Немското дете

3

ПАУЛА СЕ УСМИХВАШЕ ДОВОЛНО на задната седалка. Имаше нещо толкова приятно и познато в начина, по който Патрик и Мартин се закачаха добродушно отпред. В момента Мартин се бе впуснал в цветист монолог по повод шофирането на Патрик – никак не се бил затъжил за него. Ала беше очевидно, че двамата мъже изпитваха взаимна привързаност и тя вече бе започнала да усеща сериозен респект към Патрик.

Общо взето, Танумсхеде досега се очертаваше като истински късмет за нея. Не беше сигурна в какво точно се състои той, но откакто се бе преместила тук, имаше чувството, сякаш се е завърнала у дома. Живяла бе в Стокхолм толкова много години, че бе забравила какво е чувството да обитаваш малко градче. Може би се дължеше на факта, че Танумсхеде много й напомняше малкия град в Чили, където бе прекарала ранните си години, преди да избягат в Швеция. Не намираше друго обяснение за лесното си приобщаване към ритъма и атмосферата на Танумсхеде. Не й липсваше нищо от Стокхолм. А може би причината бе също, че като полицейски служител бе видяла най-лошото от лошото и това бе помрачило впечатленията й от големия град. Така или иначе, там никога не се бе чувствала у дома нито като дете, нито като възрастна. Двете с майка й бяха получили мъничък апартамент в покрайнините на Стокхолм. Бяха част от ранната вълна имигранти и единствена тя в класа си не бе родена в Швеция. Струвало й бе скъпо. Всеки ден и всяка минута си плащаше, че е родом от друга страна. Не помогна, че само след година престой вече говореше перфектно шведски без никаква следа от акцент. Тъмните очи и черната коса я издаваха.

От друга страна, противно на това, което си мислеха мнозина от околните, в полицията тя не се бе сблъскала с расизъм под никаква форма. Когато постъпи на работа, шведите вече бяха свикнали с чужденците в страната си и тя не бе приемана като имигрант. Отчасти защото беше живяла толкова дълги години в Швеция, а отчасти защото като латиноамериканка не бе смятана за чак такава чужденка като бежанците от Близкия изток и Африка. Често си мислеше колко е абсурдно да изгуби имигрантския си статут просто защото изглеж-даше не чак толкова различна, колкото по-скорошните бежанци.

Тъкмо затова хора като Франс Рингхолм й се струваха толкова плашещи. Те не виждаха нюансите, не отчитаха разликите. Оглеждаха за секунда външността на човек и после насочваха срещу него предразсъдъци, трупани с векове. Беше същото безогледно отсъждане, принудило нея и майка й да избягат от родината си. Някой бе решил, че само един тип хора са нормални. Че всичко друго е сбъркано отклонение. Винаги бяха съществували такива като Рингхолм, които вярваха, че притежават интелигентността, или властта, или силата да определят нормата.

– Кой номер каза, че било? – обърна се Мартин към Паула и прекъсна мислите й.

Тя погледна листчето, което държеше в ръка.

– Номер седем.

– Ето там – каза Мартин и посочи към сградата.

Патрик отби и паркира. Бяха в района Кулен, пред жилищен блок точно срещу спортния стадион на Фелбака.

Обичайната табелка на вратата бе заместена с дървена, върху която с елегантен шрифт бе изписано името „Виола Петерсон“, заобиколено с ръчно изрисувани цветя. Жената, която отвори вратата, съответстваше на табелката. Виола беше закръглена, но добре сложена, а лицето й излъчваше сърдечност. Когато Паула видя романтичната й рокля с десен на цветя, си помисли, че много би й отивала сламена шапка, нахлупена върху прошарената коса, събрана в кок.

– Влезте – покани ги Виола и отстъпи встрани.

Паула огледа одобрително входното антре. Апартаментът въобще не приличаше на нейния, но й хареса. Никога не бе ходила в Прованс, но си представяше, че изглежда точно така. Рустикални мебели, комбинирани с тъкани и картини с цветни мотиви. Проточи шия да надникне в дневната и видя, че и тя е обзаведена в същия стил.

– Приготвила съм кафе – съобщи Виола и ги поведе към дневната.

Върху масичката бе поставен прелестен сервиз за кафе с десен на цветя, а върху чиния до него бяха подредени бисквити.

– Благодарим ви – каза Патрик и приседна предпазливо на канапето. След представянето Виола наля кафе на всички и зачака те да подхванат разговора.

– Как успявате да поддържате мушкатото си толкова красиво? – попита Паула, докато отпиваше от кафето си. – Моето или изсъхва, или изгнива – допълни тя. Веждите на Мартин и Патрик отскочиха още по-високо.

– О, не е чак толкова трудно – с гордост заяви Виола. – Просто трябва да изчакате пръстта да изсъхне добре, преди да ги полеете отново, и не бива да прекалявате с количеството вода. Получих отличен съвет от Ласе Анрел. Научи ме от време на време да ги торя с малко урина. Това е номерът, ако ви създават проблеми.

– Ласе Анрел? – вметна Мартин. – Да не говорите за спортния журналист от „Афтонбладет“ и Канал 4? Че какво общо има той с мушкатото?

Виола го погледна с изражение, което говореше, че не си струва труда да отговаря на толкова глупав въп-рос. За нея Ласе беше пръв и недостижим експерт по мушкатото; фактът, че бе и спортен журналист, почти не достигаше до съзнанието й.

Патрик се прокашля.

– Доколкото знаем, виждали сте се редовно с Ерик Франкел. – Направи пауза и после продължи: – Аз... много съжалявам за загубата ви.

– Благодаря – промълви Виола и сведе поглед към чашата си с кафе. – Да, виждахме се двамата. Ерик понякога оставаше да преспи, може би два пъти месечно.

– Как се запознахте? – попита Паула.

Трудно й бе да си представи как можеха да са се засекли, при положение че домовете им бяха толкова различни.

Виола се усмихна. Паула забеляза, че жената притежава две очарователни трапчинки.

– Преди няколко години Ерик изнесе лекция в библиотеката. Кога беше точно? Преди четири години. Щеше да говори за Бохуслен и Втората световна война и аз отидох да го чуя. После се заговорихме и... ами... нещата се навързаха.

Тя се усмихна при този спомен.

– Никога ли не сте се срещали у тях? – попита Мартин и се пресегна за бисквита.

– Не. Ерик смяташе, че е по-лесно да се виждаме тук. Той живее... живееше в къщата заедно с брат си и макар Аксел често да отсъстваше... не, Ерик предпочиташе да идва тук.

– Споменавал ли е някога да е получавал заплахи? – поинтересува се Патрик.

Виола тръсна глава в отрицание.

– Не, никога. Не мога дори да си го представя. За какво му е на някого да заплашва Ерик, пенсиониран учител по история? Абсурдно е да си го помисли човек.

– Но истината е, че той е получавал заплахи, поне индиректни, заради интереса си към Втората световна война и нацизма. На някои организации не им харесва хората да обрисуват политическа картина, с която не са съгласни.

– Ерик не е „обрисувал картина“, както неуместно се изразихте – отсече Виола и внезапно в очите й проблесна гняв. – Той беше отдаден на историята, извънредно съвестен относно фактите и посветен на грижата да изобрази истината каквато е, а не каквато би харесала някому. Ерик не рисуваше. Той сглобяваше пъзел. Бавно, парченце по парченце, за да установи как са изглеждали нещата в миналото. Малко синьо небе тук, зелена ливада там, докато накрая можеше да покаже резултата на нас, останалите. Не че някога успя да го завърши напълно – продума със завърнало се кротко изражение. – Винаги има още факти, още от действителността, която да бъде разкрита.

– Защо е хранел такава страст към Втората световна война? – попита Паула.

– Защо човек проявява интерес към нещо? Защо аз съм така запалена по мушкатото? Защо не по розите? – Виола разпери ръце, но в същото време придоби умислен вид. – Макар че в случая с Ерик не е нужно да си Айнщайн, за да схванеш. Според мен преживяванията на брат му по време на войната са го разтърсили повече от всичко друго. Никога не ми е говорил за това, но аз умея да чета между редовете. Само веднъж спомена за съдбата на брат си и това бе също така единственият случай, когато видях Ерик да прекали с пиенето. Това беше последната ни среща. – Гласът на Виола пресек-на и й бяха нужни няколко минути, за да се овладее и да продължи. – Ерик позвъни на вратата, без да ме е предупредил, че ще дойде. Това само по себе си бе необичайно, но още по-необичайно за него беше, че е видимо пиян. Никога не го бях виждала такъв преди. Отиде право при шкафа ми с питиета и си наля голямо уиски. После седна на канапето, изгълта го наведнъж и започна да говори. Много от казаното не разбрах, беше несвързано и приличаше на пиянски брътвежи. Но схванах, че е свързано с Аксел. Какво преживял, докато бил в затвора. Как това се отразило на семейството.

– Казахте, че тогава сте се срещнали с Ерик за пос-леден път. Как така? Защо не се виждахте повече през лятото? Защо не се запитахте къде е?

Лицето на Виола се изкриви, докато тя се бореше със сълзите. Накрая изрече със задавен глас:

– Защото Ерик ми каза „сбогом“. Излезе оттук към полунощ или по-точно, изнесе се с олюляване. Последните му думи бяха, че трябва да се сбогуваме един с друг. Благодари ми за времето ни заедно и ме целуна по бузата. После си отиде. Помислих, че са пиянски глупости. На следващия ден се държах като същинска глупачка, седях и с часове се взирах в телефона в очакване той да се обади и да обясни, или да се извини, или... каквото ще да е... Но повече не го чух. И, то се знае, заради глупавата си гордост не му позвъних. Ако го бях сторила, ако не се бях предала, можеше да не седи там... – Тя се разхлипа и не можа да довърши изречението.

Ала Паула разбра какво имаше предвид. Постави длан върху ръката на Виола и промълви съчувствено:

– Нищо не сте били в състояние да направите. Откъде бихте могли да знаете?

Виола кимна неохотно и избърса сълзите с опакото на дланта си.

– Спомняте ли си в кой ден дойде той? – попита с надежда Патрик.

– Ще проверя в календара – каза Виола и стана, очевидно облекчена, че може да се отдалечи за малко. – Водя си бележки за всеки ден, така че ще мога да ви отговоря.

Тя излезе от стаята и се побави известно време.

– Било е на петнайсети юни – съобщи, когато се върна. – Спомням си, защото бях ходила на зъболекар следобеда. Сигурна съм, че това е денят.

– Добре, благодарим ви – каза Патрик и се изправи.

След като се сбогуваха с Виола и отново излязоха на улицата, всички мислеха за едно и също. Какво се беше случило на петнайсети юни, че бе накарало Ерик да се напие, нещо нехарактерно за него, и да прекъсне рязко отношенията си с Виола? Какво можеше да е станало?

– Тя очевидно няма контрол над нея!

– Дан, според мен си несправедлив! Как можеш да си сигурен, че и ти не би се уловил на въдицата?

Ана се бе облегнала на плота със скръстени ръце и гневно стрелкаше Дан с поглед.

– О, не. В никой случай!

Русата коса на Дан беше разрошена, защото в яда си той постоянно прекарваше пръсти през нея.

– Да, бе. А не беше ли тъкмо ти убеден, че някой е нахълтал през нощта и е изял всичкия шоколад в килера? Ако не бях открила станиолите под възглавницата на Лина, още щеше да търсиш крадец с уста, омазана от шоколад.

Ана сподави смеха си и почувства как част от гнева я напуска. Дан я погледна и не можа да сдържи усмивката, която се плъзна по устните му.

– Трябва да признаеш, тя беше ужасно убедителна, когато ме уверяваше, че е невинна.

– Няма спор. Това дете ще спечели „Оскар“, като порасне. Затова не е толкова чудно, че Пернила й е повярвала. Не можеш да се закълнеш, че и ти не би се подвел.

– Добре, права си – призна намусено Дан. – Но Пернила е трябвало да позвъни на майката на приятелката, за да провери. Аз поне това бих направил.

– Да, сигурно. А занапред и Пернила ще го прави.

– Защо говорите за мама?

Белинда слизаше по стълбите още по нощница и с щръкнала във всички посоки коса. Отказала бе да стане от леглото, след като в събота сутринта я доведоха от дома на Ерика и Патрик, измъчвана от махмурлук, а очевидно и от угризения. Но в момента разкаянието й май се бе стопило, заместено от гняв, който се бе превърнал в неин постоянен спътник.

– Не говорим конкретно за майка ти – отвърна уморено Дан, съзнаващ, че назрява неминуем конфликт.

– Пак ли ти дърдориш гадости срещу мама? – изръмжа Белинда на Ана, която погледна мрачно към Дан, а после се обърна към Белинда и обясни със спокоен тон:

– Никога не съм казвала нищо лошо за майка ти. И ти го знаеш. Затова недей да ми държиш такъв език.

– Ще ти държа какъвто си ща език, дявол го взел! – кресна Белинда. – Тази къща е моя, не твоя! Така че си вземай шибаните дечурлига и се омитайте оттук!

Дан пристъпи крачка напред със застрашителен поглед.

– Не говори така на Ана! Тя също живее тук. Отнася се и за Адриан и Ема. И ако не ти харесва...

В мига, в който изрече думите, вече осъзна, че не би могъл да изтърси нещо по-глупаво.

– Не, не ми харесва! Ще си стегна багажа и си отивам у дома при мама! Там ще живея, докато тази жена и децата й не се изнесат!

Белинда се извъртя и хукна нагоре по стълбите. Дан и Ана едновременно подскочиха, когато вратата на стаята й се затръшна силно.

– Може би тя е права, Дан – със слаб глас проговори Ана. – Може би всичко се случи твърде бързо. Тя нямаше никакво време да свикне с новината, а ето че ние нахлухме в дома и в живота й.

– Тя е на седемнайсет, за бога. А се държи като петгодишна.

– Трябва да влезеш в положението на Белинда. Никак не й е лесно. Раздялата ви с Пернила й е дошла на възраст, когато са много чувствителни и...

– О, много ти благодаря. Само това ми липсваше, да ми вменяваш чувство на вина. Знам, че заради мен се разведохме, не е нужно да ми го навираш в лицето.

Дан мина с бърза крачка покрай Ана и излезе от къщата. За втори път врата се затръшна толкова шумно, че стъклата на прозорците издрънчаха. В продължение на няколко секунди Ана остана неподвижна до кухненския плот. После се отпусна на пода и заплака.

Фелбака, 1943 г.

– Чувам, че германците най-накрая са се докопали до момчето на доктора, оня Аксел.

Вилгот се изкикоти, докато закачаше палтото си на закачалката в коридора. Подаде куфарчето си на Франс, който го постави на обичайното му място, облегнато на един стол.

– Време беше. Предателство, така го наричам това, което го вършеше. Знам, че ги има много тук, във Фелбака, дето го подкрепят, но хората са такива – вървят като овце след водача и правят каквото им се каже. Малко са тези като мен, които се осмеляват да мислят самостоятелно, да виждат действителността такава, каквато е. И помни ми думата, Аксел Франкел е предател. Дано бързо прик-лючат с процеса му.

Вилгот влезе в салона и се настани в любимия си фотьойл. Франс го следваше по петите и Вилгот го изгледа.

– Ей, къде ми е пиенето? Защо се бавиш толкова днес?

Гласът му прозвуча раздразнено и Франс забърза към шкафа с напитките, за да сипе едно на баща си. Правеше го всяка вечер, откакто беше малко момче. Майка му не одобряваше, че Франс от такава крехка възраст борави с алкохол, но както обикновено, нямаше думата.

– Седни, момче, седни.

Здраво хванал чашата си, Вилгот великодушно махна към стола до него. Франс усети дъх на алкохол, когато седна. Чашата, която бе сипал на баща си, най-вероятно не беше първата за деня.

– Искам да ти кажа, че баща ти направи отлична сделка днес. – Вилгот се наведе напред и алкохолните изпарения изпълниха ноздрите на Франс. – Подписах договор с една немска фирма, изключителен договор. Аз съм им единственият доставчик в Швеция. Казаха, че са имали проблеми с намирането на работна ръка, и им вярвам.

Вилгот се разсмя, големият му корем се разтресе. Той пресуши чашата си и я подаде на Франс.

– Сипи ми още.

Очите му се бяха изцъклили от алкохола. Ръката на Франс леко трепереше, когато пое чашата и докато наливаше бистрата течност. Няколко капки се разляха.

– Сипи една за себе си – каза Вилгот.

Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана – както си и беше. Франс напълни чашата на баща си и посегна към една празна за себе си. Когато я напълни до горе, ръката му вече не трепереше. Съсредоточавайки цялото си внимание върху усилието, той се обърна с двете чаши към баща си. Вилгот надигна своята, когато Франс отново седна.

– До дъно, момче.

Франс усети парене в гърлото си и по целия път надолу към стомаха, където течността заседна като топла бучка. Баща му се усмихна. Струйка алкохол потече по брадичката му.

– Къде е майка ти? – попита Вилгот тихо.

Франс се втренчи в стената.

– При баба и няма да се прибере до късно.

Гласът му прозвуча приглушено и някак непознато, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой отвън.

– Чудесно. Така ние двамата можем да си поговорим на спокойствие. Хайде, налей си още.

Франс усещаше очите на баща си върху гърба си, докато отиваше да си напълни чашата. Този път не остави бутилката в шкафа, а се върна с нея. Вилгот се усмихна одобрително и подаде чашата си за още.

– Ти си добро момче, Франс.

Алкохолът отново прогори гърлото му, преди да се превърне в приятно усещане някъде в корема му. Контурите на всичко наоколо започнаха да се размиват. Момчето усещаше, че се носи в някаква гранична зона между реалност и сън.

Гласът на Вилгот омекна.

– Мога да спечеля хиляди талери от тази сделка през следващите няколко години. И ако германците увеличат търсенето на оръжия, може да са значително повече. Дори милиони. Обещаха да ме свържат с други компании, които имат нужда от услугите ни. Най-сетне и аз съм в играта… – Очите на Вилгот блестяха в полумрака. Той облиза устни. – Това ще бъде успешен бизнес и един ден ти ще го поемеш, Франс.

Той се протегна, за да постави ръката си върху крака на сина си.

– Ще дойде ден, когато всички във Фелбака ще се разтичат да се спасяват. След като германците завземат властта, ние ще имаме повече пари, отколкото тези идиоти някога са си мечтали. Така че пий едно с баща си и нека вдигнем тост за светлото бъдеще!

Вилгот вдигна чашата си и я чукна с тази на Франс, който отново я бе напълнил до ръба.

Усещането за благополучие продължи да се разлива в гърдите на Франс, когато отново каза „Наздраве!“ на баща си.

ЙОСТА ТЪКМО БЕ ЗАПОЧНАЛ нова игра на голф на компютъра си, когато чу стъпките на Мелберг в коридора. Бързо изключи играта и грабна някакъв доклад, като се помъчи да изглежда силно съсредоточен в четене. Стъпките на Мелберг приближиха, но в тях се долавяше нещо различно. И какво бе това чудновато ръмжене, което издаваше шефът му? Изпълнен с любопитство, Йоста отбутна назад от бюрото стола си, за да надникне в коридора. Първо видя Ернст, който подтичваше пред Мелберг с изплезен както обикновено дълъг език. После зърна странно изгърбена фигура, която мъчително пристъпваше напред. Хем приличаше на Мелберг, хем не.

– Какво си ме зяпнал, по дяволите?

Гласът определено принадлежеше на началника му.

– Какво ви се е случило? – попита Йоста.

Вече и Аника надничаше от кухнята, където се бе заловила да храни Мая.

Мелберг промърмори нещо неразбираемо.

– Какво казахте? – попита Аника. – Не ви чухме.

Мелберг я стрелна с ядосан поглед и заяви:

– Ходя на курс по салса. Да има нещо лошо в това?

Йоста и Аника се спогледаха слисани. После и двамата трябваше с усилие да запазят сериозни физиономии.

– Е, какво? – викна Мелберг. – Някой да иска да подхвърли духовита забележка? Защото в този участък не липсват възможности за намаляване на заплатите.

След тези думи той затръшна вратата на кабинета си.

Няколко секунди Аника и Йоста се взираха в затворената врата, после вече не можаха да се сдържат и избухнаха в смях, който чак ги докара до сълзи, макар да се стараеха да са тихи. Йоста се промъкна безшумно до кухнята и едва след като се увери, че вратата на Мелберг е все така затворена, прошепна на Аника:

– Възможно ли е да ходи на курс по салса? Наистина ли това каза?

– Опасявам се, че да – отвърна Аника, докато бършеше очи с ръкава на пуловера си.

Мая ги наблюдаваше с интерес, седнала до масата с чиния пред себе си.

– Но защо? Как е могло да му хрумне? – изумен рече Йоста, докато си представяше визуално подобна картина.

– Аз поне за пръв път чувам за това – отвърна Аника, като продължаваше да се смее. После поклати глава и отново започна да храни Мая.

– Видя ли го колко скован беше? Приличаше на онова създание от „Властелинът на пръстените“. Ам-Гъл. Нали така се казваше?

Йоста с голямо старание се зае да имитира походката на Мелберг и Аника трябваше да затисне уста с ръка, за да не прихне отново.

– Тялото на Мелберг трябва да изживява истински шок. Не е виждало раздвижване от... ами, надали изобщо е виждало.

– И аз мисля, че не е. За мен е загадка как е минал курса по физическа подготовка за полицията.

– Е, откъде да знаем, може пък да е бил голям спортист на млади години. – Аника помисли над думите си, после поклати глава. – Не ми се вярва. Мили боже, това беше гвоздеят на деня. Мелберг на курс по салса. Какво ли ще чуем още? – Тя се помъчи да натика лъжица с храна в устата на Мая, но детето упорито се съпротивляваше. – Това момиченце нищо не иска да хапне. Но ако не я накарам да изяде поне няколко лъжици, вече никога няма да ми я поверят.

Тя въздъхна и поднови опитите си. Ала устата на Мая оставаше непристъпна като Форт Нокс.

– Да се пробвам ли аз? – предложи Йоста и посегна към лъжицата.

Аника го изгледа изненадана.

– Ти? Ами хубаво, давай. Но не възлагай особени надежди.

Йоста не отговори, докато си разменяха местата с Аника и седна до Мая. Изсипа половината от огромното количество храна, което Аника бе накамарила в лъжицата и после я вдигна във въздуха.

– Бръм-бръм, ето го аероплана, иде! – Заразмахва плавно лъжицата като самолет, което му спечели пълното внимание на Мая. – Бръм-бръм, лети право към твоята... – Устата на Мая се отвори като по команда и самолетът, натоварен със спагети и кайма, подходи към кацане. – Мм... браво на теб – каза Йоста и гребна още малко от чинията. – Пуф-паф, пуф-паф, сега пък се задава влак. Пуф-паф, пуф-паф, право в тунела.

