Немското дете

6

АТМОСФЕРА НА НАПРЕГНАТО ОЧАКВАНЕ бе надвиснала в полицейския участък още от отварянето на гроба предишния ден. Мелберг, естествено, обикаляше наоколо и се хвалеше за откритието, като си присвояваше цялата заслуга, но никой не му обръщаше особено внимание.

Мартин не успяваше да скрие, че намира събитието за силно вълнуващо. Дори в очите на Йоста се бяха появили искрици, докато чакаха край полицейската лента на гробището. Също като колегите си и той бе започнал да прави предположения. Макар още да не знаеха много и да не можеха да определят как се свързват отделните факти, имаха отчетливото усещане, че вчерашното откритие бележи пробив и вярваха, че решаването на случая предстои в най-скоро време.

Почукване на вратата прекъсна размишленията на Мартин.

– Попречих ли ти? – попита Паула, като надникна от вратата.

Той поклати глава.

– Ни най-малко. Влизай.

Тя влезе и седна.

– Е, какво мислиш за всичко това?

– Не знам още. Но ще е интересно да се чуе докладът на Педерсен.

– Мислиш, че е бил убит ли? – попита Паула и в кафявите й очи проблесна интерес.

– А защо иначе някой ще крие тялото му? – отвърна Мартин и тя кимна в знак на съгласие.

Самата тя вече бе стигнала до същото заключение.

– Но въпросът е: защо внезапно това е станало толкова важно? След шейсет години? Почти сме длъжни да приемем, че Брита и Ерик са някак свързани с „предполагаемото“ – тук тя изобрази с жест кавички във въздуха – убийство на това момче. Но защо сега? Кое е възпламенило този подновен интерес?

– Не знам – въздъхна Мартин. – Да се надяваме, че аутопсията ще ни даде нещо конкретно, върху което да стъпим.

– Ами ако не стане така? – изрази Паула гласно мисълта, която всички, дори Мелберг, се опитваха да избягват.

– Да го караме стъпка по стъпка – тихо каза той.

– Като говорим за това – оживи се Паула и промени темата, – в общата олелия съвсем забравихме за ДНК пробите. Не трябваше ли днес да получим резултатите от профила? Ще са самоцелни, ако нямаме с какво да ги сравним.

– Права си – каза Мартин и се изправи бързо. – Да се погрижим за това незабавно.

– От кого ще вземем по-напред? От Аксел или от Франс? Защото върху тях двамата трябва да се фокусираме, не мислиш ли?

– Да се заемем с Франс – предложи Мартин и си облече якето.

Гребестад бе също така опустял като Фелбака след приключването на летния туристически сезон и докато минаваха с колата през града, видяха само няколко местни жители. Мартин паркира полицейския автомобил на малкия паркинг пред ресторант с името „Телеграф“ и двамата пресякоха улицата към сградата, където бе апартаментът на Франс. Никой не отговори, когато позвъниха.

– По дяволите. Май не си е вкъщи. Ще трябва да се върнем по-късно. Или да го предупредим по телефона – каза Мартин и се обърна да се върне при колата.

– Почакай – спря го Паула и вдигна ръка. – Вратата е отворена.

– Но ние не можем просто... – възпротиви се Мартин, само че беше закъснял.

Колежката му вече беше отворила вратата и влизаше вътре.

– Ехо? – чу я той да подвиква и неохотно я последва.

Никой не се обади. Предпазливо прекосиха антрето, надзърнаха в кухнята и в дневната. Нито Франс, нито някакъв звук.

– Ела да проверим в спалнята – подкани го Паула. Мартин се поколеба. – О, хайде – настоя тя.

Той я последва с въздишка.

Спалнята също беше празна, а леглото – спретнато оправено. Нямаше и помен от Франс.

– Ехо! – отново подвикна Паула, когато се върнаха в антрето.

Никакъв отговор. Тогава тихо влязоха в последната стая от апартамента.

Видяха го мигом щом отвориха вратата. Стаята беше малък кабинет и Франс седеше с глава на бюрото, все още с пистолет в устата и зейнала дупка в задната част на главата. Мартин усети как всичката кръв се оттече от лицето му и за миг се олюля, после трябваше да преглътне с усилие, за да се овладее. Паула, от друга страна, изглеждаше съвършено хладнокръвна. Посочи Франс, с което принуди Мартин да го погледне, макар че той би предпочел да не го прави.

– Виж му ръцете – тихо промълви Паула.

На Мартин му се гадеше и усещаше вкус на стомашна течност в устата си, но направи усилие да насочи вниманието си към ръцете на Франс над китките. Подскочи стъписан. Нямаше съмнение. По тях личаха дълбоки драскотини.

Странна смесица от приповдигнатост и тревожно очакване владееше полицейското управление в Танумсхеде този петък. Откритието, че най-вероятно Франс бе човекът, убил Брита, сега трябваше само да бъде потвърдено чрез ДНК и пръстови отпечатъци. Вече никой не се съмняваше, че ще открият връзка и с убийството на Ерик Франкел. По някое време през деня щяха да получат и предварителния доклад за тялото, открито във войнишкия гроб във Фелбака, и всички бяха нетърпеливи да узнаят какво ще им каже той.

Мартин беше този, който прие обаждането от съдебния патоанатом. Хванал в ръка копие от доклада за аутопсията, пратено по факса, той обиколи кабинетите, почука на вратите им и събра колегите си на съвещание.

След като другите седнаха, той се облегна на кухненския плот, решил да остане прав, та всички да могат да го чуват.

– Както казах, получих предварителния доклад от Педерсен – каза им Мартин, без да обръща внимание на мърморенето на Мелберг, че той е трябвало да отговори на това телефонно обаждане. – Тъй като не разполагаме с предишни данни за ДНК и зъболекарски картон, по които да направим съпоставка, не можем категорично да идентифицираме мъжа като Ханс Олавсен. Ала възрастта отговаря. Времето на изчезването му също съвпада в общи линии, макар да е невъзможно точно датиране след толкова години.

– Как е умрял? – попита Паула, която потропваше с един крак по пода, нетърпелива да продължат по-нататък.

Мартин направи пауза за по-голям ефект и се наслади на своя миг под светлината на прожектора. После съобщи:

– Педерсен каза, че по цялото тяло има тежки наранявания. Прободни рани, предизвикани от остър инструмент, както и контузии от ритници или юмручни удари, или и от двете. Някой наистина е бил много ядосан на Ханс Олавсен и явно е изкарал гнева си на момчето. Можете да прочетете повече подробности в предварителния доклад, който Педерсен прати по факса.

Мартин се наведе напред и постави страниците на масата.

– Значи причината за смъртта е... – Паула все така потропваше с крак.

– Трудно е да се определи кое точно нараняване всъщност е причинило смъртта. Според Педерсен няколко от раните, които е понесъл, са могли да бъдат фатални.

– Обзалагам се, че Рингхолм е бил извършителят. И по тази причина е убил Ерик и Брита – измърмори Йоста, изразявайки гласно мислите на повечето от колегите си. – Винаги е бил избухлив гадняр – добави той и унило поклати глава.

– Това е една от теориите, върху които трябва да работим – кимна Мартин. – Но да не прибързваме с изводите. Франс имаше драскотини по ръцете, за каквито Педерсен ни посъветва да следим, но все още не сме получили резултати от пробите, които взехме вчера от Франс. Така че не знаем дали ДНК на Франс съвпада с кръвта и парченцата кожа под ноктите на Брита, нито дали пръстовият отпечатък от копчето на калъфката е негов. Така че нека още не правим заключения. Засега ще продължим работата си както обикновено.

Мартин сам бе учуден колко професионално звучеше – като Патрик, когато обобщаваше случай. Не можа да се въздържи да не погледне крадешком към Мелберг, за да види дали шефът му не е нервиран, че негов подчинен е поел ролята му, която му се полагаше като на началник на управлението. Но както обикновено, Мелберг беше доволен да не взема участие в разследване, изискващо обикаляне. Накрая, след като случаят бъдеше решен, пак щеше да съумее някак да се окичи със заслугите.

