Немското дете

4

ЙОСТА СЕ ЧУВСТВАШЕ малко гузен. Ако си беше свършил работата, може би Матиас нямаше да се озове в болница. Не беше изключено пак да се случи, но пък можеше и да научи, че Пер е проникнал в къщата на братята Франкел през пролетта, и това щеше да промени развоя на събитията. Когато Йоста беше отишъл в дома на Адам да снеме отпечатъците му, момчето всъщност бе споменало как някой от училището разправял за готините неща, които притежавали братята Франкел. Тъкмо това тормозеше подсъзнанието на Йоста, измъчваше го и му убягваше. Де да бе обърнал повече внимание и да бе проявил повече съобразителност. Накратко, да си бе вършил работата както трябва. Той въздъхна. Беше онази специфична въздишка, която Йоста бе усъвършенствал по време на трудовия си стаж. Знаеше какво трябва да направи сега. Да се опита, доколкото е възможно, да поправи нещата.

Отиде в гаража и взе единствената останала полицейска кола. Мартин и Паула бяха заминали с другата за Удевала. Четирийсет минути по-късно паркира пред болницата „Стрьомстад“. Рецепционистката го уведоми, че Матиас е в стабилно състояние и после му обясни как да стигне до пациента.

Йоста пое дълбоко дъх, преди да влезе в стаята. Без съмнение при момчето щеше да има хора от семейството му. Йоста не обичаше да се среща с роднини. Емоциите винаги надделяваха и беше трудно да се изпълни належащата задача. И все пак от време на време изненадваше и колегите си, и себе си с чувствителността, която проявяваше, когато разговаряше с хора, озовали се в травмиращи ситуации. Ако бе имал енергията и волята, би могъл да използва тази си дарба в работата си и да я превърне в предимство. Вместо това сега тя рядко излизаше наяве и той не я смяташе за особено желан гост.

– Хванахте ли го?

Висок мъж с костюм и вратовръзка се изправи при влизането на Йоста. Бе прегърнал през раменете хлипаща жена. Ако се съдеше по приликата й с лежащото в болничното легло момче, тя трябваше да е майка му. Макар Йоста да отбеляза пред себе си, че представата му за външността на момчето идваше предимно от спомена за срещата им пред дома на братята Франкел. Защото сега то изглеждаше съвсем различно. Устните му бяха удвоили нормалния си размер и очевидно можеше да използва само едното си око. Другото беше отекло и затворено.

– Само да ми падне този проклет... хулиган – изруга бащата на Матиас и стисна юмруци.

В очите му имаше сълзи и Йоста си припомни откъде идваше нежеланието му да си има работа с близки роднини.

Но след като вече беше тук, поне трябваше да кара докрай. Особено след като угризенията му растяха с всяка секунда, докато гледаше подутото лице на Матиас.

– Оставете полицията да си свърши работата – каза Йоста и седна на стол до тях. Представи се, след това изгледа строго родителите на Матиас, за да се увери, че го слушат. – Отведохме Пер Рингхолм в участъка за разпит. Призна, че е пребил сина ви, и без съмнение ще си понесе последствията. В момента не знам какви ще са те, прокурорът ще го реши.

– Но го държите в ареста, нали? – попита майката на Матиас с треперещи устни.

– В момента не. Само в изключителни случаи прокурорът нарежда малолетен да остане в ареста. На практика това рядко се случва. Така че беше изпратен у дома с майка му, докато провеждаме разследването си. Осведомихме и социалните служби за станалото.

– Значи му позволихте да се прибере у дома с майка си, докато моят син лежи тук и... – изрече бащата на Матиас невярващо и гласът му пресекна.

– За момента, да. Ще има последствия, гарантирам ви го. Но, ако е възможно, искам да разменя няколко думи със сина ви, за да се уверя, че нищо не пропускаме.

– Добре, но само ако той пожелае. Не е в пълно съзнание през цялото време. На обезболяващи е.

– Ще оставим на него да реши колко дълго иска да говори – успокои ги Йоста и приближи стола си до леглото.

Не му беше лесно да разбира завалените думи на момчето, но накрая разполагаше с потвърждение на цялата история. Разказът му отговаряше на разказаното от Пер.

Когато приключи с разпита на Матиас, отново се обърна към родителите на момчето.

– Ще позволите ли да му снема пръстови отпечатъци?

Още веднъж родителите се спогледаха. И отново бащата на Матиас беше този, който заговори.

– Добре, направете го. След като е необходимо за...

Той не довърши, а впери пълните си със сълзи очи в сина си.

– Ще отнеме само минута – обеща Йоста и извади оборудването си за снемане на отпечатъци.

Малко по-късно отново беше в колата на паркинга и гледаше кутийката с пръстовите отпечатъци на Матиас. Може и да нямаха значение за случая. Но той си беше свършил работата. Най-после. Това поне бе някаква малка утеха.

– Последна спирка за днес, нали така? – каза Мартин, когато слезе от колата пред офиса на редакцията на „Бохусленинген“.

– Да, време ни е да си вървим вкъщи – съгласи се Паула, като погледна часовника си.

Не беше казала нито дума след посещението им в щаба на „Приятели на Швеция“ и Мартин я бе оставил да размишлява на спокойствие. Разбираше колко трудно трябва да й е да се сблъска с такъв тип човек. От тези, които я съдеха, преди да е имала време да поздрави, които виждаха само цвета на кожата й и нищо друго. Той също го намираше за неприятно, но с неговия тебеширенобял тен и яркочервена коса никога не бе подлаган на критичните погледи, които трябваше да понася Паула. Вярно, бяха го дразнили в училище заради цвета на косата му, но това беше отдавна и изобщо не беше същото.

– Търсим Шел Рингхолм – каза Паула, като се наведе към гишето на рецепцията.

– Един момент, ще му предам, че сте тук. – Рецепционистката вдигна телефона и съобщи на Рингхолм, че има посетители. – Седнете моля, ей сега ще дойде.

– Благодарим ви.

Седнаха на два от столовете, разположени около масичка за кафе. След няколко минути към тях се приближи доста пълен мъж с тъмни коса и брада. Паула си помисли, че много прилича на Бьорн от АББА. Или на Бени. Така и не се научи да ги различава.

– Шел Рингхолм – представи се той и се ръкува с тях. Ръкостискането му беше силно, граничеше с болезнено и Мартин не можа да сдържи лека гримаса. – Елате с мен в кабинета ми.

И той ги поведе.

– Заповядайте, седнете. Мислех, че познавам всички полицаи от Удевала, но вашите лица са нови за мен. Къде работите?

Шел седна зад бюрото си, отрупано с книжа.

– Не сме от полицията на Удевала, а от управлението в Танумсхеде.

– О, нима? – рече изненадан Шел.

На Паула й се стори, че за миг по лицето му се мярна и нещо друго, но веднага изчезна.

– Е, по какъв въпрос сте при мен?

Той се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

– Първо трябва да ви кажем, че днес отведохме сина ви в участъка, след като беше нанесъл побой на един от съучениците си – започна Мартин.

Мъжът зад бюрото мигом зае изправена стойка на стола си.

– Какво ми казвате, дявол го взел? Арестували сте Пер? Кого е...? Как... ?

Не успяваше да изрече напиращите на устата му думи и Паула го изчака да замълчи, за да отговорят на въпросите му.

– Пребил е ученик на име Матиас Ларшон в училищния двор. Момчето е откарано в болница „Стрьомстад“ и по последни данни е в стабилно състояние, но е понесъл сериозни травми.

– Какво? – На Шел, изглежда, му бе трудно да възприеме чутото. – Защо не ми се обадихте по-рано? Доколкото схващам, случило се е преди няколко часа.

– Пер пожела да повикаме майка му. Така че тя дойде в участъка и присъства на разпита му. След това беше освободен да се прибере у дома с нея.

– Домашната ситуация не е точно идеалната, както сигурно сте се досетили – каза Шел, като погледна и Паула, и Мартин.

– От интервюто схванахме, че са налице известни... проблеми. – Мартин се поколеба. – Затова съобщихме на социалните служби да проучат нещата.

Шел въздъхна.

– Трябваше по-рано да се занимая с това. Но все изникваха други неща. Не знам...

Той погледна снимката на бюрото си с руса жена и две деца на около девет години. За момент никой не проговори.

– Какво ще стане сега?

– Прокурорът ще разгледа случая и ще реши как да действа. Но работата е сериозна.

Шел махна с ръка.

– Знам, разбирам. Повярвайте ми, никак не омаловажавам случилото се. Виждам колко е сериозно. Но просто искам да знам по-конкретно какво мислите...

Той отново погледна снимката, после се обърна към полицаите.

– Трудно е да се каже. Но вероятно ще бъде изпратен в дом за юноши с проблеми – отговори Паула.

Шел кимна уморено.

– Може би така ще е най-добре. Пер винаги е бил доста... мъчен и може би такава мярка ще го накара да про-умее колко сериозни са нещата. Но не му беше лесно. Аз не бях много от помощ, а майка му... Е, сами сте видели каква е ситуацията. Но невинаги е била такава. Разводът беше това, което... – Гласът му заглъхна и той отново погледна снимката на бюрото си. – Понесе го тежко.

– Има и друго, за което искаме да поговорим с вас.

Мартин се наведе напред и внимателно се вгледа в Шел.

– Какво?

– По време на интервюто научихме, че Пер е влязъл с взлом в една къща в началото на лятото, през юни. И че собственикът, Ерик Франкел, го е заловил. Доколкото схванахме, вие знаете за този инцидент, така ли е?

За секунда Шел не каза нито дума, после кимна.

– Да, така е. Ерик Франкел ми телефонира, след като беше заключил Пер в библиотеката си, и аз отидох там. – Усмихна се невесело. – Стана ми донякъде смешно да видя Пер заключен сред всички онези книги. Може би за пръв път попадаше в толкова близък контакт с библиотека.

– Нищо смешно няма в нахлуването в нечий дом – обади се сухо Паула. – Можеше да свърши много зле.

– Давам си сметка за това. Моля за извинение, шегата ми беше неуместна – каза Шел. – Но и двамата с Ерик се споразумяхме да не раздухваме много случая. Ерик реши, че станалото ще послужи за добър урок на момчето. Предполагаше, че добре ще помисли, преди да предприеме пак нещо такова. Това беше всичко. Отидох да взема Пер, предупредих го за последствията според закона и...

Той сви рамене.

– Но очевидно с Ерик Франкел сте говорили и за друго освен за простъпката на Пер. Той е чул Ерик да казва, че имал информация за вас, която евентуално щяла да ви заинтересува в качеството ви на журналист, и после двамата сте се разбрали да се срещнете в друг ден. Спомняте ли си?

Въпросът бе посрещнат с мълчание. После Шел поклати глава.

– Не, не си спомням нищо такова. Или Пер си го е измислил, или неправилно интерпретира каквото е чул. Ерик просто каза, че мога да се свържа с него, ако имам нужда от помощен материал във връзка с нацизма.

Мартин и Паула го гледаха скептично. Нито един от двамата не му повярва. Беше съвсем очевидно, че лъже, но не можеха да го докажат.

– Знаете ли дали баща ви и Ерик са поддържали контакт? – попита накрая Мартин.

Раменете на Шел леко се отпуснаха, сякаш беше облекчен от смяната на темата.

– Не, доколкото знам. От друга страна, не проявявам интерес какво върши баща ми. Освен ако не става дума за дейностите му, които са предмет на перото ми.

– Не е ли малко странно такова чувство? – попита Паула. – Да критикувате публично баща си по този начин?

– Тъкмо вие би трябвало да разбирате колко е важна активната борба с настроенията срещу чужденците – посочи Шел. – Те са като раково образувание в обществото ни и трябва да воюваме с тях по всички възможни начини. И ако баща ми е решил да бъде част от този злокачествен тумор... ами... това си е негово решение – отсече Шел и разпери ръце. – И, между другото, с баща ми нямаме никакви връзки освен факта, че някога е решил да забремени майка ми. През цялото ми детство го виждах само в затворнически помещения за свиждане. Щом станах достатъчно голям да мисля самостоятелно и сам да вземам решения, осъзнах, че той е човек, когото не искам в живота си.

– И не сте поддържали контакт помежду си? А Пер общува ли с него? – попита Мартин повече от любопитство, отколкото защото имаше някакво отношение към разследването.

– Аз нямам контакт с него. Уви, баща ми успя да втълпи на моя син куп глупави идеи. Когато Пер беше по-малък, вземахме мерки да не се виждат, но сега е тийнейджър и... Няма как да им попречим да се срещат, колкото и да се опитваме.

– Добре. Мисля, че няма друго. Поне засега – каза Мартин и се изправи. Паула направи същото. На път към вратата Мартин спря и се обърна. – Сигурен ли сте, че нямате някаква информация за или от Ерик Франкел, която може да ни бъде полезна?

Погледите им се срещнаха и за миг изглеждаше, сякаш Шел се поколеба. После поклати глава и изрече натъртено:

– Не, нищо. Съвсем нищо.

И този път не му повярваха.

Маргарета беше разтревожена. Никой не отговаряше на телефона в дома на родителите й след вчерашното посещение на Херман. Това беше странно и смущаващо. Обикновено й казваха, ако щяха да ходят някъде, но напоследък рядко излизаха от дома си. А тя имаше навика всяка вечер да им се обажда по телефона, за да си побъбрят. Беше им ритуал от години и тя не си спомняше и един случай, в който родителите й да не са отговорили на позвъняването й. Ала този път телефонът звънеше и звънеше, а никой не вдигаше. Предишната вечер искаше да прескочи да ги види, но съпругът й Уве я убеди да изчака до сутринта. Сигурно просто си били легнали рано. Но тази сутрин отново нямаше отговор. Притеснението на Маргарета растеше. Накрая си каза, че нещо трябва да се е случило. Това беше единственото обяснение.

Сложи си обувките и якето и тръгна към дома на родителите си. Беше само на десет минути пеша и през целия път се руга, задето беше послушала Уве и не бе отишла по-рано. Знаеше си, че нещо не е наред.

Когато беше само на стотина метра от дома им, видя, че някой стои пред външната врата. Примижа, опитвайки се да види кой е, но още преди да се бе приближила повече, разпозна онази писателка, Ерика Фалк.

– Мога ли да ви услужа с нещо? – попита Маргарета, като се постара да звучи дружелюбно, но дори и тя самата чуваше тревогата в гласа си.

– Ами... да, търся Брита. Но май че няма никой у дома.

Русата жена явно се чувстваше неловко, застанала на верандата.

– Аз съм дъщеря им. Опитвам се да им се обадя от вчера, но не отговарят на телефона. Затова дойдох да се уверя, че всичко е наред – обясни Маргарета. – Влезте с мен и изчакайте в антрето.

Тя се пресегна към гредите на малкото покривче над вратата и извади ключ. Ръката й трепереше, докато отключваше вратата.

– Влезте. Аз само ще ида да погледна – каза, внезапно почувствала се благодарна, че не е сама.

Наистина трябваше да се обади на една от сестрите си или и на двете, преди да тръгне насам. Но пък тогава не би успяла да скрие колко са сериозни опасенията й и колко се тревожи.

Обиколи стаите на първия етаж и огледа. Всичко беше спретнато подредено, същото, както винаги.

– Мамо? Татко? – извика Маргарета, но никой не отговори.

Сега вече беше истински уплашена и дишането й стана затруднено. Трябваше да се обади на сестрите си. Как можа да не го направи?

– Стойте тук. Ще се кача да погледна горе – каза тя на Ерика.

Не посмя да изтича нагоре по стълбите. Движеше се бавно и цялата трепереше. Беше неестествено тихо. Ала когато стигна до горното стъпало, чу слаб звук. Сякаш някой хлипаше. Почти като малко дете. Застина за миг, като се мъчеше да определи откъде идва звукът. Тогава осъзна, че долита от спалнята на родителите й. С блъскащо в гърдите сърце хукна натам и отвори вратата. Отне й няколко секунди да осмисли какво вижда. И после сякаш отдалеч чу собствения си глас да крещи за помощ.

Пер беше този, който отвори, когато Франс позвъни на вратата.

– Дядо – рече Пер и заприлича на кученце, очакващо да го погалят по главата.

– В какво си се замесил? – рязко изрече Франс и влезе вътре.

– Но аз... той... дрънкаше куп глупости. Нима трябваше да слушам и да търпя? – Пер явно беше оскърбен. Мислил си бе, че ако изобщо някой го разбере, това ще е дядо му. – А и е направо нищо, сравнено с онова, което ти си правил – добави предизвикателно той, макар да не се осмели да погледне Франс в очите.

– Тъкмо затова знам какво приказвам!

Франс хвана внука си за раменете и го разтърси, като го принуди да срещне погледа му.

– Да седнем да поговорим и току-виж, съм успял да ти набия малко разум в дебелата глава. Къде е майка ти впрочем?

Франс се огледа за Карина, готов да се сражава за правото си да влезе и да говори с внука си.

– Сигурно си отспива – промърмори Пер и влезе в кухнята. – Вчера, като се прибрахме, започна да пие и продължаваше в същия дух вечерта, когато си легнах. Не съм я чувал от доста часове.

– Ще надникна да я поздравя. А през това време ти приготви кафе – поръча Франс.

– Но аз не знам как се прави... – замрънка Пер.

– Значи ти е време да се научиш – тросна му се Франс и се отправи към спалнята на Карина.

– Карина – рече той високо, като влезе в стаята й.

Отвърна му само шумно хъркане. Беше се изхлузила наполовина от леглото и едната й ръка докосваше пода. Вътре вонеше на застоял алкохол и повръщано.

– Дяволите го взели – изруга Франс.

Но после пое дълбоко дъх и отиде до нея. Постави ръка на рамото й и я разтърси.

– Карина, време е да ставаш.

Все така нямаше никаква реакция. Той се огледа. Банята беше директно свързана със спалнята й. Влезе и пусна крановете да й напълни ваната. Докато водата течеше, залови се да я съблича, като едва потискаше отвращението си. Не му отне дълго, тъй като тя беше само по сутиен и бикини. Уви я в одеяло, отнесе я в банята и без повече церемонии я пусна във ваната.

– Боже господи! – изсумтя замаяно бившата му снаха. – Какво търсиш тук, по дяволите?

Франс не отговори. Отиде до гардероба й, отвори го и избра чисти дрехи. Постави ги върху тоалетката до ваната.

– Пер приготвя кафе. Изсуши се, облечи се и ела в кухнята.

За момент изглеждаше, че тя ще се възпротиви. После кимна примирено.

– Е, усвои ли изкуството на приготвяне на кафе? – попита той Пер, който седеше до масата и разглеждаше ноктите си.

– Сигурно ще е отвратително на вкус – отвърна намусено Пер. – Но поне се опитах.

Франс огледа катраненочерната течност, която започваше да тече в стъклената кана.

– Поне изглежда доста силно.

Дълго време той и внукът му седяха един срещу друг на масата, без да говорят. Странно беше усещането да вижда собствената си история в друг човек. Забелязваше в лицето на момчето прилика със своя баща. Още съжаляваше, че навремето не го уби. Може би всичко щеше да е различно, ако го беше сторил. Ако беше събрал всичката ярост, кипяща у него, и я бе насочил срещу човека, който истински я заслужаваше. Вместо това гневът му се отклони в съвсем друга посока, но не изчезна. Още си беше там. Той го знаеше. Просто не го отпускаше на воля, както на младини. Сега той владееше беса си, а не обратното. Именно това трябваше да накара внука си да проумее. Нямаше нищо лошо в неговия гняв. Но трябваше да се погрижи той да решава кога е правилният момент да бъде отприщван. Гневът беше като стрела и трябваше да бъде пускан умело, а не да бъде размахван напосоки като брадва. Франс беше пробвал този метод. И той му бе донесъл единствено дълги години, прекарани зад решетките, и син, който едва търпеше присъствието му. А си нямаше никой друг. Мъжете в организацията не му бяха приятели. Никога не бе допускал грешката да повярва, че са такива, нито се бе опитал да спечели приятелството им. Те самите бяха твърде погълнати от яростта си, за да могат да създадат подобни отношения един с друг. Споделяха само обща цел. Това беше всичко.

Погледна Пер и видя баща си. Но видя също и себе си. И Шел. Опитал се бе да опознае сина си по време на късите семейни свиждания в затвора и на кратките периоди, когато си беше у дома. Но беше усилие, обречено на провал. И провалът беше дошъл. Ако трябваше да бъде откровен пред себе си, Франс не знаеше дори дали наистина обича сина си. Може би някога го е обичал. Може би навремето, когато Ракел му водеше момчето на посещения в затвора, сърцето му беше подскачало. Но вече не си спомняше.

Странното бе, че докато седеше там, до кухненската маса с внука си, единственото чувство на обич, което можеше да си припомни, беше към Елси. Любов отпреди шейсет години, все още запечатана в паметта му. Елси и внукът му. Те бяха единствените хора, към които бе имал чувства. Успели бяха да събудят някаква топлота у него. Но сега тя беше мъртва. Баща му беше убил всичко. Франс не бе мислил за това дълго време. За баща си. За всичко останало. Но напоследък миналото внезапно се бе съживило. И сега бе време отново да разсъждава за него.

