Невадски газ

11

Часовникът върху бюрото в приемната на Каза Де Оро показваше един и дванайсет. Приемната беше обзаведена в старинен испански стил, с черни и червени индиански килимчета, столове, обковани с декоративни гвоздеи, с кожени възглавнички, обточени с ресни от кожа. Сиво-зелените врати от маслиново дърво бяха окичени с грубовати панти от ковано желязо.

Слабичък спретнат чиновник с напомадени руси мустаци и рус алаброс седеше, облегнал лакти на бюрото. Погледна часовника и се прозя, като почука зъби с лъскавите си нокти.

Вратата откъм улицата се отвори и влезе Де Рюз. Свали шапка, размаха я и отново си я сложи, като дръпна ниско периферията й. Очите му бавно обходиха пустата приемна, после той приближи до бюрото и плесна върху него ръката си в ръкавица.

— Кой номер е вилата на Хюго Кандлис? — попита.

Чиновникът, изглежда, се подразни. Погледна часовника, после Де Рюз и пак часовника. Усмихна се надменно и изрече с лек акцент:

— Дванайсет „це“. Нали няма да искате да съобщавам за вас… в този час?

— Не — отвърна Де Рюз.

Извърна се и тръгна към голяма врата с ромбовидно стъклено прозорче. Приличаше на врата към много луксозна тоалетна.

Щом посегна към дръжката, зад гърба му се разнесе остро иззвъняване.

Де Рюз хвърли поглед през рамо и отново се върна до бюрото. Чиновникът доста бързо дръпна ръката си от звънеца. После със студен и оскърбителен сарказъм заяви:

— Бъдете любезен да забележите, че не сте по паднал на мястото, което вероятно ви е нужно.

По скулите на Де Рюз избиха тъмночервени петна. Пресегна се, улови обточения с ширит ревер на чиновника и го дръпна така, че оня се опря с гърди на бюрото.

— Що за духовитости пускаш, фукльо?

Чиновникът пребледня, но все пак успя отново да натисне звънеца с трепереща ръка.

Шишкав мъж с костюм като чувал и сиво-кафява перука, закриваща само темето му, се появи от вътрешната врата зад бюрото, вдигна дебелия си показалец и рече:

— Ей!

Де Рюз пусна чиновника и безизразно се загледа в пепелта от пура, посипана върху сакото на шишкото.

— Аз съм охраната на комплекса. Ако си решил да се ежиш, с мен ще си имаш работа.

— Вижда се, че с теб ще намерим общ език — каза Де Рюз. — Ела за малко в ъгъла.

Отидоха в дъното на приемната и седнаха край една палма. Шишкото се прозя добродушно, надигна перуката си от единия край и се почеса отдолу.

— Аз съм Кувалик — представи се той. — Някой път и на мен ми е идвало да го цапардосам тоя швейцарец. Та каква е работата?

— Умееш ли да си държиш езика зад зъбите? — попита Де Рюз.

— Не. На мен ми дай да дрънкам. В това тежкарско място друго забавление не ми е останало.

Кувалик извади от джоба си наполовина изпушена пура и си опърли носа, додето я запали.

— Този път ще трябва да си траеш — каза Де Рюз.

Той бръкна под палтото си, извади портфейла и отдели две десетдоларови банкноти. Нави ги около пръста си на тръбичка и пъхна тръбичката в джобчето на шишкото. Кувалик примигна, но нищо не каза.

— В апартамента на Кандлис има един човек на име Джордж Дайъл. Колата му е отвън, така че няма къде другаде да е. Искам да се видя с него, без да съобщават името ми. Можеш ти да ме заведеш и да останеш с мен.

— Ами то е малко късно — предпазливо продума шишкото. — Може да си е легнал.

— Ако си е легнал, значи е сбъркал леглото — отряза Де Рюз. — Ще трябва да стане.

Шишкото се изправи.

— Не ми харесва туй, дето подозирам, ама ми харесват десетачките ти — рече той. — Ще вляза и ще видя дали са будни. А ти стой мирен.

Де Рюз кимна. Кувалик мина покрай стената и се изниза през врата в ъгъла. Както вървеше, под сакото му се подаде квадратният край на грубо изработен кобур. Чиновникът го проследи, после метна презрителен поглед към Де Рюз и извади пиличка за нокти.

Минаха десет минути… петнайсет. Кувалик не се върна. Внезапно Де Рюз се изправи смръщен и се запъти към вратата в ъгъла. Чиновникът зад бюрото настръхна и стрелна с очи телефона, но не го докосна.

Де Рюз излезе през вратата и се озова в покрита галерия. Дъждът бавно се стичаше по наклонените керемиди на покрива. Мина през вътрешен двор, в средата на който имаше басейн, ограден в овална мозаечна рамка от пъстроцветни плочки. Прекоси двора и видя, че в другия край се разклонява на няколко по-малки подобни пространства. В дъното на дворчето вляво светеше прозорец. Де Рюз наслуки тръгна към него и като доближи, различи на вратата номер 12С.