– И какво ще правим сега? – попита Паула и погледна Мартин.

Смигна му бързо, за да му покаже, че според нея се справя отлично. Мартин усети как засиява от гордост, при все че похвалата не бе изказана с думи. Прекарал бе много дълго време като младши полицай, като новака в управлението, и по тази причина не се бе осмелявал да излиза на преден план и да поема отговорност. Но сега Патрик беше в отпуск по бащинство и той имаше шанс да покаже колко струва.

– Засега мисля, че трябва да изчакаме лабораторията да ни съобщи възможните съвпадения с ДНК и отпечатъците на Франс. Но трябва да прегледаме наново разследването си на смъртта на Ерик Франкел, за да видим дали ще открием нови връзки с Франс, неустановени досега. Би ли се заела с това, Паула? – Тя кимна. Мартин се обърна към Йоста. – Йоста, би ли се погрижил да откриеш нещо повече за Ханс Олавсен? Виж дали ще намериш някой, който знае повече за престоя му във Фелбака. Говори с Ерика, жената на Патрик. Тя е правила доста проучвания по темата, а, както изглежда, и синът на Франс също. Накарай ги да споделят информация с теб. Едва ли ще имаш проблем с Ерика, но може да се наложи да попритиснеш Шел по-здраво.

Йоста кимна, но демонстрира значително по-слаб ентусиазъм от Паула. Нямаше да е нито лесно, нито забавно да изравя сведения отпреди шейсет години. Той въздъхна.

– Добре, ще имам грижата – отвърна, сякаш току-що го бяха уведомили, че му предстоят седем трудни години.

– Аника, би ли ни съобщила веднага щом се обадят от лабораторията?

– Разбира се – отвърна тя и остави тетрадката, в която водеше бележки, докато Мартин говореше.

– Добре, всички имаме много за вършене.

Мартин усети, че лицето му се е зачервило от задоволство, задето бе направил успешно първото си обобщение на разследване.

Всички станаха и тръгнаха да излизат от стаята. И всички мислеха за загадъчната съдба на Ханс Олавсен.

Патрик остави телефона, след като приключи разговора си с Мартин, и отиде горе да види Ерика, която беше в кабинета си. Предпазливо почука на вратата.

– Влез!

– Прощавай, че те безпокоя, но мисля, че ще искаш да чуеш това.

Той седна на един стол в ъгъла и предаде казаното от Мартин за Ханс Олавсен, или по-скоро за тялото, което предполагаха, че е на Ханс Олавсен, и за ужасните наранявания по него.

– Допусках, че е бил убит... Но това изглежда...

Ерика очевидно беше разстроена.

– Да, някой без съмнение е имал сметки за уреждане с него – отбеляза Патрик.

Тогава забеляза, че е прекъснал Ерика, докато отново е препрочитала дневниците на майка си.

– Попадна ли на нещо интересно в тях? – попита той и посочи към тетрадките.

– Не, на нищо – отвърна тя и нервно прокара пръсти през косата си. – Спират горе-долу по времето, когато Ханс Олавсен е дошъл във Фелбака, а тъкмо тогава нещата започват да стават интересни.

– И нямаш представа защо е престанала да пише дневниците си в този момент, така ли? – попита Патрик.

– Не, и тъкмо там е работата. Не съм сигурна, че е престанала. Явно отдавна е пишела по малко всеки ден, така че защо би спряла внезапно? Не, сигурно има още дневници някъде, но един Бог знае къде са – промълви замислено тя, докато усукваше кичур от косата си, навик, който Патрик вече добре познаваше.

– Е, ти претърси целия таван, така че не може да са там – каза той, като разсъждаваше на глас. – Допускаш ли, че може да са в мазето?

Ерика се замисли за момент, но после поклати глава.

– Не, прерових цялото мазе, когато го почиствахме, преди ти да се нанесеш. Не, трудно ми е да повярвам, че са тук, в къщата, но пък нямам идея къде другаде биха могли да бъдат.

– Поне ти се притекоха на помощ във връзка с Ханс Олавсен. Шел работи по въпроса, а аз имам голяма вяра в способностите му да изнамира информация. Мартин твърди, че също ще работят по тази следа. Поръчал е на Йоста да говори с теб, за да им кажеш какво си открила.

– Добре, нямам проблем да споделя сведенията си с полицията – каза Ерика. – Надявам се и Шел да има същото отношение.

– Не разчитай на това – сухо подхвърли Патрик. – Той е журналист все пак и съм сигурен, че вижда материал за статия в цялата тази история.

– И все пак се чудя – промълви Ерика, докато се люлееше напред-назад със стола си. – Още не проумявам защо Ерик е дал тези статии на Шел. Какво е знаел за убийството на Ханс Олавсен, та се е надявал Шел да го открие? Защо е бил толкова загадъчен и уклончив?

Патрик вдигна рамене.

– Вероятно никога няма да узнаем. Но според Мартин колегите ми в управлението имат силни подозрения, че всичко може да е свързано със смъртта на Франс. Те мислят, че той е убил Ханс Олавсен, а после е убил Ерик и Брита, за да го прикрие.

– Добре, признавам, че има много индикации в тази посока – коментира Ерика. – Но има и много, което... – Тя остави изречението недовършено. – Много неща не разбирам. Например защо сега? След шейсет години? След като е лежал необезпокояван в гроба си шейсет години, защо всичко това излиза на повърхността сега?

Тя задъвка бузата си от вътрешната страна, докато размишляваше над въпросите.

– Нямам представа – отвърна Патрик. – Може да има ред причини. Но, както казах, може би просто трябва да приемем, че след като всичко това се е случило толкова отдавна, може би никога няма да имаме цялата картина.

– Вероятно си прав – промърмори Ерика, явно разочарована. Посегна към пликчето с бонбони на бюрото си. – Искаш ли един?

– Да – отвърна Патрик и се почерпи с бонбон от пликчето.

Задъвкаха в мълчание, замислени върху загадката с бруталната смърт на Ханс Олавсен.

– Значи ти мислиш, че е бил Франс? Сигурен ли си? И е убил също така Ерик и Брита? – проговори най-сетне Ерика, като внимателно изучаваше лицето на Патрик.

Той обмисля дълго въпроса й, преди да отговори неохотно.

– Да, така мисля. Във всеки случай няма много, което да сочи, че не го е извършил. Мартин очаква да получат доклада от лабораторията в понеделник и, както изглежда, той ще докаже, че най-малкото е убил Брита. След това, предполагам, че с тези факти налице, ще открият и доказателства, които свързват Франс и с убийството на Ерик. Ханс е убит преди толкова много години, че надали някога ще имаме пълно обяснение за случая. Единственото е...

Лицето му беше озадачено.

– Какво? Нещо ти се струва странно ли?

– Да, фактът, че Франс всъщност има алиби за времето, когато е убит Ерик. Но, както казах, приятелчетата му може да лъжат. Мартин и останалите ще трябва да проверят това. Тази е единствената причина да съм резервиран.

– И няма съмнения по повод смъртта на Франс? Че е било самоубийство, имам предвид?

– Очевидно няма – поклати глава Патрик. – Бил е собственият му пистолет, той го е държал в ръка, а цев-та още е била в устата му.

Ерика направи гримаса, когато си представи картината. Патрик продължи.

– Ако се потвърди, че неговите отпечатъци са върху пистолета и по дланта му има следи от барут, трябва да кажем, че всичко сочи към самоубийство.

– Но не сте намерили предсмъртно писмо, нали?

– Не. Според Мартин не е имало такова. Но хората, които се самоубиват, невинаги оставят писмо.

Той се изправи и запрати смачканата обвивка от бонбона в кошчето за боклук.

– И така, оставям те да работиш на спокойствие, мила. Постарай се да понапишеш нещо от книгата си. Иначе издателите ще започнат да ти дишат във врата.

Той се наведе и я целуна по устните.

– Да, знам – въздъхна Ерика. – Вече поотхвърлих малко днес. Какво ще правите с Мая?

