Неуловимият пламък

8

Сарина се надигна на възглавницата само колкото да потърси кофата, която Били Тод бе оставил грижливо до койката. Изстена тихичко, затвори очи и се помъчи да остане неподвижна, за да предотврати гаденето, ала всяко издигане и завъртане на кораба подпалваше в стомаха й истинска революция. Беше подирила в каютата на помощника убежище, но сега за нея тя бе място за мъчение, от което копнееше да избяга. Откакто отплаваха от Англия, морето почти не бе спирало да бушува и Сарина за кой да път се закле, че повече няма да стъпи на кораб, докато е жива, ако въобще оживееше.

През изминалите пет години бе успяла някак да забрави най-отблъскващата част от пътуването си до Англия, без съмнение заради мъката от смъртта на родителите си и загубата на единствения дом, който бе имала. Като лъч в съзнанието й бе останал единствено споменът за неспособността й да се справи с непривичното клатушкане и убеждението, че не е родена да плава по море.

Усмихна се леко, но тутакси трепна от болката в напуканите си устни. Лош моряк, а, помисли си с насмешка тя. „Кошмарен“ би било по-близо до истината. Ако изобщо стигнеше до сушата, за нищо на света нямаше отново да излезе в открито море. Ако зависеше от нея, щеше да стои далеч от океана, не би погледнала повече нито една вълна, нито пък би се подложила отново на агонията да чувства как корабът се издига бавно над планините от мътна вода, а после сякаш потъва в безбрежните падини. Безкраен, дяволски поток от вълни, една след друга, една след друга…

Достигна с мъка до кофата и надвеси глава над нея. Още когато усети, че я хваща морска болест, тя се бе опитала да прикрие симптомите от Били, който все я караше да яде. Но щом момчето погледна препълнения с храна поднос, донесен да я изкуши, тайната й излезе наяве. За нейна изненада Били се разтревожи от неразположението й много по-малко от самата нея и бързо й донесе кофа и мокра кърпа, с която да си бърше лицето. Тя се разхлипа и го помоли да не казва на никого, камо ли на съпруга й. Момчето не искаше да крие информация от своя капитан, но накрая се съгласи. Оттам насетне лично се грижеше за нуждите й, като я снабдяваше с прясна вода, чисти кърпи и от време на време с лек бульон, и тайно изпразваше кофата й заедно с отпадъците от камбуза.

Бо чукаше на вратата й постоянно и все по-настоятелно искаше да го пусне вътре. Скрита под завивките, Сарина всеки път го отпращаше с отмалял глас. Не желаеше нито да се вижда, нито да говори с него. Накрая той сметна, че тя просто се муси, и така я спаси от ужасния срам, който щеше да изпита, ако я беше видял в това състояние.

Силите й продължаваха да отпадат, а по разранените й устни се появяваха нови и нови пукнатини. Опитваше се да пие поне вода, но само след броени мигове изхвърляше дори нея. Сънят бе единственото й убежище през тези убийствени часове, ала се събуждаше трудно и винаги готова да избълва и малкото, останало в стомаха й. Не можеше и да мечтае да се наметне или да облече нещо повече от нощница и се опасяваше, че косата й се е раздърпала непоправимо. Но не я бе грижа за нищо, най-малко за това как изглежда.

На вратата се почука леко три пъти — Били се връщаше за купата бульон, която бе донесъл преди час. Тя си стоеше недокосната на подноса до койката. „Влез“, каза Сарина със слаб глас. Момчето пристъпи в каютата и замръзна от изумление. Никога не бе виждал човек, който да изглежда толкова смъртно зле. Под очите на капитанската съпруга имаше дълбоки сенки, а устните й — някога меки и съблазнителни — бяха белязани от обезводняването. Гледката го втрещи толкова силно, че той се извърна и побягна да доведе капитана, убеден, че вече има причина да наруши обещанието си към нея.

Само след миг Бо стоеше до койката с ръце на кръста. Късата му гарвановочерна коса бе разрошена от вечерния вятър, а очите му горяха ужасено.

— По дяволите, Сарина, защо не каза на никого, че си болна? Изглеждаш така, сякаш идваш от оня свят.

Не бе го виждала от много дни и това, че той изглеждаше като бог, само я караше да съзнава още по-болезнено окаяното си състояние. Бе почувствала огромно облекчение, че той бе приел дрезгавите й молби да я остави на мира, без да нахлуе при нея, тъй като знаеше твърде добре, че бе достатъчно властен, за да направи какво ли не. И все пак нейният съпруг присъстваше постоянно в мислите й, като натрапчив рефрен, който отказваше да отзвучи. И ето го сега, присвил страховито очи, като че ли бе изпаднала в това състояние по собствена вина.

— Върви си — изстена тя и се извърна, за да прикрие рукналите сълзи на слабост. — Не искам да ме виждаш така.

— В здраве или болест, мила моя — отвърна той с повече сарказъм, отколкото Сарина можеше да понесе.

— Просто ме хвърли през борда — изхленчи тя и стисна завивките, за да попречи на опита му да ги отгърне. — Не искам да живея повече.

