Немското дете

7

– МАРТИН!

– Паула!

Двамата бяха викнали едновременно, тръгнали един към друг от кабинетите си, очевидно със спешни новини. Сега стояха в коридора, втренчени един в друг, с пламнали бузи. Мартин пръв се овладя.

– Ела с мен – каза той. – Шел Рингхолм беше тук ей сега и има нещо, което трябва да ти кажа.

– Добре, но после и аз имам да ти кажа нещо – отвърна Паула и го последва в кабинета му.

Той затвори вратата зад нея и седна. Тя се настани насреща му, но беше толкова нетърпелива да сподели какво бе открила, че не я свърташе на едно място.

– Първо, Франс Рингхолм е признал за убийството на Брита Йохансон. Намекнал е също, че той е убил Ерик Франкел и – Мартин се поколеба... – мъжа, когото открихме в гроба.

– Какво? Признал е пред сина си, преди да умре? – възкликна смаяна Паула. Мартин побутна към нея писмото от три страници, поставено в пластмасов джоб.

– Впоследствие всъщност. Шел е получил това по пощата днес. Прочети го и ми кажи непосредственото си впечатление.

Паула взе писмото и го зачете напрегнато. След като приключи, прибра страниците в пластмасовия джоб и продума замислено:

– Без съмнение, той изрично заявява, че е убил Брита. Но колкото до Ерик и Ханс Олавсен... Прсто пише, че носи вина за смъртта им, но това е доста странен начин на изразяване във въпросния контекст, особено сравнено с откровеността му по отношение на Брита. Така че не знам. Не съм сигурна, че признава физичес-кото убийство на другите двама. А освен това...

Тя се наведе напред и се канеше да съобщи на Мартин какво е открила, когато той я прекъсна.

– Чакай. Има още.

Той вдигна ръка и тя затвори уста, леко засегната.

– Шел е правел проучване за Ханс Олавсен. Опитвал се да разбере къде е отишъл и като цяло да научи повече за него.

– И? – нетърпеливо го подкани Паула.

– Свързал се е с норвежки преподавател, експерт по германската окупация в Норвегия. Тъй като преподавателят разполагал с много материал за норвежкото съпротивително движение, Шел се надявал той да му помогне да открие къде е Ханс Олавсен.

– И какво? – отново изрече настойчиво Паула, вече подразнена, защото Мартин така и не стигаше до важното.

– Отначало нищо не открил.

Паула изпъшка шумно.

– Докато Шел не му пратил по факса снимка на „бореца от съпротивата“ Ханс Олавсен.

Мартин направи жест за кавички.

– И какво станало?

Интересът на Паула толкова се бе усилил, че за миг тя забрави собствената си новина.

– Работата е там, че момчето изобщо не е било борец от съпротивата. Бил е син на офицер от СС на име Райнхард Волф. Олавсен било моминското име на майка му, което той приел за своя фамилия след бягството си в Швеция. Майка му била норвежка, омъжена за германец, и когато германците окупирали Норвегия, Волф получил висок пост в норвежкото СС благодарение на факта, че жена му го научила на езика. В края на войната бащата бил пленен и пратен в затвор в Германия. Никой не знае какво е станало с майката, но синът Ханс изчезнал от Норвегия през 1944 година и не го видели повече. А ние знаем защо. Избягал е в Швеция, като се е престорил, че е от съпротивата, и някак се е озовал в гробището на Фелбака.

– Невероятно. Но как се вмества това в разследването ни? – попита Паула.

– Още не знам. Но имам чувството, че е важно разкритие – продума замислено Мартин. После се усмихна. – Е, вече знаеш моята голяма новина. А ти какво искаше да ми кажеш?

Паула дълбоко пое дъх и бързо обясни какво е установила. Мартин погледна с уважение колежката си.

– Е, това със сигурност поставя нещата в нова светлина – заяви той и се изправи. – Трябва незабавно да извършим обиск. Върви и вземи колата, а аз ще ида да издействам съдебна заповед от прокурора.

Паула само това и чакаше да чуе. Скочи и кръвта забуча в ушите й. Вече бяха много близо. Усещаше го.

Ерика не беше казала и една дума, откакто отново се качиха в колата. Само се взираше през стъклото с дневниците в скута си, а в главата й кънтяха майчините й думи и болка. Патрик не я закачаше, като знаеше, че тя ще му разправи всичко, когато е готова. Не знаеше толкова много подробности, колкото Ерика, тъй като той самият не беше чел дневниците, но докато Ерика ги четеше, Кристина му беше разказала за детето, от което Елси била принудена да се откаже.

Отначало той се ядоса на майка си. Как можеше да крие такъв важен факт от Ерика? И от Ана също? Но постепенно започна да вижда нещата от нейната позиция. Беше обещала на Елси да не казва. Дала бе обещание пред приятелка и го бе спазила. Призна, че от време на време обмисляла дали да не каже на Ерика и Ана, че имат брат, но в същото време се бояла от последствията и решавала, че е по-добре да остави нещата, както са. Донякъде Патрик все още оспорваше избора й, но вярваше, че Кристина е действала по съвест.

Ето че сега тайната бе оповестена и си личеше, че Кристина изпитва облекчение. Оставаше да се види какво възнамерява съпругата му да стори с информацията, която бе получила. Макар че се досещаше почти със сигурност. Познаваше достатъчно добре Ерика, за да е наясно, че тя ще направи всичко по силите си, за да открие брат си. Той се обърна и погледна профила й, докато тя се взираше с невиждащи очи през стъклото. Внезапно осъзна колко много я обича. Толкова лесно забравяше това. Покрай работа и домашни задължения дните се изнизваха един по един и животът отминаваше. Но в някои моменти, като сега, той усещаше с почти плашеща сила колко тясно са свързани двамата. И колко обича да се събужда до нея всяка сутрин.

Когато се прибраха, Ерика отиде направо в кабинета си. Все така без да казва дума и със същото отнесено изражение на лицето си. Патрик поразтреби малко и после сложи Мая в креватчето за следобедния й сън, преди да се осмели да обезпокои Ерика.

– Може ли да вляза? – попита той, след като леко почука по вратата.

Ерика се извърна и кимна, все още малко бледа, но с по-ясен поглед в очите.

– Как се чувстваш? – попита той и седна на креслото в ъгъла.

– И аз не знам точно – каза тя и пое дълбоко дъх. – Замаяна, бих казала.

– Ядосана ли си на майка ми, че не ти е казала?

Ерика се замисли за момент, после поклати глава.

– Не, не съм. Мама е накарала Кристина да обещае и разбирам защо тя се е бояла, че ще навреди повече, ако ни каже.

– Ще го съобщиш ли на Ана? – попита Патрик.

– Ама разбира се. Тя също има право да го знае. Но първо трябва самата аз да свикна с мисълта.

– И вероятно вече си започнала издирването. Прав ли съм? – попита Патрик и кимна усмихнат към компютъра с отворен на екрана интернет.

– Естествено – слабо му се усмихна в отговор Ерика. – Проверявам начините да се проследят осиновявания и мисля, че няма да е проблем да го открия.

– Не те ли е страх малко? – попита Патрик. – Нямаш представа какъв е той и що за живот е водил.

– Дори много ме е страх – призна Ерика. – Но по-страшно е да не знам. Някъде имам брат. А винаги съм искала по-голям брат.

Тя се усмихна.

– Майка ти сигурно много е мислила за него през годините. Това променя ли представата ти за нея?

– Да, без съмнение – отвърна тя. – Според мен не е била права да го крие от мен и Ана, но... – Тя затърси точните думи. – Но мога да разбера защо е отказала повече да се доверява. Представи си жена, изоставена от бащата на детето си, защото това е мис-лела тя, че е станало. А после – принудена да даде детето за осиновяване. Била е само на шестнайсет! Дори не мога да си представя колко болезнено трябва да е било за нея. И то веднага след като е изгубила баща си, а на практика и майка си, както схващам. Не, не мога да я обвинявам. Колкото и да ми се иска, просто не мога.

– Поне да беше знаела, че Ханс не я е изоставил – поклати глава Патрик.

– Да, това е едва ли не най-лошата част. Той така и не е напуснал Фелбака. Не я е изоставил. Някой го е убил. – Гласът на Ерика пресекна. – Но защо? Защо е бил убит?

– Искаш ли да се обадя на Мартин да проверя дали не са открили още нещо? – попита Патрик.

Не само заради Ерика искаше да позвъни в участъка. Бе обзет от силен интерес към съдбата на норвежеца, а още повече сега, когато бяха установили, че той е баща на полубрата на Ерика.

– Да, би ли го направил? – развълнува се Ерика.

– Добре, ей сега ще звънна в управлението.

Патрик се изправи.

Петнайсет минути по-късно отново влезе в кабинета на Ерика и по изражението му тя отгатна, че има новини.

– Открили са вероятен мотив за убийството на Ханс Олавсен – каза й той.

Ерика не я сдържаше на мястото й.

– Какъв? – попита.

Патрик се поколеба за миг, преди да й предаде на-ученото от Мартин.

– Ханс Олавсен не е бил борец от съпротивата. Бил е син на високопоставен офицер от СС и самият той е работил за германците по време на окупацията на Норвегия.

В стаята надвисна тишина. Ерика се взираше в него, за пръв път изгубила дар слово. Патрик продължи:

– А Шел Рингхолм отишъл в управлението с предсмъртно писмо от Франс, което получил днес. Франс признавал, че е убил Брита. Пишел също, че е виновен за смъртта на Ерик и Ханс. Макар че Мартин май не вярва особено на последното твърдение. Попитах го дали според него това значи, че Франс е убил Ерик и Ханс, а той отвърна, че не бил готов да се закълне в това.

– А защо тогава Франс е казал, че той е виновен? Какво би могло да значи това? – попита Ерика, когато вече беше в състояние да проговори. – А и фактът, че Ханс в крайна сметка не е бил борец от съпротивата... Дали майка ми е знаела това? Как...?

Тя поклати глава.

– Какво е твоето мнение, след като прочете дневниците? Знаела ли е? – попита Патрик и отново седна.

Ерика се замисли за момент, после поклати глава.

– Не – отвърна тя категорично.

