Неуловимият пламък

2

Сарина се бореше в желанието си да избяга от светлината, която я преследваше и не й даваше покой. Беше ярка и натрапчива и като с нож прорязваше непрогледната тъма, която заобикаляше момичето. Сарина стискаше здраво очи, като се опитваше да запрати тази пъклена светлина там, откъдето бе дошла — в ада. За жалост тя не изчезваше и не й даваше мира. Накрая Сарина повдигна предпазливо клепачи и с облекчение установи, че виделината, която нахлуваше в очите й през копринените мигли, идва от закачливите слънчеви лъчи. Те се прокрадваха игриво през широкия люк от лявата й страна и се отразяваха в овално огледало, закачено над умивалника на отсрещната стена. Ако бяха от стомана, слънчевите лъчи щяха да пронижат мозъка й като истински бръсначи.

Неопределените форми около овалната аура, която образуваха златните слънчеви снопове, оставаха неестествено тъмни, някак замъглени и далечни. Някои бяха твърде големи, за да се вземат за хора. Но колкото повече напрягаше зрение Сарина, толкова повече й приличаха на човешки същества. Дали само въображението й я караше да мисли, че не е сама в стаята?

Младото момиче с облекчение установи, че вече не я измъчва неразположение. Беше й топло и приятно в някакво легло, покрита с меки чисти завивки. Главата й потъваше приятно в пухена възглавница, а сухите й руси къдрици се спускаха в безпорядък по лицето. Краката вече не я боляха от студ. И ако не беше пронизващата очите й светлина, тя щеше все още да спи в блажено спокойствие.

Тиха въздишка се отрони от устните й, докато обръщаше гръб на дразнещите лъчи. Сарина бе свикнала на по-меки и удобни възглавници. Опита се да направи тази по-подходяща и я посмачка малко. Изведнъж странна мъжка миризма от бабунестата възглавница, пълна с гъши пера, погъделичка ноздрите й. Тя задуши с нос приятния за женските й сетива мирис. Малкото й езиче се плъзна игриво по засмените устни, а в съзнанието се прокраднаха сладки фантазии. Беше й неимоверно приятно да си представя, че е спасена от мъжествен султан, който се е влюбил в нея, още щом я е зърнал и е разпръснал по света целия си харем в непреодолимото си желание да я притежава. Също толкова пленителна й се струваше и идеята за някакъв дързък и мъжествен мореплавател, който я отвежда на кораба си и обещава да положи света в нозете й.

Леко поклащане на леглото и тихо пукане, подобно на това, което мачтите на кораб издават, я върна към действителността. Сарина осъзна, че не се намира на твърда земя. Облицованата с ламперия стена, която привлече вниманието й, й се стори твърде близко. Протегна ръка, за да я пипне и да я оприличи на нещо познато, но когато пръстите й се плъзнаха по леката плесен, осъзна, че всичко около нея се олюлява противно на нормалното. Закри с ръка устата си и въздъхна по-скоро наум, отколкото гласно. Положително се намираше на кораб, заключи тя. Но чий?

Долови някакъв шум и с всеки миг подозренията й нарастваха. Зад гърба й се чуваше тихото драскане на перо по пергамент.

Ръката й бавно се плъзна към шията, докато мислите й се изпълваха с все по-голяма тревога. Изведнъж очите й се разшириха, когато разбра, че тялото й не е стегнато от дрехи. Сарина плъзна ръка под пухения юрган. Пръстите й се спуснаха по голата й гръд. С нарастващо учудване тя продължи да се самоизучава. С тревога установи, че бедрата и хълбоците й са също чисто голи.

Уплахата беше огромна! Сарина вдигна завивките до брадичката си и се изправи нервно в леглото, като търсеше с поглед другия обитател на каютата. Бе сигурна вече, че не е сама. В момента въобще не се интересуваше дали този друг е султан или мореплавател. Мъжът положително бе грубиян, щом си бе позволил да я съблече. И бог знае какво още е правил с нея!

Сарина съзря мъжа веднага. Той седеше зад едно бюро с перо в ръка и записваше нещо в голям дневник. Погледът му, привлечен от нейното размърдване, бавно се устреми в нея — дълбоки сапфирено-сини очи, които искряха сред бронзовия загар на загоряло от слънцето лице. Черната му, леко къдрава коса стигаше до поразително бялата яка на ризата му, в която се оглеждаха златните слънчеви лъчи.

— Радвам се да видя, че си жива — промълви той. Гласът му беше топъл и дружелюбен. — Спеше така сладко, че започнах да се притеснявам дали въобще някога ще се събудиш. Спа непробудно цялата нощ и сутрин.

— Къде са ми дрехите? — панически изстреля въпроса Сарина.

— Беше премръзнала, Сарина, и дрехите ти бяха толкова мокри, че не можеше да останат на теб. Наредих на моя прислужник да изпере бельото ти, но се опасявам, че от роклята ти не става вече нищо.

Умът й заработи трескаво. Той я нарече по име, въпреки че за нея бе напълно непознат.

— Познавам ли ви?

Лека усмивка заигра по лицето му, докато оставяше перото на масата. Изправи се от стола. И въпреки че Сарина се сгуши уплашено в завивките си, той се приближи към нея, а очите му светеха приятелски. Слагайки ръка на рамката на леглото, той се приведе леко над нея, а с другата си ръка внимателно вдигна един дълъг рус косъм, който бе паднал на юргана.

— Дори Муун да не беше ме осведомил кой е баща ти, аз никога не бих сбъркал тези незабравими коси. Едно малко русо момиченце понякога идваше в часовете на баща си, сядаше с другите ученици и старателно записваше всяка негова дума, сякаш беше като по-големите. Винаги, когато я щипвах по нослето, тя се изплезваше раздразнено насреща ми и ме обявяваше за неспасяема досада. И при все това непрекъснато ме следваше по петите…

Изведнъж всичко се изясни на Сарина. Само едно момче от класа на баща й привличаше вниманието й и тя бе готова да го следва във всичко. Това момче напусна Чарлстън на шестнадесет, за да търси късмета си по безбрежните морета, ала винаги когато се връщаше, й носеше подаръци.

— Бо? — възкликна тя.

— Същият, момичето ми. — Капитан Борегар Бърмингам отстъпи назад, изпъна се, сложи ръка пред гърдите си и учтиво се поклони. — За мен е удоволствие да те видя отново, Сарина.

— Променил си се — промълви тя в захлас.