— Хайде, ставай — подкани я Бо без да обръща внимание на молбите й и я повдигна през раменете с ръка.

Сарина започна да клати глава, но бързо разбра, че това няма да помогне.

— Не мога! Така само става още по-лошо. Просто се махни.

— И да те оставя да умреш спокойно? — изсмя се Бо. — Никога!

Очите на Сарина се разшириха.

— Ти си безмилостен звяр!

— Не си първата, която ми го казва. — Той я сложи да седне на ръба на койката и спусна босите й крака към земята, а после подпъхна ръцете й в халата.

— Божичко, какво правиш с мен? — възпротиви се немощно тя. — Ще ми стане лошо.

— Дишай дълбоко — заповяда той, като коленичи, за да й помогне да се обуе. — Всичко ще бъде наред…

Думите му не успокоиха кой знае колко стомаха й. Във внезапен пристъп на паника Сарина залитна към кофата и се предаде на сухите напъни отвътре. Най-накрая гаденето и се поуталожи и тя легна обратно. Хладината на мократа кърпа върху лицето и шията й я облекчи, но едва си бе поела дъх, когато Бо отново я повдигна, този път с канче, притиснато към устните й.

— Изплакни си устата — настоя той, като й попречи да се извърне от него.

Сарина сбърчи нос от отвращение, но се подчини на заповедта и изплю всичко в кофата. Сетне се отпусна отново назад и вдигна жален поглед към съпруга си. Той изглеждаше здрав и жизнен, а това никак не й помагаше.

— Сега изпий останалото — продължи Бо и притисна отново канчето към устните й. — Изсушила си се като скелет.

— Ти ме мразиш — промърмори тя, но склони да отпие.

— Не е вярно, мадам. — Той продължи да бърше лицето и шията й, докато Сарина стискаше канчето в треперещите си ръце и поемаше малки глътки. — Но съм ти сърдит, задето ме накара да повярвам, че се цупиш тук като разглезено дете, докато всъщност си била болна. Ако Били не го правеше от преданост към теб, щеше да си изпати, задето не ме извести веднага за състоянието ти.

— Аз го помолих за това — промълви Сарина.

Бо отново притисна настоятелно канчето към устните й.

— Пий!

— О, Бо… не мога повече!

— Казах, пий!

— Ще излезе след малко!

— Не и този път. Повярвай ми.

— Само малко — простена тя страдалчески, но той държа чашата, докато в нея не остана и капка.

Въпреки желанието й да остане в леглото, Бо я изправи на крака, уви я в одеялото и я прегърна. Сетне отвори вратата с трясък, излезе от каютата и я понесе по стълбата към палубата.

Сарина погледна през рамо и с ужас видя колко стълби има пред тях.

— Моля те, Бо — изохка тя, отвратена от безпомощността си. — Не искам на палубата! Хората ти ще ме видят.

— Трябва ти свеж въздух. Ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Освен това, откак Били дотича разтреперан от тревога при мен, момчетата вероятно очакват погребение.

— И това ще стане — увери го печално Сарина. — Веднага щом ме довършиш с този твой студен въздух!

Бо се усмихна и продължи напред. Дългите му крака прекосиха бързо разстоянието до стълбичката, докато устните му мълвяха:

— Аз ще те стопля.

Краткият есенен здрач вече бе преминал в пълен мрак, а луната хвърляше върху водата сребристи отблясъци. Ветровете вледеняваха палубата. Сарина притаи дъх, но това съвсем не облекчи мъчението.

— Ще съжаляваш, ако не ме оставиш — предупреди тя.

Бо обаче се подчини едва когато стигнаха до най-близкия парапет, където я остави. Сарина не можа да се задържи права, политна към него и се сгуши на рамото му. Ако се чувстваше по-добре, несъмнено би се насладила на близостта с него, но в момента съвсем не й беше до това.

— Моля те, Бо — прошепна тя. — Пак ми става лошо. Искам да се върна в каютата. Поне там няма да се позоря.

— Там състоянието ти ще се влоши още повече, Сарина.

— И сега не е по-добре — възпротиви се Сарина.

Той я завъртя с гръб към себе си и я прегърна през талията, отправил взор към морето.

— Погледни над перилата.

— Не-е-е — изстена тя и извъртя глава. Толкова ли беше безмилостен? Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе да гледа към водата!

— Не към вълните — прошепна той, опрял устни в косите й. — Погледни хоризонта. Луната свети достатъчно, така че го виж.

Сарина присви очи в усилието да съзре тънката тъмна ос между небето и морето. Задържа поглед върху нея и след миг осъзна:

— Не се движи.

— Всъщност е точно обратното — отвърна Бо с лека усмивка. — Земята се върти, но ти не се тревожи за това. За теб наистина не се движи.

Тя го погледна и въздъхна печално:

— Да можеше и аз да не се движа.

Той й се усмихна.

— Не отделяй очи от хоризонта, Сарина. Гледай само линията и поемай свеж въздух.

