Нора

XXII.

Дните на примирените съпрузи затекоха тихо.

Гойчев изглеждаше спокоен, щастлив.

Любица беше тиха и меланхолна.

Тя се заключи в грижите на домашното огнище и рядко, много рядко излизаше с Гойчева на разходка по полето, надвечер, избирайки осамотени места, избягвайки по възможност чуждите погледи. Стридлова след три дена беше отпътувала за София. Една госпожа Лаврова сега ги навестяваше и ги сгряваше със своето участие.

Гойчев беше извънредно нежен и внимателен към жена си. Сега цялото му внимание бе съсредоточено в нея. Любица силно се измъчваше. Тя съзнаваше, че е недостойна сега за всичко това.

Гойчев избягваше по всеки начин да й науми прясното минало. Деликатен, милостив, нежен сега, той я пазеше от страдания. Той бе уверен, че горчивият опит е произвел спасителен прелом в психиката на жена му. И тя сега беше съвсем друга, тиха, покорна, без капризи. Чувството на безкрайна признателност към неговата безкрайна доброта я привързваше се повече и повече към него и се превръщаше в истинска любов… Но тя се мъчеше вътрешно. Спомените я не оставяха, размишленията я гризеха. Тя знаеше, че колкото и да я обича, колкото и внимателен и нежен да беше спрямо нея, той не можеше да забрави нейната измяна и петното, що му бе лепнала, не можеше да се изтрие с нищо. У нея говореше съвестта и я терзаеше. Когато излизаше на улицата, любопитни погледи я стреляха, пълни с ирония. Приятелките й бяха чули за нейното поведение в София и я избягваха. Често се преструваха, че я не виждат. Всичко това силно влияеше на нейната чувствителна душа.

Бяха минали три недели от нейното връщане и Любица се бе силно изменила. Лицето й бе побледняло, очите й изгубили първия блясък, като че бяха угаснали, и който я виждаше, питаше я: болна ли е била? Гойчев се чудеше как и с какво да й угоди. Той нито един път не й загатна нещо за миналото, като че нищо не бе се случило. Но въпреки това Любица линееше. Докторът я прегледа и поръча да прави разходка и да не седи много у дома.

Една вечер Любица излезе към Дунава на разходка, последвана от слугинята, която носеше Ленчето. Тя вървеше угрижена, без да обръща внимание на проходящите. Скоро тя стигна до брега, зад Ислахането. Там се разхождаше малко публика. На Любица се стори, че всички нея гледат, всички й се смеят, подбутват се и си шушукат по неин адрес и тя, унизена в душата си, нещастна, отдели се от тълпата и се запъти към Дунава. Любица се изправи до самия бряг. Обладана от грозни черни мъчителни мисли и преследвана от съвестта.

Ней се стори, че водата я примамва, като че ли в своите прегръдки тя й обещаваше вечен покой, със своя тих шопот като че й шушнеше: тук при мене няма грижи, няма страдания, ела, ела, стига се мъчи! И Любица направи движение, като да иде да се фърли във водата. Но тя се спря цяла побледняла.

— Няма спасение — каза си тя, — вечна мъка и вечен срам. Защо да живея? И де са границите на мъките ми? Границата им е в тая вода. Един миг — и спокойствие, вечно спокойствие… да умра, да умра! — и тя пак завървя към водата.

В тоя същи миг някой тичаше зад нея и я фана за ръката. Това беше мъжът й, узнал в къщи, че е отишла към Дунава, и навреме стигнал при кея. Любица трепна.

— Защо, Любице, си дошла тук?

— Отдалечих се от хората — каза тя глухо.

Тя гледаше надолу разтреперана.

— Къде отиваше към Дунава? — попита той, уплашен от мисълта, че е предварил едно голямо нещастие.

— Да се спася от света — прошушна тя.

— Как? Що говориш? Що значат хората за нас, когато ние сме щастливи? Моето щастие, Любице, стои по-горе от всичко друго. Презри мнението на този лицемерен и жесток свят… Презри… Ела, мило дете, прелестна Любице, да идем нататък.

Любица го фана под ръка, погледна го в очите с признателност и нежно се притисна до него.

— Така да се разходим както в първите месеци — пошушна тя, изпълнена с нежни чувства и с очи овлажнели.

— Да — пошушна Гойчев — както в първите месеци…

Март 1907 год.