– Не мога да повярвам! – зяпна Аника. – Къде си се научил на това?

– А, нищо особено – скромно отвърна Йоста, но се усмихна гордо, когато лъжица номер три се превърна в състезателна кола и също улучи целта.

Аника седна върху кухненската маса и наблюдаваше как Йоста бавно опразваше чинията пред Мая, която безпрекословно поглъщаше всяка хапка.

– Знаеш ли какво, Йоста – заключи накрая Аника. – Понякога животът е извънредно несправедлив.

– Двамата мислили ли сте за осиновяване? – попита Йоста, без да я гледа. – По мое време не беше много разпространено. Но днес въобще не бих се поколебал. Имам чувството, че всяко второ дете е осиновено.

– Говорили сме по въпроса – отвърна Аника, като с пръст рисуваше по покривката кръгове. – Но така и не стигнахме доникъде. Опитваме се да запълним живота си с други неща извън деца, но...

– Не е прекалено късно – увери я Йоста. – Ако започнете сега, няма да отнеме дълго. И цветът на кожата на детето е без значение, така че изберете да е от страна, за която се чака най-малко. Има толкова деца, които се нуждаят от дом. Ако аз бях дете, бих благодарил на щастливата си звезда, че сте ме осиновили вие с Ленарт.

Аника преглътна мъчително и се втренчи в пръста си, движещ се по покривката. Думите на Йоста бяха събудили нещо у нея, нещо, което с Ленарт някак бяха съумели да потиснат през последните години. Може би се бояха. След всички спонтанни аборти и всички надежди, разбивани отново и отново. А може би имаха сили и кураж да го направят. Защото копнежа още го имаше и беше все така силен. Не бяха успели да потиснат желанието да държат дете в прегръдките си, да го дарят с обич.

– Е, аз да ида да свърша малко работа – рече Йоста и се изправи отново, без да я гледа. Погали Мая по главичката. – Поне хапна нещо, та Патрик да не се тревожи, че ще я уморим от глад, като ни я остави следващия път.

Тъкмо щеше да излезе от кухнята, когато Аника се обади тихо:

– Благодаря ти, Йоста.

Той кимна смутено. После изчезна в кабинета си и затвори вратата зад себе си. Седна пред компютъра, но се втренчи в екрана, без да го вижда. Пред погледа му беше Май-Брит. И момченцето, живяло само няколко дни. Толкова години бяха минали оттогава. Цяла вечност. Едва ли не цял човешки живот. Ала още чувстваше малката ръчичка, стиснала пръста му.

Йоста въздъхна и щракна с мишката върху играта на голф.

В продължение на три часа тя успяваше да избута от съзнанието си катастрофалното посещение при Брита. През това време написа пет страници от новата си книга. Тогава мислите за Брита превзеха ума й и тя се предаде – отказа се от опитите си да напише нещо повече.

Изпита остро чувство на срам, когато си тръгна от дома на Брита. Трудно й бе да се отърси от спомена за изражението на Херман, когато я видя да седи до кухненската маса със съпругата му, намираща се в състояние на колапс. Ерика разбираше реакцията му. Беше крайно нетактично от нейна страна да не разпознае сигналите. Ала в същото време не съжаляваше, че е посетила Брита. Бавно събираше нови парченца от пъзела, който представляваше миналото на майка й. Бяха разпръснати и неясни, но сега разполагаше с повече, отколкото всякога преди.

Имаше нещо твърде странно в цялата история. Никога до този момент не беше чувала имената Ерик, Брита и Франс. Ала тези хора явно бяха имали значение за майка й в някакъв период от живота й. И все пак като че никой не беше поддържал контакт с останалите през зрялата им възраст. Макар все още всичките да живееха в малкия град Фелбака, те сякаш населяваха паралелни светове. В образа на Елси, описван от Аксел и Брита, имаше изненадващо сходство, макар и той да бе далечен от този, който Ерика пазеше в съзнанието си за своята майка. Никога не я бе възприемала като сърдечна и внимателна, нито с другите качества, характеризиращи младата Елси. Не би могла да нарече майка си лош човек, но със сигурност беше резервирана и затворена. Сърдечността, притежавана навремето, някак бе изчезнала през годините дълго преди да се родят Ерика и Ана, и Ерика внезапно изпита парализираща тъга за всичко, от което бе лишена. За всичко, което нямаше вече как да си отвоюва. Майка й беше покойница, загина при автомобилна катастрофа преди четири години заедно с Торе, бащата на Ерика и Ана. Нямаше нищо, което Ерика би могла да съживи, никаква компенсация, за която да настоява или моли, никакви обвинения, които да отправи към майка си. Какво се бе случило с онази Елси, каквато я описваха приятелите й? Къде бе изчезнала милата, обичлива и нежна Елси?

Почукване на вратата прекъсна мислите на Ерика и тя стана, за да отвори.

– Ана, влизай.

Пусна я вътре и с острия поглед на по-голяма сестра мигом забеляза зачервените очи на Ана.

– Какво се е случило? – попита и прозвуча по-загрижена, отколкото бе възнамерявала.

Ана беше преживяла твърде много през последните години и Ерика така и не успя да се отърси от майчинската роля, която бе приела по отношение на сестра си още в детството им.

– Просто проблеми при опита да се съчетаят две отделни семейства – позасмя се невесело Ана. – Не че не мога да се справя, но би било чудесно да го обсъдя с теб.

– Разбира се, да поговорим – каза Ерика. – Ще ти налея кафе, а ако се разтършувам из шкафа, сигурно ще намеря и някоя почерпка за душевна утеха.

– Означава ли това, че като омъжена жена вече си се отказала от диетата? – попита Ана.

– Не ми споменавай – въздъхна Ерика и се отправи към кухнята. – Само седмица прекарах седнала зад бюро и скоро ще трябва да си купувам нови панталони. С тези се чувствам като кренвирш в найлонова обвивка.

– Много добре те разбирам – кимна Ана и се настани до масата. – След като се преместихме у Дан, май съм качила два-три килограма, а никак не помага и фак-тът, че Дан е способен да омете всичко пред себе си, без да напълнее и грам.

– Лесно е да го намрази човек заради това – заяви Ерика, докато подреждаше сладкиши в чиния. – Още ли яде канелени кифлички на закуска?

– Нима го е правил и по времето, когато двамата бяхте заедно? – попита Ана и поклати глава със смях. – Представи си колко ми е трудно да убедя децата в значението на здравословната закуска, когато той си топи канелени кифлички в горещо какао пред очите им.

– И Патрик си топи сандвичите с хайвер и сирене в горещо какао, което никак не е по-добро. Е, казвай какво става. Пак ли Белинда създава проблеми?

– Общо взето, това е същината на проблема, но всичко взе да става твърде неприятно, а днес с Дан се скарахме по този повод и... – Ана си взе кифличка с нещастен вид. – Всъщност вината не е на Белинда и тъкмо това се опитвах да обясня на Дан. Тя реагира на ситуация, която е нова за нея и не е възникнала по неин избор. И е права. Не по свое желание трябва да съжителства с мен и с две деца.

– Сигурно имаш право, и все пак е длъжна да се държи цивилизовано. И това е работа на Дан. Доктор Фил твърди, че втора майка или баща никога не бива да се опитват да възпитават дете на нейната възраст.

– Доктор Фил? – Ана се разсмя толкова силно, че се задави с троха и се разкашля. – Ерика, виждам, че е било крайно време да прекратиш отпуска си по майчинство. Доктор Фил, моля ти се.

– Ако искаш да знаеш, научих много от предаването на доктор Фил – отвърна Ерика малко обидено.

На никого не позволяваше да се шегува с нейния идол. Телевизионното предаване на доктор Фил беше центърът на дните й, а напоследък дори обмисляше да си определи обедна почивка, за да може да гледа доктор Фил.

– Все пак мисля, че той има право – неохотно призна Ана. – Имам чувството, че Дан или не приема нещата сериозно, или прави от мухата слон. От петък насам се измъчих да го увещавам да не се кара с Пернила на тема как се възпитават деца. Ала той взе да мърмори как нямал доверие на Пернила, че може да се справя с това. В процеса на разправията много се ядоса, а отгоре на всичко в този момент се появи Белинда и стана тя, каквато стана. Сега Белинда не желае да живее повече с нас и Дан я качи на автобуса за Мункедал.

– А как реагират Ема и Адриан на цялата ситуация?

Ерика си взе още една кифличка от чинията. Щеше да се върне към диетата си от следващата седмица. Твърдо. Просто й бяха нужни няколко дни да влезе в редовния си ритъм на писане и после...

– Дотук добре, да чукам на дърво. – Ана почука по кухненската маса. – Боготворят Дан и момичетата и смятат, че е върховно да имат големи сестри. Така че поне засега няма проблеми на този фронт.

– Ами Малин и Лизен? Те как го приемат? – Ерика говореше за по-малките сестри на Белинда, на единайсет и осем години.

– Също добре. Обичат да играят с Ема и Адриан, а мен поне ме понасят. Не, главно Белинда изпитва трудности. Но на нейната мъчна възраст това можеше да се очаква. – Ана въздъхна и също си взе втора кифличка. – Ами ти? Как са нещата тук? Книгата напредва ли?

– Върви добре, бих казала. В началото винаги е по-бавно, но имам много наличен материал, който да използвам, плюс, че съм си уредила няколко интервюта. Нещата започват да придобиват форма. Но...

Ерика се поколеба. Имаше дълбоко вкоренен инстинкт да брани сестра си във всяка ситуация и все пак реши, че Ана има право да знае какво ангажира вниманието й напоследък. Започна отначало и набързо разправи на сестра си за медала и за другите неща, открити в раклата на Елси, за дневниците и за факта, че е говорила с няколко души за миналото на майка им.

– Защо досега не ми каза за всичко това? – попита Ана.

Ерика се размърда с неудобство на стола си.

– Да де, знам, че трябваше, обаче... Има ли значение? Нали ти го казвам сега.

Ана като че се поколеба дали да спори по въпроса, но явно реши да се откаже.

– Искам да видя всичко – отсече категорично.

Ерика бързо се изправи, облекчена, че сестра й не се кани да се разкрещи, че не е била осведомена за откритията й.

– Разбира се. Ей сега ще донеса вещите.

Ерика изтича горе до кабинета си. Когато се върна, разположи предметите върху кухненската маса: дневниците, бебешката камизолка и медала.

Ана се втренчи в тях.

– Откъде, по дяволите, се е сдобила с това? – промърмори, като взе медала в дланта си и го заразглежда внимателно. – Ами тази дрешка? Чия е била? – Ана хвана изцапаната малка ризка. – Ръжда ли е това? – Тя се наведе да види по-отблизо петната, покриващи голяма част от тъканта.

– Според Патрик е кръв – каза Ерика, което накара Ана да подскочи на стола си.

– Кръв? Защо мама би държала окървавена камизолка в стар скрин на тавана? – Пусна ризката с гримаса и взе дневниците. – Тук да няма нещо неподходящо за деца? – попита, като размаха сините тетрадки. – Някакви секс истории, дето биха ме травмирали за цял живот, ако ги прочета?

– Не – засмя се Ерика. – Недей да се впрягаш. Няма никакви перверзии. Всъщност няма кой знае какво. Просто безцелни описания на ежедневието. Има обаче едно нещо, за което се чудя...

За пръв път Ерика формулира гласно мисълта, която от известно време витаеше на ръба на съзнанието й.

– Какво е то? – попита Ана, докато прелистваше дневниците.

– Питам се дали някъде няма още от тези. Спират през май 1944 година, когато четвъртата тетрадка е напълно изписана. И това е всичко. То се знае, на мама може да й е омръзнало да води дневник. Но в такъв случай би ли си направила труда да довърши четвъртата тетрадка? Просто ми се вижда малко странно.

– Значи мислиш, че може да има още? И какво друго биха ти казали освен онова, което вече си прочела? Няма изгледи мама да е водила особено интересен живот. Родена е и е отрасла тук, запознала се е с татко, родили сме се ние и... Какво повече може да има?

– Не говори така – отвърна Ерика.

Запита се колко би могла да сподели със сестра си. Не разполагаше с конкретни факти, но дали заради интуиция или нещо друго, беше убедена, че е открила ключ към нещо важно, което бе хвърлило сянка върху живота им – нейния и този на Ана. И най-вече камизолката и медалът трябва да бяха играли някаква роля в живота на майка им, макар и те двете да не бяха чували нищо за тях.

Пое дълбоко дъх и се зае да преразказва с подробности разговорите, които бе водила с Ерик, Аксел и Брита.

– И си отишла в дома на Аксел Франкел да си поискаш медала само няколко дни след като брат му е бил открит мъртъв? Боже мой, трябва да те е взел за истински лешояд – отбеляза Ана с жестока откровеност, на каквато са способни само по-малките сестри.

– Искаш ли да чуеш какво казаха те или не? – попита Ерика с негодувание, макар и отчасти да бе съгласна с Ана. Постъпката й не можеше да се нарече особено тактична.

Когато Ерика завърши разказа си, Ана остана вгледана в нея със смръщено лице.

– Звучи, сякаш са познавали съвършено различен човек. Какво каза Брита за медала? Знаеше ли защо мама би държала нацистки медал сред вещите си?

Ерика поклати глава.

– Нямах време да я попитам. Тя страда от Алцхаймер, изведнъж съзнанието й се обърка, а тогава съпругът й се прибра, много се ядоса и... – Ерика прочисти гърло. – И ме помоли да си вървя.

– Ерика! – извика Ана. – Да не ми казваш, че си отиш-ла да разпитваш умопомрачена старица, а мъжът й те е изхвърлил?! Е, мога да разбера реакцията му. Явно заниманията ти са те направили малко безцеремонна.

Ана поклати глава с изумление.

– Добре де, но не си ли поне мъничко любопитна? Защо мама е държала скрити тези неща? И защо хората, които са общували с нея, я описват като съвършено непознат за нас човек? Онази Елси, за която говорят, не е същата жена, край която израснахме. По някое време се е случило нещо... Брита тъкмо бе започнала да ми разказва, когато умът й се помрачи. Спомена нещо за стари кости и... О, не си спомням, но като че използваше метафора за нещо скрито и... Може и да си въобразявам, но има нещо странно тук и възнамерявам да стигна до дъното на тази история...

Телефонът иззвъня, Ерика млъкна по средата на изречението и стана, за да се обади.

– Ерика слуша. О, здравей, Карин. – Ерика се обърна към Ана и извъртя очи в гримаса. – Да, всичко е наред. Да, и аз се радвам, че най-после имам възможност да разговарям с теб. – Отново направи гримаса към Ана, която май не схващаше какво става. – Патрик ли? Не, в момента не е у дома. Отидоха с Мая до участъка да видят колегите му, а после не знам къде ще ходят. Разбирам. Аха. Да, сигурна съм, че на драго сърце ще излязат на разходка утре с теб и Луде. В десет часа. Пред аптеката. Добре, ще му предам. Той ще ти се обади, в случай че има други планове, но не вярвам да е така. Аха. Благодаря. Сигурна съм, че пак ще се чуем. Благодаря. На теб също.

– Какво значеше всичко това? – попита смаяна Ана. – Коя е Карин? И какво ще прави Патрик с нея утре пред аптеката?

Ерика седна до кухненската маса. След дълга пауза отговори:

– Карин е бившата съпруга на Патрик. Омъжена е за член на групата „Лефе“ и наскоро са се преместили във Фелбака. По една случайност и двамата с Патрик са в дълъг отпуск, за да се грижат за децата си, така че утре ще ходят заедно на разходка.

Ана изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в смях.

– Нима току-що уреди среща на Патрик с бившата му съпруга? Мили боже, не мога да повярвам. Той няма ли някакви бивши приятелки, на които да позвъниш и да попиташ дали не искат и те да се присъединят? Да не го оставяме да скучае бедничкият, докато е в отпуск по бащинство.

Ерика метна убийствен поглед към по-малката си сестра.

– В случай, че не си забелязала, тя беше тази, която ми позвъни. И какво толкова странно има в това впрочем? Те са разведени от години. И двамата са си вкъщи с децата си по едно и също време. Не, не го намирам за ненормално. И ни най-малко не ме ядосва.

– О, да бе – разсмя се Ана и се хвана за корема. – Чувам как ни най-малко не те ядосва... Носът ти пораства все повече с всяка секунда.

За момент Ерика се изкушаваше да метне кифличка по сестра си, но реши да се въздържи. Ана можеше да мисли каквото си ще, но тя не ревнуваше, и толкова.

– Какво ще кажеш да идем сега да поговорим с чистачката? – попита Мартин.

Патрик се поколеба, после извади мобилния си телефон.

– Трябва да проверя всичко ли е наред с Мая.

След като изслуша доклада на Аника, пъхна отново телефона в джоба си и кимна.

– Добре, всичко е нормално. Мая току-що е заспала в количката си. Имаш ли адреса? – обърна се назад към Паула.

– Да, имам го. – Паула разлисти бележника си и прочете адреса на глас. – Тя се казва Лайла Валтерс. Каза, че ще си бъде у дома цял ден. Знаеш ли къде се намира?

– Да, това е една от сградите близо до кръговото кръстовище в южния край на Фелбака – отвърна Патрик.

– Онези жълтите ли? – попита Мартин.

– Същите. Знаеш ли как да стигнеш дотам? Завий вдясно преди училището.

Отне им не повече от минута или две да открият точния адрес. И Лайла си беше у дома, както беше казала. Изглеждаше леко уплашена, когато отвори вратата, и прояви крайно нежелание да ги пусне вътре, така че останаха прави във входното й антре. Но всъщност нямаха чак толкова много въпроси към нея, така че не виждаха причина да се натрапват.

– Чистите в дома на братята Франкел, нали така?

Патрик говореше спокойно и едва ли не ласкаво в старанието си да направи присъствието им най-малко травмиращо.

– Да, но няма да си имам неприятности заради това, нали? – почти шепнешком отвърна Лайла.

Беше ниска жена и носеше удобна кафява дреха от мека тъкан, съвършено подходяща за ден, прекаран у дома. Косата й бе сивокафеникава и късо подстригана в прическа, която бе несъмнено практична, но не особено привлекателна. Тя запристъпва нервно от крак на крак, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Зачака тревожно отговор на въпроса си. Патрик си каза, че се досеща какво я тревожи.

– Имате предвид заради това, че са ви плащали под масата за вършената работа? Уверявам ви, че този факт изобщо не ни интересува, нито възнамеряваме да съобщим за вас. Разследваме убийство и вниманието ни е насочено към други неща.

Той й отправи окуражителна усмивка, а Лайла му се отплати, като престана с нервното си пристъпване от крак на крак.

– Вярно е. Оставяха ми плик с парите на масичката в антрето през седмица. Бяхме се разбрали да ходя да чистя всяка сряда.

– Имахте ли собствен ключ?

Лайла поклати глава отрицателно.

– Не, винаги оставяха ключ под изтривалката и аз го връщах пак там, щом свършех работа.

– Защо не чистихте у тях цяло лято? – попита Паула.

Това беше въпросът, чийто отговор ги интересуваше най-много.

– Мислех, че ще продължа да им чистя и през лятото. Поне не бяхме обсъждали някаква промяна в графика. Но когато отидох там както обикновено, нямаше ключ. Чуках, но никой не отвори. Знаех, че по-възрастният брат Аксел ще отсъства през цялото лято. Така е всяка година, откакто им чистя. И като не заварих никого у дома, реших, че и малкият брат е заминал за лятото. Вярно, стори ми се доста невъзпитано от тяхна страна да не ми съобщят. Но сега разбирам защо...

Тя заби поглед в пода.

– И не видяхте нищо, което да ви се стори необичайно? – попита Мартин.

Лайла енергично разтърси глава в знак на отрицание.

– Не. Не, нищо не ми идва наум.

– Знаете ли кой ден беше, когато сте отишли там, но не сте могли да влезете? – продължи Патрик.

– Да, знам, защото беше рожденият ми ден. И си помислих, че е много жалко, дето няма да чистя точно тогава. Бях намислила да си купя подарък със спечелените пари.

Тя замълча, а Патрик я попита тактично:

– А коя беше датата? Кога е рожденият ви ден?

– О, колко съм глупава – каза тя. – Беше седемнайсети юни. Сигурна съм за това. Седемнайсети юни. Ходих там още два пъти да проверявам, но нямаше никой, нито ключ, оставен под изтривалката. Реших, че просто са забравили да ме предупредят, че няма да са у дома през лятото.

Тя сви рамене, за да покаже, че е свикнала с навика на хората да забравят да й казват разни неща.

– Благодарим ви, това беше много ценна информация за нас.

Патрик й протегна ръка и леко потръпна при вялото й ръкостискане. Изпита чувството, че някой е тикнал умряла риба в дланта му.

– Е, какво ще кажете? – попита Патрик, когато вече бяха в колата и пътуваха към участъка.

– Според мен можем да сме почти сигурни, че Ерик Франкел е убит между петнайсети и седемнайсети юни – каза Паула.

– Да, склонен съм да се съглася – кимна Патрик, докато вземаше острия завой малко прекалено бързо и се размина на косъм с боклукчийска кола.

Боклукчията Лейф размаха юмрук към него, а ужасеният Мартин се вкопчи в дръжката над вратата.

– Да не си получил шофьорската си книжка като коледен подарък? – обади се Паула от задната седалка, очевидно несмутена от опасното им преживяване.

– Какво говориш? Аз съм отличен шофьор – обиди се Патрик и погледна към Мартин за подкрепа.

– Да, бе – присмя се Мартин. – Опитах се да вкарам Патрик в програмата „Най-лошите шофьори в Швеция“, но явно са решили, че е свръхквалифициран. А ако беше станал един от участниците, нямаше да има конкуренция.

Паула се разсмя, а Патрик изсумтя, за да покаже, че е оскърбен.

– Не знам за какво говориш. Толкова пъти съм те возил. Някога да съм катастрофирал или да е имало какъвто и да било инцидент? Не, никога. Имам неопетнено шофьорско досие за всички тези години, така че казаното от теб е чиста клевета.

Той отново изсумтя и хвърли гневен поглед на Мартин, при което едва не се заби в задната броня на сааба пред тях и му се наложи рязко да удари спирачки.

– Аз приключих, господа съдебни заседатели – заяви Мартин и разпери ръце към Паула, която се превиваше от смях на задната седалка.

През останалата част от пътуването до участъка Патрик се цупеше. Но поне се съобразяваше с ограничението за скоростта.

Шел още изпитваше гняв след срещата с баща си. Франс винаги му действаше така. Не, всъщност не беше истина. В детството му преобладаващото чувство беше разочарование. Разочарование, примесено с обич, които с годините се бяха превърнали в твърда сърцевина от омраза и гняв. Даваше си сметка, че бе позволил тези чувства да ръководят всеки път избора, който бе правил, и в този смисъл на практика бе оставил баща му да направлява собствения му живот. Ала беше съвършено безсилен да промени нещата. Стигаше му да си помисли за чувството, което изпитваше, когато майка му го потътреше на едно от безчетните си посещения при Франс в затвора. Студеното сиво помещение за посетители. Абсолютно безлично, лишено от всякаква емоция. Неумелият опит на баща му да разговаря с него, като се преструва, че реално е част от живота му, а не просто го наблюдава от разстояние. Иззад решетките.

