Невадски газ

5

Сам, портиерът в клуб „Делмар“, стоеше облегнат на облицования с полиран камък вход и гледаше потока от коли, профучаващи по „Сънсет булевард“. Светлините на фаровете дразнеха очите му. Беше уморен и искаше да си е у дома. Мечтаеше си за цигара и яка глътка джин. Щеше му се дъждът да спре. Когато валеше, в клуба обикновено жива душа не се мяркаше.

Отдръпна се от стената и няколко пъти се разходи по дървената настилка, като пляскаше с огромните си черни ръце в големи бели ръкавици. Опита да си подсвирква „Валсът на кънкьорите“, но не улучи мелодията и вместо него подхвана „Печалната дама“. Тя и без това нямаше мелодия.

Де Рюз се появи иззад ъгъла откъм „Хъдсън стрийт“ и застана до него край стената.

— Хюго Кандлис тук ли е? — попита той Сам, без да го погледне. Сам цъкна неодобрително.

— Няма го.

— А идвал ли е?

— Моля, мистър, идете да питате вътре.

Де Рюз извади от джоба ръката си в ръкавица и взе да върти петдоларова банкнота около показалеца си.

— Там да не би да знаят повече от теб?

Вперил очи в банкнотата, Сам бавно се усмихна.

— Виж, туй си е вярно, шефе, Да… той беше тук. Идва, кажи-речи, всеки ден.

— Кога си тръгна?

— Май трябва да беше към шест и половина.

— Синия линкълн ли караше?

— То се знай. Само че не го кара той. Вие що питате?

— Тогава валеше — рече спокойно Де Рюз. — Доста силно валеше. Може да не е бил с линкълна.

— Как да не е бил. С линкълна беше — възрази Сам. — Че нали аз го турих да седне вътре. Той на друго не се качва.

— Номерът пет „А“ шест ли беше? — не му даваше мира Де Рюз.

— Точно тъй — потвърди Сам и се позасмя. — Номер за големци.

— Шофьора познаваш ли?

— Ами да… — подзе Сам и изведнъж сепнато млъкна. Почеса черната си брадичка с пръста си в бялата ръкавица, голям колкото банан.

— Абе магаре да ми викат, ако не си е сменил пак шофьора. Тоз хич не бях го и виждал досега.

Де Рюз пъхна сгънатата банкнота в огромната бяла лапа на Сам. Той я грабна, но внезапно в големите му очи проблесна подозрение.

— Ами вие що толкоз питате, мистър?

— Питам и си плащам — отряза го Де Рюз.

Той отново свърна зад ъгъла по „Хъдсън“ и се качи в черния си пакард. Сви по „Сънсет булевард“ и оттам пое на запад, като стигна почти до Бевърли Хилс. Там намали и започна да се взира към табелите по ъглите. „Клиъруотър стрийт“ опасваше един хълм и от нея се откриваше панорамна гледка към града. Каза Де Оро, на ъгъла на „Паркинсън“, беше модерен комплекс с луксозни вилички, заобиколени от тухлена стена с червени керемидки върху нея. Имаше приемна в отделна сграда и голям частен гараж на „Паркинсън“, точно срещу стената.

Де Рюз паркира на отсрещната страна на улицата пред гаража и остана в колата, наблюдавайки през големия прозорец на остъкления офис как пазачът, облечен в безукорно чист бял гащеризон, седеше, качил крака върху бюрото, четеше списание и плюеше през рамо към невидим плювалник. Де Рюз излезе от колата, прекоси улицата малко по-нагоре, после се бърна и се вмъкна в гаража незабелязан от пазача.

Колите бяха подредени в четири редици — две успоредно на белите стени и две една срещу друга в средата. Имаше много празни места, но и немалко вече прибрани автомобили. Повечето бяха големи скъпи закрити модели и само две-три лъскави открити спортни коли.

Имаше една-единствена лимузина. Регистрационният й номер беше 5А6. Добре поддържана кола — чиста и блестяща, тъмносиня, със светла ивица. Де Рюз си свали едната ръкавица и постави ръка върху решетката на радиатора. Съвсем студена. Опипа гумите и си погледна пръстите. По кожата беше полепнала малко ситна прах. Нямаше и следа от кал върху протектора, само напълно суха прах.

Тръгна обратно покрай редицата от тъмни корпуси на автомобили и надникна през отворената врата на тесния офис. След миг пазачът малко стреснато вдигна глава.

— Да се е завъртял насам шофьорът на Кандлис? — попита го Де Рюз.

— Откакто съм дошъл в три часа, не.

— Не е ли ходил в клуба да прибере стария?

— Не, едва ли. Не е изкарвал оная грамада отвътре. Пък с друго не ходи.

