Неуловимият пламък

ЕПИЛОГ

Чарлстън се къпеше в блясъка на един прекрасен, слънчев есенен ден. Листата на дърветата постепенно пожълтяваха, а във въздуха се носеше опияняващ аромат. В градината край къщата на Бо Бърмингам бяха нацъфтели пъстри есенни цветя, а откъм пасището в края на улицата долиташе далечно цвилене на коне. Седнала в беседката със своя съпруг, Сарина държеше Маркъс в скута си и се наслаждаваше на това, че всичко наоколо изглежда толкова нормално. От наскоро преминалата буря нямаше и следа.

Щастлива въздишка се отрони от устните й и Бо се усмихна.

— Изглеждате доволна, мадам.

— Аз съм доволна. Чувствам се прекрасно.

В този момент към тях се приближи икономът. Бо го погледна въпросително.

— Какво има, Джаспър?

— Един джентълмен от Англия е тук, сър, и желае да разговаря със съпругата ви… само че я нарече с моминското й име.

Сарина нямаше никакво желание да влиза в къщата и да се откъсва от блажения покой, в който се бе потопила заедно със своето семейство.

— Защо не поканиш господина тук, Джаспър? — предложи тя. — Сигурна съм, че той би оценил този великолепен ден не по-зле от нас.

Джаспър се усмихна и кимна.

— Както желаете, мадам.

Посетителят бе съпроводен до беседката в градината. Беше мъж на средна възраст с късо подстригана сива коса. Тъмните му панталони, семплата жилетка и строгото сако подсказваха, че е сериозен човек. Сякаш за да затвърди това впечатление, той впери съсредоточено поглед в Сарина.

— Мис Кендал? Мис Сарина Едлин Кендал?

— Всъщност, вече съм Сарина Бърмингам, сър — отвърна тя и посочи с ръка Бо. — Това е съпругът ми, капитан Бърмингам. А вие сте?

— Мистър Томас Илай, мис Кендал… искам да кажа, мисис Бърмингам — поправи се припряно мъжът и се усмихна. — Може да ми отнеме няколко минути да свикна с това, след като от толкова време ви зная като мис Кендал. Дори след като научих, че сте се омъжила в Англия, за мен вие си останахте мис Кендал, за което моля да ме извините, мадам. Занапред ще се старая да се обръщам към вас с новото ви име.

— Благодаря ви, мистър Илай.

Лицето на госта отново стана напълно сериозно.

— Осмелявам се да ви попитам дали моето име ви говори нещо, мадам?

Сарина поклати объркано глава.

— Не, боя се, че не.

Томас Илай кимна, сякаш отговорът й го задоволяваше напълно.

— Преди смъртта си мисис Уинтръп ми обясни, че не знаете нищо за намеренията й. Смяташе, че те може да ви разстроят, а ви обичаше много и не искаше да ви причинява никаква тревога.

— Какви намерения?

— Да ви направи единствена наследница на цялото си имущество, с изключение на няколко дребни суми за слугите, разбира се.

— Но вие откъде знаете това? — попита смаяно Сарина.

— Простете ми, мисис Бърмингам. Трябваше още в началото да обясня, че аз бях адвокат на мисис Уинтръп.

— Мистър Ръд също беше неин адвокат — намеси се Бо. — Известно ли ви е?

При споменаването на това име мистър Илай се намръщи.

— О, да, сър. Мисис Уинтръп го уволни преди няколко години, когато стигна до заключението, че не може да му се има доверие. Според нея той се бе съюзил с племенника й, мистър Алистър Уинтръп. — По лицето на адвоката премина сянка. — Мисис Уинтръп ме ангажира с цел да състави ново завещание. — Той се обърна отново към Сарина и добави: — Беше твърдо решена да остави цялото си имущество на вас. На практика, мис Бърмингам, вие сте една много богата жена.

Сарина вдигна поглед към него. На лицето й все още беше изписано известно объркване.

— Мога ли да ви попитам как ме открихте след всичкото това време, мистър Илай?

Бо покани адвоката да седне. В този момент дойде Бриджит и им поднесе чай. Когато тя се оттегли, мъжът отпи от чашата си и въздъхна доволно, възхитен от прекрасния вкус на напитката. За пръв път, откакто беше пристигнал в Америка, пиеше истински чай, който толкова приличаше на английския. За това усещане, естествено, допринасяха и сметаната и захарта.

— Отговорът на този въпрос изисква малко по-подробни обяснения, мадам — каза той. — Вероятно забавянето ми ви се струва много странно, но за нещастие преди много месеци аз преживях един… инцидент. В резултат на това здравето ми силно се влоши и временно бях загубил паметта си. А дори когато започнах постепенно да си я възвръщам, спомените ми за събитията, предшестващи непосредствено моето… хм, заболяване, бяха доста неясни и объркани. Едва през последните месеци успях да си припомня достатъчно неща, та да съм в състояние да се заема отново със своята работа и с издирването ви.

