Нора

Мила приятелко,

Ти знаеш, че аз си нямам по-близка приятелка от тебе. Ти знаеш, колко много те обичам и затова искам да ти открия душата си, сърцето си.

Миличка, прости ме, че ще ти отнема времето и ще придизвикам съжалението ти спрямо мене. Че ти ще споделиш тъгата ми, в това се не съмнявам и ето защо само на тебе мога да изповядам страданията си.

Ти знаеш какво момиче бях аз: жизнерадостно, поетично, добро… Колко пъти съм ти разказвала, седнала под бялата липа в нашата градина, за своите мечти… Ти знаеш какво търсях в живота, за какъв семеен живот бленувах и за какъв идеален другар. Колко пъти ти тогава извикваше с възторг „О, как щастлив би бил този мъж!“ А аз ти отговарях малко мечтателна, като че ли предчувствах, че съдбата ще се подиграе с мене: „Да ако би могъл да ме разбере.“ О, щастливо време! Как бе хубаво тогава!… Тогаз аз мислях, че бях владетелка на вселената, че слънцето гореше само за мене, че цветята цъфтяха за мое удоволствие, че пресният животворящ въздух пълнеше само моите гърди. Хиляди пъти, опряна на прозореца си в тихите лунни нощи, разговарях с нямата луна, изпращах милиони поздрави на тихо трептящите звезди, пеях с тих глас песни на любовта, щастлива, безгрижна, унесена в бляновете на тъй малкото бъдаще, което ми се представляваше една вълшебна райска градина с ароматни цветя, с високи кичести дървета, с позлатени фонтани, които пръскат върху цветята бистри, кристални водни капки. И в тази градина бях аз царицата на всичко, аз бях най-прекрасната роза между розите и цветята и очаквах с изправена глава да влезе орисания от орисницата ми.

Но аз се увлякох в мирът на поезията, на непостижимите светли блянове… И каква полза от това? Где съм аз сега? Какво съм? Аз се сблъсках с най-грубата действителност. Мечтаният, орисаният мой дойде. Лазурните мои небеса изчезнаха. Моят Иван уби моя сън за щастие. Уви! Миличка той не ме разбра. Той не е по моя характер. Човек рязък, суров, не знаейки що е любов, човек на грубата действителност, без никаква поезия, с душа суха, корава, прозаична; това е той. Кажи ми тогава: може ли да има нещо общо между него и мене? Хиляди пъти съм се вгледвала в очите му, дано прочета и открия в душата му, защото казват: „Очите са израз на душата“, нещо сродно с моята, но всичките ми старания останаха безполезни, пусти. Пропаст, пропаст страшна зее между него и мене. Помежду ни има едно детенце, но какво от това? Трябва ли за него да убия целия си живот, да страдам до гроба, да живея с човек, който не е за мене? Разбира се, че не, и ето защо аз съм решила да го напусна. Ето, аз виждам, ти изпускаш писмото ми, издаваш някакво възклицание, остаяш с широко отворени очи и с полуотворена уста и сега повтаряш: „Нема! Нема! Не може да бъде!“ И въпреки това, аз ти повтарям: това, което прочете, е истина и цяла истина. Аз искам да последвам примера на Нора, героинята на Ибсена — сигурно ти си я виждала в София, — без да искам да мисля за бъдащето. Имай, моля ти се, още малко търпение, аз скоро ще свърша. Решила съм да дойда при тебе в София. Надявам се, че ти не ще ми откажеш гостоприемството си. И тогаз ще ти разкажа всичко, що тегне на душата ми. Аз не ще дочакам отговора ти, защото след два деня ще тръгна. Ти току-що ще си прочела писмото ми и аз ще се хвърля в прегръдките ти.

И така, като те цалувам хиляди пъти, казвам ти довиждане.

Твоя предана

Любица Гойчева.