5


КРИСТИАН БЕ ДЪЛБОКО ПОГЪЛНАТ от онова, което изучаваше на екрана на компютъра си, когато влезе Ерика. От Удевала беше подкарала колата право към библиотеката и все още се намираше в състояние на смут, както и когато си тръгна от Херман и от болницата. Не я напускаше чувството, че има нещо познато в тези германски имена. Бе ги написала на листче и сега го подаде на библиотекаря.

– Здравей, Кристиан. Ще ми помогнеш ли да проверя дали има информация за тези двама души, Пол Хекел и Фридрих Хюк? – попита го тя с надежда.

Той погледна имената и тя изведнъж забеляза колко унил изглежда. Вероятно просто страда от есенен грип, реши, или пък има проблеми с децата. Но въпреки това мъничко се притесни за него.

– Седни, ей сега ще ги потърся – каза й той и тя се отпусна на един стол.

Стискаше палци наум, ала надеждите й бяха попарени, тъй като не видя реакция по лицето на Кристиан, когато той прегледа резултатите от търсенето. – Не, боя се, че не. Нищо не откривам – каза той накрая и поклати глава извинително. – Няма нищо в архивите ни или поне в базата данни. Но можеш да потърсиш в интернет. Проблемът е, че според мен това са твърде често срещани германски имена.

– Добре – отвърна Ерика разочарована. – Значи, няма връзка между имената и местния район?

– Боя се, че не.

Ерика въздъхна.

– Е, добре. Предполагам, че иначе щеше да е твърде лесно. – Тогава лицето й светна. – А можеш ли да провериш дали ще излезе още нещо за човека, споменат в статиите, които ми намери миналия път? Не потърсих-ме за него конкретно, само за майка ми и приятелите й. Той е борец от норвежката съпротива на име Ханс Олавсен и е бил тук, във Фелбака...

– Някъде около края на войната. Да, знам – отвърна лаконично Кристиан.

– Знаеш за него? – попита Ерика и ентусиазмът й спадна донякъде.

– Не, но за втори път ме питат за него през последните два дни. Явно е популярен.

– Кой друг е издирвал информация за него? – попита Ерика със затаен дъх.

– Трябва да проверя – каза Кристиан и се премести с подвижния си стол до малка кутия за визитки. – Остави визитната си картичка, в случай че открия още нещо за момчето. В такъв случай трябваше да му се обадя.

Той затананика тихичко, докато ровеше из кутията и най-после откри онова, което търсеше.

– Аха, ето я. Тук пише Шел Рингхолм.

– Благодаря ти, Кристиан – каза Ерика и се усмихна. – Сега знам при кого трябва да отида да си побъбрим.

– Сериозно звучи – подхвърли Кристиан с лек смях, но очите му не се смееха.

– Не чак толкова. Просто съм любопитна защо той се интересува от Ханс Олавсен. – Ерика мислеше на глас. – Е, откри ли нещо за него, докато Шел Рингхолм беше тук?

– Просто същите материали, които дадох и на теб миналия път. Така че, боя се, нямам с какво друго да ти помогна.

– Е, добре. Днес нямам особен успех – заключи Ерика с въздишка. – Ще възразиш ли да си препиша телефонния му номер от визитката?

– Моля, заповядай – отвърна Кристиан и й подаде картичката.

– Благодаря – каза тя и му смигна.

Той й смигна в отговор, макар все така да изглеждаше уморен.

– А имаш ли напредък с книгата? – попита Ерика. – Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо? „Русалката“ се казваше, нали?

– А, да, върви добре – отговори той, но ентусиазмът в гласа му не прозвуча искрено. – Така е, ще се казва „Русалката“. Но сега ме извини, имам да свърша нещо.

Той й обърна гръб и започна да пише по клавиатурата на компютъра. Леко клюмнала, Ерика си тръгна от библиотеката. Кристиан никога не се бе държал така преди. Хубаво де, тя си имаше други неща на ума. Например разговор с Шел Рингхолм.

Бяха се разбрали да се срещнат на полуострова Ведо. Съществуваше малък риск да ги видят по това време на годината, но ако някой ги зърнеше случайно, бяха просто двама старци, излезли на разходка.

– Представи си само човек да можеше да знае какво предстои – каза Аксел и подритна камъче, което се затъркаля по брега.

През лятото плувците споделяха плажа със стадо крави и беше също тъй вероятно да видиш крава да се разхлажда във водата, както и деца, влезли да поплуват. Но сега крайбрежната ивица бе пуста, а вятърът подхващаше сухи водорасли и ги пращаше да се развяват във въздуха. Без да споменават темата, имаха негласно споразумение да не заговарят за Ерик. Нито за Брита. И двамата не бяха съвсем наясно защо бяха решили да се срещнат. Беше като ухапване от комар, което непременно трябва да бъде почесано. И макар да знаеха, че също като при ухапването от комар това само щеше да влоши нещата, бяха се поддали на изкушението.

– Предполагам, целият смисъл е в това, че никой не знае предварително – отвърна Франс и се загледа към водата. – Ако човек имаше кристално кълбо, в което да види всичко, което ще изпита, докато го има на света, сигурно не би пожелал дори да стане от леглото. Работата е там, че животът трябва да се поема на малки дози. Да се посрещат скърбите и проблемите на порции, които да могат да бъдат преглътнати.

– Понякога човек получава твърде големи парчета от тях – отбеляза Аксел и ритна още едно камъче.

– Сигурно говориш за други хора, не за теб и мен – рече Франс и се обърна да погледне Аксел. – Може да изглеждаме много различни в очите на околните. Но аз и ти сме от една порода. Знаеш го. Никога не капитулираме. Колкото и голяма порция да ни бъде поднесена.

Аксел само кимна. После отново погледна Франс.

– Съжаляваш ли за нещо?

Франс дълго обмисля въпроса. После каза:

– Какво има да съжалявам? Станалото – станало. Всички правим своя избор. Ти направи своя. Аз направих моя. Дали съжалявам за нещо? Не. Какъв смисъл би имало?

Аксел вдигна рамене.

– Предполагам, че съжаленията са част от човешката природа. Какво бихме били без тях?

– Но въпросът е променят ли съжаленията нещо. Същото важи и за работата, която вършиш. Отмъщение. Посвети целия си живот да преследваш престъпници и единствената ти цел беше отмъщение. Нямаше друга цел. И промени ли нещо това? Тъй или иначе, шест милиона души загинаха в концентрационните лагери. Какво се промени от факта, че си открил жена, която е била надзирателка през войната, а останалата част от живота си е прекарала като домакиня в Съединените щати? И ако я затътриш пред трибунал за престъпления, които е извършила преди повече от шейсет години, какво би променило това?

Аксел преглътна с усилие. През повечето време той вярваше в смисъла на работата, която вършеше. Ала Франс го бе уцелил по болното място. Задаваше въпрос, който Аксел неведнъж сам си бе задавал в моменти на слабост.

– Дава покой на семействата на жертвите. И е сигнал, че няма да приемем всичко за нормално човешко поведение.

– Глупости – отсече Франс и пъхна ръце в джобовете си. – Наистина ли си въобразяваш, че така ще подплашиш някого или че изпращаш някакъв сигнал, когато настоящето има толкова по-голяма мощ от миналото? В човешката природа е хората да не виждат последствията от деянията си, нито да си вземат поука от историята. А по отношение на покоя? Ако някой не е намерил покой след шейсет години, не му е писано да го получи. Отговорност на всеки индивид е да направи така, че да живее в мир със себе си, не можеш да очакваш възмездие и да вярваш, че то ще дойде някой ден.

– Това са цинични думи – заяви Аксел и също скри ръце в джобовете на палтото си.

Вятърът ставаше по-студен и той трепереше.

– Само искам да проумееш, че зад всички благородни дела, на които мислиш, че си посветил живота си, има една силно примитивна и фундаментална човешка емоция: желанието за отмъщение. Аз не вярвам в отмъщението. Вярвам, че единственото, което трябва да сторим, е да направим каквото можем, за да променим настоящето.

– И си мислиш, че правиш това ли? – с напрегнат глас попита Аксел.

– С теб сме от различни страни на барикадата, Аксел – сухо отвърна Франс. – Но да, това си мисля, че правя. Променям нещо. Не диря мъст. Не изпитвам съжаления. Гледам напред и действам според убежденията си. Това е съвършено различно от онова, което ти вършиш, и никога няма да сме на едно мнение. Пътищата ни се разделиха още преди шейсет години и никога няма да се съберат.

– Как се обърнаха нещата така? – тихо промълви Аксел и преглътна мъчително.

– Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Няма значение как. Така е, и толкоз. Единственото, което можем да сторим, е да се борим, за да оцеляваме, за да променяме каквото можем. Да не поглеждаме назад. Да не затъваме в угризения или предположения как е можело да се развият нещата. – Франс спря и принуди Аксел да го погледне в лицето. – Не можеш да гледаш назад. Стореното е сторено. Миналото е минало. Не може да съществува съжаление.

– Тъкмо в това грешиш, Франс – каза Аксел и сведе глава. – Страшно много грешиш.

Лекарят на Херман с извънредно нежелание им бе разрешил да говорят с пациента му няколко минути. Но тъй като Мартин и Паула бяха обещали две от дъщерите на Херман да присъстват на разпита, лекарят склони да даде позволение за малко по-дълъг разговор.

– Здравей, Херман – каза Мартин и протегна ръка към човека, лежащ в леглото. Херман пое дланта му, но с немощна, треперлива хватка. – Срещнахме се в къщата ти, но не съм сигурен дали помниш. Това е колежката ми Паула Моралес. Искаме да ти зададем няколко въпроса, ако може – обясни меко.

Двамата с Паула седнаха близо до леглото.

– Добре – отвърна Херман, който сега като че ли беше по-наясно с окръжаващата го обстановка.

Дъщерите му седяха от другата страна на леглото и Маргарета държеше ръката му.

– Моля, приеми най-искрените ни съболезнования – каза Мартин. – Разбрах, че с Брита сте били женени дълго време, така ли е?

– Петдесет и пет години – потвърди Херман и за пръв път от пристигането им зърнаха искрица живот в очите му. – С моята Брита имахме петдесет и пет годишен брак.

– Ще ни разкажеш ли какво се случи? Кога почина тя? – обади се Паула със същия внимателен и мек тон като на Мартин.

Маргарета и Ана-Грета отправиха притеснени пог-леди към тях и се канеха да запротестират, когато Херман им махна с ръка.

Мартин, който вече бе видял, че по лицето на Херман няма драскотини, се опита да надзърне под ръкавите на болничната му пижама за издайнически белези. Не забеляза нищо, но реши да отложи пот-върждението на това си наблюдение за след приключване на разпита.

– Отидох в дома на Маргарета на кафе – каза Херман. – Момичетата ми са много мили с мен. Особено откакто Брита се разболя. – Херман се усмихна на дъщерите си. – Имахме много за какво да говорим. Аз... бях решил, че ще е най-добре за Брита да отиде да живее на място, където да полагат повече грижи за нея. – Беше му трудно да говори.

Маргарета го погали по ръката.

– Беше единственото, което можеше да сториш, татко. Нямаше алтернатива. Знаеш го.

Херман сякаш не я чу и продължи:

– И тогава се прибрах у дома. Бях малко тревожен, защото бях отсъствал дълго време. Почти два часа. Обикновено бързам да се върна, ако ми се наложи да изляза, та да не я оставям сама за повече от час, докато тя си подремва следобед. Страхувам се... страхувах се, че ще се събуди и може да подпали къщата и себе си. – Той трепереше, но пое дълбоко дъх и заприказва отново. – Когато влязох у дома, извиках я по име. Но тя не отговори. Казах си, слава богу, сигурно още спи. Така че влязох в спалнята ни. Тя лежеше там... Видя ми се странно, че лежи с възглавница върху лицето си. Приближих се и вдигнах възглавницата. И веднага видях, че си е отишла. Очите й... очите й се взираха в тавана и беше абсолютно неподвижна.

По лицето му започнаха да се стичат сълзи и Маргарета внимателно ги избърса.

– Наистина ли е нужно това? – умолително продума тя, като погледна Мартин и Паула. – Татко още е в състояние на шок и...

– Няма нищо, Маргарета – отрони Херман. – Няма нищо.

– Добре, но само още няколко минути, татко. И тогава буквално ще ги изритам оттук, ако трябва, защото ти е нужно да си почиваш.

– Винаги е била най-войнствената от трите – по-усмихна се Херман. – Истинска фурия.

– Я да не чувам такива епитети – смъмри го Маргарета, но явно беше доволна, че той има енергията да я закача.

– Значи, твърдите, че тя вече е била мъртва, когато сте влезли в стаята? – попита Паула изненадана. – Защо тогава казахте, че вие сте я убили?

– Защото аз я убих – отвърна Херман и лицето му отново се изопна. – Но никога не съм казвал, че съм я умъртвил. Макар че все едно и това съм направил. – Той сведе очи към ръцете си, неспособен да погледне нито дъщерите си, нито полицаите.

– Но, татко, не те разбираме какво искаш да кажеш – обади се объркана Ана-Грета, но Херман отказа да отговори.

– Знаете ли кой я е убил? – попита Мартин, тъй като инстинктивно схващаше, че точно в този момент Херман не се кани да обясни защо толкова упорито настоява, че е убил жена си.

– Чухте баща ми – отсече Маргарета и се изправи. – Каза, каквото имаше да каже. И двамата чухте, че не той е убил майка ни, и това е важното. Колкото до останалото... говори неговата скръб.

Мартин и Паула също станаха.

– Благодаря ви, че позволихте да говорим с вас – каза Мартин на Херман. – Имаме само една последна молба. За да се потвърди казаното от вас, трябва да погледнем ръцете ви. Защото Брита е издраскала онзи, който я е задушил.

– Нужно ли е това? Той каза, че... – с повишен тон заговори Маргарета, но Херман мълчаливо вдигна нагоре ръкавите на пижамата си и протегна ръце към Мартин, който ги разгледа внимателно.

Никакви следи от одрасквания.

– Ето, видяхте ли? – рече Маргарета с вид, сякаш наистина й се щеше да изхвърли Мартин и Паула през вратата, както бе заплашила да направи.

– Приключихме – съобщи Мартин. – Благодаря ти, че ни отдели време, Херман. И отново, много съжаляваме за твоята загуба.

После направи знак на Маргарета и Ана-Грета, че желае да разговаря насаме с тях.

Навън в коридора им обясни ситуацията с пръстовия отпечатък и те с готовност приеха да предоставят отпечатъците си, за да бъдат изключени при разследването. Тъкмо свършваха, и дойде Биргита, която също се съгласи, така че отпечатъците и на трите дъщери можеха да бъдат изпратени в лабораторията.

Паула и Мартин поседяха за малко в колата, преди да потеглят.

– Кого мислиш, че предпазва той? – попита Паула, като пъхна ключа в стартера, но без да включва двигателя.

– Не знам. Но и аз останах със същото впечатление. Че знае кой е убил Брита, ала иска да защити този човек. И че някак се чувства отговорен за смъртта й.

– Само да щеше да ни каже – промърмори Паула и завъртя ключа.

– Да пукна, ако мога да разбера... – Мартин поклати глава раздразнен и забарабани с пръсти по таблото.

– Но ти повярва ли му?

Паула вече знаеше какъв ще е отговорът.