Сарина се подчини и се облегна в прегръдките му. Минутите минаваха, но тя не усещаше нищо освен живителното спокойствие на силното му тяло. Постепенно започна да осъзнава, че вече се чувства по-добре. Тогава пое дълбоко и бавно дъх и го издиша облекчено.

— Е, май ще живея.

Бо се засмя и загърна одеялото около раменете й.

— Студено ли ти е?

Сарина кимна и се сгуши до него.

— Добре съм.

Гаденето, което я преследваше, откак „Дързост“ излезе от Темза в открито море, изчезваше. На негово място обаче дойде изтощението — по-страшно от всякога.

Главата й се прислони на рамото на съпруга й и тя затвори очи с въздишка. Дишането й се успокои.

Бо не помръдваше. Бе щастлив да държи младата си съпруга в скута си, докато нощта нахлуваше с мека тъмнина и рой звезди. По време на продължителния й престой в каютата постоянно го глождеше подозрението, че нещо в живота му не е съвсем наред — едно смущаващо чувство. Постепенно бе осъзнал, че момичето му липсва. Жизнерадостните уличници, които бе посещавал в миналото, не можеха да задържат вниманието му и секунда след като напуснеше убежищата им. А за Сарина мислеше ден и нощ, докато най-накрая не разбра, че копнее за нея много повече от всичко на света.

Корабът се люшкаше от силния вятър и пореше водите на Гълфстрийм. Още много рано в моряшкия си живот Бо бе научил, че пътят от изток на запад е най-трудният в целия Атлантик. Благодарение на попътните ветрове обратният път се изминаваше за малко повече от месец, но този можеше да отнеме и три месеца. Въпреки че това време едва ли бе достатъчно за дълго ухажване, може би щеше да му стигне да си изясни какви точно ангажименти иска да поеме към красавицата, която държеше в прегръдките си.

Когато вахтата се смени, Бо отнесе Сарина обратно в каютата й. Тя не помръдна, когато я положи на койката, не си личеше и да й е лошо. Той съблече халата й и за кратко се наслади на свободната й нощница с кръгло деколте, обточено с широка, ръчно плетена дантела. Не посмя да направи повече от това да я пъхне под завивките. От сватбения си ден беше научил едно: трябваше да се държи с нея просто като брат.

— Не мърдай — помоли Сарина, докато се съсредоточаваше върху последните щрихи на портрета на Били Тод. — Ей сегичка свършвам.

Момчето се размърда с нарастващо нетърпение.

— Стой мирен — повтори тя.

Въпреки любопитството си Били се подчини. Това, впрочем, съвсем не беше трудна задача при гледката пред очите му. За броени дни дамата бе възвърнала предишното си здраве и красота и се бе вдълбочила в рисуването. Почти всички на „Дързост“ бяха впечатлени от уменията й. Да се каже просто, че имаше талант, би било чисто подценяване.

— Готово — обяви доволно Сарина и чак тогава обърна статива, за да покаже на Били резултата.

Очите му се разшириха от удивление.

— Леле, мадам! Туй съм аз!

— Или поне добро копие — отвърна Сарина с весел смях и огледа със задоволство портрета. В този момент момчето се намираше на границата между детството и зрелостта и тя бе успяла да предаде това върху платното. В бузите и устата му все още имаше някаква едва доловима мекота, но погледът му бе твърд и избистрен. Във вирнатата брадичка пък се съзираше намек за бъдеща сила и решителност.

— Наистина ли изглеждам така? — попита свенливо Били.

— Точно така — потвърди Стивън Оукс, като се спря зад момчето. — Но тя е успяла да улови не просто хубавото ти личице, момчето ми — подразни го той, — а самия ти характер, цял-целеничък.

— Благодаря за признанието, любезни господине — рече Сарина и се засмя, като сведе глава в импровизиран реверанс. — Това е най-голямата награда за един художник.

— Сигурно не ви се прави друг портрет, а, мадам? — попита Стивън с надежда.

— Мисля, че мога да бъда убедена.

С тези думи Сарина посегна за още платно и с грациозен жест прикани помощника да седне пред нея. От това място се виждаше не само той, но и хоризонтът, към който тя продължаваше да поглежда от време на време. Не искаше да рискува, въпреки че от две седмици се радваше на отлично здраве. Но вече не й прилошаваше. Чувстваше се добре, духът й бе бодър, промени се и отношението й към плаването. Вече бе почти сигурна, че би издържала още не едно и две. Сега обаче най-важното бе, че си отива у дома. У дома! Години наред за нея Каролина бе само далечен спомен. Ала обстоятелствата се бяха променили. Сега всеки изминал ден я приближаваше все повече до родните места, за които копнееше от толкова време. И все пак не можеше да спре да се пита какво точно я очаква там.

Когато оздравя и свикна с режима на кораба, Сарина се завърна към артистичните си занимания и започна да запечатва на платното моряците и живота им на „Дързост“. Повечето от работите си раздаваше, запазваше за себе си само малко, между тях и онези, над които се трудеше в усамотението на каютата. Започваше да подозира, че има най-голямата колекция от портрети на Бо Бърмингам — колекция, която обогатяваше с всеки изминат ден.

