Неуловимият пламък

10

Бо възприе отново ролята си на командир на „Дързост“ с енергия, която увери всички, че е преодолял напълно болестта си. Сарина пък не изпитваше никакви съмнения, че той не си спомня нищо от прекараната любовна нощ. Когато се събуди оздравял и я откри до него на койката, веднага започна да прави номера, типични за младоженец, който примамва девствената си невеста да вкуси от удоволствията на брачното легло. Умилостивяваше я е целувки, обещаваше да е нежен с нея и я уверяваше, че въпреки болката в началото сливането им ще й хареса. Насред всичкото убеждаване съпругът й умело развърза връзките на нощницата, а за Сарина стана ясно, че вече се чувства абсолютно същия и все още иска тъй много да се люби с нея. Дрезгавите му молби увеличиха собствения й апетит за това, което вече бе опитала. Ала фактът, че той все още я мислеше за девица, я разстройваше толкова много, че в раздразнението си тя запрати една от възглавниците в лицето му.

Съвсем доскоро Бо витаеше сред собствените си видения, а сега бе вече здрав и се чувстваше по-добре от всякога. Почти веднага разбра, че е бил болен, даже много болен. Но се чувстваше странно доволен. Не успяваше да определи причината, защото изминалите дни му се губеха в по-голямата си част. И все пак нещо се бе случило — не можеше нито да го обясни, нито да го отрече, но изглеждаше по някакъв начин свързано със Сарина. Замъглените му спомени изглеждаха откъснати от реалността, но въпреки това го спохождаха видения как тя се грижи за него, сгушва се до гърба му, притиска нежните си гърди и свива прекрасните си бедра под неговите. Поне за това се досещаше, че е истина. Ала през ума му минаваха картини на далеч по-чувствени наслади, за които можеше да се закълне, че също са истински. И все пак те бяха също така неясни, така че трябваше да ги приеме, каквито бяха. Илюзии! Как можеше дори да си въобрази, че е виждал младата си жена на колене до койката му, а меките й, съблазнителни гърди са се люшкали порозовели под запалената лампа. Или че е чувствал как ноктите й дерат гърба му, докато той е вливал в нея любовта си? Или че е чувал задъханото й дишане, докато тя е горяла в пламъците на удоволствието? У нея определено не се усещаше никаква промяна. Нещо повече, като че ли бе още по-твърдо решена да не му позволи да я докосва — щеше ли иначе да напълни лицето му с перушина при опита му да разтвори деколтето й и да се наслади на гърдите й? Възглавницата, с която го бе замерила, се разтвори и разпръсна пух навсякъде, особено в носовете и гърлата им, а Сарина каза само едно: „Ооп!“

Доброто му настроение се развали още тогава, а изчезна съвсем, когато тя се надигна бързо, макар и приведена, и си вдигна нощницата с намерение да го прескочи. Предизвикан от желанието да я задържи в плен, даже и само за да разреши загадката, която тормозеше съзнанието му, Бо вдигна крак да й препречи пътя, но скоро разбра колко твърдо всъщност е решена съпругата му да напусне леглото. Полагайки елегантно краче върху гърдите му, тя буквално прелетя над него и го възнагради с чудна гледка, която го зашемети. Почти веднага започна да хвърля дрехите и вещите си в торба, като очевидно се объркваше в бързината да се измъкне. Да я беше боднал с нещо, пак нямаше да се суети толкова. Каквото й наслаждение да бе изпитал при неясните спомени как съпругата му се гуши до него, то бързо се превърна в силно раздразнение.

Бо започна с ръмжене да изтърсва пухчетата от себе си, като се разхождаше гол из стаята, без да го е грижа колко изнервя жена си.

— Превърна каютата ми в кочина — измърмори той сърдито, като отиде до умивалника. — Били ще умре от смях, като му кажа да ги натъпче обратно във възглавницата.

Сарина се стараеше да стои извърната, но той все пак видя вдигнатата й брадичка, когато му отговори с тихо достойнство:

— Не исках перушината да се разхвърчи.

— Да, но искаше да ме удариш, нали? — тросна се ядосано Бо. — Толкова ли щеше да ти струва да се смилиш над един мъж, доскоро повален от болест? Трябваше ли да ме унижаваш?

— Държеше се грубо — обвини го тя с глух глас.

Бо замахна отново към пухчетата, летящи покрай лицето му.

— Държах се като съпруг, мадам — възпротиви се гневно той, — но предполагам, че това е преляло чашата на девичата ви невинност. Както вече съм ви казвал, доставя ми удоволствие да гледам гърдите ви. Никога не съм виждал по-хубави.

Сарина се питаше какво ли би казал, ако му позволеше да разгледа бюста й и да види все още зачервените й зърна. Трябваше да приеме, че е заключил спомена за миговете на страст в най-потайното ъгълче на съзнанието си и бе забравил сливането им — като безумно влюбен, който се събужда без да си спомня нищо за прежната сласт. За нея сплитането на телата им означаваше много повече от физическо задоволяване, най-малкото защото тя му бе вече истинска съпруга. Преглътна емоциите си трудно и макар да се укоряваше непрекъснато, че е скочила безразсъдно в леглото му, това не променяше чувствата й. Стореното бе сторено. Натъжаваше я само фактът, че не можеше да даде воля на топлата нежност у себе си и да му отвърне като любяща съпруга.

Полагайки усилия да изглежда равнодушна, Сарина попита:

— А много ли сте виждал, капитане?

Бо я изгледа изпитателно, но отново видя само царствено вдигнатата й брадичка. Въобразил ли си бе особената нотка в гласа й?

