Невадски газ

2

Франсин Лий седеше на нисък червен стол до масичка с бяла алабастрова купичка върху нея. От цигарата, току-що хвърлена в купичката, се вдигаше дим, който рисуваше разни фигури в неподвижния топъл въздух. Ръцете й бяха оплетени на тила, а сиво-сините й очи излъчваха нега и насърчение. Имаше чуплива тъмнокестенява коса. В гънките на косата проблясваха синкави оттенъци.

Джордж Дайъл се наведе и силно я целуна по устните. Неговите собствени устни бяха горещи, докато я целуваше, и той потрепери. Момичето не помръдна. Само морно му се усмихна, когато той се изправи.

— Чуй, Франси — рече Дайъл с хриплив, задавен глас. — Кога ще зарежеш оня комарджия и ще ми позволиш аз да се грижа за теб?

Франсин Лий сви рамене, без да свали ръце от тила си.

— Той е почтен комарджия, Джордж — провлечено изрече тя. — В наше време и това е нещо. А пък ти нямаш достатъчно пари.

— Мога да си набавя.

— Как?

Гласът й беше нисък и дрезгав. От него у Джордж Дайъл завибрираха струни.

— От Кандлис. С доста неща го държа тоя бандит.

— Като например… — подкани го лениво Франсин Лий.

Дайъл наведе глава към нея и леко й се усмихна. Разшири очи в престорено невинна гримаса, Франсин Лий забеляза, че бялото на очите му има лек оттенък на друг цвят, не бял. Дайъл захвърли незапалената си цигара.

— Много неща… Между другото това, че игра нечестно с един гангстер от Рино. Оня имаше брат от същата майка с друг баща, когото съдиха тук по обвинение в убийство, и Кандлис гушна двайсет и пет бона, за да го отърве. Само че се споразумя с прокурора за друго дело и остави братчето на гангстера да иде на бесилката.

— И какво стори гангстерът? — попита кротко Франсин Лий.

— Нищо… досега поне. Сигурно си е помислил, че нещата са се решили по-нависоко. Не можеш винаги да печелиш.

— Но би могъл много да направи, ако знаеше — кимна с разбиране Франсин Лий. — Кой е гангстерът, Джорджи?

Дайъл отново се наведе към нея и понижи глас.

— Глупак съм, че ти го казвам. Човек на име Запарти. Никога не съм го виждал.

— И никога няма да ти се прииска да го видиш, ако си разумен, Джорджи. Не, благодаря. Не желая да се забърквам в такава каша покрай теб.

Дайъл се усмихна леко и равните му зъби блеснаха на фона на гладкото мургаво лице.

— Остави това на мен, Франси. Забрави всичко друго, освен че съм луд по теб.

— Налей да пийнем — каза момичето.

Стаята беше дневна в хотелски апартамент. Интериорът, в бяло и червено, бе доста сковаващ, като в посолство. По белите стени имаше изрисувани червени орнаменти, прозорците бяха закрити с бели венециански щори, с драпирани бели завеси отстрани, а пред газовата камина имаше полукръгъл червен килим с бял кант. Между прозорците беше поставен бял бар с форма на бъбрек.

Дайъл отиде до бара и наля скоч в две чаши, прибави лед и вода и с чашите в ръце прекоси обратно стаята до масичката, върху която от алабастровата купичка все още се издигаше тънка струйка дим.

— Зарежи комарджията — рече Дайъл, като й подаде чашата. — Не друг, а той ще те забърка в каша.

Тя отпи и кимна. Дайъл взе чашата от ръката й и пи от същото място. После се наведе, както държеше и двете чаши, и отново я целуна по устните.

Над вратата, водеща към малкия вестибюл, имаше червени завеси. Те се разделиха на няколко сантиметра и през пролуката надникна лице на мъж с хладни сиви очи, втренчени замислено към двамата, които се целуваха. После завесите отново безшумно се събраха.

След миг силно се захлопна брата и във вестибюла се чуха стъпки. През завесите в стаята влезе Джони де Рюз. В този момент Дайъл вече палеше цигара.

Джони де Рюз беше висок, слаб, мълчалив, облечен в тъмен костюм с елегантна кройка. В ъгълчетата на хладните му сиви очи имаше мрежа от ситни бръчици. Тънките му устни бяха изящно очертани, но не меки, а издължената му брадичка бе раздвоена.

Дайъл, вперил очи в него, направи неопределен жест с ръка. Де Рюз отиде до бара, наля си уиски и го изпи чисто.

Постоя известно Време гърбом, като почукваше по ръба на бара. После се обърна и с бегла усмивка подхвърли:

— Здрасти, мили хора.

Гласът му бе мек, а изговорът — доста провлечен. Веднага след това излезе от стаята през вътрешната врата.