На палубата застъпи следобедната вахта. Не след дълго Сарина довърши портрета на Стивън Оукс и да му го подаде с усмивка.

— Хубав мъж сте, мистър Оукс.

— Не съм много сигурен, но пък портретът е чудесен — увери я той доволен. — Обзалагам се, че големците от Чарлстън не биха скъпили средства, за да ги нарисувате.

Тя отметна глава и се засмя, искрено поласкана.

— Страхувам се, че ще се случи точно обратното, мистър Оукс. Хората гледат скептично на жената-портретист — може би защото всички велики майстори са били мъже. Сигурна съм, че хората в Чарлстън не са по-различни от тези в Англия.

— Грешката ще е тяхна, мадам, не ваша.

— Благодаря — отвърна Сарина. После се озърна, усетила нечие присъствие, и видя, че Бо е застанал зад нея и изучава портрета на помощника си. Способността му да се появява изневиделица до нея не преставаше да я смайва. Вярно, че понякога успяваше да усети приближаването му и да се подготви, за да не затрепери. Днес обаче появата му я свари напълно неподготвена. Сигурна бе, че ако забележи реакцията й, ще я сметне за същото малко момиченце, чието сърчице скачаше от радост, колчем го видеше да се приближава към къщата им или към близкото училище. Мисълта, че проявява слабост, подхождаща повече на едно глупаво дете, не бе никак приятна. Това само припомни на Сарина, че Бо не бе обещавал да остане неин съпруг, след като пристигнат в Чарлстън.

— Наистина не разбирам как голям мъж като теб може да се движи толкова тихо — укори го тя.

Бо й се усмихна бавно и сърцето й затуптя като обезумяло.

— Занапред ще се старая да ви предупреждавам по-отрано, мадам — отвърна той. — Достатъчно ли ще е да се спъна тромаво?

Като не получи отговор, той пристъпи напред, за да разгледа по-отблизо рисунките, които тя бе подпряла около себе си, за да не бъдат съборени вятъра. Беше удивен от реализма на изображенията, защото позна веднага всяко от лицата.

Сарина вдигна поглед и с изумление откри, че вече е съвсем близо до нея. Можеше да види как вените на врата му пулсират над разтворената яка на ризата. Да можеше и моето сърце да бие толкова спокойно, помисли си тя и затвори очи, за да обуздае полета на въображението си. Когато ги отвори отново, едва не отскочи назад от изненада — Бо се бе навел към нея и посягаше към изхлузената от раменете й наметка. Почувства как гръдта му докосва ръката й и се взря през разтворената му риза. Съвсем ясно си спомняше как неговата ръка бе насочила нейната да погали нежно тези железни мускули и как бе свършило всичко това.

Бо се зае да оправя наметката на раменете й и да завързва копринените върви под брадичката й.

— Не бива да стоите тук без наметка, мадам — укори я той меко. — Не искам да се разболеете отново.

— Няма — прошепна Сарина. Очите му се плъзнаха бавно нагоре по шията й и се спряха на устните. За миг я обзе чувството, че ще я целуне отново, но тя бързо го отхвърли и се укори за празните илюзии. И все пак когато синият му поглед я обгърна, дъхът й сякаш спря.

— За мен ще бъде чест, ако тази вечер се присъедините към мен на масата, мадам — промълви Бо, докато нагласяше качулката около раменете й.

Внезапно в ума й нахлуха странни видения. Представи си как двамата лежат голи на койката му и дъхът й отново секна. При всяко негово приближаване я обземаше такава възбуда, че дори и една вечеря с него може да доведе до девет месеца усамотение и потомство без име. Точно заради този страх не се осмеляваше да се върне в капитанската каюта.

— Мистър Оукс ще вечеря с нас — добави Бо, за да я успокои.

— Така ли?

Бо вдигна учудено вежди и се взря изпитателно в лицето на съпругата си. Можеше да се закълне, че е доловил нотка на разочарование в гласа й, затова сложи ръка на гърдите си и обеща тържествено:

— Този път ще гледам да се облека по-прилично, както подобава на случая, мадам.

Сарина прие това като покана да се премени също толкова грижливо и отвърна с грациозен реверанс.

— Ще се опитам да отвърна със същото, капитане.

Сребристосинята тафта сякаш е най-подходяща за вечеря, реши Сарина след внимателно обмисляне. В момента бяха модерни буфан ръкавите и дължината до глезена, както и свенливото разголване на раменете. Не сложи на шията си колие, тъй като дрехата не го изискваше. Надипленият шарф от по-ярко синьо свършваше при левия ръкав, където се събираше в прекрасна джувка. Косата й бе опъната гладко назад, а вплетените панделки подчертаваха палавите къдрици, спуснати покрай ушите й. Останалите кичури бяха навити в сложен кок на тила. Беше прекарала повече от час в нагласяне на фризурата, защото много държеше да спечели одобрението на своя съпруг.

Бо разтвори широко вратата още щом чу лекото почукване. Сапфирените му очи се плъзнаха по нея от глава до пети и засияха с топъл блясък. Сарина прие бавния му, подробен оглед като мълчалив комплимент. А усмивката му просто я зашемети.

