Немското дете

2

ПАУЛА ОТКРАЙ ВРЕМЕ обичаше летищата. Изпитваше особено чувство, когато стоеше и наблюдаваше излитането и кацането на самолетите. Всички тези пътници с куфари, тръгнали на почивка или по работа, изпълнените им с нетърпение погледи, хората, които се срещаха или си казваха довиждане… Имаше спомен за едно летище отпреди много, много време. Тълпите, миризмите, цветовете, гласовете. Напрежението, което по-скоро усещаше, отколкото виждаше в изражението на майка си, начинът, по който силно стискаше ръката й. Багажът, който бе приготвила, разопаковала и отново приготвила. Всичко трябваше да е както трябва, защото това пътуване щеше да е еднопосочно. Помнеше още жегата, а след това и хлада, когато пристигнаха. Никога не би повярвала, че е възможно да е толкова студено. А и летището, където кацнаха, беше различно. По-тихо, в студени сиви тонове. Никой не говореше на висок глас, никой не жестикулираше. Всеки изглеждаше някак заключен в себе си. Никой не ги поглеждаше в очите. Подпечатаха документите им и ги отпратиха със странен глас на странен език. А майка й все така я държеше здраво за ръката.

– Да не би това да е той? – Мартин посочи един осемдесетгодишен мъж, който току-що бе минал през паспортната проверка.

Беше висок, със сива коса и носеше кафяв шлифер. Много изискан, помисли си веднага Паула.

– Хайде да разберем – предложи тя. – Аксел Франкел?

Мъжът кимна.

– Мислех, че ще трябва да дойда до участъка.

Изглеждаше изморен.

– Решихме да дойдем и да ви посрещнем, вместо да седим и да чакаме.

Мартин му кимна приятелски.

– Аха, разбирам. Обикновено се придвижвам с обществен транспорт, така че няма да възразя.

– Имате ли багаж?

Паула хвърли поглед към багажната лента.

– Не, не, само това нося със себе си. – Аксел посочи куфарчето, което дърпаше след себе си. – Пътувам с малко багаж.

– Изкуство, което така и не успях да овладея – разсмя се Паула.

Умората по лицето на мъжа изчезна за момент и той й се усмихна.

Разговаряха за времето, докато вървяха към колата, която Мартин подкара към Фелбака.

– Вие… отрихте ли нещо ново?

Гласът на Аксел му изневери и той замълча за момент, докато се овладее отново.

Паула, която седеше до него на задната седалка, поклати глава.

– Не, за съжаление. Надявахме се, че вие ще успеете да ни помогнете. Трябва ни повече информация. Например дали брат ви е имал някакви известни врагове. Някой, който би искал да му навреди.

Аксел поклати глава.

– Не, наистина не. Брат ми беше извънредно мирен и спокоен човек и… не, абсурдно е някой изобщо да е искал да го нарани.

– Какво знаете за връзките му с групировка, наречена „Приятели на Швеция“?

Мартин изстреля въпроса от предната седалка и пог-ледът му срещна този на Аксел в огледалото за обратно виждане.

– Значи, сте прегледали кореспонденцията на Ерик с Франс Рингхолм.

Аксел потърка гърбицата на носа си и забави отговора си. Паула и Мартин чакаха търпеливо.

– Това е дълга и сложна история, която ще ни върне много назад във времето.

– Имаме много време на разположение – отвърна Паула и даде да се разбере, че очаква продължение.

– Франс е наш приятел още от детството – мой и на Ерик. Цял живот сме се познавали. Обаче… как да се изразя… ние избрахме един житейски път, а Франс – друг.

– Франс е крайно десен?

Мартин отново срещна погледа на Аксел в огледалото. Аксел кимна.

– Да, нямам ясна представа точно как и кога е станал такъв, или до каква степен, но през целия си зрял живот се движеше из тези кръгове и е сред създателите на въп-росните… „Приятели на Швеция“. Вярно, още тогава като че ли имаше известни наченки, но не бих казал, че бяха добре изразени. Обаче хората се променят.

Аксел поклати глава.

– Защо такава организация би проявила интерес към Ерик? Доколкото разбирам, той не е бил политически активен, а е бил историк, специалист по Втората световна война.

– Не е толкова лесно да очертаеш границата – въздъхна Аксел. – Човек не може да проучва нацизма и същевременно да бъде, или поне да се старае да бъде, аполитичен. Много неонацистки организации например твърдят, че концентрационни лагери не са съществували, и смятат всички опити да се пише или разследва какво се е случило там за нападки, отправени пряко срещу тях. Така че, както казах, сложно е.

– А с вас как стоят нещата? Да сте получавали заплахи?

Паула го гледаше изучаващо.

– Разбира се, че съм. В значително по-голяма степен от Ерик. Делото на живота ми е да работя с центъра „Симон Визентал“.

– И с какво се занимава този център? – попита Мартин.

– Издирва избягали нацисти, които са потънали вдън земя, и се опитва да ги изправи пред съда – обясни Паула.

– Освен всичко останало, да – кимна Аксел. – Така че, да, получил съм своята част заплахи.

– Пазите ли писмата? – отново се чу гласът на Мартин от предната седалка.

– В Центъра са. Всички, които работим за тази кауза, препращаме получените писма в Центъра, където се завеждат и архивират. Можете да се обърнете към тях, ще получите достъп.

Аксел подаде визитна картичка на Паула, която я пусна в джоба на якето си.

– А „Приятели на Швеция“? От тях получавали ли сте нещо?

– Не… не съм сигурен. Не, нищо, за което да се сещам. Но, както казах, вижте в Центъра. Там имат всичко.

– Франс Рингхолм. Той къде се намира в цялата картинка? Казахте, че е приятел от детството? – каза Мартин.

– За да бъда точен, беше приятел на Ерик. Аз бях няколко години по-голям, така че имахме различни приятели.

– Но Ерик е познавал Франс добре, така ли?

Тъмните очи на Паула го следяха точно толкова внимателно, колкото и преди.

– Да, макар че от страшно много години не са имали нищо общо един с друг.

Темата явно не беше приятна на Аксел, който сякаш не можеше да си намери място на седалката.

– Говорим за неща, случили се преди шейсет години. Дори и без деменцията спомените ми вече са малко неясни.

Той се поусмихна и се чукна по главата с показалец.

– Ако се съди по писмата, не е чак толкова отдавна. Франс многократно се е свързвал с брат ви, поне чрез писма.

– Сигурно, не знам. – Аксел измъчено прекара ръка през косата си. – Аз и брат ми живеехме всеки своя живот. Не се държахме под око през цялото време. А и във Фелбака се преместихме да живеем заедно за пос-тоянно едва преди три години, така де, поне отчасти за постоянно от моя страна. Ерик имаше свой апартамент и в Гьотеборг, а аз повече или по-малко обикалях света. Но винаги сме смятали къщата тук за свой дом и когато са ме питали къде живея, винаги съм отговарял, че във Фелбака. Обаче през лятото отивам в апартамента си в Париж. Не издържам на шумотевицата на туристическия сезон. Иначе с брат ми като цяло водим тих и изолиран живот. Само чистачката идва у дома. Предпочитаме… предпочитахме, искам да кажа... – Гласът на Аксел се задави.

Паула потърси погледа на Мартин и той поклати леко глава, преди отново да се обърне към пътя. Нито един от двамата не се сещаше какво друго да питат. През останалата част от пътя до Фелбака водиха измъчен разговор за дреболии. Аксел като че ли всеки момент щеше да се разпадне и изглеждаше видимо облекчен, когато най-накрая завиха пред къщата.

– Няма ли да е проблем… да живеете в къщата? – не можа да се сдържи Паула.

Аксел постоя мълчаливо известно време, с поглед, вперен в голямата бяла къща и с пътническото куфарче в ръка. Накрая каза:

– Не. Това е моят дом и домът на Ерик. Ние сме част от него. И двамата.

Усмихна се тъжно и стисна ръцете им, преди да се насочи към входната врата. Паула се загледа след него. От цялата му фигура се излъчваше самота.

– Е, опра ли пешкира, като се прибра вчера?

Карин се засмя, докато буташе Луде в количката му пред себе си. Тя вървеше бързо и Патрик усети как започва да се задъхва от усилието да крачи редом с нея.

– И така може да се каже.

Потръпна, като си спомни как го бяха посрещнали, когато се прибра у дома предния ден. Ерика определено не беше в най-слънчевото си настроение. И до известна степен Патрик разбираше защо. Знаеше, че трябва да се грижи за Мая през деня, така че Ерика да може да работи. В същото време не можеше да се отърве от чувството, че е реагирала с една идея по-остро от необходимото. Той не бе излязъл да се забавлява, беше се нагърбил с домакински задачи. И как би могъл да знае, че Мая няма да спи както обикновено? Но едно от качествата на Ерика бе, че не беше злопаметна, и на сутринта както обикновено Патрик получи целувка, а предният ден изглеждаше забравен. Въпреки това не се осмели да й съобщи, че ще има компания за днешната разходка. Разбира се, накрая ще й каже, просто отлагаше момента. Въпреки че Ерика не беше особено ревнива, разходка с бившата му съпруга не бе тема, която Патрик би подхванал, докато все още не му е напълно простено. Сякаш прочела мислите му, Карин подхвърли:

– Ерика съгласна ли е с това, че се виждаме? Минаха години, откакто се разделихме, но някои хора са… малко по-чувствителни…

– А, разбира се – каза Патрик, не желаейки да признае малодушието си. – Всичко е наред. За Ерика това не е проблем.

– Супер. Искам да кажа, че е хубаво да имам компания, но не и ако това би ти причинило проблеми у дома.

– Ами Лейф? – попита Патрик, нетърпелив да смени темата.

Наведе се над количката да оправи шапката на Мая, която се беше накривила. Тя не му обърна внимание, напълно вглъбена в общуването с Луде, който седеше в количката до нея.

– Лейф… – Карин изсумтя. – Цяло чудо е, че Луде изобщо разпознава Лейф. Той е вечно по пътищата с групата.

Патрик кимна съчувствено. Новият съпруг на Карин беше певец в дансбандата „Лефес“ и човек можеше лесно да си представи, че е изтощително да си съп-руга на член на такава група.

– Няма сериозни проблеми между вас двамата, надявам се.

– Не, ние се виждаме твърде рядко, за да възникнат някакви проблеми – отвърна Карин и се засмя.

Но смехът й прозвуча горчиво и някак кухо. Патрик усети, че това не е цялата истина. Не знаеше какво да каже. Чувстваше се малко странно да обсъжда брачни проблеми с бившата си съпруга. Спаси го звънът на мобилния телефон.

– Патрик Хедстрьом.

– Здравей, обажда се Педерсен. Звъня ти за резултатите от аутопсията на Ерик Франкел. Както обикновено, пратихме по факса доклада, но помислих, че със сигурност ще искаш да чуеш основните неща по телефона.

– Разбира се – отвърна Патрик колебливо, като хвърли поглед към Карин, която забави темпото, за да го изчака. – Само че аз всъщност съм в отпуск по бащинство в момента.

– Така ли? Поздравления! О, предстоят ти прекрасни моменти. Аз стоях вкъщи в продължение на шест месеца с двете ми деца и това е най-хубавото време в живота ми.

Патрик усети как ченето му увисва. Най-малкото от ефикасния, сериозен и дори резервиран съдебен лекар бе очаквал това. Изведнъж си представи Педерсен, облечен с лекарската престилка и седнал в пясъчника, където бавно и педантично, с най-голяма прецизност, прави перфектни пясъчни пайове. Не можа да се овладее и се разсмя, което бе последвано от рязкото „Какво е толкова смешно?“ в отговор.

– Нищо – отговори Патрик и направи знак на Карин, която го гледаше изненадано, че ще й обясни по-късно. – Нали нямаш нищо против да ми дадеш кратко резюме? – Гласът му стана сериозен. – Бях на местопрестъплението завчера и бих искал да съм в час с разследването.

– Разбира се. – Педерсен все още звучеше сърдито. – Всъщност е доста елементарно. Ерик Франкел е бил ударен с тежък предмет по главата. Вероятно от камък. В раната има малки частици, които показват, че камъкът трябва да е бил шуплест. Починал е секунди след като е бил ударен в лявото слепоочие и е получил масивен мозъчен кръвоизлив.

– Имаш ли някаква представа от коя посока е дошъл ударът? Отзад? Или отпред?

– По мое мнение извършителят е стоял точно пред жертвата. И по всяка вероятност е десничар, тъй като е по-естествено човек, който си служи с дясната ръка, да удари от дясната страна. За един левичар би било крайно неудобно.

– А предметът, с който е бил ударен? Предположения за какво може да става дума?

Патрик усети напрежението в собствения си глас.

– Това вече е вашата задача. Тежък предмет от камък. Едва ли обаче е бил с остър ръб, раната изглежда по-скоро като контузия.

– Това ни дава нещо, за което да се хванем.

– Ни? – рече Педерсен саркастично. – Нали каза, че си в отпуск по бащинство?

– Е, да де. – Патрик замълча за секунда, преди да поеме въздух и да продължи: – Предполагам, че ще позвъниш в управлението и ще им съобщиш информацията?

– При тези обстоятелства се налага – каза Педерсен развеселен. – Да хвана бика за рогата и да се обадя на Мелберг, или имаш друго предложение?

– На Мартин – отвърна Патрик инстинктивно и Педерсен се засмя.

– И аз така бях решил, но благодаря за съвета все пак. А ти няма ли да ме питаш кога е умрял Франкел?

– А, да, кога е умрял?

Гласът на Патрик отново прозвуча нетърпеливо. Карин му хвърли още един поглед.

– Невъзможно е да се определи точно. Тялото е стояло на топло прекалено дълго време. Но бих казал приблизително преди два или три месеца. Тоест някъде през юни.

– И не можеш да ми кажеш нищо по-конкретно?

Патрик знаеше отговора на въпроса още преди да го зададе.

– Ние не сме магьосници и не разполагаме с кристални топки. Юни. Това е най-добрият отговор, който можеш да получиш в дадената ситуация. Базирам се отчасти на вида на мухите, отчасти на броя поколения мухи и ларви, които са се развъдили. Като се вземе под внимание и степента на разложение на тялото, мога само да заключа, че е било по някое време през юни. Твоята работа е да посочиш точната дата на смъртта. Или по-точно казано, задачата на колегите ти.

Педерсен отново се разсмя.

Патрик не можеше да си спомни някога да го е чувал да се смее. А сега се бе случило няколко пъти в рамките на един телефонен разговор – и то за сметка на Патрик. Но може би това беше цената да разсмееш Педерсен. Патрик приключи разговора и затвори.

– Работа? – попита Карин с любопитство.

– Да, разследване, което провеждаме в момента.

– Старецът, който е бил намерен мъртъв в понеделник?

– Виждам, че машината за клюки както винаги функционира – каза Патрик.

Карин отново бе ускорила крачка и той трябваше да забърза, за да я настигне.

Една червена кола го задмина. На около стотина метра напред спря, а шофьорът явно се загледа в огледалото за обратно виждане. След това колата даде бързо назад и Патрик изруга наум. Едва сега видя, че това е колата на майка му Кристина.

– Я виж ти, вие двамата заедно на разходка.

Кристина беше спуснала прозореца и гледаше изненадано Патрик и Карин.

– Здравей, Кристина, колко се радвам да те видя! – Карин се наведе към отворения прозорец. – Бях преместена обратно във Фелбака и с Патрик случайно се засякохме. Установихме, че и двамата сме в отпуск и имаме нужда от компания. Имам момченце на име Лудвиг. – Карин посочи към детската количка, Кристина се наведе напред и заиздава гукащи звуци, като видя едногодишното дете.

– Много хубаво! – каза Кристина с тон, от който стомахът на Патрик се стегна на възел. Една мисъл затегна възела още повече. Без да желае да чуе отговора, попита:

– А ти накъде си тръгнала?

– Бях тръгнала към вас. Отдавна не съм минавала. Нося домашни сладки.

Кристина посочи една торба с канелени кифлички и захарни сладки на седалката до нея.

– Ерика работи… – започна сковано Патрик, макар да знаеше, че безсмислено.

Кристина се усмихна с разбиране.

– Много добре. В такъв случай със сигурност ще се зарадва на малка почивка за кафе. Вие също скоро ще се приберете, предполагам? – Тя махна на Мая, която също й махна.

– Да, да, разбира се – рече Патрик и безуспешно се опита да измисли подходящ начин да каже на майка си да не споменава с кого е бил на разходка.

Но мозъкът му беше абсолютно празен и той отчаяно вдигна ръка за довиждане. С буца в гърлото се загледа след майка си, която настъпи газта и потегли към Селвик⁵. Щеше да му се наложи да дава обяснения.

⁵ Квартал на Фелбака. – Б. пр.

