Неуловимият пламък

6

— Какво искаш да кажеш с това „няма да спя с теб“? — кресна Бо на младата си съпруга. — Та ти беше в леглото с мен само допреди минута. Какво толкова се промени, след като се каних за малко на палубата?

Сарина замига учестено, докато той се гневеше насреща й, а изпепеляващият му поглед я пронизваше. Очакваше гнева му, когато му заяви решението си, но не си представяше, че яростта ще се излее толкова бурно върху нея.

— Бо, би ли спрял да крещиш? — помоли го тя. — Да не искаш целият кораб да ни чуе?

В пристъп на бяс Бо запрати корабния дневник към стената. Листата, които се разхвърчаха от него, нападаха в безпорядък по пода на каютата.

— Не ме интересува, ако ще целият свят ще ме чуе, мадам! Просто искам да знам какво те накара да промениш решението си, докато се разправях с онзи тъп морски офицер?

— Ако престанеш да крещиш, ще ти кажа — увери го тихо Сарина. — Но ако продължаваш, да знаеш, че ще се махна от кораба ти и ще те оставя да заминеш без мен за Каролина.

Бо изсумтя раздразнено нещо, след което се наведе и започна да събира разпилените документи. Когато преди малко напусна каютата си, той се чувстваше толкова опиянен, сякаш току-що бе изпитал най-върховното блаженство на света. В момента обаче „разочарование“ би било най-слабото определение за състоянието му.

— Бо, знам, че не желаеш да бъдеш женен — започна несигурно Сарина и несъзнателно потрепера при погледа, който той й хвърли.

Събра кураж и си наложи да продължи, но гласът й трепереше и тя не можеше да го контролира.

— Ако ти позволя да се възползваш от мен и впоследствие забременея от теб, това би означавало да се простиш със свободата си на ерген завинаги. А аз в никакъв случай не бих искала да те карам да се чувстваш обвързан с мен само защото ще нося твое дете в себе си. Така че, ако все още искаш да ме отведеш до Каролина, смятам, че ще е по-добре и за двама ни да се държим на разстояние един от друг. Ако мога да получа отделна каюта…

Бо изпита непреодолимо желание да запрати корабния дневник отново в стената, но мисълта, че книгата съвсем ще се разкъса, го възпря. Вместо това замахна с нея към очарователната си съпруга.

— Проклета жена! Не ти ли казах вече, че няма местенце на проклетия кораб, което да не е натъпкано до горе със стока?

Сарина закърши несъзнателно ръце. Разбираше много добре, че няма да издържи, ако Бо я засипе отново с нежности. Само една негова целувка щеше да е достатъчна, за да му позволи да направи каквото пожелае с нея.

— Не ми трябва нищо повече от малко местенце, където да си постеля нещо за спане и да мога да се измия и преоблека — настоя тя.

Бо изсумтя някакво проклятие. Без да каже нищо повече, той отвори вратата на каютата и извика:

— Оукс!

Доближи се до бюрото си и постави нервно корабния дневник отгоре. Пламтящите му очи я стрелнаха гневно. В тях се четеше искрено отвращение от положението, в което бе попаднал. Започна нервно да крачи из каютата с ръце на гърба, стиснати в юмрук.

Сарина го наблюдаваше притеснено. През всички тези години, в които не го бе виждала, Бо се бе променил, но тя едва сега започна да осъзнава този факт Запазила се бе само повърхностната прилика с някогашното момче. Сега пред нея стоеше един решителен мъж, чийто поглед беше достатъчно красноречив за огромния му гняв. Капитанът бе привикнал да дава заповеди, а те се изпълняваха незабавно и безотказно. Съгласявайки да се ожени за него, тя бе навлязла в сферата му на контрол. Като неин съпруг той имаше пълното право да я държи в каютата си и да я люби винаги, когато пожелае. А тя се осмели да му се противопостави!

Приближаващи стъпки насочиха вниманието й към широко отворената врата на каютата. След секунда се показа и самият помощник-капитан.

— Повикахте ли ме, капитане? — попита Стивън Оукс с услужлива усмивка.

— Да! — отвърна троснато Бо. — Погрижи се да освободите съседната каюта!

— Но къде да преместя всичкия багаж, капитане? — попита в недоумение заместникът му.

— Където и да е! — махна раздразнено с ръка Бо. — За предпочитане е да го разпределите по другите каюти, ако има място в тях.

Стивън Оукс, все още объркан, посочи с глава по посока на съседната каюта и попита:

— Какво желаете да направим, след като я освободим?

— Пригответе я за младата дама…

— За младата дама… — заекна Оукс изненадан и погледна към капитана. — …значи… искате да кажете… за вашата съпруга?

— Виждаш ли друга дама на борда? — попита иронично Бо, като постави ръце на кръста си. — Разбира се, че имам предвид жена си!

Оукс си помисли, че слухът му се е повредил.

— Но… аз мислех…

— По дяволите! Стига си мислил! Просто направи, каквото ти казах!

— Тъй вярно, капитане!

Съвсем объркан, помощник-капитанът бързо се оттегли, като внимателно затвори вратата на каютата зад себе си.

Сарина го съжали искрено, но се притесняваше още повече за себе си и за това, което може да последва като реакция от страна на съпруга й. Тя наблюдаваше Бо разтреперана. Той нервно се отправи към прозореца на каютата и насочи взор навън, като съзнателно не я поглеждаше. Капитанът стоеше неподвижен, с ръце на кръста и широко разкрачени крака, и гледаше празно към реката. Сарина тихо започна да приготвя нещата си, за да се премести в следната каюта. Изведнъж гласът на Бо наруши тягостната тишина и тя се втренчи в него.

— Няма да отречеш, че и на теб ти бе приятно, нали? — предизвика я той, без да се обръща. — Ако не ни бяха прекъснали, щеше да ми позволиш да те любя.

Сарина съзнаваше много добре, че капитанът е прав, но предпочете да не отговори. Не искаше да признае колко силна бе страстта.

— Какво не ти хареса? — продължи настоятелно Бо. — Не ти ли правеше удоволствие да ме докосваш?

Сарина отвори уста, за да отрече, но не пророни и дума. Осъзна, че ако признае колко приятно й бе да го милва и гали, щеше само да му даде повод да засили отново любовните си атаки.