– Карин се обади – съобщи с лековат тон Патрик. – Сигурно ще идем да се разходим, щом Мая се събуди.

– Разходките ти с Карин доста зачестиха – отбеляза Ерика и сама се учуди, когато долови упрек в тона си.

Патрик я погледна смаян.

– Нима ревнуваш? От Карин? – Той се засмя и отиде да целуне Ерика още веднъж. – Нямаш нито една-едничка причина за ревност. – Засмя се отново, но после стана сериозен. – Но ако мислиш, че е проблем да се виждаме с децата, моля те, кажи ми.

Ерика поклати глава.

– Не, разбира се, че не е. Просто се държа глупаво. Не са много хората, с които можеш да общуваш сега, когато си в отпуск по бащинство, а ще ти се отрази добре да си в компанията на възрастен човек.

– Сигурна ли си? – вгледа се внимателно в нея Патрик.

– Да, сигурна съм – отвърна Ерика и с жест му нап-рави знак да излезе от стаята. – Върви вече. Някой в това семейство трябва да работи.

Той се засмя и се отправи към вратата. Преди да излезе, видя как Ерика посяга към един от сините дневници.

Фелбака, 1945 г.

Не беше за вярване. Войната, която хората вече приемаха за безкрайна, бе свършила. Тя седеше на леглото на Ханс, четеше вестника и се опитваше да накара мозъка си да проумее значението на думите, крещящи от страниците. „МИР!“

Елси усети сълзи да изпълват очите й и издуха носа си в престилката, която още носеше, след като беше помагала на майка си да измият съдовете.

– Не мога да го повярвам, Ханс – промълви тя.

Той бе преметнал ръка през раменете й и вместо отговор, я притисна по-плътно до себе си. Той също гледаше вестника и изглеждаше неспособен да про-умее написаното. За миг Елси погледна към вратата, притеснена, че някой може да ги свари сега, след като бяха изоставили всяка предпазливост и седяха заедно посред бял ден. Ала Хилма бе отишла у съседите и Елси не вярваше някой да се появи и да ги обезпокои тъкмо в този момент. Освен това скоро щеше да се наложи да съобщят на всички за връзката си. Роклите вече й отесняваха на талията и тази сутрин тя с огромно усилие бе успяла да закопчае копчетата си. Ала всичко щеше да се нареди. Ханс бе реагирал точно както тя си представяше, когато преди няколко седмици му съобщи, че е бременна. Очите му бяха грейнали, той я целуна и нежно постави ръка на корема й. Оттогава не спираше да я уверява, че ще се справят. Все пак имаше работа и беше в състояние да я издържа. А и майка й бе привързана към него. Вярно, Елси бе твърде млада, но можеха да подадат молба до влас-тите за разрешение да се оженят. Непременно щяха да намерят начин да уредят всичко.

Всяка дума, изричана от него, бе облекчавала тревогата, която още носеше в сърцето си, макар да мис-леше, че го познава добре, и да му вярваше. А той бе толкова спокоен. Уверяваше я, че детето им ще бъде най-обичаното на света и че ще намерят начин да се справят с всички практически подробности. Известно време можеше да има някоя и друга неравност по пътя, но ако се държаха един за друг, всички проблеми щяха да се решат, а семейството й и Бог да им дадат благословията си.

Елси облегна глава на рамото му. Точно сега животът изглеждаше хубав. При новината за мира усети по тялото й да се разлива топлина, която стопи много от онова, което се бе превърнало в лед след смъртта на баща й. Щеше й се само той да е тук, за да преживее този момент. Да можеха той и корабчето му да бяха издържали само още няколко месеца. Тя изтласка тази мисъл от ума си. Бог решаваше тези неща, не хората, и някъде сигурно си имаше план за всичко. Така стояха нещата, колкото и ужасно да изглеждаше. Тя имаше вяра в Бог, имаше вяра и в Ханс и този дар й позволяваше да гледа към бъдещето с увереност.

Ала за майка й беше различно. Елси все повече бе започнала да се тревожи за Хилма през последните няколко месеца. Откакто Елоф го нямаше, тя бе започнала да крее, да се затваря в себе си и в очите й вече нямаше радост. Когато днес чуха новината за мира, за пръв път, откакто баща й бе загинал, Елси видя следа от усмивка по лицето на майка си. Ала може би детето, което тя очакваше, отново щеше да направи майка й щастлива, то се знае, след като преодолееше първоначалния шок. Разбира се, Елси се боеше, че майка й ще се почувства засрамена от нея, но двамата с Ханс се бяха разбрали да й съобщят възможно най-скоро, така че да може да се подготви всичко преди идването на бебето.

Елси затвори очи и се усмихна, седнала там и облегната на рамото на Ханс, вдишваща неговия поз-нат мирис.

– Бих искал да си ида у дома и да видя семейството си сега, след като войната свърши – каза Ханс и я помилва по косата. – Но ще отсъствам само няколко дни, така че не бива да се тревожиш. Не се каня да избягам от теб.

Той я целуна по върха на главата.

– Това е добре – заяви с широка усмивка Елси. – Защото, ако се опиташ, ще те преследвам до края на света.

– Въобще не се съмнявам – засмя се той. После стана сериозен. – Има някои неща, за които трябва да се погрижа сега, след като вече мога да се върна в Норвегия.

– Звучи сериозно – каза тя, повдигна глава от рамото му и го погледна притеснено. – Боиш се, че нещо може да се е случило със семейството ти ли?

Той мълча дълго време, после отговори:

– Не знам. Последният път, когато говорих с тях, беше толкова отдавна. Но няма да замина веднага. Може би след около седмица и ще се върна, преди да си успяла да мигнеш.

– Добре ми звучи – каза Елси и отново се облегна на него. – Защото не искам никога да се разделяме.

– И няма да се разделяме – отвърна той и отново я целуна по косата. – Няма.

Ханс затвори очи и я придърпа по-близо. Помежду им лежеше отвореният вестник с думата „МИР“, запълваща първата страница.

БЕШЕ СТРАННО. Едва миналата седмица на Шел му хрумна, че баща му не е безсмъртен. И ето че в четвъртък полицията позвъни на вратата му, за да му донесе вестта за смъртта му. Изненадан беше от силните емоции, които го връхлетяха. Как за момент сърцето му бе прескочило един удар, как, като протегна ръка пред себе си, я видя да държи бащината си – малка длан, обвита от голяма – и как после ръцете им бавно се разделиха. В този миг осъзна, че през цялото време беше присъствало нещо по-силно от омразата. Надежда. Това бе единственото, успяло да оцелее, единственото, способно да съществува паралелно, без да бъде задушено от всепоглъщащата омраза, изпитвана към баща му. Цялата обич помежду им отдавна бе умряла. Ала надеждата се бе свряла в отдалечено кътче в сърцето му, скрита дори от самия него.

Докато Шел стоеше в антрето, след като затвори вратата след полицаите, усети как всякакво усещане за надежда изчезва и ужасна болка спусна черна пелена пред очите му. Защото някъде вътре в него малкото момче копнееше за баща си. Надявало се бе да има обиколен път около стените, които бяха издигнали. Сега този път беше затворен. Стените щяха да си останат и накрая малко по малко щяха да се разрушат, но без възможност за помирение.

През целия уикенд съзнанието му се опитваше да схване факта, че баща му е мъртъв. Нямаше го вече. Сам си бе отнел живота. И макар подсъзнателно Шел винаги да се бе опасявал, че тъкмо така ще си иде Франс предвид разрушителния му начин на живот, все пак бе трудно за осмисляне.

В неделя Шел отиде да посети Карина и Пер. Обадил им се беше в четвъртък, за да им съобщи какво се е случило, но не бе намерил сили в себе си да се срещне с тях, без мислите и спомените му да са се поуталожили. Когато пристигна, остана извънредно изненадан. Имаше нещо толкова фундаментално променено в цялата атмосфера в дома им, че отначало той не можа да схване откъде идва всичко. После възкликна смаян:

– Ти си трезва!

