Катлийн УдиуизНеуловимият пламък

1

24 октомври 1825 година Лондон, Англия

Сарина Едлин Кендал стоеше пред високия прозорец на дневната, която гледаше към Мейфеър Стрийт. С насълзени очи, изпълнени с печал и тъга, тя наблюдаваше хората, които притичваха по широкия тротоар пред къщата. Панически забързани, те се опитваха да намерят подслон, преди заплашително надвисналите облаци да се излеят върху тях. Пронизвани от ледените тласъци на вятъра, които пакостливо си играеха с пелерините и рединготите им, млади и стари, мъже и жени, с мъка успяваха да задържат цилиндрите, модните си шапчици и развяващите се наметала. Бузите и носовете им бяха зачервени, а по-леко облечените потреперваха при всеки по-силен повей на вятъра. Други с примирение и желание да се приберат по домовете при семействата си продължаваха спокойно по своя път, без да отдават голямо значение на лошото време.

Големият, изящно украсен с фигури порцеланов часовник, поставен на мраморната плоча над камината, отброи четири удара. Сарина конвулсивно впи нежни пръсти в плътната черна пола, като се опитваше да се пребори с надигащата се в душата й печал. След като и последният удар на часовника отзвуча, тя си помисли с тъга, че е време за всекидневния следобеден чай, който в продължение на пет години нито веднъж не бе пропуснала със своята настойница Лидия Уинтръп. Това бе станало нещо като ритуал за двете. Ненадейната смърт на лейди Уинтръп дойде така неочаквано за Сарина, че тя не намираше сили да я приеме. Настойницата й изглеждаше толкова енергична и изпълнена с живот за възрастта си. Дори в деня на смъртта й нейната духовитост и веселост контрастираха ярко с мрачната и строга сериозност на племенника й, който я бе посетил рано сутринта. Но сега Лидия бе мъртва и вече погребана. Само преди ден Сарина бе стояла до махагоновия й ковчег, заслушана в заупокойните молитви на свещеника. А днес й се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто тялото на настойницата й бе положено в земята, за да се върне „прах при прахта и пепел при пепелта“. Жената, която Сарина обичаше като своя покровителка, като истинска майка и най-добра приятелка, си беше отишла завинаги.

Въпреки усилията да потисне мъката си, нежните й устни потрепериха и откриха ред бели като мъниста зъби, а от големите й бадемови очи се пророниха едри сълзи. Двете жени никога повече няма да се наслаждават на сладките си разговори на чаша следобеден чай. Никога вече Сарина няма да чете стихове на старата дама, както през онези незабравими вечери, прекарани пред игривите топли пламъци на камината. Дневната няма да се изпълва вече от веселите мелодии на песните й, докато Лидия свири на пианото. Няма да могат да се наслаждават на разходките си покрай брега на Темза, нито на миговете, прекарани в тишина и блаженство на някоя уханна горска полянка. Със смъртта на Лидия Сарина осъзна, че губи всеотдайната подкрепа на жената, с чиято помощ детската й мечта да стане голяма художничка се бе осъществила. Тя дори беше успяла да организира няколко изложби, а картините й, подписани само с инициалите „С. К“, се купуваха от богати ценители за огромни суми. Тези прекрасни спомени накараха младото момиче да се почувства още по-самотно и тъжно. Представи си как рисува, а зад нея, малко вдясно от статива, стои както обикновено високата слаба фигура на старата дама. Сарина дори чу ниския й дрезгав глас, който й нашепваше да бъде винаги вярна на себе си независимо от обстоятелствата.

Отчаянието и тъгата бяха твърде големи, за да ги понесе. Изведнъж Сарина се почувства отчаяна и слаба. Стаята започна да се люлее около нея, краката й сякаш се подкосиха, а световъртежът я накара да затвори очи. Опря се инстинктивно на студената дървена рамка на големия прозорец. Това й даде опора и тя остана така, докато постепенно главата й се избистри отново. Като се изключат няколкото лъжички бульон със залъчета препечен хляб, не бе вкусвала нищо от смъртта на Лидия. Не можеше да прогони печалните мисли от ума си въпреки съзнанието, че настойницата й не би искала да я види в такова състояние. Навремето Лидия бе предложила утеха и състрадание на едно малко, дванайсетгодишно момиче, изгубило току-що родителите си. Унищожителен ураган бе повалил огромно дърво върху къщата им и бе убил майка й и баща й. Сарина дълго време жестоко се обвиняваше, че не е била там, за да ги спаси. Лидия, която живееше наблизо и бе приятелка с баба й, чиято смърт също настъпи скоро, успя обаче да я убеди, че ако не бе на училище по това време, то неминуемо и тя щеше да сподели участта на родителите си. Въпреки всички трудности, срещу които трябваше да се изправи, тя я научи, че животът трябва да продължава. И сега би я посъветвала същото, ако бе жива.

При все това станалото бе ужасно и неочаквано. Сарина въздъхна дълбоко. Ако поне веднъж настойницата й се бе разболяла през тези пет години или бе показала някакъв признак за приближаващата кончина, може би щеше да е по-подготвена да приеме смъртта й. От друга страна обаче в никакъв случай не би искала дълго и тягостно боледуване да измъчи старата дама. Не, начинът, по който смъртта бе отнела Лидия — бързо и безболезнено, без излишно мъчение бе донякъде късмет, според младото момиче. И въпреки всичко това ударът беше твърде голям за нея и тя страдаше с цялата си душа.

Едри дъждовни капки започнаха да барабанят по прозореца все по-бързо и по-бързо. Това върна Сарина отново към действителността. Започваше буря и улиците бяха вече почти пусти. Само окъснели минувачи бързаха да намерят подслон. Кочияшите на преминаващите файтони се бяха увили в елегантните си ливреи и примигваха срещу дъждовните капки.

Чуха се тихи стъпки и Сарина се извърна, за да срещне зачервените очи на младата камериерка, която, както и останалата прислуга в къщата, ридаеше горчиво за загубата на господарката си.

— Прощавайте, мис Сарина — промълви момичето. — Чудех се дали сега, като се прибрахте, ще желаете чаша чай?

Сарина не искаше да яде, но чаша чай след посещението на гробищата щеше да й помогне да се стопли. Беше вкочанясала от студ, тъй като времето бе необичайно студено за сезона.

— Благодаря, чаша чай ще ми дойде добре — отвърна тя, като леко удължаваше сричките. Въпреки престоя си в Англия Сарина не бе изгубила напълно типичния за Каролина акцент. Сред многото неща, на които я възпитаваха учителите й тук, те се опитваха да я научат и на правилен английски език и етикет. Тя обаче не смяташе никой от тях за по-учен и изискан от собствените й образовани родители и категорично отказваше да оправдае усилията им. Въпреки че, когато пожелаеше, бе способна на приповдигнато изящен английски, галещ и най-взискателния слух, Сарина упорито не желаеше да се откаже от произхода си, та било то и само чрез езика. Още преди да напусне Каролина, тя се бе заклела, че един ден ще се върне отново в родното си място.

Камериерката се поклони и бързо напусна стаята, доволна, че има с какво да разсее тъжните мисли, които я бяха налегнали. През последните няколко дни къщата бе толкова мрачна и мъртвешки тиха, сякаш и тя жалееше за смъртта на стопанката си. Понякога на Бриджит й се струваше, че чува очарователно неповторимия гърлен глас, който в продължение на години бе изпълвал този дом с радост и нежност.

Скоро в салона бе поднесен сребърен чаен поднос със сервиз от майсенски порцелан. Освен току-що запарения чай, там имаше и чиния с кифли, намазани с масло, и кристална купичка със сладко от ягоди, способни да изкушат и най-придирчивия вкус.

Сарина с въздишка се приближи до малката масичка и се настани на удобното канапе. Вдигна с треперещи ръце чайника, наля си чай и добави захар и сметана. Това бе един от малкото английски обичаи, които възприемаше, но пък той й харесваше особено много. Кифлата изглеждаше съблазнително и Сарина смяташе да я опита, но след като я постави в чинийката си, апетитът й изведнъж изчезна и тя не можеше да помисли за друго, освен да я гледа. Между желанието и възможността да опита вкусната кифла изведнъж изникна такава бездна, че й се струваше невъзможно да я преодолее за нищо на света.