— Достатъчно, за да твърдя, че ги надминаваш. Гърдите ти не само изпълват целите ми длани, но и са съвършени — точно както в мечтите на всеки мъж.

— Сигурно сте доста вещ в тази област — отбеляза тя хладно, като продължаваше да гледа в една точка. — Трябва ли да съм благодарна за направеното сравнение?

— Не, по дяволите — изръмжа Бо и бързо отиде до нея. Отвори уста да проговори, но тутакси започна да плюе пухчетата, които беше нагълтал.

Сарина се изкиска, сетне бързо се отдалечи на безопасно разстояние, обърна се и избухна в смях:

— В момента ви трябва само малко катран, капитане — обяви тя развеселена. Погледът й се плъзна надолу. — Имате всички необходими пера.

Бо сложи ръце на кръста, погледна също надолу и махна едно перо от най-мъжката си част, като отбеляза остроумно:

— Няма да се учудя, ако намеря там и малко ръжда.

Сарина не устоя на изкушението и неочаквано и за самата себе си отвърна:

— Аз пък ще се учудя.

Бо вдигна вежди въпросително и я огледа с присвити очи. На върха на езика му бе да я попита направо дали наистина я бе любил. И все пак, ако това бе само сън, тя сигурно щеше да го сметне за луд. Затова опита заобиколно:

— Не и ако знаете нещо, което аз не зная, мадам.

Сарина прехапа устни, за да не каже цялата истина, и с усилие на волята успя да отговори с равнодушно свиване на рамене:

— Предполагам, че си се нагледал на жени в Лондон. Даже те видях е няколко в нощта, преди да се оженим.

Ако се бе надявала да го стресне с разкритието си, Бо трябваше да я разочарова.

— Видя ме също и да ги оставям минутка след като бяха пресрещнали колата ми.

Добродушната усмивка на съпруга й убеди Сарина, че въобще не се е учудил от забележката й. Тя вирна нос с престорено целомъдрие и се обърна към люковете.

— Определено се наслаждаваше на онази до теб. Хубавка беше, доколкото си спомням.

— Странно — отвърна Бо замислен и прокара ръка по наболата си брада. — Колкото пъти ме докоснеш, веднага си проличава. А с онези жени не се случи нищо такова… доколкото си спомням… факт, който определено можете да оценете, мадам, след като сте видяла всичко.

Сарина го погледна учудена.

— Откъде знаеш какво съм видяла?

Той се изсмя и поклати глава.

— Тайна, мадам, няма да кажа.

Тя махна с ръка, за да отмахне на свой ред перушината от лицето си. Съжаляваше, че го бе ударила толкова силно. Можеше поне възглавницата да не се разтвори. Въздъхна, като си помисли колко време ще трябва да оправят каютата с Били.

— Обличай се, за да започнем да разчистваме — подкани го тя намръщено. — Може да отнеме цял ден.

Бо отиде до скрина, измъкна халата си и го облече.

— Ще се измия в каютата на помощника. После ще се избръсна и ще се облека прилично. Наистина бих искал да ме придружите, мадам, но се страхувам, че ако помоля, ще получа още една възглавница в лицето.

След тези саркастични слова той излезе и затръшна вратата. Това бе утрото на първия ден след възстановяването на Бо.

Вторият не бе по-добър, но Сарина вече обитаваше най-малката каюта, след като накара Били да й помогне да преместят всичките й вещи там. Реши, че не трябва да държи повече Стивън Оукс извън собственото му жилище, и изправи помощника пред същия избор, пред който я бе изправил той преди време — каза му направо, че няма да използва каютата му при никакви обстоятелства и че зависи изцяло от него дали ще се нанесе. Помощникът се примири, защото след като бе заела другата каюта, той бездруго нямаше къде да отиде.

В стремеж да направи новото си кътче по-малко потискащо, Сарина попита Бо дали може да окачи някои от картините и скиците си по стените. Вбесен от факта, че тя предпочита да живее отделно от него даже ако трябва да търпи и липсата на прозорци, той се намръщи и я изгледа като разярен бик. Ала се съгласи.

Сарина помоли Били да й помогне. Поръча да забие малките гвоздейчета само там, където дървените плоскости на стената се съединяваха, за да не съжалява съпругът й после, че се е съгласил. Нареди внимателно творбите си, така че да се получи усещане за дълбочина, простор и свободата на откритата палуба. Бе нарисувала летящите делфини като живи и окачи голямата картина, така че да я вижда всяка сутрин. Остана приятно изненадана от резултата. Сега вече в тясното пространство имаше някакъв уют. А и рисунките й предлагаха много по-интересна гледка, отколкото голите, мрачни стени.

След стихията на бурята, страха й за Бо по време на болестта му и удивителното й запознаване с най-еротичните аспекти на брачния живот Сарина се почувства силно изтощена. Осъзна, че е потисната, затова реши веднага да се погрижи за себе си: предупреди Били, че ще почива за известно време и не иска да бъде безпокоена, спа няколко часа и се събуди освежена и някак обновена. После, точно както всяка жена в добро настроение, насочи внимание към външния си вид, за който не се бе грижила заради тревогите около болестта на Бо. Били бе събрал няколко съда дъждовна вода, така че тя стопли малко в едно корито и избра ароматни соли за баня подходящи за настроението й — сладък жасминов мирис, който й напомняше за дома.

Отпусна се в горещата вода с въздишка на удоволствие. Не обичаше ваните и предпочиташе да се мие всеки ден, но пътуването по море не винаги позволява подобен лукс. Това може би бе единствената добра страна на бурята, но пък беше божествено.

