ти нямаше ли да работиш?

Патрик избягваше да гледа Ерика в очите.

– Ами… – Ерика пое дълбоко въздух. – Трудно ми е да вляза в ритъм. Само седя, зяпам екрана и дъвча бонбони. Ако продължава така, ще стана сто кила, преди да довърша книгата. – Помогна на Патрик да съблече горните дрехи на Мая. – Не можах да се въздържа да не почета малко от дневниците на мама.

– Нещо интересно? – попита Патрик, облекчен, че засега не трябва да обяснява защо разходката им е отнела толкова време.

– Не, най-вече ежедневни записки. Прочетох само няколко страници. Струва ми се, че ще ги чета по няколко наведнъж.

Влезе в кухнята и попита, най-вече за да прекарат повече време заедно:

– Искаш ли да пийнем чай?

– Да, с удоволствие.

Патрик закачи своите дрехи и дрехите на Мая. Последва Ерика в кухнята. Погледа я как се суети с водата, чаените лъжици и чашите. Двамата чуха Мая да рови из играчките си в хола. Няколко минути по-късно Ерика постави на масата димящите чаши чай и двамата се притиснаха един към друг.

– Хайде, изплюй камъчето – каза тя, наблюдавайки Патрик.

Познаваше го твърде добре. Погледът изпод вежди, нервното потропване с пръсти. Или не искаше, или се колебаеше дали да й каже нещо.

– Какво?! – Патрик се опита да си придаде възможно най-невинен вид.

– Виж, няма смисъл да се правиш на ударен. Какво премълчаваш?

Ерика отпи глътка от горещия чай и го зачака развеселено да спре да се противи и да пристъпи към темата.

– Ами…

– Да, какво има? – помогна му тя и не можа да потисне една малка садистична част в себе си, която се наслаждаваше на очевидните му мъки.

– Ами, случи се нещо, докато с Мая бяхме на разходка.

– Аха. Е, поне и двамата се върнахте цели, така че какво може да се е случило?

– Ами… – Патрик отпи от чая си, за да спечели малко време, докато се чуди по кой начин е най-добре да представи случилото се. – Ами, вървяхме към мелницата на Лестер и се случи така, че колегите ми бяха там на разследване. – Погледна я внимателно. Ерика повдигна вежда и зачака продължението. – Бяха получили сигнал за труп в една къща в посока Хамбургсунд, а ние бяхме по пътя за натам.

– Аха, само че ти си в отпуск, така че това не те засяга. – Ерика замръзна с чаша, наполовина поднесена към устата й. – Нали не искаш да кажеш, че си… – Втренчи се невярващо в него.

– Да – отговори Патрик с писклив глас и поглед, забит в масата.

– Завел си Мая на място, където са открили труп!

Ерика буквално го прикова с поглед.

– Да, обаче Мартин беше с Мая, докато аз влязох да поогледам малко. Разглеждаха цветята – усмихна се извинително, но срещна единствено леден поглед.

– Да поогледаш малко! – Ледените парченца потракваха безпощадно. – Та ти си в отпуск по бащинство. Подчертавам, отпуск. Също и бащинство, в този ред на мисли! Толкова ли беше трудно да кажеш „В момента не съм на работа“?

– Аз само малко… – изрече глухо Патрик, но знаеше, че Ерика има право.

Той беше в отпуск. По бащинство. Останалите в участъка трябваше сами да се оправят с работата. А той не биваше да води Мая на местопрестъплението.

В този момент му хрумна, че имаше една подробност, която Ерика още не знаеше. Лицето му трепна нервно, когато преглътна и добави:

– Между другото, беше убийство.

– Убийство! – гласът на Ерика премина във фалцет. – Не стига, че си взел Мая на място, където е намерен труп, ами е бил трупът на убит човек!

Поклати глава, а останалото, което искаше да каже, заседна в гърлото й.

– Но няма да правя нищо повече. – Патрик размаха ръце. – Другите ще поемат случая. Аз съм в отпуск до януари и го знаят. Ще се отдам сто процента на Мая. Честна дума!

– И слава богу! – изръмжа Ерика глухо.

Беше толкова бясна, че й се щеше да скочи от масата и да го разтърси. Сетне любопитството я поуспокои.

– И къде по-точно се случи това? Знае ли се кой е убитият?

– Нямам представа. Голяма бяла къща, намира се на около сто метра вляво от първата отбивка вдясно след мелницата.

Ерика го погледна странно.

– Голяма бяла къща със сиви арки?

Патрик се замисли и после кимна утвърдително.

– Да, мисля, че беше така. На пощенската кутия пишеше Франкел.

– Знам кой, или по-правилно кои живеят там. Това са Аксел и Ерик Франкел. Сещаш ли се, Ерик Франкел, на когото дадох нацисткия медал.

Патрик я изгледа изумено. Как можа да забрави? Франкел не беше най-често срещаното име на света.

От хола долиташе щастливото неразбираемо бърборене на Мая.

Следобедът беше превалил, когато потеглиха към учас-тъка. Експертите и шефът им, Торбьорн Рууд, бяха дош-ли, бяха си свършили работата, и си бяха тръгнали. Дори трупа вече го нямаше. Бе поел по пътя към „Съдебна медицина“, където щеше да бъде изследван по всички мислими и немислими начини.

– Това се казва понеделник – въздъхна Мелберг, когато Йоста влезе в гаража на участъка и паркира.

– Да – отговори му лаконично Йоста, който не обичаше да хаби думите си напразно.

Като влязоха в сградата, Мелберг успя само да усети, че някой се приближава към него с огромна бързина, преди една рошава фигура да му скочи и един език да се опита да му оближе лицето.

– Спри! Спри! Престани!

Мелберг замахна с погнуса към кучето, което приб-ра ушите си и разочаровано се затътри към Аника.

Поне знаеше, че при нея със сигурност е добре дошъл. Мелберг избърса с длан слюнката от лицето си и се размърмори, докато Йоста се бореше мъжки да запази сериозното си изражение. Сцената ставаше още по-смешна поради факта, че косата, която Мелберг успяваше да залиже нагоре по темето си, се беше разпиляла. Мелберг продължи към кабинета си, като през целия път дотам оправяше раздразнено косата си и мърмореше.

Йоста пое, подсмихвайки се, към собствения си кабинет, но се стресна, когато за негово учудване се чу добре познат крясък: „Ернст! Ернст! Ела тук!“.

Йоста се огледа изумен. Беше изминало доста време, откакто колегата му Ернст Лундгрен го бяха уволнили, и оттогава не беше чул да се връща.