– Да, повярвах му. И фактът, че няма белези от драскотини, потвърждава, че съм прав. Но не разбирам защо ще се мъчи да защити убиеца на жена си. Или защо изпитва лична вина.

– Е, този въпрос няма да го разрешим – каза Паула и подкара колата извън паркинга. – Разполагаме с пръстовите отпечатъци на дъщерите и трябва спешно да ги изпратим. Тогава ще знаем, че не някоя от тях е оставила отпечатък по калъфката, и вече ще търсим чий е.

– Така е, повече от това не можем да направим за момента – каза Мартин, като въздъхна тежко и се загледа през стъклото.

Никой от тях не забеляза, че подминаха Ерика северно от Торп.


* * *

Фелбака, 1945 г.

Не беше случайност, че Франс видя какво се случи. Той следеше Елси с поглед по целия път и не го свали от нея, докато тя не изчезна зад билото на хълма. Така че видя целувката. Имаше чувството, че кръвта му кипи, въпреки че по крайниците му се разстилаше леден студ. Беше толкова болезнено. Помисли си, че ще умре на място.

– Виж ти... – изрече Ерик, който също забеляза Ханс и Елси. – Приличаше...

Той се засмя и поклати глава. При звука от смеха на Ерик бяла светлина експлодира в главата на Франс. За да се освободи по някакъв начин от болката, той се хвърли върху Ерик и го стисна за врата.

– Млъкни, млъкни, затваряй си ПЛЮВАЛНИКА, ти шибан, тъп...

Стисна по-силно и видя как Ерик се опитва да поеме въздух. Достави му удоволствие да наблюдава ужаса в очите на момчето. Това като че ли някак разплете възела, който винаги чувстваше в стомаха си и който сякаш се бе уголемил десетократно при вида на целувката.

– Какво правите!

Брита изпищя, като видя момчетата на земята – Ерик по гръб, Франс отгоре му. Без дори да се замисли, тя се втурна и дръпна ризата на Франс, но той замахна с ръка толкова силно, че тя се строполи назад.

– Спри, Франс, престани! – извика тя.

Сълзи се стичаха по бузите й. Нещо в тона й го накара да дойде на себе си. Той погледна надолу към Ерик, чието лице бе придобило странен цвят, и бързо отдръпна ръцете си.

– Съжалявам – прошепна и потърка очи. – Съжалявам... Аз...

Ерик седна и се втренчи в него, обхванал с ръце гърлото си.

– Какво беше това, по дяволите? Какво те прихвана? Почти ме удуши! Да не си се побъркал?

Очилата на Ерик се бяха изкривили. Той ги свали и след това си ги сложи отново.

Франс не отговори, само се взираше пред себе си с празен поглед.

– Той е влюбен в Елси, не си ли схванал? – каза Брита горчиво, като избърса сълзите от лицето си с опакото на ръката си. – И наистина си е въобразявал, че има шанс с нея. Трябва да си идиот, за да го вярваш, Франс! Тя дори не те поглежда. И сега се хвърля в прегръдките на този норвежец. Докато аз...

Тя се разрида и се втурна надолу по хълма. Франс отправи празен поглед след нея, докато Ерик още му се сърдеше.

– Дявол да го вземе, Франс, не си... Вярно ли е това? – Ерик се втренчи в него. – Влюбен си в Елси? Искам да кажа, ако това е така, мога да разбера защо обезумя. Но не можеш... – Ерик спря и поклати глава.

Франс не отговори. Не можеше. Главата му се изпълни с образа на Ханс, който се навежда напред, за да целуне Елси. И Елси, която отвръща на целувката.


* * *

НАПОСЛЕДЪК ЕРИКА ОБРЪЩАШЕ повече внимание, щом видеше полицейска кола, а й се стори, че зърна Мартин в онази, с която се размина преди Торп, докато шофираше към Удевала за втори път този ден. Чудеше се къде ли е ходил Мартин.

Запитванията, които правеше, не бяха спешни, но тя знаеше, че няма да може да пише спокойно, докато не узнае повече. Любопитна беше да разбере защо Шел Рингхолм, журналист в „Бохусленинген“, също проявява интерес към норвежкия борец от съпротивата.

По-късно, докато чакаше в рецепцията на „Бохусленинген“, размишляваше върху възможните причини той да се ангажира с темата, но накрая реши да спре с предположенията, докато лично не го попита. Няколко минути по-късно беше съпроводена до кабинета му. Той я погледна заинтригувано, когато тя влезе и се ръкуваха.

– Ерика Фалк? Писателката? Нали така? – каза той и направи жест към стола за посетители.

Тя седна, след като окачи сакото си на облегалката на стола.

– Да, точно така.

– За беда не съм чел никоя от вашите книги, но съм чувал, че са много добри – гласеше любезният му коментар. – Да не би да сте тук във връзка с проучване за нова книга? Не съм криминален репортер, така че не съм сигурен дали мога да съм ви от помощ. Защото, ако не греша, пишете главно книги за действителни престъпления.

– Трябва да призная, че това няма нищо общо с книгите ми – отвърна Ерика. – Работата е там, че по различни причини започнах да провеждам проучване на миналото на майка ми. По една случайност тя е била близка приятелка с вашия баща.

Шел се намръщи.

– Кога е било това? – попита и се наведе напред.

– Доколкото схващам, другарували са като деца и като тийнейджъри. Съсредоточих се основно върху последните години на войната, когато са били около петнайсетгодишни, както без съмнение сам знаете.

Шел кимна и я изчака да продължи.

– Принадлежали са към група от четирима юноши, които явно са били неразделни. Освен баща ви групата е включвала Брита Йохансон и Ерик Франкел. И както със сигурност знаете, тези двамата бяха убити в рамките на последните два месеца. Доста странно съвпадение, не намирате ли?

Шел все така не говореше, но Ерика виждаше колко е напрегнат и зърна проблясване в очите му.

– И... – Тя направи пауза. – Имало е още един човек. През 1944 година борец на норвежката съпротива – всъщност бил е съвсем момче още – пристигнал във Фелбака. Скрил се на гемията на дядо ми, а после баба и дядо му дали подслон. Името му е било Ханс Олавсен. Но вие вече знаете това, нали? Защото научих, че също сте проявили интерес към него, и се питах защо.

– Аз съм журналист. Не мога да обсъждам подобни неща – уклончиво отвърна Шел.

– Грешка. Не можете да разкривате източниците си – уточни спокойно Ерика. – Но аз не виждам защо да не обединим усилията си по работата над тази тема. Много съм добра да изравям неща, а знам, че и вие сте такъв, след като сте журналист. И двамата се интересуваме от Ханс Олавсен. Мога да преживея факта, че не желаете да ми кажете защо. Но нека поне си обменим информация – кой какво знае вече и онова, което независимо един от друг ще открием в бъдеще. Какво ще кажете?

Тя замълча и зачака напрегнато отговора му.

Шел обмисли казаното от нея. Забарабани с пръсти по бюрото, сякаш претегляше всички плюсове и минуси.

– Добре – заяви накрая и посегна да извади нещо от най-горното чекмедже на бюрото си. – Няма причина да не си помогнем взаимно. И моят източник е мъртъв, затова не виждам защо да не ви покажа всичко. Ето какво знам. Влязох в контакт с Ерик Франкел по повод... личен въпрос. – Той се прокашля и плъзна папката към нея. – Той каза, че искал да ми съобщи нещо, което можело да намеря за полезно и което трябвало да излезе на бял свят.

– Така ли се изрази? – Ерика се наведе напред и взе папката. – Че е нещо, което трябва да излезе на бял свят?

– Да, доколкото си спомням – отговори Шел и се облегна на стола си. – После дойде няколко дни по-късно. Донесе статиите в тази папка и просто ми ги подаде. Но не ми каза защо. Зададох му много въпроси, то се знае, но той отказа да отговори на който и да било от тях. Посочи, че ако съм бил толкова добър в изнамирането на сведения, колкото бил чул, то тази папка трябвало да ми бъде достатъчна.

Ерика прелисти страниците в пластмасовата папка. Бяха същите статии, която тя вече бе получила от Кристиан, статиите от архивите, в които се споменаваше Ханс Олавсен и времето, прекарано от него във Фелбака.

– Това ли е всичко? – попита тя и въздъхна.

– Такава беше и моята реакция. Ако е знаел нещо, защо просто не ми го каза направо? Но по някаква причина смяташе за важно да открия останалото сам. Това и започнах да правя и ще излъжа, ако кажа, че интересът ми не скочи с хиляда процента, след като Ерик Франкел беше намерен убит. Чудил съм се дали смъртта му не е свързана с това. – Той посочи папката, която Ерика държеше в скута си. – И, естествено, научих за възрастната жена, която е била убита миналата седмица. Но нямам представа дали съществува връзка... макар че смъртта й повдига редица въпроси.

– Открихте ли нещо повече за норвежеца? – попита Ерика нетърпеливо. – Аз още не съм напреднала дотам с моето проучване. Единственото, което разбрах със сигурност, бе, че той и майка ми са имали любовна връзка и че той си е тръгнал съвсем внезапно от нея и от Фелбака. Реших, че следващата ми стъпка трябва да е да разбера къде е отишъл, дали в Норвегия или другаде. Но може би вие вече знаете?

Шел поклати глава. Разправи на Ерика за разговора си с Ескил Халворсен, който не си бе спомнил за Ханс Олавсен на мига, но беше обещал да проведе проучване.

– Възможно е също Ханс да е останал в Швеция – замислено каза Ерика. – Ако е така, трябва да има начин да го открием чрез шведските власти. Аз мога да се заема с това. Но ако е изчезнал в чужбина, ще е проблем.

Шел си взе обратно папката, която Ерика му подаде.

– Това е добра идея. Няма причина да допускаме, че се е върнал в Норвегия. Много хора са останали в Швеция след войната.

– Пратихте ли снимка на Ескил Халворсен? – попита Ерика.

– Не, всъщност не го направих – каза Шел и запрелиства статиите. – Но сте права, трябва да му я изпратя. И най-малката подробност може да се окаже полезна. Ще му телефонирам веднага, след като си тръгнете, и ще видя мога ли да му пратя една от тези снимки. Или, още по-добре, ще му я пусна по факса. Какво ще кажете за тази? Тя е най-ясната. Как мислите?

Той плъзна по бюрото статията с груповата снимка, която Ерика бе разглеждала няколко дни преди това.

– Съгласна съм. Тази ще е подходяща. Плюс, че показва цялата група. Това тук е майка ми. – Тя посочи Елси.

– Значи твърдите, че са прекарвали много време заедно тогава?

Шел се наруга, че не бе направил връзка между Брита на снимката и Брита, която бе убита. Ала си каза, че повечето хора също биха я пропуснали. Трудно можеше да се открие сходство между петнайсетгодишното момиче и седемдесет и пет годишната жена.

– Доколкото схващам, били са много задружни, макар приятелството им да не е било напълно приемано по онова време. Във Фелбака класовите различия са били отчетливо изразени, а Брита и майка ми са принадлежали към по-беден социален слой, докато момчетата, Ерик Франкел и... вашият баща са били от заможните, от „каймака на обществото“.

– Да бе, „каймакът на каймака“ – промърмори Шел и Ерика долови силна враждебност зад думите му.

– Знаете ли, не ми беше хрумнало да разговарям с Аксел Франкел – възкликна Ерика развълнувано. – Той може да знае нещо за Ханс Олавсен. Макар че е малко по-възрастен, може да е бил покрай тях и...

Мислите и очакванията й набираха скорост, но Шел вдигна ръка да я спре.

– На ваше място не бих възлагал големи надежди. На мен ми хрумна същата идея, но за щастие първо направих проучване за Аксел Франкел. Сигурно знаете, че е бил пленен от германците при едно пътуване до Норвегия?

– Да, но не съм запозната с подробности – каза Ерика и погледна Шел с интерес. – Така че, ако сте открили нещо... – Тя разпери ръце и зачака.

– Както казах, Аксел бил взет в плен от германците, когато се канел да получи документи от съпротивителното движение. Отвели го в затвора „Грини“ край Осло и лежал там до началото на 1945 година. После германците преместили него и много други затворници от Грини с параход и влак и Аксел най-напред попаднал в Заксенхаузен, където пращали повечето от скандинавските пленници. След това, към края на войната, бил прехвърлен в Нойенгаме.

Ерика ахна.

– Нямах представа. Значи Аксел Франкел е бил в концентрационни лагери в Германия? Не знаех, че там е имало норвежци или шведи.

Шел кимна.

– Най-вече норвежки затворници. И някои от други страни, пленени от германците след участие в съпротивителни дейности. Наричали са ги NN-затворници от Nacht und Nebel – нощ и мъгла. Името произхожда от декрет, издаден от Хитлер през 1941 година, според който цивилни в окупирани страни не могат да бъдат изправяни пред съд в родината им. Вместо това трябвало да бъдат изпратени в Германия, където да изчезнат „в нощта и мъглата“. Някои са били осъждани на смърт и екзекутирани. Останалите са били принудени да вършат физически труд и мнозина просто умрели от тежката работа. Във всеки случай, Аксел не е бил във Фелбака през същия период като Ханс Олавсен.

– Но ние не знаем точната дата, когато норвежецът е напуснал Фелбака – възрази Ерика и се смръщи. – Поне аз не открих информация за това. Нямам представа кога е напуснал майка ми.

– Аз всъщност знам кога Ханс Олавсен е напуснал града – обяви тържествуващо Шел и зарови из книжата върху бюрото си. – Поне приблизително – добави. – Аха!

Той измъкна една статия и я постави пред Ерика.

Ерика се наведе напред и зачете на глас:

– „Тази година Асоциацията на Фелбака организира с голям успех...“

– Не, не, другата колонка – прекъсна я Шел и показа с пръст.

– А, добре. – Ерика започна отново. – „Всички до един бяха изненадани да научат, че норвежкият борец от съпротивата, който бе намерил убежище тук, във Фелбака, внезапно ни е напуснал. Много от жителите на Фелбака съжаляват, че не са имали възможност да се сбогуват и да му благодарят за неговите усилия по време на войната, на чийто край най-сетне станахме свидетели.“ – Ерика погледна датата в горния край на страницата и вдигна поглед. – 19 юни 1945 година.

– Така че е изчезнал веднага след края на войната, ако правилно тълкувам това – каза Шел, взе статията и я постави най-отгоре върху купчината.

– Но защо? – Ерика наклони глава и заразсъждава над прочетеното. – Все още мисля, че е добра идея да се поговори с Аксел. Може брат му да му е казал нещо. Аз ще се пробвам. А вие случайно нямате ли желание да поговорите с баща си?

Шел дълго време мълча. Накрая каза:

– Разбира се. И ще ви уведомя, ако науча нещо от Халворсен. А и вие непременно ми се обадете, в случай че откриете нови сведения. Става ли?

Той вдигна предупредително пръст. Не беше свикнал да работи в сътрудничество, но в този случай очевидно видя преимуществото да има Ерика като помощник.

– Ще направя справка и с шведските власти – добави Ерика и се изправи. – Обещавам да ви известя в минутата, щом науча нещо.

Тя понечи да облече сакото си, но внезапно се спря.

– Между другото, Шел, има още едно дребно нещо. Не знам дали е важно, но...

– Казвайте. Всичко може да е ценно на този етап – каза той и вдигна очи към нея с интерес.