Работата по книгата вървеше добре. Сутринта бе написала четири страници и сега се протегна със задоволство, все още седейки на бюрото. Ядът й от предния ден бе преминал и си мислеше, че може би бе преиг-рала. Щеше да се реваншира на Патрик вечерта, като приготви нещо специално за хапване. Преди сватбата се бяха постарали да свалят по няколко килограма, но после отново бяха влезли в нормалното ежедневие. А беше важно понякога да си угаждат. Може би свинско филе със сос горгонзола, на Патрик му харесваше.

Ерика отклони мислите си от вечерята и се пресегна да вземе един от майчините си дневници. В действителност би трябвало да седне и да ги прочете, но не можеше да се насили. Смяташе да ги чете на малки дози. Малки прозорчета към света на майка й. Вдигна краката си на бюрото и се захвана с трудоемката задача да разчита старомодния, завъртян почерк. Досега бе чела главно за всекидневието на майка си, какви са били задълженията й у дома, малко размисли за бъдещето, тревоги за дядото на Ерика, който бил в открито море и в делник, и в празник. Размишленията за живота бяха белязани от наивността и невинността на дете и на Ерика й беше трудно да свърже детския глас, който долавяше в страниците, със спомена за майка си, вечно сериозна и намръщена жена, която никога не демонстрираше обич или нежни чувства към нея и Ана.

След като прочете част от втората страница, Ерика изведнъж се изправи в стола. Появило се бе едно поз-нато име. Или по-точно две. Елси пишеше, че е била в къщата на Ерик и Аксел, докато родителите им били извън града. Текстът се състоеше главно от описание на библиотеката на баща им, която бе поразила Елси, но Ерика виждаше само двете имена – Ерик и Аксел. Трябва да са били Ерик и Аксел Франкел. С интерес се зачете в абзаца и от начина, по който бе написан, заключи, че трябва често да са се срещали. Елси и Ерик и двама други младежи, Брита и Франс. Ерика порови из паметта си. Не, никога не бе чувала майка си да говори за някой от тези двамата. В това беше напълно сигурна. А Аксел бе представен в дневника на Елси почти като митичен герой. Елси го описваше като „безкрайно храбър и почти толкова стилен като Ерол Флин“. Нима майка й е била влюбена в Аксел Франкел? Не, не почувства в описани-ето да е вложена любов, по-скоро дълбоко възхищение.

Ерика положи дневника в скута си, докато размишляваше над прочетеното. Защо Ерик Франкел не спомена, че е познавал майка й като млад? Тя му разказа как е попаднала на медала и на кого е принадлежал. Въпреки това той не каза нищо. Ерика отново си припомни особеното му мълчание. Значи имаше право. Той премълчаваше нещо.

Острият звук на звънеца от долния етаж прекъсна мислите й. Тя свали крака от бюрото и с въздишка се надигна от стола. Кой пък можеше да идва сега? Едно „Ехо!“ в коридора отговори веднага на въпроса й и тя отново въздъхна, този път още по-дълбоко. Кристина. Свекърва й. Пое дълбоко въздух, отвори вратата и тръгна към стълбите. Още веднъж се чу „Ехо!“, този път по-настоятелно, и Ерика усети как е стиснала зъби от раздразнение.

– Здравей! – каза колкото може по-весело, въпреки че си даваше сметка колко изкуствено звучи.

Добре, че Кристина не забелязваше такива неща.

– Здравей! Аз съм! – отвърна щастливо свекърва й, докато събличаше якето си. – Донесох малко домашни сладкиши със себе си, като за следобедно кафе. Помис-лих си, че ще се зарадваш, тъй като на вас, кариеристките, не ви остава време за такива неща.

Ерика по-скоро чу, отколкото усети как проскърцаха зъбите й. Кристина притежаваше невероятен талант за прикрита критика. Ерика често се чудеше дали е вроден, или го беше развила с дългогодишни упражнения. Мислеше си, че е най-вероятно комбинация от двете.

– О, благодаря, много хубаво – каза любезно, влизайки в кухнята, където Кристина вече правеше кафе, сякаш там живееше тя, а не Ерика.

– Ти седни, аз ще приготвя всичко – рече. – Знам кое къде е.

– Да, вярно, че знаеш. – Ерика се надяваше Кристина да не е усетила сарказма. – Патрик и Мая са на разходка и едва ли ще се приберат скоро – каза с надеждата, че това ще съкрати посещението на свекърва й.

– Да, да – отговори Кристина, докато междувременно отброяваше лъжичките кафе. – Две, три, четири. – Върна лъжичката обратно в буркана и се обърна към Ерика. – Не, ей сега ще си дойдат. Минах покрай тях по пътя насам. Чудесно е, че Карин се е преместила тук и Патрик си има компания през деня. Толкова е досадно да се разхождаш сам, особено когато човек е свикнал да работи и да бъде полезен като Патрик. Струва ми се, че се наслаждаваха на разходката.

Ерика се втренчи в Кристина, докато обработваше информацията, която премина през ушите й, без да стигне до мозъка й. Карин? Компания? Коя Карин?

В момента, в който Патрик мина през вратата, на Ерика й проблесна. Аха, онази Карин…

След минута напрегнато мълчание Патрик малодушно се усмихна.

– Колко хубаво, тъкмо време за кафе.

Бяха се събрали да обсъдят случая в кухнята. Наближаваше време за обяд и червата на Мелберг закъркориха.

– Добре, какво знаем дотук? – Протегна се към една от кифличките, които Аника беше поставила на поднос. Тъкмо да залъже глада. – Паула, Мартин? Вие разговаряхте с брата на жертвата сутринта. Научихте ли нещо интересно?

Дъвчеше, докато приказваше, и по масата се посипаха трохи.

– Да, днес го докарахме от Ландветер – отвърна Паула. – Но не мисля, че знае много. Разпитахме за писмата от „Приятели на Швеция“, които намерихме, но единственото, което можа да ни каже, е, че Франс очевидно е бил приятел от детството на Ерик. Но не се сети за някакви конкретни заплахи от организацията, само спомена, че това не е нещо необичайно, като се има предвид с какво са се занимавали двамата с Ерик.

– И Аксел ли е получавал заплахи?

От устата на Мелберг изпадаха още трохи.

– Ако се съди по отговора му, дори много – включи се Мартин. – Но са архивирани в организацията, за която работи.

– Така че не е сигурен дали и той е получавал писма от „Приятели на Швеция“?

– Не можа да ни каже. – Паула поклати глава. – А и го разбирам. Получава толкова много боклуци по пощата, защо да се занимава с това?

– Какво впечатление ви направи? Чувала съм, че е бил същински герой на млади години.

Аника гледаше с любопитство Паула и Мартин.

– Изключително стилен и изпълнен с достойнство възрастен мъж. – обясни Паула. – Разбира се, твърде унил предвид обстоятелствата. Изглеждаше много разстроен от смъртта на брат си. Не знам дали ти остана със същото впечатление? – обърна се тя към Мартин.

– Да, и моето впечатление е същото.

– Да разбирам ли, че още ще разпитвате Аксел Франкел? – Мелберг погледна Мартин, след което прочисти гърлото си. – Разбрах, че си говорил с Педерсен? Учудвам се, че не е пожелал да разговаря с мен.

– Мисля, че ти тъкмо беше излязъл навън с кучето – прокашля се Мартин. – Със сигурност би предпочел да предаде доклада на теб.

– Хм, да, сигурно си прав. Както и да е, какво ти каза?

Мартин предаде накратко какво му бе обяснил Педерсен за състоянието на жертвата и не можа да се сдържи да не се засмее, когато каза:

– Педерсен явно се е обадил първо на Патрик, който очевидно не е особено доволен, че си стои вкъщи. Получил е пълен отчет от Педерсен и предвид колко беше щастлив на местопрестъплението, не бих се учудил, ако скоро го видим тук заедно с Мая.

– Да, и аз говорих вчера с него – разсмя се и Аника. – И той дипломатично ми обясни, че ще му отнеме известно време, докато привикне.

– Не се и съмнявам – намръщи се Мелберг. – Смятам, че е идиотско големи мъже да сменят памперси и да приготвят детска храна! При всички положения преди беше по-добре. Моето поколение мъже изобщо не се занимаваха с такива неща, съпругите изцяло си поемаха грижата за децата.

– Аз нямах нищо против да сменям пелени – тихо се обади Йоста и впери поглед в масата.

Патрик и Аника го изгледаха учудено, но после се сетиха какво бяха научили едва наскоро. Синът на Йоста и покойната му съпруга бе починал още като новородено. Не бяха последвали други деца. Всички замълчаха и известно време избягваха да гледат към Йоста. Накрая Аника се обади:

– Аз пък смятам, че е много полезно и мъжете да виждат колко е трудно да се грижиш за едно бебе. Аз нямам собствени – на свой ред тъжно каза Аника, – но всичките ми приятелки имат по няколко деца, а и не е като да са лежали и яли шоколадови бонбони по цял ден, докато са се грижили за децата у дома. Така че и за Патрик е по-добре така.

– Никога няма да успееш да ме убедиш в това – възрази Мелберг. След това се намръщи нетърпеливо и се втренчи в документите на масата пред него. Почисти трохите и преди отново да проговори, прочете няколко реда. – Имам доклада от Торбьорн и момчетата…

– И момичетата! – прекъсна го Аника.

Мелберг пое демонстративно дълбоко въздух.

– И момичетата… Какви феминистки дяволи са ви хванали днес! Полицейско разследване ли обсъждаме тук, или ще пеем „Кумбая“⁶ и ще си приказваме за Гудрун Шиман⁷? – Той поклати глава и отново се върна на темата. – Както казах, получих доклада на Торбьорн и експертите му. Може да се обобщи с думите „нищо изненадващо“. Има много отпечатъци както от пръсти, така и от обувки, така че, както се подразбира, трябва да проучим всички. Йоста, погрижи се да снемат отпечатъците на момчетата, за да можем да ги изключим, както и тези на брата. Иначе... – Той продължи да чете и да мърмори. – Ами, заключението е, че е получил силен удар по главата с тежък предмет.

⁶ Става дума за песента “Kumbaya” от 20-те години на ХХ век. Понастоящем е нарицателно за наивност, лъжливи обещания и пр. – Б. пр.

⁷ Гудрун Шиман (р. 1948) – видна шведска феминистка, създала партията „Феминистка инициатива“ и понастоящем неин говорител. – Б. пр.

– Значи само един удар, а не няколко? – попита Паула.

– Хм, не, само един. Един удар, ако се съди по следите от кръв. Обсъдих доклада с Торбьорн и му зададох същия въпрос. Очевидно за това свидетелстват и пръските от кръв по стените. Във всеки случай, заключението е ясно – силен удар по главата.

– Което съвпада с резултатите от аутопсията – кимна Мартин. – Ами оръжието? Педерсен смята, че е тежък предмет от камък.

– Именно! – Мелберг триумфално постави пръст по средата на документа. – Под бюрото е открит тежък каменен бюст. Открили са коса, кръв и парченца мозък по него и съм убеден, че парченцата камък, които Педерсен е открил в раната, ще съвпаднат с камъка, от който е направен бюстът.

– Значи разполагаме с оръжието. Пак е нещо – рече Йоста мрачно и отпи глътка от вече изстиналото кафе.

Мелберг изгледа подчинените си около масата.

– И така, някакви предложения как да продължим?

Въпросът му прозвуча така, сякаш той самият вече бе подготвил цял списък с предложения какво да правят оттук нататък. Случаят, естествено, не беше такъв.

– Трябва да разговаряме с Франс Рингхолм и да научим повече за заплахите.

– Както и с хората, които живеят в околността, може някой да е забелязал нещо странно около времето на убийството – продължи Паула.

Аника вдигна поглед от тефтера си.

– Някой също така трябва да разпита чистачката на двамата братя, да разбере кога за последно е била в къщата и защо не е чистила цяло лято.

– Добре – Мелберг кимна. – Е, какво седите и се ослушвате? Хващайте се на работа!

Втренчи се в насядалите полицаи и не ги изпусна от поглед, докато не излязоха от стаята. След това си взе още една кифличка. Делегиране – ето в какво се криеше тайната на добрия лидер.

Всички единодушно бяха решили, че е пълна загуба на време да ходят на училище. Появяваха се в клас от време на време, ако ги обхванеше ентусиазъм, но това не се случваше често. Днес се бяха събрали към десет часа. В Танумсхеде нямаше кой знае какви забавления. Обикновено киснеха някъде и пушеха цигари.

– Чу ли за оня проклет дядка във Фелбака? – Нике вдиша дълбоко дима и се засмя. – Със сигурност дядо ти и приятелчетата му са го пречукали.

Ванеса се разхили.

– Да, бе – изсумтя Пер, макар и не без известна гордост. – Дядо няма нищо общо с това. Не би рискувал да влезе в пандиза, задето е пречукал някакво старче. „Приятелите на Швеция“ със сигурност си имат по-големи и важни цели пред себе си.

– Пита ли дядо си най-после? Дали можем да отидем на някоя среща.

Нике вече не се смееше и лицето му бе придобило нетърпеливо изражение.

– Още не – без желание отвърна Пер.

Той имаше специален статус в групата, защото беше внук на Франс Рингхолм, и в момент на слабост бе обещал на останалите, че ще се опита да го предума да ги пусне на някоя от срещите, които се провеждаха в Удевала. Досега обаче не се бе появил удобен момент. А и той знаеше какво ще каже дядо му – че са прекалено млади, че им трябват още няколко години, докато напълно разгърнат потенциала си. Не разбираше какво трябва да разгръщат. Схващаха нещата не по-зле от по-възрастните, които вече бяха приети в организацията. Беше достатъчно просто. Какво още им трябваше?

Пер така смяташе. Че е просто. Черно и бяло. Няма сиви зони. Не разбираше как могат хората толкова да усложняват нещата, да ги оглеждат от едната и от другата страна, когато всичко беше адски, ама адски просто. Ние и те – за това ставаше дума. Ако се придържаха само към собствения си вид и си гледаха собствената работа, въобще нямаше да има проблем. Но те бяха решили да завземат територията им. Осмеляваха се да преминават границата, която беше толкова очевидна за всички. Разликите бяха явни. Бял или жълт. Бял или кафяв. Бял или оня гнусен синьочерен цвят на онези, дето идваха от най-затънтените гори на Африка. Беше толкова дяволски елементарно. Толкова ясно. Но напоследък вече не беше толкова лесно да забележиш разликата, всичко беше разбъркано, смесено. Погледна приятелите си, които се бяха отпуснали на пейката до него. Знаеше ли всъщност какви гени носят? Кой знае какви ужаси крие произходът им. Може би във вените им тече нечиста кръв. Пер се изправи.

Нике го погледна въпросително.

– На теб пък какво ти става? Да не си ял нещо развалено?

– Не, нищо ми няма.

Пер се намръщи. Задушаваше се от погнуса при мисълта за нечистата кръв. Изгаси цигарата си и предложи:

– Хайде да отидем да си вземем по едно кафе. Потискащо е само да висим тук.

Кимна към училищната сграда и пое с бърза крачка, без да погледне дали другите са тръгнали след него. Знаеше, че са го направили.

За един момент се замисли за мъртвия мъж, после сви рамене. Той не беше важен.

Фелбака, 1943 г.

Приборите тракаха по порцелана, докато се хранеха. И тримата се стараеха да не гледат към празния стол до масата, но без особен успех.

– Трябваше ли отново толкова скоро да тръгне на път?

Гертруд подаде с питащо изражение купата с картофите на Ерик и той си сложи още един картоф във вече пълната чиния. Така беше най-лесно, иначе майка му щеше да му я подава отново и отново, докато в крайна сметка не си вземе още. Когато обаче се загледа в претрупаната си чиния, се зачуди как изобщо ще успее да погълне толкова много храна. Храната не го интересуваше. Хранеше се само защото беше принуден. И защото майка му беше казала, че се срамува да го гледа толкова слаб. Хората щели да приказват, че не го храни достатъчно.

За разлика от него Аксел винаги ядеше с апетит. Ерик хвърли поглед към празния стол, докато с неудоволствие поднасяше вилицата към устните си. Храната като че се увеличаваше в устата му. Сосът превърна в пихтия лапнатите картофи и той автоматично задъвка, само и само по-бързо да се отърве от тях.

– Нека прави каквото е решил.

Хюго Франкел изгледа строго съпругата си. Но и неговите очи зашариха към стола на Аксел срещу този на Ерик.

– Да, но си мислех, че може няколко дни да си остане у дома на спокойствие и тишина и да си почине.

– Той сам решава. Никой друг не може да реши какво ще прави Аксел освен самият той.

Гласът на Хюго беше изпълнен с гордост и Ерик усети как болка пронизва гърдите му. Понякога, когато майка му и баща му говореха за Аксел, му се струваше, че е невидим. Сякаш беше само сянка на очарователния, сияен Аксел, който винаги беше в центъра на вниманието, дори без да се старае. Насила сложи храна в устата си. Само да приключеше вечерята, и щеше да се прибере в стаята си и да чете. Четеше най-вече исторически книги. Имаше нещо в истинските факти, имена и години, което особено му харесваше. Не бяха променливи, човек можеше да ги научи и да разчита на тях.