Изкачи две широки стъпала, натисна звънеца и чу звука му някъде далеч вътре. Нищо не се случи. След малко позвъни отново и опита да отвори вратата. Беше заключена. Стори му се, че отвътре долавя слабо приглушено тропане.

Постоя още малко в дъжда, после заобиколи виличката по тясна подгизнала пътечка и се озова отзад. Опита черния вход — и той заключен. Де Рюз изруга, измъкна пистолета изпод мишницата си, постави шапката си върху стъкленото прозорче на задната врата и го строши с дръжката на пистолета. Вътре с лек звън се посипа стъкло. Прибра оръжието, намести шапката на главата си и провря ръка през прозорчето, за да отключи.

Кухнята беше просторна и уютна, с черни и жълти керамични плочки и видът й беше такъв, сякаш се използваше главно за приготвяне на питиета. На фаянсовия плот бяха наредени две бутилки „Хайг енд Хайг“, бутилка „Хенеси“ и разни красиви шишета с ликьор. Къс коридор водеше към дневната. В ъгъла имаше роял със запален лампион до него. Друга лампа светеше на ниска масичка с питиета и чаши. В камината тлееха недогорели дърва. Шумът от тропането се усили.

Де Рюз прекоси дневната и през вратата, заобиколена с драперия, влезе в друг коридор, а оттам в спалня с красиво облицовани стени. Тропането се раздаваше от ниша. Де Рюз отвори вратата й и видя вътре човек. Седеше на пода гърбом, сред джунгла от окачени на закачалки рокли. Лицето и глезените му бяха вързани с хавлиени кърпи. Китките му също бяха вързани на гърба. Беше много плешив, като крупието в клуб „Египет“.

Един миг Де Рюз го гледа сурово смръщен, после внезапно се усмихна, наведе се и го развърза.

Мъжът изплю един парцал, изруга дрезгаво и взе да рови сред дрехите в дъното на нишата. Измъкна се, стиснал нещо рошаво в ръцете си, пооправи го малко и го нахлупи на плешивата си глава.

Това отново го превърна в Кувалик, охранителя на комплекса.

Изправи се, като продължаваше да ругае, и се отдръпна от Де Рюз с крива усмивка на дебелото си лице. Дясната му ръка се стрелна към кобура на кръста.

— Разправяй — каза Де Рюз, като разпери ръце и седна на малка, облечена с кретон табуретка.

Един миг Кувалик мълчаливо се взира в него, после махна ръката си от пистолета.

— Видях, че свети — подхвана той, — затова натиснах звънеца. Отвори висок мургав мъж. Често съм го виждал да идва. Това е Дайъл. Рекох му, че един човек отвън в приемната иска да го види, без да се вдига шум, и не ще да си каже името.

— Постъпил си като глупак — отсъди сухо Де Рюз.

— Тогава не, ама малко след туй — ухили се Кувалик и изплю от устата си парченце от парцала. — Взех, че те описах. Ей тогаз вече излязох същински глупак. Той се усмихна някак особено и ме покани да вляза за малко. Минах покрай него, а той затвори вратата и ръгна пистолет в бъбрека ми. Попита ме: „Казваш, че бил целият облечен в тъмно, така ли?“ Викам му: „Да, ама защо тоз патлак?“ А той: „Не е ли един със сиви очи, леко къдрава черна коса и яка челюст?“ Пък аз: „Да бе, копеле, ама за какво ти е патлакът?“ А той: „Ей за това“ — и ме гости с него отзад по главата. Строполих се като чувал с картофи, но не бях изгубил съзнание. Тогаз се показа жената на Кандлис, двамата ме вързаха, тикнаха ме в нишата, и туйто. Чух ги да шумолят наоколо още малко и после стана тихо, додето ти позвъни. По лицето на Де Рюз плъзна ленива мека усмивка.

Тялото му бе съвсем отпуснато на стола. Движенията му изведнъж станаха плавни и забавени.

— Офейкали са — тихо продума той. — Били са предупредени. Който го е направил, не е постъпил много умно.

— Аз съм охранител врял и кипял — рече Кувалик — и мога да понеса шока. В какво са замесени тия?

— Що за жена е мисис Кандлис?

— Брюнетка, бива си я на вид. Стръвна на мъже, както се казва. Малко похабена и изнервена. На всеки три месеца нов шофьор назначават. И тук в комплекса има един-двама, на които е хвърлила око. Тоя жиголо, дето ме цапардоса, също трябва да е нейна бройка.

Де Рюз погледна часовника си, кимна и се наклони напред, за да стане.

— Май е време да се обърнем към закона. Имаш ли приятели в града, на които искаш да услужиш с информация за отвличане?