И наистина сега пред нея стоеше един истински мъж. Сарина никога не бе си представяла, че онова момче от часовете на баща й ще стане толкова мъжествено. Той бе по-висок, по-силен, с широки рамене, пред които талията и шията му изглеждаха тънки като на жена. С една дума — всичко, за което малкото момиче бе мечтало като дете. Колко пъти Сарина бе вървяла по петите му с едничката надежда да получи един поглед, една усмивка, едно намигване — доказателство, че и той е също толкова запленен от нея, колкото и тя.

— И ти си се променила — промълви той усмихнат, а сините му очи срещнаха нейните. — Станала си истинска жена, Сарина… една прекрасна млада жена.

Сарина почувства ударите на сърцето в гърлото си. Дори и неизказано, онова чувство от детството бе още в сърцето й, чакащо да бъде пробудено отново.

— К-кой ме съблече?

Погледът на Бо не трепна.

— Опасявам се, че като капитан на този кораб не можех да оставя някой от екипажа да свърши тази отговорна задача. И тъй като навремето бях нещо като твой защитник, когато другите момчета се закачаха с теб, не можех и сега да позволя да ти се случи нещо.

— Кажи ми поне, че си държал очите си затворени — изстена умолително Сарина.

Бо срещна очаквателния й поглед с усмивка, която се отразяваше в огледалото отсреща. Очите й наподобяваха прекрасни тъмнозелени кристали, но той знаеше, че те можеха да променят цвета си на светлината или в съответствие с облеклото й. Опита се да събере мислите си, което се окача доста трудно. Знаеше, че момичето е шокирано и се опитваше да намери начин да я успокои.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре…

— Да не би да възнамеряваш да ме излъжеш, Бо Бърмингам — укори го Сарина.

Той допря ръка до устните си, докато се бореше да възпре смеха.

— Единственото, за което мислех, Сарина, бе твоето здраве — увери я той по най-галантен начин. — Та ти бе премръзнала от студ и аз се страхувах за живота ти. Трябваше да те стопля. А това беше невъзможно, ако прогизналите ти дрехи останеха на теб. Повярвай ми, не съм развратник…

— Да, но не си и слепец — въздъхна тя и се почувства окончателно унизена.

— Права си, не съм слепец — призна той с усмивка. — И въпреки че при други обстоятелства положително щях да съм запленен от хубостта ти, сега единственото, за което мислех, беше здравето ти, Сарина.

Тъй като сам бе попадал в снежна буря в Русия преди няколко години, капитан Бърмингам бе видял как бялата смърт впива зловещите си нокти в крехката човешка плът и изтръгва безмилостно душата от тялото. Ала не спомена нищо за това пред нея. След като я съблече вечерта, Бърмингам я постави в корито с гореща вода, за да се стопли, като се опитваше да налее между посинелите й устни малко живително бренди. След това пренесе безжизненото й тяло в леглото си, отри я енергично с хавлия и я зави с юргана си, като същевременно я топлеше със собственото си тяло. Тя никога нямаше да разбере чувството на облекчение, което го обзе, когато животът бавно започна да се връща в крехкото й тяло и тя се сгуши плътно до него. Тогава Бо осъзна, че дори нещо толкова естествено като топлия й дъх върху едрата му гръд може да го извади от контрол, ако Сарина го придружи в дългия път към дома. Тя бе твърде голямо изкушение за мъж като него, отделящ голяма част от времето си в опити да убеждава местните корабни власти, че не нарушава глупавите им закони с дейността си. Може би час или два, прекарани в обятията на някоя млада уличница, щяха да охладят мъжките му страсти. Най-малкото, това щеше да го накара да се чувства по-спокоен, когато Сарина беше около него.

В настъпилото продължително мълчание младото момиче извърна глава към стената. И въпреки че обстоятелствата изцяло оправдаваха постъпките му, тя бе стъписана от дързостта му.

— Ще искаш ли нещо за ядене? — попита Бо, като деликатно смени темата. — Надявах се, че след като се събудиш, ще можем да хапнем заедно и да си поговорим. Последният път, когато те видях, беше на погребението на родителите ти, малко след като се бях върнал от дълго пътуване. Преди да разбера какво става, ти се качи в каретата на госпожа Уинтръп и потегли. Дори не успях да ти изкажа съболезнованията си. След това чичо ти ми обясни, че ти и вдовицата бързате да хванете някакъв кораб за Англия. — Той направи кратка пауза, след което продължи с тъжен глас: — Снощи Муун ме уведоми, че наследникът на старата Уинтръп те е изхвърлил на улицата и сега търсиш начин да се добереш до родния дом. Каза ми също, че се надяваш аз да те отведа до Чарлстън.

Сарина го погледна с очи, изпълнени с очакване.

— Ще ми помогнеш ли?

Бо въздъхна дълбоко. Знаеше, че не би се осмелил. Съзнаваше, че щеше да му е изключително трудно да се държи по подобаващо галантен и изискан начин, както го бе учила майка му. Сарина беше станала толкова красива и женствена. Искаше му се да продължава да я възприема като онова малко слабичко момиченце, чието езиче бе също толкова остро, колкото и мисълта й. Но сега, когато я бе видял в цялата й женственост, вече никога нямаше да може да я възприема по онзи чист детски начин. Пред него стоеше една прекрасна жена и перспективата да я вижда непрекъснато на кораба си можеше да се отрази на целия му по-нататъшен живот. Най-малкото щеше да е просто ужасно да я гледа непрекъснато до себе си, докато се приберат, и да знае, че не може да я има.

— Това е търговски кораб, Сарина. Няма нужните удобства за пътници. — И наистина думите му не бяха далеч от истината, тъй като всички каюта бяха претъпкани със стока. — Но — продължи той — аз ще уредя капитан Съливан да те вземе на борда на своя кораб. Той заминава в края на седмицата, а аз сигурно ще потегля малко по-рано. Дотогава, разбира се, можеш да останеш тук и да използваш моята каюта.

Разочарование помрачи надеждата, която бе обзела Сарина.

— Но аз вече се опитах да убедя капитан Съливан, че чичо ми ще плати, след като пристигнем в Чарлстън — промълви тя обезкуражена. — Той ме увери, че корабната компания ще иска предплата.

— Не се притеснявай за разноските — успокои я Бо. — Вече говорих с Муун да подготви необходимото за настаняването ти на кораба. Вярвам, че няма от какво да се боиш, докато той се грижи за теб. На предаността му може да се разчита. Сам се убедих в това, когато преди години плавахме заедно. — Бо сведе глава и я погледна. — Той дори вече се счита за твой ангел-хранител. Вчера, когато припадна, горкият старец едва не умря от притеснение — допълни Бо.