Години бяха минали, откакто баща му бе излежал пос-ледната си присъда, но това не означаваше, че е станал по-добър човек. Сега просто беше по-съобразителен. Избрал беше различен път. И като следствие от това Шел се насочи към пълната му противоположност. Пишеше за организациите, насочени срещу чужденците, с ярост и страст, които му бяха спечелили репутация, простираща се далеч отвъд границите на вестник „Бохусленинген“. Често вземаше самолета от Тролхетан до Стокхолм, за да участва в телевизионно предаване и да говори за деструктивните сили на неонацизма и как обществото най-добре да се справи с тях. За разлика от мнозина други, които в лигавия дух на времето искаха да поканят неонацистките организации в публичния форум за открита дискусия, Шел бе възприел твърдата линия. Към тях просто не биваше да има никаква поносимост. Налагаше се да бъдат сразявани и заклеймявани по всеки повод, да им се опонира във всякакъв контекст, буквално да им бъде показана вратата и да им се даде да разберат, че са нежелани чудовища.

Паркира пред дома на бившата си съпруга. Този път не си бе направил труда да се обади предварително. Понякога тя умишлено излизаше, преди да е дошъл. Ала този път се бе уверил, че си е вкъщи. Седял бе в колата си на известно разстояние, за да изчака да я зърне. След един час тя пристигна с колата си, която паркира отпред. Очевидно бе ходила да пазарува, защото извади от колата два плика от супермаркет. Шел я изчака да влезе вътре и измина стоте метра до къщата. Слезе и почука на вратата. Карина отвори и като видя кой стои на прага, на лицето й се появи уморено изражение.

– Ти си бил значи. Какво искаш? – попита рязко.

Шел усети как у него да се надига раздразнение. Защо тя не можеше да разбере сериозността на ситуацията? Да осъзнае, че е време да предприемат сурови мерки? В гърдите му гореше чувство за вина, което още повече засили яда му. Защо тя винаги трябваше да изглежда толкова... смазана? Все още. След десет години.

– Трябва да поговорим. За Пер.

Влезе решително покрай нея и започна да събува обувките си, преди да си окачи сакото. За момент Карина имаше вид, сякаш ще се възпротиви, но после вдигна рамене и влезе в кухнята. Застана с гръб, облегната на плота, със скръстени ръце, сякаш се подготвяше за схватка. Този танц вече го бяха изпълнявали много пъти.

– Сега пък какво има?

Тя разтърси коса и тъмните кичури на бретона надвиснаха над очите й, така че й се наложи да ги отметне. Толкова често беше виждал същия този жест. Беше едно от нещата, които го плениха у нея при запознанството им. През онези първи години, преди рутината на ежедневието и тъгата да вземат връх, преди любовта им да угасне и по тази причина той да поеме по друг път. Все още не знаеше дали е направил верния избор или не.

Шел придърпа един от кухненските столове и седна.

– Трябва да предприемем нещо. Длъжна си да проумееш, че това няма да се реши от само себе си. Щом хлапе се замеси с такава шайка…

Карина го прекъсна, като вдигна ръка.

– Никога не съм мислила, че ще се реши от само себе си. Просто имам различно мнение по въпроса какво трябва да се направи. И отпращането на Пер надалеч не е изход. Би трябвало и ти да го разбираш.

– Не си даваш сметка, че той трябва да се откъсне от тази среда.

Шел сърдито прокара ръка през косата си.

– Приемам, че с „тази среда“ подразбираш баща си. – Тонът на Карина беше наситен с презрение. – Мисля, че трябва да се погрижиш да решиш собствените си проблеми с баща ти, преди да намесваш Пер.

– Какви проблеми? – Шел се чу как повишава тон, затова се насили няколко пъти дълбоко да поеме дъх, преди да продължи. – Първо, не говоря само за баща си, когато казвам, че Пер трябва да се махне от тук. Мислиш, че не виждам какво става ли? Че не знам как държиш скрити бутилки във всеки шкаф и чекмедже? – Шел направи жест към кухненските шкафове. Карина се канеше да протестира, но той вдигна ръка и я спря. – И няма нищо за разрешаване помежду мен и Франс – процеди той през стиснати зъби. – Що се отнася до мен, предпочитам да нямам нищо общо с този човек, нито имам намерение да му позволя да упражнява влияние върху Пер. Но тъй като не можем да държим момчето под наблюдение всяка минута от деня, а ти не проявяваш особен интерес да се занимаваш с него, не виждам друго решение. Трябва да намерим училище, където да живее и където персоналът е обучен да се справя с такива проблеми.

– И как точно си мислиш, че ще се случи? – изкрещя Карина и бретонът й отново падна над очите. – Не пращат тийнейджъри в училища за проблемни младежи ей така, без причина. Първо трябва да са извършили нещо, но нищо чудно ти да се разхождаш наоколо и да потриваш ръце в очакване, та да можеш...

– Нахлуване с взлом – прекъсна я Шел. – Хванали са го да нахлува в нечия къща.

– Какви ги приказваш? Как така е нахлул в нечия къща?

– В началото на юни. Собственикът го заварил на местопрестъплението и ми се обади. Отидох и прибрах Пер. Влязъл през прозорец на мазето и бил заварен да събира вещи от къщата. Собственикът му цитирал наредба от закона. Заплашил да позвъни в полицията, ако не съобщи телефона на родителите си. Така че Пер му дал моя номер, не твоя. – Не можа да сдържи известно чувство на злорадство, когато видя колко разстроена и разочарована изглеждаше Карина.

– Дал му е твоя номер? Но защо?

Шел вдигна рамене.

– Кой знае? Сигурно защото бащата си е винаги баща.

– В чия къща е нахълтал?

На Карина, изглежда, още й бе трудно да приеме, че Пер бе поискал мъжът да се обади на Шел.

Той се поколеба няколко секунди, преди да отговори. После каза:

– Онзи старец, когото намериха мъртъв във Фелбака миналата седмица. Ерик Франкел. Неговата къща беше.

– Но защо?

Тя поклати глава.

– Тъкмо това се опитвам да ти кажа! Ерик Франкел беше експерт по Втората световна война. Имаше цял тон материали от онзи период и Пер вероятно е искал да впечатли приятелите си, като им покаже истински артефакти.

– Полицията знае ли за това?

– Още не – студено отвърна той. – Дали ще узнае зависи от...

– Нима би причинил това на собствения си син? Ще го издадеш, че е проникнал с взлом? – прошепна Карина, втренчена в него.

Внезапно Шел усети твърда буца в стомаха си. Представи си я как бе изглеждала при първата им среща. Беше на празненство във факултета по журналистика. Тя беше дошла с приятелка, която учеше там, но момичето бе изчезнало с гаджето си веднага след идването им, така че Карина се бе озовала самотна и пренебрегната, седнала на едно канапе. Той се влюби в нея в мига, щом я зърна. Беше с жълта рокля и жълта лента в косата, тъмна като сега, но без побелелите кичури, които ставаха все по-забележими. Имаше нещо у нея, което го караше да иска да я закриля, да се грижи за нея, да я обича. Помисли си за сватбата им. Роклята, която си беше купила, бе невероятно красива, но днес щеше да бъде сметната за реликва от осемдесетте с обемната пола и бухналите ръкави. Той поне бе на мнение, че тя изглеждаше истински ангел с нея. И после, когато за пръв път я видя да държи Пер. Изтощена, без грим, с грозен болничен халат. Ала докато гушкаше техния син в обятията си, с усмивка бе вдигнала поглед към него. И той имаше чувството, че за нея би могъл да се бори с дракони или да се сражава срещу цяла армия и да победи.

Сега, докато седяха в нейната кухня като враждуващи воини, и двамата уловиха в очите на другия мимолетен образ на онова, което бяха някога. За миг си припомниха времето, когато се смееха заедно, когато правеха любов, преди чувствата им да повехнат, да станат крехки и чупливи. И това бе направило Шел уязвим. Усети как буцата в стомаха му се втвърдява още повече.

Опита се да не мисли за това.

– Ако трябва, ще се погрижа полицията да получи тази информация – каза той. – Или ще вземем мерки да отделим Пер от тази среда, или ще оставя полицията да го свърши вместо нас.

– Мръсник такъв! – викна Карина, а гласът й бе задавен от сълзи и разочарование, натрупано от всички нарушени обещания.

Шел се изправи. Насили се да запази студено изражение, когато каза:

– Така стоят нещата. Имам предложение къде да изпратим Пер. Ще ти го пусна по мейла, за да го разгледаш. И при никакви обстоятелства той не бива да поддържа контакт с баща ми. Ясно ли е?

Карина не отговори, само сведе глава в знак, че капитулира. Много време беше минало, откакто имаше енергията да се бори с Шел. Предаде се в деня, когато той се отказа от нея, от живота им заедно.

Щом се озова в колата си, Шел измина няколкостотин метра и после паркира. Притисна чело върху волана и затвори очи. Сети се за Ерик Франкел. И за онова, което бе открил за него. Въпросът беше: какво да прави с информацията?

Грини, край Осло, 1943 г.

Най-лошото беше студът. Никога да успяваш да се стоплиш. Влагата, която изсмуква всичката топлина и те обвива като ледено, мокро одеяло. Аксел се сви на леглото. Дните бяха толкова дълги в единичната килия. Той обаче предпочиташе тъмнината пред дрезгавината на утрото. Побоите, разпитите, всички въпроси, с които го обсипваха като порой, който отказва да спре. Как би могъл да им даде отговор, когато той самият знаеше толкова малко? А и каквото и да знаеше, никога нямаше да им каже. По-скоро щяха да го убият.

Аксел прекара ръка по скалпа си. Там сега имаше само къса, груба четина. Веднага след влизането им вкарваха затворниците под душа и бръснеха главите им, а след това им даваха униформи от норвежката гвардия. Още когато го заловиха, Аксел разбра, че това е мястото, където ще го изпратят. В затвора на дванайсет километра извън Осло. Но нищо не можеше да го подготви за това, което представляваше животът тук – за бездънния ужас, който изпълваше всеки час от деня, за изтощението и болката.

– Храна.

Чу се тракане извън килията и младият пазач постави подноса пред решетката.

– Какъв ден е днес? – попита Аксел на норвежки.

С Ерик бяха прекарвали целите си летни ваканции при родителите на майка си в Норвегия и той владееше перфектно езика. Виждаше пазача всеки ден и винаги се опитваше да го заговори, защото жадуваше за човешки контакт. Но обикновено получаваше само кратък отговор. Точно както и днес.

– Сряда.

– Благодаря.

Аксел се насили да се усмихне. Момчето се обърна да си върви. От страх, че за пореден път ще бъде изоставен на самотата и студа, Аксел се опита да задържи пазача, като му подхвърли още един въпрос:

– Какво е времето навън?

Момчето спря. Колебаеше се. Огледа се, а след това се върна при килията на Аксел.

– Облачно е. И студено – каза.

Аксел бе поразен от това колко младо изглеждаше момчето. Трябва да беше на същата възраст като самия него, може би няколко години по-млад, но с оглед на това как се чувстваше тези дни, Аксел предположи, че самият той изглежда значително по-възрастен – както външно, така и вътрешно.

Момчето отново направи няколко крачки.

– Студено е за това време на годината, нали?

Гласът му се пречупи, от което безобидната му забележка прозвуча много странно. Някога бе гледал на такъв безсмислен разговор като на загуба на време. Но сега беше от жизнена важност да си припомня какъв е външният свят, който се превръщаше в блед спомен.

– Да, може да се каже. Но по това време на годината в Осло понякога става наистина студено.

– От тук ли си?

Аксел побърза да зададе въпроса си, преди охраната да реши да си тръгне.

Момчето се поколеба, не знаеше дали трябва да отговори. Отново се огледа, но наблизо не се виждаше никой.

– Тук сме едва от няколко години.

Аксел се осмели да зададе друг въпрос.

– А аз от колко време съм тук? Имам чувството, че от цяла вечност.

Засмя се, но се изненада от това колко рязко и непознато прозвуча смехът му. Отдавна не бе имал повод да се смее.

– Не знам дали е редно да...

Пазачът подръпна униформената си яка. Изглежда, не се чувстваше комфортно в строгите си дрехи. С течение на времето ще свикнеш, помисли си Аксел. Ще свикнеш и с облеклото, и с отношението към зат-ворниците. Такава е човешката природа.

– Какво значение има дали ще ми кажеш от колко време съм тук? – пророни Аксел.

Имаше нещо изключително смущаващо в това да живееш в такова безвремие. Без часовник, дати или дни от седмицата, около които да подредиш ежед-невието си.

– От два месеца. Но не съм много сигурен.

– Два месеца. И е сряда. Времето е облачно. Това ми стига.

Аксел се усмихна на момчето и получи предпазлива усмивка в отговор.

Когато пазачът се изгуби от погледа му, Аксел се отпусна на леглото си с подноса в скута. От храната имаше много да се желае. Една и съща помия всеки ден. Картофи като за прасета и отвратителни яхнии. Без съмнение това бе част от опита им да сломят затворниците. Аксел отвратено потопи лъжицата в сивата каша в купата, но гладът го принуди да я вдигне до устата си. Опита се да си представи, че яде говеждото задушено на майка си, но това само влоши нещата, тъй като мислите му се отклониха към неща, за които си бе забранил да си спомня: за дома и семейството си, за майка си и баща си, за Ерик. Изведнъж дори гладът не му стигаше, за да го накара да яде. Пусна лъжицата обратно в купата и облегна глава на грубата стена. Можеше да ги види всичките съвсем ясно: баща си с големия сив мустак, който той старателно сресваше всяка вечер преди лягане; майка си с дългата, свита в кок на тила коса и с очилата, кацнали на самия връх на носа й, която плетеше вечер на светлината на нощната лампа. И Ерик. Вероятно в стаята си, с нос, забит в някоя книга. Какво ли правят? Дали мислят за него точно сега? Как бяха реагирали родителите му на новината, че е бил задържан? И Ерик, който толкова често мълчи, пазейки мислите си за себе си. С блестящия си интелект можеше да анализира текстове и факти с впечатляваща скорост, но трудно показваше емоциите си. Понякога, от чиста проклетия, Аксел заклещваше Ерик в мечешка прегръдка, само и само за да почувства как тялото му се сковава от дискомфорта, причинен му от докосването. Но след миг Ерик се успокояваше, отпускаше се, предаваше се на близостта, преди да изръмжи „Пусни ме“, и да се измъкне от ръцете на брат си. Аксел го познаваше толкова добре. Много по-добре, отколкото Ерик би повярвал. Знаеше, че Ерик понякога се чувства излишен в семейството, че си мисли, че не може да се конкурира с брат си. И сега нещата вероятно само се бяха влошили. Аксел разбираше, че тревогата за него още повече ще омаловажи ролята на Ерик в семейст-вото. Ами ако умре тук, в затвора? Не посмя дори да си помисли какво би се случило тогава с брат му.

– ЗДРАВЕЙ, У ДОМА СМЕ!

Патрик затвори вратата и пусна Мая на пода в антрето. Тя мигом хукна напред, така че трябваше да я улови за якето, за да я спре.

– Почакай малко, сладурче. Първо да свалим обущенцата и якето и тогава ще идеш при мама. – Съблече я и я пусна да върви. – Ерика, у дома сме! – извика. Никакъв отговор, но когато се спря да се ослуша, от горния етаж се разнесе шум. Взе Мая на ръце и се качиха до кабинета на Ерика, където той отново остави момиченцето на пода.

– Здравей. Тук ли си била?

– Да, доста страници натраках днес. После дойде Ана и пихме кафе. – Ерика се усмихна на Мая и протегна ръце към дъщеря си. Мая се заклатушка напред и лепна влажна целувка върху устните на Ерика. – Здравей, съкровище. Какво правихте с татко днес? – Тя отърка носа си в този на Мая и момиченцето се заля във възторжен смях. Ескимоските целувки бяха техният специалитет. – Много време ви нямаше – каза Ерика, като пренасочи вниманието си към Патрик.

– Наложи се да се включа и да свърша малко работа – съобщи той ентусиазирано. – Новата полицайка изглежда чудесна, но не бяха обмислили всички аспек-ти, така че отидох с тях с колата до Фелбака да направим домашно посещение и по този начин стеснихме границите до два дни, през които може да е убит Ерик Франкел...

Той млъкна по средата на изречението, когато видя изражението на Ерика и си даде сметка, че е трябвало да обмисли по-добре какво ще й каже, преди да си отвори устата.

– И къде беше Мая, докато ти се „включи да свършиш малко работа“? – попита Ерика с ледена нотка в гласа.

Патрик се разшава неспокойно. Моментът беше извънредно подходящ да се включи противодимната аларма. Но де такъв късмет? Той пое дълбоко дъх и скочи право в дълбокото.

– Аника се грижи за нея известно време. В участъка.

Не разбираше защо прозвуча тъй зле, казано на глас. До този момент не му беше хрумнало, че идеята не е чак толкова разумна.

– Значи Аника се грижи за дъщеря ни в полицейското управление, докато ти си отсъствал по работа няколко часа? Правилно ли съм разбрала?

– Ъъ... да – отвърна Патрик, докато трескаво се чудеше какъв начин да измисли, че да обърне ситуацията в своя полза. – Чудесно си е прекарала. Изяла си е целия обяд, после Аника я разходила и тя заспала в количката.

– Сигурна съм, че Аника се е справила отлично като детегледачка. Не е в това въпросът. Разстройва ме фактът, че се разбрахме ти да гледаш Мая, докато аз работя. Не че очаквам да прекарваш с нея всяка минута до януари, естествено, от време на време ще ни трябват детегледачки. Но мисля, че е твърде рано да оставяш Мая при секретарката на управлението, за да тичаш на работа само след седмица отпуск по бащинство. Ти как мислиш?

Патрик се почуди за секунда дали въпросът на Ерика не бе чисто риторичен, но тя очевидно чакаше отговора му и той разбра, че случаят не е такъв.

– Е, сега, като поставяш нещата така... Добре, пос-тъпката ми беше глупава. Но те дори не бяха проверили дали Ерик не се е срещал с някоя жена и толкова се вживях, че... Добре, глупаво беше! – завърши той неумелото си извинение. Прекара ръка през косата си, с което я накара да щръкне право нагоре.

– Занапред никаква работа. Обещай ми. Само ти и Мая. Да видя жеста с палци за съгласие.

Той вирна двата си палеца, като се стараеше да изглежда възможно най-убедителен и достоен за доверие. Ерика като че имаше и нещо друго на ума си, но после само въздъхна дълбоко и стана от стола.

– Е, добре, сладурче, нямаш вид като да си пострадала. Да простим ли на татко и да идем да се погрижим за вечерята? – Мая кимна. – Татко може да ни сготви спагети карбонара, за да се реваншира за днес – допълни Ерика и тръгна надолу по стълбите, като крепеше Мая на хълбока си.

Мая закима още по-енергично. Татковата карбонара бе сред любимите й ястия.

– Е, стигна ли до някакви изводи? – попита Ерика по-късно, когато вече седеше до кухненската маса и гледаше как Патрик пържи бекон и кипва вода за спагети. Мая бе настанена пред телевизора да гледа анимационно филмче, та възрастните да имат малко мир и тишина.

– Най-вероятно е умрял между петнайсети и седемнайсети юни. – Патрик обърна бекона в тигана. – По дяволите! – Беше пръснала мазнина и опари ръката му. – Адски боли. Слава богу, че не пържа бекона гол.

– Знаеш ли какво, скъпи? Съгласна съм. Късмет имаш, че не пържиш бекона гол.

Ерика му смигна и отиде да го целуне по устата.

– Значи пак станах „скъпи“, а? Помилван ли съм вече?

Ерика се престори, че го обмисля за момент.

– Не бих казала, но скоро може и да бъдеш. Стига карбонарата ти да се получи добра.

– А как мина твоят ден? – попита Патрик и се обърна към печката да продължи с готвенето.

Внимателно извади парченцата бекон върху домакинска хартия, която да попие мазнината. Номерът за хубавата карбонара беше беконът да е хрупкав, нямаше нищо по-лошо от разкашкан бекон.

– Откъде да започна? – въздъхна Ерика.

Първо му разправи за посещението на Ана и за проб-лемите й като мащеха на тийнейджърка. После преразказа случилото се в къщата на Брита. Патрик остави шпатулата и се втренчи в нея изненадан.

– Отишла си в дома й да я разпитваш? А старицата страда от Алцхаймер? Нищо чудно, че съпругът й ти се е разкрещял. И аз така бих постъпил.

– О, много ти благодаря. Ана каза същото, така че се наслушах на критики по този повод – отвърна нацупено Ерика. – Та аз въобще не знаех за болестта й, като отидох там.

– И какво ти каза тя? – попита Патрик, докато слагаше спагетите във врящата вода.

– Даваш си сметка, че това е количество за една малка армия, нали? – подхвърли Ерика, като видя, че той изсипа почти две трети от пакета в тенджерата.

– Аз ли готвя вечерята или ти? – отвърна Патрик с насочена към нея шпатула. – Добре де, какво каза тя?

– Първо, изглежда, че на младини Брита и майка ми са прекарвали много време заедно. Били са тясно свързана групичка – те двете, Ерик Франкел и някой си Франс.

– Франс Рингхолм? – попита Патрик, докато разбъркваше спагетите.

– Да, мисля, че това беше фамилията му. Франс Ринг-холм. Защо? Знаеш ли кой е той?

Ерика го погледна любопитно, но Патрик само вдиг-на рамене.

– Научи ли още нещо от нея? Имала ли е контакт с Ерик или Франс? Или с Аксел, да речем?

– Според мен не – отговори Ерика. – Май повече не са поддържали отношения помежду си, но може и да греша. – Тя се намръщи. Явно преповтаряше разговора в ума си. – Имаше нещо... – продума колебливо. Патрик спря да бърка и я зачака да продължи. – Тя спомена нещо за Ерик и за „стари кости“. И как те трябвало да бъдат оставени в покой. И че Ерик казал... Не, тогава изпадна в умопомрачение и не разбрах нищо от думите й. Беше много объркана и не знам доколко може да се вярва на казаното от нея. Сигурно е било просто глупаво бръщолевене.

– Не непременно – възрази Патрик. – За втори път днес чувам тази фраза във връзка с Ерик Франкел. Стари кости... Какво може да значи, по дяволите?

Патрик стоеше замислен, а водата от спагетите прекипяваше.

