Невадски газ

4

Апартаментът беше празен. В топлия въздух се носеше уханието на познатия парфюм и цигарен дим, навярно съвсем доскоро вътре бе имало някой. Де Рюз влезе в спалнята, погледна дрехите в двете ниши и предметите върху тоалетката, после се върна в червено-бялата дневна и си приготви съвсем леко разредено уиски.

Сложи веригата на външната врата, занесе питието в спалнята, свали изкаляните дрехи и си сложи друг костюм в строг десен, но с контешка кройка. Отпи от уискито и завърза черно шалче под яката на разкопчаната отгоре бяла риза.

Почисти цевта на малкия маузер, сглоби го наново и след като постави още един патрон в пълнителя, пак пъхна пистолета в кобура на крака си. След това си изми ръцете и занесе чашата до телефона.

Първият номер, който избра, беше на „Кроникъл“. Поиска да го свържат с Уернър от отдел „Граждански дела“. От слушалката се разнесе провлечен глас:

— Уернър на телефона. Давай, почвай да ме занасяш.

Де Рюз каза:

— Обажда се Джон де Рюз, Клод. Би ли проверил в картотеката си за автомобил, калифорнийска регистрация, номер пет „А“ шест.

— Трябва да е на някой скапан политик — отвърна провлеченият глас и изчезна нанякъде.

Де Рюз седеше неподвижно, загледан в бялата, вертикално набраздена колона в ъгъла. Върху нея бе поставена червено-бяла купа с червени и бели изкуствени рози, при вида на която той презрително сбърчи нос. Гласът на Уернър отново се обади:

— Лимузина, марка „Линкълн“, производство хиляда деветстотин и трийсета, регистрирана на името на Хюго Кандлис, комплекс Каза Де Оро, „Клиъруотър стрийт“ две, девет, четири, две, Западен Холивуд.

Де Рюз подхвърли с тон, който не изразяваше нищо:

— Не беше ли той онова прочуто дрънкало?

— Да. Голямата уста. Мистър „Свидетелят е ваш“. — Уернър понижи глас: — Казвам го само на теб, Джони, не е за публикуване. Той е само един търбух, на когото далавери му дай. Дори не е умен. Просто достатъчно дълго се е подвизавал в града, за да разпознава продажните душици. Някаква сензация ли?

— Ами, не — небрежно отвърна Де Рюз. — Просто колата му забърса моята и изобщо не спря.

Затвори, допи си уискито и стана да си сипе друго. Разтвори телефонния указател върху бялото бюро и потърси номера на Каза Де Оро. Избра го. Телефонистката на комплекса му съобщи, че мистър Хюго Кандлис е извън града.

— Свържете ме с апартамента му — каза Де Рюз. Обади се хладен женски глас.

— Да, на телефона е мисис Хюго Кандлис. Какво желаете, моля?

— Аз съм клиент на мистър Кандлис — заяви Де Рюз — и ми е нужно на всяка цена да го открия. Можете ли да ми помогнете?

— Много съжалявам — отвърна хладният, почти ленив глас. — Съпругът ми внезапно бе повикан извън града. Дори не знам къде замина, но очаквам да ми се обади по-късно тази вечер. След като си е тръгнал от клуба…

— А кой беше клубът? — уж между другото попита Де Рюз.

— Клуб „Делмар“. Та ви казвах, след клуба изобщо не се прибра у дома. Ако желаете да му предам нещо…

— Благодаря, мисис Кандлис. Може би ще ви позвъня по-късно.

Той затвори, а по лицето му бавно пропълзя мрачна усмивка. Отпи от повторно напълнената чаша и потърси телефонния номер на хотел „Метропол“. Обади се и поиска да го свържат с „мистър Чарлз льо Гран от осемстотин и девет“.

— Шест-нула-девет — пропя механично телефонистката. — Свързвам ви. — А миг по-късно: — Не отговаря.

Де Рюз й благодари, извади от джоба си ключа с пластинката и погледна номера върху нея. Беше 809.