— Не бих се справила без помощта му — потвърди тихо Сарина.

Бърмингам се доближи до единия от двата скрина, опрени до насрещната стена, и извади от там чист мъжки халат. Преметна дрехата през ръката си и взе от съседния стол вързоп дрехи, които бяха оставени там. Сарина разпозна в тях бельото, което е носеше вечерта под роклята си. Веднага забеляза, че по него имаше големи тъмни петна.

— Какво е станало с дрехите ми? — попита тя.

— Страхувам се, че цветовете на роклята ти са пуснали, след като е прогизнала от дъжда — отвърна Бо, докато й подаваше бельото. — И никой на кораба ми не знаеше как да се оправи е подобни неща.

— А къде е роклята ми?

— Кадифето още не е изсъхнало, но дори след това се съмнявам, че ще можеш да я използваш. — Сарина го погледна с неразбиране и Бо вдигна рамене, като поясни: — Е, може би някое детенце ще може да я облече.

— Искаш да кажеш, че се е свила?

— Именно! — Бо прокара ръка по халата, който все още висеше, преметнат през ръката му. — За момента това е най-доброто, което мога да ти предложа в замяна. По-късно ще се опитам да намеря нещо по-подходящо. А утре може би ще имам време да изляза и да ти купя нова рокля. Докато се облечеш, аз ще уведомя готвача да приготви нещо за ядене.

Останала сама, Сарина се опита да събере разбърканите си мисли. Поразена от факта, че се намира в покоите на мъжа, по когото се увличаше още от детските си години, тя навлече огромния мъжки халат и се огледа с чувство на благоговение. Лек аромат на мъжки одеколон погъделичка обонянието й и я изпълни с приятни мисли за Борегар Бърмингам. Мирисът бе едва загатнат и при все това така приятен за женската й чувственост. Сарина намери за доста странен факта, че можеше да е толкова развълнувана от появата на човек, когото не бе виждала от погребението на баща си. Тогава тя го наблюдава дълго през малкото прозорче на каретата с мисълта, че може никога повече да не го види. Още тогава пристигането му след продължителното отсъствие бе привлякла вниманието й. Съжаляваше с цялата си душа, че той дойде толкова късно и тя не успя до размени и дума с него, преди да замине за Англия. Сега в цялата си мъжественост той бе направо прекрасен.

Широка усмивка озари лицето й, а в ума й нахлуха топли чувства. С искрящи очи тя огледа каютата. Всичко бе грижливо подбрано, а строгата мебелировка подчертаваше мъжката същност на обитателя й. Всичко бе като собственика на помещението — красиво, изискано, необикновено и някак си отворено към заобикалящия го свят, към който като малки очи гледаха двата люка на стената. Масивната махагонова маса, покрита с гладка ръчно обработена кожа, бе най-забележителната част от мебелировката на стаята. Бо изглеждаше наистина величествен, седнал зад нея, помисли си Сарина. За момент тя се сгуши в мекия кожен стол и с почуда откри, че едва достигаше пода с пръсти. Начинът, по който Бо се беше надвесил над леглото й, я накара да предположи, че той е висок колкото баща си. А тя помнеше стария Бърмингам като човек, по-висок почти с една глава от всички жени, а и от доста мъже.

Сарина с интерес проучи заглавията на книгите, подредени зад стъклените витрини на рафтовете от двете страни на люковете. За нейна изненада това бяха биографии, стихове и проза, които се мъдреха до книга, свързани с мореплаването и навигацията. Отново се усмихна. Бо бе наистина странен човек. Навремето проявяваше истинска неприязън към класическата литература. Смяташе, че тя не подхожда на един истински мъж и може би го беше страх да не падне в очите на приятелите си, ако се занимава с нея, въпреки че далеч ги превъзхождаше в уменията си по езда, бягане и плуване. Изглежда баща й се бе оказал прав, когато казваше, че младият Бърмингам е много по-развит интелектуално, отколкото се показваше.

В другия край на стаята под една висяща лампа бяха подредени маса и четири стола. Няколко скрина със заоблени капаци, в които сигурно бяха вещите на капитана, допълваха интериора. Умивалникът, който слънцето бе осветило по-рано сутринта, се намираше зад малка вратичка в каютата, която бе леко открехната. Погледът на Сарина се спря на овално корито, окачено на гвоздей зад вратата. Тя се приближи и с усмивка си представи как високият мъж се опитва да се къпе в толкова малко корито. Изведнъж погледът й се закова на дълъг кичур коса на ръба на съда и дъхът й спря. Без съмнение кичурът бе от нейната собствена коса.

— Той ме е къпал! — извика тя смаяно, като едва сдържаше дъха си. — Господи, той ме е къпал! Той ме е къпал!

Не можеше да се успокои. Мисълта, че Бо си е позволил такава волност с нея, я накара да се изчерви. Идеше й да вие. Тръпки полазиха тялото й.

Сарина разгърна халата и погледна голото си тяло така, сякаш никога преди това не го бе виждала. Наистина, сега, когато знаеше, че Бо също го е виждал, то й се струваше някак по-различно. Гърдите й бяха стегнати и добре оформени, талията й — тънка, а бедрата й — гладки и изящни. Ако Бо й беше съпруг, тя с готовност би му предложила тази прекрасна гледка. Но сега, тъй като това бе просто мъжът, който в продължение на всички тези години изпълваше мислите й с трепетни желания, тя можеше само да гадае какви чувства е предизвикало голото й тяло в съзнанието му, докато я къпе. Все пак той го бе направил с най-добри чувства, опита се да се самоуспокои тя. Но дали нямаше нещо, което Бо се опитваше да скрие от нея? Дали затова не спомена, че я е къпал? Или просто е искал да й спести унижението, което сега изпитваше?

На този етап Сарина се отказа от идеята да носи корсет, но бързо облече останалото си бельо. Отгоре навлече огромния халат и подгъна ръкавите му, като се опитваше да не мисли за това как Бо с дебелите си мъжки пръсти се опитва да разкопчае малките копчета между гърдите й. Всеки мъж би се затруднил с нещо толкова миниатюрно. А може би той бе пренебрегнал факта, че пред него лежи гола жена и просто бе направил каквото трябва, за да й помогне.