Самата тя също не остана равнодушна към гледката пред себе си. Прилепналите бежови панталони очертаваха великолепно тесните бедра на съпруга й. Кафявата жилетка и тъмнозеленият фрак пък подчертаваха широките му рамене и тънкия му кръст. Високата яка на фрака се допълваше невероятно от старателно вързаното кремаво шалче.

— Жалко, че и мистър Оукс ще ни прави компания — забеляза Бо с дяволите усмивка, като я хвана за ръка й и я въведе в каютата си. — Ти си достатъчно сладка за вечеря.

Многозначителните му думи накараха бузите на Сарина да пламнат, а сърцето й — да запърха. След като затвори вратата, Бо пристъпи зад нея. Пръстите му докоснаха леко голото й рамо и пулсът й се учести още повече.

— Не се заблуждавай от усилията ми да избягвам каютата ти — прошепна той, докато галеше косите й. — Не съм спрял да те желая. Разстоянието помежду ни просто намалява опасността да те изнасиля.

Мисълта, че би могъл да я отбягва точно по тази причина, се стори невероятна на Сарина. Мина й през ума, че думите му са просто извинение за нежеланието му да я вижда, но тя потисна подозренията си, защото искаше да се наслади на вечерта без да се карат. Компанията на мистър Оукс пък гарантираше, че между тях няма да се случи нищо нередно.

Сарина трепна, когато ръката на Бо се плъзна около стройната й талия и тръгна нагоре. А щом достигна гръдта й, от гърлото й се изтръгна тиха, трепетна въздишка. Пламъците, които лумнаха у нея, когато пръстът му обходи твърдото зърно, почти сринаха волята й. Внезапно в слабините й сякаш изригна вулкан. Каза си, че трябва да бие отбой и да избяга в собствената си каюта, преди ръката му да е поела в други посоки, но краката й бяха натежали като олово.

— Не мога да те гледам, без да се възбудя — прошепна той, като затвори очи и вдъхна е наслада аромата на косите й. — Ако знаеше колко те желая, щеше да се съжалиш над мен…

В този момент на вратата се почука силно и Сарина въздъхна с облекчение. Прекъсването я избавяше от изкушението да се поддаде на ласките на съпруга си. Да можеше само бракът им да е истински — тогава щеше да го стори с радост, да му се отдаде цяла, завинаги.

— Жалко — прошепна Бо, като целуна нежно рамото й. Сарина притвори очи и се опита да задържи магията от докосването на устните му. Той погали още веднъж гръдта й, сетне пристъпи към вратата, спря за миг, за да охлади възбудата си, и отвори.

Мистър Оукс също се бе потрудил върху външния си вид. Изглеждаше особено мъжествен във виненочервения си редингот, сивите панталони и жилетка и току-що изгладените риза и вратовръзка. Симпатичен и сладкодумен разказвач, той веднага се зае да весели Сарина с истории от морските им приключения. Тя следеше разказите му със затаен дъх и избухваше в смях от остроумията му.

Насладиха се на поредния шедьовър, сътворен от мосю Филип, а когато пристигна и портвайнът, Сарина вече се питаше кога за последно се е смяла толкова много. Бо бе оставил на драго сърце разговора в ръцете на помощника си, докато той самият стоеше и през повечето време я наблюдаваше.

— Което иде да покаже — завърши мистър Оукс поредната история, — че можеш да се сдружиш даже с китаец и мавър и пак всеки да излезе на кяр.

— Още не ми е ясно защо султанът просто не ви е затворил всичките — отвърна Сарина с усмивка. — Но се радвам, че не го е сторил. — Тя погледна Бо, чиито славни подвизи я изпълваха с възхищение, но и с ужас пред рисковете, които поемаше. Искаше й се да го укори, че не се пази — точно както на времето, когато като дете го бе гледала със свито сърце как язди безразсъдно, яхнал своя Сони.

В този миг той се облегна на стола си и протегна удобно дългите си крака под масата. Сарина го наблюдаваше скришом. Не изглеждаше по-възрастен от връстниците си, но бе значително по-зрял от тях. Носеше умело бремето на властта и опита. Капитанството приемаше просто като отговорност, която поемаше с размах, но без излишни демонстрации на сила.

Светлината открояваше чертите му, подчертаваше твърдата линия на челюстта и изтънчеността на лицето му. Очите му бяха в сянка, но въпреки това Сарина усещаше съвсем ясно втренчения му поглед.

— Когато напуснахте Чарлстън, капитане — попита тя тихо, — нарочно ли избрахте такъв рискован начин на живот?

Бо стисна чашата рубинен портвайн в дългите си пръсти и сви рамене.

— Преживяванията ни само на пръв поглед изглеждат като подвизи, мадам.

— Нищо подобно — възпротиви се мистър Оукс през смях. — Всяка дума е истина и капитанът го знае.

— Били сте на ръба не веднъж и дваж — настоя Сарина.