— Значи не желаеш да говориш за случилото се между нас, така ли? — изсумтя той.

— Не смея — отвърна тихо Сарина, като гледаше широките му рамене. — Само мога да те уверя, че това, което направихме, не ми бе неприятно. Напротив — хареса ми! Но и двамата знаем какви могат да са последствията, ако ти позволя да направиш, каквото желаеш. Докато не се убедя напълно, че ме искаш за съпруга не само за момента, но и за в бъдеще, ще е по-добре и за двама ни да се държим на разстояние, докато анулираме брака си.

— Значи и ти като всички жени просто ме омота в мрежите си! — нахвърли се срещу й Бо. — Даде ми да вкуся от сладкото лакомство и след това го дръпна изпод носа ми. Така искаш да ме накараш да горя от мъчителни желания и накрая да ти обещая всичко, каквото поискаш, само и само да получа на свой ред желаното.

При това негово предположение Сарина избухна.

— Господине, мога ли само да ви напомня, че идеята да напуснете Лондон с мен бе ваша — втренчи се тя в него намръщено. — Предложихте „необвързващо споразумение“, както сам се изразихте, а сега се оплаквате и протестирате. Та аз само приех. И не ми пробутвайте плоските си обяснения колко трудно е на един мъж да е близо до красива жена и да не може да я докосва. Това е цената, която трябва да платите, за да станете отново ерген, след като се върнем у дома! Не съм ви молила за нищо повече от това, което вече направихте за мен, и се надявам да се покажете джентълмен докрай.

Тя му хвърли още един леден поглед и с решителна крачка се отправи към вратата.

— По дяволите, Сарина, върни се тук!

Без да обръща внимание на заповедта му, тя грабна дрехите си и с бързи крачки пое по коридора, а след това нагоре по стълбите. Чуваше проклятията му и бързите му стъпки зад себе си, но това сякаш й даваше крила.

Когато доближи последното стъпало, бе останала без въздух. Погледите на моряците се впериха в нея, но това, което Сарина не очакваше, бяха двамата добре облечени господа, които минаваха покрай стълбите точно когато тя се появи на палубата. Неочакваната им поява я стресна, тя загуби равновесие и политна назад. Единият веднага я хвана, като се опита да я задържи. В следващия миг обаче усети как собствената му ръка бива сграбчена в здрава хватка.

— Долу ръцете от жена ми! — изкрещя Бо, който взимаше по три стъпала наведнъж, за да настигне съпругата си.

Ревността, която го обхвана, когато видя друг да докосва Сарина, едва не го накара да стовари юмрук върху лицето на мъжа.

— Извинете ме, сър — промълви стреснато господинът, като пусна ръката й и отстъпи назад. — Стори ми се, че дамата ще падне. В противен случай не бих се осмелил на такава дързост.

Поуспокоен, Бо се усмихна дружелюбно. Това бе единственото, което можеше да направи в момента, тъй като все още беснееше срещу Сарина заради бягството от каютата му. Той я сграбчи за ръката. Ала леденият й поглед му подсказа, че тя е готова да отстоява свободата си на всяка цена, така че той бързо дръпна китката й зад гърба си и продължи да я стиска здраво. Бо погледна човека отсреща и най-накрая успя да промълви нещо:

— Убеден съм, че съпругата ми ви е признателна за помощта, господине. Благодаря ви! А сега, ако ни извините, разисквахме изключително важен въпрос…

— Вие ли сте капитанът? — попита другият с нотка надежда в гласа.

— Да! — кимна утвърдително Бо.

Двамата непознати се погледнаха засмени и вторият продължи:

— Помощникът ви каза, че сте зает, но ние имаме нещо, което може да ви заинтересува. Притежаваме няколко редки произведения на изкуството, а един търговец ни каза, че вие като почитател на красивото ще ги оцените по достойнство.

— И какво точно представляват тези редки произведения на изкуството?

— Картини, господине — отвърна първият. — Носим една със себе си, за да се убедите сам за какво става дума. Може би ще искате да я видите?

Бо не би избрал точно този момент да говори за работа, още повече, че Сарина усилено се опитваше да освободи китката си от здравата му хватка, но кимна благосклонно на двамата мъже. След малко единият от тях, който бързо напусна кораба, се завърна отново. Носеше голяма картина, поставена в рамка и увита грижливо с някакъв чаршаф.

— Само почакайте да я видите, капитане — каза първият, като погледна усмихнато към Бо.

Той търпеливо изчака, докато спътникът му разопакова картината, след което многозначително посочи към платното:

— Виждали ли сте някога нещо по-великолепно, господине?

Сарина се сепна, защото разпозна в картината една от своите творби. Тя представляваше жена е дете, носеща кошница с храна на съпруга си, който е протегнал ръце, за да поеме рожбата си. Младата художничка за малко щеше да се изсмее с глас. Въпреки че двамата мъже бяха определили картината й като рядко произведение на изкуството, което я поласка, тя се приведе към Бо и прошепна в ухото му възможно най-нежно:

— Скъпи, може ли да поговоря с теб насаме за момент?

Бо се учуди от внезапната промяна, но се извини на господата. Двамата се обърнаха, Сарина веднага издърпа китката си и за негова най-голяма почуда го хвана под ръка. След като се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да могат да говорят необезпокоявани, той я погледна.

— Какво има, Сарина?

— Бо, смятам, че тези господа се опитват да те измамят.

— Какво те кара да мислиш така? — попита объркан той. — Картната наистина е великолепна. Подобно изящество… може да се сравни само с картините на старите майстори.

— Благодаря ти, Бо! — засмя се широко Сарина и го погледна в очите.

Изведнъж Бо разбра всичко, но възхищението му от картината стана още по-голямо, след като разбра кой е художникът.

— Искаш да кажеш, че ти си я нарисувала?

— Да, и картината беше продадена за пет хиляди лири.

— Не съм и предполагал, че рисуваш толкова хубаво — призна Бо, възхитен от таланта й, но тутакси махна с ръка, сякаш искаше да отрече току-що изреченото. — Когато ми каза, че картините ти се продават за по десет хиляди лири, наистина помислих, че си голям талант, но не очаквах, че творбите ти са достойни да стоят редом с тези на Рембранд.

— О, Бо, благодаря за комплимента — усмихна се тя и нежно погали ръката му. — Най-хубавият, който някога са ми правили.