Сарина застана пред малкото огледало над умивалника и разтри енергично зъби с малко сол, която намери в сребърна кутийка, поставена в специално изготвена за целта вдлъбнатина на масата. Прокара пръсти през русите си къдрици, след което откъсна дантелата от фустата си и пристегна с нея дългата си коса. Устните и бузите й се сториха твърде бледи и тя ги пощипна леко с пръста, за да придобият нужната руменина. След като привърши с това, тя с усмивка си помисли, че никога не беше отделяла толкова внимание на себе си, за да се хареса на някое от онези надути контета, които се мотаеха из алеите на Хайд парк по време на всекидневните разходки на младото момиче и нейната настойница и чакаха с надежда старата дама да ги представи на Сарина. Лидия от своя страна изпитваше огромно удоволствие да разбива надеждите им, тъй като искрено вярваше, че галеницата й ще стане известна художничка и ще се омъжи за някой благородник.

Леко почукване на вратата я върна към действителността.

— Сарина, готова ли си? — попита Бо. — Може ли да вляза?

— Да, разбира се — отвърна бързо тя, като внимателно провери дали е стегнала добре широкия халат около кръста си. Стори й се, че цялото й желание за благоприличие бе вече безсмислено. Та той вече я бе виждал чисто гола.

След като влезе, Бо задържа вратата отворена и направи път на дребен, енергичен чернокос мъж с искрящи черни очи и малки черни мустачки, които се извиваха леко над горната му устна. Така завитите крайчета на мустаците разкриваха чаровната му усмивка.

— Мадмоазел ще вкуси от най-апетитната храна, която някога е опитвала. Филип я приготви специално за нея… — съобщи той.

Мъжът направи кратка пауза, когато погледът се спря на Сарина. Широка усмивка озари лицето му при вида на нейната хубост. Той постави ръка до гърдите си и леко се поклони.

— Мадмоазел, извинете le capitaine, че не ме представи. С ваше позволение, аз съм Филип Моне — chef de la cuisine3 на този кораб.

Последва още един грациозен поклон, след което французинът посочи с ръка Сарина.

— А вие несъмнено сте прелестната мадмоазел Кендал, за която le capitaine пропусна да спомене, че е най-очарователното същество на света — допълни Филип.

Сарина се почувства трогната от комплимента на дребния французин, но когато погледна Бо, разбра, че той като че ли бе раздразнен от думите на готвача си. Причината бе загадка за нея. Дали беше засегнат от намека му, че не ги е представил по подобаващ начин? Или може би се дразнеше от факта, че готвачът затрупва гостенката му с толкова любезности?

Сарина не успя да намери задоволителна причина за раздразнението на Бо и галантно се обърна към французина:

— Enchante defaire votre connaissance, Monsieur Monet.4

Мустачките на Филип трепнаха леко. За него бе истинско удоволствие да чуе родния си език с такова добро произношение. Ясно бе, че негов сънародник е учил госпожицата да изговаря думите с такава ясна дикция. Филип веднага мина на френски, като засипа Сарина с комплименти, но Бо го прекъсна бързо.

— Моля! Говорете на английски! Все пак има хора, които не се справят така добре с чуждите езици.

— Excusez moi, Capitaine5… — започна готвачът.

— Филип, моля те! — отсече капитанът, като го прониза с поглед.

— Съжалявам, капитане — извини се покорно готвачът. — Просто се забравих, когато мадмоазел проговори на родния ми език.

— Все пак се контролирай, ако можеш — скастри го Бо. — Знам, че мис Кендал е красива, но не забравяй, че е моя гостенка и може да я отегчиш с ласкателствата си.

— О, капитане, не бих си го помислил нито за миг — събра ръце Филип, като гледаше извинително към Сарина.

— В такъв случай би ли ни сервирал, преди яденето да е изстинало напълно? — подкани го настоятелно Бо, преди французинът да се впусне в нова тирада от извинения.

— Разбира се, Capitaine — изчерви се леко Филип при укорителната забележка на Бо.

Готвачът се поклони леко и плесна с ръце.

Едно луничаво момче, което чакаше пред вратата, внесе огромен поднос със закуската. Когато съзря Сарина, то за миг се вцепени, без да може да пророни дума. Долната му челюст увисна, докато погледът му втренчено изучаваше прекрасното момиче.

— Това е Били Тод — представи го Бо, като се стараеше да компенсира пропуска в представянето на готвача си. — Той се грижи за каютата ми и е прекрасно момче, което обикновено си върши работата — потупа го леко по врата Бо, — когато не забравя да си държи очите отворени и умът бистър.

Били се изчерви при тази забележка на капитана.

— Извинете сър, госпожо… мадам… мадмо…

— „Мис“ ще свърши работа — прекъсна го безцеремонно Бо. Капитанът никога не беше виждал екипажа си така заслепен от хубостта на някоя жена. Ала тогава си спомни собственото си опиянение, когато вечерта бе държал това прелестно създание в ръце. — Хайде, Били, остави подноса на масата, преди да си разсипал нещо.

— Да, сър — отвърна момчето и се зае със сервирането.

Филип му помогна и не след дълго масата се отрупа с разнообразни вкусотии — пушена сьомга, чер хайвер, зеленчуци в специално приготвен сос и лимонов крем, охладен с лед. Ледът представляваше рядкост за морските съдове, но Бо се бе запасил с големи количества от последното си пътуване до Русия. Скоро главният готвач и момчето се оттеглиха и оставиха Бо и Сарина да се насладят на храната.

— За човек, кръстосващ моретата, капитане, май не се лишавате от нищо — забеляза Сарина, докато си сипваше от стилно подредените блюда.

— Сарина, не бъди толкова официална — погледна я в очите той. — Откакто се помня, винаги си ми наричала просто Бо. И сега можеш спокойно да се обръщаш към мен така.

Девойката осъзна, че няма по-сини очи на света от тези, които в момента я гледаха. Тя си спомни, че веднъж като дете се бе вторачила в прекрасните сини очи на майка му. По-късно откри, че те имат същия цвят като тези на Бо. И сега, когато гледаше в тези сини бездни, бе лесно да си представи, че никоя жена не би му устояла, дори и без да й проговори.

Сарина бързо прогони сладките мисли, които сините му очи събудиха в женското й сърце, и се опита да не се държи като влюбчива малка ученичка.

— Муун спомена, че си пътувал чак до Русия.

— Някои от вкусотиите, на които се наслаждаваме сега, са оттам.

— Сигурно е било вълнуващо да отидеш там, но и доста далеч.

— Не чак толкова далеч, Сарина. Всъщност това е просто кратка разходка в сравнения с плаването около нос Хорн на път за Китай. Но дори и този маршрут скоро ще бъде скъсен, след като бъдат готови новите кораби, които се проектират. Казват им клипери и са наистина прекрасни. Предвидени са за по-големи платна и с изящната си форма се плъзгат по повърхността на океана с огромна скорост.