– Разговарях с Херман, съпруга на Брита. Той, изглежда, знае нещо за всичко това. Не съм сигурна, но имам такова чувство. Попитах го за Ханс Олавсен. Той реагира извънредно странно, а после ми каза, че трябвало да попитам двама души на име Пол Хекел и Фридрих Хюк. Опитах се да ги проверя и не открих нищо. Но...

– Да? – подкани я Шел.

– О, и аз не знам. Мога да се закълна, че не съм срещала тези имена преди. И все пак има нещо познато в... Не, не мога да го налучкам.

Шел почука с писалката си по бюрото.

– Пол Хекел и Фридрих Хюк?

Когато Ерика кимна, той записа имената.

– Добре, ще се опитам да проверя и тях. Ала имената нищо не ми говорят.

– Е, сега и двамата си имаме задачи – отбеляза Ерика с усмивка, като се поспря на прага. – Чудесно е усещането, че вече сме двама, работещи по този случай.

– Да, така е – промърмори Шел някак разсеяно.

– Ще държим връзка – каза Ерика.

– Добре – каза Шел и хвана телефона, без да я погледне, когато тя излизаше от кабинета му.

Нямаше търпение да стигне до дъното на тази история. Журналистическият му нос подушваше нещо гнило.

– Да идем ли да седнем и да прегледаме всичко?

Беше понеделник следобед и в полицейския участък цареше спокойствие.

– Добре – каза Йоста и се надигна неохотно. – И Паула ли?

– Разбира се – отвърна Мартин и отиде да я повика.

Мелберг беше излязъл да разходи Ернст, а Аника изглеждаше заета в рецепцията, така че само тримата седнаха в кухнята с всички налични материали от разследването пред тях.

– Ерик Франкел – каза Мартин и опря върха на химикалката си върху чиста страница в бележника.

– Бил е убит в дома си с предмет, който от преди това е присъствал на местопрестъплението – каза Паула и Мартин трескаво се залови да пише.

– Това като че сочи към непредумишлено убийство – обади се Йоста и Мартин кимна.

– Нямаше пръстови отпечатъци по бюста, използван като оръдие на убийството, но не изглежда той да е бил избърсан, така че убиецът трябва да е носел ръкавици, което всъщност противоречи на идеята, че убийството е недпредумишлено – вметна Паула и погледна думите, които Мартин записваше в бележника си. – Наистина ли можеш да си го разчетеш после? – попита тя скептично, тъй като написаното повече й приличаше на йероглифи. Или на стенография.

– Само ако веднага го препиша на компютъра – обясни Мартин с усмивка, докато продължаваше да пише. – Иначе съм загубен.

– Ерик Франкел е умрял от тежък удар в слепоочието – каза Йоста и извади снимки от местопрестъплението. – След това извършителят е оставил там оръдието на убийството.

– Това също е признак, че не е било особено хладнокръвно или добре планирано убийство – отбеляза Паула и стана да налее кафе за себе си и за колегите си.

– Единственото, което успяхме да определим като потенциална заплаха, е фактът, че Франкел е бил експерт по нацизма и, както изглежда, е имал конфликт с неонацистката организация „Приятели на Швеция“. – Мартин извади петте писма, прибрани в пластмасови джобове, и ги разпростря по масата. – В допълнение е имал личен контакт в организацията в лицето на приятеля си от детинство Франс Рингхолм.

– Разполагаме ли с нещо, което би могло да свърже Франс с убийството? Каквото и да било? – Паула се взираше в писмата, сякаш искаше да ги накара да проговорят.

– Трима от неговите приятелчета нацисти твърдят, че е бил с тях в Дания през въпросните дни. Не е непробиваемо алиби, ако такова въобще съществува, но нямаме много материални улики, върху които да стъпим. Отпечатъците от обувки, които открихме, принадлежат на двете момчета, открили трупа. Нямаше други отпечатъци от обувки или от пръсти, нито нещо друго освен онова, което се очакваше да открием там.

– Ще налееш ли кафето, или само смяташ да стърчиш с каната в ръце? – обърна се Йоста към Паула.

– Кажи „моля“ и ще ти дам кафе – подразни го Паула и Йоста неохотно изръмжа „моля“.

– Стои и въпросът с датата на убийството – продължи Мартин и кимна към Паула да й благодари, задето напълни чашата му с кафе. – Имахме възможност да установим с относителна сигурност, че Ерик Франкел е умрял между петнайсети и седемнайсети юни. Така че налице са три дни, за които да гадаем. И после трупът му е останал там неоткрит, тъй като брат му е отсъствал, а никой не е очаквал Ерик да му се обади освен евентуално Виола, но, както тя го е разбрала, Ерик окончателно е прекратил връзката им. И това се е случило непосредствено преди да бъде убит. Никой ли не е видял нищо? Йоста, ти говори ли с всички съседи? Не е ли забелязал някой странни коли, подозрителни хора?

Мартин погледна колегата си.

– Там няма много съседи, с които да се разговаря – промърмори Йоста.

– Да го приема ли като „не“?

– Говорих с всички съседи и никой не е видял нищо.

– Добре, оставяме това за момента. – Мартин въздъхна и отпи от кафето си. – Ами Брита Йохансон? Определено е странно, че е налице връзка с Ерик Франкел. Също и с Франс Рингхолм. Вярно, било е много отдавна, но разполагаме с телефонни разпечатки, които показват, че е имало контакт между тях през юни и че Ерик и Франс поотделно са посетили Брита по това време. – Мартин замълча и отново огледа колегите си. – Защо са избрали този конкретен момент да възстановят контактите си след цели шейсет години? Трябва ли да вярваме на съпруга на Брита, който твърди, че причината е било влошаващото й се здравословно състояние и желанието й да си припомни миналото?

– Лично аз смятам, че това са глупости – отсече Паула и посегна към неотворен пакет бисквити. Отстрани пластмасовата лентичка от единия край и си взе три бисквити, преди да предложи и на останалите. – Не вярвам нито дума от това. Мисля, че ако можем да установим защо са се срещали, целият случай мигом ще бъде решен. Но Франс мълчи като гроб, а Аксел повтаря същата история, която ни поднесе Херман.

– Да не забравяме и ежемесечно превежданите суми – припомни Йоста, като с хирургическа прецизност отстрани горния слой ванилия от бисквитата си. Внимателно облиза шоколадовия пълнеж, преди да продължи. – Какво общо имат те с убийството на Франкел?

Мартин изненадано изгледа Йоста. Нямаше представа, че колегата му е наясно с тази част от разследването, тъй като обичайната му политика бе да обръща внимание само на информацията, поднасяна лично на него.

– Хедстрьом е имал твърде малък напредък по този въпрос в събота – каза Мартин и извади бележките, които бе направил, когато Патрик му се обади да докладва за посещението си в дома на Вилхелм Фриден.

– Е, какво е открил? – Йоста си взе още една бисквита и повтори същата маневра с дисекцията й.

Първо отстрани покритието от ванилия, облиза шоколадовия пълнеж, а двете половинки от същинската бисквита остави настрани.

– Хей, Йоста, не може да облизваш шоколада и да оставяш другото – възнегодува Паула.

– Ти какво, да не си от бисквитената полиция? – отвърна Йоста и демонстративно посегна за поредната бисквита.

Паула само изсумтя, взе пакета с бисквити и го премести на плота, извън досега на Йоста.

– За беда не е открил много – каза Мартин. – Вилхелм Фриден е починал преди две седмици и нито вдовицата му, нито синът му били чували за преводите. Разбира се, невъзможно е да се знае дали те казват истината, но според Патрик не лъжели. Във всеки случай синът обещал да помоли адвоката им да изпрати всички документи на баща му и ако извадим късмет, може да открием нещо там.

– Ами братът на Ерик? Той знаел ли е нещо за плащанията?

Йоста поглеждаше алчно пакета бисквити върху плота и май наистина се канеше да си надигне задника и да отиде да го вземе.

– Телефонирахме на Аксел да го питаме за превежданите суми – каза Паула с предупредителен поглед към Йоста. – Но той нямал представа за какво са.

– А вярваме ли му? – Йоста премерваше разстоянието от стола си до плота. Един бърз скок, и можеше да успее.

– Всъщност не знам. Той е мъчен за анализиране човек. Ти на какво мнение си, Паула? – обърна се към нея Мартин.

Докато тя обмисляше въпроса, Йоста се възползва от шанса си. Скочи и се хвърли към пакета бисквити, но лявата ръка на Паула се стрелна с бързината на змия и го дръпна.

– Не, няма да стане.

Тя смигна злорадо на Йоста и той не можа да не отвърне на усмивката й. Започнал бе много да цени дребните им закачки.

Паула се обърна към Мартин, когато пакетът с бисквити бе на сигурно място в скута й.

– Съгласна съм с теб, мъчен е и не мога да го разгадая. Така че не съм сигурна. – Тя поклати глава.

– Да се върнем на Брита – предложи Мартин и написа с главни букви „БРИТА“ в бележника си, а после подчерта името с две черти. – Преценявам като най-добрата ни улика факта, че откритото от Педерсен под ноктите й най-вероятно съдържа ДНК на убиеца. Както и това, че очевидно тя е успяла да остави дълбоки драскотини по лицето или ръцете на онзи, който я е задушил. Можахме да проведем кратък разпит на Херман тази сутрин и по него нямаше следи от драскотини. Каза също, че Брита вече била мъртва, когато се прибрал у дома. Че лежала на леглото с възглавница върху лицето.

– Но продължава да настоява, че смъртта й е по негова вина – вметна Паула.

– Какво иска да каже с това? – намръщи се Йоста. – Брани ли някого?

– Да, така мислим и ние – отвърна Паула и, смилила се, върна пакета с бисквити на масата и го побутна към Йоста. – Ето, тъпчи се – каза му тя на английски.

– Какво? – попита Йоста, чиито познания по този език се ограничаваха до термини, свързани с голфа, макар дори и при тях да имаше много още да се желае от произношението му.

– О, забрави. Давай, ближи си шоколада – рече Паула.

– Разполагаме и с пръстовия отпечатък – продължи Мартин, след като изслуша развеселен приятелското заяждане между Йоста и Паула. Ако не го познаваше, би си помислил, че по-възрастният му колега е започнал да се размеква.

– Единствен пръстов отпечатък върху едно от копчетата на калъфката. Не дава бог знае какъв материал – подхвърли скептично Йоста.

– Сам по себе си не, но ако пръстовият отпечатък е на същото лице, оставило своята ДНК под ноктите на Брита, тогава имаме повод за надежда.

Мартин подчерта с две линии буквите ДНК в бележника си.

– Кога ще е готов ДНК профилът? – попита Паула.

– От лабораторията предполагат, че ще го имаме до четвъртък – отговори Мартин.

– Добре, после ще наберем ДНК проби – каза Паула и протегна крака.

Понякога й се струваше, че симптомите на бременността на Йохана са заразни. Постоянно я тормозеха прищракващи болки в краката и бе развила ненаситен апетит.

– А имаме ли кандидати за ДНК проби?

Йоста се бе заловил с третата си бисквита.

– Мислех си за Аксел и Франс – каза Паула.

– Нима наистина ще чакаме до четвъртък? Ще отнеме време да се получат резултатите, а драскотините бързо заздравяват, така че по-добре да вземем пробите възможно най-скоро.

– Добра логика, Йоста – похвали го изненадан Мартин. – Ще го направим утре. Нещо друго? Нещо да сме забравили или пропуснали?

– Как така „пропуснали“? – донесе се глас откъм вратата.

Мелберг влезе със задъхания Ернст подире му. Кучето мигновено подуши купчинката подложени на дисекция бисквити от Йоста и скочи напред да седне в краката му. Просенето на Ернст имаше резултат и бисквитите изчезнаха светкавично.

– Просто преговаряхме някои неща и се чудех не сме ли пропуснали нещо – обясни Мартин и посочи към документите на масата пред тях. – Стигнахме до извода, че трябва да вземем проби от Аксел и Франс утре.

– А, да, направете го – избъбри Мелберг нетърпеливо, уплашен да не бъде въвлечен в някаква действителна работа за вършене. – Продължавайте в този дух, добре ми звучи.

Той повика Ернст, който с размахана опашка го последва в кабинета му и там легна на обичайното си място – в краката на стопанина си под бюрото.

– Виждам, че идеята да се намери осиновител на кучето е замразена – подсмихна се Паула.

– Според мен можем да смятаме Ернст за осиновен. Макар да пукна, ако знам кой за кого се грижи в действителност. Носи се мълва, че Мелберг се е превърнал в краля на салсата на дърти години – засмя се Йоста.

Мартин понижи глас до шепот.

– Да, и аз го чух. А тази сутрин, като влязох в кабинета му, беше на пода и се разтягаше.

– Майтапиш се – ококори се Йоста. – И как се справяше?

– Никак. – Мартин също се разсмя. – Опитваше се да докосне пръстите на краката си, обаче шкембето му пречеше. И споменавам само една от причините.

– Я стига вие двамата. Всъщност майка ми преподава в курса по салса, който Мелберг посещава – предупредително изрече Паула. Йоста и Мартин я зяпнаха смаяни. – Мама беше поканила Мелберг на обяд преди няколко дни и той беше... всъщност е много приятен – каза им тя.

Ченетата на Мартин и Йоста вече откровено увис-наха.

– Мелберг посещава курс по салса при майка ти? И е бил у вас на обяд? Че ти скоро ще му викаш „татко“! – Мартин се засмя силно и Йоста се присъедини към него.

– Престанете – сърдито ги смъмри Паула и се изправи. – Приключихме тук, нали?

Тя излезе от кухнята, а Мартин и Йоста се спогле-даха объркани, но веднага след това отново избухнаха в смях. Прекалено хубаво звучеше, за да е истина.

Уикендът бе донесъл мащабни военни действия. Дан и Белинда си крещяха неспирно и на Ана й се струваше, че главата й ще се пръсне от всичката тази врява. Предупреди ги на няколко пъти, помоли ги да се съобразяват с Адриан и Ема и за щастие този аргумент имаше ефект и върху двамата. Макар Белинда да не би го приз-нала открито, Ана виждаше, че тя харесва децата й, и поради тази причина Ана бе готова да прости донякъде предизвикателното й тийнейджърско поведение. Също така си мислеше, че понякога Дан не разбира истински какво й е на най-голямата му дъщеря или защо реагира по такъв начин. Сякаш двамата бяха стигнали до патова ситуация и никой от тях не знаеше как да я реши. Ана въздъхна, докато обикаляше из дневната да събира играчките, които децата бяха разпръснали по всеки сантиметър от пода.

През последните няколко дни се мъчеше да възприеме новината, че двамата с Дан ще имат дете. В ума й препускаха всякакви мисли и тя бе вложила солидна доза енергия за потушаване на страховете си. Започнало бе и да й прилошава, както по време на първите й две бременности. Не повръщаше много често, но ходеше замаяна и стомахът й се бунтуваше, сякаш страдаше от морска болест. Дан забеляза, че е изгубила обичайния си апетит, и като тревожна майка-квачка се опитваше да я съблазни с какви ли не храни.

Тя седна на дивана и наведе глава между коленете си в опит да се фокусира върху дишането си, за да пребори гаденето. Последния път, когато беше бременна с Адриан, това състояние бе продължило до шестия месец и й се бе сторило безкрайно. Горе чуваше разпалени гласове да се издигат и снишават под акомпанимента на гърмящата музика на Белинда. Не можеше да се справи с всичко това. Просто не можеше. Гаденето й се засилваше и гърлото й се изпълваше с кисела жлъчна течност. Скочи и хукна към банята, коленичи пред тоалетната чиния и се опита да повърне. Ала нищо не излезе. Само сухи пориви, които не й донесоха облекчение.