Спомените за върховното единение с Бо преминаваха предизвикателно през съзнанието й, докато се наслаждаваше на водата. Впечатленията бяха толкова ярки и живи, че запалиха отново огньове, които тя наивно смяташе за угаснали. Колчем затвореше очи, можеше почти да почувства как мощното му тяло се движи над нейното, как твърдата му гръд докосва нежните й гърди и как пресекливите му стонове изпълват ума й. От устните й се изтръгна дълга въздишка на опиянение. Копнежът Бо да я прегърне стана неудържим и тя осъзна какъв дълбок отпечатък е оставила у нея онази нощ и блаженството, което откри тогава. Глупави илюзии, поклати глава тя. Въобще не й се отразяваше благотворно да си мечтае за съпруга си, когато знаеше, че за свое собствено добро трябва да го държи на разстояние, докато сам не реши да се посвети напълно на брака им.

Все още се къпеше, когато чу пода в коридора да проскърцва — някой минаваше покрай нейната врата. Затварянето на капитанската каюта й подсказа, че това е Бо. След миг скърцането се повтори и на вратата се почука леко.

— Сарина — извика Бо с необичайно нежен глас. — Искам да вечеряме заедно довечера.

Тя вдигна голямата гъба и поръси с вода гърдите си, питайки се какъв ли номер ще използва този път, за да я вкара в леглото си. Искаше й се да е се него — желанията й се възбуждаха даже от спомените, — но бе по-добре да избегне това изкушение.

— Съжалявам, Бо. Заета съм.

Бо обаче не искаше да бъде отпратен, не и тази вечер. Спомените как тя се гуши до него го терзаеха и още повече ненавиждаше сегашното положение, но най-вече искаше отговори за другите натрапчиви вадения, които не преставаха да го преследват. Затова повтори поканата си малко по-силно:

— Сарина, моля те да вечеряш с мен. Имам да ти казвам нещо, освен това съм гладен. Искам да се отпусна и да се порадвам на компанията ти, ако ти, разбира се, ми позволиш.

Сарина не се съмняваше за какво точно е гладен. Чудеше се как издържа дългите пътувания без жена на борда, която да задоволява апетитите му. Отвърна му все така сладко:

— Заета съм.

— Пак се сърдиш — обвини я той леко раздразнен.

— Не се сърдя! — отрече тя, засегната от заключенията му. — А сега си върви преди твоите хора да са чули как се молиш пред вратата ми.

— Хич не ме е грижа кой ще ме чуе — изръмжа той. — Отвори тази врата, за да говоря с теб.

— Казах ти, че съм заета — отсече тя.

Ако Сарина мислеше, че е в безопасност зад здраво пуснатото резе на каютата, много скоро разбра, че Бо Бърмингам не може да бъде спрян от една заключена врата. Той просто я натисна с рамо и разбитата ключалка се търкулна на земята. Още преди вратата да се блъсне в стената, съпругът й вече прекрачваше прага. Наистина не бе очаквал да я завари да се къпе. Едва успя да плъзне възторжен поглед по мокрите й блестящи гърди, когато към лицето му отново литна нещо — този път гъбата. Стреснат, той отскочи назад, но се подхлъзна на мокрия под и политна към далечния край на коридора.

Сарина трепна, когато чу как главата му се удря в дървената плоскост. Уплашена, че съпругът й е изпаднал в безсъзнание, тя тутакси изскочи от ваната, грабна един халат и се хукна към него, като се обличаше в движение. Бо се взря в апетитните й форми с разкривено от болка лице и присвити очи. В този миг обаче по коридора се чуха стъпки. Нежеланието му друг мъж да види това, което като съпруг смяташе изцяло за свое, надделя над стремежа му да се наслади на гледката.

— Жено, облечи се, преди целият кораб да се е нахвърлил отгоре ти!

— Хм! — Очевидно раздразнена от реакцията му, Сарина хвана вратата и я блъсна. Тя се удари в счупената каса и се върна обратно. След миг младата жена издърпа разцепената рамка и я трясна с категоричност, която предреши съдбата на по-нататъшния им разговор.

В настъпилата тишина Сарина се втренчи във вратата, като се чудеше дали Бо ще я насили отново. Може би наистина бе искал да вечеря с нея, осъзна тя, защото след миг го чу да мърмори сърдито:

— Надявам се поне вие да се радвате на проклетото си уединение, мадам, защото аз със сигурност няма. Но всъщност, вие може би искате да ме измъчите.

Офицерите и екипажът едва ли бяха пропуснали станалото между младоженците през онази нощ. Сарина не се и надяваше на това, когато мистър Оукс почука на вратата й на следващата сутрин и предложи да я разведе по палубата. Ако не се нуждаеше отчаяно от чист въздух, след като бе прекарала толкова време в каютата, Сарина щеше да откаже. Знаеше обаче, че Бо й е твърде сърдит, за да й предложи сам подобна разходка.

Стивън Оукс избягваше погледа й, но когато тя се изравни с него, той заобяснява смутено:

— Капитанът е малко по-сърдит от обикновено, мадам, заради болестта и въобще… — Не обясни какво има предвид под „въобще“, но като мъж добре разбираше колко се мъчи капитанът заради ината й да му се отдаде, както подозираше, че е станало. От друга страна съчувстваше и на момичето. Брачните клетви бяха изречени толкова набързо, че тя явно не бе успяла да възприеме нещата, които съпругът й щеше да поиска от нея. — Сигурен съм, че ще му мине.