— Когато те слушам, ми звучиш, сякаш си сгоден за морето — отвърна замислено Сарина.

— Е, не точно — отвърна засмяно Бо. — И аз си мечтая за дом и семейство като всеки човек, но все още не съм открил жената, която ще открадне сърцето ми от морето. Може би в близките десет години ще съм готов да се откажа от плаването, въпреки че се съмнявам това да стане скоро.

— На никоя жена няма да е лесно да спечели сърцето на мъж като теб — въздъхна замислено Сарина. Настъпи мълчание, което й позволи да опита от хайвера. Той бе толкова вкусен, че тя забрави за предишния им разговор и възкликна: — О, Бо, хайверът е великолепен! Никога не съм вкусвала нещо подобно!

— И аз щях да го отдам само на черния хайвер, ако не бях убеден в способностите на главния си готвач — отвърна с усмивка Бо. — Филип е толкова добър, че се страхувам някой ден да не го загубя заради някой, който ще му обещае несметни богатства, ако отиде да готви за него. С мен е от три години и се грижи за кухнята ми и в Чарлстън, когато съм там.

— Имаш къща в Чарлстън! — възкликна Сарина. — Но аз мислех, че след като отсъстваш от дома за толкова дълго, би предпочел да оставаш в малкото свободно време с родителите си.

— Привикнал съм твърде много на самостоятелност и не се чувствам удобно, обграден от твърде много грижи — усмихна се отново той и откъсна парче сьомга с вилицата си. — Освен това, когато двамата с баща ми се съберем за по-дълго време, започваме да се чувстваме като двойка необуздани жребци, затворени в една конюшня.

Мисълта за това как двамата Бърмингам пръхтят и се мотаят между четирите стени на къщата накара Сарина да се разсмее. Смееше се толкова силно, че парченцето сьомга, което се опитваше да преглътне, влезе в кривото й гърло. Тя се задави и започна да кашля, като се опитваше да прочисти гърлото си.

— Сега я втасахме — рече Бо. В следващия момент той се изправи, хвана я за ръка и я накара да го последва. Застана плътно зад нея и за нейно най-голямо учудване обгърна тесния й кръст със здравите си ръце. — Сега се наведи, колкото можеш, отпусни се и се опитай да се изкашляш — подкани я той.

Приведена напред с неговите ръце около гърдите си — това за Сарина бе най-недостойната поза, в която можеше да си представи една дама. Чувстваше се като някоя непохватна гъска, както я наричаха някои момчета преди години. Дългият халат, който се мотаеше в краката й, я правеше още по-неумела. Докато се опитваше да държи хълбоците си възможно най-далеч от тялото на своя домакин, кракът й се оплете в огромната дреха и тя политна назад. Бо своевременно сви колене, за да я задържи, и Сарина се озова в скута му. За момент ръцете му я притиснаха плътно до него и тя се почувства сигурна. Но когато се опита да се измъкне от здравата му прегръдка и да се изправи на крака, се спъна отново в дългия халат и залитна пак — този път настрани. Бо протегна ръка да я хване, но загуби равновесие. В следващия момент и двамата се озоваха на земята. Бо — на пода, а Сарина — върху него.

При падането тя се сепна и малката частичка, заседнала в гърлото й, изскочи от устата и. Въпреки това, Сарина не можеше да се освободи от натрапчивото усещане за собствената си несръчност. Кръвта нахлу в лицето й, докато правеше напразни опити да се изправи на крака. Искаше колкото е възможно по-бързо да излезе от неудобното положение, в което се бе озовала. Не се съмняваше, че Бо я смята вече за непохватна и несръчна. В никакъв случай не искаше това му впечатление да се засили. Бе твърде късно, когато осъзна, че при опитите си да се изправи бе разкрачила твърде много бедрата си. Почувства се, сякаш я заляха с вряла вода. Постепенно засилващата се твърдост под хълбоците й я накара да скочи с все сила. След като бързо се изправи на крака, Сарина нарочно остана с гръб към мъжа, върху когото току-що бе лежала, като се опитваше да се успокои и да позволи ярката руменина от бузите й да намалее.

Бо също се изправи. Едва когато Сарина Кендал се качи на борда на кораба му, той осъзна колко голямо е желанието му за жена. Мекото женско тяло върху бедрата му бе пробудило огъня в него и той не бе успял да остане хладнокръвен. Фактът, че неудържимо я желаеше още в този миг, бе достатъчна причина за капитана да ускори преместването й на „Мираж“. Тя бе твърде женствена и изкусителна за мъжа у него. И въпреки почитта, която бе изпитвал към родителите й, Бо чувстваше, че сам не разбира себе си, когато Сарина е до него.

Капитанът скръцна със зъби и се опита да възвърне целомъдрието си. С мъка успя да вземе контрол над изгарящата го страст. Върна се отново на масата и седна до младата си гостенка. Пламтящите й бузи привлякоха вниманието му и той нито за миг не се усъмни в причината за тази нейна възбуда. Бо нямаше представа на какво са учили младото момиче в дома на застаряващата вдовица, но бе убеден, че Сарина няма никакъв опит с мъжете. Разбира се, ако останеше с него за по-дълго, нещата безспорно щяха да се променят. Тя скоро щеше да разбере, че той не е направен от камък. Отношенията им щяха да се окажат проверка на издръжливостта, в която единият от двамата щеше да се предаде.

Двамата довършиха закуската си в мълчание. Апетитът на Бо бе изчезнал. Не можеше просто да отведе момичето в леглото, още по-малко след току-що случилото се. Не можеше също така просто да я разкара от погледа си без каквото и да е задоволително обяснение. Единственото, което му оставаше да направи, бе сам да напусне за малко кораба. Може би ще успее да намери някоя уличница, която да охлади мъжките му страсти. Вероятно чак тогава държанието му към гостенката щеше да се приближи отново към джентълменското.

Следобед Били Тод почука на вратата на каютата и попита:

— Будна ли сте, мис?

— Да, Били, един момент само — Сарина загърна хубаво халата около врата си, като бързаше да отвори вратата.

— Какво има, Били? — посрещна го тя с усмивка, не по-радостна от неговата собствена.

Момчето й подаде малък вързоп.

— С ваше позволение, мис, капитанът каза, че се нуждаете от дрехи. И тъй като аз съм най-дребният от екипажа, ме помоли, ако мога, да ви услужа с някои от моите.