— Самата истина, скъпа.

Сарина се заигра с едно от копчетата на ризата му. Това накара сърцето му да забие лудо.

— Така че по-добре кажи на ония, че всичко ти е ясно и че ще е по-добре да се разкарат от кораба ти, преди да си ги изхвърлил през борда, както заплаши Алистър.

Бо махна с ръка към двамата, като ги подкани да се приближат, и помоли Сарина:

— Скъпа, защо не изчакаш в каютата? Не бих искал да чуеш това, което ще им кажа. Може да не е твърде приятно за една дама.

— Да, разбира се — отвърна тя и изведнъж съжали двамата мъже.

Бо изчака, докато чу вратата на каютата да се затваря, и се отправи към мъжете, който продължаваха да го чакат.

— Господа, наистина съм заинтересуван от картината, която току-що ми показахте и бих искат да знам дали разполагате с още творби на същия художник.

— Опасявам се, че не, господине. Творбите му са наистина голяма рядкост. Колкото до тази, получихме я в наследство след смъртта на чичо ни. Но имаме картини на други художници, които са не по-малко ценни.

— Другите не ме интересуват. Само тази. Колко ще искате за нея?

— Като вземем предвид изключителната й рядкост, най-малко двадесет хиляди.

— Ще ви дам седем хиляди и нито пени повече.

— Не знам, господине… — започна първият.

Бо се обърна, готов да си тръгне. След бърза размяна на погледи между двамата мъже вторият извика зад него:

— Капитане, тъй като отчаяно се нуждаем от пари, ще се съгласим и на…

— Картината не е крадена, нали? — прекъсна го Бо, като им хвърли подозрителен поглед.

— О, не, господине! Съвсем не! — заяви твърдо първият. Страните му се изчервиха и той призна: — Всъщност, истината е, че ни изхвърлиха от къщи, след като шивачът представи на баща ни сметката за нашите дрехи. Той ни каза, че докато не се научим да ценим парите, няма да видим и пени от наследството, което ни се полага. И сега шивачите ни заплашват със саморазправа, ако не им платим. Така че ще вземем и седем хиляди. Няма да е достатъчно да погасим дълговете си, но все пак ще умилостиви майсторите, докато успеем да продадем и другите картини.

— Как се сдобихте с тази?

— Наскоро майка ни я купи заедно с още няколко. Възнамеряваше да ги прибави към колекцията си, но когато баща ни й забрани да ни дава пари, тя се опита да ни помогне с тях.

Доволен, че му казват истината, Бо кимна с разбиране.

— Ще кажа на помощника си да донесе парите и разписка, която да подпишете.

Двамата се усмихнаха и търпеливо зачакаха, докато Бо се отдалечи, за да говори с Оукс.

— Искам да слезеш долу в каютата и да помолиш жена ми да те пусне вътре, за да донесеш кесията с парите и кочана с разписките. Ако те попита нещо… в което аз лично се съмнявам… кажи й, че някакви търговци са дошли, за да получат дължимите суми. Отброй седем хиляди лири и изготви разписка.

Стивън Оукс забеляза картината и не можа да се стърпи:

— Нова придобивка, капитане? — засмя се той, като привлече погледа на капитана отново върху творбата. — Наистина е прекрасна!

— Също и човекът, който я е нарисувал.

— Да не искате да кажете… — погледна го учудено Оукс.

— Жена ми — отвърна Бо, като не успя да скрие задоволството и гордостта си. — Но картината не е за нея. Това ще е коледният подарък за родителите ми.

— Прекрасен подарък, капитане.

— Да, и аз смятам така, но моля те, не споменавай и дума за това пред жена ми.

— Ням съм като риба — закле се Оукс с ръка на гърдите.

— Добре, хайде сега върви.

Стивън бе направил само няколко крачки, когато се обърна и попита:

— Желаете ли още момчетата да освободят каютата до вашата?

Бо се намръщи и, като гледаше настрани, отвърна нервно:

— Да, мистър Оукс. Изглежда жена ми се нуждае от повече свобода, отколкото моята каюта може да й предложи.

Помощникът въздъхна, като си помисли дали Сарина съзнава как постъпва с капитана. И дали въобще разбира на какво излага екипажа на кораба, когато капитанът е в такова лошо настроение.

— Жалко, капитане.

— Да, мистър Оукс, наистина е жалко!

Сарина влезе в тясната каюта, която бяха освободили за нея и потрепера цялата при вида на мрачната стая. Черни стени без прозорци сякаш я притискаха от всички страни. Тя прецени, че помещението няма и една четвърт от размерите на това, което обитаваше Бо. Единствената светлина идваше от вратата, но само защото в момента стоеше широко отворена. Знаеше, че със страха от затворени помещения пътуването й до дома ще бъде дълго и мъчително.

В единия ъгъл имаше легло, но то бе много по-малко от това в каютата на капитана. Вместо меки пухени завивки бе покрито с груби чаршафи, затъкнати под дюшека. Тя прокара ръка по възглавницата и завивките. Бяха чисти, но го нямаше онзи специфичен аромат на капитана, който караше сърцето й да бие лудо всеки път, когато се покриеше с тях. Очите й се просълзиха и тя въздъхна дълбоко, преди да продължи с огледа на жалкото обзавеждане. Под малко огледало, закачено на стената, се намираше умивалникът. Малка маса и един стол допълваха интериора. До стената стоеше стар сандък, който й оставяше съвсем малко място за движение из тясната каюта.

— Надявам се, че ти харесва, скъпа.

Познатият глас я накара да се обърне. Разтреперана, тя погледна Бо, който стоеше насреща й, подпрян с ръце на касата на вратата. Сарина гордо повдигна брадичка, докато съзерцаваше самодоволната му усмивка.

— Ще свърши работа.

Бо наклони леко глава настрани, като се опитваше да проникне в тъмните очи, които го гледаха безизразно.

— Сигурна ли си?

Сарина кимна утвърдително.

— Сега имам своята лична свобода и не се налага да се меся в твоята. Като вземем под внимание това, защо да не съм удовлетворена?

Бо повдигна широките си рамене.