— Да — въздъхна Сарина мрачно, убедена, че раздразнението на Бо бе причинено главно от нея. — Когато пристигнем, навярно.

Стивън Оукс се замисли какво по-окуражително да каже. Можеше да я увери, че съпругът й е добър човек и че с някои малки изключения, за които не си струваше да се говори, моряците го уважават много. И как иначе би могло да бъде, след като толкова пъти бе рискувал собствения си живот заради тях — като например в Майорка? Помощникът можеше да разкаже също и за възможностите, които капитанът му бе дал, докато никой друг не се вслушваше в желанието му да командва кораб един ден. А ако тя си мислеше, че подаръкът на Бо към мистър Кармайкъл бе единичен случай, то Стивън Оукс щеше с удоволствие да я осветли, че той е изключително щедър, дори с риск тя да си помисли, че нарочно преувеличава. Повечето от тези неща Бо Бърмингам не би и помислил да сподели. Понякога капитанът можеше да бъде дяволски сдържан, даже и другите да си развалят мнението за него.

— Мадам, разбирам, че познавате капитана от доста време. Трябва да сте го видели и от добрата му страна, иначе нямаше да се съгласите да се омъжете за него. Нужно ви само малко търпение. Сигурен съм, че скоро всичко ще се оправи.

Сарина се усмихна тъжно. Кое щеше да се оправи? Женитбата им? Съмнително! Капитан Борегар Бърмингам обичаше свободата си прекалено много, за да мисли сериозно за какъвто и да е брак. След като един толкова красив мъж, който можеше да има всяка дама, се задоволяваше е уличници, ставаше ясно, че е решен да си остане ерген и по този повод старателно избягва да отнема честа на млади и непорочни девици.

Когато тя излезе на долната палуба, Бо стоеше на квартердека с боцмана. Времето бе по-студено и той се бе облякъл в тъмносин пуловер и тесни панталони в същия цвят. Беше поотслабнал заради болестта и скулите му изглеждаха още по-красиви. Мускулите на бузите му започнаха да потрепват още щом видя младата си съпруга. Сарина забеляза това и за пореден път се увери, че още й е сърдит.

Голямата гугла на дрехата му бе вдигната, за да му топли и да го защитава от вятъра, но тя усещаше, че той потреперва несъзнателно от време на време. Беше се грижила за него по време на една болест, от която можеше и да не оживее, така че се страхуваше от повторна атака. Когато Били профуча покрай нея е някаква задача, тя го помоли да донесе на капитана палто. Момчето се върна скоро, подаде й дрехата и отпраши нататък, преди тя да успее да му каже да го отнесе на квартердека.

Тогава Сарина прехвърли палтото през рамо и си каза, че няма от какво да се страхува — Бо, колкото и да му се искаше, нямаше да й се нахвърли и да я разкъса на парчета. Поне се надяваше. Ала когато видя здраво стиснатата му челюст, надеждата й почти угасна.

Не можа да погасне нервното треперене, когато се изкачи на горната палуба и се приближи до двамата мъже. Нямаше смелост да се намеси. Бо се престараваше в усилията си да я избягва и мистър Макдърмът му направи знак. При тези обстоятелства капитанът не можеше да постъпи другояче, освен да се огледа с въпросително вдигнати вежди. Сарина размисли за момент и пристъпи напред.

— Донесох ви палтото, капитане — промълви тя смирено и го протегна напред. Забеляза червенина на бузите му и се разтревожи. Надяваше се да е заради вятъра, а не заради нов пристъп на треска. — Заради болестта ви ще се почувствам много облекчена, ако го облечете. — Сетне предложи: — Ето, ще ви помогна…

Сините очи блеснаха предупредително, когато Бо сключи пръсти около деликатната й китка, за да я спре.

— Не съм някое скимтящо бебе, мадам, както може би ви е удобно да си мислите — изръмжа той гневно. — Сега вече мога да се грижа за себе си и няма нужда вие да ми вървите по петите като майчица, която се страхува за отрочето си. А сега махнете това палто от очите ми.

Думите му я нараниха много повече от стоманената хватка. Бо я пусна, отдалечи се и се върна към разговора си с боцмана, който я погледна, изчервен от притеснение.

Сарина отстъпи бързо и извърна очи, за да прикрие внезапно бликналите сълзи. Успя някак си да слезе по стълбите от главната палуба, без да се спъне, и тихо, леко се отправи към коридора с цялото си възможно достойнство пред очите на мъжете, които гледаха във всичко други посоки освен в нея. Публичното й отхвърляне я нарани още повече. Гърдите я боляха, сякаш сърцето й бе изтръгнато.

В бързината Сарина не усети погледа, който я следеше внимателно от квартердека. Бо бе изоставил всякакво преструване, че не я забелязва, а прескачащият му пулс свидетелстваше за собственото му притеснение, докато гледаше след нея със смесица от съжаление и загриженост. Да не беше проклетата му гордост, щеше да махне маската на упорит инат и да тръгне след нея, а екипажът да мисли, каквото си иска. Гневът му бе огромен и, макар да се опитваше, не можеше да спре странните, мъчителни видения, които кръстосваха съзнанието му и със страшна сила се превръщаха в спомени.

Сарина затвори вратата на каютата си с тихо ридание, просна се на койката и изля цялата си мъка върху меката възглавница. Всичко сякаш й се бе струпало изведнъж — целият й страх и любовта й към Бо намериха израз в краткия изблик на страст, нейната ужасна тайна. А сега, когато съпругът й бе станал студен като водите, сред които плаваха, нейните усилия да се държи на разстояние сякаш бяха провалили всяка възможност бракът им да просъществува.