Аксел никога не бе обичал да чете много. Въпреки това по някакъв смайващ начин успя да завърши училище с отлични оценки. Ерик също получаваше добри оценки, но трябваше да учи страшно много за тях. И никой не го тупаше по рамото, нито пък сияеше от гордост, докато го хвалеше пред приятели и познати. Никой не хвалеше Ерик.

Въпреки всичко не можеше да мисли с лошо за брат си. Понякога му се искаше да може, но в действителност обичаше Аксел. Повече от всеки друг. Той беше силен и смел и заслужаваше да го хвалят. А Ерик – не. Това бяха фактите – като в историческите книги. Също толкова верни, колкото и битката при Хейстингс през 1066 година. Не можеше да го оспори или да го промени – просто си беше така.

Ерик погледна чинията си. За негова изненада беше празна.

– Татко, може ли да стана от масата? – попита с надежда.

– Нахрани ли се вече? Е, явно си… Добре, върви, ние с майка ти ще поседим още малко.

Докато се качваше по стълбите към стаята си, Ерик чу гласовете на родителите си от трапезарията долу.

– Не мислиш ли, че Аксел поема прекалено големи рискове…

– Гертруд, трябва да спреш да се притесняваш толкова много за него. Той е на деветнайсет в крайна сметка… Трябва да сме щастливи, че имаме такъв…

Гласовете затихнаха, когато затвори вратата зад себе си. Ерик се метна на леглото и взе най-горната от книгите, която разказваше за Александър Велики. Той също бе действал смело. Точно като Аксел.

– ИМАМ ПРЕДВИД, че можеше да споменеш нещо. Почувствах се като идиот, когато Кристина ми съобщи, че ти и Карин сте на разходка.

– Да, ами… знам.

Патрик наведе глава. Часът, през който Кристина бе останала за следобедно кафе, бе изпълнен с намеци и погледи и тя едва бе затворила вратата след себе си, когато Ерика избухна.

– Значи, проблемът не е, че си излязъл на разходка с бившата си съпруга. Не съм особено ревнива и много добре го знаеш. Защо обаче нищо не ми каза? Ето това се чудя!

– Ами… разбирам те… – Патрик избягваше погледа на Ерика.

– Разбирал! Само това ли ще кажеш? Без повече обяснения? Мислех, че всичко можем да споделяме един с друг!

Ерика усети как започва да прекалява с упреците. Но натрупаните емоции от последните дни бяха намерили вентил, през който да излязат, и тя не можеше да се спре.

– Освен това смятах, че сме си поделили задачите – ти ще си в отпуск, а аз ще работя. Обаче не – през цялото време ме прекъсваш, постоянно влизаш в кабинета при мен, като че няма врата, а вчера имаше наглостта да излезеш за два часа и да ме оставиш да се грижа за Мая! Как си мислиш, че съм се справяла през цялото време, през което си бях вкъщи? Да не би, по дяволите, да си въобразяваш, че съм имала домашна прислужница, която да ме смени, когато ми се е искало да изляза да си свърша някоя работа, или която да ми каже къде са ръкавиците на Мая?

Ерика чу собствения си пронизителен глас и се зачуди наистина ли звучи така. Изведнъж спря и добави доста по-тихо:

– Съжалявам, нямах намерение… Знаеш ли, ще изляза да повървя малко. Трябва да изляза от къщата за известно време.

– Така ще е най-добре – отвърна Патрик с вид на костенурка, която предпазливо вади главата си от черупката, за да види дали брегът е чист. Изгледа я умолително. – И съжалявам, че нищо не ти казах…

– О, не ме гледай така – каза Ерика и леко се усмихна.

Бялото знаме бе вдигнато. Ядосваше се на себе си, че е избухнала така, но по-късно щяха да поговорят. Сега повече от всичко друго се нуждаеше от глътка въздух.

Тръгна бързо към града. Фелбака изглеждаше изумително пуст, когато си заминеха туристите след хаотичните летни месеци. Приличаше на всекидневна на сутринта след голям купон – остатъци от вино в чашите, скъсан банер в единия ъгъл, накривена парти шапчица на някой заспал на канапето гост. Всъщност Ерика предпочиташе тази част на годината. Летата бяха натоварващи и изтощителни. А сега на площад „Ингрид Бергман“ цареше спокойствие. Мария и Матс все още отваряха Централния павилион, но скоро щяха да го затворят и да се върнат към бизнеса си в Селен, както всяка година. Точно това обичаше толкова във Фелбака – всички промени бяха предвидими. Всяка година все едно и също, циклите винаги се повтаряха. Same procedure as last year.⁸

⁸ Същото като предната година (англ.). – Б. пр.

Ерика поздравяваше когото срещнеше. Мина покрай площада и пое нагоре по „Галербакен“. Познаваше лично или по физиономия почти всички, но ускоряваше крачка в момента, в който някой понечеше да спре и да я заговори. Днес не й се приказваше. Когато забързано подмина бензиностанцията и продължи право по „Дингелвеген“, изведнъж разбра накъде се е запътила. Подсъзнанието й отдавна бе взело решение каква ще бъде целта на разходката, още когато излезе от Селвик, но едва сега я разбра самата тя.

– Три случая на нападение, два банкови обира и някои дребни нарушения. Но нищо, свързано с агитация срещу определени етнически групи – каза Паула и затвори вратата от страната на пътника на полицейската кола. – Открих също някои неща за момче на име Пер Рингхолм, все незначителни.

– Това е внукът му – отвърна Мартин и запали колата. Бяха отишли до Гребестад, където Франс Рингхолм живееше в един апартамент до хотел „Йестис“. Той кимна към входа на хотела. – Ха-ха, отбивал съм се тук не една и две вечери.

– Мога да си представя. Обаче тези вечери са отдавна отминали, нали?

– И така може да се каже. Не съм влизал в клуб от повече от година.

Не изглеждаше особено нещастен от това. В интерес на истината, бе толкова безнадеждно влюбен в Пия, че освен ако не беше напълно необходимо или някой не го принудеше, изобщо нямаше да излезе от апартамента, който деляха. Но му се бе наложило да целуне цял куп жаби, и то крастави, преди да намери принцесата си.

– Ами ти? – Мартин погледна Паула с любопитство.

– Ами аз какво? – направи се тя, че не разбира въпроса.

В следващия момент бяха пред вратата на Франс. Мартин почука силно и в отговор вътре в апартамента се чуха стъпки.

– Да?

Мъж с много късо, почти до кожа подстригана посребрена коса отвори вратата. Носеше джинси и карирана риза от онези, който избираше Ян Гиу⁹ с неуморно постоянство и без грам интерес към модните течения.

⁹ Ян Гиу (р. 1944 г.) – шведски писател, известен с трилогията за рицаря тамплиер Арн. – Б. пр.

– Франс Рингхолм?

Мартин го оглеждаше с интерес. Беше добре известен в района, а и извън него, както Мартин бе установил след едно бързо търсене в интернет. Ясно бе, че е един от основателите на най-бързо растящата националистическа организация. Според мненията по форумите тя се бе превърнала в мощен фактор, който не биваше да се пренебрегва.

– Аз съм. С какво мога да помогна – той огледа Мартин и Паула... – полицаи?

– Имаме някои въпроси. Може ли да влезем?

Франс се отдръпна без друг коментар освен леко повдигната вежда. Мартин се огледа. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено нещо по-неугледно, по-мръсно и разхвърляно. Вместо това апартаментът блестеше от чистота и бе толкова добре подреден, че в сравнение с него собственото му жилище изглеждаше като квартира на наркоман.

– Седнете. – Франс посочи към канапетата, разположени непосредствено вдясно от вратата във всекидневната. – Тъкмо сложих кафе. Мляко? Захар?

Гласът му беше спокоен и бодър. Мартин и Паула се спогледаха, леко объркани.

– Черно, благодаря – отговори Мартин.

– Само мляко, без захар – каза Паула и влезе преди Мартин във всекидневната.

Седнаха един до друг на бялото канапе и се огледаха. Стаята бе светла и просторна, с големи прозорци с изглед към морето. Създаваше впечатление за уютно, добре поддържано помещение.

– Ето и кафето. – Франс влезе в хола с тежък поднос. Постави три чаши с вдигащо пара кафе на масата и голяма чиния с бисквити. – Заповядайте – махна с ръка към масата и самият той взе една от чашите, преди да се настани в едно голямо кресло. – И така, с какво мога да ви бъда полезен?

Паула отпи глътка кафе, след което подхвана:

– Сигурно сте чули, че открихме мъртъв мъж в покрайнините на Фелбака.

– Ерик, да – каза Франс и кимна унило, преди самият той да отпие от кафето. – Да, много се натъжих, когато разбрах. Съжалявам за Аксел. Трябва да е било тежък удар за него.

– Ами да, да… – Мартин се изкашля. Чувстваше се неудобно от дружелюбността на мъжа и от факта, че е пълната противоположност на това, което бяха очаквали. Но се овладя и продължи: – Поводът да желаем да разговаряме с вас е, че намерихме няколко ваши писма в дома на Ерик Франкел.

– Аха, той ги е запазил… – засмя се Франс и се пресегна да си вземе бисквитка. – Да, Ерик обичаше да колекционира разни неща. Вие, младите, сигурно смятате, че е изключително старомодно да се пращат писма. Но ние, старите хора, трудно забравяме някогашните навици.

Той хвърли приветлив поглед на Паула, която за малко да му се усмихне, но се сети, че мъжът отсреща бе посветил живота си на това да прави невъзможен живота на такива като нея. Усмивката й изчезна, преди да се е появила.

– В писмата става дума за заплахи – каза тя със сериозно изражение.

– Не… не бих ги нарекъл заплахи. – Франс я наб-людаваше спокойно. Отпусна се назад във фотьойла, постави крак връз крак и продължи: – Исках по-скоро да предупредя Ерик, че в организацията има определени… сили, които невинаги действат… как да се изразя… с разбиране.

– Решихте да го предупредите, защото…?

– Ерик и аз бяхме приятели още от пелени. Да, признавам, че се отдалечихме един от друг, а и от много години вече не беше истинско приятелство. Ние... избрахме различни житейски пътища. – Франс се усмихна. – Но не желаех нищо лошо на Ерик, и да, когато се наложи да предупредя Ерик, направих го. Има хора, които не могат да разберат, че физическата самораз-права невинаги е правилното решение.

– Самият вие неведнъж сте стигали до такава – включи се Мартин. – Три присъди за нападение, няколко за банкови обири, а и не сте излежали наказанието си като Далай Лама според това, което научих.

Франс не изглеждаше засегнат от коментара на Мартин. Усмихна се, не много по-различно от Далай Лама впрочем.

– Всяко нещо с времето си. Затворът има свои правила, там разбират само един език. А и разумът идва с възрастта, аз научих уроците си по пътя.

– А внукът ви научил ли си е урока? – Докато задаваше въпроса, Мартин посегна за бисквита. Ръката на Франс се изстреля като светкавица и здраво улови тази на Мартин. С поглед, вперен в полицая, старецът изсъска: – Внукът ми няма нищо общо с това. Да е ясно!

Мартин не отклони поглед, но измъкна ръката си и масажира дланта си.

– Никога не правете така – каза тихо.

Франс се засмя и отново се отпусна назад. Отново възприе обичайното си, бащинско „аз“. Но за няколко секунди фасадата се бе пропукала. Зад спокойствието се криеше ярост. Въпросът бе дали Ерик се бе сблъскал с нея.

Ернст силно дърпаше каишката и Мелберг едва го удържаше, като не спираше да се върти в кръг. Ернст не разбираше защо господарят му изведнъж бе решил да върви с бебешки крачки и с плам се опитваше да го накара да ускори ход.

Мелберг почти се бе отказал да се съпротивлява, когато чу стъпки зад себе си. Ернст се разскача от радост – приближаваше се приятел.

– Значи и вие сте излезли на разходка.

Гласът на Рита прозвуча точно толкова щастливо, колкото си го спомняше, и Мелберг усети как крайчетата на устата му се разтеглят в усмивка.

– Да, на разходка сме – отвърна и му се прищя да се ритне отзад.

Ама че идиотски отговор! Точно той, който така доб-ре умееше да разговаря с жени, сега стоеше и звучеше като кръгъл глупак. Овладя се и каза с най-авторитетния си глас:

– Доколкото разбрах, за кучетата е важно да се движат, така че се старая с Ернст да излизаме поне за час всеки ден.

– О, не само за кучетата е полезно да се раздвижват. На мен и на теб също ще ни се отрази добре.

Рита се разкикоти и се потупа по корема. На Мелберг това му достави истинско удоволствие. Най-сетне жена, която разбираше, че малко месце по костите невинаги е недостатък.

– Ама разбира се – отвърна и също се тупна по обемистия корем. – Но не трябва да се прекалява.

– За бога, така е.

Рита се засмя. Спря пред един жилищен блок и Сеньорита се насочи към единия от входовете.

– Да ти предложа кафе и сладкиш?

С усилие на волята Мелберг успя да не подскочи от радост и да си придаде замислен вид, след което кимна резервирано.

– Да, не би било лошо. Не мога да отсъствам прекалено дълго от работа, но…

– Чудесно тогава.

Тя въведе кода и отвори вратата. На Ернст явно му липсваше самообладанието на господаря му, защото се втурна нетърпеливо след Сеньорита.

Първата мисъл, която мина през главата на Мелберг, когато влезе в апартамента на Рита, беше „уютно“. Жилището не беше студено и оскъдно мебелирано, както предпочитаха шведите, а грееше от цветове и топлина. Той откачи каишката на Ернст, който тръгна след Сеньорита и великодушно получи част от лакомствата й. Мелберг закачи якето си, постави прилежно обувките си на поставката и последва гласа на Рита до кухнята.

– Май си паснаха.

– Какво? – попита тъпо Мелберг, тъй като вниманието му бе изцяло съсредоточено в изкусителните задни части на Рита, която стоеше с гръб към него до мивката и слагаше кафе в кафеварката.

– Имам предвид Сеньорита и Ернст.

Тя се обърна към него и се засмя.

– О, да, да, разбира се, явно се харесват – с облекчение се засмя и Мелберг.

Един поглед към всекидневната го потвърди в още по-голяма степен, отколкото би му се искало. Ернст тъкмо душеше Сеньорита под опашката.

– Обичаш ли канелени кифлички? – попита Рита.

– Доли Партън спи ли по гръб? – отвърна реторично Мелберг, но веднага съжали.

Рита се извърна и го изгледа учудено.

– Ами, не знам. Сигурно. Да, с такъв бюст най-вероятно…

Мелберг се засмя с облекчение.

– Това е само израз. Исках да кажа, да, обичам кифлички.

С изумление видя как тя поставя три чаши и три чинийки на кухненската маса. Загадката получи отговор, когато Рита се провикна към стаята, която беше долепена до кухнята:

– Йохана, следобедно кафе!

– Идвам! – чу се от стаята и само миг по-късно на вратата се появи една много сладка жена с огромен корем.

– Това е снаха ми Йохана – обясни Рита и посочи бременната жена.

Мелберг се представи, подаде ръка и за малко не се строполи на пода от болка. През годините се бе ръкувал с много силни типове, но не се бе сблъсквал с толкова мощна ръкохватка, особено на жена.

– Силни ръце – измънка и с въздишка на облекчение освободи ръката си.

Йохана го наблюдаваше развеселена и с усилие седна до масата. След като успя да намери поза, в която да държи и чашата, и чинията с кифличката, започна да яде с апетит.

– Кога е терминът? – попита любезно Мелберг.

– След три седмици – отвърна тя и се концентрира върху кифличката с явното желание да я погълне до последната троха.

– Виждам, че се храниш за двама – засмя се Мелберг, но млъкна, като срещна киселия поглед на Йохана.

Костелив орех, помисли си.

– Това е първият ми внук – каза Рита с гордост и нежно потупа корема на Йохана.

Младата жена със светнало лице погледна свекърва си и положи ръка върху нейната.

– Имаш ли внуци? – попита Рита, след като сипа кафе и се настани до Бертил и Йохана.

– Не, още не – поклати глава той. – Но имам син. Казва се Симон и е на седемнайсет години.

Мелберг гордо се изпъчи. Синът му се бе появил на късен етап от живота му и отначало той не прие новината за съществуването му с особен ентусиазъм. Но постепенно двамата привикнаха един с друг и той все още не спираше да се чуди на обичта, която изпитваше, когато мислеше за Симон. Беше добро момче.

– На седемнайсет, има още време. Но ще ти кажа нещо – внуците са десертът, който животът ти поднася – рече Рита и отново потупа корема на Йохана.