– Шел ще побеснее, ако разбере, че си идвал тук.

Карина стоеше на прага. Олюляваше се леко, но беше чиста и облечена. Косата й още бе влажна, но тя бе метнала хавлиена кърпа на раменете си, та блузата й да не се намокри.

– Не ме е грижа какво мисли Шел – сухо заяви Франс.

Изправи се да налее кафе на Карина и на себе си.

– Не ми изглежда годно за пиене – промърмори Карина, като се вгледа в чашата си, пълна до ръба с катраненочерната течност.

– Изпий го – нареди Франс и започна да отваря шкафове и чекмеджета.

– Какво търсиш? – попита го Карина, после отпи и направи гримаса. – Не ми пипай шкафовете!

Франс не отговори, а започна да вади бутилка след бутилка и да излива съдържанието им в мивката.

– Нямаш право да ми се месиш! – изкрещя му тя.

Пер се изправи с намерение да излезе.

– Сядай – изръмжа Франс, насочил пръст към внука си. – Ще стигнем до дъното на всичко това.

Пер се подчини моментално и се отпусна на стола си.

Час по-късно, когато всичкият алкохол беше изхвърлен, остана само истината.

Шел се взираше в екрана на компютъра. Угризенията не му даваха мира. Откакто полицаите го бяха посетили вчера, се опитваше да събере смелост да иде при Пер и Карина. Но не можеше да се насили да го направи. Нямаше идея откъде да започне. Плашеше го мисълта, че започва да се предава. Срещу външни врагове можеше да се бори. Умееше да насочи цялата си енергия към битката със стремящите се към абсолютна власт и неонацистите, да води схватки с вятърни мелници, колкото и големи да бяха те, без да почувства умора. Но опреше ли до предишното му семейство, до Пер и Карина, имаше усещането, че не му е останала и капчица сила. Беше изсмукана от гузната му съвест.

Погледна снимката на Беата и децата. То се знае, обичаше Магда и Локе, не би искал да живее без тях. Ала в същото време всичко се бе случило тъй бързо и бе тръгнало в неправилната посока. Озовал се бе в ситуация, която го понесе по течението си, и понякога се питаше дали не е причинила повече вреди, отколкото добро. Може би просто моментът се бе оказал несполучлив. Нищо чудно да преживяваше някакъв вид криза на средната възраст и Беата да се бе появила тъкмо тогава. Отначало не можеше да повярва, че такова хубавичко момиче като нея проявява интерес към някой като него, който сигурно изглеждаше като старец в очите й. Не успя да устои на желанието да прави секс с нея, да докосва стегнатото й голо тяло, да вижда възхищението, с което тя го обливаше в изобилие. Беше си чиста проба опиянение. Не можеше да разсъждава ясно, нито да се отдръпне крачка назад и да вземе разумно решение. По ирония на съдбата тъкмо взеха да се появяват признаци на отрезвяване, когато напълно изгуби контрол над ситуацията. Започваше да се дразни от това, че тя никога не предлагаше контрааргументи в споровете им, че не знаеше нищо за кацането на Луната или за унгарските събития. Вече дори му омръзваше да усеща гладката й кожа под пръстите си.

Още помнеше момента, в който всичко рухна. Сякаш беше вчера. Срещата с нея в кафето. Големите й сини очи, когато радостно му съобщи, че ще става баща, че ще си имат свое дете. Че вече се налага да каже на Карина, както отдавна обещаваше да направи.

Спомняше си как в този миг осъзна каква грешка е допуснал. Още можеше да почувства тежестта в гърдите си, когато проумя, че тази грешка вече е станала непоправима. За секунда обмисли възможността да стане и да си излезе от кафето, като я остави там. Да си иде у дома, да полегне на канапето до Карина и да гледат новините по телевизията, докато петгодишният Пер спи дълбоко в леглото си.

Ала мъжкият му инстинкт му подсказа, че за него такава опция не съществува. Имаше любовници, които не биха отишли при съпругата. А имаше и такива, които биха. За него нямаше съмнение към коя категория принадлежи Беата. Не би се загрижила кого или какво ще прегази, ако той пръв реши да прегази нея. Щеше да стъпче живота му, да съсипе цялото му съществуване, без да се обърне назад. А той щеше да си остане там, сред отломките.

Знаеше го добре и затова избра изхода на страхливеца. Не би понесъл мисълта да остане сам. Да седи в мизерен ергенски апартамент, да се взира в стените и да се пита какво да прави с живота си. Така че бе поел по единствения път, който му беше останал. Пътят на Беата. Тя беше спечелила. А той остави Карина и Пер зад гърба си. Като боклук, изринат в канавка. Дори той можеше да схване, че ги е отхвърлил. Че е унизил и съсипал Карина. И изгубил Пер. Ето каква цена бе платил за младата кожа под пръстите си.

Може би щеше да успее да си запази Пер, ако бе имал силата да пренебрегне вината, която притискаше като воденичен камък гърдите му всеки път, щом само си помислеше за двамата. Но не беше могъл да го стори. Правил бе спорадични опити да бъде авторитетната фигура, да разиграва ролята на баща, ала резултатите бяха плачевни.

И ето че сега вече не познаваше сина си. Пер беше чужд човек за него. И Шел нямаше енергията да опита отново. Беше се превърнал в собствения си баща и това бе горчивата истина. Посветил бе живота си да мрази бащата, който беше изоставил него и майка му заради живот, в който те двамата не участваха.

И сега Шел осъзнаваше, че е направил същото.

Удари с юмрук по масата в опит да замени болката в сърцето си с физическа болка. Не помогна. Тогава отвори най-долното чекмедже на бюрото, за да погледне единственото, което можеше да отвлече ума му от терзаещите го мисли.

Втренчи се в папката. За миг бе изкушен да предаде материала на полицията, но в последната секунда професионалният журналист у него дръпна спирачката. Ерик не му беше дал много. Когато дойде в кабинета на Шел, изгуби много време да говори със заобикалки и очевидно изпитваше колебание дали да каже това или онова. За няколко секунди изглеждаше готов да се обърне и да си тръгне, без да разкрие нищо.

Шел отвори папката. Щеше му се да бе успял да разпита Ерик по-подробно, да научи какво е очаквал от него да предприеме, в каква посока да гледа. Разполагаше само с няколко статии от вестник, които Ерик му беше дал без коментар или обяснение.

– Какво да правя с това? – попита го Шел и разпери ръце.

– Това е ваша работа – гласеше отговорът на Ерик. – Знам, че може да изглежда странно. Но аз не мога да ви дам готовия отговор. Не се осмелявам. Предоставям ви обаче инструментите, та вие да сторите останалото.

И после си тръгна, като остави Шел да седи на бюрото с папка пред себе си, съдържаща всичко на всичко три статии.

Шел почеса брадата си и отвори папката. Вече няколко пъти бе прочел материалите, но все изникваха други неща, които му пречеха да се съсредоточи изцяло над тази задача. Ако трябваше да бъде напълно честен, не беше уверен дали е разумно да губи време с това. Старецът като нищо можеше да е изкуфял. А и защо не беше обяснил за какво става дума, ако наистина притежаваше толкова експлозивен материал, както бе намекнал? Тъй или инак, ситуацията коренно се промени след убийството на Ерик Франкел. И внезапно папката запари в ръцете на Шел.

Време беше да запретне ръкави и да се залови за работа. И той знаеше точно откъде да започне: от общия знаменател на трите статии. Деец на норвежката съпротива на име Ханс Олавсен.

Фелбака, 1944 г.

Нещо в тона на Елоф, когато се провикна „Хилма!“, накара и съпругата му, и дъщеря му да се разбързат да го посрещнат.

– За Бога, как си се развикал. Какво се е случило? – възкликна Хилма, но млъкна, когато видя, че Елоф не е сам.

– Имаме гости? – попита тя, като нервно изтри ръце в престилката си. – Тъкмо миех съдовете.

– Не се притеснявай – успокои я Елоф. – Момчето не се интересува как изглежда къщата. Пристигна с лодката с нас днес. Бягаше от германците.

Момчето протегна ръка към Хилма и се поклони, когато тя я пое.

– Ханс Олавсен – каза той със силен норвежки акцент.

После протегна ръка към Елси, която направи малък реверанс, когато я стисна.

– Пътят му дотук не е бил лесен, така че може би бихме могли да му предложим да се освежи – каза Елоф, окачи фуражката си и подаде палтото си на Елси, която го пое и не мръдна от мястото си.

– Недей просто да стоиш там, момиче. Закачи палтото на баща си – рязко се обърна към нея, но след това не можа да устои и я погали по бузата.

Предвид опасностите, които сега придружаваха всяко пътуване, той винаги чувстваше като дар това, че е могъл да се завърне у дома и да види Елси и Хилма отново. Елоф прочисти гърлото си, смутен, че се е поддал на такава емоция в присъствието на непознат. После махна с ръка.

– Ела, ела. Убеден съм, че Хилма ще намери нещо хубаво за нас – каза той и седна на един от кухненските столове.

– Нямаме много, което да предложим – пророни съпругата му с наведени очи. – Но с радост ще споделим малкото, което имаме.

– Искрено благодаря – отговори момчето и седна срещу Елоф, като жадно погледна таблата със сандвичи, която Хилма постави на масата.

– Хайде, вземете си – рече тя, а след това отиде до шкафа, за да сипе малко алкохол на двамата мъже.

Нямаха много, но поводът й се стори подходящ.

Хранеха се мълчаливо. Когато остана само един сандвич, Елоф бутна чинията към норвежкото момче, приканвайки го с поглед да го вземе. Застанала до кухненския плот, за да помага на майка си, Елси ги наблюдаваше крадешком. Всичко това беше толкова вълнуващо. В собствената й кухня седеше човек, избягал от германците и дошъл чак от Норвегия. Нямаше търпение да каже на другите. После й хрумна нещо и едва се възпря да не го каже на глас. Но на баща й трябва да бе хрумнало същото, защото зададе въпроса, който и тя си задаваше.

– Има едно момче от тук, от града, което е в плен при германците. Мина повече от една година, но може би ти...

Елоф разпери ръце, а очите му изгледаха с надежда момчето от другата страна на масата.

– Не е много вероятно да знам нещо за него, там има толкова много хора. Как се казва?

– Аксел Франкел – отговори Елоф, все още с обнадежден поглед.

Но надеждата в очите му се превърна в разочарование, когато момчето, след като помисли за миг, поклати глава.

– Не, страхувам се, че не. Никога не съм се сблъсквал с него. Поне не мисля, че съм. Не сте ли чували какво се е случило с него? Нищо, което да даде малко повече информация?

– За съжаление, не. – Елоф поклати глава. – Германците го отведоха в Кристиансан и оттогава не сме чували нищичко. Не е изключено да е…

– Не, татко. Аз не го вярвам!

Очите на Елси се напълниха със сълзи и тя засрамено изтича на горния етаж в стаята си. Не можеше да повярва, че така е унижила себе си и родителите си. Да плаче като бебе пред един напълно непознат.

– Дъщеря ви познава ли този… Аксел? – попита норвежецът, загледан угрижено след нея.

– Приятели са с по-малкия брат. Беше тежко за Ерик. За цялото семейство на Аксел – отговори Елоф с въздишка.

Сянка премина през очите на Ханс.

– Много хора минават през изпитания заради войната – рече той.

Елоф разбра, че това момче е видяло неща, на които никой на неговата възраст не би трябвало да става свидетел.

– А твоето семейство? – попита той предпазливо.

Хилма стоеше до мивката и подсушаваше чиниите, но спря и се заслуша.

– Не знам къде са – отговори Ханс най-сетне, вперил поглед в масата. – Когато войната свърши, ако това се случи някога, ще отида да ги потърся. Дотогава не мога да се върна в Норвегия.

Хилма срещна погледа на Елоф над русата глава на момчето. След като проведоха мълчалив разговор, основаващ се единствено на размяна на погледи, двамата постигнаха споразумение. Елоф прочисти гърлото си.

– Ами, виж, ние обикновено през лятото отдаваме къщата под наем, а самите ние живеем в стаята в мазето. Но през останалата част от годината тази стая стои празна. Може би ти би могъл… да останеш тук за известно време и да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък. Вероятно ще си намериш някаква работа. Може би не на пълно работно време, но поне колкото да имаш малко пари в джоба. Аз, разбира се, ще трябва да докладвам в полицията, че съм те довел в страната, но ако обещая да се грижа за теб, не би трябвало да има никакъв проблем.

– Само ако ми обещаеш, че ще плащам наема с парите, които печеля – каза Ханс, като го гледаше със смесица от благодарност и чувство за вина.

Елоф погледна Хилма отново и кимна.

– Това би било чудесно. Всяка крона е добре дошла във времена на война.

– Ще сляза долу да подредя – каза Хилма и облече палтото си.

– Не знам как да ви благодаря. Наистина не знам – каза момчето с напевния си норвежки и наведе глава, но не достатъчно бързо.

Елоф успя да зърне сълзите в очите му.

– Няма за какво – каза той смутен. – Наистина няма за какво.

– ПОМОЩ!

Ерика се стресна, като чу писъка от горния етаж. Изтича по посока на звука, като взе стълбите на няколко прескока.

– Какво има? – извика тя, но се закова на място, когато зърна лицето на Маргарета, застанала на прага на една от стаите. Ерика се приближи и рязко пое дъх, когато в полезрението й попадна голямото двойно легло.

– Татко – проплака Маргарета и влезе в стаята.

Ерика остана на прага, несигурна какво точно вижда и какво трябва да направи.

Херман лежеше на леглото, взрян в тавана, и не реагира на виковете на дъщеря си. До него на леглото беше Брита. Лицето й беше бледно и сковано и нямаше съмнение, че е мъртва. Херман лежеше близо до нея и ръцете му обгръщаха плътно безжизненото й тяло.

– Аз я убих – продума той едва чуто.

Маргарета ахна.

– Какво говориш, татко? Разбира се, че не си я убил ти!

Дъщеря му заобиколи леглото и седна от другата страна до него. Внимателно се опита да разхлаби хватката му и след няколко опита успя. Взе да го милва по челото и да му говори.

– Татко, вината не е твоя. Мама не беше добре. Сигурно сърцето й се е предало. Не си виновен ти, трябва да го разбереш.

Маргарета се обърна към Ерика.

– Бихте ли позвънили за линейка, моля ви?

Ерика се поколеба.

– Дали да не повикам и полицията?

– Татко е в шок. Не знае какво говори. Не ни трябва полиция – изрече остро Маргарета. После се обърна към баща си и хвана ръката му. – Аз ще се погрижа за всичко, татко. Ще повикам Ана-Грета и Биргита и всички ще ти помогнем. С теб сме.

Херман не отговори, просто лежеше неподвижно и я остави да държи ръката му, но без да стиска нейната в отговор.

Ерика слезе на долния етаж и извади мобилния си телефон.

– Здравей, Мартин. Ерика е, съпругата на Патрик. Мисля, че имаме нужда от помощта ви тук. Намирам се в дома на Брита Йохансон и тя е мъртва. Съпругът й твърди, че я е убил. Прилича на естествена смърт, но... А, добре, ще изчакам тук. Ти ли ще позвъниш за линейка, или аз да го направя? Добре.

Ерика приключи разговора с надеждата, че не е извършила нещо глупаво. Разбира се, изглеждаше, че Маргарета е права, че Брита просто бе починала в съня си. Но защо тогава Херман твърдеше, че той я е убил? И какво странно съвпадение бе, че още един човек от приятелския кръг на майка й беше умрял внезапно, само два месеца след убийството на Ерик.

Ерика се върна горе.

– Повиках помощ – съобщи тя. – Мога ли да съм полезна с нещо друго?

– Бихте ли приготвили кафе? Ще се опитам да предумам татко да слезе долу.

Маргарета внимателно изправи Херман до седнало положение.

– Хайде, татко, да слезем долу и да изчакаме линейката.

Ерика отиде в кухнята. Претърси шкафовете, намери каквото й бе нужно и се залови да приготви голяма кана с кафе. Няколко минути по-късно чу стъпки по стълбите, после вратата се отвори. Маргарета отведе Херман до кухненски стол и той се отпусна на него като чувал с брашно.

– Надявам се медиците да имат нещо, което да му дадат – продума разтревожено Маргарета. – Трябва да е лежал до нея от вчера. Не разбирам защо не е телефонирал на една от нас.

– Аз също и... – Ерика се поколеба, но после започна отново. – Аз уведомих и полицията. Убедена съм, че сте права, но чувствах, че е редно да го направя. Не можех просто... – Убягваха й точните думи, а Маргарета се втренчи в нея, сякаш жената насреща й бе изгубила ума си.

– Уведомили сте полицията? Нима приехте буквално думите на баща ми? Луда ли сте? Той е в шок, след като е заварил съпругата си мъртва, а сега ще трябва да отговаря на въпроси на полицаи? Как смеете!

Маргарета пристъпи към Ерика, която държеше каната с кафе, но точно тогава на вратата се позвъни.

– Това трябва да са те. Ще отида да отворя вратата – каза Ерика, свела очи надолу, преди да се втурне към антрето.

Когато отвори вратата, първият, когото видя, беше Мартин.

Той й кимна мрачно.

– Здравей, Ерика.

– Здравей – отвърна тихо тя и отстъпи настрани.

Ами ако бъркаше? Ами ако подлагаше скърбящ човек на ненужно мъчение? Ала вече беше късно.

– Тя е горе в спалнята – каза и после посочи с брадичка към кухнята. – Съпругът й е там. С дъщеря им. Тя е тази, която откри... Изглежда, е мъртва от известно време.

– Добре, ще погледнем – каза Мартин и направи знак на Паула да влезе заедно с медиците от линейката.

Набързо запозна Паула и Ерика и после влезе в кухнята. Маргарета беше обгърнала с ръка раменете на баща си.

– Това е абсурдно – изрече тя, като погледна Мартин. – Майка ми е умряла в съня си, а баща ми е в шок. Наистина ли е необходимо всичко това?

Мартин вдигна длани напред.

– Сигурен съм, че се е случило точно както казвате. Но така или иначе, сме тук, само ще погледнем, и толкова. Естествено, поднасям ви съболезнованията си.

Той й отправи решителен поглед и тя неохотно кимна в знак на съгласие.

– Тя е горе. Може ли да телефонирам на сестрите си и на съпруга си?

– Да, разбира се – отвърна Мартин и тръгна към горния етаж.

Ерика се поколеба за миг, после последва него и медиците. Застана встрани и заговори тихо на Мартин.

– Дойдох тук да поговоря с нея за някои неща, включително за Ерик Франкел. Може да е съвпадение, но изглежда малко странно, не мислиш ли?

Мартин погледна към Ерика, като даде път на лекаря, отговарящ за екипа.

– Мислиш, че има някаква връзка ли? И каква точно?

– Не знам – отвърна Ерика и поклати глава. – Но в момента проучвам миналото на майка ми и се оказа, че на младини е дружала с Ерик и Брита. В групата им е имало и някой си Франс Рингхолм.

– Франс Рингхолм? – повтори стреснат Мартин.

– Да. Познаваш ли го?

– Ами... натъкнахме се на него по време на разследването на смъртта на Ерик – отговори замислено Мартин и колелцата на механизма в мозъка му се задвижиха.

– Не е ли малко странно тогава, че Брита също умира внезапно? Два месеца, след като Ерик Франкел е убит? – настоя Ерика.

Мартин още като че ли се колебаеше.

– Тук не говорим за младежи. На тяхната възраст всичко може да се случи. Инсулт, инфаркт, какво ли не.

– Отсега мога да кажа, че не е нито инсулт, нито инфаркт – обади се лекарят от стаята и Мартин и Ерика подскочиха от изненада.

– Какво е тогава? – попита Мартин.

Влезе в стаята и застана до леглото на Брита. Ерика предпочете да стои на прага, но протегна шия, за да вижда по-добре.

– Тази жена е била задушена – заяви лекарят, като посочи очите на Брита с едната си ръка, а другата използва да повдигне единия от клепачите й. – Има петехии в очите.

– Петехии? – повтори Мартин неразбиращо.

– Червени точици по бялото на очите, които се получават, когато миниатюрни кръвоносни съдове се пукат в резултат на увеличено налягане в кръвоносната система. Типични са при задушаване, удушаване и подобни.

– Но не е ли възможно да е имала някакъв пристъп, който да е затруднил дишането й? Това не би ли довело до същите симптоми? – поинтересува се Ерика.

– Да, възможно е. Абсолютно – отвърна лекарят. – Но още при първия оглед забелязах перо в гърлото й и се обзалагам, че това е оръдието на убийството. – Той посочи към бялата възглавница до главата на Брита. – Макар да е възможно петехиите да са индикация, че натиск е приложен директно върху шията й, както например, ако някой използва ръцете си, за да я души. Аутопсията ще ни даде категоричен отговор. Но едно е сигурно. Няма да запиша тази смърт като „следствие от естествени причини“, освен ако патоанатомът не ме убеди, че греша. Това тук трябва да се третира като местопрестъпление.