Сълзите й пресъхнаха и тя се отпусна в тежка дрямка, но това бе кошмар, ужасен сън, където животът й бе в опасност. Тичаше през една тъмна къща, Алистър Уинтръп и Хауърд Ръд бягаха по петите й, около нея хвърчаха искри и тя почти летеше, макар и вцепенена от страх. Въпреки отчаяните й усилия, двамата мъже се приближаваха, откриваха едно по едно скривалищата й и тя отново побягваше, докато вече нямаше къде да се приюти. Те й се нахвърляха като дяволски изчадия, а в ръцете си държаха черни савани, в които да я увият за погребението й. Притиснаха я е гръб към стената, заметнаха ги отгоре й и дъхът й секна…

Сарина се надигна от възглавницата с приглушен вик и отблъсна ръката, която усещаше до себе си. Започна панически да се бори с онзи, който бе посегнал да я хване.

— Не, не може! — изхлипа тя жалостиво. — Още не съм умряла! Не можеш да ме погребеш…

— Сарина, събуди се — успокои я един познат глас. — Сънуваш кошмар.

Тя се огледа като обезумяла. Ужасът й не намаляваше. Дали всичко от смъртта на Лидия насам не бе просто сън? Срещала ли се бе въобще с Алистър Уинтръп и Хауърд Ръд, за да обсъждат завещанието? Може би дори не беше женена…

Очите й срещнаха Бо, който бе коленичил до леглото й, а желанието да се хвърли в обятията му и да изплаче всичко на рамото му почти я откъсна от тясното легло. Споменът за грубото му държание на квартердека обаче се завърна и тя се отдръпна със стон.

— Моля те, не ме докосвай.

Бо преглътна е усилие буцата в гърлото си и отново се опита да я успокои.

— Отпусни се в леглото, Сарина, и поеми дъх, докато главата ти се изчисти. Чух писъците ти от палубата и се уплаших.

Стресната от факта, че е крещяла насън, Сарина го погледна объркана. Описването й нарасна и тя извърна лице, опитвайки се да преглътне сълзите си.

— Извинявай, ако съм те притеснила…

Бо понечи да успокои страховете й, точно както когато бяха деца.

— Тихо, любов моя. Въобще не го мисли. Просто ме изплаши, това е. Писъците ти бяха точно като онези, които издаваше едно малко момиче преди години, когато го заключиха в сандъка.

— Предполагам, че и хората ти са ги чули — промълви тя печално, без да го погледне. — Точно както са чули и всичко, което стана тук снощи?

— Е, и? — засмя се Бо в старанието си да омаловажи всичко заради нея. — Сигурно в момента се обзалагат кой от нас ще надделее, но чувствам, че не аз водя в залозите. — Той посегна и леко я погъделичка по брадичката. — Обърни се, любов моя, искам да видя красивото ти лице.

Странно как спомените от миналото понякога могат да оживяват, — помисли си разсеяно Сарина. Навремето, след като я извади от сандъка, Бо бе успокоил риданията й с почти същите вълшебни думи. Но този път Сарина не се поддаде.

— Не ме наричай своя любов — прошепна тя, като упорито отказваше да се обърне към него. — Не съм твоя любов, така че не ме залъгвай с красивите думички, които използваш и за друга жени. И двамата знаем какво искаш.

Грубите й думи го накараха да трепне, но и да си припомни всичко, което бе казал в нейно присъствие. Явно бяха заедно от твърде много време.

— Филип е направил супа. Мога ли да те убедя да дойдеш в каютата ми и да я споделиш с мен?

— По-скоро не — отвърна тя глухо.

— Дявол… — спря се Бо веднага. Да се ядосва всеки път, когато тя му откаже, не помагаше е нищо. Опита отново, този път по-нежно. — Харесва ми да се храним заедно, Сарина. Бих искал да промениш решението си. Имам да обсъдя с теб някои неща.

Сарина обаче бе неумолима.

— Не съм гладна.

Към отворената врата се приближиха стъпки и Бо насочи вниманието си към онзи, който стоеше на прага. Стивън Оукс го изгледа разтревожен и се втренчи в Сарина, но не можа да отгатне как се чувства, тъй като тя дори не се обърна. Помощникът срещна погледа на своя капитан и попита колебливо:

— Добре ли е мисис Бърмингам, сър?

— Да — въздъхна Бо и се изправи. — Просто сънуваше кошмар.

С риск да разсърди началника си, мистър Оукс се чувстваше задължен да му даде да разбере колко е скъпа съпругата му на много хора на борда. Може би това щеше да му помогне да осъзнае какъв божи дар е тя.

— Били също иска да слезе, капитане, защото се страхува, че се е случило нещо ужасно. Опасявам се, че и останалите са нащрек по същата причина.

Бо изгледа помощника си и усети дълбочината на предаността му към младата му жена. Думите му сякаш хвърляха вината за трудностите в брака им на него. И защо не? Неговата опърничавост и инат надминаваха всичко, което моряците бяха виждали.

— Тогава увери Били и останалите, че мисис Бърмингам в момента си почива след тежък кошмар. Ще се оправи за нула време.

— Слушам, капитане. — Стивън Оукс понечи да си тръгне, но се спря и отново срещна разсеяния поглед на началника си. — Ще бъде наистина хубаво да видим усмивката й на сутринта, сър.

Бо кимна, осъзнал, че му намекват да се отнася по-грижовно със съпругата си.