И нямаше предвид само за момента или за кратък период, защото такива бе имало преди, макар и не много чести през последните години. Ала той инстинктивно усещаше, че този път е друго. Очите на Карина излъчваха спокойствие и решителност, нямаше го погледа на ранено животно, който присъстваше в тях още откакто Шел ги бе напуснал. Това винаги го бе изпълвало с безмерна вина. Пер също беше различен. Поговориха за това какво ще се случи след делото му за побоя над неговия съученик и Пер изненада Шел с овладяното си поведение и с разумните си мисли, когато му обясняваше как възнамерява да се справи със ситуацията. След като Пер отиде в стаята си, Шел съб-ра кураж да попита Карина откъде идва промяната. С нарастващо изумление чу за посещението на баща си. Франс някак бе успял да постигне онова, в което Шел се бе провалял десет години наред.

Това направи всичко още по-лошо. Вече нямаше място за никаква надежда в сърцето му. Защото Франс си бе отишъл. На какво да се надява?

Шел отиде до прозореца на кабинета си и се загледа навън. В кратък и откровен миг на размисъл си позволи за пръв път да погледне собствения си живот и душата си с критичния взор, който дотогава пазеше за баща си. И онова, което видя, го уплаши. Разбира се, неговото предателство към семейството не бе тъй драматично и непростимо в очите на обществото. Ала правеше ли го по-приемливо? Едва ли. Изоставил бе Карина и Пер. Захвърлил ги бе като чували с боклук встрани от пътя. А беше предал и Беата. Още преди да започне връзката им. Никога не я беше обичал. Обичал беше само онова, което символизираше в моментите на слабост, когато му бе нужна. Не нея беше обичал. Ако трябваше да е честен, дори не се чувстваше привързан към нея. Не като към Карина. Не както когато я видя онзи пръв път, седнала на канапето с жълтата си рокля и жълта панделка в косата. Беше предал също Магда и Локе. Защото срамът от изоставянето на първородното му дете бе издигнал у него всякакъв вид бариери и го бе направил нечувствителен към онази искрена, дълбока, всеотдайна обич, която бе изпитвал към Пер от мига, когато го видя в ръцете на Карина. Отрекъл бе на Беата и децата им този вид обич и не вярваше, че някога вече ще е способен да я открие. Това бе предателството, с което трябваше да живее. Те също бяха принудени да живеят с него.

Ръката на Шел трепереше, когато вдигна чашата, която държеше. Направи гримаса, щом установи, че кафето е изстинало, докато бе стоял зареян в мисли, но така или иначе, вече беше поел голяма глътка и беше принуден да я преглътне.

Чу глас откъм вратата.

– Има поща за вас.

Шел се обърна и кимна уморено.

– Благодаря.

Посегна да вземе дневната поща, прехвърли я разсеяно. Няколко реклами, разни сметки. И писмо. Адресът беше написан на ръка с познат почерк. Разтрепери се от глава до пети и беше принуден да седне. Постави писмото пред себе си на бюрото и седя така дълго време, като само се взираше в плика. Надписан бе за него с грижлив старомоден почерк и изпратен на адреса на вестника. Минутите се нижеха, докато се опитваше да прати сигнали от мозъка към ръката си, да й нареди да вземе писмото, да отвори плика. Ала сигналите сякаш се залутваха някъде по пътя. Накрая пробиха и той бавно отвори писмото, много бавно. Съдържаше три страници, изписани на ръка, и той изчете няколко изречения, преди да схване смисъла им. Накрая успя. Прочете писмото. Когато свърши, го постави отново на бюрото си. И за последен път почувства топлината на бащината си ръка, хванала неговата. После грабна якето си и ключовете от колата. Внимателно прибра плика в джоба си.

Сега му оставаше да свърши само едно нещо.

Германия, 1945 г.

Прибраха ги от концентрационния лагер в Нойенгаме. Говореше се, че белите автобуси трябвало първо да откарат от лагера много други затворници, включително поляци, преди да дойде ред на скандинавските. Носеха се слухове също, че на немалко хора това струвало живота им. Затворниците от някои други националности бяха в много по-тежко състояние от скандинавците, които по разни начини бяха получавали колети с храна и така бяха успели да оцелеят при сравнително по-добри условия. Разправяше се, че мнозина умрели или страдали ужасно по време на транспортирането им от лагера. Но дори слуховете да бяха верни, никой не посмяваше да мисли за това сега. Не и когато свободата внезапно беше само на ръка разстояние. Бернадот бе преговарял с германците и му бе дадено разрешение да прати автобуси, които да отведат у дома скандинавските затворници, и ето че те вече бяха тук.

Аксел се качи с олюляващи се крака в автобуса. За него това беше второто му превозване в рамките на последните няколко месеца. От Заксенхаузен зат-ворниците ненадейно бяха преместени в Нойенгаме и той често лежеше буден нощем и си припомняше кошмарното пътуване. Заключени в товарни вагони, бяха седели безпомощни и апатични, заслушани в грохота от бомбите, падащи навсякъде около тях, докато се придвижваха през Германия. Някои от бомбите бяха толкова близо, че чуваха как върху пок-ривите на товарните вагони се посипва пръст. Но никоя не бе отбелязала пряко попадение. По някаква причина Аксел бе преживял и това премеждие. И сега, тъкмо когато бе изгубил всякаква воля за живот, най-после щяха да бъдат спасени. От автобусите, които щяха да ги върнат в Швеция. Които щяха да ги отведат у дома.

Той поне беше в състояние на собствен ход да се добере до един от автобусите. Някои от другите затворници бяха толкова зле, че се наложи да бъдат отнесени на ръце вътре. Той се настани внимателно на пода, вдигна колене и изтощено отпусна глава върху тях. Умът му не го побираше. Отиваше си у дома. При майка си и баща си. И при Ерик. Във Фелбака. В ума си виждаше толкова ясно. Всички онези неща, за които не си бе позволявал да мисли от много дълго време. Ала сега, когато знаеше, че са постижими, позволи на мислите и спомените да го залеят. В същото време съзнаваше, че животът вече никога нямаше да е същият. Той самият нямаше да е същият. Бе видял и преживял неща, които го бяха променили завинаги.

Мразеше промяната у себе си. Мразеше онова, което бе принуждаван да прави и на което бе принуждаван да става свидетел. И само защото се бе качил в този автобус не означаваше, че е свършило. Беше дълго пътуване, изпълнено с болка, телесни течности, болести и ужаси. По пътя видяха горящи боеприпаси и страна в пълна разруха. Двама от затворниците умряха. Единият от тях бе мъжът, на когото се бе облягал за кратко в миговете, когато бе успявал да поспи, докато автобусът пътуваше през нощта. Една сутрин, когато Аксел се събуди и се размърда, съседът му се катурна встрани. Но той само го избута и повика един от отговорниците да се погрижи. Сетне отново се отпусна на мястото си. Беше просто поредната смърт. А бе видял толкова много.

Улови се, че постоянно вдига ръка да докосва ухото си. Понякога чуваше някакво бумтене, но по-често нямаше друго, освен тишина. Толкова пъти си бе припомнял онази сцена. То се знае, оттогава бе преживял далеч по-лоши неща, но имаше нещо в гледката на приклада на пушката на пазача, което символизираше върховното предателство. Защото преди това бяха общували като човешки същества. Въпреки факта, че бяха от различни страни във войната, успяха да установят приятелски контакт, създал им усещането за взаимно уважение. Ала в онзи момент, когато видя момчето да вдига пушката и почувства болката от удара над ухото, завинаги престана да вярва във вродената доброта на човешките същества.

И ето че седеше в автобуса на път за къщи, заобиколен от хора, които бяха болни, ранени или в шок, и даваше тържествен обет пред себе си, че няма да потърси покой, докато не изправи пред правосъдието всички виновни. Всички, престъпили границите на човешкото в себе си. Негов дълг беше да се погрижи да не се измъкнат безнаказано.

Аксел отново притисна ръка към ухото си и си представи дома си. Скоро, много скоро щеше да е там.