— О, не се съмнявам, че каютата ще е идеална за всеки друг пътник, но, доколкото си спомням, ти се страхуваш да бъдеш затворена в нещо тясно и тъмно. Спомням си, когато няколко от съучениците ми решиха да се пошегуват с теб и те заключиха в онзи стар сандък в хамбара на баща ти. Когато чух виковете ти и те освободих, ти бе изпаднала в такъв шок, че обви ръцете си около врата ми и едва не ме удуши, преди да успея да те успокоя.

Сарина потрепера при мисълта, че Бо нарочно е избрал точно тази каюта само и само да я накара да се чувство ужасно.

— Доколкото си спомням, тези момчета бяха нагли малки хулигани. Доставяха си удоволствие да се наслаждават на страховете на другите. — Сарина погледна Бо ледено и допълни: — Това ли целите и вие, капитане?

— Но, скъпа, ти сама каза, че всичко, от което имаш нужда, е малко местенце, където да спиш — напомни й той. — Като вземеш под внимание и всичката стока, която нося за Каролина, това бе най-доброто, което можех да ти предложа. Другите каюти са по-големи, но след като освободих тази за теб, са претъпкани до тавана. Това е единствената каюта, която мога да ти отстъпя.

— Можеш или искаш?

Бо нямаше намерение да й предоставя друг избор.

— Ако не ви харесва стаята, мадам, можете да зарежете тези глупости и да се върнете в моята каюта. Още в началото те предупредих, че не вземам пътници. Ти си изключение и аз за нищо на света няма да изхвърля стоката си зад борда само за да угодя на прищевките ти.

Сарина усети как гневът й постепенно се усилва.

— Ако смяташ, че ще допълзя отново в каютата ти, Бо Бърмингам, за да те моля да ми позволиш да остана, то трябва да те уведомя, че по-скоро бих изгнила в тази дупка.

Бо се усмихна презрително при последните й думи.

— Както желаеш, скъпа, но ако все пак промениш мнението си, вратата на каютата ми е отворена за теб винаги, дори без да е нужно да ми се молиш за това.

Стивън Оукс слезе от палубата и щом съзря капитана, подпрян на вратата, веднага се доближи до него. Когато видя Сарина в мрачната каюта, той свали галантно шапка и любезно попита:

— Ще желаете ли да пренесем багажа ви, мисис Бърмингам?

— Когато имате възможност, мистър Оукс — отвърна тя. — Не бързам за никъде.

Помощник-капитанът продължи да я гледа изпитателно, което явно раздразни Бо.

— Има ли още нещо, което желаете да питате жена ми, мистър Оукс?

— Ами, всъщност да — започна Оукс, като се направи, че не забелязва раздразнението по лицето на капитана. — Тъй като не смятам, че тази каюта е подходяща за една дама, бих искал да предложа моята. Вярвам, че в нея ще се чувства много по-удобно по време на пътуването ни към дома.

— А ти къде ще се настаниш? — попита троснато Бо, като стрелна с поглед заместника си.

— С удоволствие ще спя на някой от хамаците заедно с останалата част от екипажа — отвърна с готовност Стивън. — Повярвайте ми, наистина ми липсват, откак заемам сегашния си пост.

— Това е цената, която трябва да плати един помощник-капитан — напомни му Бо. — Авторитетът ти пред екипажа го изисква. Така че просто не мога да ти позволя.

— В такъв случай, мога да спя и тук — отвърна Оукс, като погледна отново Сарина.

— Оценявам загрижеността ви, мистър Оукс — увери го тя любезно, — но не трябва да се лишавате от каютата си заради мен.

— Жалко, в такъв случай ще стои неизползвана — въздъхна със съжаление той. — Аз вече взех решение и докато стигнем в Чарлстън, няма да стъпя там. Само ще си взема нещата. Така че ако промените решението си… Вие определете дали ще я използвате или не, но тя е на разположение.

— По дяволите! — изсумтя Бо.

Сарина погледна съпруга си. Лицето му беше така смръщено, че би изплашило и самия дявол. В следващия миг тя се усмихна доволно, поклони се любезно и отвърна на поканата на помощник-капитана.

— Е, щом така или иначе каютата ви ще е свободна, то аз не мога да не приема любезното ви предложение.

Мъжът й скръсти ръце на гърдите си и Сарина със задоволство установи, че бе успяла да го вбеси. Обърна се отново към Оукс:

— Рядко се срещат истински джентълмени, готови да отстъпят собствената си каюта на една дама. Благородството ви трябва да служи за пример на всеки, но наистина малцина са склонни да влязат в положението на другите.

Бо се изкашля. Много добре разбра, че намекът на жена му се отнася до него. Още като дете острите й думи се стоварваха като бич върху всяко момче, което се опитваше да се закача с нея. Сега и двамата бяха вече големи хора, но зад красивата маска на изисканата дама все още се криеше малката хитруша, достойна да се противопостави на звяра, който се таеше в него.

— Каютата ми е насам, мисис Бърмингам — упъти я с готовност Оукс, като посочи с ръка.

Докато минаваше покрай Бо, Сарина му хвърли многозначителна усмивка и последва Оукс, като подскачаше от крак на крак. Бърмингам ги последва, като наблюдаваше през цялото време как роклята й се развява игриво пред него.

Помощникът се насочи към каютата на капитана, но преди да я достигне, спря пред собствената си врата. В момента, в който си спомни за безпорядъка, който бе оставил, той се изчерви и се извини:

— Момент само, да подредя малко…

— Разбира се — отвърна Сарина и отстъпи неохотно назад в коридора заедно е Бо.

— Ако можете да се откъснете за момент от своя джентълмен, мадам — промълви мрачно Бо, — бих искал да се качим за малко на палубата и да обсъдим отново въпроса. Да отстъпим малко и двамата, така сигурно ще се разберем — допълни той, но въобще не вярваше, че тя ще приеме увещанията му да се върне в неговата каюта.

Сарина сметна предложението му за твърде неуместно и повдигна рамене, без да сваля поглед от стената пред себе си.

— Не бих искала да ви притеснявам по никакъв начин, капитане.

— Вече ме притеснихте много повече, отколкото можете да си представите, мадам — отвърна саркастично Бо, като едва сдържаше яда си.

— В такъв случай не желая да ви притеснявам с нищо повече, сър. С удоволствие ще изчакам тук. — Тя не успя да се сдържи и добави високо: — Вярвам, че мистър Оукс ще е така добър да ме придружи до палубата по-късно, тъй като желая да подишам малко чист въздух.