— Ще направя всичко възможно, мистър Оукс.

— Убеден съм, сър — отвърна помощникът и с усмивка се върна на палубата.

Бо погледна жена си и откри, че тя не бе помръднала. Наведе се, оправи й завивките и поглади кичурите по слепоочията й.

— Трябва да се завиеш е нещо по-дебело от тези одеяла. Ще донеса юргана от моето легло…

— Не се притеснявай. Добре съм и така.

Бо се обърна с въздишка и тръгна към вратата. Този път нямаше вина. Тя просто не го поглеждаше и отказваше да приеме усилията му да й помогне и да я успокои.

Сарина чу как вратата зад него леко се затваря и в настъпилата тишина най-сетне намери нужното усамотение, за да зарови лице във възглавницата и да изплаче страданието си отново.

Цял час мина, преди най-сетне да налее вода в умивалника, да намокри една кърпа и да умие очите и лицето си, за да изтрие червените петна от плача. После се избърса с кърпата и се наведе, за да се погледне в малкото огледало.

Никакви сълзи повече, обеща си тя шепнешком, като силно се надяваше, че е проляла последните капчици от солената река заради демони със сапфирени очи като съпруга й и други, подобни на Алистър Уинтръп. Ако Бо не я искаше повече, Сарина не можеше да си позволи унинието по изгубената любов да опустоши духа й. Някъде, някой ден ще се появи мъж, който ще я обича и ще я приеме за жена, без да се интересува, че тя вече не е девствена. Дотогава ще трябва да си изгради нов живот. В Чарлстън щеше да има достатъчно предизвикателства, които да не позволят на сломените й мечти да я съсипят. Докато картините й започнат да се продават, щеше да зависи финансово от чичо си. Наистина, чичо Стърлинг бе ерген от толкова време, че не знаеше дали ще изтърпи жена да му се мотае в краката или пък картините и скиците й да са разхвърляни из къщата. От друга страна обаче, той бе винаги погълнат от някаква книга, така че можеше и изобщо да не забележи присъствието й.

С донякъде укрепнали сили от новата цел, която си бе поставила, Сарина реши да се залови отново с рисуване. Но едва посегнала към скиците си, се дръпна стреснато — от купчината листа я гледаше лицето на Бо, скицирано с въглен, и то не едно, а десетки, които излетяха от ръцете й и прехвръкнаха през вратата на каютата — неми доказателства за копнежа й по този мъж. Тя изпъшка, събра ги и вече се канеше да ги смачка, когато проговори по-разумната й половина. Не можеше да унищожи собствения си труд. Вместо това щеше да ги запази, за да й служат като добър урок какво става, когато човек остави сърцето да го управлява. Занапред щеше да си вземе бележка.

Прибра скиците на сигурно място, застана пред статива и започна прилежно да работи детайлите на фигурите за ново маслено платно, когато някакъв инстинкт спря ръката й във въздуха. Тя повдигна глава и се вслуша внимателно. Не чу нищо освен приглушения плясък на вятъра в платното, скърцането на дъските, далечните мъжки гласове — всички звуци, които бяха станали за нея толкова обичайни, че трябваше да направи съзнателно усилие, за да ги чуе. Ала не можа да прогони прокрадващото се чувство на безпокойство. Сърцето й биеше болезнено бързо, а пръстите й сграбчиха четката толкова силно, че едва не я разцепиха на две. Миг преди на вратата да се почука, тя знаеше кой стои отвън — единственият човек, който се чувстваше на „Дързост“ като у дома си и можеше да върви по клатещата се палуба или да слезе по стълбичката, без да издаде нито звук.

Сарина тръгна с треперещи крака и, като си напомни, че трябва да остане спокойна, отвори вратата. В коридора стоеше Бо. Изглеждаше силно разтревожен.

— Бях груб с теб на квартердека — започна той без предисловия. — Не го заслужаваше. Дойдох да се извиня и да се реванширам, доколкото мога.

Тя изчакваше — най-вече заради чистото удивление от неочакваното му извинение — докато той, от своя страна, я изучаваше съсредоточено и с любопитство. Това я убеди, че не бе прикрила следите от плача си толкова добре, колкото й се искаше.

— Извинен си — промърмори тихо Сарина и зачака в дълго, неловко мълчание. Като че ли мина цяла вечност. — Ако това е всичко, което искаш, трябва да се захващам отново за работа. Ще ми се наложи да продам някои от картините още щом стигна до Чарлстън, за да ти платя за онова, което даде на Джаспър.

— Не се притеснявай, Сарина. Смятай го за подарък.

— Не искам да съм ти задължена повече, отколкото сега — рече тя с тихо достойнство.

Бо се чудеше дали някакъв странен недъг не го е лишил от способността да обсъди открито въпроса, който го тормозеше, откакто се бе вдигнал на крака. Чувстваше се също така неспособен и в откриването на начин да излекува болката, която бе причинил. Искаше да види усмивката й отново повече и от първия си помощник.

Настъпи ново продължително мълчание и Сарина, притеснена от безпощадния му взор, тръгна напред да затвори вратата. Намерението й сякаш сепна Бо — той тутакси пристъпи навътре, като леко бутна с рамо дървеното препятствие. Видя колко е стресната и се опита неумело да се оправдае за късното си извинение.

— Това, че ме напътствате пред хората ми, мадам, не ме преизпълва с увереност. Те не трябва да се съмняват в способността ми да командвам.