Ще я изям по-късно, обеща си тя и отмести нервно чинийката настрана. С надеждата, че чаят ще успокои стомаха и нервите й, Сарина вдигна чашата и отпи. Скоро тя отново стоеше до прозореца, отпиваше малки глътки чай и гледаше елегантния аристократичен район, в който живееха. Отвъд границите на собствения й свят действителността изглеждаше толкова необятна и жестока. Как щеше да се справя с нея сега — останала сама само на седемнайсет години.

Тъпата тежест в главата, която я мъчеше, откак се бе върнала — резултат от дългите часове, прекарани без сън — я накара да затвори очи. Болката в слепоочията се превърна в постоянно пулсиране. Стори й се, че предназначението на фибите в косите й бе не друго, а само да усилват неприятното усещане. Остави чашата чай и решително зарови пръсти в косата си с желание да махне досадните фиби. В следващия момент стегнато прибраният кок бе освободен и дългите къдрави коси се разпиляха по младите рамене на момичето. Мъчението обаче не затихна — то сякаш пронизваше мозъка й, така че Сарина потърси друг начин да успокои болката. Започна внимателно да масажира челото си, без да обръща внимание, че разрошва гъстата си коса, прошарена от по-светли и по-тъмно руси кичури. Не се съобразяваше с факта, че се намира в гостната, където изисканото облекло и прическа бяха задължителни. В къщата, разбира се, бяха само прислужниците и въпреки че племенникът на Лидия имаше навика да идва най-неочаквано, сега нямаше такива изгледи. Та той дори не уважи погребението на леля си. Всъщност последния път, когато дойде, така се нервира на старата дама, че се закле да не идва поне две седмици. А това беше само преди три дни.

Сериозните решения, които трябваше да вземе в най-скоро време, изведнъж изникнаха в съзнанието на Сарина и тя нервно закрачи из стаята, като се опитваше да изясни сегашното си положение. Наистина имаше един жив роднина — чичо й в Чарлстън. Заклет ерген, той предпочиташе книгите пред брака и семейството. Тя обаче не се съмняваше, че би я приел с отворени обятия. Още преди заминаването й той я даряваше с любовта и загрижеността на роден баща, който желае да направи от дъщеря си истинска лейди. Всъщност никога не би й позволил да се премести, ако не бе убеден в предимствата на възпитанието, което можеше да й даде старата дама. Прие със сълзи на очи заминаването й за Англия, където Сарина щеше да учи езици, рисуване, въобще всичко, което една изискана жена трябва да знае, за да се превърне в член на изтънченото общество. Колкото и далеч да бе, Стърлинг Кендал бе единственият й роднина.

Поне за известно време Сарина нямаше нужда да се тревожи за пари. Това бе донякъде успокоително. Със средствата, спечелени от продадените картини, тя можеше да живее спокойно, докато работи над новите си творби. В Чарлстън живееха доста богати търговци и едри земевладелци, голяма част от които бяха и истински ценители на изкуството. И все пак не бе сигурно, че ще бъдат очаровани от работите на едно толкова младо и никому неизвестно момиче. Тя добре съзнаваше, че за да има успех, първо трябва да намери търговец, съгласен да продава картините й, без да разбулва мистиката около името на автора им. С парите, които бе спечелила досега, Сарина вярваше, че няма да е трудно да убеди някой предприемчив галерист да се заеме с тази задача.

Младото момиче се сепна, озовавайки се лице в лице с отражението си в голямото позлатено огледало, което висеше в коридора. Добре облечена, с дългите, разпуснати по раменете й коси, тя приличаше на прекрасна русокоса млада циганка.

С грациозно приведена на една страна глава, подчертаваща лебедовата й шия, Сарина критично огледа отражението си. Чудеше се дали чичо й ще я намери много променена след петте години отсъствие. Когато отплава за Англия, тя бе просто едно слабичко и притеснено от височината си момиченце. Същото това момиченце сега бе вече стройна млада дама, все още по-висока от много свои връстнички. Тънката фигура подчертаваше вече развитите й женски форми. Тя дори бе успяла да привлече вниманието на немалко млади господа, който разпитваха деликатно Лидия за нея и за това кога ще излиза. Заради недохранването напоследък бадемовите й очи изглеждаха огромни под дългите извити мигли. Скулите й бяха високи, с малки нежни трапчинки. Носът й бе прав, тънък и сравнително приятен от тази перспектива. Ала в меките й устни не бе останала и капка кръв и сега те не се усмихваха.

С изключение на бялата дантела, с която завършваше роклята й около врата и китките, тя бе облечена изцяло в черно. Модният къс кадифен корсаж, бе украсен с малки реснички над гърдите. Ръкавите й, бухнали при раменете и тясно скроени по дължината на ръцете й, завършваха със същата бяла дантела. Плисираната пола, прилепнала по тялото й, с ширити долу, бе достатъчно къса, за да открие обутите във фини чорапи нежни глезени и стилните, изящни пантофки.

Иронична усмивка заигра по устните на Сарина, след като привърши със собственото си изучаване. Убедена бе, че Лидия не би имала нищо против това, че бе разпуснала косите си в гостната и се бе отклонила от възприетите изискани английски нрави. Истински изтънчена дама, благодетелката й въпреки всичко знаеше кога трябва задължително да се придържа към етикета и кога може да го пренебрегне, без да наруши добрите нрави. Сарина не можеше да си представи всичко, на което я бе научила настойницата й, без това малко, но ценно зрънце логика.

Чу се шум от спираща пред къщата карета, след което последва настоятелно хлопане на входната врата. Продължителното чукане отекна из цялата къща, докато икономът с присъщата си сдържаност и отмерена крачка се отправи към портала. Сарина използва момента, за да се опита бързо да прибере нагоре косите си и да ги задържи в приличен вид с фибите, които бе махнала преди малко. Не подхождаше на една млада и изискана дама да посреща гости в този вид.

Високи мъжки гласове, примесени с женски кикот, изпълниха коридора при влизането на неочакваните посетители. Преди още Сарина да разбере кои са, двама мъже нахлуха в гостната, следвани от притеснения иконом.

— Ужасно съжалявам, мис — извини се Джаспър с безпокойство, изписано на застаряващото му лице. — Щях да ви известя за пристигането на мистър Уинтръп и мистър Ръд, но те не ми дадоха възможност.

— Не се притеснявай, Джаспър. Всичко е наред — увери го Сарина. Пристъпи напред с престорено спокойствие, като се опитваше да скрие треперещите си ръце в гънките на полата си. Познаваше твърде добре единствения роднина на Лидия, въпреки че винаги, когато Алистър Уинтръп посещаваше леля си, настояваше да остане насаме с нея. Той бе висок и мършав и при всяко движение изглеждаше, сякаш ще се разглоби. Погледнат в профил, тънкият му нос се губеше на фона на широката му и остро издадена напред брадичка. В никакъв случай не можеше да се каже, че в него има нещо мъжествено, но безспорно пръскаше огромни суми, за да поддържа външността си. И сега бе облечен в крещящо модни дрехи, напълно лишени от всякаква мяра за благоприличие.

Спътникът му, Хауърд Ръд, бе висок колкото него, но големият му корем сякаш вървеше крачка напред. Издутите му ноздри бяха набраздени от сини венички, а лявата му буза бе белязана с малък червеникав белег. Въпреки че Сарина не го бе виждала от няколко години, тя ясно си спомняше как бе наблюдавала същия този адвокат, докато той чакаше да се срещне с настойницата й. Никога нямаше да забрави лукавия му поглед, който тайничко изучаваше всяка по-скъпа вещ в къщата. Пламъчетата, който проблясваха в очите му, издаваха алчност и караха Сарина да потреперва при мисълта, че може да задигне нещо ценно. За нея бе трудно да повярва, че Лидия все още му се доверява, тъй като дори и сега от Хауърд Ръд лъхаше на силен концентрат — доказателство, че отделя твърде голямо внимание на алкохола.

— Мистър Уинтръп е винаги добре дошъл тук, Джаспър — кротко обясни Сарина на иконома.

Лидия винаги се бе старала да приема учтиво племенника си, дори и когато визитите му бяха неочаквани — по време на вечеря или когато имаха гости. Старата дама безспорно би желала и Сарина да постъпва така.

— А и мистър Ръд, разбира се, е…

Рязък ироничен смях я прекъсна и Алистър се приближи наперено към нея. В очите му проблясваха злобни пламъчета. Странната му, сякаш разглобена походка, накара Сарина да се зачуди дали този човек въобще има кости в тялото си.