Франс се бе подготвил внимателно преди събранието. Бордът се събираше веднъж месечно и винаги имаше много въпроси за обсъждане. Скоро предстоеше година на избори и за тях това беше най-голямото предизвикателство.

– Всички ли са тук?

Той мълчаливо огледа заседателната маса, около която бяха насядали другите петима членове на борда. Всичките бяха мъже. Равенството между половете още не беше стигнало до неонацистките организации. И вероятно това никога нямаше да стане.

Намираха се в Удевала, в наета под наем сутеренна стая на притежаваната от Бертолф Свенсон жилищна сграда. Помещението иначе се използваше като обща зала за живущите и в него още имаше следи от парти, устроено през уикенда от един наемател. Групата имаше достъп и до офис в същата сграда, но той беше малък и неподходящ за заседания на борда.

– Не са почистили както трябва тук. Ще си поговоря с тях после – промърмори Бертолф, ритна една празна кутийка от бира и тя се затъркаля по пода.

– Да се придържаме към дневния ред – призова строго Франс. Нямаха време за празни приказки. – Докъде сме с приготовленията? – обърна се той към Петер Линдгрен, най-младия член на борда.

Беше избран за координатор на кампанията въпреки енергичните протести на Франс. Той просто нямаше доверие на този човек. Едва миналото лято беше лежал в затвора заради побой над сомалиец на пазара в Гребестад и Франс не вярваше, че той е в състояние да постигне нужната степен на самоконтрол.

Сякаш за да потвърди съмненията на Франс, Петер избегна въпроса и вместо това каза:

– Чухте ли какво се е случило във Фелбака? – Засмя се. – Някой явно набързо е видял сметката на Франкел, този проклет изменник на расата.

– Тъй като приемам, че никой от нас няма нищо общо със станалото, предлагам да се върнем към текущите ни дела – отсече Франс и фиксира укорно Петер.

За момент двамата мъже проведоха безмълвна битка за власт.

Петер пръв отмести поглед.

– Напредваме. Привлякохме нови членове и имаме грижата всички ние, стари и нови, да сме готови за обиколки, при които да разпространяваме посланието си сред евентуален електорат на възможно най-обширна територия.

– Добре – кратко изрече Франс. – А какво става с регистрацията на партията? Направена ли е вече? Ами бюлетините?

– Всичко е под контрол. – Петер забарабани с пръс-ти по масата, очевидно подразнен, задето е разпитван като някой ученик. Не можа да се удържи да не захапе Франс. – Е, както схващам, не си успял да опазиш старото си приятелче. Кое му беше толкова важното на тоя старец, та реши, че си струва да го закриляш? Хората говорят по този повод, да знаеш. Поставят под въпрос лоялността ти.

Франс се изправи и се втренчи гневно в Петер. Вернер Хермансон, който седеше от другата страна на Франс, го хвана за рамото.

– Не го слушай, Франс. А ти, Петер, се успокой, по дяволите. Това е нелепо. Трябва да планираме дейността си, а не да си подхвърляме гадости един на друг. Хайде сега, стиснете си ръцете.

Вернер погледна първо Петер, а после и Франс. Ако не се броеше Франс, той бе най-дългогодишният член на „Приятели на Швеция“ и най-отдавна познаваше Франс. В тази ситуация беше повече загрижен за Петер, отколкото за Франс. Беше виждал на какво е способен Франс.

За момент цареше осезаемо напрежение. После Франс си седна на мястото.

– С риск да се повторя, отново ще приканя да се върнем към дневния ред. Някакви възражения? Има ли други странични теми, с които можем да си губим времето? Е? – Той се втренчи в членовете на борда, докато те отклониха погледи. После продължи: – Изглежда, че нещата си застават по местата. Да продължим ли в такъв случай по въпросите, които ще застъпим в партийната платформа? Слушах какво имат да кажат хората в града и ми се струва, че този път ще можем да си спечелим място в общинския съвет. На гражданите им е ясно колко лекомислено подхождат националното правителство и окръжната управа към делата с имигрантите. Виждат как службите им са отнемани от чужденци, как общинските финанси се изяждат от социални придобивки за хора, които не са шведи. Шири се недоволство по повод това как се решават нещата на местно ниво и тъкмо него трябва да използваме ние.

Мобилният телефон на Франс иззвъня пронизително от джоба на панталоните му.

– По дяволите. Простете, забравих да го изключа. Само секунда. – Извади телефона и погледна дисплея. Разпозна номера. Беше на домашния телефон на Аксел. Изключи мобилния си телефон, без да отговори. – Извинете. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Имаме фантастичната възможност да се възползваме от невежеството, което този град демонстрира по отношение на проблема с бежанците.

Франс продължи да говори, а всички около масата го слушаха внимателно. Ала неговите собствени мисли препускаха в съвсем различна посока.

Решението да избяга от часа по математика беше лесно. Ако съществуваше един предмет, на който дори не си правеше труда да присъства, това беше математиката. Имаше нещо в цифрите и всички сложнотии, свързани с тях, което караше кожата му да настръхва. Просто нищо не можеше да схване. Мозъкът му се превръщаше на пюре, щом се опиташе да събира или изважда. И за какво изобщо му беше нужна аритметиката? Нямаше да стане финансист или нещо също толкова скучно от този род, така че само би си губил времето да седи и да се поти.

Пер запали нова цигара и огледа училищния двор. Другите бяха отишли в „Хедемир“ да се опитат да задигнат нещо. Но на него не му се ходеше с тях. Снощи бе останал у Томас и бяха играли на „Томб Рейдър“ до пет сутринта. Майка му постоянно звънеше на мобилния му телефон, докато накрая той не го изключи. Би предпочел да си остане в леглото, но майката на Томас го изхвърли навън, когато тръгна на работа, така че бяха дошли в училище поради липса на по-добра идея.

Само че вече се чувстваше силно отегчен. Може би все пак трябваше да тръгне с другите от бандата. Стана от пейката, за да се потътри след тях, но после седна отново, когато видя Матиас да излиза от училището, сподирян от онова тъпо маце, подир което всички тичаха по някаква причина. Така и не разбра защо намираха Мия толкова секси. Той самият не си падаше по невинни руси девойчета като излезли от приказките.

Наостри уши да чуе какво си говорят. Повече приказваше Матиас и явно бе нещо интересно, защото Мия поглъщаше всяка негова дума и го гледаше с онези нейни бебешко сини очи зад всичкия грим. Когато се приближиха, Пер започна да дочува откъслечни фрази от разговора им. Седеше абсолютно неподвижен. Матиас бе толкова съсредоточен върху целта си – да проникне под гащичките на Мия, – че дори не забеляза Пер.

– Трябваше да видиш как пребледня Адам, като го зърна. Но аз мигом се ориентирах какво трябва да се направи и казах на Адам да се изтеглим оттам, за да не унищожим някакви веществени доказателства.

– Еха! – възкликна Мия с възхищение.

Пер се изсмя наум. Господи, Матиас наистина даваше всичко от себе си, та да се добере до секс с нея.

Продължи да слуша.

– И най-страхотното беше, че никой друг не се беше осмелил да иде там. И други говореха на тази тема, но ние бяхме наясно, че е едно да се приказва за нещо, а друго е да се направи.

Пер беше чул достатъчно. Скочи от пейката и изтича към Матиас. Преди Матиас да се усети какво става, Пер му скочи изотзад и го събори на земята. Седна на гърба му и заизвива ръката му, докато Матиас изкрещя от болка, а после го сграбчи за косата. Жалката причес-ка на сърфист бе създадена само като за скубане. И Пер съвършено умишлено повдигна главата на Матиас и я блъсна в асфалта. Въобще не обърна внимание на Мия, която пищеше на няколко метра от тях, а после хукна към училището за помощ. Вместо това с озъбена гримаса повторно засили главата на Матиас към твърдата настилка.

– Какви глупости ръсиш наоколо?! Ти си един жалък мърляч и не си мисли, че ще те оставя да вършиш това, проклет малък лигльо!

Пер беше толкова побеснял, че пред очите му всичко причерня и останалият свят изчезна. Усещаше единствено как държи косата на Матиас и тласъка, минаващ през пръстите му при всяко удряне на главата на момчето в асфалта. Единственото, което виждаше, бе кръвта, която започна да оцветява черната повърхност под лицето на Матиас. Изпълни го невероятно задоволство, когато видя тези червени петна. Усещаше го дълбоко в гърдите си, вкусваше го, наслаждаваше му се. Почувства спокойствие, неизпитвано никога преди. Не се опитваше да се бори с яростта си, а я оставяше да го изпълва, предаваше й се ненаситно, опияняваше се от усещането за нещо примитивно, изтикало настрани всичко друго, всичко, което беше усложнено, тъжно, незначително. Не искаше да спира, не можеше. Продължаваше да крещи и удря, продължаваше да вижда лепкавата червена мокрота всеки път, щом повдигнеше главата на Матиас, докато не почувства как някой го сграбчва отзад и го издърпва.

– Какво вършиш, дявол го взел?

Пер се извърна, искрено изненадан да види пред себе си гневното лице на учителя по математика. Зърна по фасадата на училището лица да надничат от всеки прозорец и малката тълпа от любопитни зяпачи, събрали се в двора. Погледна без всякаква емоция безжизнено отпуснатото тяло на Матиас и без съп-ротива се остави да бъде завлечен на няколко метра встрани от жертвата си.

– Боже господи, да не си се побъркал?

Лицето на учителя бе само на сантиметри от неговото. Той крещеше силно, но Пер само се извърна, без да чувства нищо.

За миг бе имал най-фантастичното усещане на света. А сега го изпълваше единствено празнота.

Стоя в антрето дълго време, загледан в снимките по стената. Толкова много щастливи моменти. Толкова много обич. Черно-белите снимки от сватбата им с Брита, когато и двамата изглеждаха далеч по-строго официални, отколкото се бяха чувствали. Брита държи Ана-Грета за снимка, която той им беше направил. Ако си спомняше правилно, веднага след това бе оставил фотоапарата, за да вземе за пръв път дъщеря си на ръце. Брита притеснено му бе напомнила да поддържа главичката на бебето, но той като че инстинктивно знаеше как да я прегърне. Винаги бе имал активна роля в отглеждането на децата им, до много по-голяма степен, отколкото се очакваше от съпруг по онова време. Неведнъж тъща му го беше мъмрила, че не е мъжка работа да се сменят пелени и да се къпят бебета. Но той не можеше да стои настрани. Бе го чувствал толкова естествено, а и не мислеше, че е справедливо Брита да поема целия товар по отглеждането на трите им породени момиченца. Всъщност беше искал да имат и още деца, но след третото раждане, което беше десет пъти по-трудно от първите две, взети заедно, лекарят го бе отвел встрани и му беше казал, че тялото на Брита вероятно няма да понесе още една бременност. Брита беше плакала. Сведе глава, без да го гледа, и с рукнали по бузите й сълзи му се беше извинила, че няма да може да го дари със син. Той се втренчи в нея с изненада. На Херман никога не му бе хрумвало да иска нещо различно от онова, което бе получил. Заобиколен от жена си и трите им дъщери, се бе чувствал по-богат, отколкото някога беше мечтал. Беше му нужно време да я убеди в това, но когато Брита се увери, че е искрен, спря да плаче и отдадоха цялото си внимание и грижи на момичетата, които бяха създали.

Сега имаше толкова много потомци за обичане. Момичетата имаха свои деца, които Брита и Херман обожаваха, и той отново демонстрираше умението си да сменя пелени, когато отиваха да помагат на дъщерите си. В наше време никак не им бе лесно да се справят с всичко едновременно – работа, дом и семейство. Ала той и Брита бяха щастливи и благодарни, че има място за тях, че има на кого да помагат, кого да обичат. А сега вече дори няколко от внуците им имаха свои деца. Без съмнение, пръстите му бяха по-сковани вече, но при новите модели памперси отново би могъл да ги сменя от време на време. Поклати глава. Къде бяха излетели всички тези години?

Качи се горе в спалнята и седна на ръба на леглото. Брита бе потънала в следобедната си дрямка. Беше й лош ден. На няколко пъти не го беше разпознала и си бе мислила, че е отново в дома на родителите си. Питала бе за майка си. После и за баща си, а в гласа й ясно се долавяше страх. Той бе милвал косата й, уверявал я бе отново и отново, че баща й е покойник от дълги години. Че не би могъл повече да й причини зло.

Погали ръката й, лежаща върху плетената на една кука завивка. Кожата й беше сбръчкана, със същите старчески петна, каквито и той самият имаше по ръцете си. Ала пръстите й все още бяха дълги и изящни. Усмихна се на себе си, като видя розовия лак по нок-тите. Тя открай време си беше малко суетна; все още беше такава. Но той никога не бе недоволствал срещу това. Тя бе неговата красива съпруга и през всичките им петдесет и пет години брак Херман не беше отделял нито мисъл, нито поглед за друга жена.

Клепачите й потрепнаха. Сънуваше нещо. Искаше му се да може да проникне в сънищата й. Да живее в тях заедно с нея, да се преструват, че всичко е каквото беше някога.

Днес в объркването си тя бе заговорила за онова, което се бяха разбрали да не споменават никога повече. Ала мозъкът й се разпадаше и рушеше, късаха се бентовете, които бяха изградили с годините около тайната си. Споделяли я бяха толкова дълго, че тя някак се бе изгубила в тъканта на живота им и бе станала невидима. Той си беше позволил да се успокои, да заб-рави за нея.

Посещението на Ерик при Брита не беше добра идея. Ама никак. Тъкмо това бе създало цепнатината в стената на бента, която сега ставаше по-голяма. Ако не можеше да бъде запушена, щеше да настане потоп, който да повлече всички им и да ги удави.

Ала поне за него нямаше защо да се безпокоят повече. И той продължи да гали ръката й.

– О, вярно, забравих да ти кажа. Карин се обади. Имате среща за разходка в десет часа. Пред аптеката.

Патрик застина на средата на крачката си.

– С Карин? Днес? След... – Той погледна часовника си. – Половин час?

– Съжалявам – подхвърли Ерика, макар тонът й да показваше, че ни най-малко не съжалява. После омекна. – Мислех да отскоча до библиотеката за някои проучвания, така че ако се приготвите с Мая до двайсет минути, ще ви закарам.

– А ти... – Патрик се поколеба. – Ти не възразяваш ли?

Ерика се приближи до него и го целуна.

– В сравнение с използването на полицейския участък като забавачка за дъщеря ни, среща за разходка с бившата ти жена си е направо нищо.

– Ха-ха, много смешно – намусено отбеляза Патрик, макар да знаеше, че Ерика има право. Вчерашната му постъпка беше доста глупава.

– Ама не стой така! Върви да се обличаш! Определено ще възразя, ако идеш на среща с бившата си жена в този вид.

Ерика се разсмя, като изгледа мъжа си, който бе застанал в спалнята само по бельо и чорапи.

– Значи не изглеждам достатъчно мъжествен така, а? – рече Патрик и се опита да заеме поза на културист.

Ерика се засмя толкова силно, че й се наложи да приседне на леглото.

– О, господи, престани.

– Какво? – рече Патрик, като се престори на обиден. – Аз съм толкова отблъскващо мускулест, че съм възприел настоящия си вид само за да приспивам вниманието на мошениците и да им създавам фалшиво чувство за сигурност.

Той потупа корема си, който се разтресе малко повече, отколкото ако бе докоснал само мускул. Бракът не бе допринесъл особено много за стягането на талията му.

– Стига! – викна Ерика. – Никога повече няма да съм способна да правя секс с теб, ако не престанеш.

Патрик реагира, като се хвърли върху нея на леглото с най-изразителния си зверски рев и започна да я гъделичка.

– Вземи си думите обратно! Вземаш ли си ги? А?

– Да, да, вземам си ги обратно! Спри вече!

– Мама! Татко!

Мая стоеше на прага и ръкопляскаше, възхитена от шоуто. Бе дошла от стаята си, привлечена от интересните звуци, носещи се от спалнята на родителите й.

– Ела тук татко да погъделичка и теб – рече Патрик и вдигна Мая върху леглото.

В следващата секунда майка и дъщеря се заливаха от смях. Накрая и тримата лежаха на леглото изтощени и сгушени един в друг, докато Ерика рязко се изправи до седнало положение.

– Двамата трябва да побързате. Ще облека Мая, докато ти се приведеш в приличен вид.

Двайсет минути по-късно Ерика спря пред общинската сграда, която помещаваше аптеката и библиотеката. Изпитваше мъничко любопитство. За пръв път щеше да види Карин, макар, естествено, да бе чувала много за нея. Но истината беше, че Патрик ставаше много лаконичен, щом се отвореше дума за първия му брак.

Тя паркира колата, помогна на Патрик да извади количката от багажника и тръгна с него да се запознае с Карин. Ерика пое дълбоко дъх и протегна ръка.

– Здравей, аз съм Ерика – каза. – Вчера говорихме по телефона.

– Много ми е приятно да се запознаем! – каза Карин и за своя изненада Ерика установи, че е харесала от пръв поглед жената, застанала пред нея.

С крайчеца на окото си забеляза колко неловко се чувстваше Патрик, който се поклащаше напред-назад, и самата тя взе да се забавлява от ситуацията. Всъщност беше доста смешно.

С интерес огледа бившата съпруга и бързо забеляза, че Карин е по-слаба от нея и малко по-ниска. Тъмната й коса бе прибрана в простичка конска опашка. Имаше фини черти, не носеше грим и изглеждаше твърде... уморена. Без съмнение поради грижите по едва проходило дете, каза си Ерика, като си даде сметка, че и тя самата не би издържала на по-внимателен оглед по времето, когато още не бяха приучили Мая да спи през нощта.

Побъбриха известно време, после Ерика се сбогува и се отправи към библиотеката. Изпитваше облекчение, след като най-сетне бе придобила представа за външността на жената, която бе играла толкова важна част в живота на Патрик в продължение на осем години. Преди не беше виждала нейна снимка. Но предвид обстоятелствата, които бяха довели до раздялата им, беше разбираемо, че Патрик не би искал да пази фотографски доказателства за съжителството им.

В библиотеката бе спокойно както винаги. Тя бе прекарала много часове тук, в библиотеките имаше нещо, което пораждаше у нея чувство на дълбоко удовлетворение.

– Здравей, Кристиан!

Библиотекарят вдигна поглед и се усмихна, като видя Ерика.

– Здравей, Ерика. Радвам се да те видя отново. С какво мога да ти услужа днес? Акцентът му от провинция Смоланд звучеше много приятно. Ерика се почуди защо хората от Смоланд изглеждат толкова мили, щом си отворят устата. В случая с Кристиан първото впечатление се оказваше вярно. Той неизменно бе сърдечен и готов да помогне, а също и много добър в работата си. В не един случай бе съдействал на Ерика да намери информация, за която тя имаше много слаба надежда да открие.

– Искаш ли да узнаеш повече за същия случай, който проучваше миналия път? – попита той и я погледна с надежда.

Въпросите на Ерика, свързани с проучването, винаги бяха желано разсейване от твърде монотонните задачи на службата му, състоящи се главно в издирване на информация за риби, платноходки и фауната на Бохуслен.

– Не, не днес – отвърна тя и седна на стола срещу него пред информационното гише. – Днес ми трябват факти за местни хора, от Фелбака. И за някои събития.

– Хора и събития. Би ли могла да си по-конкретна?

– Ще се опитам. – Ерика бързо му изрецитира няколко имена. – Брита Йохансон, Франс Рингхолм, Аксел Франкел, Елси Фалк или по-скоро Мострьом и... – Тя се поколеба няколко минути, преди да добави: – Ерик Франкел.

Кристиан трепна.

– Не е ли това човекът, който бе открит убит?

– Същият – потвърди Ерика.

– А Елси? Тя не е ли...?

– Майка ми, да. Трябва ми информация за всички тези хора от времето около Втората световна война. Всъщност да ограничим търсенето до годините на войната.

– С други думи, от 1939-а до 1945-а.

Ерика кимна и с очакване загледа как Кристиан вкарва заявката в компютъра си.

– А как върви твоят проект, между другото?

По лицето на библиотекаря сякаш пробяга сянка. После изчезна и той отговори на въпроса й:

– Преполових работата. Благодаря, че попита. Стигнах дотук главно благодарение на съвета, който ми даде.

– О, нищо особено – смути се Ерика. – Само ми кажи, ако ти трябват още насоки по отношение на писането или ако искаш да погледна ръкописа ти. Впрочем, избра ли вече работно заглавие?

– „Русалката“ – отвърна Кристиан, без да среща пог-леда й. – Ще се казва „Русалката“.

– Какво хубаво заглавие. Как ти хрумна? – попита Ерика, но Кристиан рязко поклати глава, за да покаже, че не иска да го обсъжда повече.

Тя го изгледа учудена. Това бе крайно неприсъщо за него. Запита се дали не го е обидила някак, но не й идваше наум с какво.

– Ето някои статии, които може да те заинтересуват – каза Кристиан. – Да ти ги принтирам ли?

– Да, ако обичаш – отвърна Ерика леко стъписана.

Но когато се върна след няколко минути с купче листове от принтера, Кристиан пак изглеждаше същият както винаги.

– Това ще те ангажира за известно време. Само ми кажи, ако има още нещо, с което мога да ти помогна.

Ерика му благодари и си тръгна от библиотеката. Имаше късмет. Кафенето на отсрещната страна на улицата беше отворено и тя си взе кафе, преди да седне и да започне да чете. Но онова, което откри, беше толкова интересно, че чашата й остана недокосната и кафето изстина.

– Добре, какво открихме дотук?

Мелберг протегна крака с гримаса. Изненадан беше, че схващането и болките, причинени от раздвижването, можеха да траят тъй дълго. При тази скорост щяха да преминат тъкмо преди следващото изтезание над тялото му на курса по салса в петък. Но колкото и да бе странно, тази идея не го плашеше, както бе очаквал. Имаше нещо в комбинацията от завладяващата музика, близостта на тялото на Рита и факта, че след танците миналата седмица краката му бяха започнали да откриват правилните стъпки. Не, не възнамеряваше скоро да се отказва. Ако имаше някой с потенциал да се превърне в краля на салсата в Танумсхеде, това беше той.

– Прощавай, какво каза? – стреснато попита Мелберг.

Съвсем бе пропуснал репликата на Паула, потънал в мечтите си за латиноритми.

– Както обобщи Паула, успяхме да стесним времевата рамка, когато може да е убит Ерик Франкел – поясни Йоста. – Бил е със своята... приятелка, или както там се наричат хората в тази възрастова група, на петнайсети юни. Сложил е край на връзката им, бил е откровено пиян, което според нея било извънредно необичайно.

– А чистачката отишла в къщата на седемнайсети юни, но не могла да влезе – добави Мартин. – Това не означава непременно, че е бил мъртъв вече, но все пак е доста ясна индикация, че може и да е бил. Никога преди не й се било случвало да не може да влезе в къщата. Ако братята не били у дома, винаги й оставяли ключ.