Били забеляза учудването, което се изписа на лицето й, и продължи неуверено:

— Не ме разбирайте погрешно, мис. Капитанът каза, че сигурно ще искате някакви дрехи, а, както виждам, неговият халат ви е твърде голям.

Погледът му се плъзна по стройното й тяло и се спря на босите й крака и изящните й глезени. Те се подаваха изпод вдигнатия халат, който веднага се спусна. Покритото с лунички лице на момчето се изчерви. Леко смутен, той й подаде дрехите.

— Чисти са, мис. Аз лично ги изпрах — увери я Били.

— О, не се съмнявам, Били — благодари му Сарина, като се притесняваше повече от факта, че ще трябва да носи мъжки дрехи. — Наистина много мило от твоя страна, но не искам да се лишаваш от дрехите си заради мен.

Възхищението, което бе изписано на лицето му, трябваше да я увери, че Били е готов да направи много повече за нея, ако го помоли.

— Моля ви, вземете ги, мис — настоя той. — Иначе капитанът може да се усъмни, че изобщо съм ви ги предложил.

Сарина се засмя.

— Е, щом е така, изглежда наистина е по-добре да ги взема. Не искам да ти създавам излишни проблеми.

— Ако желаете още нещо, мис, аз съм на вашите услуги — добави момчето, като се изчерви още повече. — За мен ще е удоволствие, ако мога да ви помогна с нещо.

— Благодаря ти, Били. Ако има нещо, ще те повикам — отвърна Сарина и се замисли дали ще успее да пробва дрехите, преди да се е върнал Бо. — Ще се бави ли дълго капитанът? — осведоми се тя.

— Не мисля, мис. Отиде да види някакви свои познати преди около час, но ми поръча да ви уведомя, че ще се върне и ще вечеря с вас. А дотогава помоли, ако нямате нищо против, да останете в каютата му… — Били разбра, че тя очаква той да продължи и затова поясни: — Разбирате ли, мъжете може да се зазяпат по вас и да забравят за работата си.

— Капитанът ли ти поръча да ми кажеш това? — попита изненадано Сарина.

Били примигна объркано и заекна:

— Е, може би последното не трябваше да ви го казвам. Моля ви, нали няма да ме издадете пред капитана?

— Няма, Били. Това ще е наша тайна — усмихна му се тя.

Момчето въздъхна с облекчение.

— Разбирате ли, мис, ние никога не сме имали жена на борда за повече от няколко часа. Така че не трябва да ви прави впечатление, ако ви се сторим малко груби.

— Ако и другите моряци са също толкова галантни, колкото теб, Били, тогава не се съмнявам, че „Дързост“ притежава най-изискания екипаж.

Думите й накараха момчето да се изчерви и да се усмихне жизнерадостно. Сарина предположи, че Били бе само няколко години по-млад от нея и въпреки че морският живот нерядко се отразяваше пагубно върху младите моряци, с него нещата не стояха така. Въпреки слабата си фигура момчето изглеждаше здраво, добре нахранено, чисто и щастливо. А всичко това говореше за морала на капитана, който управляваше този кораб.

— По-добре да се захващам за работа, мис. Ако се нуждаете от нещо, просто натиснете звънеца до вратата и веднага ще дотърча.

Веднага щом момчето излезе, Сарина предпазливо разгледа дрехите и ги пробва. Въпреки стройната си фигура тя все пак бе жена, което й създаде извести трудности с тясно скроените мъжки панталони, чийто цвят наподобяваше този на корабните платна. Нахлузи ги върху дългите си гащи, тъй като не можеше да си представи да обуе грубата моряшка дреха на голо. В противен случай нежната й кожа сигурно щеше да се ожули. След като ги закопча, Сарина застана пред огледалото и се завъртя на всички страни, за да се огледа хубаво в новото си одеяние. Отпред гледката бе достатъчна, за да я накара да се изчерви. Отзад нещата бяха още по-зле. Тесните мъжки панталони прилепваха плътно по тялото й и подчертава всяка извивка на хълбоците й. Дори без предупреждението на Бо Сарина за нищо на света не би се показала на палубата в този вид. Да се появи пред моряците в подобно предизвикателно облекло щеше да е повече от покана да я зяпат.

За щастие ризата бе достатъчно дълга, за да прикрие бедрата й. Това внасяше поне малко благоприличие в облеклото й. Платът обаче беше излинял от многократното пране. Като видя как прилепва по гърдите й, Сарина веднага изостави идеята да носи корсет, който щеше да повдигне бюста й и безспорно да доведе до неблагоприятни последици. Дори и най-беглият поглед към деколтето й щеше да убеди човек в липсата на всякакво приличие у нея.

Въпреки всичко Сарина реши, че може да носи дрехите на Били, поне докато е сама и Бо не е в каютата. Дългият халат затрудняваше движенията й, а около врата беше толкова широк, че непрекъснато се смъкваше надолу по тялото й. При все това, ако Били или някой друг дойдеше, тя щеше да използва халата, за да прикрие гледката, която откриваха прилепналите по нея момчешки дрехи.

След няколко часа Били Тод се върна и попита дали иска нещо за ядене. Въпреки че бе гладна, Сарина го увери, че предпочита да си почине. Все още не можеше да се съвземе от събитията през последната седмица и сметна, че най-доброто лекарство за изтощеното й тяло ще бъде един здрав сън.

След като сгъна грижливо кувертюрата от леглото на Бо, тя постави халата в ъгъла до стената, за да й е под ръка, ако й потрябва, докато си почива. Мушна се под юргана и затвори очи, изпълнена с благодарност за гостоприемството, което й предлагаше нейният домакин.

Сарина обгърна с две ръце меката възглавница и отново усети лекия мъжки мирис, който я накара да почувства липсата на Бо. Стори й се странно, че е също толкова впечатлена от отсъствието му, колкото и от присъствието. Осъзна, че жената, в която се бе превърнала, не е по-различна от малкото момиченце, което беше преди години. Тя страдаше с цялата си душа, когато преди години Бо замина надалеч. А сега отново гореше от желание да го зърне, въпреки че бе отсъствал само няколко часа. Имайки предвид продължителната им раздяла през последните пет години, както и дългите пътувания на Бо, още преди тя да замине за Англия, Сарина не можеше да си обясни на какво се дължат чувствата, които я изпълваха сега. Беше й трудно да повярва, че един мъж може да я развълнува толкова. Ала когато помисли за радостта от срещата им след толкова години и я сравни с необяснимата празнота в момента, не можеше да отдаде настроението си на нищо друго.