— Колко любезно от ваша страна, мис Кендал — благодари той с подигравателна гримаса на уста. — Наистина, колко мило от ваша страна.

Сарина се опита да се стегне. Съзнаваше, че това, което ще последва, каквото и да е то, в никакъв случай няма да е приятно. Въпреки че предишните им срещи винаги бяха твърде кратки, Сарина бе успяла да си изгради твърде ниско мнение за Алистър Уинтръп. Малкото време, прекарано с него, й бе достатъчно да разбере, че има насреща си самохвалко и безделник. Нещо повече, той никога не показваше и най-малко уважение дори към собствената си леля. Въпреки че Лидия никога не бе споменавала причините за неочакваните посещения на племенника си, Сарина често го бе виждала да напуска стаята й, броейки току-що получените от нея пари. Понякога обаче се случваше да излиза с нервна крачка и да ругае грубо нечовешката стиснатост на леля си. Впрочем същата сцена се бе разиграла само преди няколко дни. Като се вземат предвид тези обстоятелства, за Сарина бе изключително трудно да запази добрия си тон и любезни обноски.

Алистър застана пред нея и посочи с бледата си космата ръка към адвоката.

— Кажи й! — изкомандва той.

Хауърд Ръд избърса с ръка вечно влажните си червени устни и пристъпи с готовност напред. Но преди да успее да промълви нещо, в гостната влезе неприлично облечена млада жена. Около врата й бе преметната боа от ярко оцветени пера. Гърдите бяха щедро разголени от дълбокото деколте, а прилепналата по тялото рокля недискретно подчертаваше бедрата й. Цветът на косата й едва ли съществуваше в природата — тя бе вдигната високо нагоре и стегната със златни пръстени. Плътен черен грим подчертаваше кафявите й очи, а на дясната буза, обилно покрита с руж, имаше изкуствена бенка. Същият руж понастоящем можеше да се открие и върху бялата яка на Алистър.

Жената се притисна към спътника си и с писклив глас изчурулика:

— О, Ал, не бъди лош с мен и не ме карай да чакам сама в другата стая — примоли се тя, привидно нацупена. Прокара разсеяно ръка по сакото му, като не преставаше да пърха с черните си мигли. — Знаеш ли, Ал, никога не съм била в толкова страшна къща, ама добрите обноски ги подушвам отдалече. Ето, тук например, защо прислугата не ми предложи да поседна и да изпия чаша чай, докато чакам? Моля те, не мога ли да остана при теб? Моля те! Просто не си представям да остана сама в тази огромна стара стая. Тръпки ме побиват само като си помисля, че покойната ти леля доскоро е бродила из тази къща.

— О, добре, Сибил! — изръмжа раздразнено Алистър и отблъсна палавата й ръка. — Но искам да стоиш тихо, разбра ли? Сега не искам никакви лигавщини! Ясен ли съм?

— Да, Ал! — отвърна тя с нов кикот.

Джаспър въздъхна и отмести поглед от това противно същество. Гарвановият му нос подчертаваше още по-силно строгостта и изискаността, която икономът излъчваше. Очите му се кръстосаха с гневните погледи, които Алистър му хвърляше, но при все това той се обърна въпросително към любимката на своята покойна господарка:

— Извинете, мис, разрешете да остана!

— Разкарай се! — изръмжа Алистър и махна с ръка. — Нищо от това, за което ще говорим, не те засяга!

Джаспър дори не се помръдна, докато Сарина не му кимна леко с глава в знак на съгласие да се оттегли.

Алистър проследи с поглед иконома, след което се обърна отново към адвоката:

— Продължете, мистър Ръд!

Адвокатът се изпъна в цял ръст, като се опита да привлече така вниманието на Сарина и да подчертае сериозността и значимостта на момента.

— Мис Кендал, сигурно знаете, че имах честта да представлявам интересите на покойната мисис Уинтръп в продължение на години. В това си качество аз записах и последната й воля и изготвих юридически завещанието й. То е тук при мен.

Сарина го погледна предпазливо, сякаш гледаше змия, готвеща се да я ухапе. Адвокатът извади от вътрешния джоб на фрака си свит на руло пергамент и с тържествена помпозност счупи восъчния печат. Колкото и трудно да бе за Сарина да проумее доверието, което Лидия бе гласувала на Хауърд Ръд, то безспорно същият стоеше сега пред нея и размахваше официални документи. Младото момиче бавно се отпусна на най-близкия стол, като се опитваше да прикрие мислите си.

— Сега ли възнамерявате да отворите завещанието на мисис Уинтръп? — попита тя.

— Така трябва — обясни Хауърд. — Процедурата го изисква.

Все пак адвокатът погледна въпросително към мистър Уинтръп.

— Продължавайте — отсече Алистър и се настани, на креслото срещу Сарина, като внимателно оправи сакото си. Хвърли й самодоволна усмивка и започна да премята небрежно между пръстите си една от порцелановите фигурки, които стояха пред него.

Сибил се направи, че не се интересува от вниманието, което любовникът й отделя на младата дама, и спокойно приседна на облегалката на креслото му. Очите й гледаха празно срещу Сарина, докато ръката й обгръщаше кокалестите рамене на Алистър. Това, че той не й бе споменал колко красива е повереницата на леля му, я раздразни. Сега разбра защо така настойчиво я убеждаваше, че не си заслужава да идва с него. Помисли си дори, че той би искал да си поиграе с младото момиче, както си играеше с нея, когато оставаха насаме в апартамента му.

Хауърд Ръд се изкашля, за да прочисти гърлото си, което изпитваше неутолима нужда да бъде смазано с нещо силно. Адвокатът обаче добре съзнаваше, че Алистър не би му позволил дори и чашка, докато работата, за която бе дошъл, не бъде свършена. Затова разгъна листата, завързани с червена връв, и внимателно ги проучи.

— В началото няма нищо интересно. Има по нещо за прислугата и някои далечни роднини. Важно да се прочете и чуе е това, че мисис Уинтръп оставя цялото си имущество, включително тази къща и всичко, което е в нея, както и всичките си авоари, на своя единствен наследник и племенник — мистър Алистър Уейкфийлд Уинтръп. Същият влиза във владение на горепосоченото имущество незабавно.

— Незабавно? — не се сдържа Сарина.

Никога не бе разисквала въпроса с настойницата си, но бе убедена в искрената й и чистосърдечна любов. Така че й бе трудно да си представи дори и за момент, че старата дама би могла с лека ръка да я изхвърли от къщата си, без да й остави никакво време да подготви заминаването си. Тъй като с Лидия не я свързваха никакви роднински връзки, тя не очакваше нищо от наследството й освен този малък жест на доброжелателност. Не можеше да повярва мисис Уинтръп да е толкова коравосърдечна, че да я изпъди от дома си без всякакво предупреждение, пък било то и след смъртта си.

— Ще позволите ли да хвърля един поглед на документите? — попита тя с треперещ глас, като се изправи и протегна ръка.

Ръд се поколеба и хвърли бърз поглед към Алистър. След като получи одобрителното му кимване, той подаде листата на Сарина. Въпреки че не бе експерт в тази област, тя внимателно разгледа ситно изписаните на ръка страници. Завещанието изглеждаше истинско, а и нямаше никакво съмнение, че това е почеркът на Лидия. Автентичността на всеки лист се потвърждаваше и от подписа на настойницата й, красящ всяка страница — от първата до последната. Единственото нещо, което я смущаваше, бе безпокойството на адвоката, което нарастваше с всяка измината минута.

Накрая той нервно протегна ръка и я помоли да свършва по-бързо с разглеждането. Тогава погледът й се спря на датата след подписа на Лидия. Без да прикрива изненадата си, Сарина възкликна:

— Но това е преди шест години!

— Точно така — отвърна Ръд, след което издърпа завещанието от ръцете й и бързо го сви на руло. — Не виждам нищо смущаващо. Доста хора уреждат тези въпроси много преди да е станало нужда. Дори бих се осмелил да отбележа, че е твърде разумно от тяхна страна.

— Но това значи, че завещанието е изготвено, преди родителите ми да загинат и Лидия да стане моя настойница. Като се вземат предвид тези обстоятелства, може да се предположи, че тя би трябвало да е изготвила ново завещание…

— В което да включи и вас? — прекъсна я язвително Алистър. С гневно движение той се изправи от креслото, като почти събори Сибил на земята. Започна да обикаля из стаята с походка на хищник, търсещ плячка, като докосваше всяка мебел, всеки дребен предмет. Не пропусна дори и тежките пердета на прозорците, сякаш по този начин искаше да каже, че всичко това му принадлежи.