Изправи се, обърса устата си с кърпа и погледна лицето си в огледалото. Онова, което видя, я разтревожи. Беше бледа като бялата кърпа, която държеше, а очите й бяха огромни и уплашени. Точно както бе изглеждала, когато живееше с Лукас. А сега всичко бе толкова различно. Толкова по-хубаво. Прекара ръка по корема си, който още беше плосък. Толкова много надежда. И толкова много страх. Всичките съб-рани в една малка точка в утробата й. Толкова зависима, тъй миниатюрна. Разбира се, беше мислила за дете с Дан. Но не сега, не още. Някъде в далечното бъдеще. След като нещата се успокояха и стабилизираха. При все това въобще не й бе хрумвало да прекъсне бременността си, когато тя вече беше факт. Връзката вече я имаше. Невидимата, крехка и все пак силна връзка между нея и онова, което още не бе видимо с просто око. Тя пое дълбоко дъх и излезе от банята. Високите гласове вече се бяха преместили долу в антрето.

– Отивам у Линда. Защо ти е толкова трудно да го разбереш, да му се не види? Имам си приятели, ако искаш да знаеш. Или се опитваш да ми забраниш и с тях да се виждам, досаден старец такъв!

Ана усещаше, че Дан се готви за хаплив отговор, и в този момент търпението й се изчерпа. Кипяща от гняв, тя излезе в антрето и закрещя с пълно гърло:

– Време е двамата ДА МЛЪКНЕТЕ! Разбирате ли? Държите се като деца и това трябва да СПРЕ! НЕЗАБАВНО! – Размаха пръст и продължи, преди някой да е успял да я прекъсне. – Ти, Дан, престани, по дяволите, да крещиш на Белинда. Ясно ти е, че не можеш да я заключиш и да изхвърлиш ключа! На седемнайсет години е и има нужда да се вижда с приятелите си!

Лицето на Белинда грейна в доволна усмивка, но Ана не беше приключила.

– А ти, млада госпожице, спри да се лигавиш и се дръж като зрял човек, ако искаш да бъдеш третирана като такъв! И да не чувам повече гадости за мен и за децата ми, които живеят тук, защото оставаме, независимо дали ти харесва или не, и ще се радваме да те опознаем, стига да ни дадеш шанс!

Ана се спря да си поеме дъх, но после продължи с тон, който накара Дан и Белинда уплашени да застанат мирно като оловни войници.

– И за да си набиеш в главата, че никъде няма да ходим, ако такъв е бил планът ти, знай, че баща ти и аз ще имаме бебе, така че моите деца и ти и сестрите ти ще бъдете свързани с брат наполовина или сестра наполовина. Много бих желала всички да сме приятели, но не мога да го постигна сама. Трябва да си помагаме едни на други! Във всеки случай бебето ще се роди през пролетта, независимо дали ще решиш да ме приемеш или не, и проклета да съм, ако търпя подобни глупости дотогава!

Ана избухна в сълзи, а другите двама останаха замръзнали на местата си. Тогава Белинда се разхлипа. Един момент гледа Дан и Ана, после се втурна през външната врата и шумно я затръшна.

– Ана, скъпа, нужно ли беше това? – уморено рече Дан.

Ема и Адриан също бяха станали свидетели на конфронтацията и стояха в антрето в пълно объркване.

– О, върви по дяволите – каза Ана и грабна якето си.

За втори път външната врата се затвори с оглушителен трясък.

– Здравей, къде беше?

Патрик посрещна Ерика на вратата и я целуна по устните. Мая също искаше целувка и притича с поклащане, протегнала ръце.

– Проведох два много интересни разговора, ще знаеш – отвърна Ерика, като окачи сакото си и влезе с Патрик в дневната.

– О, нима? За какво? – попита той.

Настани се на пода и продължи онова, което правеха с Мая преди пристигането на Ерика. Строяха кула от кубчета, най-високата кула на света.

– Мислех, че Мая трябва да се учи да строи с кубчета – засмя се Ерика и седна на пода до тях.

Наблюдаваше развеселена как мъжът й, силно със-редоточен, се опитваше да постави червено кубче върху кулата, която вече беше по-висока от Мая.

– Шт... – рече Патрик, издал връхчето на езика си, докато успокояваше ръката си, за да постави кубчето върху твърде паянтовата конструкция.

– Мая, ще подадеш ли на мама жълтото кубче? – прошепна Ерика и посочи на дъщеря си кубчето в самата основа.

Личицето на Мая грейна при мисълта, че ще направи услуга на майка си. Тя се наведе и бързо издърпа кубчето, с което предизвика срутване на внимателно изградената кула на Патрик.

Червеното кубче в ръката на Патрик увисна във въздуха.

– Много благодаря – рече нацупено той и изгледа ядосано Ерика. – Имаш ли представа какво изкуство се изисква, за да се построи толкова висока кула? Каква прецизност и сигурна ръка са нужни?

– Виждам как някой започва да проумява защо цяла година говорех, че се чувствам подценявана – засмя се Ерика и се наведе да целуне мъжа си.

– Да, схванах – промърмори той и целуна тила й, като леко прекара език по него.

Ерика отвърна на поканата и започналото като целувка премина в леко опипване, което не спря, докато Мая с перфектно прицелване не улучи главата на баща си с кубче.

– Ох! – Той се хвана за главата, после предупредително размаха пръст към Мая. – Ама какви ги вършиш ти? Да замериш татко с кубче тъкмо като му се отвори шанс да се понатиска с мама?

– Патрик! – Ерика го шляпна по рамото. – Нужно ли е да учиш дъщеря ни на думата „натиска се“ на нейната възраст?

– Ако иска малко братче или сестриче, ще трябва да свиква да гледа как мама и татко се натискат – отвърна той и Ерика видя палавите искрици в очите му.

Тя се изправи.

– Мисля, че ще почакаме малко за братче или сестриче. Но не пречи да потренираме довечера.

Тя му намигна и отиде в кухнята. Най-сетне бяха успели да подхванат наново тази част от живота си. Не беше за вярване как появата на бебе неизбежно упражнява негативен ефект върху сексуалния живот на двойката, но след твърде постна в това отношение година нещата вече се подобряваха. Въпреки че след цяла година, прекарана у дома, тя още не беше готова да предприеме действия за братче или сестриче на Мая. Изпитваше потребност да поживее като зрял човек известно време, преди да се върне в бебешкия свят.

– Та какви интересни разговори проведе днес? – попита Патрик, който я последва в кухнята.

Ерика му разправи за двете си екскурзии до Удевала и какво беше открила.

– Но тези имена не са ти познати, така ли? – попита Патрик и се смръщи, след като тя му предаде думите на Херман.

– Тъкмо това е странното. Не си спомням да съм ги чувала преди и все пак има нещо... Не знам. Пол Хекел и Фридрих Хюк. Някак ми звучат познато.

– Значи с Шел Рингхолм обединявате сили, за да се опитате да откриете този... Ханс Олавсен?

Патрик изглеждаше скептичен и Ерика се досещаше накъде бие той.

– Добре де, знам, че не е подкрепено с факти. Нямам представа каква роля може да е играл Ханс, но нещо ми подсказва, че е била важна. И дори това да няма нищо общо с убийствата, той определено е означавал нещо за майка ми, а аз точно заради това се заех с цялата история. Исках да науча повече за нея.

– Просто бъди малко по-предпазлива. – Патрик сложи чайник с вода на печката. – Искаш ли чай впрочем?

– Да, благодаря. – Ерика седна до кухненската маса. – Какво значи да бъда по-предпазлива?

– Според това, което съм чувал, Шел е ловък журналист, така че внимавай да не те използва.

– Не виждам как ще го направи. Разбира се, би могъл да получи информацията, до която успея да се добера, и да не ми даде нищо в замяна, ала по-лошо от това няма как да се случи. А аз съм готова да поема този риск. Но всъщност не вярвам да постъпи така. Разбрахме се аз да говоря с Аксел Франкел за норвежеца и също да проверя дали е вписан в официални шведски архиви. А Шел ще разговаря с баща си. Макар че не изглеждаше особено очарован от тази перспектива.

– Двамата като че не се разбират много – каза Патрик и сипа вряла вода в две чаши, в които бе поставил торбички с чай. – Чел съм няколко статии на Шел, в които здраво натрива носа на баща си.

– Ами значи се очертава интересен разговор – заключи Ерика и пое чашата от Патрик.

Погледна го, докато отпиваше. Чуваха Мая да бъб-ри на някакво неодушевено другарче в дневната. Сигурно говореше на куклата си, която отказваше да изпусне от поглед през последните няколко дни.

– Как се чувстваш, като не си част от работата, която вършат в управлението в момента? – попита тя.

– Ще излъжа, ако кажа, че не ми е трудно. Но съзнавам какъв шанс е да остана у дома и да общувам с Мая, а работата ми ще си е там и ще ме чака, когато се върна. Не че се надявам да има още убийства, които да се разследват, но... разбираш ме за какво говоря.

– А как е Карин? – попита Ерика, като се стараеше тонът й да е възможно най-неутрален.

Патрик помълча за секунда, преди да отговори. Пос-ле каза:

– Не знам. Изглежда толкова... тъжна. Според мен не се е получило, както си го е представяла, и сега се е озовала в ситуация, която... Не, наистина не знам. Малко ми е мъчно за нея.

– Съжалява ли, че те е напуснала? – поинтересува се Ерика и напрегнато зачака отговора му.

Дори не бяха говорили за брака му с Карин и няколкото пъти, когато тя се бе опитвала да научи нещо, той й бе давал кратки отговори от по една дума.

– Не, не мисля така. Или по-скоро... Не знам. Според мен съжалява за стореното и че ги хванах по този начин. – Той се позасмя горчиво, като си припомни сцената, която бе изтласквал от съзнанието си много дълго време и за която мислеше, че отдавна е зад гърба му. – Но не знам... Постъпката й до голяма степен се дължеше и на това, че не се разбирахме.

– Но мислиш ли, че сега го помни по този начин? – попита Ерика. – Понякога проявяваме тенденцията да разкрасяваме нещата със задна дата.

– Така е, но според мен тя го помни каквото беше – каза Патрик, макар че в тона му се прокрадваше съмнение. – Е, какви са плановете ти за утре? – попита, за да смени темата.

Ерика разбра, че това е намерението му, но си премълча.

– Както казах, мисля да си побъбря с Аксел. Ще проверя какво имат за Ханс в гражданския регистър и в данъчната администрация.

– Я почакай, не те ли чака книга за писане?

Патрик се засмя, но гласът му прозвуча малко нервно.

– Има достатъчно време и за нея, особено след като направих повечето проучвания. А и ще ми е трудно да се съсредоточа над книгата, докато не си освободя ума от това, така че дай ми възможност...

– Добре, добре – каза Патрик и вдигна помирително ръце. – Ти си голямо момиче, знаеш как да си организираш времето. Мая и аз ще караме по нашата си програма, а ти се грижи за своята.

Той стана и на минаване целуна Ерика по главата.

– Трябва да ида и да построя нов шедьовър. Мислех си за мащабно копие на Тадж Махал.

Ерика поклати глава със смях. Понякога се чудеше дали човекът, за когото се бе омъжила, е с всичкия си. Вероятно не, реши.

Ана я забеляза отдалеч. Нисичка самотна фигура в далечния край на плаващите докове. Не беше възнамерявала да тръгне да я търси. Но щом слезе по склона на Галебакен и видя Белинда, знаеше, че трябва да иде при девойката и да поговори с нея.

Белинда не я чу да приближава. Просто седеше на дока и пушеше, до нея имаше пакет „Гула Бленд“ и кутия кибрит.

– Здравей – каза Ана.

Белинда трепна. Погледна цигарата в ръката си и за секунда явно имаше желание да я скрие, но после предизвикателно я пъхна в устата си и вдиша дима дълбоко.

– Ще дадеш ли една и на мен? – попита Ана и седна до Белинда.

– Ти пушиш? – изненадана попита Белинда, но й подаде пакета.

– Някога пушех. В продължение на пет години. Но моят... бивш съпруг... На него не му харесваше.

Това беше твърде слабо казано. Веднъж в началото, когато Лукас я завари да пуши тайно, бе долепил огънчето на цигарата до сгъвката под лакътя й. Още имаше блед белег от този инцидент.

– Няма да кажеш на татко, нали? – намусено рече Белинда и размаха цигарата си. После добави по-тихо: – Моля те.

– Ако ти не ме изпееш, и аз няма да те изпея – отвърна Ана, притвори очи и всмукна за пръв път.

– Редно ли е да пушиш? Имам предвид заради... бебето – запита Белинда с тон на негодуваща старица.

Ана се засмя.

– Това ще е първата и последна цигара, която ще изпуша, докато съм бременна. Обещавам.

Известно време поседяха мълчаливо и издухваха димни кръгчета към водата. Лятната горещина напълно бе изчезнала, заменена от остър септемврийски хлад. Но поне нямаше вятър и пред тях се простираше спокойната проблясваща повърхност на водата. Пристанището изглеждаше пусто – имаше няколко лодки, а не както през лятото цели редици.

– Не е лесно, нали? – подхвърли Ана, загледана към водата.

– Кое? – нацупено попита Белинда, още несигурна какво поведение да възприеме.

– Да си дете. Макар че вече си почти възрастна.

– Нищо не знаеш ти.

Белинда ритна камъче към водата.

– Не знам, сигурно си права, родила съм се на сегашната си възраст – засмя се Ана и сръчка шеговито Белинда.

Наградена бе с бегла усмивка, която мигом се стопи. Ана не каза нищо повече. Искаше да даде възможност на Белинда тя да определи насоката на разговора им. Никоя не продума в продължение на няколко минути, докато Ана не забеляза с крайчеца на окото си, че Белинда я наблюдава крадешком.

– Наистина ли ти е лошо?

Ана кимна.

– Чувствам се като пор с морска болест.

– Откъде-накъде пор ще го хване морска болест? – изкиска се Белинда.

– А защо не? Можеш ли да твърдиш, че поровете не ги лови морска болест? Ако е така, дай ми доказателство. Защото аз точно така се чувствам. Като пор с морска болест.

– Само се занасяш с мен – каза Белинда, но против волята си продължи да се смее.

– Шегата настрана, наистина се чувствам тлъста.

– На мама й беше ужасно зле, като беше бременна с Лизен. Бях достатъчно голяма, че да помня. Беше... О, прощавай. Може би не бива да говоря как мама и татко...

Тя замълча смутена. Извади нова цигара и сви длани около нея, за да я запали.

– Можеш свободно да говориш за майка си, когато ти се прииска. Нямам проблем с факта, че Дан е имал друг живот, преди да срещне мен, а и в този живот е създал вас трите все пак. С майка ви. Така че, повярвай ми, не бива да си мислиш, че предаваш баща си само защото обичаш и майка си. А ти гарантирам, че аз няма да съм засегната, ако говориш за Пернила. Ни най-малко.

Ана постави ръката си върху тази на Белинда, опряна на дока. Отначало Белинда понечи да я измъкне, но после я остави да лежи където си беше. След няколко секунди Ана отдръпна ръка и също посегна за нова цигара. Налагаше й се да поеме две канцерогенни пушилки през тази бременност. Но после край. Щеше да спре отведнъж.