ПАУЛА ДЪВЧЕШЕ КРАЙЧЕТО на химикалката си, докато щателно изчиташе документ след документ. Струпала беше на бюрото си всичко, отнасящо се до разследването на убийството на Ерик Франкел, и преглеждаше материалите повторно. Някъде трябваше да има нещо, което бяха пропуснали. Някаква дребна подробност, къс-че информация, доказващо това, което вече подозираха – че Франс Рингхолм е убил и Ерик. Тя знаеше, че е опасно да се преглежда материал от разследване с такава настройка, с предварителното убеждение, че ще открие доказателство, което да сочи към конкретен извършител. По тази причина се стараеше да бъде обективна и безпристрастна и просто да се спира на всичко, което предизвикваше въпроси. Дотук нямаше успех. Но оставаше още значително количество непрегледан материал.

И все пак й бе трудно да се съсредоточи. Терминът на Йохана наближаваше и теоретично би могла да роди всеки момент. Паула изпитваше смесица от радост и страх, когато се замислеше за предстоящото. Дете. Такова, за което щеше да е отговорна. Ако поговореше с Мартин, той със сигурност би проявил разбиране към всяка от мислите, които препускаха в ума й, само че тя предпочиташе да запази безпокойствата за себе си. В нейния случай тревогата бе далеч по-голяма от обичайната за всички родители, очакващи дете. Правилно ли бяха постъпили с Йохана, когато осъществиха мечтата си за бебе? Нямаше ли да се окаже егоистичен акт, за който детето им можеше да плаща цената впоследствие? Не беше ли по-разумно да останат в Стокхолм и там да отглеждат детето си? Там сигурно щеше да е по-лесно, отколкото тук, където семейството им определено изпъкваше и привличаше внимание. И все пак нещо подсказваше на Паула, че преместването им бе вярното решение. Всички бяха много приятелски настроени и засега не бе срещнала човек, който да ги гледа осъдително. Макар че, кой знае, това можеше да се промени след появата на бебето.

Паула въздъхна и посегна към следващия документ от купчината. Техническият анализ на оръдието на убийството: каменният бюст, който бе стоял на перваза на прозореца, но бе открит окървавен под бюрото. Той обаче им даваше твърде малко информация. Не бяха открили отпечатъци, нито присъствие на чужда субстанция, нищо. Само кръв, кости и частици мозък от Ерик. Тя отмести доклада настрани и взе снимките от местопрестъплението, за да ги разгледа за бог знае кой път. Изненадана бе, че съпругата на Патрик бе забелязала написаното на бележника върху бюрото. Ignoto militi... „На незнайния воин“. Паула не беше обърнала внимание, когато разглеждаше снимките, а дори и да беше, трябваше да признае, че най-вероятно не би се сетила да провери значението на думите. Ерика не само бе открила смисъла им, но ги и бе свързала с други следи и възможности, а това ги бе довело до тялото на Ханс Олавсен, скрито в онзи гроб.

Но един от най-важните аспекти в случая беше времевата рамка. Не можеха да определят с пълна точност кога е умрял Ерик Франкел. Успели бяха да установят само, че се е случило някъде между петнайсети и седемнайсети юни. Паула се чудеше дали няма да може да открие нещо повече въз основа на датите, които имаха. Извади бележник и започна да записва старателно всички дати със съответните събития, случили се на тях, като посещението на Ерика при Ерик Франкел, това на пияния Ерик при Виола, пътуването на Аксел за Париж, опита на чистачката да влезе в къщата. Прегледа документите, търсейки сведения за местонахождението на Франс през същия период от време, но намери само показанията на неговите съпартийци от „Приятели на Швеция“, които до един твърдяха, че през въпросните дни Франс е бил в Дания. По дяволите. Да бяха притиснали Франс за повече подробности, когато имаха тази възможност. Ала той вероятно щеше да е в състояние да извади документи, подкрепящи алибито му. Достатъчно хитър бе, за да се е погрижил. Какво беше споменал Мартин по време на онзи преглед на разследването? Че в действителност няма такова нещо като желязно алиби...

Паула внезапно се изправи рязко на стола си. Беше й xрумнала една мисъл, която набираше все по-голяма сила. Имаше едно нещо, което не бяха проверили.

– Здравей, Карин е. Дали би могъл да дойдеш да ми помогнеш за нещо? Лейф замина тази сутрин, а в мазето от тръбите шурти вода.

– Ами, аз не съм специалист – колебливо продума Патрик. – Но мога да дойда и да погледна колко е зле работата. В най-лошия случай ще извикаме водопроводчик.

– Чудесно – отвърна тя с облекчение. – Доведи Мая, ако искаш. Ще си поиграят с Луде.

– Добре. Ерика работи, така че ще е хубаво да мога да взема Мая със себе си – каза той и обеща да побърза колкото е възможно.

Петнайсет минути по-късно, когато спираше пред дома на Карин и Лейф в Сумпан, трябваше да си признае, че изпита странно усещане да види къщата, където бившата му съпруга живее с мъжа, чийто гол задник понякога виждаше в ума си. Беше ги спипал в момент на прелюбодеяние, а такова нещо не се забравяше лесно.

Карин отвори вратата с Луде на ръце, преди Патрик още да е позвънил.

– Заповядайте – каза тя и се отдръпна, та той и Мая да влязат.

– Спасителният отряд е тук – обяви шеговито той и пусна Мая на пода.

Същото бе сторено и с Луде, който веднага я улови за ръката и я поведе по коридора към своята стая.

– Тук долу е – каза Карин и отвори врата, водеща към стълбите за мазето.

– Безопасно ли е да ги оставим? – попита притеснено Патрик и се извърна да погледне към стаята на Луде.

– Поне няколко минути ще са ангажирани, няма проблем – отвърна Карин и махна с ръка на Патрик да я последва долу.

Като слязоха, му посочи тръба на тавана със загрижено изражение на лицето. Патрик се приближи да я огледа и реши, че не е толкова страшно.

– Хм... Мисля, че е преувеличено да се каже, че водата шурти. По-скоро ми прилича на конденз. – Той посочи към няколкото капчици вода отгоре на тръбата.

– О, това е добре. Така се разтревожих, като видях, че е мокра – рече Карин и въздъхна с облекчение. – Много мило от твоя страна, че дойде. Дали мога да ти се отблагодаря, като ти предложа едно кафе? Или трябва да се прибираш у дома?

Тя му отправи въпросителен поглед, докато се изкачваха обратно по стълбите.

– Нямаме някакъв строг график. Ще пия едно кафе с удоволствие.

Малко по-късно седяха в кухнята и похапваха от бисквитите, които Карин бе сложила на масата.

– Не очакваше домашни бисквити, нали? – подхвърли тя усмихната.

Той си взе една от купените овесени бисквити и поклати глава със смях.

– Не, печивата никога не са ти били силна страна. И изобщо готвенето като цяло, откровено казано.

– Хей, как можа да го кажеш? – възкликна обидено Карин. – Не може да е било чак толкова зле. Поне месното ми руло харесваше навремето.

Патрик се усмихна закачливо и поклати ръка, за да покаже, че е било „горе-долу“.

– Хвалех го само защото ти толкова се гордееше с него. Но винаги съм се чудил дали да не продам рецептата на националната гвардия, че да го използват като гюлета за оръдията си.

– О, я престани – смъмри го Карин. – Вече прекаляваш! – После се разсмя. – Всъщност си прав. Готвенето наистина не ми е силата. Което Лейф си умира да ми изтъква. От друга страна, той май си мисли, че за нищо не ме бива кой знае колко.

Гласът й пресекна и очите й се напълниха със сълзи.

Патрик импулсивно постави ръка върху нейната.

– Толкова зле ли са нещата?

Тя кимна и избърса сълзите си със салфетка.

– Договорихме се да се разделим. Имахме ужасен скандал през уикенда и си дадохме сметка, че нещата просто не вървят. Така че този път той си тръгна завинаги и няма да се върне.

– Много съжалявам – каза Патрик и задържа ръката си върху нейната.

– Знаеш ли от кое ме боли най-много? – промълви тя. – От факта, че той всъщност не ми липсва. Всичко това бе една огромна грешка.