— Това ли мислите, мис Кендал? Мислите, че леля ми трябваше да остави нещо и на вас, така ли?

Въпреки че отвращението й към този мъж се засилваше с всяка негова дума, Сарина се опита да се държи и говори спокойно.

— Като се вземе под внимание колко грижливо се отнасяше към делата си вашата леля, то се осмелявам да вярвам, че тя би взела необходимите мерки да промени завещанието си, ако обстоятелствата около нея се променят. Най-малкото, което би направила за мен, е да ми отпусне достатъчно време да уредя заминаването си, преди да остави всичко на вас.

— Да, но както виждаш, не е! — отсече разпалено Алистър, като поклащаше нервно горната част на тялото си. — Не смяташ ли, че леля ми направи прекалено много за теб още приживе? И, по дяволите, тя го съзнаваше много добре! Позволи ти да живееш под нейния покрив, задоволяваше всяка твоя прищявка, обличаше те в най-изисканите дрехи, хвърляше наляво и надясно пари, за да спонсорира абсурдните изложби на твоите картини… Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на бога за щедростта на леля ми, вместо да искаш още време, в което да пилееш наследството ми.

Искрено наранена от тези думи, Сарина възрази с горчивина:

— В никакъв случай не съм очаквала да получа част от полагащото ви се наследство, мистър Уинтръп. Просто ми се вижда странно, че Лидия не споменава и дума за мен, дори като се вземе под внимание факта, че съм все още непълнолетна. Все пак тя бе моя законна настойница, ако не сте забравили! — допълни Сарина.

— А може би сладката ми леличка се е надявала да се отърве от теб, преди да се спомине — възрази с ехидна усмивка Алистър. — Вероятно е възнамерявала да те сгоди за някой богат господин и така да прехвърли отговорността за теб другиму. Като вземем под внимание нейната издръжливост и жилавост, мога да предположа, че не е очаквала да умре толкова скоро, та да има нужда да споменава и теб в завещанието.

В бадемовите очи на Сарина, скрити зад дългите мигли, припламнаха изпепеляващи пламъчета.

— Ако поне малко познавахте леля си, мистър Уинтръп — скръцна със зъби тя, — щяхте да знаете, че я е грижа за хората около нея и не се освобождава безразсъдно и с лека ръка от тях.

— Въобще не ме интересува какво смяташ, млада госпожице — изрева Алистър. Сарина си помисли, че крехката порцеланова овчарка ще се строши в ръката му. — Единственото, което има значение, е завещанието. Чу и видя какво е написано! Сега аз съм господар в тази къща, и единственото, което има значение, е законът.

— Точно така, Ал, кажи й го! За каква се мисли тая надута госпожичка? — запляска с ръце Сибил като малко детенце, което се радва на куклено представление.

— Очевидно, скъпа, мис Кендал се смята за голяма работа — отвърна подигравателно Алистър, след което остави порцелановата овчарка на масата и впери искрящите си черни очи в Сарина.

Това накара младото момиче инстинктивно да отстъпи крачка назад. Не познаваше достатъчно добре мъжа, който стоеше срещу нея, за да предположи какво може да направи в яда си. Несъмнено той не притежаваше и капка галантност и изисканост, така че можеше да очаква всичко от него — дори и насилие. За неин ужас канапето беше точно зад гърба й. Сарина се озова лице в лице с мазната му усмивка.

Алистър долови уплахата й и това го окуражи.

— Но мис Кендал греши — допълни той с мазен глас. — Тя не е нищо повече от една жалка просякиня, която през всички тези години най-нагло се е възползвала от щедростта на леля ми с единствената цел да измъкне колкото може повече от старата жена. Ето например тази скъпа рокля, която носи — Алистър протегна бързо ръка и сграбчи белите връвчици, с които бе пристегнато деколтето.

Последва бързо дръпване и то бе освободено.

— Махнете си ръцете от мен! — изкрещя Сарина. Постъпката му я бе вбесила и тя с все сила отблъсна ръката на Алистър настрана. — Може и да сте собственик на тази къща, но положително това не се отнася и за мен, господине!

Устните на Алистър се изкривиха в ехидна усмивка, докато погледът му похотливо обходи гръдта на девойката.

— И това може да се уреди, малка моя прасковке.

— Ал? — веднага прекъсна развихреното му въображение Сибил. Дори и за минута тя не можеше да си представи да го дели с някаква млада госпожичка, в сравнение с която се чувстваше като трътлеста жаба. Не че Алистър я интересуваше толкова. Въпросът бе в това колко богат ще стане. В следващия миг Сибил притича през стаята и се намести между кръстосаните погледи на двамата. Сгуши се плътно в Алистър, като така искаше да му напомни за собствените си налети форми.

— Скъпи, заслужава ли си да се ядосваш за това мършаво малко сукалче? — прошепна в ухото му тя. — Твоята сладка Сибил е тук, за да те направи щастлив.

Алистър се ухили отмъстително, докато мислеше за начин, по който да си го върне на Сарина за надменното й отношение към него.

— Сибил, какво ще кажеш за малко нови дрешки? — обгърна той с ръце любовницата си и я погледна в обилно напудреното лице.

— О, скъпи, ще ми купуваш нови дрехи? — изчурулика отново тя.

— Защо да ти купувам нови дрехи, Сибил? — повдигна недоумяващо рамене Алистър. — Та тук има цял гардероб, който те очакват в стаята на мис Сарина.

Сибил направи гримаса на разочарование.

— Но, Ал! Ние не носим еднакъв размер — възрази тя. Не можеше открито да признае, че всичко в младата жена, с изключение на височината, бе или по-малко, или по-нежно. — Плюс това, скъпи, тя е доста по-висока от мен.

— Нищо. Хайде върви и намери стаята и виж какво ще ти стане — окуражи я Алистър. — Положително измежду всички дрехи, които леля ми е накупувала на Сарина, ще намериш нещо, което да ти хареса. Хайде, върви!

Сибил изхвръкна от стаята, като си тананикаше радостно. Стъпките й отекнаха в голямата къща, докато припкаше нагоре по стълбите. Писклив радостен кикот последва изскърцването на една врата.

Алистър бе възхитен от себе си. Идеята му се струваше наистина страхотна.

— Май че Сибил намери твоята стая, госпожице — ухили се той срещу Сарина.

Тя му отправи студена усмивка, подобна на тази, която майка би отправила към непослушното си дете, и бързо пресече нахалството му.

— След като Сибил приключи с избора си, бих искала да си опаковам вещите. Надявам се, че ще успея да намеря стая в някоя страноприемница, докато уредя заминаването си за Каролина.

— Ти нямаш никакви вещи тук, скъпа! — ухили се насреща й Алистър. — Всичко в тази къща е мое!

— Осмелявам се да възразя — вирна брадичка Сарина с нарастващо негодувание.

Въпреки спокойния живот, който бе водила под покрива на настойницата си, Сарина все пак имаше достатъчно опит с нахалници като Алистър. Тъй като покойният й баща беше учител, тя често прекарваше часове в компанията на учениците му. През това време неведнъж се бе спречквала с по-големите момчета, които смятаха, че могат да правят каквото си искат с по-малките и по-слабите от тях. Много от тях бяха разглезени от богатите си родители и си доставяха удоволствие, като унижаваха другите. Алистър Уинтръп положително бе замесен от същото тесто.

— Картините ми са си изцяло мои, както и парите, спечелени от продажбата им.

В този момент се намеси Ръд с компетентността на адвокат, подготвил убедително доводите си, преди още да ги е изложил.

— За картините си, млада госпожице, вие сте използвали материали, осигурени ви от мисис Уинтръп. Тя ви е намерила учител, който да разкрие пред вас всички тънкости на това изкуство. А безспорно услугите му са й коствали огромни суми. Накратко — вие сте живели под нейния покрив, били сте малолетна и под нейно настойничество. Така че тя е уреждала и вашите изложби, като е търсила най-изгодната цена за картините ви, а спечелените от тях суми е влагала в банка. Не се ли питате защо картините не са подписани с пълното ви име, а носят само инициалите „С. К.“. Аз знам, защото галеристите отказваха да дават всякаква информация за художника, когато ги питах за това. Те просто обясняваха, че мисис Уинтръп е уредила всичко. Нейното име бе напълно достатъчно.