– Бива ме да помагам за бебета – заяви Белинда и срещна погледа на Ана. – Много помагах на мама с Лизен, когато беше малка.

– Дан ми е разправял за това. Как той и майка ти насила те карали да излизаш да играеш с приятелчетата си, вместо да се грижиш за бебето. И каза, че си го вършела много умело. Затова се надявам, че мога да разчитам на малко помощ от теб през пролетта. Ти можеш да поемеш памперсите.

И тя отново сръчка Белинда в ребрата. Този път момичето й отвърна със същия жест. После каза с усмивка, огряла очите й:

– Ще поема само памперсите с пишкано в тях. Договорихме ли се?

Тя протегна ръка и Ана я стисна.

– Договорихме се. Напишканите памперси са твои. – После добави. – За нааканите може да се грижи баща ти.

Смехът им отекна сред пустото пристанище.

Ана винаги щеше да си спомня този момент като един от най-хубавите в живота си. Моментът, в който ледовете се стопиха.

Аксел стягаше багаж, когато тя пристигна. Посрещна я на вратата с риза в едната си ръка и закачалка в другата. Зад него видя калъф за дрехи, овесен на една от вратите.

– Заминавате ли някъде? – попита Ерика.

Аксел кимна, докато внимателно окачаше ризите, така че да не се смачкат.

– Да, скоро трябва да се върна на работа. Заминавам за Париж в петък.

– Наистина ли сте в състояние да заминете, без да разберете кой...

Тя остави недовършените думи да увиснат във въздуха.

– Нямам избор – мрачно отвърна Аксел. – Разбира се, ще хвана първия самолет за дома, ако полицията има нужда от съдействието ми. Само че наистина трябва да се върна към работата си. Не е особено конструктивно просто да седя тук и да размишлявам.

Той потърка уморено очи и Ерика забеляза колко изпит изглежда. Сякаш бе остарял с няколко години, след като го бе видяла последния път.

– Сигурно ще ви се отрази добре да заминете за малко – промълви меко тя. После се поколеба. – Имам няколко въпроса, някои неща, за които искам да поговоря с вас. Ще ми отделите ли няколко минути от времето си? Стига да имате настроение за това.

Аксел кимна уморено и неохотно и с жест я покани да влезе. Тя спря при канапето на верандата, където бяха седели предишния път, но той продължи напред към съседното помещение.

– Каква красива стая – промълви развълнувано тя, като се огледа.

Все едно бе попаднала в музей на някаква отминала епоха. Всичко датираше от четирийсетте години и макар да изглеждаше чисто и подредено, стаята лъхаше на старо.

– Да, нито родителите ни, нито Ерик и аз проявявахме особен интерес към подновяване на интериора. Мама и татко никога не направиха сериозни промени по къщата, нито пък ние с Ерик после. Пък и според мен онзи период е пълен с красиви неща и не виждам причина да подменям мебелите с по-модерни, които според мен са по-грозни – каза той и прокара длан по елегантния скрин.

Седнаха на тапициран в кафяво диван. Не беше особено удобен и изискваше да седят с чинно изправен гръб.

– Искахте да ме питате нещо – припомни Аксел учтиво, но с нотка на нетърпение.

– Да, точно така – каза Ерика и внезапно се почувства неловко.

За втори път идваше тук и притесняваше Аксел с въпросите си, когато на главата му бяха толкова много грижи. Но както и преди, реши, че след като вече е тук, по-разумно беше да научи каквото я интересуваше.

– Правя проучване за живота на майка ми, а също и на приятелите й: вашия брат, Франс Рингхолм и Брита Йохансон.

Аксел кимна и взе да премята палци, докато я чакаше да продължи.

– Има още един човек, който е бил част от тази група.

Аксел все така не проговаряше.

– Към края на войната норвежки борец от съпротивата е дошъл тук на гемията на моя дядо... Същата онази, с която вие често сте пътували.

Той я гледаше, без да мига, но тя забеляза как се нап-регна при споменаване за плаванията му до норвежкия бряг.

– Добър човек беше дядо ви – каза тихо Аксел след миг. Ръцете му лежаха неподвижни в скута. – Един от най-прекрасните хора, които съм срещал.

Ерика никога не бе виждала дядо си по майчина линия и сърцето й се стопли, като чу такива хубави отзиви за него.

– Доколкото разбрах, били сте в затвора по времето, когато Ханс Олавсен е избягал от страната си с гемията на дядо. Пристигнал е тук през 1944 година и според установеното от нас досега е останал до края на войната.

– Казахте „от нас“ – прекъсна я Аксел. – Кого имате предвид под „нас“? – Гласът му звучеше напрегнато.

Ерика се поколеба. После каза:

– Под „нас“ имах предвид, че получих съдействие от Кристиан в библиотекта на Фелбака. Това е всичко.

Не искаше да споменава Шел, а Аксел като че прие обяснението й.

– Да, тогава бях в затвора – каза Аксел и отново се напрегна.

Сякаш всичките му мускули си спомниха преживяното и реагираха, като се стегнаха.

– Значи, никога не сте го виждали?

Аксел поклати глава.

– Не, той вече си беше отишъл, когато аз се върнах.

– Кога се върнахте вие във Фелбака?

– През юни 1945 година. С белите автобуси.

– Бели автобуси? – почуди се Ерика, но после си спомни, че беше чувала нещо за тях в уроците по история и че имаха нещо общо с Фолке Бернадот.

– Беше план по инициатива на Фолке Бернадот – отговори Аксел, като потвърди смътните й спомени. – Той организира прибирането у дома на скандинавските затворници от германските концентрационни лагери. Автобусите бяха бели, с червени кръстове на покрива и от двете страни, за да не бъдат объркани с военни мишени.

– Но защо да е имало риск да бъдат объркани с военни мишени, след като са превозвали затворници, когато войната вече е била свършила? – попита Ерика.

Аксел се усмихна на нейното невежество и отново взе да върти палци.

– Първите автобуси започнаха да прибират затворници още през март и април 1945 година след преговори с германците. Тогава отведоха у дома им петнайсет хиляди затворници. После, след края на войната, отведоха още десет хиляди през май и юни. Аз бях в последните автобуси. Юни 1945 година. – Разказът му звучеше някак делнично, но в резервирания му тон Ерика долови ехо от ужасите, които бе преживял.

– Но Ханс Олавсен е изчезнал от тук през юни 1945 година. Което означава, че трябва да си е тръгнал малко преди пристигането ви. Така ли е? – попита тя.

– Вероятно двете събития са разделени само от няколко дни – кимна Аксел. – Но трябва да ми простите, ако паметта ми не е съвсем ясна по този въпрос. Бях извънредно... изтощен, когато се върнах.

– Естествено. Разбирам – каза Ерика и сведе поглед.

Странно бе усещането да разговаря с човек, видял отвътре германски концентрационни лагери.

– Брат ви казвал ли ви е нещо за него? Нещо, което си спомняте? Каквото и да е? Нямам доказателства да го твърдя, но имам усещането, че Ерик и приятелите му са прекарвали много време с Ханс Олавсен през годината, когато е бил тук, във Фелбака.

Аксел се втренчи в прозореца, сякаш ровеше из паметта си. Наклони глава встрани и се намръщи.

– Спомням си, че имало нещо между норвежеца и майка ви, ако не се обиждате, че го споменавам.

– Ни най-малко – махна с ръка Ерика. – Било е преди цяла вечност, а и аз самата вече го бях установила.

– Виж ти. Оказва се, че паметта ми не била толкова слаба, колкото си мисля понякога. – Той се усмихна и отново насочи поглед към нея. – Да, съвсем сигурен съм, че Ерик ми споменаваше за романтично увлечение между Елси и Ханс.

– Как реагира тя на заминаването му? Спомняте ли си нещо за нея от онова време?

– Не много, боя се. Естествено, тя не беше на себе си след случилото се с дядо ви. И много скоро след това замина да учи... организация на домакинството, ако си спомням правилно. После изгубихме контакт помежду си. Когато тя се е върнала във Фелбака няколко години по-късно, аз вече бях отишъл да работя в чужбина и не се прибирах често у дома. Доколкото си спомням, и с Ерик не е поддържала контакти. Не е чак толкова необичайно. Хората може да са близки приятели в детството и юношеството си, а после в зрелия им живот идват нови отговорности и често престават да общуват.

Той отново се обърна и се загледа през прозореца.

– Знам какво имате предвид – каза Ерика. Беше разочарована, че Аксел няма информация за Ханс. – И никой ли не е споменавал къде е заминал той? Не е ли казал на Ерик?

Аксел извинително поклати глава.

– Ужасно съжалявам. Иска ми се да можех да ви помогна, но не бях съвсем на себе си, когато се върнах, а после имах други неща в ума си. Но със сигурност трябва да е възможно да бъде открит по официалните пътища – опита се да я окуражи той и се изправи.

Ерика схвана намека и също стана.

– Да, това ще е следващата ми стъпка. Ако имам късмет, тя може да разреши всичко. Нищо чудно и да не е отишъл много надалеч.

– Е, желая ви успех – каза Аксел и се ръкува с нея. – Разбирам колко е важно да се знае миналото, за да можем да живеем в настоящето. Повярвайте ми, разбирам го.

Той я потупа по ръката и Ерика му се усмихна благодарно за този опит да я утеши.

– Между другото, научихте ли нещо повече за медала? – попита той, когато тя вече се канеше да отвори външната врата.

– Не, за съжаление – каза му, чувстваща се все по-обезсърчена с всяка изминала минута. – Говорих с експерт по нацистки медали в Гьотеборг, но се оказа, че имало твърде много от този вид, за да бъде проследен.

– Наистина съжалявам, че не можах да услужа повече.

– Няма нищо. Не възлагах особени надежди – отвърна тя и му махна за довиждане.

В съзнанието й остана образът на Аксел, който стоеше на прага и я гледаше как си тръгва. Усети, че й става мъчно за него. Ала нещо, което бе споменал, й даде идея. Обзета от решимост, Ерика се насочи обрат-но към Фелбака.

Шел се поколеба, преди да почука. Застанал пред вратата на баща си, той отново се почувства като уплашено малко момче. Паметта му го пренесе назад към времето, когато бе стоял пред внушителните порти на затвора, стиснал здраво ръката на майка си, със стомах, свит от равни части страх и нетърпение да види баща си. Защото в началото наистина бе желал тези свиждания. Франс му липсваше. Копнееше да го види отново. Спомняше си само хубавите моменти от кратките периоди, когато баща му бе извън затворническите стени. Как бе подхвърлял Шел във въздуха, как го беше водил на разходки в гората и хванал го за ръка, му обясняваше за гъбите, дърветата и храстите. Шел си мислеше тогава, че баща му знае всичко на тоя свят. Ала вечер биваше принуден да затиска ушите си с възглавницата, за да заглуши караниците, тези ужасни и омразни скандали, които сякаш нямаха нито начало, нито край. Майка му и баща му просто ги подхващаха от там, докъдето бяха стигнали предишния път, преди Франс отново да изчезне в затвора, и така я караха, с все същите спорове и физическо насилие до следващото пристигане на полицаите, които идваха пак да отведат баща му.

По тази причина нетърпеливото вълнение на Шел беше намалявало с всяка изминала година, докато не започна да изпитва само страх в помещението за свиждания, въпреки изпълненото с очакване лице на баща си. По-късно страхът се бе трансформирал в омраза. В известен смисъл би било по-лесно, ако не пазеше спомени за онези разходки в гората. Защото омразата му се подклаждаше от въпроса, който постоянно си бе задавал като дете. Как можеше баща му отново и отново да прави един и същ избор, изключващ семейството му? Изключващ него? Как можеше да избира студен и сив свят, който отнемаше по нещо в погледа му при всяко негово следващо завръщане?

Шел задумка по вратата, ядосан на себе си за това, че се бе отдал на спомени.

– Знам, че си там! Отвори! – извика той и се заслуша напрегнато.

Накрая чу веригата отвътре да се вдига и ключалката да се превърта.

– Предохранителни мерки срещу приятелчетата ти, предполагам – изръмжа Шел и нахълта вътре, като избута баща си.

– Сега пък какво искаш? – попита Франс.

Шел поразен забеляза, че баща му сякаш внезапно бе остарял. И станал по-крехък. После отпъди тази мисъл. Този човек беше по-як от мнозина по-млади. Щеше да надживее всички им.

– Трябва ми информация от теб.

Отиде до дивана и седна, без да чака покана.

Франс се настани в креслото срещу него, но не каза нито дума. Просто чакаше.

– Какво знаеш за човек на име Ханс Олавсен?

Франс се стъписа, но бързо се овладя. Облегна се неб-режно на креслото и постави ръце на подлакътниците.

– Защо те интересува? – попита той и погледна сина си право в очите.

– Не е твоя работа.

– Защо да ти помагам, след като си решил да се държиш така?

Шел се наведе напред, така че лицето му се озова на сантиметри от това на баща му. Взира се в него дълго време, преди да процеди студено:

– Защото си ми длъжник. Длъжник си ми и трябва да се възползваш от всяка възможност да ми съдействаш, иначе рискуваш да танцувам на гроба ти, когато умреш.

За миг нещо проблесна в очите на Франс. Нещо отдавна изгубено. Може би споменът за разходките им в гората и за силните ръце, подхвърлящи малкото момченце към небето. После споменът изчезна. Той погледна сина си и отвърна спокойно:

– Ханс Олавсен беше борец от норвежката съпротива. Беше седемнайсетгодишен, когато пристигна във Фелбака. През 1944, мисля. Година по-късно си замина. Само това знам.

– Глупости – сряза го Шел и отново се облегна назад. – Знам, че сте прекарвали много време заедно – ти, Елси Мострьом, Брита Йохансон и Ерик Франкел. А ето че двама от тях са убити през последните два месеца. Не го ли намираш за малко странно?

Франс игнорира въпроса. Вместо това попита:

– И какво общо има норвежецът?

– Не знам. Но възнамерявам да науча – озъби се Шел и стисна челюсти в опит да сдържи гнева си. – Та какво още знаеш за него? Разкажи ми за времето, което сте прекарали, защо си е тръгнал. Всяка подробност, която можеш да си спомниш.

Франс въздъхна.

– Значи подробности искаш... Да видим дали ще мога да си припомня нещо. Живееше в къщата на родителите на Елси, беше се измъкнал на гемията на баща й.

– Това вече го знам – каза Шел. – Какво друго?

– Хвана се на работа на лодките, които разнасяха товари по крайбрежието, но свободното си време прекарваше с нас. Бяхме две години по-малки от него, но това явно не му пречеше. И на него, и на нас ни беше приятно да сме заедно. На някои повече, отколкото на други – допълни той и шейсетте години явно не бяха заличили горчивината, която бе изпитвал някога.

– Той и Елси – сухо отбеляза Шел.

– Това пък откъде го знаеш? – попита Франс, изненадан да открие, че още го пробожда онази болка при мисълта за тях двамата заедно.

Сърцето му очевидно бе по-паметливо от ума му.

– Знам го, и толкова. Продължавай.

– Както ти каза, Ханс и Елси имаха връзка и както сигурен съм, че и това знаеш, аз не бях особено доволен, че е така.

– Това не го знаех.