– Въпросът е дали Франс не го е узнал някак – взе да разсъждава Патрик на глас.

– Но защо не е написал изрично в писмото си, че ги е убил, ако това е имал предвид? Защо вместо това твърди, че негова е вината за смъртта им? Мартин сподели ли какво смятат да предприемат оттук нататък?

– Не, само спомена, че Паула е открила възможна следа, че тръгват да я проверят и ще ми се обади, когато узнаят повече. Звучеше много въодушевен – добави Патрик и усети как нещо го жегва в стомаха.

Не беше свикнал да е встрани от събитията.

– Отгатвам за какво си мислиш сега – подхвърли закачливо Ерика.

– Е, ще те излъжа, ако кажа, че не искам да съм в управлението, за да работя по случая – призна Патрик. – Но не бих желал нещата да стоят другояче и мисля, че ти го знаеш.

– Знам го – кимна Ерика. – И разбирам какво ти е. Няма нищо лошо в това да ти се иска да си част от разследването.

Сякаш като потвърждение на онова, за което говореха, откъм стаята на Мая долетя силен вик. Патрик се изправи.

– Ето че звучи моята фабрична сирена.

– Хайде, връщай се в солните мини – засмя се Ерика. – Но първо ми донеси малката робовладелка да я целуна.

– Ей сега идваме – обеща Патрик.

В мига, в който излезе през вратата, чу Ерика да ахва внезапно.

– Знам кой е брат ми – промълви тя. – Засмя се, по страните й рукнаха сълзи и тя повтори: – Патрик, знам кой е моят брат!

Докато бяха в колата, съобщиха на Мартин, че имат разрешение за обиск. Допускаха, че ще го получат, затова вече бяха тръгнали. Никой от тях не проговори по пътя. И двамата бяха потънали в мислите си, като се опитваха да сглобят всички откъслечни факти и да анализират модела, който започваше да си проличава.

Не получиха отговор, когато почукаха на вратата.

– Май няма никой – каза Паула.

– И как ще влезем тогава? – попита Мартин и огледа солидната врата, която трудно можеше да се отвори с взлом.

Паула се засмя и протегна ръка към една от гредите над входа.

– С ключ – отвърна тя и размаха онова, което бе открила.

– Какво бих правил без теб? – продума Мартин и беше напълно искрен.

– Вероятно щеше да си счупиш ключицата в опит да разбиеш вратата – отвърна Паула и отключи.

Влязоха вътре. Бе някак призрачно тихо, задушно и горещо и те окачиха якетата си в антрето.

– Да се разделим ли? – предложи Паула.

– Добре, аз поемам партерния етаж, а ти се качи горе.

– Какво точно търсим?

В тона на Паула внезапно прозвуча несигурност. Беше категорична, че са на прав път, ала сега, когато бяха толкова близо, започна да се чуди дали ще открият нещо, което да докаже теорията им.

– И аз не съм сигурен – промърмори Мартин, който изглеждаше обхванат от същите съмнения. – Да огледаме внимателно, пък ще видим на какво ще попаднем.

– Добре.

Паула кимна и се отправи към горния етаж.

Час по-късно се върна долу.

– Дотук нищо. Да продължа ли да търся горе, или да си сменим местата? А може би ти си открил нещо интересно?

– Не, още не – поклати глава Мартин. – Но... – Той се замисли, после посочи към преддверието. – Можем да огледаме най-напред мазето. Никой от нас още не е бил там.

– Добра идея – отвърна Паула и отвори вратата към сутерена.

На стълбите беше тъмно като в рог, но тя откри ключ за осветлението в антрето до самата врата и светна. Тръгна първа напред, а Мартин я последва. Секунди по-късно тя стоеше в основата на стълбите, като изчакваше очите й да свикнат със слабата светлина.

– Ама че злокобно място – подхвърли Мартин, когато слезе при нея.

Обходи с поглед стените и видяното го накара да зяпне.

– Шш... – рече Паула и допря пръст до устните си. – Не чу ли нещо?

– Не – отвърна Мартин и се ослуша. – Не, нищичко не чух.

– Стори ми се, че чух да се затръшва врата на кола. Ти сигурен ли си, че не чу нищо?

– Да, сигурен съм. Вероятно ти се е сторило.

Ала и двамата замълчаха, когато внезапно чуха стъпки над главите си.

– Сторило ми се е, а? Я по-добре да се върнем горе – каза Паула, но в мига когато стъпи на първото стъпало, вратата на мазето се затвори с трясък и чуха в ключалката да се превърта ключ.

– Какво беше това, да му се не види?

Паула продължи да се изкачва по стълбите, но светлината угасна. Озоваха се в непрогледен мрак.

– О, по дяволите! – изруга Паула и Мартин я чу как задумка по вратата. – Пуснете ни да излезем! Чувате ли ме? Тук е полицията! Отворете вратата и ни пуснете навън!

Но когато млъкна, за да си поеме дъх, ясно чуха затръшване на врата на кола и включване на двигател.

– Мамка му! – процеди Паула и слезе обратно по стълбите.

– Трябва да се обадим за помощ – рече Мартин и посегна за мобилния си телефон, но си спомни, че го е оставил в джоба на якето си.

– Ще трябва да използваме твоя телефон, защото моят е в якето, което виси в антрето – съобщи Мартин.

Откъм Паула го посрещна мълчание, което го притесни.

– Не ми казвай, че и твоят е там.

– Да – отрони Паула с нещастен глас. – И аз оставих моя мобилен в джоба на якето си.

– Дявол да го вземе!

Мартин се качи по стълбите и се помъчи да отвори вратата с блъскане.

– Мамичката му! – изкрещя, когато единственият резултат бе натъртено рамо. Обезкуражен слезе долу при Паула. – Не поддава.

– И какво ще правим сега? – попита унило Паула. После ахна. – Йохана!

– Коя е Йохана? – попита изненадан Мартин.

Паула помълча за миг. После отговори:

– Партньорката ми. Очакваме да ни се роди бебе до две седмици. Но никога не се знае... Обещах й винаги да държа телефона си под ръка.

– Не се тревожи – отвърна той, докато се опитваше да смели много личната информация, споделена от колежката му. – При първо раждане бебетата обикновено закъсняват.

– Много се надявам да е така – въздъхна Паула. – Иначе ще иска главата ми на тепсия. Слава богу, че винаги може да се свърже с майка ми. В най-лошия случай...

– Дори не си го мисли – посъветва я Мартин. – Няма да останем затворени тук задълго. И, както казах, при положение, че й остават още две седмици, няма страшно.

– Но никой не знае къде сме – отбеляза Паула и седна на най-долното стъпало. – И докато сме в този капан, убиецът се измъква.

– Погледни го от добрата страна. Поне вече няма съмнение, че сме били прави – каза Мартин в опит да разведри обстановката.

А горе в преддверието мобилният телефон на Паула се скъсваше да звъни.

Мелберг се поколеба за момент, застанал на прага. Всичко беше чудесно на курса по танци в петък, само че оттогава не беше виждал Рита въпреки непрестанните си разходки по обичайния им маршрут. А тя му липсваше. Изненадваше се от тъй силните си чувства, ала повече не можеше да игнорира факта, че тя му липсваше истински. Ернст явно мислеше в същия дух, защото нетърпеливо подръпна повода и се отправи към сградата, където живееше Рита, а Мелберг не му оказа ни най-малка съпротива. Ала сега се колебаеше. Отчасти защото не знаеше у дома ли си е тя, отчасти защото внезапно се усети необичайно срамежлив и се уплаши да не изглежда натрапчив. Ала се отърси от това чувство и натисна звънеца на интеркома. Никой не отговори и той тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу пукане и звук на стресиран глас.

– Ехо? – каза той, като се върна при вратата. – Тук е Бертил Мелберг.

Отначало не последва отговор, после прозвуча едно едва чуто „Качи се“, последвано от стон. Той се намръщи. Колко странно. Ала, сподирян от Ернст, изкачи двата етажа до апартамента на Рита. Вратата беше широко отворена. Недоумяващ, той влезе вътре.

– Ехо? – подвикна отново. Пак никакъв отговор, докато изведнъж не чу стенание съвсем наблизо и като погледна по посока на звука, видя, че някой лежи на пода.

– Имам... контракции... – изпъшка Йохана, свита на кълбо в опит да устои на болката.

– О, мили боже! – промълви Мелберг и усети как по челото му избива пот. – Къде е Рита? Ще й се обадя! И на Паула. Трябва да повикаме Паула и линейка – заяви той и се заоглежда в антрето за най-близкия телефонен апарат.

– Звънях им, но не можах да се свържа... – простена Йохана и не можа да довърши, докато контракцията не отслабна. После бавно се надигна на крака, уловена за дръжката на близкия гардероб. Притискаше корема си и гледаше Бертил с паника в очите. – Да не мислиш, че не съм се опитала да им се обадя? Но никой не отговаря! Толкова ли е трудно да... О, по дяволите... – Ругатнята й бе прекъсната от нова контракция, тя се отпусна на колене и тежко задиша. – Откарай ме до... болницата – каза тя на Мелберг и му посочи връзката ключове, лежаща на бюрото.

Той ги загледа, сякаш всеки миг можеха да се превърнат в съскаща змия, но после като на забавен кадър видя ръката му да се протяга към ключовете. Без да се усети, внезапно вече наполовина влачеше, наполовина носеше Йохана към колата навън, където я натика на задната седалка. Наложи се Ернст да бъде оставен в апартамента. Мелберг натисна газта и подкара към общинската болница „Нора Елвсборг“. Усети как го обзема паника, когато Йохана задиша по-тежко, а пътуването им от Венерсборг до Тролхетан изглеждаше безкрайно. Накрая спря пред входа на родилното отделение и измъкна Йохана от колата. Очите й бяха пълни с ужас, когато го последва до рецепцията вътре.

– Тя ще ражда – обяви Мелберг на сестрата зад остъкленото гише.

Сестрата погледна Йохана и изражението й ясно даваше да се разбере, че думите му са напълно излишни.

– Елате с мен – каза и им посочи близка стая.

– Ами аз май... ще си тръгвам вече – притеснено измърмори Мелберг, когато на Йохана й бе поръчано да си свали панталоните.