Часовете се нижеха бавно в самотата на празната каюта. Само Били Тод намина да й предложи чай и препечени филийки по-късно следобед. След като изпи чая си, Сарина се отправи към прозореца и се сгуши на меката възглавничка, която покриваше скрина под него. Бе запленена от оживлението, което цареше на кея, и с удоволствие би претворила в картина постоянно сменящите се пред очите й сцени. През малкото прозорче тя гледаше щъкащите нагоре-надолу хора. Звуците от пристана бяха приглушени от стъклото, но тя все пак успяваше да ги долавя. Изискано облечени господа се смесваха с мургави моряци, а търговците се опитваха да разкарат от щандовете си опърпаните хлапета, които не се махаха, докато не получат някоя монета. Продавачки на риба с пълни кошници се опитваха да продадат стоката си. Други бутаха колички, обсипани със зеленчуци, плодове, яйца и всякаква друга храна. Сарина съзря мосю Филип, който се пазареше с някакъв търговец, след което извика един моряк, който да внесе покупките.

С наближаването на вечерта оживлението на пристанището бавно намаля. Останаха само един друг вид амбулантни търговци. Крещящото облекло и ярко напудрените лица на появилите се жрици на любовта бяха красноречиво доказателство за занаята им, дори още преди да започнат да подвикват закачливо към моряците на кея или тези от „Дързост“. Те щедро показваха дългите си бедра и изкушаваха моряците с дълбоко изрязаните си деколтета. Някои стигаха дори дотам, че разгалваха едрите си гърди с покрити с руж зърна. Безсрамното им държане накара Сарина да се изчерви. Съжаляваше ги все пак, заради собствените си нещастия напоследък, но дори да останеше напълно изоставена и без подслон, не би се унизила до тяхното положение — да предлага тялото си на непознати.

Една карета спря с тропот наблизо. Сърцето на Сарина заби ускорено от радост при вида на Бо, който слезе от нея. Той пое от каретата нещата, които носеше — два дълги пистолета и груба платнена чанта, която преметна през рамо. Докато плащаше на кочияша, няколко нимфи бързо го наобиколиха. Щом се обърна, Бо бе засипан от разнообразните им покани. Една от тях, която всъщност бе истинска хубавица, предизвикателно се отърка в него, а ръката й дръзко се плъзна надолу между бедрата му. Бо не показа никакви признаци на заинтересуваност. Капитанът просто я прецени с поглед, след което огледа и останалите жени, които го бяха наобиколили. Ала когато обаятелната уличница се повдигна на пръсти и се опита да си открадне една целувка, той извърна рязко глава. Като отпрати жените с усмивка на лице, Бо се отправи към кораба. Хубавичката жрица на любовта остана да го гледа с ръце на хълбоците.

Сарина въздъхна дълбоко и с облекчение. Щеше да бъде наистина засегната и огорчена, ако Бо бе хванал някое от момичетата под ръка и се бе отправил към бърлогата й. Всъщност, щеше да се нацупи повече и от жрицата на кея.

Та Бо бе момчето, което караше сърцето й да трепва всеки път, когато го видеше в часовете на баща си или го наблюдаваше как язди. И сега Сарина с не по-малко трепетно очакване слушаше приближаващите към каютата стъпки на капитана. Чу се леко почукване на вратата.

— Сарина, аз съм, Бо. Може ли да вляза?

— Да — отвърна тя, като сама се зачуди на лекия трепет в гласа си. Тъй като не искаше Бо да разбере, че тя знае за срещата му с пачаврите на кея, Сарина се отдръпна бързо от прозореца. В същия момент осъзна, че халатът е захвърлен в отсрещния ъгъл на стаята и забързано се отправи към кадифената дреха. Не бе достатъчно бърза и Бо я завари в стойка, която не подхождаше много на истинска дама.

Капитанът отвори вратата и се спря смаян, тъй като пред него се разкриха доста привлекателни хълбоци в плътно прилепнали мъжки панталони. Бо не можеше да разбере дали това, което виждаше, е истина, или съзнанието му си правеше похотливи шега с него. Дъхът му спря и за него не бе изненада, че Сарина събуди мъжките му желания така, както никоя от уличниците на кея не бе успяла.

В следващия миг младото момиче се наведе над леглото, което едва не накара обожателя й да извика при вида на гледката, която му се разкри и разпали мъжките му страсти. Положително не беше виждал по-възбуждаща картина от здраво стегнатия й в мъжките панталони задник, който не оставяше почти нищо за въображението му. Погледът му се прикова несъмнено там, където желаеше да са и ръцете му.

Сарина се обърна рязко и Бо се престори, че мие ръцете и лицето си. Студената вода поохлади малко горещите му страсти, но все пак му трябваше доста време, докато се овладее и погледне момичето в очите. Въздъхна с облекчение, когато я видя, загърната в плътния си халат. Поне сега, когато дрехата прикриваше изкусителната гледка, той можеше да я гледа, без да се страхува, че в следващия момент ще я сграбчи, за да я повали на леглото.

— Дрехите на Били са изненадващо удобни — хвърли му тя свенлива усмивка.

Бо се прокле за идеята си да й предложи дрехите на Били. Дори в халата му тя бе достатъчно съблазнителна. Той смяташе, че в мъжки дрехи ще може да я възприема по-лесно, но стегнатите бричове я правеха още по-женствена и предизвикателна. Пред него стоеше едно прекрасно женско създание и той дълбоко се съмняваше, че някоя друга ще успее да го заплени така, поне докато не изтрие прелестния й образ от съзнанието си. Дългите й къдрави коси се спускаха на вълни по тънката снага, а големите й проницателни очи го гледаха нерешително.

— Добре, че никой от екипажа не те е видял в тези дрехи — промълви Бо. — Гледката щеше да им дойде твърде много.

Намръщената физиономия на Бо накара Сарина да потрепери. Тя не можеше да разбере причината за гнева му и каза направо:

— Виждам, че не ти е приятно да ме гледаш в тези дрехи. И все пак Били ми каза, че ти си му заръчал да…

— Да не ми е приятно едва ли обяснява чувствата, с които се боря сега, Сарина — прекъсна я Бо.

Капитанът застана зад бюрото си, като търсеше сигурна преграда между себе си и момичето. Загледа се разсеяно през прозореца в желанието си да даде друга насока на мислите си. Започна да се оглежда наоколо и погледът му се спря на възглавничката под прозореца, на която никога не бе сядал. С изненада забеляза две леки вдлъбнатини върху нея, чиято форма твърде много наподобяваше тънките бедра на Сарина. Когато погледна към пристанището, видя младата уличница да чака клиенти точно там, където я бе оставил. Нямаше нужда да пита, тъй като бе ясно къде бе седяла гостенката му точно преди пристигането му.