Обаче ето че Мелберг извика още веднъж: „Ернст! Ела тук! Веднага!“.

Йоста направи крачка в коридора, за да се опита да проумее мистерията, и видя Мелберг с мораво лице да гледа към нещо на пода. Обзе го подозрение. А и като по поръчка се довлече кучето, навело глава от срам.

– Ернст, какво е това?

Ернст се опита да се престори, доколкото може, че не разбира за какво става дума. Обаче лайното на пода в стаята на Мелберг говореше достатъчно ясно.

– Аника! – изрева Мелберг и няколко секунди по-късно се появи секретарката на участъка.

– Опа, тук е имало малък инцидент – рече и погледна обвинително към кучето, което с благодарност се приближи до нея.

– Малък инцидент ли? Ернст се е изсрал на пода ми!

Тук вече Йоста не можа да се сдържи. Разкиска се, а от старанието да престане, направо се разкикоти. Аника също се зарази и накрая и двамата се смееха с глас и със сълзи.

– Какво става тук? – попита Мартин с любопитство.

Появи се и Паула.

– Ернст… – Йоста успя да си поеме въздух. – Ернст… изсрал се е на пода.

В първия момент Мартин нищо не разбра, но когато погледът му се спря на купчинката на пода, а после погледна и кучето, което се притискаше към крака на Аника, му светна.

– Ти да не би... да не би да си кръстил кучето Ернст? – попита Мартин и също се разсмя.

Само Мелберг и Паула не се смееха истерично. Само че докато Мелберг изглеждаше, сякаш всеки момент ще експлодира, Паула просто нищо не разбираше.

– После ще ти обясня – обърна се към нея Мартин и изтри очите си, след което добави: – Мамка му, Бертил, това се казва чувство за хумор, същински дявол си!

– Да, да… и на мен ми се стори забавно – отговори Бертил и против волята си леко повдигна ъгълчетата на устата си. – Хайде, Аника, почисти това, и да се хващаме за работа.

Изсумтя и седна зад бюрото си. Кучето в недоумение местеше очи от него към Аника и обратно, но пос-ле реши, че най-лошото е минало, и с наперена опашка последва новия си господар.

Останалите в участъка с изумление проследиха с поглед странната двойка и се зачудиха какво ли е това, което кучето вижда в Бертил Мелберг и което те са пропуснали.

Ерика цяла вечер не можа да се отърве от мисълта за Ерик Франкел. Не го познаваше добре, но по някаква причина той и брат му Аксел бяха неделима част от Фелбака. „Синовете на доктора“ – всички винаги така ги наричаха, макар да се знаеше, че баща им е бил лекар във Фелбака преди цели петдесет години, а преди четирийсет бе напуснал града.

Ерика се замисли за посещението си във вилата, която деляха братята. И двамата живееха в къщата на родителите си, и двамата ергени, и двамата проявяваха жив интерес към Германия и нацизма, но по различни причини. Ерик беше преподавател по история в гимназията, а в свободното си време събираше предмети от времето на нацизма, към който проявяваше особен интерес. Аксел, по-възрастният от двамата, като че ли имаше някаква връзка с центъра „Симон Визентал“. Ерика смътно си спомняше, че по време на войната по някакъв начин беше пострадал.

Първо се обади на Ерик. Разказа му какво е открила и му описа медала. Попита го дали може да й помогне, да разбере откъде се е взел и как е попаднал сред вещите на майка й. Няколко пъти повтори „Ало!“ в слушалката, защото той не отговаряше и тя помисли, че й е затворил. След което Ерик с особен глас я помоли да вземе медала и да му го занесе, за да може да го разгледа. Още тогава й направиха впечатление дългото мълчание и странният тон. Но не каза нищо на Патрик, реши, че така й се е сторило. А и когато отиде в къщата на братята, не забеляза нищо необичайно в поведението му. Ерик я покани в библиотеката и учтиво я помоли да му покаже медала. Пое го със сдържан интерес и го огледа внимателно. След това я попита дали може да го задържи за известно време. За да го проучи. Ерика кимна. Беше благодарна, че някой проявява интерес.

Освен това успя да хвърли поглед на колекцията. Разгледа със смайване, примесено с ужас, предметите, които бяха тясно свързани с този черен, болезнен период от историята. Не можа да се стърпи и попита как е възможно човек, който отхвърля идеите на нацизма, да издирва и колекционира предмети, които напомнят за него. Ерик се забави с отговора си. Държеше в ръце една шапка с емблемата на СС и пръстите му я опипваха, докато обмисляше как да формулира отговора си.

– Не разчитам на човешката памет – каза най-сетне. – С изключение на нещата, които можем да видим, ние много лесно забравяме всичко, което не желаем да помним. Аз събирам точно това – предмети, които да ни напомнят за онова време. А донякъде искам и да ги държи надалеч от хората, които ги гледат с други очи. С възхищение.

Ерика кимна. Отчасти разбираше, отчасти не. После пое протегнатата му ръка и се сбогува.

А сега той беше мъртъв. Убит. Може би съвсем скоро, след като го бе посетила. Според това, което Патрик й разказа, явно бе мъртъв отпреди лятото.

Отново си спомни странния тон, с който Ерик й отговори, след като му разказа за медала, и се обърна към Патрик, който седеше до нея на дивана и щракаше с дистанционното.

– Знаеш ли дали са намерили медала?

Патрик я погледна учудено.

– Не се сетих за това. Нямам представа. Но нямаше следи от кражба, а и на кого му е притрябвал някакъв стар нацистки медал? Не е като да са уникални. Имам предвид, намират се доста такива…

– Да, знам… – Ерика се поколеба. Нещо продължаваше да я гложди. – Можеш ли да звъннеш на колегите си утре и да ги помолиш да потърсят медала?

– Тц – отговори Патрик. – Убеден съм, че имат достатъчно други неща за вършене. Първо ще опитаме с брата на Ерик. Ще го помолим направо да ни го донесе. Със сигурност е някъде из къщата.

– Вярно, Аксел. Той къде е? Защо не е открил брат си цяло лято?

– Ако не помниш, аз съм в отпуск – Патрик повдигна рамене. – Ако искаш, можеш да се обадиш на Мелберг и да го питаш.

– Ха-ха, много смешно – усмихна се Ерика. Безпокойството обаче не я оставяше на мира. – Ама не е ли странно, че Аксел не го е потърсил?

– Да де, обаче нали вече беше заминал, когато ходи у тях?

– Да. Ерик каза, че брат му е в чужбина. Обаче това беше през юни.

– Какво толкова го мислиш?

Патрик намери търсения канал. „Най-после у дома“¹ тъкмо започваше.