Но тя се вкопчи в ръката му тъкмо когато той се канеше да побегне и просъска тихо, тъй като вече я нападаше нова контракция:

– Никъде няма да... ходиш. Нямам намерение да... правя това... сама.

– Но... – понечи да протестира Мелберг.

И тогава осъзна, че сърце не му дава да я остави там съвсем самичка. С въздишка се отпусна на един стол и се опита да гледа в друга посока, докато траеше прегледът на Йохана.

– Разкритие седем сантиметра – съобщи акушерката и погледна към Мелберг, за когото допускаше, че желае да научи тази информация.

Той кимна, макар да се почуди на себе си какво ли можеше да означава това. Хубаво ли беше? Лошо ли? Колко сантиметра се изискваха? И с нарастваща почуда си даде сметка, че му е писано да го научи заедно с куп други факти, преди цялата тази сага да приключи.

Извади мобилния телефон от джоба си и отново наб-ра номера на Паула. Но чу само гласовата й поща. Същото беше и с Рита. Какво им ставаше на тези жени? Защо не носеха телефоните със себе си, след като знаеха, че Йохана може да роди всеки момент? Мелберг прибра телефона в джоба си и заобмисля дали няма начин да се изниже незабелязано.

Два часа по-късно още беше там. Отведоха ги в родилната зала. Йохана го стискаше здраво за ръката и го държеше плътно до себе си. Нямаше как да не му домъчнее за нея. Научил бе, че онези седем сантиметра трябва да станат десет, но последните три сякаш не се бяха разбързали. Йохана честичко слагаше маската с райски газ, а вече и на самия Мелберг му се прищя да я използва.

– Не издържам повече – продума Йохана с очи, изцъклени от райския газ.

Мократа й от пот коса бе полепнала по челото и Мелберг взе кърпа да го избърше.

– Благодаря ти – каза тя и го загледа с изражение, ко-ето го накара да се откаже от всякакви мисли да си тръгне.

Против волята си беше като омагьосан от случващото се пред очите му. Винаги бе знаел, че раждането е болезнен процес, но никога не бе подозирал какви херкулесовски усилия се изискваха и за пръв път в живота си изпита дълбок респект към женския пол. Той никога не би се справил, това го знаеше със сигурност.

– Опитай се... да им се обадиш пак – помоли Йохана и вдиша райски газ, когато апаратът, включен към корема й, показа, че се задава мощна контракция.

Мелберг издърпа ръката си и отново набра двата номера, както бе опитвал безброй пъти през последните часове. Все така никой не отговаряше и той тъжно поклати глава.

– Но къде, по дяволите... – изрече тя, само че бе нападната от нова контракция и думите й се превърнаха в стонове.

– Сигурна ли си, че не искаш онова... педизуралното или как го нарече тя там? – попита притеснен Мелберг и отново избърса потта от челото на Йохана.

– Не, близо съм вече... А упойката може да забави... И между другото, нарича се епидурална.

Тя отново застена и изви гръб в дъга.

Акушерката влезе да провери разкритието на Йохана, както бе правила на равни интервали през цялото време.

– Вече има пълно разкритие – съобщи тя доволно. – Чу ли това, Йохана? Браво на теб. Десет сантиметра. Скоро ще можеш да напъваш. Чудесно се справяш. Бебето ти ще се появи много скоро.

Мелберг хвана ръката на Йохана и я стисна. Усещаше странно чувство в гърдите си. Най-близката дума, с която му хрумваше да го опише, беше „гордост“. Горд беше, че акушерката похвали Йохана, че двамата действаха в сътрудничество и бебето скоро щеше да е тук.

– Колко време трае напъването? – обърна се той към акушерката и тя търпеливо отговори на въпроса му.

Никой не беше попитал каква е връзката му с Йохана и най-вероятно го приемаха за бащата, макар и възстаричък. Той не се опита да разсее заблудата им.

– Различно е – отвърна акушерката, – но предполагам, че до половин час бебето ще се е родило.

И тя се усмихна насърчително на Йохана, която почиваше в няколкосекундната пауза между контракциите. След това лицето й се изкриви и тялото й отново се напрегна.

– Сега го чувствам различно – процеди през стиснати зъби и отново посегна към райския газ.

– Това са вече болките от напъните. Почакай, докато усетиш някой много силен. Ще ти помагам. И като ти кажа да напъваш, вдигни колене, притисни брадичка към гърдите си и напъвай с всичка сила.

Йохана кимна изтощено и отново стисна ръката на Мелберг. Той стисна нейната в отговор, после и двамата погледнаха към акушерката, зачакали напрегнато по-нататъшните й нареждания.

След няколко секунди Йохана започна да пъхти шумно и стрелна въпросителен поглед към акушерката.

– Чакай, чакай, чакай... не още... изчакай да стане много силен... Добре, сега!

Йохана изпълни каквото й бе казано, притисна брадичка към гърдите си, повдигна колене и после напъна, докато лицето й стана яркочервено, а болката утихна.

– Браво! Много добре! Справи се отлично. Сега да изчакаме следващия напън и преди да си усетила, ще е свършило.

Акушерката се оказа права. След още две контракции бебето се плъзна навън и веднага бе поставено върху корема на Йохана. Мелберг не можеше да откъсне очи от ставащото. На теория знаеше как се раждат бебетата, но да го наблюдава непосредствено беше... Отвътре наистина излезе бебе, което размахваше ръчички и крачета, врещеше и протестираше, след което вече беше на гърдите на Йохана.

– Да помогнем на твоето момченце. Опитва се да суче – каза меко акушерката и постави бебето така, че да намери зърното и да засуче.

– Поздравления – обърна се акушерката към двама им и Мелберг усети грейналата широка усмивка на лицето си.

Никога преди не бе изживявал нещо подобно. Със сигурност никога.

Малко по-късно бебето приключи със сученето, а акушерката го почисти и го уви в одеялце. Йохана седна в леглото с възглавница, подпряна зад гърба й, и се вгледа с обожание в сина си. После се обърна към Мелберг и промълви тихо:

– Благодаря ти. Никога не бих се справила сама.

Мелберг можа само да кимне. Усещаше голяма буца в гърлото си, която му пречеше да заговори, и преглъщаше ли, преглъщаше в опит да я прогони.

– Искаш ли да го подържиш? – попита Йохана.

Мелберг отново успя единствено да кимне. Притеснено протегна ръце и Йохана внимателно му подаде сина си, като се погрижи да постави правилно главичката на бебето. Странно бе усещането да държи това топло новородено телце в ръце. Погледна към мъничкото личице и почувства буцата в гърлото му да нараства. А когато погледна в очите на момченцето, едно нещо му стана ясно – от този момент нататък щеше завинаги да е силно и безнадеждно влюбен.

Фелбака, 1945 г.

Ханс се усмихна на себе си. Може би не биваше да прави това, но беше безсилен да му се противопостави. Разбира се, щеше да им бъде трудно в началото. Мнозина щяха да изказват гласно критики и мнения, без съмнение щеше да има и приказки за грях срещу Бога, както и други упреци в този дух. Ала след като най-лошото преминеше, щяха да си създадат общ живот. Той, Елси и тяхното дете. Как можеше да не изпитва огромна радост при такава перспектива?

Ала усмивката му помръкна, като се замисли какво му предстоеше. Нямаше да е лека задача. Една част от него искаше напълно да забрави случилото се в миналото, да остане тук и да се престори, че никога не е имал предишен живот. Тази част искаше той да повярва, че се е преродил, превърнал се е в чиста бяла страница в деня, когато се промъкна на гемията на бащата на Елси.

Ала войната вече бе свършила и това променяше всичко. Той не можеше да върви напред, без първо да се върне назад. Правеше го главно заради майка си. Движеше го желанието да се увери, че тя е добре, и да я успокои, че е жив и е открил нов дом.

Ханс започна да слага в куфар дрехи за няколко дни. Най-много за седмица. Нямаше намерение да се бави по-дълго. Не му се искаше да се разделя с Елси. Тя се бе превърнала в толкова голяма част от него, че не можеше да понесе мисълта да е далеч от нея и ден повече от необходимото. Просто щеше да направи това неизбежно пътуване и после щяха да са заедно завинаги. Всяка нощ щяха да си лягат заедно и всяка сутрин щяха да се събуждат в обятията един на друг без срам, без да се налага да крият любовта си. Беше напълно искрен, когато заяви намерението си да подаде молба до властите за разрешение да се оженят. Така щяха да сключат брак, преди да се е родило бебето. Почуди се дали то щеше да е момче или момиче. Усмихна се отново, докато стоеше и прибираше вещите си. Малко момиченце с нежната усмивка на Елси. Или пък момченце с къдрава руса коса. Нямаше никакво значение. Той бе толкова щастлив, че с благодарност щеше да приеме каквото и да им пратеше Бог.

Нещо твърдо, увито в плат, падна, когато извади риза от чекмеджето на бюрото. Изтрака, като се удари в пода, и Ханс бързо се наведе да го вдигне. Отпусна се на леглото и заразглежда предмета в ръката си. Беше „Железен кръст“, получен от баща му като признание за заслугите му през първата година на войната. Ханс се втренчи в него. Откраднал бе медала от баща си и го бе донесъл да му припомня от какво бе избягал, когато напусна Норвегия. Беше и един вид осигуровка, ако германците го хванеха, преди да е успял да се добере до Швеция. Отдавна трябваше да се е отървал от този медал. Знаеше го. Ако някой решеше да рови из вещите му, тайната му можеше да бъде разкрита. Но той имаше нужда от него. За да му припомня.

Не бе изпитал угризения, че напуска баща си. Ако зависеше от Ханс, никога не би имал нищо общо с този човек. Той олицетворяваше всичко сбъркано у човешките същества и Ханс се срамуваше, че в някакъв период от живота си е бил твърде слаб, за да се противопостави на баща си. Из ума му запрепускаха спомени. Жестоки, безпощадни образи на дела, извършвани от човек, с когото вече не желаеше да бъде свързван. Самият той беше слаб човек, преклонил се пред волята на баща си, но от когото накрая бе успял да се откъсне. Ханс стисна медала толкова силно, че острите му ръбове се отпечатаха по дланта му. Не се връщаше, за да се срещне с баща си. Най-вероятно съдбата му вече го бе застигнала и той бе получил заслуженото си наказание. Ала имаше нужда да види майка си. Тя не заслужаваше да страда от огромната тревога, която със сигурност изпитваше. Дори не знаеше дали синът й е жив или мъртъв. Ханс трябваше да говори с нея, да я увери, че е добре, и да й съобщи за Елси и бебето. С времето можеше да я убеди да дойде в Швеция, за да живее при тях. Елси не би възразила. Едно от нещата, които обичаше у нея, бе, че има толкова добро сърце. Вярваше, че Елси и майка му ще се разбират отлично.