— А той самият къде се е паркирал?

— Кой? Матик ли? Там, зад виличките на баровците са жилищата за прислугата. Ама май го чух да споменава, че бил в някакъв хотел. Чакай да се сетя… — Човекът смръщи вежди.

— Да не би в „Метропол“? — помогна му Де Рюз. Пазачът на гаража се напъна да си спомни, а през това време мъжът не откъсваше поглед от върха на брадичката му.

— Да, тоз беше май. Ама не съм съвсем сигурен. Матик не е от бъбривите.

Де Рюз му благодари, прекоси улицата и пак се качи в пакарда. Подкара към центъра на града.

В девет и двайсет и пет вече беше на ъгъла на „Седма“ и „Спринг“, където се намираше „Метропол“.

Беше стар хотел, някога от най-луксозните, а сега колебливо люшкащ се между сравнително сносно заведение и бърлога с лоша слава в полицията. Вътре имаше омазнена и потъмняла дървена ламперия и твърде много огледала с олющени позлатени рамки. Твърде много беше и димът, събрал се под ниския таван на фоайето, и твърде много безделници търкаха износените му кожени кресла.

Блондинката зад щанда за пури, оформен като голяма подкова, вече не беше в първа младост и очите й бяха станали цинични от маневриране с ухажори на дребно. Де Рюз се облегна върху стъкления плот, бутна назад шапката си и отдолу се показа острата му черна коса.

— „Кемъл“, миличка — каза той с ниския си, типичен за комарджия глас.

Жената постави пакета пред него, пусна монетата в касата и пъхна рестото от десет цента под лакътя му с бегла усмивка. Очите й не криеха, че го харесва. Тя се облегна срещу него и приближи главата си дотолкова, че той долови парфюма в косите й.

— Кажи ми нещо — рече Де Рюз.

— Какво? — меко попита тя.

— Можеш ли да разбереш кой живее в осемстотин и девета, без да даваш обяснения на администратора?

Блондинката изглеждаше разочарована.

— Защо сам не го попиташ, мистър?

— Много съм срамежлив — обясни Де Рюз.

— Да бе!

Тя отиде до телефона зад щанда, говори известно време, заела морно грациозна поза, и пак се приближи до Де Рюз.

— Името е Матик. Говори ли ти нещо?

— Май не. Много благодаря. Как се чувстваш в тоя хубав хотел?

— Кой те излъга, че е хубав?

Де Рюз се усмихна, докосна шапката си и се отдалечи. Очите й тъжно го проследиха. Облегна острите си лакти на щанда и подпряла брадичка върху дланите си, продължи да гледа след него.

Де Рюз прекоси фоайето, качи се по три стъпала и влезе в асансьор с отворена клетка, който се залюля рязко при потеглянето.

— Осми — каза той и се облегна на решетката, с ръце в джобовете.

Осмият етаж беше последен в „Метропол“. Де Рюз тръгна по дълъг коридор, който миришеше на боя. След завоя в дъното се озова точно пред осемстотин и девета стая. Почука на вратата от тъмно дърво. Никой не отвори. Наведе се, погледна през празната ключалка и отново почука. Сетне извади ключа от джоба си, отключи и влезе.

На две от стените имаше прозорци, но затворени. Вътре вонеше на уиски. Лампата на тавана светеше. Имаше широко легло с месингови рамки, тъмно бюро, два кафяви кожени люлеещи се стола, нощно шкафче с плоска кафява бутилка от уиски върху него, почти празна и без капачка. Де Рюз я подуши, приседна на ръба на шкафчето и заоглежда стаята. Очите му обходиха тъмното бюро срещу леглото, стената с входната врата и стигнаха до друга врата, под която се виждаше светлина. Отиде до нея и я отвори.

Мъжът лежеше ничком върху жълтеникавокафявия керамичен под на банята. Кръвта около него беше почти черна и лепкава. От две подгизнали места на главата на мъжа по врата му и оттам на пода се бяха стекли тъмночервени струйки. Кръвта отдавна беше спряла да тече.

Де Рюз свали едната си ръкавица, наведе се и с два пръста опипа мястото, където би трябвало да се усеща пулсът. Поклати глава и отново си сложи ръкавицата. Излезе от банята, затвори вратата и отиде да отвори единия от прозорците. Надвеси се навън и известно време вдишва чистия, напоен с влага въздух, като през тънките къси струи гледаше тесния отрязък от тъмна задна уличка.

След малко затвори прозореца, загаси лампата в банята, взе табелка „Не безпокойте“ от най-горното чекмедже на бюрото, угаси осветлението и излезе. Окачи табелката на дръжката на вратата, върна се при асансьорите и напусна хотел „Метропол“.