¹ Шведско ТВ предаване за ремонт и освежаване на дома с водещ Мартин Тимел, дърводелец и дърворезбар. – Б. пр.

– И аз не знам…

Ерика се втренчи с празен поглед в екрана. И тя самата не можеше да обясни защо я беше обхванало такова безпокойство. Непрекъснато мислеше за начина, по който Ерик бе замлъкнал, когато му се обади по телефона. За киселия, рязък тон, с който я бе помолил да намине с медала. Явно реагираше на нещо. Нещо, което имаше общо с медала.

Опита се да се съсредоточи върху дърворезбата на Мартин Тимел. Горе-долу успя.

– Ей, дядо, трябваше да ме видиш днес! Тъпата чернилка се опита да ме пререди на опашката и аз като го цапардосах! Направо падна като отсечено дърво. После го сритах в топките и тоя се гърчи петнайсет минути!

– И какво ще постигнеш с това, Пер? Освен че могат да те подведат под отговорност за побой и да те пратят в поправителен дом, по този начин няма да спечелиш ничия симпатия. Накрая ще се окаже, че вместо да си спомогнал за каузата ни, си дал аргументи на против-ниците ни.

Франс изгледа сурово внука си. Понякога не знаеше как да укроти хормоните, които бушуваха в момчето. А то беше толкова невежо. Напук на коравия вид, който му придаваха военните панталони, грубите кубинки и обръснатата глава, не беше нищо повече от едно наплашено петнайсетгодишно хлапе. Не разбираше нищо. Не разбираше как функционира светът. Не знаеше как да канализира деструктивните си импулси така, че да ги използва като копие, което да забие директно в обществената структура.

Застанало срещу него на стълбата, момчето наведе засрамено глава. Франс знаеше, че го е засегнал с острите си думи. Внукът му искаше да го впечатли. Само че той нямаше да направи услуга на момчето, ако не го научи как функционира светът. Светът беше студен и жесток и не му пукаше за никого, и само най-силните можеха да излязат победители.

Обичаше момчето. И искаше да го предпази от болката. Прегърна го през раменете. Усети колко са крехки. Пер беше наследил неговата физика. Висок и слаб, с тесни рамене. Никакъв спорт на света нямаше да промени тази конструкция.

– Трябва просто да се пазиш – каза вече с по-мек тон. – Мисли, преди да действаш. Използвай думи вместо юмруци. Насилието не е първото средство. Последното е.

Стисна малко по-силно раменете на момчето. За момент Пер се сгуши в него, както правеше като малък. Сетне си спомни, че иска да стане мъж. Че вече не е малък. И че най-важното на тоя свят е да накара дядо си да се гордее с него. Пер се изправи.

– Знам, дядо. Просто адски се изнервих, когато тоя тип ме пререди. Защото са такива. Навират се навсякъде, мислят си, че светът им принадлежи, мислят, че Швеция е тяхна. Това направо… направо ме вбеси!

– Знам – каза Франс, свали ръката си от раменете на внука си и го потупа по коляното. – Обаче мисли за себе си, моля те. Никак няма да ми е забавно, ако те вкарат в затвора.

Кристиансан, 1943 г.

Беше се борил с морската болест през целия път към Норвегия. Другите като че не ги ловеше – бяха привикнали, бяха израснали по моретата. Морето им беше в кръвта, както би казал баща му. Пренебрегваха движението на вълните, вървяха стабилно по палубата и сякаш никога не страдаха от неприятното усещане, което се надигаше от стомаха към гърлото. Аксел се притисна към релинга. Искаше му се да се наведе над парапета и да повърне, но не смееше да се подложи на това унижение. Знаеше, че коментарите на рибарите няма да бъдат злонамерени, но бе прекалено горд, за да ги понесе. Скоро щяха да пристигнат и гаденето щеше да изчезне за нула време, стига само да стъпеше на твърда земя. Знаеше го от опит. Вече няколко пъти бе пътувал по този начин.

– Земя на хоризонта! – извика Елоф, шкиперът на кораба. – Ще пристигнем след десет минути.

От руля Елоф хвърли дълъг поглед към Аксел, който се насочи директно към него. Момчето беше загоряло и обрулено от ветровете, кожата му беше изложена на въздуха и слънцето от дете.

– Всичко наред ли е? – попита Елоф тихо и се огледа.

В пристанището на Кристиансан се виждаха немските кораби, които ясно показваха как изглежда реалността. Норвегия беше окупирана от Германия. Швеция засега бе пощадена, но никой не знаеше колко дълго ще продължи късметът им. Така че всеки държеше под око случващото се при съседите на запад, а и напредъка на Германия в останалата част на Европа.

– Вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята – каза Аксел.

Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всъщност изпитваше угризения всеки път когато се замислеше как излага на опасност екипажа на лодката, за да предпази себе си. Елоф веднага бе казал „да“, когато го попита дали може да плава с тях, като вземе някои… стоки със себе си. Никога не говореше за това, което превозва, а Елоф и останалите от екипажа на „Елфрида“ никога не питаха.

Влязоха в пристанището и приготвиха документите, които се изискваха. Немците не оставяха нищо на случайността и проверяваха всичко много внимателно, преди най-сетне да разрешат да се разтоварят стоките. След като се минеше през формалностите, започваха да свалят машинните части, които бяха официалният товар. Норвежците приемаха стоката, докато немците намръщено наблюдаваха, готови да се намесят, ако се наложеше. Аксел изчакваше да дойде вечерта, тогава щеше да настъпи подходящият момент. Трябваше да е тъмно, за да може да разтовари своята стока. Най-често пренасяше храна – храна и информация. Така беше и този път.

След като се навечеряха в напрегната тишина, Аксел се отпусна и зачака неспокойно да удари часът, за който се бяха уговорили. Почукване го накара да подскочи. Наведе се рязко, повдигна една част от дъното на лодката и заизважда дървени кутии. Тихи сериозни ръце поемаха кутиите и ги нареждаха на кея. Докато разтоварваха, от бараката на немците на един хвърлей от тях се чуваха високи разговори. По това време на вечерта обикновено вече се пиеха по-силни напитки, което улесняваше изпълнението на опасната задача.

С едно тихо „Благодаря“ на норвежки товарът бе свален от лодката и изчезна в тъмнината. Още веднъж предаването му беше преминало гладко. Чувство на огромно облекчение обзе Аксел. Елоф само кимна, обърна се и напълни лулата си. Аксел изпитваше благодарност към тези мъже, които напълно го превъзхождаха. Противопоставяха се на бурите и на немците с една и съща спокойна твърдост. Отдавна бяха приели, че превратностите на съдбата не са нещо, от което да се страхуват. Човек дава най-доброто от себе си и се опитва да живее толкова добре, колкото е възможно. Всичко останало е в Божиите ръце.