— Прибързваш малко — прекъсна го един глас.

От коридора в стаята с бърза стъпка Влезе Джордж Дайъл и се изправи пред тях с автоматичен пистолет с дълга тънка цев и заглушител. В очите му имаше трескав лудешки блясък, но жълтеникавият му пръст върху спусъка на малкия пистолет не потрепваше.

— Не сме изчезнали — поясни той. — Не бяхме готови още. Макар тая идея да звучи добре… за вас двамата.

Дебелата ръка на Кувалик посегна към кобура на кръста.

Малкият автоматичен пистолет с черен заглушител издаде кратък тъп звук, който мигом се повтори.

От сакото на Кувалик отпред се вдигна облаче прах. Ръцете му рязко се разтърсиха, очичките му силно се разшириха като семенца, изскочили от шушулката си. Свлече се тежко и застина неподвижен на пода върху левия си хълбок, с гръб към стената. Перуката му се беше килнала над ухото.

Де Рюз му хвърли бърз поглед и отново насочи очи към Дайъл. Никакво чувство не пролича по лицето му, нито дори вълнение.

— Ти си откачен глупак, Дайъл — проговори той. — Така унищожи и последния си шанс. Можеше да блъфираш. Но това не беше единствената ти грешка.

— Така е — отвърна спокойно Дайъл. — Сега го разбирам. Не биваше да пращам момчетата по теб. Направих го, защото ми се прииска. Така става, когато не подхождаш професионално.

Де Рюз леко кимна и изгледа Дайъл почти приятелски.

— Интересувам се просто ей така… Кой те предупреди, че играта се е провалила?

— Франси… само дето никак не побърза да го стори — с ярост изрече Дайъл. — А сега заминавам, тъй че известно време няма да мога да й изкажа благодарност.

— Никога няма да успееш — каза Де Рюз. — Няма да се измъкнеш от щата. Няма да докоснеш дори цент от парите на шефа си. Тъкмо в момента цялата история се разправя в полицията.

— Ще се измъкнем — отсече Дайъл. — За път имаме достатъчно пари, Джони. Сбогом.

Лицето на Дайъл се изопна и ръката, в която държеше пистолета, се вдигна рязко. Де Рюз притвори очи и се стегна да посрещне ужасния шок. Малкият пистолет не изгърмя. Зад гърба на Дайъл се разнесе шумолене и в стаята се появи висока чернокоса жена в сиво кожено палто. Върху косата й, завита на руло на тила, бе прикрепена шапчица. Беше от красавиците, които са много слаби, почти безплътни. Червилото на устните й изглеждаше черно, на бузите нямаше руж.

С хладен, ленив глас, който не отговаряше на напрегнатото й изражение, тя попита:

— Коя е Франси?

Де Рюз широко отвори очи, стегна мускули и дясната му ръка се запрокрадва към гърдите.

— Франси е моята приятелка — поясни той. — Мистър Дайъл се опитваше да ми я отнеме, но няма нищо. Той е хубаво момче и не е чудно, че може да има която си пожелае.

Лицето на високата жена внезапно потъмня от необуздан гняв. Тя се вкопчи яростно в ръката на Дайъл — в онази, която държеше пистолета.

Де Рюз посегна светкавично към кобура под мишницата си и извади своя трийсет и осем калибров пистолет. Но гърмежът се разнесе не от неговото оръжие, нито от автоматичния пистолет със заглушител в ръката на Дайъл. Беше от грамаден армейски колт с осеминчова цев и трясъкът наподобяваше бомбена експлозия. Изгърмя откъм пода, край дясното бедро на Кувалик, до което го бе стиснала дебелата му ръка.

Изстрелът беше само един. Сякаш невидима гигантска ръка отхвърли Дайъл назад към стената. Главата му се блъсна в нея и красивото мургаво лице мигом се превърна в кървава маска.

Свлече се безжизнено покрай стената, а малкият автоматичен пистолет с черен заглушител падна пред него.

Чернокосата жена се хвърли към оръжието, опряна на колене и длани пред простряното тяло на Дайъл. Успя да го грабне и понечи да го вдигне. Лицето й бе конвулсивно изкривено, между разтворените устни проблясваха тънки и остри хищни зъби. Прозвуча гласът на Кувалик:

— Корав човек съм, врял и кипял охранител.

Грамадният му пистолет отново изтрещя. От устата на жената излезе остър писък. Ударната вълна запокити тялото й върху трупа на Дайъл. Очите й се отвориха и затвориха, пак се отвориха и затвориха. Лицето й стана бяло и безжизнено.

— В рамото е улучена. Не е страшно — обясни Кувалик и се изправи. Разтвори сакото си и се потупа по гърдите.

— Нося предпазна жилетка — гордо обяви той. — Ама си рекох, че ще е по-добре да покротувам малко, та да не вземеше оня да ме опатка в лицето.