Адвокатът спря за момент, за да събере мислите си, преди да направи обобщаващото заключение.

— Следователно истинският собственик на картините, както и на средствата придобити чрез тях, не е никой друг, а мисис Лидия Уинтръп.

Сарина се изпълни с гняв. Ала трябваше да признае, че адвокатът е прав за всичко с изключение на последното. Единствено талантът й бе причина за успеха на картините й, пресъздаващи всекидневието на хората, прекрасни морски пейзажи, както и натюрморти. Пастелите, боите и платната не са нищо, докато ръката на художника не се докосне до тях и не ги претвори в картини. Лидия просто съзнаваше, че творбите на младо момиче като нея едва ли ще се приемат сериозно от богатите ценители. Това бе и единствената причина, поради която настояваше Сарина да запази анонимността си.

— Лидия държеше тези пари на нейната сметка, но те бяха определени за мен — възрази Сарина, но думите й прозвучаха неубедително дори и в нейните уши. — Нямаше нужда от отделна сметка. А сега, когато трябва да отплавам за Чарлстън, аз ще се нуждая от тези пари, за да си купя билет.

— Дори и да бяха на отделна сметка, това не би имало голямо значение — обясни Алистър. — Леля ми беше твоя настойница и като такава всичко твое й принадлежеше — ухили се той самодоволно и допълни: — А сега принадлежи на мен.

— О, скъпи, погледни това — изчурулика Сибил, която току-що влетя в стаята. Беше се загърнала в официална вечерна пелерина от фина червена коприна, богато украсена с дантели по краищата и отпред, където леко се прихлупваше. — Не е ли просто прекрасна, Ал?

Въпреки че я опъваше почти до скъсване по ръбовете, Сибил се завъртя на пръсти, като по този начин искаше да привлече вниманието върху новата си придобивка. Роклята, която вървеше в комплект с пелерината, бе твърде тясна за фигурата й.

— Горе е пълно с прекрасни дрехи. През целия си живот не съм виждала подобно нещо. Всичко е чудесно! Шапчици! Пантофки! Куп пелерини! Фино бельо!

Сибил прокара изкусително ръка по тялото си и изчурулика:

— Е, как ме намирате в новата ми пелерина?

— Вярвам, че ще успееш да зашиеш роклята по шевовете, след като я съблечеш! — иронично подметна Сарина.

— Ал! — тропна с крак Сибил. — Нима ще й позволиш да ми говори така!

Алистър се почувства виновен, тъй като същото бе хрумнало и на него, докато гледаше надарената си метреса да подскача нагоре-надолу из стаята. Яркото й червило и обилно покритите й с руж бузи контрастираха грозно с приятния нежен цвят на пелерината. Планът му да си отмъсти по този начин на Сарина за самонадеяността й бе тотално пропаднал. Очевидно Сибил не би могла да носи никоя от дрехите на мис Кендал без преправяне, с изключение може би на пелерините и зимните й палта.

Погледът му отново се спря на нежното тяло на младото момиче и похотливо обходи формите й, деликатно подчертани от черната траурна рокля. Гърбът й бе изпънат, а високо вдигнатата глава подсилваше още повече величественото й излъчване. Младото момиче наподобяваше прекрасна руса богиня, пред която Сибил направо се губеше.

Усетила пронизващия му поглед, Сарина на свой ред притеснено се взря в него. Дебелите ме устни, издадени напред в мазна гримаса, я накараха да потрепери. Още преди да се приближи към нея с разглобената си походка, Сарина осъзна, че това, което се върти в главата на този мъж, не би се харесало на нито едно почтено момиче.

— Не се натъжавай прекалено, Сарина — прошепна й Алистър. В следващия миг той бе зад нея, прокара ръка по косата й и с едно движение я освободи от фибите, така че русите къдрици се спуснаха по раменете на момичето. — Може и да намеря местенце в къщата си за теб. Вярвам, че ще можем да измислим нещо. Дори вярвам, че можем да станем много близки, даже интимни приятели — добави той.

Въпреки че очите му останаха ледено студени, Алистър прокара ръка по дългите копринени къдрици, които като воал се спускаха по вече оформените гърди на девойката.

Сарина парира недискретната му атака, като с все сила отблъсна ръцете му настрана.

— Гнусен червей — изсъска тя. — Нима наистина вярваш, че бих имала каквито и да е интимни отношения с теб? Осмеляваш се да идваш тук и да се държиш като истински благородник, заслужаващ уважение. А в действителност не си нищо повече от един жалък червей, изпълзял от тъмна и влажна дупка, който се домогва до мен. По-скоро бих умряла, отколкото да остана тук под твоята опека!

В очите на Алистър проблеснаха гневни искри при тези обиди, а лицето му стана моравочервено от яд. Замахна с ръка, готов да я стовари върху Сарина, но Хауърд успя да се намеси и да го възпре.

— Не прави глупости! Само един белег и тя ще има доказателство срещу теб, когато отиде да се оплаква пред властите — предупреди го компетентно адвокатът. — По-добре я остави да си върви без излишни усложнения.

Думите му не постигнаха желания резултат над Алистър, който целият трепереше от гняв. Измина доста време, докато успее да овладее нервите си и да се изскубне от ръцете на адвоката.

— Махай се, кучко! — изрева той. — Въобще не си заслужава да си хабя нервите, като се опитвам да те науча на малко обноски!

— С удоволствие си стягам нещата и се махам — прошепна Сарина, като едва успяваше да си поеме дъх от нерви.

— Няма да си стягаш нищо — изкрещя насреща й Алистър. — Махаш се веднага!

В следващия миг той я сграбчи за раменете и я изтласка грубо в коридора. Джаспър стоеше там и от почтително разстояние смаяно наблюдаваше разиграващата се сцена. След кратко колебание икономът несигурно промълви:

— Моля ви, сър…

— Сега аз съм господарят тук! — сопна се Алистър при опита на слугата да се намеси. — И ако някой се опита да оспорва това ми право, може още сега да се маха заедно с тая безделница.

С тези думи той отвори с гневен замах вратата и с все сила изблъска Сарина навън, така че тя се изтърколи надолу по гранитните стълби на къщата.

— Но преди да го направите, добре си помислете! — обърна се отново Алистър към слугите, като сочеше демонстративно с пръст широко отворената вратата. — Работа се намира трудно, а аз няма да ви дам никакви препоръки! — допълни той.

Искрящите му очи насочиха гневния си пламък към примигващата под изливащия се дъжд Сарина.

— Махай се от погледа ми, докато все още можеш, момиче! Или ще наредя да те арестуват! Дори още по-добре, ще уредя да те тикнат в лудница!

— Не си въобразявай, че не може да го направи — показа се на вратата Ръд. — Мистър Алистър е състоятелен мъж, който се ползва с уважение в града. А сега ти си никоя! Ако не искаш да се озовеш в Бедлам1, по-добре си върви! — Адвокатът едва успя да се дръпне, преди Алистър решително да затръшне тежката входна врата.

Трепереща от студ, Сарина обгърна с ръце раменете си в опит да се стопли и да се предпази от бръснещия вятър и ледения дъжд, безспирно изливащ се отгоре й. Изхвърлена от единствения си дом, който бе имала през последните пет години, сега бе сама в мразовитата вечер. Без каквато и да е връхна дреха, с която да покрие вкочаненото си тяло, тя бе заплашена да замръзне от студ, преди да намери някакво топло убежище. Тъй като през всичките години, прекарани в Лондон, единственото й занимание бяха картините, които рисуваше, Сарина нямаше никакви близки девойки на нейна възраст. Болшинството от връстничките й, за разлика от нея, се интересуваха повече от мъже и от възможността за перспективен брак, отколкото от изкуство. Що се отнася до приятелките на Лидия, то те бяха доста по-възрастни от нея и едва ли биха искали да имат нещо общо с това, което й се бе случило току-що. А и не беше сигурна какво може да направи Алистър Уинтръп, ако някой се опита да застане на пътя му. След като го бе наругала, Сарина се изправи срещу невъздържаната му ярост, което я накара да се страхува истински от този мъж. В гнева си той се държа като един наистина луд човек, способен на всичко. Който и да се опиташе да й помогне в този случай, неминуемо щеше да се сблъска с подобно отношение от негова страна. И въпреки че точно сега най-много се нуждаеше от утехата на приятел, Сарина не искаше да въвлича никого в случилото се между нея и Алистър.