Гласът й отново пресекна и в стомаха на Патрик се загнезди неловко усещане при мисълта за посоката, в която бе тръгнал разговорът.

– Нещата между мен и теб бяха толкова хубави. Нали? Само да не бях такава проклета глупачка.

Тя захлипа в салфетката и стисна ръката на Патрик. Сега и да искаше, нямаше как да я дръпне, макар да знаеше, че трябва.

– Знам, че си продължил с живота си. Знам, че имаш Ерика. Но това между нас беше специално. Нали? Няма ли шанс... ти и аз да...

Тя не можа да довърши изречението, само стисна ръката му по-силно с нескрита молба.

Патрик преглътна, но после изрече спокойно:

– Аз обичам Ерика. Това е първото, което трябва да знаеш. И второ, представата ти за нашия брак е фантазия, която си изградила поради факта, че с Лейф не се разбирате. Имахме добри отношения, но не бяха нещо специално. Именно затова нещата свършиха по този начин. Беше само въпрос на време. – Патрик я погледна в очите. – И сама ще го осъзнаеш, ако се замислиш. Останахме женени главно защото беше удобно, не от любов. Така че в известен смисъл ти направи услуга и на двама ни, макар, естествено, да ми се иска да не бе приключило по този начин. Но в момента заблуждаваш сама себе си. Разбираш ли ме?

Карин отново заплака, най-вече защото изпитваше такова голямо унижение. На Патрик му беше ясно и затова се премести на стола до нея, прегърна я, опря главата й на рамото си и взе да я гали по косата.

– Шш... – промърмори. – Хайде, успокой се... нещата ще се подредят...

– Как може да си толкова... Когато аз... Държах се като последна глупачка – избъбри Карин засрамена и се опита да се извърне.

Но Патрик продължи да милва косата й.

– Няма от какво да се срамуваш – каза той. – Разстроена си и в момента не мислиш ясно. Но знаеш, че съм прав. – Взе своята салфетка и избърса сълзите от пламналите й бузи. – Искаш ли да си вървя, или да си допием кафето? – попита я. Тя се поколеба за миг, после се отпусна.

– Стига да можем да пренебрегнем факта, че ти се хвърлих на врата – изрече спокойно, – бих искала да останеш още малко.

– Добре тогава – каза Патрик и се върна на стола срещу нея. – Имам памет на златна рибка, така че след десет секунди ще помня само тези вкусни, купени от магазина бисквити – заяви той и се почерпи с още една.

– Какво пише Ерика в момента? – попита Карин в отчаяно усилие да промени темата.

– Би трябвало да работи по нова книга, но е ангажирана емоционално с едно проучване на миналото на майка си – отвърна Патрик, също благодарен да заговорят за друго.

– Как така се е заинтересувала от това? – попита Карин искрено любопитна и си взе бисквита.

Патрик й разправи за откритото в раклата на тавана и как Ерика бе установила връзката му с убийствата, за които говореше целия град.

– Най-много я изнервя това, че откри само дневниците на майка си до 1944 година. Или Елси внезапно е решила да спре да пише, или има купчина сини тетрадки, складирани някъде, но не в нашата къща – заключи Патрик.

Карин трепна.

– Как каза, че изглеждали тези дневници?

Патрик се намръщи озадачено.

– Тънки сини тетрадки, подобни на училищните. Защо?

– Защото в такъв случай мисля, че знам къде са – отвърна Карин.

– Имаш посетител – каза Аника, като провря глава през вратата в кабинета на Мартин.

– Така ли? Кой е? – попита той, но въпросът му веднага получи отговор, когато на прага се появи Шел Рингхолм.

– Не съм тук в качеството си на журналист – побърза да каже Шел и вдигна длани, като видя, че Мартин се кани да се възпротиви на посещението му. – Тук съм като син на Франс Рингхолм – допълни и се отпусна тежко на стола за посетители.

– Моите съболезнования... – избъбри Мартин, без да е сигурен как да продължи. Всички знаеха що за отношения винаги бяха имали бащата и синът.

Шел махна с ръка да разсее неловкостта му и бръкна в джоба на якето си.

– Това се получи днес.

Тонът му беше безизразен, но ръката му трепереше, когато подхвърли писмото на бюрото на Мартин. Мартин го взе и го отвори, след като получи от Шел кимване в знак на съгласие. Прочете мълчаливо изписаните на ръка страници, но на няколко пъти повдигна вежди.

– Франс поема вината не само за убийството на Брита Йохансон, но и за смъртта на Ханс Олавсен и на Ерик Франкел – отбеляза Мартин, втренчен в Шел.

– Да, така пише там – отвърна Шел, свел поглед надолу. – Но това сигурно вече ви е хрумвало, така че надали идва като голяма изненада.

– Ще излъжа, ако отрека – кимна Мартин. – Само че разполагаме с конкретно доказателство единствено за смъртта на Брита.

– Тогава това ще ви е от помощ – каза Шел и посочи писмото.

– Сигурен ли сте, че...?

– Че това е почеркът на баща ми? Да – отговори му Шел. – Напълно сигурен съм. Писмото е написано от баща ми. И не съм особено изненадан – добави той с горчивина. – Но мислех, че...

Шел поклати глава.

Мартин наведе поглед и препрочете писмото.

– Ако трябва да сме прецизни, той всъщност пише само, че е убил Брита. После добавя доста неясно: „Моя е вината за смъртта на Ерик, а също за тази на мъжа, който открихте в чужд гроб.“

Шел вдигна рамене.

– Не виждам разликата. Просто използва по-приповдигнат стил. Нямам съмнение, че баща ми е този, който...

Той не се доизказа, само въздъхна тежко, като че се стараеше да овладее чувствата си.

Мартин продължи да чете писмото на глас.

– „Мислех, че мога да се справя с нещата по обичайния си начин, че единичен акт на насилие ще разреши всичко, ще запази тайната. Ала още когато повдигнах възглавницата от лицето й, разбрах, че нищо няма да разреши. И проумях, че ми остава само един вариант. Че съм стигнал до края на пътя. Че миналото най-сетне ме е застигнало.“ – Мартин погледна Шел. – Знаете ли какво има предвид? Каква тайна е искал да запази? Какво означава, че миналото го е застигнало?

– Нямам представа – поклати глава Шел.

– Ще се наложи да го задържа за известно време – каза Мартин и размаха изписаните на ръка страници.

– Разбира се – уморено промълви Шел. – Задръжте го. И бездруго смятах да го изгоря.

– Между другото, бях помолил колегата си Йоста да говори с вас при удобен случай. Но можем и двамата да проведем този разговор, ако не възразявате.

Мартин внимателно постави писмото в пластмасов джоб и го отмести встрани.

– За какво става дума?

– За Ханс Олавсен. Разбрах, че сте правили проучване за него.

– Какво общо има това сега? Баща ми признава в писмото си, че го е убил.

– Това е една възможност, да. Но все още има въпроси за Олавсен и смъртта му, които искаме да изясним. Така че ако разполагате с информация, която желаете да споделите... каквато и да било... – Мартин разпери ръце и се облегна назад.

– Говорихте ли с Ерика Фалк? – попита Шел.

Мартин поклати глава.

– Още не, ще го направим. Но след като, така или иначе, сте тук сега...

– Нямам много какво да ви кажа.

Шел обясни как се е свързал с Ескил Халворсен, експерта по норвежкото съпротивително движение. Още не бе получил от него сведения за Ханс Олавсен и нищо чудно той да не можеше да предложи някаква информация.

– Не искате ли да му позвъните сега, за да чуете дали не е открил нещо? – попита Мартин и посочи телефона на бюрото си.

Шел вдигна рамене и извади от джоба си тефтерче за телефонни номера със силно протъркани корици. Прелисти го, докато намери страницата със залепено жълто листче, върху което бе записано името на Ескил Халворсен.

– Не мисля, че е открил нещо, но ще му се обадя, щом искате.

Шел въздъхна. Издърпа телефона към себе си и наб-ра номера. Раздадоха се няколко сигнала, преди норвежецът накрая да отговори.