Той се изправи и предпазливо излезе от стаята.

Мартин стори същото и извади мобилния си телефон да позвъни на криминалистите от отдел „Експертизи“, които щателно щяха да прегледат стаята.

След като прикани всички да слязат долу, той се върна в кухнята и седна срещу Херман. Маргарета го погледна и на лицето й се изписа гримаса, когато осъзна, че нещо не е наред.

– Как е името на баща ви? – попита Мартин.

– Херман – отвърна тя и тревогата й нарасна.

– Херман – заговори Мартин, – можеш ли да ми кажеш какво се е случило тук?

Отначало мъжът не отговори. Единственият звук беше от тихия разговор на медиците в дневната. После Херман вдигна очи и изрече съвсем ясно:

– Аз я убих.

Петък дойде с прекрасно за късното лято време. Мелберг вървеше с широки крачки, оставил се на Ернст да го тегли напред. Дори и кучето сякаш се радваше на топлия летен ден.

– Хей, Ернст – рече Мелберг, докато изчакваше Ернст да вдигне крак край един храст. – Довечера татко ти пак ще ходи на танци.

Ернст вдигна глава и го изгледа любопитно за миг, след което отново се върна към тоалетните си дейности.

Мелберг се улови, че е започнал да си подсвирква при мисълта за курса по салса тази вечер и за тялото на Рита, притиснато към неговото. Едно беше сигурно: като нищо можеше да свикне със салсата.

Лицето му помръкна, когато бляновете за горещи ритми бяха изместени от мисли за разследването. Или по-скоро за разследванията. За проклетия нямаше мир и покой в този град. Защо хората така се бяха заинатили да се убиват един друг? Е, поне един от случаите изглеждаше съвсем ясен. Съпругът бе направил самопризнание. Сега само чакаха доклада на патоанатома, който да потвърди, че става дума за убийство, и този случай щеше да е решен. Мартин Молин не преставаше да мърмори, че било странно, дето някой, свързан с Ерик Франкел, също е убит, но Мелберг не го приемаше много на сериозно. За бога, от това, което бе узнал, жертвите са били приятели в юношеството си. А оттогава бяха минали повече от шейсет години, цяла вечност, така че нямаше как да има нещо общо с разследването на настоящото убийство. Не, идеята беше абсурдна. При все това беше дал разрешение на Молин да провери нещата, да прегледа разпечатки от телефони и прочие, та да се види дали ще открие връзка. Най-вероятно нищо нямаше да установи. Но поне щеше да млъкне.

Неочаквано Мелберг откри, че докато е бил унесен в мисли, краката му са го отвели до сградата, където живееше Рита. Ернст стоеше пред вратата и настойчиво размахваше опашка. Мелберг погледна часовника си. Единайсет, идеалният час за почивка с кафе, ако тя си беше у дома. Поколеба се за момент, но после позвъни на интеркома. Никакъв отговор.

– Хей, здрасти.

Гласът зад гърба му накара Мелберг да подскочи. Беше Йохана, която се приближаваше с бавна крачка, полюшваше се от една страна на друга и държеше едната си ръка притисната отзад към кръста.

– Не е за вярване колко ме затрудни някаква си разходка – оплака се тя и изпъна гръб с гримаса. – Полудявам от това седене и чакане у дома, но тялото и умът ми искат различни неща. – Тя въздъхна и прекара длан по огромния си корем. После му се усмихна свенливо. – Предполагам, че търсиш Рита.

– Ами... да... – отвърна Мелберг, внезапно почувствал се неловко. – Ние, тоест Ернст и аз, излязохме да се поразтъпчем и Ернст поиска да наминем, та да види... ъъ... Сеньорита, така че...

– Рита не е у дома – каза Йохана все още с усмивка на устните. Очевидно смущението му я забавляваше. – Отиде да се види с приятелка. Но ако искаш, качи се за едно кафе. Щом Ернст иска да посети Сеньорита, тя си е у дома. – Йохана му смигна. – Тъкмо ще ми правиш компания, малко съм унила.

– Ами добре – смънка Мелберг и я последва вътре.

Щом се озоваха в апартамента, Йохана седна до кухненската маса да си поеме дъх.

– Вземи си почини – предложи Мелберг. – Виждал съм къде Рита държи всичко, аз ще направя кафето. За теб е по-добре да релаксираш.

Йохана го гледаше изненадана, когато той се залови да отваря шкафове, но беше благодарна да остане на стола си.

– Сигурно ужасно ти тежи – хвърли Мелберг поглед към корема й, докато сипваше вода в кафе-машината.

– Де да беше само тежестта. Държа да отбележа, че бременността е силно прехвалена. Първо се чувстваш като парцал три-четири месеца и трябва винаги да си близо до тоалетна, в случай че ти се доповръща. После два месеца се чувстваш сносно, а понякога дори доста добре. И ето че изведнъж се превръщаш в Татко Барба от френските детски книжки. Или може би в Мама Барба.

– А после?

– Не я подхващай тази тема – поклати тя пръст срещу него. – Не съм се осмелявала да правя предположения за после. Започна ли да мисля как за това бебе има само един изход, наистина ще изпадна в паника. И ако вземеш да ми говориш как „жените са раждали от хилядолетия, оцелявали са и са искали още бебета, така че не може да е чак толкова страшно“, като нищо ще те фрасна.

Мелберг вдигна ръце в знак на протест.

– Пред теб е човек, дето никога не е припарвал до родилно отделение.

Той сервира кафето и седна до масата.

– Но пък сигурно не е зле да ядеш за двама – подхвърли с усмивка, когато тя напъха трета бисквита в устата си.

– Това е едно от предимствата, от които се възползвам с пълна сила – засмя се Йохана и посегна за друга бисквита. – Макар да изглежда, че и ти си възприел същата философия, без да имаш бременността като извинение – подразни го тя за обемистата му фигура.

– За нула време ще се вталя с танци – заяви той и се потупа по корема.

– Някой път ми се ще да дойда да те гледам – каза му Йохана с дружелюбна усмивка.

За момент Мелберг изглеждаше смаян, че на някого му е приятна неговата компания, не беше свикнал с това. Но после за своя изненада осъзна, че и на него му е приятно да си общува със снахата на Рита. След като пое дълбоко дъх, той се осмели да зададе въпроса, който го човъркаше от обяда им заедно насам, когато всички парченца от мозайката си бяха дошли по местата.

– Ами... бащата... Кой е...?

Съзнаваше, че това не е най-членоразделното изказване в живота му, но Йохана разбра без проблем какво има предвид. Оглежда го остро в продължение на няколко секунди, докато обмисляше как да отговори. Накрая изражението й се смекчи и тя, изглежда, реши, че питането му е било продиктувано единствено от любопитство.

– Клиника в Дания. Въобще не сме се срещали с бащата. Така че не съм забърсала някой тип от заведение, ако това си мислиш.

– Ъъ... не... не си мислех това – отвърна Мелберг, но трябваше да признае пред себе си, че такова обяснение определено му беше хрумвало.

Погледна часовника си. Трябваше вече да тръгва към управлението. Беше почти време за обяд, а той не искаше да го пропусне. Изправи се и отнесе чашите и чинията на плота. После поспря за момент. Накрая извади портфейла от задния си джоб, измъкна от него визитна картичка и я подаде на Йохана.

– Ако се случи да имаш... нужда от помощ или... Така де, сигурен съм, че Паула и Рита са в готовност за твоето... но... за всеки случай...

Йохана взе визитката с изненадано изражение, а Мелберг пое бързо към вратата. Сам не разбираше защо точно даде на Йохана визитната си картичка. Може би беше свързано с приятния спомен за ритащото под дланта му бебе в корема й.

– Ернст, тук – повика го той и подкара кучето пред себе си.

После затвори вратата, без да се сбогува.

Мартин се взираше в телефонните разпечатки. Не разкриваха нищо, което да потвърди интуитивните му догадки, но пък не ги и опровергаваха. Точно преди Ерик Франкел да бъде убит, някой бе телефонирал там от къщата на Херман и Брита. В списъка имаше две обаждания до този номер. И още едно отпреди два дни, сочещо, че Брита или Херман трябваше да са звънели на Аксел. В разпечатките имаше и обаждане до Франс Рингхолм.

Мартин се загледа през прозореца, после избута стола си назад и качи крака на бюрото. Беше посветил предобеда на преглеждане на документация, на всички снимки и други материали, които бяха събрали по време на разследването на смъртта на Ерик. Решил беше да не се предава, докато не открие някаква връзка между двете убийства. Но дотук нямаше нищо. Освен това: телефонните разговори.

Озадачен и изнервен, Мартин метна листовете на бюрото си. Имаше усещането, че е стигнал до задънена улица. А добре съзнаваше, че Мелберг му даде разрешение да разгледа обстоятелствата около смъртта на Брита само за да му затвори устата. Като всички останали и Мелберг беше убеден, че мъжът й е виновният. Ала все още не бяха успели да разпитат Херман. Според лекарите той още беше в състояние на тежък шок и беше приет в болницата. Така че се налагаше да изчакат, докато получеха медицинско уверение, че е достатъчно укрепнал да понесе разпит.

Цялата история беше ужасна бъркотия и Мартин нямаше представа в каква посока да поеме. Взираше се в досието по случая, съдържащо документите от разследването, сякаш ги умоляваше да проговорят и тогава му хрумна идея. Ама разбира се. Как не се беше досетил за това преди?

Двайсет минути по-късно отиде с колата до дома на Патрик и Ерика. Беше се обадил предварително на Патрик да предупреди, че ще го посети, и да се увери, че колегата му си е у дома. Патрик отвори вратата след първото позвъняване с Мая в прегръдките си. Като видя кой стои на прага, тя веднага размаха ръчички.

– Здравей, сладурче – каза Мартин и също й помаха.

В отговор тя се протегна към него и тъй като след като я гушна, отказваше да го пусне, скоро се оказа седнал на дивана с Мая в скута си. Патрик седна на креслото, наведе се над книжата и снимките и замислено поглади брадичката си.

– Къде е Ерика? – попита Мартин и се огледа.

– А? – промърмори разсеяно Патрик. – О, тя отиде в библиотеката преди два часа. Прави проучвания за новата си книга.

– Ясно – рече Мартин и отново се залови да развлича Мая, та Патрик да може да прочете всичко необезпокояван.

– Значи, смяташ, че Ерика е права? – попита той най-сетне, като вдигна глава. – Съгласен си, че може да има връзка между двете убийства?

Мартин кимна след кратък миг.

– Да, така мисля. Още нямам конкретно доказателство, но практически съм убеден, че връзка има.

Патрик кимна.

– Безспорно е странно съвпадение. – Протегна крака напред. – Пита ли Аксел Франкел и Франс Рингхолм за обажданията, дошли от дома на Брита и Херман?

– Още не – поклати глава Мартин. – Първо исках да говоря с теб и да се уверя, че не е налудничаво от моя страна да търся друг отговор, след като вече имаме заподозрян, който е признал.

– Съпругът, да... – рече Патрик. – Въпросът е: защо ще казва, че я е убил, ако не го е направил?

– Нямам представа. Може би за да защити друг човек? – Мартин вдигна рамене.

– Хм... – Патрик продължи да разлиства книжата върху масичката. – А какво става с разследването на убийството на Ерик? Там имате ли някакъв напредък?

– Не бих го нарекъл точно напредък – отвърна Мартин обезсърчен, докато подрусваше Мая на коляното си. – Паула работи по издирването на още членове на „Приятели на Швеция“ и разговаряхме с всички съседи, но никой не си спомня нещо необичайно. Къщата на Франкел е на толкова изолирано място, че нямахме особена надежда някой да е забелязал нещо и, уви, оказа се точно така. Иначе това е всичко, с което разполагаме. – И той посочи документите, разперени като ветрило на масичката пред Патрик.

– Ами финансите на Ерик? – Домакинът разрови листовете и измъкна няколко от най-отдолу. – Има ли нещо странно наглед там?

– Не бих казал. Обичайните сметки за плащане, тегления на малки суми, такива неща.

– И няма големи тегления или внесени суми?

Патрик заразглежда колонките от цифри.

– Не. Единственото, което привлече погледа ни, беше месечният превод, правен от Ерик. От банката ни казаха, че прави ежемесечни преводи редовно в продължение на петдесет години.

Патрик се втренчи смаяно в Мартин.

– Петдесет години? На частно лице ли е превеждал пари или на фирма?

– Очевидно на частно лице в Гьотеборг. Името е на листчетата в папката – поясни Мартин. – Не са големи суми. Разбира се, през годините са се увеличили, но в последно време преводите са били за по две хиляди крони, а това не е особено много. Имам предвид, че не може да е изнудване или нещо от този род.

Мартин сам усети колко неубедително звучи обяснението му и му се прииска да се плесне с ръка по челото. Трябваше вече да е проверил тези преводи. Но по-добре късно, отколкото никога.

– Мога да му се обадя днес и да проверя какво означава това – каза Мартин и премести Мая на другото си коляно, тъй като усети как кракът му започва да изтръпва.

Патрик остана мълчалив за момент. После каза:

– Знаеш ли какво? Имам нужда да изляза за малко от тази къща и да пошофирам. – Той отвори папката с досието и извади едно листче. – Вилхелм Фриден. Очевидно той е получателят на парите. Мога да ида утре и да разговарям лично с него. Ето го адреса. – Той размаха листчето. – Актуален ли е?

– Да, този адрес ми дадоха от банката. Би трябвало още да е валиден – отговори Мартин.

– Хубаво. Ще ида там утре. Въпросът може да се окаже деликатен, та така ще е по-добре от обаждане по телефона.

– Дадено. Щом имаш желание да го направиш, ще ти бъда благодарен – каза Мартин. – Ами тя? – И той посочи Мая.

– Мога да я взема с мен – каза Патрик и отправи широка усмивка на дъщеря си. – После ще се отбием да посетим леля Лота и братовчедите, става ли, миличко? Забавно ще е да видиш братовчедите си.

Мая издаде гърлен звук в знак на съгласие и запляс-ка с ръце.

– Може ли да задържа това за няколко дни? – попита Патрик и посочи папката. Мартин се замисли за миг. Имаше копия на повечето от документите, така че не би трябвало да е проблем.

– Добре, оставям ти я. Съобщи ми, ако откриеш нещо друго, което според теб трябва да разнищим. Докато проверяваш в Гьотеборг, аз пък ще говоря с Франс и Аксел да разбера защо Брита или Херман са им телефонирали.

– Нека засега да не питаме Аксел за плащанията. Не и докато не събера повече информация.

– Разбира се.

– Не се обезсърчавай – каза Патрик, когато двамата с Мая отидоха да изпратят Мартин до външната врата. – От опит знаеш как е. Рано или късно малко парченце ще дойде на мястото си и това ще нареди целия пъзел.

– Естествено, знам го – отвърна Мартин, но не прозвуча убеден. – Просто си мисля, че се случи в дяволски лош момент да си в отпуск. Добре щеше да ни дойде помощта ти.

Той се усмихна, за да отстрани жилото от думите си.

– Повярвай ми, един ден и на теб ще ти дойде до главата. А докато ти переш пелени, аз ще се претрепвам от работа в управлението.

Патрик намигна на Мартин, преди да затвори вратата зад него.

– И тъй, утре отиваме двамата с теб в Гьотеборг – съобщи той на Мая и затанцува с дъщеря си в ръце. – Но по-напред ще трябва да уговорим майка ти.

Мая закима в знак на съгласие.

Паула се чувстваше изтощена. Изтощена и отвратена. Сърфираше в интернет от часове в търсене на информация за шведски неонацистки организации и по-конкретно за „Приятели на Швеция“. Все още беше налице вероятност те да имат нещо общо със смъртта на Ерик Франкел, но проблемът беше, че полицията не разполагаше с нищо конкретно, върху което да стъпи. Не бяха открили никакви заплашителни писма. Имаха само намеците в писмата от Франс Рингхолм, където се твърдеше, че на „Приятели на Швеция“ не се нрави дейността на Ерик и че Франс не може повече да гарантира закрила срещу тези сили. Нямаше и формални улики, които да свързват някого от тях с местопрестъплението. Всички членове на борда се бяха съгласили доброволно, макар и без да скриват презрението си, да дадат пръстови отпечатъци с любезното съдействие на полицията в Удевала. Но Националната лаборатория по криминалистика бе заключила, че няма съвпадения с никои от отпечатъците, открити в библиотеката на Франкел. Проучването на алибитата също не ги беше насочило по никаква следа. Никой от членовете на борда нямаше желязно алиби, но повечето имаха достатъчно добро, поне докато полицията не открие доказателство, сочещо в конкретна посока. Неколцина от тях потвърдиха, че Франс посетил свързана с тях организация в Дания през въпросните дни, а това осигуряваше алиби и на него. Друг проблем беше, че организацията беше много голяма, далеч по-голяма, отколкото Паула си бе представяла, и те не можеха да проверят пръстовите отпечатъци на всички, свързани с „Приятели на Швеция“. Затова бяха решили за момента да съсредоточат вниманието си върху членовете на борда. Но дотук нямаше резултати.

Раздразнена, Паула продължаваше търсенето си в интернет. Откъде се бяха взели всички тези хора? И откъде извираше омразата им? Тя би могла да ги разбере, ако ненавистта им беше насочена към конкретни индивиди, към хора, навредили им по някакъв начин. Но да мразиш другите просто защото са от чужда страна или заради цвета на кожата им? Не, това тя не го разбираше.

Самата Паула мразеше бандитите, които бяха убили нейния баща. Толкова ги мразеше, че не би се поколебала да ги очисти, ако някога й се удадеше такава възможност. Ала омразата й спираше дотам, макар че би могла да се разпространи нагоре, настрани, да се разрасне. Тя бе отказала да се поддаде на сляпа омраза. Вместо това бе ограничила враждебността си до хората, държали оръжията, от които бяха изстреляни куршумите, пронизали тялото на баща й. Ако не беше овладяла омразата си, накрая би стигнала дотам, че да възненавиди родината си. А как би могла да стори това? Как да намрази страната, в която беше родена, където бе направила първите си стъпки, където бе играла с приятели, седяла беше в скута на баба си, слушала бе песни вечер и бе танцувала на весели празненства. Как да намрази всичко това?

Ала тези хора тук... Погледът й минаваше по текста, изчиташе една колонка след друга, а там се казваше, че хора като нея трябва да бъдат премахвани или поне връщани в своите страни. Имаше и снимки. Много от тях бяха от нацистка Германия, разбира се. Черно-бели фотографии, които тя беше виждала толкова пъти преди – купчините от голи измършавели тела, струпани като боклук, след като хората бяха умрели в концентрационните лагери. Аушвиц, Бухенвалд, Дахау... всички тези имена бяха така ужасно познати, завинаги свързани с най-голямата от всички злини. Ала тук, в тези сайтове те бяха хвалени и прославяни. Или пък отричани. Налице бяха и отричащи. Петер Линдгрен беше един от тях. Той твърдеше, че такова нещо никога не е имало. Че шест милиона евреи не са били избити, прокудени, изтезавани, пращани в газови камери в концентрационните лагери през Втората световна война. Как можеше някой да отрича това при наличието на толкова доказателства, на толкова свидетели? Как успяваха изкривените умове на тези хора да отричат историята?

Тя подскочи, когато почукване на вратата прекъсна мислите й.

– Здравей, над какво работиш?

На прага стоеше Мартин.

– Проверявам цялата информация, която успях да открия за „Приятели на Швеция“ – отвърна тя с въздишка. – Но заровиш ли се в подобен материал, откриваш неща, които биха изплашили всеки до смърт. Знаеше ли, че в Швеция съществуват приблизително двайсет неонацистки организации? Или че Партията на шведските демократи е спечелила 281 места в 144 общини? Накъде, по дяволите, отива тази страна?

– Не знам, но такива неща те карат да се чудиш – отговори Мартин.

– Направо е ужасно – отсече Паула и ядосано захвърли химикалката си, която се търкули по бюрото и падна на пода.

– Като гледам, трябва ти малко почивка от всичко това – отбеляза Мартин. – Мислех си за още един разговор с Аксел.

– За нещо конкретно ли? – попита Паула.

Тя се изправи и последва Мартин към гаража.

– Не точно. Просто си мислех, че е добре пак да наминем при него. В края на краищата той е най-близкият родственик на Ерик и го е познавал най-добре. Но има едно нещо, за което държа да го попитам. – Мартин направи пауза. – Знам, че съм единственият, който мис-ли, че това има връзка с убийството на Брита Йохансон, само че наскоро някой от тяхната къща е звънял на Аксел, а същото се е случило и през юни, макар да е невъзможно да се каже дали обаждането е било за Ерик или за Аксел. Току-що прегледах телефонните разпечатки от домашния телефон в къщата на братята Франкел и установих, че през юни някой там се е обаждал на Брита или на Херман. Два пъти. Преди те самите да звънят на братята Франкел.