Трябваше да се вземе под внимание и фактът, че племенникът на Лидия бе на ръба на полудяването и вече можеше да е прекрачил тънката граница. В случая правосъдието също бе на негова страна. Като единствен законен наследник на мисис Уинтръп, Алистър можеше да се разпорежда с имуществото й, както намери за добре. Можеше също така да определи и хората, които иска, както и тези, които не иска да остави у дома си.

Сарина погледна мрачно към къщата, но очите й бяха замъглени от дъжда и сълзите. Към скръбта по починалата й настойница сега се прибави жаждата за сън. Бе твърде уморена и неподготвена за дългото лутане из улиците на града, което й предстоеше.

— По-добре да тръгвам — промълви мрачно с вече замръзнали от студ устни Сарина. Като се препъваше и трепереше, тя се отправи надолу по улицата, без да знае къде точно отива. Валеше като из ведро. Студът беше непоносим. Но тя нямаше избор. Трябваше да върви.

Направи само няколко крачки, когато шумът от забързани стъпки я накара да спре и да погледне назад. Когато я настигна, Бриджит беше останала почти без дъх. Преди да изскочи от къщата, камериерката бе успяла да се загърне с дълъг шал. Тя уви бързо треперещото момиче със собствената си вълнена пелерина, която носеше в ръце.

— О, мис, това е ужасно — засуети се тя около Сарина. С трепереща ръка избърса вадичките дъждовна вода, които се стичаха по бузата й. — Не мога да повярвам, че ви изхвърлиха така от дома на мисис Уинтръп. Та вие няма къде да отидете, мис. Мистър Уинтръп не може да постъпва така с вас. Нали не може, мис?

— С-с-страхувам се, че м-може, Бриджит. Завещанието на мисис Уинтръп му дава това право.

Сарина докосна с пръсти ръката на камериерката. Ледените капчици, които се стичаха по лицето й, изглеждаха също толкова студени, колкото и нежната й ръчичка.

— Т-трябва да се връщаш. В противен случай ще те уволнят, без дори да ти дадат препоръка. Хайде… вземи пелерината си… върви…

Сарина се опита да свали дрехата от себе си, но камериерката поклати отрицателно глава.

— Недейте, мис. Тя е ваша сега: Мисис Уинтръп ми подари много по-хубава пелерина за Архангеловден. Тая вече не ми трябва.

— С-с-игурна ли си? — попита неуверено Сарина, като не можеше да спре да трака със зъби.

— Разбира се, мис! — потвърди Бриджит, като кимна утвърдително с глава. — Може и да остана на работа при мистър Уинтръп, но поне ще зная, че съм сторила всичко, което е по силите ми, за вас.

— Благодаря ти, Бриджит. Ти си истинска приятелка — прошепна Сарина с насълзени очи. — Никога няма да те забравя.

— Мистър Джаспър ни накара да преместим картините ви в килера под стълбите, като чу какво възнамерява да направи с тях мистър Уинтръп — уведоми я бързо Бриджит. — Каза, че не му пука да излъже господаря си. Щял просто да уведоми мистър Уинтръп, че картините ви са изпратени в някоя галерия, ама не знае в коя. Вие само трябва да намерите начин да си ги приберете, мис. На всяка цена трябва да намерите начин!

— В-всички вие поемате огромен риск, като правите това — заекна Сарина, трогната от току-що чутото. — Не трябва да се излагате на опасност, като се опитвате да ми помогнете. Отивам на пристанището, където ще се опитам да намеря начин да стигна до Чарлстън. Така че може и никога да не успея да се върна за тях.

— Няма значение, мис, ние ще ги пазим скрити. Това ще е малкото ни отмъщение за всичко, което мистър Уинтръп ви причини.

— Хайде, трябва да се връщаш — настоя Сарина, като побутна леко прислужничката, подканяйки я да върви, — преди Алистър да е забелязал, че разговаряш с мен.

В неочакван пристъп на чувства камериерката избухна в ридания и обгърна с ръце Сарина.

— Бог да ви благослови, мис! — прошепна тя, като продължаваше да хлипа.

Погледите на двете жени, премрежени от сълзите, се срещнаха.

— Винаги сте била мила и добра с нас! Ще броим с мъка дните, докато този противен мистър Уинтръп си получи заслуженото.

Като продължаваше да ридае горчиво, Бриджит се затича обратно към къщата. Дългата й черна пола се развяваше около краката й, изпод които хвърчаха пръски вода от дълбоките локви, през които газеше.

Сарина скри глава под вълнената пелерина и се сгуши в топлата дреха, като търсеше защита от изливащия се отгоре й дъжд. Дрехите й вече бяха прогизнали. Пелерината щеше единствено да намали неудобството й от проливния дъжд и бръснещия вятър, но не и да я стопли. Въпреки всичко, тя бе безкрайно благодарна за жеста на камериерката, който бе стоплил поне душата й. С всяка минута времето като че ли ставаше по-студено и по-студено.

Сарина с изненада осъзна, че я е обсебило някакво странно безразличие след скандала й с Уинтръп. Това донякъде й помагаше да приема по-спокойно сегашното си положение. Вече не мислеше за студа и за факта, че няма топли дрехи и храна. Вместо това просто си повтаряше, че не бива да спира нито за миг. Всичко, което трябваше да прави, бе да слага единия си крак пред другия и да продължава напред. Окуражена от тази проста логика, девойката скоро се озова пред моста над Темза, който водеше към Саутуърк2.

Бурята продължаваше да вилнее над града, като превръщаше вечерния здрач в непрогледна тъма. Но дори и в този зловещ сумрак Сарина все още можеше да различи тук-таме някой кораб, движещ се нагоре по реката в търсене на удобно място за пристан. Очите й се взираха в тъмнината с надежда да съзрат високите мачти, които отличаваха големите мореплавателни кораби от малките рибарски лодки. Още като дете, когато със семейството си посещаваше чичо си в Чарлстън, тя имаше възможност да се любува с истинска детска радост на различните морски съдове, които грациозно пореха синьо-зелените води. Докато чичо й ловеше риба, тя седеше до него на кея с блокче за рисуване в ръка. Той обясняваше на малкото момиче по какво се познават различните кораби, а тя пресъздаваше чутото в рисунки. Дори и сега, Сарина ясно си спомняше всичко, което бе научила от чичо си през часовете, прекарани с него в Чарлстън.

Спомените за този далечен град нахлуха в ума й като буйна река. Между ускорените удари на своето сърце Сарина като че ли чу очарователните песни на гнездящите в столетни дъбове птички, долови тихото шумолене на листата около нея, докато търчи радостно през гората. Представи си дори как откъсва горски плодове и усеща приятното им топене в устата си. Колкото и мимолетни да бяха тези спомени, тя бе обзета от такова носталгия по дивната красота, че едва не изкрещя от болка и мъка.

Но тя бе тук — сама, почти замръзнала от студ, уморена и отчаяна, с вкочанени пръсти, без всякаква идея как може да се добере до родния дом, още повече сега, когато нямаше никакви средства. Та кой капитан би й позволил дори да се качи на кораба му, камо ли да отплава с него? Не, не можеше дори да си представи подобно нещо! Но все пак… по някакъв начин… трябваше да стигне до дома.

Сарина се подчини на желанието, което бе твърде силно, за да се бори с него, и се отправи към моста. В пространствата между каменните блокове се бяха образували огромни локви, но краката й бяха вече така прогизнали, че това нямаше никакво значение. Всичко, което трябваше да прави, бе да мести единия си крак пред другия и да продължава напред. Само така щеше да достигне целта си.

Неприятната миризма, която идваше откъм реката, се усили, когато Сарина навлезе в Саутуърк. Тя се придържаше близо до водата, като продължаваше неспирно да върви все напред и напред. Най-накрая в гъстия мрак на вечерта, подсилен от непрогледната буря, успя да различи в далечината очертанията на няколко по-големи морски кораба. Ускори крачка въпреки болката във вкочанените си от студ крака. Съзнаваше, че е безразсъдство да се мотае сама в този район по това време. Бе минавала достатъчно пъти оттук с каретата на Лидия, за да види безсрамните жени, които с готовност предлагаха телата си на зажаднелите за любов моряци, готови да дадат някоя и друга лира за малко забавление в леглото. Сарина съзнаваше риска, на който се излага при възможността да бъде сбъркана с някоя от тези жени с нисък морал. Но това бе нещо, за което сега не можеше да мисли.

