Невадски газ

9

Вече под сенките на вечнозелените дървета, Де Рюз каза тихо:

— Ето я там, Ники. Никой не я е закачал. Добре е да огледаш наоколо.

Русият се измъкна иззад кормилото на пакарда и отиде под дърветата. Повъртя се малко от същата страна на улицата, където бяха спрели, после се промъкна до големия линкълн пред тухлената жилищна сграда на Северен Кенмор.

Де Рюз се наведе към облегалката на предната седалка и щипна Франсин Лий по бузата.

— Сега си отиваш у дома, мила… с този танк. По-късно ще се видим.

— Джони — вкопчи се тя в ръката му, — а ти какво ще правиш? За Бога, не ти ли стигна веселбата тази вечер!

— Не още, момичето ми. Мистър Запарти иска да ни разправи разни неща. Струва ми се, че една разходка с оная подвижна газова камера ще го пооживи. Във всеки случай тя ми е нужна като доказателство.

Той погледна изкосо към Запарти, сгушил се в ъгъла на задната седалка. Запарти издаде хриплив гърлен звук и се втренчи пред себе си с помръкнало лице.

Ники се върна през улицата и застана до колата, опрял крак на стъпалото.

— Няма ключове — съобщи той. — У теб ли са?

— То се знае — отвърна Де Рюз.

Извади ключовете от джоба си и ги подаде на Ники. Той заобиколи откъм страната на Запарти и отвори вратата.

— Хайде вън, мистър!

Запарти сковано излезе и се изправи под ситно ръмящия дъждец, като беззвучно мърдаше устни. След него от колата се измъкна и Де Рюз.

— Карай, моето момиче.

Франсин Лий се премести зад волана на пакарда и включи стартера. Моторът заработи с ритмично бръмчене.

— Довиждане, мила — меко продума Де Рюз. — Да ми стоплиш чехлите. И една голяма услуга ще ти искам. Не се обаждай на никого.

Пакардът потегли по тъмната улица, под големите вечнозелени дървета. Де Рюз го проследи, докато зави зад ъгъла. После побутна с лакът Запарти.

— Да вървим. Ще се повозиш на задната седалка на газовия си автомобил. Няма да можем да те заредим с нужната порция заради дупката в стъклото, но миризмата ще ти хареса. Отиваме някъде към покрайнините. Цяла нощ има пред нас да си поиграем заедно.

— Сигурно си давате сметка, че това е отвличане — дрезгаво продума Запарти.

— И колко ми е драго, да знаеш — измърка Де Рюз. Те прекосиха улицата — трима мъже, крачещи без бързане един до друг. Ники отвори здравата задна врата на линкълна. Запарти влезе. Ники затръшна вратата, седна зад волана и пъхна ключовете в стартера. Де Рюз седна до него и намести крака от двете страни на контейнера с газ. Миризмата все още се усещаше в цялото купе.

Ники подкара автомобила, направи обратен завой по средата между двете пресечки и се насочи по Франклин, а после по Лос Фелиз към Глендейл. След малко Запарти се наведе напред и задумка по стъклото. Де Рюз постави ухо на дупката в преградата зад главата на Ники. Дрезгавият глас на Запарти изрече:

— Каменна къща… „Касъл роуд“… в наводнения район на Ла Кресента.

— Боже, ама той бил пъзльо и половина — измърмори Ники, без да откъсва очи от пътя пред себе си. Де Рюз кимна и каза замислено:

— Не ще да е само това. След като Паризи е мъртъв, дума не би обелил, освен ако не разчита на някакъв изход.

— Аз пък ще се оставя да ме утрепят от бой, ама няма да отворя уста — отсече Ники. — Я ми запали една отрова, Джони.

Де Рюз запали две цигари и подаде едната на русия. После погледна назад към дългото тяло на Запарти, свито в ъгъла на колата. Крайпътна лампа освети за миг изпитото му лице, като силно подчерта сенките по него.

Голямата кола безшумно прекоси „Глендейл“ и се насочи по склона към Монтроуз. Оттам излязоха на магистралата Сънланд, която ги изведе до изоставения наводнен район на Ла Кресента.

Откриха „Касъл роуд“ и поеха по него към планината. След няколко минути стигнаха до каменна къща. Беше встрани от пътя, отделена от него от широко пространство, вероятно някогашна поляна, а сега пустош, покрита със сбит пясък, осеян с камъчета и няколко едри скални къса. Точно преди нея пътят правеше завой от деветдесет градуса и завършваше пред останки от бетонна стена, съборена от наводнението през трийсет и четвърта, на връх Нова година.

Ники спря колата, изключи светлините и извади от жабката голям никелиран фенер. Подаде го на Де Рюз. Той излезе от колата и спря за миг с ръка върху отворената врата, хванал фенера. Измъкна пистолет от джоба на палтото и отпусна ръка до бедрото си.

— Тоя май шикалкави нещо — рече той. — Както гледам, вътре няма жива душа.

Надникна към Запарти, ухили му се мрачно и закрачи през неравния пясък към къщата. Външната врата беше открехната, подпряна от купчина навят пясък.

Де Рюз тръгна към ъгъла на постройката, като внимаваше да не се изпречва пред отвора на вратата. Движеше се покрай страничната фасада и гледаше нагоре към закованите с дъски прозорци, зад които не проникваше никаква светлина. Застана безмълвен под дъжда, питайки се защо външната врата е отворена. После си спомни, че преди няколко месеца бе имало ново наводнение, не чак толкова голямо като предишното, но все пак достатъчно, за да отвори вратата на фасадата към планината.

На съседните парцели се мержелееха две къщи с гипсова мазилка, и двете изоставени. По-нататък, настрани от речното корито, на един по-височък хълм се виждаше осветен прозорец. Беше единствената светлинка, докъдето поглед стигаше.

Де Рюз се върна пред къщата, промъкна се през отворената врата, влезе вътре и се ослуша. Мина много време, преди да включи фенера.

Къщата нямаше миризма на жилище. Миришеше на поле. В предната стая имаше само пясък, няколко изпотрошени мебели и петна по стените над тъмната ивица, очертаваща нивото на водата, където бяха висели картините.

Де Рюз мина по къс коридор в кухня, където на мястото на умивалника зееше дупка с пропаднала в нея ръждива печка. После влезе в спалнята. До момента не беше чул никакъв звук в къщата.

Спалнята беше квадратна и тъмна. Към пода бе залепнал килим, вкоравен от засъхнала кал. Имаше метално легло с ръждясала пружина, наполовина покрита с лекьосан от водата дюшек.

Изпод леглото се подаваха два крака. Бяха големи крака в светлокафяви високи обувки, над които се подаваха лилави чорапи със сив кант. От чорапите нагоре се виждаха крачолите на пепитен панталон.

Де Рюз стоеше съвсем неподвижен и шареше с лъча на фенера по краката. Леко примлясна, остана така няколко минути, без да помръдва, сетне остави фенера изправен на пода, тъй че отразената светлина от тавана слабо разсейваше мрака в стаята.

Хвана дюшека и го издърпа от леглото. Пресегна се и докосна ръката на човека, опънат на пода. Беше леденостудена. Сграбчи го за глезените и го задърпа, но мъжът беше едър и тежък. По-лесно беше да се отмести леглото над него.