От гърдите на адвоката се изтръгна въздишка на искрено съжаление.

— Предполагах, че все още сте в Англия и че името ви е Кендал. Не намерих никъде такава жена и вече се бях отчаял. Малко след това обаче осъзнах, че е възможно да сте се омъжила. Започнах да търся из църковните регистри и най-после открих, че сте съпруга на капитан Бърмингам. После говорих със свещеника, който ви е бракосъчетал, и по думите му разбрах, че е твърде възможно вече да сте американска гражданка.

— Вашето усърдие е достойно за възхищение — любезно каза Бо. — Но признавам си, доста съм изненадан, че сте изминал цялото това разстояние, вместо просто да ни изпратите писмо.

— А, колкото до това, хм… — Веждите на адвоката се сбърчиха мрачно. — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но според мен мисис Бърмингам е в опасност. Разбирате ли, инцидентът, при който загубих паметта си, всъщност беше покушение срещу мен. Имах невероятен късмет, че останах жив. Ако един случаен минувач не ме беше видял малко след като бях бутнат в Темза и не ме бе спасил, днес нямаше да съм тук. С оглед на тези обстоятелства реших, че е най-добре да дойда час по-скоро и да ви предупредя.

— Много сме ви задължени — увери го Бо. — Бих се осмелил да предположа, че човекът, който се е опитал да ви убие, е Алистър Уинтръп.

Адвокатът не успя да скрие изненадата си.

— Но… да! Откъде знаете?

Бо му разказа накратко всичко и накрая добави:

— Изпитвам огромно облекчение, че Алистър Уинтръп е мъртъв и че двамата със съпругата ми вече не живеем в постоянен страх.

На лицето на Томас Илай също се изписа облекчение.

— Нямате представа какъв товар смъкнахте от плещите ми, сър. Мисълта, че този човек се разхожда на свобода и всеки момент би могъл да извърши ново престъпление, ме преследваше денонощно. Разбира се, аз уведомих властите веднага, щом паметта ми се възвърна, но дотогава той вече беше изчезнал от Англия и те не можеха да направят нищо.

Бо искаше да зададе на адвоката доста въпроси във връзка с подробностите около приемането на наследството. Ето защо го покани да пренощува у тях, за да могат да ги обсъдят. Мистър Илай прие с радост. За пръв път от месеци насам нямаше нужда постоянно да се озърта предпазливо. Чувстваше се като прероден.

Късно вечерта, когато най-после си легнаха, Бо придърпа своята съпруга в прегръдките си.

— Мислила ли си какво ще правиш с имението на Лидия?

Тя кимна.

— Да, откакто Алистър ме информира за завещанието, мислих доста и вече имам планове, които се надявам да одобриш. Тъй като ти си достатъчно богат, за да можем да живеем в лукс — доколкото въобще имаме нужда от такъв, — а и моите картини започнаха да се продават добре, не виждам смисъл да задържаме всичко само за себе си. Бих искала да заделя една солидна сума и да помогна на онзи мил пастор Кармайкъл да се грижи за дечицата, които е взел под крилото си, и да им построи голямо сиропиталище. Мистър Илай навярно ще се съгласи да следи за разпределението на средствата, не мислиш ли?

— О, да, мадам. Щом е могъл да си създаде толкова главоболия заради Лидия Уинтръп, не се съмнявам, че ще вложи цялото си старание, за да изпълни волята ти. Какво друго си решила?

— Ами… мислех си да направя дарение за създаването на школа за художници, която да приема и мъже, и жени.

— За да рисуват голи модели? — закачливо подхвърли Бо.

Сарина се засмя и го щипна игриво.

— Не прекалявайте с похотливите мисли, сър. Един художник далеч не рисува само актови картини.

Бо се опита да си придаде невинен вид, но не успя и се усмихна предизвикателно.

— А мен би ли ме нарисувала гол?

Сарина се надигна, дръпна завивката и огледа критично тялото му. Определено беше красив модел, но реакцията му бе точно такава, каквато и очакваше. Тя поклати глава.

— Как бих могла да се съсредоточа върху работата си, ако всеки път, щом те погледна, се перчиш така?

— Да се перча? — възкликна с престорено възмущение Бо, после добави заплашително: — Сега ще видиш какво значи перчене. Само гледай.

Сарина се усмихна, без да откъсва от него блесналия си от неприкрито възхищение поглед.

— Гледам, сър. Какво искате да ми покажете?

— Това — промълви дрезгаво той, като я притегли до себе си и впи устни в нейните в дълга, страстна целувка.

Когато най-после се отдръпна, съпругата му, останала без дъх, прошепна умолително:

— О, не спирай. Направи го пак… и пак… и пак…