– Добре, хубаво, за момента ще приемем, че Ерик е умрял между петнайсети и седемнайсети юни. Питайте брат му дали е бил вкъщи, или вече е бил заминал за Париж. – Мелберг се наведе да почеше Ернст зад ушите. Кучето лежеше под кухненската маса, настанено както обикновено върху обувките му.

– Но мислите ли наистина, че Аксел Франкел би могъл да има нещо общо с...?

Паула млъкна по средата на изречението, като видя сърдитото изражение на Мелберг.

– За момента не мисля нищо. Но и ти като мен знаеш, че повечето убийства се извършват от член на семейството. Така че нека поразтърсим брата. Разбрано?

Тя кимна. Един път и Мелберг да е прав. Тя не биваше да позволява фактът, че Аксел Франкел й бе станал толкова симпатичен, да възпрепятства работата, която бе длъжна да върши.

– Ами момчетата, които са влезли в къщата? От тях получихме ли някакви насоки за разследване? – Мелберг огледа колегите си, насядали около масата. Всички се обърнаха към Йоста. Той се размърда нервно на стола си.

– Ъъ... ами... да и не. Взех отпечатъци от обувките и пръстите на едното момче, Адам, но нямах време да... разговарям с другото.

Мелберг се ококори.

– Разполагаше с няколко дни да се погрижиш за тази проста задача и... цитирам, не си имал време за нея? Правилно ли съм разбрал?

Йоста кимна с угнетен вид.

– Ъъ, да... правилно. Но ще се заема с това днес. – Спечели си нов остър поглед от Мелберг. – Веднага, незабавно – допълни Йоста, забил поглед надолу.

– Ами припкай тогава – отсече Мелберг и насочи вниманието си към Мартин и Паула.

– Нещо друго? Как вървят нещата с онзи Рингхолм? Има ли нещо там? Аз лично мисля, че това е по-обещаваща следа и трябва да обърнем нагоре с краката тая група „Приятели на Швеция“, или както там се наричат.

– Разговаряхме с Франс в апартамента му, но не научихме нещо повече, за да продължим в тази посока. Според него имало някои елементи в организацията, които изпращали заплашителни писма на Франкел, но той се опитал да се намеси и да защити Ерик заради някогашното им приятелство.

– Ами тези „елементи“? – Мелберг изобрази с пръсти кавички във въздуха. – С тях разговаряхме ли?

– Не още – отвърна спокойно Мартин. – Но са в дневния ред за днес.

– Добре, добре – рече Мелберг и се опита да отмести Ернст от себе си, защото стъпалата му започваха да изтръпват.

Единственият резултат бе, че Ернст издаде звучна пръдня и се настани още по-удобно върху краката на временния си стопанин.

– Хубаво, тогава остава само още едно нещо за обсъждане. И то е фактът, че това управление не е детска забавачка! Ясно ли е?!

Той се втренчи в Аника, която мълчаливо водеше бележки по време на срещата. Тя отвърна на погледа му над рамките на очилата си за четене. След дълга пауза Мелберг се поразшава разколебан, като се чудеше дали не е прекалил със суровия тон.

Тогава тя каза:

– Върших си работата, макар и да погледах Мая за известно време вчера, така че няма какво да се тревожиш по този въпрос, Бертил.

Проведе се безмълвна борба за надмощие, като Аника спокойно посрещаше взора на Мелберг. Накрая той отмести поглед и измърмори:

– Хубаво де, ти си знаеш най-добре...

– Освен това благодарение на обстоятелството, че Патрик се отби, си дадохме сметка, че сме забравили да проверим банковите сметки на Ерик – допълни Паула и смигна на Аника, за да й засвидетелства подкрепа.

– Сигурен съм, че щяхме да се сетим рано или късно... но се получи рано вместо късно – вметна Йоста и погледна Аника, преди да сведе очи и да се върне към изучаване на повърхността на масата.

– Добре, но аз мислех, че той е в отпуск по бащинство – рече нацупено Мелберг, вече наясно, че е изгубил битката. – Но така да е, поне вече имаме нещо, над което да работим.

Всички се изправиха и поставиха чашите си за кафе в миялната.

В този момент телефонът иззвъня.

Фелбака, 1944 г.

– Предположих, че ще те открия тук.

Елси седна до Ерик, който се бе сгушил на завет до една скала на хълма.

– Това е мястото, където има най-голям шанс да те оставят на спокойствие, – отвърна Ерик сърдито, но после изражението му омекна и той затвори книгата, която държеше в скута си. – Съжалявам, не исках да излея лошото си настроение върху теб.

– Аксел ли е причината? – попита внимателно Елси. – Как са нещата у дома?

– Все едно вече е мъртъв – каза Ерик, загледан във водата, която се плискаше неспокойно на входа на пристанището на Фелбака. – Поне майка ми се държи така, сякаш е умрял. А баща ми само върви и мърмори и отказва дори да говорим за това.

– Ами ти? Как се чувстваш?

Елси внимателно изучаваше с поглед приятеля си. Познаваше го толкова добре, по-добре, отколкото той си мислеше. Бяха прекарали толкова много време в игри – тя и Ерик, Брита и Франс. Не им бяха останали много игри сега, когато вече бяха пораснали. Но в този момент тя не виждаше разлика между четиринайсетгодишния Ерик и петгодишното момче, което дори и в къси панталонки приличаше на старец в детско тяло. Сякаш Ерик беше роден стар и постепенно се превръщаше в истинското си „аз“. Като че тялото на детето, на момчето и сега на младежа бяха етапи, през които той трябваше да мине, преди да се побере в кожата, която му отиваше.

– Не знам аз как се чувствам – рече Ерик рязко и извърна глава.

Но не беше достатъчно бърз и Елси видя сълзите, напиращи в очите му.

– Напротив, знаеш… – подзе тя, взирайки се в профила му. – Кажи ми.

– Чувствам се толкова… разкъсан. Част от мен е уплашена и тъжна заради това, което се е случило и все още се случва с Аксел. Дори самата мисъл, че той може да умре…

Ерик се опита да намери точните думи, но не успя. Обаче Елси го разбра. Не каза нищо, изчака го да продължи.

– Обаче има и друга част от мен, която се чувства много... ядосана. – Гласът му беше дълбок и подсказваше как ще звучи гласът на възрастния Ерик. – Ядосан съм, защото сега съм още по-невидим, отколкото бях преди. Аз не съществувам. Докато Аксел беше у дома, върху мен като че ли се отразяваше част от светлината, която той излъчваше. Малък лъч, от време на време. Само отблясък от внимание, който попадаше върху мен. И това беше достатъчно. Никога не съм искал повече. Аксел заслужава да бъде в центъра на вниманието. Той винаги е бил по-добър от мен. Аз никога не бих посмял да направя това, което той правеше. Не съм смел. Не привличам вниманието. И нямам способността на Аксел да карам хората около мен да се чувстват добре. Защото смятам, че това е тайната му… че той винаги кара и околните да се чувстват добре. Аз нямам този талант. Правя хората нервни и неспокойни и те не знаят как да се държат с мен. Знам прекалено много, не се смея достатъчно… Аз…

Ерик се видя принуден да спре и да си поеме дъх след вероятно най-дългата непрекъсната реч, която някога бе държал.

Елси не можа да се въздържи да не се разсмее.

– Внимавай да не използваш всичките си думи наведнъж, Ерик. Обикновено си много по-пестелив.

Тя се усмихна, но Ерик стисна челюсти, преди да продължи.

– Точно това искам да кажа. И знаеш ли какво? Мисля, че мога просто да си тръгна оттук, просто да вървя напред и напред и никога да не се върна. И никой у дома дори няма да забележи, че липсвам. За майка ми и баща ми аз съм само сянка в периферното им зрение и в някои отношения мисля, че дори ще са облекчени, ако тази сянка изчезне, така че да могат да съсредоточат цялото си внимание върху Аксел.

Гласът му се прекърши и той отново извърна засрамено поглед.

Елси го обгърна с ръка и облегна глава на рамото му, принуждавайки го да излезе от това тъмно място, на което се намираше.

– Ерик, убедена съм, че ще забележат, ако изчезнеш. Те са просто… опитват се да се справят със случилото се с Аксел.

– Минаха четири месеца, откакто го заловиха германците – каза Ерик глухо. – Колко дълго ще тъпчем на едно и също място? Шест месеца? Година? Две години? Цял живот? Аз съм тук, сега. Все още съм тук. Това нищо ли не означава? И в същото време се чувствам като някакъв отвратителен човек, защото ревнувам от брат си и защото може да го убият, преди някога да имаме шанс да го видим отново. Ама и аз съм един брат.

– Никой не се съмнява, че обичаш Аксел. – Елси го потупа по гърба. – И не е никак странно, че искаш да бъдеш забелязван. Аз знам, че те има. Но трябва да им кажеш как се чувстваш, за да могат да разберат.

– Не смея. – Ерик поклати глава. – Какво ще стане, ако си помислят, че съм отвратителен човек?

Елси обхвана главата му с ръце и го принуди да я погледне.

– Чуй ме, Ерик Франкел. Ти не си отвратителен човек. Ти обичаш брат си и родителите си. Но и ти страдаш. Трябва да поговориш с тях за това и да им обясниш, че също имаш нужда от пространство за себе си. Ясно?

Той се опита да отмести поглед, но тя все още държеше главата му и се взираше в очите му.

Накрая Ерик кимна.

– Права си. Ще поговоря с тях.

Неочаквано Елси обви ръце около него и го прегърна. Усети как се отпуска тялото му, когато го погали по гърба.

– Какво, по дяволите…?

Един глас зад тях ги накара да се отдръпнат един от друг. Елси се обърна и видя Франс, втренчен в тях, лицето му беше пребледняло, ръцете му бяха свити в юмруци.

– Какво, по дяволите...! – повтори той, като че ли не можеше да намери други думи.

Елси си даде сметка как трябва да са изглеждали с Ерик отстрани и заговори спокойно, в опит да накара Франс да разбере какво наистина се случва, преди нравът му да избие. Беше го виждала как избухва точно толкова бързо, колкото човек палеше кибритена клечка, и то много пъти. Имаше нещо във Франс, което винаги го тласкаше към ръба на насилието, сякаш вечно търсеше върху какво да излее гнева си. А тя беше достатъчно умна, за да знае, че е влюбен в нея. Тази ситуация можеше да има катаст-рофални последици, ако не успееше да му обясни.

– Ерик и аз просто седим тук и си приказваме.

Тя говореше спокойно и тихо.

– О, да, мога и сам да видя, че само седите и си приказвате – каза Франс и нещо в очите му я накара да потръпне.

– Приказвахме си за Аксел и колко е тежко за всички, че не е тук – обясни тя с поглед, впит в очите на Франс. Дивият студен поглед в неговите очи се постопли. Тя продължаваше да говори. – Утешавах Ерик. Това правя. Защо не седнеш и ти при нас?

Тя потупа по скалата. Той се поколеба. Но стиснатите му юмруци се бяха отпуснали и студеното изражение вече бе напълно изчезнало. Въздъхна тежко и седна.

– Съжалявам – каза, без да поглежда към нея.

– Няма проблем – отговори тя, – но не бива толкова бързо да правиш заключения.

Франс поседя в мълчание известно време, сетне се обърна към нея. Силата на чувствата, които видя в очите му, внезапно я изплаши повече, отколкото студеният му гняв. Нещо й подсказваше, че това няма да свърши никак добре.

Елси си помисли за Брита и за влюбените погледи, които тя винаги мяташе на Франс.

Не, няма да свърши добре, повтори на себе си.

– ТЯ ИЗГЛЕЖДА МНОГО МИЛА. – Карин се усмихна и се залови да бута количката на Луде.

– Ерика е върхът – заяви Патрик и в ъгълчетата на устата му цъфна усмивка.

Вярно, бяха имали няколко разправии напоследък, но това не беше важно. Той се броеше за щастливец, задето можеше да се събужда до Ерика всяка сутрин.

– Ще ми се да можех да кажа същото за Лейф – рече Карин. – Само че започвам сериозно да се уморявам от живота на съпруга на член на музикална група. Макар че знаех с какво се захващам и, предполагам, нямам право да се оплаквам.

– Нещата се променят, като дойдат деца – отбеляза Патрик едновременно като изявление и като въпрос.

– Мислиш ли? – подхвърли Карин саркастично. – Може би съм била наивна, но нямах представа колко много работа предполага това и колко безбройни са изискванията към човек, когато има малко дете. А никак не ми е лесно да понасям целия товар сама. Понякога имам чувството, че единствено аз върша тежката работа, ставам нощем, сменям памперси, играя с него, храня го, водя го на лекар, като е болен. А Лейф влиза през вратата с валсова стъпка и Луде го посреща, сякаш е самият Дядо Коледа. Намирам го ужасно несправедливо.

– Но кого иска Луде, когато се нарани? – попита Патрик.

Карин се усмихна.

– Прав си. Веднага мен търси. Така че все пак сигурно означава нещо за него, че аз съм тази, която го утешава посред нощ. Само че не знам... Усещам се някак изиграна. Нещата не би трябвало да са такива.

Тя въздъхна и оправи шапчицата на Луде, която се бе изкривила и покриваше само едното му ухо.

– Аз лично съм длъжен да кажа, че е далеч по-забавно, отколкото съм предполагал – каза Патрик, но осъзна колко е глупава забележката му при пронизващия поглед, който Карин му отправи.

– И Ерика ли чувства същото? – попита остро тя и Патрик схвана логиката й.

– Не, не чувства същото. Или поне не и през последната година – призна Патрик.

Прониза го спазъм в стомаха, като се замисли колко бледа и нерадостна беше Ерика през първите месеци след раждането на Мая.

– Възможно ли е причината да е, че Ерика е била изтръгната от живота си на зрял човек, за да си седи у дома с Мая, докато ти си ходел на работа всеки ден?

– Но аз помагах колкото можех – възрази Патрик.

– Помагал си, то се знае – отвърна Карин и мина пред него с количката, когато стигнаха до тясната отсечка на пътя, водещ към Бадхолмен. – Има огромна разлика между това „да помагаш“ и да си онзи, който поема основната отговорност. Не е лесно да измислиш как да успокоиш плачещо бебе или как и кога трябва да го храниш, нито как да занимаваш детето и себе си пет дни в седмицата без компанията на друг възрастен човек. Едно е да си изпълнителен директор на „Бебе“ ООД, а съвсем друго да си сътрудник, дето седи отстрани и изпълнява второстепенни задачи.

– Не може да слагаш всички бащи под един знаменател – запротестира Патрик, докато маневрираше с количката по стръмния хълм. – По мое мнение често майката е тази, която не иска да отстъпи контрола на бащата и ако съпругът се опита да смени памперса, заявява му се, че не го прави както трябва, или ако иска да храни бебето, че не държи биберона правилно, и така нататък. Не мисля, че за бащите винаги е лесно да участват в тази началническа роля, за която говориш.

Няколко минути Карин не каза нищо. После погледна към Патрик и попита:

– Ерика такава ли беше, когато си стоеше у дома с Мая? Не ти позволяваше да се включваш ли?

Тя спокойно зачака отговора му.

Патрик мисли дълго и усилено над въпроса и после беше принуден да признае:

– Не, не беше. Мисля, че бях доволен да не нося основната отговорност. Когато Мая недоволстваше и се опитвах да я умиря, винаги ме успокояваше мисълта, че ако продължи да плаче, мога да я прехвърля на Ерика и тя ще се справи. И, то се знае, беше чудесно да отивам на работа всяка сутрин, защото винаги бе забавно да се прибера при Мая вечер.

– Поради това, че вече си поел дозата си от света на възрастните – сухо поясни Карин. – Е, как стоят нещата сега, когато ти носиш главната отговорност? Всичко нормално ли върви?

Патрик го обмисли за момент, после му се наложи да поклати отрицателно глава.

– Не може да се каже, че получавам само отлични оценки като татко на пълно работно време. Никак не е лесно. Ерика работи у дома, а тя знае кое къде е и... – Той отново поклати глава.

– Толкова познато ми звучи. Всеки път, щом Лейф се прибере у дома, започва да крещи: „Карин! Къде са памперсите?!“. Понякога се чудя как вие, мъжете, изобщо успявате да свършите някаква работа, след като вкъщи дори не можете да запомните къде стоят памперсите.

– Е, стига пък и ти – подхвърли Патрик и смушка Карин отстрани. – Не сме чак толкова безпомощни. Признай ни някои качества. Само преди едно поколение мъжете не биха и помисляли да сменят пелените на децата си, а ми се струва, че ние сме изминали дълъг път оттогава. Но не е лесно такива промени да се извършат мигновено. Нашите бащи са били моделите ни за подражание, те са хората, упражнили най-силно влияние над нас, а е нужно време нещата да еволюират. Стараем се, колкото ни е по силите.

– Ти може би да – отвърна Карин и отново в тона й прозвуча горчивина. – Но Лейф определено не дава най-доброто от себе си.

Патрик не отговори. Нямаше какво да се каже. И когато се разделиха в Селвик на кръстовището край яхтклуба, беше едновременно натъжен и умислен. Дълго време бе таил лоши чувства към Карин заради предателството й към него. Ала сега му бе много мъчно за нея.

Телефонното обаждане в участъка ги накара да скочат в полицейската кола. Мелберг, както обикновено, измърмори някакво оправдание и забърза към кабинета си, но Мартин, Паула и Йоста вече се носеха с висока скорост по Аферсгатан по посока на гимназията в Танумсхеде. Беше им казано да идат в кабинета на директора и тъй като това не беше първото им посещение в училището, Мартин се ориентира без трудности.

– Какво е ставало тук?

Той огледа стаята, където намусен тийнейджър седеше на стол, заобиколен от директора и двама мъже, за които Мартин предположи, че са учители.

– Пер преби един от учениците ни – заяви мрачно директорът и отиде да седне зад бюрото си. – Радвам се, че пристигнахте толкова бързо.

– Как е ученикът? – осведоми се Паула.

– Не изглежда добре. Училищната сестра е при него, а линейката пътува насам. Телефонирах на майката на Пер, скоро трябва да е тук.

Директорът погледна гневно момчето, което отвърна с безразлична прозявка.

– Ще трябва да дойдеш с нас в полицейския участък – каза Мартин и направи на Пер знак да се изправи. Обърна се към директора. – Опитайте се да се свържете с майка му, преди да сме тръгнали, ако ли не, кажете й да дойде в участъка. Колежката ми Паула Моралес ще остане да разпита свидетелите, видели нападението.

Паула кимна в потвърждение, че е наясно със задачата си.

– Заемам се веднага – каза тя и излезе от кабинета.

Пер запази същото безразлично изражение, когато се потътри по коридора между полицаите. Беше се събрала голяма тъпа от любопитни ученици и Пер реагира на вниманието, като им се ухили и размаха среден пръст.

– Шибани идиоти – промърмори.

– Да не си отворил уста, докато не стигнем в участъка – смъмри го остро Йоста.

Пер сви рамене, но се подчини. По време на краткото им пътуване до ниската сграда, в която се помещаваха полицията и пожарната, той се взираше през стъклото, без да обели нито дума повече.

Когато стигнаха в участъка, оставиха момчето само в една стая и изчакаха пристигането на майка му. Мобилният телефон на Мартин иззвъня. Той заслуша с интерес обаждащия се, после се обърна умислен към Йоста.

– Беше Паула – каза. – Знаеш ли кого е пребил Пер?

– Не, някого, когото познаваме ли?

– И още как. Матиас Ларшон, момчето, което откри Ерик Франкел. Сега го карат към болницата. Така че ще поотложим интервюто с него.

Йоста прие тази информация без коментар, но Мартин видя как лицето му побледня.

Десет минути по-късно Карина влезе тичешком през главния вход в рецепцията и задъхано попита за сина си. Аника спокойно я отведе в кабинета на Мартин.

– Къде е Пер? Какво е направил?

Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче, и беше очевидно разстроена. Мартин се ръкува с нея и се представи. Формалностите и познатата рутина често имаха успокояващ ефект. Същото беше и сега. Карина повтори въпросите си, но с по-понижен тон, после седна на предложения й от Мартин стол. Той направи гримаса, докато сядаше зад бюрото си, разпознал мириса, който се носеше от жената насреща му – на алкохол. Остра и ясно различима миризма. Може да беше ходила на парти предишния ден. Но не му се вярваше случаят да е такъв. Чертите й бяха някак отпуснати и подпухнали, а той знаеше, че това е белег за алкохолизъм.

– Заварили са Пер да бие момче. Според сведението от училището е нападнал ученик в училищния двор.

– О, божичко – промълви тя и се вкопчи в подлакътниците на стола си. – Как...? Момчето дали е...

Не можа да довърши изречението.

– Откарали са го в болницата. Очевидно е жестоко пребит.

– Но защо?

Тя преглътна мъчително и поклати глава.

– Точно това се опитваме да разберем. Пер е в една от стаите ни за разпит тук и имаме нужда от вашето разрешение да му зададем някои въпроси.

Карина кимна.

– Да, разбира се – каза и отново преглътна с трудност.

– Добре тогава. Да вървим да поговорим с Пер.

Мартин я поведе. В коридора спря да почука по касата на вратата на Йоста.

– Ела с нас. Ще проведем разговор с момчето.

Карина и Йоста се ръкуваха, после тримата влязоха в стаята, където чакаше Пер, изобразил много старателно отегчение по лицето си. Ала в мига, когато видя майка си, изгуби самообладание. Не напълно, но едно мускулче започна да помръдва под окото му. Ръцете му се разтрепериха. После се насили отново да приеме равнодушно изражение и насочи поглед към стената.

– Пер, какво си направил сега?

Гласът на Карина прозвуча пискливо, когато тя седна до сина си и се опита да обгърне раменете му. Той размърда рязко тяло да се освободи от ръката й и отказа да отговори.

Мартин и Йоста седнаха срещу Пер и Карина и Мартин включи магнетофона. По навик бе донесъл бележник и химикалка, които постави на масата. Изрече за записа датата и часа и прочисти гърло.

– И така, Пер, ще ни кажеш ли какво се случи? Впрочем, Матиас е откаран с линейка в болницата. В случай, че се чудиш.

Пер само се подсмихна. Майка му го смушка с лакът.

– Пер! Трябва да отговориш на въпроса. И, естествено, тревожил си се за момчето! Нали? – Гласът й бе станал пронизителен, а синът й все така отказваше да я погледне.

– Да дадем на Пер време да отговори – предложи Йоста и смигна на Карина, за да я успокои.

Седяха в мълчание и чакаха петнайсетгодишният да продума. Накрая той отметна глава назад и заяви:

– Този Матиас дрънкаше гадории.

– Какви „гадории“? – осведоми се Мартин, като се стараеше да спазва дружелюбен тон. – Може ли да си малко по-конкретен?