Бо се подпря с гръб на стената и я погледна в очите.

— Нарочно ли ме провокираш или го правиш несъзнателно?

Сарина го погледна учудено.

— Аз? Да те провокирам? — Тя се разсмя и махна изящно с ръка. — По-скоро мога да взема пример от вас, капитане.

Сарина отново впери поглед в стената и си обеща да не обръща внимание на високия плещест човек до нея. Ала се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Не можеше да си поеме въздух, без да усети с цялото си същество мъжественото му присъствие. Ако си позволеше, веднага щеше да се отдаде на сладките спомени — здравите му ръце милваха страстно голото й тяло и събуждаха усещания, които дори и сега караха сърцето й да бие лудо в гърдите. Ако това бе единствената възможност да загаси пожара, които отново се разпалваше в нея, то тя нямаше да пророни повече нито дума.

Бо едва успяваше да се сдържи да не прокара пръсти по малкото й ушенце и надолу по каменното й лице. Желанието беше твърде силно, за му се противопостави. Той се приведе леко над нея, за да почувства свежото й ухание и реши да смени тактиката.

— Казах ли ти колко прекрасна беше, Сарина, когато лежеше, изгаряща от желание, в ръцете ми? — прошепна той. — Ти си като силно вино, което ме удря в главата и въпреки отчаяните опита да прогоня твоя образ, той постоянно е в съзнанието ми. Никога не съм желал жена, както желая теб.

Сарина потрепера от думите му, които погалиха душата й и пробудиха в съзнанието й мисълта за мускулестото му тяло и бронзовия загар на кожата му.

— Гърдите ти са толкова меки и изящни — продължи да диша в ухото й той, а ръката му копнееше да усети отново малките й хълмчета, — приличат на разцъфнали розови пъпки в росна утрин, които галят окото с красотата си. Нектарът им е така вкусен, когато ги докосвам с устни…

Врата насреща се отвори внезапно и ги сепна. Оукс ги погледна притеснено и разбра смущението им.

— Нещо не е наред ли?

— Не! — отвърнаха едновременно и двамата.

— Няма нищо — започна Сарина, като едва успяваше да контролира дишането си.

Дори и сега, в присъствието на помощник-капитана, гърдите й леко потреперваха при спомена за приятното усещане, което бяха събудили в тях целувките на съпруга й.

— Просто си говорехме — допълни Бо.

Двамата си размениха бързи погледи. Оукс се изкашля и отстъпи от вратата.

— Вярвам, че в каютата ми ще намерите всичко, от което се нуждаете, мисис Бърмингам, но ако желаете още нещо…

— Ще се оправи — прекъсна го сухо Бо. — Ти нямаш ли си задачи, които да изпълняваш? Или съм пропуснал да ти поставя?

— Прав сте, капитане! Веднага се връщам на работа! — увери го с готовност Оукс, усмихна се отново на Сарина и се отправи с бързи крачки към палубата.

— Наистина съжалявам, че го накарах да напусне каютата си — промълви Сарина.

— Той сам пожела — отвърна студено Бо. — Ще изпратя Били да ти помогне да се настаниш на новото място.

— Оценявам загрижеността ви, капитане — леко кимна Сарина.

И този опит за помирение бе пропаднал.

Почувства се по-сигурна едва след като затръшна вратата на каютата зад себе си. Само така можеше да се чувства в безопасност от непрестанните му любовни обяснения.

Били се появи на вратата след малко и любезно я уведоми, че съпругът й ще я очаква за вечеря в каютата си.

— Съпругът ви очаква някакви английски господа тази вечер, мадам, така че ще трябва да се облечете официално, защото капитанът ще ви представи като своя жена. Трябва да сте там, преди гостите да са пристигнали. Ако ви е възможно, около шест.

Часовникът отброи точно шест удара, когато Сарина почука леко на вратата на капитанската каюта. След като Бо я подкани, тя пристъпи през прага и влезе. Той стоеше пред огледалото и се опитваше да завърже шалчето си. Капитанът изглеждаше ослепително мъжествен в тъмносивото си двуредно сако, сребристата жилетка, светлосивите тясно скроени панталони и грижливо лъснатите си обувки. Сарина бавно обхвана великолепното му тяло с поглед, докато той се обърна към нея леко смутен.

— Можеш ли да ми помогнеш с това проклето нещо? — изсумтя той, като продължаваше да се бори с шалчето.

В момента, в който я погледна, Бо забрави за всичко, отпусна бавно ръце надолу и я измери от главата до петите. Косата й бе вдигната нагоре в кок, чието съвършенство изискваше истинско майсторство. Бе облечена в бледорозово, което блестеше загадъчно на светлината на свещта. Деколтето бе ниско изрязано над гърдите и разкриваше гладката като коприна кожа. Около врата си носеше почти прозрачна дантела, подобна на тази, с която завършваха ръкавите на роклята. Нито едно скъпо колие не би й стояло така, както тази дантела. Широките й фини ръкави, стегнати около китките, изглеждаха като ефирен воал. Полата й се спускаше на вълни по бедрата. Бо можеше единствено да се наслади на гледката. Усети, че езикът му сякаш се оплита и не намери сили да изрази с думи възхищението си.

Сарина се доближи грациозно под опиянения му поглед и се зае с шалчето. Бо не знаеше къде да сложи ръцете си и въпреки непреодолимото желание да ги постави на хълбоците й, ги пъхна в джобовете. Сметна, че така е най-сигурно и рискът да избухне нов скандал между двамата е най-малък. Желанието да се отдаде на съпружески ласки бе неустоимо, но само мисълта за думите „анулиране на брака“ го караше да потрепери.

— Били ми каза, че очакваш гости за вечеря — промълви Сарина, като се надигна на пръсти, за да дооправи възела.

Бо повдигна брадичка, като се остави изцяло в ръцете й.

— Да, няколко млади благородници от града. Ловувахме заедно онзи ден и обстреляхме един фазан. Филип го съхрани в лед специално за случая. Вярвам, че ще оценят по достойнство изключителната му кухня. Бях ги поканил още преди да знам, че това всъщност ще е нашата първа брачна нощ,

— Имаш познати тук, в Лондон? — попита учудена Сарина. — Винаги съм смятала, че с твоите безкрайни пътувания от пристанище на пристанище, да завържеш приятелство някъде е доста трудно, ако не и невъзможно.

