Нора

XIX.

Вечерта Мария и Любица стояха в градината. Те и двете бяха замислени.

Лицата им бяха възбудени; очевидно бяха имали разговор върху жизнения въпрос.

Най-после Мария прекъсна мълчанието си и каза на Любица, като й стисна ръката:

— Да ти дам, драга приятелко, един мъдър съвет?

— Да го чуя?

— Върни се при Гойчева и детенцето си. Не бъди жестока. Ето, ти видя каква е любовта на сегашните младежи. Ти имаш добър мъж, иди при него.

— Може би ти да си права — отговори Любица с устремен поглед някъде. — Той е наистина великодушен. Това писмо след тая катастрофа… Аз сега виждам, че той наистина пак ме обича, но…

— Но какво?

— Аз не мога да се върна при него, ако и да ми стана мъчно за детето.

— Напразно, ти не трябва да капризничиш, а да се съгласиш и да си идеш.

— Но аз ще се унизя. И аз по-скоро умирам, отколкото да потъпча гордостта си.

— Любице, няма какво да се унизяваш? Това не е унижение. Ти го правиш за един мъж, който те горещо и безкрайно обича.

— Но как ще живея с него сега, когато той всичко знае.

— Но той ти прощава и те чака с отворени обятия.

— Ох, и аз не зная що да правя. Виждам, че направих голяма грешка, и ми се струва непоправима — с болезнен глас произнесе Любица.

— За да се поправи злото, никога не е късно. Съгласи се и му напиши една телеграма, че ти се връщаш. Няма нужда от Кировото посредничество. Ако искаш и аз мога да те придружа до Русе.

— Марийке, моля ти се, остави ме тази вечер да си помисля и утре ще ти отговоря.

Любица се чувствуваше убита, нещастна. „Страшна душевна криза преживявам. Като че ли някакъв прелом става в душата ми. Волята ми ме напуска и чувствувам, че се обръщам на тесто, което може всякак да се мачка“ — думаше си тя.