Още една продължителна пауза. И после:

– Опитваше се да сваля Мия, набедената училищна красавица, и го чух как се хвали колко смел бил, когато с Адам нахълтали в къщата на оня старец и открили трупа му и как никой друг не се бил осмелил да иде. Що за дрънканици? Дойде им тази идея, защото аз вече бях влизал вътре. Ушите им станаха големи като сателитни чинии, когато им разправих какви интересни неща има там. Всички знаят, че не са първите, които са нахълтали в тая къща. Тъпи кретени.

Пер се изсмя, а Карина засрамено се взираше в плота на масата. На Мартин му отне няколко секунди да схване какво точно им казваше Пер.

– Говориш за къщата на Ерик Франкел ли? Във Фелбака?

– Да, оня, дето Матиас и Адам го откриха мъртъв. Онзи с нацистката колекция. Адски готини неща – допълни Пер и очите му светнаха. – Мислех да се върна там с приятелчетата и да задигнем някои от тях, ама старецът се появи, заключи ме, обади се на баща ми и...

– Я чакай малко, поспри – каза Мартин и вдигна длани. – По-бавно. Твърдиш, че Ерик Франкел те е спипал, когато си проникнал в къщата му? И те е заключил?

Пер кимна.

– Мислех, че го няма у дома, и влязох през един прозорец на мазето. Само че той слезе долу, докато бях в онази стая, пълна с книги и разни неща, затвори вратата и я заключи. После ме накара да му кажа телефонния номер на баща ми, та да му се обади.

– Вие знаехте ли за това? – обърна се Мартин към Карина и я изгледа остро.

Тя кимна неохотно.

– Но узнах чак онзи ден. Шел, бившият ми съпруг, не ми го беше казал дотогава и нямах никаква представа за случилото се. Не разбирам защо не си му дал моя номер, Пер, вместо да замесваш баща си във всичко това.

– Ти нямаше да си в състояние да се справиш – отсече Пер и за пръв път погледна майка си. – Само ти дай да лежиш и да пиеш и за нищо друго не те е грижа. Между другото, вониш на алкохол. Казвам ти го за сведение.

Ръцете на Пер отново затрепериха, сякаш в един миг беше изгубил самообладанието си.

От очите на Карина рукнаха сълзи, докато гледаше втренчено сина си. После тя промълви много тихо:

– Това ли е единственото, което имаш да кажеш за мен след всичко, което сторих за теб? Дадох ти живот, обличах те, грижих се за теб през всички тези години, когато баща ти не искаше да има нищо общо с нас. – Тя се обърна към Мартин и Йоста. – Един ден просто си тръгна. Стегна си куфара и си замина. Оказа се, че се е хванал с някаква двайсет и пет годишна въртиопашка, която забременяла от него, така че ни напусна с Пер, без дори да погледне назад. Просто създаде ново семейство и ни загърби като непотребен боклук.

– Минаха десет години, откакто татко си отиде – уморено отбеляза Пер.

Изведнъж имаше вид на много по-възрастен от петнайсетте си години.

– Как е името на баща ти? – попита Йоста.

– Бившият ми съпруг се казва Шел Рингхолм – отвърна напрегнато Карина. – Мога да ви дам телефонния му номер, ако желаете.

Мартин и Йоста се спогледаха.

– Имате предвид Шел Рингхолм, който пише за „Бохусленинген“? – попита Йоста и парченцата от пъзела започнаха да се наместват в съзнанието му. – Синът на Франс Рингхолм?

– Франс е дядо ми – гордо съобщи Пер. – Той е готин. Бил е дори в затвора, но сега се занимава с политика. Ще бъде включен в изборната бюлетина и ще спечели и тогава гадните чернилки ще бъдат прогонени от областта.

– Пер! – възкликна Карина шокирана. После се обърна към полицаите. – На възраст е, когато пробва разни неща. Опитва различни роли. А и дядо му никак не му влияе добре. Шел забрани на Пер да се вижда с Франс.

– Да бе, сякаш това ще ме спре – промърмори Пер. – А онзи старец с нацистките вещи си е получил каквото му се пада. Чух как говореше с баща ми, когато той дойде да ме прибере. Наприказва куп глупости как можел да предостави на татко добър материал за статиите, които пишел срещу „Приятели на Швеция“ и особено за Франс. Мислеха си, че не ги слушам, но аз чух как си уговориха среща да се видят отново. Проклети предатели. Разбирам защо дядо се срамува от баща ми.

Шляп! Карина зашлеви сина си и в последвалата тишина майка и син се взираха един в друг с изненада и омраза. После изражението на Карина се смекчи.

– Съжалявам, миличък. Много съжалявам. Не исках да... Аз... Съжалявам.

Тя се опита да прегърне сина си, но той я отблъсна.

– Махни се от мен, гадна пияница. Не ме докосвай! Чуваш ли ме?!

– Добре, хайде всички да се успокоим. – Йоста имаше вид, сякаш ще се надигне от стола си, докато отправяше гневни погледи към Карина и Пер. – Не мисля, че можем да имаме някакъв прогрес в момента. Сега можеш да си тръгваш, Пер. Само че... – Той погледна към Мартин, който му кимна едва доловимо. – Само че се налага да се свържем със социалните служби по повод станалото. Видяхме достатъчно поводи за тревога и смятаме, че социалните служби трябва да проучат случая по-внимателно. А ние пък ще проведем свое разследване относно побоя.

– Наистина ли се налага? – попита Карина с треперещ глас, но на въпроса й му липсваше убеденост.

Йоста остана с впечатление, че тя се чувства донякъде облекчена, задето някой ще поеме контрол над ситуацията.

След като Пер и Карина си тръгнаха от участъка, вървейки рамо до рамо, но без да се поглеждат, Йоста последва Мартин до кабинета му.

– Е, това несъмнено ни предостави материал за размисъл – подхвърли Мартин, като седна.

– Така е – потвърди Йоста. Прехапа устна и се залюля на пети напред-назад.

– Имаш вид, като че искаш да кажеш нещо. Какво има?

– Хм... Е, може и да не е важно.

И тогава Йоста се реши. Беше нещо, което глождеше подсъзнанието му от няколко дни, и чак по време на разговора с Пер си бе дал сметка какво е. Сега въпросът бе как да му даде словесен израз. Мартин никак нямаше да остане доволен.

Аксел стоя дълго време на верандата в колебание. Накрая почука. Херман отвори вратата почти веднага.

– Ти си значи.

Той кимна. Остана на място, без да прави опит да влезе.

– Заповядай. Не й казах, че ще идваш. Не знаех дали ще си спомни.

– Толкова ли е зле? – Аксел погледна със съчувствие към мъжа, застанал пред него. Херман изглеждаше уморен. Нямаше да е лесно. – Това ли е целият клан? – попита Аксел и кимна към снимките в антрето, когато влезе. Лицето на Херман грейна.

– Да, това са всички.

Аксел заразглежда снимките със сключени зад гърба си ръце. Мидсомер, празненства по случай рождени дни, събирания по Коледа и в делнични дни. Цял куп хора, включително деца и внуци. За момент си позволи да си представи как би изглеждала неговата стена със снимки, ако имаше такава. Фотографии от дните му в службата. Безкрайни купища документи. Безчетни вечери с политически лица и други влиятелни клечки. Малко приятели, ако изобщо имаше такива. Не бяха много хората с енергията да вървят в крак с него, да изтърпяват постоянното преследване, несекващия стремеж да проследи поредния престъпник. Още някой, водещ незаслужено спокоен живот. Още някой с окървавени ръце, който въпреки това се радваше на привилегията да милва внуци по главата със същите тези ръце. Как биха могли членове на семейство, приятели или обикновен живот да се съизмерят с подобна движеща сила? През дълги периоди от живота си дори не си бе позволявал да се запита дали му липсва нещо. А наградата бе толкова голяма всеки път, когато усилията му дадяха плод. Когато годините на дирене из архиви, на интервюта с хора, бързо губещи паметта си, най-пос-ле довеждаха до откриване на виновните от миналото и изправянето им пред правосъдието. Удовлетворението бе тъй силно, че изтикваше на заден план всякакви копнежи за обикновен живот. Или поне той винаги бе вярвал, че е така. Ала сега, застанал пред тези семейни снимки на Херман и Брита, се почуди за миг дали не е грешал, като винаги е поставял смъртта пред живота.

– Прекрасни са – каза Аксел и обърна гръб на снимките.

Последва Херман в дневната и се закова рязко, като видя Брита. Макар базата им с Ерик открай време да беше тук, във Фелбака, бяха минали десетилетия, откакто я бе видял за последен път. Никога не бе имало случай жизнените им пътища да се пресекат.

Сега годините се стовариха с жестока сила и той се почувства развълнуван. Тя все още беше красива. Всъщност беше много по-хубава от Елси, която би могла да бъде описана просто като миловидна. Ала Елси притежаваше вътрешен плам, доброта, пред която външната красота на Брита бледнееше. Макар сега да виждаше, че нещо у нея се бе променило с годините. Нямаше следа от някогашното рязко и несръчно поведение на Брита; сега тя излъчваше топло майчинско чувство. Зрялост, дадена й от времето.

– Ти ли си това? – изрече тя и се надигна от дивана. – Наистина ли си ти, Аксел?

Протегна и двете си ръце към него и той ги пое. Бяха минали толкова много години. Направо не беше за вярване. Шейсет години. Цял човешки живот. Като по-млад той не би могъл да си представи, че времето може да тече толкова бързо. Ръцете, които държеше в своите, бяха сбръчкани и покрити с малки старчес-ки петънца. Косата й вече не беше тъмна, а прелестно сребриста. Брита го погледна спокойно в очите.

– Радвам се да те видя отново, Аксел. Хубаво си остарял.

– Странно, аз си мислех точно същото за теб – отвърна й Аксел с усмивка.

– Да седнем и да си побъбрим. Херман, би ли ни донесъл кафе?

Херман кимна и отиде в кухнята да прави кафе. Брита отново седна на дивана, като все още държеше ръцете на Аксел, който се настани до нея.

– Кой би помислил, че ще остареем толкова, Аксел? Аз никога не съм допускала, че ще се случи – каза тя и наклони глава, за да го погледне.

Аксел го досмеша малко, като забеляза, че е запазила донякъде кокетството си от младини.

– Доколкото чувам, извършил си много добри дела през годините – каза Брита, като го изучаваше внимателно.

Той отмести поглед.

– Не съм сигурен какво имаш предвид под „добри дела“. Направих каквото трябваше. Някои неща не могат да бъдат заметени под килима – каза той и после замълча.

– Прав си за това, Аксел – тържествено заяви Брита. – Напълно си прав.

Седяха един до друг в мълчание, загледани към залива, докато Херман не се върна със сервиз за кафе върху поднос с цветни мотиви.

– Приготвих ви кафе.

– Благодаря, скъпи – каза Брита.

Аксел усети пробождане в сърцето, като видя погледа, който двамата си размениха. Напомни си, че чрез работата си е бил в състояние да дари покой на десетки хора. Бяха имали удовлетворението да видят мъчителите си изправени пред съда. Това също беше форма на любов. Не интимна, не физическа, но все пак любов.

Сякаш прочела мислите му, Брита му подаде чашата с кафе и каза:

– Добър ли беше животът ти, Аксел?

Въпросът съдържаше толкова много измерения, толкова много нива, че той не знаеше как да му отговори. В съзнанието си видя Ерик и неговите приятели в библиотеката у дома им – весели, безгрижни. Елси с милата й усмивка и меко излъчване. Франс, който караше всички наоколо му да се чувстват така, сякаш се движат на пръсти около вулкан. И в същото време у него имаше нещо крехко и чувствително. Брита, която бе изглеждала толкова различна от сега. Носила бе красотата си като щит и той я бе отписал като празна черупка, без значимо съдържание. А може би и да беше такава тогава. Ала годините бяха изпълнили черупката и сега на него му се струваше, че долавя у нея някакво вътрешно сияние. И Ерик. Мисълта за Ерик бе толкова болезнена, че мозъкът му искаше да я отблъсне. Но докато седеше там, в дневната на Брита, Аксел направи усилие да си представи брат си какъвто беше тогава, преди да дойдат трудните времена. Седнал зад бюрото на баща им с вдигнати върху него крака. С вечно разрошена кестенява коса и с онова разсеяно изражение, което го бе карало да изглежда значително по-възрастен от годините си. Ерик. Скъпият, обичан Ерик.

Аксел осъзна, че Брита очаква отговора му. Насили се да се върне от миналото и се опита да открие отговор в настоящето. Но както винаги двете бяха тясно преплетени и изминалите шейсет години сляха в паметта му поредица от хора, срещи и събития. Ръката, с която държеше чашата с кафе, затрепери и накрая той промълви:

– Не знам. Така мисля. Толкова добър, колкото заслужавах.

– Аз имах добър живот, Аксел. И отдавна реших, че го заслужавам. И ти трябва да сториш същото.

Ръката му затрепери още по-силно и по дивана се разплиска кафе.

– О, толкова съжалявам... аз...

Херман скочи.

– Не се тревожи, сега ще донеса кърпа.

Той отиде до кухнята и бързо се върна с влажна кухненска кърпа на сини карета, която внимателно притисна към тапицерията.

Брита изписка леко и накара Аксел да подскочи.

– О, сега мама ще ми се ядоса. Любимият й диван. Колко лошо.

Аксел хвърли въпросителен поглед към Херман, който отвърна с още по-енергично търкане на петното.

– Мислиш ли, че ще го махнеш? Мама много ще ми се разсърди.

Брита се запоклаща напред-назад, като тревожно наблюдаваше усилията на Херман да изтрие петното от кафе. Той се изправи и прегърна жена си през рамо.

– Всичко ще е наред, миличка. Ще махна петното, обещавам.

– Сигурен ли си? Защото ако мама се ядоса, може да каже на татко и...

Брита нервно закърши ръце и започна да гризе кокалчетата си.

– Обещавам, че ще го махна. Тя въобще няма да забележи.

– О, хубаво, това е добре – каза Брита поуспокоена. После стреснато погледна Аксел. – Кой сте вие? Какво искате?

Той погледна към Херман с молба да го насочи.

– Това състояние идва и си отива – обясни съпругът, като седна до Брита и взе да гали ръката й.

Тя напрегнато изучаваше Аксел, сякаш виждаше нещо тревожно или озадачаващо в лицето му, нещо, което някак й убягваше. После грабна ръката му и приближи лице към неговото.

– Знаеш ли, той ме вика.

– Кой? – попита Аксел, като едва устояваше на желанието да отдръпне ръката, лицето си, тялото си.

Отначало Брита не отговори. После той чу ехото на собствените си думи.

– Някои неща не могат да бъдат заметени под килима – прошепна тя, с лице на сантиметри от неговото.

Той измъкна ръката си от хватката й и погледна към Херман над сребристата глава на Брита.

– Сам виждаш – умърлушено продума Херман. – Какво да правим сега?

– Адриан! Престани вече!

Ана толкова упорито се бореше да облече сина си, че по лицето й изби пот. Напоследък бе превърнал съпротивата си в истинско изкуство, като така се извиваше и шаваше, че беше невъзможно да му се обуят дори чорапи. Тя се опита да го задържи достатъчно дълго, че да му нахлузи гащи, но в този момент той се изскубна и хукна из къщата.

– Адриан! Ела тук! Моля те, мама няма време за това. Дан ще ни вози до Танумсхеде, за да напазаруваме. Можеш да разгледаш играчките в „Хедемирс“ – подхвърли тя с надежда да го заинтригува, макар да си даваше сметка, че подкупите надали бяха най-подходящата мярка за решаване на проблема с обличането. Но какво друго можеше да стори?

– Още ли не си готова? – попита Дан, като слезе на долния етаж и завари Ана седнала на пода до купчина дрехи, докато Адриан препускаше наоколо като луд.

– Урокът ми започва след половин час. Трябва да тръгвам.

– Добре, ти го облечи тогава – тросна се Ана и метна дрехите на Адриан към Дан.

Той я погледна изненадан. Тя наистина не беше в най-доброто си настроение напоследък, но може би това не бе толкова странно. Опитите да се слеят две семейства се оказаха далеч по-мъчителни, отколкото и двамата бяха очаквали.

– Хайде, Адриан – рече Дан и сграбчи момчето за врата, докато то профучаваше покрай него. – Да видим дали още помня как се прави това.

Обу му чорапите относително лесно, но дотам. Адриан приложи маневрите си с гърченето и на Дан и категорично отказа да си обуе панталоните. Дан направи няколко опита, но после и той изгуби търпение.

– Адриан, веднага престани да шаваш!

Смаян, Адриан застина на мига. После лицето му стана яркочервено.

– Ти не си ми татко! Махай се оттук! Искам си моя татко! Татко!

На Ана това вече й дойде твърде много. Всички спомени за Лукас и времето, когато бе живяла като зат-ворничка в собствения си дом, нахлуха в главата й и тя се разплака. Изтича горе в спалнята, където се хвърли върху леглото и се разрида неудържимо.

Тогава почувства нежна ръка на гърба си.

– Миличка, какво ти става? Няма нищо чак толкова страшно. Той просто не е свикнал със ситуацията и се пробва доколко може да ни се качи на главите. И, между другото, е нищо в сравнение с Белинда на неговата възраст. Направо е бездарен аматьор пред нея. Веднъж дотолкова ми писна от нейните фасони, че я изхвърлих пред външната врата само по гащички. Пернила ми беше много бясна, защото все пак беше декември. Но я държах навън само минута, преди да се разкая за стореното.

Ана не се засмя. Вместо това се разплака още по-силно и вече цялата се тресеше.

– Но какво има, скъпа? Вече сериозно ме тревожиш. Знам, че си преживяла много, но ще се справим. Просто на всички им е нужно малко време и после нещата ще се успокоят. Ти... ти и аз... заедно можем да го пос-тигнем.

Тя вдигна мокрото си от сълзи лице да го погледне, после приседна на леглото.

– Аз... аз... знам... – избъбри, докато се мъчеше да спре плача си. – Знам го... и не разбирам... защо реагирам... по този начин. – Дан я потупа по гърба и хлипането й поутихна. – Явно съм малко... свръхчувствителна... Не разбирам. Обикновено се държа така само като съм...

Тя млъкна насред изречението си, погледна Дан и зяпна.

– Какво? – попита той озадачен. – Обикновено се държиш така кога?

Ана не можеше да събере сили да отговори и след момент забеляза, че нещо му просветва.

И тогава тя кимна с разширени очи.

– Обикновено се държа така само като съм... бременна.

В спалнята настана пълна тишина. И тогава чуха тънко гласче откъм вратата.

– Вече съм облечен. Съвсем сам го направих. Аз съм голямо момче. Може ли сега да отиваме в магазина за играчки?

Дан и Ана погледнаха Адриан, застанал на прага, сияещ от гордост. Истина беше. Панталоните му бяха извъртени със задната страна отпред, а тениската с опакото навън, но си беше облякъл дрехите. Съвсем сам.

Още от антрето миришеше вкусно. Изпълнен с приятно очакване, Мелберг влезе в кухнята. Рита му бе позвънила малко преди единайсет часа да го попита дали иска да дойде на обяд, тъй като Сеньорита изявила желание да поиграе с Ернст. Не я бе попитал как точно кучето й бе комуникирало това желание. Някои неща просто трябваше да бъдат приемани като манна небесна.

– Здрасти. – Йохана беше застанала до Рита и й помагаше да кълца зеленчуци. Вярно, това й струваше известно усилие, тъй като коремът й я принуждаваше да стои на известно разстояние от плота.

– Здравейте. Тук ухае чудесно – заяви Мелберг и подуши въздуха.

– Готвим „чили кон карне“ – обясни Рита и се приб-лижи до него, за да го целуне по бузата.

Мелберг устоя на импулса да повдигне ръка и да докосне мястото, където се бяха допрели устните й. Вместо това седна до масата, сервирана за четирима.

– И някой друг ли ще ни прави компания? – попита той Рита.

– Половинката ми ще се прибере за обяд – обясни Йохана и разтърка гърба си.

– Не е ли по-добре да седнеш? – предложи Мелберг и й издърпа стол. – Сигурно е трудно да носиш цялата тази тежест.

Йохана прие и седна до него, като дишаше тежко.

– Да, не можеш да си представиш. Но да се надяваме, че няма да е задълго. Много ще съм радостна да се отърва от това. – Тя прекара ръка по корема си и попита Мелберг: – Искаш ли да пипнеш?

– А може ли? – глуповато попита той.

Бе открил съществуването на сина си чак когато Симон вече беше тийнейджър, така че тази част от бащинството беше загадка за него.

– Ето, бебето рита.

Йохана хвана ръката му и я постави от лявата страна на корема си.

Мелберг подскочи леко, когато усети силен ритник срещу дланта си.

– О, мили боже. Това е удивително. Не боли ли?

Той се втренчи в корема й, докато продължаваше да усеща солидни ритници отвътре.

– Чак да боли, не. Понякога изпитвам известен дискомфорт, когато се опитвам да спя. Според половинката ми бебето ще стане футболист.

– Склонен съм да се съглася с него – кимна Мелберг, на когото не му се искаше да отстрани ръката си.

Усещането пораждаше у него странни чувства, които не успяваше да определи. Копнеж, възхищение, горчивина... Не беше съвсем сигурен.

– Баща му има ли талант за футбол, който бебето би могло да наследи? – попита той със смях.

За негова изненада въпросът бе посрещнат с мълчание. Той вдигна поглед и видя смутеното изражение на Рита.

– Но Бертил, не знаеш ли, че...

В този момент външната врата се отвори.

– Колко хубаво мирише, мамо – чу се от антрето. – Какво готвиш? Специалното си чили...

В кухнята влезе Паула и смайването й бе по-голямо дори от това на Мелберг.

– Паула?

– Шефе?

В съзнанието на Мелберг запрепускаха мисли, докато нещата не се подредиха по местата си. Паула се беше преселила тук с майка си. Рита се бе преместила наскоро в града. Имаха съвършено еднакви очи. Само едно нещо не му беше съвсем...

– Виждам, че се познаваш с половинката ми – каза Паула и обгърна с ръка раменете на Йохана.

Взря се в Мелберг в очакване да види реакцията му. Предизвикваше го да изрече погрешната реплика, да предприеме погрешното действие.

С крайчеца на окото си Рита го наблюдаваше нап-регнато. В едната си ръка държеше дървена лъжица, но беше престанала да бърка яденето, тъй като също очакваше реакцията му. Хиляди мисли запрепускаха в главата на Мелберг. Хиляди предразсъдъци. Хиляди неща, изричани от него през годините, които не можеха да се нарекат особено мъдри. Ала внезапно осъзна, че това беше моментът в живота му, когато трябва да изрече правилните думи, да извърши правилното действие. Залогът бе твърде голям и под фиксиращия го поглед на тъмните очи на Рита той каза спокойно:

– Не знаех, че ти предстои да станеш майка. И то толкова скоро. Е, имам повод да те поздравя. А Йохана беше толкова любезна, че ми позволя да опипам дивото зверче вътре. Склонен съм да се съглася с теорията ти, че тя ще роди един бъдещ футболист.