— Кажете направо десетки и стотици пъти — гордо заяви мистър Оукс. — Веднъж в Майорка…

— Стига толкова, мистър Оукс — прекъсна го Бо. Каза го меко и с усмивка, но въпреки това помощникът се стресна и млъкна. Капитанът тъкмо вдигаше бутилката да допълни чашите, когато отвън се чу някакъв шум. Той стана леко и отвори вратата. На прага стояха неколцина моряци, които се споглеждаха плахо. Един от тях бе избутан напред за говорител.

— Извинете, капитане, но долу има малък проблем.

— Какъв? — попита Бо тихо. Стивън Оукс също се беше изправил и побърза да застане зад своя капитан.

— Уилсън се напи, сър — изплю камъчето някой отзад. — Промуши Гроувър, а сега е грабнал една секира и сече стените под палубата, сър. Мисли, че е голяма забава.

Да пробиваш дупки в стените на кораб насред открито море не се стори на Сарина никак забавно. Не я въодушевиха нито секирата, нито пък пробождането. Бо обаче се обърна към нея без никакъв признак на уплаха.

— Моля да ни извините, мадам.

— Разбира се — скочи тя веднага. — Отивам в каютата си.

— Не, по-добре е да останеш тук. — Като видя учудения й поглед, Бо продължи. — Заключи вратата отвътре и не пускай никого, докато не се върна. Ясно?

— Слушам, капитане — кимна Сарина неуверено.

Не искаше да остава тук, но прояви достатъчно здрав разум и прецени, че сега не е време да се карат. Способността му да се справя в трудни ситуации, потвърдена и от разказите на Оукс, я изпълваше с надежда, че ще успее и този път. Но това не й пречеше да се бои за него.

— Моля те, внимавай.

Бо, който тъкмо излизаше, се спря и я погледна през рамо. Усмихна се леко и напусна каютата, придружен от мистър Оукс.

Сарина въздъхна с трепет и чак сега разбра колко се бе разтревожила — не за себе си, а за своя съпруг. Оукс всъщност не й правеше услуга, като раздуваше подвизите на своя капитан. Едно нещо бе научила от разказите на помощника — Бо се намесваше винаги когато имаше проблем, а въображението й възпроизведе цял куп ужасни неща, които можеха да му се случат, докато се опитва да вземе ножа или секирата от един пиян човек.

Сарина притисна трепереща ръка до челото си и се обърна към люковете. Отвъд кърмата беше тъмно, но дори да не беше, тя едва ли щеше да види нещо. Съзнанието, че Бо може да е в опасност, я бе превърнало в трептящо кълбо от тревога за мъжа, когото обичаше истински. Тя се отпусна на възглавниците, неспособна повече да се държи на крака.

Все още беше вцепенена от тревога, когато чу стъпки. Забравила заповедта на Бо, тя изтича до вратата, отключи я с треперещи пръсти и я отвори широко. Съпругът й бе вдигнал ръка да почука, но когато съзря задъханото, уплашено същество пред себе си, на лицето му се изписа укор.

— Не ти ли казах да не отключваш вратата, преди да съм се обадил?

Беше прав. Можеше да е всеки. Проявила бе глупост. Ала в момента това не я интересуваше. Тя се хвърли към него и го прегърна силно.

— Слава богу, че си добре! Толкова се тревожех…

Ръцете на Бо я обгърнаха и тя се притисна плътно към него. Той долепи буза към косите й, някак изненадан от уплахата й. Така се бе почувствал и преди години, когато Сони го хвърли от гърба си — беше паднал бездиханен на земята, удряйки главата си в едно дърво, а щом се свести, главата му бе в скута на Сарина, чиито уплашени сълзи мокреха лицето му.

— Разбира се, че съм добре — успокои я той шепнешком.

Веднъж преодоляла треперенето, Сарина сякаш полетя. Замаяна от облекчение, тя придърпа главата му и обсипа лицето му с целувки с някакво детинско въодушевление. Замайването се усили, когато неговите устни се впиха в нейните с нарастваща възбуда. Сарина се надигна на пръсти, сключи ръце около врата му и се притисна към него, като отвръщаше на палавия му език с неподозирано удоволствие. Даже когато ръката му се плъзна под хълбоците й, за да я притегли още по-близо до тялото му, тя не се отдръпна от набъбналата му мъжественост, която се чувстваше даже през полите и бельото й.

Сякаш по зла ирония на съдбата нещастният мистър Оукс избра точно този момент, за да се появи. Видя ги как се прегръщат горещо, хлъцна от изненада и, разбрал грешката си, се обърна да си върви. Ала беше твърде късно. Двамата се откъснаха един от друг: Сарина избяга изчервена в дъното на каютата си, а Бо се извърна настрана.

— Съжалявам, капитане — извини се помощникът ужасно притеснен. — Просто исках…

— Няма значение — отсече Бо и си пое тежко дъх. У него се бореха двама души — единият искаше да последва момичето, а другият — да се прибере в собствената си каюта. След това прекъсване Сарина едва ли щеше да иска да го види и определено нямаше да реагира пламенно, както преди малко. Благоразумието му налагаше да изчака, докато смущението й отмине. Благоразумието му налагаше да се върне в каютата си и да прекара още една адска нощ в самотното легло, проклинайки помощника.