Водиха приятен разговор, докато си пиеха кафето, а кучетата се гонеха из апартамента. Мелберг беше очарован от чистата и непринудена радост, която изпитваше, като седеше тук, в кухнята на Рита. След разочарованията, които бе преживял през последните години, не поиска отново да се среща с жена. Но ето че седеше тук и му беше приятно.

– Е, какво ще кажеш?

Рита го погледна очаквателно и той усети, че е пропуснал въпроса, на който се очаква да отговори.

– Извинявай, какво каза?

– Попитах те дали ще дойдеш с мен на курса ми по салса довечера. За начинаещи е, въобще не е трудно. В осем часа.

Мелберг я изгледа невярващо. Курс по салса? Той? Смехотворна идея. Взря се в очите на Рита и чу собствения си глас да казва:

– Салса? В осем часа? Естествено.

Ерика вече започваше да съжалява за решението си, докато вървеше по чакъления път към къщата на Аксел и Ерик. Идеята вече не й се струваше толкова добра, колкото в момента, когато мисълта за първи път бе минала през съзнанието й, и тя с колебание почука с вдървените си пръсти по вратата. Първоначално не чу нищо и с облекчение си помисли, че в къщата няма никой, но после чу стъпки отвътре и сърцето й прескочи един удар, когато вратата се отвори.

– Да?

Аксел Франкел изглеждаше изтощен.

– Здравейте, казвам се Ерика Фалк и… – Тя се запъна, не знаеше как да продължи. – И съм дъщерята на Елси.

Аксел я изгледа с особен израз в очите. Умората бе изчезнала от лицето му.

– Да, сега виждам. Много си приличате с майка ти.

– Нима? – учуди се Ерика.

Никой не беше казвал нещо подобно досега.

– Да, има нещо в очите. И устата. – Той наклони леко глава и като че попиваше всяка подробност от външния й вид. Сетне изведнъж отстъпи встрани. – Заповядай вътре.

Ерика влезе в коридора.

– Ела да седнем на верандата.

Аксел тръгна към другия край на коридора и явно очакваше, че Ерика ще го последва. Като излязоха на чудесната стъклена веранда, той й посочи едно канапе, много прилично на нейното собствено у дома.

– Настанявай се.

Явно нямаше намерение да й предложи кафе и след като поседяха известно време в мълчание, Ерика се прокашля и каза:

– Аз… поводът да дойда е… поводът да намина е, че бях оставила един медал на Ерик. – Усети колко не на място звучи това и добави: – Исках и да изразя съболезнованията си… Аз…

Ситуацията беше много неудобна и тя се замисли по какъв начин да продължи. Аксел й помогна да излезе от затруднението, като приятелски я подкани:

– Каза нещо за някакъв медал.

– Да – отвърна Ерика, благодарна, че той е поел командването. – Тази пролет открих един медал сред вещите на майка ми, нацистки медал. Не знаех откъде го е имала и ми стана любопитно. И понеже ми е известно, че брат ти…

Ерика сви рамене.

– Че би могъл да ти помогне?

– И аз не знам. Разговаряхме по телефона преди лятото, но след това имаше много за вършене и аз... ами, мислех си пак да се свържа се него, обаче... – Думите замряха на устата й.

– И сега се чудиш дали все още се намира тук?

Ерика кимна.

– Да, извини ме, звучи просто ужасно, че се притеснявам за това, когато… Майка ми не ми остави много и…

Тя пак се запъна. Наистина трябваше да се обади по телефона. Беше крайно несъобразително от нейна страна да дойде така без предупреждение.

– Разбирам те, и то много добре. Повярвай ми, отлично знам колко е важна връзката с миналото. Дори когато е съставена от неодушевени предмети. Ерик със сигурност също е разбирал. Като се замисля за всички неща, които колекционираше… За него те не бяха мъртви, напротив, бяха живи, разказваха историята, учеха ни на различни неща.

Аксел се загледа през прозорците и за миг сякаш се отнесе някъде много надалече. После пак извърна поглед към Ерика.

– Разбира се, че ще го потърся. Но ми разкажи първо малко за майка си. Каква беше тя? Как живя?

На Ерика въпросите й се сториха странни. Но очите му гледаха почти умолително и тя се опита да му отговори.

– Ами... каква беше майка ми. Ако трябва да съм честна, не знам. Мама беше възрастна, когато се родихме аз и сестра ми и... не знам... никога не сме имали особено добри отношения. А как е живяла? – Ерика се замисли. Беше объркана. Отчасти не разбираше въпроса, отчасти не знаеше какво да каже. Опита отново: – Беше й някак трудно. Да живее. Винаги съм възприемала мама като много сдържана, но не като... щастлива.

Ерика се зачуди как да обясни по-добре какво има предвид. Но това беше най-близко до истината. Действително не можеше да се сети някога да е виждала майка си щастлива.

– Съжалявам да го чуя.

Аксел отново извърна очи към прозореца, сякаш не смееше да я погледне.

Тя все още не можеше да разбере въпросите.

– Каква е била, когато ти си я познавал? – попита, като не можа да скрие нетърпението в гласа си.

Лицето на Аксел помръкна, когато се обърна към нея.

– Всъщност брат ми беше този, който общуваше с Елси, те бяха на една възраст. Бяха постоянно заедно – Ерик, Елси, Франс и Брита. Като четирилистна детелина.

Той се засмя с особен, невесел смях.

– Да, писала е за тях в дневниците, които открих. Брат ти познавам, но кои са Франс и Брита?

– Дневници? – Аксел трепна, но движението беше толкова кратко и така бързо изчезна, че Ерика си помисли, че й се е привидяло. – Франс Рингхолм и Брита… – Аксел щракна с пръсти. – Как ли беше фамилията на Брита?

Затърси из тъмните ъгълчета на паметта си, но не успя да намери информацията.

– Във всеки случай мисля, че все още живее във Фелбака. Има няколко дъщери – две или три, но са по-възрастни от теб, струва ми се. Ох, на върха на езика ми е, обаче… И без това сигурно е сменила името си, след като се е омъжила. Не, спомних си! Казваше се Йохансон и понеже се омъжи за Йохансон, нямаше промяна на името.

– Със сигурност ще успея да я намеря. Но не отговори на въпроса ми. Каква беше мама? Тогава?

Аксел помълча малко, после каза:

– Беше кротка, умислена. Но не мрачна и не както я описваш ти. Напротив, някаква тиха радост сякаш струеше от нея. Не беше като Брита.

Той се намръщи.

– А Брита каква е била?

– Никога не съм я харесвал. Така и не можах да разбера защо брат ми общува с такова… елементарно момиче. – Аксел поклати глава. – Но майка ти, тя беше съвсем различна. Докато Брита беше повърхностна и лигава, и постоянно се въртеше около Франс по начин… по начин, по който момичетата не се държаха тогава. Бяха други времена, нали разбираш.

Усмихна й се малко накриво и премигна.

– Ами този Франс?

Ерика се бе втренчила в Аксел с полуотворена уста, готова да попие всяка информация, която можеше да й даде за майка й. А колкото повече научаваше, толкова по-ясно й ставаше колко малко я е познавала.

– И общуването с него не одобрявах. Имаше буен характер, беше подъл и… не, не е човек, с когото да искаш да си близък. Нито тогава, нито сега.

– С какво се занимава в момента?

– Живее в Гребестад. Може да се каже, че двамата сме поели в коренно различни житейски посоки.

Гласът му беше сух и изпълнен с презрение.

– Какво искаш да кажеш?

– Това, че аз посветих живота си на борбата срещу нацизма, докато Франс би искал историята да се повтори, и то тук, на шведска земя.

– А каква е връзката с нацисткия медал, който намерих? – Ерика се наведе към Аксел, но той не отговори и някак се затвори в себе си, сякаш пред лицето му падна завеса.

После се изправи рязко.

– Точно така, медалът. Най-добре да отидем и да го потърсим.

Излезе от стаята и Ерика слисано го последва. Чудеше се какво е казала, че да го накара така да замълчи, но прецени, че не е подходящо да пита. Навън в коридора видя, че Аксел е застанал пред една врата, която не бе забелязала по-рано. Беше затворена и той стоеше с длан върху бравата.

– Най-добре сам да вляза – гласът му леко потрепери.

Ерика разбра коя стая е това – библиотеката, в която Ерик бе умрял.

– Можем да го вземем някой друг път – каза тя и се почувства виновна, че е притеснила Аксел в мъката му.

– Не, сега ще го вземем.

Той отвори вратата, влезе вътре и затвори след себе си. Ерика остана сама в коридора, заслушана в шумовете, които идваха от библиотеката. Стори й се, че чу как се отварят и затварят чекмеджета, но Аксел явно бързо намери каквото търсеше, защото след не повече от минута или две се появи отново.

– Ето го.

Подаде й медала с неразгадаемо изражение и Ерика го пое в протегнатата си ръка.

– Благодаря ти. Аз... – Обви медала с ръце, докато търсеше думи. – Благодаря – повтори и тръгна към вратата.

Когато пое по чакъления път пред къщата с медала в джоба, усети погледа на Аксел в гърба си. Помисли си дали да не се обърне, да се върне и да помоли за извинение, че му е досадила с тривиалните си проблеми, но чу да се затваря входната врата.

Фелбака, 1943 г.

– Не разбирам как може Пер Албин Хансон¹⁰ да е такъв страхливец!

¹⁰ Шведски министър-председател, заемал поста между 1932 и 1946 г. При неговото управление Швеция запазва неутралитета си по време на Втората световна война. – Б. пр.

Вилгот Рингхолм удари с юмрук по масата толкова силно, че декантерът с коняк подскочи. Беше казал на жена си да сервира вечерята и се чудеше защо се бави толкова много. Типично по женски, да се мотае така! Никой нищо не вършеше, освен ако той сам не се погрижеше.

– Бодил! – извика към кухнята, но за негово учудване отговор не последва.

Изтръска цигарата си и изкрещя още веднъж, този път с цяло гърло:

– Бодииил!

– Да не би да се е изгубила по пътя към кухнята? – изкиска се Егон Рудгрен, а Ялмар Бенгтсон се присъедини към смеха му.

Което още повече ядоса Вилгот. Жена му го караше да изглежда като глупак пред предполагаемия му партньор. Трябваше да направи нещо. Но тъкмо когато щеше да се изправи и да поеме нещата в свои ръце, съпругата му влезе през кухненската врата с препълнен поднос в ръце.

– Съжалявам, че се забавих – каза тя с наведени очи и постави подноса на масата пред тях. – Франс, би ли могъл...? – Кимна умолително към кухнята, но Вилгот я прекъсна, преди да е продължила.

– Франс няма да се мотае из кухнята и да върши женска работа. Той е голям мъж и е редно да седи при нас и да започне да учи едно-друго.

Вилгот намигна на сина си, който изправи рамене в креслото срещу него. За първи път му бе позволено да остане толкова дълго по време на бизнес вечерите на баща му. Досега винаги се извиняваше веднага след десерта и отиваше в своята стая на долния етаж. Но днес баща му бе настоял да остане при тях. Такава гордост изпълни гърдите му, че му се стори, че копчетата на ризата му всеки момент ще се разхвърчат във всички посоки. А вечерта тепърва щеше да става още по-добра.

– А ти няма ли да пробваш няколко глътки коняк? Какво ще кажете? Навърши тринайсет години тази седмица, не е ли време момчето да опита първия си коняк?

– Чак сега ли? – засмя се Ялмар. – Не му ли е минало времето? Моите момчета опитаха за първи път на единайсет и мога да кажа, че им се отрази добре.

– Вилгот, наистина ли смяташ… – Бодил изгледа колебливо мъжа си, когато той демонстративно сипа щедра доза коняк в една чаша и я подаде на сина си, който силно се разкашля след първата глътка.

– Така, така, спокойно, момче, трябва да се отпива на малки глътки, не наведнъж.

– Вилгот… – започна отново Бодил, но този път очите на съпруга й потъмняха.

– Ти пък какво стоиш още тук? Нямаш ли си работа в кухнята?

За секунда изглеждаше така, сякаш Бодил ще каже нещо. Тя се извърна към Франс, но той само надигна чашата триумфално и каза с усмивка:

– Наздраве за теб, мила майко!

Силен смях я съпроводи, преди да излезе от стаята и да затвори вратата след себе си.

– Докъде бях стигнал? – попита Вилгот и с жест покани останалите да си вземат от сандвичите с херинга върху подноса. – А, да, какво си въобразява Пер Албин изобщо? Разбира се, че трябва да окажем подкрепа на Германия!

Егон и Ялмар закимаха. Не можеха да не се съг-ласят.

– Притеснително е – каза Ялмар, – че в тези тежки времена Швеция не може да се изправи гордо и да защити шведските идеали. Почти се срамувам, че съм швед.

Всички мъже заклатиха замислено глави и отпиха по глътка от коняка.

– Ама и аз какви ги върша? Седим тук и пием коняк с херингата. Франс, ще отидеш ли долу да донесеш няколко студени бири?

Пет минути по-късно вече обилно поливаха санд-вичите с херинга с добре изстудена бира „Тюборг“. Франс отново се беше настанил във фотьойла срещу баща си и се ухили до уши, когато баща му, без излишни коментари, отвори едната бутилка и му я подаде.

– Аз самият съм заделил някоя и друга пара, за да подкрепя каузата. И бих ви препоръчал, господа, да направите същото. Хитлер се нуждае от всички доб-ри мъже, които може да привлече на своя страна.

– Да, а и бизнесът върви добре – включи се Ялмар и надигна бутилката си. – Нямаме достатъчно хора, за да изнасяме всичката руда, която се търси. Всеки може да говори каквото си иска, но за сделките войната се оказва не лоша идея.

– Именно, а ако успеем да се справим и с еврейската напаст, още по-добре!

Егон си взе още един сандвич. Подносът започваше да се изпразва. Егон отхапа от сандвича и се извърна към Франс, който внимателно слушаше всичко, което се говореше.

– Трябва да се гордееш с баща си, момче. Няма много останали като него в Швеция.

– Аха – измънка Франс, внезапно засрамен от вниманието, което му се обръщаше.

– Слушай добре какво казва баща ти, а не какво говорят повечето хора. Знай, че повечето от онези, които осъждат войната и немците, нямат чиста кръв във вените. Много са циганите и валонците, които ще се опитат да изкривят фактите. Баща ти обаче знае как върви светът. И той, и ние сме видели как чужденците се опитват да ни завземат, как се опитват да разрушат шведското, чистото. Не, Хитлер е надушил правилната следа, помни ми думата.

Егон така се бе разпалил, че от устата му хвърчаха трохи хляб. Франс слушаше като хипнотизиран.

– Мисля, че е време да обсъдим сделките, господа.

Вилгот с трясък остави бирената бутилка върху масата и веднага привлече вниманието на всички.

Франс постоя и послуша още двайсетина минути, след което, залитайки, стигна до леглото си. Струваше му се, че цялата стая се върти, когато легна направо с дрехите. Отвън от гостната долиташе като жужене разговорът на мъжете. Франс заспа в блажено неведение за това как ще се чувства, когато се събуди.

ЙОСТА ВЪЗДЪХНА ДЪЛБОКО. Лятото скоро щеше да се превърне в есен, а за него това означаваше, че голф обиколките на практика ще спаднат до минимум. Наистина въздухът все още беше топъл и на теория имаше около месец, през който да играе. Но от личен опит знаеше какво ще стане. Няколко излизания ще пропаднат, защото вали дъжд, още няколко – защото гърми. А после за една нощ температурите ще паднат от приятни до непоносимо ниски. Това му беше недостатъкът на живота в Швеция. А и не виждаше особени предимства, които да натежават. Освен сюрщрьоминга¹¹. Но ако се преместеше в чужбина, можеше да си вземе няколко консерви. Така щеше да се радва на най-хубавото от двата свята.

¹¹ Шведски деликатес. Представлява ферментирала херинга в консерва и е известна със силната си неприятна миризма. – Б. пр.

В управлението беше спокойно. Мелберг беше на разходка с Ернст, а Мартин и Паула бяха отишли до Гребестад, за да говорят с Франс Рингхолм. Йоста се замисли откъде му бе познато името и за негово облекчение мозъкът му веднага направи връзката. Рингхолм – така се казваше оня журналист от местния вестник „Бохусленинген“. Протегна се към вестника, оставен на бюрото, и започна да търси, докато накрая победоносно закова показалеца си върху нужното му име: Шел Рингхолм. Злонравен проклетник, който обичаше да се заяжда с местните политици и властимащи. Можеше и да е съвпадение, но името не се срещаше често. Да не би да е син на Франс Рингхолм? Йоста запази информацията в паметта си, можеше да се окаже полезна по някое време.

За момента имаше по-належащи неща за вършене. Отново въздъхна. С годините бе превърнал въздишането в изкуство. Може би трябваше да изчака, докато Мартин се върне. Така щеше да подели работата, а и да разполага с час за себе си, дори два, ако Мартин и Паула решат да обядват, преди да се върнат.