Изтощен, Аксел се оттегли и легна. Заспа веднага, унесен от лекото полюшване на лодката и потракващия звук на корпуса. Горе в бараката на кея гласовете на немците се извисяваха и заглъхваха. След известно време се разнесоха песни. Но Аксел вече спеше дълбоко.

– И ТАКА, КАКВО ЗНАЕМ ДОТУК?

Мелберг се огледа. Бяха в стаята за почивка. Кафето беше сварено, канелените охлюви сервирани и всички се бяха събрали.

Паула се прокашля.

– Свързах се с брата, Аксел. Работи в Париж и винаги прекарва летата си там. Трябва вече да е тръгнал насам. Беше потресен, когато му съобщих за смъртта на брат му.

– Знаем ли кога е напуснал страната?

Мартин се обърна към Паула, която погледна в тефтера си със записки по случая.

– Трети юни, така каза. Разбира се, ще проверя дали е така.

Мартин кимна.

– Имаме ли първоначален доклад от Торбьорн и неговия екип?

Мелберг внимателно раздвижи стъпалата си. Ернст се беше отпуснал с цялата си тежест отгоре им и макар че бяха на път да изтръпнат, Мелберг не можеше да се реши да избута кучето.

– Все още не – отговори той и леко придърпа назад ходилата си, но Ернст просто се приближи отново.

– Някакви подозрения? Известни врагове? Заплахи? Нещо друго?

Мелберг изгледа въпросително Мартин, който само поклати глава.

– Във всеки случай, при нас няма подадени сигнали. Но хобито му е предизвиквало доста противоречиви чувства. Към нацизма никой не остава безразличен.

– Можем да отидем до къщата и да огледаме. Да видим дали няма някакви заплашителни писма или нещо подобно из чекмеджетата.

Всички изгледаха учудено Йоста. Личната му инициатива беше като изригване на вулкан – случваше се рядко, но бе невъзможно да го пропуснеш.

– Вземи Мартин със себе си и отидете след съвещанието.

Мелберг се усмихна доволно на Йоста, който кимна и бързо си възвърна типичното флегматично поведение и отпуснатата стойка на тялото. Йоста Флюгаре се оживяваше само на голф игрището. Това беше факт, който колегите му отдавна бяха разбрали и приели.

– Паула, ти виж кога ще кацне братът, Аксел ли се казваше, и ни уреди разговор с него. След като все още не знаем как е умрял Ерик, не е изключено брат му да го е ударил по главата и след това да е напуснал страната. Така че го издебни в момента, в който стъпи на шведска земя. Впрочем кога трябва да се случи това?

Паула погледна записките си.

– Пристига на „Ландветер“² утре сутринта в девет и четвърт.

² Летището на град Гьотеборг. Намира се на около 160 км южно от Фелбака и Танумсхеде. – Б. пр.

– Добре. Увери се, че първото, което ще направи, ще е да дойде тук.

Мелберг се видя принуден да раздвижи краката си, вече бяха изтръпнали неприятно и скоро съвсем щяха да се вцепенят. Ернст се надигна, изгледа го обидено, излезе от помещението с опашка между краката и се насочи към леглото си в кабинета на Мелберг.

– Изглежда като истинска любов – разсмя се Аника, проследявайки кучето с поглед.

– Аха… – Мелберг се изкашля. – Тъкмо мислех да питам – кога ще отведат помияра?

Втренчи поглед в масата, а Аника си надяна най-невинната физиономия.

– Ами, не е толкова лесно. Прозвънях няколко телефона, но изглежда, никой не е в състояние да прибере куче с такъв размер, така че ако можеш да се грижиш за него още няколко дни…?

– Аха, аха… още няколко дни бих могъл да издържа с псето. Обаче след това отива обратно на улицата, ако не му намериш подходящо място.

– Мерси, Бертил, много мило от твоя страна. Ще направя всичко по силите си.

Аника намигна на останалите, докато Мелберг не гледаше, а те едва се сдържаха да не се разсмеят на глас. Вече бяха схванали идеята. Аника си я биваше, дума да няма.

– Хубаво, хубаво – рече Мелберг и се изправи. – Йоста, нали се разбрахме какъв е планът?

Йоста явно вече бе усетил, че е направил предложение, което ще му създаде повече работа, но само кимна уморено и последва Мартин. Ще трябва просто да издържи. До събота и неделя, когато ще отиде на голф игрището. Дотогава просто ще убива времето.

Мисълта за Ерик Франкел и за медала не оставяше Ерика на мира. Тя се опита да я потисне и дори успя за няколко часа, като междувременно най-сетне понапредна с ръкописа. Но в момента, в който се разсея, мисълта отново я обсеби. Кратката среща с Ерик й бе оставила спомен за мил, жив човек, който сякаш се подмладяваше, когато му се удадеше възможност да говори за най-голямата си страст – нацизма.

Ерика съхрани каквото беше написала по книгата си и след кратко замисляне влезе в интернет. Отвори Гугъл, написа „Ерик Франкел“ в полето за търсене и натисна клавиша „ентър“. Изскочиха един куп резултати. Някои даваха информация за други хора и не й вършеха работа. Но повечето се отнасяха за правилния Ерик Франкел и й отне известно време, докато отвори част от потока информация. Беше роден през 1930 година във Фелбака. Имаше с четири години по-възрастен брат, Аксел, нямаше други братя и сестри. Баща му бе лекувал жителите на Фелбака между 1935 и 1954, а къщата, в която живееха с брат му, бе принадлежала на родителите им. Продължи да търси. Името му изскочи и в няколко форума, посветени на нацизма. Но не откри нищо, което да подсказва, че му е бил привърженик. По-скоро обратното – макар на места да личеше, че изпитва известно неохотно възхищение към определени аспекти на нацизма. Или поне, че е обзет от някаква омая, която като че ли го мотивираше.

Излезе от интернет и преплете пръсти зад тила си. Нямаше време да се посвети на това, но любопитството й бе събудено.

Стресна се от звука на внимателно почукване на вратата зад нея.

– Извинявай, преча ли? – Патрик подаде главата си.

– Не, няма проблем.

Тя завъртя стола си така, че да е обърната към него.

– Исках само да ти кажа, че Мая спи. А на мен ще ми се наложи да изляза и да свърша едно-друго. Нали ще внимаваш за това тук?

Подаде й бебефона, който ползваше, за да слуша дали Мая е будна.