Бо погледна Сарина изпитателно, като искаше да разбере дали е раздразнена от това, че бе позволил на онази жена да го милва. Без съмнение за една невинна душа целувката беше неустоимо предизвикателство, но той изгаряше от нетърпение да види отново младото момиче и въобще не се беше трогнал от съблазнителното предложение.

Сарина го гледаше също толкова изпитателно и напрегнато.

— Филип е приготвил вечерята. Гладна ли си? — деликатно отклони темата Бо.

— Страшно — отвърна тя с лека усмивка въпреки лошите си предчувствия. — Ами ти?

— Като вълк — отговори той, като се опита също да се усмихне. Доближи се до вратата и натисна звънеца, който Били беше показал на Сарина, след което отново се върна зад бюрото си. Докато Филип и помощникът му подреждаха масата, Бо записа нещо в счетоводната си книга и грижливо прибра някакви бележки. Готвачът и момчето бяха изключително мълчаливи, сякаш също усещаха лошото настроение на капитана си. Двамата само измърмориха нещо като „добър апетит“ и се оттеглиха. Сарина се приближи до масата. Бо бързо стана от бюрото си и пристъпи към нея, като галантно дръпна един от столовете и й помогна да седне. Тя любезно прие помощта му, след което сложи ръце в скута си, за да скрие от него лекото им треперене.

Без да пророни дума, Бо й наля чаша вино, а тя на свой ред сипа от яденето в чинията му. Но въпреки че храната бе също толкова вкусна, както и сутринта, киселото настроение на капитана я накара да изгуби апетит.

Имаше нещо неестествено да седи на една маса с този мъж. Толкова пъти си бе представяла сегашния момент през дългата им раздяла, че сега всичко й се струваше някак изтъркано и банално… Само Бо Бърмингам никога нямаше да й се струва скучен и безинтересен. И дори ако беше бог, тя нямаше да му се възхищава повече, отколкото му се възхищаваше сега и през всичките години, в които го познаваше. И дори ако се оженеха за други, Бо щеше да остане прекрасният приказен принц за нея.

— Вярвам, че Били ти е казал да не напускаш каютата ми — наруши тягостното мълчание Бо. — Надявам се, че въпреки това си прекарала добре следобеда?

— Почивах си почти през цялото време — отвърна тя. — След като почина мисис Уинтръп, не бях успяла да се наспя, както трябва. Всичко стана така неочаквано… и бързо…

Сарина отпи малка глътка вино с надеждата, че това ще й даде кураж. Опитваше се да си спомни дали някога се притесняваше също толкова от младия Бърмингам, както сега от мъжа, който седеше срещу нея. Погледна го в очите.

— А ти? Ползотворно ли прекара деня?

— Всъщност да! Ходих на лов — нещо, което не съм правил напоследък. В Каролина често ловувам, но в чужбина не е толкова лесно.

— Липсва ми родният дом — промълви с носталгия Сарина.

— Сигурно липсваш и на чичо си, който не те е виждал цели пет години — отвърна Бо. — Когато го посещавах при завръщанията си от някое плаване, разговорите ни винаги бяха свързани с теб.

— Сигурно не си намирал това за твърде забавно — въздъхна леко Сарина.

— Чичо ти и аз говорехме за теб като за онова малко момиченце, което помнехме от заминаването ти. Сега, когато те види след толкова време, той ще е поразен от промяната.

— Надявам се, че чичо ми е бил добре, когато си го видял за последно — поинтересува се загрижено Сарина.

— Добре, както винаги — увери я Бо.

— Капитан Съливан предположи, че чичо ми може да е умрял и аз бях започнала да се притеснявам да не би да е истина — въздъхна с облекчение Сарина.

Бо сметна, че трябва да я предупреди относно пътуването й с кораба „Мираж“, без, разбира се, да я плаши излишно.

— Сарина, постарай се да не излизаш много от каютата си по време на пътуването ти към дома. Капитан Съливан не се интересува много от постъпките на екипажа си, така че ще е по-добре да не се показваш много пред моряците му. Може да разчиташ на Муун. Той ще се погрижи да не ти липсва нищо.

— Значи не си променил решението си?

— Страхувам се, че не! — въздъхна Бо, като съзнаваше много добре причините за твърдия си отказ.

Това бе всичко, което каза и решението му трябваше да се смята за окончателно. Сарина смени бързо темата, като се опитваше да скрие огорчението си.

— Ако използвам каютата ти тази вечер, къде ще спиш?

— Ще си опъна един хамак в каютата на помощник-капитана. Мистър Оукс спи така дълбоко, че дори няма да забележи присъствието ми.

— Страхувам се, че ти създавам доста проблеми.

— Та ти си ми приятелка. За какво са приятелите, ако не си помагат един на друг? — увери я Бо.

Веднага след като приключи с вечерята, той напусна каютата, като й хвърли бегла усмивка. Сарина тихо изчака Били да отсервира масата. След като момчето си тръгна, тя сплете косата си на плитки, съблече дрехите си и изпра ризата и долните си гащи. Никога преди това не си бе лягала чисто гола. Това й се струваше доста неблагоприлично, но нямаше подходящи дрехи, с които да спи. За нейна най-голяма изненада усещането на голото й тяло в меките завивки бе прекрасно. С леката миризма на Бо и чаршафите върху гърдите си, тя си представи капитана като своя таен ухажор. Тази мисъл събуди в нея чувства, които никога не бе изпитвала. Те бяха истински възбуждащи. В женското й тяло се породиха странни желания, а мисълта за Бо накара гърдите й леко да потреперят. Тя си представи как го милва с ръка подобно на нимфата от кея и си помисли какво ли би почувствала, ако бе толкова смела.

Фантазиите й се развихриха и не й даваха мира. Събудиха някакъв странен глад в женското й тяло. Сарина не можеше да си намери място и започна да се върти и мята в мекото легло. Каквото и да бе желанието й, тя не бе го изпитвала досега в живота си. Сигурна бе, че Бо знае отговора на въпросите. Може би някой ден той щеше да й ги разкрие като неин законен съпруг…

„Глупости“, изсъска тя в тъмнината, като се разсърди на собствената си глупост. Та Бо не искаше даже да й позволи да плава на кораба му! Какво тогава би го накарало да я вземе за съпруга?