Дяволите го взели, помисли си. По-добре да приключва с това, вместо да му тежи на плещите. Йоста се изправи и облече якето си. Каза на Аника къде отива, взе една от колите в гаража и пое към Фелбака.

Едва когато звънна на вратата, усети колко глупаво беше от негова страна да идва по това време. Минаваше дванайсет и, разбира се, момчетата най-вероятно бяха на училище. Тъкмо да си тръгне, вратата се отвори и се появи Адам, подсмърчайки. Носът му бе зачервен и очите му горяха с трескав блясък.

– Болен ли си? – попита Йоста.

Момчето кимна и като за потвърждение се изкиха силно и издуха носа си в носната кърпичка, която държеше в ръката си.

– Насдинал съм – каза Адам с глас, който болезнено подсказваше, че и двете му ноздри са напълно запушени.

– Може ли да вляза?

Адам му направи път.

– На двоя одговорност – отвърна и отново кихна.

Йоста усети как на ръката му се посипа дъжд от изпълнена с бацили слюнка, но спокойно я избърса с ръкава на блузата си. Няколко дни болнични нямаше да му се отразят зле. Нямаше нищо против хремата, ако няколко дни може да си полежи в неоправеното легло или на дивана вкъщи и да гледа повторението на пос-ледния турнир „Мастърс“. Тъкмо ще има възможност на спокойствие да изучи замаха на Тайгър Удс на забавен кадър.

– Баба бе е у доба.

Йоста смръщи чело, докато следваше момчето към кухнята. После му светна. „Мама не е у дома“ – сигурно това се бе опитал да каже Адам. Мина му мисълта, че не е редно да разпитва непълнолетен в отсъствието на законен настойник, но бързо я прогони. Правилата обикновено само затрудняваха и усложняваха работата. Ако Ернст беше с него, със сигурност щеше да му окаже пълна подкрепа. Полицаят Ернст, а не кучето, естествено, помисли си Йоста и се подсмихна. Адам го изгледа с учудване.

Седнаха на кухненската маса, върху която все още личаха следите от сутрешната закуска. Трохи хляб, петна от масло, малко разлят сок, имаше от всичко.

– Така.

Йоста затропа с пръсти по масата, но веднага съжали, защото ги омаза с лепкавите трохи. Изтри ги в панталона си и отново подзе:

– Така. Как… как се справяш тук?

Въпросът прозвуча странно дори в неговите собствени уши. Не му се удаваше лесно да говори с младежи, нито с хората с така наречения посттравматичен стрес. Не че много вярваше на такива работи. За бога, открили бяха стареца мъртъв, и какво толкова? Той бе видял цял куп мъртъвци през полицейската си кариера и нито веднъж не се бе травмирал.

Адам подсмъркна и сви рамене.

– Ами... добре, бредболагам. Всички в училище мис-лят, че е много яко.

– Как изобщо решихте да отидете в къщата?

– Идеята беше на Матиас. – Адам произнесе името като „Батиас“, но мозъкът на Йоста вече бе превключил и директно превеждаше всичко, което кажеше момчето. – Всички в околността знаят, че дъртите са малко изкуфели и че много се интересуват от Втората световна война и ей такива работи, и едно момче от училище каза, че имат цял куп яки неща, и Матиас предложи да отидем и да огледаме, и...

Словоохотливостта му бе прекъсната от толкова силна кихавица, че Йоста подскочи на стола си.

– Значи, идеята да влезете с взлом в къщата е била на Матиас?

Йоста строго изгледа Адам.

– Е, не точно с взлом – неловко се размърда Адам. – Така де, нямаше да крадем нищо, искахме само да видим какво има. Освен това мислехме, че старците са заминали, така че очаквахме никой да не разбере, че сме били вътре…

– Добре, ще приема думите ти за истина – отсече Йоста. – Значи, никога преди това не сте били в къщата?

– Не, изобщо. – Адам изгледа полицая умолително. – За първи път бяхме там.

– Ще са ми необходими пръстовите ти отпечатъци, за да докажем, че казваш истината. А и за да можем да те изключим като извършител на убийството. Няма да е проблем, предполагам?

– Не, не – отговори Адам с блеснали очи. – Винаги гледам „От местопрестъплението“. Знам колко е важно, да изключите някого имам предвид. А после вкарвате всички отпечатъци в компютъра и ви изскачат тези, които са вече в системата.

– Да, точно така работим – отговори му Йоста с убийствено сериозна физиономия, докато вътрешно умираше от смях.

Да вкарат всички отпечатъци в компютъра. Да бе, как не.

Извади приспособлението, което му трябваше, за да вземе отпечатъците: кутийка с мастило и картонче с десет отделения, в които внимателно положи пръстите на момчето един след друг.

– Ето, готово – изрече с облекчение, когато най-сетне приключи.

– Какво правите после с тях, сканирате ли ги? – попита нетърпеливо Адам.

– Естествено, че ги сканираме – отговори Йоста, – а след това ги въвеждаме в базата данни, за която ти спомена. Имаме отпечатъците на всички жители на Швеция над осемнайсет години. И на част от чужденците също. Нали знаеш, чрез Интерпол и т.н. Свързани сме с тях, с Интерпол де, чрез директна връзка. И с ФБР и ЦРУ.

– Якоо! – Адам го гледаше с възхищение.

Йоста се смя с глас през целия път обратно до Танумсхеде.

Нареждаше масата много старателно. Сложи жълтата покривка, която Брита толкова много обичаше, белия сервиз с релефните фигури, свещника, който бяха получили като сватбен подарък. И малко цветя в една ваза. Независимо от сезона Брита много държеше на цветята. В магазина за цветя я познаваха, или по-скоро – бяха я познавали преди време. Вече Херман ходеше там, възможно най-често. Искаше му се всичко да е както обикновено – може би ако всичко около нея останеше непроменено, спускането по спиралата надолу щеше поне да се забави.

Най-тежко бе в началото, преди да научат диагнозата. Брита винаги бе толкова подредена и никой не разбираше как така изведнъж не може да си намери ключовете за колата, или защо нарича внуците си с грешни имена, защо не си спомня телефонните номера на приятелки, които е познавала почти през целия си живот. Отдаваха всичко на умората и напрежението. Брита започна да пие всякакви витамини и сиропи, понеже смяташе, че страда от липса на някакви хранителни вещества. Но накрая вече не можеха да си затворят очите пред фактите – нещо не беше наред.

Когато научиха диагнозата, и двамата дълго време не бяха в състояние да продумат. След което Брита изхлипа – само тогава, само веднъж – и здраво стисна ръката му. Херман й отговори със същото. И двамата разбираха какво означава това. Животът, на който се бяха радвали в продължение на петдесет и пет години, щеше драстично да се промени. Бавно и постепенно болестта щеше да унищожава мозъка й и да й отнема всичко – паметта й, личността й. Пред двамата бе зейнала огромна и бездънна пропаст.

Оттогава бе изминала година. Добрите периоди ставаха все по-малко и по-малко. Ръцете на Херман се разтрепериха, когато се опита да сгъне салфетките по начина, по който Брита винаги ги бе сгъвала. Тя умееше да ги превръща във ветрила, но той така и не успя да се научи, независимо че толкова често я бе гледал как го прави. След четвъртия опит ядът и безсилието си проправиха път и той накъса салфетката на малки парченца. Дребните късчета нападаха върху чинията. Херман седна на стола и опита да се вземе в ръце. Изтри една сълза, която се бе появила в ъгълчето на окото му.

Бяха живели петдесет и пет години заедно. Добри години бяха, щастливи. Естествено, имаше възходи и падения, като във всеки брак. Но основата остана здрава. Двамата с Брита бяха отраснали заедно. И съзрели заедно. Когато се роди Ана-Грета, изпита нечувана гордост. Преди това на моменти Брита му се бе струвала повърхностна и наивна, длъжен бе да си признае. Но от деня, в който взе за първи път Ана-Грета в ръце, тя стана друг човек. Като че придоби някаква дълбочина, която й бе липсвала, докато не бе станала майка. Родиха им се три дъщери. Три благословени дъщери, а той бе обиквал съпругата си все повече с всяко дете.

Херман усети ръка върху рамото си.

– Тате? Как си? Не отговори, когато почуках, така че направо влязох.

Той бързо избърса очите си и се опита да се усмихне, когато видя угриженото лице на най-голямата си дъщеря, но не успя да я заблуди. Тя го обгърна с ръце и опря лицето си в неговото.

– Много ли е тежко днес, татко?

Той кимна и за кратко си позволи да се отпусне като дете в прегръдката на дъщеря си. Добре я бяха възпитали, той и Брита. Ана-Грета бе топла и грижовна, а и любвеобилна баба на двама от правнуците им. Понякога Херман не можеше да повярва, че тази петдесетгодишна сивокоса жена бе тяхната дъщеря, която бе търчала из къщата и го бе въртяла на малкото си пръстче.

– Годините си вървят, Ана-Грета – рече той накрая и я потупа по ръцете, които бе отпуснала на гърдите му.

– Така е, татко, вървят си – отвърна тя и го прегърна още по-силно.

После се отдръпна и каза:

– Хайде да подредим масата както трябва, става ли? Мама няма да е никак доволна, когато види как зле си се справил – засмя се тя и Херман не можа да не се усмихне в отговор. – Аз ще направя ветрилата, ти нареди приборите. Струва ми се, че така ще е най-добре, ако съдя по гледката – тя посочи късчетата салфетки, които се бяха посипали като конфети по масата, и му намигна.

– Наистина ще е най-добре – отговори й и се усмихна с благодарност. – Ще бъде най-добре.

– По кое време се очаква да пристигнат? – извика Патрик от спалнята на горния етаж, докато след забележката на Ерика обличаше нещо по-представително от дънки и тениска.

Доводът „Ама това са само сестра ти и Дан“ не бе имал търсения ефект. Щели да имат гости за вечеря, не било толкова трудно да се облече с малко стил.

Ерика отвори вратичката на фурната и огледа печеното свинско филе. Изпитваше угризения заради предния ден, когато се бе държала зле с Патрик, и за компенсация му приготви едно от любимите му ястия – филе, изпечено в бутер тесто, с винен сос и картофено пюре. Това му бе сготвила първата вечер, когато го бе поканила – първата вечер, когато се бяха… Засмя се на себе си и затвори вратичката. Струваше й се толкова далечно, а бяха минали само няколко години оттогава. Тя искрено обичаше Патрик, но беше изумително как ежедневието и животът с малко дете могат да убият желанието да се любиш пет пъти едно след друго, както бяха направили през онази първа нощ. Самата мисъл за толкова екшън в леглото я уморяваше. Сега смяташе, че да правят секс веднъж седмично е истинско постижение.

– Ще са тук след половин час! – извика в отговор и се зае с приготвянето на соса.

Тя самата вече бе сложила черен панталон и лилавата блуза, която й беше любима още от годините, когато живееше в Стокхолм, където имаше много магазини, между които да избира. За всеки случай си бе сложила престилка и Патрик подсвирна одобрително, когато я видя да се появява по стълбите.

– О, на какво са свидетели очите ми? Истинско откровение! Едно божествено същество с лек привкус на домашноткан шик и кулинаритет!

– Няма такава дума! – каза Ерика и се засмя, когато Патрик я целуна по врата.

– Вече има! – намигна й той.

След това отстъпи назад и направи пирует на кухненския под.

– Е? В подходящ вид ли съм? Или да се кача и да сложа нещо друго?

– Уф, ако някой те слуша, ще си помисли, че съм най-кошмарната съпруга на света! – Ерика го изгледа с изкуствена строгост от главата до петите, засмя се и отсъди: – Ти си същинско украшение за нашия дом! Ако и подредиш масата, може и да разбера защо изобщо се омъжих за теб!

– Масата. Само гледай!

Трийсет минути по-късно, когато точно в седем часа се звънна на вратата, и масата, и храната бяха готови. Ана и Дан чакаха на прага, заедно с Ема и Адриан, който направо връхлетя в къщата и започна да вика Мая. Малката им братовчедка се радваше на изключителна популярност.

– Какъв е този неустоим мъж? – попита Ана. – И какво си направила с Патрик? Наистина беше крайно време да го замениш за по-добър модел!

Патрик я прегърна.

– И аз се радвам да те видя, мила ми балдъзке… А как сте вие, двете мили гургулички? За нас с Ерика е чест, че сте успели да се измъкнете от спалнята и да ни отделите от времето си.

– Ах… – изчерви се Ана и удари Патрик по гърдите.

Но погледът, който хвърли на Дан, еднозначно потвърди, че Патрик е прав.

След това вечерта продължи много приятно. Ема и Адриан с удоволствие се занимаваха с Мая, докато не й стана време за спане, след което и двамата заспаха в двата края на дивана. Храната получи заслужени похвали, виното беше добро и изчезна от бутилките, а Ерика се наслаждаваше на това, че е заедно със сестра си и Дан и че така добре си прекарват. Не мислеха за онова, което бе останало зад гърба им, и водеха само незначителни разговори.

Изведнъж спокойствието им бе нарушено от телефона на Дан, който започна да звъни пронизително.

– Извинете, само да видя кой се обажда по това време – каза той и отиде да вземе телефона си от джоба на якето.

Намръщи се, когато погледна дисплея, явно не поз-наваше номера.

– Ало, тук е Дан. Кой? Съжалявам, не се чува, какво… Белинда? Какво…? Моля?

Пил съм, не мога… Викни й едно такси, веднага! Да, аз ще платя, когато пристигне. Само се постарай да стигне дотук.

Бръчката на челото му бе станала още по-дълбока. Изруга, след като даде адреса на Ерика и Патрик и приключи разговора.

– По дяволите!

– Какво се е случило? – попита Ана притеснено.

– Беше някакъв приятел на Белинда. Явно е ходила на купон и е пияна до козирката. Ще й викнат такси дотук.

– Не трябваше ли да е при Пернила в Мункедал?

– Трябваше, но очевидно не е станало точно така. Приятелчетата й се обадиха от Гребестад.

Дан набра номера на бившата си съпруга и прекъсна съня й. Отиде да говори в кухнята и се чуваха само отделни думи, които не звучаха никак дружелюбно. Няколко минути по-късно се върна в трапезарията и се отпусна на стола си с измъчено изражение.

– Белинда е казала, че ще спи при някаква приятелка, а приятелката най-вероятно е казала, че тя ще спи у Белинда. Вместо това са се вдигнали до Гребестад и са отишли на купон. По дяволите! Мислех, че мога да разчитам, че ще я държи под око!

Изглеждаше притеснен и прекара ръка през косата си.

– Имаш предвид Пернила ли? – попита Ана и леко започна да го гали по ръката, за да го успокои. – Не е толкова лесно, знаеш ли. И ти можеше да се вържеш, това е най-старият трик на света.

– Не, нямаше да се хвана! – отговори ядно Дан. – Щях да се обадя на родителите на приятелката й вечерта и да се убедя, че всичко е наред. Никога не бих взел за чиста монета думите на седемнайсетгодишно момиче! Колко тъп трябва да си, за да й повярваш? Не трябва ли да мога да разчитам, че ще се грижи за децата?

– Сега се успокой – укори го Ана. – Ще поемем нещата оттук. Най-важното е да се погрижим за Белинда, когато пристигне. – Прекъсна Дан още щом той си отвори устата да каже нещо. – И днес няма да й се караме. Ще проведем дискусия с нея утре, когато е изтрезняла, нали?

Макар че последното бе казано с въпросителен знак накрая, на всички около масата, включително на Дан, им стана ясно, че не подлежи на обсъждане. Той само кимна.

– Ще отида да подготвя стаята за гости.

Ерика се изправи.

– А аз ще донеса кофа или нещо такова – обади се Патрик с надеждата, че това не е изречение, което ще му се наложи да използва, когато Мая стане тийнейджърка.

След няколко минути по алеята се чу автомобил и Дан и Ана побързаха да отворят входната врата. Ана плати на шофьора на таксито, а Дан пое Белинда, която се бе проснала на задната седалка.

– Татко… – каза завалено тя, след което обви с ръце врата му и заби лице в гърдите му.

Той усети миризмата на повръщано, която се излъчваше от нея, но в същото време изпита огромна нежност към дъщерята, която в момента му се струваше толкова малка и чуплива в прегръдката му. Бяха минали години, откакто за последно я бе носил на ръце.

Едно нейно рязко движение го накара инстинктивно да обърне главата й на една страна, по-далече от гърдите си. Воняща червеникава каша се изсипа върху стъпалата, които водеха към къщата на Патрик и Ерика. Нямаше никакво съмнение с какво се бе наливала. Червеното вино очевидно преобладаваше сред изконсумираните питиета.

– Вкарай я вътре, не се притеснявай за това, после ще го почистя – махна Ерика на Дан и Белинда. – Заведи я в банята, с Ана ще се погрижим за нея и ще я преоблечем.