С поглед, в който гореше опасен блясък, Бо се отправи натам и след миг вратата се затръшна зад гърба му. Стивън Оукс трепна и се сви като мишчица в малката каюта, която временно му служеше за жилище. Капитанът не говореше нищо за отношенията си със своята съпруга, но по всичко личеше, че за разлика от другите жени, тази дама не изгаря от копнеж да се хвърли на врата на мъжа си. Фактът, че сега бе отвърнала на ласките му с повечко страст само правеше притеснението на Стивън Оукс още по-голямо. Този път определено бе сторил лоша услуга на своя капитан.

Изтощена и изтормозена от безсънната нощ, Сарина стана, уми се и облече скромна тъмносиня вълнена рокля. Събра си косата в прост кок и пощипна бузите си, за да им придаде малко руменина. Миг по-късно пристигна Били Тод със закуската, но това не беше засменият, весел Били, когото познаваше. Тази сутрин той бе блед и мълчалив и очевидно се мъчеше да изглежда по-спокоен, отколкото е всъщност.

— Случило ли се е нещо, Били? — попита загрижено Сарина, докато момчето оставяща подноса.

Той поклати глава, избягвайки погледа й.

— Не, мадам. Всичко е наред.

Отговорът му никак не я убеди. Дори здраво момче като Били можеше да бъде повалено от треска.

— Да не си болен?

— О, не, мадам.

Били бе оставил вратата отворена, но колкото и да напрягаше слух, Сарина не долавяше обичайните сутрешни звуци от палубата. Вместо тях на кораба цареше зловеща тишина.

Обхвана я неопределим ужас.

— Били, сигурен ли си?

Момчето забърза към вратата. Явно не искаше да отговаря на никакви въпроси.

— Ще се върна да прибера подноса, мадам. — Той се поколеба, сетне добави: — По-добре не излизайте оттук преди обяд.

След тези думи Били се изчерви, кимна припряно и се оттегли. Сарина се загледа замислено в подноса с храна. В съзнанието й отекваше тишината, по-оглушителна от всички барабани и тромпети на света. Обзета от непреодолимо любопитство, тя отиде до вратата, отвори и се заслуша. Над кораба наистина бе надвиснала зловеща тишина.

На борда на „Дързост“ имаше близо сто души. Какво ги бе смълчало тъй внезапно? Сарина знаеше малко за корабния живот — само онова, което бе видяла, откак заминаха от Лондон. Но тази тишина беше напълно необяснима. Нямаше ги нито ежедневните траканици, нито виковете на сутрешната вахта, нито тананикането и приглушените гласове, които обикновено достигаха до каютата й сутрин.

Тишина.

Сарина се промъкна внимателно по коридора, после се покатери по стълбата и отправи поглед към палубата. Целият екипаж се бе събрал в мъртвешка тишина на главната палуба и подреден в редица с гръб към нея. Мъжете стояха с разкрачени крака, с ръце отзад и очи, вперени в предната част на палубата. Сарина не виждаше какво става там, затова изкачи още няколко стъпала и веднага съжали, че го е сторила. При предната мачта до щирборда беше изправен един гол до кръста човек. Ръцете му, опънати над главата, бяха завързани със здрави въжета. До него стоеше помощник-боцманът, чиито ръце бяха големи и тежки като чукове. Сега в тях имаше камшик.

Никога не бе виждала по-ужасяваща гледка. Погледът й с усилие се откъсна от нея и подири Бо. Той беше там — висок, неподвижен, с изпъната снага — човек с огромна власт и авторитет, които стоеше хладнокръвно, сякаш бе лишен от всякаква човечност. Сърцето й се качи в гърлото. В този момент мистър Оукс пристъпи напред и обяви отчетливо:

— Морякът Редмънд Уилсън, виновен за пренебрегване на служебните задължения, притежаване и прекомерна употреба на алкохол в открито море и посегателство срещу живота на Томас Гроувър, както и срещу дисциплината сред екипажа на плавателния съд, се осъжда на двадесет камшични удара, които да се изпълнят веднага.

Никой не помръдна е изключение на помощник-боцмана, който се обърна леко към Бо. Капитанът на „Дързост“ кимна в знак изпълнението да започне. Камшикът изсвистя във въздуха като змия, стовари се върху плътта и изтръгна крясък на болка от жертвата си. Сарина се присви и неволно нададе ужасено възклицание. В последвалата мъртвешка тишина всички погледи се обърнаха към нея.

Първоначалният й порив бе да побегне, но гордостта не й позволи. Затаила дъх, тя се изкачи на палубата и смирено зачака жребия си. Били Тод стоеше наблизо и я гледаше с ужас. Останалите от екипажа я зяпаха с изражения, в които изумлението граничеше със съчувствие.

Когато Бо тръгна към нея, в редицата на палубата се отвори шпалир. Яростта му бе повече от очевидна. Той я сграбчи за лакътя и безмълвно я повлече по стълбите към каютата й.