— Тъжно място ще да е светът, който вие, мъжете, си създавате, след като всяко показване на внимание и грижа се тълкува като слабост — отвърна Сарина хладно. — Това ме кара да се чувствам двойно по-доволна, че съм се родила жена.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в едва доловима усмивка.

— Не очаквай да споря по този въпрос. Някак не мога да си те представя като мъж. — Без да престава да я изучава загрижено, той попита с дрезгав от нежност глас:

— Сарина, всичко наред ли е с теб?

Той знае! Мисълта за това я накара да замръзне на място, като кошута, към която изневиделица се е приближил човек. Започна обезумяла да премисля, като се чудеше какво е позволила да се изплъзне. Ала не можеше да се сети за нищо, което е казала или направила и което може да е издало тайната й. Оставаше другата възможност… да си е спомнил сам. Но ако случаят бе такъв, защо просто не я попита? Непосредствен и прям човек, у него нямаше стеснение, което да го кара да подхожда към който и да е въпрос колебливо. Така че защо да не я попита направо?

Погледът на Сарина се гмурна дълбоко в очите с цвят на тъмен кристал, дирейки нещо, което да й подскаже какво знае той. Те бяха красиви както винаги, но не издаваха нищо. Не, преувеличавам значението на въпроса му, заключи тя. Той просто се ловеше за сламки.

— Добре съм — измърмори тя накрая. — Сега, ако ме извиниш, Бо, трябва да се захващам отново за работа.

Не твърде убеден, той продължи да я изучава без да направи и опит да си тръгне. Погледът му се плъзна бавно по нея, разливайки топлина там, където се докосна. Сарина извърна глава, за да не му позволи да види безпомощната й възбуда.

— Бих искал да вечеряме заедно, Сарина, и се надявам този път да приемеш поканата ми. Намразих храненето сам, а и мистър Оукс е слаба утеха. Той като че ли си е поставил за цел непрекъснато да ме кори за варварското ми поведение.

Да седи близо до него на маса за час и повече? Без жизнерадостното, успокоително присъствие на мистър Оукс? Сарина знаеше съвсем точно как ще свърши това, а съдейки по упоритото му настояване, бе убедена, че той я смята за безволева. Въпреки непреодолимото желание да се вслуша в доводите му, тя не можеше да го стори. За своя собствена безопасност трябваше да си спомни какво рискува и да не се поддава на изкушението. „Мисля, Бо, че при дадените обстоятелства ще бъде по-добре да не се виждаме чак толкова“. Това твърдение й бе твърде познато, което я накара да се чуди колко често бе казвала вече същите думи. До този момент те не бяха послужили за целите й, защото сега беше още по-обвързана, отколкото когато за пръв път направи това предложение. Опита отново с надеждата да убеди него… а и себе си.

— Като че и двамата изпитваме затруднения да спазваме първоначалната си уговорка. Аз със сигурност ти позволих далеч повече волности, отколкото бяхме уговорили, затова смятам, че за мен ще е най-добре да не се виждам с теб въобще. Оттук нататък можеш да смяташ, че никога не сме били женени.

И да бе изричала някога думи, които да пронижат сърцето й по-дълбоко, Сарина не си ги спомняше. За тези й бяха нужни цялата й сила и воля.

Бо нито се усмихна, нито се намръщи. Без да каже и дума, той кимна лекичко и се оттегли. Настъпил бе краят на едно време, на което се бе насладил с пълни шепи. Сърцето му сякаш спря да бие.

Докато затвори вратата след него, Сарина вече трепереше неудържимо. Върна се при малкото писалище до койката, но не бе в настроение да продължи да работи върху платното. Вместо това седна с ръце, кръстосани равнодушно в скута, със замъглен поглед и нарастващо чувство на празнота във всяка своя фибра.

Същото ужасно чувство на вътрешно изпразване почти унищожи радостта в живота й през следващите дни. Прекарваше сама възможно най-много време и вече изобщо не се чувстваше свързана с живота на кораба. Около нея сякаш се бяха издигнали невидими стени, които я откъсваха от света извън каютата й. Като че ли вече не живееше — просто съществуваше от ден за ден в очакване на края на пътуването. Тогава щеше да й се наложи да укрепи някак разбитото си сърце и да го сложи отново в някакво подобие на ред.

След посещението на Бо в каютата й Сарина излизаше на палубата само заради любезните покани на Стивън Оукс, но избягваше всякакви въпроси за здравето си. Иначе отговаряше на поздравите на моряците, но никога не завързваше сама разговор. Помощникът се опитваше да я изкара навън, опитваха се и Били Тод, и мосю Филип, който идваше да прибере подноса й сам и оставаше, колкото да разменят няколко думи на френски. Всички те проявяваха същата загриженост, която личеше и в очите на останалите членове на екипажа. Тя я отклоняваше с мека усмивка и така се оставяше блатото на празнотата да я погълне още повече.

По Коледа все още бяха на около месец път от крайната си спирка. Сарина се съгласи да сподели вечерта със съпруга си на тиха вечеря, на която присъстваше и Стивън Оукс. Подари на Бо разкошна картина на кораба му, а на помощника — портрет върху платно, като тези на Били и Филип. От своя страна, Оукс я дари с миниатюрно копие на „Дързост“, която бе издялал и снабдил с такелаж от канап и платна от носни кърпички. Той се усмихна широко, докато тя хвалеше дарбите му — не й бе трудно, защото бе силно впечатлена как е успял да предаде цялата сложност на оригинала.