Складовете и къщите, покрай които минаваше, бяха тъмни. Все пак в този квартал всяка свещ и грам газ бяха ценни. Бедняците, които живееха тук, положително щяха да разберат сегашното й положение, но едва ли можеха да й помогнат с нещо. Единствено от нея зависеше да намери път към родния дом. И тя щеше да намери!

Сарина нямаше представа колко бе вървяла и колко далеч бе стигнала. С олюляваща се походка тя продължаваше да влачи несигурно краката си напред покрай брега на реката. Изведнъж се спъна в нещо, което лежеше на земята в краката й. За нейна голяма изненада това се оказа човек. Тя се вгледа в сянката, която хвърляше някаква преобърната рибарска лодка, подпряна на дървени подпори.

— Какво, по дяволите, правиш? — изръмжа гърлен глас изпод коритото.

— Из-звинете ме — заекна Сарина, като не можеше да разбере дали причината е страхът или студът, който я беше сковал. — Н-не, видях, ч-че сте т-там, сър.

— Е да, ама все пак бях там — отвърна раздразнено дребният човек, докато се изправяше на крака. Беше доста по-нисък от Сарина, изцяло плешив, доста възрастен, а в устата му нямаше нито един зъб. Въпреки всичко това носеше моряшка униформа.

— Н-но к-какво правехте отдолу? — осмели се да попита Сарина.

Морякът втренчи изпитателно очи в нея, вдигна качулката на дъждобрана си и се зави хубаво с мушамата.

— За твое сведение, малката, прости си подремвах, докато чакам капитана да се върне на кораба.

— Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, сър. Но не ви видях в тъмното — отвърна тя любезно, доколкото й позволяваха тракащите от студ зъби.

Въпреки раздразнението на моряка момичето предположи, че той би й помогнал. В момента беше единственият, който може да я упъти и да й даде някаква полезна информация.

— Надявам се, че не съм ви наранила?

— Наранила! Да нараниш дъртия Муун! — възкликна с насмешка морякът.

Той изпъна наперено мършавото си тяло и се потупа по гърдите.

— Дори и кит не може да нарани дъртия Муун — отсече той.

— Това звучи наистина успокоително — въздъхна Сарина.

Поуспокоен от любезността на момичето, Муун й хвърли преценяващ поглед. Въпреки вцепенения си език тя говореше като една от онези богати дами, които идваха на кораба и на които той трябваше да дава сведения относно качеството и удобството на пътуванията. Обикновено, след като се запознаеха с условията, те просто отиваха да търсят друг кораб. Дори и слепец би разбрал, че това стройно момиче многократно превъзхожда всички онези разпасани жени, които обикаляха доковете в търсене на мъже, зажаднели за развлечения.

— Какво прави младо и хубаво момиче като теб само в дъжда? Това не е най-подходящото място за дами, не смяташ ли?

— А-аз търся начин да се прибера у дома. О-отчаяна съм. Нуждая се от кораб, к-който да отплува скоро з-за Ч-чарлстън. Д-дали случайно н-не з-знаете за подобен к-кораб?

— Например, „Мираж“ — без колебание отвърна беззъбият. — Той плава под ръководството на капитан Съливан. А аз отговарям за каютите на кораба му.

— И къде м-мога да намеря въпросния капитан Съливан?

Муун се извърна леко и посочи с пръст към една таверна, която хвърляше слаба светлина в мъгливия вечерен мрак.

— Капитанът отмаря в тази кръчма — поясни той.

Смесено чувство на успокоение и тревога обзе Сарина, когато видя накъде сочи морякът. Тя бе щастлива, че търсенето й бе увенчано с успех толкова бързо, но мисълта да влезе сама в такова долнопробно място я плашеше. Твърде наивно бе дори и за нейните представи да вярва, че моряците искаха просто да си пийнат и да се отпуснат след дългото плаване. Те положително бяха зажаднели за много по-големи развлечения, за които Сарина дори не искаше да си помисли.

— Дали бихте били така любезен да ме придружите да се срещна с капитана? — обърна се тя към Муун.

Морякът поклати замислено глава, загледан в окаяния вид на момичето. Нормално не би си правил труда да се занимава с непознати, но това младо момиче очевидно бе изпаднало в истинско затруднение и страдаше много. Дълбоко стаената в душата му галантност се пробуди и той с готовност отвърна:

— Смятам, че мога. Иначе има голяма опасност да умрете от студ, ако останете още малко навън.

— На вас не ви ли е студено?

Муун потърка с пръст извития си нос и отвърна:

— Ромът така затопли вътрешностите ми, че въобще не чувствам студа.

Сега, когато той се доближи до нея, Сарина усети дъха му, от който лъхаше на силно питие.

— Насам, малката — подкани я Муун.

Той тръгна към таверната, като се олюляваше, и Сарина с неуверена походка го последва. Когато влязоха в кръчмата, тя несигурно се спря на самата врата, а Муун си проправи път през тълпата. Врявата, която огласяше помещението, я накара да се сепне. Моряци крещяха в желанието си да бъдат обслужени по-бързо, като удряха с празни халби по масивните дървени маси. Други се деряха с цяло гърло, за да могат да чуват разговора си в непоносимия шум. Трети се заливаха в неистов смях, докато щипеха и попляскваха добре закръглените задници на минаващите покрай тях келнерки. Няколко моряци си шепнеха на ухо нещо, без да обръщат внимание на навъртащите се наоколо леки жени. Сарина внимателно обходи с поглед посетителите, нетърпелива да открие Муун, който се бе изгубил в тълпата.

Дребният моряк се бе надвесил над мускулестото рамо на някакъв мъж, който седеше зад отрупана с храна маса. Въпреки че виждаше устните на Муун да се движат, Сарина не можеше да чуе и дума от това, което казваше. Девойката предположи, че това не може да е друг, а самият капитан Съливан. Мъжът бе малко над четиридесетте, с буйна прошарена коса, гъсти рунтави мустаци и набола брада. Той не само приличаше на пират, но и се държеше като такъв, докато вадеше натежала от пари кесия и поръчваше на една от разголените девойки още една кана бира за мъжете на масата му. Накрая той погледна моряка и леко кимна с глава. С широка беззъба усмивка Муун се върна бързо при Сарина.

— Капитанът е съгласен да те изслуша, малката.

Сарина едва премина по тясната пътечка, която Муун проправяше за нея между едрите моряци, изпълнили таверната. Едва успя да отскочи и да избегне една ръка, която се опита да я ощипе по задника й.

— Момчета, я вижте какво ни е довеял дъждът — изкрещя нахалникът, като привлече погледите на всички върху тялото й. — Да пукна, ако някога съм виждал подобно сладурче.

— Божке! Миличка, не ме гледай така стреснато — подвикна й похотливо друг, докато ръката му грубо дръпна пелерината й. Една от връвчиците, с които бе пристегната около врата й, се скъса и тя се свлече леко надолу, като откри раменете й. Жадният поглед на моряка се плъзна по прогизналата рокля на Сарина, която се разкри под разкъсаната пелерина.

— Малко си подгизнала, ама иначе си страхотна — подвикна й нагло той.

— Махни си гнусните ръце от нея, отрепко — просъска насреща му Муун и му зашлеви силен шамар. — Майка ти не те ли е учила как да се държиш с една истинска дама?

— Дама? — ухили се нагло онзи. — Дама — тук! Кого баламосваш, Муун?

— Внимавай какво говориш — изръмжа старият моряк и издърпа пелерината от ръцете му. — Ясно е, че през жалкия си живот никога не си виждал истинска дама, така че дори да ти кацне на носа, не би я познал, глупако.

Стоящите наоколо избухнаха в смях, а доскорошният обожател просъска, докато я гледаше заплашително изпод вежди:

— Виждал съм ги със стотици, но не и по такива места, старче!

— Е, сега виждаш и тук! — отвърна Муун.

— И все пак е кучка — изръмжа морякът и им обърна гръб.

Светлината от фенерите, които осветяваха помещението, се отразяваше в насълзените очи на Сарина. Тя примигна няколко пъти, за да разсее слабостта, която изведнъж я бе обзела и която заплашваше да я сломи. Със сетни усилия на волята успя да се добере до масата на Съливан. Муун услужливо й предложи стол, за да седне до самия капитан. Младото момиче прие с благодарност, тъй като краката й едва я държаха.