— Не трябваше да идваш — изръмжа той, като разтвори с трясък вратата. — Били не те ли предупреди?

— Предупреди ме — призна тя почти шепнешком.

— Обикновено за такива нареждания си има причина — продължи гневно той. — За в бъдеше се постарай да ги спазваш.

— Разбрано — прошепна Сарина. Беше на ръба на сълзите.

Като забеляза необичайния блясък в очите й, Бо пристъпи напред в порив да се извини, но се спря насред път, завъртя се на пети и напусна каютата. Сарина затвори вратата след него.

Приглушеното ехо от стоновете на Редмънд Уилсън долиташе до нея и въпреки опитите си тя продължаваше да чува само него. Знаеше, че си е заслужил наказанието. А тя, единствената пътничка на товарния кораб, се бе намесила в работите на съпруга си и го бе притеснила пред хората му.

Най-сетне писъците утихнаха и обичайната глъчка се възстанови. Но никой не се приближаваше до вратата на Сарина. Тя остана затворена в каютата си. Този път бе решена да не мърда оттам, докато не й разрешат да излезе или не я изнесат с краката напред.

До вечерта обаче нервите й вече не издържаха. Били Тод не се бе появил нито за обяд, нито за вечеря. Това не я разтревожи много, защото се съмняваше дали би могла да преглътне и хапка. Настъпи пълна тъмнина и тревогата й нарасна. Явно я бяха оставили съвсем сама, за да размисли и да се научи да изпълнява заповеди.

Пред вратата й се чуха стъпки и тя се насили да стане. Когато Бо влезе, изражението му бе още намръщено, но той се спря и се огледа изненадан.

— Защо не си светнала?

— Не се сетих — призна Сарина със слаб глас.

Бо се зае да свърши това сам и скоро светлината разсея мрака в каютата. Лъчите я стоплиха със златистите си отблясъци и окъпаха лицето на съпруга й с мека, галеща ласка. Най-после Сарина се осмели да срещне погледа му и видя, че той вече е спрял да се мръщи.

Присъствието му сякаш правеше малката каюта още по-тясна. На всичко отгоре Бо не спираше да крачи напред-назад — докосна облегалката на стола, рамката на койката, оправи каната с вода на тоалетката — изобщо, изглеждаше замислен и смутен.

— Ще пратя Били да ти донесе храна — рече той накрая.

— Не притеснявай момчето.

Бо я погледна удивен.

— Но ти не си яла от сутринта.

— Снощи хапнах добре.

— Ще го пратя.

— Казах, че няма нужда — настоя Сарина. — Не съм гладна.

— Добре тогава! Все едно не съм го казал!

— Защо се сърдиш, че дойдох на палубата? — измънка тя през сълзи. — Какво толкова направих?

— Имаш ли представа как изглежда един гръб след такова наказание? — попита Бо. Мускулчетата на лицето му играеха. — Цялата кожа е разкъсана на кървави ивици. Мислиш ли, че една жена трябва да става свидетел на подобна гледка?

Сарина побледня и потрепери.

— Не, Бо, разбира се, че не. Прав беше да искаш да остана в каютата си и аз не биваше да пренебрегвам думите на Били. Но нима съм ти навредила с нещо?

Бо вдигна глава и се загледа в тавана, преди да й отговори.

— Намеси се в нещо, което не е твоя работа, Сарина. Понякога за един капитан на кораб е задължително да налага наказания и да предприема действия, които една жена може и да не разбере. Без дисциплина моряците не биха чувствали необходимостта от подчинение. И редът би бил невъзможен…

— Няма нужда да ми обясняваш всичко това… — прекъсна го Сарина, но внезапно млъкна, осъзнала какво всъщност е казал. Смущението му, макар прикрито от желязната воля, все пак се усещаше. — Не си искал да видя какво си заповядал.

— Това няма нищо общо — възпротиви се той.

Въпреки протестите му тя бе сигурна, че заключението й е правилно, но вместо да го притисне, попита меко:

— Кой обезоръжи Уилсън?

— Разбира се, че аз. Корабът е мой. Аз нося отговорност.

Точно от това се бе опасявала вчера. Точно затова бе треперила за него.

— И затова си бил длъжен да го накажеш. Направил си и двете неща в името на останалите от екипажа.

Бо продължаваше да изглежда смутен.

— Нима очакваш да те сметна за звяр само защото имаш силата да въдвориш ред, когато е нужно? О, не, сър, няма. Напълно съм уверена в способността ти да бъдеш справедлив, когато трябва, и суров, когато обстоятелствата те принуждават. Ти си капитан на този кораб и си отговорен за всички на него.

Той се приближи, повдигна главата й с ръка и се вгледа в лицето й. Сапфирените му очи бяха по-нежни от всякога.

— Включително за теб.

В този миг в нея отново проговори малкото дяволче:

— Само докато стигнем Чарлстън, капитане.

Бо съвсем не бе сигурен дали това припомняне му харесва. Свъсил вежди, той се отдръпна и тръгна към вратата. Там се спря за миг и я погледна.

— Не забравяй да заключиш.

Този път Сарина изпълни заповедта стриктно.