— Права си, наистина е трудно — призна той, — но все пак съм успял донякъде.

— Учудена съм, че въобще си установил някакъв контакт с когото и да било. Изглеждаш твърде погълнат от работата си, за да се занимаваш с местните хора, когато си на пристан.

Бо погледна надолу и дъхът му спря. Леката пролука, която се бе образувала, докато тя оправяше шалчето му, му позволи да надзърне в деколтето й. Сарина не носеше корсет, тъй като гърдите естествено изпълваха дрехата отдолу. Бе убеден, че никога не е виждал нещо по-прекрасно. Ръцете му копнееха да погалят гърдите й, но с огромни усилия на волята той успя да ги задържи в джобовете. Като Бо искаше да се наслади изцяло на гледката и се повдигна леко на пръсти, което накара Сарина да го погледне в очите.

— Каква е ползата да работиш като луд, скъпа, ако не можеш след това да се насладиш на плодовете на своя труд — отвърна той.

Сарина се засмя на мъдростта му.

— О, напълно съм съгласна.

— Гостите ми не знаят, че това е първата ми брачна нощ, и ако все още държиш на споразумението ни, бих желал да си мислят, че сме женени от известно време. Въпреки че като вземем под внимание възрастта ти, едва ли ще повярват, че сме заедно повече от една-две години.

— Ами ако попитат? — погледна го учудено Сарина.

— Няма как, ще се наложи да излъжем! — повдигна вежди Бо.

— Мога ли да знам причините за желанието ти?

Бо не издържа повече и нежно я обгърна с ръка. В първия момент усети как тя се стегна, но не направи опит да се отскубне от прегръдката му. Напротив, даже леко се отпусна назад в ръцете му.

— Защото не искам да останат с впечатление, че си се омъжила за мъж, без той да те е ухажвал достатъчно дълго време преди това.

— И защото не искаш да ме вземат за лека жена? — подметна тя.

— Защото не искам да си помислят, че могат да те отнемат от мен — поправи я той с измъчена въздишка. — Чувал съм как се хвалят със завоеванията си и не искам да сметнат, че си лесно достъпна.

— А ти не си ли се хвалил пред тях за своите завоевания? — попита го внимателно тя. — Ако е така, не смятам, че това е голям плюс за нашия „отдавнашен“ брак.

— Преди много години баща ми ме научи, че на един джентълмен не подхожда да обсъжда подобни неща с други. Тези, които го правят, просто се опитват да повдигнат собственото си самочувствие. Аз никога не съм изпитвал подобна нужда.

Удовлетворена от отговора му, тя на свой ред обгърна с ръце врата му и го целуна леко по устните. След това бързо се отскубна от прегръдката му и го остави в пълно безсилие.

— Вие сте ужасно коравосърдечна, мадам! Но по-добре внимавайте — предупреди я той, — защото не мога да понеса мъчението, на което ме подлагате, като ми позволявате да почувствам близостта ви и в следващия миг се отдалечавате.

Сарина се нацупи престорено, като му хвърли срамежлив поглед изпод дългите, закачливо трептящи мигли. Капитанът бе казал, че ще анулира брака, след като пристигнат в Чарлстън, но това не означаваше непременно, че няма да промени решението си. Сарина също така не смяташе, че трябва да позволи да се разделят просто така, без да включи в действие чара и съблазнителността си, които може би щяха да го накарат да приеме брака им завинаги. И тъй като тя го обичаше, откакто се помнеше, не можеше да си представи, че ще може някога да се влюби в друг мъж.

— Не искам да те измъчвам, Бо, но бих желала да мога да те целувам от време на време. Ако това ти се струва твърде много и не можеш да го понесеш, ще се огранича просто да те галя по ръката.

— Ами! — Той не знаеше какво друго да каже, тъй като се разкъсваше във вътрешна борба и противоречие.

Бо я погледна криво и тя се усмихна насреща му. Сега, поне за пред гостите, щеше да играе ролята на негова съпруга. След това отново щеше да се оттегли в самотното си легло, за да прекара още една безсънна нощ без сладките му милувки.

Тримата господа бяха между двадесет и тридесетгодишни. Очите им светнаха от задоволство, когато съзряха Сарина, но след като Бо им я представи като своя съпруга и нежно целуна ръката й, те приеха въздържан вид. И тримата обаче помолиха младата жена да ги нарича по имена, без да обръща внимание на титлите им. Скоро компанията се впусна в забавни и весели разговори.

Фазанът, сервиран в нежно ухаещ сос, се услади на всички и гостите започнаха да се надпреварват да отправят похвали и покани към главния готвач. Щедро му предлагаха богато възнаграждение, ако се съгласи да готви за тях в именията им. Той обаче им обясни, че тъй като учи капитана си на френски, а последният е много несхватлив ученик, сигурно ще трябва да минат години, докато успее да изпълни сегашната си мисия. Хуморът му бе посрещнат от бурен смях дори от самия капитан.

След вечеря компанията отново се впусна в забавни разговори, като всички останаха очаровани от остроумието и познанията на Сарина. Преди да си тръгнат, и тримата галантно целунаха ръка па младата дама и увериха капитана, че са прекарали наистина една прекрасна вечер с него и с очарователната му съпруга.

Малко след като си тръгнаха, Бо се унесе в мисли, така че се наложи Сарина да го попита:

— Още ли ми се сърдиш?

— Очаквам, че Алистър ще дойде отново на кораба, но този път придружен от представител на закона — махна с ръка Бо и се отпусна в стола зад бюрото си.

Сарина прокара пръст по мастилницата, която стоеше пред него.

— Но нали каза, че бракът ни ще е достатъчно основание за всеки съдия да отхвърли исканията на Алистър за настойничество над мен? — напомни тя на съпруга си. — Може би сега не смяташ така?

— Ако бракът ни не бе само на книга, но и на дело, скъпа, то аз нямаше да имам никакви съмнения, че всеки съд ще го признае. За съжаление, Алистър ще иска доказателства и ще направи всичко възможно да убеди съдията, че това е просто един фарс. Още повече, че всичко стана веднага след като той ни посети. И, честно да ви кажа, мадам, вие не умеете да лъжете.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да консумираме брака си само за да убедим този червей, че всичко е напълно законно. — Сарина стана неспокойна. — Стига, Бо…

— Не, по дяволите — избухна той, но след това съжали за спонтанния пристъп на гняв. Изправи се бавно и нежно хвана ръката й в своята. — Не исках да стане така, скъпа. Вечерта беше толкова приятна и не искам да я развалим, като се караме помежду си.