Ханс стана от леглото. След като се поколеба за миг, върна медала обратно в чекмеджето. Можеше да остане там до завръщането му, за да му припомня човека, който никога повече не желаеше да бъде. Да му напомня, че никога вече няма да бъде слабо и малодушно момче. Сега, заради Елси и бебето, се налагаше да бъде мъж.

Затвори куфара и огледа стаята, в която бе изживял толкова много щастие през последната година. Влакът му тръгваше след няколко часа. Само още едно нещо трябваше да свърши преди заминаването. Внезапно го обзе съдбовно предчувствие, когато чу вратата да се затваря. Усещане, че нещо няма да се получи добре. Отърси се от него и тръгна. Щеше да се върне след седмица.

ЕРИКА БЕ НАСТОЯЛА сама да иде с колата до Гьотеборг, макар Патрик да бе предложил да я придружи. Това беше нещо, което имаше нужда да свърши сама.

Стоя пред вратата известно време, като се мъчеше да накара ръката си да натисне звънеца. Накрая вече не можеше да отлага повече.

Марта погледна Ерика с изненада, когато й отвори вратата, но после се отдръпна да я пусне вътре.

– Простете, че ви безпокоя – каза Ерика, изведнъж усетила гърлото си сухо. – Трябваше да телефонирам предварително, но...

– О, не се тревожете за това – усмихна се мило Марта. – На моята възраст съм благодарна за малко компания, така че ми е приятно. Заповядайте, влезте.

Ерика я последва по коридора към дневната, където и двете седнаха. Обзета от паника, се почуди как да започне, но Марта заговори първа.

– Имате ли напредък в разследването на убийството? – попита тя. – Съжалявам, че не можахме да помогнем повече, когато бяхте тук последния път, но, както ви казах, нищо не знам за нашите финансови дела.

– Знам за какво са били парите. Или, по-скоро, за кого – каза Ерика.

Сърцето й блъскаше в гърдите.

Марта я погледна озадачено, но очевидно не разбираше за какво й говори.

С очи, приковани в старата жена, Ерика изрече меко:

– През ноември 1945 година майка ми е родила син, когото веднага е дала за осиновяване. Родила е в дома на леля си в Борленге. Мисля, че човекът, който беше убит, Ерик Франкел, е превеждал пари на съпруга ви в полза на това дете.

В дневната настана пълна тишина. После Марта отмести поглед и Ерика забеляза, че ръцете й трепереха.

– И аз така си бях помислила. Но Вилхелм никога не ми каза нищо по този повод и... част от мен не искаше да знае. Той винаги е бил нашият син и колкото и коравосърдечно да звучи, никога не съм се замисляла особено над факта, че друга жена го е родила. Той беше наш. Мой и на Вилхелм, и не е обичан по-малко, задето не ни беше роден син. Много искахме дете, дълго бях-ме опитвали и... Йоран се появи като дар от небесата.

– Той знае ли, че...?

– Че е осиновен ли? Да, никога не сме го крили от него. Но, искрено казано, като че не се е замислял много за това. Ние бяхме неговите родители, неговото семейство. Понякога с Вилхелм сме говорили как бихме се почувствали, ако Йоран поиска да научи повече за... биологичните си родители. Но все си казвахме, че този мост ще го пресечем, като стигнем до него. А Йоран като че никога не прояви желание да научи за тях, така че оставихме нещата както си бяха.

– Аз го харесвам – заяви импулсивно Ерика, като се опитваше да свикне с мисълта, че мъжът, когото бе видяла тук миналия път, е неин брат.

Неин и на Ана, поправи се тя.

– Той също ви хареса – каза Марта и лицето й грейна. – Част от мен реагира подсъзнателно на факта, че двамата малко си приличате. Има нещо в очите... Не съм много сигурна, но имате подобни черти.

– Как мислите, че би реагирал, ако... – Ерика не се осмели да довърши въпроса си.

– Предвид колко много искаше да има братя или сес-три, когато беше дете, мисля, че би посрещнал една по-малка сестра с отворени обятия.

Марта се усмихна, очевидно възстановила се от първоначалния шок.

– Две сестри – уточни Ерика. – Имам по-малка сестра на име Ана.

– Две сестри – повтори Марта и поклати глава. – Виж ти. Животът никога не престава да ме смайва. Дори на моята възраст. – После тя стана сериозна. – Ще възразите ли да ми разправите нещо за майка ви... за неговата майка?

Тя погледна изпитателно Ерика.

– На драго сърце ще ви разкажа за нея – каза Ерика и подхвана историята за Елси и как бе дала сина си за осиновяване.

Говори дълго време, повече от час, в опит да е справедлива към майка си и да предаде точно ситуацията на жената, обичала и отгледала сина, от когото Елси е била принудена да се откаже.

Когато външната врата се отвори и от антрето се дочу весел глас, и двете подскочиха.

– Здравей, мамо. Гости ли имаш?

Към стаята приближиха стъпки.

Ерика погледна Марта, която кимна в знак на съгласие. Времето на тайните беше свършило.

Четири часа по-късно Паула и Мартин вече започваха да се отчайват. Чувстваха се като къртици, затворени в непрогледно тъмното мазе, дори след като очите им посвикнаха с мрака и започнаха да отличават контурите на помещението.

– Не така си представях, че ще протекат нещата – въздъхна Паула. – Мислиш ли, че скоро ще изпратят издирващ отряд? – пошегува се тя, но не можа да сдържи нова въздишка.

Мартин, който не бе устоял на импулса да направи още няколко опита да разбие вратата, потърка рамото си, което доста го болеше. Определено нямаше да се размине без синини.

– Сигурно отдавна вече е заминал – отбеляза Паула с нарастваща нервност.

– Има голяма вероятност да си права – съгласи се Мартин, което само я накара да се притесни още повече.

– Със сигурност има куп страшновати сувенири тук – подхвърли Паула и примижа, за да види по-ясно предметите, изпълващи рафтовете в мазето.

– Нищо чудно повечето да са на Ерик – каза Мартин. – Доколкото разбрах, той е бил колекционерът.

– Но тези нацистки артефакти... Като нищо струват цяло състояние.

– Без съмнение. Човек, посветил живота си да колекционира конкретни предмети, накрая натрупва много от тях.

– Защо го е направил според теб?

Паула се взираше в мрака, като се опитваше да проумее онова, на което вече гледаха като на факт. Честно казано, тя лично се почувства убедена в момента, в който се зае да проучва алибито му. Тогава й хрумна да провери дали през юни е имало полет с Аксел Франкел в списъка на пътуващите. Когато проверяваха алибито му, се бяха ограничили само да сверят датата, на която той каза, че е летял, но не се поинтересуваха дали не е имал и още пътувания. И ето че го бяха открили черно на бяло. Аксел Франкел бе летял от Париж до Гьотеборг на шестнайсети юни и се беше върнал същия ден.

– Не знам – отговори на въпроса й Мартин. – Тъкмо това се опитвам все още да разбера. Изглеждало е, че братята са в добри отношения, защо му е било тогава на Аксел да убива Ерик? Кое е провокирало толкова силна реакция?

– Сигурно има нещо общо с подновените контакти между четиримата: Ерик, Аксел, Брита и Франс. Това не може да е съвпадение. И някак е свързано с убийството на норвежеца.

– И аз така мисля. Но как? И защо? Защо сега, след шейсет години? Ето това не мога да разбера.

– Ще трябва да попитаме него. Тоест, ако някога излезем от тук. И ако успеем да го хванем. Сигурно в момента пътува към някоя далечна страна – рече обезсърчена Паула.

– Може да открият скелетите ни тук по някое време догодина – пошегува се Мартин, но опитът му за хумор не беше оценен.

– Ако имаме късмет, току-виж, някое местно хлапе отново опитало да нахълта с взлом – сухо отвърна Паула, което накара Мартин да я сръчка силно.

– Хей! Ти напипа нещо! – възбудено възкликна той, а Паула разтърка мястото, където я бе смушкал с лакът.

– Каквото и да е то, дано изкупи факта, че току-що ми пукна ребро.

– Не помниш ли какво каза Пер, като го разпитвахме?

– Не съм била там. Ти и Йоста го разпитвахте – припомни тя на Мартин, но вече се бе заинтригувала.

– Той каза, че проникнал в къщата през прозорец в мазето.

– Не мисля, че тук има прозорци. Ако имаше, щеше да е много по-светло – промърмори скептично Паула и примижала огледа стените на мазето.

Мартин стана и опипом се добра до външната стена.

– Но той така каза. Трябва да има прозорец. Може би нещо виси пред него. Защото, както каза ти, тези предмети тук струват цяло състояние. Може би Ерик не е искал някой да види колекцията му отвън.

Сега и Паула се изправи и се приближи към Мартин. Чу го да изохква, когато се блъсна в насрещната стена, последва едно „Аха!“ и тя се почувства обнадеждена. Надеждата се превърна в триумф, когато Мартин дръпна тежка завеса пред един от прозорците и в сутерена нахлу дневна светлина.

– Не можа ли да се сетиш за това преди няколко часа? – укори го Паула.

– Хей, покажи малко благодарност, че разреших затворническата дилема – весело й се скара Мартин, докато вдигаше резето и отваряше прозореца.

Взе един стол, който видя наблизо, и го постави точно под прозореца.

– Първо дамите!

– Благодаря – измърмори Паула, покачи се на стола и се провря през прозореца.

Мартин я последва. За момент двамата останаха неподвижни, та очите им да свикнат с ослепителната дневна светлина. После хукнаха към външната врата, но тя беше заключена и този път над вратата нямаше ключ. Това означаваше, че якетата им са недостъпни вътре заедно с мобилните телефони и ключовете от колата. Мартин тъкмо се канеше да изтича до най-близката съседска къща, когато чу силен трясък. Погледна по посока на шума и видя Паула с доволно изражение, след като бе запратила камък по един от прозорците на приземния етаж.