– Е, истина е. Бях увлечен по Елси, но тя избра него. Иронията беше, че Брита залиташе по мен, а аз не проявявах никакъв интерес. Естествено, понякога ми се щеше да преспя с нея, но нещо винаги ми подсказваше, че ядовете ще са по-големи, отколкото си струва, така че никога не го направих.

– Колко великодушно от твоя страна – саркастично подхвърли Шел.

Франс само повдигна вежда.

– Какво стана после? Щом Ханс и Елси са били толкова влюбени гълъбчета, защо той е заминал?

– Ами, това е най-старата история на света. Той обещаваше да й свали луната, а когато войната свърши, заяви, че трябвало да отиде до Норвегия, за да открие семейството си и после щял да се върне. Но...

Франс сви рамене и се усмихна горчиво.

– Мислиш, че само си е играл с нея ли?

– Не знам, Шел. Честна дума, не знам. Беше преди шейсет години и ние бяхме много млади. Може би искрено е вярвал в онова, което е обещал на Елси, но после са го затиснали ангажименти у дома. А може и през цялото време да е кроял как да се измъкне при първа възможност. – Франс отново вдигна рамене. – Единственото, което знам, е, че се сбогува с нас и ни каза, че ще се върне, щом уреди нещата със семейството си. И после си тръгна. Честно казано, почти не съм помислял за него оттогава. Знам, че Елси беше разстроена за известно време, но майка й се погрижи тя да постъпи в някакво училище и нямам представа какво е станало после. Тогава вече бях напуснал Фелбака, а сам знаеш какво се случи след това.

– Да, знам – мрачно продума Шел и отново си представи огромните сиви затворнически порти.

– Не разбирам защо това би могло да те вълнува – каза Франс. – Той дойде тук и после изчезна. Не мисля, че някой от нас е имал отново контакт с него. Защо е този интерес?

Франс се взря внимателно в Шел.

– Не мога да ти кажа – отсече сърдито синът му. – Но ако има някаква загадка около заминаването му, ще я разплета, вярвай ми.

И той отправи предизвикателен поглед към баща си.

– Вярвам ти, Шел, вярвам ти – промълви уморено баща му.

Шел се загледа в ръката на баща си, отпусната върху подлакътника на креслото. Беше ръка на старец. Сбръчкана и жилеста, с малки старчески петънца по съсухрената кожа. Толкова различна от ръката, държала неговата, когато бяха ходили на разходки в гората. Онази ръка беше силна и гладка и толкова топла, когато обхващаше мъничката му длан. Тъй сигурна и надеждна.

– Явно ще е добра година за гъби – чу се да казва.

Франс го погледна изненадан. После изражението му се смекчи и той отвърна тихо:

– Да, така изглежда, Шел. Добра ще е.

Аксел приготвяше багажа си с военна прецизност. Годините пътуване го бяха научили на това. Нищо не се оставяше на случайността. Чифт небрежно сгънати панталони означаваха, че ще трябва да ги глади мъчително върху малката хотелска дъска за гладене. Недоб-ре затворена капачка на паста за зъби можеше да доведе до още по-катастрофални последици под формата на спешна необходимост от пране. Така че той извънредно грижливо подреждаше всичко в големия куфар.

Седна на леглото. Това бе неговата стая в годините му на подрастващ, но впоследствие бе решил да смени обзавеждането й. Моделите на самолети и комиксите нямаха място в стаята на възрастен човек. Питаше се ще се върне ли някога тук. Трудно му бе да обитава къщата през последните няколко седмици. В същото време бе изглеждало необходимо.

Стана и се отправи към стаята на Ерик през няколко врати по дългия коридор. Усмихна се, когато влезе и седна на леглото на брат си. Стаята беше пълна с книги. Естествено. Не само библиотечните рафтове бяха претъпкани, имаше цели купчини на пода, много със залепени върху кориците им листчета. На Ерик никога не му омръзнаха неговите книги, неговите факти, дати и солидната реалност, която му предлагаха. В този смисъл за Ерик нещата бяха по-лесни. Реалността можеше да бъде възприета в черно-бяло. Без сиви зони, без политическо извъртане, без моралните дилеми, които изпълваха ежедневието в света на Аксел. Само конкретни факти. Битката при Хейстингс е била през 1066 година. Наполеон е умрял през 1821 година. Германия е капитулирала на 5 май 1945 година. Аксел взе книгата, забравена върху леглото на Ерик. Дебел том за възстановяването на Германия след войната. Аксел я остави обратно на леглото. Знаеше всичко по тази тема. Животът му през последните шейсет години се бе въртял около войната и последствията от нея. Но най-вече се бе въртял около него самия. Ерик си бе давал сметка за това. Беше посочил недостатъците в живота на Аксел и в своя собствен. Излагаше ги като сухи факти. Наглед без никаква емоция. Ала Аксел познаваше добре своя брат и беше наясно, че зад фактите имаше такива дълбоки чувства, каквито повечето хора, които познаваше, никога не биха могли да изпитват.

Избърса сълзата, потекла по бузата му. Тук, в стаята на Ерик, нещата внезапно не бяха тъй кристално ясни, както на него му се искаше. Аксел бе изградил целия си живот върху отсъствието на двусмислици, на основата на правилно и грешно. Бе се представял като човека, който може да каже към кой от двата лагера принадлежат хората. Ала Ерик бе онзи, който в спокойния си малък свят на книгите знаеше всичко за правилното и грешното. Някъде дълбоко в себе си Аксел винаги го бе осъзнавал. Ясно му беше, че опитите да се изтръгнат от сивата зона между доброто и злото ще струват по-скъпо на брат му, отколкото на него.

Ала Ерик се бе борил упорито. Шейсет години бе гледал как Аксел идва и си отива, чувал го бе да говори за усилията, които полага в служба на доброто. Позволил му бе да изгради за себе си образ на човек, който принася всичко пред храма на правосъдието. Мълчаливо го наблюдаваше и слушаше. Гледаше го с добрите си очи зад стъклата на очилата и го оставяше да се заблуждава. Ала дълбоко в себе си Аксел винаги бе знаел, че лъже себе си, не Ерик.

И сега трябваше да продължи да живее в лъжа. Да се върне на работа. Да се залови отново с трудоемкото преследване, което трябваше да продължи. Не можеше да укроти темпото, защото скоро щеше да е твърде късно, скоро нямаше да остане никой, който да помни, и никой, който да бъде наказван. Скоро само историческите книги щяха да бъдат свидетелство за случилото се.

Аксел се изправи и огледа стаята още веднъж, преди да се върне в спалнята си. Имаше да прибира още багаж.

Ерика отдавна не бе посещавала гробовете на баба си и дядо си по майчина линия. Разговорът с Аксел й припомни за тях и на път за дома тя реши да направи отклонение към гробището. Отвори портата, чу чакълът да хрущи под краката й, докато вървеше по пътеката.

Първо мина покрай парцела на родителите си. Беше право напред, от лявата страна на пътеката. Приклекна и изскубна няколко плевела покрай надгробната плоча и си напомни следващия път да донесе свежи цветя. Вгледа се в името на майка си, издълбано в камъка. Елси Фалк. Ерика искаше да я попита за толкова много неща. Ако не беше автомобилната катастрофа преди четири години, сега Ерика би могла да разговаря лично с майка си, вместо да се лута в опити да разбере защо Елси е станала такава, каквато беше.

Като дете Ерика винаги бе обвинявала себе си. И като възрастна също. Мислеше, че нещо не й е наред, че някак не може да се издигне до нужните стандарти. Защо иначе майка й никога не я прегръщаше, никога не разговаряше истински с нея? Защо никога не й каза, че я обича или дори, че я харесва? Дълго време Ерика бе таила убеждението, че не е достатъчно добра и никога не е била. Разбира се, баща й Торе много компенсираше. Бе отдал толкова много време и обич на нея и Ана. Винаги бе готов да ги изслуша, да духа върху ожулено коляно, топлата му прегръдка неизменно излъчваше сигурност. Ала това никога не й бе стигало. Не и когато понякога майка й сякаш бе неспособна да гледа дъщерите си, камо ли да ги прегърне.

Именно затова Ерика бе тъй смаяна от образа, който изникваше сега, образа на Елси като млада. Как бе възможно това тихо, но сърдечно и внимателно към другите момиче, както всички я описваха, да се превърне в тъй студена и отчуждена жена, третираща собствените си деца като непознати?

Ерика протегна ръка да докосне името на майка си върху надгробната плоча.

– Какво ти се е случило, мамо? – прошепна тя и усети как гърлото й се стяга. Когато след няколко минути се изправи, бе по-решена от всякога да разкрие колкото можеше повече от миналото на майка си. Определено там имаше нещо, нещо, което още й убягваше и трябваше да бъде извадено на светло. И без значение какво щеше да й струва, тя щеше да открие какво е то.

Ерика хвърли последен поглед към гроба на родителите си и после извървя няколкото метра до парцела, където бяха погребани баба й и дядо й. Елоф и Хилма Мострьом. Не беше ги виждала. Трагедията, отнела живота на дядо й, се бе случила дълго преди тя да се роди, а баба й бе починала десет години след неговата смърт. Елси никога не говореше за тях. Но Ерика бе щастлива, че в проучванията й дотук всички ги бяха описали като добри и сърдечни. Тя отново приклекна и се вгледа в плочата, сякаш искаше да я накара да й проговори. Ала камъкът беше ням. Нямаше какво да научи тук. Ако искаше да открие истината, трябваше да я потърси другаде.

Пое към хълма, отправи се към склона под църквата, за да се прибере по пряк път у дома. В подножието на хълма автоматично погледна вдясно към голямата сива надгробна плоча, покрита с мъх, която стърчеше самотно под гранитната скала, образуваща страничната граница на гробището. Направи една крачка нагоре по хълма, но рязко се закова. Върна се и застана пред големия сив камък, а сърцето й биеше лудешки в гърдите. Несвързани факти и изречени фрази се завъртяха в главата й. Присви очи, за да е сигурна, че вижда добре, после направи още една крачка напред и застана съвсем близо до надгробния камък. Дори прекара пръс-ти по текста, за да е сигурна, че мозъкът й не си прави шеги с нея.

И тогава всички факти си дойдоха на място едва ли не с кликване. Разбира се. Сега знаеше какво се е случило или поне една част от случилото се. Извади телефона си и с треперещи пръсти набра номера на Патрик. Време беше той да се намеси.

Дъщерите на Херман тъкмо си бяха тръгнали. Идваха всеки ден, неговите благословени деца. Сърцето му се сгряваше, като ги видеше седнали една до друга до леглото му. Толкова си приличаха и толкова се отличаваха в същото време. Виждаше Брита във всички тях. Ана-Грета имаше нейния нос, Биргита – очите й, а Маргарета, най-малката, бе наследила трапчинките, които се появяваха на бузите на Брита, когато се усмихнеше.

Херман затвори очи, за да спре сълзите. Нямаше сили да плаче повече. Не му бяха останали сълзи. Но беше принуден да отвори очи, защото всеки път, щом ги затвореше, виждаше Брита, както бе изглеждала, като махна възглавницата от лицето й. Не му бе нужно да отмести възглавницата, за да разбере. И все пак го беше направил. Искаше подозренията му да се потвърдят. Искаше да види какво бе сторил с импулсивното си действие. Защото, естествено, той беше разбрал. Още в мига, щом влезе в спалнята и я видя да лежи там неподвижна, с възглавница върху лицето си, беше разбрал.

Той също умря, когато я вдигна и видя скованото й изражение. Единственото, което бе способен да стори, беше да легне до Брита и да я вземе в прегръдките си, да я придърпа близо до себе си. Ако зависеше от него, още би лежал там. Би искал да я прегръща, докато тялото й става все по студено и по-студено, и да се остави на спомените да нахлуят в съзнанието му.

Херман се взираше в тавана и мислеше за миналото. За летните дни, когато излизаха с лодката край плажа на Вальо с момичетата в лодката и Брита, седнала пред платното с лице, обърнато към слънцето. С протегнати напред дълги крака и развята зад гърба й дълга руса коса. Виждаше я как отваря очи, обръща глава към него и се усмихва щастливо. Помахваше й, застанал зад румпела, и чувстваше със сърцето си, че е истински щастливец.

И тогава през лицето му мина сянка. Припомни си първия път, когато тя му разправи за онова, което после вече не се споменаваше. В един тъмен зимен следобед, когато момичетата бяха на училище. Тя му каза да седне, защото искала да говори за нещо с него. Сърцето му за малко да спре и той със срам си спомняше как първата споходила го мисъл беше, че тя иска да го напусне, че е срещнала друг. Така че разправеното от нея му донесе едва ли не облекчение. Той я слушаше. Тя говори. Дълго време. И когато вече трябваше да идат да приберат момичетата, се разбраха никога повече да не споменават тази тема. Станалото – станало. Той не беше гледал по различен начин на нея след това. Как би могъл? Как би могъл да прогони спомена за дните на щастливия им живот, на разкошните нощи, които бяха споделяли? Разправеното от нея никога не би могло да натежи над всичко това. Затова се споразумяха да не заговарят повече за него.

Ала болестта й бе променила това. Бе променила всичко. Нахлула бе с гръм и трясък в живота им като тайфун, изтръгващ всичко от корен. И той се бе оставил да бъде повлечен. Допуснал бе грешка. Съдбовна грешка. Едно телефонно обаждане, което никога не биваше да прави. Ала беше наивен, повярвал бе, че е време да се проветри спареното и загнилото. Помислил бе, че ако просто покаже как страда Брита заради критото тъй дълго в съзнанието й, което вече се рушеше, щеше да стане ясно, че вече е време. Моментът бе настъпил. Грешно бе да се борят с това повече. Случилото се в миналото трябваше да излезе наяве, та да намерят душевен покой. Брита да намери душевен покой. Мили боже, колко наивен се беше оказал. Все едно лично той бе затиснал лицето й с възглавницата. Знаеше го. И сега не можеше да понесе болката.

Херман затвори очи в опит да се изключи от всичко и този път не видя мъртвото лице на Брита. Вместо това я видя в болнично легло. Бледа и уморена, но щастлива. Държеше в обятията си Ана-Грета. Вдигна ръка и му помаха. Правеше му знак да приближи.

С една последна въздишка той се освободи от всичко болезнено и усмихнат тръгна към тях.

Патрик се взираше право напред. Възможно ли бе Ерика да е права? Звучеше съвършено налудничаво, и все пак... логично. Той въздъхна, като съзнаваше каква тежка задача има пред себе си.

– Хайде, миличко, отиваме на малка екскурзия – каза, вдигна Мая и я отнесе в антрето. – И пътьом ще приберем мама.

Малко по-късно приближи с колата до портата на гробището, където ги чакаше Ерика, толкова нетърпелива да тръгнат, че буквално подскачаше на едно място. Патрик започваше да се усеща също толкова нетърпелив и трябваше да си напомня да не натиска прекалено газта, докато пътуваха към Танумсхеде. Понякога можеше да бъде много безразсъден шофьор, но когато Мая беше в колата, караше извънредно внимателно.

– Аз ще говоря, става ли? – каза Патрик, когато паркираха пред управлението. – Ти ще присъстваш само защото нямам желание да споря с теб, пък и знам, че ти ще победиш в спора. Но той е мой началник и аз съм този, който вече е правил това преди. Ясно?

Ерика кимна неохотно и свали Мая от колата.

– Дали да не идем до къщата на мама и да я помолим да погледа Мая за известно време? Все пак знам, че не ти е приятно, когато водя Мая в управлението – подразни Патрик жена си и в отговор получи само нервиран поглед.