Под душа Белинда се разплака. Звукът бе сърцераздирателен. Ана я помилва по главата, докато Ерика внимателно я подсушаваше с една хавлия.

– Шш, всичко ще бъде наред, ще видиш – успокояваше я Ана, докато й обличаше суха тениска.

– Ким трябваше да е там… И си мислех… Обаче той казал на Линда, че ме мисли за… грозна...

Думите излизаха от устата й насечени и разкъсани, с паузи, запълнени с плач.

Ана погледна Ерика над главата на Белинда. Нито една от двете не би искала да е на мястото на Белинда, за нищо на света. Нищо не болеше толкова, колкото разбитото тийнейджърско сърце. И двете бяха преминали през това и разбираха много добре защо човек в такова състояние би се поддал на изкушението да удави мъката си в червено вино. Обаче виното би било само временна утеха. На следващия ден Белинда щеше със сигурност да се чувства още по-зле, това също го знаеха от собствен опит. Но единственото, което можеха да направят, бе да я сложат в леглото. За останалото щяха да се погрижат на сутринта.

Мелберг стоеше с ръка върху бравата, претегляйки наум доводите „за“ и „против“. Вторите водеха с неопровержима преднина. Но две неща го бяха довели тук – фактът, че нямаше нищо по-добро за правене в петък вечер, и тъмните очи на Рита. Продължаваше обаче да се чуди дали са достатъчна причина да направи нещо толкова нелепо като това да отиде на курс по салса. На всичкото отгоре вътре щеше да има цял куп отчаяни жени, въобразили си, че могат да си хванат мъж, като ходят на курсове по танци. Жалка история. Беше на ръба да се завърти на пети, да мине покрай магазина, да си купи чипс и да си пусне на касета стария сериал със Стефан и Кристер¹². Ама разбира се! Тия две момчета разбираха от хумор! Мелберг тъкмо бе избрал вариант Б, когато вратата пред него се отвори.

¹² Става дума за „Пълен хладилник със Стефан и Кристер“ – шведски комедиен сериал от 1998 г. – Б. пр.

– Бертил, колко се радвам, че дойде! Влизай, тъкмо започваме!

И още преди да успее да отговори, Рита го улови за ръката и го вкара в спортната зала. От един касетофон на пода гърмеше латиноамериканска музика и четири вече оформени двойки го изгледаха любопитно, когато влезе. Еднакъв брой мъже и жени, при това всичките хубави, смаяно отбеляза Мелберг и представата му как ще бъде разкъсан от обезумели кучки като парче месо бързо избледня.

– Ще танцуваш с мен, ще ми помагаш да показвам на останалите какво да правят – каза Рита и уверено го поведе към средата на дансинга.

Застана срещу него, улови едната му ръка, а другата постави върху талията си. На Мелберг му се наложи да се пребори с желанието да сграбчи прекрасното й налято тяло. Въобще не разбираше мъжете, които искаха да усещат кокали под дланите си.

– Бертил, съсредоточи се – каза му строго Рита и се обърна към другите двойки. – Следете какво правим двамата с Бертил. За дамите: десният крак напред, отпуснете тежестта върху левия крак, после дръпнете дес-ния назад. За господата е същото, но обратно: левият крак напред, тежестта върху десния, с левия назад. Ще упражняваме стъпката, докато свикнете.

Отначало Мелберг не успя да разбере какво има предвид тя, а и мозъкът му явно бе решил да изтрие основополагащата информация за това кой крак е левият и кой е десният. Обаче Рита беше добър учител. С уверени движения водеше краката му напред и назад и след известно време той усети как за своя най-голяма радост започва да разбира за какво става дума.

– А сега… започваме да движим и бедрата! – Рита изгледа изпитателно учениците си. – Вие, шведите, сте много сковани. А салсата е движение, гъвкавост, мекота.

Тя показа какво има предвид, като залюля ханша си така, сякаш се носеше напред и назад. Мелберг гледаше като замаян как се движи тялото й. Когато тя го правеше, изглеждаше много лесно. Опита се да имитира движенията й, като междувременно движеше и краката си по схемата, която мислеше, че е успял да запамети. Обаче нищо не излизаше. Чувстваше ханша си съвсем вдървен и опитите му да координира движенията му с тези на краката доведоха до пълно късо съединение. Спря на място с измъчена физиономия. И за да се влошат нещата още повече, косата му реши да падне над лявото му ухо. Оправя я набързо с надеждата, че никой не е забелязал инцидента. Леко ухилване от една от другите двойки попари надеждите му.

– Знам, че е трудно, нужна е практика, Бертил – окуражи го Рита и го накара да опита отново. – Вслушай се в музиката, Бертил, чуй я. Така и тялото ти ще започне да я следва. И не гледай в краката си, а в мен. В салсата трябва винаги да гледаш жената в очите. Това е танц на любовта, танц на страстта.

Тя впери поглед в очите му и той успя до устои на желанието си да следи стъпалата й. В началото изобщо не се получи. Но след известно време, воден леко от Рита, усети някаква промяна. Сякаш тялото му едва сега истински почувства музиката. Бедрата му започнаха да се движат меко и гъвкаво. Вгледа се още по-дълбоко в очите на Рита. И докато латиноамериканските ритми гърмяха, усети как пропада в тях.

Кристиансан, 1943 г.

В действителност Аксел нито обичаше да поема рискове, нито беше особено смел. Разбира се, че се страхуваше. Иначе би бил пълен глупак. Това просто бе нещо, което трябваше да направи. Не можеше просто да седи и да гледа как злото завзема света, без да реагира.

Бе застанал на парапета и се наслаждаваше на вятъра, който го биеше в лицето. Обичаше вкуса на солената вода. Всъщност винаги бе завиждал на рибарите, на мъжете, които от ранно утро до късна вечер бяха навън, в морето, оставяйки рибите да водят лодките им. Аксел знаеше, че ще му се подиг-рават, ако спомене на някой от тях, че той, синът на доктора, който щеше да продължава да учи и да стане образован и изискан човек, им завижда. За мазолите по ръцете, за миризмата на риба, която винаги се носеше от дрехите им, дори за това, че не бяха сигурни дали ще се завърнат всеки път когато потеглят в открито море. Щяха да си помислят, че е абсурдно и самонадеяно от негова страна да си пожелава живота, който водеха те. Никога нямаше да го разберат. А той усещаше с всяка фибра на тялото си, че именно това бе животът, за който е създаден. Наистина, много бе начетен, но у дома, сред книгите, никога не се чувстваше така, както когато беше на люлеещата се корабна палуба, с вятъра, който развяваше косите му, и с миризмата на риба в ноздрите.

За разлика от него Ерик обичаше света на книгите. Беше истински щастлив, когато седеше на леглото си вечер и очите му препускаха по страниците на някоя книга, която винаги бе прекалено дебела или прекалено стара, за да предизвика интереса на някой друг. Поглъщаше знанията, наслаждаваше им се, тъпчеше се с факти, дати, имена и места. Това очароваше Аксел, но го и натъжаваше. Бяха толкова различни, двамата братя. Може би заради възрастовата разлика. Четири години ги деляха. Никога не бяха играли един с друг, нито с едни и същи играчки. Освен това родителите им ги третираха по различен начин, което безпокоеше Аксел. Поставяха го на пиедестал по начин, който нарушаваше баланса в семейството, превръщаха го в нещо, което той не беше, и подценяваха Ерик. Но как би могъл да им попречи? Можеше единствено да прави това, което бе редно.

– Всеки момент влизаме в пристанището.

Аксел подскочи при звука на сухия глас на Елоф зад себе си. Не го бе чул да идва.

– Ще се измъкна на брега веднага щом пристанем. Няма да ме има за около час.

– Бъдете внимателен, момче – кимна Елоф и хвърли един последен поглед на Аксел, преди да поеме обратно към руля.

Десет минути по-късно Аксел се качи на кея, след като внимателно се огледа. Навсякъде се виждаха немски униформи, но повечето изпълняваха някакви задачи, главно проверки на лодките, привързани към кея. Аксел усети как пулсът му се ускорява. Опита се да си придаде същия равнодушен вид като на моряците, които работеха на сушата. Този път не носеше нищо. Целта на това пътуване беше той да вземе нещо. Аксел не знаеше какъв бе документът, който трябваше да пренесе обратно в Швеция. А и не искаше да знае. Знаеше само името на получателя – това бе всичко.

Указанията му бяха съвсем ясни. Човекът, когото търсеше, щеше да носи синьо кепе и кафява риза и да стои в края на пристанището. Като държеше под око случващото се наоколо, Аксел се приближи до мястото, където трябваше да го очаква човекът. Дотук всичко вървеше добре. Никой не се интересуваше от рибаря, който се мотаеше наоколо. Немците не го забелязваха. Най-сетне видя един човек, отговарящ на описанието. Той подреждаше каси и изглеждаше напълно съсредоточен в работата си. Аксел се насочи към него – номерът беше да изглежда, като че ли има да свърши нещо точно там. В никакъв случай не биваше да допуска грешката да мести погледа си или да се оглежда – това би било като да нарисува мишена на гърдите си.

Когато стигна до човека, който още не го бе забелязал, Аксел вдигна една щайга и я премести. С крайчеца на окото си видя как връзката му изпусна нещо на земята до сандъците. Навеждайки се, за да вдигне друга щайга, Аксел грабна навитата хартия и я пъхна в джоба си. Предаването бе извършено успешно, въпреки че двамата не бяха разменили и един поглед.

Аксел почувства такова силно облекчение, че чак го заболя главата. Предаването винаги бе най-критичният момент. След като то се осъществеше, рискът много намаляваше...

– Halt! Hände hoch!

Немската команда дойде от нищото. Аксел хвърли учуден поглед на мъжа до себе си, по чието засрамено изражение разбра какво се случва. Беше капан. Очевидно всичко беше постановка, за да го заловят, или немците се бяха добрали до информация за случващото се и бяха притиснали замесените да го издадат. Във всеки случай Аксел знаеше, че всичко е приключило. Вероятно немците го бяха наблюдавали от момента, в който стъпи на брега, до приключването на доставката. И документът сега прогаряше дупка в джоба му. Вдигна ръце в знак, че се предава. Застаналите пред него мъже бяха от Гестапо. Край на играта.

СИЛНО ПОЧУКВАНЕ НА ВРАТАТА прекъсна сутрешния му ритуал. Всяка сутрин едно и също. Първо душ. Следва бръснене. След това си правеше закуска, състояща се от две яйца, филия ръжен хляб с масло и сирене, както и голяма чаша кафе. Винаги една и съща закуска, която ядеше пред телевизора. Второ почукване на вратата. Раздразнен, Франс стана и отиде да отвори.

– Здравей, Франс.

Синът му стоеше на прага с онзи суров поглед, който му бе толкова познат.

Франс вече не можеше да си спомни времето, когато всичко беше различно. Но трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени, и това бе едно от тях. Само в сънищата си понякога изпитваше чувството, че държи малката ръчичка в своята собствена. Бегъл спомен от едно отдавна отминало време

Отдръпна се с едва чута въздишка, за да направи път на сина си да влезе.

– Здравей, Шел – каза. – Какво те води насам? Дошъл си да посетиш стария си баща?

– Ерик Франкел – изрече Шел студено, втренчен в баща си, сякаш очакваше определена реакция.

– Тъкмо закусвах. Влез.

Шел го последва в хола, като се оглеждаше. Никога не бе влизал в апартамента на баща си.

Франс не си направи труда да му предложи кафе. Знаеше предварително какъв ще бъде отговорът му.

– И така, какво за Ерик Франкел?

– Предполагам, знаеш, че е мъртъв.

Това беше констатация, не въпрос.

Франс кимна.

– Да, чух, че старият Ерик е мъртъв. Жалко.

– Това ли е искреното ти мнение? Че е жалко?

Шел се вгледа в баща си, който прекрасно знаеше какво се върти в главата на сина му. Не бе дошъл като син, а като журналист.

Франс не бързаше да отговори. Толкова бурно беше под повърхността. Толкова много спомени. Но това бяха неща, които той никога нямаше да каже на сина си. Шел не би разбрал. Той бе осъдил баща си отдавна и сега двамата стояха от двете страни на стена, толкова висока, че бе невъзможно да надникнеш над нея. Франс знаеше, че до голяма степен и той самият е виновен. Като дете Шел не беше виждал много баща си, стария затворник. Отначало майка му го водеше в затвора, но в студената, негостоприемна стая за посещения видът на това личице, по което се четяха толкова въпроси, бе сковал сърцето му и той забрани на момчето да идва. Смяташе, че така ще е най-добре за него. Сега беше прекалено късно да промени каквото и да било.

– Да, съжалявам, че Ерик е мъртъв. Познавахме се като деца и имам само добри спомени от него. По-късно поехме по различни пътища...

Франс разпери ръце. Нямаше нужда да обяснява на Шел. Двамата знаеха всичко за различните пътища.

– Но това не е вярно. Според източника ми с Ерик сте поддържали контакт и след това. А и „Приятели на Швеция“ са проявявали интерес към братята Франкел. Нямаш нищо против да си водя бележки, нали?

Шел демонстративно постави на масата бележник и писалка, като хвърли на баща си предизвикателен поглед.

Франс сви рамене и махна пренебрежително с ръка. Не беше в настроение да продължава играта. Имаше толкова много гняв у Шел... Чувстваше всяка частица от него. Това беше същата всепоглъщаща ярост, която той самият носеше в себе си, откакто се помнеше, която го бе вкарвала в беди и унищожила душата му. Синът му бе намерил начин да насочи гнева си към нещо конкретно. Да, Франс следеше статиите му във вестника. Местни политици и индустриални лидери често изпитваха гнева на Шел на собствен гръб, в печатен вид, във вестника. Въпреки че бяха избрали противоположните страни на политическия спектър, баща и син имаха много общо помежду си. Притежаваха една и съща способност да мразят, един и същи изгарящ гняв. Точно това бе накарало Франс да се чувства като у дома си с нацистките симпатизанти в затвора, докато излежаваше първата си присъда. Разбираше омразата, която ги ръководеше. А и те го харесваха, защото виждаха в гнева му доказателство за силата му. Освен това той умееше да убеждава – някога баща му го бе учил на реторика. Принадлежността към нацистката банда в затвора му даде статус и власт. С течение на годините тази му роля все повече растеше. Вече не можеше да се направи разлика между него и схващанията му – превърнал се бе в едно цяло с тях. Франс имаше чувството, че същото се отнася и за Шел.

– Докъде бяхме стигнали? – Шел погледна все още празния лист от бележника си. – А, точно така. Очевидно си поддържал контакт с Ерик.

– Само в името на старото ни приятелство. Нищо съществено. И нищо, което би могло да бъде свързано с неговата смърт.

– Така казваш ти – възрази Шел. – Други ще преценяват дали това е вярно или не. За какво ставаше дума? Заплашвал ли си го?

Франс изсумтя.

– Не знам откъде си получил сведенията си, но никога не съм заплашвал Ерик Франкел. Написал си достатъчно за хора, които споделят възгледите ми, за да знаеш, че винаги има няколко... луди глави, които не могат да мислят рационално. Само за това предупредих Ерик.

– Хората, които споделят възгледите ти – каза Шел с презрение, граничещо с отвращение. – Искаш да кажеш, другите назадничави ненормалници, които си въобразяват, че могат да затворят границите.

– Наричай ги както си искаш – отговори Франс уморено. – Но аз не съм заплашвал Ерик Франкел. И бих се радвал, ако си тръгнеш.

За един кратък миг му се стори, че Шел ще откаже да си тръгне. Но той се изправи, наведе се над баща си и се загледа в него.

– Ти си ми баща и аз съм се примирил с това. Но кълна се, ако завлечеш сина ми още по-дълбоко, отколкото вече си направил, аз ще... – Той сви ръце в юмруци.

Франс погледна нагоре към него, срещайки спокойно очите му.

– Не съм завличал сина ти в нищо. Той е достатъчно голям, за да разсъждава сам. И сам прави своите избори.

– Както правеше ти ли? – отговори Шел горчиво и след това изхвърча навън, сякаш вече не можеше да търпи да стои в една и съща стая с баща си.

Франс остана седнал, усещайки как сърцето му силно бие в гърдите. Чу как се затвори входната врата и се замисли за отношенията между бащи и синове. И за изборите, които трябваше да се правят.

– Добре ли прекарахте почивните дни?

Паула отправи въпроса си към Мартин и Йоста, докато слагаше кафе в кафеварката. Те само кимнаха мрачно. И двамата страдаха от синдрома „понеделник сутрин“. Освен това Мартин не бе спал добре през целия уикенд.