– Струва си да се провери във всеки случай – каза Паула и си сложи предпазния колан. – След като мога да се махна за малко от четенето на всички онези нацистки материали, готова съм да приема всяка теория, без значение колко слабо вероятна изглежда.

Мартин кимна и колата им излезе от гаража. Напълно разбираше чувствата на Паула. Но нещо му казваше, че теорията не е чак толкова слабо вероятна.

Тя беше в шок цяла седмица. Чак в петък Ана се почувства готова поне да започне да възприема факта. Дан го беше понесъл далеч по-добре. След като първоначалното разтърсване беше утихнало, той вече се разхождаше наоколо с тананикане. Категорично беше оборил всичките й възражения с думите:

– О, ще се нареди, ще видиш. Ще бъде направо страхотно! Наше собствено бебче! Това е фантастично!

Ала на Ана никак не й се виждаше „фантастично“. Още не. Постоянно докосваше корема си и се опитваше да си представи мъничкия живот вътре. Засега бе неопределен микроскопичен ембрион, но само след няколко месеца щеше да се превърне в бебе. Макар да го беше преживяла два пъти вече, все още й се струваше неподлежащо на проумяване. Дори този път повече от всякога, защото почти не си спомняше бременността си с Ема и Адриан. Тези спомени бяха потънали в мъгла, в която страхът, че ще бъде бита, доминираше във всеки час от будното й състояние и я преследваше дори насън. Цялата й енергия отиваше да пази корема си, да пази техния живот от Лукас.

Този път такова нещо не бе необходимо. И колкото и да бе абсурдно, това я плашеше. Този път тя можеше да бъде щастлива. Имаше позволение да бъде щастлива. Трябваше да бъде щастлива. Тя обичаше Дан, в края на краищата. Чувстваше се в безопасност с него. Знаеше, че той никога не би помислил да навреди на нея или на когото и да било друг. Защо трябваше това да я плаши? Тъкмо отговорът и проумяването на този въпрос бяха занимавали ума й през последните няколко дни.

– Как мислиш, момче ли ще е или момиче? Да имаш някакви предчувствия?

Дан се бе промъкнал зад нея, прегърнал я бе и галеше все още плоския й корем.

Ана се засмя и се постара да продължава с бъркането на яденето, макар ръцете на Дан да спъваха движенията й.

– Вероятно съм в седмата седмица. Не е ли малко рано да се знае дали ще е момче или момиче? – Ана се обърна да го погледне загрижена. – Надявам се да не си прекалено разочарован, ако нямаш син, защото, както знаеш, бащата е този, който определя пола на бебето, и тъй като вече имаш три момичета, статистическата вероятност е...

– Шш... – Дан със смях притисна пръст до устните на Ана. – Каквото и да е, ще бъда на седмото небе. Ако е момченце, ще е чудесно. Ако е момиченце – също. Освен това... – Изражението му стана сериозно. – Както аз приемам нещата, вече имам син. Адриан. Надявам се да си даваш сметка за това. Мислех, че знаеш какво изпитвам. Когато помолих всички ви да се нанесете при мен, не говорех просто за тази къща. Имах предвид и тук. – Той постави юмрук на гърдите си, точно над сърцето си, и Ана се опита да сдържи сълзите си, но без успех, защото една сълза се търкулна по бузата й и за нейно раздразнение устните й затрепериха. Дан избърса сълзата й, обхвана лицето й между дланите си и я погледна в очите, като я накара да срещне погледа му.

– Ако е момиченце, с Адриан ще трябва да обединим сили срещу толкова много жени тук. Но никога не се съмнявай, че съм приел теб, Ема и Адриан неразделени един от друг. Обичам и трима ви. Обичам те и теб там, вътре. Чуваш ли ме? – викна той към корема й.

Ана се засмя.

– Мисля, че слухът им се развива чак някъде към двайсетата седмица.

– Да, ама всички мои деца са преждевременно развити – заяви Дан и й смигна.

– Аха, така ли било? – рече Ана, но не можа да се сдържи и се засмя отново. Започнаха да се целуват, но се отдръпнаха един от друг, когато чуха външната врата да се отваря и после силно да се затръшва.

– Ехо? Кой е там? – подвикна Дан.

– Аз съм – чу се нацупен глас.

Влезе Белинда и ги погледна изпод бретона си.

– Как стигна дотук? – попита Дан и се втренчи сърдито в нея.

– А ти как мислиш? По същия начин, по който си и тръгнах. С автобуса.

– Ще говориш с мен възпитано или изобщо никак – напрегнато заяви Дан.

– А, добре, тогава избирам... – Белинда притисна пръст към бузата си и се престори, че мисли. – Ясно. Вече знам. Избирам изобщо никак да не говоря с теб! – И тя изфуча нагоре по стълбите към стаята си, тръшна вратата с все сила, а после включи уредбата на макс, от което цялата къща се разтресе.

Дан се отпусна на най-долното стъпало, притегли Ана към себе си и започна да говори на корема й, който беше на нивото на устата му.

– Надявам се ти вътре да си запушило уши. Защото татко ти ще е твърде стар за такъв език, когато станеш на нейната възраст.

Ана го помилва по косата, за да изрази съчувствие. Над тях музиката гърмеше с пълна сила.

Фелбака, 1944 г.

Той имаше ли някакви новини за Аксел?

Ерик не можеше да скрие вълнението си. Четиримата се бяха събрали на обичайното си място на Рабекулен, точно срещу гробището. Всички искаха да чуят какво има да им каже Елси за новината, която се бе разпространила със скоростта на горски пожар из града – че Елоф е довел у дома някакъв боец от норвежката съпротива, който избягал от германците.

Елси поклати глава.

– Не, татко го пита, но той отвърна, че не е чувал нищо за Аксел.

Разочарован, Ерик впери поглед надолу към гранитната скала и взе да подритва с обувката си някакъв сив лишей.

– Може да не го познава по име, но ако му разправим повече за Аксел, току-виж, си припомнил нещо – рече Ерик и нова надежда просветна в очите му.

Само да можеше да чуе нещо, което да покаже, че брат му още е жив. Вчера майка му бе изрекла за пръв път онова, от което всички се бояха. Плакала бе по-сърцераздирателно от всякога дотогава и каза, че в неделя трябвало да запалят свещ за Аксел в църквата, защото вероятно бил вече мъртъв. Баща му се ядоса и я наруга, но Ерик бе прочел в очите му, че се е предал. Дори и баща му не вярваше вече, че Аксел е между живите.

– Да идем да говорим с него – ентусиазирано заяви Брита, изправи се и отупа роклята си.

Вдигна ръка да приглади плитките си, с което предизвика Франс да процеди няколко презрителни забележки.

– О, да бе, личи си, че от загриженост към Ерик се киприш така, Брита. Не знаех, че си падаш по норвежци. Няма ли достатъчно шведски момчета да те удовлетворят?

Той се засмя, но лицето на Брита почервеня от гняв.

– Млъкни, Франс. Държиш се като пълен глупак. Естествено, че ме е грижа за Ерик. И държа да узная за Аксел. Но няма нищо лошо, ако искам да изглеждам прилично.

– Е, тогава ще трябва да направиш голямо усилие. Ако искаш да изглеждаш прилично де – гласеше вулгарният отговор на Франс, който подръпна роклята на Брита.

Лицето й пламна още по-силно и тя като че всеки миг щеше да заплаче. Тогава Елси каза остро:

– Престани, Франс. Понякога говориш много глупави неща. Просто спри!

Той я погледна и лицето му побледня. Изправи се рязко и хукна нанякъде с гневно изражение.

Ерик подритваше камъчета. Без да погледне Елси, той промълви тихо:

– Внимавай много какво говориш на Франс. У него има нещо... Сякаш кипи вътрешно, отгатвам го.

Елси го погледна изненадана и се запита откъде се беше взел този странен коментар. Ала инстинктивно знаеше, че той е прав. Познаваше Франс още откакто бяха малки деца, но виждаше, че нещо нараства у него, нещо неконтролируемо, неукротимо.

– О, не ставайте абсурдни – изкикоти се Брита. – Нищо му няма на Франс. Ние просто... закачахме се.

– Заслепява те фактът, че си влюбена в него – заяви Ерик.

Брита го плесна по рамото.

– Хей, защо го направи? – подвикна той и се хвана за рамото.

– Защото дрънкаш врели-некипели. Е, искаш ли да идем да поговорим с норвежеца за брат ти, или не?

Брита тръгна, а Ерик и Елси се спогледаха.

– Беше си у дома, когато излязох – каза тя. – Не виждам нищо лошо да поприказваме с него.

Малко по-късно Елси почука дискретно на вратата към сутерена. Ханс изглеждаше малко смутен, когато отвори вратата и видя тримата, застанали отвън.

– Да? – каза той.

Елси погледна към другите, преди да заговори. С крайчеца на окото си зърна Франс, който се доближаваше към тях. Лицето му вече беше по-спокойно, а ръцете му – пъхнати в джобовете на панталоните.

– Чудехме се дали може да поговорим за малко с теб.

– Разбира се – отвърна норвежецът и отстъпи встрани.

Брита леко му намигна на минаване. Момчетата се ръкуваха с него и се представиха. Малката стаичка беше съвсем оскъдно обзаведена. Брита и Елси седнаха на единствените столове, Ханс – на леглото, а Франс и Ерик се настаниха на пода.

– Става въпрос за брат ми – подхвана Ерик. В очите му проблясваше надежда. – Брат ми помагаше на вашите през цялата война. Пътуваше с гемията на бащата на Елси, същата, с която си дошъл, пренасяше разни неща от тук до вашия бряг и обратно. Но преди година германците го плениха на пристанището в Кристиансан и... – Той потрепера. – Оттогава не сме чували нищо за него.

– Бащата на Елси ме пита за него – каза Ханс и погледна Ерик в очите. – Но се боя, че това име не ми е познато. Нито си спомням да съм чувал за швед, пленен в Кристиансан. Но ние сме много. И никак не са малко шведите, които ни помагат.

– Може да не знаеш името му, но нищо чудно да го разпознаеш – настоя Ерик и скръсти ръце в скута си.

– Малко вероятно е, но добре, опиши ми го как изглежда.

Ерик даде на брат си възможно най-точно описание. Не беше много трудно, защото макар Аксел да го нямаше вече близо година, той го виждаше съвсем ясно в съзнанието си. В същото време имаше мнозина други, които приличаха на Аксел, и не беше лесно да се посочат отличителни черти, с които би изпъкнал сред други шведски младежи на неговата възраст.

Ханс го изслуша внимателно, но после поклати глава.

– Не, не ми изглежда познат. Искрено съжалявам.

Ерик се отпусна назад разочарован. Известно време никой не проговори. После Франс каза:

– Е, разправи ни за приключенията си през войната. Трябва да си имал вълнуващи преживявания!

Очите му блеснаха.

– Няма кой знае какво за разправяне – отвърна Ханс и прояви явна неохота да каже повече, но Брита отказа да му повярва.

Прикова очи в него и го подкани да им ракаже нещо, каквото и да е, за преживяното от него. След още няколко протеста норвежецът най-сетне се предаде и им заразказва как е в Норвегия. За германската окупация, за страданията на сънародниците му, за ответната борба, която бяха подели. Четиримата младежи го слушаха със зяпнали усти. Всичко звучеше толкова вълнуващо. Разбира се, те забелязаха тъгата в погледа на Ханс и осъзнаха, че се е нагледал на много мъки. И все пак не можеха да устоят на възбудата.

– Мисля, че си се проявил като голям храбрец – промълви Брита и се изчерви. – Повечето момчета не биха се осмелили на нещо такова. Само хора като Аксел и като теб са достатъчно храбри, за да се борят за убежденията си.

– Значи, ние не бихме се осмелили? Това ли искаш да кажеш? – просъска Франс. Нервираха го възхитените погледи, обикновено запазени за него, които Брита отправяше към норвежеца. – С Ерик сме не по-малко смели и когато станем на възрастта на Аксел... Ти на колко години си, впрочем? – попита той Ханс.

– Тъкмо навърших седемнайсет – отвърна Ханс, който очевидно се чувстваше неловко от цялото внимание, насочено към него и дейността му.

Обърна се да погледне Елси. Тя не беше казала нито дума, само слушаше останалите, но сега улови сигналите му.

– Мисля, че трябва да оставим Ханс да си почине. Много му е минало през главата – продума кротко тя и направи жест към приятелите си.

Те всички се изправиха неохотно и му благодариха, преди да се изнижат от стаичката. Елси излезе пос-ледна и се обърна точно преди да затвори вратата.

– Благодаря ти – каза Ханс с уморена усмивка. – Приятно ми беше да имам компания, така че всички може да дойдете когато поискате. Просто сега съм малко...

Тя му се усмихна.

– Разбирам отлично. Ще дойдем друг път и ще се радваме да ти покажем града. Но сега си почивай.

Тя затвори вратата. Ала колкото и да беше странно, продължаваше да вижда лицето му.

ЕРИКА НЕ БЕШЕ В БИБЛИОТЕКАТА, както мислеше Патрик. Беше тръгнала натам, но тъкмо паркира колата, и й хрумна една мисъл. Имаше и друг човек, близък на майка й. При това бе нейна приятелка не отпреди шейсет години, а в по-скорошни времена. Беше единствената приятелка, която Ерика си спомняше майка й да е имала, докато бяха още деца с Ана. Странно, че не се беше сетила за нея по-рано. Ала Кристина имаше твърде силно присъствие като нейна свекърва, затова Ерика беше забравила, че тя беше и приятелка на майка й.

Взе решението си, включи отново двигателя и подкара към Танумсхеде. За пръв път изпитваше импулсивно желание да посети Кристина у дома й. Погледна мобилния си телефон и се почуди дали не е редно първо да й позвъни. Не, по дяволите. Щом Кристина си позволяваше да нахълтва у тях без предупреждение, и тя можеше да стори същото с нея.

Ерика още изпитваше известен яд, когато пристигна, и от чист инат натисна звънеца само веднъж, преди да отвори входната врата и да влезе.

– Ехо? – подвикна тя.

– Кой е? – донесе се леко разтревоженият глас на Кристина от кухнята.

Миг по-късно тя се появи в антрето.

– Ерика? – продума изненадана и се втренчи в снаха си. – Дошла си у дома? Водиш ли Мая с теб?

Погледна зад Ерика, но не видя внучката си.

– Не, тя е у дома с Патрик – каза Ерика.

Събу обувките си и ги подреди спретнато на стойката при другите.

– Ами, заповядай – избъбри Кристина, все още стъписана. – Ще направя кафе.

Ерика последва свекърва си в кухнята, като я оглеждаше учудено. Едва можеше да я познае. Не бе имало случай Кристина да не е с идеален външен вид, като при това винаги носеше много грим. Когато и да дойдеше у тях, преливаше от енергия, говореше непрестанно и не спираше да се движи. В момента виждаше съвършено друга жена. Кристина беше със стара, износена нощница, макар да бе късно сутринта, и по лицето й нямаше и следа от грим. Така изглеждаше значително по-стара и сбръчкана. Не беше оправяла и косата си, та тя бе още сплескана от лежането в леглото.

– Сигурно на нищо не приличам – подхвърли Кристина, сякаш прочела мислите на Ерика. Прокара ръка през косата си. – Просто реших, че не си струва да се обличам, след като няма да правя нещо специално и не се налага да ходя някъде.

– Но аз съм с впечатление, че вечно имаш запълнена програма – каза Ерика и седна до масата.

Отначало Кристина не отговори нищо, само постави две чаши на масата и чиния с бисквити.

– Не е лесно да си пенсионерка, след като си работила цял живот – каза тя най-сетне и наля кафе в чашите. – Всички са толкова заети със собствения си живот. Е, сигурно има неща, които бих могла да правя, но просто не съм настроена...

Тя се пресегна за бисквита, като избягваше погледа на Ерика.

– Но защо ни казваше, че непрекъснато си заета с нещо?

– О, вие младите си имате своя живот. Не исках да усещате задължение да се занимавате с мен. Бог ми е свидетел, че не желая да бъда бреме за вас. Наясно съм, че посещенията ми невинаги са особено желани, затова реших, че ще е най-добре да... – Тя замълча, а Ерика се взираше в нея изумена. Кристина вдигна очи и продължи: – Ако искаш да знаеш, живея за часовете, които прекарвам с вас и Мая. Лота си има свой живот в Гьотеборг и невинаги й е лесно да идва тук или аз да ходя там, тъй като нямат много място у дома. И, както казах, знам, че посещенията ми у вас невинаги са особено желани. – Тя отново отмести поглед и Ерика се почувства засрамена.

– Признавам, че вината трябва да е основно моя – продума меко тя. – Но знай, че винаги си добре дошла. С Мая толкова се забавлявате заедно. Единственото, за което молим, е да уважаваш уединението ни. Това е нашият дом и си добре дошла в него като гостенка. Ще сме благодарни, ако се обаждаш предварително, за да провериш дали моментът е удобен, преди да дойдеш. Моля те, не нахълтвай у дома без предупреждение и, за бога, не ни учи как да организираме домакинството си или да отглеждаме детето си. Ако спазваш тези правила, ще си напълно желан гост и съм сигурна, че Патрик ще ти е благодарен да му помагаш по време на отпуска му по бащинство.

– Да, и аз така мисля – засмя се Кристина и в очите й се появиха искрици. – Как се справя той?

– Отначало я подкара малко през просото – отвърна Ерика. Разправи на Кристина как Патрик беше отвел Мая на местопрестъпление и в полицейското управление. – Но мисля, че вече сме в съгласие по важните въпроси.

– Мъже – рече Кристина. – Помня, когато Ларс трябваше да остане сам с Лота у дома за пръв път. Тя беше на около годинка и аз отидох за пръв път сама на пазар. Бях отсъствала само двайсет минути, когато управителят на магазина дойде да ме намери и да ми съобщи, че Ларс се бил обадил по телефона да каже, че имало някаква криза у дома и трябвало да се прибера. Зарязах всичките си покупки и хукнах у дома. И вярно си беше криза.

– Сериозно? Какво беше станало? – попита Ерика с разширени очи.

– Само чуй това. Объркал дамските ми превръзки с памперсите на Лота. Не можал да измисли как да ги закрепи, така че като се прибрах у дома, се опитваше да ги залепи с тиксо.

– Шегуваш се! – възкликна Ерика и двете се разсмяха.

– С времето се научи. Ларс беше добър баща на Патрик и Лота в детството им. Не мога да се оплача. Но времената бяха други.

– Като говорим за други времена – рече Ерика, видяла възможност да обърне разговора към причината за посещението си, – правя малко проучване за живота на майка ми, за детството й и прочие. Попаднах на някои неща на тавана, включително на няколко стари дневника и те ме накараха да се замисля.

– Дневници? – Кристина се втренчи в Ерика. – Какво има в тях? – попита тя с остър тон.

Ерика погледна свекърва си с изненада.

– Нищо особено интересно, за беда. Главно юношески въжделения. Но интересното е, че пише много за приятелите си от онова време. Ерик Франкел, Брита Йохансон и Франс Рингхолм. А ето че двама от тях, Ерик и Брита, бяха убити в разстояние на няколко месеца. Може и да е просто съвпадение, но изглежда странно.

Кристина все така се взираше в нея.

– Нима Брита е починала? – попита тя и беше ясно, че й е трудно да приеме новината.

– Да, не си ли чула? Мислех, че мълвата се е разнесла вече. Дъщеря й я откри мъртва преди два дни и изглежда, е умряла от задушаване. Мъжът й твърди, че той я е убил.

– Значи и Ерик, и Брита са мъртви? – промълви Кристина.

Личеше си, че в ума й препускат много мисли.

– Ти познаваше ли ги? – попита Ерика.

– Не. – Кристина поклати глава. – Знаех за тях само от разказите на Елси.

– Какво ти е казвала тя? – попита Ерика и настойчиво се наведе напред. – Тъкмо заради това дойдох. Ти беше приятелка на мама толкова много години. Мислех, че именно ти може да знаеш разни неща за нея. Какво ти е разправяла за онези години? И защо изведнъж е спряла да води дневника си през 1944 година? Или има още дневници някъде? Мама споменавала ли ти е за тях? В последния си дневник пише за норвежец, който дошъл да живее при тях, някой си Ханс Олавсен. Открих вестникарска изрезка, която доказва, че те четиримата са прекарвали много време с него. Каква е съдбата му?

Въпросите се лееха с такава бързина, че самата Ерика едва успяваше да им насмогва. Кристина седеше срещу нея, без да казва нито дума, а лицето й се бе вкаменило.

– Не мога да отговоря на въпросите ти, Ерика – продума тя най-сетне. – Не мога. Единственото, което съм в състояние да ти кажа, е какво се е случило с Ханс Олавсен. Елси ми каза, че се върнал в Норвегия веднага след края на войната. И после никога повече не го е видяла.