Помещението, в което се озова, беше пищно декорирана спалня с двойно легло. От дрешника извади светлокафяв куфар от телешки бокс и го разтвори върху леглото. Започна да изпразва чекмеджетата на висок скрин и да слага вещите в куфара, като ги подреждаше внимателно и без бързане. През всичкото време тихо си подсвиркваше през зъби.

Когато приготви куфара, хлопна капака му и запали цигара. Известно време стоя неподвижен в средата на стаята. Сивите му очи гледаха стената, без да я виждат. Сетне пак отиде до дрешника и се върна с малък пистолет, пъхнат в кобур от мека кожа с два къси ремъка. Дръпна нагоре левия си крачол и затегна кобура върху глезена си. После вдигна куфара и отново влезе в дневната.

Очите на Франсин Лий рязко се присвиха, щом видя куфара.

— Отиваш ли някъде? — попита тя с ниския си дрезгав глас.

— Да-да. Къде е Дайъл?

— Наложи се да си тръгне.

— Колко жалко — промълви меко Де Рюз. Пусна куфара на пода и застана до него, като измерваше с невъзмутим поглед стройната фигура на момичето от глава до пети. — Наистина жалко. Приятно ми е да се навърта тук. Аз съм скучна компания за теб.

— Май не е лъжа, Джони.

Той се бе навел към куфара, но се изправи, без да го докосне, и подхвърли небрежно:

— Помниш ли Мопс Паризи? Днес го срещнах в града.

Очите й се разшириха, а после почти се затвориха. Зъбите й леко изтракаха. За миг челюстта й се стегна. Де Рюз продължаваше да я оглежда.

— Имаш ли намерение да предприемеш нещо? — попита тя.

— Мисля да попътешествам — рече Де Рюз. — Вече не съм тъй спонтанен както някога.

— Ще се покриваме значи — продума тихо Франсин Лий. — Къде отиваме?

— Няма да е покриване, а пътешествие — безстрастно заяви Де Рюз, — и не ние, ами аз. Заминавам сам.

Тя седеше загледана в него, съвсем неподвижна, и дори мускулче не трепваше по лицето й.

Де Рюз бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл, който се отваряше като книга. Хвърли пачка сгънати банкноти в скута на момичето и отново прибра портфейла. Тя не докосна парите.

— Ще са ти предостатъчни, докато си намериш ново другарче за игра — безизразно отбеляза той. — Не казвам, че няма да ти пратя още, ако се нуждаеш.

Тя бавно се изправи и банкнотите се плъзнаха от полата й на пода. Ръцете й бяха прилепени до тялото с тъй здраво стиснати юмруци, че се очертаваха сухожилията. Очите й бяха помръкнали и потъмнели.

— Значи всичко е свършено между нас, така ли, Джони?

Той вдигна куфара си. С две широки крачки тя бързо се изпречи пред него. Опря ръка на сакото му. Той остана съвсем неподвижен, а очите му се усмихваха с разбиране, но не и устните му. Парфюмът й погъделичка ноздрите му.

— Знаеш ли какъв си ти, Джони? — Дрезгавият й глас премина почти в шепот. Той я изчака да продължи. — Наивник, Джони. Наивник.

Той кимна леко.

— Шах. Пратих ченгетата подир Мопс Паризи. Не обичам гангстерите, мила. Винаги съм готов да ги издам на ченгетата. Готов съм дори да пострадам, като се боря срещу тях. На миналото е сложен кръст. Край.

— Пратил си ченгетата подир Мопс Паризи и смяташ, че той не го знае. Но може би е научил. Затова бягаш от него… Това беше шега, Джони. Само те занасям. Друга е причината да ме напуснеш.

— Може пък просто да си ми омръзнала, мила.

Тя отметна глава и се изсмя рязко, едва ли не с нотка на истерия. Де Рюз не помръдна.

— Ти не си мъжко момче, Джони. Мекушав си. Джордж Дайъл е по-корав от теб. Бива ли да си тъй мекушав, Джони?

Отстъпи назад, втренчена в лицето му. В очите й проблесна и се изгуби болезнен копнеж.

— А си хубав. Господи, как може да си толкова хубав! Много жалко, че си мекушав.

Без да направи никакво движение, Де Рюз изрече тихо:

— Не мекушав, мила… просто малко сантиментален. Обичам да отгатвам кой кон ще бъде най-бърз, да се забавлявам с картите, да търкалям малките червени кубчета с бели точки по тях. Харесват ми рисковите игри, включително и тези с жени. Но когато губя, не се сърдя, нито прибягвам до измама. Просто се премествам на следващата игрална маса. Е, всичко хубаво.

Той се наведе, вдигна куфара и я заобиколи. Прекоси стаята и мина през червените завеси, без да се обърне, Франсин Лий остана на мястото си, заковала невиждащи очи в пода.