– След като се измъкнахме през прозорец, реших, че можем и да влезем по същия начин.

Тя взе една пръчка, изби парчетата стъкло от рамката на прозореца и погледна към Мартин.

– Е, каниш се да дадеш на Аксел още по-голяма преднина или ще ми помогнеш да вляза вътре?

Мартин се колеба само секунда. После повдигна колежката си, за да влезе през прозореца, и я последва. Сега важното беше да хванат убиеца на Ерик Франкел. Аксел вече си беше спечелил голяма преднина. А те все още имаха твърде много въпроси без отговор.

Аксел беше стигнал само до летище „Ландветер“. И просто седеше там. Във вените му бе бликнал адреналин, когато заключи полицаите в мазето, а после метна куфарите си в колата и отпътува, но замайващото усещане вече си бе отишло. Остана единствено празнота.

Седеше неподвижен и гледаше през прозореца как самолетите един след друг излитат от пистата. Можеше да е заминал с всеки един от тях. Разполагаше и с пари, и с контакти. Имаше шанса да изчезне където и както си поиска. Толкова дълго бе изпълнявал ролята на ловеца, че бе изучил всички трикове, използвани при бягство. Ала не искаше да го прави. Това бе финалният извод, до който бе стигнал. Можеше да избяга, но нямаше желание. Ето защо седеше тук, в ничия територия, докато гледаше как самолети кацат и излитат. Чакаше съдбата му да го застигне. И за голяма негова изненада чувството, съпровождащо това очакване, не беше толкова ужасно, както си бе мислил. Може би същото бяха усещали и преследваните от него, когато един ден някой почукваше на вратата им и ги назоваваше с истинското им име. Странна смесица от страх и облекчение.

Ала в неговия случай цената бе твърде висока. Платил бе с живота на Ерик.

Да можеше само дъщерята на Елси да не се бе появявала с медала, символизиращ за тях онова, което цял живот се бяха опитвали да забравят. Тя рязко бе извадила всичко на повърхността и Ерик го бе приел като знак, че времето е дошло. Естествено, Ерик и преди бе говорил как трябва да поправят нещата, доколкото могат, или поне да си понесат отговорността. Не пред закона. Вече бе твърде късно за това. Никой вече не би могъл да ги обвини в извършването на криминално деяние. Но на хуманно, морално ниво. Би трябвало да признаят извършеното пред другите човешки същества. Така бе казал Ерик. Смяташе, че заслужават да си понесат срама и заклеймяването. Упорито бе твърдял, че прекалено дълго са успявали да се изплъзнат от присъдата си.

Но Аксел винаги бе съумявал да го успокои, да го убеди, че няма никакъв смисъл от подобна постъпка. Че тя само би причинила повече вреда. Нищо от случилото се не можеше да бъде променено. Миналото беше минало и трябваше да го оставят зад себе си. Тогава Аксел можеше да се посвети на борбата си за справедливост, да служи на доброто и да се бори срещу злото. А това нямаше как да стане, ако Ерик не спреше да настоява, че трябва да поемат отговорността за миналите си грехове. Станалото бе станало и вече беше безсмислено да се жертва всичкото добро, което бе извършил и което можеше да продължи да върши, защото вече нищо не можеше да се промени. Дори законът проявяваше безразличие към такива случаи и не предвиждаше нищо.

Ерик бе слушал, опитвал се беше да разбере. Но дълбоко в сърцето си Аксел знаеше, че чувството за вина измъчва брат му, че го изяжда отвътре и че накрая ще остане само срамът. Аксел се бе опитал да обясни на брат си, че светът е сив, макар да би трябвало да осъзнае, че такова внушение няма да издържи дълго. За добро или зло светът на Ерик винаги бе останал в черно и бяло. Този свят беше съставен от факти. В него нямаше двусмислици. Състоеше се само от дати, имена и места, написани с черни букви на бял фон. Ето с това Аксел бе принуден да се бори. И дълго време го бе правил с успех. Шейсет години. Докато на прага им не се появи Ерика Фалк със символ от миналото и по същото време защитните стени на Брита не рухнаха от болестта, която бавно унищожаваше мозъка й.

Ерик се разколебаваше все повече. И Аксел бе усещал как паниката му расте с всеки изминал ден. Отчаяно се бе опитвал да изтъква разумни доводи и аргументи. Не можеше да бъде накаран да отговаря за нещо, което не се вместваше в образа му. Не такъв го виждаха хората. Всичко, което представляваше, което околните виждаха у него, щеше да се разпръсне като мъгла, щеше да остане само ужасното от него. Работата на цял един живот щеше да бъде съсипана.

И тогава дойде онзи ден в библиотеката у дома им, след като Ерик телефонира на Аксел в Париж и му каза, че е време. Ей така, внезапно. Звучеше като пиян, когато се обади, което бе особено тревожно, защото Ерик никога не бе прекалявал с пиенето. Хлипаше по телефона, говореше как не издържа повече, казваше, че е отишъл да каже сбогом на Виола, та да не й се налага да понася срама, когато истината излезе наяве. И че вече бил задействал нещата, че не можел да чака друг да изкара на показ кирливите им ризи. Всичко, което никога не се бе осмелявал да признае. Сега щял да сложи край на собственото си малодушие и на чакането, беше казал той, като заваляше думите, а Аксел стискаше здраво телефонната слушалка с изпотена длан.

И тогава Аксел се бе качил на първия самолет за Швеция, решен да се опита да вразуми брат си, да го накара да разбере. Открил бе Ерик в библиотеката. Аксел затвори очи и усети сърцето му болезнено да се свива при спомена за тази сцена. Ерик седеше зад бюрото си, когато Аксел нахлу забързан. Драскаше разсеяно в бележника си и с малко сух и безличен глас изрече думите, от които Аксел се бе боял цели шест десетилетия. Вината го разяждала отвътре, не можел да понася това повече. Направил бил необходимото, та всички те най-сетне да поемат отговорността си за станалото.

Аксел се бе надявал казаното от Ерик по телефона да е само празни приказки и брат му да се осъзнае, щом изтрезнее. Ала сега виждаше, че е грешил. Брат му настояваше на своето с плашеща решимост.

Аксел го бе убеждавал. Умолявал бе Ерик да не го прави, да остави погребаното да си стои погребано. Ала за пръв път брат му остана недосегаем за думите му. А Аксел разбра, че нито един от аргументите му няма да успее. Този път Ерик беше решил да извади истината на бял свят. Бе говорил също и за детето. За пръв път му каза, че е било момче и как бе успял да открие кой го е осиновил. И че е превеждал пари за него всеки месец, още откакто сам започнал да изкарва прехраната си. Като един вид компенсация за онова, което са отнели от момчето. Осиновителят му вероятно мислел, че Ерик е бащата, и приел плащанията за сина си, без да ги оспорва. Но това не се бе оказало достатъчно. Подобно изкупление не бе облекчило болката, разкъсваща Ерик, само бе направило последствията от извършеното още по-реални. Дошло е време за истинското изкупление, казал бе Ерик, вперил поглед в очите на брат си.

Аксел си бе представил живота си. Разглеждаше го отвън, така, както го виждаха другите. Живот, белязан от възхищението и респекта на околните. И щеше да си иде ей тъй, отведнъж. После си представи концентрационния лагер. Затворника до себе си, затрупан с пръст от лопатите им. Глада, вонята, деградацията. Усещането от удара на приклада по ухото му, след което нещо се счупи вътре в него. Мъртвеца, облегнат на него в автобуса, докато преминаваха през Европа на път за Швеция. Внезапно се озова пак там. Чуваше шумовете, подушваше миризмите, усещаше омразата, тлееща в сърцето му, макар тогава да не му бе останала никаква сила и да се бе съсредоточил единствено върху оцеляването. И вече пред себе си не виждаше своя брат, седнал на стола. Не виждаше Ерик. Вместо това виждаше всички хора, които го бяха унижавали и тормозили и които сега му се подиграваха злорадо, доволни, че този път той щеше да е поведеният към позорния стълб. Ала той отказваше да им даде това удовлетворение. На всички онези, живи и мъртви, строили се да го осмиват. Нямаше да може да го преживее. Трябваше да оцелее. Единствено това имаше значение.

Усети шум в ухото си, по-силен от обикновено, и не можа да чуе какво му казва Ерик, само виждаше, че устните му се движат. И изведнъж това вече не беше Ерик. Беше русият младеж от Грини, който изглеждаше така дружелюбен, когато бяха разговаряли, който го бе подвел да вярва, че е негов ближен, накарал бе Аксел да гледа на него като на единственото човечно създание в едно безчовечно място. Той беше този, който вдигна пушката си с очи, вперени в тези на Аксел, и го удари с приклада. И като разби главата му зад ухото, разби и сърцето му.

Обладан от ярост и болка, Аксел бе грабнал най-близкия до себе си предмет. Вдигнал бе каменния бюст високо над главата си, докато Ерик продължаваше да говори и да драска нещо върху бележника на бюрото си.

Аксел просто пусна бюста. Не упражни сила, остави гравитацията да стовари бюста върху главата на брат му. Не, не главата на Ерик. Главата на затворническия пазач. Или все пак беше Ерик? Всичко изглеждаше така объркано. Той бе у дома, в библиотеката, но всички звуци и миризми изглеждаха тъй живи. Вонята от труповете, тропането на подкованите ботуши, заповедите, изкрещени на немски, които можеха да означават още един ден живот или смърт на момента.

Аксел още чуваше в съзнанието си звука от тежкия камък, пробил кожата и костта. И после всичко свърши. Ерик издаде един-единствен стон и се отпусна, все още с отворени очи. След първоначалния шок и осъзнаването какво беше извършил, Аксел бе обладан от странно, нечовешко спокойствие. Станалото бе непоп-равимо. Той внимателно постави каменния бюст под бюрото, свали окървавените си ръкавици и ги натика в джоба на сакото си. После спусна щорите, заключи вратата и се качи в колата си. Пристигна на летището и там се качи на първия полет за Париж. Опитал се бе да забрави всичко това и да се потопи в работата си, докато полицията не го потърси по телефона.