Паула остана неподвижна още няколко секунди с ръка през раменете на Йохана и очи, приковани в неговите, като се опитваше да прецени дали в казаното от него имаше сарказъм. После се отпусна и се усмихна.

– Удивително е да усещаш всичкото това ритане, нали?

В цялата стая нахлу атмосфера на облекчение.

Рита, която се залови отново да бърка чилито, каза със смях:

– Това е нищо в сравнение с твоите ритници, Паула. Помня как баща ти се шегуваше, че си се опитвала да откриеш друг изход освен обичайния.

Паула целуна Йохана по бузата и седна до масата. Не можеше да скрие факта, че се взира в Мелберг със смайване. Той на свой ред се чувстваше извънредно доволен от себе си. Още смяташе, че е странно две жени да живеят заедно, а фактът, че едната от тях е бременна, беше особено озадачаващ. Рано или късно щеше да е принуден да удовлетвори любопитството си по този въпрос. И все пак беше изрекъл правилните думи. За своя огромна изненада установи, че е напълно искрен.

Рита постави тенджерата с чили на масата и ги подкани да си сервират. Погледът, който отправи към Мелберг, беше финалното доказателство, че се е справил добре.

А той още усещаше кожата на издутия корем на Йохана върху дланта си и ритащото краче на бебето.

– Идваш точно навреме за обяд. Щях да ти звъня – каза Патрик, след което опита от лъжицата с доматена супа и постави тенджерата на масата.

– Ето това се казва обслужване. Какъв е поводът? – попита Ерика, като влезе в кухнята и го целуна по тила.

– Мислиш, че това е всичко ли? Искаш да кажеш, че бих те впечатлил просто като приготвя обяд? Господи, ами значи съвсем напразно се занимах с прането, изчистих дневната и смених крушката в банята.

Патрик се обърна и я целуна по устните.

– Каквато и дрога да си взел, искам и аз от нея – промълви Ерика изненадана. – Къде е Мая?

– Заспа преди петнайсетина минути. Така че ще можем да обядваме на тишина и спокойствие, само ти и аз. След това ще изприпкаш горе да си работиш, а аз ще измия съдовете.

– Добре... Сега вече ми идва в повече – заяви Ерика. – Или си профукал всичките ни общи пари, или се каниш да ми съобщиш, че имаш любовница, а може би, че си се писал доброволец в космическата програма на НАСА и ще обикаляш около земното кълбо в продължение на година... Или пък моят съпруг е бил похитен от извънземни и ти си някакъв андроид, наполовина човек и наполовина робот.

– Как разбра за НАСА? – рече Патрик и й намигна.

Той постави няколко филии хляб в панерче и седна до кухненската маса срещу Ерика.

– Не, истината е, че изживях един вид религиозно просветление, докато се разхождах с Карин днес и... Така де, реших, че просто трябва повече да съм ти в помощ. Но не очаквай подобно представяне от моя страна всеки божи ден. Не гарантирам, че няма да имам периоди на мързел.

– Значи единственото, което трябвало да сторя, за да накарам мъжа ми повече да помага вкъщи, било да го пратя на среща с бившата му съпруга? Ще трябва да го съобщя на всичките си приятелки.

– О, не знам – промърмори Патрик, докато духаше горещата супа в лъжицата си. – Не може да се нарече точно среща. А и тя е в доста труден период.

Той преразказа накратко споделеното от Карин, а Ерика кимаше. Макар да изглеждаше, че Карин получава значително по-малко подкрепа вкъщи от нея самата, ситуацията все пак й звучеше много познато.

– А твоята сутрин как мина? – попита Патрик и засърба супата си.

Лицето на Ерика грейна.

– Открих много добър материал. Нямаш представа колко вълнуващи неща са се случвали тук, във Фелбака и околността през Втората световна война. Въртяла се е всякаква контрабанда от и към Норвегия – с храна, новини, оръжие, хора. Идвали са германски дезертьори и борци на норвежката съпротива. А по-късно се появила опасността от мини. Няколко рибарски лодки и товарни кораби се изгубили заедно с екипажа и всичко на борда, когато се натъкнали на мини. Ти знаеше ли, че край Дингле е бил свален германски изтребител? През 1940 година шведската противовъздушна отбрана е свалила самолет и целият му тричленен екипаж е загинал. Никога преди не бях чувала някой да го споменава. Мислех, че по тези места дори не са забелязали войната, ако не се брои купонната система за храна и бензин.

– Очевидно много си се заинтересувала от темата – засмя се Патрик и сипа на Ерика втора порция супа.

– Да, а и още не съм ти казала всичко. Помолих Кристиан да потърси материали, където да се споменават майка ми и приятелите й. Не очаквах да открие нещо, защото по онова време те са били много млади. Но почакай само да видиш това.

Гласът на Ерика пресекваше от вълнение и тя стана да вземе куфарчето си. Постави го на кухненската маса и извади отвътре дебел сноп листове.

– Виж ти, сериозна купчинка хартия имаш.

– Отне ми три часа да изчета всичко – каза Ерика и прелисти документите с леко треперещи пръсти.

Накрая откри каквото търсеше.

– Ето, погледни това!

Тя посочи статия, придружена с голяма черно-бяла снимка.

Патрик погледна статията. Снимката беше първото, което привлече вниманието му. Пет души, застанали един до друг. Примижа, за да разчете надписа, и разпозна четири от имената: Елси Мострьом, Франс Рингхолм, Ерик Франкел и Брита Йохансон. Ала за петия никога не беше чувал. Момче, приблизително на същата възраст като другите, на име Ханс Олавсен. Патрик мълчаливо прочете статията, а през това време Ерика не отделяше поглед от лицето му.

– Е? Какво мислиш? Не знам какво означава, но не може да е съвпадение. Погледни датата. Дошъл е във Фелбака едва ли не на същия ден, когато майка ми, изглежда, е прекъснала дневника си. Не може да е случайност! Трябва да означава нещо!

Ерика закрачи напред-назад из кухнята.

Патрик наведе глава, за да разгледа отново снимката. Изучаваше лицата на петимата младежи. Елси бе загинала в автомобилна катастрофа преди четири години. Сега още един от тях беше мъртъв, убит шейсет години, след като бе направена снимката. Имаше интуитивно усещане, че Ерика е права. Това трябва да означаваше нещо.

Докато вървеше обратно към полицейския участък, през главата на Паула препускаха всякакви мисли. Майка й беше споменавала, че е срещнала приятен мъж, който й правел компания по време на разходките й, и че после го убедила да се запише в курс по салса. Но Паула не би могла и да си представи, че този мъж ще се окаже собственият й началник. Не беше преувеличено да се твърди, че не й стана особено приятно. Мелберг беше едва ли не последният човек на земята, когото би избрала за майка си. Но пък трябваше да признае, че той прие много добре новината за нея и Йохана. Изненадващо. Тесногръдието беше основният й аргумент срещу преместването й в Танумсхеде. Достатъчно трудно им бе с Йохана да бъдат приети като семейство в Стокхолм. А в малък град като този... Можеше да е направо катастрофално. Ала беше обсъдила всичко с Йохана и майка си и се бяха споразумели, ако нещата не потръгнат, просто да се върнат в Стокхолм. Само че дотук всичко вървеше по-добре, отколкото би могло да се очаква. Тя харесваше работата си в управ-лението, майка й бе ангажирана с курса си по салса и почасовата си работа в супермаркет „Консум“ и макар че в момента Йохана беше в отпуск по майчинство, който щеше да трае продължително, вече бе провела разговори с местни фирми, които проявяваха интерес тя да се заеме с финансите им. Ала щом видя изражението на Мелберг в момента, когато бе прегърнала Йохана, Паула се уплаши, че всичко може да рухне като къщичка от карти. В този момент целият й живот би могъл да се срине. Обаче Мелберг взе, че я изненада. Може пък да не беше толкова безнадежден, за колкото го бе имала.

Паула размени няколко думи с Аника в рецепцията. После почука на вратата на Мартин и влезе.

– Как вървят нещата?

– По случая с побоя ли? Момчето призна, че го е направило, а и нямаше особен избор при тази ситуация. Майката го отведе, но Йоста информира социалните служби. Явно климатът в семейството не е особено добър.

– Често е така – кимна Паула и седна.

– Но истински интересното е самата причина за побоя. Оказва се, че Пер влязъл с взлом в дома на Ерик Франкел през пролетта.

Паула повдигна вежда, но остави Мартин да продължи, без да коментира.

След като той й разправи цялата история, и двамата останаха мълчаливи за момент.

– Питам се с какво е разполагал Ерик, което би заинтересувало Шел – каза Паула. Въможно ли е да е нещо за баща му?

Мартин вдигна рамене.

– Нямам представа. Но си мисля да поговоря с него и да разбера. Тъй или иначе, трябва да идем в Удевала да разпитаме някои от членовете на „Приятели на Швеция“, а там се намира и главната редакция на „Бохусленинген“. Така че можем първо да поговорим с Аксел.

– Речено-сторено – каза Паула и се изправи.

Двайсет минути по-късно стояха отново пред външната врата на къщата, принадлежала на Аксел и Ерик.

Паула си помисли, че Аксел изглежда по-стар в сравнение с последния път. По-слаб и някак почти проз-рачен. Той им се усмихна дружелюбно и ги покани вътре. Не попита защо са дошли, просто ги поведе към верандата.

– Имате ли напредък? – поинтересува се, когато седнаха. – За разследването питам – поясни излишно.

Мартин погледна Паула и после каза:

– Работим в няколко посоки. Най-важното е, че успяхме да установим евентуалната времева рамка, когато брат ви е умрял.

– Е, това е сериозна крачка напред – каза Аксел усмихнат, макар че усмивката не прогони скръбта и умората от очите му. – И кога мислите, че е станало?

– Отишъл е да посети своята... приятелка Виола Елмандер на петнайсети юни, от което знаем, че още е бил жив тогава. Другата дата не е чак толкова сигурна, но смятаме, че е бил вече мъртъв на седемнайсети юни, когато чистачката...

– Лайла – подсказа Аксел, когато забеляза, че Мартин се мъчи да си спомни името й.

– Лайла, точно така. Дошла е тук на седемнайсети да почисти къщата, както обикновено, но никой не отворил вратата, когато позвънила, нито пък й бил оставен ключ, както сте правели двамата, когато не сте си били у дома.

– Да, Ерик беше много точен по отношение оставянето на ключ за Лайла. Доколкото знам, никога не е забравял да го направи. Така че след като не е отворил вратата и не е имало ключ, значи...

Аксел замълча и потърка очите си, сякаш пред тях играеше образът на брат му, който той предпочиташе да прогони веднага.

– Много съжалявам – изрече съчувствено Паула, – но трябва да ви попитаме къде бяхте между петнайсети и седемнайсети юни. Уверявам ви, че това е чиста формалност.

Аксел махна с ръка при опита й да го успокои.

– Не е нужно да се извинявате. Знам, че просто си вършите работата. И освен това според статистиката не са ли извършени повечето убийства от член на семейството?

– Да – кимна Мартин. – Но ние просто събираме информация за разследването, за да ви изключим като заподозрян.

– Разбира се. Ще си взема календара.

Аксел отсъства няколко минути, после се върна с дебел дневник. Седна и започна да го прелиства.

– Да видим... Напуснах Швеция и отпътувах директно за Париж на трети юни и не се върнах, докато вие... бяхте така любезни да ме приберете от летището. Но от петнайсети до седемнайсети... Нека погледна... На петнайсети съм имал среща в Брюксел, на шестнайсети съм заминал за Франкфурт и на седемнайсети съм се върнал в главния офис в Париж. Мога да ви покажа фотокопия от билетите си, ако желаете.

Той връчи дневника на Паула.Тя го разгледа внимателно, но след като хвърли въпросителен поглед към Мартин, който поклати глава, бутна дневника по масата обратно към домакина им.

– Не, не мисля, че е необходимо. Но помните ли нещо за тези дати, което би могло да има значение по отношение на Ерик? Нещо конкретно? Телефонен разговор? Нещо, което да е споменал?

Аксел поклати глава.

– Не, съжалявам. Както казах, брат ми и аз нямахме навик да си телефонираме много често, когато бях в чужбина. Ерик би ми се обадил само ако къщата се запали. – Той се засмя, но после рязко млъкна и обърса очи. – Е, това ли беше всичко? Мога ли да съм ви полезен с друго? – попита той и внимателно затвори дневника.

– Всъщност има още едно нещо – каза Мартин и прикова поглед в Аксел. – Разпитвахме Пер Рингхолм във връзка със случай на побой днес. Той ни каза, че нахлул в къщата ви в началото на юни. Ерик го хванал, заключил го в библиотеката и позвънил на баща му, Шел Рингхолм.

– Синът на Франс – вметна Аксел.

Мартин кимна.

– Точно така. Пер чул част от разговор между Ерик и Шел, които се уговорили да се срещнат отново, защото Ерик разполагал с информация, евентуално представляваща интерес за Шел. Това говори ли ви нещо?

– Не, не ми говори – отвърна Аксел и енергично разтърси глава.

– Ами информацията, за която се предполага, че Ерик е искал да изложи пред Шел? Имате ли представа каква би могла да бъде?

Аксел не каза нито дума известно време и имаше вид, сякаш обмисля въпроса. После отново поклати глава.

– Не, не си представям каква би могла да бъде. Ерик прекара много време да изучава периода непосредствено преди Втората световна война и, разбира се, на свой гръб усети какво представляваше нацизмът през този период. А Шел се е посветил да пише за възраждането на нацизма в Швеция днес. Така че може би Ерик е открил някаква връзка, нещо от исторически интерес, което би дало на Шел илюстративен материал. Но защо не попитате Шел за какво точно става дума?

– Ще го направим. Всъщност сме тръгнали към Удевала да поговорим с него. Но ако по-късно ви хрумне нещо, ще ви дам номера на мобилния си телефон да ми позвъните.

Мартин написа номера на листче и го подаде на Аксел, който го пъхна в дневника си.

Паула и Мартин мълчаха през целия път до участъка. Но и двамата мислеха за едно и също. Какво беше онова, което не виждаха? Какви други въпроси биха могли да зададат? И на двамата им се щеше да знаят.

– Не можем да го отлагаме повече. Тя няма да е в състояние да остане тук, у дома, още дълго.

Херман погледна дъщерите си с такова дълбоко отчаяние, че те едва събраха сили да срещнат очите му.

– Знаем, татко. Постъпваш правилно. Няма друг вариант. Ти се грижи за мама, колкото можа, но сега трябва да се намесят други. Ще й намерим някое добро място.

Ана-Грета застана зад стола на баща си и го прегърна. Потръпна, като усети колко е измършавяло тялото му под ризата. Болестта на майка им го бе подложила на тежко изпитание. Може би в по-голяма степен, отколкото бяха допускали. Или бяха искали да видят. Тя се наведе напред и притисна буза до бузата на Херман.

– Тук сме да ти помогнем, татко. С Биргита, Маган и семействата ни. Знаеш, че сме с теб. Не бива да се чувстваш сам.

– Без майка ви ще се чувствам сам. Но нищо не може да се направи – унило отвърна Херман и бързо избърса сълза с ръкава си. – Наясно съм, че така е най-добре за Брита. Знам го.

Дъщерите му се спогледаха над главата на баща си. Херман и Брита бяха центърът на живота за всички тях, солидна скала, на която винаги можеха да се опрат. Сега самата основа на съществуването им се рушеше и те се опитваха да се подкрепят една друга. Плашещо бе да гледат как майка им се свива, спаружва, става по-мъничка от тях. Това пораждаше необходимост да се намесят и да бъдат възрастните за онези, които винаги бяха приемали през детството и юношеството си като безгрешни и неразрушими. Като възрастни, разбира се, бяха престанали да гледат на родителите си като на подобни на богове създания, които имат отговор за всичко, но все пак ги болеше да виждат как Брита и Херман губеха цялата си някогашна мощ.

Ана-Грета прегърна още няколко пъти крехкото тяло на баща си и отново седна до кухненската маса.

– Ще се оправи ли тя сама, докато си тук? – попита Маган тревожно. – Дали да не изтичам да я нагледам?

– Заспа, преди да тръгна – отвърна Херман. – Но обикновено не спи повече от час, така че е по-добре да се прибирам. – И той с мъка се изправи на крака.

– Нека ние да отидем и да поседим с нея няколко часа. Така ще можеш да си починеш – предложи Биргита. – Татко може да си полегне в стаята ти за гости, нали? – попита тя Маган, в чиято къща се бяха събрали на кафе и да обсъдят проблема с майка им.

– Чудесна идея – заяви Маган и закима настойчиво към баща си. – Иди и си почини малко, а ние ще идем да поседим с мама.

– Благодаря ви, момичета – каза Херман и пое към антрето, – но аз и майка ви се грижим един за друг над петдесет години и искам да продължа да се грижа за нея през малкото време, което ни остава. След като я настаним в старческия дом, тогава...

Той не довърши изречението си, а забързано излезе през вратата, преди дъщерите му да са видели, че плаче.

Брита се усмихваше в съня си. Моментите на бистро съзнание, което мозъкът й отказваше, когато бе будна, ставаха все по-чести по време на сън. Тогава тя виждаше всичко ясно. Някои от спомените бяха нежелани, но въпреки това й се натрапваха. Като звука от колана на баща й по голо детско дупе. Или образа на облените в сълзи страни на майка й. Или тясната и сбутана къщичка на хълма, където пронизителният плач на дете отекваше в пространството и я караше да иска да си запуши ушите и също да запищи. Но имаше и други, по-приятни неща, към които да се връща. Като летата, когато играеха весело и тичаха по затоплените от слънцето скали. Елси в нейните рокли на цветя, които майка й шиеше толкова умело. Ерик с късите си панталони и сериозно лице. Франс с къдравата си руса коса. Винаги бе копняла да прекара пръсти през тези къдрици, дори още когато бяха толкова малки, че нямаше кой знае каква разлика между момчета и момичета.

Един глас проби през спомените й, докато спеше. Глас, който й беше твърде добре познат. Напоследък все по-често й говореше. Гласът проникваше през всичко, искаше всичко, настояваше да се намести в нейния свят. Глас, който й отказваше покой и не й позволяваше да забрави. Глас, който си мислеше, че няма да чуе отново. Ала ето го. Беше толкова странно. И толкова плашещо.

Тя взе да върти глава от една на друга страна, като се опитваше в съня си да се отърси от гласа, да изтласка спомените, които смущаваха почивката й. Накрая успя. На преден план излязоха щастливите спомени. Първият път, когато видя Херман. Моментът, в който разбра, че двамата ще прекарат живота си заедно. Сватбата им. Тя носеше бяла рокля и беше замаяна от щастие. Родилните мъки и после любовта, когато се бе родила Ана-Грета. И Биргита и Маргарета, които обичаше също толкова много. Херман, полагащ грижи за децата въпреки шумните възражения на майка й. Правил го бе от обич, не от чувство за лоялност или по задължение. Тя се усмихна. Клепачите й затрепкаха. Ето тук искаше да остане. Тук, с тези спомени. Ако трябваше да избере един-единствен спомен, който да изпълни ума й, докато е жива, то беше образът на Херман, който къпе най-малката им дъщеря в бебешко коритце. Тананикаше си, докато внимателно поддържаше главичката й с една ръка. С безкрайна нежност търкаше малкото телце с гъба, вглеждаше се в очите на дъщеричката си, която следеше всяко негово движение. Брита видя себе си, видя се как стои на прага и ги наблюдава, без да привлича вниманието на съпруга си. Дори и да забравеше всичко останало, щеше да се бори да задържи този спомен. Херман и Маргарета, ръката му под главичката й, нежността и близостта.

Някакъв звук я изтръгваше от съня й. Тя се опита да се върне в него. Обратно към плисъка от вода, докато Херман топи гъбата в коритцето. Към доволното гукане на Маргарета, потопена в топлата вода. Ала нов звук издърпваше Брита по-близо до повърхността. По-близо до мъглата, която на всяка цена искаше да избегне. Събуждането носеше със себе си риска да се потопи в сивата объркваща мътилка, която превземаше ума й и бе започнала да поглъща все повече от времето й.

Накрая неохотно отвори очи. Някой се беше навел над нея и я гледаше. Брита се усмихна. Може би все още не беше напълно разбудена. Може би все пак щеше да успее да отпъди мъглата чрез спомените, които я спохождаха в съня й.

– Ти ли си това? – попита и се взря във фигурата, наведена над нея.

Усещаше тялото си натежало и отпуснато от съня, който не си бе отишъл напълно. Нямаше сили да се размърда. За момент никой от двамата не проговори. Нямаше много за казване. И тогава усещане за увереност си проби път в мозъка на Брита. Спомени изплуваха на повърхността. Забравени чувства се събудиха за живот. И тя усети да я завладява ужас. Онзи страх, от който я бе освободила постепенната загуба на паметта. Сега виждаше Смъртта, застанала до леглото й, и цялото й същество запротестира, че трябва да напусне този живот, да остави всичко свое. Вкопчи се в чаршафа, но от пресъхналите й устни се изтръгнаха само няколко гърлени звуци. Ужасът плъзна в тялото й и я накара бързо да върти глава от едната на другата страна. Отчаяно се стремеше да изпрати мисли на Херман, сякаш той би могъл да я чуе чрез телепатичните вълни, които отправяше към него по въздуха. Ала знаеше, че е напразно. Смъртта бе дошла да я прибере, косата скоро щеше да се стовари и нямаше никой, който да й помогне. Щеше да умре сама в леглото си. Без Херман. Без момичетата. Без да се е сбогувала. В този момент мъглата се отдръпна и съзнанието й стана по-ясно, отколкото от дълго време насам. Страхът препускаше като диво животно в гърдите й, но накрая тя успя да поеме дълбоко дъх и да нададе вик. Смъртта не помръдваше. Просто се взираше в нея, докато тя лежеше в леглото, взираше се и се усмихваше. Не беше недружелюбна усмивка, но това я правеше още по-плашеща.

Тогава Смъртта се наведе и взе възглавницата от страната, на която спеше Херман. Ужасена, Брита видя бялата й форма да се приближава. Финалната мъгла.

Тялото й запротестира. Изпадна в паника от липсата на въздух. Опитваше се да вдиша, да вкара кислород в дробовете си. Ръцете й пуснаха чаршафа и диво загребаха въздуха. Удариха се в нещо, което оказваше съп-ротива, в кожа. Започна да дращи и да дере, бореше се да живее още секунда.

И после всичко стана черно.

Грини, край Осло, 1944 г.

– Време е за ставане! – Гласът на пазача отекна в тишината. – В редица на двора след пет минути!