– Ало, тук е Шел Рингхолм. Простете, че отново ви безпокоя, питах се... Ясно, получили сте снимката, която ви пратих в четвъртък. Добре. А дали...

Шел кимна и заслуша човека от другата страна на линията. Изражението му ставаше все по-напрегнато, което накара Мартин да се изправи на стола си и да се вгледа внимателно в лицето му.

– И от тази снимка вие...? Значи това не е името му? А истинското име е...?

Шел щракна с пръсти да даде знак на Мартин, че му трябват лист и химикалка.

Мартин посегна към чашата с химикалките, успя да я прекатури и всички химикалки се разпиляха, но Шел взе една от тях, грабна една папка от кошчето с входяща поща на Мартин и трескаво започна да пише на гърба й.

– Значи не е бил... Да, разбирам, че това е извънредно интересно. За нас също, повярвайте ми.

Мартин щеше да се пръсне от любопитство, докато наблюдаваше Шел.

– Добре, много ви благодаря. Това поставя всичко в нова светлина. Да. Ясно. Благодаря ви. Благодаря.

Накрая Шел затвори телефона и отправи широка усмивка към Мартин.

– Знам кой е той! Дявол го взел, знам кой е той!

– Ерика!

Външната врата се тръшна и Ерика се почуди защо Патрик крещи така.

– Какво има? Нещо спешно ли?

Тя излезе на площадката и погледна надолу към него.

– Слез. Имам да ти казвам нещо.

Той й махна да слезе и тя тръгна надолу.

– Да седнем – предложи той и я поведе към дневната.

– Наистина възбуди любопитството ми – увери го тя, когато седнаха на дивана. – Казвай сега.

Патрик дълбоко пое дъх.

– Добре. Нали помниш как все повтаряше, че според теб някъде трябва да има още дневници?

– Аха – промълви Ерика и внезапно усети пърхане на пеперудки в корема си.

– Преди малко се отбих в дома на Карин.

– Така ли? – изненада се Ерика.

Патрик махна с ръка.

– Остави това, няма значение. Чуй друго. Случайно споменах пред Карин за дневниците. И на нея й хрумна, че знае къде може да има още от тях!

– Ти шегуваш ли се? – смаяна го изгледа Ерика. – Откъде може тя да знае?

Патрик й каза и лицето на Елика светна.

– О, разбира се. Но защо никога нищо не е споменала?

– Нямам представа. Ще трябва да идеш там и да я попиташ сама – отвърна Патрик.

Още не беше доизрекъл думите, когато Ерика вече беше на крака и вървеше към външната врата.

– Ще дойдем с теб – каза Патрик и вдигна Мая от пода.

– Добре, но побързайте – подвикна Ерика, вече отвън с ключовете за колата в ръка.

Малко по-късно Кристина, майката на Патрик, отвори вратата си и леко се стъписа.

– Здравейте, каква изненада. Какво правите тук?

– Решихме да се отбием за малко – каза Ерика и се спогледа с Патрик.

– Ама разбира се. Да направя ли кафе? – попита Кристина все така учудена.

Ерика нетърпеливо изчакваше подходящ момент. Остави Кристина да приключи с кафето и да седне при тях на масата, преди да заговори, като едва сдържаше вълнението си.

– Помниш ли как ти казах, че съм открила дневниците на мама на тавана? И как съм ги изчела, за да се опитам да проумея коя е била всъщност Елси Мострьом?

– Да, разбира се, помня, че ми го каза – отвърна Кристина, като избягваше да срещне погледа й.

– При последното ми идване тук мисля, че споменах как намирам за странно, дето е престанала да пише през 1944 година и няма повече дневници.

– Да – рече Кристина с наведена към масата глава.

– Е, днес Патрик пил кафе с Карин у тях и случайно й споменал за дневниците, като описал как изглеждат. Тя съвсем ясно си спомнила, че е виждала такива тет-радки у вас. – Ерика замълча и погледна внимателно свекърва си. – Според Карин си я помолила да донесе покривка от шкафа, където ги държиш, и тя видяла в дъното му няколко сини тетрадки с надпис „Дневник“ на корицата. Предположила, че са твои дневници, и не казала нищо, но днес, когато Патрик споменал мамините дневници, направила връзката. Така че моят въпрос е – продължи с мек тон Ерика – защо не ми каза за тях.

Кристина дълго време не проговори, а продължи да се взира в масата. Патрик се опитваше да не поглежда към нито една от двете и насочи вниманието си към яденето на кифлички с Мая. Накрая Кристина стана и излезе от стаята. Ерика чакаше с притаен дъх. Чу вратичката на шкаф да се отваря и затваря и миг по-късно Кристина се върна в кухнята. Държеше три сини тет-радки. Също като онези, които Ерика имаше у дома.

– Обещах на Елси да се погрижа за тях. Не искаше ти и Ана да ги виждате. Но, предполагам... – Кристина се поколеба, после ги подаде. – Предполагам, че идва време, когато нещата трябва да се разкрият. И имам чувството, че това време е настъпило. Мисля, че Елси би дала съгласието си.

Ерика взе дневниците и прокара ръка по корицата на най-горния.

– Благодаря ти – каза тя на Кристина. – Ти знаеш ли какво е писала в тези тетрадки?

Кристина се поколеба, несигурна как да отговори.

– Не съм ги чела. Но знам много за нещата, които предполагам, че Елси е написала в дневниците.

– Отивам в дневната да ги прочета – съобщи Ерика.

Излезе от кухнята и усети, че цялата трепери, когато седна на дивана. Бавно отвори първата страница на най-горния дневник. Очите й запрепускаха по редовете, изпълнени с познатия почерк, докато четеше за съдбата на майка си, а като следствие и за своята собствена. С нарастваща изненада и вълнение стигна до любовната връзка на майка си с Ханс Олавсен и до бременността на Елси. В третия дневник пишеше за отпътуването на Ханс за Норвегия. За неговото обещание. Ръцете на Ерика се тресяха все по-силно и тя физически усещаше нарастващата паника на майка си, когато се бяха изнизали дни и седмици, без да получи вести от него. Стигна до последните страници и заплака, без да може да се спре. През сълзи прочете написаното с елегантния почерк на майка й:

Днес взех влака до Борленге. Мама беше застанала на вратата и ми махаше, но не дойде с мен. Става все по-трудно да скривам състоянието си. А не искам майка ми да носи срама. Не мога да направя това. Но се молих на Бог да ми даде сили да издържа. Сили да дам на други детето, което не съм зърнала още, но което вече обичам толкова много, толкова много...

Борленге, 1945 г.

Той никога не се върна. Беше я целунал за довиждане, каза й, че съвсем скоро ще е пак при нея, и тръгна. И тя бе чакала. Отначало се бе чувствала пълна с увереност, после се появи леко безпокойство, което с течение на времето прерасна в непреодолима паника. Защото той въобще не се върна. Наруши обещанието си. Предаде нея и детето им. А тя беше толкова сигурна в него. Никога не се усъмни в обещанието, което й беше дал, приела бе за неоспорима истина, че той я обича, колкото и тя него. Какво глупаво и наивно момиче се бе оказала. Колко ли много като нея бяха излъгани със същата история?

Обърна се към майка си, когато вече бе невъзможно да крие бременността си. Със сведена глава, неспособна да погледне Хилма в очите, тя й разказа всичко. Че се бе оставила да бъде заблудена, че е повярвала на обещанията му и че сега носи детето му. Отначало майка й не каза нито дума. Мъртвешка, ледена тишина надвисна в кухнята, където седяха, и едва тогава страхът истински сграбчи сърцето на Елси. Защото мъничка част от нея се бе надявала майка й да я вземе в обятията си, да я залюлее и да й каже: „Скъпото ми дете, всичко ще се нареди. Ще намерим изход“. Майката, която Елси бе имала, преди баща й да умре, би постъпила така. Би притежавала силата да обича дъщеря си въпреки срама. Ала без баща й майка й вече не беше същият човек. Част от нея умря с него, а онази част, която бе останала, не беше достатъчно силна.