Напоследък започна да се събужда през нощта, притеснявайки се за бебето, което трябваше да се роди след няколко месеца. Знаеше, че детето е желано. Искаха го. Много при това. Но едва сега осъзнаваше каква огромна отговорност е това. Ще трябва да наблюдава, да закриля, да се грижи за малкото същество във всяко едно отношение. Това прозрение го държеше буден през нощта, взрян в тавана, докато големият корем на Пия се повдигаше и спускаше в такт с лекото й дишане. Размислеше ли се, виждаше в бъдещето това, което познаваше от настоящето – оръжия, наркотици и сексуална злоупотреба, психически тормоз, скърби и нещастия. Нямаха край всички ужасни неща, които можеха да сполетят детето им. И за първи път се запита дали е достатъчно зрял за отговорността. Но вече беше малко късно за това. След няколко месеца бебето щеше да се роди.

– Какви сте свежарки!

Паула седна и опря ръце на масата, докато наблюдаваше Йоста и Мартин с усмивка.

– Трябва да се забрани доброто настроение в понеделник сутрин – каза Йоста, като се надигна да си сипе кафе.

Черната течност още течеше от каната, когато Йоста отдръпна чашата си и по плота се разля кафе. Той дори не забеляза, а просто върна каната на мястото й.

– Йоста – каза Паула строго, когато той обърна гръб на бъркотията, която бе направил, и отново седна на масата. – Не може просто да го зарежеш така. Трябва да избършеш кафето, което разля.

Йоста хвърли поглед през рамо към локвичката, която бе направил върху шкафа.

– Уф, да де, да – каза мрачно и отиде да почисти.

Мартин се засмя.

– Радвам се да видя, че има кой да те държи под око.

– Типично по женски. Винаги ли трябва да сте толкова дяволски дребнави!

Паула бе на път да каже нещо язвително, когато в коридора се разнесе звук, който не принадлежеше към нормалните звуци на управлението. Веселото бърборене на дете.

Мартин протегна врат с нетърпеливо изражение на лицето.

– Това трябва да е... – започна той.

Преди да успее да довърши изречението, Патрик се появи на вратата с Мая на ръце.

– Здрасти на всички.

– Здравей! – щастливо отвърна Мартин. – Виждам, че не те сдържа.

Патрик се усмихна.

– Ами, малката и аз си помислихме да се отбием да видим дали всъщност работите. Нали така, миличка?

Мая бърбореше щастливо и размахваше ръце. Сетне започна да се върти, за да покаже, че иска да слезе. Патрик я остави да прави каквото желае и тя веднага насочи нестабилните си крачета право към Мартин.

– Здравей, мъничка Мая! Познаваш чичо си Мартин, нали? Помниш ли как ходихме да разглеждаме цветята заедно? Знаеш ли какво, чичо Мартин ще отиде да донесе кутия с играчки.

Той хукна да вземе кутията, която държаха в участъка за в случай, че някой дойде с дете, което трябва да бъде занимавано известно време. Мая се зарадва на ковчежето със забавни и чудесни съкровища, което се появи в кухнята няколко минути по-късно.

– Благодаря ти, Мартин – каза Патрик, наля си чаша кафе и седна до масата. – Е, как вървят нещата? – попита и направи гримаса след първата глътка.

Бе му отнело само седмица да забрави колко бе ужасен вкусът на кафето в управлението.

– Малко мудно – отговори Мартин, – но имаме някои насоки.

Той разказа на Патрик за разговорите, които бяха провели с Франс Рингхолм и Аксел Франкел. Патрик слушаше с интерес.

– А Йоста е взел пръстови отпечатъци и отпечатъци от обувки от едно от момчетата. Трябва да получим тези на другото момче и след това да елиминираме собствените си отпечатъци от разследването.

– Какво каза момчето? – попита Патрик. – Забелязали ли са нещо интересно? Защо изобщо са решили да проникнат в дома на Франкел? Открихте ли нещо друго, което да ни свърши работа?

– Не, не изкопчих нищо полезно от момчето – каза Йоста мрачно.

Имаше чувството, че Патрик проверява как си е свършил работата, и това не му допадаше. В същото време въпросите на Патрик разбутаха нещо в мозъка му. Нещо се размърда, нещо, което знаеше, че трябва да излезе на повърхността. А може би беше просто плод на въображението му. Пък и само щеше да налее вода в мелницата на Патрик, ако си отвореше устата и кажеше нещо.

– Общо взето, тъпчем на едно място. Единственото, към което проявяваме интерес, е връзката с „Приятели на Швеция“. Иначе Ерик Франкел не изглежда да е имал някакви врагове, а не сме открили никакви други възможни мотиви.

– Проверихте ли банковите му сметки? Може да намерите нещо интересно там – каза Патрик, мислейки на глас.

Мартин поклати глава, раздразнен, че не се е сетил за това.

– Ще го направим в най-скоро време – каза той. – И трябва да попитаме Аксел дали Ерик е имал жена в живота си. Или пък мъж, в този ред на мисли. Някой, на когото да се е доверявал. Другото нещо, което трябва да уредим днес, е да разпитаме жената, която е почиствала дома на Ерик и Аксел.

– Добре. – Патрик кимна. – Може би тогава ще разберете защо не е почиствала дома цяло лято. Което пък ще обясни защо тялото на Ерик не е открито по-рано.

Паула се изправи.

– Знаете ли, ще звънна на Аксел още сега, за да разбера дали Ерик не е имал някаква връзка. – Тя излезе от стаята.

– Имате ли писмата, които Франс е изпращал на Ерик? – попита Патрик.

Мартин също стана.

– Ще отида да ги донеса. Предполагам, че би искал да им хвърлиш един поглед.

Патрик сви рамене с престорено безгрижие.

– Ами, тъй като така или иначе съм тук...

Мартин се засмя.

– Вълкът козината си мени, но нрава – не. Не беше ли в отпуск по бащинство?

– Добре, добре, просто изчакай, докато попаднеш в същата ситуация като моята. Не са много часовете, които ще издържиш в пясъчника. А и Ерика работи у дома, така че е доста доволна, когато отсъстваме за по-дълго.

– Тя знае ли, че малката ви разходка с Мая се е отклонила към полицейското управление? – попита Мартин с блеснали очи.

– Е, може би не, отбих се само за малко. За да проверя как удържате фронта.

– Тогава по-добре да донеса писмата, след като си се отбил само за малко.

Няколко минути по-късно Мартин се завърна с пет писма, прибрани в пластмасови пликове. Мая вдигна поглед от кутията с играчки и протегна ръчичка към писмата, които Мартин държеше, но той ги подаде на Патрик.

– Съжалявам, мила, не можеш да си играеш с тях.

Мая прие отговора му с леко обиден вид, след което продължи да изучава кутията на пода.

Патрик положи писмата едно до друго на масата. Прочете ги мълчаливо, дълбоки бръчки набраздиха челото му.

– Няма нищо конкретно. Просто повтаря едно и също. Казва, че Ерик трябва да внимава, защото той не може да го предпазва повече. И че има сили в „Приятели на Швеция“, които първо действат, после мислят. – Патрик продължи да чете. – А ето тук оставам с впечатлението, че Ерик е отговорил, защото Франс пише следното: „Мисля, че това, което казваш, е погрешно. Ти говориш за последствия. За отговорност. А аз говоря за загърбване на миналото. Да гледаме напред. Ние имаме различни мнения, различни гледни точки, аз и ти. Но отправната ни точка е една и съща. На дъното дебне едно и също чудовище. За разлика от теб аз мис-ля, че би било неразумно да върнем старото чудовище към живот. Някои кости трябва да останат неизровени. Аз вече изложих мнението си в предното си писмо и няма да говоря отново по този въпрос. Препоръчвам ти да направиш същото. Засега съм избрал да действам като буфер, но ако ситуацията се промени, ако чудовището бъде извадено на светло, може би чувствата ми също ще се променят.

Патрик се обърна към Мартин.

– Попитахте ли Франс какво иска да каже с това? Какво е това „старо чудовище“, за което говори?

– Още не сме имали тази възможност. Но ще го разпитаме отново.

На вратата се появи Паула и каза:

– Успях да открия жената в живота на Ерик. Направих, както Патрик предложи, и се обадих на Аксел. Той обясни, че през последните четири години Ерик е имал една „добра приятелка“, както се изрази. Казва се Виола Елмандер. Вече разговарях с нея. Можем да отидем да я видим още тази сутрин.

– Бързо действаш – каза Патрик, като се обърна към Паула с одобрителна усмивка.

– Искаш ли да дойдеш с мен? – попита Мартин импулсивно. Но след това хвърли поглед на Мая, която съсредоточено изучаваше очите на една кукла, и добави: – Не, разбира се, няма как да стане.

– Разбира се, че има как да стане. Можете да я оставите тук с мен – чуха Аника да казва от вратата.

Тя изгледа Патрик с надежда, усмихна се на Мая и веднага бе възнаградена с усмивка в замяна. Понеже нямаше собствени деца, Аника беше щастлива, когато се появеше възможност да заеме нечие.

– Хм... – поколеба се Патрик.

– Не смяташ, че мога да се справя? – попита Аника и скръсти ръце, преструвайки се на обидена.

– Не е това – каза Патрик все още колебливо. Но любопитството му надделя и той кимна. – Добре, така ще направим. Ще се помотаем заедно, но само малко, така че да се върна преди обяд. А ти ми се обади, ако имате някакви проблеми. Мая трябва да яде към десет и половина. Все още предпочита пюрета, но мисля, че имам един буркан със сос за месо, който можеш да притоплиш в микровълновата, обикновено се уморява след хранене, трябва само да я сложиш в количката и малко да я полюлееш, и не забравяй памперса и плюшеното мече, него го гушка, когато заспива, и…

– Стига, стига! – Аника вдигна ръце със смях. – Всичко ще е наред, не се притеснявай. Ще се постарая да не умре от глад, а и с дрямката ще се справим.

– Благодаря, Аника – каза Патрик. После клекна до дъщеря си и погали русата й коса. – Тате излиза за малко, но ти ще останеш тук с Аника. Става ли?

Мая го погледна за миг с широко отворени очи, но после отново задърпа миглите на куклата. Леко засегнат, Патрик се изправи и каза:

– Е, виждате колко съм незаменим. Забавлявайте се.

Прегърна Аника и след това тръгна към гаража. Изпита истинска радост, като седна зад волана на полицейската кола, докато Мартин се качваше на седалката до шофьора. Паула се настани на задната седалка. Държеше в ръка плик с адреса на Виола. Патрик изкара колата от гаража на заден ход и се отправи към Фелбака. Едва устоя на силното желание да си затананика.

Аксел бавно остави телефона. Изведнъж всичко му се стори толкова нереално. Сякаш все още лежеше в леглото и сънуваше. Къщата беше толкова празна без Ерик. Винаги внимаваха да не нарушават пространството на другия, да се хранят по различно време и да стоят повече в своята част на къщата, без да се намесват в личния живот на другия. Понякога минаваха няколко дни, без да разменят и дума. Но това не значеше, че не са близки. Бяха близки. Някога. Сега друг вид мълчание изпълваше къщата. Тишината не беше същата, както когато Ерик четеше в библиотеката. Тогава винаги можеха да нарушат мълчанието си, като си поговорят. Стига да пожелаеха. Сегашната тишина бе всеобхватна и безкрайна.

Ерик никога не бе водил Виола вкъщи. Нито пък говореше за нея. Аксел влизаше в контакт с приятелката на брат си само ако се случеше да вдигне телефона, когато тя звънеше. След нейните обаждания Ерик обикновено изчезваше за няколко дни. Опаковаше в малка чанта само най-необходимото, казваше кратко сбогом и заминаваше. Понякога Аксел ревнуваше. Той така и не бе успял да създаде трайна връзка. Имаше жени, разбира се, но те никога не се задържаха за дълго време. Вината беше негова, не тяхна. Любовта не можеше да се конкурира с другата му, всепоглъщаща страст. През годините работата му се бе превърнала във взискателна любовница, която не оставяше пространство за нищо друго. Тя беше неговият живот, неговата същност, най-съкровеното му ядро. Кога се бе случило това, и той не знаеше. Впрочем, не е вярно, знаеше.

В тихата къща Аксел седна на тапицирания стол до бюрото. И за първи път след смъртта на брат си се разплака.

Ерика се наслаждаваше на тишината в къщата. Можеше дори да остави вратата на кабинета си отворена, без да бъде прекъсвана от външни шумове. Качи краката си на бюрото и се замисли за разговора, който бе провела с брата на Ерик Франкел. Той отвори някаква вратичка в нея, породи огромно, ненаситно любопитство за онези аспекти от живота на майка й, за които не знаеше нищо и за чието съществуване дори не подозираше. Усещаше, че Аксел Франкел бе казал само малка част от това, което знаеше за майка й. Но защо би скрил нещо от нея? Какво имаше в живота на Елси, за което той не желаеше да й разкаже? Ерика посегна към дневниците и започна да чете от там, където бе спряла преди няколко дни. Но в тях нямаше нищо, което да подсказва какво може да е предизвикало странния тон в гласа на Аксел, когато разговаряха за майка й.

Ерика продължи да чете, търсеше по страниците нещо необичайно, нещо, което да й помогне да се отърси от чувството си за дискомфорт. Но едва на последните страници на третия дневник най-сетне откри това, което най-вероятно имаше връзка с Аксел.

Изведнъж разбра какво трябва да направи. Свали краката си от бюрото, взе дневниците и внимателно ги прибра в чантата си. Отвори входната врата, за да провери температурата, сложи си леко яке и тръгна с бързи крачки.

Изкачи се по стръмните стълби към „Badis“, като се спря на върха, изпотена от усилието. Старият ресторант изглеждаше пуст и изоставен сега, когато лятната треска бе отминала. Впрочем през последните няколко години заведението все повече губеше популярност и дори в разгара на лятото рядко се пълнеше с клиенти. За съжаление. Защото отличното му местоположение на хълма предлагаше изглед към целия архипелаг на Фелбака. Но сградата се рушеше и щяха да са необходими значителни инвестиции, за да може „Badis“ да възвърне старата си слава.

Къщата, която й трябваше, се намираше малко встрани от заведението и Ерика се надяваше, че лицето, което търси, си е у дома.

Две живи очи я изгледаха, когато вратата се отвори.

– Да? – каза жената, която стоеше в антрето и наб-людаваше дошлата с любопитство.

– Казвам се Ерика Фалк. – Ерика се поколеба за миг. – Дъщерята на Елси Мострьом.

Нещо проблесна в очите на Брита. За момент тя просто продължи да стои там, без да помръдва и без да каже нито дума. После изведнъж се усмихна и се отдръпна.

– Да, разбира се. Дъщерята на Елси. Сега виждам. Влез.

Ерика влезе и се огледа с любопитство. Къщата беше светла и приятна, с десетки снимки по стените – на деца и внуци, може би дори на няколко правнуци.

– Това е целият клан – усмихна се Брита, сочейки към снимките.

– Колко деца имате, госпожо? – попита Ерика, докато ги разглеждаше.

– Три дъщери. И за бога, не ме наричай „госпожо“. Това ме кара да се чувствам толкова стара. Не че съм особено млада. Но няма причина човек да трябва да се чувства стар. Възрастта е просто цифра в края на краищата.

– Съвсем вярно – засмя се Ерика.

Възрастната дама й харесваше.

– Ела и седни – каза Брита, докосвайки леко лакътя на Ерика.

След като свали обувките и якето си, Ерика я последва в хола.

– Имате такъв хубав дом.

– Живеем тук от петдесет и пет години – каза Брита. Лицето й изглеждаше нежно и слънчево, когато се усмихваше. Тя седна на дивана с тапицерия на големи цветя и потупа възглавницата до себе си. – Седни тук, така ще можем да си поприказваме. Толкова е хубаво да се запознаем. Елси и аз... ние прекарвахме много време заедно, когато бяхме млади.

За миг на Ерика й се стори, че чува същия странен тон в гласа на Брита, който се бе прокраднал в този на Аксел, когато бе говорил за майка й, но в следващата секунда той беше изчезнал и Брита отново мило й се усмихна.

– Открих някои неща, които майка ми е оставила, докато разчиствах тавана, и... ами те предизвикаха любопитството ми. Аз наистина не знам много за миналото на майка ми. Например, откъде се познавахте вие двете?

– Бяхме съученички. Винаги седяхме една до друга, още от първия ни ден в училище, и така си и остана.

– И сте били също приятели с Ерик и Аксел?

– По-скоро с Ерик, отколкото с Аксел. Братът на Ерик беше няколко години по-голям и сигурно ни е смятал за досадни деца. Но беше ужасно красиво момче този Аксел.

– Да, и аз така чух – засмя се Ерика. – Между другото, той все още е красив.

– Склонна съм да се съглася с теб, но не казвай на мъжа ми – прошепна Брита мелодраматично.

– Няма, обещавам. – Ерика харесваше все повече старата приятелка на майка си. – А какво ще ми разкажеш за Франс? От това, което разбирам, Франс Рингхолм също е бил част от групата. Така ли е?