Беше му трудно да се върне у дома. Отначало не знаеше как ще успее отново да прекрачи прага на тази къща. Но след като двамата дружелюбни полицаи го посрещнаха на летището и го откараха до дома му, се бе стегнал и просто направи каквото бе нужно. Дните минаваха и той успя да се помири с духа на Ерик, който още усещаше като присъствие в къщата. Знаеше, че неговият брат му е простил. Ала Ерик никога не би му простил онова, което стори на Брита. Алекс не бе стиснал шията й със собствените си ръце, но добре знаеше какви ще са последствията, когато проведе онзи телефонен разговор с Франс. Съзнаваше какво прави, когато съобщи на Франс, че Брита е на път да разкрие всичко. Подбра думите си внимателно. Каза каквото бе нужно, за да провокира Франс към действие като прецизно изстрелян смъртоносен куршум. Знаеше, че политическите амбиции на Франс, стремежът му към власт и статут ще го накарат да реагира. По време на телефонния им разговор Аксел вече чуваше яростния гняв, който открай време бе единствената движеща сила у Франс. Така че той носеше точно толкова вина за смъртта й, колкото и Франс. Херман я бе гледал с изражение на обич, каквато Аксел никога не би могъл да извика у себе си. И точно тази обич, това чувство на духовно родство им бе отнел.

Аксел се загледа в поредния излитащ самолет, отправен към неизвестна дестинация. Стигнал бе до края на пътя. Нямаше къде да иде вече.

Дойде му като облекчение след часове чакане най-сетне да усети ръка на рамото си и да чуе глас, изричащ името му.

Паула целуна Йохана по бузата, а после и сина си по главичката. Още не можеше да повярва, че е пропуснала всичко. И че вместо нея беше присъствал Мелберг.

– Толкова съжалявам – повтори тя за стотен път.

Йохана се усмихна уморено.

– Трябва да си призная, доста ругатни изредих, когато не можах да се свържа с теб, но разбирам, че вината не е твоя, задето си била заключена. Радвам се, че си добре.

– Аз също се радвам, че ти си добре – промълви Паула и отново я целуна. – А той е... удивителен.

Тя погледна сина си в ръцете на Йохана и просто не можеше да повярва, че той е тук. Че наистина е тук.

– Вземи го – каза Йохана и го подаде на Паула, която седна до леглото, залюляла бебето в прегръдките си. – И какво съвпадение точно в този ден телефонът на Рита да изключи.

– Наистина. Мама е направо съкрушена – сподели Паула, докато гукаше на новородения си син. – Убедена е, че няма да й проговориш повече.

– Ама каква вина има тя? Пък и нали намерих кой да ми помогне все пак.

Йохана се разсмя.

– Да. Боже мой, кой да предположи, че нещата ще се развият така? – продума Паула, все още в шок от фак-та, че началникът й беше съдействал при раждането на сина й. – Само да го беше чула в чакалнята с мама. Седи и се перчи. Какво „превъзходно момче“ бил синът ни и колко прекрасно си се справила ти. Ако мама не беше вече влюбена в Бертил, то сега определено щеше да се влюби, след като е помогнал внукът й да дойде на бял свят. Боже мили.

Паула поклати глава.

– В един момент си мислех, че ще избяга, но трябва да призная, че се оказа по-корав, отколкото го мислех.

И сякаш чул, че говорят за него, Бертил почука на вратата и се появи на прага заедно с Рита.

– Влезте, влезте – махна им Йохана.

– Само искаме да проверим как сте всички – каза Рита, като отиде до Паула и внука си.

– Разбира се, цял половин час мина от последното ти посещение – подразни я Йохана.

– Просто ни се щеше да видим дали е пораснал вече. И дали не е пуснал брада – намеси се сияещият Мелберг и се приближи колебливо, отправил нежен поглед към бебето.

Рита погледна Бертил с изражение, което би могло да се тълкува само като любов.

– Може ли да го подържа пак? – не можа да се стърпи да не помоли Мелберг.

Паула кимна.

– Разбира се, заслужихте си го – каза тя и му подаде сина си.

Облегна се назад, загледана как Мелберг изучава внимателно момченцето й, а Рита изучава и двамата. И макар да си бе мислила, че няма да е зле в живота на сина й да има мъжко присъствие, никога не си бе представяла в тази роля Бертил Мелберг. Ала ето че, изправена пред такава вероятност, това вече никак не й изглеждаше лоша идея.

Фелбака 1945 г.

Реши да рискува с предположението, че Ерик може да си е у дома. Струваше му се важно да проведат разговор, преди да замине за Норвегия. Можеше да се довери на Ерик. Имаше нещо много искрено и честно зад доста резервираната фасада на приятеля му. Ханс вярваше в лоялността на Ерик. Именно на нея разчиташе най-много. Защото не можеше да пренебрегне вероятността, че нещо може да му се случи. Връщаше се в Норвегия и макар войната да беше свършила, нямаше как да предвиди какво може да стане с него там. Бе вършил разни неща, непростими неща, и баща му бе един от най-ярките символи на злините, които германците бяха сторили в родината му. Така че на Ханс му се налагаше да е реалист. Сега, когато щеше да става баща, длъжен бе да се държи като мъж и да обмисля всички възможности. Не можеше да остави Елси без резервен вариант, без закрилник. И Ерик бе единственият, за когото можеше да се сети, достоен за тази роля. Почука на вратата.

Ерик не беше сам у дома. Ханс въздъхна, като видя, че Брита и Франс също са в библиотеката. Слушаха плочи на грамофона на бащата на Ерик.

– Мама и татко ще се приберат чак утре – обясни Ерик, заел обичайното си място зад бюрото.

Ханс стоеше на прага разколебан.

– Всъщност аз се надявах да можем да поговорим насаме – каза той на Ерик.

– Какви тайни имате вие двамата? – подразни ги Франс, преметнал единия си крак върху подлакътника на креслото, на което седеше.

– Да, какви са секретните ви дела? – намеси се и Брита и се усмихна на Ханс.

Ерик сви рамене и се изправи.

– Да излезем отвън за малко – каза той на Ханс и тръгна към верандата.

Ханс го последва, като внимателно затвори вратата зад себе си. Седнаха на най-долното стъпало.

– Трябва да замина за няколко дни – каза Ханс, като риеше с носа на обувката си в чакълената настилка.

– Къде отиваш? – попита Ерик, като помести нагоре очилата си, които все се изплъзваха по носа му.

– В Норвегия. Трябва да си ида у дома и... да се погрижа за някои неща.

– Добре – отвърна Ерик, без да показва особен интерес.

– Искам да те помоля за услуга.

– Давай – сви рамене Ерик.

От вътрешността на къщата долетя музика от грамофона. Франс трябва да беше увеличил звука.

Ханс се поколеба. После каза:

– Елси е бременна.

Ерик не отговори. Само отново избута очилата си нагоре.

– Бременна е и искам да подам молба до властите за разрешение да се оженим. Но първо трябва да си ида у дома да уредя някои неща, така че ако... ако нещо ми се случи... Ще обещаеш ли да се погрижиш за нея?

Ерик все така не казваше нищо, а Ханс притеснено чакаше отговора му. Не искаше да тръгне, без някой, на когото вярваше, да обещае да помогне на Елси.

Накрая Ерик каза:

– Разбира се, че ще се грижа за Елси. Макар да смятам, че не е добре, дето си я поставил в такава ситуация. Но защо се тревожиш, че нещо може да ти се случи? – Той се намръщи. – Би трябвало да те посрещнат у дома като герой. Защо някой би те критикувал, че си избягал, когато ситуацията е станала твърде опасна?

Той се обърна да погледне приятеля си.

Ала Ханс не отговори на въпроса. Изправи се и отупа панталоните си.

– Естествено, че нищо няма да ми се случи. Но за всеки случай исках да ти го кажа. А сега ми обещай.

– Добре, добре – отвърна Ерик и също стана. – Искаш ли да влезеш вътре и да се сбогуваш с другите, преди да тръгнеш? Брат ми също е у дома. Върна се вчера – съобщи Ерик и лицето му светна.

– Много се радвам да го чуя – каза Ханс и потупа Ерик по рамото. – Как е той? Чух, че бил на път за къщи, но че доста бил препатил.

– Така е. – По лицето на Ерик пробяга сянка. – Наистина доста е препатил. И е много слаб. Но поне вече си е у дома! – каза и лицето му отново се разведри. – Защо не влезеш вътре да те запозная? Двамата още не сте се виждали.

Ханс се усмихна, кимна и последва Ерик в къщата.

ПРЕЗ ПЪРВИТЕ НЯКОЛКО МИНУТИ атмосферата около кухненската маса беше напрегната. Но после напрежението започна да се топи и те успяха да проведат весел и спокоен разговор с брат си. Ана все още изглеждаше малко шокирана от новината и гледаше с удивление Йоран, който седеше срещу нея.

– Никога ли не си си задавал въпроси за родителите си? – попита Ерика, като си взе бонбон от купчината в купата.

– Разбира се, че съм, понякога – каза Йоран. – Но в същото време... на мен мама и татко, искам да кажа, Вилхелм и Марта, ми бяха достатъчни. Да, понякога съм си мислел за това и съм се чудел защо майка ми ме е изоставила. – Той се поколеба. – Но доколкото разбрах, й е било тежко.

– Да, така е било – каза Ерика, като погледна към Ана.

Отначало й бе трудно да прецени колко да разкаже пред по-малката си сестра, която винаги се бе опитвала да закриля. Но си даде сметка, че Ана е преживяла много по-лоши ситуации от нея самата, и сподели с нея цялата информация, която бе събрала, включително от дневниците. Ана бе приела спокойно всичко и ето ги, тримата заедно, в къщата на Ерика и Патрик. Две сестри и един брат. Усещането беше малко странно и същевременно толкова естествено. Може би е вярно, че кръвта вода не става.

– Ами, предполагам, че е твърде късно да започнете да ме осведомявате кои са последните ви гаджета и такива неща – засмя се Йоран, сочейки към Патрик и Дан. – Изглежда, този етап съм го изпуснал, за съжаление.