– Ами… трябва да работя. – Ерика пое дълбоко въздух. – Какво имаш за вършене?

– Трябва да поръчам няколко книги с пощенски запис, ще мина през аптеката за капки за нос, а и като тъй и тъй ще съм навън, ще взема един билет за лотото. Ще купя и нещо за ядене.

Ерика изведнъж се почувства невъобразимо изморена. Замисли се за всички неща, които бе вършила през последната година с Мая в количката или на ръце. Често се прибираше плувнала в пот. Нямаше кой да се грижи за Мая, та тя да излезе и на спокойствие да свърши едно-друго. Потисна обаче раздразнението си, не искаше да изглежда дребнава и заядлива.

– Разбира се, че ще се погрижа – отговори с усмивка на устните, но не и в очите. – Тя, така или иначе, в момента спи, аз ще успея междувременно да поработя.

– Супермило от твоя страна! – каза Патрик и я целуна по бузата, след което затвори вратата зад себе си.

– Естествено, супермило – промърмори Ерика и отново отвори Уърд документа с ръкописа.

Мислите за Ерик Франкел се опита да избута някъде назад в главата си.

Тъкмо да положи пръсти на клавиатурата, и се чу пращене в бебефона. Ерика застина. Сигурно беше фалшива тревога. Мая вероятно само се въртеше в леглото, бебефонът понякога е прекалено чувствителен. Чу как Патрик пали колата и потегля. Отново обърна поглед към монитора, опита се да напише следващото изречение. Отново пращене. Погледна към бебефона, сякаш можеше да го накара да млъкне, но в отговор получи само едно шумно „Буааа“. Последвано от високо „Мамааа... Татааа...“.

Обзета от чувство на безнадеждност, Ерика избута стола си и се изправи. Тръгна по коридора към стаята на Мая и отвори вратата. Дъщеричката й стоеше права и пищеше.

– Мая, миличка, сега трябва да спиш.

Мая завъртя глава.

– Да, време е за сън.

Ерика се опита гласът й да прозвучи толкова твърдо, колкото бе възможно. Сложи дъщеря си отново да легне в кошарата, но Мая се задърпа, сякаш имаше ластици на крайниците.

– Мамааа! – разпищя се тя с глас, с който можеше да избие стъклата на прозорците.

Ерика усети как в гърдите й се надига гняв. Толкова пъти бе правила това. Толкова много дни хранене, лягане, носене, игра. Обичаше дъщеря си. Но изпитваше отчаяна нужда за малко да прехвърли на някого отговорността. Да си поотдъхне, да бъде възрастна и да прави каквото правят възрастните – точно както Патрик бе правил през цялото време, докато тя стоеше у дома с Мая.

Отново сложи Мая да легне, от което едногодишното момиченце изпадна в ярост.

– Сега ще спиш – каза твърдо Ерика, излезе от стаята и затвори вратата.

Ядосано взе телефона и набра мобилния на Патрик, като блъскаше с пръсти по цифрите. Първо чу сигнал свободно, а после изтръпна, когато на долния етаж се разнесе звънене. Телефонът на Патрик лежеше на кухненската маса.

– Дяволите го взели, това вече е прекалено!

Удари слушалката в масата, после няколко пъти пое дълбоко въздух. Гневни сълзи напираха в очите й, но се опита все пак да се обърне към по-разумното и по-логичното си „аз“. Светът нямаше да се срине, ако малко си поиграеше с детето си. Във всеки случай, нямаше усещането, че е прехвърлила отговорността. Не усещаше Патрик да е поел щафетата.

Е, каквото – такова. Най-важното беше да не си го изкарва на Мая. Не беше нейна грешката. Ерика пое изключително дълбоко въздух и се върна в стаята на дъщеря си. Мая така пищеше, че лицето й бе станало червено като рак. И в стаята се усещаше мирис, който не можеше да се сбърка. Мистерията беше разрешена. Стана ясно защо Мая не можеше да заспи. С чувство за вина и разкаяние Ерика повдигна нежно дъщеричката си и положи малката мъхеста главичка на гърдите си, за да я утеши.

– Тихо, тихо, миличка, мама сега ще махне нааканата пеленка, ето, ето.

Мая се притисна с хълцане към нея. Долу в кухнята телефонът на Патрик остро иззвъня.

– Малко е зловещо…

Мартин застана в коридора и се заслуша в характерните шумове, които се чуват във всички стари къщи – потраквания, проскърцвания, въздишките на вятъра, който се е прокраднал вътре.

Йоста кимна. Наистина имаше нещо злокобно във въздуха, но си даде сметка, че това е повече защото знаеха какво се е случило вътре, отколкото да се дължи на самата къща.

– Торбьорн е разрешил влизането, нали така? – обърна се Мартин към Йоста.

– Да, приключили са с огледа.

Йоста кимна към библиотеката, където още си личаха следите от пудра за взимане на отпечатъци. Черни, размазани петна, които разваляха картината на иначе красивата стая.

– И така... – Мартин изтри обувките си в стъпката пред вратата и пое към библиотеката. – Да започнем оттук?

– Струва ми се логично – отговори Йоста с въздишка и го последва с нежелание.

– Аз ще поема бюрото, ти огледай папките.

– Добре – Йоста въздъхна още веднъж, но Мартин не му обърна внимание.

Йоста винаги въздишаше, когато му поставеха конкретна задача.

Мартин се приближи внимателно към голямото писалище. Беше огромна мебел от тъмно дърво с изящна изработка. Мартин си помисли, че би стояло по-добре в някой английски замък, отколкото в тази стая. Върху писалището имаше само една химикалка, една кутия и тефтер с малко засъхнала кръв по корицата. Мартин се наведе напред, за да види какво е написано отгоре. Разчете Ignoto militi³. Това не му говореше нищо. Започна да дърпа чекмеджетата и методично да преглежда съдържанието им. Нищо не събуди интереса му. Единственото, което установи, беше, че Ерик и брат му са споделяли работното си място, а също и любовта си към реда и дисциплината.

³ Незнаен воин (лат.). – Б. пр.

– Това не е ли малко прекалено?

Йоста разтвори една папка и я показа на Мартин. Всички документи бяха прилежно подредени, със заглавен лист, на който Ерик или Аксел бяха написали какво има във всеки отделен джоб.

– Мда, моите документи не са в такъв вид, меко казано – засмя се Мартин.

– Винаги съм смятал, че на хора, които поддържат такъв ред и чистота, нещо им има. Сигурно като малки не са ги учили как да ползват гърнето или нещо такова…

– Ами да, ето ти една теория.

Мартин се усмихна. Понякога Йоста можеше да бъде много забавен. Обикновено без изобщо да има такова намерение.