– Били ли са... – Ерика се поколеба, несигурна как да формулира питането си. – Тя обичала ли го е?

Кристина дълго време не проговори. Чоплеше мушамата върху масата, претегляше отговора си. Накрая погледна Ерика.

– Да – каза, – обичаше го.

Беше прекрасен ден. Такива неща от дълго време не бяха правили впечатление на Аксел. Фактът, че някои дни можеха да бъдат по-хубави от други. Но този несъмнено беше чуден. Точно на границата между лятото и есента. С нежен топъл ветрец. Светлината бе изгубила блясъка на лятото и започваше да придобива мекото сияние на есента. Наистина невероятен ден.

Той отиде до еркерния прозорец и погледна навън със сключени зад гърба си ръце. Ала не виждаше дърветата. Нито тревата, която беше израсла твърде висока и вехнеше с приближаване на по-хладното време. Вместо тях видя Брита. Прелестната Брита, която навремето през войната бе приемал само като малко момиченце. Една от приятелките на Ерик, сладка, но твърде суетна. Не го беше интересувала. Твърде млада беше. Умът му бе ангажиран с многото, което имаше да се върши, което трябваше той да изпълни. Тя бе само в периферията на неговия свят.

Ала ето че сега мислеше за нея. Такава, каквато я бе видял онзи ден. Шейсет години по-късно. Все още красива. Все още леко суетна. Ала годините я бяха променили. Превърнали я бяха в съвсем различен човек. Аксел се питаше дали и той самият се бе променил толкова. Може би. А може би не. Вероятно годините, които бе прекарал в германски плен, го бяха променили достатъчно за цял живот, така че след това вече не бе способен да се променя. Всичко, което бе видял, ужасите, на които бе станал свидетел. Може би това бе видоизменило нещо дълбоко у него, което не можеше да бъде излекувано и отново възстановено.

В съзнанието на Аксел изникнаха образи на други хора. Лицата на онези, които бяха преследвани и заловени с негова помощ. Не бяха вълнуващите гонитби, показвани по филмите, а методичен труд, дисциплина и цялата изисквана административна работа. Седял бе в офиса си и в продължение на пет десетилетия бе се движил по документални следи. Подлагал бе на проверка самоличности, плащания, пътувания и евентуални градове, послужили за убежище. И така ги бяха хващали един по един. Погрижили се бяха те да бъдат наказани за греховете си, все повече отдалечаващи се в миналото. Никога нямаше да уловят всичките. Той го знаеше. Все още имаше толкова много от тях на свобода, а броят на онези, които умираха, растеше. Но вместо да умрат в затвора, в унижение, остаряваха и срещаха края си в своите легла, без да им се е наложило да отговарят за деянията си. Именно това му даваше стимул да продължи, никога да не се отказва; той постоянно проучваше, преследваше, ходеше от среща на среща, преглеждаше архив след архив. Отказваше да се отдаде на отдих, докато можеше да съдейства за залавянето на още само един престъпник.

Аксел се взираше с невиждащи очи през прозореца. Знаеше, че усърдието му бе станало маниакално. Работата му беше погълнала всичко друго, превърнала се беше в спасително въже, в което той можеше да се вкопчи всеки път, щом изпиташе съмнения в себе си или в своята човечност. Докато беше ангажиран в лова, не беше нужно да си задава въпроса кой е в действителност. Докато работеше, за да служи на доброто, успяваше бавно, но сигурно да топи угризенията си. Само благодарение на това, че отказваше да се спре, успяваше да се отърси от всичко, за което не желаеше да мисли.

Обърна се. На вратата се звънеше. Не успя веднага да се откъсне от лицата, нижещи се в ума му. После примигна да ги отпъди и отиде да отвори вратата.

– О, пак сте вие – рече Аксел, когато видя пред себе си Паула и Мартин.

За секунда се почувства смазан от умора. Понякога имаше усещането, че това никога няма да свърши.

– Може ли да влезем и да поговорим с вас за няколко минути? – попита с любезен тон Мартин.

– Разбира се. Заповядайте – отвърна Аксел и отново ги поведе към верандата. – Има ли новини? Чух за Брита впрочем. Ужасна история. Видях се с нея и Херман само дни преди това. Трудно ми е да си представя, че той би... – Аксел поклати глава.

– Да, много трагично – рече Паула. – Но се опитваме да не прибързваме със заключенията.

– Но, доколкото чух, Херман е признал. Не е ли така? – попита Аксел.

– Ами, да – отговори колебливо Мартин. – Но докато не сме в състояние да го разпитаме... – Той разпери ръце. – Именно затова дойдохме тук да разговаряме с вас.

– Добре. Макар да не знам как мога да помогна.

– Разгледахме разпечатките от домашния телефон на Брита и Херман и вашият номер се появява на три пъти.

– Е, мога да ви обясня поне за един от случаите. Херман ми позвъни преди няколко дни с молба да отида да посетя Брита. Не бяхме поддържали контакт дълги години, така че беше малко изненадващо. Но, както разбрах, била й поставена диагноза Алцхаймер, за беда. Херман май че искаше тя да види някого от далечното минало с надежда това да помогне.

– Значи затова отидохте там? – попита Паула, докато го наблюдаваше внимателно. – За да може Брита да види някого от далечното минало?

– Да. Поне така ми каза Херман. Разбира се, не бях-ме кой знае колко близки тогава. Тя всъщност беше приятелка на брат ми Ерик, но не мислех, че една визита би навредила. А и на моята възраст винаги е приятно да се отдадеш на стари спомени.

– Какво се случи, докато бяхте там? – поинтересува се Мартин и се наведе леко напред.

– Известно време умът й беше доста бистър и побъбрихме за старите дни. Но после се обърка и вече нямаше смисъл да оставам, така че се извиних и си тръгнах. Невероятна трагедия. Това е ужасна болест.

– Ами телефонните обаждания в началото на юни? – Мартин погледна бележките си. – Първо от вашия телефон на втори, после от този на Брита и Херман на трети и накрая едно от техния телефон на четвърти.

Аксел поклати глава.

– Нищо не знам за това. Трябва да са говорили с Ерик. Но вероятно молбата е била от същия характер. И е било по-естествено Брита да иска да види Ерик, след като е започнала да регресира в миналото. Те бяха приятели, както вече казах.

– Само че първото обаждане е дошло от вашия дом – упорстваше Мартин. – Сещате ли се защо би им телефонирал Ерик?

– Както вече съм споменавал, макар че с брат ми живеехме под един покрив, не се месехме в работите един на друг. Нямам представа защо Ерик би поискал да се свърже с Брита. Но може и той да е желаел да подновят приятелството си. С възрастта хората стават малко странни в това отношение. Неща от далечното минало внезапно започват да се приближават и да придобиват по-голямо значение.

Аксел осъзна колко вярно беше това в мига, щом го изрече. В ума си той виждаше хора от миналото да вървят към него. Стисна здраво полакътниците на стола си. Не беше сега моментът да се оставя на спомените.

– Значи, според вас Ерик е искал да ги види в името на някогашното приятелство? – попита скептично Мартин.

– Както казах – отвърна Аксел, – нямам абсолютно никаква представа. Но това ми изглежда най-логичното обяснение.

Мартин стрелна поглед към Паула. Нямаше изгледи да стигнат по-далеч. Ала все така не го напускаше чувството, че получава само трохи от нещо по-голямо.

След като си тръгнаха, Аксел отново застана до прозореца. Същите лица затанцуваха пред него.

– Здравей, как мина в библиотеката?

Лицето на Патрик светна, когато видя Ерика да влиза.

– Ами... аз... всъщност не отидох в библиотеката – каза Ерика с особено изражение на лицето си.

– Къде ходи тогава? – попита Патрик.

Мая си вземаше следобедната дрямка, а той разтребваше след обяда им.

– Да посетя Кристина – отвърна кратко тя и влезе при него в кухнята.

– Коя Кристина? О, говориш за майка ми? – изненада се Патрик. – Че как ти дойде наум? Трябва да проверя дали не си вдигнала температура.

Патрик се приближи до Ерика и постави длан на челото й. Тя махна с ръка да го отпъди.

– Не е чак толкова странно. Тя ми е свекърва все пак. Защо да не намина да я видя инцидентно?

– Да, бе – разсмя се Патрик. – Хайде, кажи си. Защо ти беше притрябвало да се срещаш с майка ми?

Ерика му разправи за внезапния проблясък, който бе имала пред библиотеката, че всъщност съществува човек, познавал Елси като млада. И после му описа необичайната реакция на Кристина и как тя й разкрила, че Елси имала любовна връзка с норвежеца, избягал от германците.

– Само че отказа да сподели каквото и да било друго – рече недоволно Ерика. – Или може би само това знае. Не съм сигурна. Но изглежда, Ханс Олавсен е изоставил майка ми. Напуснал Фелбака и Елси казала на Кристина, че се е върнал в Норвегия.

– И какво смяташ да правиш сега? – попита Патрик, докато прибираше останалото от обяда в хладилника.

– Ще се опитам да го открия, разбира се – каза Ерика и се отправи към дневната. – Между другото, мисля, че трябва да поканим Кристина в неделя. Така ще може да се порадва на Мая.

– Вече съм уверен, че имаш температура – засмя се Патрик. – Но, добре, ще позвъня на мама по-късно и ще я попитам дали иска да намине на кафе в неделя. Но може да няма възможност. Знаеш колко е заета вечно.

– Ъхъ – чу той Ерика да отговаря от дневната със странен тон.

Патрик поклати глава. Жени. Никога нямаше да ги разбере. Но може би в това беше целият смисъл.

– Какво е това? – подвикна Ерика.

Патрик отиде да види за какво говореше тя. Жена му сочеше папката на масичката и за секунда на Патрик му се прииска сам да се срита, задето не я беше прибрал преди връщането й. Но я познаваше твърде добре, за да се надява, че вече може да я опази от нея.

– Това е материалът по разследването на убийството на Ерик Франкел – каза й и вдигна предупредително пръст. – И няма да казваш на никого какво си прочела в това досие. Ясно ли е?

– Добре, добре – рече развеселена Ерика и го отпъди с жест като досадна муха.

После седна на дивана и започна да прелиства документите и снимките.

Час по-късно бе прехвърлила целия материал от папката и започна отново. Патрик беше надникнал на няколко пъти при нея, но после се отказа от всякакъв опит да привлече вниманието й. Вместо това седна със сутрешния вестник, който до този момент не беше имал време да прегледа.

– Нямате много материални улики за база – подхвърли Ерика, като прекарваше пръст по доклада на криминалистите.

– Не, доста оскъдни са – потвърди Патрик и остави вестника. – В библиотеката им няма пръстови отпечатъци освен тези на Ерик и Аксел и на двете момчета, открили трупа. Като че нищо не е изчезнало, а и няма следи от обувки на други хора. Оръдието на убийството е било под бюрото. Оръдие, което вече си е било на местопрестъплението, така да се каже.

– С други думи, не е предумишлено убийство. Най-вероятно е извършено импулсивно – заразсъждава Ерика.

– Да, освен, разбира се, ако някой не е знаел за каменния бюст върху перваза на прозореца. – Патрик отново бе споходен от идеята, хрумнала му преди няколко дни. – Я ми кажи пак, кога точно отиде при Ерик Франкел да му покажеш медала?

– Защо те интересува? – попита отнесено Ерика, сякаш беше на километри далеч.

– И аз не знам точно. Може изобщо да не е важно. Но е полезно да се знае.

– Беше в деня, преди да идем в зоопарка „Норденс Арк“ с Мая – отвърна Ерика, докато все още разглеждаше документите. – Това не беше ли на трети юни? В такъв случай съм отишла при Ерик на втори.

– Получи ли изобщо информация за медала? Той каза ли ти нещо, докато беше там?

– Щях да ти съобщя още с прибирането си, ако ми беше казал – отговори Ерика. – Не, обясни ми, че трябвало да направи някои проверки, преди да може да ми даде някаква информация за него.

– Така че все още не знаеш що за нацистки медал е това?

– Не – отвърна Ерика и погледна замислено Патрик. – Но определено е нещо, което трябва да установя. Утре ще измисля къде мога да потърся сведения. – Тя отново насочи вниманието си към папката и заразглежда снимките от местопрестъплението. Взе най-горната и примижа.

– Невъзможно е да... – промърмори, после се изправи и се отправи към горния етаж.

– Какво има? – попита Патрик, но тя не отговори.

Миг по-късно Ерика се върна с голяма лупа в ръце.

– Какво правиш? – погледна той към жена си над вестника.

– И аз не знам. Може да не е нищо, но... Като че някой е надраскал нещо на бележника на Ерик върху бюрото. Но не виждам добре... – Тя се приведе по-ниско и постави лупата върху малко бяло петънце на снимката, което беше бележникът. – Струва ми се, че пише... – Тя отново присви очи. – Според мен пише Ignoto militi.

– Нима? И какво означава това, по дяволите? – попита Патрик.

– Не знам. Предполагам, че е нещо военно. Сигурно е без значение, просто драсканици – отвърна тя, явно разочарована.

– Ерика... – Патрик остави вестника и наклони глава настрани. – Поговорихме си с Мартин, когато донесе папката. Той ме помоли за услуга. – Честно казано, той сам си беше предложил помощта, но не беше нужно да го споделя с Ерика. Прочисти гърло и продължи: – Помоли ме да проверя един човек в Гьотеборг, който е получавал редовни банкови преводи от Ерик Франкел. Всеки месец в продължение на петдесет години.

– Петдесет години? – повдигна вежди Ерика. – Плащал е на някого петдесет години? За какво е било? Изнудване?

Тя не можа да скрие, че подобна идея силно я заинтригува.

– Никой не знае. И вероятно нищо не е, но... Мартин се чудеше дали не мога да ида до Гьотеборг да проверя това.

– Разбира се. И аз ще дойда с теб – заяви ентусиазирано Ерика.

Патрик се втренчи в нея. Не точно такава реакция очакваше.

– Е, ами... може би... – промърмори той и заразсъждава дали имаше някаква причина да не вземе жена си със себе си.

Но това беше просто рутинна задача, проверка на банкови плащания и той не виждаше какъв проблем може да възникне.

– Разбира се, добре, ела с мен. После ще се отбием при Лота, та Мая да види братовчедите си.

– Чудесно – заяви Ерика. Тя харесваше сестрата на Патрик. – А може и да намерим някой в Гьотеборг, който да е в състояние да ни осветли за медала.

– Има такава вероятност. Обади се тук-там днес следобед и виж ще намериш ли някой, който да разбира от такива неща.

Той взе вестника и отново зачете. Добре беше да се възползва от свободното си време, преди Мая да се е събудила.

Ерика взе лупата и отново погледна бележника на Ерик върху бюрото му. Ignoto militi. Нещо се размърда в подсъзнанието й.

Този път му отне само половин час да усвои стъпките.

– Браво, Бертил – похвали го Рита и стисна леко ръката му. – Усещам как вече влизаш в ритъм.

– Не съм зле, а? – скромно подхвърли Мелберг. – Винаги съм имал талант за танци.

– Така си е – потвърди Рита и му намигна. – Чух, че с Йохана сте пили кафе днес.

Тя се усмихна и вдигна очи към него. Още едно от нещата, които го привличаха у Рита. Той самият не можеше да се похвали с особено висок ръст, но тъй като Рита беше толкова дребничка, Мелберг се чувстваше като гигант.

– Случайно минавах покрай вашия блок... – заобяснява той смутено. – Тогава видях Йохана и тя ме попита дали не искам да се кача горе за по едно кафе.

– Аха, ясно, случайно си минавал – засмя се Рита и двамата продължиха да се поклащат в ритъма на салсата. – Жалко, че не бях у дома, когато си минавал. Но Йохана каза, че сте си прекарали много приятно.

– Да, тя е мило момиче – отвърна Мелберг и отново си припомни усещането от ритането на бебето по дланта му. – Изключително мило момиче.

– Никак не им беше лесно – въздъхна Рита. – А в началото и на мен ми беше трудно да свикна с идеята. Но май го бях знаела още преди Паула да доведе Йохана у дома, за да се запознаем. А сега вече са заедно близо десет години и честно мога да заявя, че няма друг, с когото да предпочитам дъщеря ми да се беше събрала. Идеални са една за друга и фактът, че и двете са жени, като че няма никакво значение.

– В Стокхолм все пак трябва да е било по-лесно. Да бъдат приети, имам предвид – предпазливо изрече Мелберг. После изруга, тъй като беше настъпил Рита по крака. – Там такива неща са по-често срещани. Като гледам телевизия, оставам с впечатлението, че всеки втори в Стокхолм е гей.

– О, не бих казала – засмя се Рита. – Но, естествено, малко ни притесняваше преместването тук. Трябва да кажа, че бях приятно изненадана. Доколкото знам, момичетата не са се сблъсквали с никакви проблеми дотук. Или хората просто не са забелязали. Но този мост ще го пресечем, когато стигнем до него. Какво се очаква от тях да направят? Да спрат да живеят ли? Да решат да не се местят там, където им харесва? Не, понякога на човек му се налага да се осмели за скок в неизвестното.

Внезапно тя сякаш се натъжи, все едно се взираше някъде надалеч над рамото на Мелберг. Струваше му се, че знае за какво се е замислила.

– Трудно ли беше, когато бяхте принудени да бягате? – попита той предпазливо, като за своя изненада установи, че наистина иска да узнае.

Обикновено се стараеше да избягва деликатни въп-роси или пък ги задаваше само защото така се очакваше от него, без всъщност да има желание да чуе отговора. Но точно сега проявяваше искрен интерес към онова, което тя имаше да каже.

– И трудно, и лесно в същото време – отвърна Рита и в тъмните й очи той прочете, че е имала преживявания, каквито не би могъл и да си въобрази. – Лесно бе да напусна онова, в което се бе превърнала страната ми. Но пък беше трудно да се махна от някогашната си родина. – За миг тя изпусна ритъма на танца и спря с ръце, неподвижни в тези на Мелберг. После очите й проблеснаха, тя издърпа ръцете си и силно плесна с тях. – Време е да усвоим следващата стъпка. Завъртането. Бертил, помогни ми да я демонстрираме.

Тя отново събра длани с неговите и бавно му показа стъпките, с които трябваше да я завърти под ръката си. Не беше просто и той напълно оплете ръцете и краката си. Но Рита не губеше търпение. Тренираха го отново и отново, докато Бертил и останалите двойки усвоиха движението.

– Всичко ще е наред – заяви тя и вдигна поглед към Мелберг. Той се почуди дали имаше предвид само танца или и нещо друго. Надяваше се да е второто.

Навън започваше да притъмнява. Чаршафът на болничното легло прошумоляваше леко при всяко негово помръдване, затова той се стараеше да лежи неподвижно. Предпочиташе абсолютната тишина. Нямаше как да контролира външните шумове – гласове, минаващи хора, тракащи подлоги. Но гледаше вътре да е възможно най-тихо и тази тишина да не бъде смущавана от шумолящи чаршафи.

Херман се загледа през прозореца. Колкото повече се здрачаваше, толкова по-ясно виждаше собствения си образ, отразен в стъклото, и отбеляза пред себе си колко жалка изглеждаше фигурата му в леглото. Дреб-ничък побелял старец с бяла болнична пижама, с оредяла коса и дълбоко врязани бръчки по бузите. Сякаш Брита бе тази, която му бе придавала някакво авторитетно излъчване. Тя го бе изпълвала с достойнство. Тя бе внасяла смисъл в живота му. А сега по негова вина вече я нямаше.

Дъщерите му бяха идвали да го видят днес. Суетиха се около него, прегръщаха го, взираха се в него с разтревожени очи, говореха му със загрижен тон. Ала той нямаше енергията дори да ги погледне. Боеше се, че ще видят вината в очите му. Ще разберат какво е сторил. Какво е причинил.

Дълго бяха пазили тайната. Той и Брита. Бяха я споделяли, укривали, изкупвали. Той поне така си беше мислил. Ала когато тя се разболя и защитата й започна да се руши, в момент на ясно прозрение той си даде сметка, че стремежът към изкупление е безнадежден. Рано или късно времето и съдбата застигаха човека. Невъзможно бе да се скриеш. Невъзможно бе да избягаш. Глупаво бяха вярвали, че е достатъчно да живеят добър живот, да бъдат добри хора. Да обичат децата си и да ги отгледат така, че и те да са способни на свой ред да даряват обич. И накрая бяха убедили сами себе си, че доброто, което са създали, е затъмнило лошото.

Той беше убил Брита. Защо не можеха да го разберат? Знаеше, че ще говорят с него, ще се интересуват за разни неща, ще го разпитват. Защо не можеха просто да приемат ситуацията?

Той беше убил Брита. И сега не му бе останало нищо.

– Имаш ли представа кой е този човек? Или защо Ерик му е превеждал пари през всички тези години? – попита Ерика, когато вече бяха пред Гьотеборг.