— И какво предлагаш да направим? — попита го тя подозрително. — Не могат да ме дадат на инквизицията, нито пък да проверят дали сме консумирали брака си. — Потрепера при тази мисъл.

Бо прочете страха, изписан на лицето й, и се опита да я успокои:

— Няма да направят нищо повече, освен да те разпитат. Но ако се усъмнят в думите ти и решат, че бракът ни е само фарс, ще го анулират и ще оставят Алистър да се грижи за теб.

— „Грижи“ едва ли е уместната дума в случая — потрепера Сарина. — Ако в къщата на Лидия имаше тъмница, той с готовност би ме подложил на всякакви мъчения, за да изтръгне това, което иска. Не вярвам, че има каквото и да е желание да стане мой настойник. Той иска… или се нуждае от помощта ми… за нещо, което все още не мога да проумея.

— Ако ме изслушаш, без да се гневиш, може би ще успеем да измислим нещо, за да предотвратим всичко това.

Сарина реши да го изслуша. Взе чашата с вино, която бе оставила на масата, тъй като сметна, че това, което ще предложи Бо, нямаше да й хареса, още повече, че самият той я помоли да не се гневи.

Капитанът я погледна изпод вежди, докато я пресушаваше. Това само по себе си му подсказа, че съпругата му е наистина притеснена. Малкото момиче, което преди години го обожаваше, сега очевидно се страхуваше от него… или поне от предложенията му. Сарина хлъцна и притеснено поднесе ръка към устата си:

— Извини ме — промълви тя.

— Повече никакво вино — предупреди я Бо, като взе прибра шишето от масата. Сарина явно не носеше на алкохол.

— Значи смяташ, че не мога да лъжа и няма да ги накарам да ми повярват — промълви Сарина и се изчерви от неудобство, като изхълца отново.

— Смятам, че се изчервяваш твърде често — отвърна Бо и въздъхна. — И тъй като баща ти те е възпитавал добре, млада госпожице, то аз се съмнявам, че си имаш и капка представа от преструване и лъжа. Но това е хубаво. Така ще можеш да се възползваш от силата си.

— И каква е тя? — попита тя, като се опита да възпре поредното изхълцване, но само осъзна, че ще трябва за известно време да се примири.

— Невинност. Ти знаеш твърде малко за света и ако съдията умее да разпознае истинската дама, когато я види, той несъмнено не би помислил, че го лъжеш за брака ни.

Бо седна на ръба на масата, като пусна напред дългите си крака и я погледна изпитателно в зачервеното лице.

— Опитай се да изглеждаш спокойна, когато той те обсипе с въпроси. И ако можеш, представи си, че сме се любили и не си вече девствена.

Сарина разтвори ветрилото си, тъй като изведнъж усети, че й е твърде горещо. Непрестанното хълцане ни най-малко не й помагаше да се успокои.

— Нали знаеш какво означава това? — провокира я Бо, като я погледна изпитателно.

Тя не издържа на проницателния му поглед и, като повдигна рамене, се отправи към умивалника. Тук можеше да погледне лицето си, без той да забележи.

— Лидия ми каза някои неща наскоро.

— Значи би трябвало да си запозната — погледна я Бо с недоверие.

— Зная, че един мъж и една жена трябва да се слеят, за да създадат дете — подразни се тя, че той я смята за толкова непросветена. — Просто не съм сигурна как точно става всичко, това е!

— Искаш ли да научиш?

Въпреки че изгаряше от желание, Сарина не бе сигурна, че точно той е човекът, който трябва да й покаже.

— Не смятам, че ти трябва да…

— Та кой има по-голямо основание от мен? Аз съм твой съпруг…

— Не за дълго, както сам каза…

— Да, но за момента съм — напомни й Бо и погледна изпитателно. — А може би Алистър ще ти покаже, когато стане твой настойник.

Сарина не се опита дори да прикрие потреперването си. Отвращението, което бе изпитала, когато Алистър я погледна с онзи особен поглед в гостната на къщата, се върна в съзнанието й.

— И какво по-точно смяташ, че трябва да знам?

Бо започна да й обяснява в детайли, като се опитваше да го прави възможно най-привлекателно за нея. Да й обяснява процеса на зачатието бе също толкова възбуждащо за него, колкото ако целуваше гърдите й, но не беше така истинско. И все пак щеше да се наслади и на това.

Когато Сарина го погледна жадно, той осъзна, че е събудил същите желания и у нея. Усети познатото пулсиране между бедрата си и не се опита да прикрие този факт. Прилепналите му панталони привлякоха погледа на жена му, тя го погледна в очите и срещна усмивката му. Страните й се изчервиха и тя извърна поглед към най-далечната стена.

— Не мога да се любя с теб, без да се случи това — обясни той, като знаеше, че тя ще си помисли, че го прави нарочно. — Въпреки че се опитвам да контролирам чувствата си, не мога да не се възбудя, когато си мисля за интимност с теб.

— Недей да мислиш — прегърна го тя през рамо, като повтори думите, с които капитанът се обръщаше към Оукс. — Така ще е по-добре и за двама ни.

— Може да ти се стори странно, но тези инстинкти са вродени у мъжа с цел продължаване на потомството. И ако от време на време мъжете не им се отдаваха, щяха да се раждат много по-малко деца.

— За свое собствено удоволствие ли ми казваш това? — попита го тя саркастично. — Или го правиш, защото искаш да съм наясно с всичко, което може да ме попита съдията? Смяташ, че не бих могла да му отговоря без предварително да съм изрепетирала, така ли?

Като не желаеше да събужда подозренията на жена си повече, Бо деликатно прескочи първия въпрос.

— Просто не искам да разберат, че не съм консумирал брака ни.

Сарина се почувства обидена и се опита да му отвърне, както подобава. Но тъй като нищо не й хрумна, просто отвърна раздразнено:

— Не съм някоя тъпа актриса, която преди всяка роля трябва да бъде наставлявана, за да не обърка репликите си.

Бо я погледна изпитателно.