– Ти откри ли нещо? Тук във всеки случай нямаше нищо интересно.

Мартин затвори последното чекмедже, което беше претършувал.

– Не, нищичко. Главно сметки, договори и тем подобни. Знаеш ли, пазят си всички сметки от памтивека насам. Подредени са по дати. – Йоста поклати глава. – Вземи една папка и ти – добави, издърпа от лавицата зад бюрото дебела папка с черен гръб и я подаде на колегата си.

Мартин я пое и отиде да седне на един от фотьойлите, за да я прегледа. Йоста остана прав. Всичко беше съвършено подредено по азбучен ред. Докато отваряше плик след плик, започна да се отчайва – нямаше нищо интересно. Не и когато стигна до буквата „Ш“. Един бърз поглед му даде да разбере, че към „Ш“ са приложени документи под общото наименование „Приятели на Швеция“. С любопитство заразлиства документите. Всеки лист имаше по едно печатно лого в горния десен ъгъл, корона на фона на веещото се шведско знаме. Всички писма бяха от един и същи подател – Франс Рингхолм.

– Я чуй – Мартин зачете на висок глас най-горното писмо, което според датата беше от най-скорошните.

Въпреки общото ни минало не мога да продължавам да си затварям очите пред факта, че активно противодействаш на целите и стремежите на приятелите на Швеция и това неизбежно ще доведе до последствия. Направих всичко по силите си, за да те предпазя в името на старото приятелство, но в организацията има сили, които не гледат на това с добро око, и ще дойде времето, когато няма да съм в състояние да се противопоставям на тези сили.

– И продължава в същия стил.

Мартин повдигна вежда, докато преглеждаше останалите общо пет писма.

– Изглежда, покрай хобито си Ерик Франкел е попаднал на някаква неонацистка организация, но по някаква случайност е имал защитник там.

– Който май накрая не е успял да го защити.

– Да, така излиза. Да видим дали в останалата част от документите няма да намерим нещо повече. Няма съмнение обаче, че трябва да си поприказваме с Франс Рингхолм.

– Рингхолм… – Йоста издиша шумно. – Името ми е познато.

Той направи физиономия в опит да накара мозъка си да намери отговора, но не успя. Изражението му остана замислено, докато двамата мълчаливо преглеждаха останалите папки.

След известно време Мартин извади и последната и заяви:

– Не намерих нищо друго интересно. А ти?

Йоста поклати глава.

– И аз. Нито други препратки към „Приятели на Швеция“.

Излязоха от библиотеката и претърсиха останалата част на къщата. Навсякъде си личеше, че е проявяван интерес към Германия и към Втората световна война, но не намериха нищо от значение за полицията. Къщата сама по себе си беше красива, но подредена старовремски. А и бе започнала да придобива оръфан вид. Черно-бели снимки на родителите на двамата братя, както и на други роднини висяха по стените или стояха в рамки по бюра и масички. Присъствието им бе почти осезаемо. Като че ли от времето, в което бяха живели в къщата, братята не бяха променяли нищо в нея и някогашната атмосфера се бе запазила. Тънък слой прах бе единственото, което нарушаваше съвършения ред.

– Чудя се дали сами са почиствали, или са имали чистачка – каза замислено Мартин и прокара пръст по скрина в едната от трите спални на горния етаж.

– Трудно ми е да си представя, че двама старци на по седемдесет години си чистят сами – отвърна Йоста и отвори гардероба до вратата. – Как мислиш? Тази стая на Ерик ли е или на Аксел?

– На Ерик.

Мартин взе книгата, която лежеше на нощното шкафче, и погледна първата страница, където с молив беше изписано „Ерик Франкел“. Беше биография на Алберт Шпеер.

– Архитектът на Хитлер – прочете на висок глас Мартин написаното на задната корица, преди да върне книгата на мястото й.

– Прекарал е двайсет години в затвора в Шпандау след войната – измърмори Йоста и Мартин го изгледа учудено.

– Откъде знаеш?

– И на мен Втората световна война ми е интересна. Чел съм това-онова, а и съм гледал документални филми по „Дискавъри“ и разни други канали.

– Аха – рече Мартин все още с учудено изражение.

За първи път през всичките години съвместна работа чуваше, че Йоста се интересува от нещо друго, освен от голф.

Продължиха да оглеждат къщата, но нищо ново не изскочи. Мартин почувства облекчение, когато накрая подкара колата към управлението. Името Франс Рингхолм им даваше следа, по която да тръгнат.

В „Консум“ беше спокойно. Патрик реши, че има време да се пошляе между рафтовете. Искаше му се да се махне от къщата за малко, да отдели време за себе си. Течеше едва третият ден от отпуска и хем му беше приятно да е с Мая, хем не му се прибираше у дома. Не че нямаше какво да прави вкъщи, вече бе забелязал, че не липсват задължения, когато човек се грижи за едногодишно дете. Проблемът се състоеше в това, че не го намираше за особено… стимулиращо, подсказа гузната му съвест. А и се чувстваше като вързан, даже до тоалетната не можеше да отиде, без Мая да застане отпред, да завика „тате, тате, тате, тате“ и да заблъска с малките си юмручета, докато той не се предаде и не й отвори вратата. След което тя стоеше там и наблюдаваше с любопитство неща, които той през целия си досегашен живот бе възприемал като нещо много лично.

Изпитваше известни угризения, задето помоли Ерика да поеме щафетата, докато той е навън. Но пък Мая сега спеше, така че тя щеше пак да успее да поработи. Може би трябва да се обади у дома и да се увери, че всичко е наред. Пъхна ръка в джоба си за телефона и в същия момент си даде сметка, че трябва да го е оставил на кухненската маса. По дяволите! Е, със сигурност не е проблем. Отправи се към щанда с детската храна и започна да разучава етикетите. „Пасирани парченца месо“, „Риба в сос от копър“, да, бе… „Спагети със сос от кайма“ звучеше доста по-добре. Най-добре да вземе пет бурканчета. Или може би да започне да приготвя домашна храна за Мая. Да, това беше хубава идея, помисли си и върна три от бурканчетата. Би могъл да нап-рави нещо вкусно, докато Мая се мотае покрай него...

– Нека позная… Като всеки новак обмисляш да започнеш сам да готвиш.

Гласът му беше много познат, но по някаква причина не можа да го свърже с никого. Обърна се.

– Карин! Здравей! Какво правиш тук?