Мая се беше държала прекрасно, седнала на столчето си на задната седалка, и тъй като бяха тръгнали от къщи малко преди осем и половина, беше едва десет, когато влязоха в града.

– Не, разполагаме единствено с информацията, която ти вече видя. – Патрик посочи с брадичка към документа в прозрачен джоб, който Ерика държеше в скута си.

– Вилхелм Фриден, Васагатан 8, Гьотеборг. Роден на 3 октомври 1924 година – прочете на глас Ерика.

– Само толкова знаем. Говорих накратко с Мартин снощи и той не беше открил негови контакти във Фелбака, няма и полицейско досие. Нищо. Така че е просто изстрел в тъмното. Като стана дума за това, в колко часа е срещата ти с човека за оня медал?

– В дванайсет в неговия антикварен магазин – отвърна Ерика и докосна джоба си, където беше прибрала медала, увит в парче мек плат.

– Искате ли с Мая да изчакате в колата, докато аз поговоря с Вилхелм Фриден, или предпочитате да се разходите? – попита Патрик, когато спря на паркинг на Васагатан.

– Ама как така? – обиди се Ерика. – Искам да дойда с теб, естествено.

– Не може. Ами Мая? – притеснено възрази Патрик, макар да знаеше накъде върви този разговор.

И как ще завърши.

– След като може да я водиш по местопрестъпления и в полицейския участък, значи може да дойде с нас при човек, който е над осемдесетгодишен – отсече тя и тонът й даваше ясно да се разбере, че няма място за обсъждане.

– Добре – въздъхна Патрик.

Знаеше, че е победен.

Позвъниха на врата на третия етаж в старата жилищна сграда, датираща от началото на века. Отвори им малко над шейсетгодишен мъж. Изгледа ги въпросително.

– Да? Мога ли да ви услужа с нещо?

Патрик извади полицейската си карта.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията в Танумсхеде. Имам няколко въпроса относно човек на име Вилхелм Фриден.

– Кой е? – чу се слаб женски глас от вътрешността на апартамента.

Мъжът се обърна назад и подвикна:

– Полиция. Имали въпроси за татко!

Той се обърна към Патрик.

– Не мога да си представя защо полицията би проявявала интерес към татко, но влезте.

Той отстъпи встрани, за да ги пусне да минат, и вдигна учудено вежди, когато видя Мая в ръцете на Ерика.

– В наши дни явно от малки постъпват в полицията – отбеляза той развеселен.

Патрик се усмихна смутено.

– Това са съпругата ми, Ерика Фалк, и дъщеря ми Мая. Те... ъъ... жена ми проявява личен интерес към случая, който разследваме, и...

Той млъкна. Нямаше достатъчно логично обяснение защо полицай би повел със себе си жена си и детето си, за да проведе служебен разговор.

– Съжалявам, трябваше да се представя. Аз съм Йоран Фриден, а вие питате за баща ми.

Патрик го огледа с любопитство. Беше среден на ръст, с прошарена, леко къдрава коса и дружелюбни сини очи.

– Баща ви у дома ли е? – попита Патрик, докато вървяха след Йоран Фриден по дълъг коридор.

– Боя се, че сте закъснели, ако сте искали да зададете въпроси на баща ми. Той почина преди две седмици.

– О – възкликна Патрик учудено.

Не такъв отговор беше очаквал. Убеден беше, че човекът, въпреки възрастта му, още е жив, тъй като името му го нямаше в публичния регистър сред починалите. Но без съмнение беше така заради скорошната му кончина. Общоизвестно бе, че отнемаше време информацията да влезе в регистъра. Почувства се извънредно разочарован. Нима и тази следа, за която интуицията му подсказваше, че е важна, също беше изгубена?

– Но можете да разговаряте с майка ми, ако желаете – каза Йоран и с жест ги покани да влязат в дневната. – Не знам за какво става дума, но може би тя ще е в състояние да ви помогне.

Дребна и крехка жена със снежнобяла коса седеше на дивана. Все още беше привлекателна по един мил начин. Стана и се приближи към тях да се ръкува.

– Марта Фриден. – Тя ги огледа с интерес и на лицето й цъфна широка усмивка, когато видя Мая. – Здравей, миличко! О, какво прелестно създание! Как се казва?

– Мая – отвърна гордо Ерика, която мигом хареса Марта Фриден.

– Здравей, Мая – рече Марта и отиде да я помилва по бузката.

Мая цяла засия при това внимание, но после взе да рита, за да я пуснат на пода, когато зърна стара кукла върху дивана.

– Не, Мая – възрази строго Ерика и се опита да възпре дъщеря си.

– Няма нищо, нека я разгледа – махна с ръка Марта. – Тук няма нищо, което да не бива да докосва. Откакто Вилхелм почина, осъзнах, че когато умираме, не можем да вземем нищо със себе си.

В очите й се появи тъга и синът й се приближи към нея да я прегърне.

– Седни, мамо. Аз ще приготвя кафе за гостите ни, докато ти си поговориш с тях на спокойствие.

Марта го проследи с поглед, докато излизаше от стаята, отправен към кухнята.

– Той е добро момче – каза тя. – Старая се да не бъда бреме за него. Децата трябва да бъдат оставени да си живеят собствения живот. Но понякога ми се струва, че му е полезно, дето е толкова добър. Вилхелм много се гордееше с него. – За миг тя като че се изгуби в спомени, но после се обърна към Патрик. – Е, защо полицията иска да говори с моя Вилхелм?

Патрик се прокашля. Имаше усещането, че се движи по тънък лед. Можеше да изкара на бял свят разни неща, за които на тази мила възрастна дама не й трябваше да знае. Но нямаше избор. Проговори колебливо:

– Работата е там, че на север във Фелбака разследваме убийство. Аз съм от полицейското управление в Танумсхеде и Фелбака принадлежи към полицейска област Танум.

– О, боже мили. Убийство? – намръщи се Марта.

– Да, беше убит човек на име Ерик Франкел – каза Патрик и позамълча, за да види дали името ще предизвика някаква реакция.

Но, доколкото можа да прецени, на Марта то не й беше познато.

– Ерик Франкел? Май не съм го чувала. Какво ви доведе до Вилхелм?

Тя се наведе напред заинтригувана.

– Ами... виждате ли... – Патрик се поколеба. – Въп-росът е там, че в продължение почти на петдесет години този Ерик Франкел е правил месечни парични преводи до Вилхелм Фриден. Вашия съпруг. И, то се знае, ние искаме да разберем защо и каква връзка е имала между двамата мъже.

– Вилхелм е получавал пари от... от човек от Фелбака на име Ерик Франкел?

Марта изглеждаше искрено учудена. В този момент се върна Йоран, понесъл поднос с чаши за кафе.

– За какво става дума? – попита той и ги изгледа въпросително.

Майка му беше тази, която отговори.

– Тези полицаи твърдят, че мъж на име Ерик Франкел, който е бил намерен убит, е плащал на баща ти пари всеки месец през последните петдесет години.

– Какво каза?! – възкликна Йоран и приседна на канапето до майка си. – На татко? Но защо?

– Точно това искаме да установим – обясни Патрик. – Надявахме се Вилхелм да може да отговори на този въпрос лично.

– Кукла – продума Мая възхитена, като поднесе старата кукла към Марта.

– Да, кукла е – усмихна се Марта. – Когато бях малка, беше моя.

Мая нежно прегърна куклата. Марта направо не можеше да откъсне очи от момиченцето.

– Какво очарователно дете – промълви тя и Ерика кимна ентусиазирано.

– За какви суми говорим? – поинтересува се Йоран, втренчен в Патрик.

– Не големи. По две хиляди крони месечно през пос-ледните години. Но са се увеличавали през годините, явно предвид инфлацията. Така че цифрата е растяла, но действителната стойност е оставала постоянна.

– Защо татко не ни е казвал за това? – обърна се Йоран към майка си.

Тя поклати глава.

– Нямам представа, скъпи. Но с Вилхелм никога не сме обсъждали финансови въпроси. Той се грижеше за тези неща, а аз бях поела задълженията по домакинството. Така бе типично за поколението ни. По този начин осъществявахме разделение на труда. Ако не беше ти, Йоран, щях напълно да се объркам с тези банкови сметки, заеми и разни други подобни.

Тя стисна ръката на сина си.

– Радвам се да ти бъда от помощ, мамо, знаеш го.

– Имате ли финансови извлечения, които бихме могли да погледнем? – попита Патрик и в тона му се долавяше, че е обезсърчен.

Надявал се бе да получи отговори на въпросите си относно тези странни месечни плащания, но явно бе стигнал до задънена улица.

– Не държим документи тук вкъщи. Всичко е при адвокатите ни – извинително поясни Йоран. – Но мога да ги накарам да направят копия и да ви ги изпратят.

– Ще сме ви много признателни – отвърна Патрик с възродена надежда.

Може би все пак щяха да се доберат до дъното на всичко това.

– О, простете, забравих за кафето – каза Йоран и стана от дивана.

– Бездруго трябва да тръгваме – обади се Патрик и си погледна часовника. – Моля ви, не си правете труд заради нас.

– Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече.

Марта наведе глава настрани и се усмихна на Патрик.

– Не се тревожете, понякога става така. И отново ви поднасям своите съболезнования – каза Патрик. – Надявам се да не съм ви притеснил особено, като дойдох тук да ви разпитвам толкова скоро след... Просто не знаехме...

– Няма нищо, скъпи – отговори тя и махна с ръка на извиненията му. – Познавах добре моя Вилхелм и за каквото и да са били тези плащания, мога да гарантирам, че не е намесено нищо престъпно или неетично. Така че можете да питате всичко, което ви интересува, и, както каза Йоран, ще се погрижим документите да ви бъдат изпратени. Само съжалявам, че не можахме да ви бъдем от полза.

Всички се изправиха и тръгнаха към антрето. Мая все още държеше куклата и я притискаше към гърдите си.

– Мая, миличка, трябва да оставиш куклата тук.

Ерика се приготви за неизбежната криза.

– Нека детето задържи куклата – каза Марта и погали Мая по главата. – Както казах, не мога да взема нищо със себе си, като си отида, а отдавна ми е минало времето да играя с кукли.

– Сигурна ли сте? – пробъбри Ерика. – Толкова е стара и съм сигурна, че ви носи скъпи спомени за...

– Спомените се пазят тук – каза Марта и почука с пръст челото си. – Не са в материалните предмети. Нищо не може да ме направи по-щастлива от това да знам, че малко момиченце отново играе с Грета. Сигурна съм, че горката кукла ужасно се отегчаваше да седи на дивана до старица като мен.

– Ами... благодарим ви. Хиляди благодарности – изрече Ерика толкова трогната, че с усилие сдържаше сълзите си.

– Моля, от сърце е – отвърна Марта и отново погали Мая по главата, а после със сина си съпроводиха посетителите до външната врата.

Последното, което Ерика и Патрик видяха, преди вратата да се затвори, беше как Йоран прегърна майка си през раменете и я целуна по челото.

Мартин си беше у дома и неспокойно крачеше нап-ред-назад. Пия беше на работа и тъй като беше сам в апартамента, не можеше да спре да мисли за случая. Сякаш чувството му за отговорност беше нараснало десетократно, тъй като Патрик беше в отпуск, а той нямаше увереността, че е способен да се справи със задачата. Приемаше го за слабост от своя страна, че се обърна към Патрик за помощ. Ала разчиташе извънредно много на преценката на колегата си, може би повече, отколкото на своята собствена. Понякога се чудеше дали някога ще придобие професионално самочувствие. Неп-рестанно изпитваше съмнения и се чувстваше несигурен, още откакто бе завършил полицейската академия. Беше ли подходящ за тази работа? Имаше ли потенциала да върши каквото се искаше от него?

Минаваше от стая в стая, докато размишляваше. Даваше си сметка, че професионалната му неувереност се засилва от обстоятелството, че се кани да се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си, а не беше убеден, че може да се справи с такава отговорност. Ами ако се окажеше не по силите му? Ами ако не беше в състояние да предложи на Пия подкрепата, която й бе нужна? Ами ако не се окажеше на ниво като баща? Ами ако, ами ако... Мислите препускаха все по-бързо в съзнанието му и накрая той реши, че трябва да се заеме с нещо конкретно, преди да е полудял. Грабна якето си, качи се в колата и се отправи на юг. Отначало не знаеше къде отива, но когато наближи Гребестад, стана му ясно. Онова телефонно обаждане от дома на Херман и Брита до Франс Рингхолм се бе загнездило в ума му и го тормозеше. В две разследвания постоянно се натъкваха на една и съща група хора и макар случаите да вървяха успоредно, Мартин имаше инстинктивното усещане, че се пресичат в някаква точка. Защо Херман или Брита бяха телефонирали на Франс през юни преди смъртта на Ерик? Имаше само един разговор, дошъл от тях на четвърти юни. Не беше траял дълго. Две минути и трийсет и три секунди. Мартин беше наизустил информацията от разпечатките. Но защо се бяха свързали с Франс? Нима обяснението бе тъй просто, както твърдеше Аксел? Че болестта на Брита я бе накарала да иска да поднови приятелските си връзки от миналото? Да общува отново с хора, с които според всички сведения не беше разговаряла от шейсет години? Вярно, мозъкът имаше способността да играе номера на човек, но... Не, тук имаше нещо друго. Нещо, което постоянно му убягваше. И той не възнамеряваше да се откаже, докато не откриеше какво е то.

Франс тъкмо се канеше да излиза, когато Мартин го срещна на прага на апартамента му.

– С какво мога да ви бъда полезен днес? – попита любезно той.

– Имам няколко допълнителни въпроса.

– Тъкмо излизах за ежедневната си разходка. Ако искате да говорите с мен, може да ме придружите. Не си променям графика за разходка за никого. Така се поддържам във форма.

Той пое към брега, а Мартин го последва.

– Значи нямате проблем да ви видят с полицай? – подхвърли Мартин с лека усмивка.

– Толкова много време от живота си съм прекарал с тъмничари, че съм свикнал с подобна компания – отвърна той с шеговити искрици в очите. После стана сериозен. – Добре, какво искахте да ме питате?

Мартин трябваше да подтичва, за да е в крак с него. Старият човек вървеше с бърза и енергична стъпка.

– Не знам дали сте чули, но имаше ново убийство във Фелбака.

Франс забави темпото за момент, после отново се върна към ритъма си.

– Не, не знаех за това. Кой е бил?

– Брита Йохансон – отвърна Мартин и впери изпитателен поглед във Франс.

– Брита? – Франс се обърна да погледне Мартин. – Как? Кой?

– Съпругът й твърди, че той го е извършил. Но аз си имам моите съмнения.

Франс сякаш се стъписа.

– Херман? Но защо? Не мога да го повярвам.

– Познавате ли Херман? – попита Мартин, като се стараеше да не показва колко важен можеше да е отговорът.

– Всъщност не – поклати глава Франс. – Срещал съм го само веднъж. Обади ми се през юни да ми каже, че Брита е болна и изразила желание да ме види.

– Не ви ли се стори малко странно? Предвид, че не сте се срещали цели шейсет години?

Тонът на Мартин ясно показваше колко е скептичен към казаното от Франс.

– Естествено, че ми се стори странно. Но Херман обясни, че тя страда от Алцхаймер, а очевидно е често срещано при пациенти с това заболяване да се връщат към спомени от миналото и да се сещат за хора, които са били важни за тях. А ние израснахме заедно, прекарвахме много време едни с други.

– А другите бяха...?

– Аз, Брита, Ерик и Елси Мострьом.

– И двама от тях са убити през последните два месеца – отбеляза Мартин, задъхан от припкането до Франс. – Не мислите ли, че е странно съвпадение?

Франс се загледа в хоризонта.

– На моята възраст човек е видял достатъчно странни съвпадения, за да знае, че се случват доста често. Освен това казвате, че мъжът й е признал за убийството. Мис-лите ли, че той е убил и Ерик? – Франс погледна Мартин.

– За момента се въздържаме от каквито и да било предположения. Но няма как да не ми направи впечатление, че двама от четворката ви са убити в тъй кратък период от време.

– Както казах, няма нищо странно в съвпаденията. Проста случайност. И съдба.

– Това звучи доста философски, изречено от човек, прекарал голяма част от живота си в затвора. И вашето ли се дължеше на проста случайност и съдба?

Тонът на Мартин беше леко хаплив и той трябваше да си напомни да не намесва лични чувства. Ала през последната седмица бе видял колко се разстрои Паула от всичко, олицетворявано от Франс Рингхолм, така че не му бе лесно да скрива отвращението си.

– Случайността и съдбата въобще нямаха пръст там. Бях зрял човек и способен да вземам решения, когато избрах този конкретен път. И, то се знае, след дъжд качулка мога да заявя, че не биваше да върша едно или друго нещо... И че е трябвало да избера друг път. – Франс спря на място и се обърна към Мартин. – Само че нямаме тази възможност, докато живеем живота си, не е ли така? – натъртено произнесе той и после продължи да върви. – Възможността да предвиждаме бъдещето. Направих своя избор, и толкова. Изживях живот, какъвто си определих. И си платих цената.

– Ами вашите убеждения? И тях ли сам избрахте?

Мартин изпитваше искрено любопитство да чуе отговора. Не разбираше тези хора, които заклеймяваха цели сегменти от човечеството. Не проумяваше как оправдават подобни възгледи пред себе си. И докато го изпълваха с негодувание, беше и любопитен как са устроени – както е любопитно дете, разглобяващо радио, за да установи как работи.

Франс дълго време мълча. Явно прие въпроса за много сериозен и обмисляше как да отговори.

– Заставам зад убежденията си. Виждам, че нещо куца в обществото ни, и това е моята интерпретация на недъзите в него. Приемам за свой дълг да допринеса за решаването на проблема.

– Но да хвърляте вината върху цели етнически групи...

Мартин поклати глава. Просто не проумяваше подобен начин на мислене.

– Правите грешката да гледате на хората като на индивиди – сухо отбеляза Франс. – Но ние не сме такива. Всички сме част от група. Част от колективно цяло. И тези групи винаги са се борили една срещу друга, сражавали са се за място в йерархията, в световния ред. Може да ви се ще нещата да са различни, но това е положението. И макар да не използвам насилие, за да осигуря мястото си в света, аз съм от оцеляващите. Някой, който в крайна сметка ще бъде победител в световния ред. А винаги победителите са тези, които пишат историята.

Той замълча и се обърна да погледне Мартин, който потрепери, въпреки че се беше изпотил от бързото ходене. Имаше нещо неизмеримо ужасяващо във фанатичните убеждения. Плашещо бе да се осъзнае, че никаква логика на този свят не би убедила Франс и кохортите му колко изопачено виждат нещата. Оставаше единствено да бъдат обуздавани и маргинализирани, да се полагат усилия броят им да намалява. Мартин винаги беше вярвал, че ако изтъкне разумни аргументи пред събеседника си, накрая ще стигне до сърцевина, която може да бъде променена. Но в очите на Франс видя сърцевина, която бе така брутално охранявана от гняв и омраза, че би било невъзможно дори да се достигне.

Фелбака, 1944 г.

– Много е вкусно – каза Вилгот и си сервира още една порция от пържената скумрия. – Страшно ми се услади, Бодил.

Тя не отговори, само сведе глава с облекчение. Винаги беше благодарна, когато съпругът й бе в добро настроение и изразяваше задоволството си от нея.

– Имай го наум, момче. – Той насочи вилицата си към Франс. – Като решиш да се жениш, внимавай момичето да го бива в кухнята и в леглото.

Вилгот се разсмя така гръмко, че целият му език се видя в отворената уста.

– Вилгот! – възкликна Бодил и го погледна, макар да не се осмели на нещо повече от този плах протест.

– Хайде де, хубаво е момчето да научава такива неща – отвърна той и загреба щедро от картофеното пюре. – Впрочем, днес можеш да си горд с баща си, Франс. Току-що ми се обадиха от Гьотеборг и научих, че фирмата на онзи евреин Розенберг е фалирала благодарение на това, че му откраднах толкова много от поръчките през последната година. Достоен повод за празнуване! Ей така трябва да се справяме с тях! Да ги поставяме на колене един след друг и финансово, и с помощта на камшика!

Той избухна в толкова силен смях, че коремът му се разтресе. Масло от рибата потече от устата му и брадичката му лъсна.

– Няма да му е лесно да изкарва прехраната си в тия времена – промълви Бодил, неспособна да се спре.

Но още щом заговори, осъзна грешката си.

– Какво точно си мислиш, като казваш това, скъпа моя? – с измамна любезност попита Вилгот и постави вилицата и ножа си до чинията. – След като проявяваш подобно съчувствие към някого, интересно ми е как си стигнала до тази гледна точка.

– Не, не. Нищо специално нямах предвид – отвърна тя и заби поглед в скута си с надеждата, че такъв знак на капитулация ще е достатъчен.

Ала в очите на Вилгот вече се бе появило пламъче и той насочи цялото си внимание към жена си.