– Хайде, знаеш, че искам да се приключи с това възможно най-скоро. А и тя нямаше вид да е пострадала, след като бе изкарала една работна смяна тук миналия път – отвърна Ерика и му намигна.

– Здравейте! Най-малко вас очаквах да видя тук – възкликна изненадана Аника и лицето й грейна, когато Мая я дари с широка усмивка.

– Трябва да говорим с Бертил – каза Патрик. – Той тук ли е?

– Да, в кабинета си е – отвърна Аника и ги изгледа въпросително.

Патрик енергично се отправи към кабинета на Мелберг, последван от Ерика с Мая на ръце.

– Хедстрьом! Какво правиш тук, дявол го взел? Виждам, че си довел цялото си семейство – рече кисело Мелберг и се изправи да ги посрещне.

– Има нещо, за което трябва да говорим с теб – съобщи Патрик и седна на един от столовете за посетители, без да чака покана.

Мая и Ернст вече се бяха зърнали един друг за своя обща радост.

– Той свикнал ли е да общува с деца? – попита Ерика, която се колебаеше да остави дъщеря си на пода.

– Откъде да знам, по дяволите? – изръмжа Мелберг, но после омекна. – Той е най-доброто куче на света. Не би наранил и муха.

В гласа му личеше гордост и Патрик развеселен повдигна вежда. Шефът му наистина се бе заплеснал здравата по това куче.

Все още малко предпазлива, Ерика пусна дъщеря си да застане до Ернст, който ентусиазирано се зае да ближе лицето на момиченцето. Мая реагира със смесица от тревога и удоволствие.

– Е, какво искаш?

Мелберг загледа Патрик с известно любопитство.

– Искам да помоля за разрешение да се отвори гроб.

Мелберг се разкашля, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му, а лицето му ставаше все по-червено, докато се опитваше да си поеме въздух.

– Да се отвори гроб! Ти да не си се побъркал, човече?! – успя да изрече той най-сетне. – Отпускът по бащинство явно е засегнал мозъка ти! Знаеш ли колко рядко се получава разрешение за отваряне на гроб? А ние вече го правихме два пъти през последните години. Ако го поискам пак, ще ме освидетелстват и ще ме затворят в лудница! И чие тяло ще ексхумираме този път, между другото?

– На борец от норвежката съпротива, изчезнал през 1945 година – съобщи спокойно Ерика, приклекнала до Патрик, докато чешеше Ернст по ушите.

– Какво казахте? – зяпна насреща й Мелберг, сякаш решил, че му се е причуло.

Ерика търпеливо разправи всичко, което бе научила за четиримата приятели и норвежеца, дошъл във Фелбака година преди края на войната. Обясни, че нямало следа от него след юни 1945 година и до този момент не са успели да го открият.

– Не може ли да е останал в Швеция? Или да се е върнал в Норвегия? Направихте ли запитване към влас-тите на двете страни?

Мелберг изглеждаше извънредно скептичен.

Ерика се надигна от пода и седна на другия стол за посетители. Втренчи се в него, сякаш със силата на волята си искаше да го принуди да я приеме сериозно. И му разправи какво й беше казал Херман. Че Пол Хекел и Фридрих Хюк могат да й кажат къде е Ханс Олавсен.

– Стори ми се, че имената са ми бегло познати, но нямах представа къде съм ги чувала преди. До днес. Отидох на гробището да посетя гробовете на родителите си и на баба и дядо. И тогава го видях.

– Кое? – попита озадачен Мелберг.

Тя махна с ръка.

– Ще стигна и дотам, ако ми позволите да продължа.

– Ами хубаво, добре, продължете – каза Мелберг, вече заинтригуван въпреки волята си.

– В гробището на Хелбака има гроб, който е малко по-различен. Той е от Първата световна война и там са погребани десет германски войници – седем от тях са идентифицирани и изброени по имена, а трима са неизвестни.

– Забрави да му кажеш за надрасканата бележка – подсети я Патрик, който се бе примирил, че жена му ще обяснява.

Достойният мъж знае кога е време да отстъпи.

– А, да. Ето едно парченце от пъзела. – Ерика разправи на Мелберг за бележката, привлякла вниманието й, когато разглеждаше снимката от местопрестъплението, и за факта, че тя гласеше Ignoto militi.

– Как така видяхте снимка от местопрестъплението? – сърдито попита Мелберг и стрелна Патрик с гневен поглед.

– Това ще го обсъдим после – каза Патрик. – Моля те, изслушай я какво има да каже.

Мелберг изръмжа, но отстъпи и помоли Ерика да продължи.

– Ерик Франкел е писал тези думи в бележника си отново и отново и аз открих какво означават. Това е надпис на Триумфалната арка в Париж или по-скоро върху гроба на незнайния воин. И точно това означават: „На незнайния воин“.

На Мелберг все още нищо не му просветваше в главата, така че Ерика продължи да говори и да жестикулира.

– Тази фраза е заседнала в подсъзнанието ми. Тук имаме борец от норвежката съпротива, който изчезва през 1945 година и никой не знае къде е отишъл. Ерик драска бележки за незнаен воин. Брита говори за „стари кости“, а после имаме имената, които Херман ми даде. Та това, което искам да кажа, е, че когато минах покрай този гроб в гробището на Фелбака преди малко, осъзнах защо тези имена са ми толкова познати. Защото са написани на надгробната плоча.

Ерика спря да си поеме дъх. Мелберг я гледаше втренчено.

– Значи Пол Хекел и Фридрих Хюк са имена на двама германци, погребани в гроб от Първата световна война в гробището на Фелбака?

– Точно така – потвърди Ерика, като обмисляше как да продължи разказа си.

Но Мелберг я изпревари.

– Значи всъщност казвате, че...

Тя пое дълбоко дъх и погледна към Патрик, преди да продължи.

– Казвам, че е много вероятно да има допълнително заровено тяло в този гроб. Мисля, че борецът от норвежката съпротива Ханс Олавсен лежи там. И не съм много сигурна как се връзват нещата, но според мен това е ключът към убийствата на Ерик и Брита.

Тя замълча. Никой не проговори. В кабинета на Мелберг единствените звуци, които се чуваха, бяха от заигралите се Мая и Ернст.

След малко Патрик се обади тихо:

– Знам, че звучи шантаво. Но аз го обсъдих с Ерика и според мен има много истина в теорията й. Не мога да предложа конкретно доказателство, но налице са достатъчно индикации, които подкрепят такава идея. Има и голям шанс Ерика да е права, че тъкмо това стои зад двете убийства. Не знам как или защо. Но първата стъпка е да открием дали наистина има допълнително тяло в гроба и ако е така, как човекът е умрял и се е озовал там.

Мелберг не отговори. Преплете пръстите на ръцете си и остана мълчалив и замислен. Накрая издаде шумна въздишка.

– Е, трябва да съм се побъркал. Но мисля, че може да сте прави. Не мога да гарантирам, че ще получа разрешение. Както казах, не ми е за пръв път и прокурорът ще има да беснее. Но ще се опитам. Само това мога да ви обещая.

– Ние само това и искаме – каза развълнувано Ерика, която изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се хвърли на врата на Мелберг.

– Добре де, по-кротко. Надали ще успея. Но ще се опитам. В момента искам малко покой и тишина, за да поработя.

– Тръгваме си веднага – каза Патрик и се изправи. – Уведоми ме, щом научиш нещо.

Мелберг не отговори, само им махна с ръка и вдиг-на слушалката на телефона, за да пристъпи към най-тежката проверка на способността си да убеждава в цялата своя кариера.


* * *

Фелбака, 1945 г.

Той беше живял при тях шест месеца и вече от три месеца знаеха, че са влюбени, когато ги връхлетя нещастието. Елси беше на верандата и поливаше цветята на майка си, когато ги видя да се качват по стълбите. Щом ги видя, разбра всичко от мрачните им лица. Зад себе си чуваше как майка й мие съдове в кухнята и част от нея поиска да се втурне вътре, да накара майка си да излезе, да я прогони надалеч, преди да чуе новината, която Елси знаеше, че тя няма да може да понесе. Ала съзнаваше, че е безполезно. Вместо това отиде сковано до външната врата, отвори я и пусна тримата мъже от една от другите рибарски гемии във Фелбака.

– Хилма у дома ли е? – попита най-възрастният.

Тя знаеше, че той е капитанът на корабчето, и кимна, сетне се обърна и ги поведе към кухнята. Когато ги видя, Хилма изпусна чинията, която държеше, и тя се разби върху пода на хиляда парченца.

– Не, не, о, мили Боже, не! – промълви тя.

Елси едва успя да подхване майка си, преди да е паднала. Постави я да седне на стол и я хвана здраво, като имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от тялото. Тримата рибари стърчаха неловко до масата и прехвърляха от една ръка в друга островърхите си шапки. Накрая капитанът заговори:

– Беше мина, Хилма. Видяхме всичко от нашето корабче и поехме натам бързо, колкото можахме. Но... вече нищо не можехме да сторим.

– О, мили Боже – повтори Хилма, като се бореше за въздух. – Ами другите?

Елси бе изненадана, че и в такъв момент майка й бе способна да мисли за другите, но тогава и тя си представи екипажа на баща си. Мъжете, които познаваше така добре и чиито семейства щяха да получат същата вест.

– Няма оцелели – отвърна капитанът и преглътна мъчително. – Открихме само останки от корабчето и останахме там дълго време да дирим, но никого не намерихме. Само младия Оскарсон. Но вече беше мъртъв, когато го изтеглихме на палубата.

По лицето на Хилма течаха сълзи и тя хапеше кокалчетата на ръцете си, за да не закрещи. Елси преглъщаше риданията си и се мъчеше да бъде силна. Как щеше да преживее майка й това? Как тя самата щеше да го преживее? Скъпият й, мил татко. Винаги готов да предложи помощ и добра дума. Как щяха да се справят без него?

Прекъсна ги дискретно почукване на вратата и един от вестителите отиде да отвори. Ханс влезе в кухнята с посивяло лице.

– Видях... че имате посетители. Помислих... Какво...?

Той сведе очи. Елси виждаше, че му е неудобно да ги притеснява, но му беше благодарна, че дойде.

– Татковата гемия се натъкнала на мина – с пресекващ глас промълви тя. – Няма оцелели.

Коленете на Ханс омекнаха и той се олюля за миг. После отиде до шкафа, където Елоф държеше силния алкохол, и решително напълни шест чаши, които постави на масата.

– Мисля, че на всички ни ще дойде добре по едно питие сега – каза с напевния си норвежки, който с удължаването на престоя им при тях все повече се доближаваше до шведския.

Всички благодарно посегнаха за чаша освен Хилма. Елси внимателно взе една чаша и я постави пред майка си.

– Ето, опитай това.

Хилма се подчини на дъщеря си и вдигна чашата до устните си, като обърна наведнъж питието с гримаса. Елси погледна Ханс с изпълнени с благодарност очи. Хубаво беше да не са сами в такъв момент.

Още едно почукване на вратата. Този път отвори Ханс. Жените бяха започнали да идват. Всички онези, които знаеха какво е да живееш под заплахата да изгубиш съпруга си в морето. Донесоха храна, предложиха помощ и утешителни думи за Божията воля. И помогна. Не много, но всички знаеха, че един ден и те може да се нуждаят от същата утеха, така че сториха всичко по силите си да облекчат болката на страдащата си приятелка.

С примряло от скръб сърце Елси отстъпи назад и загледа жените, стълпили се около Хилма, а мъжете, донесли вестта, направиха печален поклон и си тръгнаха, за да я отнесат и другаде.

Когато падна нощта, Хилма заспа изтощена. Елси лежеше в леглото и се взираше в тавана изпразнена, неспособна да възприеме случилото се. В съзнанието си виждаше лицето на баща си. Присъствието му открай време й беше здрава опора. Изслушваше я, разговаряше с нея. Тя му бе скъпа като зеницата на окото му. Елси винаги го бе знаела. В сърцето му тя превъзхождаше всичко друго. Несъмнено бе забелязал, че има нещо между нея и норвежкия младеж, към когото толкова се бе привързал, но не ги закачаше. Наглеждаше ги бдително, като в същото време даваше негласното си одобрение и може би се надяваше един ден Ханс да стане негов зет. От своя страна Елси и Ханс проявяваха неизменно уважение към него и майка й. Ограничаваха се до откраднати целувки и предпазливи прегръдки, но нищо, което да не им позволи да гледат родителите й в очите.

Ала сега, когато лежеше в леглото и се взираше в тавана, това вече нямаше значение. Болката в сърцето й беше толкова силна, че не би могла да я понесе сама. Тя бавно се надигна и спусна крака на пода. Нещо у нея още се колебаеше, ала мъката я разкъсваше, подтикваше я да подири единственото облекчение, което знаеше, че може да намери.

Тихичко слезе по стълбите. Надзърна да погледне майка си на минаване покрай спалнята на родителите си и сърцето й се сви, като видя колко мъничка изглеждаше Хилма в голямото легло. Ала спеше дълбоко, избягала от действителността и намерила временно облекчение.

Външната врата изскърца леко, когато Елси превъртя ключалката и я отвори. Нощният въздух бе толкова студен, че спря дъха й, когато излезе на верандата по нощница, а от допира на ледените каменни стъпала буквално изпита болка в краката. Бързо слезе по тях и се озова пред вратата му. Колебанието й трая само минута. Скръбта я принуждаваше да потърси утеха.

Той отвори вратата при първото й почукване и мълчаливо се отмести, за да я пусне вътре. Тя влезе и просто застана там по нощница, с очи, приковани в неговите, без да говори. Погледът му зададе безмълвен въпрос и тя отговори, като хвана ръката му.

За кратко и благословено време тази нощ тя можа да забрави болката в сърцето си.


* * *

ШЕЛ СЕ ЧУВСТВАШЕ СТРАННО развълнуван след срещата с баща си. През всички тези години бе успявал да поддържа статуквото, да се вкопчва в омразата си. Лесно му бе да вижда само негативното, да се фокусира само върху грешките, направени от Франс през детството на сина му. Ала може би нещата не бяха просто черни и бели. Направи опит да се отърси от тази мисъл. Толкова по-лесно беше да не забелязва сивото, да твърди, че съществуват единствено правилното и грешното. Ала днес Франс бе изглеждал тъй стар и крехък. И за пръв път Шел осъзна, че баща му няма да живее вечно, няма винаги да присъства в живота му като символ на неговата омраза. Един ден щеше да си иде и Шел щеше да бъде принуден да се погледне в огледалото. Дълбоко в себе си знаеше, че омразата му е толкова силна, защото все още има възможност да протегне ръка, да направи първата стъпка към помирението. Не го искаше. Нямаше желание да го направи. Ала възможността съществуваше и това винаги бе пораждало у него чувство за власт. Само че в деня, когато баща му умре, ще е много късно. Тогава на Шел ще му остане само живот, белязан с омраза. Нищо друго.

Ръката му леко затрепери, когато вдигна телефона да направи няколко обаждания. Разбира се, Ерика беше казала, че ще се свърже със съответните власти да провери за Ханс, но той не беше свикнал да разчита на друг. Можеше да го свърши и сам. И все пак след един час и пет телефонни разговора с различни шведски и норвежки агенции бе принуден да заключи, че въпреки усилията си не е получил конкретна информация. Беше трудно, без съмнение, след като разполагаха само с име и приблизителна възраст, но все трябваше да има някакъв начин. Още не беше изчерпал всички възможности, а бе успял да открие достатъчно, за да се убеди, че момчето не беше останало в Швеция. Така че най-вероятно Ханс се бе върнал в родината си след края на войната, когато вече не го е заплашвала опасност.