Патрик не очакваше да види бившата си жена в „Консум“ във Фелбака. За последен път се видяха, когато тя се изнесе от общата им къща в Танумсхеде, за да заживее с мъжа, с когото ги бе хванал в спалнята. Картината проблесна в съзнанието му, но изчезна също толкова бързо. Това се бе случило отдавна. Надживял го бе.

– С Лейф купихме къща във Фелбака, в Сумпан.

– Аха.

Патрик се опита да изтрие учуденото изражение от лицето си.

– Ами да, искахме да сме по-близо до родителите му, особено след като се роди Луде.

Тя кимна към детската количка и Патрик едва сега забеляза малкото момче, което седеше в нея и широко се усмихваше.

– Да, виждам – отвърна й. – Явно сме изчислили времето перфектно. Имам момиченце на същата възраст, Мая.

– Всъщност вече разбрах – разсмя се Карин. – Женен си за Ерика Фалк, нали? Поздрави я от мен, много харесвам книгите й!

– Ще й предам.

Патрик махна на Луде, който като че ли изцяло се бе посветил на мисията си да бъде неустоимо чаровен.

– А ти с какво се занимаваш? – обърна се любопитно към Карин. – Последното, което чух, беше, че работиш в някаква одиторска фирма.

– О, това беше доста отдавна. Приключих преди три години. В момента съм в отпуск по майчинство, иначе работя в една консултантска фирма, извършваща икономически услуги.

– Виж ти, и аз съм трети ден в отпуск по бащинство – каза Патрик не без известна гордост.

– Наистина ли?! А къде е...?

Карин се огледа, а Патрик се усмихна добродушно.

– Ерика я пое за малко, на мен ми се наложи да изляза, за да свърша едно-друго.

– Да, да, това ми е познато. – Карин премигна. – Неумението на мъжете да правят по няколко неща едновременно е всеизвестно.

– Не е лъжа – отговори Патрик смутено.

– Ей, може някой път да излезем с децата! Не е никак лесно да ги занимава човек, пък и ще имаме възможност да поговорим с някой възрастен. Струва ми се добра идея!

Тя го погледна въпросително.

– Ама разбира се! Кога и къде можем да се срещнем?

– Всеки ден излизам на разходка с Луде покрай горичката. Ще се радвам да се присъедините, ако искате. Да се срещнем пред аптеката, към десет и четвърт?

– Звучи чудесно! Впрочем колко е часът? Забравих си мобилния у дома, а го използвам вместо часовник.

Карин погледна ръчния си часовник.

– Два и петнайсет.

– Мамка му! Излязъл съм преди два часа! – Той бързо забута количката към касите. – Но ще се видим утре!

– Десет и петнайсет, пред аптеката. И не закъснявай с петнайсет минути както обикновено! – извика Карин след него.

– Чао! – провикна се Патрик и занарежда стоките върху лентата.

Тайно се надяваше Мая все още да спи.

Гъста сутрешна мъгла се стелеше пред прозореца, когато самолетът започна да се снижава към Гьотеборг. При спускането на колесника се чу бръмчене. Аксел се отпусна в седалката и затвори очи. Беше грешка. В съзнанието му отново се въртяха картините, които го бяха преследвали през всичките тези години. Отвори уморено очи. През нощта така и не успя да мигне. Лежеше в леглото си в апартамента в Париж, въртеше се и се обръщаше.

Гласът на жената по телефона беше хладен. Уведоми го за Ерик с тон, едновременно съпричастен и безразличен. Не за първи път съобщаваше за нечия смърт, само това успя да разбере от начина, по който го направи.

Опита се да си представи всички съобщения за нас-тъпила смърт в историята. Всички тези милиони и милиони хора, които са умрели. Все някой трябва да е съобщил новината.

Аксел докосна едното си ухо, с годините това се бе превърнало в несъзнателен жест. Вече почти не чуваше с лявото ухо и по някаква причина постоянното тихо пищене се успокояваше от докосването.

Премести поглед към илюминатора, но вместо гледката навън видя огледалния си образ. Сив, износен мъж в осемдесетте си години. Угрижени, дълбоко разположени очи. Раздвижи се при вида на собственото си лице. За секунда му се стори, че гледа Ерик.

Колесникът отскочи от пистата. Беше пристигнал.

Предвид малкия инцидент в кабинета му, Мелберг свали каишката, която беше закачил на един пирон, и я закачи на нашийника на Ернст.

– Хайде ела, време е да поизлезем – изръмжа, но Ернст успешно се отскубна и се понесе към външната врата с такава бързина, че на Мелберг му се наложи да се затича след него.

– Ти трябва да водиш кучето, а не обратното – отбеляза развеселено Аника, когато прелетяха покрай нея.

– Изведи го вместо мен, ако желаеш – изсумтя Мелберг, но продължи към вратата.

Проклет пес. От напрежението, с което стискаше каишката, го заболяха ръцете. Но след малко Ернст рязко спря, повдигна крак над един храст и се облекчи. Това го успокои и двамата продължиха спокойно разходката си. Мелберг дойде на себе си и си затананика. В крайна сметка, това въобще не беше глупаво. Малко свеж въздух, малко поддържане на формата, може би дори щеше да му се отрази добре. А и Ернст сега му се подчиняваше. Вървеше и душеше горската пътека, по която бяха поели. Наоколо цареше пълно спокойствие. Точно както ръководеше хората с твърда ръка, Мелберг усещаше, че контролира кучето и че лесно ще го научи на дисциплина.

Но ето че Ернст внезапно се закова на място. Наостри уши и всеки мускул в мършавото му тяло се напрегна, след което се втурна напред.

– Ернст? Дяволите да те вземат!

Мелберг се понесе толкова бързо, че се препъна. Успя обаче да запази равновесие и се постара да не изостава, когато кучето се понесе в галоп.

– Ернст! Ернст! Веднага спри! На място! Тук!

Изпъшка от огромното физическо натоварване, ко-ето не му позволяваше да се разкрещи, а кучето така и не обърна внимание на командата. Когато почти в полет подминаха един завой, Мелберг най-сетне разбра какво бе предизвикало светкавичната му реакция. Ернст се хвърли върху едно голямо светло куче, което явно беше от същата порода, и двете взеха да се въртят в кръг, докато стопанката на другото куче дърпаше едната каишка, а Бертил – другата.

– Сеньорита! Ела тук! Спри! Седни!

Дребна мургава жена даваше заповедите си с рязък глас. Кучето я послуша и се отдели от Ернст. Засрамено седна и крадешком погледна стопанката си.

– Пфу, Сеньорита! Не прави така!

Жената накара кучето да я погледне, докато му се караше, а Мелберг потисна импулса си и той да седне.