– Не, любопитен съм какво имаш да кажеш. Хайде, сподели.

Франс местеше поглед от майка си към баща си и в стомаха му се образуваше бучка. Видя как майка му започна да трепери, когато Вилгот насочи погледа си към нея. Очите на баща му изглеждаха изцъклени, каквито Франс ги беше виждал много пъти преди. Прииска му се да помоли за извинение и да стане от масата, но си даде сметка, че вече бе късно за това.

Гласът на Бодил пресекваше и тя трябваше да преглътне мъчително няколко пъти, преди да отговори притеснено:

– Просто си мислех за семейството. Че сигурно ще им е трудно да си намерят ново средство за издръжка в тия времена.

– Става дума за евреин, Бодил.

Тонът на Вилгот беше наставнически и именно този тон запали нещо у Бодил.

Тя вдигна глава и с нотка на дързост изрече:

– Евреите също са човешки същества. И те трябва да хранят децата си също като нас.

Франс усети бучката в стомаха му да се разраства до гигантски размери. Искаше да викне на майка си да млъкне, да не говори така на баща му. Нищо добро нямаше да последва, ако му приказваше така. Какво й ставаше? Как можа да му каже такова нещо? Да застане в защита на евреин? Нима това си струваше цената, която щеше да плати? Внезапно изпита съвсем нелогична омраза към майка си. Как можеше да е толкова глупава? Не беше ли наясно, че е крайно неразумно да предизвиква Вилгот? Най-добре щеше да е да наведе глава, да прави каквото той казва и да не му противоречи. Така щяха да имат спокойствие за известно време. Ала тази глупава, глупава жена беше демонстрирала тъкмо онова, което никой никога не биваше да си позволява пред Вилгот Рингхолм. Мъничка искрица бунт. Мъничка искрица дързост. Франс потръпна при мисълта какво буре с барут щеше да подпали тази искрица.

Отначало в стаята се възцари пълна тишина. Вилгот седеше втренчен в нея, сякаш неспособен да осмисли онова, което бе казала. На врата му се изду вена и Франс го видя да стиска дланите си в юмруци. Имаше желание да избяга. Да скочи от масата и да тича, и тича, докато силите му свършат. Вместо това седеше като залепен за стола си, неспособен да помръдне.

И тогава дойде експлозията. Вилгот замахна с юмрук и удари Бодил по челюстта, с което я отхвърли назад. Столът й се прекатури и тя тежко тупна на пода. Изпъшка от болка, звук толкова добре познат на Франс, че го усещаше в мозъка на костите си. Ала вместо да изпита съчувствие, Франс се вбеси още повече. Толкова ли не можа да си мълчи? Защо го принуждаваше да става свидетел на това?

– Значи си била почитателка на евреите? Така ли е? – изръмжа Вилгот и се изправи. – Отговаряй! Такава ли си?

Бодил бе успяла да се завърти, така че сега се опираше на колене и длани и се мъчеше да си поеме дъх.

Вилгот се прицели и я ритна в кръста.

– Такава ли си? Отговаряй! Почитателка на евреи ли имам в къщата си? В собствения си дом? Така ли е?

Тя не отговори, а с върховно усилие се помъчи да изпълзи настрани. Вилгот я последва и я ритна повторно на същото място. Тя потръпна и се свлече на пода, но после отново успя да се надигне на колене и лакти и направи нов опит да изпълзи настрани.

– Ти си една проклета кучка, това си! Гадна проклета кучка, защитничка на евреи!

Вилгот бавно процеждаше думите и когато Франс погледна лицето на баща си, видя по него изписано истинско удоволствие. Вилгот отново ритна Бодил с все сила, като я засипваше с ругатни. После се обърна към Франс. По лицето му сияеше възбуда, също изражение, което Франс познаваше добре.

– Е, момче, сега ще ти дам пример как да се разправяш с кучки. Те разбират само един език. Гледай и се учи.

Дишаше тежко, докато разкопчаваше колана и панталоните си, без да откъсва очи от Франс. После направи няколко крачки към Бодил, която бе успяла да изпълзи на няколко метра. Грабна я за косата с една ръка, а с другата запретна полата й.

– Не, не, недей... помисли за... Франс – замоли го тя.

Вилгот само се изсмя, дръпна главата й назад и проникна в нея с шумно изръмжаване.

Бучката в стомаха на Франс се втвърди в голям и студен блок омраза. И когато майка му се обърна и срещна очите му, застанала на колене, докато баща му проникваше на тласъци в нея, Франс разбра, че може да оцелее единствено ако се вкопчи в тази си омраза.

ШЕЛ ПРЕКАРА СЪБОТНИЯ ПРЕДОБЕД в службата. Беата бе завела децата на гости при родителите си, та му се бе отворила идеална възможност да проведе проучване за Ханс Олавсен. Дотук не бе имал никакъв успех. Имаше твърде много норвежци с това име от конкретния период и ако не направеше нещо да елиминира някои от тях, щеше да се окаже невъзможна задача.

Няколко пъти беше изчел статиите, дадени му от Ерик, без да открие нищо конкретно, на което да се опре, и без да разбере какво е очаквал Ерик да извлече от тях. Тъкмо това най-много го изненадваше. Ако Ерик Франкел бе искал от него да научи нещо, защо просто не беше му го казал направо? Защо беше този загадъчен подход със статиите? Шел въздъхна. Единственото, което знаеше за Ханс Олавсен, беше, че е бил борец от съп-ротивата през Втората световна война. Сега въпросът беше: как можеше да използва тази информация, за да продължи напред? За секунда му хрумна да се обади на баща си и да го попита дали не знае нещо повече за норвежеца. Ала мигом отхвърли тази идея. Предпочиташе да прекара сто часа в някой архив пред това да потърси помощ от баща си за каквото и да било.

Архив. Това беше вариант. Дали имаше някакъв регистър в Норвегия за хора, участвали в съпротивителното движение? Сигурен беше, че по темата трябва да е изписано много, и изглеждаше вероятно някой да я е проучвал и да е направил опит да въведе система. Винаги се намираха такива хора.

Той влезе в търсачката на компютъра си и се пробва с няколко комбинации от думи, докато най-сетне откри каквото му беше нужно. Човек на име Ескил Халворсен беше написал няколко книги за Норвегия през Втората световна война и по-конкретно за съпротивителното движение. Именно с този човек трябваше да разговаря. Шел влезе в норвежкия телефонен указател в интернет и бързо откри телефона на Ескил Халворсен. Набра номера, но после трябваше да започне отново, тъй като беше забравил да включи кода за Норвегия. Не го смущаваше фактът, че ще обезпокои човека в събота сутрин; един журналист не можеше да си позволи подобни скрупули.

След като почака нетърпеливо няколко секунди, най-после чу някой да отговаря. Шел се представи и обясни, че се опитва да открие човек на име Ханс Олавсен, който е бил част от съпротивата през време на войната и впоследствие е избягал в Швеция.

– Значи това име не ви е познато? – Шел разочаровано рисуваше кръгове по бележника си. Надявал се бе мигновено да попадне на следа. – Да, съзнавам, че говорим за хиляди, които са били активни в съпротивителното движение, но дали има вероятност да...?

Продължи трескаво да рисува по бележника си, докато слушаше дългата реч за структурата на организацията в рамките на движението. Безспорно темата беше интересна, особено при положение, че неонацизмът бе негова специалност, но в момента не искаше да изпуска от поглед онова, което конкретно се стремеше да открие.

– Съществуват ли архиви, които да съдържат имената на всички борци от съпротивата?... Добре, а има ли документи за част от информацията... Възможно ли ви е да ми съдействате, като проверите има ли нещо за Ханс Олавсен и къде може да е той днес? Много съм ви благодарен. Между другото, дошъл е в Швеция през 1944 година, във Фелбака, ако това ще ви е от помощ.

Шел затвори телефона с известно удовлетворение. Може да не бе получил информацията, на която се надяваше, но беше убеден, че ако някой е в състояние да изрови сведения за Ханс Олавсен, то това беше човекът, с когото току-що бе говорил.

Междувременно имаше нещо, което той самият би могъл да направи. В библиотеката на Фелбака можеше да има още данни за норвежеца. Струваше си поне да опита. Погледна часовника си. Ако тръгнеше сега, щеше да стигне, преди библиотеката да бъде затворена. Грабна якето си, изключи компютъра и излезе от кабинета.

На много километри разстояние Ескил Халворсен вече се бе заловил да издирва информация за борец от съпротивата на име Ханс Олавсен.

Мая още стискаше куклата, когато я настаниха в колата. Ерика бе извънредно трогната от подаръка на старата жена и се умиляваше, като гледаше как Мая мигновено се бе влюбила в куклата.

– Каква мила старица – каза тя на Патрик, който просто кимна, съсредоточен в шофирането в Гьотеборг с всичките му еднопосочни улици и дрънчащи трамваи, които сякаш изникваха изневиделица.

– Къде да спрем? – попита той и се огледа.

– Там има едно място – посочи му Ерика и Патрик паркира колата на него.

– Най-добре ти и Мая да не идвате с мен в магазина – каза тя и извади количката от багажника. – Не мисля, че антикварен магазин е подходящо място за дъщеричката ни, която обича да пипа всичко.

– Вероятно си права – отвърна Патрик и сложи Мая в количката. – Ще идем да се поразходим. Но после непременно трябва да ми разкажеш всичко.

– Ще го направя, обещавам.

Ерика помаха на Мая и се отправи към адреса, който й бе даден по телефона. Антикварният магазин беше на Гулдхеден и тя го откри лесно. Когато влезе, дрънна звънче и нисък слаб човек с дълга брада се показа иззад една завеса.

– Мога ли да ви услужа с нещо? – попита той учтиво.

– Здравейте, аз съм Ерика Фалк. Говорихме с вас по телефона.

Тя се приближи към него и му протегна ръка.

– Много ми е драго – каза той и за голяма изненада на Ерика целуна ръката й.

Не можеше да си припомни кога за последно някой й е целувал ръка. И дали въобще някога.

– Както разбрах, имате медал, за който искате да узнаете повече, нали така? Влезте, да поседнем, докато го разгледам.

Той дръпна завесата настрани, за да й даде път да мине, което тя стори с наведена глава, тъй като вратата отзад бе извънредно ниска. И мигом се закова на място. Руски икони покриваха всеки сантиметър от стените в тъмното стайче, в което бе останало място само за масичка и два стола.

– Моята страст – обясни мъжът, който по телефона се бе представил като Оке Грунден. – Разполагам с една от най-големите колекции от руски икони в Швеция – добави гордо, след като седнаха.

– Много са красиви – каза Ерика, докато ги разглеждаше.

– И са далеч повече от красиви, драга моя, далеч повече – отвърна той, сияещ от гордост. – Носители са на история и традиция, която е... великолепна. – Замълча и си сложи очила. – Но аз се увличам прекалено на тази тема, така че да се насочим към повода за вашето посещение. Звучи интересно, трябва да кажа.

– Разбирам, че имате и друга специалност: медали от Втората световна война.

Той я погледна над очилата си.

– Така е. Впрочем човек живее доста изолирано, когато старите артефакти заменят общуването му с други хора. Не съм много сигурен, че съм направил верния избор, но е лесно да си мъдър постфактум.

Той се усмихна и Ерика отвърна на усмивката му. Антикварят имаше ненатрапчиво и иронично чувство за хумор, което й допадна.

Тя бръкна в джоба си и внимателно извади увития в парчето плат медал, а Оке включи лампа със силна крушка и примижа, за да не пропусне и най-малкия детайл.

– Откъде го имате? – попита накрая и отново я погледна над очилата си.

Ерика му каза за раклата на майка си и как е открила медала вътре.

– И доколкото знаете, майка ви няма връзка с Германия?

Ерика поклати глава.

– Аз поне не съм чувала да има такава. Но напоследък четох много по темата, а Фелбака, където майка ми е отраснала, е близо до норвежката граница. През войната много хора са искали да помагат на норвежкото съпротивително движение в борбата срещу германците. Знам, например, че дядо ми по майчина линия е позволявал хора да прекарват нелегално стоки до Норвегия на гемията му. Към края на войната дори е довел норвежки борец от съпротивата и му е дал подслон.

– Да, безспорно е имало тесни контакти между крайбрежните градове в Швеция и Норвегия, която е била окупирана от германците. Дори съседната провинция Далсланд е имала много общо с германците и норвеж-ците през войната.

Говореше, сякаш мислеше на глас, и продължаваше да разглежда медала.

– Нямам представа как майка ви се е сдобила с него – каза, – но едно знам. Този медал се нарича „Железен кръст“ и с него са награждавани германци за особено големи подвизи по време на войната.

– Няма ли нещо като списък на хората, получили такъв медал? – с надежда попита Ерика. – Каквото и да говорят за германците, поддържали са добра администрация по време на войната и със сигурност трябва да съществува някакъв архив...

Оке поклати глава.

– Не, уви, няма подобен списък. Нито мога да кажа, че този медал е бил особено рядък. Това е „Железен кръст – първи клас“. Раздадени са приблизително четиристотин и петдесет хиляди през време на войната, така че е невъзможно да се проследи кой е получил този конкретен медал.

Ерика изглеждаше разочарована. Надявала се бе медалът да й донесе повече сведения, но сега и тази следа изглеждаше като поредната задънена улица.

– Е, няма много, на което да се опра – каза тя, неспособна да скрие разочарованието си.

Изправи се, благодари на Оке, понечи да се ръкува, но вместо това получи целувка по ръката.

– Съжалявам – каза той, като я съпроводи през магазина. – Ще ми се да можех да помогна повече.

– Няма нищо – отвърна тя и отвори вратата. – Просто ще продължа проучванията си, защото искам да разбера защо този медал се е оказал в притежание на майка ми.

Ала когато вратата се затвори зад нея, Ерика се почувства напълно обезсърчена. Вероятно никога нямаше да разгадае тайната на медала.

Заксенхаузен, 1945 г.

През по-голямата част от пътуването беше в замаяно състояние. Най-вече си спомняше колко го бе боляло забралото ухо. Качиха го на влака за Германия, натъпкан сред много други затворници от Грини, неспособен да мисли за друго освен за главата си, която сякаш щеше да експлодира. Дори когато узна, че ще бъдат преместени в Германия, изпита само тъпо примирение. Знаеше какво значи това. Германия означаваше смърт. Никой не знаеше какво точно им готвят, но се шушукаше и намекваше. Разнасяше се мълва, че там ги очаква смърт. Знаеха, че ги наричат NN-затворници, от германските думи Nacht und Nebel, което означаваше „нощ и мъгла“. От тях се искаше да изчезнат, да умрат без съдебен процес и присъда. Просто да се изгубят в нощта и мъглата. Всички бяха чували историите и си мислеха, че са подготвени за онова, което може да ги очаква на крайната гара.

Ала нищо чуто не би могло да ги подготви за действителността. Бяха пристигнали в ада. Ад, в който под краката им не гореше огън, но пак си беше ад. Той беше тук вече от няколко седмици и видяното през това време го преследваше всяка нощ в неспокойните му сънища и го изпълваше с тревога всяка сутрин, когато бяха принудени да стават в три сутринта и да работят без прекъсване до девет вечерта.

За NN-затворниците беше дори по-зле. На тях се гледаше като на мъртъвци. Те бяха на дъното на лагерната йерархия. За да няма грешка, всички носеха червена буква N на гърба си. Червеният цвят сочеше, че са политически затворници. Криминалните носеха зелени символи. Между червените и зелените се водеше постоянна битка за надмощие в лагера. Единствената утеха бе, че скандинавските затворници бяха обединили силите си. Бяха пръснати из лагера, но всяка вечер след работа се събираха да си говорят за случващото се. Онези, които можеха да отделят нещичко, отрязваха парченце от дневната си дажба хляб. Парченцата се събираха и се даваха на скандинавските затворници, които лежаха болни в лазарета. Всички бяха решени възможно най-голям брой скандинавци да се завърнат по домовете си. Ала за мнозина помощ нямаше. Аксел бе изгубил бройката на вече загиналите пленници.

Погледна ръката, с която държеше лопатата. Беше само кости без никаква плът по тях, само с кожа, опъната върху кокалчетата. Прималя му и за миг се облегна на лопатата, когато най-близкият пазач отклони поглед, ала после побърза да възобнови копаенето, когато пазачът погледна в неговата посока. Всяка порция пръст, загребана с лопатата, го караше да се задъхва от усилието. Аксел се заставяше да не поглежда към причината за цялото това копаене. Само веднъж бе допуснал тази грешка, в първия ден. И още виждаше сцената всеки път щом затвореше очи. Купчината тела. Купчината скелети, натрупани като боклук, които щяха да бъдат заровени в масов гроб. Най-добре беше да не гледа. Зърна нещо само с периферното си зрение, докато се стараеше да изрива достатъчно пръст, за да не си навлече яда на пазачите.

Пленникът до него внезапно се отпусна на земята. Също тъй кльощав и недохранен като Аксел, той просто колабира и бе неспособен да се изправи отново на крака. На Аксел му мина през ума да иде и да помогне на човека, но такива мисли биваха бързо пропъждани и никога не водеха до действие. В момента цялото му внимание бе фокусирано върху собственото му оцеляване. Само толкова му бе по силите при малкото останала му енергия. Всеки се грижеше само за себе си и даваше всичко, на което е способен, за да оцелее. Чувал бе съветите на германските политически затворници. Nie auffalen: не привличай внимание към себе си, не се опитвай да избягаш. Ключът бе да застанеш дискретно в средата и да държиш главата си наведена, ако се зададяха неприятности. Ето защо Аксел наблюдаваше с безразличие как пазачът отиде до пленника на земята, хвана го за ръката и го замъкна към центъра на ямата, където беше най-дълбоко. После преспокойно се изкачи обратно и остави пленника зад гърба си. Нямаше да си хаби патроните за него. Времената бяха трудни и щеше да е истинска разсипия да стреля по някой, който практически си бе мъртвец. Върху него щяха да бъдат нахвърляни трупове. Ако още не беше мъртъв, скоро щеше да умре от задушаване. Аксел отмести поглед от пленника в ямата и продължи да копае в своя ъгъл. Вече не мислеше за близките си у дома. Нямаше място за такива мисли, ако искаше да оцелее.

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО Ерика се чувстваше все така обезкуражена. Надявала се бе да получи повече информация за медала. Знаеше, че Патрик също е разочарован след опита си да открие защо Ерик Франкел всеки месец е превеждал пари. Но никой от двама им не бе готов да се предаде. Патрик още се надяваше, че документите, оставени от Вилхелм Фриден, ще разкрият нещо, а Ерика бе решена да продължи да издирва произхода на медала.

За известно време се бе оттеглила в кабинета си да пише, но не можеше да се съсредоточи над книгата. В главата й витаеха твърде много мисли. Посегна към пакетчето бонбони, като се наслаждаваше на вкуса на кока-кола, докато шоколадът се разтапяше в устата й. Скоро трябваше да сложи край на този навик. Но напос-ледък се бяха случили толкова неща, че не можеше да си откаже удоволствието от малка почерпка от време на време. После щеше да му мисли. Успяла бе да свали килограми за сватбата им през пролетта, като разчиташе изключително на волята си. Затова бе убедена, че може да го стори пак. Просто не днес.

– Ерика! – повика я Патрик от долния етаж.

Тя се изправи и отиде до площадката да види какво иска.

– Обади се Карин. С Мая отиваме на разходка с нея и Луде.

– Добре – малко неясно отвърна Ерика, защото още смучеше бонбона.

Върна се в кабинета си и седна пред компютъра. Още не беше решила какво мисли за разходките на Патрик с Карин. Разбира се, тя изглеждаше приятна жена, а и с Патрик отдавна бяха разведени. Ерика бе убедена, че за него тази връзка е древна история. И все пак. Беше малко странно да го вижда как излиза, за да прекара известно време с бившата си съпруга. Особено след като някога бяха споделяли общо легло. Ерика разтърси глава да се отърве от образа, пробягал през ума й, и реши да се утеши с нов бонбон. Наистина трябваше да се стегне. Никога не се беше смятала за ревнивка.

За да отклони вниманието си, влезе в Интернет и започна да сърфира. Хрумна й идея и изпълнена с трепетно очакване, написа Ignoto militi в търсачката и натисна клавиша „ентър“. Получи няколко отговора. Избра първия и го зачете с интерес. Сега си припомни защо думите й звучаха толкова познато. Една училищна екскурзия до Париж бе отвела цяла група умерено заинтересувани ученици, учещи френски, до Триумфалната арка. И до гроба на незнайния воин. Ignoto militi означаваше просто „На незнайния воин“.