Шел взе папката, съдържаща статиите, и внезапно се сети, че е забравил да пусне на Ескил Халворсен по фак-са снимката на Ханс Олавсен. Отново вдигна телефона, за да се обади на човека и да поиска номера на факса му.

– Уви, още нищо не съм открил – каза Халворсен веднага щом разбра кой му звъни.

Шел побърза да обясни, че по друга причина се обажда толкова скоро.

– Добре. Снимката може да е полезна. Пуснете я на факса ми в университета – каза Халворсен и му издиктува номер, който Шел записа.

Шел изпрати по факса статията с най-ясната снимка на Ханс Олавсен и отново седна зад бюрото си. Надяваше се проучването на Ерика да се окаже по-плодотворно, тъй като имаше чувството, че той самият е стигнал до задънена улица.

Точно в този момент телефонът зазвъня.

– Дядо е тук – подвикна Пер към дневната и Карина се показа, за да иде при тях в антрето.

– Може ли да вляза за малко? – попита Франс.

Карина загрижено отбеляза наум, че не приличаше на себе си. Не че някога бе изпитвала особено топли чувства към бащата на Шел, ала онова, което наскоро бе сторил за нея и Пер, го нареди в списъка на хората, към които изпитваше най-голяма признателност.

– Разбира се, заповядай – каза тя и го поведе към кухнята.

Видя, че той я оглежда напрегнато и отговори на неизречения му въпрос:

– Нито капка след последния път, когато беше тук. Пер може да гарантира за мен.

Пер кимна и се настани срещу Франс до кухненската маса. Погледът, който отправи към дядо си, граничеше с обожание.

– Виждам, че косата ти е започнала да расте – подхвърли шеговито Франс и погали наболата четина по главата на внука си.

– Май да – отвърна Пер смутено, но после сам прекара длан по скалпа си с доволен вид.

– Това е добре – каза Франс. – Това е добре.

Карина го погледна предупредително, докато сипваше кафе във филтъра на машината. Той кимна леко, за да потвърди, че не се кани да обсъжда политическите си възгледи с Пер.

Когато кафето беше готово, Карина седна на масата при тях и го загледа въпросително. Той се взираше в чашата си с кафе. Тя отново забеляза колко уморен изглеждаше. Макар по нейно мнение да бе посветил цялата си енергия на погрешни начинания, той винаги й се бе струвал олицетворение на силата. Но в момента наистина не приличаше на себе си.

– Открих банкова сметка на името на Пер – съобщи най-сетне Франс, все още без да ги поглежда в очите. – Ще има достъп до нея, когато навърши двайсет и пет, и вече съм депозирал голяма сума в сметката.

– Но откъде имаш... – понечи да попита Карина, ала той вдигна ръка и продължи:

– По причини, които не мога да обсъждам в момента, сметката и парите не са в шведска банка. Те са в банка в Люксембург.

Карина повдигна вежда, но не беше особено изненадана. Шел винаги бе твърдял, че баща му има някъде скътани пари от всичките си криминални деяния, които го бяха пращали в затвора толкова пъти в миналото.

– Но защо сега? – попита тя, вперила поглед в него.

Отначало Франс като че нямаше желание да отговори на въпроса, но накрая каза:

– Ако нещо се случи с мен, искам това да е уредено.

Карина замълча. Не искаше да знае нищо повече.

– Супер – заяви Пер и изгледа дядо си с възхищение. – Колко ще получа?

– Пер! – възкликна Карина и стрелна гневно сина си, който просто вдигна рамене.

– Много – отвърна сухо Франс, без да уточнява. – Но въпреки че сметката е на твое име, има известни ограничения. Първо, нямаш достъп до парите, докато не навършиш двайсет и пет. – Той вдигна предупредително пръст. – Поставил съм и условие да не получаваш достъп, докато майка ти не реши, че си достатъчно зрял и не даде разрешението си. И това условие остава дори и след като си навършил двайсет и пет. Ако тя реши, че не си достатъчно помъдрял да използваш разумно средствата, няма да получиш нищо от тях. Ясно ли е?

Пер промърмори нещо, но прие без протест казаното от Франс.

Карина не знаеше как да тълкува всичко това. Имаше нещо в поведението на Франс, в гласа му, което пораждаше безпокойство у нея. В същото време изпита огром-но чувство на благодарност към него от името на Пер. Нямаше да се тревожи откъде са дошли парите. Франс явно ги бе придобил отдавна и ако щяха да помогнат на Пер в бъдеще, тя не се канеше да повдига въпроса.

– А какво да правя с Шел? – попита Карина.

Сега вече Франс вдигна глава и я погледна в очите.

– Шел няма да знае нищо до деня, в който Пер получи парите. Обещай ми, че няма да му казваш. Ти също, Пер! – Той се обърна и изгледа строго внука си. – Това е единствената ми молба. Баща ти да не узнава нищо, докато не бъде вече свършен факт.

– Добре, разбрано. Не е нужно татко да знае за това – каза Пер, който всъщност изглеждаше много доволен, че го карат да пази тайна от баща си.

После Франс добави с малко по-спокоен глас:

– Знам, че вероятно ще бъдеш наказан за глупавата ти постъпка от тази седмица. Но искам да чуеш какво ще ти кажа. – Той принуди Пер да срещне погледа му. – Ще приемеш наказанието си. Вероятно ще те пратят в дом за юноши с проблеми. Не се забърквай в неприятности, внимавай да не се напъхаш в някоя каша. Просто си отседяваш времето, без да създаваш проблеми, а после вече край с глупостите. Чу ли ме?

Говореше бавно, като произнасяше ясно всяка дума, и всеки път, когато Пер понечеше да отклони очи, Франс го принуждаваше отново да срещне погледа му.

– Казвам ти в този момент, че не ти трябва да имаш живота, който водих аз. Моят живот беше една бъркотия отначало докрай. Единственото от значение за мен сте ти и баща ти, въпреки че той никога не би ми повярвал. Но е истина. Така че обещай ми да се пазиш от неприятности. Обещай ми го!

– Добре, добре – малко троснато отвърна Пер.

Но явно бе изслушал внимателно думите на дядо си.

Франс се надяваше това да е достатъчно. Знаеше от собствен опит колко трудно е за човек да смени посоката, щом веднъж тръгне по конкретна пътека. Но с малко късмет все още имаше време да издърпа внука си обратно в правия път. За момента единствено това можеше да стори.

Франс се изправи.

– Е, това исках да кажа. Оставям ви всички документи, нужни за достъп до парите.

Той разпростря листове хартия на кухненската маса пред Карина.

– Няма ли да останеш мъничко? – предложи тя, отново почувствала онова безпокойство.

Франс поклати глава.

– Чакат ме неща за вършене. – Обърна се да си върви, но на прага се спря. Поколеба се за момент и после промълви тихо: – Пазете се.

Вдигна ръка да им помаха леко, после се отправи към външната врата.

Карина и Пер останаха да седят смълчани до кухненската маса. И двамата бяха наясно, че Франс току-що се бе сбогувал с тях.

– Това взе да ви се превръща в навик – отбеляза сухо Торбьорн Рууд.

Стоеше до Патрик и двамата наблюдаваха злокобната процедура, която бе в ход.

Ана беше предложила да гледа Мая, така че и Ерика присъстваше и следеше копаенето със зле прикрито нетърпение.

– Знам. Не ще да му е било лесно на Мелберг да получи разрешението – отвърна Патрик.

За него беше рядкост да хвали шефа си.

– Доколкото разбрах, отнело десет минути, преди човекът от прокуратурата да престане да му крещи – осведоми го Торбьорн, без да откъсва очи от гроба, където отстраняваха пласт след пласт земна маса.

– Мислиш ли, че ще трябва да го изкопаем целия? – попита Патрик и потръпна.

Торбьорн поклати глава.

– Ако двамата сте прави, то тялото, което търсим, би трябвало да е отгоре. Надали някой би си направил труда да го закопае най-отдолу под другите – саркастично подхвърли той. – И вероятно не е в ковчег, така че дрехите му ще ни кажат дали теорията ви е вярна.

– Колко бързо можем да получим предварителен док-лад за причината на смъртта? – попита Ерика. – Ако го открием де – добави тя, но изглеждаше убедена, че ексхумацията ще докаже правотата й.

– Обещан ми е доклад до вдругиден, петък – отвърна Патрик. – Говорих с Педерсен сутринта, съгласни са да преместят тази аутопсия в началото на списъка си. Може да започне работа по нея утре и да ни представи резултатите до петък. Настоятелно подчерта, че това ще е само предварителен доклад. Но се надявам, че дотогава поне ще сме узнали причината за смъртта.

Прекъсна ги вик откъм мъжете, работещи на гроба.

– Открихме нещо – каза един от криминалистите и Торбьорн отиде да говори с него.

Проведоха кратко съвещание със сближени глави. После Торбьорн се върна при Патрик и Ерика, които не се бяха осмелили да отидат по-близо.

– Изглежда, някой е заровен близо до повърхността и не в ковчег. Сега ще действат по-бавно, за да не унищожат някое доказателство. Ще отнеме известно време да изкопаят тялото. – Той се поколеба. – Но по всичко личи, че се оказахте прави.

Ерика кимна и въздъхна с облекчение. Видя в далечината Шел, който идваше към тях, но бе спрян от Мартин и Йоста. Те имаха грижата да пазят някой да не се приближи прекалено. Ерика побърза да отиде при тях.

– Всичко е наред. Аз му се обадих да му кажа какво става тук.

– Никакви репортери или други неупълномощени индивиди. Мелберг ни даде изрични указания по този въпрос – измърмори Йоста и вдигна ръка до нивото на гърдите на Шел.

– Няма проблем – обади се Патрик, който също се присъедини към групичката. – Аз поемам отговорност. – Той изгледа остро Ерика, като й изпращаше ясен сигнал, че оттук нататък тя е отговорна за последствията. Тя кимна отсечено и поведе Шел към гроба.

– Откриха ли нещо? – попита той с блеснали от вълнение очи.

– Така изглежда. Мисля, че намерихме Ханс Олавсен – каза му тя, като наблюдаваше като хипнотизирана как криминалистите внимателно се опитват да изровят неопределим вързоп, лежащ в изкопа, който не беше повече от четирийсет сантиметра дълбок.

– Значи все пак въобще не е напускал Фелбака – промълви Шел, неспособен да откъсне очи от работата, извършвана в гроба.

– Не е. Остава въпросът: как се е озовал вътре?

– Както схващам, Ерик и Брита са знаели, че е тук.

– Да, а те и двамата бяха убити.

Ерика разтърси глава, сякаш така щеше да накара парченцата от пъзела да се наместят.

– Лежал е тук близо шейсет години. Защо сега? Защо внезапно е станал толкова важен? – почуди се Шел.

– Нищо ли не измъкна от баща ти? – попита Ерика и се обърна да го погледне.

Той поклати глава.

– Нищо. И не знам дали защото не знае нищо, или защото не иска да ми каже.

– Мислиш ли, че той би могъл...?

Тя не се осмели да довърши изречението, но Шел отгатна накъде биеше.

– Мисля, че баща ми е способен почти на всичко. Това е единственото, което знам със сигурност.

– За какво си говорите двамата? – попита Патрик, пристъпи към Ерика и пъхна ръцете си в джобовете на якето.

– Обсъждаме възможността баща ми да е извършил убийство – спокойно отвърна Шел.

Патрик бе стъписан от откровеността му.

– И какво решихте? – рече накрая. – Имахме своите подозрения, но баща ти има алиби за времето, когато е убит Ерик.

– Това не го знаех – заяви Шел. – Но в такъв случай се надявам да сте подложили информацията на двойна и тройна проверка, защото за изпечен по затворите престъпник като баща ми не би било проблем да си уреди алиби.

Патрик си даде сметка, че той е прав, и си отбеляза да попита Мартин доколко внимателно са огледали алибито на Франс.

Торбьорн дойде при тях, разпозна Шел и му кимна.

– Виждам, че е дадено позволение на четвъртата власт да присъства.

– Интересът ми към всичко това е личен – посочи Шел.

Торбьорн сви рамене. След като полицията бе готова да допусне присъствие на журналист, той нямаше да се меси. Това си беше техен проблем.

– Ще приключим тук до около час – съобщи той. – И знам, че Педерсен е в готовност спешно да се заеме със задачата си.

– Да, вече говорих с него – кимна Патрик.

– Добре тогава. Ще го извадим от там, че да видим що за тайни крие този момък.

Той се обърна и се върна при гроба.

– Да, да видим какви тайни крие – промълви Ерика тихо.

Патрик обгърна с ръка раменете й.


* * *

Фелбака, 1945 г.

Месеците след смъртта на баща й бяха объркващи и мъчителни. Майката на Елси продължи да изпълнява ежедневните си задачи и правеше каквото се изискваше от нея, но нещо липсваше. Сякаш Елоф бе отнесъл част от Хилма със себе си и Елси вече не можеше да познае майка си. Все едно бе загубила и нея, не само баща си. Намираше утеха единствено в нощите, които споделяше с Ханс. Веднага след като майка й отидеше да си легне, Елси се измъкваше по стълбите и се сгушваше в прегръдката му. Осъзнаваше, че това не е правилно. Знаеше, че може да има последици, които няма да може да загърби. Но не можеше да се въздържи. През часовете, в които лежеше до него под завивките, облегната на едната му ръка, докато с другата той нежно галеше косите й – само в тези часове светът отново беше цял. Когато се целуваха и страстта, вече толкова позната и все пак изненадваща, ги изпълваше изцяло, не можеше да разбере как е възможно това да е грешно. В един свят, който би могъл толкова внезапно и брутално да бъде разрушен от една мина, как може любовта да бъде грешна?

Ханс беше като дар свише и когато ставаше дума за чисто практически неща. Парите им създаваха големи тревоги сега, когато баща й бе мъртъв. Успяваха да се справят единствено защото Ханс пое допълнителни смени на лодката и им даваше всяка стотинка от възнаграждението си.

Понякога Елси се чудеше дали майка й разбира, че тя се промъква на долния етаж, за да се среща с Ханс през нощта, но е решила да си затваря очите, защото не можеше да си позволи да постъпи по друг начин.

Елси прекара ръка по корема си, докато лежеше в леглото до Ханс, заслушана в равномерното му дишане. Преди седмица бе разбрала, че е бременна. Не възнамеряваше да стане така, но пое риска и независимо от обстоятелствата се чувстваше обзета от пълно спокойствие. В края на краищата, носеше детето на Ханс, а нямаше никой друг в света, на когото да вярва повече. Още не му бе съобщила, но дълбоко в себе си знаеше, че няма да има проблем, че той ще се зарадва, като чуе новината. Че ще си помагат един на друг и по някакъв начин ще се справят.

Елси затвори очи, отпускайки ръка върху стомаха си. Някъде вътре имаше едно малко същество, създадено от тяхната любов. Нейната и на Ханс. Как може това да не е редно? Как може тяхното дете да бъде грях?

Заспа все още с ръка върху корема си и с лека усмивка на устните.

Загрузка...