Брита се вцепени.

– Франс? Да, да, Франс също беше в нашата група.

– Май не си била особено запалена по него.

– Да не съм била запалена по него? О, напротив. Бях ужасно влюбена в него. Но не беше взаимно. Той имаше очи само за... за друга.

– Така ли? За кого? – попита Ерика и си помисли, че знае отговора.

– За майка ти. Той я следваше като кученце. Не че имаше полза. Елси никога не би си паднала по някой като Франс. Само една глупава гъска като мен би допуснала тази грешка. По онова време ме интересуваше само външният вид на момчетата. А Франс определено беше красив. По онзи опасен начин, който привлича момичетата, но ги ужасява, когато пораснат.

– О, за това не знам – каза Ерика. – Опасните мъже изглеждат примамливи дори за по-възрастните жени.

– Вероятно си права – отвърна Брита, загледана през прозореца. – Но за мой късмет аз надраснах този етап. Надраснах увлечението си по Франс. Той... той не е от хората, които искам в живота си. Не е като моя Херман.

– Не се ли съдите прекалено строго? Не ми приличате на глупава гъска.

– Не, сега не. Но мога да си го призная – бях, докато не се запознах с Херман и не се роди първото ми дете... Не, не бях добро момиче.

Откровеността на Брита изненада Ерика. Доста сурово мнение имаше за себе си.

– Ами Ерик? Какъв беше той?

Брита отново се загледа през прозореца и като че ли обмисляше как да отговори. После изражението й се смекчи.

– Ерик беше малък старец дори като дете. Не искам да кажа нищо лошо. Той просто изглеждаше стар за възрастта си. Разсъждаваше като възрастен. Винаги всичко обмисляше. И четеше. Носът му беше винаги забит в една или друга книга. Франс често го дразнеше по този повод. Но Ерик вероятно се чувстваше малко странно заради брат си.

– Разбирам, че Аксел е бил много популярен.

– Аксел беше герой. И човекът, който му се възхищаваше най-много, беше Ерик. Той целуваше земята, по която ходеше брат му. В очите на Ерик Аксел никога не можеше да направи нищо лошо. – Брита потупа Ерика по крака, а след това се изправи рязко. – Знаеш ли какво? Отивам да направя кафе. Дъщерята на Елси. Колко хубаво. Толкова е хубаво.

Ерика си остана на мястото, когато Брита изчезна в кухнята. Чу потракване на порцелан и шум от течаща вода. После изведнъж всичко утихна. Ерика чакаше спокойно, седнала на дивана, и се наслаждаваше на гледката, която се разстилаше пред нея. Но след още няколко минути тишина й замириса на изгоряло.

– Брита? – извика тя. – Наред ли е всичко?

Не последва отговор. Ерика стана и отиде да потърси домакинята.

Брита седеше на масата в кухнята, загледана в пространството. Една от плочите на печката беше нажежена до огнено червено. Поставената отгоре й празна кана за кафе бе започнала да пуши. Ерика се втурна да дръпне каната от печката и изгори ръката си.

– По дяволите! – извика тя и за да успокои болката, постави ръката си под течаща вода.

После се обърна към Брита и каза нежно:

– Брита?

Ерика за миг помисли, че възрастната жена е получила някакъв припадък, но Брита се обърна към нея и каза:

– Най-сетне мина да ме видиш, Елси.

Ерика я изгледа озадачено.

– Брита, аз съм Ерика, дъщерята на Елси.

Думите, изглежда, не направиха впечатление на старата жена.

– О, Елси – каза тя, – от толкова дълго време искам да говоря с теб, за да ти обясня. Но просто не можех да...

– Не си могла да обясниш…? За какво искаше да говориш с Елси?

Ерика седна срещу Брита, сърцето й биеше учестено. За първи път й се стори, че е на път да разкрие тайната, която и Ерик, и Аксел се бяха опитали да скрият от нея.

Но Брита просто я погледна объркано. Потискайки желанието си да я разтърси, за да я принуди да каже каквото беше на върха на езика й, Ерика повтори въпроса:

– Какво не си могла да обясниш? Нещо за майка ми? Какво?

Брита махна с ръка пренебрежително, но след това се наведе над масата и тихо изсъска:

– Исках да говоря с теб. Но старите кости. Трябва. Почивай в мир. Никаква полза... Ерик каза, че... незнаен войн...

Гласът й се превърна в шепот и тя отново се загледа в празното.

– Какви кости? Какво искаш да кажеш? Какво е казал Ерик?

Без да си дава сметка, Ерика бе повишила тон. В тишината на кухнята гласът й звучеше почти като писък. Брита запуши с ръце ушите си и започна да бърбори нещо несвързано, както правят децата, когато не искат да слушат някой, който им се кара.

– Какво става тук? Коя си ти?

Гневен мъжки глас зад Ерика я накара да се завърти, както седеше на кухненския стол. Висок мъж с посивяла коса и плешиво теме се бе появил на вратата, стиснал две торбички с хранителни стоки. Ерика се досети, че това е Херман, и се изправи.

– Съжалявам, аз... Казвам се Ерика Фалк. Брита е познавала майка ми, когато са били млади, и аз просто исках да й задам няколко въпроса. Изглеждаха достатъчно безобидни на пръв поглед... но след това... Беше включила печката.

Ерика си даваше сметка, че говори несвързано, но нищо в ситуацията не изглеждаше смислено. Зад нея детският брътвеж на Брита продължаваше с неотслабваща сила.

– Съпругата ми има Алцхаймер – каза Херман и остави торбите.

Като чу тъгата в гласа му, Ерика изпита чувство за вина. Алцхаймер – би трябвало и сама да се досети предвид бързото преминаване от ясно съзнание към пълно объркване. Беше чела някъде, че мозъците на пациенти с болестта на Алцхаймер се намират в нещо като гранична зона, където накрая остава само мъгла.

Херман се приближи до съпругата си и нежно отстрани ръцете й от ушите.

– Брита, скъпа. Аз просто трябваше да отида да напазарувам. Върнах се. Шт, всичко е наред, всичко е наред. – Той я залюля в прегръдката си и постепенно бърборенето спря. Погледна към Ерика. – Ще е най-добре, ако сега си тръгнеш. И бих предпочел да не се връщаш.

– Но жена ви спомена нещо за... Искам да знам... – Ерика се запъна, опитвайки се да открие правилните думи, но Херман само я погледна и каза твърдо:

– Не се връщай.

Чувствайки се като натрапник, Ерика се измъкна от къщата. Зад себе си чу Херман да говори с успокояващ тон на жена си. Но в главата й все още отекваха обърканите думи на Брита за старите кости. Какво можеха да означават те?

Мушкатата бяха необичайно красиви това лято. Виола минаваше покрай саксиите и с любов скубеше изсъхналите листа. Беше необходимо, ако искаше да останат красиви. Мушкатата й бяха наистина великолепни. Всяка година тя взимаше резници от вече прихванатите растения и внимателно ги засаждаше в малки саксии. Веднага щом пораснеха достатъчно, ги прехвърляше в по-големи саксии. Любимият й вид беше мушкатото, което растеше в района на Морбака. Нищо не можеше да се сравни с красотата му. Имаше нещо в комбинацията от ефирни розови цветове и леко тромави и рошави стъбла, което не можеше да се обясни с думи. Но и обикновеното розово мушкато също беше прекрасно.

Имаше много почитатели на мушкатата. Откакто синът й я въведе в чудния свят на интернет, тя стана член на три различни форума за мушката и се абонира за четири бюлетина. Но най-голяма радост й доставяше размяната на имейли с Ласе Анрел. Ако имаше някой, който да обича мушката повече от нея, това беше той. Бяха започнали да си пишат, откакто тя присъства на едно от представянията на книгата му за това растение. Онази вечер тя му зададе много въпроси. Двамата някак се харесаха и тя чакаше с нетърпение писмата, които редовно получаваше в пощенската си кутия. Ерик често я подкачаше, като казваше, че сигурно има връзка с Ласе Анрел зад гърба му, както и че всички приказки за мушката са просто код за далеч по-любовни занимания… Особено го очароваше словосъчетанието „розово мушкато“ и дори беше започнал да я нарича така... Виола се изчерви при мисълта, но руменината бързо изчезна от лицето й, за да бъде заменена от сълзи. За хиляден път през последните няколко дни си даде сметка, че Ерик вече го няма.

Мушкатата нетърпеливо попиваха водата, докато тя внимателно наля по малко във всяка чиния. Беше важно да не се преполиват. Почвата трябваше добре да изсъхне между две поливания. Това в много отношения бе подходяща метафора за връзката й с Ерик. Когато се срещнаха, почвата им бе почти изсъхнала и двамата се бояха да не преполеят малкото, с което разполагаха. Затова продължиха да живеят отделно, всеки да води собствения си живот и се виждаха само когато и двамата имаха желание. Още в началото си обещаха, че връзката им ще бъде изпълнена с радост, че няма да бъде натоварвана с тривиалните грижи на всекидневието и ще се състои само от взаимна размяна на нежност, любов, хубави разговори и каквото им подскаже сърцето.

Чула почукването на вратата, Виола остави лейката и избърса сълзите с ръкава на блузата си. Пое си дълбоко дъх, хвърли един последен поглед към мушкатата, за да почерпи от тях сили, и отиде да отвори вратата.

Фелбака, 1943 г.

– Брита, успокой се. Какво се е случило? Да не би отново да е пиян?

Елси седна на леглото и погали успокоително приятелката си по гърба. Брита кимна. Опита се да каже нещо, но от устата й излезе само ридание. Елси я притегли към себе си, все още галейки я по гърба.

– Шт... Скоро ще можеш да се изнесеш. Ще си намериш работа някъде и ще се измъкнеш от онзи ужас вкъщи.

– Аз… аз никога няма да се върна! – изхлипа Брита, облегната на гърдите на приятелката си.

Елси усещаше как се мокри блузата й от сълзите на Брита, но не я беше грижа.

– Отново ли би майка ти?

Брита кимна.

– Удари я по лицето. След това не видях нищо повече, избягах. О, само да бях момче, щях да го удрям, докато целият посинее!

– Ако беше момче, това хубаво лице щеше да отиде нахалост.

Елси се засмя, докато прегръщаше Брита.

Познаваше приятелката си достатъчно добре, за да е наясно, че малко ласкателство винаги може да оправи настроението й.

– Мм… – Плачът на Брита утихна. – Но се притеснявам за братята и сестрите си.

– Нищо не можеш да направиш за тях.

Елси си представи тримата по-малки братя и сес-три на Брита. Гърлото й се стегна от гняв, когато си помисли за това, което жалкият им баща Торд причиняваше на семейството си. Всички във Фелбака знаеха за злия му нрав и как по няколко пъти в седмицата пребиваше нещастната си съпруга Рут – уплашено създание, което се опитваше със забрадка да прикрие синините по ръцете и лицето си, ако й се наложеше да излезе след побой. Понякога Торд си го изкарваше и на децата, но това обикновено се случваше на двамата по-малки братя на Брита. Тя и по-малката й сестра засега се разминаваха с пердаха.

– Искам да умре. Да падне в морето и да се удави, докато е пиян – прошепна Брита.

– Тихо, не бива да говориш такива неща, Брита – притисна я още по-силно към себе си Елси. – Нито да ги мислиш дори за секунда. С помощта на Бог нещата ще си дойдат на мястото. Не извършвай грях, като пожелаваш смъртта на баща си.

– Бог? – каза Брита горчиво. – Той не е намерил пътя към нашата къща. А майка седи у дома всяка неделя и се моли. Не че има някаква полза. Лесно ти е да говориш за Бог. Родителите ти са толкова добри, а и нямаш братя или сестри, за които да се налага да се грижиш.

Брита не успя да скрие горчивината в гласа си.

Елси пусна приятелката си и каза с малко по-остър тон:

– Недей така, и при нас не е толкова леко. Мама се тревожи толкова много за баща ми, че от ден на ден се топи. След потапянето на „Йокерьо“ си мис-ли, че всяко негово пътуване с лодката ще му бъде последно. Понякога я заварвам да стои до прозореца, втренчена в морето, все едно го моли да върне татко у дома.

– Е, не мисля, че е същото.

Брита подсмъркна жално.

– Разбира се, че не е същото. Просто исках да кажа... О, остави.

Елси знаеше, че е безполезно да продължава разговора. Обичаше приятелката си заради всичко добро, което знаеше, че се крие в нея, но понякога то сякаш напълно изчезваше под огромния й егоцентризъм и неумението й да схваща чуждите проблеми.

В този момент чуха, че някой се качва по стълбите. Брита веднага седна и започна припряно да бърше сълзите от лицето си.

– Имаш гости – каза Хилма.

Зад нея на стълбите се появиха Франс и Ерик.

– Здрасти!

Елси забеляза, че майка й не е доволна от посещението, макар да излезе от стаята, като само каза:

– Елси, не забравяй, че скоро трябва да идеш до семейство Йостерман с прането, което съм приготвила за тях. Така че имате десет минути. И знаеш, че баща ти трябва да се върне всеки момент.

Когато тя затвори вратата след себе си, Франс и Ерик се настаниха удобно на пода в стаята на Елси, тъй като нямаше къде другаде да седнат.

– Май не й харесва особено, че сме тук – обади се Франс.

– Майка ми не смята, че хора от различни социални класи трябва да се събират на едно място – обясни Елси. – Вие двамата сте висша класа, макар че кой ли би предположил?

Тя се усмихна палаво и Франс й се изплези в отговор. Ерик през това време наблюдаваше Брита.

– Как си, Брита? – попита я тихо. – Изглеждаш, все едно си плакала.

– Не е твоя работа – отсече тя с високо изправена глава.

– Вероятно просто момичешки проблеми – засмя се Франс.

Брита го погледна с обожание и се усмихна широко. Но очите й все още бяха зачервени.

– Защо гледаш на всичко толкова лекомислено, Франс? – попита Елси, стиснала ръце в скута си. – На някои хора наистина не им е лесно, нали знаеш. Не всички са като теб и Ерик. Войната донесе трудности на толкова много семейства. Замисляйте се за това от време на време.

– „Вие“? Мен пък кога ме въвлякохте в дискусията? – попита обидено Ерик. – Всички знаем, че Франс е невеж глупак, но да ме обвиняваш в неосведоменост за страданията на хората...

Той хвърли засегнат поглед на Елси, но веднага подскочи и извика „ау“, когато Франс го плесна по ръката.

– Невеж глупак? Мен ли наричаш такъв? Глупаците са по-скоро тези, които приказват неща като „неосведоменост за страданията на хората“. Звучиш, все едно си на осемдесет. Най-малко. Всички тези книги, дето ги четеш, не ти действат добре на здравето. Хлопа ти нещо тук горе.

Франс почука с пръст по слепоочието си, за да онагледи мисълта си.

– О, не му обръщай внимание – каза Елси уморено.

Понякога постоянните пререкания между момчетата бяха изтощителни. И толкова детински.

Лицето й светна, като чу шум от долния етаж.

– Татко се върна!

Усмихна се щастливо на тримата си приятели и понечи да се изправи, за да го посрещне. Но нещо в звученето на гласовете на родителите й я накара да се закове на място. Гласовете им развълнувано се издигаха и затихваха, не се чуваше нищо подобно на радостта, с която се изпълваше къщата, когато се прибираше баща й. Сетне чу тежки стъпки по стълбите и отново се изправи. Още щом видя лицето на баща си, разбра, че нещо ужасно не е наред. Лицето му беше пепеляво и с една ръка приглаждаше косата си, както правеше винаги когато бе особено угрижен.

– Татко? – каза тя колебливо, усещайки всеки удар на сърцето си.

Какво би могло да се е случило? Опита се да улови погледа му, но баща й гледаше Ерик. И няколко пъти отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше, без да е изрекъл и дума. Накрая успя да отрони:

– Ерик, мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Майка ти и баща ти... ще се нуждаят от теб.

– Какво се е случило? Защо… – Ерик закри устата си с ръка, когато проумя какви новини му носи бащата на Елси. – Аксел? Той...?

Не можа да довърши изречението, само преглъщаше, за да се опита да разкара буцата, заседнала в гърлото му. Мисълта за безжизненото тяло на Аксел обсебваше съзнанието му. Как ще се изправи пред майка си и баща си? Как може той...?

– Не е мъртъв – обясни Елоф, когато осъзна какво си мисли момчето. – Аксел не е мъртъв. Но германците го заловиха.

На лицето на Ерик се изписа недоумение, когато се опита да осмисли новата информация. Облекчението и радостта от това, че Аксел не е мъртъв, бързо се замениха от тревога и ужас при мисълта, че брат му е в ръцете на врага.

– Хайде, ще те отведа у дома – каза Елоф.

Цялото му тяло сякаш се бе смалило под тежестта на новината, която трябваше да съобщи на родителите на Аксел – че синът им този път няма да се завърне.