— Тогава, ако обичате, мадам, отговорете ми на следния въпрос. Ако утре трябва да се закълнете, че сме станали мъж и жена тази нощ в моето легло, ще можете ли да го направите, след като ви описах всичко?

Сарина почувства, че не може да си поеме въздух, а цялото й тяло гореше в огън.

— Аз… аз…

— Хайде, мисис Бърмингам… ако наистина това е сегашното ви име. Трябва да ми отговорите, споделихте или не леглото със съпруга си тази нощ, защото ако не можете да се закълнете, че бракът ви е законен, то не ми оставяте друга възможност, освен да ви поверя на грижите на мистър Уинтръп.

Бо се приведе към нея и я погледна проницателно в очите, като продължи разпита си с по-мек глас:

— Отговорете ми искрено, мисис Бърмингам, правихте ли любов със съпруга си тази нощ?

Сарина остана безмълвна за миг, след което прошепна:

— Едва ли ще ме питат това!

— Алистър е решен на всичко, само и само да постигне целта си — увери я Бо. — Няма да се спре пред нищо, за да получи своето. Надявам се, разбира се, че съдията няма да е толкова настъпателен. Но все пак ти ще трябва да го увериш, че сме прекарали нощта заедно. Като виждам как отговаряш, едва ли ще постигнеш много — изсмя се Бо. — Нещата са ясни от пръв поглед!

Ако Бо смяташе, че съпругата му се изчервява много, то това не бе нищо в сравнение с руменината, която покриваше лицето й в последния час, откак гостите си бяха отишли.

— Знам, че не ти е лесно да приемеш идеята да прекараш нощта с мен в леглото, но повярвай ми, това е единственият начин да не се принудиш да лъжеш. И въпреки че ще ми коства огромно усилие да се въздържам, обещавам да не те насилвам.

Сарина осъзна, че хълцането е изчезнало. Несъмнено шокът, причинен на девствената й невинност, разреши този малък проблем.

— Ако това наистина е единственото, което можеш да предложиш… тогава предлагам да опитаме… но няма да си сваляш панталоните.

— Щом настояваш — засмя се Бо.

— В такъв случай ще отида да си облека нощницата — въздъхна младата му съпруга.

— Надявам се да не е нещо твърде предизвикателно — промълви Бо на свой ред.

— Няма за какво да се притеснявате. И сама знам колко бързо си сваляте панталоните, господине.

Настъпи тишина, в която и двамата си припомниха за онова, което се бе случило по-рано същия следобед.

— По-спокойна ли си сега? — попита накрая Бо.

Сарина реши да не споменава, че коленете й се подкосяват, така че отвърна, като леко кимна с глава:

— Да, благодаря.

Любезният им разговор не помогна с нищо, когато дойде моментът да си легнат заедно в леглото. Бо нарочно се забави доста, като се правеше, че подрежда документите и корабните листове, които бяха разхвърляни по бюрото му. Сарина бе все още будна, когато накрая той съблече всичките си дрехи с изключение на панталоните и легна до нея. Известно време и двамата гледаха празно в тавана на каютата, като не можеха да пренебрегнат присъствието на другия до себе си. Накрая Сарина се обърна с гръб, като се опитваше да се държи на възможно най-голямо разстояние от Бо. Ала точно когато започна да се отпуска, почувства здравото му тяло да се опира в гърба й. Опита се да се прилепи плътно до стената, но нощницата й беше затисната под него.

— Винаги съм смятал, че леглото е достатъчно голямо — промърмори Бо, като се надигна, за да й позволи да я издърпа.

Сарина се прилепи плътно до стената, но скоро отново почувства тялото му до своето.

— Мога да спя и на пода — предложи тя.

— В никакъв случай. Ако трябва да направя нещо рицарско, то ще го направя с достойнство.

— В такъв случай можеш…

— Казах рицарско, а не отшелническо — поправи се Бо, като добре съзнаваше, че по-скоро би й налетял, отколкото да легне на пода.

Сарина се опита да потуши смеха си, но не успя и Бо я погледна учудено.

— Какво е толкова смешно?

— О, нищо!

— Кажи ми! — настоя той.

Беше твърде близко, твърде неустоим. Нещо се сви в стомаха й, когато разбра колко трудно й е да го прогони от мислите си дори и за миг. Обърна се отново по гръб и погледна широките му гърди. Те събудиха непреодолимо желание да го докосне отново, да го накара пак да въздъхне от удоволствие.

— По-рано днес си те представях като рицар, облечен в сребърни доспехи. Просто ми се стори смешно сега.

— Рицар в сребърни доспехи! — погледна я Бо ужасен.

— Само за момент, беше просто една фантазия. Дори не ти позволих да целунеш ръката ми, а и двамата знаем, че направи много повече…

— Не ми позволи какво?

— Просто фантазирах — обясни бързо Сарина, след което махна е ръка, за да покаже, че не иска да говори повече за това. — Няма значение. Идеята беше нелепа. Защо не се опитаме да поспим?

— Това обаче едва ли бе възможно в този момент.

— Не мисля, че ми харесва.

— Какво?

— Това, че не мога да целуна ръката ти.

В следващия миг той се озова отгоре й. Осъзна след миг какво го бе предизвикала несъзнателно да направи. Сарина почти изтръпна, тъй като добре знаеше какво можеше да направи с нея Бо само с няколко нежни думи, прошепнати в ухото й. Със съвсем малко усилия, стига да пожелаеше, можеше да я накара да забрави всичко и да му се отдаде напълно.

— Бо, моля те…

Твърде късно.

Като обърна дланта й, Бо я целуна нежно и продължително, което накара дъхът й да спре. Когато накрая мъжът й повдигна глава и я погледна в очите, на нея й се стори, че леглото изведнъж е станало много тясно.

— Бо, не мисля, че трябваше да го правиш — прошепна тя, а слабините й потрепераха в приятна топлина.

— И аз също — отвърна студено той.

И без да пророни дума повече, той стана от леглото, взе едно одеяло от скрина и се настани в креслото зад бюрото си. Сарина не помръдна. Трябваше й доста време, за да се убеди, че той не възнамерява да я докосне повече тази вечер. Това трябваше да я успокои. Ала вместо това някъде дълбоко в нея се пробуди огромен глад, който трябваше да бъде задоволен и облекчен.