Аксел отвори очи с усилие, за секунда се почувства напълно дезориентиран. В бараките беше тъмно, а в този ранен час навън почти нямаше светлина. И все пак тук бе по-добре в сравнение с килията, където го бяха държали в изолация през първите няколко месеца. Предпочиташе тесните помещения и вонята на бараките пред дългите дни самота. Беше чувал, че има 3500 затворници в Грини. Това не го изненада. Накъдето и да се обърнеше, виждаше мъже със същото примирено изражение на лицата, каквото предполагаше, че е и неговото собствено.

Седна на леглото си и потърка сънливо очи. Заповеди да се строяват биваха издавани няколко пъти на ден, когато на пазачите им скимнеше, и тежко на този, който не се движи достатъчно бързо. Но днес му беше трудно да се измъкне от леглото. Беше сънувал, че е във Фелбака, че седи на Ветербергет, гледа към водата и наблюдава чайките, които с крясъци кръжат над мачтите на яхтите. Това всъщност бе доста грозен звук, но по някакъв начин се бе превърнал в част от душата на града. Беше сънувал и как вятърът го обгръща, топъл и мек през лятото. И миризмата на водорасли, носена от вятъра по целия път до върха на хълма, където той лакомо я вдишва.

Но реалността бе твърде сурова и студена, за да си позволи да остане в съня. Усети грубата тъкан на одеялото върху кожата си, когато го отмести настрани и спусна крака от ръба на паянтовото легло. Гладът раздираше стомаха му. Даваха им храна, разбира се, но не достатъчно и не много често.

– Хайде, излизайте – нареди по-младият пазач, който се разхождаше между затворниците.

Спря се пред Аксел и му каза с приятелски тон:

– Днес е студено.

Аксел избегна погледа му. Това беше същият младеж, който бе дежурен през първия му ден в лагера и който му се стори по-дружелюбен от другите. Оказа се прав. Никога не бе виждал младия мъж да злоупотребява с положението си или да унижава зат-ворниците, както го правеха останалите пазачи. Но месеците, прекарани от Аксел в затвора, бяха създали ясна граница между едните и другите. Затворници и охрана. Това бяха два много различни типа хора. Живееха толкова различно, че той трудно понасяше дори вида на пазачите, когато се появяваха в полез-рението му. Униформата от норвежката гвардия, която Аксел носеше, веднага показваше, че той принадлежи към по-малоценна част от човечеството. От другите затворници научи, че униформата е била създадена, след като затворник избягал през 1941 г. Чудеше се как човекът е имал сили да се измъкне. Той самият се чувстваше апатичен, цялата му енергия бе изстискана от съчетанието от тежък труд, твърде малко храна, твърде малко сън и прекалено много безпокойство за хората у дома. И твърде много мъка като цяло.

– По-добре се движи – каза младият пазач и леко го побутна.

Аксел направи каквото му се каза и бързо излезе от бараката. Тежки последици очакваха всеки, който се появеше късно за сутрешна проверка.

Докато слизаше по стълбите към двора, изведнъж се препъна. Усети как кракът му губи опора и се наклони към пазача, който вървеше точно пред него. Размаха ръце, за да си възвърне равновесието, но вместо въздух, ръцете му уловиха униформата и тялото на пазача. Приземи се върху гърба на мъжа и го събори, като стълкновението му изкара въздуха от дробовете. Отначало настъпи тишина. После Аксел усети, че го влачат за краката.

– Той те нападна – каза пазачът, който го държеше здраво.

Казваше се Йенсен и бе един от най-безмилостните в лагера.

– Не мисля, че… – отвърна младият пазач колебливо, докато се изправяше и изтупваше мръсотията от униформата си.

– Казах, че те нападна!

Лицето на Йенсен стана яркочервено. Той се възползваше от всяка възможност да се гаври с хората, които бяха във властта му. Всеки път, когато обикаляше из лагера, тълпите се разделяха като Червено море пред Моисей.

– Не, той...

– Видях го как те напада! – извика по-възрастният пазач, като пристъпи напред. – Смяташ ли да му дадеш един урок, или да го направя аз?

– Но той... – Пазачът, който беше още момче, хвърли на Аксел отчаян поглед, преди да се обърне към колегата си.

Аксел наблюдаваше сцената с безразличие. Отдавна се бе научил да не реагира, да не изпитва чувства. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи. Тези, които се борят срещу съдбата си, са обречени да загинат.

– Добре тогава, аз ще... – По-възрастният пазач се насочи към Аксел, повдигайки пушката си.

– Не! Аз ще го направя! Това е моя работа – намеси се момчето с пребледняло лице, като застана между двамата.

Погледна Аксел в очите с вид на човек, който едва ли не моли за прошка. После вдигна ръка и му удари шамар.

– Това ли ще е наказанието му? – изрева Йенсен дрезгаво.

Наоколо се бяха събрали зяпачи и група охранители се смееха, тръпнейки в очакване. Всичко, което нарушаваше еднообразието на затворническото ежедневие, бе добре дошло.

– Удари го по-силно! – изкрещя Йенсен, а лицето му още повече се зачерви.

Младият пазач отново погледна Аксел, който все още отказваше да срещне очите му. Тогава охранителят се засили и удари Аксел с юмрук в челюстта. Главата на Аксел се отметна назад, но той се задържа на крака.

– По-силно!

Още повече пазачи се бяха присъединили към групата, а по челото на младежа блестяха капки пот. Повече не се опита да срещне погледа на Аксел. Очите му придобиха стъклен вид, когато се наведе, взе пушката си от земята и я вдигна високо за удар.

Аксел извърна лице по чист рефлекс и ударът попадна над лявото ухо. Почувства се така, сякаш нещо се счупва вътре в него. Болката беше неописуема. Следващият удар, който се стовари върху му, го уцели в лицето. Почти нищо не помнеше след това. Усещаше само болка.

НИКАКВИ ЗНАЦИ ПО ВРАТАТА не подсказваха, че тук се помещават „Приятели на Швеция“. Просто парче хартия върху пощенска кутия с надпис „Без реклами“ и името „Свенсон“. Мартин и Паула бяха получили адреса от колегите си в Удевала, които държаха под око дейността на организацията.

Не се обадиха предварително. Просто предположиха, че ще намерят някого през работното време. Мартин натисна звънеца. Вътре се чу писклив звук, но първоначално нищо не се случи. Тъкмо се канеше да позвъни отново, когато вратата се отвори.

– Да?

Един мъж на около трийсет ги изгледа въпросително и се намръщи, като видя униформите им. Още повече се намръщи, когато видя Паула. В продължение на няколко секунди я оглеждаше от глава до пети по такъв начин, че й се прииска да го удари с коляно в слабините.

– Така. С какво мога да помогна на правителството днес? – попита ехидно.

– Бихме искали да си поприказваме с някого от „Приятели на Швеция“. На правилното място ли сме попаднали?

– Разбира се. Влезте.

Мъжът – рус, висок и едър, с очевидно добре тренирани мускули – се отдръпна, за да ги пропусне вътре.

– Мартин Молин. А това е Паула Моралес. Ние сме от полицията в Танумсхеде.

– Така ли? Дълъг път сте били, за да дойдете тук – каза мъжът, докато ги водеше към малък офис. – Казвам се Петер Линдгрен.

Той седна зад бюрото и посочи към двата стола за посетители.

Мартин си отбеляза името. Щеше да провери дали Линдгрен фигурира в базата им данни веднага щом се върнеше в управлението. Нещо му подсказваше, че човекът срещу тях ще има поредица арести в досието си.

– И така, какво желаете?

Петер се облегна назад и кръстоса ръце в скута си.

– Разследваме убийството на един човек на име Ерик Франкел. Името да ви е познато?

Паула се насили да говори спокойно. Имаше нещо в този тип мъже, от което я побиваха тръпки. Не се и съмняваше, че Петер Линдгрен изпитва същите чувства към хора като нея.

– А трябва ли? – отговори той, гледайки към Мартин вместо към Паула.

– Да, трябва – каза Мартин. – Вашата организация е поддържала известен контакт с него. Заплашвала го е, ако трябва да сме точни. Но предполагам, че не знаете нищо за това? – добави Мартин саркастично.

Петер Линдгрен поклати глава.

– Не, нищо не ми говори. Имате ли доказателства за тези... заплахи? – попита той с усмивка.

Мартин се почувства така, сякаш го оглеждат под лупа. След кратка пауза каза:

– В момента не е важно дали имаме, или не. Знаем, че вашата организация е заплашвала Ерик Франкел. И също така знаем, че един от членовете ви, Франс Рингхолм, е познавал жертвата и го е предупредил за тези заплахи.

– Аз не бих взимал Франс много сериозно – каза Петер с опасен блясък в очите. – Той се радва на голямо уважение в рамките на нашата организация... но годинките започват да се трупат и… ами, ние сме ново поколение, готово да поеме отговорността... Живеем в нови времена, с нови привички и хора като Франс невинаги разбират добре правилата на играта.

– За разлика от такива като вас? – обади се Мартин.

Петер разпери ръце.

– Важно е да знаеш кога да спазваш правилата и кога да ги нарушаваш. Важно е това, което служи на каузата ни в дългосрочен план.

– А каузата ви в дадения случай е... каква?

Паула усети колко враждебно звучат думите й и Мартин го потвърди с един предупредителен поглед.

– Едно по-добро общество – отговори Петер спокойно. – Тези, които са управлявали държавата, не са се справили много добре. Допуснали са... чуждестранни сили да заемат твърде много място. Позволили са на чистите шведи да бъдат изтласкани.

Мъжът хвърли войнствен поглед към Паула, която преглътна многократно, за да не реагира. Това не бе подходящото място или време. А и бе наясно, че той нарочно я предизвиква.

– Но всичко това ще се промени. Шведите все повече и повече осъзнават, че се движим към пропаст, и ако продължаваме по този начин, ще позволим на властимащите да разрушат това, което нашите предци са изградили. Ние можем да създадем по-добро общество.

– И по какъв начин, чисто теоретично, един възрастен, пенсиониран учител по история представлява заплаха за... по-доброто общество?

– Чисто теоретично... – Петер отново стисна ръце в скута си. – Чисто теоретично, разбира се, той не би представлявал реална заплаха. Но той е допринесъл за разпространението на един фалшив образ – образ, който победителите във войната са работили усилено, за да насърчат. И, естествено, това не може да бъде толерирано. Чисто теоретично.

Мартин се канеше да отговори, но Петер явно не бе приключил.

– Всички изображения, всички истории от концентрационните лагери и други подобни са чисти измислици, преувеличени лъжи, които са се превърнали в истини. И знаете ли защо? За да бъде напълно погребано посланието, истинското послание. Победителите във войната са тези, които пишат учебниците по история, и те са решили да заглушат истината, да изкривят образа, който светът ще види, така че никой да не посмее да се изправи и да запита дали правилната страна е спечелила. И Ерик Франкел беше част от това потулване, от тази пропаганда. Ето защо, говорим хипотетично, Ерик Франкел би застанал на пътя на обществото, което искаме да създадем.

– И все пак, доколкото ви е известно, не са му изпращани никакви заплахи, така ли? – Мартин напрегнато се взираше в мъжа. Знаеше какъв ще бъде отговорът.

– Не, не сме правили такова нещо. Ние работим в рамките на законите на демокрацията – избори, манифести. Придобиваме власт чрез гласове. Всякакви други действия са ни чужди.

Той изгледа Паула, която здраво стискаше ръце и си представяше войниците, дошли да отведат баща й. Техните очи имаха същия израз.

– Е, няма да ви безпокоим повече – каза Мартин, докато се изправяше. – От полицията в Удевала ни дадоха имената на останалите членове на борда, така че, разбира се, с тях също ще обсъдим този въпрос.

Петер се изправи и кимна.

– Разбира се. Но никой няма да ви каже нещо по-различно. А що се отнася до Франс... ами, аз не бих обръщал много внимание на един старец, който живее в миналото.

Ерика установи, че й е трудно да се съсредоточи върху писането. Мислите за майка й все я отклоняваха. Тя извади купчината статии и постави тази със снимката най-отгоре. Беше толкова разочароващо. Да се взира в тези лица, без да може да получи нужните й отговори. Наведе се, приближи снимката до очите си и започна да изучава петте лица в детайли, едно след друго.

Първо Ерик Франкел. Сериозно изражение, докато гледа към камерата. Скована поза. Имаше нещо тъжно в него и без да знае дали е права, или не, тя стигна до извода, че причината е била задържането на брат му. Само че той излъчваше същата сериозност и същата скръб, когато се срещна с него през юни, за да го попита за медала.

Ерика премести погледа си към човека, застанал до Ерик. Франс Рингхолм. Той беше красив. Много красив. Руса къдрава коса, малко по-дълга, отколкото родителите му вероятно биха искали. Широка чаровна усмивка за камерата. Ръцете му бяха небрежно отпуснати върху раменете на стоящите до него. Нито един от тях не изглеждаше да оценява високо този жест.

Ерика заразглежда лицето вдясно от Франс. Майка й. Елси Мострьом. Изражението й беше определено по-нежно, отколкото Ерика можеше да си спомни някога да го е виждала. Но имаше леко напрежение в деликатната усмивка, която подсказваше, че ръката на Франс около раменете й не й допада. Толкова сладка изглеждаше майка й. Имаше толкова мил вид. Елси, която Ерика познаваше, беше студена и непристъпна. На снимката нямаше и намек за тази страна от характера й. Ерика леко докосна лицето на майка си. Колко различно щеше да е всичко, ако майка й бе като момичето на снимката тук. Какво се бе случило с нея? Какво бе отнело цялата й нежност? Какво бе накарало безразличието да замени изпълнения с копнеж поглед? Защо никога не я прегърна с меките ръце, които се виждаха под късите ръкави на роклята на цветя?

Ерика се прехвърли на следващия човек на снимката. Брита не гледаше във фотоапарата. Вместо това се бе обърнала към Елси. Или по-скоро към Франс. Невъзможно бе да се каже. Ерика посегна към лупата върху бюрото. Насочи я към лицето на Брита и присви очи, за да стане изображението толкова ясно, колкото е възможно, но все още не можеше да каже със сигурност. Девойката имаше намръщено изражение, връхчетата на устата й бяха нацупени и в челюстта й се забелязваше нещо грубо и решително. И в очите й. Ерика бе почти сигурна. Брита гледаше един от тях – Елси или Франс – или може би и двамата.

И последният човек на снимката. Беше на същата възраст като останалите. Рус като Франс, но къдравата коса бе къса. Висок и доста строен, с умислено изражение на лицето. Не щастливо, но не и тъжно. „Умислен“ беше най-добрата дума, която Ерика можа да измисли, за да опише вида му.

Отново прочете статията. Ханс Олавсен беше норвежки участник в съпротивата, избягал от Норвегия на борда на регистрирания във Фелбака риболовен кораб „Елфрида“. Било му дадено убежище от капитана на лодката, Елоф Мострьом. Според репортера, написал статията, Ханс празнуваше края на войната заедно с приятелите си във Фелбака.

Ерика постави статията най-отгоре върху купчината документи. Усещаше нещо в отношенията между младежите, което… Не можеше да определи точно какво. Със сигурност знаеше единствено, че ключът към миналото на майка й се крие в по-задълбоченото изучаване на връзките между тези приятели, а може би и в боеца от норвежката съпротива Ханс Олавсен. И имаше само двама души, които можеше да попита. Аксел Франкел и Брита Йохансон. Ерика наистина не искаше да се връща и да притеснява обърканата старица, но как иначе да разбере какво се крие зад този гневен поглед в очите й? Може би, ако успееше да обясни на съпруга на Брита защо трябва да говори с жена му, той щеше да разбере. Утре, реши Ерика, утре ще хване бика за рогата и ще се върне там.

Ако успееше да завари Брита в един от по-осъзнатите й мигове, беше убедена, че ще намери необходимите й отговори.

Фелбака, 1944 г.

Войната бе взела своята дан от Елоф Мострьом – водата вече не му беше приятел, а враг. Открай време обичаше морето на Бохуслен. Харесваше му как се плиска, как мирише, как звучи, как се блъска в носа на лодката. Но откакто започна войната, връзката му с морето вече не бе приятелска. Морето бе станало враждебно. То криеше опасности под повърхността си, мините, които във всеки един момент можеха да се взривят и да вдигнат него и целия му екипаж във въздуха. И германците, които патрулираха в зоната, не бяха много по-добри. Човек никога не можеше да знае какво ще намислят. Морето стана ненадеждно по един съвсем друг начин, различен от този, към който всички бяха привикнали. Бури, плитчини – това бяха неща, с които се научаваха да се справят благодарение на опита, трупан от много поколения. И ако природата понякога ги надвиваше, това се приемаше с хладнокръвие и самообладание.

Новата несигурност се оказваше далеч по-лоша. Ако оцелееха след рисковете, които водата криеше, то на брега, когато спираха да разтоварят стоката си, ги очакваха още по-големи опасности. Всеки път, когато приставаше с лодката, Елоф си припомняше как германците бяха заловили Аксел Франкел. Загледа се в хоризонта, като си позволи да мисли за момчето в продължение на няколко минути. Толкова смел. И сякаш непобедим. Сега никой не знаеше къде се намира. Носеха се слухове, че е бил откаран в Грини, но не се знаеше със сигурност дали е вярно. А дори и да беше, нямаше как да се разбере дали все още е там. Говореше се, че са започнали да прехвърлят затворниците в Германия. Може би момчето се намираше там в момента. А може би дори вече не беше жив. Шест месеца бяха изминали от залавянето му и никой не бе получил знак, че е още жив. Така че беше трудно да не се мисли за най-лошото. Елоф въздъхна тежко. От време на време се натъкваше на родителите на момчето, доктора и съпругата му. Но нямаше смелост да срещне погледа им. Ако можеше, минаваше на другия тротоар и бързо продължаваше да върви с наведени очи. Струваше му се, че е трябвало да направи нещо. Не знаеше какво, но все нещо. Може би изобщо не биваше да позволява на момчето да го придружава.

Сърцето го болеше, когато срещаше брата на Аксел. Това малко, сериозно момче на име Ерик. Не че преди беше много бъбрив, но откакто брат му изчезна, стана дори още по-тих. Елоф си мислеше да поговори с Елси. Не му харесваше, че тя прекарва толкова много време с Ерик и другото момче, Франс. Харесваше Ерик – момчето имаше нещо мило в очите. Франс обаче беше друго нещо – „хулиган“ бе думата, която му идваше наум, когато се опиташе да опише това момче. Но никой от тях не беше подходяща компания за Елси. Двамата бяха от друга обществена класа, коренно различни хора. Той и Хилма със същия успех можеше да са родени на друга планета, не на тази на семейство Франкел и Рингхолм. И двата им свята не трябваше никога да се срещат, нищо хубаво не можеше да произлезе от стълкновението им. Едно време, когато децата бяха още малки и играеха на стражари и апаши, това не беше проблем. Но сега бяха по-големи. Да, нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Хилма повдигаше въпроса по различни поводи. И го молеше да поговори с момичето. Но сърце не му даваше да го направи. По време на войната всичко стана по-трудно. Приятелите на практика бяха единственият лукс, който младежите можеха да си позволят, а кой бе той да отнема приятелите на Елси? Но рано или късно щеше да бъде принуден да го направи. Момчетата са момчета, в края на краищата. Игрите на гоненица и криеница скоро ще се превърнат в тайни прегръдки. Знаеше го от личен опит. И той бе млад някога, макар че сега това му се струваше толкова отдавна. Дошло е време двата свята да бъдат отделени още веднъж. Така е било и така ще бъде винаги. Невъзможно е да се промени естественият ред на нещата.

– Капитане! Най-добре да дойдете!

Изтръгнат от мислите си, Елоф се обърна към гласа, който го бе прекъснал. Единият от мъжете от екипажа енергично му махаше да отиде при него. Елоф се намръщи изненадано, но се отзова. Намираха се в открито море и все още им оставаха няколко часа до пристигането в пристанището на Фелбака.

– Имаме пътник без билет – каза Кале Ингваршон, сочейки към товарното отделение.

Елоф се обърна натам и видя сгушено зад чувалите младо момче, което тъкмо изпълзяваше от скривалището си.

– Открих го, когато чух звук от вътрешността на лодката. Кашляше толкова силно, че е цяло чудо, дето не се е чуло на палубата – обясни Кале, който сложи щипка тютюн в устата си и се намръщи.

През войната дъвченето на тютюн не беше нищо повече от слаб заместител на пушенето.

– Кой си ти? И какво правиш на моята лодка? – попита Елоф безцеремонно.

Питаше се дали да не повика на помощ някого от екипажа горе.

– Казвам се Ханс Олавсен, качих се на борда в Кристиансан – отговори младежът на напевен норвежки.

Изправи се и протегна ръка. След миг на колебание Елоф също подаде своята. Момчето го погледна в очите и каза:

– Надявах се да стигна до Швеция с вас. Германците имат… нека просто кажем, че ако ми е мил животът, не мога да остана дълго на норвежка почва.

Елоф помълча известно време, обмисляйки чутото. Не му се искаше да се намесва в нещо толкова опасно. Но от друга страна, какъв избор бе имало момчето? Не е можел пред всички патрулиращи германци да отиде открито до лодката и да пита ще го закарат ли до Швеция.

– Откъде си? – попита той най-сетне, оглеждайки момчето от глава до пети.

– От Осло.

– И това, което си извършил, прави оставането ти в Норвегия невъзможно?

– Хората не говорят за това, което са били принудени да правят през войната – каза Ханс и тъмна сянка премина през лицето му. – Нека просто кажем, че съпротивата вече няма никаква полза от мен.

Вероятно е превеждал хора през границата, помисли си Елоф. Това е опасна работа и след като германците са го подгонили, е наистина разумно да се махне, докато все още може. Елоф почувства как омеква. Замисли се за Аксел, който бе пътувал до Норвегия толкова много пъти, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. И бе платил цената. Нима щеше да постъпи по-лошо от деветнайсетгодишния син на доктора? Елоф взе решение и каза:

– Добре, ще те вземем със себе си. Тръгваме за Фелбака. Ял ли си нещо?

Ханс поклати глава и преглътна.

– Не, нищо от завчера. Пътят от Осло беше тежък. Не можех да тръгна по прекия маршрут – отвърна той и сведе поглед.

– Кале, донеси на момчето нещо за ядене. Аз трябва да се погрижа да пристигнем цели. Дяволските мини, които са заложили германците, представляват огромна подводна опасност – обясни той, тръгвайки нагоре по стълбата.

Когато погледна назад, срещна погледа на момчето. Изненада се от съчувствието, което изпита. На колко години би могъл да бъде? Осемнайсет, не повече. И все пак това, което Елоф прочете в очите му, не трябваше да се намира там. Загубената младост и невинността, която вървеше заедно с нея. Войната безспорно взимаше много жертви. И то не само тези, които умираха.