Нора

XVI.

Беше настъпил месец август. Денят бе много топъл и въздухът задушлив. Любица стоеше в стаята си и очакваше Тихова. Той три дена не бе се явил, въпреки че го бе викала с едно писмо. Едва тази сутрин той й писа, че ще дойде, като й се извиняваше, че работата го е задържала да дойде по-рано.

— Трябва — казваше си Любица — да се обясним с него веднаж завинаги. Неговото поведение ме тревожи… Чини ми се, че аз съм загубена.

В това време Тихов почука на вратата и влезе при нея.

— Прости ме, мила, работа голяма имам. Нямам свободно време.

— Вярвам… — каза Любица. — От ден на ден работата се усилва… — гласът й трепереше нервно.

— Що значи този тон? — попита Тихов студено.

— Какъв тон?

— Някакъв ироничен…

— Напротив, много сериозен. Аз искам с тебе да поговоря.

— На твоето разположение съм, Любице.

И той седна на канапето. Любица му каза решително:

— Кажи ми защо държиш такова поведение спрямо мене? Омръзнах ли ти? Бъди откровен, аз те моля. Картите ни трябва да бъдат открити.

Тихов доби очудено лице.

— Моето поведение спрямо теб е обяснимо, ние не можем да се срещаме тъй често и занапред, защото хората говорят.

— Хората? Сега ли виждаш хората? — извика Любица. — Що значат те за нас, когато ние се обичаме?

— Не, съгласи се, драга моя, че аз не мога така да бравирам мнението на обществото, защото съм човек, който се въртя в него и заемам видна длъжност. И знаеш предразсъдките на нашето общество.

— Оо! Виждаш ли какъв морал знаеш да четеш! Чини ми се, че малко късно си се сетил — с негодувание каза Любица.

— Никога не е късно да се поправи една грешка, стига да имаме желание за това — произнесе Тихов кораво.

Любица скокна.

— Господин Тихов, между нас всичко е свършено, аз ви освобождавам, идете си. Сбогом!…

И тя му обърна гръб.

— Сбогом, госпожо, прощавайте. Желая ви всичко добро.

— Подлец! — извика Любица след него, като скръцна със зъби. — Той бил фалшив човек. Ах, ето второ разочарование. Аз помислих, че попаднах в рая, а то съм попаднала в едно мръсно, вонящо блато.