— Муун ми каза, че искаш да пътуваш с моя кораб — започна веднага капитан Съливан, а тъмните му очи се плъзнаха бавно надолу по мокрите й копринени къдрици, които се спускаха по лицето и роклята й. Девойката бе прелестна дори и в прогизналата скъпа дреха, която сега изглеждаше наистина ужасно. Докато се облизваше замислено с език, погледът му се спря на бадемовите й очи. Умората беше притъпила живия им блясък, но и така те бяха прекрасни. — Можеш ли да платиш?

Сарина нямаше възможност да скрие истината и с болка трябваше да признае сегашното си окаяно положение.

— Би било глупаво от моя страна да искам да пътувам с кораба ви, ако не мога да ви платя по някакъв начин — промълви тя.

— И какъв е начинът?

Сарина скръсти нервно ръце, тъй като съзнаваше колко наивно ще прозвучи предложението й.

— Моят чичо, Стърлинг Кендал, ще ви плати, след като пристигнем в Чарлстън…

За момент капитан Съливан я погледна, сякаш не бе с всичкия си. След това стовари ръка върху здравата маса и избухна в истеричен смях. Това накара Сарина да се почувства още по-неловко. В нея не остана и капчица съмнение, че морският вълк смяташе предложението й за нелепо. След като се успокои, Съливан я погледна подозрително. Грубото му лице изглеждаше все още развеселено.

— Така, нека видим дали съм ви разбрал правилно, мис — изкашля се той. — Вашият чичо ще ми плати, след като завърши плаването ни, нали?

Сарина кимна.

— Разбирам, че е предложението ми е твърде необичайно за вас, но… — промълви едва чуто тя.

— Твърде глупаво, ето какво е! — прекъсна я изведнъж с гърления си глас капитанът. — Или наистина сте пълна глупачка, мис, или взимате мен за глупак!

— Съвсем не, капитане — отвърна тя през сълзи. И въпреки че мислите й бяха разбъркани от умората, поне не бе вече скована от студ и не заекваше. — Уверявам ви, капитане, че напълно съзнавам какво говоря. Но след неочакваната смърт на моята настойница аз бях изхвърлена от дома й от тези, които я наследиха. В стремежа си да ми отнемат всичко, което ми принадлежи, те ни ми оставиха нищо, с което да мога да ви заплатя. В момента не съм нищо повече от един истински бедняк — въздъхна тя, тъй като осъзна, че й се налага да проси от този мъж. — Повярвайте ми, сър, само ако мога да ви убедя да се смилите над мен, бих ви обещала двойно възнаграждение за услугата, която ще ми направите. Чичо ми с готовност ще покрие разходите ви. Той е единственият, на когото мога да разчитам сега.

Черните очи на капитана се плъзнаха отново по нея. Този път в тях се четеше съжаление.

— Разберете, мис, аз трябва да се отчитам за всеки пътник, който взимам на борда на кораба си. Компанията, за която работя, го изисква. Та вие дори не знаете дали чичо ви е жив, мис. А ако не е, тогава кой ще плати пътуването ви? Ще трябва да покрия разходите от собствения си джоб — добави той.

— Разбирам, капитан Съливан — промълви печално тя.

С мъка се изправи на краката си, които отказваха да й се подчиняват.

— Извинете ме, че ви обезпокоих.

— С ваше позволение, капитане — намеси се Муун, като се надвеси над рамото на Съливан отново.

Морякът беше учуден от собственото си желание да помогне на девойката.

— Какво ще кажете за „Дързост“? Капитан Бърмингам не работи за никого. Корабът си е негов. Ако желае, той би могъл да помогне на момичето.

— Ами да — съгласи се капитан Съливан и прокара замислено ръка по гъсто наболата си брада. — Той притежава собствен кораб… но, доколкото знам, никога не взема пътници на борда.

Сарина потърка с пръст чело. Правилно ли чу името? Тя бе толкова уморена, че съзнанието, също както и езикът й, отказваше да се подчинява.

— Бърмингам ли казахте?

Капитан Съливан я погледна с любопитство.

— Познавате ли капитан Бърмингам, мис?

— Ако е член на семейство Бърмингам, което живее край Чарлстън, то значи го познавам — отвърна тя задъхано.

— Става дума за капитан Борегар Бърмингам — собственикът на „Дързост“ — поясни капитан Съливан. — Познавате ли го?

Силите на Сарина бяха на ръба на изчерпването и тя едва успя да отговори на въпроса му.

— Преди да почине… баща ми имаше частно училище. В него преподаваше на децата на земевладелците и търговците, които живееха в района. — Момичето едва успяваше да контролира накъсаната си реч. — По това време… Борегар Бърмингам беше един от учениците му. Семействата ни бяха близки… както и с това на чичо му, Джефри Бърмингам.

— В такъв случай, ако капитан Бърмингам си спомни за вас, може и да се смили и да ви качи на кораба си — изръмжа капитанът, като продължаваше да търка с пръсти гъсто наболата си брада.

Капитан Съливан извърна глава към вратата, след което каза на беззъбия плешив моряк:

— Придружи госпожицата до кораба „Дързост“, като внимаваш да не й се случи нищо. Кажи на Бърмингам, че ми е задължен, а следващият път, когато го видя, ще го черпя халба бира.

— Разбрано, капитане — Беззъба усмивка озари лицето на моряка. — За мен ще бъде чест и удоволствие да се погрижа за госпожицата и да я придружа до кораба на капитан Бърмингам.

Когато Сарина и Муун напуснаха таверната, навън вече бе тъмно като в рог. Вятърът беше спрял. Гъста мъгла се спускаше бавно над града. Виждаха се призрачните силуети на корабите, закотвени покрай брега. Зловещи металически звуци отекваха в нощта откъм реката, над която на талази се стелеше непрогледна мъгла. Муун бързо напредваше през тъмнината, като от време на време спираше, за да даде възможност на изтощеното момиче да го настигне. Сарина не виждаше нищо около себе си. Не чувстваше и краката си. Пръстите й бяха вкочанени и сякаш издялани от лед. Беше толкова уморена, че с мъка успяваше да влачи прогизналите си пантофки по калдъръма. Олюляваше се при всяка крачка, като едва успяваше да запази равновесие. Най-накрая съзря високите мачти на кораб, показал се изведнъж от мъглата.

Муун я погледна през рамо, като посочи към кораба:

— Обзалагам се, че никога не сте се качвали на кораб като този на капитан Бърмингам. Това е то преуспяваща търговска фрегата! Малко могат да се мерят с нея. И можеш ли да си представиш, малката ми! Тоя я купи сам-самичък и плати за нея в кожи, скъпоценности и всякакви такива, след като се върна от Русия преди няколко години. Доколкото чух, скоро пак е плавал из Балтийско море, като е стигнал чак до Санкт Петербург. Този път, казват, е донесъл още повече скъпоценности. Носят се дори слухове, че е влязъл в контакт с директора на Източноиндийската корабна компания, от когото е получил коприна, диаманти, нефрити и пари срещу част от съкровищата, които е донесъл от Русия. Сега е тук, за да купи още стока за търговците в Чарлстън. Това обяснява защо не вози пътници. Та кой ще се навие да качи на кораба си някой, когато пренася такива съкровища? Но да се надяваме, че капитанът ще направи изключение за теб, малката.

Сарина не бе способна дори да пророни и дума. Приближиха кораба, който стоеше на пристан до кея. Размерите на големия тримачтов съд правеха другите около него да изглеждат като джуджета. Ала точно сега Сарина не можеше да се впечатли от нищо. Силите й я напуснаха, чувствата й се притъпиха, съзнанието й се замъгли. Всяка стъпка беше мъчение, на което тя не можеше да издържа повече. Всичко, което искаше, бе да затвори очи и да заспи.

Муун се спря пред подвижното мостче на кораба и помоли пазача за разрешение да се качат на борда. Гласът му прозвуча далечно и глухо на Сарина. Вече не чувстваше краката си. В следващия момент те се подгънаха леко и тялото й политна назад. Сякаш времето спря. Главата й докосна паважа и тя усети тъпа болка. До слуха й достигнаха уплашени мъжки гласове. Измина цяла вечност! Здрави ръце я вдигнаха и я понесоха нанякъде. В следващия миг всичко се завъртя около нея. Последва тъмнина, сякаш бе затворена в черна гробница. Въздухът не и достигаше. Стори й се, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква тъмна бездна. След това всичко изчезна от съзнанието й.

Загрузка...