– Да, май че е така – каза Ерика с усмивка и лапна още един бонбон.

– Между другото, чух, че сте хванали убиеца – брата на жертвата – каза вече сериозно Йоран.

Патрик кимна.

– Да, седеше и чакаше на летището. Странно е, защото можеше да замине по всяко време и най-вероятно никога нямаше да го хванат. Колегите ми казаха, че напълно им е съдействал.

– А защо е убил брат си? – попита Дан, обгръщайки с ръка раменете на Ана.

– Все още го разпитват, така че наистина не знам – отвърна Патрик и подаде парче шоколад на Мая, която седеше на пода до него и си играеше с куклата, подарена й от майката на Йоран.

– Все още не мога да разбера защо братът, този, който е починал, имам предвид, е пращал пари на баща ми през всичките тези години. Ако правилно съм разбрал, не той е бил истинският ми баща, а някакъв норвежец.

Йоран погледна Ерика.

– Да, прав си. Според дневниците на мама, баща ти се казва Ханс Олавсен, или по-скоро, Ханс Волф. Ерик и мама не изглежда да са имали романтична връзка. Така че не знам... – Ерика прехапа устни, докато мис-леше. – Вероятно ще знаем повече, когато разберем какво има да каже Аксел Франкел.

– Вероятно. – Патрик кимна в знак на съгласие.

Дан прочисти гърлото си и всички се обърнаха към него. Двамата с Ана се спогледаха, след това тя каза:

– Ами, ъъ... ние имаме новини.

– Какви? – попита Ерика, като пъхна още един бонбон в устата си.

– Ами... – Ана замълча, но думите сами се изплъзнаха от устата й. – Ще имаме бебе. През пролетта.

– Наистина?! Това е страхотно! – извика Ерика и изтича да прегърне първа сестра си, а после и Дан, преди отново да седне с блеснали очи. – Е, как си? Наред ли е всичко? Добре ли се чувстваш?

Ерика изстреля въпросите един след друг и Ана се засмя.

– Ами, гади ми се сутрин. Така беше и когато очаквах Адриан. И постоянно си купувам близалки.

– Ха-ха, близалки, значи! – засмя се Ерика. – Но аз по-добре да не се обаждам. Спомням си как се тъпчех с бонбони, когато бях бременна с…

Ерика спря по средата на изречението и се загледа в купчината опаковки от бонбони на масата. Извърна очи към Патрик и по отворената му уста разбра, че той си мисли същото. Трескаво започна да изчислява. Кога трябваше да й дойде? Толкова се бе вглъбила във всичко, свързано с майка й, че дори не се бе замисляла за... Преди две седмици! Трябваше цикълът й да е дошъл преди две седмици. Отново се взря втрещена в опаковките от бонбони. После чу как Ана се залива от смях.

Фелбака, 1945 г.

Аксел чу гласове на долния етаж. С голямо усилие се измъкна от леглото. Щеше да отнеме време да се възстанови напълно – така каза лекарят, когато го прегледа при завръщането му в Швеция. И баща му притеснено бе заявил същото, когато Аксел се приб-ра вкъщи вчера. Почувства се истински блажен, че е отново у дома. За момент му се стори, че всички ужаси, всичките му кошмарни изживявания никога не са съществували. Но майка му се разплака при вида му. Плака още повече, когато обви ръце около измършавялото му и немощно тяло. От това го бе заболяло – не бяха само сълзи на радост. Тя плачеше, защото нищо вече не беше същото. И никога нямаше да бъде. Прямия, смел, весел Аксел вече го нямаше. Последните години му бяха отнели всичко това. Съз-ря в очите на майка си, че тя тъгува за сина, който никога няма да си върне, и същевременно се радва на малката част от него, която се е върнала у дома.

Тя не искаше да излезе с мъжа си и да отсъства цяла нощ, макар че отдавна го бяха планирали. Но баща му знаеше, че Аксел има нужда за малко да остане сам, затова бе настоял да отпътуват

– Момчето е вече вкъщи – каза баща му. – Ще имаме достатъчно време да се виждаме с него. Сега се нуждае от тишина и спокойствие, за да може да си почине. А и Ерик ще му прави компания.

Най-накрая тя отстъпи и двамата излязоха. Аксел беше благодарен, че може да остане сам, трябваше му време, за да свикне отново да е у дома. Да свикне отново да бъде Аксел.

Обърна се с дясното си ухо към вратата и се ослуша. Лекарят му бе казал просто да приеме, че завинаги е оглушал с лявото си ухо. Той не бе и очаквал нещо друго. Когато пазачът завъртя приклада на пушката и го удари над ухото, Аксел знаеше, че е станало нещо непоправимо. Раненото му ухо щеше винаги да му напомня за това, което се бе случило.

С несигурни крачки излезе в коридора. Тъй като краката му все още бяха много слаби, баща му му даде бастун, който да използва, докато поукрепне. Някога бе принадлежал на дядо му по бащина линия. Солиден, як, със сребърен връх.

Аксел трябваше да се хване за парапета, когато бавно тръгна надолу по стълбите, но бе прекарал в леглото достатъчно дълго време, а и му стана любопитно на кого принадлежат гласовете, които беше чул. Въпреки че копнееше за уединение, точно сега имаше нужда от компания.

В креслата в библиотеката седяха Франс и Брита и Аксел си помисли, че е странно да ги види отново, сякаш нищо не се бе случило. За тях животът бе продължил по обичайния си път. Те не бяха виждали трупове, струпани на купчини, или как човекът, който стои до тях, е отхвърлен назад и рухва с куршум в челото. При мисълта колко несправедливо е всичко Аксел бе обзет от гняв, но после си припомни, че сам е избрал да излага живота си на риск и трябва да изтърпи последствията. Ала част от гнева остана да тлее вътре в него.

– Аксел! Радвам се, че си буден! – рече Ерик, седнал с изправен гръб на стола зад бюрото.

Лицето му светна, когато видя брат си. Точно това бе стоплило истински сърцето на Аксел, когато се прибра вкъщи. Че отново вижда лицето на брат си.

– Точно така. Старецът успява да се придвижва с помощта на бастуна си – засмя се Аксел, повдигайки бастуна на шега, за да го покаже на Франс и Брита.

– Има тук някой, с когото бих искал да те запозная – каза Ерик нетърпеливо. – Ханс е норвежец. Той е бил в съпротивителното движение, но се е измъкнал с лодката на Елоф, когато германците са били по петите му. Ханс, това е брат ми Аксел.

Гласът на Ерик беше изпълнен с гордост.

Едва сега Аксел забеляза, че някой стои в другия край на стаята. Беше с гръб към вратата, така че Аксел видя само стройна фигура с къдрава руса коса. Направи крачка напред, за да поздрави, и тогава човекът се извърна.

В този момент светът спря да се върти. Аксел видя приклада на пушката. Припомни си как бе изпитал чувството, че е предаден, че се е доверил на някого, за когото е мислел, че е на страната на доброто, само за да бъде разочарован. Видя, че момчето пред него също го е разпознало. Усети пронизителен звук в ухото си, кръвта се втурна бясно в гърдите му. Преди дори да осъзнае какво прави, Аксел вдигна бастуна високо над главата си и замахна право към лицето на момчето.

– Какво правиш! – извика Ерик и забърза към Ханс, който бе паднал на пода с ръце върху лицето си.

Кръв бликаше измежду пръстите му. Франс и Брита също бяха скочили и се взираха в Аксел невярващо.

Той посочи с бастуна си към момчето, а гласът му трепереше от омраза, когато каза:

– Излъгал ви е. Той не е боец от норвежката съпротива. Беше пазач в Грини, когато бях затворник там. Той е човекът, който ми отне слуха. Той разби приклада си в ухото ми.

Тишина се спусна над стаята.

– Вярно ли е това, което каза брат ми? – тихо попита накрая Ерик, като седна до Ханс, който лежеше на пода и скимтеше. – Наистина ли си ни лъгал? За германците ли си работил?

– В Грини казваха, че е син на офицер от СС – каза Аксел, който още трепереше.

– И Елси е бременна от такъв като теб – рече Ерик, гледайки Ханс с омраза.

– Какво каза? – попита Франс с лице, бяло като тебешир. – Елси е бременна от него?

– Това искаше да ми каже. Дори има наглостта да ме помоли да се грижа за нея, ако нещо се случи с него. Защото трябвало да се върне в Норвегия.

Ерик беше толкова бесен, че цял се тресеше. Не спираше да разтваря и затваря юмруци, докато се взираше в Ханс, който се опитваше да се изправи на крака.

– Точно така. Обзалагам се, че е трябвало. Вероятно щеше да работи при баща си.

Аксел отново вдигна бастуна. С цялата си сила отново удари Ханс, който се сви и застена.

– Не, аз щях… при майка ми…

Ханс с мъка произнасяше думите си.

– Ти, шибано копеле – изсъска Франс със стиснати зъби и силно изрита Ханс в диафрагмата.

– Как можа? Как можа да ни лъжеш така? Когато разбра, че брат ми…

В очите на Ерик имаше сълзи, гласът му се пречупи. Той се изправи и се отдръпна на няколко крачки. Обви ръце около тялото си и започна да се поклаща напред-назад.

– Значи, планира се да си плюеш на петите, нали? – изкрещя Франс. – Направи на Елси дете и сега я зарязваш? Исусе Христе, ти, шибано прасе! Ако беше някое друго момиче… но не и Елси! И сега тя ще има немско копеле!

Гласът му се извиси до фалцет.

Брита се втренчи в него с отчаяние. Едва сега напълно проумя какви дълбоки чувства изпитва Франс към Елси. Болката в сърцето й я накара да се строполи на пода и да заридае неудържимо.

Франс се обърна към нея и я гледа в продължение на няколко секунди. После, преди някой да е имал време да реагира, той се приближи до бюрото, вдигна един нож за отваряне на писма, който лежеше там, и намушка Ханс в гърдите.