Без да каже дума, тя стегна багажа на шестнайсетгодишната си дъщеря и я качи на влака за Борленге, за да отседне при леля си, която имаше ферма там. Даде й и писмо до нея. Хилма дори не можа да се насили да я придружи до гарата. Набързо се сбогува с нея в преддверието, преди да й обърне гръб и да влезе в кухнята. Версията за пред всички в града щеше да е, че Елси е заминала да учи в училище по домакинство.

Оттогава бяха изминали пет месеца. И те никак не бяха леки. Въпреки че коремът й растеше с всяка изминала седмица, тя работеше не по-малко усилено от всички останали във фермата. От сутрин до здрач се трепеше от работа, а болките в гърба й ставаха все по-силни от ритането на бебето. Понякога й се искаше да го намрази. Но просто не можеше. То беше част от нея, част от Ханс, а тя не бе в състояние да изпита истинска омраза дори към него. Тъй че как можеше да намрази създание, което ги обединяваше? Но всичко беше уговорено вече. Детето щеше да й бъде взето веднага след раждането, за да бъде дадено за осиновяване. Нямало друг начин, каза Едит, сестрата на Хилма. Съпругът й, Антон, се бе погрижил за практическите подробности, като не спираше да мърмори какъв срам било, дето жена му имала племенница, която преспала с първия дошъл да души около нея. Елси не му възразяваше. Приемаше упреците без протест и без да е в състояние да предложи някакво обяснение. Защото бе трудно да се оспори фактът, че Ханс не се бе върнал. Въпреки обещанието си.

Болките, предшестващи раждането, започнаха рано една сутрин. Отначало тя помисли, че я е събудила обичайната болка в гърба. Ала после спазмите се засилиха, идваха и си отиваха, като ставаха все по-мъчителни. След като два часа се мята в леглото, най-сетне осъзна какво се случва и с мъка успя да се надигне. С ръце, притиснати към кръста, отиде до спалнята на Едит и Антон и колебливо събуди леля си. Последва трескава дейност. Наредено й бе да се върне обратно в леглото, а най-голямата дъщеря от семейството бе изпратена да доведе акушерката. На печката се кип-ваше вода, от шкафовете се вадеха кърпи. Легнала в леглото си, Елси усещаше как ужасът й расте.

След десет часа болката вече беше непоносима. Акушерката беше пристигнала преди часове и я бе прегледала доста грубо. Беше строга и недружелюбна и даваше ясно да се разбере какво е мнението й за млади неомъжени момичета, които са се оставили да забременеят. Елси се чувстваше като на вражеска територия. Никой не намери добра дума или усмивка за нея, докато лежеше, убедена, че ще умре. Защото болката беше невероятна. Всеки път, когато я връхлиташе новата вълна, тя се вкопчваше в рамката на леглото и стискаше зъби, за да не изкрещи. Имаше чувството, че някой се опитва да я разреже през корема. Отначало успяваше да си почине за малко между контракциите, да поеме дъх и да се опита да събере сили. Ала след това контракциите толкова зачестиха, че не й даваха възможност за отдих. Мисълта идваше и си отиваше: Ей сега ще умра.

Трябва да бе изрекла думите на глас, защото през мъглата на болката видя как акушерката я стрелна с гневен поглед и я чу да казва:

– Я стига си се превземала. Сама си се забъркала в тази каша, няма какво да се оплакваш сега. Помисли си за това, момиче.

На Елси не й бе останала сила да протестира. Стисна рамката на леглото толкова здраво, че кокалчетата й побеляха, защото нова вълна на болка прониза корема й и слезе към краката й. Никога не си бе представяла, че такава болка е възможна. Беше навсякъде. Проникваше във всяка нейна фибра, във всяка клетка на тялото й. Вече започваше да се изтощава. Толкова дълго се беше борила с болката, че част от нея искаше да се предаде, да се остави на болката да я надделее, да прави каквото ще с нея. Ала знаеше, че не може да позволи това да се случи. Нейното и на Ханс дете искаше да излезе и тя щеше да роди това бебе, та ако ще това да бе последното, което щеше да стори.

Нов тип болка взе да се надига между контракциите, които вече й бяха добре познати. Усети силен натиск и акушерката кимна със задоволство към лелята на Елси, застанала наблизо.

– Скоро ще свърши – каза тя и притисна корема на Елси. – Трябва да напъваш с всичка сила, когато ти кажа, и бебето скоро ще е тук.

Елси не отговори, но чу казаното от акушерката и зачака онова, което предстоеше да се случи. Усещането, че трябва да напъва, се засилваше и тя дълбоко пое дъх.

– Добре, напъвай сега с всичка сила – грубо изкомандва жената и Елси се подчини.

Усети натискът отново да се увеличава и когато стана най-зле, отново й бе наредено да напъва. Този път почувства някакво разхлабване, не можеше да го опише точно, но сякаш нещо поддаде.

– Главата вече е навън, Елси. Още една контракция и...

Елси затвори очи за момент, но виждаше пред себе си единствено Ханс. Нямаше енергия да скърби за него в момента, затова отново вдигна клепачи.

– Сега! – рече акушерката, застанала между краката на Елси.

С последната си капчица сила Елси притисна брадичка към гърдите си и напъна между разтворените си колене.

Нещо мокро и хлъзгаво се изплъзна от нея и тя се отпусна изтощена върху пропития с пот чаршаф. Първото й чувство бе на облекчение. Облекчение, че всички тези часове на мъки бяха свършили. Обзелата я умора бе като никоя друга, усещана дотогава, всяка част от тялото й бе напълно грохнала и тя не можеше да помръдне и на сантиметър. Докато не чу плача. Сърдит, пронизителен вик, който я накара да се помъчи да се привдигне на лакти, за да види откъде идва.

Захлипа, когато го зърна. Той беше... съвършен. Лепкав и окървавен, сърдит, че е изкаран навън на студено, но съвършен. Елси се отпусна отново на възглавниците и тогава осъзна, че това щеше да е първият й и последен път, когато го виждаше. Акушерката преряза пъпната връв и внимателно го почисти с мокра кърпа. После го облече в мъничка избродирана бебешка камизолка. Никой не обръщаше внимание на Елси, която с болка наблюдаваше цялото суетене около момченцето. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от обич, а очите й жадно попиваха всяка подробност от него. Чак когато Едит понечи да го изнесе от стаята, успя да промълви:

– Искам да го подържа!

– Не е препоръчително при тези обстоятелства – каза акушерката сърдито и направи жест към лелята да върви.

Но Едит се поколеба.

– Моля те, нека го подържа само за минута. Пос-ле можеш да го отнесеш.

В тона на Елси се долавяше такава сърцераздирателна молба, че леля й не можа да й откаже. Взе бебето и го постави в ръцете на Елси. Тя го пое внимателно и го погледна в очите.

– Здравей, миличко – прошепна и го залюля нежно.

– Кървиш върху ризката му – сърдито отбеляза акушерката.

– Имам и други ризки за него – обади се Едит и погледът й накара жената да млъкне.

Елси не можеше да се насити да го гледа. Усещаше топлата му приятна тежест, взираше се очарована в малките му пръстчета със съвършени мънички нокътчета.

– Прекрасно момченце – продума Едит, застанала до леглото.

– Прилича на баща си – каза Елси и се усмихна на бебето, уловило пръста й.

– Дай го сега, трябва да бъде нахранен – нареди акушерката и го взе от ръцете на Елси.

Първият й порив бе да се възпротиви и никога да не го даде. Ала този момент отмина и акушерката забързано се залови да съблича оцапаната с кръв камизолка и да облича нова. После подаде бебето на Едит, която след последен поглед към Елси го изнесе от стаята.

Тогава Елси усети нещо да се разкъсва вътре у нея. Знаеше, че няма да може да оцелее след подобна болка. Легнала в просмуканото си от кръв и пот легло с празна утроба и празни обятия, тя си обеща никога повече да не изпитва такива чувства. Никога. Продължаваше да се зарича в това пред себе си, докато акушерката намръщено се зае да я почисти.