Нора

XII.

След два дена Тихов звънеше пак на вратата у Стридлови. От приличие той се забави един ден, но вторият вече не можеше да се сдържи. Една мисъл го беше цял завладяла и тази мисъл беше Любица.

Слугинята го въведе в салона, в който нямаше никой. Пианото бе отворено и на него стояха нотите на операта Фауст. Нотите бяха разгърнати тъкмо на мястото, дето Маргарита късаше розата и гледаше на нея: „Да или не — обича ли ме или не“?

— Кой ли е свирил? Дали тя? И като че ли нарочно е разтворена точно тази страница! Какво означава това, обича ли ме тя? Очаква ли ме?

И още много такива въпроси си задаваше Тихов.

Любица се показа на вратата.

Тихов се наведе, взе й ръката и я цалуна. Любица почувствува трепетът на устните му и жарта на цалувката.

— Вие сте сама, госпожо?

— Да, Марийка отиде у съседката, а аз останах да посвиря.

— Значи вие сте свирили? — каза той, като посочи пианото.

— Да. Свирих „Фауста“. Тя е най-любимата ми опера.

— Ще бъда ли щастлив, мила госпожо, да чуя нещо?

— С удоволствие. Какво обичате да ви изсвиря?

— Разбира се, „Фауста“.

Любица седна на пианото и пръстите й заиграха живо по клавишите. Белотата на ръцете й се сливаше с белотата на слоновата кост.

Когато Любица засвири дуета на Фауста и Маргарита, Тихов, който стоеше зад гърба й, дойде във възхищение. Той се наведе над нея, бързо фана ръката й и я притисна на устните си. Любица не се отдръпна, а сама го погледна и тя тъй изви главата си, че космите й допряха до лицето на Тихова. Това го докара до обезумяване. Той я сграбчи в прегръдките си цял разтреперан, развълнуван. Любица не можеше нищо да каже, а обладана от същото вълнение, остави се на огнените му цалувки и прегръдки. Но скоро тя се съвзе и като го отстрани от себе си, каза му:

— Господин Тихов, това бе една слабост от мене. Нека забравим станалото и останем добри приятели.

Тихов потри челото си с ръка.

— Кокетка! — помисли си той. — Тя ти показа вратата на рая, довежда те до него, но не те пуска да влезеш. — След това се обърна към прозореца, постоя няколко минути неподвижен и най-сетне с едно нервно движение се обърна към Любица с думите:

— Колко е нещастен онзи, госпожо, който иска любов, а му предлагат приятелство!

— Защо?

— А нима не знаете, че между горещата пламенна любов и сухото приятелство разликата е голяма? Или любов, или нищо. Всяко едно от тези две чувства е отделно само за себе си.

Любица подигна рамене.

— Тогава — нищо… господин Тихов.

На следующия ден Тихов й написа едно пламенно писмо.

Той получи същи такъв отговор. Те бяха вече залюбени. Те станаха вече интимни. Те се разхождаха сами из алеите на Борисовата градина и закъсняваха там до пълен вечерен мрак. Марийка я гълчеше напразно, Любица й обяви, че те се любят с Тихова и че тя ще бъде негова жена. И влюбените не криеха чувствата си, те бравираха общественото мнение и не избираха мястото на своите срещи, нито времето. Шушуканията на тяхна сметка почнаха. Но какво значение за тях имаше това?