– Аз… Аз… моля за извинение – заекна той и стегна каишката, за да не може Ернст отново да се хвърли върху другото куче, което, ако се съдеше по името, беше женско.

– Нямаш абсолютно никакъв контрол върху кучето си.

Гласът беше все така рязък и тъмните очи заблестяха, когато собственичката на Сеньорита насочи погледа си към него.

Говореше с лек акцент, който напълно съответстваше на южния й вид.

– Не, то не е мое куче… Аз само го гледам, докато… – Мелберг усети как заеква като едногодишно хлапе. Прочисти гърлото си и заговори отново, този път с малко по-авторитетен глас. – Не съм толкова добре запознат с кучетата. И този не е мой.

– Той май е на друго мнение.

Тя посочи към Ернст, който седеше плътно до краката му и го гледаше с обожание.

– Да, ама… – Мелберг се изкашля от неудобство.

– Е, можем поне да се запознаем. Аз съм Рита.

Тя протегна ръка и той я пое след секунда колебание.

– Цял живот съм имала кучета. Със сигурност мога да дам някой и друг съвет. А пък и е по-забавно, когато се разхождаш с компания.

Не изчака отговора му, а тръгна по пътеката. Без дори да разбере какво точно се случва, Мелберг я последва. Краката му изведнъж бяха проявили собствена воля. Ернст нямаше нищо против – той щастливо пое успоредно на Сеньорита, размахал опашка.

Фелбака, 1943 г.

– Ерик? Франс?

Елси пристъпи внимателно през прага. Бяха почукали, но никой не откликна. Огледаха се неспокойно. Докторът и докторката със сигурност нямаше да разберат, че две момичета са посетили сина им. Иначе винаги се срещаха долу във Фелбака, но в пристъп на смелост Ерик им предложи да отидат у тях, понеже родителите му щяха да са извън града през деня.

– Ерик?

Елси се провикна малко по-високо и подскочи, когато чу шъткане от стаята срещу антрето. Ерик показа главата си в отвора на вратата и им махна да влязат.

– Аксел е горе и спи. Върна се днес сутринта.

– Ах, толкова е смел… – Брита въздъхна, но лицето й светна, като видя Франс. – Здравей!

– Здрасти – рече Франс, но гледаше покрай нея, към Елси. – Здравей, Елси.

– Здравей, Франс – отвърна тя и се насочи право към рафтовете с книги. Пръстите й погалиха книжните гръбчета. – Леле, колко книги имате!

– Можеш да вземеш някоя, ако искаш – каза щед-ро Ерик, но сетне добави: – Освен ако не те е страх. Татко много си пази книгите.

– Разбира се – отговори Елси щастливо и погълна с поглед рафтовете.

Обичаше да чете. Франс я проследи с поглед.

– Аз пък смятам, че книгите са пропиляно време – обади се Брита. – Много по-добре е да изживяваш нещата, отколкото да четеш за преживяванията на други. Не си ли съгласен, Франс?

Брита се отпусна във фотьойла до него и наклони глава.

– Едното не изключва другото – рече той грубо, но без да я погледне.

Между очите на Брита се оформи бръчка. Тя отново се изправи.

– Ще ходим ли на танците в събота? – попита и направи няколко танцувални стъпки по пода.

– Мама и тате няма да ми позволят – отговори Елси тихо, без да отвръща поглед от книгите.

– А на кого си мислиш, че ще позволят?

Брита направи още няколко танцови стъпки и задърпа Франс, който се отдръпна и успя да се задържи във фотьойла.

– Стига си говорила глупости – сопна й се той, но не можа да не се разсмее след това. – Брита, ти си луда, знаеш ли?

– Не харесваш ли откачени момичета? Мога и да съм сериозна. – Направи нацупена физиономия. – Или да се кикотя. – Засмя се толкова високо, че звукът отекна между стените.

– Шт. – Ерик погледна към тавана.

– А мога и да съм тиха… – прошепна театрално Брита, а Франс отново се засмя и я дръпна да седне на коляното му.

– И като откачена си добре.

Един глас от вратата ги прекъсна.

– Ама че шум вдигате.

Аксел стоеше лениво облегнат на рамката на вратата, с уморена усмивка на уста.

– Извинявай, не искахме да те будим.

В гласа на Ерик се долавяше обожанието, което изпитваше към брат си, но на лицето му бе изписана загриженост.

– Няма нищо, Ерик. И по-късно мога да отида и да си легна за малко. – Скръсти ръце пред гърдите си. – Такаа, значи те посещават дами, когато мама и татко са при семейство Акселсон, а?

– Е, чак пък дами – измънка угрижено Ерик.

Франс се разсмя, все още с Брита в скута си.

– Ти пък къде виждаш дами? Тук, докъдето ти стига поглед, няма такива. Само две зелени девойчета.

– О, я тихо!

Брита удари Франс през гърдите. Той се намръщи и каза:

– А Елси е толкова вглъбена в книгите, че даже не поздравява.

Елси се обърна засрамено.

– Съжалявам, аз… Добър ден, Аксел.

– О, спокойно, само те занасям. Наслаждавай се на книгите. Ерик трябва да ти е казал, че можеш да вземеш някоя, ако желаеш.

– Да, каза ми.

Тя се изчерви и побърза отново да посвети вниманието си на библиотеката.

– Как мина вчера?

Ерик гледаше брат си така жадно, сякаш искаше да погълне всяка негова дума.

Радостното, отворено лице на Аксел изведнъж помрачня.

– Добре – каза кратко. – Мина добре. – Сетне им обърна гръб. – Ще отида да полегна за малко. Опитайте да сте по-тихи, ако обичате.

Ерик проследи брат си с поглед. Освен обожание и гордост в очите му се четеше и малко завист.

Погледът на Франс бе изпълнен с възхищение.

– Колко е смел брат ти… И аз бих искал да помогна. Само да бях по-възрастен.

– Би помогнал, така ли? – каза Брита, все още кисела, че се бе изложила пред Аксел. – Никога не би посмял. А и баща ти какво би казал? Според това, което чувам, той по-скоро би подал ръка на немците.

– Уф, я стига! – Франс я избута грубо от коленете си. – Хората какво ли не дрънкат. Не очаквах, че обръщаш внимание на клюки.

Ерик, който винаги служеше за буфер в групата, се изправи рязко и каза:

– Можем да послушаме грамофона на баща ми, ако искате. Има Каунт Бейзи⁴.

⁴ Уилям “Каунт“ Бейзи (1904-1984) – популярен американски джаз, суинг и биг бенд музикант и композитор. – Б. пр.

След което бързо отиде до грамофона и сложи плочата. Не обичаше хората да се карат. Никак не обичаше.