Ерика се намръщи, докато четеше написаното на екрана. В главата й препускаха мисли, възникваха нови въпроси. Чисто съвпадение ли беше, че Ерик Франкел бе надраскал тези думи на бележника на бюрото си? Или те имаха някакъв смисъл? И ако бе така, какъв? Прочете още от текста на екрана, но не откри нищо интересно, така че продължи нататък. С трети бонбон в устата вдигна крака върху бюрото и се замисли какво да предприеме. После й дойде наум, че има някой, който може да й каже повече... Вероятността не беше голяма, но... Стана и хукна към долния етаж, грабна ключовете за колата от масичката в антрето, качи се в колата и подкара към Удевала.

Четирийсет и пет минути по-късно седеше в колата на паркинга и се колебаеше, защото си даваше сметка, че не разполага с план. Сравнително лесно беше да узнае по телефона в кое отделение на болницата в Удевала лежи Херман, но нямаше представа дали ще я пуснат при него. Е, просто щеше да опита. Налагаше се да импровизира. За всеки случай се отби в магазинчето във фоайето и купи голям букет цветя. Взе асансьора, слезе на нужния етаж и уверено закрачи към отделението. Като че никой не я забелязваше. Ерика огледа номерата на стаите. Трийсет и пета. Това трябваше да е неговата. Силно се надяваше той да е сам, а не с дъщерите си около себе си, защото тогава зле й се пишеше.

Ерика пое дълбоко дъх и отвори вратата. Какво облекчение. Никакви посетители. Влезе и внимателно зат-вори вратата зад себе си. В стаята имаше две легла и на едното от тях лежеше Херман. Другият пациент спеше дълбоко. Ала Херман беше буден, взрян в пространството, с ръце, отпуснати върху завивката.

– Здравей, Херман – тихичко продума Ерика и придърпа стол до леглото му. – Не знам дали ме помниш. Идвах да посетя Брита. И ти ми се ядоса.

Отначало Херман или не можеше, или не искаше да я чуе. После бавно се обърна да я погледне.

– Знам коя си. Дъщерята на Елси.

– Точно така. Дъщерята на Елси.

Ерика се усмихна.

– Беше в къщата ни отново... преди няколко дни – промълви той, втренчен в нея, без да мига.

Ерика бе изпълнена с необяснима нежност към него. Представи си го легнал до мъртвата си съпруга, прегърнал я здраво. А сега изглеждаше толкова дребничък в болничното легло, малък и крехък. Вече не бе същият мъж, който й беше крещял, че е разстроила Брита.

– Да, бях в къщата ви. С Маргарета – отвърна Ерика.

Херман само кимна. Известно време никой от двамата не проговори.

Накрая Ерика наруши мълчанието.

– Правя проучване за живота на майка ми. Така попаднах на името на Брита. После, като разговарях с Брита, останах с впечатление, че има още, което искаше да ми каже. Или беше в състояние да ми каже.

По лицето на Херман се изписа странна усмивка, но той не отговори.

Ерика продължи:

– Мисля също, че е странно съвпадение, дето двама от тримата приятели на майка ми от младини умряха в толкова кратък период.

Тя замълча и зачака неговата реакция.

По бузата на Херман се търколи сълза. Той вдигна ръка и я избърса.

– Аз я убих – отрони и отново се взря в празното пространство. – Аз я убих.

Ерика чу изреченото от него и според Патрик нямаше нищо, което да противоречи на твърдението му. Ала тя знаеше, че Мартин е скептичен също като нея. И в тона на Херман се долавяше някаква особена нотка, която тя не можеше да си обясни.

– Знаеш ли какво е това, което Брита премълча пред мен? Нещо, случило се през войната ли е? С майка ми ли е свързано? Мисля, че имам право да знам – настоя тя.

Надяваше се, че не го притиска прекалено, тъй като той очевидно бе в уязвимо състояние, ала тя отчаяно се стремеше да открие какво в миналото на майка й така е променило отношението на Елси към живота. След като не получи отговор, Ерика продължи:

– Когато Брита започна да се обърква при посещението ми, спомена нещо за непознат войник, който шепнел. Знаеш ли какво е имала предвид с това? В този момент ме прие като Елси. Не като дъщерята на Елси. И заговори за незнайния воин. Знаеш ли нещо за това?

Отначало не можа да идентифицира звука, който Херман издаде. После осъзна, че той се смее. Безкрайно печална имитация на смях. Тя не виждаше какво смешно може да има. Но може би наистина беше смешно.

– Питай Пол Хекел. И Фридрих Хюк. Те могат да отговорят на въпросите ти.

Той отново започна да се смее. Все по-силно и по-силно, докато целият креват се разтресе.

Смехът му изплаши Ерика повече от сълзите му, ала тя все пак го попита:

– Кои са те? Къде мога да ги открия? Какво общо имат с всичко това?

Искаше й се да разтърси Херман, за да отговори на въпроса й, да изкопчи обяснение от него, но в този момент вратата се отвори.

– Какво става тук?

На прага стоеше лекар със скръстени ръце и строго изражение на лицето.

– Прощавайте, сбърках стаята. Но възрастният човек тук каза, че му се бъбрело с някого. И после...

Тя бързо излезе през вратата, като стрелна извинителен поглед към лекаря.

Сърцето на Ерика бумтеше в гърдите й, когато стигна до колата си на паркинга. Херман й беше дал две имена. Две германски имена, които никога не бе чувала преди и които не означаваха нищо за нея. Какво общо имаха с това двама германци? Бяха ли по някакъв начин свързани с Ханс Олавсен? Все пак той се беше борил срещу германците, преди да избяга в Швеция. Нищичко не разбираше.

През целия път обратно към Фелбака двете имена се въртяха в съзнанието й. Пол Хекел и Фидрих Хюк. Толкова бе странно. Напълно уверена беше, че никога преди не е чувала тези имена. И в същото време й звучаха бегло познато.

– Мартин Молин – каза името си той, като вдигна телефона още при първото позвъняване, после слуша нап-регнато няколко минути и се намеси само за да зададе няколко въпроса.

После взе бележника, в който бе нахвърлял бележки по време на телефонния разговор, и отиде в кабинета на Мелберг. Завари го в странна поза, седнал на пода с опънати крака, наведен напред в усилие да докосне пръстите на стъпалата си. Без успех.

– Простете. Прекъсвам ли нещо? – попита Мартин, който се бе заковал на прага.

Поне Ернст се зарадва да го види, приближи се, като въртеше опашка, и започна да ближе ръката му. Мелберг не отговори, само се намръщи и се опита да се надигне от пода. За голямо свое раздразнение накрая беше принуден да се откаже и протегна ръка към Мартин, който го издърпа и изправи на крака.

– Поразтягах се малко – промърмори Мелберг и бързо отиде да седне на стола си.

Мартин повдигна длан към лицето си да прикрие усмивката си. Ставаше все по-забавно.

– Е, нещо конкретно ли искаш, или дойде да ме прекъснеш без причина? – тросна се Мелберг и се пресегна за една от кокосово-карамелените сладки, които държеше в долното чекмедже на бюрото си.

Ернст подуши въздуха и бързо изприпка към привличащата го и твърде добре позната вече миризма, като насочи към стопанина си влажни молещи очи. Мелберг се опита да изгледа строго кучето, но после се смили и извади още една сладка, която подхвърли на Ернст. Тя изчезна буквално за две секунди.

– Кучето ви е започнало да затлъстява – отбеляза Мартин и погледна обезпокоено Ернст, чийто корем вече бе заприличал на този на собственика му.

– А, добре си е той. Малко килца в повече на никого не вредят – заяви доволно Мелберг и потупа биреното си шкембе.

Мартин изостави темата за коремната тлъстина и седна срещу Мелберг.

– Тъкмо ми се обади Педерсен. Сутринта получих и доклад от Торбьорн. Първоначалните им предположения са се потвърдили. Брита Йохансон наистина е била убита. Задушена е била с възглавницата, която лежеше до нея на леглото.

– И как това... – подхвана Мелберг, но Мартин го прекъсна.

– Да видим сега. – Той се консултира с бележника си. – Педерсен както обикновено използва професи-онален жаргон, но преведено на лаишки език, в гърлото си е имала перо от възглавницата. Вероятно се е озовало там, когато се е опитала да си поеме въздух, докато възглавницата е била притискана към лицето й. Поради това Педерсен е потърсил също и следи от влакна в гърлото й и е открил памучни влакна, отговарящи на тъканта на възглавницата. В допълнение костите в шията й са били травмирани, което показва, че някой е приложил директен натиск върху врата й. Най-вероятно е използвал ръката си. Провериха за отпечатъци по кожата й, но за беда не са открили такива.

– Изглежда съвсем ясно. От това, което чух, била е болна. Малко куку – рече Мелберг и завъртя показалец до слепоочието си.

– Имала е Алцхаймер – поясни остро Мартин.

– Добре бе, знам – пренебрегна Мелберг гневната реакция на Молин. – Само не ми казвай, че според теб го е извършил някой друг, а не старецът. Може да е било някое от онези... убийства от милост – заяви той, доволен от дедуктивната си логика, след което се награди с още едно сладкишче.

– Ами... може би – отвърна неохотно Мартин и отгърна на нова страница в бележника си. – Но според Торбьорн са намерили отпечатък върху калъфката, който бил много ясен. Обикновено е трудно да се снемат отпечатъци от плат, но в този случай калъфката е била притисната върху две лъскави копчета, а на едно от тях е имало ясен пръстов отпечатък. И той не принадлежи на Херман – отсече Мартин.

Мелберг се смръщи и го погледна разтревожено. После лицето му грейна.

– Сигурно е на някоя от дъщерите. Провери просто за да си сигурен, та да може да се потвърди. След това се обади на лекаря в болницата и му кажи да приложи на съпруга на Брита каквато ще там електрошокова терапия или да му даде някакво лекарство, та да го посъживи, защото преди края на седмицата вече трябва да сме го разпитали. Ясно?

Мартин въздъхна, но кимна. Не му харесваше това. Никак не му харесваше. Но Мелберг беше прав. Нямаше доказателства, сочещи към друг извършител. Само един-единствен отпечатък. И ако нямаше съвсем никакъв късмет, Мелберг можеше да се окаже прав и по този пункт.

Ала на излизане Мартин се обърна и се плесна по челото.

– О, забравих нещо. По дяволите, колко глупаво от моя страна. Педерсен е открил значително количество ДНК под ноктите й и парченца кожа, и кръв. Вероятно е дращила човека, който я е душил. И то доста дълбоко според Педерсен, тъй като е имала остри нокти и е успяла да свали доста кожа. По негово мнение вероятно е издрала ръцете или лицето на убиеца си.

Мартин се облегна на касата на вратата.

– А по мъжа й има ли драскотини? – попита Мелберг, като се наведе напред и опря лакти върху бюрото си.

– Не знам, но явно се налага спешно да посетим Херман – отговори Мартин.

– Налага се и още как – рече Мелберг. – Вземи Паула с теб – подвикна той, но Мартин вече си беше тръгнал.

През последните няколко дни Пер се движеше на пръс-ти из къщата, без да вярва, че това ще продължи дълго. Преди майка му не бе успявала да остане трезвена и за един ден. Не и откакто баща му ги напусна. Пер почти не си спомняше как е било преди това, но малкото му запазени спомени бяха приятни.

И макар да се съпротивляваше яростно, у него започна да се пробужда надежда. Все повече с всеки изминал час. Дори с всяка минута. Карина бе нестабилна и трепереща и му хвърляше засрамени погледи всеки път когато се засечаха из къщата. Но беше трезвена. Той бе проверил навсякъде и не бе открил нито една новозакупена бутилка. Нито една. А знаеше къде са всичките й скривалища. Така и не бе разбрал защо тя си правеше труда да крие бутилките. Със същия резултат можеше да ги остави върху кухненския плот.

– Да приготвя ли вечеря? – тихо попита Карина и му хвърли предпазлив поглед.

Сякаш се обикаляха един друг като две животни, две уплашени животни, които са се срещнали за пръв път и не са сигурни какво може да се случи. И може би това бе съвсем точно описание. От много дълго време не я беше виждал трезва. Не знаеше коя е, без да се е наляла с алкохол. Нито пък тя познаваше сина си. Как би могла да следи какво се случва, когато постоянно се движеше в алкохолна мъгла, размътваща всичко, което виждаше и вършеше? Сега бяха непознати един за друг. Ала непознати, изпълнени с любопитство, интерес и надежда.

– Чувал ли си се с Франс? – попита тя, докато вадеше продукти от хладилника, за да сготви спагети с кюфтенца.

Пер не знаеше какво да каже. Цял живот му беше строго забранявано да има какъвто и да било контакт с дядо си по баща, но сега тъкмо Франс бе този, който се намеси и спаси ситуацията, поне временно.

Карина забеляза объркването на сина си и нежеланието му да отговори.

– Всичко е наред. Шел да говори каквото си ще, но що се отнася до мен, можеш да общуваш с Франс. Стига да си... – Тя се поколеба, опасяваща се да не изрече нещо погрешно, което да наруши крехкото равновесие, установено с такива усилия помежду им през последните дни. Ала после събра кураж и продължи: – Нямам нищо против да контактуваш с дядо си. Той... Франс каза неща, които трябваше да бъдат казани. Неща, накарали ме да си дам сметка... – Тя остави ножа за рязане на лук и Пер видя, че се бори да сдържи сълзите си, когато се обърна с лице към него. – Той ме накара да разбера, че положението трябва да се промени и вечно ще му бъда благодарна за това. Но искам да ми обещаеш, че няма да ходиш... при хората, с които той има вземане-даване. – Тя го погледна умолително и долната й устна затрепери. – Аз не мога да ти обещая нищо в замяна... Надявам се, че разбираш. Толкова е трудно. Всеки ден, всяка минута са мъка. Мога да ти обещая единствено, че ще се опитам. Става ли?

И отново този засрамен умоляващ поглед.

Пер усети как малкият стегнат възел в гърдите му се стопява. През всички тези години единственото, което бе искал, особено след като баща му ги остави, бе разрешение да бъде дете. Вместо това беше принуден да чисти повръщаното й, да я следи да не подпали къщата, докато пуши в леглото, и да поеме цялото пазаруване. Налагаше му се да върши неща, които нито едно малко момче не биваше да върши. Всички тези спомени пробягаха в паметта му. Но нямаха значение. Защото единственото, което чуваше, беше нейният глас, мекият й, молещ майчин глас. Направи крачка напред и обви ръце около шията й. Сгуши се в нея, макар вече да я надвишаваше с близо цяла глава. И за пръв път от десет години си позволи да се почувства дете.

Фелбака, 1945 г.

– Не е ли прекрасно да не си на работа? – изгука Брита и погали Ханс по рамото.

Той само се засмя и се освободи от ръката й. След като беше опознал всички тях през последните шест месеца, беше напълно наясно, че е използван, за да предизвика ревност у Франс. Насмешливият поглед на самия Франс му подсказа, че той също е наясно с намеренията на Брита. Ала Ханс нямаше как да не се възхити на упорството й. Тя вероятно никога нямаше да спре да въздиша по Франс. Макар че и Франс отчасти имаше вина, тъй като от време на време насърчаваше чувствата й към него, като й отпускаше по мъничко внимание, а после й отвръщаше с обичайната си студенина. Според Ханс играта, която играеше Франс, граничеше с жестокост, но не искаше да се меси. Разстройваше го фактът, че накрая беше разбрал към кого Франс проявява истински интерес. Погледна я, седнала недалеч от него, и почувства болка в гърдите, защото в този момент тя каза нещо на Франс, а пос-ле се усмихна. Елси имаше толкова красива усмивка. И не само усмивката й беше прекрасна. Очите й, духът й, хубавите ръце в роклята с къси ръкави, която носеше, малката трапчинка, появяваща се вляво от устата й при усмивка. Всичко у нея беше красиво.

Елси и семейството й бяха добри с него. Плащаше нищожна, съвсем недостатъчна сума за наем, а Елоф му бе уредил работа на една от гемиите. Често бе канен да се храни със семейството – практически почти всяка вечер – и тяхната топлота и дружелюбност изпълваха всяко кътче от душата му. Емоциите, които войната му бе ограбила, бавно се завръщаха. И Елси. Ханс се бе опитвал да се бори с мислите, образите и чувствата, които го връхлитаха всяка нощ в леглото му, щом си я представеше. Ала накрая трябваше да си признае, че е безнадеждно влюбен в нея. И сърцето му биваше пронизвано от ревност всеки път, когато видеше Франс да поглежда Елси със същото изражение, каквото предполагаше, че има и на неговото лице. Не биваше да бъде пренебрегвана и Брита. Тя беше достатъчно умна да схване какво става, ала инстинктивно знаеше, че не е център на вниманието нито на Франс, нито на Ханс. И Ханс беше наясно, че това ужасно я дразни. Беше лекомислено, егоистично момиче и той не разбираше защо Елси въобще искаше да общува с нея. Но докато Елси проявяваше желание Брита да е с тях, той трябваше да се примирява с присъствието й.

Като се изключеше Елси, Ерик беше човекът, когото Ханс харесваше най-много сред новите си приятели. У Ерик имаше някаква преждевременна мъдрост и сериозност, които допадаха на Ханс. Двамата обичаха да разговарят на всякакви теми: за войната, за история, за политика и икономика и Ерик беше възхитен да срещне у Ханс сроден интелект, какъвто му бе липсвал. Разбира се, Ханс не бе толкова начетен, колкото Ерик, станеше ли дума за факти и цифри, но знаеше много за света и за историята, за взаимовръзката между нещата. Можеха да разговарят с часове. Елси ги закачаше, че са като двама старци, които се надлъгват един друг, ала Ханс виждаше, че е доволна от общуването им.

Единственото, за което не говореха, беше братът на Ерик. Ханс никога не зачекна темата и след първия опит и Ерик не го стори.

– Мама сигурно скоро ще е готова с вечерята – каза Елси, изправи се и отупа роклята си.

Ханс кимна и също стана.

– Ще дойда с теб, иначе тя ще се сърди – каза той и погледна Елси, която само се усмихна мило и заслиза по каменистия склон.

Ханс забеляза, че тя се изчерви. Беше на седемнайсет, с две години по-голям от нея, но тя винаги го караше да се усеща като глупаво учениче.

Махна за довиждане на останалите трима и се заспуска по склона след Елси. Тя се огледа в двете посоки, преди да пресече шосето и да отвори портата към гробището. Оттам беше по-пряко.

– Времето тази вечер е много приятно – каза той и усети колко е нервен.

Наруга се безмълвно, каза си да спре да се държи като идиот. Тя вървеше бързо по настланата с чакъл пътека, а той подтичваше след нея. След няколко крачки я настигна и тръгна редом с нея, пъхнал ръце в джобовете си. Не бе отговорила на забележката му за времето, което бе облекчение, защото бе прозвучала глупаво.

Внезапно изпита всеобхватно щастие. Вървеше до Елси, от време на време поглеждаше към профила й. Вятърът бе изненадващо топъл и камъчетата под краката им хрущяха с приятен звук. Не си спомняше от цяла вечност да се е чувствал така. Чисто щастие. А и надали бе имал някога подобно усещане. Имаше твърде много пречки и това пораждаше в гърдите му болка от унижение, омраза, страх. Положил бе всички усилия да не мисли за миналото. В момента, когато се промъкна на гемията на Елоф, бе решил да остави всичко зад гърба си. Да не поглежда назад.

Ала сега образите идваха неканени. Вървеше мълчаливо до Елси, като се стремеше да ги напъха обратно по тъмните дупки, където ги бе скрил, ала те напираха през преградите в съзнанието му. Може би това бе цената, която трябваше да плати за моментното чувство на щастие. За този кратък горчиво-сладък миг. Ако бе така, може би си струваше. Ала това не му помагаше сега, докато вървеше до Елси и усещаше лицата, гледките, миризмите, спомените и звуците да го връхлитат. Обзет от паника, Ханс изпита потребност да направи нещо. Гърлото му се стегна, дишането му стана плитко и ускорено. Не можеше повече да отблъсква спомените. А не можеше и да им позволи да го завладеят. Трябваше да стори нещо.

В този момент ръката на Елси се докосна до неговата. Допирът го накара да подскочи. Беше нежен и в същото време зареден с електричество и със своята простота бе достатъчен да прогони онова, за което той не искаше да мисли. Спря рязко на хълма над гробището. Елси беше на крачка над него и когато се обърна, лицата им се озоваха на едно ниво.

– Какво ти е? – попита го тя разтревожена.

В този момент той пристъпи към нея, улови лицето й между дланите си и нежно я целуна по устните. Отначало тя замръзна и той отново усети как паниката се надига в него. После тя внезапно се отпусна, устните й, допрени до неговите, станаха меки и се разтвориха. Ужасен, но възбуден, той внимателно провря език помежду тях и потърси нейния. Отгатна, че никога не е целувана преди, ала езикът й инстинктивно посрещна неговия и той усети как краката му се подкосяват. Отдръпна се от нея със затворени очи и погледна едва след няколко секунди. Първото, което видя, бяха очите й. В тях бе отразено онова, което самият той чувстваше.

Докато бавно и мълчаливо вървяха към дома, всички образи от миналото се отдръпнаха от него. Сякаш никога не бяха съществували.