Насладиха се на възхитително угощение — поздравът на Филип за празника. Когато мистър Оукс си тръгна, Сарина също понечи да се отправи към каютата си, но Бо сложи ръка на рамото й и помоли да се възползва от благосклонността й още малко. Като видя тревогата в очите й, той обясни, че все още не й е поднесъл подарък, а иска да го стори насаме. Тя кимна в знак на съгласие, но това бе далеч от чувствата, е които се бореше. Още с влизането си в каютата му цялото й същество се бе изпълнило с неустоим копнеж — толкова силен, че й идеше да закрещи. Колко малко всъщност бе постигнала в усилията си да накара сърцето си да забрави Бо Бърмингам. С цялото си същество жадуваше да се завърне сред спокойствието на каютата и прегръдките му. Докато той отиде да вземе подаръка от шкафчето под умивалника, тя чакаше в неловко мълчание, несигурна и уязвима заради отстъпническите мисли, които се въртяха в ума й.

Бо донесе изкусно издялана кутия от палисандър и я отвори. Вътре имаше две фигурки от нефрит с издълбани лотоси, които украсяваха основите от тиково дърво. Бяха най-прекрасните творения, които Сарина бе виждала, но се досещаше колко са скъпи и й се стори твърде много, за да ги приеме от човек, който скоро вече нямаше да й бъде съпруг.

— Красиви са, Бо, но не мисля, че мога да ги приема.

Той вдигна мъжката фигурка от двойката и я огледа отблизо, докато обясняваше.

— Казаха ми, че тези двамата са легендарни любовници, които най-накрая успяват да се оженят, след като превъзмогват огромни трудности. Помислих подаръка за подходящ, мадам, като се имат предвид противоречията помежду ни, и ще бъда много засегнат, ако не го приемете.

— Навярно един ден ще се ожениш за друга — промълви Сарина и веднага съжали, че го е казала. Идваше й да избухне в сълзи само при мисълта, че някога би могъл наистина да се ожени за друга. — Няма ли да предпочетеш да ги дадеш на съпругата си?

— Аз ги давам на съпругата си — обяви Бо, като прикова погледа й — и за мен ще бъде чест, ако приемеш подаръка ми.

Нежността в очите му бе толкова покоряваща, че Сарина почувства как сърцето й започва да бие в хаотичен ритъм. Бореше се със завладяващото желание да се притисне до здравото му мъжко тяло и да склони облекчено глава на гърдите му. Знаеше, че той ще я приеме с удоволствие, знаеше и това, че волята й ще се пречупи под целувките, е които ще я обсипе. Стоеше твърде близо до него, за да се уповава на силите си, затова му благодари, останала без дъх, излезе бързо и избяга в стаята си, където прекара поредната безсънна нощ.

Нов пристъп на морска болест накара Сарина да се примири със самотата в каютата си и въпреки че успяваше да задържи малкото храна, която поемаше, я обхвана невъобразимо изтощение. Вече не й се рисуваше. Прекарваше повечето си време в сън, излежаваше се сутрин, подремваше и следобед. След като я събуди на три пъти, Били сподели нарастващата си тревога с капитана, но когато Бо отиде бързо долу да я види и да й пипне челото, Сарина го увери, че чрез съня се справя със скуката от дългото пътуване, а не е поразена от някоя странна болест. Добави също, че ще се оправи, щом пристигнат в Чарлстън и че няма нужда от болногледачка. Бо неохотно прие извиненията й и я остави сама.

От този момент насетне той я наблюдаваше внимателно, но от разстояние. Засичаха се често и с умело прикрити чувства разговаряха кратко или просто си кимаха учтиво. Една вечер, когато Били влезе с вечерята и остави вратата след себе си отворена, Бо спря до нея на път за собствената си каюта. Както обикновено, високото му, стегнато тяло излъчваше сила и жизненост, но тъмносините му очи я изучаваха предпазливо.

— Добре ли си тази вечер, Сарина? — попита той внимателно.

— В отлично здраве, капитане, благодаря. А вие? — отвърна Сарина с престорена жизнерадост.

Бо прехапа буза инстинктивно, докато размишляваше защо е толкова бледа. Напоследък тя изглеждаше твърде сериозна, а насилените й усмивки го караха да не вярва ни най-малко, че чувства добре. И все пак, колкото и да му се искаше, едва ли можеше да й заповяда да му каже истината.

— Добре сте, нали, капитане? — продължи тя заядливо, докато броеше секундите, преди вратата да се затвори и тя отново да си поеме дъх.

— Със сигурност, мадам — каза той накрая. И после, след още една дълга пауза, се поинтересува: — Няма да се колебаете да ме извикате, ако имате нужда от нещо, нали?

— Били и Филип се грижат за мен прекрасно, капитане. — Сарина вдигна рамене и протегна ръце в кратък изблик на смях, който прозвуча фалшиво и на самата нея. — Няма защо да ви безпокоя с такива незначителни неща. Имате си прекалено много грижи, за да отнемам и аз от времето ви.

Бо не прие отговора й, но не искаше да я моли повече, затова продължи към стаята си.

В следващите седмици Сарина излизаше на палубата по-често, главно за да разсее подозренията, които Бо може би хранеше относно здравето й. Докато беше там, гледаше по-скоро към морето, отколкото към местата, където бе той. Да го съзерцава значеше да тръгне по една пътека, която се мъчеше отчаяно да избегне. Искаше да изхвърли присъствието му от съзнанието си, то затъмняваше всичко друго. Ако беше възможно, щеше да пожелае да видят земя и мъчението й да свърши. На свечеряване в един ясен ден от късната зима, почти три месеца след заминаването им от Лондон, желанието й се сбъдна.