Другите го загледаха с ужас. Ерик и Брита стояха като парализирани от шока, докато гледката на кръвта, извираща около ножа, освободи нещо животинско в Аксел. Той насочи цялата си ярост към неподвижната маса на пода. Надавайки нечленоразделни звуци, двамата с Франс блъскаха, ритаха и удряха Ханс с юмруци. Когато спряха, изтощени и задъхани, момчето на пода вече не беше разпознаваемо. Спогледаха се. Бяха изплашени, но някак въодушевени. Усещането, че омразата, че всичко вътре в тях, което е искало да излезе навън, е най-после освободено, беше така силно, че можеха да го видят в очите на другия.

Постояха така за момент, споделяйки емоцията, оставяйки я да проникне в тях. Кръвта на Ханс пок-риваше ръцете, дрехите, лицата им. Беше се разпростряла в широк кръг около тях, тъмното й петно бавно се разширяваше под тялото. Част от нея бе попаднала върху Ерик, който все още стоеше там и силно се тресеше, с ръце, увити около тялото си. Не можеше да откъсне очи от кървавата купчина, а устата му беше полуотворена, когато се обърна да погледне брат си. Брита седеше на пода, втренчена в ръцете си, също изпръскани с кръв, а лицето й беше празно като на Ерик. Никой от тях не каза нито дума. Беше като тишина след буря. Всичко беше спокойно, но тишината все още носеше спомена за ревящия вятър.

Франс беше първият, който най-накрая проговори.

– Трябва да се отървем от това – каза той студено, подритвайки тялото на Ханс. – Брита, ти остани и почисти. Ерик, Аксел и аз ще го разкараме оттук.

– Но къде ще го занесем? – попита Аксел, докато се опитваше да избърше кръвта от лицето си с ръкава на ризата.

Франс обмисли въпроса за момент и после отговори:

– Ето какво ще направим. Ще изчакаме, докато се стъмни, за да го изнесем от къщата. Трябва да го поставим върху нещо, така че да не изплеска с кръв всичко. Междувременно, можем да помогнем на Брита да почисти тук и да се измием.

– Но… – подзе Ерик, но не се доизказа, свлече се на пода, загледан в една точка някъде отвъд Франс.

– Знам идеалното място. Ще бъде погребан сред свои – поусмихна се Франс.

– Сред свои? – повтори Аксел.

Гласът му прозвуча кухо. Той се взираше във върха на бастуна си, който беше покрит с кръв и косми.

– Ще го хвърлим в гроба на германските войници. На гробището – обясни Франс с още по-широка усмивка. – Така ще има някаква поетична справедливост.

– Ignoto militi – промърмори Ерик, седна на пода и се втренчи право напред.

Франс го изгледа озадачено.

– „На незнайния войн“ – обясни Ерик тихо. – Това пише на гроба.

Франс се изсмя.

– Виждаш ли? Идеално.

Нито един от останалите не се засмя, но и никой не възрази срещу плана на Франс. Като автомати започнаха да вършат каквото трябваше да бъде свършено. Ерик отиде да донесе един голям хартиен чувал от мазето и като за начало поставиха тялото на Ханс в него. Аксел донесе препарати за почистване от шкафа в коридора, а Франс и Брита се захванаха с неблагодарната работа да почистят библиотеката. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяха. Кръвта беше гъста и всеки опит да я изтрият сякаш още повече я замазваше. Брита плачеше истерично, докато търкаше, понякога спираше да хлипа и стоеше коленичила на пода с твърда четка в ръка. Франс й изръмжаваше да продължи да работи. Той не спираше, дори когато потта му се лееше, но за разлика от другите в очите му нямаше и следа от шок. Ерик търкаше механично. Бе престанал да повтаря, че трябва да се обадят в полицията, след като осъзна, че Франс беше прав. Не можеше да допусне Аксел, който току-що се бе върнал у дома, след като бе преживял ада на концентрационните лагери, да бъде отведен от полицията и хвърлен в затвора.

След повече от час упорита работа избърсаха потта от челата си, а Франс се убеди, че няма и следа от това, което се бе разиграло в библиотеката.

– Ще трябва да ви заемем някакви дрехи от гардероба на родителите ни – каза Ерик тихо и отиде да донесе.

Когато се върна, се спря да погледне брат си, който се бе сгушил на пода в ъгъла на библиотеката, с очи, все още вперени в кръвта и косата, останали на върха на бастуна. Аксел не бе продумал и дума, откакто бе излял гнева си, но сега вдигна очи и каза:

– Как ще го пренесем до гробището? Не би ли било по-добре да го погребем в гората?

– Вашите имат мотопед с ремарке. Ще използваме него – отговори Франс, който не желаеше да се откаже от идеята си. – Ако го погребем в гората, някое животно може просто да го изрови. Но никой няма да предположи, че има един труп повече в гроба на германците. Искам да кажа, че вече има няколко тела, погребани там. А ако го вземем с мотопеда, ще го покрием с нещо и никой няма да види нищо.

– Изкопал съм достатъчно гробове – каза Аксел разсеяно, като измести погледа си обратно към бастуна.

– Франс и аз ще го направим – каза Ерик бързо. – Можеш да останеш тук, Аксел. Брита, ти трябва да се прибереш. Ще започнат да се притесняват, ако не си вкъщи за вечеря.

Говореше бързо, изстрелвайки думите като картечница, без да откъсва очи от брат си.

– Никой не се интересува от това дали аз съм вкъщи или не – обади се Франс глухо. – Така че аз мога да остана. Ще изчакаме до десет. Обикновено няма много хора по това време на нощта, а и тогава ще бъде достатъчно тъмно.

– А какво ще правим с Елси? – попита Ерик и се загледа в обувките си. – Тя ще го очаква. И сега, когато ще има дете…

– Немско дете, да. Сама да си понесе последствията! – изръмжа Франс. – Няма да казваме нищо на Елси! Ясно ли е? Тя ще си помисли, че той се е върнал в Норвегия и я е изоставил, което вероятно той щеше да направи, така или иначе. Но аз нямам никакво намерение да й съчувствам. Сама трябва да се справи с това. Някой има ли възражения?

Франс измери с поглед останалите. Никой не каза нищо.

– Добре тогава. Решено е. Всичко това ще си остане наша тайна. Сега си иди вкъщи, Брита, така че да не започнат да те търсят.

Брита се изправи и с трепереща ръка приглади окървавената си рокля. Без да продума, взе роклята, която Ерик й подаде, и отиде да се измие и преоблече. Последното нещо, което видя, преди да остави трите момчета в библиотеката, бе изражението на Ерик. Всичкият гняв, появил се в очите му, когато тайната на Ханс бе разкрита, бе изчезнал. Останал бе само срамът.

Няколко часа по-късно Ханс бе положен в гроба, където щеше да почива необезпокояван в продължение на шейсет години.

Фелбака, 1975 г.

Елси внимателно положи в сандъка рисунката на Ерика. Торе бе извел момичетата с лодката и за няколко часа домът беше на нейно разположение. Тя често се качваше тук, за да поседи известно време и да помисли за това, което е било и което е сега.

Животът й се беше развил различно от това, което си бе представяла. Извади сините дневници и разсеяно погали корицата на най-горния. Колко млада е била. Колко наивна. Колко болка би могла да си спести, ако тогава знаеше това, което вече бе научила. Че човек не може да си позволи да обича твърде много. Че цената винаги е твърде висока и че затова тя все още плащаше за единствения път, толкова отдавна, когато бе обичала твърде много. Но Елси изпълни обещанието, което бе дала на себе си – никога вече да не обича по този начин.

Разбира се, понякога се чувстваше изкушена да се поддаде, да допусне някого в сърцето си. Особено когато гледаше към двете си дъщери, а лицата им се обръщаха към нея с такъв копнеж в очите. Виждаше в тях глад за нещо, което се очаква от нея, но не беше в състояние да им го даде. Особено Ерика. Тя се нуждаеше от това нещо повече от Ана. Понякога Елси забелязваше как Ерика просто седи и я наблюдава с израз, който издаваше целия несподелен копнеж, който би могло да се намери в телцето на едно малко момиче. И част от Елси искаше да наруши обещанието си и да отиде да прегърне дъщеря си, за да усети как сърцето й бие в такт с нейното. Но нещо винаги я възпираше. В последния момент, преди да стане, преди да прегърне дъщеря си, винаги си припомняше неговото малко, топло тяло в ръцете си. Чистите очи на Ханс я гледаха от лицето му, което приличаше колкото на Ханс, толкова и на нея. Дете на любовта, което тя си мислеше, че ще отгледат заедно. Вместо това, го роди сама, в една стая, пълна с непознати, почувства го как се изплъзва от тялото й, след това от ръцете й и отива при друга майка, за която не знаеше нищо.

Елси бръкна с ръка в сандъка и извади бебешката ризка. Петната от кръв бяха избелели през годините и сега приличаха по-скоро на ръжда. Вдигна ризката до носа си, помириса я, за да усети дали все още носи някаква следа от неговия сладък, топъл аромат, когато го бе държала в ръцете си. Но нямаше нищо. Само застояла миризма на мухъл. Всички тези години в сандъка бяха изтрили аромата на момчето и тя вече не можеше да го помирише.

Понякога мислеше дали да не го издири. Може би само за да се увери, че е добре. Но никога не го направи. Същото беше и с мисълта да прегърне дъщерите си и по този начин да се освободи от обещанието, което държеше сърцето й затворено.

Взе медала, който лежеше на дъното на сандъка, и го претегли в ръката си. Бе го намерила, докато претърсваше стаята на Ханс, преди да роди детето си. Тогава все още таеше надежда, че може да намери сред вещите му някакво обяснение, да разбере защо той така и не се върна при нея и детето. Но единственото, което откри, освен малко дрехи, бе медалът. Не знаеше какво означава той, не знаеше къде го е намерил Ханс, или каква роля е играл в живота му. Но усещаше, че е важен, така че го задържа. Елси внимателно уви медала в бебешката ризка и постави малкия вързоп обратно в сандъка. После прибра в дневниците и рисунката, която Ерика бе направила за нея сутринта. Тъй като това бе единственото нещо, което Елси можеше да даде на своите момичета. Един миг на любов, изживяван, когато оставаше сама със спомените си. Това беше единственото време, когато можеше да си позволи да мисли за тях не само с ума си, но и със сърцето си. Ала щом я погледнеха с гладни очи, сърцето й веднага се затваряше.

Защото този, който отказва да обича, няма нищо за губене.